Ан Райс Интервю с вампир (книга първа от "Вампирски хроники")

Първа част

— Разбирам… — каза вампирът замислено и бавно тръгна към прозореца. Стоя там дълго, озаряван от мътното сияние на Дивисадеро Стрийт и светлините на преминаващите автомобили. Сега момчето виждаше мебелите в стаята по-ясно — кръглата дъбова маса, креслата. На едната стена имаше огледало и мивка. Той остави куфарчето си на масата и зачака.

— Колко лента си донесъл? — попита вампирът, като се обърна така, че момчето виждаше профила му. — Достатъчна ли е за историята на цял живот?

— Разбира се, ако историята си струва. Понякога интервюирам по трима-четирима души на вечер, ако имам късмет. Но историята трябва да е добра. Честно е, нали?

— Възхитително честно — отвърна вампирът. — Тогава бих искал да ти разкажа историята на моя живот. Даже много го искам.

— Страхотно — каза момчето и бързо извади малък касетофон от куфарчето си, след което провери касетата и батериите. — Нямам търпение да чуя защо смятате, че…

— Не — прекъсна го вампирът. — Не можем да започнем така. Машината готова ли е?

— Да — отговори момчето.

— Тогава седни. Ще светна лампата.

— Мислех, че вампирите не обичат светлината — каза момчето. — Мракът може би допринася за атмосферата.

Замълча. Вампирът го гледаше, застанал с гръб към прозореца. Момчето не можеше да различи лицето му, но нещо в неподвижната му фигура го смути. Понечи да заговори и спря. Въздъхна с облекчение, когато вампирът тръгна към масата и дръпна шнурчето, което висеше от тавана. Ярка жълта светлина озари стаята. Момчето се втренчи във вампира и не можа да сподави възклицанието си:

— Господи Боже!

Взираше се безмълвен във вампира. Той беше съвсем блед и някак гладък — сякаш изваян от кост. Лицето му беше безизразно като на статуя, ако не се брояха блестящите зелени очи, които пламтяха като огньове. Но тогава вампирът се усмихна някак тъжно и съвършено гладкото му лице се осея с малки бръчици като пукнатини по стенопис.

— Видя ли? — попита той тихо.

Момчето потрепери и вдигна ръка, сякаш да се предпази от ярката светлина. Огледа бавно черното палто с изящна кройка, което само беше зърнал в бара, дългите дипли на наметалото, черната копринена вратовръзка с голям възел и сиянието на бялата якичка — бяла като плътта на вампира. Вгледа се в гъстата черна вълниста коса, сресана назад и прибрана над ушите. Къдриците едва докосваха бялата якичка.

— Е, все още ли искаш интервю? — попита вампирът.

Момчето понечи да отвори уста, но от нея не излезе нито звук. Затова то само кимна. После каза:

— Да.

Вампирът седна бавно срещу нещо, наведе се напред и каза тихо и поверително:

— Не се страхувай. Просто включи касетофона.

Пресегна се през масата, а момчето се отдръпна и по слепоочията му започна да се стича пот. Вампирът го потупа по рамото и каза:

— Повярвай ми, няма да те нараня. Имам нужда от това интервю. Не можеш да си представиш колко е важно за мен. Да започваме. — Отдръпна ръката си, отпусна се назад и зачака.

Момчето избърса с кърпичка потта от челото си и горната си устна, после включи микрофона към касетофона, натисна бутона и започна:

— Невинаги сте били вампир, нали?

— Не — отговори вампирът. — Станах вампир, когато бях на двайсет и пет, през хиляда седемстотин деветдесет и първа година.

Озадачено от този твърде точен отговор, момчето повтори датата, преди да попита:

— Как се случи?

— Този въпрос изисква прост отговор. Не ми се иска да давам прости отговори — каза вампирът. — Ще ми се да разкажа истинската история…

— Добре — каза бързо момчето. Сгъна няколко пъти кърпичката и избърса горната си устна.

— Тя започна с една трагедия… — заговори вампирът. — Малкият ми брат… умря. — Замълча, а момчето се прокашля и избърса отново лицето си, преди да натъпче почти нетърпеливо кърпичката в джоба си.

— Сигурно е мъчително за вас? — попита колебливо младежът.

— Така ли ти се стори? — учуди се вампирът. — Не. — Поклати глава. — Просто съм разказвал тази история само на още един човек. И то много отдавна. Не, не е болезнено. Тогава живеехме в Луизиана. Купихме земя и създадохме две индигови плантации покрай Мисисипи, много близо до Ню Орлиънс…

— О, значи оттам е акцентът — тихо изрече момчето.

Вампирът се взря в него с недоумение.

— Нима имам акцент? — Засмя се, а момчето, изчервено, побърза да добави:

— Забелязах го в бара, когато ви попитах с какво се занимавате. Просто произнасяте малко по-остро съгласните. Тогава не се досетих, че е френски акцент.

— Точно така е — увери го вампирът. — Всъщност не ме учудва чак толкова. Просто забравям за това от време на време. Но нека продължа…

— Моля.

— Говорех за плантациите. Те имат много общо с това, че станах вампир. Но ще стигнем и дотам. Животът ни беше едновременно разкошен и примитивен. Смятахме това за изключително привлекателно. Живеехме много по-добре, отколкото бихме живели във Франция. Вероятно само така ни се струваше, заради безкрайната шир на Луизиана, но то е същото, нали? Помня с колко вносни мебели беше претъпкана къщата. — Вампирът се усмихна. — Имаше дори клавесин; беше прекрасен. Сестра ми свиреше. През летните вечери сядаше пред клавесина, с гръб към френските прозорци. Още си спомням бързата и фина музика и гледката на блатото зад нея — окичените с мъх кипариси на фона на небето. Помня и звуците на блатото, хорът на тварите, крясъците на птиците. Обичахме всичко това. То правеше мебелите от палисандрово дърво да изглеждат още по-скъпоценни, възприемахме музиката като нещо още по-нежно и желано. А когато глицинията пробиваше през капаците на таванските прозорци и филизчетата ѝ плъзваха по варосаната стена поне веднъж годишно… Да, обичахме всичко това. С изключение на брат ми. Всъщност не си спомням да се е оплаквал от нещо, но знаех как се чувства. Тогава умря баща ни и аз станах глава на семейството. Трябваше постоянно да защитавам брат си от майка си и сестра си. Те все искаха да го водят на гости, на приеми в Ню Орлиънс, а той мразеше тези неща. Мисля, че спря да ходи по такива места още дванайсетгодишен. Интересуваше се само от своя молитвеник и от книгата с житията на светците, подвързана с кожа.

Накрая му построих нещо като малък параклис далеч от къщата и той стоеше там по цял ден, а понякога дори и вечерите. Каква ирония, нали? Той беше толкова различен от нас, толкова различен от всички, а аз бях съвсем обикновен! Не се отличавах с нищо необичайно. — Вампирът се усмихна. — Понякога вечер отивах при него. Намирах го в градината до параклиса — седеше напълно неподвижен на една каменна пейка, а аз му споделях грижите си, разказвах му за проблемите с робите, че не вярвам на надзирателя, говорех за времето, за брокерите… За всички проблеми, които бяха самата тъкан на моето съществуване. А той ме слушаше, правеше по някой и друг коментар, винаги със съчувствие, и аз си тръгвах с ясното усещане, че е разрешил всички проблеми вместо мен. Не бях способен да му откажа нищо и му се бях заклел, че колкото и да ме боли да се разделя с него, когато настъпи моментът, той ще стане свещеник. Разбира се, сгреших. — Замълча. За миг момчето само се взираше в него, после вампирът продължи, сякаш откъсвайки се от дълбок размисъл. Обърка се, като че не можеше да намери точните думи.

— Значи не е искал да стане свещеник? — попита момчето.

Вампирът го изгледа, сякаш не разбираше въпроса му, после каза:

— Не, имах предвид, че аз самият сгреших, като не му отказвах нищо. — Измести поглед към отсрещната стена и се вгледа в стъклото на прозореца. — Той започна да получава видения.

— Истински видения? — учуди се момчето, но вампирът пак се поколеба, сякаш мислеше за нещо друго.

— Не, не мисля — отговори той. — Случи се, когато беше на петнайсет. Тогава беше много красив. Имаше невероятно гладка кожа и големи сини очи. Беше яко момче, не слаб като мен сега, пък и тогава… но очите му… имах чувството, че като го погледна в очите, сякаш заставам на ръба на света… на брулен от вятъра океански бряг, където се чува само приглушеният рев на вълните. — Все още се взираше в стъклото на прозореца. — Е, той започна да получава видения. Първо само намекваше за тях и спря да се храни. Заживя в параклиса. Независим кога отидех да го видя, винаги го заварвах коленичил на голите каменни плочи пред олтара. А самият параклис беше много занемарен. Брат ми спря да сменя свещите и покривките на олтара, дори не помиташе листата. Една нощ сериозно се притесних. Стоях под покритата с рози арка и го гледах цял час — той не помръдна, стоеше на колене и нито за миг не свали ръцете си. Беше ги изпънал във формата на кръст. Всички роби го смятаха за луд. — Вампирът повдигна вежди учудено. — А аз бях сигурен, че той е просто… твърде ревностен. Смятах, че просто е стигнал твърде далеч в любовта си към Бог. После той ми каза за виденията. Свети Доминик и Светата Дева дошли при него в параклиса. Казали му, че трябва да продаде цялото ни имущество в Луизиана, всичко, което притежаваме, и да използва парите, за да служи на Бог във Франция. Щял да стане голям религиозен водач и да върне страната към предишната пламенна вяра, да се пребори с атеизма и Революцията. Разбира се, той самият не притежаваше никакви пари. Аз трябваше да продам плантацията и къщите ни в Ню Орлиънс и да му дам парите.

Вампирът отново замълча. Момчето стоеше неподвижно и го гледаше с изумление.

— Извинете, но… — прошепна то. — Вие какво казахте? Продадохте ли плантациите?

— Не — отговори вампирът, лицето му си оставаше спокойно. — Изсмях му се. И той… той се вбеси. Настояваше, че нареждането дошло от самата Дева Мария. Кой съм бил аз да не се подчиня? Кой наистина… — каза той тихо, сякаш отново обмисляше този въпрос. — Кой бях аз? И колкото повече ме убеждаваше, толкова повече му се присмивах. Това са глупости, казах му, родени от недорасъл и може би болен ум. Казах му, че и строежът на параклиса е бил грешка, че ще го съборя на мига. А него ще изпратя на училище в Ню Орлиънс, за да му налеят малко здрав разум в главата. Не помня какво точно му наприказвах. Но помня усещането. Зад надменното ми пренебрежение всъщност се криеше гняв, и разочарование. Бях горчиво разочарован. Не му повярвах изобщо.

— Но това е разбираемо — каза бързо момчето, вече не изглеждаше така удивено. — Имам предвид, че никой не би му повярвал.

— Нима е толкова разбираемо? — Вампирът го погледна. — Може би е било просто проява на гняв и егоизъм. Нека ти обясня. Аз обичах брат си, както вече казах. И дори понякога го смятах за жив светец. Окуражавах го да продължава с молитвите и съзерцанието и дори исках да стане духовник. Ако някой ми беше казал, че в Арл или в Лурд има светец, който получава видения, щях да му повярвам. Бях католик, вярвах в светци. Палех свещи пред мраморните им статуи в църквите; познавах изображенията им, символите им, имената им. Но не повярвах, не можех да повярвам на брат си. Не само че не повярвах във виденията му, но и изобщо не можех да се съглася с тази идея. Защо? Защото той беше мой брат. Нека е свят, нека е най-странният човек на света; но не беше Франциск от Асизи. Не. Не и моят брат. Мой брат не може да бъде такъв. Това е егоизъм. Разбираш ли?

Момчето се замисли, после кимна.

— Вероятно наистина е имал видения — каза вампирът.

— Но вие… няма как да сте сигурен в това сега… нали?

— Не, но знам, че той беше твърдо уверен. Ето какво знам сега. Разбрах го в нощта, когато излезе от стаята ми ядосан и печален. Не се разколеба и за миг. А след минути вече беше мъртъв.

— Как? — попита момчето.

— Просто излезе през френските прозорци на голямата веранда и застана в началото на тухлените стълби. После падна. Беше вече мъртъв, когато стигнах до него. Беше си счупил врата. — Вампирът поклати глава ужасен, но на лицето му още бе изписано спокойствие.

— Вие видяхте ли го да пада? — попита момчето. — Да не се е спънал?

— Не, но двама от слугите го бяха видели. Казаха, че гледал нагоре, сякаш вижда нещо във въздуха. После цялото му тяло политнало напред като отвяно от вятъра. Единият твърдеше, че е казал нещо, преди да падне. И на мен ми се стори, че брат ми иска да ми каже нещо, но точно тогава се извърнах от прозореца. Бях с гръб към стълбите, когато чух шума. — Погледна към касетофона. — Не можах да си го простя. Чувствах се отговорен за смъртта му. И като че ли всички останали мислеха така.

— Но защо? Нали са го видели да пада?

— Не ме обвиниха направо. Просто знаеха, че между нас се е случило нещо, нещо неприятно. Знаеха, че сме се карали, преди той да падне. Слугите ни бяха чули, майка ми също. Тя не спря да ме пита какво се е случило и защо брат ми, който е такова тихо момче, е крещял. После и сестра ми започна да ме разпитва — аз, разбира се, не им казах. Бях толкова потресен и нещастен, че нямах желание да се занимавам с тях. Кой знае защо бях твърдо решен да не казвам на никого за неговите „видения“. Те нямаше да узнаят, че той се бе превърнал не в светец, а във… фанатик. Сестра ми легна болна, само и само да не иде на погребението, а майка ми разправяше на цялата енория, че в стаята ми се е случило нещо ужасно, което аз не искам да разкрия. Дори полицията ме разпитва. Изпрати ги родната ми майка. Накрая дойде свещеникът — настояваше да разбере какво е станало. Аз обаче не казах на никого. Казах му, че просто сме разговаряли. Дори изтъкнах, че не съм бил на верандата, когато той падна, а всички са се втренчили в мен, сякаш го бях убил. Аз самият се чувствах все едно съм го убил. Седях в салона до ковчега му цели два дни и си мислех, че съм го убил. Взирах се в лицето му, докато пред очите ми започнаха да се появяват черни петна и за малко да припадна. Задната част на черепа му се бе разбила при падането на паважа и формата на главата му беше изкривена. Насилвах се да се взирам в нея просто защото вече не можех да издържам болката и миризмата на разлагаща се плът. Постоянно се изкушавах да отворя очите му. Връхлитаха ме все откачени мисли, налудничави импулси. Но ме занимаваше само една мисъл: бях му се присмял; не му повярвах; не бях добър с него. Той падна заради мен.

— Това е действителен случай, нали? — прошепна момчето. — Вие ми разказвате… нещо реално.

— Да — каза вампирът и го погледна без изненада. — И искам да продължа. — Но погледът му подмина момчето и пак се спря на прозореца. Вампирът явно не се интересуваше от събеседника си, който като че ли се разкъсваше от някаква вътрешна борба.

— Но нали казахте, че не сте знаели за виденията, че… не сте знаели със сигурност дали…

— Искам да карам подред — отговори вампирът. — Искам да ти разкажа нещата така, както се случиха. Не, не знаех за виденията. До онзи ден. — И замълча, докато момчето не настоя:

— Моля, продължавайте.

— Исках да продам плантацията. Не исках да виждам вече нито къщата, нито параклиса. Накрая ги отдадох под наем на една агенция, която щеше да движи нещата вместо мен, и уредих всичко така, че никога да не се върна там. Преместихме се заедно с майка ми и сестра ми в една от къщите ни в Ню Орлиънс. Разбира се, не успях да избягам от брат си нито за миг. Не можех да мисля за нищо друго, освен, че той гние в земята. Погребахме го в гробището „Сейнт Луис“ в Ню Орлиънс. Винаги избягвах да минавам покрай портите му и все пак постоянно мислех за брат си… Пиян или трезвен, все виждах как тялото му гние в ковчега и не можех да понеса това. Не спирах да си представям как той стои в началото на стълбата, а аз го хващам за ръката, говоря му нежно и го връщам обратно в спалнята. Казвам му, че му вярвам, че трябва да се моли и за укрепването на моята вяра. Междувременно робите в Поант дю Лак — така се казваше плантацията — започнаха да разправят, че виждали призрака му на верандата, и надзирателят не успяваше да въдвори ред. Хората в града притесняваха сестра ми с въпроси за инцидента и тя започна да става истерична. Не, не точно истерична. Просто реши, че трябва да реагира по този начин. Аз пиех непрестанно и се задържах възможно най-малко у дома. Живеех като човек, който иска да умре, но няма куража сам да сложи край на живота си. Бродех сам по тъмните улици и алеи, висях в кабаретата. Отказах се от два дуела повече от апатия, отколкото от страх, и искрено исках да ме убият. И тогава ме нападнаха. Можеше да бъде всеки — бях готов да умра от ръката на някой роб, крадец, маниак, от всеки. Но беше вампир. Хвана ме една нощ, на няколко крачки от дома ми и ме остави да умра. Поне аз така си мислех тогава.

— Искате да кажете, че… е изсмукал кръвта ви? — попита момчето.

— Да — засмя се вампирът. — Изсмука кръвта ми. Вампирите така правят.

— Но сте оживели — каза младият мъж. — Нали казахте, че ви е оставил да умрете.

— Просто изсмука кръвта ми почти до последно, бях на крачка от смъртта, когато се засити и спря. Щом ме откриха, ме сложиха в леглото. Бях объркан и не знаех какво точно ми се е случило. Мислех си, че съм получил удар от пиенето. Очаквах да умра и не исках нито да ям, нито да пия, нито да разговарям с лекаря. Майка ми изпрати да повикат свещеника. Тогава вече бях трескав и му разказах всичко. За виденията на брат ми и за моя отговор тогава. Помня, че се вкопчих в ръката му и го заклевах да не казва на никого.

— Знам, че не съм го убил — казах накрая. — Но не мога да преживея факта, че е мъртъв. Не и след начина, по който се отнесох с него.

— Това е нелепо — отговори ми той. — Разбира се, че трябва да живееш. Единственият ти грях е, че си се отдал на страстите си. Но майка ти се нуждае от теб, да не говорим за сестра ти. А брат ти е бил обсебен от Дявола. — Бях така смаян от думите му, че не успях да възразя. Дяволът бил отговорен за виденията му, обясни ми свещеникът. Дяволът се бил разбеснял по света. Цяла Франция била под неговото влияние, а Революцията била най-големият му триумф. Нищо нямало да спаси брат ми, освен екзорсизъм, молитви и някой да го удържа, докато Дяволът беснее в тялото му и го мята насам-натам.

— Дяволът го е блъснал по стълбите, това е съвършено ясно — обяви той. — Тогава ти не си говорил с брат си, а с Дявола.

Това вече ме вбеси. Бях решил, че съм стигнал предела си, но явно не е било така. Той продължи да говори за Дявола, за вуду магьосниците сред слугите, за случаите на обсебване в други части на света. Аз побеснях. Изпотроших цялата стая и едва не го убих.

— Но нали сте били изтощен… вампирът…? — попита момчето.

— Бях обезумял — обясни вампирът. — Вършех неща, които не бих могъл да сторя дори и в перфектно здраве. Тази сцена ми изглежда някак объркана, неясна, почти фантастична сега. Но си спомням, че го изблъсках през задната врата на къщата, през целия двор, чак до стената на кухнята и започнах да блъскам главата му в нея и замалко да го убия. Когато най-сетне ме озаптиха, бях изтощен до смърт. Пуснаха ми кръв, глупаците. Но исках да кажа друго. В този момент си дадох сметка за егоизма си. Вероятно съм го видял отразен в свещеника. Презрението му към брат ми отразяваше моето собствено презрение; безумните глупости за Дявола, които наговори; отказът му дори да обмисли идеята за възможна святост.

— Но той наистина е вярвал, че човек може да бъде обсебен от Дявола.

— Това е по-скоро светска идея — каза веднага вампирът. — Хората, които вече не вярват в Господ и в добротата, продължават да вярват в Дявола. Не зная защо. Не, всъщност зная. Защото злото винаги е възможно. А доброто е трудно постижимо. Като обявяваш някого за „обсебен“, ти искаш да кажеш, че е „луд“. Сигурен съм, че свещеникът имаше предвид точно това. Сигурен съм, че за него това беше лудост. Вероятно той обявяваше всеки буйстващ луд за обсебен. Когато извършваш екзорсизъм, не ти трябва да видиш Сатаната с очите си, за да повярваш. Но виж, да срещнеш светец… Да повярваш във виденията му. Не, нашият отказ да повярваме, че подобно нещо може да се случи в живота ни, е проява на егоизъм.

— Никога не съм мислил за това по този начин — каза момчето. — Но кажете какво се случи с вас? Казахте, че са ви пускали кръв, за да ви излекуват, това сигурно едва не ви е убило. — Вампирът се засмя. — Да, със сигурност. Но вампирът се върна посред нощ. Искаше Поант дю Лак, моята плантация.

Беше вече много късно, сестра ми беше заспала. Спомням си го, сякаш беше вчера. Той дойде откъм задния двор, отвори френските прозорци съвсем безшумно. Беше висок, блед мъж с гъста руса коса и грациозни, почти женствени движения. Покри очите на сестра ми с един шарф и скъси фитила на лампата. Сестра ми беше заспала до умивалника, стиснала кърпата, с която попиваше челото ми. Не помръдна чак до сутринта. Дотогава аз вече бях напълно променен.

— Каква беше тази промяна? — попита момчето.

Вампирът въздъхна. Облегна се назад в креслото и огледа стените.

— Първо си помислих, че идва друг лекар, или някой, когото семейството ми е повикало, за да ме вразуми. Но веднага разбрах, че греша. Той се приближи до леглото ми и се наведе така, че лампата освети лицето му. На мига разбрах, че не е обикновен човек. Сивите му очи пламтяха, издължените му бели ръце не бяха ръце на човешко същество. Струва ми се, че в този момент разбрах всичко. Онова, което той ми разказа после, беше просто допълнение. Имам предвид, че в мига, в който го видях, съзрях необичайната му аура и разбрах, че е същество от непознат за мен вид. В този миг аз сякаш изчезнах. Егото ми, което не можеше да приеме присъствието на свръхестествено човешко същество, като че беше прекършено. Всичките ми възгледи, дори чувството за вина и желанието да умра, изведнъж ми се сториха крайно маловажни.

— Напълно забравих за самия себе си! — каза той и докосна с юмрук гърдите си. — Забравих напълно за себе си.

И в този миг осъзнах каква възможност ми се отдава. Когато той заговори и ми каза в какво бих могъл да се превърна, какъв е бил животът му и какъв продължава да бъде, миналото ми се изпепели. Видях целия си живот някак отстрани — суетата, егоизмът, постоянното раздразнение, лицемерната служба на Бог и на Девата, почитта ми пред светците, чиито имена познавах от молитвениците, но които не бяха успели да променят моето тесногръдие, материализма ми и егоистичното ми съществувание. Видях истинските си богове… боговете на повечето хора. Храна, питиета, сигурност и удобство. Пепел, сгурия.

Лицето на момчето изглеждаше някак изопнато от объркване и удивление.

— Значи сте решили да станете вампир? — попита то.

Вампирът не отговори веднага.

— Да съм решил? Не мисля, че това е точната дума. И все пак не мога да кажа, че е било неизбежно от мига, в който той влезе в стаята. Не, всъщност не беше неизбежно. И все пак не мога да кажа, че аз го реших. Когато той спря да говори, за мен като че ли нямаше друго възможно решение и аз направих избора си, без да погледна какво оставям зад гърба си. Може би освен едно нещо.

— Освен едно? Кое беше то?

— Последният ми изгрев — каза вампирът. — Онази сутрин още не бях станал вампир и видях последния си изгрев. Помня го много добре; въпреки че не си спомням друг изгрев преди това. Помня френските прозорци, стъклата зад дантелените завеси и късчетата нарастващо сияние, струящо между листата на дърветата. Накрая слънцето нахлу през прозорците и завесите хвърлиха дантелени сенки по каменния под, дантелени сенки имаше и по шарфа, който покриваше главата и раменете на сестра ми. Щом ѝ стана топло, тя свали шарфа от себе си, без да се събуди, а после слънцето огря очите ѝ и тя стисна клепачи. Лъчите озариха масата, където беше облегнала глава на ръцете си, както и водата в каната. Почувствах слънчевата топлина по дланите си върху завивката и по лицето си. Лежах и мислех за всичко, което вампирът ми беше казал. Тогава се сбогувах с изгрева и излязох, за да стана вампир. Това беше… последният ми изгрев.

Вампирът отново гледаше към прозореца. Тишината настъпи така внезапно, че момчето имаше чувството, че я чува. След малко вече долавяше шумовете, долитащи от улицата. Трясъкът на преминаващ камион беше оглушителен. Шнурчето на лампата се залюля от вибрациите. След което шумът от камиона изчезна.

— Липсва ли ви? — попита тихо момчето.

— Не съвсем — отвърна вампирът. — Има толкова други неща. Но докъде бяхме стигнали? Искаш ли да знаеш как стана, как се превърнах във вампир?

— Да — отговори момчето. — Как точно стана промяната?

— Не мога да кажа с точност — рече вампирът. — Мога само да ти го опиша и да се опитам да ти обясня какво значение имаше всичко това за мен. Но не мога да го предам с точност, както не мога да обясня с точност какво представлява сексуалното удоволствие, ако никога не си го изпитвал. — На младия мъж като че му хрумна още някакъв въпрос, но преди да заговори, вампирът продължи разказа си: — Както ти казах, този вампир — Лестат — искаше плантацията. Да, доста тривиална причина да ме дари с живот, който щеше да трае до края на света, но той не беше особено изтънчен човек. Не смяташе малкото вампири по света за някакъв елитен клуб, ако мога така да се изразя. Имаше си човешки проблеми — сляп баща, който не знаеше, че синът му е вампир и не биваше да разбира. Животът в Ню Орлиънс беше станал твърде труден за Лестат, като се имаха предвид нуждите му и задължението да се грижи за баща си. Затова той искаше Поант дю Лак.

Отидохме в плантацията на следващата вечер. Настанихме слепия му баща в господарската спалня, а аз се подготвих за промяната. Не бих могъл да ти я опиша стъпка по стъпка, макар че тя като цяло, разбира се, беше стъпка, след която няма връщане назад. И все пак бяха изпълнени някои необходими действия и първото беше смъртта на надзирателя. Лестат го нападна в съня му. Аз трябваше да гледам и да не се противя — като ставах свидетел на нечия смърт, аз доказвах решимостта си и готовността си за промяната. Без съмнение, за мен това се оказа най-трудната част. Както вече ти казах, не се страхувах за собствения си живот, само дето мисълта да се самоубия ми беше противна. Но много ценях чуждия живот и ужасът ми от смъртта беше нараснал след кончината на брат ми. Трябваше да гледам как надзирателят се сепва в съня си, как се опитва немощно да отблъсне Лестат от себе си, после започва да се мята под него и накрая застива, останал без капка кръв. И умира. Но той не умря веднага. Стояхме в тясната му стая и гледахме как се мъчи почти час. Това беше част от промяната ми, както вече казах. Иначе Лестат не би останал за нищо на света. После се наложи да се отървем от трупа. Вече едва издържах. Бях изтощен и треперех, бях дори леко разколебан; призля ми, когато трябваше да преместим тялото. Лестат се смееше и ми каза коравосърдечно, че ще се чувствам съвсем различно, когато съм на негово място и е мой ред да се смея. Но се оказа, че греши. Никога не съм се смял на смъртта, без значение колко често съм я причинявал.

Но нека карам подред. Потеглихме по пътя покрай реката и оставихме тялото на надзирателя в полето. Разкъсахме палтото му, взехме му парите и намокрихме устните му с алкохол. Познавах жена му, живееше в Ню Орлиънс, и знаех колко отчаяна ще бъде, когато открият тялото му. Но по-силна от състраданието ми към нея беше болката от мисълта, че никога няма да узнае какво се е случило — че съпругът ѝ не е бил пиян и не е бил нападнат от разбойници край пътя. А когато започнахме да налагаме тялото, да удряме лицето и раменете му, тревогата ми започна да нараства. Разбира се, трябва да имаш предвид, че през цялото това време вампирът Лестат беше свръхестествено създание за мен — като ангелите в Библията. Но въпреки това неговото влияние започваше да отслабва. Вече виждах промяната си във вампир в нова светлина: сметнах, че съм бил просто омагьосан, когато Лестат ме посети на смъртното ми ложе. Реших, че импулсът ми към самоунищожение, желанието ми да бъда прокълнат, напълно го е улеснил. Това беше вратата, през която бях допуснал Лестат до себе си. Но сега не унищожавах себе си, а живота на друг. На надзирателя, на жена му, на семейството му. Бях ужасен и може би щях да избягам от Лестат с безвъзвратно погубен разсъдък, но благодарение на непогрешимия си инстинкт вампирът усети какво се случва с мен. Непогрешим инстинкт… — Вампирът се замисли. — Нека го наречем просто силен инстинкт на вампир, за когото и най-леката промяна в изражението на човека е красноречива като жест. При Лестат това бе свръхестествен усет. Той ме тласна към каретата и пришпори конете към дома.

— Искам да умра — прошепнах аз. — Това е непоносимо. Искам да умра. Ти можеш да ме убиеш. Направи го. — Не смеех да го погледна, за да не бъда омагьосан отново от съвършената му красота.

Той изрече тихо името ми, през смях. Както вече казах, беше решен да получи плантацията.

— Но мислите ли, че щеше да ви пусне? — попита момчето. — При каквито и да било обстоятелства?

— Не зная. Доколкото познавам Лестат, мисля, че по-скоро щеше да ме убие. Но и аз това исках. Така че нямаше значение. Не, всъщност си мислех, че искам това. Щом стигнахме до къщата, скочих от каретата и тръгнах като зомби към тухлените стъпала, където се преби брат ми. От месеци в къщата не живееше никой, надзирателят имаше отделна постройка, затова жегата и влагата на Луизиана вече бяха започнали да рушат стълбите. От всяка цепнатина стърчаха туфи трева и дори малки диви цветя. Още помня студената влага, когато седнах на долните стъпала, облегнах глава на стената и усетих тъничките стъбла на цветята. Изскубнах няколко от тях.

— Искам да умра. Убий ме. Убий ме — молех се аз на вампира. — Сега съм виновен за убийство. Не мога да живея с това.

Той ми се изсмя нетърпеливо, като човек, когото лъжат най-безочливо. И изведнъж се хвърли върху мен, както се бе хвърлил върху надзирателя. Метнах се диво назад към стената. Забих крак в гърдите му и го изритах с все сила. Зъбите му ужилиха врата ми, кръвта заблъска бясно в слепоочията ми. Той се отдръпна толкова бързо, че не можах да го видя, и застана в подножието на стълбите.

Изгледа ме презрително и каза:

— Мислех, че искаш да умреш, Луи.

Момчето издаде кратко възклицание, когато чу името му. Вампирът потвърди веднага:

— Да, така се казвам. — И продължи: — Ето как се изправих пред лицето на собственото си малодушие. Като се замисля, може би трябваше да събера кураж, за да отнема живота си, а не да моля друг да стори това. Тогава бях на ръба, живеех в безкрайно страдание, което смятах за моето покаяние, жадувах смъртта да ме сполети неочаквано и чрез нея да получа опрощение. Видях се как стоя в началото на стълбите, също като брат ми тогава, и как се хвърлям надолу. Но нямаше време да събирам кураж. Иначе казано, Лестат не беше предвидил подобно нещо.

— Чуй ме, Луи — каза той и легна до мен на стълбите, движенията му бяха елегантни и така интимни, като на любовник. Аз се напрегнах. Той обаче само ме прегърна с дясната си ръка и ме притегли към гърдите си. Никога не бях се приближавал толкова до него и в сумрака успях да видя великолепното сияние на очите му и неестествения вид на кожата му. Когато се опитах да помръдна, той притисна пръсти към устните ми и каза: — Стой мирно. Сега ще изпия кръвта ти почти до смърт. Искам да бъдеш тих, толкова тих, че да чуваш как кръвта тече във вените ти и се прелива в моите. Само силата на волята ти ще те поддържа жив. — Понечих да се боря, но той ме притисна така силно само с пръсти, че цялото ми тяло беше в негова власт. Спрях да се противя и той заби зъби в шията ми.

Очите на момчето се разшириха. Докато вампирът говореше, то се бе отдръпвало все по-назад в креслото си и сега лицето му беше изопнато, а очите присвити, сякаш се готвеше да понесе удар.

— Губил ли си някога много кръв? — попита вампирът. — Знаеш ли какво е усещането?

Устните на момчето оформиха „не“, но от тях не излезе звук. То прочисти гърлото си и каза:

— Не.

— В салона на горния етаж горяха свещи, там бяхме планирали как да убием надзирателя. Един газов фенер се поклащаше от бриза на верандата. Изведнъж всички тези светлинки започнаха да се съединяват и потрепват, сякаш над мен кръжеше някакво златисто присъствие — висеше от тавана, увиваше се около перилата на стълбите, потрепваше и се свиваше като дим.

— Дръж очите си широко отворени — прошепна Лестат, усещах как устните му се движат до врата ми и целият настръхнах, бях обзет от чувствена тръпка, много подобна на страст… — Той замълча, вдигна дясната си ръка към брадичката и леко започна да я гали с показалец. — Няколко минути бях като парализиран. Ужасен, осъзнах, че не мога дори да продумам. Лестат още ме държеше, разбира се, ръката му тежеше като стоманена. Зъбите му се забиха в мен с такава сила, че имах чувството, че отвориха огромни рани. Болката беше неимоверна. После се наведе над главата ми, отдръпна ръката си от мен и захапа собствената си китка. Кръвта рукна по ризата и палтото ми, а той ме гледаше с присвити искрящи очи. Сякаш остана така цяла вечност. Сиянието сега кръжеше над главата му като привидение. Мисля, че разбрах какво иска да направи, още преди да го стори. Чаках безпомощен сякаш цяла вечност. Той притисна кървящата си китка към устата ми и каза твърдо, дори леко нетърпеливо: „Пий, Луи“. И аз го направих. „По-силно, Луи. По-бързо“ — шептеше той. Аз смучех кръвта от ръката му и за първи път, откакто бях дете, изпитах наслада, сравнима със сученето от майчината гръд. Целият се устремяваш към този животворен извор. Но тогава се случи нещо. — Вампирът се облегна назад и леко се смръщи. — Опитът да опиша неописуеми неща е жалък — продължи той, гласът му стихна до шепот. Момчето стоеше като вкаменено. — Докато смучех кръвта, виждах само светлината. А после чух… някакъв звук. Първо смътен шум, а после нещо като удари на барабан. Ставаха все по-силни и по-силни, сякаш огромно създание приближаваше бавно сред мрачна, непозната гора. Стъпките му отекваха като удари на барабан. После се чу още един подобен звук. Сякаш друг гигант приближаваше след първия, спазвайки свой собствен ритъм. Звукът ставаше все по-силен, усещах го с всичките си сетива — като вибрация в устните и пръстите, в слепоочията, във вените ми. Най-вече във вените. Удар, после друг. Изведнъж Лестат отдръпна китката си и аз отворих очи. Видях се как посягам към ръката му, сграбчвам я и я дърпам неистово към устата си. Осъзнах, че барабанните звуци са всъщност ударите на сърцето ми, а другият ритъм — ударите на неговото сърце. — Вампирът въздъхна. — Разбираш ли?

Момчето понечи да отговори, но само поклати глава.

— Не… Всъщност да, разбирам. Искам да кажа, че…

— Разбира се. — Вампирът извърна поглед.

— Чакай! — извика момчето. — Касетата почти свърши. Трябва да я обърна. Вампирът го гледаше търпеливо как вади и обръща касетата.

— Какво стана после? — попита момчето. Лицето му беше обляно в пот и той я попи с носната си кърпа.

— Вече виждах като вампир — каза вампирът. Изглеждаше някак разсеян. После се съвзе и продължи: — Лестат стоеше в подножието на стълбите и аз го видях така, както не бих могъл да го видя преди. Преди това ми изглеждаше много блед, толкова блед, че нощем почти светеше. А сега го виждах изпълнен с живот, пълнокръвен: той сияеше. Тогава забелязах, че не само той изглежда променен, всичко беше различно. Сякаш за първи път виждах цветовете и формите на нещата. Бях толкова запленен от копчетата на черното палто на Лестат, че не можех да откъсна поглед от тях. Той започна да се смее, а аз чух смеха му както никога преди. Все още долавях ударите на сърцето му, а ето, че дойде и този металически смях. Догонването на двата звука беше объркващо, като смесващ се ек на камбани. Докато се науча да разграничавам звуците, те все се припокриваха, различими, но смесени. Засилващ се, звънлив смях. — Вампирът се усмихна от удоволствие. — Камбанен звън. „Престани да гледаш копчетата ми — каза Лестат. — Иди сред дърветата. Изкарай останалата в теб човешка нечистотия и гледай да не се влюбиш дотолкова в нощта, че да се изгубиш.“ Това, разбира се, беше мъдро нареждане. Когато видях лунното сияние по плочите, бях така очарован, че сигурно съм го съзерцавал цял час. Подминах параклиса на брат си, без дори да се сетя за него, и застанах сред тополите и дъбовете. Чувах нощта като хор на шептящи, зовящи ме жени. Тялото ми обаче още не беше напълно променено и щом свикнах донякъде със звуците и гледките, всичко започна да ме боли. Всички човешки телесни течности напираха да излязат от мен. Бях мъртъв като човек, но жив като вампир. И с пробудените си сетива аз първо изпитах дискомфорт от човешката си смърт, а после дори страх. Хукнах назад и изкачих стълбите към салона, където Лестат вече преглеждаше документите на плантацията, разходите и приходите за изминалата година.

— Ти си богат човек — каза ми той, щом влязох.

— Нещо се случва с мен — изкрещях аз.

— Просто умираш; не се прави на глупак. Имаш ли газени лампи? Имаш толкова пари, а не си купил китова мас. Донеси ми онзи фенер.

— Умирам! — извиках аз. — Как така умирам?

— Случва се на всички — отвърна той с безразличие.

Като се замисля, още го мразя заради това. Не само защото бях изплашен, а и защото можеше да ми обясни какво ме чака. Можеше да ме успокои и да ми каже, че имам възможност да стана свидетел на собствената си смърт, и то да изпитам удивление, като от лунната нощ. Но той не го направи. Лестат не беше вампир като мен. Не беше.

Вампирът не каза това като самохвалство, сякаш наистина му се искаше да не беше така. Въздъхна и продължи:

— Умирах бързо, бързо се топеше и страхът ми. Жалко, че не проследих внимателно смъртта си. Лестат беше пълен идиот. Започна да крещи:

— По дяволите! Не съм ти подготвил нищо! Какъв глупак съм само!

Изкушавах се да му отвърна, че наистина е глупак.

— Тази сутрин ще трябва да си легнеш с мен. Не съм ти приготвил ковчег. — Вампирът се засмя. — Споменаването на думата „ковчег“ събуди такъв ужас в мен, че вероятно в този миг изпитах целия ужас, на който бях способен. После остана само лекото притеснение от мисълта, че ще споделям един ковчег с Лестат. Той беше отишъл в спалнята на баща си, за да му каже, че ще се върне вечерта.

— Но къде отиваш, какъв е този странен график! — настояваше старецът, а Лестат започваше да се изнервя. Преди това се отнасяше внимателно с баща си, почти непоносимо внимателно, но сега се разгневи.

— Грижа се за теб, нали? Ето, осигурих ти къща, каквато не си и сънувал! Ако искам да спя цял ден и да пия цяла нощ, ще го направя!

Старецът започна да плаче. Единствено странното ми състояние и необичайното изтощение, което чувствах, ми попречиха да изразя неодобрението си. Гледах цялата сцена през отворената врата, омагьосан от багрите на покривката на леглото и хилядите цветове по лицето на стареца. Сините му вени пулсираха под сиво-розовата плът. Дори жълтевината на зъбите му ми хареса; бях почти хипнотизиран от извитата му устна.

