Цезар (Част III: Рубикон)

7

Рубикон

1 януари — 5 април 49 г.пр.н.е.

Заранта на първия ден на годината Гай Скрибоний Курион се прибра в дома си на Палатина и бе посрещнат сърдечно от съпругата си.

— Стига, жено! — възкликна той, докато я притискаше към себе си, радостен да я види отново. — Къде е синът ми?

— Идваш тъкмо навреме, за да видиш как закусва.

Фулвия го заведе в детската стая, където вдигна сънливия малък Курион от люлката и му го показа гордо.

— Не е ли красив? О, винаги съм искала да имам червенокосо дете! Одрал ти е кожата, и какъв палавник само ще стане.

— Не виждам нищо палаво в него. Изглежда съвсем кротък.

— Това е защото още живее в бебешкия си свят под закрилата на майка си.

Фулвия кимна на бавачката да излезе и смъкна робата си от раменете.

Изправи се пред него с пълните си гърди с малки капчици мляко на зърната — най-красивата гледка, която беше виждал. Курион изгаряше от желание да я прегърне, но се настани на един стол и я загледа как сяда на друг и поднася сънливото бебе към едната си гърда. Невръстният Курион засмука шумно и допря малките си юмручета до мургавата кожа на майка си.

— Сега, като го гледам, мога да съм напълно спокоен, Фулвия. През всичките тези години с Клодий не съм си давал сметка колко грижовна майка си. Нямаш нужда от помощта на бавачки. Майчинството ти е вродено.

Тя го изгледа изненадано:

— Децата са прекрасно нещо, Курионе. Те са най-великият израз на онова, което съществува между един мъж и една жена. От една страна, се нуждаят от съвсем малко, а, от друга, изискват много. Доставя ми удоволствие да задоволявам естествените им нужди. Чувствам се невероятно, когато ги кърмя. Това е моето мляко, Курионе! — Тя се усмихна лукаво. — Е, все пак нямам нищо против бавачката да сменя пелените и прислужницата да ги пере.

— Така и трябва — съгласи се той и се облегна назад, за да я погледа.

— Днес навършва четири месеца.

— Да, пропуснах три нундини от живота му.

— Как беше в Равена?

Той вдигна рамене, намръщи се.

— Май по-скоро трябваше да попитам как е Цезар, а?

— Наистина не знам, Фулвия.

— Не се ли срещна с него?

— В продължение на три нундини сме разговаряли с часове всеки ден.

— И въпреки това не знаеш.

— Обсъдихме всеки аспект на сегашното положение, но той е непроницаем, към всичко подхожда логично и спокойно. — Курион се намръщи, наведе се и погали червената косица на сина си. — Пред Цезар и най-великият гръцки философ бледнее. Всичко при него е премерено и аргументирано.

— Е, и?

— И човек разбира всичко много добре, освен едничкото, което най-много иска да научи.

— И то е…

— Какво възнамерява да прави.

— Ще настъпи ли в края на краищата към Рим?

— Де да знаех, мила моя. Ала не мога да кажа. Нямам представа.

— Те са сигурни, че няма да го направи, знаеш ли? Добрите люде и Помпей.

— Фулвия! — възкликна Курион и се изправи на стола. — Помпей не може да е толкова наивен, дори Катон да е.

— Напротив.

Фулвия отдръпна бебето от гърдата си, постави го на скута си с лице към себе си и го наведе леко, докато то не се оригна шумно. След това го вдигна отново и го премести на другата си гърда. Заговори отново, този път, без да спира:

— Напомнят ми на един вид животинки, които не са свирепи, а само се правят на такива, защото са установили, че така могат да уплашат враговете си. Докато мине някой слон и ги смачка просто защото не ги е видял. — Тя въздъхна. — Напрежението в Рим е огромно, съпруже. А добрите люде продължават да се перчат. Държат речи на форума, докарват сената и конническите центурии до панически страх. А през това време Помпей говори за неизбежността на гражданската война пред такива плашливи мишчици като Цицерон. Ала той сам не вярва на думите си, Курионе. Той знае, че Цезар има само един легион от тази страна на Алпите и че няма никакви доказателства за прехвърлянето на други. Знае, че ако трябваше да дойдат други войски, вече да са в Италийска Галия. Добрите люде също го знаят. Не виждаш ли? Колкото повече шум вдигат и колкото по-обезпокоителни слухове пуснат, толкова по-голяма ще е победата им, когато Цезар отстъпи. Тогава ще се покрият със слава.

— Ами ако Цезар не отстъпи?

— Тогава ще бъдат смачкани. — Фулвия погледна лукаво съпруга си. — Ти сигурно имаш някакво предчувствие, Гай. Какво ти казва шестото чувство?

— Че Цезар ще се опита да разреши проблема по законен ред.

— Цезар не се колебае в решенията си.

— Известно ми е.

— Значи вече всичко е измислил.

— Да, смятам, че тук си права.

— С някаква мисия ли си дошъл, или просто се връщаш вкъщи?

— Нося писмо от Цезар до сената. Иска да се прочете днес, при встъпването в длъжност на новите консули.

— Кой ще го прочете?

— Антоний. Аз вече не заемам магистратски пост, мен няма да ме изслушат.

— Ще останеш ли поне няколко дни при мен?

— Надявам се никога вече да не се налага да те оставям сама, Фулвия.

Скоро след този разговор Курион тръгна за храма на Юпитер на Капитола, където по традиция се състоеше първото сенатско заседание за годината. Върна се вкъщи след няколко часа заедно с Марк Антоний.

Подготовката за вечерята отне известно време: прочетоха се молитви, на ларите и пенатите бяха поднесени дарове, участниците в храненето съблякоха и сгънаха тогите си, събуха се, измиха се и си избърсаха краката си. След това Фулвия се настани на кушетка — тя бе една от онези жени със скандално поведение, които настояваха да се хранят легнали.

— Разказвайте — подкани тя мъжа си и госта му, след като прислужниците сервираха първото блюдо и се оттеглиха.

Антоний започна да се храни, Курион заговори:

— Нашият лаком приятел прочете писмото на Цезар толкова високо, че нищо и никой не можеше да го надвика.

— Какво беше посланието на Цезар?

— Предлага да му бъде разрешено да запази империума, провинциите и войските си, иначе всички, които имат империум и провинции, да се откажат от тях в момента, в който той предаде своите.

— А! — възкликна доволно Фулвия. — Значи ще настъпи.

— Какво те кара да мислиш така?

— Неговото напълно абсурдно и неизпълнимо предложение.

— Да, знам, че е такова, но…

— Права е — избоботи Антоний с пълна уста. — Ще настъпи.

— Продължавайте, какво стана после? — подкани ги жената.

— Лентул Крус председателстваше. Отказа да постави предложението на Цезар на обсъждане. Вместо това заговори разни глупости за общото положение на държавата.

— Ама нали Марцел Малкия е първи консул. Той държи фасциите за януари! Защо не председателстваше той?

— Отиде си у дома след религиозната церемония — измърмори Антоний. — Боляла го глава.

— Ако ще говориш, Марк Антоний, вдигни си зурлата от копанята — сряза го Фулвия.

Антоний преглътна и се усмихна виновно:

— Извинявай.

— Строга майка, а? — отбеляза с възхита Курион.

— Какво стана после? — поиска да научи строгата майка.

— Метел Сципион взе думата — продължи с въздишка Курион. — О, богове, какъв досадник! За щастие беше прекалено нетърпелив да прокара предложението си, та не се впусна в безкрайни празнословия. Законът на десетте трибуни бил недействителен, така каза, а това означавало, че Цезар нямал право нито на провинции, нито на войска. Трябвало да се яви в сената като редови член и да се кандидатира за следващите консулски избори. Сципион предложи на Цезар да се заповяда да разпусне войската си до определен срок, след което, ако не го стори, да бъде обявен за обществен враг.

— Гаден номер — отбеляза Фулвия.

— О, и още как. И целият сенат беше на негова страна. Съвсем малко гласуваха против.

— Не може да е минало!

Антоний преглътна бързо, след това изрече:

— Двамата с Квинт Касий наложихме вето.

— О, добър ход!

Помпей обаче изобщо не смяташе ветото за добър ход. Когато на следващия ден обсъждането на предложението бе възобновено и народният трибун отново го блокира, той изгуби самообладание. Напрежението в тези дни му се отразяваше по-силно отколкото на когото и да е в града — Помпей имаше най-много да губи.

— Така няма да стигнем доникъде! — изръмжа той на Метел Сципион. — Искам вече да се свършва! Това е смешно! Ден след ден, месец след месец, ако продължава така, март ще се изтърколи, а още няма да сме поставили Цезар на мястото му! Имам чувството, че си играят с мен, и това никак не ми се нрави! Стига с този театър! Време е най-после сенатът да предприеме нещо! Ако не могат да прокарат през народното събрание закон за лишаване на Цезар от всичко, да обявят извънредно положение и да оставят нещата на мен!

Той плесна три пъти, за да повика камериера си.

— Искам незабавно да предадеш посланието ми до всеки сенатор на Рим — нареди той на прислужника. — Да ми се явят до два часа.

Метел Сципион го погледна тревожно:

— Помпей, дали е разумно? Да караш цензори и бивши консули да ти се явят?

— Да, да ми се явят! Дотегна ми, Сципионе! Искам тази работа с Цезар да приключва веднъж завинаги!

Както повечето решителни люде Помпей не търпеше да живее в несигурност. И както повечето хора на действието той се стремеше винаги към пълен контрол на положението. Не да бъде воден за носа от група безмозъчни, празнодумни сенатори, които по нищо не можеха да се сравняват с него. Положението беше нетърпимо!

Защо не се предаваше този Цезар? И след като нямаше намерение да отстъпи, защо още стоеше в Равена само с един легион? Защо не правеше нещо? Не, той със сигурност не възнамеряваше да нахлуе в Рим… но ако беше така, какво всъщност смяташе да прави? Откажи се, Цезаре! Предай се! Само че той не го правеше. И нямаше да го направи. Какво ли замисляше? Как щеше да се измъкне от това положение, ако нямаше намерение да се покори, но не смяташе и да настъпи? Какво кроеше? Дали смяташе да продължава тази сенатска безизходица до ноните на квинктил и изборите за консули? Той обаче никога нямаше да получи разрешение да се кандидатира задочно дори да успее да задържи империума си. Дали не възнамеряваше да изпрати няколко хиляди от най-верните си войници „в отпуск“ по време на изборите? Беше го правил вече — за да осигури избирането на Помпей и Крас преди шест години. Така обаче пак нямаше да успее да се кандидатира ин абсенция, тогава защо? Защо? Дали нямаше намерение със заплаха да принуди сената да му разреши, като изпрати няколко хиляди войници в отпуск?

Докато Помпей крачеше нервно в кабинета си, прислужникът влезе да обяви, че много сенатори вече са се събрали в атриума.

— Дотегна ми вече! — изкрещя Помпей пред присъстващите. — Дотегна ми!

Може би около сто и петдесет души стояха в помещението и го гледаха с отворени уста — от Апий Клавдий Пулхер Цензора до скромния градски квестор Гай Нерий. Гневните сини очи обиколиха редиците им, за да установят кой отсъства: Луций Калпурний Пизон Цензора, двамата консули, много от бившите консули, всички привърженици на Цезар, но и някои, които не го поддържаха — те просто не приемаха нареждания от човек, който няма право на това. Все пак като за начало бяха достатъчно.

— Дотегна ми! — повтори Помпей и се отпусна на една скамейка от безценен розов мрамор. — Страхливци такива! Глупци! Мекушави глезльовци! Аз съм първият мъж в Рим, а ме е срам да се нарека такъв! Я се вижте! Този фарс продължава вече десет месеца, а не сте стигнали доникъде! Доникъде!

Той се наклони към Катон, Фавоний, Метел Сципион и двамата от тримата Марцели:

— Уважаеми колеги, не отправям тези горчиви слова лично към вас, но искам да ми бъдете свидетели. Боговете знаят, че водите дълга и трудна борба за прекратяването на незаконната кариера на Гай Цезар. Никой обаче не ви оказва подкрепа и аз смятам да го променя.

Той се обърна отново към останалите, между които някои, като Апий Клавдий Пулхер Цензора, не особено доволни от изказването му:

— Повтарям! Вие сте глупци! Страхливи, хленчещи нищожества! Дотегна ми! — Той си пое шумно въздух. — Опитах. Опитах се да бъда търпелив. Сдържах се. Съобразявах се с вас. Умилквах ви се и ви глезих. И не ми се прави на смъртно обиден, Вароне! Всеки се простира според чергата! И римският сенат е този, който трябва да определи докъде ще се простира тази черга за всеки жител на огромната римска държава. А този сенат е едно нищо! Ето ви, изправени срещу един човек… един човек! И въпреки това с месеци вече търпите да ви се надсмива! Вие говорихте, спорихте, карахте се и гласувахте, гласувахте и пак гласувахте… и все тъпчете на едно място! О, богове, как ли ви се присмива Гай Цезар!

Сенаторите стояха като вцепенени — някои от тях бяха служили при Помпей и бяха станали свидетели на тъмната му страна, но повечето едва сега разбираха защо при него нещата винаги вървяха. Техният любезен, смирен, отстъпчив Гней Помпей Велики беше всъщност един тиранин. Много от тях бяха виждали Цезар да избухва и още ги побиваха тръпки от спомена. Сега ставаха свидетели на избухването на Помпей и трепереха от страх. И започваха да се питат кой от двамата е по-жесток господар.

— Вие имате нужда от мен! — изрева Помпей от разположената по-нависоко скамейка. — Нуждаете се от мен, не го забравяйте! Нуждаете се от мен! Само аз стоя между вас и Цезар. Аз съм единственото ви спасение, защото само аз мога да победя Цезар в битка. Затова най-разумно е да започнете да се отнасяте с подобаващо уважение към мен. Да излезете от тази безизходица колкото се може по-скоро. Прокарайте закон в народното събрание, с който да лишите Цезар от войска, провинции и империум! Аз не мога да го направя вместо вас, защото аз съм само един човек, един глас, а вие нямате достатъчно смелост, за да обявите извънредно положение и да ме издигнете за диктатор! — Той се озъби: — Казвам ви направо, сенатори, вие не ми харесвате! Ако можех, щях да обявя много от вас извън закона! Толкова много щях да хвърля от Тарпейската скала, че последните щяха да падат на меко върху купчина трупове! Стига толкоз. Гай Цезар се надсмива над вас и над цял Рим. Това трябва да спре. Обуздайте го! И не очаквайте милост от мен, ако забележа, че някой от вас работи за Цезар! Това е един престъпник извън закона, въпреки че вие нямате смелостта да го обявите за такъв! Предупреждавам ви, че от този ден нататък ще гледам на всеки, който го подкрепя, като на предател.

Той махна пренебрежително:

— Разотивайте се сега! И мислете! И след това, в името на Юпитер, сторете нещо! Разкарайте този Цезар!

Те се обърнаха и мълчаливо се изнизаха. Помпей скочи от пейката.

— О, сега се чувствам много по-добре! — заяви с усмивка пред малката група от добри люде, които останаха.

— Изказването ти им дойде като нагорещен ръжен в задника — отбеляза спокойно Катон.

— Пфу! Заслужават си го, Катоне. Един ден са на наша страна, на следващия подкрепят Цезар. Дотегна ми. Искам да сложа край на това.

— И реши да ни наредиш да ти се явим — измърмори хладно Марцел Големия. — Не е много разумно, Помпей. Не можеш да заповядваш на римските сенатори като на новобранци във войската си.

— Някой трябваше да го направи! — тросна се той.

— Никога не съм те виждал такъв — призна Марк Фавоний.

— Надявай се да ти е за последно. Къде са консулите? Нито един от двамата не дойде.

— Не можеха да дойдат, Помпей — отвърна Марк Марцел. — Нали са консули; имат по-голяма власт от теб. Ако дойдат, все едно да те признаят за по-висш от тях.

— Сервий Сулпиций също не дойде.

— Не мисля, че Сервий Сулпиций ще се подчини на такава заповед — отбеляза Гай Марцел Големия и се отдалечи към вратата.

След няколко минути в помещението остана само Метел Сципион. Той погледна укорително зет си.

— Какво има? — тросна се Помпей.

— Нищо, нищо! Само мисля, че не постъпи разумно, Велики — въздъхна Сципион. — Никак не беше разумно.

Цицерон пристигна пред стените на Рим на следващия ден, който се случи и петдесет и седмият от рождението му. Установи се във вилата си на Пинцейския хълм, тъй като го очакваше триумф и затова нямаше право да прекосява помериума. Атик дойде да го приветства с добре дошъл и набързо му описа необикновеното събитие от предната вечер.

— Кой ти каза? — възкликна ужасен Цицерон.

— Твоят приятел сенаторът Рабирий Постум, не банкерът.

— Старият Рабирий Постум? Да нямаш предвид сина му?

— Точно стария имам предвид. Сега, когато Перперна тлее, той сякаш се изпълва с нови сили. Надява се да остане най-старият жител на Рим.

— Какво е сторил Помпей?

— Избълвал куп обиди към повечето сенатори, които са още в Рим. Малко от тях го бяха виждали в такова състояние — толкова разгневен, толкова жлъчен. Без обичайните любезности, без изтънчени речи. Казал, че иска сенаторите най-после да вземат някакво решение за Цезар. Не е споменал какво точно иска, но всеки може да се досети. — Атик се намръщи. — Заплашил с проскрипции, така че можеш да си представиш колко беше разгневен. Щял да хвърля сенатори от Тарпейската скала, докато не започнели да падат на меко върху купчина от трупове, така се изказал. Те са в паника!

— Ама сенатът опита, опита всичко! — възрази Цицерон. — Какво очаква Великия? Ветото на народните трибуни не може да бъде отменено!

— Иска сенатът да обяви извънредно положение и да го избере за диктатор. Нищо друго няма да го задоволи. Помпей не издържа вече напрежението. Иска да сложи край на тази безизходица, а досега желанията му винаги са се изпълнявали. Той е невероятно разглезен човек, свикнал е всички да играят по неговата свирка. И затова известна вина има сенатът, Цицероне! От десетилетия изпълнява желанията му. Удостояват го с една извънредна придобивка след друга, за да разрешава проблемите им вместо тях, например този с Цезар. Един човек със знатен произход иска сенатът да се отнася с него както с Помпей и има пълно право. Кой, мислиш, че оглавява опозицията срещу това решение?

— Катон. Бибул, когато е тук. Марцелите. Ахенобарб. Метел Сципион. И още неколцина твърдоглавци.

— Да, но те могат само да лаят, Помпей е истинският човек на действието — обясни търпеливо Атик. — Без него те не могат да направят нищо. Помпей не търпи съперници, а Цезар заплашва да го засенчи.

— О, да беше жива Юлия!

— Това нямаше да промени нещата, Марк. Когато Юлия беше жива, Цезар не представляваше заплаха за Помпей. Или така поне го виждаше той. Помпей не притежава никаква далновидност. Дори да беше жива Юлия, той пак щеше да се държи по този начин.

— Трябва да се видя с Помпей още сега — отсече решително Цицерон.

— И какво смяташ да му кажеш?

— Ще се опитам да го убедя да постигне някакво споразумение с Цезар. А, ако не се съгласи, да се оттегли в Испания с войската си и да изчака развитието на събитията. Имам предчувствие, че въпреки Катон и гръмогласните добри люде без Помпей сенатът ще направи някакъв компромис с Цезар. Те гледат на Великия като на свой защитник, човек, който може да победи Цезар.

— А ти, както усещам, не си на това мнение.

— Брат ми не смята, че може да го победи, а той трябва да знае най-добре.

— Къде е Квинт?

— Тук е, но, разбира се, той има право да влиза в града, затова се прибра у дома да види дали не се е подобрил характерът на сестра ти.

Атик избухна в смях, докато от очите му не потекоха сълзи:

— Помпония? Да си подобри характера? По-скоро Помпей и Цезар ще стигнат до съгласие!

— Защо никой от рода Цицерон не може да намери уют край семейното огнище? Защо попадаме все на такива опърничави жени?

— Защото, Марк, и двамата с Квинт искахте да вземете заможни съпруги, а нямате нужния знатен произход, за да избирате — отвърна винаги прагматичният Атик.

След като го срязаха по такъв начин, Цицерон отиде на Марсово поле (където лагеруваше скромна киликийска войска в очакване на триумфалното му шествие) до „лодката, скрита зад яхта“.

Предложението му Помпей да се оттегли в Испания обаче бе отхвърлено с грозни ругатни.

— Ще сметнат, че си подвивам опашката! — изръмжа той.

— Велики, това са глупости! Направи се, че си съгласен с предложението на Цезар, в крайна сметка ти си просто един проконсул. Оттегли се в Испания и изчакай. Само глупавият селянин държи два породисти коча на едно пасище. Излезеш ли веднъж от римското пасище, вече няма да има съперничество. Ще бъдеш на безопасно и уютно място в Испания. С войската си! Цезар ще размисли. Докато си в Италия, той е по-близо до войските си, отколкото ти до твоите. Иди в Испания, Велики, моля те!

— Не бях чувал толкова глупаво предложение! — изръмжа Помпей. — Не! Не!

