Джоан ЕйкънЕма Уотсън

1

— Направо сме късметлийки, че Робърт и Джейн решиха да посетят приятелите си в Олфорд точно днес — каза Ема Уотсън, влизайки в перачницата с огромен куп ленени покривки за маса и салфетки в ръце.

— Така е — съгласи се сестра й Елизабет. Тя чевръсто въртеше в кръг прането в множеството корита, където то киснеше в разтвор от домашна сода и негасена вар. — Онези дрехи, които си сложила хей там, Ема, могат да отидат направо в казана, освен ако някъде няма петна.

— Само по тази кърпичка на татко, изцапана е с мастило.

— Разгъни и я сложи в тава с оксалова киселина. Или със спирт от киселец. Ще намериш бутилките в съседната стая на полицата.

Перачницата в пасторския дом в Стантън представляваше огромно ветровито помещение с под от йоркски камък, в което бе разположен меден казан и голям брой дървени корита. В съседната стая прането се избелваше, изцеждаше с преса и сушеше. Там и гладеха. Естествено, тези две помещения се намираха на приземния етаж и в тях се влизаше откъм двора на конюшнята. Натам гледаха и прозорците, в момента широко отворени, за да излиза парата.

И двете сестри носеха обувки с дървени подметки и бяха завързали широки ленени престилки върху батистените си рокли.

— Мисля си наистина, че поне Маргарет би могла да остане и да ни помогне. Та тя знае, че горката стара бавачка Мами е на легло заради болния си крак — забеляза с равен глас Ема, докато разстилаше замърсената кърпичка в тава, пълна с избелващ разтвор.

— Ха! От Маргарет щяхме да имаме толкова полза, колкото от тригодишно дете. Дори по-малка. Щеше да мърмори, да се мотае, да спори и да се оплаква, че содата разваля белите й ръце. Не, Ема, много сме си добре така. Безкрайно съм ти признателна, че си толкова добра и можем да си поделим работата, а и днес, слава Богу, е отличен ден за сушене. Ако успеем до девет часа да проснем спалното бельо в овощната градина, спокойно бихме могли да го приберем, преди гостите ни да са се върнали за вечеря. Ето ти, макар и един случай, когато желанието им да бъдат модерни и да се хранят в късните часове има предимства.

— Лично аз страшно съжалявам, че не можа да отидеш с тях, Елизабет. Струва ми се, че нямаш нито ден почивка.

— О, за мен е много по-приятно да свърша с това голямо пране — простичко каза Елизабет. — Освен това не бих, не, ни най-малко не бих желала да придружа Робърт и Джейн днес, за нищо на света! Това посещение само би събудило най-болезнени спомени; всъщност… — гласът й секна, тя мълчаливо се наведе над врящия казан, хапейки устни в усилие да потисне напиращото ридание, докато разбъркваше с дървен прът бялата смес, от която се вдигаща пара.

Ема хвърли бърз, нажален поглед към по-голямата си сестра.

Елизабет Уотсън бе на двайсет и девет години и за нея отдавна нямаше никаква надежда да се омъжи. В продължение на четиринайсет години двете бяха разделени и последните спомени на Ема от Елизабет датираха от времето, когато сестра й бе петнайсетгодишна. Тогава бе високо, жизнерадостно, красиво момиче със свеж тен и разкошна корона от гъста, бледозлатиста коса като на скандинавска принцеса. Сега лицето й бе слабо, измъчено от грижи, а в момента зачервено и мазно от парата. Косата, права и прилепнала към черепа, отдавна бе скрита под едно от онези бонета, каквито носят старите моми.

„Толкова е несправедливо — помисли си безпомощно Ема. — Елайза бе далече по-красива от Маргарет или Пенелъпи. Защо на нея трябваше да се случи да похаби младостта и хубостта си сред задължения като днешното, докато те ходят по гости и се забавляват?“

В желанието си да отвлече сестра си от тъжните мисли, тя попита:

— Кой е този приятел на брат ни, когото смятат да посетят в Олфорд?

Въпросът не бе сполучлив. Устните на Елизабет отново потрепериха, но тя се овладя и отговори:

— Името му е Първис… Струва ми се, че си ме чувала да говоря за Първис, нали?

— Да, сега се сещам: ти спомена за него оная вечер, докато ме откарваше с файтона на бала в Доркинг.

Но когато Ема си припомни в каква връзка бе изречено името, сърцето й се сви. Това бе последното нещо, която можеше да облекчи тъжните спомени на сестра й. Елизабет продължи, сякаш думите я утешаваха:

— Първис бе моята първа, моята единствена любов. По това време той бе помощник на свещеника в Абинджър. Понякога идваше да замести татко за неделната служба. И той… аз… ние доста се харесвахме. Всички мислеха, че ще се оженим. Мъчно ми е да го кажа, но сестра ни Пенелъпи го настрои срещу мен. Разказа му куп лъжи — че съм имала склонност към флиртове и преди това съм била сгодена за Джефри Фортескю, в което нямаше нищо вярно… и така… и така… моето щастие бе разрушено.

— Но защо, защо й е трябвало на Пенелъпи да ти изиграе такъв ужасен номер?

— Защото, мила сестричке, тя искаше Първис за себе си. Според нея всеки номер е оправдан, щом става дума за намиране на съпруг… с какъвто мога само да й пожелая да се сдобие!

— Значи планът й да оплете Първис се провали?

— Да, провали се. Той не харесваше държането й. В крайна сметка преустанови посещенията си тук. А съвсем скоро след това се премести по-далече и се ожени за една млада дама с известно състояние, която живееше в Лай Хил. И — с въздишка добави Елизабет — надявам се да е щастлив. Само че никога, никога оттогава насам не срещнах мъж, когото да успея да обикна тъй, както обичах Първис. Всъщност не съм и срещала кой знае колко мъже.

— Как една сестра е могла така да предаде друга? — разпалено запита Ема, докато ожесточено изстискваше няколко салфетки и ги захвърляше във водата за изплакване. — Това е най-потресаващата история, която съм чувала! Хич не ми харесва Пенелъпи. Плаши ме. Надявам се още дълго да не се връща у дома.