— Какъв син имам само! Какъв син! — проплака той, без да подозира, че този реторичен въпрос всъщност има ужасен отговор. — Добре тогава, върви. Знам, че имаш държанка някъде. Ходиш при нея, когато мъжът ѝ отиде на работа. Дай ми броеницата. Къде ми е броеницата?

Лестат изруга и му подаде броеницата.

— Но… — обади се момчето.

— Какво? Струва ми се, че май не ти оставям възможност да си зададеш въпросите.

— Исках да попитам за броеницата. Нали на броениците има кръст?

— О, да, поверието за разпятието! — засмя се вампирът. — Питаш дали се плашим от разпятието?

— Мислех си, че дори не можете да погледнете към него — отвърна момчето.

— Това са глупости, приятелю, пълни глупости. Мога да погледна каквото пожелая. А особено обичам да гледам разпятия.

— Ами поверието за ключалките? Че можете… да станете на дим и да минете през ключалка.

— Ще ми се да можех — засмя се вампирът. — Щеше да е прекрасно. Щях да минавам през най-различни ключалки, за да усещам странните им форми. — Поклати глава. — Това са, как ги наричаха днес… шибани глупости.

Момчето се засмя, но бързо възвърна сериозния си вид.

— Не бива да се притесняваш толкова от мен — каза вампирът. — Какво искаш да питаш?

— Ами коловете, които се забиват в сърцето? — обади се момчето с поруменели бузи.

— И това са глупости — отвърна вампирът. — Шибани глупости — добави, като внимателно артикулира първата дума. Момчето се усмихна. — И освен това нямаме никакви магични сили. Защо не запалиш цигара? Виждам, че носиш кутия в джоба на ризата си.

— О, благодаря ви — зарадва се момчето, сякаш това беше най-прекрасното предложение на света. Лапна една цигара, но ръцете му трепереха така силно, че счупи първата клечка кибрит.

— Позволи на мен — рече вампирът и като взе кутийката, бързо поднесе запалена клечка към цигарата. Момчето всмука дима, без да откъсва очи от пръстите му. Вампирът се отдръпна и дрехите му изшумоляха. После каза:

— В мивката има пепелник.

Момчето нервно стана да го вземе. Втренчи се във фасовете в него, после ги изхвърли в малко кошче за боклук под мивката. Върна се бързо до масата. Пръстите му оставиха влажни следи по цигарата, когато я сложи в пепелника.

— Това вашата стая ли е? — попита момчето.

— Не — отвърна вампирът. — Просто стая.

— Какво се случи после? — попита момчето. Вампирът гледаше дима, който се събираше под крушката на тавана.

— Върнахме се в Ню Орлиънс с голяма бързина. Ковчегът на Лестат беше в една мизерна стая близо до крепостния вал.

— И вие влязохте в ковчега?

— Нямах избор. Молех Лестат да ме остави в килера, но той се засмя удивен. „Не знаеш ли какво представлява това“ — попита. — Да не би да е магически? Задължително ли е да е с такава форма? — отвърнах аз. Но той отново се засмя. Не можех да понеса мисълта да вляза в ковчега. Докато се припирахме, осъзнах, че всъщност не изпитвам страх. Странно откритие. През целия си живот се бях страхувал от затворени пространства. Роден съм и съм отгледан във френски къщи, с високи тавани и прозорци, които започват от пода. Ужасявах се от мисълта да бъда затворен. Чувствах се неприятно дори в изповедалнята в църква. Това си е нормален човешки страх. А тогава, докато спорех с Лестат, осъзнах, че вече не изпитвам това чувство. Просто си го спомнях. Бях се вкопчил в него по навик, заради невъзможността да осъзная настоящата си великолепна свобода.

— Държиш се ужасно — каза накрая Лестат. — А вече се зазорява. Заслужаваш да те оставя да умреш. Ще умреш, това е сигурно. Слънцето ще разруши кръвта, която ти дадох, във всяка тъкан, във всяка вена. Изобщо не би трябвало да се страхуваш от ковчега. Приличаш на човек, който е изгубил крак, но все още настоява, че изпитва болка в него.

Това определено беше най-позитивното и най-интелигентно нещо, което Лестат е изричал в мое присъствие. То веднага ме отрезви.

— Ето, аз влизам в ковчега — каза ми той с презрение, — ти ще легнеш отгоре ми, ако имаш поне капка разум.

И аз го направих. Легнах с лице към него, напълно объркан от липсата на страх, но отвратен от близостта си с този красив и пленителен мъж. Той затвори капака, а аз го попитах дали съм напълно мъртъв. Цялото ми тяло потръпваше, всичко ме болеше.

— Не, не си — отвърна ми той. — Когато умреш напълно, ще видиш и ще чуеш, че се случва, но няма да почувстваш нищо. Довечера ще си мъртъв. Сега спи.

— Така ли стана? Вие… мъртъв ли се събудихте?

— Да. Бих казал, променен. Както виждате, аз съм жив. Тялото ми беше мъртво. Минава известно време, преди да се изчистиш напълно от течностите и вече нямаш нужда от тях, но тогава бях мъртъв. Щом осъзнах това, се разделих с още една човешка емоция. Първото, което ми стана пределно ясно, още докато се вмъквахме в ковчега, беше, че никак не харесвам Лестат. Все още не бях съвсем като него, но и бях много по-близо до него, отколкото преди смъртта си. Не мога да ти обясня много ясно това по очевидната причина, че си още жив. Няма да разбереш. Но преди да умра Лестат беше най-невероятното и пленително същество, което бях виждал. Изтръскай пепелта от цигарата, ще падне.

— О, да! — сепна се момчето и бързо смачка угарката в стъкления пепелник. — Имате предвид, че когато пропастта между вас се е затворила, той е изгубил… обаянието си? — Погледът му бързо се върна на вампира, а ръцете му извадиха нова цигара и кибрита много по-лесно отпреди.

— Да, точно така — отвърна вампирът с явно удоволствие. — Обратното пътуване до Поант дю Лак беше вълнуващо. А постоянното бърборене на Лестат определено бе най-отегчителното и отчайващо нещо в живота ми. Разбира се, както вече казах, още не му бях равен. Все още не можех да се справям с мъртвото си тяло… ако мога да използвам това сравнение. Но онази нощ, когато извърших първото си убийство, се научих и на това. — Вампирът посегна през масата и леко изтупа малко пепел от ревера на младия мъж. Той се втренчи стреснато в ръката му. — Прощавай. Не исках да те плаша.

— Не, вие ме извинете — отвърна момчето. — Просто изведнъж ми се стори, че… ръката ви е неестествено дълга. Протегнахте я чак до мен, без да помръднете!

— Не — отвърна вампирът и положи длани на кръстосаните си колене. — Помръднах, но по-бързо, отколкото можеш да видиш. Просто илюзия.

— Помръднали сте? Не, не сте. Стояхте си в същата поза, облегнат в креслото.

— Не — повтори твърдо вампирът. — Наведох се напред, вече ти казах. Ето, ще го направя отново. — И той го направи, а момчето се взираше в него със смесица от объркване и страх. — Пак не го видя, нали? — попита вампирът. — Ето, виж, ще протегна ръка. Не е чак толкова дълга, нали? — И той протегна ръка нагоре. Показалецът му сочеше към небето, като на ангел, дошъл да възвести Божията воля. — Ето, това е доказателство за огромната разлика между твоята способност да виждаш и моята. Понякога собствените ми жестове ми се струват твърде бавни и дори плавни. Аз чух шума от триенето на пръста ми в твоя ревер. Е, признавам, не исках да те изплаша. Но вероятно това ще ти помогне да разбереш защо завръщането ми в Поант дю Лак беше същинско угощение за сетивата. Дори само лекото полюшване на клон от вятъра беше удоволствие.

— Да — каза момчето, но очевидно още не можеше да дойде на себе си.

Вампирът го гледа известно време, после рече:

— Та какво ти разказвах…

— За първото ви убийство — подсказа му момчето.

— Да. Трябва да започна обаче с това, че в плантацията цареше пълен хаос. Бяха намерили тялото на надзирателя и слепия старец в голямата спалня. Но никой не можеше да обясни присъствието му там. Не бяха успели да ме открият в Ню Орлиънс. Сестра ми се беше свързала с полицаите и сега няколко от тях бяха в плантацията. Вече беше доста тъмно, разбира се, и Лестат бързо ми обясни, че не трябва да им позволявам да ме видят и на най-слабата светлина. Особено в това ми състояние. Затова аз говорих с тях на алеята с дъбовете пред къщата, като не обърнах внимание на молбата им да влезем вътре. Обясних им, че съм бил в Поант дю Лак предната нощ, а слепият старец е мой гост. Казах, че надзирателят не е бил в плантацията, отишъл е в Ню Орлиънс по работа.

След като уредих това, благодарение най-вече на новопридобитото си хладнокръвие, трябваше да се заема със самата плантация. Робите бяха много изплашени и цял ден не бяха свършили никаква работа. Тогава имахме голяма фабрика за производство на индигово багрило и надзирателят се грижеше за всичко. Все пак разполагах с неколцина изключително интелигентни роби, които вършеха тази работа от доста време, ако не се страхувах толкова от черната им кожа и непривичното им африканско поведение. Сега обмислих въпроса внимателно и реших да им прехвърля управлението. За награда обещах къщата на надзирателя на най-добрия. Наредих на две от по-младите жени да не работят на полето, а да се грижат за слепия баща на Лестат. Казах им, че искам пълна дискретност и че ще ги възнаградя не само за услугите им, но и ако осигурят на мен и Лестат пълно усамотение. Тогава не предполагах, че тези слуги ще са първите и вероятно единствените, които някога ще заподозрат, че аз и Лестат не сме обикновени смъртни. Не се досетих, че те са много по-запознати със свръхестественото от белите хора. Бях още твърде невеж и ги смятах за подобни на деца диваци, които робството не е успяло да опитоми напълно. Голяма грешка. Но нека продължа нататък. Исках да ти разкажа за първото си убийство. Лестат пак оплеска всичко с привичната си глупост.

— Как го оплеска?

— Не е било задължително да започвам с човешки същества, но разбрах за това след време. След като се оправих с полицаите и робите, Лестат ме поведе право към блатата. Вече беше много късно и колибите на робите не светеха. Скоро всички светлини в Поант дю Лак изгаснаха и у мен се събуди тревога. Пак същата история: припомнени страхове и объркване. Ако имаше поне малко ум в главата, Лестат можеше да ми обясни всичко спокойно и внимателно. Трябваше да ми каже, че не е нужно да се страхувам от блатата, защото съм напълно неуязвим за змиите и насекомите, и трябва да се концентрирам върху новопридобитото си умение да виждам в тъмното. Той обаче ме тормозеше и припираше. Беше го грижа само да си намерим жертви, за да завършим инициацията ми и да се приключи с това.

Накрая намерихме каквото търсехме и той започна да ме пришпорва да действам. Бяхме стигнали до малък лагер на избягали роби. Лестат беше ходил там и преди и беше убил поне четирима. Беше дебнал в тъмното, докато някой се отдалечи от огъня, или пък ги бе нападал в съня им. Те обаче не се досещаха какво се е случило. Наложи се да ги наблюдаваме повече от час, докато един от мъжете — всички бяха мъже — най-сетне напусна полянката и навлезе на няколко стъпки сред дърветата. Разкопча панталоните си и се облекчи. Когато се обърна да се върне при останалите, Лестат ме избута и каза: „Хайде, хвани го.“

Вампирът се усмихна, щом видя разширените очи на момчето.

— Мисля, че бях толкова ужасѐн, колкото теб сега. Но тогава не знаех, че мога да убивам животни вместо хора. Бързо отвърнах на Лестат, че не съм в състояние да сторя такова нещо, и робът ме чу. Замръзна на място с гръб към огъня и се втренчи в мрака. После бързо и безшумно извади ножа от колана си. Беше гол до кръста — висок, широкоплещест и строен млад мъж. Каза нещо на френски жаргон и тръгна напред. Осъзнах, че аз го виждам ясно в тъмното, но той не може да ни види. Лестат се озова зад гърба му с изумителна бързина, хвана го за врата и за лявата ръка. Робът изкрещя и се опита да го отхвърли от себе си, но Лестат заби зъби в шията му и той замръзна като ухапан от змия. Свлече се на колене, а Лестат засмука бързо кръвта му, защото останалите роби тичаха към нас.

— Призлява ми от теб — обяви той, когато се върна при мен. Бяхме като черни насекоми, напълно неразличими в нощта. Гледахме как робите се щурат пред нас, без да ни забележат. Откриха ранения, завлякоха го обратно и започнаха да претърсват гората за нападателя.

— Хайде, трябва да хванем друг, преди всички да се върнат в лагера — прошепна ми Лестат.

Бързо хукнахме след един роб, който се беше отделил от останалите. Все още ме измъчваше ужасна тревога. Бях убеден, че не съм способен да нападна човек и не чувствах никаква нужда да го сторя. Лестат можеше да направи и каже доста неща, с които да ми помогне. Но не го направи.

— Какво е можел да направи? — попита момчето. — Какво имате предвид?

— Убийството не е нещо обикновено — отвърна вампирът. — То не се изчерпва с това да се насмучеш с кръв. — Поклати глава и продължи: — Трябва да почувстваш живота на другия; да почувстваш дори загубата му чрез пиенето на кръвта, и то съвсем бавно. То е като да преживяваш отново и отново загубата на собствения си живот, която изпитах, докато смучех кръв от китката на Лестат и усещах сърцето му да тупти заедно с моето. То е като да празнуваш това изживяване отново и отново, защото за вампирите то е най-върховното. — Той изрече това абсолютно сериозно, като че ли спореше с някого. — Не смятам, че Лестат някога е оценявал това, макар че не проумявам как би могъл да не го направи. Да приемем, че е оценявал малка част от онова, което му беше известно. При всички случаи той не си направи труда да ми напомни какво почувствах, когато се впих в китката му и в самия живот и не исках да се откажа от него; или да посочи и избере място, на което да преживея първото си убийство по-спокойно и с повече достойнство. Той се впусна стремглаво, сякаш беше нещо, което трябва да бъде забравено възможно най-бързо, поредната крачка по пътя. След като хвана роба, той му запуши устата, притисна го и оголи врата му.

— Направи го! — подкани ме. — Вече не можеш да се откажеш!

Изпълнен с отвращение, слаб и объркан, аз се подчиних. Коленичих до превития, гърчещ се мъж, сграбчих го за раменете и се наведох към врата му. Зъбите ми едва бяха започнали да се променят и трябваше да разкъсам плътта, вместо да я пробия, но щом отворих раната, кръвта потече. И тогава аз бях напълно опиянен от нея… всичко друго избледня.

Лестат и блатото, шумът на отдалечения лагер не означаваха нищо. Лестат сякаш беше насекомо, бръмчащо и светещо в един миг, а после незабележимо. Смученето на кръвта ме хипнотизираше, топлината на съпротивляващия се мъж ми действаше някак успокоително и тогава барабанът отново заби — ритъмът на сърцето му. Но този път беше в абсолютна хармония с ритъма на собственото ми сърце. Отекваше във всяка фибра на тялото ми, докато неговият започна да става все по-бавен и по-бавен, като мек безкраен тътен. Аз се унасях и се усещах почти в безтегловност, но Лестат ме дръпна.

— Мъртъв е, идиот такъв! — каза ми той с присъщата си очарователност и такт. — Не пий, след като умрат! Запомни го!

Аз побеснях, не бях на себе си. Настоявах, че сърцето на мъжа още бие, нуждата да се впия отново в него беше непоносима. Прокарах ръце по гърдите му и грабнах китките му. Щях да забия зъби в тях, но Лестат ме изправи на крака и ме зашлеви през лицето. Ударът му беше изумителен. Не беше болезнен по обичайния начин. Беше друг вид сетивен шок, който ме накара да се замая от объркване, да застина безпомощен, опрял гръб в кипариса. Нощта пулсираше в ушите ми с жуженето на безбройните си насекоми.

— Ще умреш, ако правиш така — каза Лестат. — Той ще те отнесе със себе си, ако останеш с него до момента на смъртта. Освен това вече пи твърде много. Ще ти стане зле.

Гласът му беше дрезгав. Исках да се нахвърля отгоре му, но наистина се чувствах зле. Остра болка ме сряза в стомаха, сякаш водовъртеж засмукваше вътрешностите ми. Това беше кръвта, която се смесваше твърде бързо със собствената ми кръв, но тогава още не го знаех. Лестат тръгна в нощта като котка и аз го последвах. Главата ми пулсираше, а болката в стомаха не утихна дори когато стигнахме до къщата.

Седнахме до масата в салона. Лестат редеше пасианс на полираното дърво, а аз го наблюдавах с презрение. Той дърдореше някакви безсмислици. Щял съм да свикна да убивам. Нямало да ми прави впечатление. Не трябвало да допускам това да ме разстрои. Реагирал съм така, сякаш не съм бил спасен от „житейската суета“. Щял съм да свикна с нещата много бързо.

— Наистина ли смяташ така? — попитах го накрая, но отговорът му всъщност не ме интересуваше. Сега разбирах разликата между нас.

За мен актът на убийството беше като катаклизъм, също като пиенето на кръвта от китката на Лестат. Тези преживявания бяха толкова поглъщащи и така промениха възприятията ми за всичко наоколо — от портрета на брат ми на стената в салона до зърването на една звезда през най-високия от френските прозорци, — че не можех да си представя някой вампир да приема това за даденост. Бях променен завинаги, знаех го. И изпитвах почит към всичко, дори към звука от подреждането на картите в блестящите редици на пасианса. Лестат изпитваше обратното. Или може би нищо. Той беше сляп за всичко, като лишен от сетива. Отегчителен като смъртен, банален и нещастен като смъртен, той бърбореше над играта, подценявайки преживяването ми, напълно защитен от опасността сам да изпита нещо. До сутринта разбрах, че напълно го превъзхождам, и фактът, че именно той ми е учител, е печален. Той трябваше да ме преведе през необходимите уроци, ако изобщо имаше други уроци, и се налагаше да търпя отношението му, което по същността си беше оскърбително към самия живот. Изпитвах студенина към него. Не го презирах от висотата на превъзходството си. Просто изпитвах глад за нови преживявания, за нещо красиво и за нещо опустошително като убийството. И разбрах, че ако искам да извлека всичко от достъпните ми преживявания, трябва да впрегна собствените си сили в обучението си. Лестат нямаше да ми е полезен.

Отдавна беше минало полунощ, когато станах и тръгнах към верандата. Голямата луна висеше над кипарисите, а през отворените врати се процеждаше светлината на свещите. Дебелите колони и стените на къщата бяха прясно варосани и летният дъжд бе оставил нощта чиста и блестяща от капчици вода. Наведох се към крайната колона на верандата и главата ми докосна нежните филизи на жасмина, който растеше там в постоянна битка с глициниите. Помислих за това, което се простираше пред мен, в света и във времето, и взех решение да мина през него с внимание и почит, като се уча от всяко нещо по пътя си. И сам не бях сигурен какво точно означава това. Разбираш ли какво имам предвид, когато ти казах, че не исках да се втурвам в преживяването, че това, което изпитвах като вампир, беше твърде силно, за да го пропилея?

— Да — отвърна нетърпеливо момчето. — Прилича на това да си влюбен.

Очите на вампира проблеснаха.

— Точно така. То е като любовта — усмихна се той. — Ще ти опиша моето състояние през тази нощ, за да разбереш, че между вампирите има огромна разлика и как успях да възприема различен подход от този на Лестат. Трябва да разбереш, че не го презирах заради това, че не оценява собствения си опит. Просто не можех да разбера как подобни усещания могат да се пропилеят. Но тогава Лестат направи нещо, което ми подсказа начин да започна обучението си.

Той изпитваше необикновено задоволство от богатството на Поант дю Лак. Красотата на китайския порцелан, в който сервираха вечеря на баща му, му доставяше огромно удоволствие. Харесваше допира на кадифените завеси и проследяваше шарките на килимите с пръст. Сега той взе кристална чаша от един китайски скрин и каза:

— Обожавам чаши.

Думите бяха изречени с дяволита наслада, която ме накара да го погледна напрегнато. Определено не го харесвах!

— Искам да ти покажа един номер — продължи той. — Стига и ти да обичаш чаши, разбира се.

Той остави чашата на масата за карти, излезе на балкона при мен и отново заприлича на дебнещо животно, пронизващо с очи мрака отвъд светлините на къщата, взиращо се под извитите клони на дъбовете. Прескочи перилата за секунда и се приземи тихо на земята. После се шмугна в мрака и улови нещо с ръце. Когато застана пред мен с плячката си, ахнах при вида на един плъх.

— Не се дръж като идиот — каза Лестат. — Никога ли не си виждал плъх?

Беше голям полски плъх с дълга опашка, който се мяташе в ръцете му. Лестат го държеше за врата, за да не може да хапе.

— Плъховете могат да са доста хубави — добави той, после задържа плъха над винената чаша, преряза гърлото му и напълни чашата с кръв. Изхвърли мъртвото животно през перилата и вдигна чашата триумфално пред свещта. — Можеш да преживяваш и с плъхове от време на време, така че не ме гледай така. Плъхове, пилета, добитък. Когато пътуваш с кораб, е много по-добре да се храниш с плъхове, ако не искаш да предизвикаш паника на борда и да намерят ковчега ти. Пък и така ще прочистиш кораба от гризачи. — Той отпи от кръвта толкова внимателно, сякаш беше бургундско. Леко се намръщи. — Изстива много бързо.

— Да не искаш да кажеш, че можем да се храним с животни? — попитах.

— Да. — Той изпи цялата чаша и я хвърли небрежно в камината. Загледах се в парчетата. — Нямаш нищо против, нали? — Лестат посочи парчетата стъкло със саркастична усмивка. — Дано да нямаш, защото и без това нищо не можеш да направиш.

— Мога да прогоня теб и баща ти от Поант дю Лак — отвърнах. Мисля, че това беше първото ми избухване.

— И защо ще го правиш? — попита той с престорена тревога. — Още не си научил всичко… нали? — После се разсмя и бавно се разходи из стаята. Прокара пръсти по сатенената повърхност на клавесина. — Свириш ли?

Отвърнах му нещо като: „Не го докосвай“, а той ми се изсмя.

— Ще го докосвам, ако искам! Ти например още не знаеш всички начини, по които можеш да умреш. А да умреш сега ще е голямо нещастие, нали?

— Сигурно има и други, които да ме научат на тези неща — предположих аз. — Ти със сигурност не си единственият вампир! Ами баща ти, той сигурно е на седемдесет. Не вярвам да си вампир от доста време, така че някой сигурно те е обучил…

— И ти смяташ, че можеш да намериш другите вампири сам? Те могат да забележат приближаването ти, приятелю, но ти няма да ги видиш. Не мисля, че имаш особен избор на този етап. Аз съм ти учител и ти се нуждаеш от мен — няма какво да сториш. И двамата има за кого да се грижим. Баща ми се нуждае от лекар, ти имаш майка и сестра. Не се поддавай на смъртното желание да им разкриеш, че си вампир. Просто се грижи за тях и за баща ми, което означава, че утре вечер трябва да убиеш бързо и после да се захванеш с делата на плантацията. А сега е време да си лягаме. Ще спим в една стая, това ще намали значително риска.

— Не, намери си друга спалня — възразих аз. — Нямам намерение да деля една стая с теб.

Лестат побесня.

— Не прави глупости, Луи. Предупреждавам те. Няма как да се защитиш, когато слънцето изгрее. По никакъв начин. Отделни стаи означават да осигурим двойна защита. Двойни предпазни мерки и два пъти по-голяма вероятност да ни открият. — Той започна да изброява опасностите, за да ме уплаши и да му се подчиня, но аз не се поддадох. Наблюдавах го внимателно, но не го слушах. Изглеждаше ми глупав и слаб, като направен от сухи вейки, с тънък, заядлив глас.

— Ще спя сам — отсякох и нежно покрих с ръка свещите една по една.

— Почти сутрин е! — настоя той.

— Тогава се заключи — отвърнах аз, взех ковчега си и го понесох надолу по тухленото стълбище. Чух щракането на ключалките на френските врати горе и дърпането на завесите. Небето беше бледо, но звездите още блещукаха. Бризът откъм реката донесе отново лек дъждец, който напръска каменните плочи. Отворих вратата към параклиса на брат си, като разбутах розите и бодлите, които почти го бяха запечатали, и поставих ковчега на каменния под, пред молитвения стол. Почти можех да си представя образите на светците по стените. „Пол — обърнах се мислено към брат си, — за първи път в живота си не изпитвам нищо към теб, не чувствам нищо във връзка със смъртта ти. Безчувствен за първи път, аз изпитвам всичко към теб, изпитвам съжаление за загубата ти, каквото досега не съм познавал.“

— Разбираш ли — каза вампирът на момчето, — в този момент за първи път бях напълно и изцяло вампир. Затворих дървените капаци на малките прозорци с решетки и залостих вратата. После се покатерих в ковчега, тапициран със сатен, който проблясваше едва забележимо в мрака, и се затворих в него. Ето как станах вампир.

— И така сте се озовали с друг вампир, когото мразите — завърши момчето след кратка пауза.

— Но трябваше да остана с него — продължи вампирът. — Както ти казах, той имаше надмощие над мен. Беше ми намекнал, че има много неща, които не знам, а трябва да знам, и само той може да ми ги каже. Всъщност основното, на което ме научи, можех да открия и сам. Как можем да пътуваме, например с кораб, като пренасяме ковчезите си под предлог, че съхраняват останките на близки хора, които трябва да бъдат погребани другаде. Как никой не би посмял да отвори такъв ковчег и как можем да ставаме нощем, за да прочистваме кораба от плъхове — такива неща. Показа ми магазините и търговците, които познаваше и които ни приемаха, за да ни облекат по най-изисканата парижка мода, и финансовите агенти, които бяха склонни да се срещат с нас по ресторанти и кабарета. По отношение на тези ежедневни дреболии Лестат беше добър учител. Не мога да кажа какъв е бил приживе и не ме интересува, но по всичко личеше, че е бил от същата прослойка като мен, което не означаваше нищо, освен че правеше живота ни много по-безпроблемен. Имаше безупречен вкус, макар че моята библиотека за него беше „купчина прах“, и често се вбесяваше, като ме видеше да чета книга или да записвам някакви наблюдения в дневника си.

— Това са глупости за смъртни — казваше той и в същото време изхарчи доста от парите ми, за да обзаведе Поант дю Лак толкова великолепно, че дори аз, който не се интересувах особено от пари, се изумих. Харчеше много и за да забавлява посетителите на Поант дю Лак — онези злочести пътници, които идваха по крайречния път на коне или с каляски и молеха за подслон през нощта, като показваха препоръки от други плантатори или чиновници от Ню Орлиънс. Към тях Лестат беше толкова внимателен и любезен, че това облекчаваше дори мен, който иначе бях принуден да седя с него и да търпя покварата му.

— Но той не нараняваше тези мъже, нали? — попита момчето.

— Напротив, често правеше точно това. Но ще ти разкрия една малка тайна, ако разрешиш. Тя се отнася не само за вампирите, но и за генералите, войниците и кралете. Повечето от нас по-скоро биха предпочели да видят как някой умира, отколкото да станат обект на грубост. Странно е… да. Но е напълно вярно, уверявам те. Знаех, че Лестат ловува смъртни всяка нощ. Но не бих търпял да се отнася грозно и непристойно с моето семейство, с моите гости или роби. Той не го правеше. Изглежда се наслаждаваше особено много на посетителите. Но казваше, че не трябва да жалим средства за семействата си. Обграждаше баща си с лукс в абсурдни размери. Старият слепец трябваше непрекъснато да слуша колко изискани и скъпи са завивките на леглото му и робите му и какви вносни драперии са били прикачени на балдахина му, какви френски и испански вина има в избата и колко много продукция произвежда плантацията дори в лоша година, когато на брега се говори за изоставяне на индиговото производство за сметка на захарното. В други моменти обаче, той тормозеше стареца, както вече споменах. Обземаше го такъв гняв, че баща му започваше да хленчи като дете.

— Не се ли грижа за теб повече от царски! — крещеше му Лестат. — Не ти ли осигурявам всичко, което искаш! Спри да цивриш, че искаш да ходиш на църква или при старите си приятели! Това са глупости. Старите ти приятели са мъртви. Защо и ти не умреш и не ме оставиш на мира!

Тогава старецът проплакваше, че всичкият този лукс означава толкова малко на неговата възраст. Че би бил доволен да остане в малката си ферма завинаги. По-късно често ми се искаше да го попитам къде е тази ферма, откъде са дошли в Луизиана, за да намеря някаква следа към вампира, превърнал Лестат. Но не посмях да повдигна този въпрос, за да не го разстроя и да не разгневя Лестат. Тези пристъпи се редуваха с периоди на почти угодническа любезност, когато той носеше на баща си вечеря на поднос и го хранеше търпеливо, като му говореше за времето и за новините от Ню Орлиънс, както и за заниманията на майка ми и сестра ми. Беше очевидно, че между бащата и сина зее огромна пропаст, в образованието и обноските, но как се беше стигнало дотам, не можех да си представя. Успях доста да се дистанцирам от всичко това.

Както казах, съвместното ни съществуване не беше невъзможно. Зад подигравателната усмивка на Лестат винаги се криеше обещание, че знае велики или ужасни неща, че е в общение с такива измерения на мрака, които дори не мога да си представя. Той все ме омаловажаваше и нападаше заради любовта ми към сетивата, заради неохотата ми да убивам и опустошителния ефект, който убийството оказваше върху мен. Смя се оглушително, когато открих, че мога да виждам отражението си в огледало и че кръстовете не ме плашат. Измъчваше ме с мълчание, когато го разпитвах за Бог и за Дявола.

— Бих искал да срещна Дявола някоя нощ — каза ми веднъж със зла усмивка. — Ще го преследвам оттук до Пасифика. Аз съм Дяволът. — И когато видя, че думите му ме потресоха, се преви от смях. В отвращението си към него аз започнах да го пренебрегвам и подозирам, и все пак го изучавах с хладен интерес. Понякога се усещах, че се взирам в китките му, от които бях получил вампирския си живот, и изпадах в такава неподвижност, сякаш умът напускаше тялото ми или пък тялото ми се сливаше с ума. Тогава той се усещаше и ме зяпваше безочливо, с такова безразличие към онова, което копнея да узная, че дори се пресягаше и грубо ме разтърсваше. Понасях това с равнодушие, непознато за мен в живота ми на смъртен, и започнах да разбирам тази част от вампирската природа: това, че можех да стоя у дома, в Поант дю Лак, и да мисля часове наред за смъртния живот на брат ми, да го виждам мимолетен и обграден от бездънна тъмнина, да разбирам напразната и безчувствена пагубна страст, с която бях оплаквал загубата му и се бях нахвърлял над другите смъртни като побесняло животно. Тогава бях объркан като танцьор, попаднал в гъста мъгла. А сега, сега с тази странна вампирска същност, изпитвах всеобхватна тъга. Но не потъвах в нея. Не, това щеше да е най-ужасното нещо. Аз наблюдавах всички смъртни, които познавах, и смятах живота за скъпоценен, осъждах безплодната вина и страст, които го оставяха да се изплъзне като пясък между пръстите. Едва сега, като вампир, започнах да опознавам сестра си, като ѝ забраних да се занимава с плантацията за сметка на градския живот, от който толкова се нуждаеше, за да се наслади на младостта и красотата си и да се омъжи, а не да вехне по загубения ни брат или моето оттегляне, или да се превърне в бавачка на майка ни. Осигурявах им всичко, от което се нуждаеха, обръщах незабавно внимание и на най-тривиалната им молба. Сестра ми се смееше на промените в мен, когато се срещахме само нощем и аз я извеждах от апартамента ни по тесните дървени улици, за да се разходим по обградения с дървета бряг на лунна светлина. Вдъхвахме аромата на цъфналите портокалови дръвчета, наслаждавахме се на топлината, обсъждахме с часове най-съкровените ѝ мисли и мечти, онези малки фантазии, които не смееше да сподели с друг и които ми прошепваше, докато седяхме сами в полутъмния салон. Виждах я сладка и ясна пред себе си, блещукащо, скъпоценно създание, което скоро ще остарее и ще умре, ще загуби тези моменти, които в своята реалност напразно ни обещаваха… безсмъртие. Сякаш то беше наше рождено право, чието значение не можехме да разберем до онзи преломен момент в живота, когато пред нас се простират толкова години, колкото има и зад гърба ни. Когато трябва да вкусим от всеки миг, всеки миг.

Именно моята дистанцираност правеше това възможно, върховната самота, с която ние с Лестат се движехме през света на смъртните. Всички материални тревоги прелитаха край нас. Трябва да ти обясня практическата страна на всичко това.

Лестат винаги знаеше как да открадне от жертвите си, избирани заради луксозна рокля или други обещаващи знаци на екстравагантност. Но големият проблем за убежището и тайната беше ужасна борба за него. Подозирах, че зад лустрото му на джентълмен той е болезнено невеж и по най-простите финансови въпроси. Аз обаче не бях. Той можеше да се сдобие с пари в брой по всяко време, а аз можех да ги инвестирам. Ако не претърсваше джобовете на мъртъвците в алеите, той беше на игралната маса в най-богатите казина в града, като използваше вампирската си чувствителност, за да заграбва злато, долари и имущество от младите плантаторски синове, които смятаха приятелството му за измамно, а чара му за съблазняващ. Но това не му даваше живота, за който копнееше, и той ме беше въвел в свръхестествения свят, за да разполага с инвеститор и мениджър. Тези мои умения в живота ми на смъртен бяха станали най-ценното нещо и в живота след смъртта.

Но нека ти опиша Ню Орлиънс, какъвто беше тогава, и какъвто щеше да стане, за да разбереш колко простичко живеехме. В Америка нямаше друг такъв град. Ню Орлиънс беше пълен не само с французи и испанци от всички прослойки, които формираха част от необичайната му аристокрация, но по-късно и с всякакви имигранти, най-вече ирландци и германци. Имаше не само чернокожи роби, все още нехомогенни и фантастични в племенните си дрехи и обичаи, но и разрастваща се класа на свободни цветнокожи. Онези великолепни хора с нашата кръв, смесена с кръвта от островите, които създаваха чудесната и уникална каста на занаятчии, художници, поети и всепризната женска красота. Имаше и индианци, които изпълваха пристана в летните дни и продаваха билки и ръчно изработени стоки. А между всички тези прослойки, из тази смесица от езици и цветове, постоянно сновяха хората от пристанището, моряците на корабите, които идваха на огромни вълни, за да похарчат парите си в кабаретата, да купуват красиви жени за една нощ — светли или тъмни, да пируват с най-добрите испански и френски ястия и питиета от цял свят. Към тях, години след моята трансформация, се присъединиха и американците, които изградиха този град край реката, нагоре от стария Френски квартал, с великолепните къщи в гръцки стил, които искряха на лунната светлина като храмове. И, разбира се, плантаторите, вездесъщите плантатори, които идваха в града със семействата си в лъскави возила, за да купуват вечерни рокли, сребро и скъпоценности, да се тълпят по тесните улици по пътя си към старата френска опера и театъра, и катедралата „Сейнт Луис“, от чиито отворени врати над тълпата на Плас д’Арм в неделя долитаха песнопенията на тържествената меса. Химните се издигаха над шума и препирните от френския пазар, над призрачния дрейф на корабите по придошлите води на Мисисипи, които преливаха над нивото на самия Ню Орлиънс така, сякаш корабите се носеха на фона на небето.

Такъв беше Ню Орлиънс — магично и великолепно място за живеене. Място, в което един вампир, облечен богато и преминаващ грациозно през басейните от светлина на газовите фенери, можеше да привлече не повече внимание от стотиците други екзотични създания — ако изобщо го забележеха и някой спреше, за да прошепне зад ветрилото си: „Този мъж… колко е блед, как блести… как се движи. Това е неестествено!“. Град, в който един вампир може да изчезне, преди думите да са се откъснали от устните, в някоя от алеите, където може да вижда като котка, в мрачните барове, в които моряците спят по масите, в големите хотелски стаи с високи тавани, където може да седи самотна фигура, с положени на бродирана възглавничка и завити с дантелена покривка крака, с глава, сведена към мътната светлина на една-единствена свещ. Фигура, която не би видяла голямата сянка, преминаваща по гипсовите цветя на тавана, никога не би забелязала издължените бели пръсти, които се пресягат да угасят немощния пламък.

Градът е забележителен дори само заради това, заради всички онези мъже и жени, които са оставили след себе си някакъв паметник, някаква структура от мрамор, тухли и камък, която още стои. Така че дори когато газените лампи са изчезнали и са нахлули самолетите, а офис сградите са залели пресечките на Канал Стрийт, нещо от красотата и романтиката е останало — вероятно не на всяка улица, но на толкова много, че пейзажът за мен винаги си остава пейзажът от онези години, и когато днес вървя по озарените от звездното сияние улици на Гардън Дистрикт, отново се връщам в онова време. Предполагам, че това е истинската природа на един паметник, независимо дали е малка къща или имение с коринтски колони и ограда от ковано желязо. Паметникът не ти казва, че този или онзи се е разхождал тук. Не, той съхранява онова, което човекът е усещал на дадено място, нещо, което продължава да съществува. Луната все още изгрява над Ню Орлиънс. Докато паметникът съществува, тя ще изгрява. Усещането, поне тук… и там… остава същото.

Вампирът изглеждаше тъжен. Той въздъхна, като че ли се съмняваше в онова, което току-що бе изрекъл.

— Докъде бях? — попита внезапно, като че ли беше леко уморен. — Да, парите. С Лестат трябваше да печелим пари. Да, разказвах ти, че той умееше да краде. Но инвестирането след това бе истински важното. Това, което той придобиваше, трябваше да бъде използвано. Аз продължих сам. Убивах животни. Но ще стигна до това след малко. Лестат убиваше хора през цялото време, понякога по двама-трима на нощ, понякога повече. Можеше да пие от един толкова, колкото да задоволи моментната си жажда и после да се прехвърли на друг. Колкото по-добър беше човекът, както би се изразил той по своя циничен начин, толкова повече му харесваше. Свежо младо момиче беше любимото му начало на нощта; но триумфираше, когато успееше да убие млад мъж. Младите мъже на твоята възраст му харесваха особено много.

— На моята възраст ли? — прошепна момчето. Беше се навело напред, облегнато на лакти, за да се взира в очите на вампира, но сега се отдръпна.

— Да — продължи вампирът, сякаш не беше забелязал промяната в изражението му. — За Лестат те олицетворяваха най-голямата загуба, защото се намираха на прага на най-големите възможности в живота. Разбира се, той не осъзнаваше това. Лестат не осъзнаваше нищо. Но аз го разбирах.

Ще ти дам идеален пример за това какво харесваше Лестат. Нагоре по реката от нашето имение се намираше плантацията на Френие — великолепно парче земя, за което се таяха големи надежди, че ще донесе цяло състояние от захар скоро след като бе измислен процесът на рафиниране. Предполагам, знаеш, че захарта се рафинираше в Луизиана. Има нещо иронично в това, че от земята, която обичах, се произвеждаше рафинирана захар. В това имаше повече нещастие, отколкото вероятно осъзнаваш. Рафинираната захар е отрова. Тя е като квинтесенцията на живота в Ню Орлиънс, толкова е сладка, че може да бъде фатална, толкова силно примамлива, че всички други ценности могат да се забравят… Но както казвах, нагоре по реката живееха Френие — голяма стара френска фамилия, която в това поколение бе създала пет млади жени и един млад мъж. Три от младите жени бяха обречени да не се омъжат, но две от тях бяха достатъчно млади и всички зависеха от младия мъж. Той трябваше да управлява плантацията, също като мен, трябваше да уреди браковете на сестрите си, да събере зестрата, и то когато цялото му състояние зависеше от следващата реколта. Трябваше да се пазари, да се сражава и да държи целия материален свят далеч от света на Френие. Лестат реши, че го иска. И когато самата съдба едва не го измами, той полудя. Рискува собствения си живот, за да се добере до момчето, което се замеси в един дуел. Беше обидил млад испански креол на един бал. Не беше кой знае какво, но като повечето млади креоли и този беше склонен да умре за нищо. И двамата бяха склонни да умрат за нищо. Домакинството на Френие беше хвърлено в смут. Трябва да разбереш, че Лестат идеално осъзнаваше това. И двамата бяхме ловували в плантацията на Френие, Лестат — роби, а аз — животни.