Докато дебатът в сената продължаваше с пълна сила и на шестия ден на януари, Цицерон изпрати бележка с учтива молба до Луций Корнелий Балб да го посети на Пинцейския хълм.

— Не се съмнявам, че предпочиташ да се намери мирно решение — посрещна Цицерон госта си. — Юпитере, колко си отслабнал!

— Така е, Марк Цицероне, така е — отвърна дребният гадески банкер.

— Говорих с Великия преди три дни.

— Уви, той не иска да ме приеме — въздъхна Балб. — Още откакто Авъл Хирций напусна Рим, без да отиде на срещата им. Той обвинява мен.

— Великия няма да ни влезе в положението — отсече Цицерон.

— О, да можехме само да намерим общ език!

— Е, аз мислих доста. Ден и нощ. И може би имам нещо наум.

— Разказвай!

— Ще се наложи да прибягна до твоите услуги, Балбе, да Убедиш Цезар. Опий и останалите сигурно също ще се наложи да се включат.

— Погледни ме, Марк Цицероне! Аз съм една развалина.

— Ще се нуждая от едно спешно писмо до Цезар, най-добре да е написано от теб, Опий и Рабирий Постум.

— Това е лесно. Какво да пише в него?

— Веднага щом си тръгнеш, отивам при Великия. И ще му кажа, че Цезар се е съгласил да се откаже от всичко, освен от един легион и Илирикум. Можеш ли да убедиш Цезар?

— Да, сигурен съм, че с общи усилия ще успеем. Цезар наистина предпочита мирното решение, вярвай ми. Сам разбираш обаче, че не може да се откаже от всичко. Ако го направи, ще се провали. Ще го осъдят и ще го прогонят завинаги. Илирикум и един легион обаче му стигат. Ако запази империума, когато му дойде времето, ще се справи и с изборите за консул. Не познавам човек с по-неограничени възможности от него.

— Нито пък аз — съгласи се с неохота Цицерон.

И така адвокатът се върна във вилата на Помпей готов за нов спор — макар че Цицерон нямаше откъде да знае, че домакинът му е имал няколко тежки нощи. Щом гневът му поотмина, първият мъж в Рим започна да чувства ответната реакция и да осъзнава, че никой сред добрите люде, включително и тъстът му, не одобрява поведението му, нито тона, който бе държал пред сенаторите. Автократична арогантност. Изключително недалновидно. Четири дни след това събитие Помпей вече съжаляваше за избухването си. Да, те имаха нужда от него. Ала той също се нуждаеше от тях. А ги бе отблъснал. Чувстваше го, защото оттогава никой не беше дошъл да го посети, а и нито едно от заседанията на сената не се бе състояло извън помериума. Сега дебатите се водеха без него; и всеки ден онзи дръвник Антоний отново налагаше ветото си. И Касий. Един Касий! Нищожество без произход, което би трябвало да стои по-ниско и от тревата. Той беше пришпорил коня, но конят се бе оказал магаре. О, как да се измъкне от тази безизходица? Какво можеше да направи сенатът? Можеше да не го провъзгласи за диктатор, дори да обяви извънредно положение. Защо му беше да говори за проскрипции и за Тарпейската скала? Твърде далеч стигна, Велики, твърде далеч! Независимо колко са си го заслужили, никога не се отнасяй със сенаторите като с прости войници.

И така, Цицерон завари първия мъж в доста по-сговорчиво настроение. Осъзна го и побърза да атакува:

— От сигурни източници знам, Велики, че Цезар ще се съгласи да се откаже от всичко, освен от Илирикум и един легион. Ако приемеш тази възможност и използваш цялото си влияние, за да бъде одобрена, ти ще станеш герой. Така само благодарение на теб ще бъде избегната гражданската война. Цял Рим, освен Катон и малцина други, ще ти засвидетелства почитта си, ще ти издигнат статуи, ще те удостоят с почести. И двамата знаем, че Катон си е поставил за цел да осъди и изпрати Цезар в изгнание, но ти не целиш точно това, нали? Ти просто не желаеш да бъдеш третиран наравно с Цезар; да загубиш каквото загуби и той. В това последно предложение обаче не се споменава нищо за теб.

Лицето на Помпей се разведри:

— Вярно е, че аз не мразя Цезар както го мрази Катон, а и не съм толкова дебелоглав. Не искам да кажа, че няма да гласувам против задочното му кандидатиране за консул, но това е друг въпрос и дотогава има още няколко месеца. Прав си, че в момента най-важно е да избегнем гражданската война. И ако Илирикум и един легион ще задоволят Цезар… ако не пожелае същото от мен… е, защо не? Да, Цицероне, защо не? Съгласен съм. Цезар може да задържи Илирикум и един легион, ако се откаже от всичко останало. С един легион той е безсилен. Да! Съгласен съм!

Цицерон въздъхна с облекчение:

— Велики, аз не съм любител на алкохола, но бих пийнал от твоето прекрасно вино.

В същия момент Катон и вторият консул Лентул Крус влязоха в атриума, където се провеждаше този разговор. Цицерон толкова бързаше да направи предложението, че двамата с Помпей още не бяха влезли в къщата. О, какво трагично стечение на обстоятелствата! Ако бяха разговаряли в кабинета, камериерът щеше да обяви пристигането на двамата гости и Цицерон да убеди Помпей да не ги приема. Сега първият мъж в Рим оставаше незащитен пред тях.

— Идвайте с нас! — покани ги весело Помпей. — Тъкмо смятаме да пием за мирното споразумение с Цезар.

— Какво? — наежи се Катон.

— Цезар е готов да се откаже от всичко, освен от Илирикум и един легион, без да иска същото от мен. Без тези глупости за еднаквото третиране. Гражданската война е избегната, Цезар е обезсилен — обяви самодоволно Помпей. — Когато му дойде времето, ще се оправяме с кандидатурата му за консул. Благодарение на мен гражданската война е избегната.

Катон издаде звук като кучешки вой, хвана се с две ръце за косата и буквално изскубна два кичура.

— Идиот такъв! — закрещя. — Дебел, самодоволен, самомнителен, престарял малоумник! Как така си избегнал гражданската война? Ти отстъпваш пред най-големия враг на републиката за всички времена.

Той заскърца със зъби, одра бузи с нокти и се нахвърли срещу Помпей все още стискайки двата си кичура коса. Домакинът отстъпи сащисан.

— Решил си да уредиш Цезар, а? Кой ти дава такова право? Ти си слуга на сената, Помпей, не негов господар! И трябва да дадеш на Цезар урок, не да му сътрудничиш и да предаваш интересите на републиката!

Помпей можеше да бъде не по-малко свиреп, когато се ядоса, но той имаше един недостатък — веднъж изкара ли го някой от равновесие (както Серторий в Испания), трудно възвръщаше самоконтрол. С агресивното си поведение Катон го бе объркал, сега Помпей не можеше да се ядоса и да му отговори подобаващо, да обясни аргументите си. Той отстъпи. Поведението, което наблюдаваше, не беше израз на гняв, то бе истински бяс.

— Катоне, Катоне, недей! — опита се да се намеси Цицерон. — Използвай силата си по подходящ начин; изкарай Цезар пред съда, не го подтиквай към гражданска война! Осъзнай се!

Едрият и як Лентул Крус хвана адвоката за лявото рамо, извъртя го и започна да го изтласква към другия край на помещението.

— Млъквай! Стой настрана! Млъквай! Стой настрана! — заръмжа, като при всяка дума блъскаше Цицерон в гърдите.

— Ти не си диктатор! — крещеше Катон на Помпей. — Ти не управляваш Рим! Нямаш право да преговаряш с един предател зад гърбовете ни! Илирикум и един легион, а? И си мислиш, че това е много сполучлив компромис, а? Да, ама не! Не е! Това е много голяма отстъпка! Прекалено голяма! И казвам ти, Гней Помпей, пред Цезар не могат да се правят никакви отстъпки! Никакви! Цезар трябва да научи, че сенатът е неговият господар, не обратното! И ако ти, Помпей, имаш нужда от същия урок, аз съм този, който ще ти го набие в главата! Искаш да се съюзиш с Цезар, така ли? Много добре! Съюзи се с Цезар! С предателя! И ще споделиш същата съдба на предател! Защото, кълна се в боговете, ще те срина по-ниско, отколкото ще съборя Цезар! Ще ти взема империума, провинциите и войската в същия момент, в който взема Цезаровите! Просто трябва да го обявя в сената! И предложението ще бъде прието без никакво вето, защото Антоний и Курион и пукната пара не дават за теб! Единствените легиони, с които разполагаш, са онези два, които взе от Цезар! Войските ти са на хиляди километри, в Испания! Така че как ще ме спреш, Помпей? Ще го сторя, предателю! И ще се покрия със слава за това! Това да не ти е някаква увеселителна забава? Добрите люде са отдадени изцяло на задачата да сринат Цезар. И със същото удоволствие ще провалим всеки, който се опита да му помага; дори теб! Тогава може би ти ще си този, който ще бъде обявен извън закона и хвърлен от Тарпейската скала! Да не мислиш, че добрите люде ще търпят такива заплахи? Не! И няма да търпим човек, който си присвоява правомощията, на Римския сенат.

— Стига! Стига! — заекна Помпей и вдигна умолително ръце. — Стига, Катоне, моля те! Прав си! Прав си! Признавам! Цицерон ме подлъга! Аз бях… бях… объркан! Никой не ме е посещавал от три дни! Какво можех да си помисля?

Гневът на Катон обаче не беше като гнева на Помпей. Помпей охладняваше толкова бързо, колкото се палеше. На Катон му бе нужно много време да се успокои, да отвори ушите си за извинения и оправдания. Той бесня още часове, преди да затвори уста и да запази мълчание, треперейки от гняв.

— Седни, Катоне — покани го Помпей и започна да се суети около него като стара жена около любимото си кученце. — Моля, заповядай, седни!

Той се втурна за чаша вино, постави я в двете му ръце и боязливо измъкна от тях двата кичура коса, които Катон още стискаше.

— Ето, пийни, моля те! Прав си, аз сбърках, признавам честно грешката си! Цицерон е виновен, свари ме в момент на слабост.

Той погледна умолително Лентул Крус:

— Вземи и ти малко вино, моля те! Да седнем, да обсъдим различията си, всичко може да се уреди. Моля те, Луций Крусе, налей си малко вино!

— О-о! — проплака Цицерон от другия край на помещението.

След като Помпей не му обърна внимание той, демонстративно напусна дома му и се запъти през Марсово поле към Пинцейския хълм разтреперан не по-малко от Катон.

Това беше краят. Връщане назад нямаше. А за малко да успее, за малко! О, защо трябваше тези двамата да влязат точно в този момент?

— Е — каза си на глас, след като се върна вкъщи и започна да пише бележка до Балб, — ако трябва да обвиняваме някого, а гражданската война, това е Катон.

Заранта на следващия ден, седмия на януари, сенатът се събра в храма на Юпитер, място, което Помпей не можеше да посети. Макар че присъстваше, бледият Гай Марцел Малкия отстъпи председателството на младшия си колега Лентул Крус.

— Нямам намерение да произнасям дълга реч — започна задъхано Лентул Крус, чието червендалесто лице бе осеяно със синкави петна. — Време е, уважаеми сенатори, да разрешим тази криза по единствения разумен начин. Предлагам да обявим извънредно положение, за да могат магистратите да защитават интересите на Рим, без да срещат спънки от страна на народните трибуни.

Започна силна шумотевица — сенаторите бяха искрено изненадани от формулировката и от това, че председателстващият не спомена името на Помпей.

Марк Антоний скочи от скамейката на народните трибуни.

— Не можете да го направите — закрещя. — Ти предлагаш да защитиш народните трибуни от собственото им право на вето! Няма да стане! С извънредно положение няма да затворите устата на народните трибуни! Народните трибуни винаги са били и ще бъдат служители на държавата! Това предложение е напълно неконституционно! Извънредно положение се обявява, когато държавата трябва да се защити от предатели, а аз не мога да определя никой от деветимата ми колеги за такъв! Ще доведа това до знанието на плебса, няма да ти се размине! Ще бъдеш хвърлен от Тарпейската скала, задето ни пречиш да изпълняваме задълженията си!

— Ликтори, отстранете този човек! — нареди Лентул Крус.

— Слагам вето на това, Лентуле! И на предложението ти за въвеждане на извънредно положение!

— Ликтори, отстранете този човек.

— Ще трябва да махнат и мен! — изрева Квинт Касий.

— Ликтори, отстранете тези хора.

Борбата обаче бе неравна. Към дузината ликтори се наложи да се присъединят още няколко десетки, докато успеят най-сетне да изхвърлят яростно съпротивляващите се Антоний и Квинт Касий с разкъсани тоги, насинени и разкървавени от храма.

— Мръсници! — изръмжа Курион, който бе напуснал сградата след тях.

— Нещастници — промърмори Марк Целий Руф. — Какво ще правим сега?

— Слизаме в Комициите — обяви Антоний; вдигна ръка, за да попречи на Квинт Касий да оправи тогата си. — Не, Квинте, не се оправяй в никакъв случай! Ще останем в този външен вид, докато не идем при Цезар в Равена. Нека види със собствените си очи какво е направил Лентул Крус.

Около тях се беше събрала доста голяма тълпа (не особено трудно в онези дни, когато на форума цареше безпокойство) и Антоний показа раните си и тези на Квинт Касий.

— Виждате ли? Освен че пречат на народните трибуни да изпълняват задълженията си, вече ни и бият! — закрещя той. — Защо? За да защитят интересите на шепа хора, които искат да управляват Рим по недопустим начин! Искат да отнемат властта от народа и да я сложат в ръцете на сената! Внимавайте, братя плебеи. Внимавайте патриции, които не принадлежите към редиците на добрите люде. Дните на народното събрание са преброени! Когато Катон и сподвижниците му установят контрол върху сената — което става в момента! — те ще използват Помпей и войската, за да ви лишат от всякакво участие в управлението! Ще използват Помпей и войската, за да се разправят с хора като Гай Цезар, който винаги е защитавал народа от своеволията на сената!

Той погледна над главите на множеството и забеляза група ликтори, приближаващи се откъм храма на Юпитер.

— Трябва да привършвам речта си, народе! Виждам слугите на сената, които идват, за да ме отведат в затвора, а аз не искам да отида там! Отивам при Гай Цезар в Равена заедно със смелия си колега Гай Касий и тези двама защитници на народа, Гай Курион и Марк Целий! И ще покажа на Цезар какво стори сенатът! И не забравяйте, независимо дали сте плебеи или патриции, че Гай Цезар е жертва на едно ограничено, но много отмъстително малцинство от сената, което не търпи инакомислещи! Те го преследват, те опитват да оцапат неговата дигнитас — която е ваша дигнитас, граждани на Рим! Те се подиграват с римската конституция! Отстоявайте правата си, граждани на Рим, и чакайте Цезар да ви избави!

С широка усмивка и вдигната за поздрав ръка Антоний слезе от трибуната сред бурни овации; тримата му спътници го последваха. Когато ликторите започнаха да си проправят път сред тълпата, те отдавна бяха изчезнали.

В храма на Юпитер нещата вървяха доста по-добре за добрите люде. Съвсем малко от присъстващите гласуваха срещу въвеждането на извънредно положение. Най-интересно за онези, които бяха достатъчно наблюдателни, бе поведението на първия консул. Гай Марцел Малкия седеше с болнав вид, не продума нито веднъж и когато дойде време за гласуване, се измести бавно в дясната част на помещението; след това отново се върна на курулното си кресло. Брат му и братовчед му изглеждаха много по-жизнени.

Когато ликторите се върнаха от Комициите с празни ръце, гласуването вече бе проведено и предложението за въвеждане на извънредно положение — прието.

— Разпускам сената до утре сутринта — обяви Лентул Крус, когато ще се съберем в Помпеевата курия на Марсово поле. Нашият уважаван проконсул Гней Помпей Велики не може да остане встрани от събитията.

— Предполагам — обади се Сервий Сулпиций Руф, който бе първи консул с Марк Марцел преди две години, — че това означава война с Гай Цезар.

— Войната започна, когато предложихме меча на Гней Помпей — отвърна Марцел Големия.

— Цезар е този, който започна войната! — закрещя Катон. — Когато с отказа си да се съобрази с нарежданията на тази институция се обяви сам извън закона!

— Все пак в решението за обявяване на извънредно положение ние не го обявихме официално за враг на обществото. Не трябва ли да предприемем и такава стъпка?

— Да, трябва! — намеси се Лентул Крус. Затрудненото му дишане показваше, че нещо в тялото му не е наред, въпреки че Марцел Малкия бе този, който изглеждаше болен.

— Не можете — обади се Луций Кота, чичо на Цезар и един от онези, които бяха гласували против обявяването на извънредно положение. — Засега Цезар не е показал с нищо, че се готви за война, вие сте тези, които я обявихте. Докато не предприеме такава стъпка, той не е враг на държавата и не може да бъде обявен за такъв.

— Важното е да ударим първи! — заяви Катон.

— Съгласен съм, Марк Катоне — рече Лентул Крус. — Точно затова се събираме утре на Марсово поле, за да може най-обиграният ни пълководец да каже къде и кога ще ударим.

Когато обаче сенатът се събра в Помпеевата курия на следващия ден, осмия на януари, обиграният пълководец, а именно Помпей, ясно показа, че не е мислил да удря пръв. Той се спря повече върху въпроса за военните си сили, отколкото върху този за тактиката си.

— Не трябва да забравяме — обяви той пред сената, — че сред легионите на Цезар царува недоволство. Съмнявам се да се подчинят, ако им нареди да тръгнат в настъпление. Що се отнася до нашите войски, в момента благодарение на усилено набиране през последните няколко дни в Италия има три легиона. Имам още седем в Испания и вече изпратих нареждане да се мобилизират. Жалко, че в този сезон не могат да се придвижат по море. Затова е важно да тръгнат насам, преди Цезар да реши да ги пресрещне. — Той се усмихна безгрижно. — Уверявам ви, уважаеми сенатори, няма от какво да се тревожите.

Заседанието продължи цял ден, направиха се много приготовления. Когато Фауст Сула предложи цар Джуба от Нумидия да бъде обявен за приятел и съюзник на Рим, Гай Марцел Малкия излезе от летаргията си, за да се изкаже по предложението. То беше прието. Когато обаче Фауст Сула предложи лично да отиде в Мавритания, за да говори с царете Бох и Богуд — идея, която Марцел Малкия прие с готовност, — синът на Филип използва ветото си на народен трибун.

— Ти си като баща си, нямаш лична гледна точка, само гледаш да поставяш спънки! — смъмри го Катон.

— Не, Марк Катоне, уверявам те. Ако Цезар предприеме някакъв враждебен ход, Фауст Сула ни е нужен тук — отстоя твърдо мнението си Филип младши.

Най-интересното в случая бе отношението към ветото на народния трибун. Въпреки че имаше обявено извънредно положение, то беше прието.

О, това обаче беше нищо в сравнение с изключителното удоволствие от лишаването на Цезар от империума, провинциите и войските му! Сенатът назначи Луций Домиций Ахенобарб за нов управител на Отвъдна Галия, а бившия претор Марк Консидий Нониан — за управител на Италийска Галия и Илирикум. Цезар сега бе най-обикновен сенатор, напълно беззащитен. Катон обаче също пострада. Макар че никога не беше искал провинция, той бе определен за управител на Сицилия. Африка беше поверена на Луций Елий Туберон, човек със съмнителна лоялност към добрите люде, но вече почти нямаше подходящи хора за управители. Това даде повод на Помпей да определи Апий Клавдий Цензора за управител на Гърция, макар че имаше вече провинция, но да остави Македония както досега на грижите на квестора Тит Антистий. Тъй като намерението на Помпей да води войната с Цезар на изток, а не в Италия, не беше известно на повечето сенатори, това решение не направи впечатление на повечето от тях. Засега те се вълнуваха единствено от въпроса, дали Цезар ще прибегне към военни действия или не.

— Между другото — обади се Лентул Крус, — мисля, че трябва да се погрижим Италия да бъде защитена с достатъчно войска. За тази цел предлагам да изпратим легати с проконсулски империум във всички части на полуострова. Първото им задължение ще е да наберат войници, защото още нямаме достатъчно.

— Аз ще се погрижа за това — предложи веднага Ахенобарб. — Няма нужда да тръгвам веднага за провинциите си, по-добре да се уверим, че Италия е добре подготвена. Нека поема Адриатическото крайбрежие на юг от Пиценум. Ще мина по Валериевия път и ще събера доброволци сред марсите и пелигните, които са мои клиенти.

— Околностите на Емилиевия, Аврелиевия и Клодиевия път, тоест Северна Етрурия, давам на Луций Скрибоний Либон! — обяви Помпей.

Това предизвика не една усмивка у присъстващите. Бракът между големия син на Помпей и дъщерята на Апий Клавдий Цензора не беше продължил дълго. След развода младият Гней Помпей се ожени за дъщерята на Скрибоний Либон, брак, който никак не се харесваше на баща му. Така Помпей бе изправен пред задачата да намери добра служба на посредствен човек. И така — Етрурия, която надали щеше да привлече вниманието на Цезар.

Квинт Минуций Терм взе Фламиниевия път, минаващ на север през източната част на Умбрия, и получи нареждане да се установи в Игувиум.