— Ами, мила сестричке, мисля, че тя ще остане у семейство Шоу в Чичъстър дотогава, докато не се изчерпят възможностите й да удължава гостуването си. Виждаш ли, хвърлила е око на един господин там, някой си богат доктор Хардинг, вуйчо на приятелката й мис Шоу. Той е доста по-възрастен, но тя вече навърши двайсет и пет години и не й остава много време да оглежда около себе си. Знаеш, ние не можем да си позволим да придиряме. Всички трябва да се омъжим, стига да успеем. И все пак Пенелъпи не може да стои там до безкрайност, така че рано или късно ще ти се наложи да я срещнеш отново. Не се доверявай! Съзре ли възможност да извлече полза за себе си, Пенелъпи няма скрупули, абсолютно никакви. Все пак мисля, че ще й вдъхваш уважение, нищо че си най-малката от нас.

— Аз? Не виждам причина за подобно нещо, след като ме върнаха вкъщи като вързоп с непотребни вещи.

— Ти имаш толкова изтънчен и модерен вид, Ема! Това непременно ще направи огромно впечатление на Пенелъпи. Тези четиринайсет години, които прекара у леля Търнър, са те превърнали в изискана дама, милата ми!

— Голяма полза, няма що — отвърна Ема с въздишка, — след като тя или по-скоро новият й съпруг ме изхвърли.

— Разбира се, постъпката е долна и като се имат предвид твоите надежди, много жалко. И все пак, ти в никакъв случай не бива да се отчайваш, че няма да сключиш достоен брак с твоята външност, модерен вид и изтънчен начин на говорене. Само си помисли какво впечатление направи на Том Мъсгрейв и лорд Озбърн! Достатъчно им бе просто да те видят на бала в Доркинг! Нищо не ме е изненадвало повече от идването им у нас!

— Кажи ми, каква е ползата от това, след като те са толкова недостойни хора?

— Как можеш да си толкова горделива и претенциозна? — възкликна удивено Елизабет. — Та всички останали момичета, които познавам, биха дали мило и драго да бъдат удостоени с оказаната ти чест: и двамата господа те посетиха и ти хвърляха такива възхитени погледи. Не стига това, ами Том Мъсгрейв дойде отново завчера и остана да играе карти! Е, наистина случилото се надмина всички очаквания.

— Да, но бързичко изчезна и повече не се появи, щом разбра, че сестра ни Маргарет се е върнала вкъщи.

— Бедничката — каза Елизабет, — тя се заблуждава, че Том Мъсгрейв се е влюбил в нея по-сериозно, отколкото в другите. От януари насам Маргарет очаква официално да й направи признание. Което изобщо няма да стане, естествено. Аз лично мисля (между нас казано), че той никога няма да се ожени, освен ако не му се отвори възможност за брак с момиче от висшето общество — с мис Озбърн от замъка например или най-малкото с някоя богата млада дама.

— Е, която и да избере, честит да й е. За мене лично той е само празен дърдорко — каза Ема, докато вдигаше един кош с мокро пране и се отправяше навън към овощната градина. Тя се намираше зад конюшнята, до езерце за домашни патици.

Беше сух и ветровит октомврийски ден, напълно подходящ за голямото пране, с което се бяха заловили сестрите. И последните листа на дърветата бяха окапали и ги бяха изгорили, но няколко късни ябълки се търкаляха в тревата. Ема захапа една от тях, плодът бе все още сладък и хрупкав. Докато защипваше прането, настроението й от само себе си неусетно се повиши. Утрото бе приятно, а на деветнайсет години нищо не изглежда невъзможно, дори да са те изпратили вкъщи като вързоп с непотребни вещи. Ема огледа с удоволствие пейзажа наоколо. Бе по-красив и по-просторен, отколкото гледката, която се разкриваше от бившия й дом — къщата на леля Търнър в Шрусбъри.

Стантънският пасторски дом бе разположен в закътана падинка в северната част на Даунс и от него се разкриваше обширна гледка към малкото селце Стантън и към местността зад него в посока към Доркинг. Къщата бе стара, но представителна и просторна, паркът беше красив и добре поддържан, ограден с ивица от смърчове. Горе на върха на хълма се издигаше малката старинна църква сред скупчени наоколо тисови дървета.

„Сигурна съм, че тук мога да бъда щастлива — помисли си за пореден път Ема. — Елизабет и татко са толкова добросърдечни и искрени. Само сестра ми Маргарет да не се бе връщала вкъщи. Знам си, че с нея няма да успея да се сприятеля.“

Въпросната Маргарет, двайсет и две годишна, най-близко по възраст до Ема, се бе завърнала преди няколко дни в Стантън, съпроводена от най-големия им брат Робърт и съпругата му Джейн, у които беше гостувала в дома им в Кройдън. Робърт, адвокат по професия, бе най-преуспелият член на семейството благодарение на късмета си да се ожени за дъщерята на човека, чийто помощник бе. Джейн разполагаше със състояние от шест хиляди лири и те живееха в много изискана къща в Кройдън и даваха светски приеми.

Скоро Елизабет донесе голям кош с пране и се присъедини към сестра си.

— Имаме късмет, че Джейн не ни вижда заети с подобна работа — весело каза Елизабет, докато провесваше кърпите върху плета. — Никога няма да може отново да вдигне глава в Кройдън, ако стане известно, че зълвите й сами перат.

— Ти как мислиш, кога те с Робърт ще си заминат? — попита Ема, у която снахата бе събудила остра неприязън. — Смяташ ли, че Маргарет отново ще отпътува с тях?

— Според мене те по-скоро ще вземат със себе си тебе, скъпа сестричке — отвърна със смях Елизабет. — Доколкото виждам, Джейн е много впечатлена от външността и маниерите ти и ще бъде горда да те изтъква пред изисканите си приятели в Кройдън.

— Как ли не! И да им разказва как зле са се отнесли с мен и са ме изхвърлили. Не ми трябва ликуващото й съчувствие. Нямам желание да се появявам в Кройдън в ролята на Пепеляшка.