— Убивали сте само животни?

— Да. Но ще ти разкажа за това по-късно. И двамата познавахме плантацията, а аз бях изкушен от едно от най-големите удоволствия за вампира — да наблюдавам незабелязано хората. Познавах сестрите Френие, както познавах великолепните розови растения около параклиса на брат ми. Бяха уникални жени. Всяка беше умна колкото брат си, а една от тях, нека я нарека Бабет, беше и много мъдра. И все пак никоя от тях не бе обучена да се грижи за плантацията. Никоя не разбираше дори най-простите финансови дела. Всички бяха напълно зависими от младия Френие и го знаеха. Те бяха заслепени от обичта си към него, от страстната вяра, че ще им поднесе и луната и че всяка съпружеска любов би била само блед отзвук от любовта им към него. Това заслепление беше отчаяние, толкова силно, колкото и волята да оцелееш. Ако брат им загинеше в този дуел, плантацията щеше да се разпадне. Крехката ѝ икономика, бляскавият живот, основан върху дългогодишно ипотекиране на следващата реколта, беше напълно в неговите ръце. Така че можеш да си представиш нещастието и паниката в семейство Френие в нощта, когато младият мъж отиде в града да се дуелира. А сега си представи Лестат, скърцащ със зъби като дявол в някой водевил, защото нямаше да убие лично Френие.

— Значи искаш да кажеш… че си съчувствал на сестрите Френие?

— Напълно — отговори вампирът. — Положението им беше непоносимо. Съчувствах и на момчето. Същата нощ той се заключи в кабинета на баща си и написа своето завещание. Осъзнаваше напълно, че ако падне покосен от рапирата, семейството му ще загине заедно с него. Разкайваше се за станалото и все пак не можеше да направи нищо. Да се откаже от дуела, означаваше не само социална смърт, но вероятно беше и невъзможно. Креолът щеше да го преследва, докато не го принуди да се бие. Когато напусна плантацията в полунощ, той се взираше в лицето на самата Смърт с решимостта на мъж, който може да поеме само в една посока и е готов да извърви пътя си с доблест. Или щеше да убие испанеца, или щеше да умре. Развръзката не можеше да се предвиди, въпреки уменията му. Лицето му изразяваше дълбочината на чувствата му и мъдрост, която не бях виждал по лицата на която и да е от жертвите на Лестат. Тогава проведох първата си битка с моя учител. Възпирах го да убие момчето от месеци, а сега той възнамеряваше да го стори преди испанеца.

Препускахме на коне след Френие на път за Ню Орлиънс — Лестат, за да го настигне, а аз — за да настигна Лестат. Дуелът беше насрочен за четири часа, в началото на блатото, точно пред северната градска порта. Пристигнахме там малко преди четири и почти нямаше да имаме време да се върнем в Поант дю Лак преди изгрев, което означаваше, че животът ни беше в опасност. Бях бесен на Лестат както никога, а той бе твърдо решен да получи момчето.

— Дай му шанс! — настоях аз миг преди да поеме към Френие. Беше посред зима, в тресавището беше студено и влажно. На сечището, където трябваше да се проведе дуелът, се изливаше леден дъжд. Разбира се, аз не се страхувах от тези неща. Не се вкочанявах от студа, нито ме заплашваше болест. Вампирите обаче усещат студа толкова силно, колкото и хората, а кръвта на жертвите им често е богато, чувствено облекчение от този студ. Това, което ме притесняваше онази сутрин, не беше болката, а отличното прикритие на мрака, което дъждът и студът осигуряваха за атаката на Лестат. Френие трябваше само да отстъпи от двамата си приятели към блатото и той щеше да го хване. Аз се спречках с него. Задържах го.

— Но изпитвахте към всичко това равнодушие, отдалеченост?

— Хммм… — въздъхна вампирът. — Да. Но изпитвах и върховен, непоколебим гняв. За мен да се пресити с живота на цяло едно семейство беше върховният израз на презрение и непочтителност, които Лестат можеше да прояви към всичко, което би трябвало да вижда с вампирска задълбоченост. Държах го в мрака, където той съскаше и ме проклинаше, а младият Френие взе рапирата от своя секундант и тръгна по хлъзгавата трева, за да се срещне с противника си. Последва кратък разговор и дуелът започна. Всичко свърши много бързо. Френие рани смъртоносно другото момче със стремителен удар в гърдите. То коленичи кървящо в тревата, като му крещеше нещо. Френие не помръдваше. Беше явно, че не изпитва задоволство. Спътниците му забързаха напред с фенерите си и го подканиха да се прибере възможно най-бързо и да остави умиращия на неговите приятели. Междувременно раненият не позволи на никого да го докосне. Докато групата на Френие се отдалечаваше бавно към конете си, падналият креол извади пистолет. Може би само аз бях в състояние да видя това в плътния мрак. Извиках на Френие, докато тичах към пистолета. Това беше всичко, от което се нуждаеше Лестат. Докато аз се препъвах тромаво и разсейвах Френие, натрупаните години опит и по-високата скорост позволиха на Лестат да го грабне и да го понесе към кипарисите. Съмнявам се, че приятелите му успяха да разберат какво се случи. Пистолетът беше изчезнал, раненият се стовари на земята, а аз се втурнах през почти замръзналото блато след Лестат.

И тогава го видях. Френие беше проснат върху възлестите корени на един кипарис. Ботушите му бяха потънали дълбоко в блатото. Лестат се беше надвесил над него и притискаше ръката му, която още държеше рапирата. Хукнах да издърпам Лестат, но дясната му ръка се стрелна към мен с такава бързина, че дори не разбрах, че ме е ударил, докато не се проснах във водата. Разбира се, докато се изправя, Френие беше мъртъв. Видях го проснат на земята, със затворени очи и спокойно изражение — сякаш спи.

— Проклет да си! — изкрещях аз на Лестат. После се сепнах, защото тялото на Френие започна да потъва в блатото. Водата се издигна над лицето му и го покри изцяло. Лестат ликуваше; дори ми напомни делово, че имаме по-малко от час да се върнем в Поант дю Лак, а накрая се зарече да ми отмъсти.

— Ако животът на плантатор не ми харесваше толкова много, щях да те ликвидирам още сега. Знаеш ли как? Щях да подгоня коня ти към блатото. За теб щеше да остане само да си изровиш гроб и да издъхнеш! — И той препусна към плантацията.

Въпреки че минаха толкова много години, още изпитвам гняв към него, който тече като лава по вените ми. Тогава разбрах какво означава за Лестат да бъдеш вампир.

— Той е бил просто убиец — каза момчето, в гласа му се долавяха емоциите на вампира. — Не е зачитал нищо.

— Не. За него да бъдеш вампир означаваше да можеш да си отмъстиш. Да си отмъстиш на самия живот. За него всяко убийство беше отмъщение. Така че не беше чудно, че не ценеше нищо. Нюансите на нашето съществуване дори не бяха достъпни за него, защото той беше концентриран върху маниакалната нужда да отмъсти на смъртния живот, който беше напуснал. Той гледаше само назад, погълнат от омраза. Изгаряше от завист, нищо не му доставяше такова удоволствие, като да отнема живот; и щом го стореше, оставаше незадоволен. Веднага се втурваше към друго нещо. Отмъстителен, сляп и достоен за презрение. Но аз ти разказвах за сестрите Френие. Беше почти пет и половина, когато стигнах до тяхната плантация. Щеше да се зазори малко след шест, но аз вече бях почти у дома. Промъкнах се на горната веранда на дома им и ги видях — бяха се събрали в салона. Явно не бяха лягали изобщо. Свещите догаряха. Сестрите седяха като оплаквачки и чакаха новини. Всички бяха облечени в черно, както винаги у дома, и в мрака черните им коси се сливаха с роклите. Само лицата им светеха като пет потрепващи привидения — еднакво тъжни, еднакво смели. На лицето на Бабет обаче се четеше и решителност. Сякаш вече беше решила да поеме бремето на брат си, ако той умре. Всъщност тя имаше същото изражение като младия мъж, когато той се отправяше към съдбата си. Но това, което я очакваше, беше почти непосилно. Затова аз сторих нещо, което ме изложи на огромен риск. Показах ѝ се. Помогна ми и играта на светлината. Както сам виждаш, лицето ми е съвсем бяло, гладко и сияещо като мрамор.

— Да — кимна момчето и се изчерви. — Много е… много е красиво. Чудех се дали… Какво стана после?

— Чудиш се дали съм бил красив и приживе — каза вампирът. Момчето кимна. — Да, бях. Лицето ми е почти същото като тогава. Само дето приживе не осъзнавах, че съм красив. Животът ме беше оплел в мрежа от дребнави грижи и тревоги. Не се вглеждах внимателно в нищо, дори в огледалото… особено в огледалото. Но ето какво стана. Пристъпих близо до прозореца и оставих светлината да озари лицето ми. Направих го точно когато Бабет гледаше натам. После се отдръпнах.

След секунди всички сестри знаеха, че тя е видяла някакво странно, призрачно създание, а двете робини категорично отказаха да излязат да проверят. Чаках нетърпеливо, защото точно това исках да направят: исках накрая Бабет да вземе свещника от страничната масичка, да запали свещите и да излезе на студената веранда сама, за да провери какво е видяла. Сестрите ѝ се събраха до вратата като ято огромни черни птици. Една от тях говореше през плач, че брат им сигурно е мъртъв и са видели неговия призрак. Разбира се… трябва да разбереш, че Бабет беше достатъчно умна, за да не помисли видяното за халюцинация или привидение. Оставих я да измине цялата веранда, преди да я заговоря. И дори тогава ѝ позволих да види само смътния ми силует до една от колоните.

— Кажи на сестрите си да се приберат — прошепнах ѝ аз. — Нося ти вест за брат ти. Хайде, кажи им. — Тя остана неподвижна за миг и после се опита да ме види по-добре в мрака. — Нямам много време — настоях аз. — За нищо на света няма да те нараня. — И тя се подчини.

Каза на сестрите си, че навън няма нищо и да затворят вратата. Те я послушаха с готовност, както хората слушат своя водач в мигове на отчаяние. Тогава аз пристъпих към светлината, хвърляна от свещника на Бабет. Очите на момчето се разшириха, то сложи ръка на устните си и попита:

— Нима я погледнахте… както погледнахте мен?

— Задаваш въпроса с такава невинност — отбеляза вампирът. — Да, вероятно така съм я погледнал. Само че на светлината на свещ не изглеждам чак толкова неестествен. Не се опитах обаче да се преструвам на човешко същество.

— Нямам много време — казах ѝ аз, — но трябва да ти съобщя нещо много важно. Брат ти се би много храбро на дуела и победи, но това не е всичко… Той все пак умря. Смъртта го издебна подмолно, като среднощен крадец, за когото нито добротата, нито смелостта имат значение. Но аз дойдох да ти кажа и друго. Ти можеш да управляваш плантацията и да я спасиш. От теб се иска само да не се оставиш да те разубедят. Трябва да заемеш мястото на брат си въпреки всякакви протести, приказки или упреци, съвети за порядъчност и здрав разум. Не бива да слушаш никого. Тази земя е същата, каквато е била и вчера, когато брат ти беше жив. Нищо не се е променило. Просто трябва да заемеш мястото му. Ако не го направиш, земята и семейството ти са загубени. Вие ще се превърнете в пет бедни жени, които трябва да преживяват с малка част от онова, което ти би могла да осигуриш. Научи каквото ти е нужно. Не се спирай пред нищо, докато не намериш отговорите. Нека моето посещение сега ти вдъхва кураж. Трябва да хванеш юздите на собствения си живот. Брат ти е мъртъв.

Видях, че е разбрала всяка моя дума. Сигурно щеше да ме разпитва, ако имаше време, но тя вярваше на думите ми, че не разполагам с такова. След това аз впрегнах всичките си умения, за да изчезна така бързо, сякаш се разтапям във въздуха. От градината видях лицето ѝ на верандата — под сиянието на свещите. Видях, че ме търси с поглед в тъмното и се обръща на всички страни. После се прекръсти и влезе при сестрите си.

Вампирът се усмихна.

— По крайбрежието не се чуха никакви слухове за привидението, което се е явило на Бабет Френие. Но след като мина бдението над мъртвия и хората започнаха да говорят за горките изоставени сестри, Бабет скандализира цялата околност, защото реши сама да управлява плантацията. Тя успя да осигури огромна зестра за по-малката си сестра и дори се омъжи след години. А ние с Лестат вече почти не си говорехме.

— Той продължи ли да живее в Поант дю Лак?

— Да. Още не бях сигурен дали ми е казал всичко, което трябва да знам. Пък и постоянно трябваше да се преструваме. Аз например не присъствах на сватбата на сестра си, защото имах „маларийна треска“, която май ме повтори и в сутринта, когато погребаха майка ми. Междувременно всяка вечер с Лестат сядахме на масата със стареца и тропахме шумно с приборите, когато той настояваше да изядем всичко в чиниите си и да не изпиваме виното твърде бързо. Аз страдах от хиляди пристъпи на главоболие, затова приемах сестра си в затъмнената си спалня, завит до брадичката. Умолявах нея и съпруга ѝ да не палят много свещи, защото очите ме болят, докато им поверявах огромни суми пари, за да ги инвестират. За щастие съпругът ѝ беше пълен идиот; безобиден, но все пак идиот, резултат от четири поколения бракове между първи братовчеди.

Въпреки че успявахме да заблудим близките си, започнаха проблеми със слугите. Те станаха подозрителни; пък и, както вече казах, Лестат убиваше на поразия. Постоянно се говореше за мистериозни смъртни случаи в нашата част от брега. Но мълвата тръгна заради това, което робите бяха видели в нас самите. Една вечер подслушах разговора им, скрит до техните колиби.

Нека първо ти обясня що за хора бяха тези роби. Годината беше едва хиляда седемстотин деветдесет и пета. С Лестат живяхме четири години в относително спокойствие. Аз инвестирах парите, с които той се сдобиваше, купувах земя, апартаменти и къщи в Ню Орлиънс, които отдавах под наем. Самата плантация не носеше големи приходи, за нас тя беше по-скоро прикритие, отколкото инвестиция. Казвам за „нас“. Но не беше така. Никога не приписах нищо на Лестат и всъщност от юридическа гледна точка аз бях още жив. Но през хиляда седемстотин деветдесет и пета робите не бяха като тези, които познаваш от филмите и романите за Юга. Те не бяха облечени в дрипи чернокожи, които говорят английски на диалект. Бяха си африканци. Островитяни. Някои идваха от Санто Доминго. Бяха много черни и напълно чужди на нашата култура. Говореха на африканските си езици и на френски жаргон. Пееха само африкански песни, които караха самите полета да изглеждат някак странни и екзотични и ме плашеха, докато бях жив. Тези роби бяха суеверни и криеха свои собствени тайни и традиции. Иначе казано, африканското в тях беше още живо. Робството беше тяхното проклятие; но те все още не бяха лишени от изконната си същност. Търпяха християнството и простите дрехи, налагани им от френските католически закони, но вечер превръщаха евтините си одежди в пленителни костюми, правеха си украшения от животински кости и парченца метал, които лъскаха така, че да приличат на злато. Техните колиби в Поант дю Лак бяха като чужда страна — по мръкнало те се превръщаха в частица от Африка, в която и най-хладнокръвният надзирател не смееше да навлезе. За вампирите, разбира се, това не важеше.

Поне до една лятна вечер, когато, преминавайки като сянка, аз дочух през отворената врата на колибата на един черен надзирател разговор, който ме убеди, че ние с Лестат се намираме в опасност. Робите знаеха, че не сме обикновени смъртни. Слугините си шушукаха как са ни видели през открехнатата врата да вечеряме над празни чинии, как надигаме празни чаши към устните си, как се смеем, как призрачно сияят лицата ни на светлината на свещите и как си играем с горкия сляп глупак. Бяха видели през ключалките и ковчега на Лестат. Веднъж той пребил една от тях, задето надникнала от верандата през прозореца на стаята му.

— Там няма легло — шепнеха си те и кимаха. — Той спи в ковчег.

Бяха убедени, че знаят какво представляваме. Бяха ме виждали не една и две вечери да се появявам от параклиса, който сега се беше превърнал в обвита с бръшлян съборетина, покрита с цъфтяща глициния през пролетта. През лятото по него цъфтяха диви рози, мъх покриваше старите небоядисани капаци, които никога не се отваряха. Паяци тъчаха мрежите си под каменните арки. Разбира се, аз се преструвах, че ходя там в памет на Пол, но от думите им ставаше ясно, че не вярват на тези лъжи. Сега те ни приписваха не само странните смъртни случаи в нивята и блатата, смъртта на добитъка и конете, но и всички останали странни явления; дори наводненията и гръмотевиците тълкуваха като оръжия на Господ в битката, която той водеше с Луи и Лестат. Но най-страшното беше, че не възнамеряваха да бягат. Смятаха ни за демони, от чиято мощ няма къде да се скрият. Не, те искаха да ни унищожат. А на това събиране, на което бях станал невидим свидетел, имаше и роби от плантацията на Френие.

Това означаваше, че слухът ще плъзне нагоре по речния бряг. Не ми се вярваше цялата област да изпадне в истерия, но не възнамерявах да рискувам. Върнах се бързо в къщата и казах на Лестат, че с нашето прикритие е свършено. Трябваше да се откаже от камшика и лукса на плантатор и да се преместим в града.

Той, разбира се, се възпротиви. Баща му беше смъртно болен и може би нямаше да изкара дълго. Лестат заяви, че няма намерение да бяга заради някакви глупави роби.

— Ще ги избия всичките — каза той спокойно. — По трима, по четирима. Някои ще избягат, но какво от това.

— Говориш глупости. Всъщност и аз искам да се махнеш оттук.

— Искаш да се махна! Ти? — изхили се той. Беше построил кула от карти на масата в трапезарията, и то с едно от най-хубавите ми френски тестета. — Ти си просто един скимтящ страхлив вампир, който се промъква нощем да убива котки и плъхове и се взира с часове в пламъка на свещите, сякаш са хора. Стоиш на дъжда като зомби, докато не станеш вир-вода и не замиришеш на стари дрипи, складирани на тавана. Виж се само, изглеждаш като шашнат идиот в зоологическа градина.

— Не искам да те слушам. Твоята наглост и безочие поставят в опасност и двама ни. Можех да живея сам в параклиса и да оставя тази къща да се разруши. Не ми пука за нея! — казах му аз и това си беше самата истина. — Но ти искаш да имаш всичко, което не си имал приживе, и превръщаш безсмъртието в някакъв нелеп вехтошарник, в който и двамата сме пълна гротеска. Хайде, иди виж баща си и ми кажи колко още ще живее. Защото толкова ще останеш тук и ти. Стига робите да не се разбунтуват срещу нас!

Той ми отвърна да ида сам да видя баща му, нали много съм си падал по наблюденията. И аз го сторих. Старецът наистина умираше. Агонията при смъртта на майка ми донякъде ми беше спестена, защото тя почина внезапно един следобед. Бяха я открили седнала в двора с кошницата си за шев. Беше умряла в съня си. Сега обаче виждах истинска смърт, бавна и мъчителна. Аз харесвах стареца; той беше мил и простоват човек с малко претенции. Денем сядаше на слънце на верандата да подремне и да слуша птиците; нощем нашите разговори му правеха компания. Играеше шах, като внимателно опипваше фигурите и помнеше разположението им на дъската с невероятна точност. Лестат никога не играеше с него, но аз го правех често. Сега той лежеше и се бореше за всяка глътка въздух, челото му беше влажно и горещо. Възглавницата му беше цялата в петна от пот. Докато той стенеше и молеше смъртта да го сполети, Лестат засвири на клавесина в другата стая. Аз отидох и затръшнах капака, като едва не му премазах пръстите.

— Няма да свириш, докато той умира — казах му.

— Така ли! — изкрещя той. — Ще думкам на барабан, ако искам. — Грабна един сребърен поднос от страничната масичка и заудря по него с лъжица.

Казах му да спре, иначе аз ще го принудя. В следващия миг и двамата притихнахме, защото чухме, че старецът ме вика. Каза ми, че иска да говори с Лестат, преди да умре. Казах на Лестат да иде при него.

— Защо аз? — изкрещя той. — Не се ли грижих за него през всичките тези години. Не беше ли достатъчно? — А после извади от джоба си една пила за нокти, седна в долния край на леглото на стареца и започна да пили дългите си нокти.

Трябва да отбележа, че нито за миг не забравях за робите в къщата. Те гледаха и слушаха. Почти се надявах старецът да умре скоро. И преди си бях имал работа с подозрителни роби, но никога в такъв мащаб. Веднага повиках Даниел, един роб, когото бях назначил за надзирател и дори му бях дал къщата на надзирателя. Докато го чаках, чух, че старецът говори на Лестат, който седеше с кръстосани крака и извил вежди, си пилеше ноктите, изцяло погълнат от заниманието си.

— Става дума за училището — казваше старецът. — Да, зная, че помниш… какво бих могъл да ти кажа… — изстена той.

— По-добре казвай, каквото имаш да казваш, защото скоро ще умреш — отвърна му Лестат. Старецът изстена ужасѐн и може би аз също неволно изпъшках. Ненавиждах Лестат. Вече мислех да го измъкна от стаята.

— Но ти знаеш това, нали? Дори глупак като теб би разбрал — каза Лестат.

— Никога няма да ми простиш, нали? Дори след като умра — прошепна старецът.

— Не знам за какво говориш! — обяви Лестат.

Търпението ми към него вече се изчерпваше, а старецът ставаше все по-развълнуван. Молеше Лестат да го изслуша и да го разбере. Сцената ме накара да потръпна. В това време дойде Даниел и още щом го видях, аз разбрах, че всичко в Поант дю Лак е изгубено. Трябваше да бъда по-внимателен и да забележа признаците по-рано. Сега той ме гледаше с безизразни очи. За него аз бях чудовище.

— Бащата на мосю Лестат е много болен. Отива си — казах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на изражението му. — Тази нощ искам пълна тишина; робите да останат в колибите си. Лекарят идва насам.

Той ме изгледа така, сякаш ме смяташе за лъжец. После извърна очи към вратата на спалнята на стареца. Лицето му претърпя такава промяна, че аз веднага станах и погледнах в стаята. Лестат се беше отпуснал до леглото, облегнат на колоната. Пилеше яростно ноктите си и кривеше лице така, че вампирските му зъби стърчаха навън.

Вампирът замълча, раменете му се разтресоха от безмълвен смях. Погледна към момчето и то сведе срамежливо очи към масата, защото се беше втренчило в устата на вампира. Беше видяло, че устните му са по-различни от плътта на кожата, копринени и деликатни като на всеки човек, само че мъртвешки бледи. Беше зърнал и белите зъби. Само че вампирът се усмихваше така, че те не се показваха изцяло. Момчето дори не се беше сетило за вампирските зъби досега.

— Можеш да си представиш какво означаваше това — каза вампирът. — Трябваше да го убия.

— Какво? — възкликна момчето.

— Трябваше да го убия.

Той хукна да бяга и щеше да вдигне всички на крак. Може би имаше и друг начин да се справя със ситуацията, но нямах никакво време. Затова хукнах след него и го хванах. Но щом осъзнах, че съм на път да извърша нещо, което не съм правил от четири години, аз спрях. Това беше човек. Даниел дори държеше един костен нож, за да се защити. Лесно му го отнех и го забих право в сърцето му. Щом видях кръвта и усетих аромата ѝ, аз направо полудях. Сигурно съм започнал да вия, но не понечих да пия, не можех. Спомням си, че после видях образа на Лестат в огледалото над страничната маса.

— Защо го направи? — попита ме той. Обърнах се към него, решен да не показвам слабост.

Старецът вече бил в делириум, обясни той, не можел да разбере бълнуванията му.

— Слугите, те знаят за нас… трябва да идеш до колибите, за да видиш какво се готви — успях да кажа. — Аз ще се погрижа за стареца.

— Убий го — рече Лестат.

— Ти полудя ли! — изумих се. — Та той е твой баща!

— Знам, че ми е баща! — отвърна Лестат. — Затова ти трябва да го убиеш. Аз не мога! Ако можех, щях да го направя много отдавна, проклет да е! — Той стисна длани и добави: — Трябва да се махаме оттук. Виж какво направи. Няма време за губене. Жена му ще дойде да вие тук след минути… или пък ще изпрати някой още по-лош.

Вампирът въздъхна:

— Това беше самата истина. Лестат беше прав. Чувах как слугите се събират около къщата на Даниел и го чакат. Той беше достатъчно смел да влезе в дома на демоните съвсем сам. Когато не се върна, слугите изпаднаха в паника, струпа се цяла тълпа. Казах на Лестат да ги успокои, да използва цялата си власт и сила на бял господар, но да не всява ужас сред тях. После отидох в спалнята и затворих вратата. Тогава ме сполетя поредният шок в тази ужасна нощ. Никога не бях виждал бащата на Лестат в такова състояние.

Той беше седнал в леглото, наведен напред и говореше на Лестат. Умоляваше го да му отговори, казваше му, че разбира огорчението му по-добре от самия него. Но той вече беше жив труп. Тялото му бе задвижвано единствено от невероятната му воля; очите му обаче вече бяха потънали в черепа, устните трепереха и разкриваха в ужасяваща гримаса жълтите му зъби. Седнах в долния край на леглото и му подадох ръка, разкъсван от мъка. Не мога да ти опиша колко ме потресе видът му. Защото аз убивах бързо и неусетно, жертвата ми изглеждаше като заспала, а старецът гниеше бавно, тялото му отказваше да се предаде пред вампира време, което беше изсмукало годините от него.

— Лестат — каза той. — Моля те, поне веднъж не бъди лош с мен. Поне веднъж бъди момчето, което беше преди. Моят син. — Той повтаряше отново и отново: „Моят син, моят син.“ А после каза нещо, което не можах да чуя добре — нещо за унищожена невинност. Но виждах, че старецът не бълнува, както си мислеше Лестат, а е в състояние на някаква ужасяваща яснота. Бремето на времето го връхлиташе с пълна сила. Настоящето беше само смърт и той се бореше с цялата сила на волята си, но не можеше с нищо да облекчи това бреме. Знаех, че мога да го заблудя, ако използвам всичките си умения. Затова се наведох към него и прошепнах: „Татко.“ Това не беше гласът на Лестат, а моят лек шепот, но старецът веднага се успокои и аз реших, че вече ще умре. Той обаче стисна ръката ми така силно, сякаш потъва в тъмен океан и само аз мога да го изтегля обратно. Говореше за някакъв провинциален учител, не разбрах името му, който смятал Лестат за много надарен ученик и искал да го отведе в манастир, за да го образова. Старецът се проклинаше, задето беше отвел Лестат у дома и бе изгорил книгите му.

— Трябва да ми простиш, Лестат — извика той.

Аз стиснах здраво ръката му с надеждата, че ще приеме това за отговор. Но той повтори:

— Имаш всичко, каквото би могъл да поискаш, но си толкова груб и студен, какъвто аз бях тогава, когато животът ни беше само работа, глад и студ! Лестат, никога не забравяй. Ти беше по-добър от всички! Господ ще ми прости, ако и ти ми простиш.

В този момент на прага се появи истинският Исав. Направих му знак да мълчи, но той, разбира се, не го забеляза. Затова трябваше да стана бързо, защото не исках баща му да чуе гласа му от разстояние. Робите бяха избягали от него.

— Но са някъде там, събрани в тъмното. Чувам ги — каза Лестат и после видя стареца. — Убий го, Луи! — каза ми той. За първи път чувах молба в гласа му, но тя скоро се превърна в гняв: — Направи го!

— Иди при него и кажи, че му прощаваш, прощаваш му, че те е отвел от училище, когато си бил дете. Кажи му го сега.

— Какво? — Лестат изкриви лице така, че то заприлича на череп. — Отвел ме е от училище! — Той протегна ръце и изрева от отчаяние. — Проклет да е! Убий го!

— Недей — казах аз. — Прости му. Или го убий сам. Хайде, върви. Убий собствения си баща.

Старецът молеше да му кажем за какво говорим и извика:

— Синко, синко.

Лестат започна да подскача като обезумял Румпелщилцхен.

Отидох до прозореца и погледнах между завесите. Виждах и чувах робите, които обграждаха къщата. Сенчести фигури се приближаваха все повече и повече.

— Ти беше Йосиф сред братята си — каза старецът. — Най-добрият сред тях. Но как можех да знам това? Чак когато замина, разбрах, чак когато минаха толкова много години и те не можеха да ми осигурят нито утеха, нито спокойствие. После ти се върна и ме отведе от фермата. Но всъщност не беше ти. Не беше моето момче.

Обърнах се към Лестат и почти го завлякох до леглото. Никога не съм го виждал така слаб и в същото време така вбесен. Той ме отблъсна и коленичи до възглавницата, като ме изгледа кръвнишки. Аз стоях решително до него и му прошепнах: „Прости му!“.

— Всичко е наред, татко. Почивай в мир. Не тая нищо срещу теб — каза той с тънък и задавен от гняв глас.

Старецът извърна глава на възглавницата и прошепна нещо с облекчение. Лестат обаче вече го нямаше. Поспря за миг на прага, вдигнал ръце над ушите си.

— Те идват! — прошепна и се обърна бързо към мен. — Хайде, направи го, по дяволите!

Старецът така и не разбра какво се случи. Не се събуди повече от унеса си. Изсмуках толкова кръв, колкото да му помогна да умре, но без да засищам мрачния си глад. Не можех да понеса тази мисъл. Знаех, че не би имало значение дали тялото ще бъде намерено така, защото вече ми беше дошло до гуша от Поант дю Лак и Лестат, както и от цялата история с проспериращия плантатор. Щях да подпаля къщата и да живея с богатството, което бях инвестирал под много имена, подготвяйки се точно за този момент.

В това време Лестат преследваше робите. Той щеше да остави такова опустошение след себе си, че никой да не може да разкаже какво се е случило тази нощ в Поант дю Лак. Аз хукнах след него. Преди жестокостта му беше неразбираема за мен, но сега и аз забивах зъби във всеки от бегълците, когото срещах. Лесно ги настигах, защото те тичаха немощно, щом видеха сянката на смъртта или на лудостта. Мощта на вампира е непобедима, затова робите хукнаха във всички посоки. Аз изтичах обратно до къщата и я подпалих.

Лестат ме настигна с подскоци.

— Какво правиш? — изкрещя той. — Полудя ли!

Но вече нямаше начин да угасим пламъците.

— Те си отидоха, а ти разрушаваш всичко!

Той се въртеше като обезумял сред крехкия блясък на разкошния салон.

— Вземи си ковчега — казах му аз. — До изгрев има три часа!

Къщата скоро се превърна в погребална клада.

— Огънят може ли да ви нарани? — попита момчето.

— О, определено! — отвърна вампирът.

— Вие в параклиса ли се върнахте? Там беше ли безопасно?

— Не. В никакъв случай. Около петдесет и пет роби се бяха разбягали из околността. Много от тях не биха искали да живеят като бегълци, затова бяха отишли при Френие или на юг към плантацията Бел Жардан, надолу по реката. Нямах никакво намерение да прекарвам нощта в моята плантация. Но и нямаше много време да ида другаде.

— Ами онази жена, Бабет? — попита момчето.

Вампирът се усмихна.

— Точно така. Отидох при Бабет. Тя живееше в плантацията на Френие с младия си съпруг. Имах достатъчно време да натоваря ковчега си на каретата и да ида при нея.

— А какво стана с Лестат?

Вампирът въздъхна.

— Той дойде с мен. Искаше да отиде в Ню Орлиънс и се опитваше да ме убеди да тръгна с него. Но когато разбра, че възнамерявам да се скрия у Френие, реши да ме последва. Можеше да не се доберем навреме до Ню Орлиънс. Небето вече изсветляваше. Смъртен не би го забелязал, но ние с Лестат го виждахме.

А сега ще ти разкажа за Бабет. Бях я посещавал още няколко пъти. Както ти казах, тя бе скандализирала цялата околност, като управляваше сама плантацията, без мъж, дори без по-възрастна жена. Най-големият ѝ проблем беше, че въпреки финансовия си успех, тя живееше в социална изолация. Беше толкова чувствителна, че богатството не значеше нищо за нея самата; семейството обаче беше много важно. Въпреки че успя да запази плантацията, скандалът я тормозеше неимоверно. Затвори се в себе си. Една нощ аз я посетих в градината. Не ѝ позволих да ме види, но ѝ казах с възможно най-нежния си глас, че съм онзи, който я е посетил и преди. Тогава узнах за живота ѝ и за нейните проблеми.

— Не очаквай хората да те разберат — казах ѝ. — Те са глупаци. Те искат да се оттеглиш след смъртта на брат си. Но ти трябва да ги победиш с непорочност и увереност.

Тя ме слушаше в пълно мълчание. Казах ѝ още, че трябва да даде бал за някаква кауза. И то за религиозна кауза. Можеше да избере някой манастир от Ню Орлиънс и да организира бал с благотворителна цел, за да го подпомогне. Трябваше да покани най-добрите приятелки на покойната си майка в ролята на възрастни опекуни и да извърши всичко това с пълна увереност. Това беше най-важното — увереността. Именно увереността и целомъдрието щяха да я спасят.

Бабет сметна това за гениална идея.

— Не знам какво представляваш ти и съм сигурна, че няма да ми кажеш — отвърна тя. — Наистина нямаше да ѝ кажа. — Но за мен ти си ангел — добави Бабет.

Замоли ме да види лицето ми. Умоляваше ме като човек, който не е създаден да се моли на никого и за нищо. Не че беше горда. Тя просто беше силна и честна, а при такива хора молбата изглежда като… Но виждам, че искаш да ме питаш нещо.

— О, не — каза момчето и не зададе въпроса си.

— Не бива да се страхуваш да ме питаш каквото и да било. Ако има нещо, което бих искал да скрия… — При тези думи лицето на вампира помръкна за миг. Той се намръщи и когато сбърчи вежди, на челото му се появи лека вдлъбнатинка, сякаш някой го беше натиснал с пръст. Това го караше да изглежда дълбоко развълнуван. — Ако имах намерение да крия нещо от теб, изобщо не бих споменавал за това — каза той. — Момчето се взираше в очите му, в миглите, които приличаха на фини черни жици, поникнали в нежната плът на клепачите.

— Е, питай — настоя вампирът.

— Начинът, по който говорите за Бабет — започна момчето, — ме кара да мисля, че изпитвате нещо специално към нея.

— Нима съм те оставил с впечатление, че не съм способен да изпитвам чувства? — попита вампирът.

— Не, не, в никакъв случай. Очевидно сте изпитвали чувства към стареца. Останали сте да го успокоите въпреки опасността. Разбрах и какво сте изпитвали към младия Френие, когато Лестат е искал да го убие. Не, просто се чудех… дали не сте изпитвали нещо специално към Бабет. Може би именно чувствата ви към нея са ви накарали да защитите Френие?

— Любов ли имаш предвид? — попита вампирът. — Защо не смееш да го изречеш?

— Защото все говорите за дистанцираност — отвърна момчето.

— Мислиш ли, че ангелите са дистанцирани? — попита вампирът. Момчето се замисли за миг и отвърна:

— Да, така мисля.

— Но нима ангелите не са способни на любов? — попита вампирът. — Нима те не поглеждат лика на Бог с безусловна любов?

Момчето се замисли и отговори:

— Любов, или може би обожание.

— Каква е разликата? — попита замислено вампирът. — Каква е разликата?

Това определено не беше въпрос към момчето. Той питаше самия себе си.

— Ангелите изпитват любов и гордост… гордостта на Падналите… а също и омраза. Силните, завладяващи емоции на чуждите на живота същества, при които емоцията и волята са всъщност едно и също — каза той накрая. Вгледа се в масата, сякаш обмисляше думите си, не напълно съгласен с тях. — Към Бабет изпитвах… силно чувство. Но не най-силното, което съм познавал като смъртен. — Погледна момчето. — И все пак беше много силно. За мен тя беше нещо като идеално човешко същество. — Вампирът се намести в креслото, пелерината му прошумоля леко около него и той извърна лице към прозорците. Момчето се наведе напред да провери касетата. Извади друга от куфарчето си и след като се извини на вампира, я постави в касетофона.

— Опасявам се, че ви зададох доста личен въпрос. Не исках да… — каза младежът забързано.

— Нищо подобно — отвърна вампирът и внезапно се извърна към него. — Въпросът е точно на място. Аз мога да изпитвам любов и наистина хранех някакъв вид любов към Бабет, макар че не беше най-силната, която съм преживявал. Чувствата ми към нея бяха нещо като предтеча на голямата любов.

Но да се върна на моята история. Благотворителният бал на Бабет пожъна успех и осигури социалното ѝ възкръсване. Парите ѝ щедро ликвидираха всяко съмнение у семействата на нейните ухажори и тя се омъжи. Често я посещавах в летните нощи, но никога не ѝ позволявах да ме види или да узнае за присъствието ми. Отивах да видя дали е щастлива, а нейното щастие правеше и мен щастлив.

И така, ние с Лестат отидохме при Бабет. Той щеше да избие всички Френие навремето, ако не го бях спрял, и сега си мислеше, че отивам там с подобно намерение.

— И каква утеха ще ти донесе това? — попитах го. — Наричаш мен идиот, но всъщност ти си идиотът. Нима мислиш, че не знам защо ме превърна във вампир? Защото не можеш да се справяш сам, не се справяш и с най-простите неща. От години аз се грижа за всичко, а ти само знаеш да се правиш на велик. Вече няма на какво да ме научиш. Нямам нужда, нито полза от теб. Ти си този, който се нуждае от мен, и ако докоснеш и един от робите на Френие, ще се отърва от теб. Това ще означава война между нас и няма нужда да ти обяснявам, че съм хиляди пъти по-умен от теб. Ще правиш каквото ти казвам.

Е, това определено го стресна. Той веднага обяви, че може да ме научи на още много неща, че още не знам нищо за начините, по които може да умре един вампир, за хората, чието убийство може да ми донесе смърт, за местата по света, където не бива да ходя, и прочее глупости, които едва изтърпях. Но нямах време да се разправям с него. Къщата на надзирателя на Френие светеше; той се опитваше да успокои избягалите при тях роби, както и своите. Пък и огънят в Поант дю Лак още се виждаше на хоризонта. Бабет вече беше облечена и беше изпратила карети в моята плантация, както и роби, за да изгасят огъня. Изплашените бегълци от Поант дю Лак бяха отделени от останалите и засега още никой не приемаше разказите им на сериозно. Бабет знаеше, че се е случило нещо ужасно, и подозираше, че става дума за убийство, но не и за нещо свръхестествено. Открих я в кабинета ѝ, където пишеше за пожара в дневника на плантацията. Вече почти се зазоряваше. Имах само няколко минути да я убедя да ми помогне. Заговорих веднага, като ѝ казах да не се обръща, и тя ме изслуша спокойно. Обясних ѝ, че ми трябва стая, в която да си почина.

— Никога не съм те наранявал. Сега те моля да ми дадеш ключ и да ми обещаеш, че никой няма да влезе в стаята до вечерта. Тогава ще ти кажа всичко.

Бях на ръба на отчаянието. Небето изсветляваше. Лестат чакаше в овощната градина с ковчезите.

— Но защо дойде при мен? — попита тя.

— А защо не? — отвърнах аз. — Нима не ти помогнах, когато имаше голяма нужда от съвет, когато беше сама и трябваше да се погрижиш за зависимите и слабите? Нима не ти дадох на два пъти добър съвет? Нима оттогава не си щастлива? — Виждах фигурата на Лестат на прозореца. Той изпадаше в паника. — Дай ми ключ от някоя стая. Погрижи се никой да не ни приближава до вечерта. Кълна се, че никога няма да те нараня.

— А ако не го направя… ако вярвам, че си пратеник на Дявола! — каза тя и понечи да извърне глава. Аз бързо посегнах към свещта и я угасих. Тя ме видя да стоя с гръб към сивеещите прозорци.

— Ако не ми дадеш ключ и ако решиш, че съм дявол, ще умра — казах аз. — Дай ми ключа. Мога да те убия на мига, ако поискам, не разбираш ли?

Приближих се към нея и ѝ се показах. Тя ахна и се отдръпна назад, като се хвана за облегалката на стола си.

