Край Тихия океан

Първа глава Потомба

Над нас се беше ширнало ведро безоблачно небе, но сияйната слънчева светлина не смогваше да пропъди мрачните сенки, легнали върху лицата на смелите и доблестни моряци. Намръщени и недоволни, те седяха заедно с мен около буйния огън, на който си приготвяхме обяда.

Пред нас се простираше ниският бряг, обграден от три пръстена остри и опасни коралови рифове, извън които морето търкаляше широките си и дълги искрящи вълни. Между тях и крайбрежието водата беше толкова неподвижна, сякаш в тези слънчеви и знойни географски ширини никога не бе бушувала буря. Зад нас сушата се издигаше нагоре, като тук-там беше покрита със зелени евкалиптови горички, с гъсталаци от чайни дървета и отделни групи от калитрисконифери, [1] под чиито клони или между чиито стволове акации и други видове тънкостебли легуминози [2] образуваха гъста растителна покривка. На самия връх на острова се беше изправил корабният дърводелец Боб, защото беше негов ред с далекоглед в ръката непрекъснато да претърсва целия хоризонт, за да следи дали нямаШе да се мерне какво да е платно, което можеше да ни избави от нашето мъчително положение.

Още преди шест седмици бяхме напуснали Валпарайсо с нашия добър тримачтов кораб «Посейдон», за да се отправим към Хонконг. Не след дълго пресякохме оживените морски пътища за Каляо, Гуаякил, Панама и Акапулко, а после, гонени от силен югоизточен пасат, продължихме да плаваме право на запад. Приблизително на географската ширина на Дусир и Елизабет пасатът се превърна в такъв мощен и всичко помитащ по пътя си ураган, какъвто не бях виждал по време на многобройните си пътешествия по море.

Бяхме принудени да свалим всички ветрила с изключение на щормовото платно, но въпреки това «Посейдон» бе станал играчка за разбунените огромни вълни и никаква човешка сила, сръчност или човешки разум и познания не бяха в състояние да го управляват. И ето че сега нашият тримачтов кораб бе претърпял крушение и лежеше между коварните коралови рифове. Спасителната лодка беше отнесена зад борда. Шалупата бе получила непоправима пробойна, а другата лодка бе набучена върху един остър като бръснач риф, забил се в носа й като малайска кама.

Прибоят късаше и отнасяше една дъска подир друга от кораба, който беше безвъзвратно загубен, а ние в продължение на два дни трябваше да напрягаме всички сили, за да спасим от товара му и от хранителните провизии поне толкова, колкото смогнахме Да изтръгнем от ненаситното море.

Най-сетне бяхме приключили с тази тежка работа и в момента, насядали между големите бали със стоки и бурета край запаления огън, ние полагахме усилия да се надпреварваме кой ще направи по-мрачна и по-кисела физиономия от другите.

Малко встрани бе застанал капитан Робъртс, който се беше заел да изчислява географската ширина и дължина. Още от ранно утро небето пак беше безоблачно и тъй като бяхме спасили астрономическите и навигаторските уреди, едва ли му беше трудно добре да се справи със задачата си.

— Е, капитане, свършихте ли? — попита кормчията и взе едно голямо парче осолено месо от огъня, за да провери дали се е изпекло достатъчно.

— Да, готов съм — гласеше отговорът.

— Къде сме?

— Намираме се на градус и половина северно от Козирога и на двеста трийсет и девет градуса източно от феро.

— Как ми се иска да си бяхме у дома и да седим при майка Грис в Хоубоукън на някой здрав стол и с чаша силен грог под носа! Какво ви е мнението за този остров, кептън?

Капитанът поклати замислено глава.

— Тук има далеч повече острови, отколкото са белезите от едра шарка по лицето ти, кормчия, а както добре знаеш, това хич не е малко. Нима на всеки от твоите белези си дал подходящо име?

Кормчията се помъчи да отвърне с кисела усмивка на «ласкателството», което се съдържаше в това сравнение.

— Кептън, и през ум не ми е минавало да именовам отделни части от почтената си физиономия. Но ако тази злощастна купчина корали все още си няма име, то наистина ще се видим принудени все някак да я кръстим. Предлагам да я наречем остров Маатепокен. [3]

Изглежда той смяташе, че измислената от него шега е страшно духовита, защото киселата му усмивка изчезна и огромното парче тютюн за дъвкане, намиращо се в устата му, не му попречи да се разсмее сърдечно и гръмко.

Корабният правилник е много строг и дори най-неопитният юнга добре знае, че всички трябва да се включат в смеха, когато капитанът или пък кормчията благоволи да се разсмее. Само че едни могат да се смеят тихичко, а други — по-шумно. Всичко зависи от ранга. Ето защо в този момент целият екипаж, от главния боцман надолу чак до моряка, който се грижеше за каютите, отвориха уста и привеждайки в движение лицевите си мускули, съвестно изпълниха служебните си задължения. Дори и устните на капитана се разтеглиха в благосклонна усмивка, а после той каза:

— Мисля, че се намираме горе-долу между Хоулт и Милорадович, на едно място, което е изнесено доста по на запад. А какво е вашето мнение, мастър Чарли?

Аз бях единственият пасажер на кораба, с когото иначе много мълчаливият капитан разговаряше. Струва ми се имах правото да се похваля, че съм спечелил симпатиите му и той наистина беше свикнал да се обръща за съвет към мен по-често, отколкото може да се очаква един моряк да се допитва до някой лаик. Ето защо екипажът изпитваше към мен известно уважение, от което в някои случаи имах немалка полза и не веднъж и дваж ми носеше дребни привилегии или улеснения.

— Изчисленията ми от преди малко съвпадат с вашите, сър — отговорих аз. — Вярно, никога не съм пътувал из тези райони, но предварително се осведомих много подробно за тях. Във всеки случай сигурно е едно — че се намираме на някой от островите Помоту, макар по формата си този остров да се отличава от тях. [4]

— Аз също никога не съм идвал по тези места — призна си капитанът. — А ще ми кажете ли как изглеждат островите Помоту?

— Образувани са от корали и най-често имат кръгла форма. Не се издигат кой знае колко над морската повърхност и в средата им почти винаги се намира едно малко езеро. Твърдата коралова основа обикновено е покрита с пласт плодородна хумусна почва. Този архипелаг е бил открит най-напред от испанеца Кирос през 1606 година и се състои от над шейсет островни групи.

— А какво разстояние има според вас оттук до Дружествените острови?

— Те са разположени в посока югоизток — северозапад между десетия и осемнайстия градус южна ширина и между двайсет и втория и тридесетия градус източна дължина. И така, ако първо се отправим на запад, а после завием на север, ще трябва да прекосим шестнайсет градуса, а ако решим да пресичаме меридианите и паралелите по диагонал в посока северозапад, ще трябва да преплаваме четиринайсет градуса.

При тези мои обяснения Робъртс ми хвърли кос поглед. Добрият капитан водеше отлично кораба си по обичайните и познати курсове, но изпаднеше ли в друго положение, изглежда, ставаше малко несигурен.

— Четиринайсет градуса? Ами че това е дълъг път и особено ако си заседнал нейде на сушата и под краката ти няма никакъв кораб — недоволно промърмори той.

— Хмм! Нали ви посъветвах да приберете възможно повече дървен материал, за да построите някакъв плавателен съд. Нали разполагаме с дърводелец, а и всички можем да помагаме. Ако не бяхме изпуснали шалупата, може би щяхме да направим нещо от нея, а и от спасителната лодка също. Ама вие решихте да спасявате товара и ето на че сега заседнахме тук на сухо, както сам се изразихте.

— Well, [5] сър, така мислите вие — кисело отвърна той. — Но вие знаете, че в подобни случаи важи единствено мнението на капитана. Товарът ми е поверен и аз съм длъжен да се опитам да го спася.

Корабът и животът на неговите хора също му бяха поверени, а той имаше и задължението да помисли, че ако не се покажеше отнейде някакъв кораб, без плавателен съд ние бяхме направо загубени. Човешкият живот струва по-скъпо от всякакви пари и стоки. Но аз си замълчах, защото моето напомняне му беше развалило настроението, а, разбира се, нямах никакво намерение сериозно да го разсърдя и с лека ръка да изгубя благоволението му или пък даже да си навлека и неговата вражда.