— Било е много жестоко от страна на леля Търнър да постъпи така с тебе — забеляза Елизабет, като отново подхвана разговора на обстойно обсъжданата и позната тема. — Как е могла да опропасти живота си, омъжвайки се за някакъв недостоен капитан ирландец и то само две години след смъртта на мистър Търнър? При това отглеждайки те дотогава като своя наследница? Не е постъпила никак правилно. А после да не те вземе, когато двамата са заминали за Ирландия…

— Мисля, че в този случай тя действаше не според собственото си желание, а по внушенията на капитан О’Браян — каза Ема. — Честно казано, никак не го харесвах и не бих искала да отпътувам за Ирландия с тях, дори да ме бяха поканили. Не смея да твърдя, че той не заслужава доверие, но една моя приятелка, мис Скуайър, го смяташе за доста разпуснат и ми разказа потресаващи истории за флиртовете му с други дами. Пък един-два пъти той така ме пощипна или ме гледаше с такъв поглед, че в никакъв случай не бих рискувала да се озова сама с него в непозната страна.

— И нашата леля е сметнала този човек подходящ за съпруг!

— Да — въздъхна Ема, — той е печална противоположност на вуйчо, който винаги се държеше с мене като ласкав баща. Беше грижовен и благ. Но капитан О’Браян наистина е много забавен и леля бе направо запленена от него — всички го виждаха. Надявам се животът да не я накара да проклина деня, в който се е омъжила.

— Дано да е щастлива, защото Ирландия е много далече.

— Знам. Признавам, тя ужасно ми липсва и често се безпокоя за нея: как ще живее от по-нататък без мене, аз познавам всичките и навици и вкусове… О, Елайза, някаква карета се изкачва по хълма, кой ли пристига? Не е възможно брат ни да се връща толкова рано, нали?

— Господи, помилуй! — възкликна Елизабет. — Кой ли може да бъде? Перачницата е още цялата в локви, а старата Бетси Кинг току-що пристигна, за да ни помогне. Не допускам да са Том Мъсгрейв и приятелят му, лордът… Да ни посещават пак?

— Не са — отвърна Ема, закривайки очите си от слънцето. — Том Мъсгрейв кара кабриолет с два коня, а този е с един.

— Кабриолет с един кон? Кой ли може да бъде? И определено идват у нас — пътят не продължава след нашата къща. Свещени небеса! Трябва да предупредя татко!

Елизабет затича към къщата, като пътьом сваляше престилката си, а Ема скоро я последва, спирайки само да събере няколко разпилени щипки.

Вестибюлът на пасторския дом в Стантън бе малък и тъмен, с врати, през които се влизаше с гостната и трапезарията. Влизайки, на Ема й се стори, че той е препълнен с хора. След като отвори вратата към гостната, за да влезе светлина, тя установи, че сутрешните посетители са една дама и четири деца.

— Мисис Блейк! — говореше Елизабет с нервен и припрян тон, който твърде зле прикриваше изумлението й. — Колко много… Аз съм тъй… Само че трябва да изтичам горе до татковия кабинет и да го известя. Той ще бъде толкова… малко недочува и най-вероятно не е разбрал, че сте дошли. Днес тук е поразхвърляно, тъй като нашата стара Мами е болна… и страшно съжалявам, че брат ми и сестрите ми не са вкъщи за лош късмет, защото навярно именно тях… но сега моля да ме извините — отивам да съобщя на татко… ах, ето те и тебе, Ема, защо не въведеш мисис Блейк в гостната? На бюфета има сладък кейк… може би децата… или пък ще искат да опитат нашите печени ябълки. Тази година са особено вкусни…

— Моля ви, не си създавайте толкова труд, скъпа мис Уотсън — любезно каза мисис Блейк. Но Елизабет, която се плашеше от сутрешните посещения и ги ненавиждаше, вече бе побягнала към горния етаж.

Задължението да въведе неочакваните посетители в гостната и да им предложи почерпка бе оставено на Ема, която бе по-хладнокръвна и се чувстваше по-спокойна в присъствието на чужди хора.

Мисис Блейк бе жизнерадостна дребна жена на трийсет и пет-шест години с приятен външен вид. Облечена бе в известна степен скромно, но с възхитителен вкус. Децата й, три прелестни малки момченца и бебе, поразително приличаха на нея и всички изглеждаха много спретнати и добре възпитани. Момченцата се бяха скупчили около майка си, а бебето лежеше в прегръдките й и се оглеждаше наоколо с безмълвен интерес.

— Редно беше да ви посетя по-рано, скъпа мис Ема — говореше мисис Блейк с много мила, непресторена искреност, — но преди два дни изневиделица си дойде съпругът ми. Нали разбирате, ние, жените на моряците, не разполагаме с времето си и вечно сме изправени пред възможността да ни се наложи да прекосяваме страната от единия край до другия или мъжете ни да пристигат вкъщи без предварително известие. Така стана и този път — съпругът ми пожелал лично да ми донесе новината за своето повишение, макар да разполагал само с трийсет и шест часа да пропътува разстоянието от Саутхамптън и да се върне обратно.

— Тати е повишен в чин капитан — важно осведоми Ема едно от по-малките момченца.

— Наистина ли, миличък? Това е чудесно! Толкова се радвам за всички вас.

В този момент се върна Елизабет задъхана и заговори с оправдаващ се тон:

— Татко се надява да го извините, мисис Блейк… но нали знаете, той никак не е добре със здравето…

— О, скъпа мис Уотсън, за нищо на света не бих искала да го безпокоя. Освен това, да ви кажа истината, дойдох всъщност да видя вашата сестра мис Ема и да й благодаря отново за неповторимата доброта, която прояви към присъстващия тук мой малък Чарлс.

— О? — произнесе изненадана Елизабет, докато даваше израз на своето гостоприемство, поднасяйки сладкия кейк и печените ябълки. — Не знаех. Тоест… какво е станало, кога?

— Мис Ема не ви ли е разказала? Срамота! Скъпа, вие криете достойнствата си!

— Та това бе такава дреболия — каза Ема, като се усмихваше поруменяла. — Всеки, абсолютно всеки, чието сърце не е от камък, би постъпил по същия начин.