— Но няма да го направя. По-скоро бих умрял, отколкото да те убия. И ще умра, ако не ми дадеш ключ за някоя стая.

И тя го направи. Не знам какво си мислеше, но ми даде ключ за един от килерите на приземния етаж, където беше складирано вино. Сигурен съм, че видя как двамата с Лестат внасяме ковчезите. Аз бързо заключих вратата и сложих резето. Когато се събудих вечерта, Лестат вече беше станал.

— Значи тя е спазила думата си — отбеляза момчето.

— Да. Само че беше направила и още нещо. Остави ни да се заключим вътре, но ни заключи и отвън.

— А беше ли чула историите на робите?

— Да, беше ги чула. Лестат първи разбра, че сме заключени отвън, и побесня. Беше решил да замине за Ню Орлиънс възможно най-скоро. Бе изгубил доверие в мен.

— Имах нужда от теб, докато беше жив баща ми — каза той, като отчаяно се опитваше да се измъкне от стаята. Но тя беше като тъмница. — Вече не смятам изобщо да се занимавам с теб, да знаеш.

Той дори не смееше да ми обърне гръб. Седях и се опитвах да доловя някакви гласове от стаите горе. Исках той да замълчи, нямах намерение да му доверявам чувствата си към Бабет или пък надеждите си.

Мислех и за още нещо. Ти ме попита за чувствата и дистанцираността. Един от аспектите на това да бъдеш дистанциран и едновременно да чувстваш, че можеш да мислиш за две неща едновременно. Можеш да мислиш за това, че не си в безопасност и сигурно ще умреш, и за нещо много абстрактно и отвлечено. Точно така беше и с мен. В този момент аз мислех колко прекрасно можеше да е приятелството ми с Лестат; колко малко пречки щеше да има пред него и колко много можехме да споделим. Вероятно близостта до Бабет ме караше да се чувствам така, защото как иначе можех да я опозная в цялост, освен по единствения възможен начин — като отнема живота ѝ, за да се слея с нея в прегръдката на смъртта, когато душата ми стане едно със сърцето и го подхрани. Душата ми обаче искаше да познава Бабет, без да се налага да я убивам, без да ѝ отнемам последния дъх, последната капка кръв. Но виж, с Лестат можехме да се опознаем, стига да беше човек с характер, стига да имаше поне малко разум. Спомних си думите на стареца — че Лестат е бил изключителен ученик, че е обичал книгите. Аз познавах само онзи Лестат, който се подиграваше на моята библиотека и я наричаше „купчина прах“, присмиваше ми се заради любовта ми към четенето и съзерцанието.

Изведнъж осъзнах, че къщата над главите ни притихна. От време на време се чуваха стъпки, дъските проскърцваха, а през процепите в тавана проникваше слабо сияние. Виждах как Лестат върви покрай тухлените стени, гладкото му вампирско лице беше разкривено в израз на чисто човешко безсилие. Бях убеден, че трябва да се разделим веднага, бях готов да прекося цял океан, за да избягам от него. Осъзнах, че съм го търпял толкова дълго, защото не съм бил сигурен в себе си. Заблуждавах се, като си мислех, че оставам заради стареца или заради сестра ми или съпруга ѝ. Оставах заради Лестат, защото си мислех, че знае жизненоважни за вампирите тайни, които не бих могъл да открия сам. И заради още нещо — той беше единственият от моя вид, когото познавах. Не ми беше казал как е станал вампир, нито къде мога да открия други като нас. Тогава това ме притесняваше много. Аз го ненавиждах и исках да го напусна; но дали можех да го сторя?

Междувременно, докато аз мислех за всичко това, Лестат продължи с речите си: нямал нужда от мен; нямало да се примирява с нищо и не възнамерявал да се оставя в ръцете на Френие. Трябвало да бъдем готови, когато отворят вратата.

— Помни! — каза ми той накрая. — Бързина и сила; те не могат да се мерят с нас. И страх. Никога не го забравяй, всявай страх. Не ставай сантиментален точно сега! Това ще ни коства всичко.

— И след това искаш да продължиш сам? — попитах го аз. Исках да го потвърди. Аз нямах куража да го изрека. Или по-скоро не бях наясно със собствените си чувства.

— Искам да отида в Ню Орлиънс! — заяви той. — Просто те предупреждавам, че нямам нужда от теб. Но трябва да се измъкнем оттук заедно. Ти още нямаш представа как да използваш собствените си сили! Не си осъзнал какво точно представляваш! Ако онази жена дойде, използвай умението си да убеждаваш. Но ако с нея има и други, подготви се да действаш съгласно природата си.

— И какво означава това? — попитах го, защото точно в този момент собствената ми природа бе истинска мистерия за мен. — Какво представлявам аз? — Той изглеждаше искрено отвратен. Вдигна ръце и каза:

— Подготви се… — и оголи зъбите си — да убиваш! — Внезапно погледна към дъските на тавана. — Горе си лягат, чуваш ли ги?

Последва дълъг период на тишина, в който чувах само стъпките на Лестат и се чудех какво да направя или какво да кажа на Бабет, или по-скоро търсех отговор на трудния въпрос — какво изпитвам към нея? След доста време под вратата проникна светлина. Лестат се подготви да скочи натам в мига, в който тя се отвори. На прага застана Бабет, беше сама и носеше лампа. Тя не видя Лестат, който стоеше зад нея, гледаше право към мен.

Никога не я бях виждал такава; косата ѝ беше спусната като за лягане и се изливаше на тъмни вълни по бялата ѝ нощна риза. Лицето ѝ беше изопнато от тревога и страх. Това ѝ придаваше някакво трескаво сияние и караше големите ѝ кафяви очи да изглеждат още по-големи. Както вече ти казах, обичах нейната сила и честност, величието на душата ѝ. Не изпитвах страст към нея, както сигурно ти би изпитал. И все пак я намирах за по-привлекателна от всяка жена, която бях познавал приживе. Дори в тази скромна риза раменете ѝ и гърдите ѝ изглеждаха заоблени и меки; в моите очи тя беше една интригуваща душа, обгърната от великолепна и мистериозна плът. И аз, който уж вече бях лишен от емоции, почувствах неустоимо влечение към нея. Но знаех, че то може да доведе само до смъртта ѝ, затова се извърнах веднага и се зачудих дали когато е погледнала в очите ми, е разбрала, че са очи на мъртвец, на човек без душа.

— Ти си онзи, който идваше при мен — каза тя, сякаш не беше съвсем сигурна. — И си собственикът на Поант дю Лак.

Знаех, че сигурно е чула ужасните истории от последната нощ и няма нужда да я убеждавам, че са лъжи. На два пъти ѝ бях показвал неестествената си външност, за да се доближа и да говоря с нея. Сега нямаше как да скрия това, нито да го омаловажа.

— Няма да ти навредя — казах ѝ. — Трябват ми само карета и коне… Снощи оставих конете на пасището.

Тя сякаш не чу думите ми и се приближи, за да ме освети с лампата.

Тогава видях Лестат зад нея, сянката му се сливаше с нейната на тухлената стена. Той беше неспокоен и потаен.

— Ще ми дадеш ли карета? — настоях аз. Тя бе вдигнала лампата и ме наблюдаваше. Точно когато мислех да извърна поглед, видях, че лицето ѝ се променя. Застива и става някак безизразно, сякаш душата ѝ я беше напуснала. Тя затвори очи и поклати глава. Стори ми се, че някак съм я накарал да изпадне в транс, и то без да направя нищо.

— Що за създание си ти? — прошепна тя. — Ти си дяволско изчадие. Дяволът те е пратил при мен.

— Дяволът! — възкликнах аз. Тези думи ме потресоха повече, отколкото предполагах, че е възможно. Ако наистина вярваше в това, значи смяташе и съветите ми за лоши, щеше да се усъмни в себе си. Сега животът ѝ беше хубав и пълноценен, не биваше да се разколебава. Като всички силни хора и тя винаги страдаше от известна доза самота; беше аутсайдер, един вид таен атеист. Балансът, който бе постигнала в живота си, можеше да бъде разстроен, ако се усъмнеше в собствената си доброта. Тя се взираше в мен с явен ужас. Сякаш беше забравила колко уязвима е всъщност. И тогава Лестат, когото слабостта привличаше, както водата привлича умиращ от жажда, я грабна през кръста. Тя запищя и изпусна лампата. Пламъците лумнаха из разлятото олио. Лестат повлече Бабет към отворената врата.

— Сега ще изкараш каретата! — каза ѝ той. — Ще изкараш и нея, и конете. Животът ти е в опасност; така че спри да говориш за дяволи!

Аз стъпках пламъците и тръгнах след него. Виках му да я пусне, но той я стискаше за китките и тя изгаряше от ярост.

— Ще вдигнеш цялата къща на крак, ако не млъкнеш! — каза ми той. — А тогава аз ще я убия! Вземи каретата… хайде, води. Кажи на момчето в конюшнята да я изкара! — нареди той на Бабет и я забута навън.

Прекосихме бавно тъмния двор, ужасът ми беше почти непоносим. Лестат вървеше пред мен, а между нас беше Бабет — тя вървеше заднешком, а очите ѝ се взираха в тъмното. Спря внезапно, щом в къщата се появи слаба светлина.

— Нищо няма да ви дам! — изкрещя Бабет. Аз посегнах към ръката на Лестат и му казах, че ще се оправя с това.

— Тя ще ни разкрие пред всички, ако не ме оставиш да поговоря с нея — прошепнах му.

— Тогава се стегни — каза той с отвращение. — Бъди силен. Не се размотавай.

— Ти върви… върви в конюшните и вземи каретата и конете. Но не убивай никого! — Не знаех дали ще ме послуша, но той хукна натам. Аз пристъпих към Бабет, която ме гледаше с решителност и гняв.

— Махни се от мен, Сатана — каза тя.

Аз застанах пред нея безмълвен, просто я гледах непоколебимо, както тя гледаше мен. Дори и да беше чула думите на Лестат, не го показа с нищо. Омразата ѝ ме изгаряше като огън.

— Защо ми говориш така? — попитах. — Лош съвет ли ти дадох? Навредих ли ти? Дойдох да ти помогна, да ти дам сили. Мислех само за теб, макар че нямаше да спечеля нищо от това.

Тя поклати глава.

— Но защо, защо? Знам какво сте сторили в Поант дю Лак, живели сте там като демони! Робите разказват страховити неща! Мъжете цял ден обикаляха по пътя към Поант дю Лак. Съпругът ми също беше там! Видял е къщата в руини, видял е труповете на робите в градината и полето. Какво си ти? Защо ми говориш така нежно? Какво искаш от мен? — Тя се хвана за колоните на верандата и започна да отстъпва към стълбите. Видях движение през един осветен прозорец на горния етаж.

— Сега не мога да ти дам отговор — отвърнах аз. — Но те моля да ми повярваш, че дойдох при теб само с добри намерения. И за нищо на света не бих ти причинявал тревоги и неприятности снощи, ако имах друг избор!

Вампирът замълча. Момчето се наведе напред с разширени очи. Вампирът беше като вкаменен, взираше се невиждащо в пространството, явно потънал в мисли, в спомени. Момчето внезапно сведе очи, вероятно му се стори, че така е редно. След малко пак погледна към вампира и понечи да каже нещо, но замълча. Вампирът се обърна към него и го изгледа внимателно. Момчето цялото се зачерви и извърна поглед с неудобство. След това обаче вдигна вежди и се вгледа право в очите на вампира. Преглътна, но издържа на погледа му.

— Това ли искаше? — прошепна вампирът. — Това ли искаше да чуеш? — Избута безшумно креслото си назад и тръгна към прозореца. Момчето остана на мястото си, гледаше като зашеметено неговите широки рамене и дългата надиплена пелерина. Вампирът леко извърна глава към него.

— Не ми отговори. Не стана както очакваше, нали? Ти искаше интервю. Нещо, което да излъчиш по радиото.

— Това няма значение. Мога да изхвърля касетите, ако искаш. — Момчето се изправи. — Не мога да кажа, че разбрах всичко. Вие ще усетите, че лъжа, ако кажа противното. Така че как да ви помоля да продължите, освен като ви уверя, че това, което все пак разбрах… не може да се сравни с нищо друго. — Пристъпи към вампира, който се взираше към Дивисадеро Стрийт. След малко той обърна бавно глава, погледна го и се усмихна. Лицето му беше спокойно, с някак почти нежно изражение. Момчето се почувства неловко. Пъхна ръце в джобовете и се обърна към масата. Погледна колебливо към вампира и каза:

— Бихте ли… продължили?

Вампирът се извърна със скръстени пред гърдите ръце и се облегна на прозореца.

— Защо?

Момчето се смути, сви рамене и отвърна:

— Защото искам да го чуя. Защото искам да знам какво се е случило.

— Добре тогава — каза вампирът с усмивка. Върна се до креслото и седна. Извъртя леко касетофона и каза: — Прекрасен уред, наистина… е, да продължавам тогава. Трябва да разбереш, че тогава изпитвах единствено копнеж да бъда разбран от Бабет. Той беше по-силен от всяко друго желание, обзело ме тогава… може би с изключение на жаждата за… кръв. Този копнеж беше толкова силен, че ме караше да осъзная напълно собствената си самота. Когато бях говорил с нея преди, бях постигнал някакво директно, макар и кратко общуване, което беше така просто и задоволяващо, като да хванеш някого за ръка. Да я стиснеш и да я пуснеш нежно. Да сториш това в миг на огромна нужда, в миг на страдание. Но сега ние бяхме противници. За Бабет аз бях чудовище. Това ме изпълваше с ужас и аз бях готов на всичко, за да я убедя в противното. Казах ѝ, че съветите, които съм ѝ дал, са били правилни, а никоя повеля от Дявола не може да доведе до добро.

— Зная! — отвърна тя, но с това само искаше да ми покаже, че не вярва на мен повече, отколкото на самия Дявол. Приближих се към нея и тя отстъпи веднага. Вдигнах ръка и тя се сви до колоната на верандата.

— Добре! — въздъхнах аз, обзет от ужасен гняв. — Но тогава защо ми помогна снощи? Защо дойде при мен сама?

В този миг видях на лицето ѝ лукавство. За всичко това си имаше някаква причина, но тя не възнамеряваше да ми я разкрие. За нея беше невъзможно да говори с мен открито, да ми позволи общуването, което желаех. Изведнъж почувствах умора. Нощта преваляше и аз видях как Лестат се промъкна в избата, където бяхме спали, за да извади ковчезите ни. Време беше да си тръгвам… и да се напия с кръв. Но не това ме караше да се чувствам изтощен. Нещо друго, нещо много по-лошо. Изведнъж видях тази нощ като една от хилядите нощи, безкраен нощен свят, нощ, преливаща в нощ — влудяваща поредица, чийто край не се виждаше; безкрайна нощ, в която бродех сам под студени и бездушни звезди. Мисля, че тогава се извърнах от Бабет и закрих очи с ръцете си. Бях много слаб и угнетен. Може би неволно съм издал и някакъв звук. Изведнъж се оказах съвсем сам сред пуст нощен пейзаж, а Бабет беше само илюзия. Тогава видях възможност, за която не се бях сещал преди, възможност, от която бях бягал, докато се взирах в света със сетивата на вампир, опиянен от цветовете и формите, от звуците и песните, от безкрайните им смешения. Бабет се движеше, но аз не обърнах внимание на това. Вадеше нещо от джоба си; чух звънтенето на голямата халка с ключовете, когато тя тръгна към стълбите. Нека си върви, помислих си.

— Дяволско създание! — прошепнах. — Махни се от мен, Сатана — повторих аз думите ѝ. И се извърнах да я видя. Тя стоеше като вкаменена на стъпалата и ме гледаше с подозрение. После, без да откъсва поглед от мен, взе един фенер от стената и го стисна, сякаш беше скъпоценност.

— Значи мислиш, че съм пратеник на Дявола? — попитах я аз.

Тя бързо хвана куката на фенера с лявата си ръка, прекръсти се с дясната и прошепна нещо на латински. Лицето ѝ пребледня и веждите ѝ се вдигнаха учудено, когато стана ясно, че молитвата няма никакъв ефект върху мен.

— Да не очакваше да се разтворя в дим? — попитах аз.

Приближих се към нея, вече я чувствах съвсем чужда.

— И къде очакваш да отида? Къде? В преизподнята, откъдето съм изпълзял? При Дявола, който ме е изпратил? — Стоях в подножието на стълбите. — Ами ако ти кажа, че не знам нищо за Дявола. Ако ти кажа, че не знам дали изобщо съществува!

Но именно Дявола бях видял в мислите си; именно за него мислех сега. Извърнах се от нея. Тя не ме чуваше, както ти ме чуваш сега. Тя не слушаше. Вдигнах поглед към звездите. Лестат беше готов, знаех го. Сякаш от години ме чакаше в каретата. Сякаш и Бабет стоеше на стълбите от години. Изведнъж ме обзе странното усещане, че брат ми е до мен, и то също от векове. Чух го да ми говори с нисък развълнуван глас, казваше ми нещо крайно важно, а аз не можех да го разбера, защото говореше много бързо. Думите му звучаха като тропот на плъхове по гредите на огромна къща. Тогава се чу някакво изскърцване и лумна светлина.

— Не знам дали ме изпраща Дяволът, или не! Не знам какво представлявам! — изкрещях аз на Бабет и собственият ми глас ме оглуши. — Аз ще живея до края на света, а дори не знам какво представлявам!

Но светлината вече сияеше точно пред мен. Идваше от фенера, който тя беше запалила и сега държеше така, че да не мога да видя лицето ѝ. За миг съзрях само светлината, после тежкият фенер ме удари право в гърдите и строшеното стъкло се посипа по плочите.

Пламъци лумнаха в краката и в лицето ми. Чух Лестат да вика в мрака:

— Стъпчи ги, стъпчи ги, идиот такъв. Ще се запалиш!

Тогава усетих, че нещо ме удря. Лестат ме налагаше с жакета си. Бях политнал назад към колоната. Чувствах се съвсем безпомощен — не толкова от огъня, колкото от мисълта, че Бабет иска да ме унищожи, и от факта, че нямам никаква представа що за същество съм.

Всичко това се случи за секунди. Огънят беше потушен и аз коленичих в мрака, опрял длани на тухлите. Лестат се беше изкачил по стълбите и пак беше сграбчил Бабет. Хукнах след него, хванах го за врата и го издърпах назад. Той се обърна към мен вбесен. Изрита ме, но аз не го пусках, а го повлякох надолу по стълбите. Бабет беше ужасена. Видях тъмния ѝ силует на фона на небето и отблясъка на светлината в очите ѝ.

— Да тръгваме! — извика Лестат, щом се изправи. Бабет вдигна ръка към шията си и аз се напрегнах да я видя с възпалените си от огъня очи. Гърлото ѝ кървеше.

— Помни! — казах ѝ аз. — Можех да те убия! Или да го оставя да те убие! Но не го направих. Ти ме нарече дявол, но грешиш.

— Значи този път сте успели да спрете Лестат — отбеляза момчето.

— Да, успях. Той можеше да убива светкавично. Само че тогава още не знаех, че съм спасил само тялото на Бабет.

След час и половина ние с Лестат пристигнахме в Ню Орлиънс. Конете бяха почти мъртви от изтощение, когато каретата спря в една уличка, съвсем близо до нов испански хотел. Лестат намери някакъв старец и пъхна в ръката му банкнота от петдесет долара.

— Наеми ни апартамент — нареди му той — и поръчай шампанско. Кажи, че е за двама джентълмени и плати предварително. Когато се върнеш, ще ти дам още петдесет долара. Не забравяй, ще те наблюдавам.

Блестящите му очи бяха омагьосали човека. Знаех, че ще го убие още щом се върне с ключа от хотелската стая. И точно така стана. Аз седях в каретата и гледах с мъка как мъжът става все по-слаб и по-слаб и накрая умира. Тялото му се беше свило като купчина камъни, когато Лестат приключи с него.

— Лека нощ, принце мой — каза Лестат над трупа. — Ето ти петдесетте долара. — И той пъхна парите в джоба на човека, сякаш това беше много находчива шега.

След това се промъкнахме през задните врати на хотела и се качихме до разкошния салон на нашия апартамент. Шампанското блещукаше в кошничката с лед, а две чаши стояха на сребърен поднос. Лестат напълни едната, седна и се втренчи в бледожълтата пенлива напитка. А аз легнах на канапето и се взирах в него, сякаш вече не ме засягаше какво прави. Трябваше на всяка цена да се махна. Или да умра. Мисълта за смъртта ми хареса. Да, смърт. И преди я бях пожелавал. Сега я пожелах отново. Видях я с такава прелестна яснота, с такова мъртвешко спокойствие.

— Изглеждаш зле! — обяви Лестат внезапно. — Почти се съмва. Той дръпна дантелените завеси и аз видях покривите на къщите на фона на тъмносиньото небе. Видях и съзвездието Орион. — Трябва да убиеш! — каза ми той и вдигна стъклото. Стъпи на перваза, а после скочи тихо на покрива на сградата до хотела. Отиваше да вземе ковчезите, или поне единия от тях. Жаждата ми се засилваше като треска, затова го последвах. Желанието да умра не ме напускаше, то бе основната мисъл в ума ми, лишена от всякаква емоция. И все пак трябваше да се нахраня. Вече ти казах, че тогава не убивах хора. Тръгнах по покрива да търся плъхове.

— Но защо… Нали казахте, че Лестат не е трябвало да ви кара да започнете с хора. Нима искате да кажете… че за вас това е било естетически, а не морален избор?

— Ако ме беше попитал тогава, щях да ти кажа, че е естетически, че съм искал да проумея смъртта на етапи. Смъртта на животно ми носеше такова удоволствие, такова невероятно изживяване, че едва бях започнал да я проумявам. Исках да запазя усещането от човешката смърт за времето, когато щях да съм способен да разбирам нещата по-пълно. Но всъщност изборът ми беше морален. Защото всички естетически решения са всъщност морални решения.

— Не ви разбирам — каза момчето. — Според мен естетическите решения могат да бъдат изцяло неморални. Какво ще кажете за клишето за художника, който напуска семейството си, за да може да рисува? Или за Нерон, който свирил на арфа, докато Рим бил в пламъци?

— И тук става въпрос за морален избор. И двамата са служили на по-висше благо, благото на артиста. Конфликтът е между морала на артиста и морала на обществото, а не между естетическото и моралното. Това обаче често остава недоразбрано. И оттук идва загубата, трагедията. Един художник открадва бои от магазин, например. Той е убеден, че е извършил неизбежна, но неморална постъпка, и смята това за грях; изпада в отчаяние и в самосъжаление, сякаш моралът е някакъв огромен стъклен свят, който може да бъде разбит само от една простъпка. Не, тогава аз не се тревожех за това. Тогава не си давах сметка. Вярвах, че убивам животни, а не хора, само по естетически причини и избягвах основния морален въпрос — дали съм прокълнат заради самата си природа.

Защото, макар и Лестат да не ми беше споменавал нищо за дяволи и за ада, аз вярвах, че съм прокълнат, докато вървях след него, както сигурно Юда е вярвал, че е прокълнат, когато е сложил примката на врата си. Разбираш ли?

Момчето не отговори. Понечи да каже нещо, но замълча. По бузите му за миг избиха червени петна.

— А такъв ли сте? — попита то. На устните на вампира заигра лека усмивка. Момчето се взираше в него, сякаш го виждаше за първи път.

— Вероятно… — отвърна вампирът, поизправи се в креслото и кръстоса крака. — Но по-добре да караме поред. Ще продължа с историята си.

— Да, моля ви…

— Тази нощ бях много разстроен, както вече обясних. Бях заобикалял този въпрос, но сега той превзе изцяло мислите ми. Бях в такова състояние, че жадувах да умра. Но, разбира се, всичко това събуди у мен, както се случва и при хората, неистов копнеж да задоволя поне физическата си жажда. Може би дори го използвах като извинение. Вече ти обясних какво означава убийството за един вампир; можеш да си представиш каква е разликата между това да убиеш плъх или човек.

Слязох на улицата след Лестат и тръгнах по пресечките. Тогава беше доста кално, улиците се издигаха над открити отходни канали и целият град беше много по-тъмен, отколкото е сега. Светлините блещукаха като маяци в черно море. Дори на зазоряване се виждаха само високите веранди на къщите и таванските прозорци. За един смъртен в тесните улици беше тъмно като в рог. Дали съм прокълнат? Дали съм дяволско създание? Дали съм негово творение? Не спирах да си задавам тези въпроси. Но ако е така, защо тогава се противях на природата си, защо затреперих, когато Бабет хвърли фенера срещу мен, защо се извръщах, погнусен от убийствата на Лестат? В какъв вампир се бях превърнал всъщност? Накъде водеше този път? Но жаждата ми нарастваше неудържимо; вените ми бяха като оголени нерви в плътта; слепоочията ми пулсираха и накрая вече не можех да издържам. Бях разкъсван от желанието да умра, да се оставя гладът да ме погуби и от инстинкта да убивам. Стоях насред пустата улица, когато чух детски плач.

Чуваше се от една къща наблизо. Приближих се до стената, като се опитвах да разбера каква е причината за този плач. Някакво момиченце плачеше от болка, беше съвсем само. Беше плакало толкова дълго, че скоро щеше да спре от изтощение. Плъзнах ръка под тежкия дървен капак и го дръпнах така силно, че резето се изплъзна.

Тя седеше в тъмна стая до една мъртва жена, която бе умряла може би преди дни. Стаята беше претъпкана със сандъци и бали, сякаш много хора се бяха приготвили за път. Но майката лежеше полуоблечена. Тялото ѝ вече се разлагаше, а детето седеше съвсем само до нея. Мина известно време, преди малката да ме забележи. Тогава започна да ме умолява да направя нещо, да помогна на майка ѝ. Беше едва на пет години — много слаба, мръсотията по лицето ѝ бе размазана от сълзите. Не спираше да ме умолява. Трябвало да хванат кораба, преди да дойде чумата; баща ѝ ги чакал. Разтърси тялото на майка си и се разплака жално и отчаяно. После пак ме погледна и избухна в още по-неудържим плач.

Трябва да знаеш, че тогава изгарях от физическа жажда за кръв. Нямаше да изкарам още ден, без да се нахраня. Но все пак имаше и други възможности — по улиците имаше плъхове, а и някъде наблизо виеше куче. Можех да изляза от стаята, да се нахраня и да се върна веднага. Но онзи въпрос още гореше в мен: бях ли прокълнат? Ако да, защо изпитвах такова съжаление към нея? Защо исках да докосна мъничките ѝ меки ръце, да я прегърна, да я сложа на коляното си, да усетя как склонява глава на гърдите ми и да погаля копринената ѝ коса? Защо жадувах за това? Ако бях прокълнат, не трябваше ли да поискам да я убия, да виждам в нея само плячка, само храна за едно прокълнато същество. Ако бях прокълнат, не трябваше ли да я презирам.

При тези мисли аз видях разкривеното от омраза лице на Бабет, която взема фенера и чака удобен момент да го запали. Видях и Лестат, отново почувствах ненавист към него и реших, че наистина съм прокълнат, а това е адът. Осъзнах, че съм коленичил, забил съм зъби в нежната крехка шия на детето и ѝ шептя, докато вкусвам горещата ѝ кръв: „Ще боли само миг, а после вече няма да чувстваш болка.“ Впих се в нея и не можех да кажа нищо повече. От четири години не бях вкусвал човешка кръв. Чух как ужасено бие сърцето ѝ, но не като на мъж или на плъх, а по-бързо, по-силно — като сърце на дете. То биеше все по-бързо, отказваше да умре, бумтеше като малко юмруче по врата, плачеше: „Няма да умра, няма да умра, не мога да умра, не мога…“ Мисля, че се изправих, все още впил зъби в шията ѝ, ритъмът на сърцето ѝ караше и моето да бие все по-бързо, без шанс да се забави. Свежата кръв бързо нахлуваше в мен, стаята се люлееше пред очите ми. А после, въпреки волята си, аз се взрях с полузатворени очи над извитата ѝ глава, над отворената ѝ уста, към лицето на майката в мрака. Очите ѝ светеха като живи! Пуснах детето и то се свлече на пода като парцалена кукла. Извъртях се ужасѐн от майката, за да избягам, но на прозореца видях познат силует. Беше Лестат. Отстъпваше от прозореца и се смееше. Тялото му бе приведено, сякаш танцуваше по калната улица.

— Луи, Луи! — смееше ми се той и ме сочеше с дългия си тънък пръст. Сякаш да покаже, че ме е хванал на местопрестъплението.

След това прескочи перваза, мина покрай мен, грабна вонящото тяло на майката от леглото и започна да танцува с него.

— Господи Боже! — изпъшка момчето.

— Да, може и аз да съм възкликнал така — каза вампирът. — Лестат се препъваше в детето, докато влачеше майката във все по-разширяващи се кръгове и пееше. Сплъстената коса на мъртвата падаше по лицето ѝ, а главата ѝ се люшкаше напред-назад. Някаква черна течност рукна от устата ѝ. Лестат я хвърли на пода, но аз вече бях избягал през прозореца и тичах по улицата. Той хукна след мен.

— Страх ли те е от мен, Луи? — викаше той. — А, страх ли те е? Детето е живо, Луи. Още диша. Да се върна ли да го направя вампир? Можем да я използваме, помисли си само какви красиви роклички можем да ѝ купим. Луи, чакай, Луи! Ако кажеш, ще се върна за нея!

Той тичаше след мен по целия път до хотела. По целия път през покривите, по които бях хукнал с надеждата да му избягам. Накрая аз скочих през прозореца на нашия салон, обърнах се вбесен и го затворих. Бях напълно обезумял. Обикалях из стаята и се опитвах да измисля начин да го убия. Представях си го изпепелен на покрива под прозореца. Гневът ми беше толкова силен, че бях напълно лишен от здравия си разум. Когато Лестат нахлу през строшения прозорец, ние се сбихме свирепо. Но явно самият ад ме спря — мисълта за ада, мисълта, че и двамата сме изгубени души, пламтящи от омраза. Изгубих увереността си и силата ме напусна. Паднах на пода, а той застана над мен. Очите му бяха съвсем студени, макар че дишаше тежко.

— Ти си глупак, Луи — каза ми той толкова спокойно, че сякаш ме отрезви. — Слънцето изгрява — продължи, като все още дишаше учестено. Погледна към прозореца с присвити очи. Никога не го бях виждал такъв. Сякаш сбиването, или нещо друго, беше извадило на показ най-доброто от него. — Влизай в ковчега — каза ми без никакъв гняв. — Но утре вечер… ще поговорим.

Да, определено бях смаян. Лестат искаше да говорим! Не можех да повярвам. Та ние никога не бяхме разговаряли в истинския смисъл на думата. Мисля, че ти описах с подробности нашите пререкания, нашите гневни сблъсъци.

— Той отчаяно е искал вашите пари и къщите ви — каза момчето. — Или пък може би се е страхувал от самотата, също като вас?

— И аз съм се питал това. Дори съм си мислил, че Лестат е искал да ме убие по някакъв непознат за мен начин. Тогава още не знаех дори защо се събуждам всяка нощ, дали това е някакво автоматично пробуждане от мъртвешкия сън и защо понякога се случва по-рано. Това бе едно от многото неща, които Лестат не ми беше обяснил. Много често той се събуждаше преди мен. Определено ме превъзхождаше в техническите въпроси, както вече ти обясних. И така, онази сутрин аз затворих ковчега си, обзет от дълбоко отчаяние.

Сега е време да ти обясня, че затварянето на ковчега винаги ме разстройваше. То много приличаше на съвременната анестезия на операционната маса. Дори случайната намеса на някой натрапник можеше да причини смъртта ми.

— Но как така? Нали Лестат не би могъл да ви изложи на слънчева светлина, защото сам не може да я понесе.

— Така е, но като ставаше преди мен, той можеше да закове ковчега ми. Или пък да го запали. Цялата работа беше там, че нямах представа какво може да ми стори, но така или иначе нищо не можех да направя по въпроса. Посрещнах слънцето, обзет от мисли за жената и детето. Нямах никакви сили да споря с Лестат, затова се оставих на кошмарните сънища.

— Вие сънувате! — изуми се момчето.

— Да, доста често — каза вампирът. — Понякога ми се иска да не беше така. Защото сънищата са много дълги и ясни, каквито не съм имал като смъртен. А кошмарите са непоносими. В началото тези сънища така ме поглъщаха, че често не исках да се събудя и лежах с часове. Мислех за съня, докато нощта преваляше. Обикалях замаян от сънищата и търсех тяхното значение. В много отношения те бяха също толкова неуловими като сънищата на смъртните. Сънувах брат си, например. Сънувах го близо до мен, в някакво състояние между живота и смъртта, молеше ме за помощ. Често сънувах и Бабет. Почти винаги сънищата ми се развиваха на фона на онази нощна пустош, която бях видял в мига, в който Бабет ме прокле. Сякаш всички в съня ми бродеха безутешни из пустия дом на прокълнатата ми душа. Не помня какво сънувах онзи ден, вероятно защото си спомням твърде добре разговора си с Лестат същата вечер. Виждам, че нямаш търпение да го чуеш.

Е, както вече ти казах, Лестат ме изуми с новопридобитото си спокойствие и с разсъдливостта си. Онази нощ обаче, всичко беше различно. В салона имаше жени. Горяха малко свещи, пръснати по масичката и резбования бюфет. Лестат беше прегърнал едната жена през кръста и я целуваше. Тя беше много пияна и много красива — приличаше на огромна упоена кукла. Къдриците ѝ се спускаха по голите рамене и по почти изложените на показ гърди. Другата жена седеше до масата, на която имаше остатъци от вечеря, и пиеше вино. Явно бяха вечеряли (Лестат се беше престорил, че вечеря, разбира се… ще се изненадаш колко рядко хората забелязват нашите преструвки). Жената до масата изглеждаше отегчена, а аз се разтревожих. Не знаех какво си е наумил Лестат. Ако влезех в стаята, онази жена сигурно щеше да се присламчи към мен. Нямах представа какво ще стане после, но в едно бях сигурен — Лестат възнамеряваше да ги убие. Жената, която беше на канапето с него, вече се беше ядосала от целувките му, от студенината му и липсата му на желание към нея. Другата до масата ги наблюдаваше и черните ѝ очи се изпълниха със задоволство. Лестат стана и тръгна към нея, хвана голите ѝ бели ръце и тя цялата засия. Когато се наведе да я целуне, той ме видя през процепа на вратата. Взря се в мен за момент, но после заговори на дамите. Наведе се и духна свещите на масата.

— Стана много тъмно — каза жената на кушетката.

— Стига, остави ни — сопна ѝ се другата.

Лестат седна и я накара да се настани в скута му.

Тя го направи, а той прехвърли ръката ѝ зад врата си и приглади русата си коса назад.

— Кожата ти е студена — сепна се тя.

— Невинаги е такава — рече той и зарови лице в шията ѝ.

Аз гледах всичко това с интерес. Лестат беше изключително хитър и крайно коварен, но аз се убедих в това напълно, когато той заби зъби в гърлото на жената и я притисна така здраво, че я изпи цялата, без другата жена изобщо да разбере.

— Твоята приятелка не може да носи на вино — каза той, като стана от стола и настани в него безжизнената жена. Положи ръцете ѝ на масата и отпусна главата ѝ на тях.

— Тя е глупачка — каза другата, която беше застанала до прозореца и гледаше светлините отвън. Тогава сградите в Ню Орлиънс бяха ниски, но ти сигурно знаеш това. В такива ясни нощи осветените от фенери улици изглеждаха красиви от високите прозорци на испанския хотел. Звездите онези дни бяха ярки, като маяци, каквито са сега само в открито море.

— Аз мога да сгрея твоята студена кожа по-добре от нея — каза тя и се обърна към Лестат.

Трябва да призная, че изпитах облекчение, че той ще се заеме сам с нея. Но явно си беше наумил друго.

— Така ли мислиш? — попита я той. Хвана я за ръка и тя възкликна:

— О, но ти си топъл.

— Значи кръвта го е сгряла? — попита момчето.

— О, да — отвърна вампирът. — След като убие, вампирът е топъл като теб сега. — Погледна момчето и се усмихна. — Та както ти казах… Лестат хвана ръката на жената и каза, че другата вече го е сгряла. Лицето му беше зачервено и много променено. Той я придърпа към себе си и тя го целуна. По смеха ѝ разбрах, че е усетила страстта му.

— О, но цената за това е висока — каза ѝ той, дори някак тъжно. — Твоята красива приятелка… — той сви рамене и продължи: — Изтощих я напълно.

Сетне се отдръпна назад, сякаш канеше жената да се приближи към масата. Тя го направи с израз на превъзходство. Наведе се почти незаинтересована към приятелката си, но после видя нещо и се сепна. Видя една салфетка, на която бяха покапали последните капки кръв от шията на мъртвата. Жената я взе и се вгледа в петната.

— Спусни косата си — каза ѝ тихо Лестат и тя го направи някак автоматично. Русите ѝ къдрици се спуснаха по гърба ѝ. — Толкова е мека, толкова мека. Знаеш ли как си те представям — в легло, покрито със сатен.

— Какви ги говориш само — засмя се момичето и игриво му обърна гръб.

— Знаеш ли за какво легло говоря? — попита той. Тя се засмя и каза, че вероятно става дума за неговото легло. Погледна го, докато отстъпваше назад, а той, без да отделя очи от нея, бутна леко тялото на приятелката ѝ и то се свлече от стола на пода. Жената ахна и се запрепъва далеч от трупа, като едва не преобърна малката масичка до стената. Свещта върху нея падна и изгасна.

— Точно така, изгаси светлината — каза тихо Лестат. После я хвана здраво и впи зъби в шията ѝ.

* * *

— А вие за какво мислехте, докато гледахте всичко това? — попита момчето. — Не поискахте ли да го спрете, както сте направили, когато е преследвал Френие?

— Не — каза вампирът. — Не можех да го спра. Аз знаех, че той убива хора всяка нощ. Убийството на животни не му доставяше никакво удоволствие. Дори и да изпитвах съжаление към тези жени, то беше заровено дълбоко под собствения ми душевен смут. Още усещах в гърдите си малкото барабанче на сърцето на момиченцето. Още изгарях от въпроси за собствената си непознаваема природа. Бях ядосан, че Лестат е устроил това представление за мен, като бе изчакал да се събудя, за да убие жените. Отново се запитах как да се отърва от него. Изгарях едновременно от омраза и от собствената си слабост.

Междувременно той опря красивите им тела на масата и обиколи стаята, за да запали всички свещи, докато тя не светна като бална зала.

— Ела, Луи — каза ми той. — Мислех да осигуря компания и за теб, но се отказах. Ти си човек, който обича да подбира сам. Жалко, че онази госпожица Френие си пада по хвърляне на горящи фенери. Това би затруднило партито, не мислиш ли? Особено в хотел. — Той настани русокосото момиче така, че главата му падна на задната облегалка на креслото. Тъмнокосата жена лежеше полусвлечена и брадичката ѝ опираше в гърдите. Вече беше съвсем бледа и чертите ѝ се бяха сковали. Явно беше от онези жени, чиято красота всъщност извира от огъня на вътрешната им същност. Но другата изглеждаше като заспала. Дори не бях сигурен дали е мъртва. Лестат беше отворил две рани — една на врата ѝ и още една над лявата ѝ гърда. И двете кървяха обилно. Той вдигна китката ѝ, разряза я с нож и напълни две винени чаши. После ме покани да седна.

— Ще те напусна — казах му веднага.

— И аз така си помислих — отвърна той и се облегна в стола. — Очаквам също да направиш доста цветущо изявление. Кажи ми що за чудовище съм, какъв непоносим грубиян.

— Не смятам да те съдя. Ти изобщо не ме интересуваш. За мен е важно да проумея собствената си природа и вече разбрах, че не мога да очаквам от теб да ми обясниш това. Ти използваш знанието си само за собствена изгода — отвърнах аз. Предполагам, че не съм го погледнал нито веднъж, както всички, които правят подобни изявления. Вслушвах се единствено в собствените си думи. След това обаче видях лицето му — такова, каквото беше предната нощ. Той ме слушаше. И това внезапно ме обърка. Усетих по-силно отвсякога бездната помежду ни.