Роднинските връзки отново дойдоха на дневен ред и Помпей предложи близкият му братовчед Гай Луцилий Хир да се установи в Пиценум, в родния град на Лабиен — Камеринум. Пиценум, разбира се, се ползваше с особено внимание от страна на Помпей, освен това се намираше най-близо до Равена и Цезар. Затова там бяха изпратени още хора: бившият консул Лентул Спинтер — в Анкона, а бившият претор Публий Атий Вар — в родния град на Помпей, Ауксинум.

На бедния, обезкуражен Цицерон, който присъстваше на заседанието, тъй като се провеждаше извън помериума, бе наредено да събира войски в Кампания.

— Готово! — обяви весело Лентул Крус. — Щом научи как сме се подготвили, Цезар няма дори да помисли за война!

Вестоносецът, изпратен от Антоний и Курион преди бягството им от Рим, пристигна във вилата на Цезар в Равена в деня след изгонването на Антоний и Касий от сената. Макар че тъкмо се развиделяваше, Цезар го прие веднага, взе писмото му и с любезна усмивка го изпрати да се подкрепи и да поспи — триста и двайсет километра за два дни беше жестоко препускане.

Писмото на Антоний бе кратко:

Единственият приближен Цезаров легат по това време в Равена беше Авъл Хирций. Той влезе и завари Пълководеца с писмо в ръка, загледан втренчено в мозайката на отсрещната стена, пресъздаваща бягството на цар Еней от горящата Троя, подкрепяйки стария си баща и с паладиума1 под лявата мишница.

— Едно от най-големите богатства на Равена — заговори Цезар, без да поглежда Хирций — са умелите майстори на мозайки. По-добри са дори от гърците в Сицилия.

Хирций седна срещу Пълководеца. Лицето на Цезар бе спокойно.

— Чух, че пристигнал вестоносец, бил изтощен от препускане — отбеляза Хирций.

— Да. Сенатът е въвел извънредно положение.

Хирций затаи дъх:

— Обявили са те за враг на държавата!

— Не. Най-големият враг на Рим, както изглежда, е ветото на народните трибуни, те се оказват най-големите предатели. Как само приличат на Сула тези добри люде! Врагът никога не е навън, търсят го сред себе си. И народните трибуни трябва да се подчинят.

— Какво ще правим?

— Ще настъпим.

— Да настъпим?

— На юг. Към Ариминум. В момента Антоний, Квинт Касий, Курион и Целий пътуват по Фламиниевия път, макар и не толкова бързо, колкото вестоносеца им. Предполагам, че до два дена ще стигнат Ариминум.

— Ти все още имаш империум. Ако тръгнеш към Ариминум, ще се наложи да прекосиш Рубикон, без да имаш право.

— Дотогава предполагам, че ще съм обикновен сенатор и ще имам пълна свобода да ходя, където си поискам. След като се почувстват защитени от извънредното си положение, сенаторите няма да се поколебаят да ме лишат от всичко.

— Значи няма да вземеш Тринайсети в Ариминум, така ли? — попита тревожно Хирций.

Цезар изглеждаше толкова спокоен, уверен както винаги. Затова ли толкова го обичаха легатите му? По принцип нямаше логика, но той винаги печелеше любовта на хората. Не защото имаше нужда от нея, а защото… защото… О, защо, в крайна сметка? Защото бе олицетворение на онова, към което се стремяха всички.

— Разбира се, че ще взема Тринайсети — отвърна Цезар и стана. — Да се приготвят за тръгване след два часа. В пълна готовност за поход, с багажа и артилерията.

— Ще им кажеш ли къде отиват? Цезар вдигна русите си вежди:

— Засега не. Те са израсли от тази страна на Падус. Какво означава Рубикон за тях?

Младшите легати като Гай Азиний Полион се разтичаха из лагера и започнаха да крещят заповеди на военни трибуни и старши центуриони. В резултат след два часа Тринайсети бе вдигнал лагера и се беше строил в колона готов за поход.

Легионерите бяха в добра форма и отпочинали въпреки похода до Тергесте, на който ги бе изпратил Цезар под командването на Полион. Бяха извършили усилено военно учение там, след което бяха останали в Равена достатъчно дълго, за да очакват с нетърпение да влязат в истинска битка.

Цезар им наложи спокоен ход и Тринайсети се установи в един добре укрепен лагер все още на север от Рубикон, официалната граница между Италия и Италийска Галия. Никой не им беше казал, но всеки до последния легионер знаеше, че предстои да пресекат реката. Те бяха готови да застанат зад Цезар при всяко положение и се радваха, че той няма намерение да се предава, а ще отстоява накърнената си дигнитас, която бе дигнитас на всички, служещи при него — от легатите до цивилните военнослужещи.

— Така ще влезем в историята — сподели Полион пред колегата си младши легат Квинт Валерий Орка. Полион обожаваше историята.

— Никой не може да го обвини, че не е опитал да го избегне — отбеляза Орка и се засмя. — Само че това не е в негов стил. Да тръгне само с един легион. Откъде знае какво го чака в Пиценум? Може да изправят десет легиона срещу нас.

— О, не, той е твърде умен, за да го допусне. Три или четири легиона може би, но не повече. И ние ще ги разбием на пух и прах.

— Особено ако два от тях са Шести и Петнайсети.

— Така е.

Късно следобед на десетия ден на януари Тринайсети легион достигна Рубикон. На войската бе заповядано да премине и да се установи на лагер на другия бряг.

Цезар и малката му група легати останаха на северния бряг и там вечеряха. В края на есента реките, спускащи се от Апенините към Адриатика, бяха спаднали до най-ниското си ниво — снеговете отдавна се бяха стопили; а дъжд валеше рядко. Затова въпреки голямата площ, от която събираше водите си (изворите му бяха буквално на една крачка разстояние от тези на Арнус в Апенините), широкият Рубикон бе дълбок едва до коляно и не представляваше никакво препятствие.

Малко думи бяха разменени на тази вечеря. Цезар яде обичайното си скромно меню — малко хляб, няколко маслини, парче сирене, сетне изми ръце и стана от курулното си кресло, което, както забелязаха легатите му, явно нямаше намерение да изостави.

— На конете — нареди той.

Конят, който възседна обаче, не беше някое от няколкото му красиви, добре гледани животни — беше жребецът с набраздени копита, сякаш разделени на отделни пръсти. Както другите два подобни коня, които бе яздил през годините, след като Сула му беше подарил първия, този ветеран от Галската война бе с гладка червеникава козина и дълга грива, добре охранен и подходящ за всеки военачалник, който (като Помпей) не предпочиташе бял жребец. Всяко от копитата му бе разделено на три отделни пръста.

Легатите го наблюдаваха като хипнотизирани от конете си. Най-после да получат недвусмислен знак за започване на война. Щом Цезар яздеше този кон, значи очакваше битка.

Той подкара животното бавно по пожълтялата есенна трева между дърветата към искрящата река. И на граничния бряг спря.

„Това е. Още мога да се върна. Все още не съм нарушил законността, конституцията. Ала прекося ли веднъж тази незабележителна с нищо река, аз се превръщам от слуга на страната си в неин агресор. От две години обаче аз очаквам този момент. Преминах през всичко — планирах, чертах, стремих се с всички сили към целите си. Направих невероятни отстъпки. Бях готов дори да се задоволя с Илирикум и един легион. Ала през цялото време знаех, че те няма да отстъпят. Че са решени да се изплюят върху мен, да забият лицето ми в праха, да ме унищожат. Ти си го изпроси, Катоне. Сега ще си го получиш. Принуди ме да тръгна срещу собствената си страна, да обърна гръб на законността. Помпей, ти най-после ще разбереш какво е да се изправиш пред достоен противник. В момента, в който конят ми намокри копита, аз съм престъпник. И за да изтрия срама от името си, аз ще започна война, ще се бия срещу собствените си сънародници — и ще победя.“

„Какво ме очаква отвъд Рубикон? Колко легиона са успели да съберат? Колко са подготвени? Аз се осланям само на предчувствието, че още не са предприели нищо. Че Помпей не знае как да започне война, а добрите люде нямат представа как се води. Въпреки всички военни почести и той никога не е започвал война. Той е специалист по обиране на лаврите. Добрите люде пък умеят само да обявяват войни. Как ще съжителстват те, щом започнат истинските сражения? Те ще го бавят, ще се опитват да му пречат, да го поучават. Мислят си, че е игра. Не реалност. Е, може би наистина е игра. А аз имам и късмет, и умения да я играя.“

Изведнъж той изви глава назад и се засмя; спомни си една строфа от любимия си поет Менандър.

— Хвърлете заровете! — изкрещя на гръцки, пришпори коня си и препусна през Рубикон към Италия и гражданската война.

Ариминум не беше в особено войнствено настроение — когато Цезар и Тринайсети легион навлязоха в този процъфтяващ град в началото на Фламиниевия път, жителите му ги посрещнаха въоръжени с есенни гирлянди, накичиха с тях войниците и приветстваха гръмко Пълководеца. Цезар трябваше да признае, че това го изненада — Ариминум се намираше във владенията на Помпей и можеше да предпочете него и сената. Колко ли битки щеше да му се наложи да води в такъв случай? Той научи, че Терм бил в Игувиус, Луцилий Хир — в Камеринум, Лентул Спинтер — в Анкона, а Вар — в Ауксинум. Лентул Спинтер имал най-голям успех в събирането на войска — около десет кохорти, другите били мобилизирали по две. Не особено опасен противник за Тринайсети. Особено след като обикновените жители на Италия бяха на страната на Цезар. Това му донесе голямо облекчение. Той не желаеше кръв и колкото по-малко се пролееше, толкова по-добре.

Антоний, Квинт Касий, Курион и Целий пристигнаха в лагера сутринта на единайсетия ден на януари. Двамата народни трибуни представляваха окаяна картина с разкъсаните си тоги, насинени и издрани лица — идеални за целите на Цезар. Той събра Тринайсети и показа Антоний и Касий на войниците.

— Ето защо сме тук! — заговори Пълководеца. — Това трябва да предотвратим! Никой в Рим, независимо към каква институция принадлежи, няма право да накърнява неприкосновеността на народните трибуни, чиято задача е да защитават огромна част от римския народ, от безимотните и войниците до предприемачите и държавните служители! Защото не мога да нарека плебеите в сената иначе, освен патрициански слуги. Като се отнасят към народните си трибуни както патрициите, те плюят на плебейското си наследство! Личността на народния трибун е неприкосновена, правото му на вето е неотменимо. Неотменимо! Единственото прегрешение на Антоний и Касий е това, че са наложили вето на едно цинично предложение, насочено срещу тях, насочено срещу мен. Тези завистливци са се почувствали заплашени от мен, от това, че разнасям славата на Рим по целия свят, че нося нови богатства в римската хазна. Защото аз не съм един от тях. Сенатор, да. Магистрат, да. Консул, да. Но никога не съм принадлежал към тази групичка тесногръди, завистливи нищожества, които наричат себе си „добрите люде“! Които правят всичко, за да лишат народа от участие в управлението. Които се стремят да съсредоточат цялата власт в ръцете на сената. На техния сенат, момци, не на моя! Моят сенат е ваш слуга. Техният сенат иска да бъде ваш господар. Иска да решава колко да ви плаща, кога да приключва службата ви при пълководци като мен, дали да получавате малко късче земя, след като се оттеглите. Иска да регулира размера на премиите ви, процента, който получавате от плячката, колко от вас да бъдат включени в триумфалното шествие. Те дори искат да решават дали да ви удостоят с правото на римско гражданство, дали превитите ви в услуга на Рим гърбове могат да бъдат бичувани. Искат вие, войници на Рим, да признаете сената за свой господар. Искат да бъдете унижени като най-долните просяци по улиците на сирийските градове.

Хирций изпухтя доволно, обърна се към Курион:

— Това ще бъде една от най-великите му речи.

— Той не може да загуби — съгласи се Курион. Цезар продължи:

— Тази малка група хора и сената, които манипулират, посегнаха на моята дигнитас, на правото ми да допринасям за доброто на народа. Искат да разрушат всичко, което съм съградил, като твърдят, че съм извършил предателство! А като обявяват мен за предател, те опетняват и вашата чест! Помислете, момци мои! За всички тези изморителни преходи, за нундините на глад и лишения, за раните от мечове, от стрели и копия, за загиналите на бойното поле по такъв славен и достоен начин! Помислете! Помислете къде бяхме, какво направихме, помислете за усилията, за лишенията, за потта, за самотата! Помислете за колосалната слава, с която покрихме Рим! И за какво? За да бъдат народните ни избраници бити, ритани, за да бъдат делата ни осмивани и отричани, омърсени от една малка клика негодници! Лоши като войници и още по-лоши като пълководци, такива са те до един! Кой е чул някога Катон да води войска? Ахенобарб да завзема други земи?

Цезар замълча, усмихна се и вдигна рамене:

— Ала кой от вас изобщо е чувал името Катон? Ахенобарб може би, неговият прадядо беше добър воин! И така, момци, ще ви кажа едно име, което със сигурност сте чували. Гней Помпей, който си присвои сам прякора „Велик“! Да, Гней Помпей, който би трябвало да застане на моя страна, на ваша страна! Ала който, затлъстял и остарял, бе избран, за да държи гъбата, с която да бърше задниците на добрите люде! Той загърби интересите на войската! Той поддържа кампанията срещу мен от самото начало! Защо? Защо го прави? Защото аз го засенчих! Защото не е достатъчно „Велик“, за да признае, че някой друг може да командва войска по-добре от него! Защото кой може да се сравни с моите момчета? Никой! Никой! Вие сте най-способните войници, държали някога римски щит и меч! И ето ни сега, аз и вие, от забранената страна на една река, на път да възвърнем накърнената си чест! Аз не бих започнал война за каквото и да било. Не бих се противопоставил на тези идиоти в сената по каквато и да била причина. Моята дигнитас е най-важното в живота ми, тя е всичко, което съм постигнал! Аз няма да им позволя да ми я отнемат! Няма да позволя да опетнят вашата част. Защото вие сте част от мен! Ние вървяхме заедно и отрязахме всичките три глави на Цербер! Преминахме през сняг, град и дъжд! Прекосихме един океан, изкачихме планини, преплувахме буйни реки! Накарахме най-смелите народи на света да подвиват крак пред нас! Да се подчинят на Рим! И какво може да представи бедното отминало величие Гней Помпей срещу това? Нищо, момци, нищо! Какво решава обаче той? Решава да ни лиши от славата, от почитта, от приноса ни към Рим! От всичко, което се обединява в думата дигнитас!

Той замълча, протегна ръце, сякаш да ги прегърне:

— Аз обаче съм ваш слуга, момци мои. Аз съществувам благодарение на вас. Вие трябва да вземете окончателното решение. Да навлезем ли в Италия, за да отмъстим за нашите народни избраници и да възвърнем честта си? Или да преклоним глава и да се върнем в Равена? Кое да бъде? Напред или назад?

Никой не бе помръднал. Никой не бе издал звук. Мълчанието продължи дълго след като военачалникът завърши речта си. Накрая старшият центурион се провикна:

— Напред! Напред!

— Напред! Напред! Наред! — последваха го войниците. Цезар слезе от трибуната си и тръгна между редиците им, за да стисне всяка подадена му ръка.

— Какъв човек! — възкликна Полион пред Орка.

Вечерта обаче четиримата бегълци от Рим облякоха кожени ризници и Цезар събра военния си съвет.

— Хирций, речта ми беше ли записана?

— В момента се преписва, Цезаре.

— Искам да се разпространи сред легатите ми и да бъде прочетена пред всичките ми легиони.

— Всички ли са на наша страна? — попита Целий. — Легатите имам предвид.

— Всички, освен Тит Лабиен.

— Това не ме изненадва — отбеляза Курион.

— Защо? — поинтересува се Целий, най-малко информираният от всички.

Цезар вдигна рамене:

— Аз не го искам.

— Откъде знаят легатите ти?

— Посетих ги в Галия Комата през октомври.

— Значи и тогава си знаел, че ще се стигне дотук.

— Скъпи ми Целий — заобяснява търпеливо Цезар, — пресичането на Рубикон винаги е стояло като възможност. Просто предпочитах да не се стигне до нея. И както много добре знаеш, направих всичко, което беше по силите ми, за да го избегна. Само глупакът обаче не използва пълноценно всяка възможност. Нека кажа просто, че миналия октомври съм разглеждал Рубикон по-скоро като вероятност, отколкото като възможност.

Целий отново отвори уста, но Курион го сръга силно в ребрата и той замълча.

— И сега какво? — попита Квинт Касий.

— Противникът очевидно не е добре организиран, освен това обикновените хора предпочитат мен пред Помпей и добрите люде.

Цезар лапна залче хляб, натопено в зехтин. Сдъвка го, преглътна и продължи:

— Смятам да разделя Тринайсети. Антоний и петте по-неопитни кохорти ще тръгнат веднага за Арециум, за да преградят Касиевия път. В момента е по-разумно да си осигуря свободен път за отстъпление към Италийска Галия, преди да прочистя Фламиниевия. Курионе, ти ще останеш с три кохорти в Ариминум, докато не ти пратя известие да тръгнеш към Игувиум, откъдето ще прогониш Терм. Щом свършиш тази задача, Фламиниевият път ще бъде наш. Аз пък ще взема двете най-стари кохорти и ще продължа на юг към Пиценум.

— Това са само хиляда човека, Цезаре — намръщи се Полион.

— Би трябвало да ми стигнат. Точно затова оставям засега Курион в Ариминум, за да ми изпрати още, ако имам нужда.

— Прав си, Цезаре — намеси се Хирций, — важно е кой предвожда войската. Може би Атий Вар ще окаже някаква съпротива, но Терм, Хир и Лентул Спинтер? Те не могат да водят и стадо овце.

— Това ми напомня, че трябва да пиша на Авъл Габиний. Време е този велик воин да се върне от изгнанието си.

— Какво ще кажеш за Милон? — попита Целий, който беше приятел на Милон.

— А, не — отсече Цезар и разпусна събранието.

— Забеляза ли — сподели по-късно Целий пред Полион — как Цезар говори, сякаш връщането на прокудени военачалници от изгнание е в неговите правомощия? Наистина ли е толкова самоуверен?

— Той не е самоуверен. Той е сигурен.

— Да, но всичко зависи от боговете, Полионе!

— А кой според теб е любимецът на боговете? — усмихна се Полион. — Помпей ли? Катон? Глупости! Никога не забравяй, Целий, че един велик мъж сам прави късмета си. Късметът е за всички, просто трябва да го вземеш. Повечето от нас пропускаме шансовете, слепи сме за късмета си. Той никога не пропуска шанса си, защото винаги забелязва удобните възможности. Точно затова е любимец на боговете. Те обичат великите мъже.

Цезар тръгна от Ариминум, без да бърза, и скоро накара хората си да се установят на лагер. Искаше да е сигурен, че е дал на сената всякаква възможност да се вразуми и да избегне проливането на римска кръв. Скоро след установяването му на лагер обаче от Рим пристигнаха двама вестоносци от сената: младият Луций Цезар, син на братовчеда му, който в момента беше в Нарбон, и младият сенатор Луций Росций. И двамата бяха привърженици на добрите люде — за ужас на стария Луций Цезар.

— Пращат ни, за да ти предадем нареждането да се оттеглиш веднага в Италийска Галия — рече хладно Луций Цезар.

— Разбирам. Няма ли първо да се поинтересуваш за баща си?

Младият Луций Цезар се изчерви:

— След като не съм чул нищо за него, Цезаре, предполагам, че е добре.

— Да, добре е.

— Какъв е отговорът ти?

— Луций, Луций, имай търпение! Ще са ми нужни няколко дни, за да го обмисля. Междувременно двамата с Росций трябва да дойдете с мен на юг.

— Това е измяна, братовчеде.

— След като ме обвиниха в същото, докато бях още от другата страна на границата, какво значение има сега?

— Нося писмо от Гней Помпей — намеси се Росций.

— Благодаря.

Цезар взе свитъка. След кратка пауза, през която и тримата останаха неподвижно, той кимна леко:

— Свободни сте. Хирций ще се погрижи за вас.

На двамата никак не им хареса един предател да се отнася толкова покровителствено с тях, но излязоха. Цезар седна и отвори писмото от Помпей:

Цезар се усмихна накриво, смачка писмото и го хвърли върху въглените на мангала.

— Какъв лицемерен глупак си, Помпей! — изрече той на глас, докато наблюдаваше как свитъкът се обгръща в пламъци. — Значи, един легион съм имал, а? Какво ли ще кажеш, ако разбереш, че настъпвам на юг само с две кохорти? Хиляда човека, Помпей! Ако знаеше, щеше да тръгнеш да ме пресрещнеш. Ала ти не знаеш. Единствените ти боеспособни легиони са Шести и Петнайсети, а те се сражаваха за мен. И ти не знаеш как ще реагират, ако им наредиш да извадят мечове срещу мен.

Хиляда души наистина бяха достатъчно. Когато Пизаурум го посрещна с цветя и радостни възгласи, Цезар нареди на Курион да прогони Терм от Игувиум. Фанум Фуртуне също се предаде без бой — също с цветя и радостни възгласи. На шестнайсетия ден на януари пред очите на двамата пратеници на сената Цезар влезе в голямото пристанище Анкона сред цветя и приветствия. Все още не беше пролял и една капка римска кръв. От Лентул Спинтер и десетте му кохорти нямаше и следа — беше се оттеглил на юг към Аскулум Пицентум. А и Цезар не разочарова жителите на превзетите градове — не взе никаква плячка и плащаше за всичко, което взимаше за войската си.