— Хайде на храна! — заповяда в този момент кормчията и всички се примъкнаха по-наблизо, за да си похапнат с удоволствие гъста каша с грах и осолено месо. Не изпитвах особен апетит за тази доста груба моряшка храна и затова взех пушката си и тръгнах бавно да се разхождам по брега, където бях забелязал цели ята морски птици, които се срещат в голямо изобилие тук на островите Помату. И наистина, още след около четвърт час се завърнах с богата плячка и бях посрещнат с радостни възгласи. Тези птици не бяха наплашени от враждебното поведение на човека и затова сачмите ми покосиха много от тях. На бърза ръка ги оскубаха и изпекоха и бяха за нас нещо като чудесен десерт, който отново върна доброто настроение на капитана.

— Чарли, вие сте знаменит човек! — каза ми той. — Мога да насоча едно такова пушкало накъдето си искам, но съм убеден, че нищо няма да улуча. Виж, да въртя весло, това все още мога, ала да застрелям нещо за печене, хмм, туй е съвсем друго нещо. Чарли, я ми кажете дали тук отляво на борда или отдясно на борда е възможно да има хора?

— Мисля, че да.

— Ами от кой сорт са?

— Естествено малайци. Нали знаете, че много от островите Помату са обитаеми.

— Знам го, но важното за нас е дали нейде наблизо живеят хора.

— Възможно е. Мисля, че поне Хоулт и Милорадович са обитаеми, а нали вероятно се намираме между тях.

— А този народ опасен ли е?

— Най-често те са все още диваци и както съм чувал да разказват, сред тях имало дори людоеди.

— Страшно приятно, Чарли! Е, наистина, ние няма защо да се страхуваме от подобни хора, но… струва ми се, че изобщо не бихме могли да преговаряме с тях. Поне аз не знам сред нас да има човек, който да разбира езика им.

Кормчията пъхна огромно парче осолено месо между зъбите си и с ледено спокойствие каза:

— Аз го разбирам, кептън.

— Какво? Ти ли? Че къде си го научил?

— С човекоядци се разговаря само с това! Той вдигна високо ножа си, направи ужасна гримаса и замахна с ръка, сякаш се канеше да прониже някого.

— Чарли, вие не знаете малайски, нали? — попита ме капитанът.

Нямаше как да не се усмихна. Винаги Чарли беше човекът, за когото добрият Робъртс си мислеше, че всичко трябва да знае и разбира.

— Кептън, истината е, че по време на престоя си на Суматра и Малака понаучих малко същинския малайски, който е средството за общуване из целия австралийски архипелаг. Но не разбирам кави, малайския книжовен език, на който се извършват богослуженията. Затова пък вярвам, че ще мога да се разбера с жителите на Таити, както и на Маркизките острови на техния диалект.

— Тогава сте истински полинезиец.

— Работата е просто там, че човек толкова по-лесно усвоява чужд език, колкото по-добра филологическа основа има още от училище. При преминаването на западномалайските племена към мохамеданството техният език е възприел твърде много от арабския и до ден-днешен по същество там пишат с арабски знаци. А тъй като разбирам арабски, не ми струваше кой знае какви усилия да започна да се оправям и с малайския.

— Тогава, в случай че се срещнем с полинезийци, ще ни служите като преводач.

— Ахой… иии… и! — проехтя от височината. Сигурно Боб беше забелязал нещо необикновено и ни осведомяваше с обичайния моряшки вик.

— Ахой… иии… и! — отговори капитанът. — Какво има, Боб?

— Платно на хоризонта!

— В каква посока?

— На юг и малко на изток!

— Какво е?

— Не е кораб, а друг плавателен съд.

Морякът е свикнал да нарича кораби само тримачтовите ветроходи. Боб отново вдигна далекогледа пред очите си и пак погледна през него много внимателно. После, обръщайки се към нас, докладва:

— Това е някакъв платноход или нещо подобно с едно ветрило, но с такава форма, каквато не съм виждал досега.

— Сигурно е малайски платноход с балансьор — обадих се аз. — Капитане, хайде да се изкачим горе, за да се убедим сами!

На другите бе заповядано да останат долу, а ние двамата се втурнахме нагоре. Когато стигнахме при дърводелеца, платното се виждаше вече и с просто око. Взех бинокъла от Боб, погледнах през него и после го подадох на капитана.

— Капитане, я хвърлете и вие едно око! Това е лодка от онзи вид, каквито се използват от населението на Дружествените острови. Забелязвате ли балансьора отстрани? Той предпазва плавателния съд от преобръщане, което никак не е изключено, защото в тези дълги, тесни, островърхи лодки има място само за един човек, а дъното им е заоблено.

— Не мога да не ви дам право, Чарли! Но я вижте! Зад него се появяват още платна… едно, две, четири, пет, седем, десет, тринайсет, четиринайсет! — започна да брои Робъртс. — Намират се на самия хоризонт и не са по-големи от еднодоларова монета. Ето, вземете далекогледа!

Скоро се убедих, че не се беше излъгал. Повечето точки бързо се уголемяваха. Пред нас имаше петнайсет плавателни съда, на които по всяка вероятност, ако се съдеше по конструкцията им, екипажите се състояха само от по един човек.

— Елате тук, зад този риф! — казах аз. — Още не знаем с какви намерения идват, тъй че нямаме никаква причина преждевременно да се показваме.

— А дали човекът, който е най-напред, не ни е забелязал вече? — попита дърводелецът.

— Не — отвърна Робъртс. — Вярно, че за него добре се открояваме на тази височина на фона на небето, но едва ли може да ни види, преди да сме успели ясно да различим борда му. Впрочем, той сигурно е някой много сръчен и як тип. Чарли, я погледнете само колко умело използва вятъра и всяка вълна! Приближава се с бързината на истински параход и. Бога ми, развъртял е греблата сякаш го преследват!

— Кептън, както изглежда, случаят наистина е такъв. Съвсем ясно го различавам с бинокъла и виждам, че от време на време се надига, за да хвърли поглед назад.

— Какво ще правим, Чарли?.

— Трябва да разберем как стоят нещата, преди другите да са се приближили дотолкова, че да ни забележат. Може да го преследват, а може и да не е така, може да са приятелски настроени, а може и да не са. Ние сме длъжни да се приготвим да посрещнем евентуално нападение.

— Хмм, да, прав сте. Но… хмм! Нападнат ли ме когато съм на борда, тогава знам какво трябва да направя. Обаче тук на сушата… хмм! Няма ли да е най-добре, ако накараме всички наши хора да заемат позиция на тази височина? В такъв случай ще имаме добро прикритие и бихме могли да обстрелваме целия терен под нас.

— Съвършено вярно! Но не е ли по-добре да поставим противника между два огъня?

— Как?

— Ще се разделим. За всеки случай ще оставим един пост при товара и другите наши вещи, а после едната половина от нас ще заеме позиция тук горе, докато другата ще се отправи напред по брега, за да се добере до кораловия пръстен ей по онази верига от скали. Там хората ще залегнат плътно на земята, за да не бъдат забелязани. В случай че се стигне до схватка, по даден знак те ще се втурнат по кораловия пръстен до онова място точно срещу нас, където коралите ограждат залива, в който, както по всичко личи, ще влязат малайците. Така неприятелите ще се озоват между два огъня и ще трябва да се предадат, ако не искат да бъдат избити до крак.

— Да, правилно, Чарли, това е най-доброто! Но как ще разберем какво води тези хора насам и как ли ще са настроени към нас?

— Ще посрещна човека в първата лодка и ще поговоря с него.

— Наистина ли така искате? Ами ако ви убие?

— Няма да го направи, кептън, можете да ми вярвате. Тези хора или са въоръжени по старому с прашки, боздугани, стрели, лъкове и копия и следователно са безопасни, ако имаш хубава пушка, или пък притежават някакви пушкала, но те ще са сигурно само допотопни мускети и кремъклийки, които не могат да се мерят с нашето въоръжение. Ако искате, можете направо да останете тук заедно с Боб, а аз ще се разпоредя за всичко необходимо.

— Направете го, Чарли! Знам, че ще постъпите правилно.

Затичах се надолу.

— Какво видяхте, сър? — попита ме кормчията, когато стигнах долу.

— Петнайсет туземци, които със също толкова лодки са се насочили към южния залив.

— Well, това е добре, защото после най-сетне ще узнаем името на този проклет остров. Сигурно идвате да ни кажете, че трябва да се въоръжим, нали?

— Да. Нека Хък и Класен останат тук при товара. Вие ще тръгнете с половината от хората към кораловия пръстен и предпазливо ще се придвижите по него, докато пред вас се открие заливът. Тогава ще залегнете на земята така, че туземците да не могат да ви видят. Стигне ли се до сражение, още при първия изстрел или пък по даден от мен знак ще скочите на крака и ще се втурнете напред, за да не им позволите после да излязат от залива. Разбрахте ли ме?

— Ай, ай, сър! [6]

— Тогава напред! Нямаме време за губене!