— Защо стана вампир? — изломотих. — Защо си такъв? Отмъстителен, готов да отнемеш живот дори когато нямаш нужда да го правиш. Защо уби това момиче, когато вече се нахрани? И защо трябваше да я плашиш, преди да я убиеш? Защо я просна така гротескно до масата, сякаш предизвикваш боговете да те поразят заради покварата ти?

Той ме слушаше, без да продума. Аз замълчах, отново бях объркан. Очите му бяха разширени, сякаш бе потънал в размисъл. Вече ги бях виждал такива, но не си спомнях кога. Със сигурност не по време на разговор с мен.

— Според теб какво е вампирът? — попита ме той. Звучеше сериозен.

— Нямам никаква представа. Ти си този, който се преструва, че знае. Нали така?

Той не отговори, сякаш усети неискреността ми, злобата ми. Просто седеше и ме гледаше съвсем спокоен.

— Само че след като се разделим, аз ще се опитам да намеря отговор на това — продължих аз. — Ще пребродя света, ако трябва, но ще открия други вампири. Знам, че съществуват. Сигурен съм, че ги има, и вероятно са много. Знам, че ще открия вампири, които приличат на мен, а не на теб. Вампири, които гледат на света като мен и използват по-висшата си същност, за да разкрият тайни, за които ти дори не си сънувал. Ако ти не ми кажеш всичко, аз ще го открия сам, или ще го науча от тях, когато ги открия.

Той поклати глава и каза:

— Луи! Та ти още си влюбен в света на смъртните! Ти преследваш привиденията на предишното си аз. Френие, сестра му… те са просто въплъщение на онова, което си бил и което още копнееш да бъдеш. Докато си така влюбен в смъртния живот, вампирската ти същност ще е мъртва!

Аз веднага възразих:

— Моята вампирска същност е най-голямото приключение в живота ми. Или поне беше така, преди да изпадна в това объркване, в този смут. Вървях през живота си на смъртен като слепец, който посяга от един предмет към друг, за да продължи. Чак когато станах вампир, успях да оценя богатството на живота. Никога преди това не бях виждал как пулсира, как цъфти едно човешко същество. Не знаех какво представлява живота, преди той да нахлуе като червена струя по устните и по ръцете ми! — Усетих, че се взирам в двете жени. Тъмнокосата вече бе започнала да посинява. Но русата дишаше.

— Тя не е мъртва! — възкликнах аз.

— Зная. Остави я — отвърна Лестат. Вдигна китката ѝ, направи нова рана и напълни чашата си. — Да, думите ти имат смисъл — каза той и отпи. — Ти си истински мислител. Аз не съм такъв и никога не съм бил. Всичко, което знам, съм научил от хората, а не от книгите. Така и не се задържах достатъчно дълго в училище. Но не съм глупак и ти трябва да ме изслушаш, защото си в опасност. Наистина не разбираш вампирската си същност. Приличаш на възрастен, който се взира назад в детството си и осъзнава, че не му се е насладил изцяло. Не можеш вече да се върнеш в детската стая и да играеш с играчките, да очакваш да бъдеш обсипван с любов и грижи само защото вече си осъзнал тяхната ценност. Точно това е отношението ти към смъртния живот. Ти се отказа от него. Ти се сдоби с ново зрение, но няма да можеш да се върнеш в света на смъртните с тези нови очи.

— Да, много добре осъзнавам това! — отвърнах аз. — Но каква е нашата собствена природа! Щом мога да преживявам с кръвта на животни, защо да не живея от нея, вместо да убивам човешки същества!

— А това носи ли ти щастие? — попита той. — Бродиш из нощта, храниш се с плъхове като просяк, а после надничаш през прозореца на Бабет. Притесняваш се за нея и същевременно си безпомощен, като богинята, която дошла през нощта при Ендимион, но не можела да го има. Дори да успееш да я вземеш в прегръдките си и тя да те погледне без ужас или отвращение, какво ще стане тогава? Ще прекарате заедно няколко години, в които ти ще гледаш как тя страда от всички мъки на смъртните и после умира пред очите ти? Това ще ти донесе ли щастие? Това е лудост, Луи. В това няма смисъл. Ти трябва да последваш своята вампирска природа, да убиваш. Защото ти гарантирам, че ако излезеш тази нощ на улицата и хванеш някоя богата и красива жена като Бабет, ако изпиеш кръвта ѝ, докато тя се свлече в краката ти, вече няма да помислиш за Бабет, няма да жадуваш да видиш профила ѝ на светлината на свещите, нито пък ще копнееш да чуеш гласа ѝ. Ти ще се наситиш, Луи, ще си изпълнен с живот. А щом огладнееш, ще го направиш отново, и отново. Кръвта в тази чаша ще бъде все така червена, розите по тапетите ще са също тъй красиво изрисувани. Ти ще виждаш луната все така ясно, ще се наслаждаваш на потрепващия пламък на свещта. Но освен това ще позволиш на изострените си сетива да познаят и красотата на смъртта, защото можем да познаем живота само когато е на прага на смъртта. Нима не разбираш, Луи? Само ти, сред всички създания на света, можеш да зърнеш смъртта в нейната най-чиста форма. Само ти… под сиянието на луната… можеш да отнемаш живот, като самия Бог!

Той се облегна назад и пресуши чашата. Погледна към изпадналата в безсъзнание жена. Гърдите ѝ се повдигаха и спадаха, веждите ѝ се сбърчиха, сякаш идваше на себе си. От устните ѝ се откъсна стон. Лестат никога не ми беше говорил така, дори не бях предполагал, че е способен на това.

— Вампирите са убийци — каза ми той. — Хищници. Те са надарени с всевиждащи очи, за да се откъснат от света, за да виждат човешкия живот в неговата цялост. Не през булото на някаква сладникава тъга, а с невероятното усещане, че си на ръба на този живот, че участваш в божествения план.

— Значи така виждаш ти смъртта! — извиках аз. Момичето изстена отново, лицето ѝ беше много бледо. Главата ѝ се килна на облегалката на стола.

— Защото е точно така — отвърна той. — Искаш да откриеш другите вампири! Но те са убийци! Те нямат нужда от теб, нито от твоята чувствителност. Те ще те забележат много преди ти да ги съзреш и ще видят твоя недостатък. Няма да ти се доверят, дори ще се опитат да те убият. Те биха те убили, дори ако беше като мен. Защото са самотни хищници и не търсят компания. Също като тигрите в джунглата, те ревниво пазят територията си, тайната си. Ако се събират понякога, то е само от съображения за сигурност и винаги единият е роб на другия. Така, както ти си мой роб.

— Аз не съм ти роб! — възпротивих се веднага, но още докато изричах думите, осъзнах, че е точно така. През цялото време бях негов роб.

— Но това е единственият начин да ставаме повече… чрез робство. Как иначе? — попита той. Пак хвана китката на момичето и тя изпищя, когато ножът се вряза в плътта ѝ. Отвори бавно очи, докато той държеше ръката ѝ над чашата. Примигна и с мъка задържа клепачите си вдигнати.

— Изморена си, нали? — попита я той, а тя го гледаше невиждащо. — Изморена! — повтори Лестат и се наведе да я погледне в очите. — Искаш да спиш?

— Да — изстена тя тихо.

Той я взе на ръце и я отнесе в спалнята. Ковчезите ни бяха на пода до стената, но в стаята имаше и покрито с кадифе легло. Лестат обаче не остави момичето на леглото; наведе се бавно и я положи в своя ковчег.

— Какво правиш? — попитах аз от прага на стаята.

Момичето се оглеждаше като изплашено дете.

— Не — изстена тя и запищя, щом Лестат затвори капака.

— Защо направи това? — попитах го аз.

— Защото ми харесва — отвърна той. — Забавлявам се. — Погледна ме и добави: — Не съм казал, че и на теб трябва да ти харесва. Ти си естет, намери си по-изискани забавления. Убивай ги бързо, щом искаш, но ги убивай! Разбери, че си убиец!

Отвратен, той вдигна ръце. Момичето беше спряло да пищи. Лестат издърпа едно малко кресло с резбовани крака до ковчега, седна в него, кръстоса крака и се вгледа в капака. Неговият ковчег беше чисто черен. Не беше правоъгълен, както ги правят сега, а се стесняваше в двата края и леко се разширяваше на мястото, където бяха ръцете — за да могат да бъдат скръстени на гърдите. Ковчегът се отвори и момичето седна в него удивено, с разширени очи. Посинелите ѝ устни трепереха.

— Лягай долу, скъпа — каза ѝ Лестат и я бутна назад. Тя легна и се втренчи в него, беше на ръба на истерията. — Ти си мъртва, мила моя. — Момичето се разпищя и започна да се върти в ковчега, сякаш искаше да избяга през стените и дъното му.

— Това е ковчег, това е ковчег! — пищеше тя. — Пусни ме навън, пусни ме!

— Но ние всички ще легнем един ден в ковчега — каза ѝ той. — Стой мирна, скъпа. Това е твоят ковчег. Мнозина от нас така и не разбират какво е да си в ковчег. Сега ти имаш тази възможност.

Не знам дали изобщо го чуваше, тя просто обезумя. Видя ме да стоя на прага и застина. Гледаше ту Лестат, ту мен, а после прошепна:

— Помогни ми!

Лестат ме погледна.

— Очаквах да усещаш това инстинктивно, като мен — каза той. — Когато ти осигурих възможността да убиеш за първи път, си мислех, че ще жадуваш за това отново, че ще гледаш на човешкия живот като на пълна чаша, която можеш да изпиеш. Също като мен. Но не стана така. Дълго време не те закачах, защото твоята слабост ми изнасяше. Гледах те как се спотайваш нощем, как се пулиш в дъжда и си мислех: „Така е по-лесен за манипулация, той е просто един глупак.“ Но ти си слаб, Луи. Ти се превърна в мишена — не само за вампирите, но и за смъртните. Онази история с Бабет изложи на риск и двама ни. Като че ли искаше да погубиш и себе си, и мен!

— Не можех да гледам повече безчинствата ти — казах аз и му обърнах гръб. Очите на момичето сякаш прогаряха плътта ми.

— Не си могъл, значи! — извика той. — А какво направи снощи с детето? Ти си вампир, също като мен!

Стана и тръгна към мен, но момичето пак се надигна и той се обърна да я блъсне назад.

— Искаш ли да я превърнем във вампир? Да си живеем с нея? — попита ме той.

— Не! — отвърнах веднага.

— Защо? Защото е просто курва? И то адски скъпа курва — добави след малко.

— Ще може ли да оживее, или е изгубила твърде много кръв? — попитах аз.

— Колко трогателно! — засмя се той. — Не, не може да оживее.

— Тогава я убий. — Тя веднага запищя, а той седна в креслото. Аз се извърнах. Лестат се усмихваше, а момичето зарови лице в сатена на ковчега и се разрида. Здравият разум я беше напуснал. Тя плачеше и се молеше на Девата да я спаси. Закри лицето си с шепи и кръвта от прерязаната ѝ китка оцапа косата ѝ и белия сатен. Аз се наведох над ковчега. Тя наистина умираше, очите ѝ горяха, но плътта около тях вече беше синкава.

Тя ме видя и се усмихна.

— Няма да ме оставиш да умра, нали? — прошепна. — Ти ще ме спасиш.

Лестат се протегна и я хвана за китката.

— Но вече е твърде късно, скъпа моя — каза той. — Виж си китката, виж си гърдите. — Лестат докосна раната на гърлото ѝ. Тя притисна гърлото си с ръце, изпъшка и изпищя задавено.

Аз се втренчих в Лестат. Не разбирах защо прави всичко това. Лицето му беше съвсем гладко, като моето сега. Изглеждаше по-свежо от изпитата кръв, но все пак студено и лишено от всякаква емоция.

Той не гледаше злобно като някой злодей от долнопробна пиеса, нито пък се наслаждаваше на страданието ѝ. Просто я гледаше.

— Не исках да бъда лоша — плачеше тя. — Вършех онова, което бях принудена да направя. Ти няма да позволиш да умра, ти ще ме пуснеш. Не мога да умра така, не мога! — Тя се разкъсваше от ридания. — Ти ще ме пуснеш. Трябва да ида при свещеника. Пусни ме.

— Но моят приятел също е свещеник — каза Лестат и се усмихна, все едно беше измислил най-забавната шега. — Това е твоето погребение, скъпа. Виж сега, ти беше на едно вечерно парти и умря. Но Господ ти дава шанс да се покаеш. Нима не разбираш? Хайде, изповядай му греховете си.

Тя първо поклати глава, но после отново се вгледа умоляващо в мен и прошепна:

— Вярно ли е?

— Е, скъпа — обади се Лестат. — Струва ми се, че не се разкайваш. Затова ще затворя капака!

— Престани, Лестат! — изкрещях му аз. Момичето пак се разпищя и аз не можех да издържам повече. Наведох се и хванах ръката ѝ.

— Не мога да си спомня греховете си — каза тя, докато аз оглеждах китката ѝ, решен да я убия.

— Не се опитвай. Само кажи на Господ, че съжаляваш — казах ѝ аз, — а после ще умреш и всичко ще свърши.

Тя легна и затвори очи. Аз забих зъби в китката ѝ и започнах да пия остатъка от кръвта ѝ. Момичето помръдна веднъж, сякаш в съня си, и изрече едно име. После, когато усетих, че сърцето ѝ влиза в онзи хипнотизиращ бавен ритъм, се отдръпнах от нея. Бях много замаян и посегнах да се опра на касата на вратата. Виждах сиянието на свещите с периферното си зрение. Тя вече лежеше напълно неподвижна. Лестат седеше до нея като оплаквач, със спокойно и невъзмутимо изражение.

— Луи — каза ми той. — Нима не разбираш? Ще намериш покой само когато си способен да вършиш това всяка нощ от своя живот. Няма нищо друго. Само това! — Изрече това почти нежно, после стана и сложи ръце на раменете ми. Влязох в салона, смутен от допира му, но не се реших да го отблъсна.

— Ела с мен навън, ела на улицата. Късно е. Не си се нахранил достатъчно. Нека ти покажа кой си. Нека ти покажа кой си наистина! Прости ми, че не се заех досега с това, а оставих всичко на природата. Хайде, ела!

— Не мога да понеса това, Лестат — отвърнах аз. — Избрал си си неподходящ компаньон.

— Но, Луи, та ти още не си опитал!

* * *

Вампирът замълча и се вгледа в момчето. То изглеждаше изумено, не каза нищо.

— Лестат казваше истината. Не бях се нахранил. Бях така потресен от страха на момичето, че го оставих да ме изведе от хотела по тъмното стълбище. Някакви хора излизаха от балната зала на Конд Стрийт и тясната улица се изпълни с народ. В хотелите наоколо имаше вечерни партита и семействата на плантаторите се стичаха в града. А ние минавахме покрай тях като кошмар. Агонията ми беше непоносима. Не бях изпитвал такава душевна болка от дните си на смъртен. И то защото наистина разбирах думите на Лестат. Наистина познавах покоя само когато убивах, макар и за една-едничка минута. Изобщо не се съмнявах, че убийството на животно ми носи единствено смътна утеха и именно незадоволеността ме води при хората и ме кара да наблюдавам тайно живота им. Аз не бях никакъв вампир. И в онзи миг, разкъсван от болка, аз си зададох ирационалния, детински въпрос: „А не бих ли могъл да се върна? Не може ли да стана отново човек?“. Да, докато кръвта на момичето ме сгряваше и усещах физическата възбуда и прилива на сила, аз си задавах именно тези въпроси. Лицата на хората около мен бяха като пламъчета на свещи, носещи се по мрачните вълни на нощта. Аз потъвах в тъмнината. Бях изморен от копнежа. Обикалях улиците, гледах звездите и мислех. Да, това беше истината. Лестат беше прав, че когато убивах, аз задоволявах копнежа си. Но тази истина беше непоносима за мен.

И внезапно се опомних. Улицата беше съвсем тиха. Бяхме се отдалечили от главната част на стария град и приближавахме крепостните стени. Нямаше никакви светлини, само през един прозорец се прокрадваше мъждукането на огън и далечен смях на хора. Но около нас нямаше никой. Бяхме съвсем сами. Внезапно усетих бриза откъм реката и горещия дъх на нощта. Лестат стоеше до мен, но беше застинал като вкаменен. Над дългата ниска редица на заострените покриви се издигаха огромните силуети на дъбовете — безброй полюшващи се силуети под ниско надвисналите звезди. Болката ми бе затихнала за миг, объркването ме напусна. Затворих очи и чух вятъра и шума на бързо течащата река. За момент това ми беше напълно достатъчно. Но знаех, че няма да е задълго, че усещането ще изчезне като скъпоценност, изтръгната от ръцете ми, а аз ще се втурна отчаяно след него, по-самотен от всяко друго божие създание. Тогава чух дълбок глас зад себе си — той изгърмя в нощта като барабанен удар и моментът отлетя:

— Направи това, което изисква природата ти. Всичко останало е просто спомен. Направи онова, което изисква природата ти.

И така, моментът отлетя. Стоях като момичето в салона на хотела, замаян и податлив на всяко внушение.

— Болката е ужасна за теб — каза Лестат. — Ти я усещаш по-остро от всяко друго същество, защото си вампир. Не искаш да продължава, нали?

— Не — отвърнах аз. — Чувствам се така, сякаш съм я взел за невеста и съм я повел в безкраен танц.

— Да, разбирам. — Той стисна ръката ми. — Не се отвръщай от природата си, ела с мен.

Той ме поведе бързо по улицата, като се обръщаше, щом усетеше, че забавям крачка. Държеше ме за ръката, усмихваше се, а аз се радвах на присъствието му, както в нощта, когато дойде и ми каза, че мога да стана вампир.

— Злото е въпрос на гледна точка — шептеше ми той. — Ние сме безсмъртни. Очакват ни безкрайни пиршества, които човешката съвест не би понесла и които смъртните не биха познали, без да се разкаят след това. Господ убива, ние също. Той не подбира — покосява и бедни, и богати. Ние също. Няма други като нас на света, няма други така подобни на Него, черни ангели, които не са затворени в ада, а бродят по Неговия свят и из всичките Негови царства. Тази нощ искам дете. Чувствам се като майка… искам дете!

Трябваше да разбера какво има предвид. Но не разбрах. Беше ме омагьосал напълно. Играеше си с мен, както когато бях смъртен. Водеше ме и повтаряше:

— Болката ти ще изчезне.

Излязохме на една улица, на която няколко къщи светеха. Това бе улица на пансиони, които отдаваха стаи под наем, и на домове на моряци и докери. Влязохме през една тясна врата и тръгнахме по тесен каменен проход, в който дишането ми звучеше като вой на вятър. Лестат се запромъква покрай стената, докато сянката му не се очерта в светлината, струяща от една врата, и не се сля с друга сянка. Главите на двамата мъже се сведоха една към друга, шепотът им беше като шумолене на сухи листа.

— Какво има? — попитах го аз, когато се върна при мен. Изведнъж се изплаших, че възбудата ми може да угасне. Пак зърнах в ума си познатия мрачен и пуст пейзаж. Почувствах смразяващата тръпка на самотата, тръпката на вината.

— Тя е там! — каза ми той. — Твоята дъщеря. Твоето момиченце.

— Какво говориш, за Бога?

— Ти си я спасил — каза ми той. — Знаех си. Оставил си прозореца отворен и случайни минувачи са я довели тук.

— Детето ли? Малкото момиченце? — ахнах аз. Но той вече ме влачеше навътре. Озовахме се в края на дълга редица дървени легла. Във всяко от тях имаше дете, завито с тясно бяло одеяло. Една-единствена свещ гореше в края на помещението, където някаква сестра се беше навела над малко писалище. Ние тръгнахме по пътечката между леглата.

— Умиращи от глад деца, сирачета — каза ми той. — Деца, болни от чума и треска.

Спря и аз видях малкото момиченце в едно от леглата. В този миг отново се появи онзи мъж и прошепна нещо на Лестат, който му отговори тихо — за да не събуди децата. В другата стая се чу плач и сестрата стана и забърза натам.

Лекарят се наведе и уви детето с одеялото. Лестат извади пари от джоба си и ги остави в края на леглото. Лекарят каза, че е много доволен, че сме дошли да я вземем, защото повечето били сирачета. Идвали с корабите. Някои били толкова малки, че дори не можели да кажат, коя от мъртвите е тяхната майка. Явно беше решил, че Лестат е бащата на момиченцето.

Само след миг Лестат вече тичаше по улицата, прегърнал детето. Бялото одеяло се открояваше на черния му жакет и дори на мен, с моето остро зрение, ми се стори, че то се носи в мрака на нощта само, без никой да го носи — като плуваща във въздуха форма, носена от вятъра, като листо, вдигнато и отвяно по някой проход. Настигнах го чак при Плас д’Арм. Детето бе съвсем бледо и беше отпуснало глава на рамото му. Бузките му още бяха румени, въпреки че то беше обезкървено и на прага на смъртта. Отвори очи или поне повдигна клепачи. Видях бялото под извитите мигли.

— Лестат, какво правиш? Къде я носиш? — попитах го аз. Но вече знаех. Той тичаше към хотела и смяташе да я отнесе в стаята ни.

Труповете на двете жени бяха там, където ги оставихме — едната в ковчега, сякаш вече приготвена за погребение, а другата в стола до масата. Лестат прелетя край тях, като че ли изобщо не ги забеляза, а аз го гледах с удивление. Свещите бяха догорели и единствената светлина идваше от луната и звездите. Видях сияещия му профил, когато положи детето на възглавницата.

— Ела, Луи, още не си се нахранил. Знаеш, че е така, нали? — каза ми той със същия спокоен и убедителен глас, с който ми бе говорил цяла вечер. Стисна ръката ми, неговата беше топла и силна.

— Виж я, Луи, колко е сладка, сякаш дори смъртта не може да отнеме свежестта ѝ. Жаждата ѝ за живот е много силна! Помниш ли как я желаеше, когато я видя в онази стая?

Но аз не исках да я убия. Не исках. Внезапно си спомних за огромния конфликт, който причиняваше агонията ми: спомних си мощното биене на сърцето ѝ и жадувах да го изпитам отново. Копнеех за това много силно, но обърнах гръб на детето и сигурно щях да избягам от стаята, ако Лестат не ме беше задържал. Спомних си лицето на майка ѝ и ужасния момент, в който пуснах момиченцето и той влетя в стаята. Но сега Лестат не ми се присмиваше — объркваше ме.

— Тия искаш, Луи. Не разбираш ли, убиеш ли нея, ще можеш да убиеш всеки. Ти я искаше още снощи, но почувства слабост, затова тя е още жива.

Знаех, че това е истина. Ясно си спомнях екстаза си, докато пиех кръвта ѝ, а нейното малко сърце бумтеше лудо.

— Тя е твърде силна за мен… сърцето ѝ не се предава — казах му аз.

— Нима е толкова силна? — усмихна се той и ме придърпа към себе си. — Хайде, иди при нея, Луи, знам какво искаш.

И аз го направих. Приближих се към леглото и я загледах. Гърдите ѝ се повдигаха едва-едва, малката ѝ ръчичка беше оплетена в дългата ѝ златна коса. Не издържах да я гледам така, не исках тя да умре и едновременно с това копнеех за нея. Колкото повече я гледах, толкова по-силно усещах вкуса на кожата ѝ, чувствах как ръката ми се плъзва под гърба ѝ и я придърпва към мен. Усетих мекото ѝ вратле. Мека — да, такава беше тя, мека. Опитвах се да се убедя, че е най-добре да умре — иначе какво щеше да се случи с нея? Но това бяха измамни мисли. Всъщност аз я исках! Поех я в ръцете си и я прегърнах. Пламтящата ѝ бузка се допря до моята, косата ѝ се разстла върху китките ми, галеше клепачите ми. Сладкият ѝ детски аромат беше много силен въпреки слабостта ѝ и приближаващата смърт. Тя изстена в съня си и това ме сломи. Трябваше да я убия, преди да се е събудила и да разбере какво става. Наведох се към шията ѝ и чух как Лестат казва:

— Направи малка рана. Вратлето ѝ е толкова мъничко.

И аз се подчиних.

Няма да ти обяснявам отново какво изпитах, беше омайващо. Каквото винаги е убийството. Коленете ми се подгънаха и аз почти легнах на леглото, докато пиех кръвта ѝ. Сърчицето ѝ забумка отново, не искаше да забави ритъма си, не искаше да се предаде. Докато пиех живота ѝ, част от мен жадуваше сърцето ѝ постепенно да замре и да замлъкне, но Лестат внезапно ме издърпа от нея.

— Но тя не е мъртва — прошепнах аз.

Магията си отиде. Мракът се разсея и аз видях мебелите в стаята. Седях зашеметен и се взирах в детето. Бях така слаб, че не можех да помръдна, отпуснах глава на таблата на леглото и опрях длани на кадифената покривка. Лестат вдигна момичето и му заговори съвсем тихо:

— Ти си болна, чуваш ли ме? Трябва да правиш каквото ти казвам, за да оздравееш.

В тишината, която последва, аз лека-полека дойдох на себе си. Осъзнах какво прави. Видях, че разрязва китката си и я поднася към нея, а тя започва да пие.

— Точно така, скъпа, пий — шепнеше ѝ той. — Трябва да пиеш, за да оздравееш.

— Проклет да си! — изкрещях аз, а той ми изсъска да замълча с блеснали очи. Седеше на канапето, а тя се бе впила в китката му. Бялата му ръка бе сграбчила ръкава ѝ. Ясно виждах как гърдите му се надигат учестено, а лицето му се изкривява както никога досега. Той изстена, но ѝ прошепна да продължава.

Когато пристъпих към прага, той ме стрелна с очи и изсъска: — Ще те убия!

— Но защо, Лестат? — отвърнах му тихо. Той вече се опитваше да я отблъсне, но тя не се откъсваше от него. Беше впила пръстчета в неговите и притискаше китката му към устата си. Дори изстена.

— Спри, спри! — извика ѝ той.

Явно много го болеше. Отскубна се от нея и я хвана за раменете. Тя отчаяно се опита да докопа отново ръката му, но не успя. После го погледна с невинно изумление. Той отстъпи назад и протегна ръка да се защити. Притисна една носна кърпа към китката си и отстъпи още назад — към въжето на звънеца. Дръпна го силно, без да откъсва очи от момичето.

— Какво направи, Лестат? — обадих се аз. — Какво направи?

Погледнах я. Тя беше напълно спокойна, съживена, без никакъв признак на слабост. Беше протегнала крака на дамаската, а нощната ѝ риза се диплеше мека и фина като ангелска одежда около дребното ѝ телце. Не откъсваше очи от Лестат.

— Не и мен — каза ѝ той, — разбра ли? Никога повече. Но аз ще ти покажа какво да правиш!

Отново се опитах да привлека вниманието му, да разбера защо го е направил, но той ме отблъсна толкова силно, че се ударих в стената. Някой почука на вратата. Знаех какво е намислил Лестат и още веднъж се опитах да му попреча, но той се извъртя толкова бързо, че дори не видях как ме удари.

Проснах се на едно кресло, а той отиде да отвори вратата.

— Да, влезте, моля, имахме малък инцидент — каза той на един млад роб. После затвори вратата и го нападна в гръб толкова бързо, че момчето изобщо не разбра какво го е сполетяло. Лестат коленичи над тялото, започна да пие и направи знак на детето да се приближи. То слезе от кушетката, коленичи, хвана китката на роба и прибра назад полите на ризата си. Загриза плътта, сякаш искаше да се нахрани с нея, но Лестат ѝ показа как да действа. После седна назад и я остави да пие. Гледаше гърдите на момчето и когато дойде мигът, се наведе към нея и каза:

— Стига толкова, той умира… Не бива да пиеш, след като сърцето спре, иначе отново ще ти стане зле, много зле. Разбираш ли?

Тя се беше заситила и седна до него. Облегна се на канапето и протегна крака на пода. Момчето умря след секунди.

Аз се чувствах толкова зле, че ми се стори, че тази нощ продължава хиляди години. Седях и ги гледах. Детето се примъкна по-близо до Лестат, сгуши се в него, а той я прегърна, но без да откъсва безизразните си очи от трупа. После погледна към мен.

— Къде е мама? — попита тихо детето. Гласът ѝ съответстваше напълно на красотата ѝ — чист и звънък, като сребърна камбанка. Беше някак чувствен дори. Тя самата беше много чувствена. Очите ѝ бяха широко отворени и ясни като на Бабет. Сигурно ще ме разбереш, ако ти кажа, че почти не осъзнавах какво се случва. Знаех какво означава всичко това, но бях ужасѐн. Лестат стана, вдигна я от пода и тръгна към мен.

— Тя е нашата дъщеря — каза ми той. — Вече ще живее с нас.

Той ѝ се усмихна, но очите му останаха студени. Сякаш всичко това беше една ужасна шега. Погледна ме и видях на лицето му укор. Бутна я към мен. Тя се настани в скута ми и ме прегърна. Отново почувствах мекотата ѝ, свежестта на кожата ѝ. Беше като топъл плод, като праскова, сгряна от слънцето. Огромните ѝ искрящи очи бяха приковани в мен с доверие и любопитство.

— Това е Луи, а аз съм Лестат — каза ѝ той, като коленичи до нея.

Тя се огледа и каза, че стаята е много красива, но искала при мама. Лестат извади гребена си и започна да реше косата ѝ. Задържаше кичурите така, че да не я оскубе. Косата ѝ скоро заприлича на вълни от сатен. Тя беше най-красивото дете, което съм виждал. Сега вече сияеше със студения огън на вампир. Очите ѝ бяха очи на жена. Тя щеше да стане бледа като нас, но иначе щеше да си бъде същата. Вече разбирах думите на Лестат за смъртта, знаех какво означават те. Докоснах двете рани на вратлето ѝ и видях, че още кървят леко. Взех кърпичката на Лестат от пода и я допрях до шията ѝ.

— Майка ти те остави при нас. Иска да бъдеш щастлива — каза ѝ той със същата увереност. — Тя знае, че ние ще те направим много щастлива.

— Искам да пия още — каза тя и се обърна към трупа на пода.

— Не, не тази нощ, утре вечер — отвърна Лестат, после отиде да извади жената от ковчега си. Детето се плъзна от скута ми и аз тръгнах след него.

Малката гледаше как Лестат слага двете жени и момчето в леглото и ги завива чак до брадичките.

— Болни ли са? — попита детето.

— Да, Клодия — отвърна той. — Те са болни и мъртви. Умират, когато пием от тях. — Той тръгна към нея и отново я взе на ръце. Стояхме тримата. Аз бях като омагьосан от нея, от нейната трансформация, от всеки неин жест. Тя вече не беше дете, а дете вампир.

— Е, Луи щеше да ни напусне — обяви Лестат, а очите му се откъснаха от мен и се извърнаха към нея. — Искаше да си отиде. Но вече няма да го направи. Защото иска да остане и да се грижи за теб, да те направи щастлива. — Пак ме погледна и добави: — Няма да заминаваш, нали, Луи?

— Ти си копеле! Ти си демон! — прошепнах аз.

— Не говори така пред дъщеря си — сопна се той.

— Аз не съм твоя дъщеря — каза детето със сребърното си гласче. — Аз съм дъщеря на мама.

— Не, скъпа, вече не си — отвърна Лестат. Погледна към прозореца и веднага затвори вратата на спалнята и заключи. — Вече си наша дъщеря, дъщеря на Луи и на мен, не разбираш ли? Сега кажи с кого искаш да спиш? С него или с мен? — Обърна се към мен и каза: — Може би трябва да спиш с него. Защото… когато съм изморен… не съм особено мил.

* * *

Вампирът замълча, момчето също не продумваше, но накрая промълви:

— Дете вампир.

Вампирът се обърна сепнат към него, после се вгледа в касетофона, сякаш беше нещо чудовищно. Момчето видя, че касетата свършва, веднага отвори куфарчето си и извади нова. Сложи я непохватно в гнездото и погледна към вампира, докато натискаше копчето. Той изглеждаше изморен, скулите му изпъкваха повече отпреди, а сияйните му зелени очи бяха огромни. Бяха започнали интервюто след мръкване, а през зимата в Сан Франциско се стъмваше много рано. Сега беше малко преди десет. Вампирът изправи гръб, усмихна се и каза кротко:

— Готови ли сме да продължим?

— Той е сторил това на едно малко дете само за да ви задържи? — попита момчето.

— Трудно е да се каже. Той така твърдеше. Аз съм убеден, че Лестат по принцип не обичаше да мисли за мотивите си, нито да ги признава дори пред самия себе си. Той беше от хората, които просто действат. Само много сериозни обстоятелства могат да накарат такива хора да се открият и да признаят защо постъпват така и защо изобщо живеят по определен начин. Така се случи онази нощ с Лестат. Той беше принуден да разкрие пред самия себе си защо живее така. Желанието му да ме задържи определено беше причина за това. Но сега смятам, че сам искаше да разбере какво го кара да убива, искаше да опознае собствения си живот. В процеса на разговора той разкриваше мотивите си пред самия себе си. Но определено искаше да ме накара да остана. С мен живееше така, както не би могъл да живее сам. Пък и както вече ти казах, аз не му бях прехвърлил никакво имущество и това го влудяваше. Така и не успя да ме накара да го сторя. — Вампирът се засмя. — Но пък ме накара да направя доста неща! Странно, нали? Успя да ме накара да убия дете, но не и да се разделя с част от парите си. — Той поклати глава и продължи: — Е, все пак не ставаше дума за алчност. Просто се страхувах от него.

— Говорите за него сякаш е мъртъв. Говорите в минало време. Мъртъв ли е? — попита момчето.

— Не зная — отвърна вампирът. — Предполагам, че е мъртъв. Но ще стигнем и дотам. Говорехме за Клодия, нали? Трябва да ти кажа още нещо за мотивите на Лестат онази нощ. Той не вярваше на никого. Беше като котка, единак, самотен хищник. И все пак тогава реши да сподели нещо с мен; беше се разкрил достатъчно, за да ми каже истината. Беше забравил за миг за сарказма и високомерието си. Беше забравил дори за неизменния си гняв. А за Лестат това беше доста необичайно. Докато стояхме на онази мрачна улица, аз почувствах съпричастие, каквото не бях усещал от времето на смъртта си. Струва ми се, че той превърна Клодия във вампир за отмъщение.

— За да отмъсти на вас и на света — предположи момчето.

— Да. Както ти казах, мотивите за всяко действие на Лестат се свеждаха все до отмъщението.

— Заради баща си ли е станал такъв? Заради училището?

— Не зная. Съмнявам се — отвърна вампирът. — Искам да продължа.

— Да, моля ви, продължете. Трябва да продължите! Още е едва десет часът. — Момчето показа часовника си. Вампирът го погледна и се усмихна. Момчето пребледня.

— Още ли се страхуваш от мен? — попита вампирът. Момчето замълча, но се дръпна леко от масата. Протегна се, изпъна крака на голите дъски и после пак ги сви.

— Сигурно е нормално да се страхуваш — каза вампирът. — Но недей. Да продължаваме ли?

— Да, моля ви — настоя момчето и посочи към касетофона.

— Е, добре — започна вампирът, — както сигурно се досещаш, нашият живот доста се промени заради мадмоазел Клодия. Тялото ѝ умря, а сетивата ѝ се пробудиха, също като моите. Аз наблюдавах всичко това с трепет. Но минаха няколко дни, преди да осъзная колко голяма нужда имам от нея, колко жадувам да говоря с нея, да бъда с нея. Първо мислех само как да я защитя от Лестат. Вземах я със себе си в ковчега всяка сутрин и не я изпусках от очи, когато беше с него. Той искаше точно това. Дори от време на време правеше противни намеци.

— Едно гладуващо дете е ужасна гледка — казваше ми той, — а гладуващ вампир е още по-лошо.

Казваше, че ще чуят виковете ѝ чак в Париж, ако я заключи да умре от глад. Но с тези приказки целеше просто да ме сплаши, да ме обвърже, за да не си тръгна. А аз се страхувах да избягам сам, не смеех да оставя Клодия. Тя беше дете. Имаше нужда от грижи.

Грижите за нея ми носеха огромно удоволствие. Тя веднага забрави за петте години на смъртния си живот, или поне така изглеждаше, защото беше странно спокойна. От време на време дори се страхувах, че е загубила разума си, че вероятно някаква болест, с която се е заразила приживе, в комбинация с огромния шок от превръщането ѝ във вампир, са ѝ отнели разсъдъка. Но се оказа, че не е така. Тя просто до такава степен беше различна от мен и Лестат, че дори не можех да го осъзная. Да, тя беше още малко дете, но и свиреп, безжалостен убиец, способен на всичко, за да се нахрани, неприемащ отказ — като всяко дете. Макар че Лестат още ме заплашваше, че ще я нарани, с нея беше много мил. Гордееше се с красотата ѝ, учеше я, че трябва да убиваме, за да се храним, и че никога няма да умрем.

Тогава в града вилнееше чума и той заведе Клодия във вонящите гробища, където на камари бяха натрупани телата на умрелите от жълта треска и чума и където денем и нощем се копаеха гробове.

— Това е смъртта — казваше ѝ той и сочеше гниещия труп на някоя жена. — Но тя няма да сполети нас. Телата ни вечно ще останат такива — свежи и живи, стига да не се колебаем сами да носим смърт, защото само така ще оцелеем.

Клодия гледаше всичко това с неразгадаемо изражение.

На тази възраст тя още нищо не разбираше, затова и не се страхуваше от нищо. Безмълвна и красива, тя играеше с кукли, обличаше ги и ги събличаше с часове. Дори убиваше безмълвна и красива. А аз, променен след разговора с Лестат, вече ловувах хора, и то много хора. Но не само убийствата заглушаваха болката, която ме измъчваше постоянно през нощите в Поант дю Лак, прекарвани единствено в компанията на Лестат и слепия старец. Сега аз бях сред много хора, сред уличните тълпи, които никога не стихваха, в кабаретата, на балове, които продължаваха до сутринта, сред музика и смях, които се изливаха от всеки прозорец. Навсякъде около мен имаше хора, пулсиращи от живот жертви, към които не изпитвах любов като към сестра си и Бабет. Те ми бяха безразлични, храна за моята нужда. И аз ги убивах, по най-различни начини и на различни места, докато бродех невидим като призрак сред този гъмжащ от хора, разрастващ се град. Моите жертви бяха навсякъде около мен, примамваха ме, приканваха ме да се присъединя към трапезата им, да вляза в каретите, в бордеите им. Не се бавех дълго — вземах само колкото ми трябва. Този огромен град, този безкраен низ от очарователни непознати ми носеше моментна утеха за необятната ми меланхолия.

Да, точно така беше. Защото аз се хранех с непознати. Приближавах се само колкото да видя пулсиращата красота, уникалното изражение, да чуя страстния глас, а после убивах. Убивах преди да ме завладеят отвращението, страхът и мъката.

Клодия и Лестат обаче бяха способни на друго. Те оставаха по-дълго в компанията на обречената си жертва, наслаждаваха се на радостта, с която тя, нищо неподозираща, се приближаваше към неизбежната си смърт. Аз обаче още не бях способен на това. Радвах се, че градът расте, защото можех да се изгубя в тълпата като в гора, без да мога да се спра. Действах много бързо, за да не оставя време за болката. И не отлагах смъртта, за да си доставя наслада.

Тогава живеехме в една от новите ми къщи в Рю Роял — в голям и разкошен апартамент над ателие, което бях дал под наем на един шивач. Къщата имаше заден двор с градина и високи стени. Имахме дървени капаци на прозорците, а вратата към алеята за каретите се залостваше. Мястото беше много по-сигурно от Поант дю Лак. Слугите ни бяха свободни чернокожи, които си отиваха по домовете преди изгрев. Лестат купуваше модни стоки от Франция и Испания: кристални полилеи, ориенталски килими, копринени паравани с райски птици, канарчета в огромни златни клетки, изкусни мраморни статуи на гръцки богове и красиво изрисувани китайски вази. Аз бях все така безразличен към разкоша, но въпреки всичко бях очарован от тези изящни произведения на изкуството и занаятите. Можех да се взирам с часове в шарките по килимите или да гледам как светлината на лампите променя мрачните цветове на картините на холандските майстори.