— По-миналата вечер на бала, след като очакванията на бедното ми момче да бъде партньор на мис Озбърн в обещаните му от нея два танца се провалиха, защото тя реши да се отметне от поетия ангажимент и да танцува с полковник Берисфорд…

— … което, както казва мама, един истински джентълмен или дама никога не биха направили — вметна малкият Чарлс, вдигнал към Елизабет сериозните си сиви очи.

— Та, без да се колебае и секунда, мис Ема пристъпи напред. „Ще бъда много щастлива да танцувам с вас, сър, ако пожелаете“ — казва сестра ви тъй мило и мигновено възвърна цялото щастие на бедното ми момче. Така ли беше, Чарлс?

— О, да, точно така! Бе великолепен танц, нали, мис Ема? А освен това ми обещахте да ни посетите и да видите малкото пони от замъка, което понякога яздя, да поиграем на ловене на топка с купи, да се разходим, да разгледаме ледницата в Озбърн Парк и да ви покажем с Джордж нашата страшна колекция от диви кестени.

— Наистина обещах — със смях отвърна Ема — и аз няма да се отметна от обещанието си, уверявам те. Мога да направя следобедната си разходка в посока към вас през всеки слънчев ден, който пожелаеш да определиш.

— Действително, разстоянието от тук не е повече от миля — съгласи се Елизабет. — Мисис Блейк живее в Уикстед Котидж, малката бяла къща, която се намира в покрайнините на Озбърн Парк, близо до вратата. Вижда се от пътя.

— Можем да направим и друго: на Чарлс, на децата и на мене ще ни бъде много приятно да дойдем и да ви вземем — каза мисис Блейк. — Нали така, деца?

— Да, мамо — отговориха всички в хор. — А сега може ли да отидем да видим патенцата на мис Уотсън в езерото?

— Друг път, милички — отвърна майка им, ставайки, — тъй като подозирам, че сега, в понеделник сутрин, когато има да се върши много работа, на мис Уотсън й се иска всички да изчезнем на другия край на света. Хайде, Чарлс, хайде, Джордж, хайде, Франк, кажете „довиждане“ и да си тръгваме.

Мисис Дрейк действаше толкова енергично, колкото и говореше. Само за минутка тя събра децата си и ги изведе от къщата. Докато се качваше пъргаво в кабриолета, обърна се и изрече:

— О, между другото, мис Ема, брат ми помоли да ви предам неговите най-сърдечни поздрави. Той твърди, че двата танца, които е имал удоволствието да изтанцува с вас, са несъмнено най-приятните му спомени от бала. Съжалява, че не можа да ме придружи тази сутрин, но трябваше да замине с лорд Озбърн, за да изпълни една поръчка на лейди Озбърн.

— Няма значение — исках да кажа, че съм много признателна на мистър Хауард — отвърна Ема, като силно се изчерви.

— Е, вече трябва да тръгваме. Дий, конче! — И кабриолетът бързо се понесе назад.

— Гледай ти! — възкликна Елизабет, докато се връщаха към къщата. — Ама че работа! Как така изобщо не спомена пред мене за танца с малкото момче?

— Мислех си, че съм го направила. Та нали благодарение на тая случка танцувах с вуйчото, мистър Хауард, а това ти казах, сигурна съм.

— Каза ми, вярно, и аз бях невероятно удивена, защото той съвсем определено е изтъкната и важна личност. Трябва да призная, че сестра му изглежда много приветлива и скромна и ще се радвам да поддържам познанството си с нея в бъдеще.

— Току-що ти се щеше да я пратиш по дяволите — със смях изрече Ема, — защото пристигна в понеделник сутрин. А сега да занеса ли горе на татко горещата му бира с разбито яйце или предпочиташ ти да го сториш, а пък аз в това време да започна да гладя: мисля, че при този чудесен ветрец прането трябва вече да е съвсем изсъхнало.

— Ти качи питието горе, Ема — по това време на деня нищо не се отразява по-добре на татко, от възможността да побъбри приятно с теб. А после можеш да дойдеш и да изпънеш с плоските щипци къдричките по калъфките на възглавниците и по роклите, защото в тая работа ме превъзхождаш.

Елизабет забърза отново към перачницата.

Мистър Уотсън бе дребен възрастен свещеник; здравеняк на времето си, сега бе много крехък. Страдаше жестоко от астма и бе принуден да предостави на други много от задълженията си в енорията, но продължаваше да отслужва по някоя литургия, когато можеше. На външен вид приличаше на най-малката си дъщеря Ема. Имаше същите блестящи тъмни очи, правилно оформен овал на главата, дребен ръст и бистър матов тен. Ала оредялата му коса сега бе снежнобяла, мека като пух и той постоянно имаше болнав вид, макар рядко да го чуваха да се оплаква. Повечето от дните прекарваше на горния етаж в малък уютен кабинет, разположен откъм слънчевата страна на къщата. От прозореца се разкриваше радваща окото гледка на градината със зидове, редицата смърчове и домашната ливада, с надвиснали над нея високи брястове.

— Благодаря ти, мила — каза той, поемайки топлата смес от бира и разбито яйце от ръцете на най-малката си дъщеря. — Толкова е приятно да чувам отново гласове на деца от долния етаж. Иска ми се само да бях достатъчно добре, за да участвам по-дейно в приемането на гости. Но присъствието на Робърт и жена му в къщата ми се струва уморително, прекалено уморително, не мога да се натоварвам и с други. Гласът на Джейн е толкова висок и писклив! Любезно бе обаче от страна на мисис Блейк да ни посети, много любезно. Брат й, мистър Хауард, е човек, когото истински уважавам. Много е образован и е джентълмен. Спомням си колко приятно ми стана от сърдечното внимание, което ми оказа миналата седмица, когато по време на посещението на епископа ми помогна да се изкача по стръмната стълба. Постъпка, много необичайна за млад човек. Между другото, той се поинтересува за една от моите дъщери. Да не би да съм забравил да ти го кажа? Не съм сигурен коя от вас имаше предвид, но предполагам, че вие ще се сетите…

— Било е много любезно от страна на мистър Хауард — топло произнесе Ема. — И сестра му много ми харесва. Сега трябва да те оставя, татко, защото не е справедливо горката Елизабет да носи на раменете си целия товар на голямото пране.