Кормчията набързо раздаде оръжия и муниции на хората си и заедно с тях хукна към рифа.

— А вие, останалите, отивате горе при капитана! Вземете сабята и пушката му, а също и една карабина за дърводелеца!

Хората се бяха вече въоръжили и веднага поеха нагоре по височината. Аз затъкнах ножа и револверите си в колана, взех карабината «Хенри» и се завтекох покрай склона на възвишението, за да посрещна собственика на първата лодка. Островът не беше голям. Зърнах лодката само след десетина минути. Тя се приближаваше вече до кораловия пръстен, в който имаше един толкова тесен проход, който, ако добре се засилеше, човек можеше да прескочи. В този момент туземецът свали платното и грабна веслата, за да преодолее това трудно и опасно място.

И успя. Прибоят го подгони през тесния канал и го вкара в спокойните води на залива. Там току зад самите корали той се изправи на крака. Беше оставил греблата и взел в ръце лъка и стрелите си. С лице към острова той постави стрела на тетивата и я изстреля към брега. Тя падна на сушата на едно място, което бе на двайсетина крачки от водата.

Сега вече бях сигурен, че другите го преследваха. Несъмнено човекът имаше намерение от брега да защитава прохода в кораловия риф и беше направил един опит да разбере дали това ще е възможно с помощта на стрелите. Ето че пак грабна веслото и се насочи към сушата.

Тази страна на острова бе покрита с по-гъста растителност от северната, където се намираше бивакът ни. Тук имаше висока широколистна папрат, която много улесняваше тайното промъкване. Безшумно и предпазливо се втурнах към мястото, където щеше да спре лодката.

Ето че кануто на туземеца заседна на брега. То бе един от обичайните за Дружествените острови плавателни съдове. Беше издялано направо от ствола на някакво дърво и дъното му беше заоблено. С подобна конструкция една такава лодка може да плава много бързо, но пък и твърде лесно би се преобърнала, ако не е снабдена с тъй наречения балансьор (аутригър). Преследваният човек я изтегли наполовина от водата, преметна на гръб колчана със стрелите, взе в ръка лъка, а после посегна към някаква стара пушка, нарами я и закрачи към мястото, където беше паднала неговата стрела. След като я вдигна, с равномерни големи крачки туземецът се насочи по права линия навътре в сушата. Несъмнено искаше да измери определено разстояние, което му бе необходимо, в случай че преследвачите му навлезеха в залива и се опитаха да слязат на брега. Цялото му поведение издаваше, че е дързък, но същевременно и предпазлив човек, който не пропуска да обърне внимание на всяко обстоятелство, от което може да има някаква полза. Той се приближи до мен толкова, че ясно чух как броеше крачките си.

— Сату, дуа, тига, ампат, лима, анам, туджух, далапан, самбилан, сапулух — измърмори той под нос от едно до десет, а после продължи: — сапулух-сату, сапулух-дуа, сапулух-тига…

— Рори — стой! — заповеднически извиках аз, като изскочих от папратта и сложих длан върху рамото му. — Какво правиш тук?

Внезапното ми появяване го изплаши, но само след миг-два самообладанието му се възвърна и той извади ножа от пояса си. Ала тъй като веднага разбра, че не съм туземец, той отпусна ръката, която бе вече вдигнал, за да ме прониже. Попита ме:

— Ингло?

— Не, не съм англичанин.

— Франко?

— Да — отвърнах аз, защото предположих, че с тази дума той нямаше предвид някой французин, а я използваше като най-общо понятие за европеец.

— О, това е добре! Сам ли си, сахиб?

Дали беше живял в Индия, че се обръщаше към мен с тази титла? Предпочетох все още да не му обяснявам какви сме и колко сме, а го попитах:

— Ти какво търсиш тук?

— Спасение.

Той се обърна назад и посочи с ръка към лодките, които бяха вече толкова близо, че бордовете им можеха ясно да се различат, а после добави:

— Преследват ме и искат да ме убият.

— Защо?

— Защото съм богат и съм християнин.

— А те езичници ли са?

Той кимна утвърдително.

— Неколцина са все още езичници, а други бяха покръстени от ингло-митонарето.

Митонаре означава мисионер, но с тази дума островитяните, чието словесно богатство е твърде ограничено, означават всичко, което по някакъв начин е свързано с християнската религия като например църква, проповедник, амвон, кръст, проповед, Библия, блажен, свещен, религиозен и т. н. Всичко това се означава с митонаре. Но в случая без съмнение човекът имаше предвид мисионер на англиканската църква.

— Значи покръстените от ингло-митонарето са все пак християни, нали?

— Айта — не. Те продължават да вярват в Атуа, добрия Бог, както и в Оро, Бога на всичко зло, но се покръстиха, защото тогава им разрешават да търгуват с всички ингли и да си набавят хубави неща.

— Как се казваш?

— Потомба.

— От кой остров си?

— Живея в Папеете, столицата на Таити. Аз съм ери, княз на тази страна, и ще избия всичките си врагове!

Той погледна назад. Тъкмо в този момент първата лодка на преследвачите му се опитваше да премине през тесния канал. Човекът се втурна обратно до мястото, където беше паднала стрелата му, опъна лъка и се прицели. Изхвърлена от тетивата, стрелата изсвистя във въздуха и сигурно щеше да улучи преследвача, ала една устремила се към рифовете вълна неочаквано повдигна лодката и острия връх на стрелата се заби в дървото. От страх да не бъде пронизан, туземецът се наведе и преустанови гребането. При оттеглянето си същата вълна, която го беше вкарала в прохода, грабна лодката му и я отнесе обратно в морето.

— Е-хей-й-й! — разнесе се вик откъм кораловия пръстен и когато погледнах натам видях… кормчията и хората му, втурнали се напред към прохода в рифовете.

. По погрешка той явно беше взел стрелата за уговорения сигнал и ето че точно в този миг осуети целия ми план. Вярно, преследвачите ме бяха вече забелязали, но не се отказаха от намерението си, обаче щом секунди след това разбраха, че островът е зает от цял отряд мъже в европейско облекло, решиха да се върнат обратно, побързаха отново да вдигнат платна и се отдалечиха като не преставаха да гребат.

Тогава закрачих към онова място на брега, където Потомба беше паднал на колене.

— Бапа ками янг ада де сурга, кадуслах кираня намаму [7] — чух го да се моли така, както са научени покръстените от мисионерите туземци. После той скочи на крака и радостно извика: — Спасен съм! Те бягат и няма нужда да наранявам когото и да било от тях. За малко стрелата ми щеше да убие лицемерния жрец Аноуи, който все пак е баща на жена ми.

Значи само бедата, в която беше изпаднал, го бе принудила да грабне лъка си и както по думите му, тъй и по благодарствената му молитва разбрах, че той действително мислеше като християнин, а това бе нещо, което не се срещаше толкова често сред покръстените островитяни. Затова този млад човек веднага спечели симпатиите ми. Без съмнение той бе станал християнин само по убеждение.

— Кой е Аноуи? — попитах го.

— Жрецът на Тамаи.

Опитах се да си припомня.

— Тамаи не е ли на Аймео, съседния остров на Таити?

— Да, сахиб. Тамаи се намира недалеч от залива Опоаухо. Моята жена Парайма е дъщеря на жреца, защото един ери може да вземе за съпруга само дъщеря на княз или на жрец.

— А защо Аноуи се е превърнал в твой враг?

— Защото станах християнин. Поиска ми да му върна Парайма, перлата на моя живот, но не му я дадох. Тогава той направи оплакване срещу мен при онези ингли, които не вярват в митонаре (светата) Дева Мария и те застанаха на негова страна. Аз Обаче отидох при франките, от които има много митонаре мъже и жени на небето на добрия Бапа, и те ме подкрепиха: отсъдиха ми правото да задържа Парайма в дома си, макар че тя не ми беше дадена за жена от митонарето, а от нашия жрец още докато бях езичник. После ми се наложи да отплавам за островите Тубуаи, за да разменя перли срещу дрехи, оръжия и някои други неща, защото, откакто европейците дойдоха при нас, всичко се промени и стана по-лошо. Сега дори нашите князе са принудени да печелят пари с труд или с някаква търговия. Аноуи знаеше накъде бях тръгнал и заедно с хората си поел подир мен. Когато напуснах островите Тубуаи, той се опита да ме издебне, да ме убие и да заграби всичко, което носех със себе си.

— Е, не те е убил, но какво стана със собствеността ти? Да не би всичко да е тук, в лодката?