Клодия беше запленена от тези предмети. Гледаше ги с възхитата на невинно дете и беше изумена, когато Лестат нае художник да изрисува по стените на стаята ѝ вълшебна гора с еднорози, златни птици и отрупани с плодове дръвчета до искрящи поточета.

Безброй шивачи и обущари идваха в апартамента ни, за да пременят Клодия в най-красивите детски дрехи, и тя беше великолепна. Детската ѝ красота, златната ѝ коса и извитите ѝ мигли, се допълваха от прекрасно скроени бонета и мънички дантелени ръкавички, разкроени кадифени пелерини, роби с богати ръкави и ярки сини пояси. Лестат си играеше с нея като с красива кукла, аз също; и именно по нейно настояване се отказах от старомодните черни жакети и копринените вратовръзки и започнах да нося сиви палта, ръкавици и черни пелерини. Лестат смяташе, че най-подходящият цвят за един вампир е черното. Вероятно това бе единственият естетически принцип, към който се придържаше стриктно, но пък не възразяваше на нито една проява на разкош. За него ние бяхме завладяваща гледка — особено в ложата ни във Френската опера или пък в Орлеанския театър, където ходехме винаги, щом можехме. Той много обичаше Шекспир и това ме изненадваше, но пък често дремеше на оперите и се събуждаше тъкмо навреме, за да покани някоя красива дама на среднощна вечеря, където щеше да я очарова напълно, преди да я изпрати на оня свят и да се върне у дома с диамантения ѝ пръстен — подарък за Клодия.

Аз се опитвах да образовам Клодия. Все ѝ шепнех, че вечният ни живот ще бъде безсмислен, ако не виждаме красотата, която ни заобикаля в творенията на смъртните. Все се опитвах да погледна дълбоко в очите ѝ, когато четеше дадена от мен книга, когато шепнеше поезия, на която аз я бях научил, или пък когато се опитваше да изсвири измислена от нея песничка на пианото. Тя разглеждаше с часове картинките в книгите и ме слушаше как чета, като седеше така неподвижна, че по някое време аз оставях книгата и се взирах в нея. Тогава тя се раздвижваше, като оживяла кукла и съвсем тихичко ми казваше да продължавам.

По това време започнаха да се случват странни неща. Въпреки че тя не говореше много и беше още съвсем малко дете, аз я откривах сгушена в креслото ми да чете Аристотел, Боеций или пък някой нов роман, току-що дошъл от Европа. Или пък успяваше да засвири музика от Моцарт, която бяхме чули едва предната вечер. Свиреше по памет, но така вярно и концентрирано, че изглеждаше почти като привидение, когато седеше с часове на пианото и първо улавяше мелодията, после ритъма, а накрая съединяваше всичко в едно. Клодия беше загадка. Не беше възможно да разбереш какво знае и какво не знае. Беше страховито да я гледаш как убива. Заставаше на тъмен площад и чакаше да се появи някой мил джентълмен или дама. Очите ѝ бяха по-безумни дори от тези на Лестат. Приличаше на дете, сковано от страх, прошепваше молба за помощ и когато някой я вземеше на ръце, тя се вкопчваше във врата му. Езичето ѝ се подаваше между зъбите, а очите ѝ пламтяха от глад. В първите години убиваше бързо, но после се научи да си играе с жертвите си. Водеше ги в магазини за кукли или пък в някое кафене, където ѝ купуваха горещ шоколад или чай, за да се сгрее. Тя отблъскваше чашите и чакаше, наслаждавайки се на тяхната доброта.

Но щом се наситеше, ставаше мой компаньон, мой ученик. Прекарвахме много часове заедно и тя усвояваше все по-бързо знанието, което ѝ давах. С нея споделях неща, които не можех да споделя с Лестат. Призори лягаше с мен и аз усещах как сърцето ѝ бие до моето. А често, докато свиреше или рисуваше и не знаеше, че съм в стаята ѝ, аз я гледах и си спомнях за онова неповторимо изживяване, когато я убих, когато отнех живота ѝ и изпих кръвта ѝ в смъртоносна прегръдка, в която бях впримчвал мнозина — мнозина, които вече гниеха във влажната земя. Но тя беше жива, прегръщаше ме и ме целуваше с малките си устнички, приближаваше сияйните си очи до моите и аз усещах милувката на миглите ѝ, смеехме се и се въртяхме из стаята в див валс. Баща и дъщеря. Любовник и любовница. Сигурно можеш да си представиш колко прекрасно беше, че Лестат не ми завиждаше за това. Той само се усмихваше и изчакваше тя да отиде при него. Тогава я извеждаше на улицата, помахваха ми за довиждане и тръгваха да споделят онова, което ги свързваше: отиваха да ловуват, да прелъстяват, да убиват.

Минаха години. Много години. И все пак ми трябваше доста време, за да осъзная нещо за Клодия. По изражението ти виждам, че вече се досещаш и се чудиш как така не съм го разбрал по-рано. Ще ти кажа само, че за мен, и за тях, времето не е това, което е за теб. За нас дните не се нижат един след друг — за нас времето е мрачно море, над което вечно се издига луната.

— Тялото ѝ! — обади се момчето. — Тя не е пораснала.

Вампирът кимна.

— Да, тя щеше да остане завинаги дете демон — каза той така тихо, сякаш с почуда. — Както аз оставам млад като в деня на смъртта си. Лестат също. Умът ѝ обаче беше ум на вампир. Опитвах се да разбера как ще премине към зрелостта. Тя започна да говори повече, макар че си остана все така самовглъбена и можеше да ме слуша с часове, без да ме прекъсне. И все пак на кукленското ѝ лице вече имаше очи на жена, невинността ѝ като че беше захвърлена заедно с куклите и с известна доза от присъщото ѝ търпение. Когато седеше на канапето в малката си дантелена нощна роба и нижеше перли, тя изглеждаше някак прелъстителна. Превърна се в зловеща и силна прелъстителка, гласът ѝ беше ясен и сладък, както винаги, но в него вече се долавяше някаква женственост, острота, която понякога беше шокираща. Имаше дни, в които сякаш се събуждаше от обичайното си спокойствие и се смееше на предсказанията на Лестат за бъдеща война или пък, докато пиеше кръв от кристална чаша, обявяваше, че в къщата няма никакви книги и трябва да се сдобием с такива, дори ако трябва да ги откраднем. После ми разказваше студено за библиотека в имение в Сент Мари — някаква жена колекционирала книги, както се събират пеперуди. Питаше дали може да я заведа в нейната спалня.

В такива моменти ме обземаше ужас. Тя беше непредвидима. Но после сядаше в скута ми, заравяше пръсти в косата ми и заспиваше, притисната до сърцето ми, докато ми шепнеше, че и аз няма да порасна като нея, докато не осъзная, че убийството е нещо много по-сериозно от книгите и музиката.

— Ти мислиш само за музика… — шепнеше ми тя.

„Кукличката ми“, така я наричах. Защото тя беше такава. Вълшебна кукла. Надарена с огромен ум и пленителен смях, със заоблени бузки и малка устичка.

— Нека те облека, нека среша косата ти — казвах ѝ аз по навик и после виждах, че се усмихва и ме гледа с малко досада.

— Добре, щом искаш — отвръщаше в ухото ми, когато се навеждах да закопчая перлените ѝ копчета. — Но искам да убиваме заедно тази нощ. Никога не съм те виждала как убиваш, Луи!

Тя вече искаше и собствен ковчег, което ме нарани много дълбоко, но не ѝ го показах. Дадох ѝ позволението си и излязох от стаята. Толкова години бях спал с нея, че я чувствах като част от себе си. Същата нощ я срещнах до един манастир на урсулинките. Приличаше на изгубено сираче. Хукна към мен и ме прегърна с почти човешко отчаяние.

— Не искам да спя сама, ако това те наранява — каза ми съвсем тихо. — Ще продължа да спя с теб, но просто искам да го видя, разбираш ли! Искам да видя детски ковчег.

Отидохме при един майстор на ковчези. Това беше трагедия в едно действие. Аз я оставих в малкия салон и доверих на майстора, че тя скоро ще умре. Обясних му, че държа да получи най-доброто, но че тя не бива да разбира. Той беше потресен, явно си я представи в ковчега, защото се разплака въпреки дългогодишната си практика…

— Но защо, Клодия — умолявах я аз. Ненавиждах това. Ненавиждах тази игра на котка и мишка с безпомощен човек. Но бях безумно влюбен в нея, затова я въведох в стаята и я настаних на дивана. Тя скръсти ръце в скута си и сведе главата си, покрита с малкото боне. Изглеждаше така, сякаш не беше чула какво съм казал за нея във фоайето. Погребалният агент беше възрастен и много изискан цветнокож, който бързо ме дръпна настрани, за да не чуе „детето“.

— Но защо трябва да умре? — замоли ме той, сякаш бях Господ и се разпореждах с тези неща.

— Сърцето ѝ е болно — отвърнах аз и тези думи събудиха някаква тревога в душата ми.

Емоцията по сбръчканото лице на погребалния агент също ме потресе. Споходи ме мимолетен спомен, за някакъв жест, за плач на дете в изпълнена с вонята на смъртта стая. Погребалният агент започна да отваря залите една след друга и да ми показва ковчезите — лакирани в черно и в сребристо. След миг осъзнах, че излизам оттам и бързам към улицата, повел Клодия за ръка.

— Дадох поръчката, да вървим — казах ѝ аз. — Това ме подлудява!

Вдишвах свежия въздух, защото имах чувството, че се задушавам. Видях, че тя ме гледа с безстрастно изражение. Плъзна малката си, облечена в ръкавица ръка в моята и ми обясни търпеливо:

— Просто го искам, Луи.

И така, една нощ тя се изкачи към стълбите на погребалния дом с Лестат, за да вземат ковчега. Оставиха погребалния агент мъртъв, забил глава сред прашните купчини документи на писалището му. Сложиха ковчега в нашата спалня. Клодия го гледаше дълго, сякаш очакваше да оживее или пък да ѝ разкрие някаква мистерия. Но не спеше в него. Спеше с мен.

В нея настъпиха и други промени. Не мога да кажа точно кога, нито да определя в каква последователност. Тя не убиваше безразборно. Следваше точни модели. Бедността започна да я привлича все повече; молеше мен или Лестат да я водим с карета из предградието Сен Мари до кварталите край брега, където живееха имигрантите. Клодия беше като обсебена от жените и децата. Лестат ми разказваше това развеселен, защото аз отказвах да отида с тях и при никакви обстоятелства не можеха да ме накарат да го направя. Клодия си била харесала едно семейство там и ги убивала един по един. Поискала да влезе в гробището на близкия град Лафайет, където се разхождала между високите мраморни гробници в търсене на отчаяни нещастници, които нямали къде да нощуват и се бяха приютили в смърдящите крипти с бутилка вино. Лестат беше много впечатлен. Той виждаше в нея „детето смърт“, така я наричаше. Сестра на смъртта, сладка смърт. Той беше измислил прозвище и на мен, като го придружаваше с дълбок, саркастичен поклон: „Милостивата смърт!“. Изричаше го така, както жените плясват с ръце и възкликват например: „Милостиви небеса!“. Идеше ми да го удуша.

Но между нас нямаше свади. Ние не се месехме в делата на другия. Имахме си порядки. Аз и Клодия изпълвахме къщата с книги, а Лестат продължаваше да трупа луксозни вещи. Но тя започна да задава въпроси.

* * *

Вампирът замълча. Момчето изглеждаше нетърпеливо да чуе останалото, но вампирът само събра дългите си бели пръсти като за молитва, после ги сплете и силно притисна длани. Сякаш напълно беше забравил за присъствието на младежа.

— Трябваше да се досетя, че това е неизбежно — каза той, — трябваше да забележа признаците. Но аз бях запленен от нея, обичах я безкрайно. Тя беше мой другар, единственият другар, когото съм имал, ако не броим смъртта. Трябваше да се досетя. И все пак усещах огромната бездна от мрак, която приближаваше, сякаш винаги вървяхме близо до ръба на пропаст. Пропаст, която щяхме да видим едва когато завием в погрешната посока или пък се разсеем, потънали в мисли. Понякога ми се струваше, че около мен съществува единствено мрак. Сякаш земята всеки миг ще се разтвори и ще погълне Рю Роял и всички сгради ще се срутят в прахта. Най-лошото беше, че ми изглеждаха някак прозрачни, призрачни, като направени от коприна. О, прощавай… разсеях се. Та какво казвах? Че не забелязах признаците на промяната в нея, че се бях вкопчил отчаяно в щастието, което ми бе дала. И още ми даваше. И не обръщах внимание на нищо друго.

Все пак знаци имаше. Тя започна да се държи по-хладно с Лестат. Взираше се в него с часове. Когато той кажеше нещо, тя често не му отговаряше и беше трудно да се прецени дали не го е чула, или просто изпитва презрение към него. И така, нашият крехък домашен мир се взриви заради неговия гняв. Той не искаше да бъде обичан, но не търпеше да го игнорират. Веднъж дори ѝ се нахвърли, като крещеше, че ще я напляска. Аз веднага му се противопоставих, както преди много години.

— Тя вече не е дете — прошепнах му. — Не знам какво е. Сигурно е жена.

Казах му да не обръща внимание и той реши да ѝ отвърне със същото пренебрежение. Една вечер обаче дойде вбесен и ми каза, че не пожелала да тръгне с него, но го проследила след това.

— Какво ѝ става! — крещеше той, сякаш аз съм я родил и трябва да зная.

Една нощ нашите слугини изчезнаха. Имахме две много добри прислужници — майка и дъщеря. Изпратихме кочияша до дома им, но той каза, че са изчезнали. После бащата дойде да чука на вратата ни. Стоеше на тротоара и ме гледаше с онова мрачно и подозрително изражение, което рано или късно се появяваше на лицата на всички смъртни около нас. Това изражение е предтеча на смърт, както бледността може да бъде предтеча на смъртоносна треска. Опитах се да му обясня, че не са идвали на работа, нито майката, нито дъщерята, и ние също ги търсим.

— Тя го е направила! — изсъска ми Лестат от сенките, когато затворих вратата. — Направила им е нещо и е поставила в опасност и трима ни. Ще я накарам да си признае!

Той хукна по витата стълба към вътрешния двор. Знаех, че Клодия е избягала. Беше се измъкнала, докато аз говорех с бащата. Знаех и още нещо — че от една неизползваема кухненска пристройка се носи лека воня на гнило, която се примесваше с аромата на орловите нокти — воня на гробища. Чук как Лестат слиза долу и се приближих към ръждясалите капаци на малката постройка. Там вече не се готвеше, нито пък се вършеше друга работа. Сградата беше обрасла с цяла плетеница орлови нокти. Капаците обаче бяха разхлабени, а пантите им бяха толкова ръждясали, че се разсипаха на прах. Чух как Лестат ахва, когато пристъпихме в мрака.

Майка и дъщеря лежаха една до друга на плочите. Майката беше прегърнала дъщеря си през кръста, а дъщерята беше склонила глава на гърдите ѝ. И двете бяха изцапани с изпражнения, които гъмжаха от червеи. Голям облак комари се вдигна към нас, когато капакът падна на земята. Аз започнах да ги гоня, изпълнен с погнуса. По клепачите и в устите на жените пълзяха мравки. На лунната светлина видях дори сребристите слузести следи на охлюви.

— Проклета да е! — изкрещя Лестат, а аз го хванах за ръката, за да го задържа.

— Какво ще ѝ сториш? — попитах го. — Какво можеш да направиш? Тя вече не е дете, което ще ни послуша и ще се подчини. Трябва да я научим какво не бива да прави.

— Но тя знае! — Той се отдръпна от мен и започна да изтупва жакета си. — Тя знае! Знае какво да прави, и то от години. Знае докъде може да стигне. Няма да ѝ позволя да рискува така.

— Да не би да си господар и на двама ни? Не си я учил на подобно нещо, нито пък аз. Тя смята, че ни е равна. Трябва да поговорим с нея, да се научи да се съобразява с нас. И ние с нея.

Той си тръгна, явно замислен над думите ми, макар че не отговори нищо. Реши да си отмъсти на града. Когато се прибра, беше изтощен и преситен. Нея още я нямаше. Лестат седна на дивана, протегна крака напред и ме попита:

— Погреба ли ги?

— Няма ги вече — отвърнах аз. Нямах сили да обяснявам, че съм ги изгорил в старата пещ в неизползваната кухня. — Но ще трябва да се оправяме с бащата и брата. — Страхувах се от гнева му. Исках веднага да намерим начин да решим този проблем. Той обаче каза, че вече няма нито баща, нито брат. Че смъртта им гостувала тази нощ в малката им къща близо до градските стени и после се помолила за душите им.

— Вино — прошепна той и прокара пръст по устните си. — И двамата бяха изпили много вино. На връщане се хванах, че почуквам по оградите в опит да изкарам мелодия. — Засмя се и продължи: — Но всъщност това замайване не ми харесва. А на теб?

Когато ме погледна, трябваше да се засмея, защото не исках да развалям настроението му. Щом видях, че изглежда спокоен и разумен, аз се наведох към него и казах:

— Чух Клодия да се качва по стълбите. Бъди мил с нея. Вече е свършено.

В този миг тя влезе. Панделките на бонето ѝ висяха, а малките ѝ ботушки бяха покрити с кал. Гледах и двамата напрегнато. Лестат се беше ухилил саркастично, а Клодия се държеше така, сякаш него го нямаше в стаята. Носеше букет бели хризантеми, който беше толкова голям, че телцето ѝ изглеждаше още по-малко. Бонето ѝ се смъкна, увисна на рамото ѝ за момент, после падна на килима. По цялата ѝ коса имаше малки цветчета от хризантеми.

— Утре е Денят на Вси светни — каза тя. — Знаеш ли?

— Да — отвърнах аз. На този ден всички вярващи в Ню Орлиънс ходеха на гробището, за да се погрижат за гробовете на близките си. Варосваха стените на гробниците, почистваха издълбаните по мраморните камъни надписи. Накрая окичваха гробовете с цветя. В гробището „Сейнт Луис“, което беше много близо до нашата къща, бяха гробниците на знатните семейства в Луизиана. Там беше погребан и моят брат. До гробовете имаше дори железни пейки, където близките сядаха, за да поговорят с други опечалени, дошли да навестят скъпите си покойници. В Ню Орлиънс този ден беше нещо като празник. Празник на смъртта. Туристите явно не го разбираха съвсем, но това си беше честване на живота в отвъдното.

— Купих цветята от един търговец — каза Клодия. Говореше тихо и почти неразбираемо. Очите ѝ бяха някак мътни, безизразни.

— За онези двете, които си оставила в кухнята ли? — обади се гневно Лестат. Тя се обърна към него, но не каза нищо. Само го гледаше, сякаш го виждаше за първи път. После пристъпи към него и се взря в лицето му отблизо, като че го изучаваше. Аз тръгнах към тях. Усещах гнева му. Усещах нейната студенина. Тя се обърна към мен, а после, като поглеждаше ту към Лестат, ту към мен, попита:

— Кой от вас го направи? Кой ме направи такава?

Надали съм бил по-изумен някога от нейни думи или дела. И все пак това се очакваше, беше неизбежно мълчанието ѝ да се пропука. Тя обаче не ми обръщаше голямо внимание. Взираше се в Лестат.

— Вие говорите така, сякаш винаги сме били такива, каквито сме сега — каза тя тихо, премерено, детският глас изричаше думите със сериозността на възрастен. — Говорите за другите като за смъртни, а за нас като за вампири. Но невинаги е било така. Луи имаше смъртна сестра, аз я помня. В сандъка му има неин портрет. Виждала съм как го гледа! Той също е бил смъртен като нея. Аз също. Иначе защо не раста? — Тя разтвори ръце и хризантемите паднаха на пода. Прошепнах името ѝ. Исках да отвлека вниманието ѝ, но беше невъзможно. Нямаше връщане назад. Очите на Лестат горяха от вълнение и от злостно удоволствие.

— Ти си ни направил такива, нали? — обвини го тя.

Той вдигна вежди в израз на иронично удивление.

— Че какви сте? — попита. — Нещо друго ли трябваше да бъдете?

Сви колене и се наведе напред с присвити очи.

— Знаеш ли преди колко време беше това? Можеш ли изобщо да си го представиш? Ще трябва да намеря някоя старица, за да ти покажа каква щеше да бъдеш сега като смъртна.

Тя се извърна от него и постоя объркана за момент. После тръгна към креслото до камината, качи се на него и се сви там като безпомощно дете. Прегърна коленете си и кадифеното ѝ палто се отвори, а копринената рокля се опъна по краката ѝ. Взря се във въглените в огнището.

И все пак не изглеждаше никак безпомощна. В очите ѝ гореше някаква решителност, изглеждаше като обсебена.

— Ако беше смъртна, вече щеше да си мъртва! — настоя Лестат, вбесен от мълчанието ѝ. Изпъна крака на пода и настоя: — Чуваш ли ме? Защо изобщо ме питаш за това сега? Защо го правиш на въпрос? Винаги си знаела, че си вампир. — Продължи с тирадата си, като говореше почти същото, което бе казвал много пъти и на мен: опознай природата си, убивай, бъди каквато си. Но всичко това изглеждаше някак не на място, защото Клодия не се свенеше да убива. Тя се облегна в креслото и извъртя глава така, че да може да го вижда. Пак се взираше в него, сякаш виждаше кукла на конци.

— Ти ли ме направи такава? И как? — попита тя и присви очи. — Как го направи?

— И защо да ти казвам? Това си е моя работа.

— Защо да е само твоя? — попита тя с леден глас и студен поглед. — Как се прави? — настоя вече почти разгневена.

Лестат стана от канапето и аз веднага скочих пред него.

— Спри я! — викна ми той. — Направи нещо, не мога да я понасям повече.

После тръгна към вратата, но се върна, надвеси се над Клодия и сянката му падна отгоре ѝ. Тя го гледаше безстрашно, опипваше лицето му с поглед, но изглеждаше напълно безразлична.

— Мога и да поправя стореното — каза той. — Мога да унищожа и теб, и него — добави, като ме посочи с пръст. — Бъди доволна, че те направих вампир, защото мога да те разкъсам на хиляди парченца!

И така, с мира в нашия дом беше свършено, макар че все още всичко изглеждаше спокойно. Дните минаваха, а Клодия не задаваше въпроси. Четеше книги за окултното, за вещици и вещерство, за вампири. Както сигурно се досещаш, повечето бяха пълни измишльотини. Митове, приказки, понякога просто романтични истории на ужасите. Но тя ги четеше. Четеше до зори, като се налагаше да ѝ напомням, че трябва да си лягаме.

Лестат пък нае иконом, прислужница и една бригада работници, които да построят фонтан във вътрешния двор с каменна статуя на нимфа, която излива вода от отворена мида. Купи дори златни рибки и саксии с водни лилии, които сложи във фонтана така, че цветовете им плуваха по повърхността и потрепваха от движението на водата.

Някаква жена го беше видяла да убива на Ниадс Роуд, който води към Карлтън, и във вестниците бяха излезли статии, в които го свързваха с някаква обитавана от духове къща близо до Ниадс и Мелпомена. Това го забавляваше неимоверно. Превърна се в призрака от Ниадс Роуд за известно време, но накрая статиите за него минаха на задните страници на вестниците. Тогава той извърши още едно зловещо убийство на публично място и пак даде храна на въображението на вестникарите. И все пак зад всичко това се криеше и малко страх. Той стана замислен и подозрителен, постоянно ме питаше къде е Клодия и какво прави.

— Всичко с нея ще бъде наред — уверявах го аз, макар че се измъчвах неимоверно от дистанцираността ѝ. Сякаш ми беше невеста. Сега много рядко ми обръщаше внимание, пренебрегваше ме, както пренебрегваше Лестат, и дори излизаше от стаята, докато ѝ говорех нещо.

— За нейно добро е да се оправи! — рече той злобно.

— И какво ще сториш, ако не се оправи? — попитах аз повече от страх, отколкото като обвинение.

Той ме погледна със студените си сиви очи.

— Ти ще се погрижиш за нея, Луи. Поговори с нея! Всичко беше наред и изведнъж виж какво стана. Нямаме нужда от проблеми.

Аз обаче изчаках тя да дойде при мен. Беше ранна вечер, тъкмо се бях събудил. Къщата тънеше в мрак. Видях Клодия да стои до френските прозорци. Беше с рокля с набрани ръкави и колан от розова панделка. Гледаше с притворени очи вечерната тълпа по Рю Роял. Чувах Лестат в неговата стая — изливаше вода от каната. После усетих и аромата на одеколона му — съвсем смътен, като музиката, която долиташе от вратите на едно кафене наблизо.

— Той няма да ми каже нищо — прошепна тя. Не знаех, че е видяла, че съм буден. Приближих се и коленичих до нея. — Ти ще ми кажеш, нали? — добави тя. — Ще ми кажеш как стана.

— Наистина ли искаш да знаеш? — попитах, като се взирах в лицето ѝ. — Или просто искаш да разбереш защо се е случило именно с теб… и каква си била преди? Не разбирам какво имаш предвид под „как стана“, защото ако искаш да узнаеш как се превръща човек във вампир, за да го направиш и ти…

— Дори не знам какво представлява. Какви ги говориш? — отговори тя със студенина. После се обърна и сложи длани на лицето ми. — Убивай с мен тази нощ — прошепна тя страстно, като любовница. — И ми кажи каквото знаеш. Какви сме ние? Защо не приличаме на тях? — И тя погледна към улицата.

— Не знам отговорите на тези въпроси — казах ѝ и тя разкриви лице така, сякаш се опитваше да ме чуе въпреки някакъв силен шум. После поклати глава.

— И аз се питам за същото — продължих, а тя отново доби това странно, напрегнато изражение. Съзрях в него първите признаци на страха, или на нещо по-лошо, по-дълбоко от страх. — Клодия — прошепнах, като притиснах ръцете ѝ към лицето си. — Лестат ти каза едно вярно нещо. Не задавай такива въпроси. От безброй години ти си моя спътница в търсенето ми на всичко онова, което мога да науча за живота на смъртните и за самите тях. Моля те, не споделяй с мен точно тази тревога. Той не може да ни даде отговори. Аз също.

Видях, че не прие думите ми, но не очаквах да се отдръпне така конвулсивно от мен, не очаквах да оскубе косата си с такава жестокост, но после отдръпна ръка, сякаш осъзнала, че жестът е безсмислен. Това ме изпълни с тревога. Тя гледаше към небето. То беше облачно и без никакви звезди — облаците прелитаха бързо откъм реката. Клодия прехапа рязко устни, после се обърна към мен и прошепна:

— Значи той ме е превърнал… нали? Той, а не ти?

Имаше нещо зловещо в изражението ѝ и аз неволно се отдръпнах. Застанах пред камината и запалих единствената свещ пред високото огледало. Внезапно видях нещо стряскащо — в мрака се оформи първо нещо като страховита маска, а после и цял потъмнял череп. Взирах се в него. Миришеше леко на пръст, въпреки че не видях пръст по него.

— Защо не ми отговориш? — попита ме тя.

Чух как Лестат отвори вратата. Той винаги отиваше да убива, след като се събудеше. Аз не правех така.

Прекарвах първите часове на нощта на спокойствие, докато гладът се събуждаше и нарастваше в мен, докато жаждата ми ставаше все по-силна, за да мога да се отдам на лова сляпо и почти неосъзнато. Тя зададе отново въпроса си и той сякаш заплува във въздуха като ек от камбана… а сърцето ми заби лудо.

— Той го е направил, разбира се! Сам го каза. Но ти криеш нещо от мен. Нещо, което той все намеква. Казва, че е нямало да стане без теб!

Аз се взирах в призрачния череп и все пак чувах думите ѝ — те ме удряха като камшик, пришпорваха ме да се обърна и да се изправя лице в лице с нея. Една мисъл премина през ума ми като леден полъх — че и от мен нямаше да остане нищо, освен такъв череп. Обърнах се и видях очите ѝ на светлината от улицата, като две пламъчета на бялото ѝ лице. Приличаше на кукла с избодени очи и на тяхното място сега пламтяха демонични огньове. Тръгнах към нея, като шепнех името ѝ, но всичко, което казвах, умираше, преди да я достигне, и сякаш се изпаряваше, щом докоснеше пелерината или шапката ѝ. Видях малката ѝ ръкавица до вратата — сияеше в мрака. За миг ми се стори, че е отрязана детска длан.

— Какво ти става…? — Тя се приближи и се вгледа в лицето ми. — Какво ти е по принцип? Защо се взираш така в огледалото и в ръкавицата. — Изрече го нежно, но не… не достатъчно нежно. В гласа ѝ се усещаше някаква хладна пресметливост, някаква дистанцираност.

— Имам нужда от теб — казах аз, без да се усетя. — Не искам да те загубя. Ти си единственият ми другар в безсмъртието.

— Но не може да няма други! Не може да сме единствените вампири на тази земя. — И така тя изрече собствените ми думи, които сякаш се връщаха към мен на вълната на нейното самоосъзнаване, на началото на нейното търсене. В тона ѝ не се долавяше болка, а някаква неотложност, студена неотложност. Погледнах я.

— Нима не си същият като мен? — попита тя. — Та нали ти ме научи на всичко, което знам!

— Но Лестат те научи да убиваш. — Вдигнах ръкавицата ѝ. — Хайде, ела, да излезем навън. Искам да изляза… — С мъка успях да ѝ сложа ръкавиците, после вдигнах гъстите ѝ къдрици и ги спуснах над палтото.

— Но ти ме научи да виждам! — каза тя. — От теб чух израза „вампирски очи“. Ти ме научи да отпивам от света, да жадувам за още…

— Никога не съм искал тези думи да прозвучат така — отвърнах ѝ аз. — В твоята уста придобиват друго значение… — Тя ме побутна, искаше да погледна към нея.

— Ела — казах ѝ. — Искам да ти покажа нещо…

Бързо я поведох по коридора и после по витото стълбище през тъмния заден двор. Вече не осъзнавах какво точно искам да ѝ покажа, бях наясно само накъде вървя. Водех я натам по силата на някакъв мощен инстинкт.

Тръгнахме през мрачния град, небето беше виолетово и облаците се бяха разнесли. Звездите бяха малки и бледи, а въздухът бе задушен и ароматен, дори след като отминахме разкошните градини и се отправихме към страховитите тесни улички, където между камъните на паважа растяха цветя. Огромни олеандри бяха разперили дебелите си восъчни стъбла с розово-бели цветове — като чудовищни плевели насред пусто поле. Чувах бързите стъпки на Клодия, която тичаше след мен. Нито веднъж не ме помоли да забавя крачка. Накрая спряхме. На лицето ѝ бе изписано безкрайно търпение. Гледаше ме, застанала насред тъмната и тясна улица, където между испанските фасади на стари малки постройки се издигаха няколко френски къщи със скосени покриви. Бях открил къщата на сляпо, винаги бях знаел къде е, но се опитвах да я избягвам. Никога не завивах покрай този тъмен ъгъл, не исках да мина покрай ниския прозорец, от който бях чул плача на Клодия. Къщата беше съвсем тиха. Беше много порутена, а на тясната улица бяха опънати въжета с пране. Покрай основата на сградата растяха плевели, а стъклата на два от таванските прозорци бяха счупени и заменени с някакви парцали. Докоснах капаците.

— Ето тук те видях за първи път — казах ѝ аз, исках да ѝ обясня всичко и тя да разбере, но все още чувствах ледения ѝ поглед. — Чух те да плачеш. Ти беше вътре, в тази стая, заедно с майка ти. Тя… тя беше мъртва. Беше мъртва от дни, но ти не разбираше това. Стоеше до нея и виеше от мъка. Плачеше много жално, измъчвана от треска и глад. Опитваше се да я събудиш, прегръщаше я от обич… и от страх. Почти се съмваше и аз…

Притиснах с длани слепоочията си.

— Отворих капаците и влязох в стаята. Изпитах жал към теб. Много силна жал. Но… и още нещо.

Видях как устните ѝ се отпуснаха, а очите ѝ се разшириха.

— Ти… ти си пил от мен? — прошепна тя. — Аз съм била твоя жертва!

— Да! — отвърнах аз. — Направих го.

Настъпи безкрайно и мъчително мълчание, което беше непоносимо. Тя стоеше като вкаменена в мрака, а огромните ѝ очи отразяваха светлината. Вятърът се засили и зави тихо в улицата. После Клодия се обърна. Чух тропането на пантофките ѝ, когато се затича. Тя тичаше, без да спира. Аз стоях, не можех да помръдна и се вслушвах в стъпките ѝ, които ставаха все по-тихи. Накрая се обърнах, разкъсван от страх. Да, страхът ми се засилваше все повече и вече ставаше непреодолим. Хукнах след нея. Не можех дори да си помисля, че няма да я настигна, че няма да си я върна, че няма да ѝ кажа, че я обичам и трябва да бъде с мен. Докато тичах по тъмната улица след нея, ми се струваше, че с всяка секунда тя ми се изплъзва все повече и повече. Сърцето ми бумтеше лудо, гладно, измъчено от напрежението и усилието. Внезапно спрях, защото я видях да стои под една улична лампа. Взираше се в мен, сякаш не можеше да ме разпознае. Хванах я за тъничкия кръст и я вдигнах към светлината. Тя ме гледаше с разкривено от мъка лице. Главата ѝ беше леко извърната, сякаш ме гледаше против волята си и се опитваше да овладее отвращението си.

— Ти си ме убил — прошепна тя. — Ти си отнел живота ми!

— Да — отвърнах аз и я притиснах към себе си, за да чувствам ударите на сърцето ѝ. — По-скоро се опитах да го отнема. Да изпия живота ти до капка. Но сърцето ти не приличаше на никое друго. То не спираше да бие, бореше се, докато не се откъснах от теб, защото моето сърце биеше толкова бързо, че щях да умра. Тогава ме намери Лестат. Присмя ми се — чувствителният Луи решил да се нахрани със златокосо дете, с невинно малко дете. Той те взе от болницата, където те бяха откарали. Не знаех какво възнамерява да прави. Беше решил да ми даде урок, да ми разкрие каква е истинската ми природа. „Ето, довърши я“, каза ми той. И аз отново изпитах същата страст. Знам, че ще те загубя завинаги. Виждам го в очите ти! Гледаш ме, както гледаш смъртните — отдалеч, от някаква студена, непознаваема бездна, в която не мога да проникна. Но аз го сторих. Изпитах такъв огромен глад към твоето биещо сърце, към твоите бузки, твоята кожа. Ти беше розова и ароматна — сладко смъртно дете, покрито с улична прах. Прегърнах те отново и започнах да пия. Имах чувството, че сърцето ти ще ме убие, но не ми пукаше. Лестат ни раздели, ухапа собствената си китка и ти даде да пиеш. И ти го направи. Пи, докато той не издържаше повече. Така стана вампир. Същата нощ пи и човешка кръв, както всяка друга нощ оттогава насам.

Изражението ѝ не се беше променило. Плътта ѝ беше като восъчна — само очите ѝ изглеждаха живи. Нямаше какво повече да ѝ кажа, затова я оставих на земята.

— Аз отнех живота ти. А той ти го върна.

— Сега ви мразя и двамата! — каза тя тихо.

* * *

Вампирът замълча.

— Защо ѝ казахте това? — попита момчето след известно време.

— А как иначе? — Вампирът го погледна с леко изумление. — Тя трябваше да знае. Трябваше да отсъди сама. Все пак Лестат не я беше лишил от живот, както стори с мен. Аз го направих. Тя щеше да умре! С живота ѝ на смъртна беше свършено. Но каква е разликата? Защото всички ние умираме! Тя просто виждаше по-ясно това, което всички знаят — че смъртта е неизбежна, освен ако не избереш… това! — Той отвори ръце и се вгледа в бледите си длани.

— Изгубихте ли я? Тя отиде ли си?

— Да си отиде? Къде би могла да иде? Та тя беше съвсем малко дете. Кой щеше да я подслони? Мислиш ли, че щеше да си намери някоя крипта и като вампир от легендите да лежи сред червеи и мравки през деня, а ще се надига нощем, за да броди из някое малко гробище? И все пак не заради това остана с нас. Между нея и мен имаше нещо общо. По това си приличахме и с Лестат. Не можехме да понесем самотата! Имахме нужда от някого! За нас светът на смъртните беше като безкрайна пустош, из която бродехме като слепци, без да успеем да се докоснем до нищо, като вестители на смъртта.

* * *

— Ние сме свързани от омраза — каза ми тя съвсем спокойно след известно време. Открих я до празната камина, късаше малки цветчета от дълго стъбло лавандула. Бях толкова щастлив да я видя, че просто замълчах. И когато тя ме помоли да ѝ кажа всичко, което знам, аз го сторих с готовност. Защото нищо не може да се сравни с ужасната тайна, че именно аз ѝ отнех живота. Бях ѝ казал вече за нощта, когато Лестат я взе от болницата. Тя не задаваше никакви въпроси и рядко вдигаше поглед от цветята. Разказах ѝ всичко и останах на мястото си. Отново се взирах в онзи ужасен череп, слушах как листенцата се плъзгат по роклята ѝ и се чувствах нещастен до мозъка на костите си.

— Не те мразя! — каза ми тя и аз се сепнах. Тя слезе от високата възглавница на дивана и тръгна към мен, ухаеща на цветя. — Така ли мирише смъртно дете? — попита тя. — Луи, любими.

Помня, че я вдигнах и зарових лице в малките ѝ гърди, стиснах крехките ѝ раменца. Ръчичките ѝ се заровиха в косата ми, успокояваха ме.

— Ти си ме виждал смъртна — каза тя, а когато я погледнах, ми се усмихваше. Но меката ѝ целувка беше мимолетна и след миг тя се загледа някъде покрай мен, заслушана в някаква едва доловима, но важна музика.

— Ти си ми дал вечната целувка — каза тя, но някак на себе си. — Ти си ме обичал, с вампирската си природа.

— А сега те обичам и с човешката си природа, ако някога съм я имал — отвърнах аз.

— Да… — каза тя замислено. — Това е твоят недостатък. Ето защо добиваш такова нещастно изражение, когато ти казвам „Мразя те“, както говорят смъртните. Затова ме гледаш така сега. Заради човешкото в теб. В мен няма нищо човешко. И никаква история за това как съм плакала до трупа на майка си и как сте ме превърнали в чудовище няма да върне човешкото в мен. Защото няма такова. Виждам в очите ти страх, когато ти говоря това. И все пак приемам страстта ти за истинска. Ти искаш да проникнеш до сърцевината на нещата, както колибрито забива човка дълбоко в цвета и пърха така бързо, че смъртните не могат да видят малките му крилца. Ти не спираш да търсиш отговори, да се опитваш да проникнеш до същността на нещата. Аз съм вампир повече от теб. И сега шейсет и пет годишният ми сън приключи.

Нейният шейсет и пет годишен сън приключил! Не можех да повярвам на ушите си, защото не исках да повярвам в това. Нима бяха минали толкова години от нощта, когато се опитах да напусна Лестат и не успях, когато се влюбих в нея и забравих за мъките на съмненията, за ужасните въпроси, които ме разкъсваха. Сега те излизаха от нейните устни и тя очакваше отговор. Беше отишла бавно до средата на стаята, като бе пръснала цветчетата лавандула по пода. Прекърши стъблото и го вдигна към устните си. Вече знаеше всичко.

— Той ме е направил… твой другар. Никакви други вериги не са могли да те задържат в твоята самота. Той не е могъл да ти даде друго. Той не даде нищо и на мен… мислех го за очарователен. Харесвах походката му, как почуква с бастуна си по плочите и ме люлее в ръце. Той убива със страст, също като мен. Но вече не го намирам за очарователен. Ти също никога не си го харесвал. Ние бяхме негови кукли; ти си останал, за да се грижиш за него, а аз съм му била нужна, за да задържи теб. Но с това е свършено, Луи. Вече е време да го напуснем.

Време е да го напуснем.

Отдавна не бях мечтал за това. Бях свикнал с Лестат, сякаш той беше просто част от живота ми. Чух шум на улицата — Лестат влизаше по алеята за каретите и скоро щеше да е на задното стълбище. Замислих се за онова, което завръщането му винаги събуждаше в мен — смътна тревога, смътна нужда. Изведнъж мисълта, че мога да се освободя от него завинаги, ме заля като вода — като студени вълни. Станах и ѝ прошепнах, че той идва.