В деня, преди Цезар да получи писмото на Помпей, тринайсетият от януари, един ездач с накуцващ кон мина по Мулвиевия мост на север от Рим. Стражата, охраняваща моста след обявяването на извънредно положение, го уведоми, че сенатът заседава в Помпеевата курия на Марсово поле и му осигури отпочинало животно за последните няколко километра от пътуването му. Конникът бе клиент на Помпей, нагърбил се сам със задачата да наблюдава пътя между Равена и Ариминум и беше решил да отиде до Рим, за да види как сенатът ще приеме новината, която носеше. Така би сторил всеки, който изпитва някакъв интерес към историята и иска да присъства на великите й моменти.

Той слезе от коня си, приближи се до тежките бронзови порти и потропа силно с юмрук. Един изненадан ликтор отвори и Помпеевият клиент нахлу покрай него в помещението.

— Това е закрито сенатско заседание! — изкрещя ликторът.

— Уважаеми сенатори, нося ви новини! — провикна се вестоносецът.

Всички глави се обърнаха към него. Марцел Малкия и Лентул Крус станаха от креслата си и се втренчиха в него с отворени усти.

— Какви са новините, Ноний? — попита Помпей от предната скамейка.

— Гай Цезар прекоси Рубикон и напредва към Ариминум с един легион.

Помпей се надигна, сетне се отпусна върху курулното си кресло. Имаше чувството, че тялото вече не го слуша, той остана вцепенен, неспособен да продума.

— Гражданска война! — прошепна Гай Марцел Малкия. Лентул Крус, доста по-хладнокръвен мъж от колегата си, пристъпи несигурно напред с пребледняло лице.

— Кога? — попита.

— Пресече Рубикон с бойния си кон малко преди залез преди три дни, уважаеми консуле.

— Юпитере! — възкликна Марцел Малкия. — Той го направи!

Тези думи сякаш отприщиха преградена с бент буйна река. Сенаторите се втурнаха към вратата, задръстиха изхода, побягнаха в паника през перистила и по улиците на града.

След миг в залата останаха само шепа от добрите люде. Помпей се съвзе от първоначалното си вцепенение и успя да се изправи.

— Елате — рече и излезе през вратата, водеща към вилата му. Корнелия Метела погледна лицата им, когато влизаха в атриума, и реши да се оттегли. Помпей нареди на слугата си да се погрижи за Ноний и да му осигури всички удобства.

— Благодаря — рече и потупа вестоносеца по рамото. Доволен от приноса си към историята, Ноний се оттегли. Помпей заведе останалите в кабинета си. Там се събраха около масичката за напитки и си наляха вино с треперещи ръце, без да го разреждат. Само Помпей се въздържа. Настани се на стола зад бюрото си, без да го е грижа, че така обижда не един уважаван настоящ и бивш консул.

— Един легион! — изрече той, след като всички гости заеха местата си и впериха погледи в него като към единствено спасително парче корк сред бурно море. — Един легион!

— Този човек сигурно е луд — измърмори Гай Марцел Малкия и избърса потта от лицето си с пурпурната ивица на тогата си.

Тези плахи очи, вперени в него, имаха по-силен тонизиращ ефект и от най-силното вино — Помпей се изпъчи, постави ръце върху бюрото си и прочисти гърло:

— Нямам намерение да обсъждам нормалността на Гай Цезар. Той ни предизвиква. Предизвиква сената и народа на Рим. Пресякъл Рубикон само с един легион. С един легион напредва към Ариминум, възнамерява да превземе Италия с един-едничък легион. — Помпей вдигна рамене. — Това е невъзможно. Самият Марс не би предприел такова нещо.

— Доколкото съм слушал за Марс, Гай Цезар май е по-добър пълководец от него — отбеляза хладно Гай Марцел Големия.

Помпей не му обърна внимание и се обърна към Катон, който не беше продумал от влизането на Ноний… и сега се наливаше с неразредено вино.

— Е, Марк Катоне? Какво предлагаш?

— Предлагам, който е предизвикал кризата, да я разреши — сухо отвърна той.

— Което означава, че нямаш нищо общо с това и че аз трябва да вадя кестените от огъня, така ли?

— Моето противопоставяне на Цезар е само политическо, не военно.

Помпей си пое дълбоко въздух.

— Означава ли това, че аз ще оглавя съпротивата срещу него? — обърна се той към първия консул Гай Марцел Малкия, а после премести поглед към колегата му Лентул Крус. — Това ли означава?

— Да, разбира се — отвърна Крус. Марцел Малкия предпочете да запази мълчание.

— В такъв случай първо ще изпратя двама вестоносци до Цезар, и то в галоп.

— Защо? — поинтересува се Катон.

— За да разберем при какви условия е съгласен да се оттегли в Италийска Галия.

— При никакви — отсече Катон.

— Имай търпение, Марк Катоне. — Помпей огледа петнайсетте мъже, седнали пред него, и спря поглед на Луций Цезар и приятеля му Луций Росций. — Луций Цезаре, Луций Росций, вие ще бъдете вестоносците. Тръгнете по Фламиниевия път и сменяйте често конете си. Не спирайте дори по нужда. Ако трябва, правете го в движение. — Той взе лист и перо. — Назначавам ви за официални посланици от името на сената. Ще ви дам и писмо до Цезар. — Той се усмихна сдържано. — Лична молба да постави на първо място интересите на републиката, да не вреди на държавата.

— Цезар се стреми само към монархия — изсъска Катон. Помпей не проговори, докато не завърши писмото и не го посипа с пясък. Извади печата си и разтопи восък.

— Не можем да знаем към какво се стреми Цезар, преди да ни го е казал — изрече и натопи печата във восъка. После подаде писмото на Росций. — Носи го ти, Росций, като мой личен вестоносец. Луций Цезар ще говори от името на сената. Вървете. Вземете коне от слугата ми; по-добри няма да намерите. Тук сме на север от града, това ще ви спести малко време.

— Ама как ще яздим с тоги? — попита Луций Цезар.

— Слугата ми ще ви даде подходящи дрехи, дори да не са ви по мярка. Тръгвайте, веднага!

Вестоносците излязоха.

— Спинтер е в Анкона с толкова войска, с колкото разполага и Цезар — отбеляза Метел Сципион. — Той ще се разправи с него.

— Спинтер още не беше събрал войска за Египет, когато Габиний върна Птолемей Авлет на трона — озъби се Помпей. — Така че нека не очакваме чудеса от него. Ще изпратя писма до Ахенобарб и Атий Вар да му се притекат на помощ. Сетне ще видим.

През следващите три дни обаче в Рим не престанаха да пристигат тревожни новини: Цезар завзел Ариминум, след това Пизаурум, Фанум Фортуне. Сред цветя и приветствия, не с бой. Точно това бе най-тревожното. Никой не се беше замислил за народа на Италия, за малките градчета. Особено за тези в Пиценум, родната провинция на Помпей. Новината, че Цезар напредва, без да срещне никаква съпротива — с две кохорти! — че плаща за провизиите за войската си и не прави зло на никого, бе влудяваща.

Най-тревожни бяха двете известия, които се получиха следобед на седемнайсетия ден на януари: първото — че Лентул Спинтер напуснал Анкона и се оттеглил в Аскулум Пицентум с десетте си кохорти; и второто — че Цезар бил приет с почести в Анкона. Сенатът веднага се събра на заседание.

— Невероятно! — закрещя известният като мълчаливец Филип. — С пет хиляди души Спинтер няма смелост да се изправи срещу Цезар и хиляда войници! Какво правя още в този Рим? Защо не съм отишъл да се хвърля в краката на Цезар? Този човек ви върти на малкия си пръст! Вие сте точно такива, каквито винаги ви е наричал — „кушетъчни военачалници“! А напоследък това важи и за теб, Помпей „Велики“!

— Аз не съм отговорен за изпращането на Спинтер в Анкона! — заоправдава се той. — Това решение, Филипе, доколкото си спомням, беше на целия сенат! И ти гласува за него!

— Ще ми се да бях гласувал за избиране на Цезар за цар на Рим!

— Затваряй си вонящата уста! — закрещя Катон.

— А ти, нещастен политически лицемернико, затваряй своята! — не му остана длъжен Филип.

— Ред! — обади се вяло Гай Марцел Малкия.

Това постигна по-добър ефект от виковете — Филип и Катон се усмириха и седнаха, хвърляйки си изпепеляващи погледи.

— Събрали сме се да решим какво ще предприемем — продължи Марцел Малкия, — не да се караме. Мислите ли, че в лагера на Цезар има такива спречквания? Абсурд, Цезар не би търпял такова нещо. Защо да го търпят римските консули?

— Защото римските консули са слуги на Рим, а Цезар иска да е господар на всички! — обади се Катон.

— О, Марк Катоне, защо продължаваш да правиш нещата толкова трудни, защо все пречиш? Аз искам да чуя отговори, не празнословия или глупави въпроси. Какво ще предприемем в тази криза?

— Предлагам — обади се Метел Сципион — сенатът да назначи официално Гней Помпей Велики за главнокомандващ на всички войски и легати.

— Съгласен съм, Метел Сципионе — намеси се Катон. — Който е предизвикал кризата, трябва да я разреши. Предлагам Гней Помпей за главнокомандващ!

— Я слушайте — изръмжа Помпей, на когото не убягна фактът, че Катон вече не го наричаше „Велики“. — Ти го спомена и онзи ден и на мен никак не ми хареса! Не аз съм предизвикал тази криза, Катоне! Точно ти я предизвика! Ти и останалите ти другарчета от добрите люде! Сега очакваш аз да ви спасявам! Добре, но не ме обвинявайте, че съм я предизвикал! Защото ти, Катоне, си виновникът!

— Ред! — въздъхна Марцел Малкия. — Имаме предложение, но надали ще се наложи да ставаме за гласуването. Който е „за“, да вдигне ръка.

Сенатът гласува почти единодушно за избиране на Помпей за главнокомандващ на републиканските войски и легати.

Марк Марцел се изправи и заговори:

— Уважаеми сенатори. От Марк Цицерон научих, че набирането на войски в Кампания върви мъчително бавно. Как можем да ускорим този процес? Трябва да си осигурим повече войници.

— Ха, ха, ха! — изсмя се гръмко Фавоний, подразнен от острата забележка на Помпей към приятеля му Катон. — Кой все се хвалеше, че било достатъчно да тропне с крак, за да вдигне цяла Италия? Кой?

— Кой, Фавоний, има четири крака, мустаци и дълга гола опашка? Млъквай сега! — изръмжа Помпей.

— Говори по същество, Помпей — направи му забележка Гай Марцел Малкия.

— Добре, по същество тогава! Ако мобилизацията в Кампания се проточва толкова бавно, можем да виним само този, който я провежда. Като Марк Цицерон, чиито мисли сигурно са заети с някой неясен ръкопис вместо с книжата за записване на доброволци. Трябва да съберем хиляди войници, уважаеми сенатори, и вие току-що натоварихте мен с тази задача. Мен! И аз ще ги събера. Ала това ще стане много по-бързо, ако плъховете, щъкащи из Римската клоака, не ми се мотаят в краката.

— Мен ли наричаш плъх? — изкрещя Фавоний и скочи от мястото си.

— О, я сядай, нещастнико! Отдавна съм те нарекъл плъх! Седи си на задника, Фавоний, и не се бъркай, където не ти е работа!

— Ред! — призова отегчено Марцел Малкия.

— Точно това е проблемът на тази гнила институция! — продължи жлъчно Помпей. — Всички си мислите, че имате право на мнение! Всички си мислите, че можете да участвате в управлението! Всички си мислите, че взимате демократични решения! Добре, нека да ви кажа нещо! Войска не може да се командва по демократичен начин. Ако опиташ да го направиш, те ще вдигнат бунт. Думата на главнокомандващия е закон! ЗАКОН! Сега аз съм главнокомандващ и няма да позволя на някакви малоумници да ме поучават и обиждат!

Той се изправи и излезе по средата на залата.

— Затова обявявам военно положение! Еднолично, без да се интересувам от вота ви! Ние сме във война! И последното решение, което вие гласувахте, е това, обявяващо ме за главнокомандващ! Аз приемам! И сега ще се подчинявате на мен! Чувате ли? Чувате ли? Ще се подчинявате на МЕН!

— Зависи — обади се усмивка Филип.

Помпей предпочете да не му обръща внимание и продължи:

— Нареждам всички сенатори незабавно да напуснат Рим! Всеки, който до утре не е изчезнал от града, ще се смята за поддръжник на Цезар и ще бъде третиран по съответния начин!

— О, богове — възкликна Филип, — Кампания е отвратително място през зимата! Защо не си останем в уютния, хубав Рим?

— Свободен си да правиш каквото искаш, Филипе! Все пак ти си съпруг на Цезаровата племенница!

— И тъст на Катон — добави Филип.

Пълното объркване след заповедта на Помпей само влоши положението. Когато бягащите от града сенатори разгласиха за пресичането на Рубикон от Цезар, в Рим се възцари паника. Най-често използваната дума стана всяващата ужас по времето на Сула „проскрипция“ — включването на нечие име в списъците, закачени на рострите, с което съответният човек се обявяваше за враг на Рим и диктатурата и се даваше право на всеки друг да го убие и да присвои собствеността му в полза на държавата. Две хиляди сенатори и конници бяха загубили живота си и Сула напълни държавната хазна с конфискуваните средства.

И всеки, който притежаваше някакво състояние, се страхуваше, че Цезар ще постъпи като Сула — не беше ли той навлязъл на полуострова по абсолютно същия начин, но през Брундизиум? Приветстван от обикновените хора. Той също бе плащал за всяка троха, която бяха изяли войниците му. Каква беше разликата между един Корнелий и един Юлий? Те стояха много по-високо от всеки друг, дори конниците бяха прах под краката им.

Само Балб, Опий, Рабирий Постум и Атик се опитваха да разсеят страховете, да обясняват, че Цезар не е Сула, че единственото, което цели, е възвръщането на накърнената му дигнитас, че той няма да въведе диктатура и да избива невинни хора. Бил е принуден да навлезе в Италия от безсмисленото, ожесточено противопоставяне на една малка група в сената и че скоро ще принуди тази клика да отмени всичките си несправедливи актове и да възстанови нормалното положение в държавата.

Те не постигаха особен успех — никой не искаше да ги чуе. Всички очакваха най-лошото — Рим бе изправен пред поредната гражданска война. Щеше да има проскрипции — не беше ли говорил самият Помпей за обявяване извън закона и за хвърляне от Тарпейската скала? О, Рим бе между харпиите и сирените! Който и да победи, конническото съсловие щеше да страда!

Докато събираха багажа си, утешаваха жените си и правеха нови завещания, повечето сенатори нямаха ни най-малка представа защо им заповядват да напускат Рим. Не да бъдат помолени, заповядваха им. Ако останат, щяха да бъдат разглеждани като съюзници на Цезар, само това бяха разбрали. Момчетата, навършили шестнайсет, също тръгваха с бащите си; насрочени сватби биваха отменяни; банкери и счетоводители тичаха от един благороден сенатор към друг с обяснения, че парите не стигали, че не било разумно да се продава земя, че търговските предприятия не струват пукната пара, когато търговията е замряла.

Нищо чудно, че никой не обръщаше внимание на най-важното. Нито Помпей, нито Катон, нито Марцелите, нито Лентул Крус, никой не помисли за съкровищницата.

На осемнайсетия ден на януари сред стотици претоварени фургони двамата консули и повечето сенатори напуснаха Рим през Капенската порта към Неапол, Форми, Помпей, Капуа и други градове в Кампания. А хазната остана претъпкана със златни кюлчета, да не говорим за неприкосновените резерви в храмовете на Опс, Юнона Монета, Херкулес Оливариус и хилядите ковчежета с монети в тези на Юнона Луцина, Ювентус, Венера Либитина и Венера Еруцина. Единственият, който се беше сетил да изтегли пари от трибуните аерарии, управляващи хазната, беше Ахенобарб — няколко дни по-рано той бе поискал и получи шест милиона сестерции, с които да плати на войниците, набрани сред марсите и пелигните. Държавното богатство на Рим остана в границите на града.

Не всички сенатори напуснаха града. Сред останалите бяха Луций Аврелий Кота, Луций Пизон Цензора и Луций Марций Филип. Вероятно за да се подкрепят взаимно, те се събраха на вечеря на деветнайсетия ден на януари у Филип.

— Аз съм наскоро оженил се мъж с малко дете — отбеляза Пизон, показвайки кривите си зъби. — На тази възраст ми е достатъчно тежко и без да търча като сардински овчар след стадото си!

— Е — усмихна се добродушно Кота, — аз пък останах, защото смятам, че Цезар не може да загуби. Той ми е племенник и аз никога не съм го виждал да постъпва необмислено, въпреки репутацията си. Сигурен съм, че внимателно е обмислил всичко.

— Аз пък останах, защото съм твърде мързелив, за да се поместя. Ха! — изсумтя Филип. — Да се заточа в Кампания посред зима! Със спуснати кепенци, без достатъчно прислуга и с безкрайна диета от зеле!

На всички това се стори смешно и вечерята продължи с весело настроение. Пизон не беше довел новата си съпруга, а Кота бе вдовец, но жената на Филип присъстваше, а също и тринайсетгодишният й син, Гай Октавий.

— А ти какво мислиш за това, млади Гай Октавий? — попита го Кота, неговият прапрачичо.

Момчето, което го бе посещавало неведнъж (Ация много се грижеше за прачичо си), му беше любимец. Не както Цезар като дете, но имаше известни прилики. В красивото лице, разбира се. Все пак ушите на малкия Гай Октавий бяха щръкнали, докато Цезар нямаше никакви недостатъци. Момчето също бе русо, но очите му бяха по-големи и светлосиви — без пронизителния поглед на Цезаровите. Кота се намръщи, опитвайки се да се сети за точната дума, описваща изражението на лицата им. „Потайно“. Да, това беше. И двамата бяха потайни. Отначало човек ги мислеше за добродушни и срамежливи, но после си даваше сметка, че не може да определи какво се крие зад това невинно изражение. Те никога не издаваха чувствата си.

— Мисля, чичо Кота, че Цезар ще победи.

— Съгласен съм с теб. Защо мислиш така?

— Той е по-способен от тях. — Малкият Гай Октавий взе една яркочервена ябълка и заби равните си бели зъби в нея. — На бойното поле той няма равен. Помпей е втора класа пълководец. Той е добър организатор. Ако обсъдиш военните му кампании, ще видиш, че винаги е побеждавал благодарение на това. Той не е водил блестящи сражения, битки, които да вдъхновяват поети и летописци. Той винаги изтощава противника си. Чичо Цезар също го прави, но той може да се похвали с десетина блестящи битки.

— А също с една или две, като Герговия, които изобщо не са блестящи.

— Да, но и в тях той не е претърпял поражение.

— Добре, това е на бойното поле. Какво ще кажеш за другите неща?

— Той разбира от политика. Знае как да манипулира. Не се връзва с чужди каузи. Извън бойното поле не отстъпва на Помпей и е по-добър оратор, по-добър юрист, по-способен в планирането.

Като слушаше този анализ, Луций Пизон почувства известна неприязън към оратора. Изобщо не прилягаше на такова невръстно хлапе да говори толкова поучително! За какъв се мислеше? И беше толкова красив. Прекалено красив! Още една година и щеше да започне да се подмазва наляво и надясно. Твърде превзет младеж.

Помпей, консулите и мнозинството от сенаторите достигнаха Теанум Сидицинум в Кампания на двайсет и втория ден на януари и там спряха, за да въведат малко ред. Не всички сенатори бяха останали в обкръжението на Помпей — някои се насочиха към затворените си вили по крайбрежието, други предпочетоха да отидат където и да е, само да са по-далеч от него.

Тит Лабиен го чакаше. Помпей го поздрави като брат, когото е мислил за загинал, дори го прегърна и го целуна по бузата.

— Откъде идваш? — попита Помпей, обкръжен от бдителните си стражи: Катон, тримата Марцели, Лентул Крус и винаги подкрепящия го Метел Сципион.

— От Плаценция — отвърна Лабиен и се облегна на стола си. Макар че всички присъстващи познаваха Лабиен по лице и помнеха изявите му като народен трибун, от десет години никой от тях (включително самият Помпей) не го беше виждал, защото той бе напуснал Рим, за да поеме службата си в Италийска Галия, още при консулството на Цезар. Сега всички го гледаха удивено — Лабиен се беше променил. Превалил вече четирийсетте, той изглеждаше точно такъв, какъвто беше — обрулен в битки военен, свикнал да командва. Ситните му черни къдрици бяха прошарени; тънките му, бледи устни пресичаха лицето му като белег; големият му гърбав нос с широки ноздри му придаваше вид на граблива птица; а черните му очи презрително наблюдаваха групичката, включително Помпей, с интереса на пакостливо хлапе, което се чуди какво ще стане, ако откъсне крилцата на някоя муха.

— Кога тръгна от Плаценция? — поинтересува се Помпей.