— Не. Той не успя да ми вземе нито живота, нито имуществото, защото ръката ми е по-силна от неговата, а неговият разум е помътен и не може да се мери с разума на един ери. Още щом го видях да се появява с лодките си, изпратих по околен път към Папеете моите слуги с лодките, на които беше натоварена собствеността ми, а самият аз поех срещу него. После го подмамих дотук, където сигурно щях да го убия, ако не беше избягал.

Очите му искряха, а тъмните му страни бяха пламнали от възбуда. Тъй както се беше изправил пред мен в заплашителна поза, аз забелязах, че той все още беше млад човек. Наистина беше красив. Върху дългите си черни коси носеше тюрбан, украсен с пера, на всяко ухо имаше по две скъпоценни перли, а златистата копринена «марра» бе стегната като пояс около неговата тебута на червени и бели райета, която, образувайки множество гънки, падаше от раменете до коленете му, като подчертаваше още повече съразмерността на неговото стройно и силно тяло.

— Какво ще правиш сега? — попитах го аз.

— Сахиб, най-напред ми кажи какво смятате вие да правите с мен! — отвърна той, посочвайки с ръка към височината, откъдето се спускаше капитанът със своите хора.

— Аз съм твой приятел и няма защо да се страхуваш от нас. Можеш да правиш каквото си поискаш. Но те моля и ти да станеш наш приятел.

— Приятел съм ти, сахиб! Заповядай ми нещо и аз ще го изпълня, защото по погледа ти личи, че няма да поискаш от мен да извърша нещо лошо.

— Ние те молим да ни помогнеш.

Той ме погледна толкова изненадано, че не успях да сдържа усмивката си. Бях с една глава по-висок от него. Тюрбанът с воал, който носех, гъстата голяма брада, оръжията ми, облеклото ми на авантюрист, завършващо надолу с чифт огромни моряшки ботуши, всичко това навярно оставяше у него впечатлението, че съм човек, който е свикнал да разчита само на собствените си сили и току-така няма да почувства нужда от чужда помощ.

— А кой си ти и какво правиш тук? — попита ме островитянинът.

— Аз съм от народа германи, а другите са от народа янки.

— Германите са добри. Виждал съм корабите им край бреговете на островите Самоа. Те търгуват честно, а каквото кажат, за тях важи като клетва. Ала янките са по-други. Не можеш да се хванеш за думата им и са вероломни. Външно стоките им са лъскави, но измамата е вътре в тях. Как си попаднал заедно с тях на този остров, който все още дори няма име?

— Тръгнах с тях да плавам, защото исках да стигна до страната на китайците, обаче бурята ни изхвърли на този остров, разруши кораба ни и направи лодките на трески. Сега не можем да мръднем оттук и сме принудени да чакаме, докато дойде някой друг кораб, за да ни вземе. Ти ще се върнеш обратно в Папеете, нали?

— Да. Искам час по-скоро да отида при моята жена Парайма, както и при моята майка, които са ми по-скъпи и от имуществото, и от живота ми. Гласът на моето сърце ми подсказва, че ги заплашва опасност от страна на моя враг Аноуи.

— В пристанищата на Таити винаги се намират кораби на инглите, на франките, янките и на холандите. А може би ще има и някой кораб на испаните или дори на германите. Когато стигнеш в Папеете, ще изпратиш ли някой от тях да дойде да ни вземе?

— Ще го направя, сахиб, но те едва ли ще ми повярват и затова ще е по-добре, ако някой от вашите хора дойде с мен, за да може да разговаря и да се помоли от ваше име.

— Лодката ти ще издържи ли двама души?

— Ако гребе някой друг — не, но ако изберете един смелчага, който да не се бои от морето, аз ще съумея да го откарам до Таити, защото никой друг не може да се мери с ери Потомба в управляването на такава лодка.

В този момент капитанът стигна до нас и попита:

— Е? Кой е този човек, Чарли?

— Той е ери от Таити.

— Ери ли? Това пък какво е?

— Княз, кептън.

— Pshaw! [8] Знаем ги този сорт князе! Този тип ще трябва да ни отстъпи лодката си, за да доведем помощ от някой съседен остров.

— Но той няма да се съгласи.

— И защо, ако мога да попитам, а?

— Защото вече го посъветвах да постъпи иначе, кептън.

— Вие ли? Аха, е това е нещо друго! Сигурно ви е хрумнала някаква идея, която ще е от полза за всички ни, нали?

— Разбира се! Никой от нас не е в състояние да управлява подобна лодка и затова…

— Ах, Чарли, не се ли изразявате твърде пресилено? Нима аз, капитан Робъртс от Ню Йорк, няма да се справя с туй нещо, когато всеки знае, че съм човек, който съвсем спокойно може да командва и най-големия военен кораб?

— Кептън, можете ли да застреляте един бивол?

— Ама че въпрос! Естествено че ще го застрелям въпреки всичко, дето го казах преди, когато се върнахте с вашия пернат дивеч. Но при условие, че добичето няма да има възможност да ме нападне, а аз ще мога да стрелям, докато падне мъртво на земята.

— Е, добре! Обаче ще успеете ли да застреляте и лястовица?

— В името на всички ветрове — не! Чарли, та това е извън човешките възможности! Вие сте страхотен стрелец, както вече често сте го доказвали, но лястовица, не, и вие няма да можете да я свалите с куршум, тъй както лети във въздуха.

— Но все пак съм го правил, и то неведнъж. А в северноамериканските прерии съм виждал дори петнайсетгодишни индианчета да постигат същия успех.

— Ахой, Чарли, това да не е някоя опашата лъжа, голяма и дълга като митичен морски змей?

— Не, истина е! Но сравнението, което Направих, имаше за цел само да ви докаже, че често голямото нещо се оказва по-лесно от привидно малкото. Вие умеете отлично да командвате тримачтов кораб, но дръзнете ли някой път да излезете в открито море с вашата голяма лодка, която познавате много добре, ще установите, че между едното и другото има огромна разлика. Плавал съм с лекото и крехко индианско кану от кора на дърво по Мисури и Ред Ривър, с бразилското кану от животинска кожа съм пътувал по Ориноко и Маранон, а с ужасния катамаран на източноиндийците съм кръстосвал по Инд и Ганг, но съвсем откровено ви казвам, кептън, че не смея да поема риска да направя едно разузнавателно плаване ей с тази лодка из района на островите Помату. И най малката повреда в балансьора ще доведе до преобръщането й, а тогава в деветдесет и девет процента от случаите човек е обречен на гибел, понеже това море гъмжи от акули.

— Мътните го взели, вярно е! Акулата е най-долната и най-подла гадина, която познавам. Попадне ли някой между зъбите й, времето на земния му живот безмилостно и безвъзвратно е изтекло. Но ние трябва да потърсим кораб, ще признаете това, нали, Чарли?

— Естествено! Ала не и тук между островите Помату, които не познаваме, а и където рядко се отбива някой по-голям плавателен съд. Този ери се кани да отплава с лодката си за Таити. Ако му дадете за придружител някой верен и изпитан моряк, той ще може да ни доведе някакъв кораб и така ще се спасим.

— Хмм, добре звучи. А за колко време смята този юнак да стигне до Таити?

Обърнах се към Потомба:

— Колко дълго ще трае плаването до Папеете?

— Ако ми дадете някой добър гребец, ще са ми нужни два дни — отговори той., — Преведох думите му на капитана.

— Слушай, Чарли, как се казва този юнак?

— Потомба.

— Не ми се вярва. Сигурно се казва Мюнхаузен. [9] За два дни да стигне оттук до Папеете? Лъже, та се къса! Според мен ще са необходими цели пет дни и то ще трябва да имаш кораб с тесен и остър кил и такелаж на шхуна. Два дни, хайде де, пълна глупост!

— Кептън, погледнете само тази лодка и този човек! Склонен съм да повярвам, че с такава продълговата и тясна конструкция, която реже вълните като с нож, с помощта на югоизточния пасат е възможно да се изминат по петнайсет-шестнайсет английски мили [10] в час.

— Наистина ли така мислите? Но все пак ще е майсторско постижение! Хмм, да. Я вижте онези четиринайсет платна на хоризонта! Няма и десетина минути, откакто поеха обратно, а се ловя на всякакъв бас, че вече са изминали над две мили. Може и да сте прав, Чарли, а сега вече и аз проумявам онова, което до този момент не ми се вярваше, а именно, че дори и някой добре въоръжен боен кораб със свестен екипаж трябва много да внимава при среща с една цяла флотилия от малайски лодки. Но ето че идва и кормчията! По лицето му се е изписало голямо задоволство, защото набързо успя да обърне в бягство онези типове.