— Знам — усмихна се тя. — Чух го, когато зави зад ъгъла.

— Но той няма да ни позволи да си тръгнем — прошепнах аз, макар че схванах какво означават думите ѝ. Вампирският ѝ инстинкт беше много силен. Тя беше готова. — Явно не го познаваш, щом си мислиш, че ще ни остави да си тръгнем — казах ѝ аз, обезпокоен от самоувереността ѝ. — Няма да ни позволи да си тръгнем.

А тя, все така усмихната, отговори:

— О… нима?

И тогава започнахме да кроим план. Веднага. На следващата нощ дойде агентът ми и започна с обичайните оплаквания, че не е редно да работи на светлината на свещ, но все пак се съгласи да уреди презокеанското ни пътуване. С Клодия щяхме да идем в Европа, с първия възможен кораб, без значение до кое пристанище. Най-важното беше с нас да пътува един сандък, който трябваше да бъде изнесен от къщата през деня и качен на борда, но не в трюма, а в нашата кабина. После трябваше да уредим въпроса с Лестат. Възнамерявах да му оставя наемите от няколко магазина и градските къщи, както и малка строителна компания, която развиваше дейност в предградието Марини. Подписах необходимите документи с готовност. Исках да откупя свободата ни — да уверя Лестат, че просто искаме да попътуваме заедно и той ще може да поддържа луксозния начин на живот, с който беше свикнал. Щеше да има пари и нямаше да се нуждае от мен. През всичките тези години аз го бях държал в зависимост. Разбира се, той изискваше от мен пари като от банкер и ми благодареше възможно най-жлъчно. И все пак ненавиждаше тази си зависимост. Надявах се да приспя подозрителността му, като се заиграя с алчността му. Бях убеден, че е способен да разчита с лекота израженията ми, и това ме изпълваше със страх. Всъщност не вярвах, че е възможно да избягаме от него. Разбираш ли какво искам да кажа? Действах така, сякаш беше възможно, но не вярвах в това.

Междувременно Клодия си играеше с огъня, нейната невъзмутимост ме смайваше — тя четеше книги за вампири и задаваше въпроси на Лестат. Оставаше спокойна при саркастичните му изблици, понякога му задаваше един и същ въпрос, но по различен начин и внимателно улавяше всяко късче информация, което той неволно изпускаше.

— Кой вампир те превърна? — питаше тя, без да вдига поглед от книгата си. — Защо никога не говориш за него? — продължаваше, сякаш не чуваше гневните му думи. Изглеждаше напълно неуязвима за неговото раздразнение.

— Вие сте алчни, и двамата! — заяви той на следващата нощ, като крачеше напред-назад из тъмната стая. Поглеждаше гневно към Клодия, която се беше свила в ъгъла, в кръга светлина, хвърлян от едничка свещ, и заобиколена от купчини книги. — Явно безсмъртието не ви е достатъчно! Вие сте неблагодарници! Можех да предложа този дар на всеки човек навън и той би заподскачал от радост…

— А ти заподскача ли от радост? — попита тя тихо, като едва раздвижи устни…

— Но вие искате да разберете причината. Искате ли да приключим с вашето безсмъртие? Знам как да ви убия. Така лесно, както ви дадох вечен живот!

Той се обърна към мен, мъничкият ѝ силует хвърляше сянка отгоре ми. Косата ѝ грееше като ореол около лицето, което тънеше в мрак, освен скулите — те сияеха.

— Искате да умрете, така ли?

— Знанието не е смърт — прошепна тя.

— Отговори ми, искаш ли да умреш?

— Значи ти раздаваш и живот, и смърт, така ли? — присмя му се тя.

— Да, точно така.

— Ти не знаеш нищо — каза тя мрачно и толкова тихо, че и най-слабият шум от улицата заглушаваше гласа ѝ, отнасяше думите надалеч и аз трябваше да се напрегна, за да я чуя. — Може и онзи, който те е превърнал във вампир, да не знае нищо, и другият преди него. И така назад по веригата — никой не знае нищо и резултатът пак е нищо! А ние трябва да живеем със знанието, че никой нищо не знае.

— Точно така! — изкрещя той внезапно и разпери ръце. В гласа му се усещаше нещо повече от гняв.

После замълча. Тя също. Той се обърна бавно към мен, сякаш бях направил някакво движение, което бе привлякло вниманието му — сякаш се бях изправил зад гърба му. Това ми напомни за поведението на смъртните, когато усещаха дъха ми на тила си и внезапно осъзнаваха, че са съвсем сами… Това е онзи момент на мъчително подозрение, точно преди да видят лицето ми. Той ме гледаше и едва раздвижи устни. Тогава разбрах. Той се страхуваше. Лестат се страхуваше.

Тя го гледаше със същия безразличен поглед, който не изразяваше никаква емоция, нито мисъл.

— Ти ли я зарази с това… — прошепна той.

Драсна клечка кибрит и запали свещите по камината. Вдигна опушените стъкла от лампите и освети цялата стая. Клодия вече не беше само неясен силует. Той застана с гръб към мраморната камина и местеше поглед от свещ на свещ, сякаш това го успокояваше.

— Излизам — заяви накрая.

Тя се изправи, щом той излезе на улицата. Спря в средата на стаята и се протегна. Малкият ѝ гръб се изви, а ръцете ѝ се свиха в малки юмручета. Очите ѝ се присвиха за миг и после се отвориха широко, сякаш се събуждаше от сън. В това имаше нещо противно и оскърбително. В стаята още се усещаше страхът на Лестат, ехо от последните му думи. Сигурно съм се извърнал неволно, защото тя застана до креслото ми и сложи ръка върху книгата, която четях от часове.

— Ела навън с мен.

— Ти беше права. Той не знае нищо. Няма какво да ни каже — рекох аз.

— Нима си се съмнявал в това? — попита ме тя съвсем тихо. — Ще открием други от нашия вид. Ще ги намерим в Европа. Според всички истории в книгите там живеят много вампири. Сигурна съм, че оттам идват вампирите, ако изобщо са дошли отнякъде. Занимавахме се твърде дълго с него. Хайде, да излезем. Да оставим плътта да води разума.

Мисля, че изпитах тръпка на удоволствие при тези думи. Нека плътта води разума.

— Остави книгата и ела да убиваш — прошепна ми тя.

Последвах я по стълбите и през двора, после по тясна алея до друга улица. Там тя се обърна и протегна ръце да я взема. Разбира се, не беше уморена. Искаше просто да може да шепне в ухото ми.

— Не съм му казал за плана ни, за пътуването и парите — казах ѝ аз, но знаех, че тя мисли за друго.

— Той е убил другия вампир — каза ми тя.

— Не, откъде ти хрумна? — попитах я веднага, но думите ѝ ме изплашиха, разбуниха душата ми. Усетих, че с тях ме води нанякъде, сякаш насочваше крачките ми по тъмната улица.

— Просто го знам — каза ми тя властно. — Вампирът го е направил свой роб, а той не е понесъл това и го е убил. Убил го е, преди да узнае всичко от него. А после в паниката си е направил теб свой роб. И ти си станал такъв.

— Не, не… — започнах аз. Усетих как тя притисна буза към слепоочието ми. Беше студена, трябваше да убие. — Не съм роб. Просто нещо като глупав съучастник — признах ѝ аз, признах го пред себе си. Усещах как гладът ми се засилва, пулсира в слепоочията ми, сякаш вените ми се свиваха и цялото ми тяло ме болеше.

— Не, ти си му роб — настоя тя монотонно, сякаш мислеше на глас, сякаш разкриваше малко по малко истината, подреждаше пъзела. — Но аз ще освободя и двама ни.

Спрях. Тя ме притисна и ме подкани да продължа. Вървяхме по дълга и широка алея до катедралата и светлините на Джаксън Скуеър. Водата течеше бързо по канавката в средата на алеята и изглеждаше сребърна на лунната светлина.

— Аз ще го убия — каза Клодия.

Застинах в края на алеята. Усетих как тя се размърда в ръцете ми и се смъкна надолу, без да чака помощ от мен. Оставих я на каменния тротоар. Казах ѝ, че не бива да го прави. Отново бях завладян от онова усещане, което вече ти описах. Всичко около мен — катедралата, жилищните сгради около площада — всичко ми изглеждаше някак призрачно и илюзорно, потрепващо от ужасен вятър. Сякаш земята всеки миг щеше да се разтвори.

— Клодия — изпъшках аз и се обърнах към нея.

— И защо да не го убия! — настоя тя, а гласът ѝ се извиси сребрист и писклив. — Нямам полза от него. Не мога да получа нищо от него. Той ми причинява болка, която няма да търпя!

— А може би и той няма нужда от нас! — отвърнах аз, но с фалшива страст.

Беше безнадеждно. Тя вече се беше отдалечила от мен. Крехките ѝ раменца бяха изправени и издаваха решителност. Вървеше бързо, като малко момиченце, което е излязло на неделна разходка с родителите си, но върви пред тях и се преструва, че е само.

— Клодия! — извиках след нея и я настигнах. Посегнах да хвана тънката ѝ китка, но тя се скова така, сякаш беше излята от желязо. — Клодия, не можеш да го убиеш! — прошепнах аз. Тя отстъпи назад и хукна към друга улица. Един кабриолет изтрополи покрай нас — като внезапна вълна от смях, конски тропот и скърцане на колела. Изведнъж улицата притихна. Аз тръгнах след Клодия и я открих на входа към Джаксън Скуеър — беше вкопчила ръце в желязната ограда. Приближих се към нея и казах:

— Не ме интересува какво мислиш, нито какво изпитваш, ти просто не бива да се опитваш да го убиеш.

— И защо не? Да не мислиш, че е толкова силен! — отвърна тя, но без да откъсва очи от статуята на площада.

— Той е по-силен, отколкото предполагаш! Той е по-силен, отколкото можеш да си представиш! Как възнамеряваш да го убиеш? Не можеш да се мериш с него. Не знаеш как! — Умолявах я, но тя оставаше напълно неподвижна, като дете, взиращо се през витрината на магазин за играчки. Езикът ѝ се появи между зъбите и докосна долната ѝ устна и това предизвика тръпка в цялото ми тяло. Усетих вкуса на кръв. Усетих, че държа беззащитно създание в ръцете си. Исках да убивам. Подушвах и чувах хората по алеите на площада, из пазара, по пристана. Мислех да я взема, да я накарам да ме погледне, да я разтърся, ако трябва, за да ме изслуша, но тя обърна към мен големите си влажни очи и каза:

— Обичам те, Луи.

— Тогава ме послушай, Клодия, умолявам те — прошепнах аз и я прегърнах, внезапно смутен от шепота, бавния и нарастващ шум на човешка реч, който надделяваше над смесените звуци на нощта.

— Той ще те унищожи, ако се опиташ да го убиеш. Няма начин да направиш такова нещо. Не знаеш как. Ако се изправиш срещу него, ще загубиш. Клодия, аз не бих понесъл това.

На устните ѝ се появи едва видима усмивка.

— Не, Луи — прошепна тя. — Мога да го убия. И искам да ти кажа още нещо, една тайна, която ще си остане между мен и теб.

Аз поклатих глава, но тя се притисна още по-близо и притвори клепачи, така че гъстите ѝ мигли почти докоснаха закръглените ѝ бузки.

— Тайната, Луи, е, че искам да го убия. Ще го направя с удоволствие!

Коленичих до нея безмълвен, а тя ме гледаше внимателно, както често в миналото. После каза:

— Убивам хора всяка нощ. Примамвам ги, привличам ги към себе си с някакъв ненаситен глад, с постоянен, несекващ копнеж за нещо… за нещо, не зная точно какво… — Тя притисна устните си с пръсти, устата ѝ се отвори леко и аз видях блясъка на зъбите ѝ. — И изобщо не ми пука за тях — откъде идват и къде отиват — стига да не се изпречват на пътя ми. Но него го мразя! Искам да умре и ще го убия. Ще го убия с удоволствие.

— Но, Клодия, той не е смъртен. Той е безсмъртен. Не може да бъде поразен от болест, нито от старост. Опитваш се да унищожиш живот, който може да продължи до края на света!

— О, да, точно така! — каза тя почти с благоговение. — Живот, който може да продължи с векове. Каква кръв ще е това, каква власт! Мислиш ли, че ще придобия и неговата мощ, когато го убия?

Тогава аз се вбесих. Станах и се извърнах от нея. Чувах човешките гласове наблизо. Говореха за нас, за бащата и дъщерята, които явно много се обичат.

— Не е нужно — казах ѝ аз. — Няма смисъл от това, няма разумно основание…

— И защо да не го направя? От хуманност? Та той е убиец! — изсъска тя. — Самотен хищник! — изрече саркастично собственото му определение. — Не ми се бъркай и не се опитвай да разбереш кога възнамерявам да го сторя, не се опитвай да застанеш между нас…

Тя вдигна ръка, за да хване моята, и я стисна силно. Малките ѝ пръсти се впиха здраво в плътта ми.

— Ако го направиш, сам ще доведеш до унищожението ми. Не можеш да ме разубедиш.

И тя изтича нанякъде — с развяващи се панделки и потропващи пантофки. Аз се обърнах и тръгнах напосоки, исках да потъна в града. Гладът ми ставаше неимоверен. Но не исках да го утоля. Имах нужда този копнеж и това вълнение да притъпят изцяло разума ми. Мислех само за убийство, вървях бавно по една улица, а после по следващата и се приближавах неотклонно към него, като си мислех: „То е нишката, която ме води през този лабиринт. Не аз дърпам тази нишка, а тя дърпа мен…“ После се озовах на Рю Конти и се заслушах в някакъв неясен, но познат шум. В къщата до мен се водеше дуел. Мъже пристъпваха по дървения под — напред, после назад, провлачване на крака и после сребърния звън на рапирите. Аз застанах до стената и ги загледах през високия незакрит от завеси прозорец. Млади мъже се дуелираха посред нощ, позите им бяха като на танцьори, които грациозно се приближават към смъртта, насочват шпаги към сърцето на противника. Пред очите ми се появи младият Френие, който забива острието, а после бива повлечен към ада. Някой беше слязъл по тясното стълбище към улицата — младо момче, толкова младо, че имаше гладките бузи на дете. Лицето му беше розово и пламтеше от дуела. От сивата му куртка и надиплена риза се носеше миризма на парфюм и сол. Усещах топлината му, когато се появи от слабо осветеното стълбище. Смееше се, говореше си сам, кестенявата му коса падаше върху очите и той тръсна глава, като шепнеше нещо. После спря като закован и ме погледна. Взираше се в мен, а клепачите му потрепваха. Засмя се нервно и каза на френски:

— О, простете! Стреснахте ме!

Понечи да направи обичайния поклон и вероятно да ме заобиколи, но замръзна на място, а на лицето му се изписа ужас. Виждах пулса му в розовата плът на бузите, подуших потта, която внезапно обля младото му здраво тяло.

— Видяхте ме на светлината на лампата — казах аз — и лицето ми ви заприлича на смъртна маска.

Той отвори леко уста и неволно кимна, очите му бяха някак замъглени.

— Тръгвай си! Бързо! — казах му аз.

* * *

Вампирът замълча, после се раздвижи, сякаш имаше намерение да продължи, но само протегна дългите си крака под масата, облегна се назад и притисна ръце към главата си като при силна болка в слепоочията. Момчето, което се беше привело силно напред и бе прегърнало с ръце раменете си, се отдръпна съвсем бавно. Погледна към касетата и после към вампира.

— Но вие сте убили някого тази нощ, нали?

— Да, всяка нощ — отвърна вампирът.

— Защо го оставихте да си тръгне тогава? — попита момчето.

— Не зная — каза вампирът, но по тона му личеше, че не иска да говори повече за това. — Изглеждаш уморен — добави той. — Май ти е студено.

— Няма значение — отвърна бързо момчето. — Малко е студено тук. Но не ми пречи. На вас не ви е студено, нали?

— Не — усмихна се вампирът и раменете му се разтресоха от безмълвен смях. След това се замисли, а момчето не откъсваше очи от лицето му. Вампирът погледна към часовника му.

— Тя не успя, нали? — попита тихо момчето.

— А ти как мислиш? — отвърна вампирът. Беше се облегнал назад в креслото си и гледаше напрегнато момчето.

— Ами тя е била… унищожена, както вие казахте — рече момчето и преглътна след думата „унищожена“. — Така ли стана?

— Значи не мислиш, че е била способна да го направи? — попита вампирът.

— Но той е бил много силен. Нали сам казахте, че така и не сте разбрали каква е силата му и какви тайни знае. Откъде би могла да разбере как да го убие?

Вампирът гледа момчето доста дълго, а изражението му беше неразгадаемо. Момчето извърна поглед, сякаш очите на вампира го прогаряха.

— Защо не пийнеш от бутилката, която носиш в джоба си? — попита го вампирът. — Ще те сгрее.

— О, това ли… — притесни се момчето. — Аз просто мислех, че…

Вампирът се засмя.

— Мислиш, че няма да е учтиво, нали? — попита вампирът и се плесна по бедрото.

— Точно така — сви рамене момчето и се усмихна. Извади малка бутилка от джоба на сакото си, отвинти златната капачка и отпи. После я подаде на вампира.

— Не, благодаря — отвърна той с усмивка и вдигна ръка, за да отклони предложението. След миг лицето му отново стана сериозно, той се облегна назад и продължи.

* * *

Лестат имаше един приятел музикант на Рю Домейн. Бяхме се видели на един рецитал в дома на мадам Льо Клер, която живееше на същата улица. По онова време това беше най-модната улица и тази мадам Льо Клер, с която Лестат понякога се забавляваше, беше намерила на този музикант стая в близкото имение. Лестат го посещаваше често. Нали ти казах, че той обичаше да си играе със своите жертви. Сприятеляваше се с тях, примамваше ги да му повярват, да го харесат, дори да го обикнат и чак тогава ги убиваше. Е, с това момче играеше същата игра, макар че тя продължи много повече от останалите му така наречени приятелства. Момчето пишеше хубава музика и Лестат често носеше нотите у дома и свиреше песните на рояла в нашия салон. Момчето имаше голям талант, но беше ясно, че музиката му няма да се продава, защото беше твърде разстройваща. Лестат му даваше пари и прекарваше нощ след нощ с него. Често го водеше по скъпи ресторанти и му купуваше хартията и писалките, необходими, за да пише музиката си.

Както ти казах, тяхното приятелство продължи по-дълго от всяко друго подобно приятелство на Лестат. Не мога да кажа дали наистина се беше привързал към този смъртен, или просто го водеше крачка по крачка към отвратително предателство и жестокост. Често казваше на мен и Клодия, че възнамерява да убие младежа, но всеки път нещо му пречело. Разбира се, не го питах какво изпитва, защото знаех каква ще е реакцията му. Лестат да е очарован от смъртен?! Та той сигурно щеше да изпотроши всички мебели в салона в гнева си.

В нощта след тази, която ти описах, той ме подразни много, като настояваше да идем двамата в апартамента на момчето. Беше във весело настроение и явно държеше на компанията ми. Да, той можеше да бъде и такъв, когато искаше да ида с него на някоя добра пиеса, на опера или балет. Държеше да сме заедно. Мисля, че гледахме „Макбет“ около петнайсет пъти. Ходехме на всяка постановка, дори и на аматьорските, а след това на път към дома Лестат повтаряше реплики от пиесата и даже сочеше минувачите и викаше: „Утре, утре и пак утре!“, докато те не започнеха да се отдръпват от него като от пияница. Но тази му възбуда беше някак френетична и бързо угасваше. Само да кажех и дума, че ми е приятно да съм с него, и той щеше да изостави всякакви подобни занимания за месеци наред. Дори за години. Но ето че сега дойде при мен, в подобно настроение, и ме помоли да ида с него в стаята на момчето. Аз обаче бях като потънал в кататония и му отказах с някакво глупаво извинение. Можех да мисля само за Клодия, за агента и за неизбежното бедствие. Усещах приближаването му и се чудех дали и той го усеща. Накрая Лестат взе една книга от пода, хвърли я по мен и изкрещя:

— Чети си тъпите поеми, тогава! — И излезе навън.

Това ме разстрои. Не мога да ти опиша даже колко ме разстрои. Предпочитах предишния Лестат — хладен, безстрастен, безразличен. Реших отново да поговоря с Клодия да се откаже от намеренията си. Бях напълно изтощен. Но вратата ѝ беше заключена и тя беше навън. Бях я мярнал само за секунда, докато Лестат ми бърбореше нещо — красиво видение, което облича палтото си; с набрани ръкави и виолетова панделка на гърдите. Белите ѝ дантелени чорапи се показваха под малката фуста, а белите ѝ пантофки бяха безукорно чисти. Тя ми хвърли леден поглед, преди да излезе.

Когато се прибрах по-късно тази нощ, бях наситен и твърде изморен, за да се тормозя с мисли. Все пак лека-полека осъзнах, че това е нощта, в която тя ще опита да убие Лестат.

Не мога да ти кажа как разбрах. Просто някои неща в къщата ме притесниха и ме обезпокоиха. Клодия правеше нещо в задния салон, на заключена врата. Чух и друг глас там, някакъв шепот. Клодия не водеше никого в апартамента; само Лестат го правеше — водеше жени от улицата. Но аз знаех, че там има някой, въпреки че не долавях някаква силна миризма или пък определени шумове. После все пак усетих аромат на храна и питие. Във вазата на масичката имаше хризантеми — цветята, които Клодия свързваше със смъртта.

След малко Лестат се прибра, като си тананикаше под нос. Бастунът му потропваше по перилата на витото стълбище. Той измина дългия коридор и влезе в салона. Лицето му беше поруменяло от изпитата кръв, а устните му бяха розови. Той седна пред пианото и каза:

— Познай дали го убих. — Посочи ме с пръст и повтори: — Хайде де, познай.

— Не си го убил — казах аз с безразличие. — Ти ме покани да дойда с теб, а никога не би ме поканил да споделя с теб нечие убийство.

— О, нима! Може пък да съм го убил от гняв, задето ти не дойде с мен! — изкрещя той и вдигна капака от клавишите.

Знаех, че може да продължи в същия дух чак до сутринта. Беше превъзбуден. Гледах го как свири и си мислех: „Може ли наистина да умре? Наистина ли е решена да го стори?“. Дори ми се прииска да ида при нея и да я накарам да забрави за всичко, дори за пътуването, и да заживеем както преди. Но вече знаех, че няма връщане назад. От деня, в който тя започна да му задава въпроси, това беше станало неизбежно. Усещах се притиснат от огромно бреме.

Лестат натисна два акорда едновременно. Имаше превъзходен слух и сигурно дори приживе е бил великолепен пианист. Но свиреше без чувство, винаги беше някак встрани от музиката, извличаше я от пианото като по магия, с виртуозността на вампирските си сетива, но музиката не течеше през него, не излизаше от душата му.

— Е, убих ли го, или не? — попита той отново.

— Не, не си — отвърнах аз, макар че със същия успех можех да кажа и обратното. Бях се концентрирал в усилието да запазя изражението си безучастно.

— Да, прав си. Не го убих — отвърна той. — Харесва ми да съм с него и да си мисля, че мога да го убия и ще го убия, но не сега. После си тръгвам и намирам някой, който прилича поне малко на него. Ако имаше братя… щях да ги убия един по един. Семейството щеше да бъде поразено от мистериозна треска, която щеше да обезкървява всеки от членовете му! — излая той. — Клодия си пада по семействата. Като стана дума за семейства, предполагам, че си чул. Къщата на Френие се смята за обитавана от духове. Надзирателите не се задържат там, а робите постоянно бягат.

Точно това нямах никакво желание да чувам. Бабет беше умряла млада, загубила разсъдъка си. Беше бродила постоянно из руините на Поант дю Лак и настоявала, че е видяла Дявола там и трябва да го открие. Разбрах за това от слуховете. После видях съобщенията за погребението. Често бях изпитвал желание да ида при нея, да се опитам някак да поправя стореното, но си казвах, че нещата ще се оправят от само себе си. В новия ми живот — на нощни убийства — моята хладина към смъртните беше нараснала неимоверно и вече не чувствах Бабет като сестра. Накрая вече наблюдавах трагедията като от балкон в театъра, от време на време се трогвах, но никога достатъчно, за да прескоча перилата и да се намеся в действието на сцената.

— Не говори за нея — казах му аз.

— Добре де. Аз говоря за плантацията. Не за нея. За нея! За твоята любима, твоята страст. — Той ми се усмихна. — Накрая все пак се оказах прав, нали? Но аз ти разказвах за младия ми приятел и как…

— Ще ми се да посвириш — казах аз тихо и небрежно, но все пак настоятелно. Понякога това вършеше работа при Лестат. Понякога той изпълняваше желанията ми, без да се усети. И сега го направи: намръщи се леко, сякаш искаше да ми каже, че съм глупак, и започна да свири. Чух, че вратите на задния салон се отварят и Клодия върви по коридора. „Не идвай, Клодия, замолих се аз наум; върви си, преди всички да загинем.“ Но тя вървеше към нас и спря до огледалото в коридора. Чух как отвори чекмеджето на малката масичка и започва да си реши косата. Беше си сложила парфюм с дъх на цветя. Обърнах се бавно към нея, когато застана на прага. Още беше облечена в бяло. Тръгна тихо към пианото. Застана до него, опря длани на дървото и облегна брадичка на тях. Беше приковала поглед в Лестат.

Виждах профила му и нейното малко личице.

— Какво има сега! — рече той, обърна нотната страница и отпусна ръка на бедрото си. — Искаш да ме дразниш, така ли? Самото ти присъствие ме дразни! — Той погледна към страницата.

— Нима? — отвърна тя с най-сладкия си глас.

— Да, точно така. И ще ти кажа още нещо. Срещнах един човек, от когото ще излезе по-добър вампир от теб.

Тези думи ме смразиха, но не мислех да се намесвам, за да не влоша нещата.

— Разбираш ли какво искам да кажа? — попита я той.

— Трябваше да се изплаша ли? — каза тя.

— Много си разглезена, защото си единствено дете — каза той. — Имаш нужда от брат. Или може би аз имам нужда от брат. И двамата ми омръзнахте. Вие сте алчни, досадни вампири. Не мога да ви понасям.

— Сигурно можем да населим целия свят с вампири — обади се тя.

— Така ли мислиш? — Той се усмихна, в гласа му се усещаше триумф. — Нима смяташ, че си способна да го направиш? Предполагам, че Луи ти е казал как се прави или пък как си въобразява, че се прави. Но ти нямаш толкова сила. Нито пък той.

Това явно я засегна. Не го очакваше. Втренчи се в него и аз видях, че не вярва на думите му.

— А ти откъде се сдоби с толкова сила? — попита тя тихо, с лек сарказъм.

— Това, скъпа моя, е едно от нещата, които ти може никога да не научиш. Защото дори в този Ереб1, в който живеем, трябва да има някаква аристокрация.

— Ти си лъжец — каза тя и се засмя. А щом той отпусна пръсти на клавишите, добави: — Провали намерението ми.

— Твоето намерение? — попита той.

— Да, дойдох да се сдобря с теб, нищо, че си най-големият лъжец на света. Все пак си мой баща — каза тя. — Искам да се сдобрим. Искам всичко да си е както преди.

Сега беше негов ред да не повярва на думите ѝ. Хвърли ми един поглед и пак се обърна към нея.

— Може. Стига да спреш да ми задаваш въпроси. Спри да ме следиш. Спри да търсиш във всяка тъмна уличка други вампири. Тук няма такива! А ти живееш тук и тук ще останеш! — Той като че ли се обърка за миг, сякаш това, че беше повишил глас, го смути. — Аз се грижа за теб. Нямаш нужда от нищо друго.

— А не отговаряш на въпросите ми, защото не знаеш нищо. Това е съвсем ясно. Затова нека сключим примирие, тъй като нямаме друг избор. Имам подарък за теб.

— Надявам се, че е някоя красавица с прелести, каквито ти никога няма да имаш — каза той и я огледа от глава до пети.

Лицето ѝ се промени, сякаш бе на път да загуби контрол, а това никога не се беше случвало. И все пак тя само поклати глава, протегна малката си ръчичка и го задърпа за ръкава.

— Наистина имам подарък. Омръзна ми да споря с теб. Омразата е самият ад, хората, които се мразят, живеят в ад. А ние не сме в ада. Можеш да приемеш подаръка ми, може и да не го приемеш. Няма значение. Нека само да спрем с това. Преди Луи да е напуснал и двама ни. — Тя го дърпаше да стане от пианото и свали дървения капак над клавишите. Обърна Лестат заедно със столчето към вратата.

— Наистина ли имаш подарък за мен?

— Не си се нахранил достатъчно, виждам го по кожата и очите ти. Няма как да си се нахранил толкова рано през нощта. Нека кажем, че ти подарявам няколко приятни момента. Оставете децата да дойдат при мен, нали така е казано — прошепна тя и излезе. Лестат ме погледна и не каза нищо. Аз бях замаян, като упоен. Видях любопитството на лицето му, примесено с подозрение. Той я последва по коридора, а после го чух да издава протяжен стон — от глад и похот.

Отидох до вратата да погледна. Той се беше навел над канапето. Две малки момченца спяха на кадифените възглавници. Розовите им устички бяха отворени, а малките им кръгли личица бяха съвсем гладки. Кожата им беше влажна и сияйна, а къдриците на по-тъмното дете бяха мокри и залепнали по челото му. Веднага разбрах по дрипите им, че са сирачета. Бяха опустошили вечерята, сервирана пред тях в най-фините ни порцеланови съдове. Покривката на масата беше окапана с вино, а сред мръсните чинии стоеше преполовена бутилка. В стаята се носеше някаква неприятна миризма. Приближих се, за да огледам децата по-добре, и видях, че нямат рани по шиите. Лестат се беше навел над по-мургавото момченце, което беше и по-красивото. Толкова красиво, че можеше да бъде изрисувано на свода на някоя катедрала. Не беше на повече от седем години и беше ангелско създание. Лестат прокара леко ръка по откритата му шия и докосна копринените устни. Изпусна въздишка, в която се усещаха и копнеж, и болезнено нетърпение.

— О… Клодия… — изпъшка той. — Направо си надминала себе си. Къде ги намери?

Тя не каза нищо. Беше се настанила в едно кресло, облегната на две огромни възглавници. Краката ѝ стърчаха право напред, а глезените ѝ висяха надолу така, че не се виждаха подметките на малките ѝ пантофки, а заострените им връхчета и малките каишки. Взираше се в Лестат.

— Напиха се с бренди — каза тя. — Трябваше им само напръстник! — И посочи към масата. — Щом ги видях, се сетих за теб… Реших, че ако ги споделим, ще ми простиш.

Той беше поласкан от думите ѝ. Погледна я, хвана единия ѝ глезен и прошепна:

— Сладката ми тя! — Засмя се, но бързо замълча, за да не събуди обречените деца. Направи ѝ примамлив, интимен жест и каза:

— Ела, седни до него. Ти ще пиеш от него, а аз от другия. Ела.

Прегърна я и я настани до момчето. После погали влажната коса на другото дете и докосна клепачите и миглите му. Прокара ръка по лицето му, по слепоочията, бузите и челюстта и започна да масажира кожата му. Беше забравил, че аз и Клодия сме там. Но след малко отдръпна ръката си и седна назад. Сякаш се беше замаял от желание. Погледна към тавана и после към съвършената си жертва. Обърна главата на момчето към облегалката на дивана и то сбърчи леко вежди и изстена.

Клодия не откъсваше очи от Лестат, когато вдигна лявата си ръка и бавно започна да разкопчава копчетата на детето, което лежеше до нея. Бръкна под дрипавата му ризка и докосна плътта му. Лестат стори същото, но внезапно ръката му сякаш придоби свой живот и бързо прегърна детето през гърба. Плъзна се надолу по възглавниците на канапето и коленичи на пода, без да пуска момчето. Придърпа го към себе си и заби лице в шията му. Прокара устни по врата и гърдите му и по малкото зърно, а после пъхна и другата си ръка в разтворената му риза, за да го хване по-добре. Притисна го здраво и заби зъби в шията му. Главата на момчето падна назад, а къдриците му се разпиляха. То отново изпусна лек стон и клепачите му потрепнаха, но не се отвориха. Лестат беше коленичил и го притискаше здраво. Пиеше настървено, извил гръб и скован. Тялото му се люлееше напред-назад, заедно с момчето. Изстенваше от време на време, а накрая целият се напрегна и се опита да отблъсне детето от себе си, сякаш то се беше вкопчило в него. След това обаче пак го прегърна, наведе се, положи го на възглавниците и засмука по-слабо, почти безшумно.

Накрая се отдръпна, притиснал ръце към момчето. Коленичи до него и отметна глава назад. Вълнистата му руса коса беше разрошена. Той се смъкна бавно на пода и протегна крака към канапето.

— О… Господи… — прошепна с изпъната назад глава и притворени очи. Бузите и дланите му добиха цвят. Едната му ръка лежеше на коляното и потрепваше, но накрая застина.

Клодия не беше помръднала. Приличаше на ангел на Ботичели до момчето, което беше останало невредимо. Тялото на детето, от което Лестат беше пил, вече бе пресушено. Тънкото вратле приличаше на прекършено стъбло, а главата му висеше под странен ъгъл на възглавницата.

Но нещо не беше наред. Лестат се взираше в тавана. Видях, че езикът му се подава между зъбите. Лежеше твърде неподвижно и сякаш се опитваше да изплези език, за да докосне устните си. Започна да трепери, раменете му се разтресоха… а след това се отпусна немощно и не помръдна. Втренчените му в тавана сиви очи изглеждаха замъглени. После изпъшка. Аз пристъпих от сенките на коридора, но Клодия ми изсъска да се върна.

— Луи — мълвеше Лестат. — Луи… Луи…

— Не ти ли хареса, Лестат? — попита го Клодия.

— Нещо не е наред — изпъшка той и очите му се разшириха така, сякаш тези думи му бяха коствали огромно усилие. Не можеше да помръдне. — Клодия! — изпъшка той отново и извърна очи към нея.

— Не ти ли хареса вкусът на детската кръв…? — попита тя тихо.

— Луи — прошепна Лестат и успя да надигне леко глава, но бързо се отпусна назад. — Луи, това е… абсент! Много абсент! Тя ги е отровила с абсент. Отрови и мен. Луи… — Той се опита да вдигне ръка и аз се приближих, но застанах от другата страна на масата.

— Върни се! — каза ми тя, слезе от дивана и пристъпи към него. Взираше се в лицето му така, както той се бе взирал в детето. — Абсент, татко — рече накрая, — и лауданум!

— Ти си демон! — изстена Лестат. — Луи… сложи ме в ковчега. — Опита се да се надигне и повтори: — Сложи ме в ковчега! — Гласът му беше вече дрезгав и едва доловим. Ръката му се вдигна треперливо и пак падна.

— Аз ще те сложа в ковчега, татко — каза Клодия, сякаш да го успокои. — Ще те сложа там завинаги. — После измъкна един кухненски нож изпод възглавниците на канапето.

— Клодия! Не го прави! — извиках ѝ аз, но тя ме погледна с небивала злоба и аз се сковах. Наръга го в гърлото и той изкрещя задавено: — Господи! Господи!

Кръвта му рукна по ризата и палтото. Течеше много силно, много по-силно от човешка кръв — защото това беше кръвта на жертвите, от които бе пил тази нощ. Той въртеше глава, извиваше се, опитваше се да спре кръвта. Клодия заби ножа в гърдите му и той политна напред, отвори уста и вампирските му зъби се показаха. Ръцете му конвулсивно посегнаха към ножа и немощно се опитваха да се вкопчат в дръжката. Погледна ме, над очите му бяха паднали кичури коса.

— Луи! Луи!

Изпъшка пак и се свлече настрани на пода. Клодия стоеше и го гледаше. Кръвта му течеше като река. Той стенеше и се опитваше да се надигне, като се опираше на една ръка, а другата се мяташе по пода. Внезапно тя се спусна към него и впи ръце в шията му.

— Луи! — пъшкаше той отново и отново, докато се бореше отчаяно да я отхвърли от себе си. Но тя беше седнала на раменете му и се издигаше и спадаше заедно с тях, докато накрая той успя да я отхвърли. Тя падна на пода и бързо отстъпи от него. Беше вдигнала ръце към устата си, а очите ѝ за миг се замъглиха, но само за миг. Аз се извърнах от нея, целият треперех от видяното, не можех да гледам повече.

— Луи! — каза тя, но аз само поклатих глава. Цялата къща се залюля пред очите ми. Клодия обаче пак ме повика: — Луи, виж какво става с него!

Лестат беше спрял да се мята. Лежеше по гръб. Цялото му тяло се съсухряше, изсъхваше, кожата му ставаше дебела и сбръчкана, и толкова бяла, че личаха и най-малките венички. Аз ахнах, но не можех да откъсна поглед от него дори когато костите бавно започнаха да се очертават под плътта, а устните му се отдръпнаха от зъбите. Носът му се превърна в две зейнали дупки. Очите му обаче си останаха същите. Взираха се диво в тавана, а ирисите се въртяха лудо наляво-надясно, докато плътта залепваше за костите и се превръщаше в пергамент. Тялото му се свиваше под дрехите и накрая остана нещо като безжизнен скелет. Ирисите се извъртяха навътре и бялото на очите помътня. Лестат застина. Останаха само гъстата му коса, палтото и лъснатите до блясък ботуши. Само това остана от него. Аз се взирах потресен в него много дълго.

Клодия просто стоеше на мястото си. Кръвта беше попила в килима и цветята, изтъкани по него, бяха потъмнели. Кръвта лъщеше лепкава и черна и по дървения паркет. По роклята и обувките, по бузата на Клодия също имаше червени петна. Тя избърса петно от бузата си с една смачкана салфетка, потупа роклята си и каза:

— Луи, трябва да ми помогнеш да го изкараме оттук!

— Не мога — отвърнах аз и ѝ обърнах гръб, на нея и на трупа в краката ѝ.

— Да не си луд? Не може да остане тук! — каза тя. — Момчетата също. Трябва да ми помогнеш. Другото момче е мъртво от абсента! Луи!

Знаех, че е права, но ми се струваше невъзможно.

Наложи се да ме води за ръка до кухнята в двора. В пещта там още стояха костите на майката и дъщерята, които Клодия беше убила просто от глупост. Тя ги събра в една торба и я завлече през двора до каретата. Аз подкарах сам коня, като накарах пияния кочияш да се махне, и поех към края на града, към блатистото разклонение на реката, наречено Сейнт Джейн, към мрачното тресавище, което стигаше чак до езерото Пончартрейн. Клодия седеше до мен и мълчеше. Препускахме напред, докато не стигнахме осветените с газени фенери порти на няколко провинциални къщи и чакълестият път се стесни и стана много лош. Блатото се простираше и от двете ни страни — огромна стена от кипариси и лози. Усещах вонята на гнило, чувах шумоленето на животинките.

Клодия беше увила Лестат, по-скоро останките му, с един чаршаф, преди да го изнеса, и за мой ужас го беше поръсила с цветчета от хризантеми. Сега от каретата се разнасяше сладникава, погребална миризма. Трупът беше почти безтегловен и скован, сякаш беше направен само от сухожилия и стави. Прехвърлих го през рамо и тръгнах към черната вода. Тя бързо нахлу в ботушите ми и аз затърсих с крак някаква пътека в тресавището, за да се отдалеча от мястото, където бях оставил двете момчета. Влизах все по-надълбоко с останките на Лестат. Не знам защо. Накрая, когато вече едва виждах пътя, а небето изсветляваше застрашително, аз пуснах тялото му във водата. Останах там за миг и гледах разтреперан безформения бял вързоп под тинестата повърхност. Странната скованост, която бе защитавала разсъдъка ми, откакто потеглихме от Рю Роял, скоро щеше да премине и аз щях да осъзная с пълна сила стореното: Това беше Лестат! Цялата мистерия, трансформация, всичко потъна в мрака. Внезапно почувствах желание да скоча след него, сякаш тайнствена сила ме теглеше натам — да потъна в мрачната вода и никога да не изляза отново. Това желание беше така силно, че беше по-ясно от изречена заповед. Това беше повеля без думи: „Знаеш, че трябва да го направиш. Потъни в мрака. Отърви се от всичко.“

Но в този миг чух гласа на Клодия. Викаше името ми. Обърнах се и я видях през плетеницата от лози. Далечна и мъничка — като бяло огънче на сияещата лента на пътя.