— Два дни след като Цезар прекоси Рубикон.

— Колко легиона има в Плаценция? Сигурно вече са тръгнали, за да се присъединят към него.

Лабиен изви глава назад, отвори уста, за да покаже огромните си жълти зъби, и се разсмя гръмогласно.

— О, богове, какви тъпаци сте! Той няма никакви легиони в Плаценция! Никога не е имало. Цезар беше взел само Тринайсети и го изпрати на тренировка в Тергесте, което явно е убягнало на вниманието ви. Повечето време прекарваше в Равена без никаква войска. Сега настъпва с Тринайсети и никой друг легион не е тръгнал да му помага. Следователно смята, че може да се справи само с този легион. И от това, което видях, излиза, че вероятно е прав.

— В такъв случай — заговори замислено Помпей, който вече започваше да променя плана си за водене на войната в Гърция или Македония — аз мога да го пресрещна в Пиценум. Ако Лентул Крус и Атий Вар не са го направили вече. Той е разделил Тринайсети. Антоний държи Арециум и Касиевия път с пет кохорти, а… — Помпей присви болезнено очи. — … Курион изгони Терм от Игувиус с други три. В момента Цезар разполага само с две кохорти.

— Защо тогава още сте тук? Досега трябваше да сте на половината на пътя за Адриатика!

Помпей погледна укорително Гай Марцел Големия.

— Заблудиха ме, че Цезар разполагал с четири легиона. И макар да чух, че настъпва начело само на един, предположих, че другите също ще го последват.

— Съмнявам се, че ще ти се наложи да се сражаваш с Цезар, Велики — отбеляза Лабиен.

— Аз също така смятам! — обади се Катон.

О, никога ли нямаше да се отърве от тези досадници? Не го ли бяха избрали за главнокомандващ? Не им ли беше съобщил, че демокрацията е свършила, че той дава заповедите? И ето Лабиен пак даваше възможност на Катон да го поучава!

Помпей се изправи, изпъчи гърди, докато кожената му ризница не запращя.

— Слушайте всички — заяви той, мъчейки се да запази самообладание. — Тук командвам аз, ще стане както аз кажа, ясно ли е? Докато разузнавачите ми не ми съобщят какво точно прави Цезар, няма да бързам. Ако си прав, Лабиен, няма проблем. Ще настъпим към Пиценум и ще го довършим. Най-важното за мен обаче е запазването на Италия. Аз се заклех да не водя гражданска война на нейна земя, за да не се получи втора Италийска война. Тя съсипа страната за двайсет години. Не искам името ми да се свързва с такова бедствие! Затова, докато не разбера какво точно става в Пиценум, няма да прибързвам. Едва след като получа представа за положението, ще реша дали да се бия с Цезар на италийска територия, или да се преместя заедно с войската си и правителствените институции на изток.

— Да напуснем Италия ли? — изстена Марк Марцел.

— Да, както трябваше да стори Карбон при настъпването на Сула.

— Сула победи Карбон — възрази Катон.

— На италийска територия. Това ми е мисълта.

— Мисълта ти трябва да бъде, че в момента си точно в позицията на Карбон — намеси се Лабиен. — С войници, които са или прекалено стари, или прекалено неопитни, за да воюват с армия, калена в току-що завършила дълга и жестока война в чужбина. Цезар е в положението на Сула. Той е с по-добрата войска.

— Шести и Петнайсети легион са на мое разположение в Капуа — възрази Помпей — и се съмнявам да са прекалено стари или неопитни, за да се сражават, Лабиен!

— Шести и Петнайсети бяха под командването на Цезар.

— Да, ала са твърде разочаровани от него — намеси се Метел Сципион. — Апий Клавдий ни увери в това!

„Като деца са — помисли си удивено Лабиен. — Не са си направили никакъв труд да създадат система за разузнаване и още вярват на голи думи. Какво му е станало на този Помпей? Служил съм при него на изток и тогава не беше такъв. Или му е безразлично какво ще стане, или се бои от нещо. Но от кого се страхува? От Цезар или от тези смешници?“

— Сципионе — заговори Лабиен много бавно и отчетливо, — войниците на Цезар не са недоволни от него! Не ме интересува колко високопоставен човек ви го е казал или какви признаци е видял, за да си извади такова заключение. Просто го приемете от човек, който разбира — войниците на Цезар не са недоволни. — Той се обърна към Помпей: — Велики, действай незабавно! Вземи Петнайсети, Шести и колкото войски успееш да събереш и излез срещу Цезар веднага! Ако не го направиш, други легиони ще му дойдат на помощ. В Италийска Галия наистина няма войски, но това няма да продължи дълго. Останалите Цезарови легати са с него до гроб.

— А ти защо не си с него, Лабиен? — поинтересува се Гай Марцел Големия.

Лабиен се изчерви. Замълча, след това спокойно отвърна:

— Мисля за доброто на Рим, Марцеле. Цезар действа като предател. А аз не искам да съм такъв.

Накъде щеше да потече разговорът, така и не се разбра, защото в този момент се появиха двамата пратеници Луций Цезар Младши и Луций Росций.

— Откога пътувате насам? — попита Помпей.

— От четири дни — отвърна младият Луций Цезар.

— Ако служехте при Цезар, за четири дни щяхте да сте минали шестстотин и четирийсет километра — намеси се отново Лабиен. — А вие какво? По-малко от двеста.

— Кой си ти, че да ме критикуваш, бе? — озъби се Луций Цезар.

— Аз съм Тит Лабиен, хлапако. — Старият воин огледа презрително младежа. — На теб ти личи кой си, но също така личи, че не си от класата на баща си.

— Добре, добре! — прекъсна ги нервно Помпей. — Какво беше положението, когато тръгвахте насам?

— Цезар беше в Ауксинум. Градът го посрещна с ликуване. Атий Вар и петте му кохорти избягаха, преди да пристигнем, но Цезар изпрати първата си центурия след тях. Имало кратко сражение. Атий Вар бил разбит. Повечето от хората му се предали и поискали да се присъединят към Цезар. Някои избягали.

Настъпи кратко мълчание, което бе прекъснато от Катон:

— Първата центурия, казваш. Осемдесет човека. И разбили две хиляди?

— Проблемът беше — обясни Луций Росций, — че хората на Вар не искаха да се сражават. Самата мисъл за Цезар ги караше да треперят. Щом се присъединиха към него обаче, възвърнаха самочувствието си и започнаха да се държат като истински войници. Забележително.

— Не — поправи го с тъжна усмивка Лабиен. — Нормално.

Помпей преглътна тежко.

— Цезар каза ли някакви условия?

— Да — отвърна младият Луций Цезар; пое си дълбоко въздух и започна да рецитира заучената си реч: — Упълномощен съм да ти съобщя, Гней Помпей, следните условия. Първо, двамата с Цезар да разпуснете войските си. Второ, ти да се оттеглиш в Испания. Трето, цяла Италия да се демобилизира напълно. Четвърто, на управлението на страха да се сложи край. Пето, да се проведат свободни избори и да се възстанови конституционното правителство. Шесто, двамата с Цезар да се срещнете лично, за да обсъдите различията си и да постигнете договореност, която да се закълнете да спазвате. И осмо, Цезар е готов да се кандидатира за консул в границите на Рим, не задочно.

— Какви глупости! — възкликна Катон. — Това не е сериозно. По-голям абсурд не съм чувал!

— Точно така се изрази и Цицерон, когато научи — сподели младият Луций Цезар. — Абсурдно.

— И къде срещна Марк Цицерон? — поинтересува се Лабиен.

— Във вилата му край Минтурни.

— Минтурни… странен път сте избрали от Пиценум насам!

— Трябваше да се отбием през Рим. С Росций останахме при Цезар по-дълго от очакваното. Целият вонях!

— Ах, как не се сетих? Вонял, значи. А Цезар вонеше ли? Ами някой от хората му?

— Не, Цезар не. Ала той се къпе в ледена вода!

— Така се поддържа хигиената по време на война.

Помпей се опита да овладее положението:

— Добре, това са условията му. Той ги доведе до знанието ни официално, независимо колко са абсурдни. Съгласен съм с Катон, това не е сериозно предложение, той само се опитва да печели време. — Помпей изкрещя: — Вибулий! Сестий!

Двама от префектите му влязоха в стаята. Луций Вибулий Руф беше от инженерните части, Сестий — от конницата.

— Вибулий, веднага тръгвай за Пиценум и намери Лентул Спинтер и Атий Вар. Накарай ги да се оправят с Цезар колкото се може по-скоро. Той има само две кохорти, могат лесно да го разбият… ако успеят да убедят войниците си в това! Предай им нареждането ми да го направят.

Вибулий Руф отдаде чест и излезе.

— Сестий, заповядвам ти да отидеш като вестоносец в лагера на Гай Цезар. Кажи му, че условията му са неприемливи, докато не се изтегли от окупираните от него градове отвъд Рубикон, в Италийска Галия. Ако го направи, ще го сметна за израз на добрата му воля и ще си помисля. Наблегни на това, че никакво споразумение не може да има, докато е от италийската страна на Рубикон, защото това означава, че сенатът не може да се върне в Рим.

Публий Сестий отдаде чест и излезе.

— Добре! — възкликна доволно Катон.

— Какво има предвид Цезар под „управление на страха“? Какъв страх? — поинтересува се Метел Сципион.

— С Росций смятаме, че има предвид паниката, властваща в Рим — отвърна Луций Цезар.

— О, това ли! — изсумтя Метел Сципион. Помпей се изкашля.

— И така, благородни приятели — заяви самодоволно, — утре с Тит Лабиен тръгваме за Ларинум. Шести и Петнайсети вече са на път. Консули, вие ще отидете в Капуа, за да ускорите набирането на войски. И ако срещнете междувременно Марк Цицерон, кажете му да спре да се мотае, а да действа. Какво дири в Минтурни? Със сигурност не набира войски! Сигурно е прекалено зает с писанията си до Атик и боговете знаят още кого!

— И от Ларинум тръгвате към Пиценум срещу Цезар — добави Катон.

— Това ще видим.

— Разбирам защо консулите трябва да отидат в Капуа, но останалите ще дойдем с теб, нали?

— Не, няма! — сряза го Помпей и брадичката му затрепери. — Всички ще се оттеглите в Капуа и няма да мърдате оттам. Цезар има пет хиляди гладиатори в тамошната школа, трябва да се държат изкъсо. В такива моменти ми се ще да имаме няколко тъмници, но тъй като нямаме, оставям на вас, безполезни писарушки, да решите как ще се справите с проблема. Единственият, когото ще взема в Ларинум, е Тит Лабиен.

Цицерон наистина се размотаваше и също толкова вярно бе, че не се занимаваше с набиране на войска, нито във вилата си в Минтурни, нито в някое от другите си красиви жилища по крайбрежието на Кампания. Мизенум се намираше близо до Минтурни, затова той реши това да е следващата му спирка. И не беше сам: с него бяха Квинт Цицерон, Квинт Цицерон младши и собственият му син, Марк, както и дванайсетте му ликтори, носещи фасции, увити с лаврови клонки, защото Цицерон още очакваше триумфа си. Мъжете от семейството бяха достатъчно досадни, но не и наполовина колкото тези разглезени ликтори! Той не можеше да мръдне без тях и тъй като все още притежаваше империум на управител на провинция, те носеха крещящи алени туники, широки черни колани с големи блестящи токи и брадви във всяка от фасциите. Пищна свита, но крайно неподходяща за човек, натоварен с толкова много задачи като Цицерон.

Той не приемаше никакви други посетители, освен младото си протеже, обещаващия млад адвокат Гай Требаций Теста, освободен наскоро от служба при Цезар, но толкова привързан към завоевателя, че не искаше да чуе и думичка против него. Тлъстият както винаги Требаций дойде да го моли да се върне веднага в Рим, защото градът сега повече от всякога имал нужда от здравия разум на стабилни държавни мъже.

— Никъде няма да ходя по поръчение на един изменник! — възрази разпалено Цицерон.

— Марк Цицероне, Цезар не е изменник — настояваше умолително Требаций. — Той навлезе в Италия, за да защити честта си, това е съвсем в реда на нещата. Иска само да се увери, че няма да бъде накърнена. Той желае само мир и благополучие за Рим. И смята, че присъствието ти в града ще има благотворен ефект.

— Да смята каквото ще! — сопна се Цицерон. — Аз няма да предам колегите си, които са приели присърце интересите на републиката. Цезар иска да бъде цар, не че Помпей Велики ще откаже, ако му предложат да го коронясат. Ха! Великия цар!

На Требаций не му остана нищо друго, освен да се оттегли с носилката си.

Сетне пристигна писмо от Цезар, чиято краткост и несвързаност говореха за отчаянието на автора:

Цицерон обаче нямаше да го направи дори заради Рим; ако го стори, щеше да излезе, че го прави, защото Цезар му е наредил. А това, зарече се той, никога нямаше да стане!

Към края на януари и в началото на февруари обаче Цицерон започна да губи надежда. Нищо, което научаваше, че му вдъхваше увереност. Един ден му съобщаваха, че Помпей тръгнал с войската си към Пиценум, за да довърши Цезар; на другия — че стоял в Ларинум и смятал да потегли към Брундизиум, за да се прехвърли с кораби през Адриатика в Епир или Западна Македония. Писмото на Цезар бе посяло семето на съмнението в душата му и Цицерон започваше да се пита дали Помпей наистина мисли за Рим. Защо не го защитаваше? Защо?

Под властта на Цезар попадна цяла Северна Италия, от Аврелиевия път на брега на Тосканско море до Адриатическото крайбрежие. Контролираше всички главни пътища и нямаше войска, която да му се противопостави. Хир се беше изтеглил от Камеринум, Лентул Спинтер бе изоставил Аскулум Пицентум, целият Пиценум беше в ръцете на Цезар. А през това време Помпей беше в Ларинум. Префектът на инженерните му части Вибулий Руф се беше срещнал с Лентул Спинтер след бягството му от Аскулум Пицентум и се бе нахвърлил яростно срещу надменния бивш консул. В резултат на това той пое командването от Спинтер и го изпрати в Корфиниум, където се беше установил Ахенобарб.

От всички легати на сената, натоварени със защитата на Рим, само Ахенобарб се справяше добре. В Алба Фуценция, близо до Фуценското езеро, бе събрал два легиона марси, войнствено и буйно племе. След това ги заведе в Корфиниум на брега на Атернус, решен да задържи града и съседния му, Сулмон, на всяка цена. Благодарение на Вибулий той получи десетте кохорти на Лентул Спинтер плюс още пет, отнети от Хир след оттеглянето му от Камеринум. По този начин, поне така си мислеше Цицерон, Ахенобарб се очертаваше единственият сериозен противник на Цезар. Защото Помпей очевидно нямаше намерение да се изправи срещу него.

Слуховете за намеренията на Цезар, щом тури ръка върху Италия, бяха многобройни и ужасяващи: щял да прекрати всички плащания; щял да обяви цялото конническо съсловие извън закона; щял да предаде сената и събранията на произвола на пролетариите, безимотните, които не даваха на държавата нищо друго, освен деца. Само Атик упорито опровергаваше тези небивалици.

„Не бъркай Цезар със Сатурнин или Катилина — писа той на Цицерон в едно писмо. — Той е много способен и разумен човек. Няма начин да стори нещо толкова глупаво, като да прекрати плащанията, сигурен съм, че той всячески ще се стреми да запази и да осигури развитието на римското стопанство. Наистина, Цицероне, Цезар не е привърженик на такива радикални мерки!“

О, как му се искаше на Цицерон да вярва на тези думи! Проблемът бе, че не можеше, главно защото слушаше всички и приемаше всичко за истина, освен казаното от Атик, който не спираше да тръби в полза на Цезар. Защото Цицерон не можеше да харесва Цезар, не можеше да му се довери. Не и след ужасната година на консулството си, когато Катилина замисли онзи заговор против държавата и Цезар обвини него, че екзекутирал римски граждани без съд. Непростимо. Точно заради Цезар бе започнало делото срещу Клодий, на което Цицерон бе осъден на осемнайсет месеца изгнание.

— Ти си пълен глупак! — изръмжа веднъж Квинт Цицерон.

— Моля?

— Много добре ме чу, братко! Ти си глупак! Защо не можеш да разбереш, че Цезар е порядъчен човек, консервативен политик и най-великият пълководец в историята на Рим? Той ще ги победи, Марк! Нямат никакъв шанс, независимо колко говорят за скъпоценната ви република!

— Ще повторя отново както съм ти казвал неведнъж — заяви с достойнство Цицерон. — Несравнимо повече предпочитам поражението с Помпей пред победа с Цезар!

— Е, не очаквай същото от мен. Аз съм служил при Цезар. Харесвам го. И в името на боговете, възхищавам му се! Затова не ме карай да се бия срещу него, защото няма да го направя.

— Аз съм главата на рода Тулий Цицерони! Ще правиш каквото ти кажа!

— Мога едно само да ти обещая в името на рода, Марк — няма да се бия за Цезар, но и няма да вдигна меч срещу него.

В това си решение малкият брат Квинт остана непоклатим.

Това доведе до още по-тежки кавги, когато жената и дъщерята на Цицерон, Теренция и Тулия, се присъединиха към тях при Форми. С тях беше и съпругата на Квинт, Помпония, сестра на Атик и по-опърничава дори от Теренция. Теренция застана зад мъжа си (както невинаги ставаше), но Тулия и Помпония поддържаха Квинт. На всичкото отгоре синът на Квинт Цицерон искаше да се запише във войската на Цезар, а този на големия брат — при Помпей.

— Татко — молеше с тъжни очи Тулия, — вслушай се в здравия разум! Моят Долабела казва, че Цезар е истински римски аристократ.

— Така е — подкрепи я горещо Квинт.

— Съгласен съм с татко — намеси се не по-малко разпалено младият Квинт Цицерон.

— Брат ми Атик смята, че е прекрасен човек — добави с надменно вдигната брадичка Помпония.

— Вие всичките сте малоумници! — беснееше Теренция.

— Да не говорим, че сте готови да лижете задника на онзи, който смятате, че ще излезе победител! — изсъска младият Марк Цицерон, гледайки с омраза братовчед си.

— Млъквайте, млъквайте, млъквайте! — закрещя главата на рода Тулии Цицерони. — Затваряйте си плювалниците всичките! Махайте се! Оставете ме на мира! Не ми ли стига, че не мога да убедя и един човек да се запише във войската ни? Не ми ли стигат тези дванайсет ликтори, дето се влачат след мен? Не стига ли, че консулите разквартируваха петте хиляди Цезарови гладиатори във верни на републиката семейства и те заплашват да изядат и ушите на хазаите си? Не стига ли, че Катон още се чуди дали да остане в Капуа, или да управлява Сицилия? Не ми ли стига, че получавам по две писма на ден от Балб с молби да сдобря Цезар и Помпей? Не ми ли стига, че научавам, че Помпей вече товари кохортите си в Брундизиум, за да ги прекара през Адриатика? Млъквайте, млъквайте, млъквайте!

Животът без церберите от сената бе значително по-лек, установи Помпей. От Тит Лабиен той получаваше само разумни военни напътствия без проповеди, речи и политически анализи. Помпей започна да си мисли, че все пак ще успее да спаси нещо от този разбит в скалите кораб. Инстинктивно съзнаваше, че няма смисъл да се опитва да спре Цезар в Италия, по-разумно щеше да е, ако прекоси Адриатика и да вземе римското правителство със себе си. Ако в Италия няма представители на държавните институции, противникът му вече нямаше да може да поддържа тезата си, че искал само да си възвърне несправедливо отнетите му права. Щеше да проличи точно какъв е: предател и агресор, прокудил законните римски управници в изгнание. Ала това оттегляне отвъд Адриатика нямаше да бъде истинско отстъпление — Помпей се нуждаеше от малко спокойствие, за да организира войската си, да прехвърли легионите си от Испания, да вземе от източните царе, негови клиенти, допълнително пехота и толкова необходимата му конница.

— Не разчитай на испанските си легиони — предупреди Лабиен.

— Защо не?

— Не очаквай Цезар да те последва, ако се прехвърлиш в Македония или Гърция, Велики. Той ще настъпи към Испания, за да унищожи резервите ти там.

— Напротив, той ще тръгне да преследва мен!

— Не. Неутрализирането на Испания ще е първата му задача. Точно затова не прехвърли легионите си от тази страна на Алпите. Той знае, че ще има нужда от тях на запад. Предполагам, че досега Требоний е прехвърлил поне три легиона в Нарбон. А там Луций Цезар разполага вече с хиляди местни войници. Само чакат Афраний и Петрей да тръгнат насам. — Лабиен се намръщи. — Нали не са тръгнали още, а?

— Не, не са. Още не съм решил как е най-добре да се разправя с Цезар. Дали да тръгна на север към Пиценум или през Адриатика.

— Късно е вече за Пиценум, Велики. Ти пропусна тази възможност още преди нундина.

— В такъв случай — заяви решително Помпей — ще изпратя Квинт Фабий при Ахенобарб с нареждане да зареже Корфиниум и да се премести при мен.

— Добро решение. Ако остане в Корфиниум, ще претърпи поражение. И хората му ще се присъединят към Цезар, а ние имаме нужда от тях. Ахенобарб разполага с два пълни легиона и още петнайсетина кохорти. — Лабиен се замисли за нещо друго. — Как са Шести и Петнайсети?