Кормчията наистина се приближаваше с толкова победоносна физиономия, сякаш беше спечелил някоя голяма морска битка.

— Е, сър, как се справих? — попита ме той.

— Лошо, много лошо, морски!

— Ка… ка… какво? На никой от нас не падна и косъм от главата, а щом ме видяха с хората ми, онези типове така опънаха платната, сякаш по петите ги гонеше корабният таласъм. [11]

— Но нали трябваше да бъдат обградени в залива! Появихте се преждевременно. Те изобщо не бяха преминали през тесния проход между рифовете, а и никой от нас нито беше стрелял, нито пък бяхте получили уговорения сигнал било от мен, било от капитана. Няма да ви мъмря, кормчия, защото единствената ви грешка бе, че бяхте прекалено смел и нетърпелив, а може би е и по-добре, че така се отървахте здрави и читави. Но няма ли да отидем в бивака? Можем да оставим тук един пост в случай че бегълците решат да се върнат.

— Пак имате право, Чарли! — кимна капитанът. — Спечелихме славна победа, и ще дам израз на признанието си, като разреша да направят такъв силен грог, който да може да тръшне и вол.

Тези думи бяха посрещнати с всеобщо ликуване. Двама по двама, вървейки в крак, хората се върнаха в бивака.

Докато се вареше грогът, аз си поговорих с Потомба. Оказа се, че той действително е бил в Индия. Беше пътувал до повечето островни групи от австралийския архипелаг. Изказваше се толкова ясно и скромно, че съвсем скоро спечели симпатиите ми.

— А сега, Чарли, нека изберем човека, който ще плава с вашия княз до Таити — каза капитанът. — Естествено, аз трябва да остана тук, но кормчията би могъл да се нагърби с тази работа. Вие какво мислите?

— Не мога да се намесвам в тези неща, защото вие сте капитанът, но одобрявам вашия избор. Кормчията има офицерски чин и в неговите думи ще се вслушат повече, отколкото в молбите на някой обикновен моряк, ако бяхте решили да изпратите такъв човек от екипажа.

— Защо аз? — попита кормчията. — Как си го представяте, капитане? Един доблестен кормчия не бива да изоставя кораба си, а ако го изгуби в някоя буря, тогава няма право да изоставя своите хора.

— Само ако липсва капитанът и кормчията го замества — отвърна Робъртс. — Но аз съм все още тук и вие спокойно можете да отплавате за Таити, без да се провините в нарушаване на задълженията си. Впрочем и сам знаете, че тук важи единствено моята заповед. Онзи, когото аз изпратя, трябва да се подчини.

— Кептън, да не би действително да очаквате от мен да поверя живота си на това плаващо дърво, каквото е всъщност лодката на този човек? Впрочем аз няма да мога да разменя и една дума с него, а напълно възможно е да се натъкна на хора, чийто език изобщо да не разбирам!

— Хмм, вярно! Чарли, какво ще кажете? Вие сте единственият, който разбира малайски, че дори и диалекта на Дружествените острови. Имате ли желание да пътувате с този човек?

— Щом вие го искате, кептън, ще се съглася!

— Чудесно, тогава ви моля да се заемете с тази работа. Но, по дяволите, какво е това? — неочаквано попита той, сочейки с ръка към вътрешните води, които стигаха, кажи-речи, до краката ни.

— Акула, наистина е акула, която се е вмъкнала между рифовете! — извика кормчията. — Бързо грабвайте харпуните!

На повърхността на водата се появи гръбната перка на чудовището, несъмнено примамено от нашето присъствие. Щом види акула, кръвта на всеки моряк кипва. Той не познава друг по-върл враг от този лаком морски звяр и винаги се стреми да я убие дори и ако не се чувства застрашен от нея.

Хората бързо скочиха на крака и грабнаха какви ли не оръжия. Аз също взех моята тежка пушка, за да опитам дали един куршум щеШе да е достатъчен, за да убие животното. Но в същия миг Потомба сложи длан върху ръката ми и ме помоли:

— Не стреляй, сахиб. Потомба е господар на всички акули, затова и на тази ще заповяда да умре.

Той захвърли своята тебута, както и маррата настрани, тъй че остана само по бедрената си препаска, стисна ножа в ръка и с дълъг скок от брега се гмурна във водата, чиито вълни със силен плясък го погълнаха и скриха от погледите ни.

Разнесе се всеобщ вик на ужас.

— Какво прави този човек? — възкликна капитанът. — Загубен е!

— Вижте перката й! — изкрещя боцманът, който стоеше до самата вода с харпун в ръка. — Акулата го забеляза и се насочва право към него. Само след секунди ще го разкъса.

И аз бях изплашен, но запазих спокойствие.

— Чарли, ами какво ще стане сега с пътуването ви до Таити? — попита капитанът. — Този юнак едва ли ще излезе пак от водата.

— Нека изчакаме, кептън! В Западна Индия съм виждал хора, които изобщо не се страхуваха да се гмуркат, въоръжени само с един нож и да нападат акулите под водата. За да захапе плячката си, тази риба трябва да се обърне по гръб, а на храбрия и опитен плувец тъкмо това дава време да забие острието в нейното тяло и после, оттласквайки се енергично с крака, с мощен замах да разпори корема на животното. Ето вижте, кептън, борбата на живот и смърт започва!

На мястото, където се намираше акулата, във водата се образува кипящ водовъртеж. После на известно разстояние от него изскочи първо главата, а след секунди и тялото на Потомба до кръста. Той размаха ножа във въздуха и нададе силен победоносен вик.

— Кълна се в името на всички платна и брамсели, той действително уби този звяр! — извика капитанът. — Ей къде изплува чудовището на повърхността. Тялото му е разпрано от главата до опашката.

Застаналите наоколо моряци нададоха радостни възгласи. Но това не беше най-подходящият начин да докажат признанието си на победителя. Той излезе на брега, без да обръща внимание на хвалбите на хората, които се опитаха да го наобиколят, и се насочи към мен.

— Акулата е мъртва, сахиб! — простичко съобщи той.

— Знаех го още когато ти скочи във водата — отвърнах аз, като му подадох ръка.

Той я пое и по израза на лицето му разбрах, че този начин на признание го зарадва повече от гръмогласните хвалебствия на другите.

— Значи ти предварително си вярвал, че Потомба има силна десница и смело сърце?

— Разбрах го още когато те видях да стъпваш на брега на острова. Ти не се уплаши от твоите четиринайсет неприятели. Обикнах те, Потомба.

— И аз съм твой приятел, сахиб! Кажи им на тези янки тук, че няма да взема никого от тях в лодката си, за да го закарам до Папеете. Само ти ще дойдеш с Потомба!

— Вече им го казах. Кога тръгваме?

— Когато заповядаш.

— Тогава приготви се по-скоро. Аз и в момента съм готов да отплаваме. Ще трябва да поемем по заобиколен курс, за да избегнем лодките на твоите врагове. Нали?

— Да.

— Дай ми едно въже!

Донесоха въжето. Той го завърза за задния край на стрелата, където бяха перата й, внимателно оправи въжето на земята и стреля с лъка. Стрелата се заби дълбоко в тялото на акулата и така я изтеглиха на сушата. Междувременно ери отново облече дрехите, които беше захвърлил.

— Сахиб, приготви ли се? Потомба е готов да те откара до Таити и по-скоро ще умре, отколкото да допусне да ти се случи някакво нещастие.

Втора глава Парайма

Между вече споменатите от мен географски дължини и ширини се намира онази островна група, която е била открита още в 1606 година от Кирос, а в 1769 година е била основно изследвана за пръв път от прочутия Кук. В чест на Кралското научно дружество в Лондон, тя била наречена от него Дружествени острови.

Те се разделят на две групи: Уиндуърдс и Лиуърдс, [12] които са разграничени от широк проток. Към първата група спадат Таити или Отаеити, най-значителният остров от архипелага, Маитеа, наричан още и Оснабрук, както и Аймео или Моереа. Към групата Лиуърдс се числят Хуахине, Райатеа, Таха, Борабора и Мауруа или Маупити.

Цялата група на Дружествените острови има вулканичен произход, но съвсем дребните, почти микроскопични «морски майстори строители», животинките, прилични на растения, коралите, непрестанно работят над тяхното уголемяване. Те обграждат всеки остров с острите, режещи коралови пръстени и така правят много опасно корабоплаването по водните пътища, които разделят едни острови от други.