Тази сутрин тя ме прегърна, притисна глава към гърдите ми в ковчега и прошепна, че ме обича, че вече сме свободни от Лестат, завинаги.

— Обичам те, Луи — повтори тя, когато мракът се спусна заедно с капака на ковчега и милостиво ни лиши от всякакви мисли.

Когато се събудих, тя вече беше преровила нещата му. Правеше го спокойно и мълчаливо, но виждах, че кипи от гняв. Вадеше вещите от шкафовете, изпразваше чекмеджетата на килима, сваляше палтата му от закачалките и обръщаше джобовете им. Изхвърляше монетите, театралните билети и другите хартийки. Аз стоях на прага на стаята му и я гледах изумен. Ковчегът му беше затрупан с дрехи и покривки. Изпитах желание да го отворя и да го видя вътре.

— Няма нищо! — рече тя с отвращение и натъпка дрехите му в камината. — Никаква следа откъде идва, нито кой го е превърнал! Нито следа. — Погледна ме сякаш със съчувствие, а аз извърнах очи. Върнах се в своята спалня, която беше пълна с книгите ми и вещите, които бях оставил като спомен от майка си и сестра си. Седнах на леглото и чух, че Клодия застана на прага, но не я погледнах.

— Той заслужаваше да умре! — обяви тя.

— Значи и ние заслужаваме да умрем. Заслужаваме го с всяка изминала нощ. — После извиках: — Махни се от мен! — Сякаш мислите ми се изляха в думи, без мое участие. — Ще се грижа за теб, защото не можеш да се грижиш сама за себе си, но не те искам близо до мен. Ще спиш в ковчега, който си купи. Не идвай при мен.

— Нали ти казах, че ще го направя. Казах ти… — започна тя. За първи път чувах гласа ѝ толкова крехък и звънлив. Погледнах я и се сепнах, но все пак не се трогнах. Лицето ѝ изглеждаше много странно. Никога не бях виждал такава тревога, изписана на кукленско лице.

— Луи, нали ти казах! — повтори тя с треперещи устни. — Направих го за нас. За да бъдем свободни.

Не можех да я гледам такава. Красотата ѝ, привидната ѝ невинност и тази ужасна тревога. Минах покрай нея, може и да съм я потупал по гърба, не знам, но стигнах почти до стълбите, когато чух странен звук.

Никога, през всичките години, прекарани с нея, не бях чувал нещо подобно. Не го бях чувал от нощта, когато я намерих — смъртно дете, вкопчено в майка си. Тя плачеше!

Това ме върна обратно против волята ми. Но тя не плачеше, за да ме върне. Плачеше, обзета от безнадеждност, сякаш не я интересуваше дали ще я чуя, дали целият свят ще я чуе. Открих я легнала на леглото ми, там, където сядах да чета. Беше свила колене към гърдите си, а цялото ѝ тяло се тресеше от риданията. Звукът беше ужасен. Беше по-сърцераздирателен и по-непоносим от плача ѝ онази нощ, когато беше още смъртно дете. Седнах бавно до нея и сложих ръка на рамото ѝ. Тя вдигна стреснато глава, очите ѝ бяха разширени, а устата ѝ трепереше. По лицето ѝ имаше следи от сълзите, примесени с кръв. Малка червеникава капка беше паднала на едната ѝ ръка. Тя явно не осъзнаваше това и не го виждаше. Прибра косата от челото си, а тялото ѝ потрепна от протяжно, умоляващо ридание.

— Луи… ако те изгубя, няма да ми остане нищо — прошепна тя. — Не мога да поправя стореното, за да си те върна. Не мога да поправя стореното. — Тя ме прегърна, притисна се към гърдите ми и отново се разплака. Ръцете ми не искаха да я прегърнат, но после се задвижиха, сякаш от само себе си, притиснаха я и погалиха косата ѝ.

— Не мога да живея без теб… — прошепна тя. — По-добре да умра, отколкото да живея без теб. Ще умра като него. Не мога да понеса да ме гледаш така. Не мога да понеса да не ме обичаш. — Риданията ѝ се засилваха, ставаха все по-горчиви, докато накрая аз се наведох и я целунах по мекото вратле и по бузите. Бузи като зимни сливи. Сливи от омагьосана гора, където никой плод не пада от клона, където цветята никога не вехнат.

— Добре, скъпа… — казах ѝ аз. — Добре, любима. — И я залюлях бавно в ръцете си, докато тя не задряма, като мърмореше нещо за това как ще бъдем вечно щастливи, свободни от Лестат, ще започнем най-голямото приключение в живота си.

Най-голямото приключение в живота си. Какво означава да умреш, когато можеш да живееш до края на света? А какво значи „краят на света“? Само фраза, защото кой знае какво представлява самият свят? Живял съм в два века, видял съм как илюзиите на единия се разбиват в другия, бил съм вечно млад и много древен, не съм хранил никакви илюзии, живял съм миг по миг, като сребърен часовник, тиктакащ в пустошта. Той има изрисуван циферблат и деликатни стрелки, но няма кой да го погледне. Осветява го светлина, която не е истинска светлина, като онази, от която Господ е сътворил света, преди да сътвори самата светлина. Тиктака, тиктака, тиктака, с прецизността на часовник в стая, голяма колкото цялата Вселена.

Отново вървях по улицата, Клодия беше излязла да убива. Ароматът на косата ѝ и роклята ѝ още се усещаше по пръстите и по палтото ми. Очите ми се взираха далеч напред, като бледи лъчи на фенер. Оказах се до катедралата. Какво означава да умреш, когато можеш да живееш до края на света? Мислех за смъртта на брат си, за тамяна и молитвите. Прииска ми се да съм пак в онази погребална стая, да слушам оплаквачките, потракването на зърната на броениците, да вдъхвам миризмата на восък. Спомних си плача. Спомних си го така ясно, сякаш е било вчера, сякаш е току зад прага. Видях се как вървя бързо по коридора и леко бутам вратата.

Голямата фасада на катедралата се издигаше като тъмна грамада от другата страна на площада. Вратите ѝ бяха отворени и вътре трепкаше светлина. Беше ранна съботна вечер, хората отиваха на изповед преди неделната служба и причастието. Свещите горяха в големите полилеи. В другия край на нефа от сенките изплуваше олтарът, отрупан с цветя. На мястото на катедралата навремето имаше стара църква, в която бяха донесли тялото на брат ми за последната служба преди погребението. Внезапно осъзнах, че оттогава не съм стъпвал тук. Нито веднъж не бях изкачвал каменните стъпала, не бях пристъпвал прага, не бях минавал през отворените врати.

Не ме беше страх. Може би съм копнеел нещо да се случи, може би съм искал камъните да затреперят, когато вляза в сенчестото фоайе и видя олтара в дъното. Сега си спомням, че веднъж минах оттам, когато всички светлини бяха запалени и химните отвътре се изливаха по Джаксън Скуеър. Тогава се поколебах, зачудих се дали ще загина, ако вляза вътре, че може би Лестат не ми е разкрил и тази тайна. Изпитвах огромно желание да вляза, но успях да се въздържа и да се откъсна от отворените врати, от хората, чиито гласове се сливаха в един. Носех нещо за Клодия — една кукла. Кукла с булчинска рокля, която бях взел от витрината на един тъмен магазин за играчки и бях сложил в голяма кутия, опакована с красива хартия и панделки. Кукла за Клодия. Помня, че продължих нататък, понесъл кутията, като усещах силно вибрациите на органа зад мен, а очите ми се присвиваха от силния блясък на свещите.

И така, сега си припомнях този момент и страха, който се събуди в мен, щом зърнах олтара и чух католическия химн. Отново се замислих за брат си. Видях ковчега на поставката на колела в центъра на пътеката и процесията от опечалени зад него. Вече не изпитвах страх.

Дори жадувах да почувствам някакъв страх, да видя някаква причина за страх, докато вървях бавно покрай тъмните каменни стени. Беше мразовито и влажно, въпреки че беше лято. Отново си спомних за куклата на Клодия. Къде ли беше тя? Клодия си игра с нея много години. Внезапно се видях как я търся, обзет от безпокойство и трескавост, както човек търси нещо в кошмарите си и все се натъква на врати, които не се отварят, или на чекмеджета, които не могат да се затворят, повтаря отново и отново същите безсмислени движения, без да може да разбере защо това усилие изглежда така отчаяно, защо метнатият на някое кресло шал предизвиква огромен ужас в душата му.

Влязох в катедралата. Една жена излезе от изповедалнята и тръгна покрай дългата редица на чакащите. Мъжът, чийто ред беше да влезе вътре, не помръдваше. Аз забелязах това, въпреки особеното си състояние, и се обърнах да го погледна. Той се взираше в мен. Аз веднага се извърнах и след малко го чух как влиза в изповедалнята и затваря вратата. Тръгнах по пътеката на църквата и седнах на една празна пейка — не толкова от изтощение, колкото от желание да го направя. Почти коленичих по стар навик. Съзнанието ми беше замъглено и измъчено като на всяко човешко създание. Затворих очи за момент и се опитах да прогоня всички мисли. Просто слушай и гледай, казах си. И така, по силата на волята ми, моите сетива се отърсиха от мъчението. Чух в сумрака шепота на молещите се, лекото потракване на зърната на броениците, тихото песнопение на жената, която беше коленичила пред изображението на Христовата смърт. Изпод морето от църковни пейки се носеше миризма на плъхове. Един плъх се щураше близо до олтара, плъх имаше и в огромния резбован страничен олтар на Девата, по който горяха златни свещници, а огромните бели хризантеми бяха свели глави от стъблата си. По цветчетата блестяха капки. Неприятна миризма се носеше от няколко вази, от главните и страничните олтари, от статуите на Девата и Христос, от светците. Аз се взирах в тези статуи, внезапно обсебен от безжизнените профили, втренчените очи, празните ръце, от замръзналите дипли. Изведнъж тялото ми се разтресе с такава сила, че полетях назад и се вкопчих в пейката пред мен. Това беше същинско гробище на мъртви форми, погребални образи и каменни ангели. Вдигнах очи и видях себе си — как слизам по стълбите на олтара, отварям малкото свещено хранилище, посягам вътре с чудовищни ръце и вадя светения хляб, вадя Тялото на Христа и пръскам белите комки по целия килим. После започвам да крача напред-назад пред олтара и тъпча светения хляб, давам Свето причастие на прашния под. Станах от пейката, все още втренчен в това видение. Напълно разбирах значението му.

Господ не живееше в този храм, тези статуи не изобразяваха нищо. Единствено аз бях свръхестественият тук. Аз бях единственото несмъртно същество, което стоеше под този покрив! Самота. Да, самота, граничеща с лудост. Тази катедрала се срути в моето видение, светците се откъртиха и паднаха. Плъховете изядоха Светото причастие и си направиха гнезда по праговете. Един самотен плъх с огромна опашка загриза изгнилата покривка на олтара, докато свещите не паднаха и не се търколиха по покритите с мръсотия каменни плочи. Аз обаче стоях непроменен. Немъртъв. Посегнах към гипсовата ръка на Девата и тя се откърши в дланта ми, а после се превърна в прах само като я докоснах с палец.

Внезапно през руините, през отворената врата, от която се откриваше гледка към безкрайна пустош и към огромната река, която беше застинала и затлачена с развалините на кораби, през тези руини минаваше погребална процесия — редица от бели мъже и жени, чудовища с искрящи очи и развяващи се черни дрехи. Колелата на дървената количка с ковчега трополяха, плъховете се защураха по изпочупените мраморни плочи, а процесията напредваше и аз видях Клодия сред хората. Очите ѝ се взираха през тънък черен воал, облечената ѝ с ръкавица ръка стискаше черен молитвеник, а другата лежеше на ковчега до нея. А вътре в него, под стъкления похлупак, с ужас видях скелета на Лестат — сбръчканата му кожа се беше залепила за костите, от очите бяха останали само очните ями, русата му коса се беше разпиляла по белия сатен.

Процесията спря. Оплаквачите се отдръпнаха и се настаниха по прашасалите пейки съвсем безшумно. Клодия се обърна, стиснала книгата, отвори я и вдигна черния воал от лицето си. Взря се в мен и докосна с пръст страницата.

— И сега проклет да си от земята2 — прошепна тя, но гласът ѝ изкънтя сред руините. — И сега проклет да си от земята, която е отворила устата си да приеме братовата ти кръв от твоята ръка; когато работиш земята, тя не ще ти дава вече силата си; ти ще бъдеш изгнаник и скитник по земята… и всекиму, който убие Каина, седмократно ще се отмъсти.3

Аз извиках към нея, разкрещях се, викът ми се издигна от недрата на самото ми същество, като голяма черна сила, която се изтръгна от устните ми и разтърси тялото ми против волята ми. Оплаквачите наченаха ужасно песнопение, хор, който ставаше все по-силен и по-силен. Бяха ме наобиколили, бутаха ме към пътеката и към самия ковчег. Аз се опитах да запазя равновесие и се опрях на него с длани. Тогава видях не трупа на Лестат, а останките на моя смъртен брат. Спусна се тишина, сякаш воал бе паднал над всичко и силуетите на оплаквачите се разтопиха под гънките му. Да, пред мен беше брат ми — млад, рус и прекрасен, какъвто беше приживе. Изглеждаше ми така реален и топъл, както преди много години, както дори вече не можех да си го спомня. Беше пресъздаден съвършено, перфектно, до всеки детайл. Русата му коса беше сресана назад, очите му бяха затворени сякаш спеше, гладките му пръсти стискаха разпятие на гърдите, а устните му бяха така розови и копринени, че ми се прииска да ги докосна. А когато посегнах да усетя меката му кожа, видението изчезна.

Седях неподвижен в катедралата в съботната нощ, миризма на восъчни свещи насищаше неподвижния въздух. Жената пред разпятието си беше тръгнала, а мракът се сгъстяваше все повече около мен. Появи се едно момче с черно расо на иподякон. Държеше дълга златна пръчка с накрайник за гасене на свещи. Захлупваше с него свещите една по една. Погледна ме и отмина, сякаш не искаше да безпокои човек, потънал в дълбока молитва. Когато пристъпи към следващия свещник, аз усетих ръка на рамото си.

Фактът, че двама смъртни се бяха приближили толкова близо до мен, без да ги чуя, нито да ги усетя, беше доказателство, че съм в беда, но не ми пукаше. Погледнах нагоре и видях сивокос свещеник.

— Искате ли да се изповядате? — попита ме той. — Скоро ще заключвам църквата.

Той присви очи зад дебелите стъкла на очилата. Сега единствената светлина идваше от редиците свещи, покрити с червени стъклени похлупаци, които осветяваха статуите на светците, а по високите стени подскачаха сенки.

— Нещо ви мъчи, нали? Мога ли да ви помогна?

— Твърде късно е, твърде късно — прошепнах аз и станах да си тръгвам. Той отстъпи от мен, явно още не беше забелязал нищо необичайно във външния ми вид и не изглеждаше притеснен. Само ми каза мило и успокоително:

— Не, още има време. Искате ли да дойдете в изповедалнята?

За миг само се втренчих в него. Изкушавах се да се усмихна. Реших да го направя, но още докато вървях след него по пътеката, знаех, че това е чиста лудост. И все пак коленичих в малката дървена кабинка и събрах ръце за молитва, а той седна от другата страна, дръпна вратата и аз видях неясния му профил. Взирах се в него известно време, после вдигнах ръка да направя кръстния знак.

— Благослови ме отче, защото прегреших, прегрешавам толкова често и от толкова дълго време, че не зная как да променя това, нито как да се изповядам пред Бог за стореното.

— Синко, Господ е всеопрощаващ — прошепна ми той. — Остави сърцето си да говори.

— Извърших убийства, отче, много убийства. Аз убих жената, която умря преди две нощи на Джаксън Скуеър. Убих и хиляди други преди нея, по един, по двама на нощ, отче, и го правя от седемдесет години. Бродя из улиците на Ню Орлиънс като Мрачния жътвар и се храня с човешки живот, за да мога да съществувам. Аз не съм смъртен, отче, а безсмъртен и прокълнат, като ангелите, прокудени в ада от Бог. Аз съм вампир.

Свещеникът се обърна към мен.

— Какво е това, някаква шега? Подиграваш се с един стар човек! — каза той и затръшна дървената врата с трясък.

Аз бързо я отворих и пристъпих пред него.

— Млади човече, нямаш ли никакъв страх от Бога? Знаеш ли какво е кощунство? — Взираше се гневно в мен, а аз се приближих към него. Той първо само ме гледаше вбесен, но после се обърка и отстъпи назад. Църквата беше празна и тъмна, иподяконът си беше тръгнал, а свещите хвърляха призрачна светлина пред далечните олтари. Златисти отблясъци играеха по прошарената коса и по лицето на свещеника.

— Тогава за теб няма да има милост! — казах му аз и го сграбчих за раменете. Стисках го така здраво, че той не можеше да помръдне. Придърпах го към себе си и устата му зейна от ужас.

— Виждаш ли какъв съм? Ако има Бог, защо е позволил да съществувам? — казах му аз. — А ти ми говориш за кощунство!

Той заби нокти в ръцете ми в опит да се освободи. Требникът му падна на пода, а броеницата му изтрака в гънките на расото. Но със същия успех би се преборил с оживялата статуя на някой от светците. Аз изтеглих устните си назад и му показах острите си зъби.

— Защо Той е позволил да съществувам? — повторих. Изражението му ме вбесяваше, страхът му, отвращението, гневът. В него видях същата омраза, която бях съзрял и на лицето на Бабет.

— Пусни ме! Дявол! — изсъска свещеникът паникьосан.

Аз го пуснах и гледах със злорадство как се препъва назад, към средата на пътеката, сякаш върви през преспи сняг. После хукнах след него така бързо, че го настигнах за миг, хванах го, а пелерината ми го покри и той застина. Проклинаше ме, призоваваше Бог. Аз го сграбчих на самите стъпала пред олтара и го повалих по гръб, така че да ме вижда. После забих зъби в гърлото му.

* * *

Вампирът замълча. Момчето от доста време се канеше да запали цигара. Стоеше с кибрит в едната ръка и цигара в другата. Беше застинало като манекен на витрина и се взираше във вампира. Той гледаше в пода, но внезапно се извърна, взе кибрита от ръката му, драсна клечка и я поднесе към него. Момчето се наведе, за да запали цигарата. Вдиша дима и бързо го издиша. Отвори бутилката и отпи голяма глътка, без да откъсва очи от вампира. Явно го чакаше да продължи.

* * *

— Не си спомням Европа от моето детство. Не си спомням дори как пристигнахме в Америка. Фактът, че съм роден там, беше станал някак абстрактен. И все пак Европа имаше някаква притегателна сила за мен, както Франция бе притегателна за всеки жител на колониите. Говорех френски, четях на френски, помня, че чаках новините за Революцията и четях в парижките вестници за победите на Наполеон. Помня и какъв гняв изпитах, когато той продаде Луизиана на Съединените щати. Колко дълго е живял в мен смъртният французин не мога да кажа. По онова време обаче вече го нямаше. И все пак аз имах огромно желание да видя и опозная Европа. То идваше не само от прочетените книги, но и от усещането, че съм оформен от нея. Аз бях креол, който искаше да види откъде е започнало всичко.

И така, аз се съсредоточих върху това. Трябваше да отделя само най-нужните вещи. А необходимо ми беше много малко, наистина. Другото щеше да остане в градската ми къща, в която рано или късно щях да се върна, та дори и само за да прехвърля вещите си в друга подобна и да започна нов живот в Ню Орлиънс. Не можех да си представя, че ще я напусна завинаги. Не бих могъл. Но се концентрирах изцяло върху мисълта за Европа.

Тогава за първи път осъзнах, че мога да видя целия свят, ако поискам, че вече съм свободен, както казваше Клодия.

Междувременно тя направи план. Нейна беше идеята да идем първо в Централна Европа, където явно вампирите се срещаха по-често. Беше сигурна, че там ще открием някакъв знак за нашия произход. Тя обаче не се интересуваше само от намирането на отговори, а много искаше да се срещне с други от нейния вид. Постоянно споменаваше тази фраза: „От моя вид“, като я изричаше с различна интонация от тази, която аз бих използвал. Имах чувството, че създава пропаст между нас. За първи път в съвместния ни живот аз си помислих, че тя прилича повече на Лестат, че е възприела от него инстинкта да убива, макар че споделяше някои мои възгледи… Сега разбрах, че е по-малко човек от двама ни, по-малко човек, отколкото дори сме предполагали. Тя не изпитваше и най-слабо съчувствие към човешките същества. Вероятно това обясняваше защо въпреки всичко, което бях направил или пък не бях успял да направя, оставаше до мен. Аз не бях от „нейния вид“, но пък бях най-близкото до нейния вид същество, което познаваше.

— Но не можеше ли да я научите да чувства като човек, както сте я научили на всичко друго? — попита внезапно момчето.

— И защо да го правя? — отвърна откровено вампирът. — За да страда като мен? О, съгласен съм, че трябваше да се опитам да я науча на някои неща, за да предотвратя убийството на Лестат. Да, трябваше да го направя и заради самия себе си. Но ми липсваше достатъчно увереност. Веднъж лишен от Божията милост, аз вече не бях уверен в нищо.

Момчето кимна и каза:

— Не исках да ви прекъсвам. Тъкмо ми обяснявахте нещо важно.

— Да, обяснявах ти само, че мислите за пътуването ми помогнаха да забравя за случилото се с Лестат. Пък и идеята да срещна други вампири въодушевяваше и мен. Нито за миг не се бях отказал от вярата в съществуването на Бога. Просто го бях изгубил. Бях се превърнал в неестествено създание, бродещо из неговия свят.

Но преди да заминем за Европа се случи нещо друго. И то какво! Започна се с музиканта. Той се беше отбил в къщата в нощта, когато отидох в катедралата, и на следващата вечер дойде отново. Бях освободил слугите и сам му отворих вратата. Стреснах се, щом го видях.

Той беше много отслабнал и съвсем блед, лицето му лъщеше от пот като при треска. Изглеждаше изключително нещастен. Когато му казах, че Лестат е заминал, той първо отказа да повярва и настояваше, че Лестат със сигурност би му оставил бележка или нещо подобно. После си тръгна, като си говореше сам и сякаш не забелязваше никого. Настигнах го до една газена лампа.

— Остави ти нещо — казах бързо и затърсих портфейла си. Не знаех колко пари има вътре, но възнамерявах да му ги дам всичките. Бяха няколкостотин долара. Пъхнах ги в ръцете му, които бяха толкова слаби, че виждах как сините венички пулсират под прозрачната кожа. Той се зарадва много и аз усетих, че не е само заради парите. — Значи се е сетил за мен. Казал ви е да ми дадете това! — рече той, като държеше банкнотите като ценна реликва. — Сигурно ви е казал и още нещо? — Вгледа се в мен с изпъкнали, измъчени очи. Не му отговорих веднага, защото вече бях видял двете рани на шията му. Две червени точки вдясно, точно над мръсната му яка. Банкнотите висяха от ръката му и той сякаш не забелязваше движението по улицата и хората, които минаваха покрай нас.

— Прибери ги — прошепнах му аз. — Той наистина каза нещо за теб. Каза, че е важно да продължиш да пишеш музика.

Младежът се взираше в мен, сякаш очакваше да чуе още.

— Да? А не каза ли и друго? — попита накрая.

Не знаех какво да му кажа. Бях готов да измисля каквото и да е, само да го успокоя и да го държа надалеч. Беше мъчително да говоря за Лестат, думите се стопяваха на устните ми. Накрая му казах някаква безсмислица — че Лестат му желаел всичко добро, че е трябвало да се качи на парахода за Сент Луис, но ще се върне, че войната е неизбежна и той е имал работа… Момчето поглъщаше жадно всяка дума, сякаш не можеше да се насити, и очакваше да чуе онова, за което жадуваше. Целият трепереше. По челото му изби пот, той прехапа силно устни и каза:

— Но защо е заминал?!

— Какво има? — попитах го. — За какво ти е нужен? Сигурен съм, че той би искал да…

— Той беше мой приятел! — Обърна се внезапно към мен, а гласът му беше задавен от гняв.

— Не изглеждаш добре — казах му аз. — Трябва да си починеш. Има нещо на… — И аз посочих колебливо, като следях всяко негово движение — … на шията ти.

Той дори не разбра какво имам предвид. Посегна към гърлото си, напипа раните и ги потърка.

— Какво значение има? Не знам какво е. Сигурно са ме ухапали насекоми, тук гъмжи от тях — каза той и се извърна от мен. — Той нищо друго ли не каза?

Дълго го гледах как върви по Рю Роял, френетична дългуреста фигура в прашни черни дрехи, пред която тълпата се разтваряше.

Веднага казах на Клодия за раните на шията му.

Това беше последната ни нощ в Ню Орлиънс. Щяхме да се качим на кораба в полунощ на другия ден, за да потеглим рано сутринта. Решихме да се поразходим заедно. Тя изглеждаше тревожна и имаше странно тъжно изражение, което не я бе напуснало от нощта, в която се разплака.

— Какви може да са тези белези тогава? — попита ме тя. — Да не би Лестат да е пил от него, докато той е спял, или пък музикантът сам му е позволил? Не мога да си обясня…

— Да, няма друго обяснение. — Но не бях сигурен. Спомних си думите на Лестат към Клодия — че познава момче, което би станало по-добър вампир от нея. Нима беше планирал да стори именно това? Нима бе възнамерявал да го направи един от нас?

— Вече няма значение, Луи — напомни ми тя.

Трябваше да се сбогуваме с Ню Орлиънс. Вървяхме встрани от тълпите по Рю Роял. Сетивата ми бяха много изострени, попивах всичко наоколо, защото не желаех да приема, че това е последната ми нощ тук.

По голямата част от стария френски град беше изгоряла преди много време и новата архитектура беше изградена предимно в испански стил, а това означаваше, че вървяхме по много тесни улици, по които не можеха да се разминат две карети, и стените около нас бяха варосани; къщите имаха огромни порти, разкриващи разкошни градини, като нашата собствена, които сякаш криеха някакво обещание, някаква чувствена мистерия. Големи бананови дървета растяха над галериите на вътрешните дворове, а гъста папрат и туфи цветя обграждаха градинските пътеки. В мрака се виждаха фигури на хора, които седяха по балконите с гръб към отворените врати. Приглушените им гласове и плясъкът на ветрилата им едва се чуваха над мекия бриз откъм реката. Над стените растяха глицинии и пасифлори, които бяха така гъсти, че препречваха пътя ни и ние от време на време спирахме, за да откъснем по някоя сияйна роза или цветче от орловите нокти. През високите прозорци се виждаше играта на светлината на свещите по богато украсените гипсови тавани и ярките красиви венци на кристален полилей. От време на време зървахме някоя жена, облечена с вечерни дрехи, да се обляга на перилата на балкон. Бижутата по шията ѝ пламтяха, а парфюмът ѝ добавяше страстна нотка към мимолетното ухание на цветята.

Имахме си любими улици, градини, ъгълчета, но все пак, неизбежно, стигнахме до края на стария град и видяхме тресавището. Покрай нас минаваха карети от Байо Роуд, на път към театъра или операта. Светлините на града вече бяха зад нас, а смесените му аромати се удавиха в плътната воня на гнило, идваща от тресавището. Щом погледнах високите олюляващи се дървета и клоните им, натежали от мъх, ми прилоша. Спомних си за Лестат. Мислех за него, както бях мислил за тялото на мъртвия си брат. Видях го как потъва сред корените на кипариси и дъбове — зловеща сгърчена форма, увита с бял чаршаф. Зачудих се дали създанията на мрака го избягват, разбрали инстинктивно, че това съсухрено нещо е силно отровно, или пък са се нахвърлили върху него във вонящата вода и късат от костите древната му изсъхнала плът.

Извърнах се от блатата и се загледах отново към сърцето на стария град. Усетих как Клодия стисна леко ръката ми, за да ме успокои. Беше събрала цял букет от градинските стени, покрай които бяхме минали, беше го затъкнала в деколтето на жълтата си рокля и вдишваше аромата му. Наведох се, защото ми прошепна нещо:

— Луи, не се измъчвай. Знаеш какъв е лекът. Остави плътта… Остави плътта да ръководи разума.

Пусна ръката ми и се отдалечи от мен, като се обърна, за да каже:

— Забрави за него. Нека плътта ръководи разума…

Спомних си за книгата със стихове, която държах, когато тя за първи път изрече тези думи. Бях запомнил и стихотворението, на което беше отворена:

С устни червени, с коси развени,

с коси, жълтеникави като плод,

със кожа, бяла като проказа,

всяка кръв вледенила в омраза,

тя беше УМЪРТВЕНИЯТ ЖИВОТ.4

Тя стоеше на ъгъла и ми се усмихваше, късче жълта коприна се мярна за момент в мрака и изчезна. Моята спътница, моята вечна спътница.

Завих по Рю Дюмейн, като минавах покрай тъмните прозорци. Една лампа гаснеше много бавно зад широка дантелена завеса. Сянката на шарките, която се открояваше на тухлената стена, първо избледня, а после се стопи в мрака. Аз продължих към къщата на мадам Льо Клер. Дочух тихия писък на цигулки от горния салон, а после и металическия смях на гостите. Застанах в сенките срещу къщата и гледах как няколко души се движат из осветената стая. Един от гостите минаваше от прозорец на прозорец, държеше чаша с високо столче, в която имаше жълта напитка. Лицето му беше извърнато към луната, сякаш търсеше по-добра позиция за наблюдение. Най-сетне я намери — на последния прозорец, и дръпна тъмната завеса.

Вратата на тухлената ограда зееше отворена и в края на двора се виждаше светлина. Тръгнах бавно по тясната улица и усетих тежката миризма на кухня покрай отворената порта. Миризма на готвено месо, от която леко ми се догади. Влязох вътре. Някой тъкмо беше прекосил бързо двора и затвори задната врата. След миг обаче видях още някого. Една жена стоеше до огнището в кухнята. Беше слаба чернокожа с ярка кърпа на главата. Чертите ѝ бяха деликатни и тя цялата сияеше в нощта като издялана от диорит. Разбъркваше някаква смес в едно котле. Усетих сладникавата миризма на подправки, на пресен риган и дафинов лист. После обаче като вълна ме заля ужасната смрад на готвено место, на плътта и кръвта, които се разлагаха във врящата течност. Приближих се и видях как жената оставя металната лъжица и слага ръце на прекрасните си бедра. Белият колан на престилката очертаваше тънката ѝ талия. Врящата течност кипеше над ръба на котлето и пръскаше по червените въглени. Тъмната миризма на жената достигна до мен, парфюмът на негърската ѝ кръв беше по-силен от ароматите на гозбата. Аз тръгнах към нея като омагьосан и се облегнах на стената, покрита с лози. На горния етаж цигулките започнаха някакъв валс, а дъските на пода стенеха под стъпките на танцьорите. Жасминът, плъзнал по стената, ме обгърна и после се отдръпна като вода от пясъчен бряг. Аз отново усетих соления аромат на жената. Тя се беше приближила до кухненската врата, а дългата ѝ черна шия се изви грациозно, когато надникна в сенките под осветения прозорец.

— Мосю! — извика тя и излезе в кръгчето жълта светлина, която позлати огромните ѝ гърди, дългите копринени ръце и накрая издълженото красиво лице.

— За партито ли идвате, мосю? — попита тя. — То е на горния…

— Не, скъпа моя, не идвам за партито — казах ѝ аз и тръгнах през сенките. — Идвам за теб.

* * *

Когато се събудих на следващата вечер, всичко беше готово. Сандъкът с дрехите ни вече пътуваше към кораба, както и другият, в който имаше ковчег. Слугите си бяха отишли, мебелите бяха покрити с чаршафи. Билетите и останалите документи бяха прибрани в плосък черен бележник. Пътуването вече ми изглеждаше съвсем реално. Щеше ми се да не убивам, но беше невъзможно, затова се бях погрижил за това по-рано, колкото да се наситя набързо. Клодия беше излязла, за да се нахрани. С приближаването на часа на заминаването ни аз се чувствах все по-самотен в апартамента, докато я чаках. Тя се бавеше твърде много, или поне така ми се струваше. Страхувах се за нея, въпреки че тя беше способна да накара почти всеки да ѝ помогне, ако се озовеше твърде далеч от дома. Много пъти непознати я водеха до самата врата, при баща ѝ, който им благодареше горещо, че са довели изгубената му дъщеря.

Тя се прибра тичешком и аз оставих книгата с мисълта, че Клодия е загубила представа за времето и е решила, че закъснява. Вероятно смяташе, че е по-късно, отколкото в действителност беше. Според джобния ми часовник имахме цял час. Но щом тя се появи на вратата, аз разбрах, че се е случило нещо.

— Луи, вратите! — извика Клодия. Гърдите ѝ се надигаха бързо и тя притискаше ръка към сърцето си. Хукна надолу по коридора, а аз я последвах. Отчаяно ми даваше знаци да затворя портите.

— Какво става? — попитах аз. — Кой те преследва?

Но тя тръгна към високите френски прозорци, които се отваряха към тесни балкони над улицата, вдигна сенника от лампата и бързо изгаси пламъка. Стаята потъна в мрак и уличното осветление постепенно започна да я озарява. Клодия дишаше тежко, все така притиснала ръка към гърдите си. После посегна към мен и ме придърпа към прозореца.

— Някой ме следеше — прошепна ми тя. — Чувах го по улиците. Първо реших, че няма нищо! — Замълча, а лицето ѝ съвсем пребледня под синята светлина, която струеше от прозорците от другата страна на улицата. — Луи, беше музикантът.

— И какво от това? Сигурно те е виждал с Лестат.

— Луи, той е долу. Гледа към прозореца. Виж. — Тя изглеждаше много разстроена, почти изплашена. Сякаш не смееше да пристъпи прага към балкона. Аз излязох, а тя се скри зад завесата, като не пускаше ръката ми. Стискаше ме толкова здраво, сякаш се страхуваше за мен. Беше вече единайсет часът и Рю Роял беше притихнала. Магазините бяха затворени, тълпите от театъра се бяха разотишли. Някъде вдясно от мен се затръшна врата и аз видях мъж и жена да бързат към ъгъла. Лицето на жената беше скрито под огромна бяла шапка. Стъпките им заглъхнаха в далечината. Не виждах никого и не долавях нищо. Чувах само тежкото дишане на Клодия. Усетих някакво движение в къщата и се сепнах. След миг осъзнах, че е само пърхането на птиците в клетките. Бяхме забравили за тях. Този шум обаче много стресна Клодия и тя се залепи за мен.

— Няма никой, Клодия — прошепнах ѝ аз.

И тогава го видях.

Стоеше така неподвижен на прага на един магазин за мебели, че изобщо не го бях забелязал. Вероятно това и целеше. Сега вдигна лице нагоре, право към мен, и то заблестя в мрака като бяла светлинка. Притеснението и тревогата си бяха отишли напълно от острите му черти. Големите му тъмни очи си взираха в мен от смъртнобледата плът. Беше се превърнал във вампир.

— Виждам го — казах тихо на Клодия, като се опитвах да не движа устни. Не откъсвах поглед от очите му. Усетих как тя се притиска към мен, ръката ѝ трепереше. Усещах пулса ѝ в дланта ѝ. Тя изпъшка, щом го видя отново. Докато се взирах в него, а той не помръдваше, по мен плъзна ледена тръпка. Защото чух стъпки по коридора долу. Чух как вратата се отваря със стон. После отново стъпки — силни, целенасочени, отекващи под извития таван на прохода за каретите. Решителни, познати стъпки. Заизкачваха се по витото стълбище. Клодия издаде тъничък писък и веднага запуши устата си с длан. Вампирът пред магазина за мебели не беше помръднал. Аз знаех чии са стъпките по стълбището. Знаех чии са стъпките по верандата. Това беше Лестат. Лестат дърпаше вратата, удряше по нея, сякаш искаше да я откъсне от стената. Клодия бързо изтича в ъгъла на стаята и се присви, сякаш някой я беше ударил. Очите ѝ се стрелкаха лудо от фигурата на улицата към мен. Думкането по вратата стана още по-силно. После се чу гласът.

— Луи! — викаше той. — Луи!

Чу се трясък — прозорецът на задната веранда беше разбит. Някой отвори резето отвътре. Бързо грабнах лампата, драснах силно клечката, но я счупих, накрая успях да запаля и вдигнах малкия контейнер с керосин.

— Махни се от прозореца. Затвори го — казах на Клодия и тя се подчини веднага, сякаш внезапната ми команда я освободи от хватката на страха. — Запали и другите лампи, веднага!

Чух, че плаче, докато палеше кибритената клечка. Лестат вървеше по коридора. После застана пред вратата. Аз изпъшках и неволно направих няколко крачки назад, когато го видях. Клодия плачеше. Това беше Лестат, без никакво съмнение. Напълно възстановен. Стоеше на прага, с изпъната напред глава, с изпъкнали очи, сякаш беше пиян и трябваше да се придържа за дръжката на вратата, за да не полети напред в стаята. По кожата му имаше много белези, зловещи следи по наранената плът, сякаш всяка бръчка на „смъртта му“ се беше отпечатала завинаги. Целият беше в резки, като удрян с нагорещен ръжен, а ясните му сиви очи сега бяха осеяни със спукани кръвоносни съдове.

— Не смей да влизаш… за Бога — прошепнах аз. — Ще хвърля това по теб. Ще те изгоря жив. — В същия миг чух някакъв шум вляво, някакво дращене по фасадата на къщата. Това беше другият. Видях ръцете му на железните перила на балкона. Клодия изписка ужасено, когато той влетя през стъклените врати.

Не мога да ти кажа какво стана после. Не си спомням. Помня само, че хвърлих лампата към Лестат; тя се разби в краката му, а пламъците се издигнаха веднага от килима. Направих нещо като факла — намотах един чаршаф, който издърпах от канапето, и го запалих. Но преди това се борих с Лестат, ритах го, опитвах се да устоя на огромната му сила. Клодия пищеше някъде зад мен. Другата лампа също беше строшена. Завесите на прозорците се запалиха. Помня, че целите дрехи на Лестат бяха напоени с керосин и той лудо се опитваше да потуши пламъците. Беше тромав и залиташе, но успя да ме докопа и аз забих зъби в пръстите му, за да се освободя. На улицата се вдигна врява, чуваха се викове, звън на камбана. Стаята се превърна в огнен ад, за миг лумна силна светлина и аз видях как Клодия се бори с младия вампир. Той не можеше да я докопа, движенията му изглеждаха тромави като на човек, който се опитва да хване птичка. Помня, че се търкалях сред пламъците, вкопчен в Лестат, усещах задушаващата жега, виждах огъня над гърба му, когато падах под него. После се появи Клодия и започна да го налага с ръжена, докато той най-сетне ме пусна и аз успях да се измъкна. Видях как ръженът продължава да се стоварва отгоре му и чувах ожесточеното ръмжене на Клодия, ръмжеше като побесняло животно. Лестат стискаше ръката си и кривеше лице от болка. А на килима лежеше другият. От главата му шуртеше кръв.

Случилото се после ми е като в мъгла. Мисля, че взех ръжена от ръцете ѝ и ударих Лестат по слепоочието. Помня, че той сякаш беше неуязвим за ударите. Огънят обаче вече прогаряше дрехите ми и пламъци пълзяха по фината рокля на Клодия. Затова аз я грабвах и хукнах по коридора в опит да задуша огъня по нея с тялото си. Помня, че свалих палтото си и започнах да удрям с него пламъците. По стълбите покрай нас тичаха хора. Цяла тълпа се изсипа от пасажа във вътрешния двор. Имаше човек и на скосения покрив на кирпичената кухня. Аз взех Клодия на ръце и хукнах покрай тях, без да обръщам внимание на въпросите им. Разблъсквах ги с рамо, за да отворя път. Най-сетне се измъкнахме. Тя дишаше тежко и подсмърчаше до ухото ми, а аз тичах на сляпо по улицата и свърнах в първата тясна пресечка. Тичах, докато вече не чувах никакъв звук, освен екота на собствените си стъпки. И нейното дишане. Спряхме насред улицата, мъж и дете, обгорени и задъхани в тихата нощ.

Загрузка...