Пейо ЯворовКлеопатра

Излезе римлянина: горди стьпки

заглъхнаха по мраморния под;

ала от хладни речи дълго свод

кънтя след него в ледни тръпки…

Суетен блян! На Цезаря синът

не бе на Рим женопоклонен чадо:

безчувствено оста сърцето младо.

Коварната царица първи път

видя безсилен своя лик чаровен:

царица над царете — и един

под огъня на погледа любовен

отмина той, всесилен властелин.

Де бяха те — единствена надежда —

на жива плът магесните цветя?

Пред сребърното огледало тя

раздра лукаво-траурна одежда,

изтръпнала в съмнеиие и страх:

„Кажи, метал, на старостта ноктете

докоснаха ли царствен ствол? Крилете

на времето ли са навели с прах

златокоронна палма? Или есен,

дошла несетно, звездолистен клон

с увехнал плод накичи… и несвесен

сън още ме лелей на рухнал трон-?“

И дигна тя глава. Талази смолни

низпаднаха в безредна красота

и мрамора на жадна голота

заляха светнали и волни.

Възсепна се в метала дишащ чар, —

царицата се взираше пленена:

от благовоние опиянена,

тъй пред Астартиния свет олтар

благоговее жрица. На колени,

приведена като пред божество,

издума тя словата вдъхновени,

поток слова в безумно тържество:

„На саморевност демоните злобни

горят за мъст! Не богове са вас,

съблазни — моя плът, до тоя час

ласкали, а мъже богоподобни.

Евнуха римски ви презря: така

безсмъртните за смъртната обида

жестоко отмъстиха. Но, Изида,

кълна се, майко на света, ръка

на земен мъж не ще докосне вече

неземен дар!…“ И пред обет свещен

Озирис се задъхваше — далече,

под образа на гаснещия ден.

А новодневната зора с тревога

видя пуст храма на Змията-бог.

И глъч изпълни царския чертог…

На златно ложе в изнемога

царицата лежеше. Страстен пир

на знойните желания кипежа

бе сякаш утолил. Но все тъй свежа

и прелъстителна — гробовен мир

тя вкусваше, с отровната милувка

на своя бог, на своята мечта!

Свещената змия в една целувка

замряла бе на нейните уста.

Загрузка...