Общата площ на Дружествените острови възлиза приблизително на трийсет и четири квадратни мили. Тук се намират множество красиви пристанища, но заради кораловите рифове и предизвикания от тях могъщ прибой, те са трудно достъпни. Навсякъде земята на островите е много плодородна. Планините са покрити с гъсти гори, а равнините по крайбрежията, се напояват добре от потоци и реки, така че растителността е извънредно пищна и предлага в изобилие захарна тръстика и бамбук, хлебни дървета, палми, банани, писанг, [13] чинари, батати, зърнени култури, сладки корени, както и различни други южни плодове и растителни видове.

Населението им е от малайско-полинезийски произход с тъмнобакърен цвят на кожата. Често жените са малко по-светли. Островитяните имат красиво и яко телосложение, общителни са, гостоприемни и добродушни. Живеят в моногамия, налагат на жените си затворен домашен живот, обичат музиката, танците, фехтоването и състезанията с техните бързи лодки.

Първоначално формата на изповядваната религия на тези острови е била политеистична, при което дори жертвоприношенията на хора не са били нещо необикновено. Жреците, които са били едновременно и лечители и гадатели, са имали необикновено силно влияние върху островитяните, обаче още в края на XVIII век основаните от англичаните мисионерства започнали да противодействат. По-късно и католическа франция изпратила свои мисионери, които с много труд и при тежки условия повели борба срещу предразсъдъците, насадени от идолопоклонничеството в иначе богато надарения народ, населяващ островите.

Твърде често чуждестранните религиозни мисии били обвинявани в неправомерни действия и наистина тези пратеници на една друга вяра не винаги са разбирали правилно своята задача. Цивилизацията си има своята варварщина, светлината — своята сянка, и любовта — своя егоизъм, а както ни учи притчата за богаташа и за сиромаха Лазар, от мястото на вечното блаженство може да се надникне долу, в ада и да се наблюдават мъките на прокълнатите. Издигната от нетърпелив фанатизъм като пряпорец, превърната от една хитра, пресметлива и ненаситна алчност в удобно завоевателно средство, религията, проповядваща Христовата любов, благост и състрадание, се е разпространила вече над по-голямата част от земното кълбо. Цели раси и народи изчезнаха или все още се намират в последни страховити предсмъртни гърчове. По този начин историята загуби за бъдещото си развитие редица важни културно-исторически движещи сили и ценности, а духовният пастир, пристигнал в една съвършено чужда нему страна, за да покръсти тъй наречените езичници, изобщо не обръща внимание на това, че съобразно с нуждите си «диваците» са били по-щастливи от нас, и че измежду покварените и пропаднали слоеве на населението в собствената му родина неговата дейност ще е далеч по-необходима, отколкото сред друговерците на островите, които често водят, направо казано, райски живот.

Много се е писало за Дружествените острови именно в тази връзка. Когато били открити, на тях намерили един малък народ, по детински наивен и безобиден, без особени желания, на когото богатата природа била дала в прахосническо изобилие всичко необходимо за задоволяване на нуждите му, за водене на охолен и безгрижен живот. Чужденците били посрещнати гостоприемно и дружелюбно, почитали ги кажи-речи като божества и им дали всичко, каквото им душа искала. Моряците отнесли тази вест в родината си, където сред авантюристите се породило силното желание да видят онзи рай на южните морета и да изпитат тъй лесно достижимите му радости и удоволствия. Започнали да съоръжават кораби, търговската политика взела да крои план подир план и… за любезното си гостоприемство таитяните получили пороците и болестите на цивилизования свят. Те възприели повече лошите, отколкото добрите качества на хората, които дошли при тях, наричайки се християни, като били такива само на думи, но не и на дела. Това печално обстоятелство е достойно за съжаление. Но ние трябва да признаем тъжния факт, че след запознанството си с европейците таитяните са изгубили много от добродетелите си. Ала да прехвърляме вината за това върху християнството би било крещяща несправедливост. Не е правилно да се слага знак за равенство между църквата и онези, които се наричат християни. Най-големите врагове на християнския свят се намират сред самите християни и може само дълбоко да се съжалява, че редом с насъщната си дейност една религиозна мисия се вижда принудена да се нагърби и с тъжната задача да се бори срещу нечистото и пагубно влияние на онези, които с поведението си показват, че са християни само на думи.

Таити, «Перлата на южните морета», се простираше под великолепното тъмносиньо небе, слънцето сипеше жарта си върху блестящите морски вълни, а покритите с гори върхове и склонове на планината Ороена се къпеха в лъчите му. Ослепителната слънчева светлина искреше в потоците и тесните водопади, които, скачайки от една скала на друга, живописно се спускаха от извисилите се към небето зъбери. Ала слънчевият зной не достигаше до привлекателните поселища, които, скрити в сянката на палмите и на безбройните плодни дръвчета, бяха освежавани от тъй приятната прохлада на свежия морски бриз.

Дългите перести ветрила на кокосовите палми шумоляха на лекия нежен ветрец, а откъснатите от по-силните пориви на бриза широки бананови листа шумно падаха на земята. Прецъфтелите цветове на портокаловите дръвчета, чиито клони бяха натежали вече от златистожълти плодове, капеха по земята, разнасяйки сладък аромат. Беше един от онези вълшебно хубави, прекрасни дни, чието великолепие и разкош могат да се срещнат само в тропическите страни.

И докато островът лежеше под слънцето в цялата си райска красота тъй млад и свеж, сякаш току-що бе излязъл изпод ръката на Твореца, от външната страна на кораловите рифове с гръмовен глас прибоят пееше своята еднообразна и вечна песен. Времената са се променили, а заедно с тях и хората, само безбрежният океан си е останал все същият. И до ден-днешен, както и преди хилядолетия, той запокитва срещу изпречилите се на пътя му остри скали своите ту кристално прозрачни, ту заплашително тъмни огромни вълни, украсени с пенести гребени. Пронизваните от искряща светлина талази се издигат и спускат, като че хиляди наяди се мъчат да хвърлят поглед към брега, където над белите гриви на вълните се виждат вечнозелените развени корони на палмите, под които един малък народец, обречен на гибел, отброява последните удари на пулса на своето самостоятелно съществуване, без да намери в себе си онази съпротивителна сила, която прави предсмъртната агония на американската раса толкова страшна и опасна за белия човек.

Там, на брега, се беше разпростряла столицата на Таити Папеете, а нагоре-надолу по улиците й се люшкаха пъстри тълпи от хора, облечени в бели, червени, сини, раирани, карирани или пък с десен на различни пъстри цветя дълги одежди. Колко прелестно бяха украсили младите хубави като картина момичета черните си къдрави, копринено меки коси с цветя и изкусно преплетено снежнобяло, развяващо се на вятъра лико на марантата!

А колко ловки и горди бяха движенията на местните контета кокетно препасали пъстрото парау или падащата на гънки около слабините им «марра»! Върху раменете им бе наметната живописната тебута. И колко напето се разхождаха с нея насам-натам между красавиците! Те бяха свързали дългите си блестящи от мазнина коси, вплитайки в тях ленти от бяла «тапа» и червена фланела, което съвсем не стоеше лошо на бронзово-бакърените им лица.

И ето че изведнъж всичко живо се заблъска към брега. Към острова се приближаваше едно кану, чието бяло платно бе здравата изпънато от бриза, тъй че намиращите се в него двама души използваха греблата само колкото да поддържат правилния курс.

Двамата мъже в лодката бяха Потомба и аз.

Ери действително беше удържал на думата си, защото само след два дни ние стигнахме Таити, макар че бяхме принудени да се отклоним от най-краткия път. Постоянният силен пасат ни беше помогнал много, а Потомба умееше да използва всяка вълна. Тъй като не се изморихме, понеже имахме възможност да гребем на смени, пътуването ни се оказа изключително бързо.

Ето че сега най-сетне пред очите ни се беше ширнал този прекрасен остров, за който бях чел толкова много истини, но и толкова големи глупости. Папеете се издигаше все по-ясно пред нас, докато най-накрая можехме да различаваме всяко отделно лице от тълпата, струпала се на брега, за да наблюдава нашия плавателен съд.

Направи ми впечатление, че хората обръщаха такова голямо внимание на малката ни невзрачна лодка, докато в пристанището се намираха и съвсем други обекти, които далеч повече заслужаваха любопитството им. Спуснах платното, за да не ни тласне бризът към коралите, към които се приближавахме, и попитах:

— Потомба, виждаш ли тези хора?

— Да, сахиб — кимна той.

— Защо ли тъй са се зазяпали тъкмо в нас, след като наоколо има толкова много други лодки и кораби, които също могат да привлекат вниманието им?

— Тези мъже и жени познават лодката ми, а Потомба е ери, който е много известен сред своя народ. А сега кротувай и се дръж здраво, сахиб, защото навлизаме в прибоя!