— Удивително покорни, благодарение на теб, предполагам. След като научиха, че си с нас, явно са по-склонни да приемат, че правото е на наша страна.

— Тогава ще предприема нещо.

Лабиен стана и се приближи до един отворен прозорец, през който проникваше студен зимен въздух от север. Лагерът се намираше в околностите на Ларинум, който още не се беше възстановил от безчинствата на Гай Вер и Публий Центег по времето на Сула. Както впрочем и цяла Алулия. Вер бе изсякъл всички дървета до едно и без тяхната защита срещу вятъра и пороите сравнително плодородната почва се беше превърнала в пустиня.

— В Брундизиум ли ще наемеш кораби за прехвърлянето? — попита Лабиен, докато гледаше навън, без да обръща внимание на студа.

— Да, разбира се. Макар че ще се наложи да поискам пари от консулите. Някои капитани отказват да плават, ако не им се плати веднага — това е разликата между обикновена и гражданска война, предполагам. Обикновено са съгласни да си получат парите по-късно.

— Значи, хазната е в Капуа.

— Да, предполагам — отвърна разсеяно Помпей. След секунда обаче размисли и скочи от стола си. — Юпитере!

Лабиен се извъртя рязко:

— Какво?

— Лабиен, не знам дали хазната още не е в Рим! Юпитере! О, Херкулесе! Минерво, Юноно! Марсе! Не помня да съм видял кола на хазната да тръгва към Кампания! — Помпей притисна с пръсти слепоочията си и затвори очи. — О, богове, не мога да повярвам! Ала колкото повече се замислям, толкова повече се убеждавам, че тези малоумници Марцел и Крус са се измъкнали от Рим, без да изпразнят съкровищницата! Те са консулите, тяхно задължение е да се грижат за държавните резерви!

Лабиен бе пребледнял, преглътна тежко.

— Значи, сме започнали война без нито една сестерция, така ли?

— Не е моя вината! — проплака Помпей и заскуба сивите си коси. — За всичко ли трябва да мисля? Никаква ли полза няма от тези малоумници в Капуа? Те от месеци ми мърморят, бръщолевят, поучават ме, докато загубя способността да чувам собствените си мисли… предизвикват ме, заяждат се, критикуват, карат се. О, Тит, как само се карат! Непрекъснато повтарят все едно и също! Това не трябвало, онова не можело; сенатът казал така, сенатът решил онака. Цяло чудо е, че стигнах до Ларинум!

— В такъв случай — предложи Лабиен, който си даде сметка, че не е сега моментът да укорява Помпей, — трябва веднага да изпратим вестоносец в Капуа с нареждане до консулите да се върнат незабавно в Рим и да вземат държавните резерви. Иначе Цезар ще плати на войската си с държавни пари.

— Да, да! — възкликна Помпей. — Веднага ще го сторя… да, ще изпратя Гай Касий! Един народен трибун, представил се толкова добре в Сирия, би трябвало да успее да им вкара малко здрав разум!

И така той бързо излезе, оставяйки Лабиен със свито сърце, загледан в мрачния пейзаж.

„Помпей вече не е същият. Прилича на парцалена кукла, загубила половината от пълнежа си. Е, остарява. Сигурно наближава петдесет и седем. И е прав за тези безполезни празнодумци: Катон, Марцелите, Лентул Крус, Метел Сципион. Толкова невежи във военните дела, че не могат да различат меч от оная си работа. Май не избрах правилната страна. Сега трябва да стоя по-близо до Великия от онези негодници. Ако го оставя на тях, Цезар ще ни прегази. Пиценум падна. А и Дванайсети се присъедини към Тринайсети — Цезар има вече два легиона с опитни бойци заедно с всички от нашата войска, които избраха да се присъединят към него. Те знаят. Ще говоря лично с Квинт Фабий, ще додам допълнителна тежест на посланието му към онзи кучеглавец в Корфиниум, Ахенобарб. Изтегляй се моментално и идвай при нас! Пари. Пари… Тук сигурно още могат да се намерят, дори след Вер и Цетег. Оттогава са минали вече трийсет години. Съкровищата на малкото стари храмове, къщата на Рабирий… О, ще говоря лично и с Гай Касий. Ще го накарам да започне да събира средства от храмовете и градовете в Кампания. Нуждаем се от всяка налична сестерция.“

Това бе умно решение от страна на Лабиен, така щеше да осигури възможност на Помпей да отплава. Докато Лентул Крус изпрати отговора си на кратката заповед на Помпей (Марцел Малкия беше болен както винаги), войската се беше преместила от Ларинум в Луктерия, доста по на юг. Доволен от себе си (и спокоен, че все още се намира на безопасно разстояние от Цезар), Метел Сципион пристигна с важен вид в Брундизиум.

Помпей разпечата писмото на Лентул Крус в присъствието на Лабиен.

— Не мога да повярвам! — изсъска той, пребледнял от яд и със сълзи в очите. — Нашият уважаван втори консул е готов да размърда изнежения си задник и да потегли към Рим само ако аз настъпя към Пиценум, за да спра Цезар! Иначе щял да остане в Капуа! На „сигурно“ място! Той обвинил Гай Касий — един от моите легати! — в неуважително поведение и за наказание го изпратил в Неапол да осигури няколко кораба, в случай че се наложи правителството да се евакуира спешно от Кампания. Накрая, Лабиен, си позволява да ме информира, че смята за грешка от моя страна, че не съм му позволил да състави един легион от Цезаровите гладиатори. И бил много обиден, че съм наредил да бъде разформирован.

Неспособен вече да се ядосва, Лабиен подигравателно се усмихна:

— О, каква титанична войска! Не ни остава друго, Велики, освен да накичим тези смешници и да ги изпратим да обикалят Апулия. Толкова пари ще съберем от представлението. Ще бъде обявена за най-смешната фокусническа трупа в историята. Особено ако облечем Лентул Крус като стара брантия с два пъпеша вместо цици.

„Е — помисли си Лабиен, — поне Гай Касий ще свърши някаква работа. Ще обере съкровищата на всеки храм между Антиум и Сурентум. Съмнявам се да приеме присърце задачата за спасяването на сенаторските задници за сметка на войската!“

Квинт Фабий се върна от Корфиниум с вестта, че четири дни преди февруарските иди Ахенобарб щял да тръгне към Луцерия, за да се присъедини към Помпей, и че бил събрал още войски, бегълци от Пиценум. Една от най-радостните новини бе, че Ахенобарб разполагал с шест милиона сестерции. Смятал да плати на хората си, но Помпей имаше по-голяма нужда от парите, така че не го беше направил.

На единайсетия ден на февруари обаче, два дни преди идите, Помпей получи писмо от Вибулий, в което се казваше, че Ахенобарб си променил решението и възнамерявал да остане в Корфиниум. Разузнавачите му докладвали, че Цезар напуснал Пиценум и сега бил в Каструм Труентум. „Трябва да бъде спрян!“ — заявил Ахенобарб. И той бил този, който щял да го направи.

Помпей изпрати спешно послание в Корфиниум с нареждане Ахенобарб да напусне града, преди Цезар да е пресякъл пътищата му за отстъпление — на него пък му бяха съобщили, че вече трети от Цезаровите добре обучени легиони настъпвал към Италия и че Антоний и Курион също се присъединили към него с кохортите си. С три от старите си легиони и големия си опит в обсадите Цезар лесно щеше да превземе Корфиниум и Сулмон. „Изчезвай от там, махай се!“ — гласеше призивът на Помпей.

Ахенобарб не му обърна внимание и остана.

Преди още да научи това, Помпей изпрати друг вестоносец в Капуа със заповеди, които искаше да бъдат изпълнени на всяка цена. Единият от консулите да замине незабавно за Сицилия, за да осигури превозването на житната реколта, което тъкмо започваше. Ахенобарб също трябваше да замине за острова начело на дванайсет кохорти. Войските, които нямаше да участват в охраната на Сицилия, веднага трябваше да отидат в Брундизиум, за да се прехвърлят през Адриатическо море в Епир и да се установят в Дирахиум. С тях щяха да тръгнат и държавните мъже. Лелий бе натоварен със задачата да намери кораби за прехвърлянето в Сицилия — Касий беше твърде зает с набирането на средства от околните градове.

Новините от Корфиниум идваха много, много бавно. Макар че разстоянието между двата града бе само около сто и шейсет километра, вестоносците пристигаха в Луцерия за два до четири дни. Това означаваше, че Помпей получаваше новините винаги прекалено късно, за да реагира. Дори ужасният и всяващ страх Лабиен не можеше да подобри положението — вестоносците не бързаха, отбиваха се да посетят някоя стара леля, заседаваха се в някоя кръчма, прекарваха няколко часа с някоя проститутка.

— Такова нещо като боен дух не съществува при нас — установи горчиво Помпей. — Никой не взима насериозно тази война! Аз съм обречен, Лабиен.

— Чакай да се прехвърлим през Адриатика — успокои го военачалникът.

Макар че Цезар пристигна в Корфиниум на следващия ден след идите, на Помпей му бяха нужни още три, за да научи. Цезар вече имал три легиона: Осми, Дванайсети и Тринайсети. Сулмон паднал, а Корфиниум бил обсаден. Със стиснати устни Помпей написа на Ахенобарб, че било прекалено късно да му изпраща помощ и да си сърба сам попарата, която е надробил.

Когато коравосърдечният отговор на Помпей достигна Ахенобарб шест дни по-късно, главнокомандващият на Корфиниум реши да избяга тайно през нощта, зарязвайки войските и легатите си на произвола на съдбата. За негово нещастие странното му държане го издаде и Лентул Спинтер го залови и го постави под стража. В резултат на това Ахенобарб, легатите му и петдесетина други сенатори се предадоха на Цезар заедно с трийсет и една кохорти. И шест милиона сестерции. Добре дошла печалба за Цезар. Той накара хората на Ахенобарб да му се закълнат във вярност… и им плати щедро след това. Щяха да са му по-полезни, реши той, ако ги изпрати да охраняват Сицилия.

За пръв път вестоносецът на Помпей бе по-бърз. Помпей се вдигна веднага от Луцерия и потегли към Брундизиум с петдесетте си кохорти. Цезар започна бързо преследване — само пет часа след завземането на Корфиниум вече бе по петите на Помпей. Великия достигна Брундизиум на двайсет и четвъртия ден на февруари, за да установи, че разполага с транспорт само за трийсет кохорти.

Най-удивителна обаче беше новината за невероятното милосърдие на Цезар в Корфиниум. Вместо да екзекутира наред, той раздаваше милост наляво и надясно. На Ахенобарб, Атий Вар, Луций Хир, Лентул Спинтер, Вибулий Руф и петдесетината сенатори била изказана благодарност за отбраната на Италия и били освободени, без косъм да падне от главите им. Цезар поискал само да му се закълнат, че повече няма да се бият срещу него — ако вдигнели пак оръжие, предупредил ги той, нямало да бъде толкова благосклонен.

Кампания остана беззащитна пред Цезар. В Капуа нямаше никакви войски, никакви консули, никакви сенатори. Всичко и всички се бяха прехвърлили в Брундизиум, защото Помпей се беше отказал от идеята да изпраща, когото и да било в Сицилия. Всичко и всички трябваше да се прехвърлят в Дирахиум, в Западна Македония. Средствата на хазната оставаха в Рим. Ала това караше ли Лентул Крус да се разкайва? Извини ли се той за глупостта си? Не! Той все още бе твърде обиден на Помпей за отказа му да одобри сформирането на гладиаторския легион.

Всички в Брундизиум подкрепяха Цезар, което поставяше Помпей в много неизгодно положение. Освен че трябваше да организира изграждането на барикади и смъртоносни клопки по улиците, той отделяше и големи усилия, за да се увери, че жителите на града няма да го предадат. Между втория и четвъртия ден на март той все пак успя да изпрати трийсет кохорти по море — заедно с един консул, много други магистрати и сенаторите. Поне нямаше да му се бъркат повече! Остави при себе си само хора, чиято компания можеше да изтърпи.

Цезар пристигна пред стените на Брундизиум преди завръщането на празните плавателни съдове и изпрати галския си легат Канин Ребил при тъста на Помпеевия син, Скрибоний Либон, с молба да убеди Помпей да го приеме. Помпей склони, но отказа всякакви преговори.

— В отсъствието на консулите, Ребиле, нямам право да обсъждам каквото и да било — възрази той.

— Не е вярно, Гней Помпей. В момента сме във военно положение и ти си главнокомандващ. Имаш пълното право да обсъждаш всякакви въпроси без никакви консули.

— И дума не може да става за каквото и да било примирие с Цезар! — тросна се Помпей. — Да сключиш примирие с него, е все едно да легнеш в краката му като послушно куче!

— Сигурен ли си, Велики? — попита Либон, след като Ребил си тръгна. — Ребил е прав, имаш право да водиш преговори.

— Никакви преговори! — изръмжа той. Беше си отдъхнал от консулите и сенаторите и сега се чувстваше по-уверен. — Накарай да извикат Метел Сципион, Гай Касий, сина ми и Вибулий Руф.

Докато Либон се заемаше със задачата, Лабиен погледна замислено Помпей:

— Много си непоколебим, Велики.

— Такъв съм — изсъска през зъби Помпей. — Има ли по-лоша шега на Фортуна от това, Лентул Крус да управлява републиката в най-голямата й криза? Марцел Малкия е напълно безполезен.

— Струва ми се, че Гай Клавдий Марцел Малкия не споделя привързаността на брат си и братовчед си към каузата на добрите люде. Иначе нямаше да се „разболее“ толкова тежко, след като влезе в длъжност.

— Прав си. Затова не се изненадах, когато отказа да отплава за Македония. Това обаче само затвърди решителността ми да ги натоваря всичките на първия кораб. Милосърдието на Цезар ще ги накара да размислят.

— Цезар няма да започне чистки — заяви уверено Лабиен. — Не е в негов интерес. Ще продължи в същия милостив дух.

— И аз така мисля. Макар че греши, Лабиен, греши! Ако спечеля тази война… когато спечеля тази война, аз ще направя чистка.

— Стига да не пострадам аз, Велики, прави каквото щеш.

Повиканите мъже се събраха.

— Сципионе — обърна се Помпей към тъста си, — реших да те изпратя направо за твоята провинция Сирия. Там ще събереш колкото можеш повече пари, след това ще вземеш най-добрите си двайсет кохорти, ще сформираш с тях два легиона и ще дойдеш в Македония или където другаде замина.

— Добре, Велики — съгласи се послушно Метел Сципион.

— Гней, сине, засега ще останеш с мен, но по-нататък ще те натоваря със събирането на флота, не знам къде. Мисля, че най-добре да се сражавам с Цезар по море. На сушата той е опасен, но ако постигнем контрол над моретата, ще го затрудним. На изток ме познават добре, но Цезар не е популярен. На изток ме обичат, ще ми осигурят флота. — Помпей погледна Касий, който бе успял да събере хиляда таланта монети и хиляда други скъпоценности от храмовете и градските съкровищници в Кампания. — Гай Касий, ти също оставаш засега с мен.

— Добре, Гней Помпей — отвърна Касий, който не знаеше дали да се радва на новината или не.

— Вибулий, ти заминаваш на запад — продължи главнокомандващият. — Искам да се видиш с Афраний и Петрей в Испания. Варон вече е на път, но по това време на годината ти можеш да отидеш и по море. Кажи на Афраний и Петрей да не тръгват, повтарям, да не тръгват на изток. Да чакат Цезар в Испания. Очаквам да настъпи натам, за да сломи съпротивата на легионите ми, преди да успеят да ми се притекат на помощ. Испанската ми войска ще го победи без проблеми. Те са обиграни ветерани, за разлика от жалките отрепки, които взимам в Дирахиум.

„Добре — помисли си Лабиен, — вслушал се е в думите ми. Сега трябва просто да осигуря безопасното измъкване на последните му два легиона (и на този нещастник, Великия) от Брундизиум.“

Това стана на седемнайсетия ден на март, като загубиха само два кораба.

Сенатът и магистратите заедно с главнокомандващия на републиканските сили оставиха Италия на Цезар.

Информаторите и шпионската мрежа на Цезар действаха несравнимо по-ефективно от тези на Помпей, а и вестоносците му не се отбиваха от пътя, за да посещават стари лели, не се заседаваха по кръчми и публични домове.

Когато Помпей и последните му легиони отплаваха, Цезар престана да се занимава с тях. Преди всичко трябваше да се оправи с Италия. След това идваше ред на Испания. Едва след това щеше да мисли за Помпей и „великата“ републиканска армия.

Вече разполагаше с Тринайсети, Дванайсети и Осми легион, плюс още три, събрани от войниците на Помпей и триста конници от Норикум. Последните му дойдоха като приятна изненада. Норикум се намираше на север от Илирикум и не беше римска провинция, въпреки че силно романизираното му население се сработваше добре с жителите на Източна Италийска Галия. В Норикум се добиваше най-добрата желязна руда и суровината се транспортираше по реките, вливащи се в Адриатика. По бреговете им бяха разположени малки поселения, основани от дядото на Брут, Цепион, и в тях от рудата се изработваха най-добрите стоманени мечове в света. От много години Цезар бе клиент на тези градове, затова тази връзка беше от огромно значение за Норикум. Да не говорим за любовта на населението на Илирикум и Италийска Галия към него заради блестящото му управление в тези провинции и застъпничеството му за правата на хората на север от Падус.

Норическите конници бяха посрещнати с радост. Те бяха достатъчни за кампанията му в Италия и благодарение на тях нямаше да се налага да вика германска кавалерия от Отвъдна Галия.

Когато тръгваше от Брундизиум на север към Кампания, той научи много неща. Ахенобарб и Лентул Спинтер едва са изчакали да го загубят от поглед, за да започнат организирането на нови гнезда на съпротива. Слухът за милосърдната му постъпка при Корфиниум се разпространил по-бързо от огън в суха трева и допринесъл много за уталожване на страховете в Рим. Нито Катон, нито Цицерон са напуснали Италия с Помпей и че Гай Марцел Малкия също предпочел да остане, макар че се криел. Бившият консул Маний Лепид и най-големият му син, които също бяха освободени при Корфиниум, били готови да заемат местата си в сената, ако Цезар поискал. Луций Волкаций Тул също възнамерявал да участва в Цезаровия сенат. Освен това консулите пропуснали да вземат средствата от хазната.

Този, който заемаше най-важно място в мислите на Цезар, когато навлизаше в Кампания обаче, бе Цицерон. Въпреки че отново му беше писал лично и въпреки усилията на двамата Балби и Опий, този инатлив, недалновиден човек продължаваше да отказва да му помогне. Не, той нямало да се върне в Рим! Не, нямало да заеме мястото си в сената! Не, нямало да приеме милосърдието на Цезар, независимо от молбите му! Дори вече не вярваше на Атик, камо ли на Балбите и Опий!

Три дни преди края на март Цезар принуди Цицерон да се срещне с него — настани се във вилата на Филип във Форми, която се намираше непосредствено до тази на адвоката.

— Той ме притиска! — оплака се Цицерон пред Теренция. — Сякаш нямам достатъчно грижи! Тирон е толкова болен, а синът ми навършва пълнолетие. Искам да бъда в Арпинум по този повод, не да кисна във Форми! О, защо не мога да разкарам тези ликтори? Виж ми очите! Сутрин губя по половин час, за да ги отворя, всеки път са залепнали от гурели!

— Да, видът ти е плачевен — съгласи се Теренция, не особено трогната от жалбата на съпруга си. — Все пак мисля, че трябва да сложиш край на това преследване. Ако се съгласиш да се срещнеш с това долно нищожество, може да те остави на мира.

И така, въпреки мърморенето си, Цицерон облече украсената си с пурпурна ивица тога и излезе, предшестван от ликторите си с фасциите, увити с лаврови клонки. Вилата на Филип приличаше повече на селски панаир, цялата обкръжена с палатки, пълна с хора, които тичаха насам-натам, и толкова претъпкана, че адвокатът се почуди къде намират Филип и неканеният му гост място да седнат.

Ала ето го самият Цезар… богове, този човек като че изобщо не се беше променил! Колко беше минало? Девет години и повече, макар че ако Великия не се беше измъкнал сам, за да отиде в Лука, може би Цицерон щеше да види Цезар и там. И все пак, помисли си адвокатът, докато се настаняваше на едно кресло и поемаше чаша разредено фалернско вино, той се беше променил. Очите му никога не са били добри, но сега излъчваха смразяваща студенина. Винаги бе имал достолепен вид, но никога толкова царствен. Винаги беше внушавал страх, но никога с такава лекота. „Аз стоя пред един велик цар! — помисли си с ужас Цицерон. — Той надминава Тигран и Митридат, взети заедно. Този човек излъчва естествено величие!“

— Изглеждаш уморен — отбеляза Цезар. — А също и полуослепял.

— Имам някакво възпаление на очите. Ту се усложнява, ту минава. Ала си прав, уморен съм. Точно затова съм в такъв вид.

— Имам нужда от съвета ти, Марк Цицероне.

— Всичко това е много жалко — отвърна Цицерон, мъчейки се да измисли някакво подходящо клише.