— Благодаря ти, мила, наистина имам всичко и от нищо повече не се нуждая.

Но докато Ема тичаше надолу по стълбата, тя с ужас долови звука от колелата на още една карета върху чакъла пред предния вход.

„Горката, горката Елизабет — помисли си тя. — Кой, за Бога, би могъл да идва този път? И то в понеделник сутрин?“

Без да спира или да се колебае, тя изтича до предната врата и с рязко движение я разтвори широко. Може би щеше да успее да отпрати набързо посетителите, които и да бяха…

Навън бе спряло полуоткрито ландо и кочияш в изискана ливрея бе скочил долу, за да отвори вратата.

От колата слязоха двама души, които на пръв поглед бяха напълно непознати на Ема: едър червендалест възрастен господин, бавно пристъпящ с помощта на бастун, и много елегантно облечена дама с огромно количество пера по шапката си.

Дамата силно трепна при вида на Ема и после възкликна с пронизителен и превзет тон:

— О, свещени небеса! Възможно ли е това наистина е да Ема, малката ми сестричка Ема? Скъп, сладък спомен от отдавна отминали дни и от нашата покойна майка! Каква очарователна изненада, каква щастлива среща!

Ема се вторачи, поруменя, поколеба се, трудно й беше да повярва.

— Ти да не си — осмели се накрая да попита тя, — възможно ли е да си моята сестра Пенелъпи?

— Ами да, разбира се, коя друга? Естествено това съм аз!

В последните спомени на Ема Пенелъпи бе доста пълно, хубавко, раздразнително единайсетгодишно момиче, което непрекъснато командваше по-малките си сестри, но често си патеше заради неизпълнението на собствените задължения. Възможно ли бе то да се е превърнало в тази блестящо облечена модерна непозната? Всъщност, изразът на дребнава постоянна раздразнителност се бе запазил в онези следи между веждите, които свъсването им издълбава, и в дълбоко изрязаните бръчки в ъгълчетата на устата. В този момент обаче Пенелъпи се разтапяше в усмивки.

— Ах, скъпият ми стар дом — въздъхна тя. — Скромен, но тъй очарователен.

Като никога Ема бе загубила самообладание подобно на сестра си Елизабет.

— Аз… ти… аз не… струва ми се, не те очакваха? — със запъване произнесе тя. — Би ли… бихте ли влезли вътре, ако обичате? — Дори предчувствие не я бе осенило, че подобно посещение е възможно. — Веднага ще повикам Елизабет… боя се обаче, че Робърт, Джейн и сестра ми Маргарет не са вкъщи: заминаха за цял ден на посещения при стари приятели… ще се върнат тази вечер, но…

Но сърцето й се сви при мисълта къде щяха да настанят всички тия хора. И кой бе възрастният господин? Досега не бе произнесъл нито дума, но зорко се оглеждаше наоколо.

— Значи Робърт и Джейн също са тук? Та това е великолепно, голям късмет. Можем да съобщим радостната новина едновременно на всички — обяви Пенелъпи, като клатеше лукаво глава, усмихваше се ликуващо и многозначително примигваше с клепачи. Сега Ема осъзна колко голяма прилика имаше между нея и Елизабет в тена и формата на лицето, макар Пенелъпи да бе доста по-пълна, устните й — по-тънки, а сините очи — по-малки.

В този момент Елизабет, очевидно съзряла пристигането на новите посетители от работното си място в задната част на къщата, се появи зачервена и с притеснен вид.

— Мили Боже! Пенелъпи! Изобщо не те очаквахме. Нямахме и най-малка представа, че възнамеряваш да се върнеш при нас. Защо…

— И самата аз нямах представа! Нито пък се връщам! — заяви тържествуващо Пенелъпи. — Защото — представи си само — това е моят съпруг, Елайза. Това е доктор Хардинг! — Тя добави със сияеща усмивка: — Ние сме на сватбено пътешествие и само минаваме оттук. Ала, разбира се, сметнахме, че сме длъжни да се отбием по време на нашата обиколка, за да съобщим щастливата вест. Татко къде е?

— Горе, в библиотеката — отвърна Елизабет с объркан вид, сякаш нищо не бе схванала от думите на сестра си. — Тези дни прекарва по-голяма част от времето си там… разбира се, трябва да го повикам… по-добре е каретата да влезе в двора, нали? О, Господи, а вашите прислужници? Трябва да ти кажа, че нашата бедна стара Мами в момента е на легло с болен крак… не ми е съвсем ясно… вие имате намерение да пренощувате тук? Разбира се, мансардата е свободна, но се боя, че може би там е твърде влажно; моята стая вече делим с Ема, така че… но, естествено, трябва да ви настаним…

— Моля те, не се вълнувай, скъпа! — весело възкликна Пенелъпи. — Нашите прислужници могат да си намерят нещо за похапване в „Питомния заек“, без да причинят никому и най-малкото безпокойство, а за нас ако успееш да намериш просто хапка студено месо и една-две глътки мадейра…

— Веднага ще отида при татко. Ема, ако обичаш, заведи ги в гостната.

Елизабет изчезна нагоре по стълбите, като очевидно се нуждаеше от време, за да събере мислите си. Ема любезно въведе новодошлите в гостната, желаейки от все сърце да се бе сетила да премахне следите от нахлуването на децата на мисис Блейк, преди да занесе топлото питие на баща си. По пода бяха разпилени трохи от кейк, а на разтегателната маса имаше три малки чинийки с лъжички и остатъци от печени ябълки.

— Ах, тази скъпа стара гостна! — възкликна Пенелъпи, направо изпаднала в екстаз. — Място на толкова много щастливи часове през моето детство. Почти половината от живота ми премина в тази стая, представете си, доктор Хардинг!