Приближихме се към един от страничните отвори в кораловия пръстен, през който можеха да минават само такива малки и тесни плавателни съдове като нашата лодка. Един замах с греблото ни вкара в самия прибой. Врящите му и кипящи талази ни изхвърлиха като перце нагоре, за миг-два ни задържаха в обятията си така, че ни се стори сякаш увиснахме във въздуха, а после ни запокитиха във вътрешните спокойни води на залива.

Вдясно от нас бяха хвърлили котва цяла редица кораби, които бяха преминали през по-широкия вход за пристанището. Конструкцията на един от тях ми се стори позната, макар че се виждаше само корпусът, а всичките му платна бяха здраво завързани. Горе във вантите беше увиснал един човек, който изглежда си беше избрал това високо място, за да може по-добре да разглежда града. На главата си той носеше мексиканско сомбреро и тази шапка имаше толкова неимоверно широка периферия, сякаш бе правена, за да побере под себе си на сянка цяло многодетно семейство пекари. [14] Една толкова голяма периферия сигурно се изработва само по специална поръчка, а на подобна поръчка бе способен един-единствен човек и той е много храбрият, доблестен и почтен капитан Фрик Търнърстик, с чийто тримачтов кораб преди известно време бях пътувал от Галвестън до Буенос Айрес.

— Потомба, насочи лодката ей към онзи кораб!

— Защо, сахиб?

— Сигурен съм, че капитанът му е мой познат.

— Значи искаш да ме изоставиш още сега и да отидеш при него, така ли?

— Да, освен ако не съм се излъгал в предположението си.

— Сахиб, този кораб е на янките, които не обичам. По-добре потърси някой кораб на франките или на германите.

— Но капитанът му е мой приятел.

— Въпреки това няма да те закарам при него.

— Защо?

— Ти каза на Потомба: «обикнах те». Това истината ли беше?

— Не съм те излъгал.

— Тогава те моля да дойдеш с мен в моя дом в Папеете, за да си отпочинеш там до утре. Всъщност би трябвало да останеш за дълго, много дни, много седмици, но ти обеща на твоите хора бързо да се върнеш и затова не бива да те задържам повече от една нощ.

— Потомба, ще остана при теб, доколкото ми позволява времето, с което разполагам, но ако онзи капитан прояви готовност да отиде да вземе моите хора и ако е в състояние веднага да отплава, то аз трябва да тръгна с него.

— Той може да напусне пристанището едва утре. Приливът започна току-що. Ще му се наложи да изчака отлива, който ще настъпи чак вечерта. Но тогава ще е толкова тъмно, че не бива да поема риска да опита да мине между рифовете.

— Вярно е. Следователно би трябвало да изчака втория отлив, но би могъл и по време на прилива да накара някой параход да го измъкне в открито море.

— Забравяш, че един толкова голям кораб има нужда от доста време, както и от много работа, за да се приготви за излизане в открито море.

— А ти не знаеш колко пъргаво и бързо си вършат работата тези янки.

— И все пак сигурно ще ти остане един час време, за да можеш да дойдеш с мен.

— Е, това е твърде вероятно.

— Тогава ми обещай да не ме оставяш сам да вляза в Папеете!

— Обещавам ти!

— Благодаря ти, сахиб! Моят брат Потаи ще се зарадва, като разбере, че имам приятел, който е германи.

Свърнахме настрани към кърмата на тримачтовия кораб и когато се приближихме достатъчно, забелязах, че не съм се излъгал. Разчетох написаното с големи ясни букви име на кораба — The Wind. [15] Човекът на вантите беше с гръб към нас, тъй че нямаше как да ни види. След като кажи-речи стигнахме до десния му борд, аз сложих длани около устата си и извиках:

— Кораб ахоииий!

Човекът се извърна и втренчи поглед в нас.

— Ахоииий! Как… кой… ура! Ха, кой е това? Спрете при въжето!

Той слезе на палубата с такава бързина, която ме убеди, че ме е познал. Завързахме лодката за дебелото въже, спуснато от едната страна на кораба, аз го улових и бързо се покатерих по него. Едва що се бях прехвърлил през релинга, когато капитанът ме сграбчи вече с двете си ръце и така ме притисна към ухаещата си на катран моряшка куртка, че дъхът ми секна.

— Чарли, old friend, [16] ти тук, сред тези островчета? Как така попадна на Таити и в Папеете? Мислех си, че си все още отвъд океана в Америка.

— С кораб, с кораб дойдох дотук — засмях се аз. — Друга възможност не съществува, драги ми мастър Търнърстик. Но моля те, я си свали лапите от тялото ми, освен ако не си решил да ми изкараш душата през порите на кожата.

— Well, както искаш, Чарли! Иначе пасатът би я отнесъл чак до Китай или Япония, а хората там няма да знаят какво да правят с нея. И тъй, по-добре я задръж за себе си и най-сетне ми кажи какво търсиш всъщност из тези географски ширини!

— Както обикновено, искам да опозная някои чужди земи и народи.

— Както обикновено ли? Хмм, струва ми се, че това е по-скоро твърде необикновено. Пътува си човекът с параходи, с кораби, язди, тича, пъхти и скита по широкия свят, защото искал да опознае чужди земи и народи! Земи и народи! Откритото море го предпочитам къде-къде пред всичките земи, които си видял, а пък народите, е, моите момчета на кораба струват повече от всичките обесници, дето ще видиш по земята. Остани при мен на борда и пътувай с моя прекрасен «Вихър» до Хонконг и Кантон!

— За Хонконг ли сте тръгнали? Чудесно! Идвам с вас!

— Наистина ли? Ето ти ръката ми, съгласен!

— Готово! Но имам едно условие.

— Охо! При мен на борда няма никакви условия. Добре го знаеш.

— Тогава пак слизам в лодката си, кептън!

— Туй ще е най-глупавият номер, който си изигравал някому през живота си, и просто трябва да ти попреча да го направиш. И така, кажи ми условието си! Надявам се, че ще съм в състояние да го изпълня.

— Трябва да вземеш моите хора.

— Какви хора?

— Капитан Робъртс от «Посейдон» заедно с екипажа му.

— Робъртс? От «Посейдон»? Той не е ли от Ню Йорк?

— Да. Бяхме тръгнали от Валпарайсо за Хонконг, ала край един от «опасните острови» претърпяхме корабокрушение. Робъртс ме изпрати до Таити, за да намеря някой капитан, който ще изяви готовност да ни вземе на борда си.

— Всеки свестен капитан ще се съгласи, Чарли. Радвам се, че най-напред идваш при мен. Познавам Робъртс. Не е лош моряк, но ми се струва, че не е плавал достатъчно често из тези опасни води. Една буря из тези райони е нещо много по-сериозно от където и да било другаде, обаче ако беше вързал по-здраво руля с някое дебело въже може би щеше да успее да се насочи на север покрай островите Нукахива и тогава за корабокрушение и дума не можеше да става. Ами къде се разбихте?

— Островът ни е непознат. Разположен е на двеста трийсет и девет градуса източно от феро и на двайсет и два градуса южна ширина.

— Добре! Сигурно ще го открием! Много ли е повреден корабът?

— Заседнал е на рифовете така, че е невъзможно да се измъкне. Докато успеем да стигнем до него, може би прибоят вече ще го е погълнал.

— Имахте ли много пасажери?

— Аз бях единственият.

— А колко моряци се спасиха?

— Всичките.

— Хмм, тогава ще е необходимо да вземем повече хранителни провизии. Спасихте ли нещо от товара?

— По-голямата част. Това са най-вече вълнени и памучни платове, както и значително количество железарски стоки.

— Тогава цяло щастие е, че тук се отървах от стоката си, без да товаря нова. Естествено капитан Робъртс ще бърза страшно много, но е невъзможно да тръгнем преди сутрешния отлив. Ами кой е този юнак?

Той посочи към Потомба, който ме беше последвал на борда, и застанал на известно разстояние, ни гледаше как разговаряме.

— Този човек е ери от Таити. Живее в Папеете и се казва Потомба.

— Бре да се не види! Значи княз! Къде го намери?

— Преследван от цяла неприятелска флотилия, попадна на нашия остров, а после ми позволи да се кача в лодката му.

— Какво приключение! А що за хора са неговите врагове?

— Предвождаше ги някакъв езически жрец от Аймео. Потомба се оженил за дъщеря му, а после отишъл при един католически мисионер, за да се покръсти.

— А-а! Но ти добре си им дал да разберат на онези обесници, нали Чарли? Ти ги умееш тези неща!

— Избягаха всички. Несръчността на кормчията провали целия ми план. Значи си съгласен да ни предоставиш твоя «Вихър»?