— Съгласен съм. Ала след като вече е станало, трябва да намерим някакъв изход. Налага ми се да стъпвам покрай яйца. Например не мога да си позволя да сторя нещо лошо на някого, най-малко на теб. — Цезар се наведе напред и се усмихна по най-добронамерения си възможен начин. — Няма ли да ми съдействаш във възстановяването на обичаната ни република?

— След като ти си виновен за плачевното й състояние, не, Цезаре, няма!

Очите на Цезар станаха отново студени, но той продължи да се усмихва.

— Не аз я докарах до това състояние, Цицероне. Моите противници го предизвикаха. Прекосяването на Рубикон не ми достави никакво удоволствие. Направих го, за да защитя своята дигнитас, след като враговете се подиграха с нея.

— Ти си предател — заяви убедено Цицерон. Цезар престана да се усмихва.

— Не съм те помолил за тази среща, за да споря с теб, Цицероне. Искам съвета ти, защото го ценя. Нека оставим засега темата за така нареченото правителство в изгнание и да се съсредоточим върху най-належащото: Рим и Италия, които сега са под моите грижи. И смятам да се отнеса към тези две дами (които по мое мнение са едно цяло) изключително нежно. Сигурно ти е известно, че отсъствах много време. И следователно имам нужда от напътствия.

— Знам, че си предател!

— Стига с обидите! — озъби се Цезар.

— Кой обижда? — не остана длъжен Цицерон, разплисквайки виното си. — „Сигурно ти е известно“, така говорят царете, Цезаре. Ти излагаш очевидното, сякаш не се подразбира от само себе си. На цялото население на полуострова „му е известно“, че си отсъствал дълго време!

Цезар затвори очи, страните му почервеняха. Цицерон познаваше тези признаци и неволно потрепери. Цезар бе на път да си изпусне нервите. При последния подобен случай Публий Клодий бе принизен до плебей. Е, какво пък, мостовете бяха разрушени. Нека да беснее!

Ала той не избухна. След малко отново отвори очи:

— Марк Цицероне, аз тръгвам за Рим и там смятам да събера сената. Искам да ми помогнеш да успокоя народа и да въведа ред в държавата.

— Ха! — изсумтя той. — „Сенат“! Твоя сенат имаш предвид! Знаеш какво ще кажа пред сената, нали?

— Всъщност не, не знам. Кажи ми.

— Ще поискам сенатът да ти забрани да отиваш в Испания, със или без войска. Да ти забрани да пристъпиш в Македония и Гърция, със или без войска. Ще поискам да те оковат, докато истинският сенат заеме мястото си и те осъди за предателство! — Цицерон се усмихна любезно. — Все пак, Цезаре, ти си привърженик на законността, нали? Не можем да те екзекутираме без съд!

— Това са илюзии, Цицероне. Никога няма да стане така. „Истинският“ сенат дезертира. Това означава, че единственият сенат може да бъде този, който събера аз.

— О! — изкрещя Цицерон и тресна силно чашата си. — Чуйте царя! Какво изобщо правя аз тук? Бедни ми Помпей! Прокуден без дом, град, родина. Ето го Цезар, той ще назначи десет като теб!

— Помпей е едно нищо — заяви спокойно Цезар. — Искрено се надявам да ти покажа тази нищожност по начин, който няма да можеш да отминеш с пренебрежение.

— Ти наистина си мислиш, че можеш да го победиш, нали?

— Аз знам, че ще го победя, Цицероне. Ала се надявам да не ми се налага, това искам да те убедя. Няма ли най-после да оставиш тези абсурдни мечти и да погледнеш нещата в очите? Единственият истински воин, изправен срещу мен, е Тит Лабиен, а и той не струва пукната пара. Последното, което искам, е истинска война. Не съм ли го доказал вече? Досега не е загинал нито един човек, Цицероне. Кръвта, която съм пролял, е съвсем малко. И въпреки това има хора като Ахенобарб и Лентул Спинтер — хора, които помилвах! — които си разиграват коня из Етрурия, без да държат на думата си!

— Това е твърде едностранчиво, Цезаре. Хора, които ти си помилвал. С какво право? От чие име? Ти се мислиш вече за цар. Твоят империум беше отнет, ти си най-обикновен сенатор… и то само защото истинският сенат не те обяви за враг на Рим! Макар че в момента на пресичането на Рубикон ти се превърна точно в такъв: изменник, престъпник! Пикая на твоето милосърдие! То не значи нищо.

— Ще попитам само още веднъж, Марк Цицероне — рече с въздишка Цезар. — Идваш ли в Рим? Ще заемеш ли мястото си в сената? Ще ми дадеш ли съвета си?

— Няма да дойда в Рим, няма да седна в твоя сенат. И няма да ти давам никакви съвети.

Цезар помълча известно време. Накрая въздъхна:

— Много добре, разбирам. Ще те оставя тогава, Марк Цицероне. Помисли си добре. Не е разумно да продължаваш да ми се противопоставяш. Наистина не е. — Той се изправи. — Щом не искаш да ми дадеш съвет, ще го потърся другаде. — Той изгледа хладно адвоката. — И ще постъпя както сметна за добре.

Той излезе и остави Цицерон да търси изхода сам, опитвайки отчаяно да разхлаби възела на тогата си.

— Прав беше — призна Цезар пред Филип, след като се оттегли в стаята му за отдих и успя да се поуспокои.

— Значи, отказа.

— Нещо повече. — Той се усмихна. — Бедната душичка! Имах чувството, че сърцето му ще изскочи през тогата. Трябва да се възхищаваме от смелостта му, защото тя не му е присъща. Дано да се вразуми! Не мога да го мразя, въпреки глупостта му.

— Е — отбеляза Филип, — ние с теб винаги можем да намерим утеха в спомена за дедите си. Той няма такъв благороден произход и това много го мъчи.

— Предполагам, че затова не може да се отдели от Помпей. Аз имам произход. Помпей някак си повече му допада. Помпей е доказателство, че произходът не е от значение. Как бих искал Цицерон да види, че рожденото право може да се превърне в порок. Ако бях пиценски гал, половината от онези, които избягаха отвъд Адриатика, щяха да останат. Тогава нямаше да има опасност да се провъзглася за цар на Рим. А сега си мислят, че един Юлий може да го направи. — Той въздъхна и се настани на кушетката срещу Филип. — Наистина, Луций, аз нямам абсолютно никакво желание да ставам цар на Рим. Просто искам онова, което ми се полага. Ако го бяха осъзнали, изобщо нямаше да се стигне дотук.

— О, напълно те разбирам — успокои го Филип и деликатно се прозя. — И ти вярвам. Кой разумен човек ще поиска да царува над този разкъсван от свади и интриги град?

Момчето влезе уверено и изчака учтиво встрани, докато престанат да се смеят. Изненадан от внезапната му поява, Цезар го изгледа и се намръщи.

— Аз те познавам — заяви той и потупа по кушетката до себе си. — Седни, племеннико Гай Октавий.

— Предпочитам да ти бях син, чичо Цезаре.

Момчето седна, подпря се на една ръка и се усмихна чаровно.

— Доста си пораснал, племеннико. Последния път едва се държеше на тънките си крака. Сега се вижда, че съзряваш. На колко си години?

— На тринайсет.

— Значи, искаш да си ми син, а? Така не обиждаш ли малко побащима си?

— Обидих ли те, Луций Марций?

— О, не, аз си имам двама сина. С удоволствие ще те дам на Цезар.

— Само че аз нямам нито време, нито желание за осиновяване. Страхувам се, Гай Октавий, че ще продължиш да ми бъдеш праплеменник.

— Не може ли поне да съм ти племенник?

— Не виждам защо не.

Момчето подви крака под себе си.

— Видях Марк Цицерон да излиза. Не изглеждаше никак доволен.

— Има защо — отвърна мрачно Цезар. — Познаваш ли го?

— Само по лице. Но съм чел някои от речите му.

— И какво мислиш за тях?

— Че е изключително добър лъжец.

— Възхищаваш ли се от това?

— И да, и не. Лъжите вършат работа, но мисля, че е глупаво да изградиш цялата си кариера върху тях. Аз не бих го направил.

— Върху какво смяташ да изградиш кариерата си тогава, племеннико?

— Ще действам разумно. Ще казвам малка част от това, което мисля. Няма да допускам една и съща грешка два пъти. Цицерон не може да сдържа езика си, това му върши лоши услуги.

— Не искаш ли да станеш велик военачалник, Гай Октавий?

— Бих искал, чичо Цезаре, но не мисля, че имам нужната дарба.

— Ала не искаш и да градиш кариерата си само с помощта на езика. Можеш ли да се издигнеш достатъчно единствено с разумно мълчание?

— Да, ако изчаквам да видя какво ще предприемат другите, преди да действам. Прекалената показност е голям недостатък. Човек наистина изпъква пред другите, но така си създава и много врагове.

Цезар се подсмихна:

— Показност ли имаш предвид, или изтъкнатост?

— Показност.

— Много добре си възпитан. На училище ли ходиш, или те обучават вкъщи?

— Вкъщи. Учител ми е Атенодор Кананит от Тарзус.

— А какво мислиш за изтъкнатостта?

— Изтъкнатостта е качество на гениалните люде. Тя подхожда на теб, чичо Цезаре, защото… — момчето се намръщи — … защото ти е вродена. Втори като теб обаче никога няма да има, затова тя не се отнася за другите хора.

— Включително и за теб?

— О, определено. — Очите на момчето проблеснаха с възхищение. — Аз не мога да се сравнявам с теб, чичо Цезаре. И никога няма да мога. Възнамерявам обаче да изградя собствен стил.

— Филипе — засмя се Цезар, — настоявам да ми изпратиш това момче като паж веднага щом навърши седемнайсет.

Цезар се настани на Марсово поле (в изоставената вила на Помпей) към края на март, беше решил да не пресича помериума. Нямаше намерение да признава отнемането на империума си. С помощта на Марк Антоний и Квинт Касий и народните му трибуни той насрочи заседание на сената в храма на Аполон за априлските календи. След това извика на съвещание Балб, племенника му Балб Младши, Гай Опий, стария си приятел Гай Маций и Атик.

— Кой е останал? — попита той.

— Мании Лепид и синът му се върнаха в Рим, след като ги помилва в Корфиниум, и предполагам, че обмислят дали да се явят на заседанието утре — отвърна Атик.

— А Лентул Спинтер?

— Затворил се е във вилата си край Питеоли. В крайна сметка може да се присъедини към Помпей отвъд морето, но се съмнявам да окаже сериозна съпротива тук — отбеляза Гай Маций. — Мисля, че му е дотегнало вече от Ахенобарб, първо в Корфиниум, после в Етрурия.

— Ами Ахенобарб?

Този път отговори Балб Младши:

— След Корфиниум се върна в Рим по Валериевия път, остана в Тибур няколко дни, сетне отиде в Етрурия. Събрал е изненадващо голям брой войници. Той, разбира се, е много богат, а и е изтеглил пари от хазната, преди да преминеш Рубикон.

— Всъщност — отбеляза спокойно Цезар — може да се каже, че Ахенобарб постъпи най-предвидливо от всички. Разбира се, като изключим решението му да остане в Корфиниум.

— Така е — съгласи се Балб Младши.

— Какво смята да прави с етрурската войска?

— Събрал е две малки флотилии, една на пристанището в Коза, другата на остров Игилиум — отвърна Балб Младши. — Явно възнамерява да напусне Италия. Вероятно за Испания. Бях доста време в Етрурия и дочух такива слухове.

— Как е в Рим? — обърна се Цезар към Атик.

— След вестта за милосърдната ти постъпка в Корфиниум нещата са доста по-спокойни, Цезаре. Също и след като хората разбраха, че нямаш намерение да избиваш войници на бойното поле. Тази гражданска война е изненадващо безкръвна.

— Да се молим на боговете да остане такава.

— Проблемът е — обади се Гай Маций, — че враговете ти не разсъждават по същия начин. Съмнявам се някой от тях да се безпокои колко кръв ще се пролее, освен може би Помпей.

— Опий, разкажи ми всичко за Катон.

— Той е в Сицилия, Цезаре.

— Е, нали го назначиха за управител там.

— Да, но това никак не се харесва на повечето сенатори, останали в Рим. Обсъдиха дали да не изпратят друг, за да осигури житните запаси на града. В крайна сметка избраха не друг, а Луций Постумий. Той обаче отказа. Като го попитали защо, отвърнал, че му било неудобно да пречи на усилията на Катон като законен управител. Те го помолили настоятелно и накрая той се съгласил, при условие че Катон отиде с него. Разбира се, на Катон това никак не му харесва. Той би предпочел да остане в Италия, в центъра на събитията. Постумий обаче не отстъпил и Катон се принудил да отиде. След това неговият „папагал“ Фавоний предложил да ги придружи.

Цезар изслуша това с усмивка.

— Луций Постумий, а? Богове, те сякаш избират все най-неподходящите хора! По-педантичен и дребнав човек не съм виждал.

— Прав си — съгласи се Атик. — Той отказа да тръгне веднага за Сицилия! Искал да изчака Луций Цезар и Луций Росций с отговора ти. След това пък заяви, че нямало да тръгне, докато Публий Сестий не се върне с отговора ти на писмото на Помпей.

— О, богове. Кога заминаха най-после тези охлюви?

— В средата на февруари.

— Взеха ли войски, тъй като знаем, че в Сицилия няма никакви?

— Не. Бяха се разбрали Помпей да изпрати от войските на Ахенобарб, но ти сам знаеш какво стана с тях. Всички хора на Помпей се прехвърлиха в Дирахиум.

— Не са се загрижили особено за добруването на Рим, а?

Гай Маций вдигна рамене:

— И няма нужда да се грижат, Цезаре. Знаят, че ти няма да позволиш Рим и Италия да гладуват.

— Е, поне завземането на Сицилия няма да е много трудно. — Цезар се обърна към стария Балб: — Трудно ми е да повярвам, но наистина ли никой не е взел резервите от хазната?

— Съвършено вярно, Цезаре. Пълна, та ще се пръсне.

— Надявам се с пари.

— Ще теглиш ли от хазната, Цезаре? — попита Гай Маций.

— Налага се, стари ми приятелю. Войната иска средства, огромни средства, а при гражданските войни няма постъпления от плячка.

— Сигурно обаче нямаш намерение да влачиш фургони с пари навсякъде, където ходиш, а? — осведоми се Балб Младши.

— А, че не смея да оставя парите в Рим, ли мислиш? Напротив, точно това ще направя. И защо не? Помпей трябва да ме разбие, преди да посмее да влезе в Рим. Ще взема само колкото ми трябват в момента. Около хиляда таланта, ако има толкова. Трябва да финансирам кампанията си в Сицилия и Африка, а също и на запад. Едно обаче трябва да си сигурен, Младши: нямам намерение да губя контрола над хазната, щом веднъж е попаднала в мои ръце. А под „мои ръце“ имам предвид себе си и сенаторите, които все още са в Рим, като законно негово правителство.

— Мислиш ли, че ще се справиш? — попита Атик.

— Надявам се.

Когато обаче сенатът се събра на първия ден на април в храма на Аполон, посещаемостта бе малка и кворум нямаше. Голям удар за Цезар. От бившите консули дойдоха само Луций Волкаций Тул и Сервий Сулпиций Руф, като последният беше зле настроен към Пълководеца. Освен това привържениците на опозицията сред народните трибуни не бяха заминали, нещо, което Цезар не беше очаквал. Редом с Марк Антоний и Квинт Касий седеше Луций Цецилий Метел, горещ поддръжник на добрите люде. Това бе още по-голям удар за Цезар, който беше преминал Рубикон под предлог, че защитава правата на народните трибуни. То означаваше, че сега нямаше да може да отговори със сила, ако Луций Метел използва правото си на вето върху някое негово предложение.

Независимо че сенаторите не бяха достатъчно, за да се приемат решения, Цезар говори надълго и нашироко за коварството на добрите люде и за своето напълно оправдано навлизане в Италия. Изтъкна липсата на кръвопролития. Също милосърдната си постъпка в Корфиниум.

— Това, което трябва да сторим незабавно — заключи той, — е да се изпрати делегация до Гней Помпей в Епир. Пратеникът ни ще бъде официално упълномощен да преговаря за мир. Аз не искам да водя гражданска война, било то в Италия или другаде.

Деветдесетте мъже замърмориха, изглеждаха изключително недоволни.

— Добре, Цезаре — обади се Сервий Сулпиций, — ако мислиш, че с делегации работата ще се оправи, ще изпратим.

— Бихте ли излъчили десетима доброволци?

Никой обаче не стана.

Със стиснати устни Цезар погледна градския претор Марк Емилий Лепид, най-възрастния сред останалите в Рим магистрати. По-малкият син на човек, въстанал срещу сената и намерил смъртта си заради това (някои казваха от пневмония, други — от удар), Лепид бе решен да върне рода си сред най-влиятелните фамилии в Рим. Бе красив мъж с белег от меч през лицето и отдавна си беше дал сметка, че добрите люде не му се доверяват (нито на него, нито на големия му брат, Луций Емилий Лепид Паул), затова идването на Цезар бе възможност за него.

И така, преди началото на обсъжданията той се изправи и заяви:

— Уважаеми сенатори, проконсулът Гай Цезар помоли да му бъде осигурен достъп до хазната. Затова предлагам да му бъдат отпуснати всички средства, от които има нужда. И не без изгода за самата хазна. Гай Цезар предложи да вземе заем с десетпроцентна лихва.

— Налагам вето на това предложение, Марк Лепиде — обади се Луций Метел.

— Луций Метеле, това не е добро за Рим! — възкликна Лепид.

— Глупости! — изсумтя презрително Луций Метел. — Първо, не можеш да правиш такива предложения, когато сенатът няма кворум. И което е по-важно, Гай Цезар иска средствата, за да ги използва срещу законното правителство на Рим. Налагам вето върху предложението да му се осигури заем от хазната и ще държа на него и в бъдеще! Ако Цезар не намери пари, ще се наложи да прекрати агресията си. Затова налагам вето.

Лепид обаче не отстъпваше:

— В момента сме в извънредно положение, следователно народните трибуни нямат право на вето, Луций Марцеле.

— А — усмихна се лъчезарно Луций Метел, — само че това беше при старото правителство! Цезар навлезе в Италия, за да защити правата на народните трибуни, и това е неговият сенат, неговото правителство. Правото на вето на народните трибуни би трябвало да е гарантирано.

— Благодаря, че опресни паметта ми, Луций Метеле — обади се Цезар и разпусна сената.

След това той свика народа на официално събрание във Фламиниевия цирк. Това събрание се радваше на по-добра посещаемост, главно от хора, които не хранеха никаква симпатия към добрите люде. Множеството изслуша в захлас същата реч, която Цезар бе произнесъл в сената, прие добре вестта за хуманната му постъпка и изрази готовност да помага с каквото може. Особено след като научи, че Цезар имал намерение да продължи политиката на Клодий с безплатните дажби жито и да даде на всеки жител на Рим триста сестерции.

— Ала аз не искам да бъда диктатор! — заяви той. — Искам да накарам сената да поеме управлението и ще продължа, докато не го убедя. Затова в момента не искам от вас да прокарвате никакви закони.

Това се оказа грешка, защото безизходното положение в сената се задържа: Сервий Сулпиций продължи да поставя всевъзможни пречки, никой не изявяваше желание да се включи в делегацията до Помпей, а Луций Метел налагаше вето всеки път, когато Цезар поискаше пари.

Заранта на четвъртия ден на април Цезар пресече помериума и влезе в града, придружен от дванайсетте си ликтори (с алени туники и брадви във фасциите си — нещо, което бе позволено само на диктатора). Придружаваха ги двамата му народни трибуни Антоний и Квинт Касий и градският претор Лепид. Антоний и Квинт Касий бяха в пълно бойно снаряжение и носеха мечовете си.

Той отиде направо в подземието на храма на Сатурн, където се помещаваше съкровищницата.

— Хайде — нареди на Лепид.

Той заудря с юмрук по вратата и изкрещя:

— Отворете на градския претор!

Дясното крило на вратата се открехна и отвътре надникна един трибун аерариус с уплашено лице.

— Да?

— Пусни ни.

Отнякъде изникна Луций Метел и им препречи пътя.

— Гай Цезаре, ти се отказа от империума, който твърдиш, че притежаваш. Прекосил си свещената граница на Рим.

Около тях бързо се трупаха хора.

— Гай Цезаре, ти нямаш никакво право да влизаш в тази сграда и да вземеш дори една сестерция отвътре! — закрещя Луций Метел. — Аз наложих вето върху достъпа ти до римската хазна и тук, и сега го повтарям отново! Връщай се на Марсово поле или в официалното жилище на върховния жрец. Иди където щеш, няма да те спирам. Ала няма да ти позволя да влезеш в римската съкровищница.

— Направи път, Метеле — нареди Марк Антоний.

— Няма.

— Направи път, Метеле — повтори Антоний. Метел обаче говореше с Цезар, не с Антоний:

— Твоето присъствие тук е в нарушение на всички римски закони! Ти не си диктатор! Не си и проконсул! В най-добрия случай можеш да се наречеш сенатор, в най-лошия си изменник. Ако не ме послушаш и прекрачиш този праг, всички присъстващи тук ще разберат какъв си всъщност — враг на римския народ!

Цезар остана безмълвен. Марк Антоний пристъпи напред с ръка върху дръжката на меча.