Ема покани новобрачната двойка да седне и в същото време размишляваше, че нещата едва ли стояха точно така: та нали семейството се бе преместило в Стантън, когато тя самата бе на четири години, а Пенелъпи — на десет; известно й беше също, че Пенелъпи и Елизабет са били изпратени в пансиона в Епсъм съответно на единайсет и петнайсетгодишна възраст.

Доктор Хардинг все още изглеждаше донякъде объркан. Едва сега заговори:

— А? А? Хм? И… и коя в такъв случай сте вие, млада госпожице? Една от сестрите на Пенелъпи, а? Така ли е? Тя май имаше доста сестри?

Той говореше с някакъв северен акцент: Ема, изцяло незапозната с тази част на Кралството, не знаеше дали беше йоркширски, къмбрийски или шотландски. Докторът изглеждаше мил, непретенциозен и доброжелателен човек; вероятно малко замаян от бързината на промяната, която го бе връхлетяла.

— Да, аз съм най-малката сестра, Ема. По-късно ще се запознаете с Маргарет, с брат ни Робърт и съпругата му Джейн.

Със сърце, изпълнено с лоши предчувствия при мисълта за подобно събиране, Ема бързо отнесе чинийките за ябълки и се върна с поднос, върху който имаше пълна с мадейра гарафа, малко бисквити и чаши. Вече чуваше бавните стъпки на баща си по стълбите.

— Значи вие възнамерявате да продължите пътуването си днес? — запита тя, като прекъсна обясненията на Пенелъпи, повела съпруга си на обиколка покрай стените на гостната да му покаже семейните миниатюри. Мястото, докъдето смяташе да стигне семейство Хардинг тази вечер, й се струваше изключително важен въпрос, който на всяка цена трябваше да се изясни без загуба на време. — Може ли да попитам закъде сте се отправили?

— О, скъпа — възкликна Пенелъпи, — виждаш ли, Марта, дъщерята на съпруга ми от първия му брак, също се омъжва — в Нортхамптън следващата седмица — и той, естествено, желае, да придаде тържественост на случая с присъствието си. А вярвай или не, Марта и аз все още не се познаваме.

— Вие положително не се надявате да стигнете до Нортхамптън днес?

— Не, не, не, скъпа, разбира се, не. Що за идея! — каза Пенелъпи, заливайки се от смях. — Не, днес не възнамеряваме да стигнем по-далеч от хотел „Пълтни“ на Пикадили. Там ще прекараме една-две нощи и ще купим някои дреболии, преди да продължим за Нортхамптън.

Ема и Елизабет си размениха кратки погледи, изпълнени с върховно облекчение.

Мистър Уотсън, влизайки бавно в стаята, поиска да му обяснят всичко отново, ясно и просто.

— Пенелъпи и доктор Хардинг са се оженили, татко. И тук, да се запознае с нас, е съпругът на Пенелъпи. Това е доктор Хардинг.

— Оженят? Те искат да се оженят? В такъв случай трябва да се обявят три пъти имената им в църквата: някой трябва да поеме пътя надолу и да доведе мистър Никълс, помощник-свещеника. Но, Боже мой, къде ще може господинът да прекара три седмици?

— Не, не, скъпи татко, те вече са се оженили — оженили са се в Чичъстър, в църквата „Сейнт Джон“. Виж, Пенелъпи ти показва венчалната си халка.

Пенелъпи стори точно това, с ликуващ вид. И до златния пръстен имаше друг, с огромен и изключително красив камък.

— Ала чуйте ме сега: ние смятаме много скоро да заживеем отново заедно с вас — зае се тя да осведомява Елизабет с тон, в който Ема нямаше как да не забележи напълно неуместната покровителствена нотка. — Не, не в тази къща, скъпа. В нея трудно бихме могли да се съберем. Нито пък е подходяща. Но опитай да се досетиш! Опитай само да се досетиш какво направихме и то точно тази сутрин!

— Изобщо не мога да се досетя, Пенелъпи — вяло отвърна Елизабет. Ема отгатна, че тя се мъчеше да прецени дали в килера има достатъчно грахова супа, която да предложат заедно с остатъка от печени в тесто гълъби на нечаканите гости, преди да продължат пътешествието си.

— Ходихме да разгледаме Клисъкс! Купихме Клисъкс!

— Клисъкс — промърмори мистър Уотсън, който бе схванал едва половината от разговора. — Ето, това е образец на прекрасно старо саксонско селище и здание, оставено да се похаби до пълна разруха. При това не толкова отдавна! Тъжен случай, много тъжен и потресаващ.

— Писах да се осведомя от моята приятелка Тили Сойър — положително я помните, някогашната Тили Партридж, която се омъжи и се премести в Гилфорд. Та тя ми отговори, че да, Клисъкс си оставал все още празен. И така, аз предложих на monsieur mon mari: „Защо да не се отбием там по време на пътешествието и да разгледаме имота, така или иначе ще минем близо до него, като разбира се, вземем със себе си човека, който се грижи за деловите въпроси на monsieur mon mari, нашия уважаван, безценен мистър Тикстаф?“. И честна дума, нито една покупка не е била извършена по-бързо! Горкият стар сър Мелдред, който, представете си, живее на хляб и сирене в къщичката на портиера, с радост прие още първата цена, която му предложихме. Само че няма да изкара дълго на тоя свят, ако се съди по вида му…

— Клисъкс? — мистър Уотсън бе все така озадачен. — Вие смятате да купите Клисъкс? Но той стои празен през последните десет години. Никой не пожела да го купи. Беше в ужасно занемарен още преди лейди Торидж да умре. Не, не, ще постъпите разумно, ако напълно избиете тази идея от главите си.

— Но ние вече го купихме, татко. Въпросът е приключен.

— Но, доктор Хардинг, вие не притежавате ли къща в Чичъстър? — осмели се да попита Елизабет.

— О, естествено, че притежава: тясна вила, малък куклен дом с градина, голяма колкото тази маса. Но сега ще се настаним тук и ще бъдем съседи на всички ви. Виждате ли, доктор Хардинг току-що се оттегли от лекарската си практика и аз му поясних, че ще ни е необходим много по-просторен дом, в който да не изпитваме никакви притеснения.