— Направи път, Метеле! — изрева той. — Аз съм законно избран народен трибун и ти заповядвам да се отместиш.

— Ти си слуга на Цезар, Антоний! Не се надвесвай над мен като палач! Няма да се поместя!

— Добре, ще го направя по друг начин тогава. — Той хвана Метел за раменете. — Като не искаш да се махнеш, ще те поместя аз. Ако отново се опиташ да пречиш, ще те посека.

— Граждани на Рим, ще ми бъдете свидетели! Използват въоръжена сила срещу мен! Пречат ми да си изпълнявам задълженията! Заплашват живота ми! Запомнете го за деня, когато тези мъже бъдат изправени на съд за предателство!

Антоний го вдигна и го помести. Луций Метел се оттегли сред тълпата, повтаряйки как са нарушени правата му и призовавайки всички присъстващи да му бъдат свидетели.

— След теб, Антоний — каза Цезар.

За Антоний, който никога не беше заемал длъжността на градски квестор, това бе първо влизане в хазната. Той се приведе, макар че не беше необходимо, и едва не се сблъска с вцепенения от страх трибун аерариус, натоварен с охраната на съкровищницата в тази съдбовна сутрин. Квинт Касий, Лепид и Цезар го последваха, ликторите останаха навън.

Преградени с решетки прозорчета пропускаха оскъдна светлина в тесния коридор, завършващ с врата, зад която сред маслени лампи, паяжини и молци се трудеха чиновниците, управляващи хазната. Тази врата обаче не интересуваше Антоний и Квинт Касий — от едната страна на коридора зад масивни железни решетки се разполагаха тъмни помещения. В полумрака отвътре се виждаха жълтеникави и сивкави проблясъци — злато тук, сребро там, и така по цялото протежение на коридора.

— Същото е и от другата страна — обяви Цезар, който бе излязъл напред. — Всички помещения са пълни. Плочките със законите се съхраняват в една стая най-отзад.

Той влезе в кантората на служителите, проправи си път между купчините книжа и застана пред бюрото на старшия чиновник.

— Как се казваш? — попита. Чиновникът преглътна тежко.

— Марк Куспий — отвърна.

— Колко има тук?

— Трийсет милиона сестерции на монети. Трийсет хиляди таланта сребърни слитъци и петнайсет хиляди златни. Всичките с печата на хазната.

— Чудесно! — възкликна Цезар. — Повече от хиляда таланта на монети. Сядай, Куспий, и пиши. Градският претор и тези двама народни трибуни ще са свидетели. Пиши, че Гай Юлий Цезар, проконсул, взема назаем трийсет милиона сестерции на монети за финансирането на законна военна кампания в името на Рим. Срокът е за две години, лихвата — десет процента.

Цезар се облегна на ръба на бюрото, докато Марк Куспий пишеше. Когато документът бе готов, той се наведе и изписа името си. Кимна на свидетелите.

Квинт Касий го гледаше със странно изражение.

— Какво има, Касий? — попита Цезар, докато подаваше писалката на Лепид.

— О! О, нищо, Цезаре. Току-що установих, че златото и среброто миришат.

— Харесва ли ти тази миризма?

— Много.

— Странно. Аз я намирам за задушаваща.

След подписването на документа от всички Цезар го подаде с усмивка на Куспий.

— Пази го, Марк Куспий. — Той се изправи. — Сега слушай добре. От днес нататък съдържанието на това подземие минава под моите грижи. Нито една сестерция не може да бъде изнесена без мое позволение. И за да съм сигурен, че това ще се спазва, на входа ще бъде поставена постоянна военна стража. Те няма да допускат никого вътре, освен работещите тук и личните ми представители, а те са Луций Корнелий Балб и Гай Опий. Гай Рабирий Постум, банкерът, не сенаторът, също ще има право да влиза, след като се завърне от пътуването си. Ясно ли е?

— Да, благородни Цезаре. — Чиновникът облиза устни. — Ъ… ами градският квестор?

— Никакви квестори, Куспий. Само упълномощените ми финансови представители.

— Значи това е твоят начин — отбеляза Антоний, докато групичката се връщаше към Помпеевата вила на Марсово поле.

— Не, Антоний, това е твоят начин. Аз съм принуден да действам така. Луций Метел ме предизвика.

— Долен червей! Трябваше да го убия.

— И да го направиш мъченик? В никакъв случай! Доколкото го познавам, а мисля, че го познавам добре, той ще развали малката си победа, като бръщолеви наляво и надясно за нея. Не е разумно да се говори много. — Изведнъж Цезар си спомни думите на малкия Гай Октавий за ползата от мълчанието и се усмихна. Това хлапе щеше да стигне далеч. — На хората ще им омръзне да го слушат, също както им писна от многословието на Цицерон, когато се опитваше да изкара Катилина предател.

— Й все пак жалко — намръщи се Антоний. — Защо все се намира по някой като Луций Марцел, Цезаре?

— Ако нямаше такива, Антоний, светът щеше да бъде по-добър. Макар че ако беше по-добър, нямаше да има място и за такива като мен.

Във вилата на Помпей той събра легатите си и Лепид в огромната зала, която Великия наричаше свой кабинет.

— Вече имаме пари — обяви той и се настани зад бюрото на Помпей. — Това означава, че тръгвам утре, на априлските нони.

— За Испания — обади се Антоний. — Горя от нетърпение, Цезаре.

— Не си точи напразно зъбите, Антоний. Ти оставаш тук. Имам нужда от теб тук, в Италия.

Антоний се намръщи като буреносен облак.

— Не е честно! Искам на война!

— Нищо не е честно в този живот, Антоний. А и аз нямам намерение да задоволявам прищевките ти. Казах, че имам нужда от теб в Италия, значи, оставаш тук. Като мой… ъ… неофициален началник на конницата. Поемаш командването на всички войски извън границата на Рим. Особено на онези, които смятам да оставя, за да охраняват Италия. Ще набираш нови легионери. Искам резултати, Антоний. На теб пада отговорността да запазиш мира в страната. Никой сенатор няма да може да напуска Италия без твое разрешение. Това означава, че трябва да установиш контрол върху всяко пристанище, на което могат да се наемат кораби. Също ще се погрижиш за житото, предназначено за Италия. Никой не бива да гладува. Съветвай се с банкерите. Съветвай се с Атик. И се вслушвай в гласа на здравия разум. — Погледът му стана по-суров. — Можеш да пиеш и гуляеш на воля, Антоний, но само ако вършиш работа. Ако не, ще те лиша от гражданството ти и ще те прогоня в изгнание до края на дните ти.

Антоний тежко преглътна и кимна.

Цезар се обърна към Лепид:

— Лепиде, като градски претор ти ще управляваш града Рим. Няма да ти бъде толкова трудно, колкото в последните дни, защото Луций Метел вече няма да ти досажда с ветото си. Наредих да го заведат под стража в Брундизиум, където ще го натоварят на кораб и ще го изпратят с почести на Помпей. Можеш да ползваш стражата на хазната, ако се наложи. Макар че в обичайни ситуации градският претор има право да напуска града до десет дни, ти няма да излезеш от границите му нито за минута. Искам пълни хамбари, продължаване на безплатното раздаване на жито и мирни улици. Ще убедиш сената да одобри изсичането на сто милиона сестерции, след това ще възложиш задачата на Гай Опий. Моите планове за обществено строителство ще продължават да се изпълняват… за моя лична сметка, разбира се. Когато се върна, искам да видя един процъфтяващ и доволен Рим. Ясно ли е?

— Да, Цезаре.

— Марк Крас — продължи Цезар с по-мек тон; това беше един от любимите му легати, последната му връзка с приятеля му Крас и верен сподвижник от Галия. — Марк Крас, на теб поверявам Италийска Галия. Грижи се за нея добре. Ще започнеш преброяване на всички жители на провинцията, които още не се ползват с пълни римски граждански права. Когато имам време, ще дам гражданство на всички до един. Преброяването ще ме улесни в тази задача.

— Да, Цезаре — отвърна Марк Крас.

— Гай Антоний — продължи с равен глас Цезар.

Марк вършеше добра работа, стига задълженията му да бъдат определени точно и да бъде заплашен с наказание, ако не ги изпълни, ала средният от тримата братя Антоний беше безнадежден случай. Почти толкова едър, колкото Марк, той не разполагаше и с половината му интелект. Пълен малоумник. Роднинските връзки все пак си бяха роднински връзки. Затова Гай Антоний трябваше да получи някаква служба. Жалко. Каквото и да му възложат, той нямаше да се справи.

— Гай Антоний, вземи два легиона и иди в Илирикум. Като казвам „иди“, имам предвид само това. Просто ще стоиш там, няма да вършиш нищо като управител; Марк Крас ще поеме тези задължения заедно с Италийска Галия. Ще се установиш в Салона, но поддържай постоянно връзка с Тергесте. Не се опитвай да предизвикваш Помпей; той ще е доста близко. Разбрано?

— Да, Цезаре.

— Орка — обърна се Пълководеца към Квинт Валерий Орка, — ти ще отидеш в Сардиния с един легион и ще я охраняваш. Мен лично не ме интересува дори островът да потъне в морето, но житото, което се произвежда там, ни е необходимо. Затова следи да бъде прибрано.

— Слушам, Цезаре.

— Долабела, давам ти Адриатика. Ще събереш флота и ще отстояваш морето от корабите на Помпей. Рано или късно ще се наложи да я използваме, за да се прехвърлим в Македония.

— Да, Цезаре.

Дойде ред на най-изненадващия от привържениците на Цезар, сина на Квинт Хортензий. След смъртта на баща си той бе постъпил на служба при Пълководеца в Галия и се беше проявил отлично въпреки краткия срок. С добрите си дипломатически умения той се оказа много полезен в усмиряването на враждуващите галски племена. Бе пресякъл Рубикон заедно с Цезар. Изненада, да, но хубава.

— Квинте Хортензий, поверявам ти Тосканско море. Ще събереш флота и ще следиш за безопасността на морските пътища между Сицилия и западното крайбрежие между Региум и Остия.

— Да, Цезаре.

Остана най-важният от легатите и всички лица се обърнаха към веселото, осеяно с лунички лице на Гай Скрибоний Курион.

— Курионе, стари приятелю, незаменим помощнико, верен съюзнико, смели човече… ти вземи всички кохорти на Ахенобарб от Корфиниум и събери допълнително войска, за да съставиш четири легиона. Съсредоточи се в Самниум и Пиценум, не в Кампания. Ще отидеш в Сицилия и ще изгониш Постумий, Катон и Фавоний. Задържането на Сицилия в наши ръце е от изключителна важност за нас, както знаеш. След като постигнеш пълен контрол върху острова, ще се прехвърлиш в Африка. Така ще сложим ръка на всички важни житници. Ще ти изпратя Ребил като заместник, а също и Полион.

— Добре, Цезаре.

— Всички военачалници ще разполагат с пропреторски империум.

Курион не се сдържа и попита:

— След като имам пропреторски империум, имам право на шестима ликтори. Могат ли да сложат лаврови клонки във фасциите си?

Цезар се усмихна за пръв път:

— Защо не? След като ми помогна да завладея Италия, Курионе, разбира се, че можеш. Какъв израз само! „Завладях“ Италия. Само че нямаше кой да я защитава. — Той кимна. — Това е всичко. На работа.

Курион изтича у дома си на Палатина в приповдигнато настроение, грабна Фулвия в прегръдките си и я разцелува. За разлика от Цезар, който бе принуден да стои на Марсово поле, той бе прекарал пет дни вкъщи.

— Фулвия, Фулвия, ще командвам собствена войска!

— Разкажи!

— Ще отида начело на четири легиона — четири легиона, представи си! — в Сицилия и после в Африка! Ще водя война сам! Аз съм пропретор, Фулвия, и имам право да сложа лаврови клонки във фасциите си! Аз съм военачалник! Имам шестима ликтори! А заместникът ми е славният ветеран от Галия, Каниний Ребил! Аз съм му началник! И на Полион също! Не е ли прекрасно?

И тя, вярната, винаги поддържаща мъжа си съпруга, грейна, нацелува луничавото му лице, притисна го силно до себе си, сподели радостта му.

— Моят съпруг е пропретор. Курионе, толкова се радвам! — Изведнъж изражението й се промени. — Това означава ли, че трябва да заминеш веднага? Кога ще поемеш новата си длъжност?

— Не знам дали изобщо ще стане официално. Цезар ни даде пропреторски империум, но няма право да го прави. Така че може би ще трябва да чакаме куриатен закон.

Фулвия настръхна:

— Той иска да стане диктатор.

— О, да. — Курион забрави първоначалното си въодушевление и се намръщи. — Това беше най-удивителното събрание, на което съм присъствал, скъпа моя. Той седеше там и раздаваше задачи, без дори да се замисли. Бързо, точно и ясно. Измисляше ги в момента. Този човек е изключителен! Прави го с пълното съзнание, че няма право да нарежда на никого да върши каквото и да било. Той е съвършен автократ. Предполагам, че десет години на абсолютна власт в Галия биха променили всекиго, но, о, богове, Фулвия, този човек е роден за диктатор! Ако има нещо, което не разбирам, то е как е успявал да крие истинската си същност толкова дълго време. О, помня как ме дразнеше, когато беше консул. Тогава смятах, че поведението му повече подхожда за цар, но всъщност си мислех, че е марионетка на Помпей. Сега виждам, че Цезар не може да бъде ничия марионетка.

— Той със сигурност дърпаше конците на моя Клодий, макар че самият Клодий не би се съгласил с мен, ако беше жив.

— Той не търпи никой да му се противопоставя, Фулвия. И някак си ще успее да постигне пълен контрол, без да пролее реки от римска кръв. Днес станах свидетел на раждането на един диктатор направо от главата на Зевс.

— Втори Сула.

Курион енергично тръсна глава:

— О, не. Няма нищо общо със Сула. Той няма слабостите на Сула.

— Можеш ли да продължаваш да поддържаш човек, който има намерение да управлява Рим еднолично?

— Мисля, че да. По една причина. Той е толкова способен. Не трябва само да позволявам Цезар да промени начина ни на мислене. Рим има нужда да бъде управляван от Цезар. Той обаче е само един човек. Затова на никого не бива да се позволява да управлява като него.

— Да се радваме тогава, че няма син.

— Нито друг роднина, който да заеме мястото му.

Долу, във влажната, мрачна дупка, която представляваше Форум Романум, се намираше жилището на върховния жрец, огромна и студена сграда без никаква архитектурна стойност и красота. Зимата тъкмо настъпваше и дворовете на постройката бяха неизползваеми заради студа, но стопанката на дома притежаваше уютна малка всекидневна, отоплена от два мангала. Стаята бе принадлежала на майката на върховния жрец, Аврелия, и по нейно време стените бяха закрити от шкафчета и етажерки с писма и книги. Сега всички тези мебели ги нямаше — стените отново бяха обагрени в пурпур и алено, позлатените пиластри и корнизи блестяха, високият сводест таван бе изпъстрен с виолетово и златисто. Доста усилия бяха отишли за убеждаването на Калпурния да се премести тук от покоите си на горния етаж — накрая Евтих, икономът, превалил вече седемдесетте, успя, като намекна, че всички прислужници били твърде стари, за да сноват постоянно по стълбите. И така, Калпурния най-сетне склони да се премести — оттогава бяха минали вече почти пет години, достатъчно, за да не чувства постоянно присъствието на Аврелия в помещението.

Калпурния седеше с три котенца в скута, две сиви и едно на черни и бели петна; държеше ръцете си леко отпуснати върху дебелите им телца. Те спяха.

— Обичам да гледам колко безгрижни са в съня си — сподели с усмивка тя пред гостенките си. — Светът може да се проваля край тях, а те ще продължават да сънуват. Толкова са сладки. Ние, хората, сме загубили безгрижието на съня си.

— Видя ли се с Цезар? — попита Марция. Домакинята вдигна големите си, тъжни кафяви очи.

— Не, сигурно е прекалено зает.

— Не направи ли опит да се свържеш с него? — поинтересува се Порция.

— Не.

— Не смяташ ли, че би трябвало да го направиш?

— Той знае, че съм тук, Порция.

Тя не изрече последните думи с гняв или обида, просто отбеляза един факт.

Странна компания, би помислил страничният наблюдател — съпругата и дъщерята на Катон на гости у жената на Цезар. Калпурния и Марция обаче се бяха сприятелили от времето на брака на Марция с Квинт Хортензий, от душевното й и плътско изгнание. Подобно, бе помислила тогава Марция, на изгнанието, на което беше осъдена Цезаровата съпруга. Бяха си допаднали много, защото и двете бяха нежни души без особен интерес към обикновените занимания на жените от висшата класа: предене, плетене, шиене, бродиране; рисуване на чинии, чаши, вази, платна; пазаруване; сплетничене. А и двете нямаха деца.

Приятелството им беше започнало с едно посещение на любезност след смъртта на Юлия, после още едно след тази на Аврелия. Ето, бе помислила Марция, една самотна душа като нея: някой, който нямаше да я съжалява, който нямаше да я кори, че толкова безропотно се е примирила с решението на съпруга си. Не всички римлянки бяха толкова смирени, независимо от общественото им положение. И двете завиждаха на жените от простолюдието — те можеха да работят като лечителки, акушерки, аптекарки или да се занимават с изкуство в производството на килими, като скулпторки или художнички. Само представителките на висшата класа бяха ограничени от общественото си положение и можеха да се отдават единствено на домашни занимания.

Тъй като не обичаше особено котки, отначало Марция намираше заниманията на Калпурния за доста досадни, но после установи, че котките са много интересни създания. Това, разбира се, не я накара да склони на постоянните предложения на приятелката й да й даде някое коте. Бе стигнала до извода, че ако Цезар бе подарил на жена си куче, тя сега щеше да бъде заобиколена с псета.

Порция се беше включила съвсем наскоро в компанията. Когато научи, че Марция се е сприятелила с жената на Цезар, тя бе наговорила какво ли не. Това обаче нито впечатли мащехата й, нито накара Катон да ограничи съпругата си.

— Светът на жените не е като този на мъжете, Порция — беше се троснал той по обичайния си начин. — Калпурния е много уважавана и достойна жена. Баща й я омъжи за Цезар по същия начин, по който аз те дадох на Бибул.

След заминаването на Брут за Киликия обаче Порция изведнъж се промени — строгата стоичка, отказваща да има нещо общо със света на жените, загуби жарта си и започна тайно да плаче. Удивена, Марция забеляза, че заварената й дъщеря се опитва отчаяно да крие чувствата си — тя беше влюбена в мъж, който бе отказал да приеме ръката й от баща й, когато му е била предложена, а сега беше заминал много далеч. След като завареният й син вече не бе поверен на грижите й, Порция се нуждаеше от малко по-човешки занимания от философията и историята. Тя гаснеше. Понякога Марция се страхуваше, че така и ще си отиде, ненужна за никого.

И така, след като даде тържествена клетва да не говори за политика и да не критикува най-омразния враг на баща си и съпруга си, Порция също започна да посещава Калпурния. И за нейно учудване тези срещи започнаха да й харесват. Тъй като и двете бяха добри души, тя не можеше да не хареса Калпурния. Добрите хора винаги се сприятеляват. Освен всичко Порция обичаше котки. Не че преди това ги бе виждала отблизо: котките се промъкваха в тъмното, мяукаха в търсене на любовни партньори, преследваха плъхове и се навъртаха около кухните за храна. Ала в момента, в който Калпурния показа невероятно дебелия си, мързелив риж Феликс и Порция погали това пухкаво, ласкаво, мъркащо създание, тя веднага заобича котки. Освен компанията на Калпурния това бе другото, което я караше да идва в Домус Публика, защото нито баща й, нито съпругът й биха приели добре идеята да си вземе някакво домашно животно, било то куче, котка или рибка.

Порция започна да съзнава, че самотата не е запазена само за нея. Нито несподелената любов. И в тези две неща тя съчувстваше толкова на Калпурния, колкото на себе си.

Тя нямаше никого да запълни празнотата в живота й, никой, който да я гледа с любов, освен котките й.

— Все пак мисля, че трябва да му изпратиш писмо — настоя Порция.

— Може да си права — съгласи се Калпурния и обърна едно от котенцата по гръб. — И все пак, Порция, това би било една ненужна намеса. Той е толкова зает. Не разбирам нищо от това, което прави, и никога няма да го разбера. Само се моля на боговете да го пазят.

— Всички се молим за съпрузите си — отбеляза Марция. Старият Евтих влезе накуцвайки с поднос с подсладено греяно вино и сладки; на никого, освен на него не се разрешаваше да сервира на тази последна обитателка на Домус Публика.

Калпурния върна котенцата в тапицираната кутия при майка им, която отвори зелените си очи и я изгледа укорително.

— Колко грубо — отбеляза Порция, докато миришеше топлата напитка и се чудеше защо прислугата на Бибул не се е сетила да я сервира в тези студени, мъгливи дни. — Бедната мама котка тъкмо беше задрямала.

След думите й настъпи неловко мълчание. Калпурния отчупи парче от най-хубавия меден сладкиш и го занесе при олтара на ларите и пенатите.

— Мили богове на домашното огнище — замоли тя, — дарете ни мир.

— Дарете ни мир — включи се Марция.

— Дарете ни мир — повтори Порция.