Пенелъпи се оглеждаше наоколо, сияеше, усмихваше се щастливо и тържествуващо. Ема си помисли, че сестра й имаше почти същото изражение като бебето на мисис Блейк, преди малко: проучваше обстановката около себе си с увереността на пълна господарка.

В този момент навън се чу чаткане на конски копита.

— О, не! — извика почти отчаяно Елизабет. — Нима идват още гости?

— Да не би да се връща брат ни Робърт? — ентусиазирано предположи Пенелъпи. — Кълна се, страшно искам да видя отново Джейн. А и Маргарет. Милите ми!

— Не, не би могъл да е Робърт — отвърна Ема, — защото не чувам да скърцат колела на карета. Онзи, който пристига, язди кон.

Едно предположение накара сърцето й да се свие и с пълно право: поглеждайки през прозореца, тя видя фигурите на Том Мъсгрейв и приятеля му лорд Озбърн, а в далечината — трети конник, който изглежда бе поел в противоположната посока.

— Боя се, че е Том Мъсгрейв — промърмори Ема на Елизабет, чието изражение съвсем ясно показа колко малко й харесва новината.

— Том Мъсгрейв? — извика Пенелъпи. — Е, нямам думи! Потресена съм от изумление! Като си помисля, че измежду всички хора той се намери да дойде точно в този момент. Трябва да ви уведомя, скъпи — обърна се тя към съпруга си, — че Том Мъсгрейв е младеж, който едно време се въртеше около мене, при това най-упорито. С удоволствие обаче мога да кажа, че твърде скоро го отрязах. Не желаех да имам вземане-даване с подобен празноглав и самодоволен хлапак. Ама че суетно конте беше! Хич не ми бе потрябвал, изключително бързо му дадох пътя. Не беше ли така, Елайза? А пък после — Пенелъпи не изчака отговора на Елизабет, — след това мисля, че започна флирт с Маргарет. Той е от този тип мъже, нали разбирате, които ухажват всяка млада дама, която случайно им привлече погледа. И сега предполагам — изкуствено се засмя тя — е насочил вниманието си към тебе, малка Ема, не е ли така?

Почукването на предната врата спести на Ема необходимостта да отговори.

Не оставаше нищо друго, освен да покани Том Мъсгрейв и лорд Озбърн да влязат, макар това да бяха последните хора, които би желала да види.

— Добър ден, мис Ема! — поздрави много весело Том, влизайки във вестибюла. И Ема, като си спомни за новия съпруг на леля си О’Браян, моментално разбра, че той и другарят му вероятно се бяха отбили в „Питомния заек“ или в някоя друга странноприемница преди посещението у тях, тъй като от тях се разнасяше силна миризма на шери. Бяха изкаляни, изподраскани, разрошени и с изпръхнали от вятъра лица. — Ехей, здравейте! Ама че проклет късмет имахме — изгубихме лисицата, стара долна хитруша, която се изплъзна от хрътките на височинката с прещиповите храсти. До този момент гонитбата бе страхотна, и двамата бяхме взели добра преднина, но тогава лукавият стар звяр профуча встрани от нас и навлезе в гората Фодърби Уд. С това ловът ни приключи, хрътките изобщо не можеха да продължат, тъй като, както знаете, сър Джайлс не допуска ловни кучета във владенията си; ужасно дразнещо положение, нали така, Озбърн? Накратко, след като минавахме на по-малко от половин миля от вас на път към къщи, решихме, че не е зле да се отбием насам и да се повеселим. Натъкнахме се на Хауард, но той ни заряза…

Том Мъсгрейв продължаваше да бърбори по същия начин, съвсем свободно и приятелски, без да обръща особено внимание на заобикалящата го обстановка. Бе се изправил във вестибюла усмихнат, зачервен и съвсем спокоен, пъхнал палци в джобовете на жилетката си и с камшик под мишница. Той бе добре сложен хубав млад мъж с тъмна коса и с леко червендалест тен. Имаше уверено и весело изражение, сякаш смяташе, че целият свят трябва да се отнася добре с него и досега тези му очаквания се бяха сбъдвали. Приятелят му, лорд Озбърн, малко по-млад, имаше руса коса и тънки патрициански черти; обноските му бяха смесица от незрялост, неувереност, непохватност и внезапни изблици на високомерие — той сякаш се смяташе за нещо повече от другите и едновременно с това не бе сигурен как ще го посрещнат. Сега, може би защото сетивата му бяха изострени, или защото вероятно се бе наливал не чак толкова обилно в „Питомния заек“, той побутна приятеля си по лакътя и промърмори:

— Мъсгрейв, в къщата има гости — гости, разбираш ли. В гостната има хора, други хора и не само членове на семейството.

— Е, какво пък, колкото сме повече, толкова е по-весело — радостно заяви Том и, олюлявайки се, влезе в гостната. — Ама да ви кажа, мис Ема, нямате си представа колко разочаровани останахме, когато не ви видяхме на мястото на срещата преди лова. Не ви ли казах съвсем ясно, че се впускаме в действие в Стантън Уд в девет часа? Оглеждахме се да ви срещнем там и бяхме ужасно разстроени от вашето отсъствие, уверявам ви.

— Благодаря ви, сър — направо ледено отвърна Ема, — но, първо, за мене бе напълно невъзможно да се озова на подобно място в такъв час и, второ, от вас разбрах, че срещата е в сряда, а не в понеделник.

— О, е, ами да, точно така, съвсем вярно. Когато се прибрах у дома, установих, че било в Ларчбрук Спиниз днес, а не в Стантън Уд вдругиден. И въпреки това дяволски съжалявахме, че не ви видяхме там. Нали така, Озбърн? Между другото, къде е Хауард? Той току-що беше с нас.

— Продължи с коня си по-нататък — отвърна Озбърн. — Не искаше да остане. Каза, че майка ми го очаквала. И че времето не било подходящо за посещение в пасторски дом.

— Ама наистина ли? Вярно, той изведнъж изнамери някаква нищожна причина, поради която най-добре било да не влизаме в пасторския дом…

Ема с цялото си сърце се ядосваше на себе си, че изобщо бе допуснала господата да влязат в къщата и отчаяно се чудеше как да ги отпрати обратно навън, когато изведнъж Пенелъпи пристъпи напред.

— О, та това е Томас Мъсгрейв, ако не се лъжа! — Гласът й бе пронизителен и недружелюбен, а с усмивката, която отправи към Том, сякаш искаше да го прободе като с копие. — Какво необикновено съвпадение — да решите да влезете в тази къща точно когато аз минавам оттук по време на сватбеното си пътешествие. И ако това не е фантастично! Но, Боже мой, колко сте се променили, мистър Мъсгрейв! Колко много сте — е, едва ли бих могла да кажа попреминали, нали? Не би било учтиво! Но изглеждате толкова по-възрастен в сравнение с последния път, когато ви видях. Честна дума, ако ви бях срещнала на улицата, едва ли щях да ви позная; нито пък тук, всъщност, ако сестра ми не бе произнесла името ви. Бих ви сметнала за собствения ви баща, истина ви казвам! Трябва да ми позволите да ви представя на съпруга си, защото искам да знаете, че вече не съм мис Пенелъпи Уотсън — името ми е мисис Джоузеф Хардинг. И скоро ние със съпруга ми ще ви бъдем съседи, тъй като купихме Клисъкс и смятаме да се настаним там колкото е възможно по-скоро!

Том Мъсгрейв изглеждаше напълно слисан от цялата тази информация, поднесена с висок задъхан глас без никакви паузи. Той леко се полюляваше напред-назад със зачервено лице и объркано изражение.

Доктор Хардинг, почти също толкова объркан, се изправи, поклони се, произнесе „Ваш слуга, сър“ и отново седна.

Мистър Уотсън, явно изтощен от всички тези неочаквани гости, се обърна със слаб глас към дъщеря си Елизабет:

— Елайза, мила, мисля, че трябва да се оттегля в стаята си. Всички тия непознати гласове направо режат слуха ми. Май току-що ме осведомиха, че някой се бил оженил. За кого става дума този път? Не бих искал да се покажа неучтив, но боя се, наистина трябва да се оттегля в стаята си.

Той се изправи и с несигурни стъпки се отправи към вратата.

Междувременно Том Мъсгрейв с изумление се бе вторачил в Пенелъпи.

— Мис Пенелъпи? Казвате, че сте се омъжили? О, милостиви Боже!

В този момент лорд Озбърн прояви по-пристойно държане и повече здрав разум, отколкото бе показал дотогава.

— Позволете ми да ви пожелая щастие, госпожо! Хайде, Мъсгрейв, мисля, че пречим. По-добре да последваме Хауард. Освен това може би си спомняш, че мистър Уотсън обича да вечеря в този час.

И той задърпа ръката на Том, като почти го извлече от стаята. Накрая Том се остави да го изведат, като мърмореше сам на себе си:

— Пенелъпи Уотсън омъжена? Омъжена? Да вярвам ли на ушите си? Наистина ли каза това?

— Да, приятелю, но хайде, ела. Раджа и Бендиго ще се простудят, ако до половин час не ги върнем в конюшнята.

— И наистина ли я чух да казва, че са купили Клисъкс?

Гласът на Том този път прозвуча отвъд предната врата.

Отговорът на лорд Озбърн се загуби сред чаткането на копита, тъй като двамата господа яхнаха изкаляните си жребци и се отдалечиха.

Зазвуча гласът на Пенелъпи, която, пребледняла от ярост, заяви на всички:

— Как може! О, Господи! Дотолкова ли западат обноските в провинцията? Никога не съм била така потресена! Едва вярвах на очите си! Също и на ушите си! Ако не беше нашето силно желание да видим скъпите ми брат и сестра по-късно днес…

Ема, улавяйки се за възможността да се измъкне от тази вълна на нелишено от основание негодуване, помогна на баща си да се качи по стълбите обратно горе и бързо му приготви и отнесе табла с малко студено месо и чаша подсладено греяно вино с подправки, за да хапне на спокойствие край своята собствена камина.

Когато се върна в гостната, намери Елизабет да се опитва да успокои сестра си с остатъците от печените в тесто гълъби и малки питки с червени джанки отгоре, предназначени за компанията, която щеше да се събере на вечеря по-късно.

Доктор Хардинг все още изглеждаше малко объркан, сякаш в резултат на неотдавнашният потоп от събития бе останал самотен на някакво изолирано островче. Ема седна до него и положи всички усилия, за да го накара да се почувства по-свободно, като му задаваше учтиви въпроси за сватбата.

— О, да, беше много хубава церемония, много хубава. Със специално разрешение, нали разбирате, без да се обявяват предварително имената ни в църквата. Нямаше гости, с изключение на моята племенница мис Шоу и човекът, който се грижи за деловите ми въпроси, Пърси Тикстаф. А след сватбената закуска скоро потеглихме на път. И знаеш ли, скъпа Пенелъпи, мисля, че сега трябва бързо да тръгваме — добави той с по-овладян маниер, отколкото бе показал дотогава. — Ако искаме да стигнем до Пълтни преди здрач, смятам, че трябва да се сбогуваме.

Пенелъпи не бе доволна. Тя все още явно се надяваше да покаже пръстените си на Джейн и Маргарет.

— Но нашите прислужници отидоха в странноприемницата — възрази тя.

— Мога много скоро да пратя градинарчето да ги доведе — каза Елизабет, неизразимо облекчена от перспективата поне за кратък интервал между приемането на групите гости.

И когато семейство Хардинг бяха изпратени с махане на кърпички и множество обещания от Пенелъпи за скорошно събиране отново „веднага, щом в Клисъкс се появи стая, подходяща за спане!“.

Елизабет изпусна дълбока въздишка на облекчение и каза:

— Знаеш ли, Ема, смятам, че все пак, с малко късмет и изобретателност, можем да свършим с нашето пране, преди останалите да са се върнали от своето посещение. Освен това старата Мами твърди, че се чувства достатъчно добре, за да стане и да ни помогне довечера, а пък Бетси Кинг обеща да остане и да измие чиниите.

Загрузка...