— Естествено! Утре още в ранни зори излизаме в открито море. А сега ела в каютата ми! Трябва да проверим какво е положението с моите бутилки!

— Не бива да ти отказвам една чашка за добре дошъл, но все още не мога да хвърля котва при теб. Обещах на Потомба да сляза с него на брега. Сигурно вече е много нетърпелив да се види с жена си и да поздрави брат си.

— Тогава и той ще пие с нас, а вие ще ми разрешите после да ви придружа до брега. Имам да уреждам някои делови работи на сушата.

Потомба се видя принуден да слезе с нас в каютата, където добрият мастър Търнърстик ни почерпи с най-хубавото си питие. След това и тримата се качихме в една от лодките на кораба, която взе на буксир кануто на ери. Започнахме да гребем към брега.

Колкото повече се приближавахме до сушата, толкова по-голямо напрежение се изписваше по лицето на Потомба. Изглежда той бе видял нещо, което поглъщаше цялото му внимание. Когато забеляза въпросителния ми поглед, ери протегна напред ръка и ме попита:

— Сахиб, виждаш ли ей онези лодки?

Точно пред нас имаше доста голям брой богато украсени лодки, спрели една до друга на брега. В средата им една от тях се отличаваше от останалите с множеството пъстри знаменца, както и с накичените по нея какви ли не цветя, листа и клони.

— Да — отвърнах аз, — какво особено има?

— А виждаш ли и лодката със знаменцата и гирляндите?

— Разбира се. Защо питаш?

— От двете страни отпред на острия и тесен корпус са изписани думите «Мата ори». [17] Тъй наричах Парайма, когато я обикнах, а затова кръстих така и лодката, която накарах да построят за нея в Тамаи на Аймео, за да може Аноуи да дойде да ме вземе с това кану в деня, когато тя стана моя жена и аз я отведох в моя дом. Много добре познавам лодката. Балансьорът й не е закрепен с лико, а със свързващи железни болтове. Днес са я украсили също както бе на времето, когато се качих в нея като годеник. Сигурно на Аймео има някаква сватба и Аноуи я е заел на бащата на момичето, за да вземе с нея годеника.

Върху откритото лице на Потомба беше легнал израз на силно безпокойство, което си оставаше необяснимо за мен. Та нали споменът би трябвало да го прави щастлив, но не и да го тревожи.

— А виждаш ли и човека в лодката? — продължи той. — Това е Омби.

— Кой е Омби?

— Слугата на жреца. Но той ме обича повече от него. Носил е Парайма на ръце, когато е била още дете, а после я е пазил, след като майка й е умряла.

Слугата, който ни наблюдаваше, изглежда разпозна Потомба, защото се изправи на крака с радостно изражение, но после бързо пак седна и закри лицето си с ръце.

Пясъкът на брега изскърца под кила на нашата лодка и ние скочихме на сушата. Потомба се приближи до «Мата ори».

— Омби! — заговори той слугата. Слугата не се помръдна.

— Омби!

След като и този път не последва отговор, Потомба скочи в лодката при него, хвана стария полинезиец за рамото и пак го попита:

— Омби, защо не ми отговаряш?

Слугата свали ръце от лицето си и го погледна. В очите му блестяха сълзи.

— Потомба, има ли болката думи? — попита той.

— Каква болка?

— Ами че се отказа от Атуа, Бога на всичко добро, и отиде при митонарето.

— И сега за това ли те боли? Когато тайно ти разказвах за Месията, който е агнец Божи, ти не ми ли признаваше толкова често, че обичаш най-великия Сахиб Исус повече от Атуа, бога на Таити, който никога не е идвал да лекува болни, да възкресява мъртви, нито пък за да умре заради нашите грехове?

— Признавал съм го, Потомба, и ти го повтарям още веднъж и сега, обаче аз съм слуга на жрец, комуто трябва да се подчинявам и не бива да казвам какво мисля.

— Спокойно можеш да казваш какво мислиш и в какво вярваш. Напусни жреца на фалшивото божество и ела при мен! Ти обичаш Исус, Назаретянина. Обичаш също мен и Парайма. Защо не искаш да живееш при нас? Защо се разплака, когато ме видя? Никога не си постъпвал така.

— Плача, защото много ми се иска да съм при теб, но въпреки това не мога.

— Защо да не можеш?

— Защото не желая да изоставя Парайма, която има нужда от мен.

— Парайма ли? Че нали ако дойдеш при мен, ще бъдеш винаги и при Парайма.

— Не.

Ясно видях уплахата, която се изписа по бакъреното лице на Потомба и го накара да пребледнее. Той млъкна и изпълненият му със страх поглед се плъзна наоколо. Разхождащите се по брега хора се бяха насъбрали на почетно разстояние от него и съчувствено го наблюдаваха. Той несъмнено видя и разбра какво говореха очите им и сигурно много по-добре от мен почувства, че по време на неговото отсъствие съдбата му е нанесла някакъв тежък удар. Неволно ръката му посегна към острия крис, [18] затъкнат в пояса му, и през здраво стиснатите си зъби той процеди:

— Къде е Парайма?

— Върви си у дома и там попитай! Аз не бива да ти казвам.

Потомба отстъпи крачка назад. Очите му опасно искряха, а устните му потръпваха.

— Омби, къде е Парайма? Чуваш ли какво те питам!

Слугата сведе тъжно глава и повтори:

— върви си у дома и там питай!

— Омби, значи продължаваш да мълчиш? Добре, отивам си, но ако някой е причинил на Парайма някакво зло, той е загубен!

После си тръгна с бързи крачки. Ние двамата го последвахме. Почтително и съчувствено насъбралата се тълпа му направи път. Потомба не каза нито дума повече и само веднъж се обърна назад, за да види дали сме все още зад него. Известно разстояние пътят ни водеше покрай Папеете, докато най-сетне стигнахме до една постройка, която се отличаваше със своята внушителност, както и с принадлежащата към нея голяма овощна градина с хлебни дървета.

— Елате. — кратко каза той и прекрачи прага. В преддверието на къщата върху една рогозка седеше млад мъж, чиято голяма прилика с Потомба веднага ни издаде, че е негов брат.

— Потаи!

— Потомба!

Седящият човек скочи на крака и протегна ръце като че искаше да прегърне брат си, ала веднага отстъпи крачка-две назад и отпусна ръце.

— Какво ти става, Потаи? Нима не съм твой брат?

Младият човек посочи към пода до рогозката, където стърчеше дръжката на ножа, и каза:

— Забих този крис в земята, докато дойдеш, Потомба. Заклех се да не се докосвам до теб, преди да сме отмъстили за смъртта на майка ни.

— Смъртта на майка ни ли? Говори, Потаи, бързо говори, бързо! Къде е Парайма?

— Отиде си.

— Отишла си! Къде?

— При баща си, жреца на езичниците от Аймео.

— Доброволно ли?

— Доброволно! Бях отскочил до Майтеа, а когато се върнах, нея я нямаше. Явно майка ни се е опитала да я задържи и двете са се сборичкали. Потомба, жена ти се е върнала при нашите стари езически божества и е убила майка ни.

— С какво?

— Със своя крис. Извадих го от сърцето на майка ни. Беше кървав и ей къде го забих в земята.

Ери се наведе и го измъкна от пода.

— Това не е ножът на Парайма. Този крис е на жреца Аноуи! — процеди през зъби той.

— Значи той е отвел Парайма и той е убиецът на майка ни!

— Наистина ли е тръгнала доброволно с него?

— Не намерих никаква следа от борба между нея и баща й. Ти видя ли лодките и твоята «Мата ори» ?

— Да. Какво означава събирането на тази флотилия?

— А знаеш ли го и Матемба, твоя смъртен враг?

— Защо ме питаш така, сякаш съм някое малко хлапе!

— Връщаш се съвсем навреме. Жрецът Аноуи, бащата на твоята невярна жена, дойде, за да вземе Матемба. В Тамаи ще има сватба и още днес Матемба ще стане съпруг на твоята жена.

Потомба се приближи до отвора, който служеше за прозорец. Трябваше дълбоко да поеме свеж въздух, защото му се струваше, че ще се задуши. До този момент двамата братя не ни бяха обърнали никакво внимание. Капитанът ми прошепна:

— Изглежда ти разбираш езика на тези хора. Какво става тук?

— Нещо ужасно! — отвърнах аз. — Убили са майката на ери, а днес жена му ще се венчае с един езичник.

— По дяволите! Значи ще се лее кръв!

— Тези двама мъже са християни.

— Pshaw! И сред покръстените полинезийци продължава традицията на кръвното отмъщение. Скоро сам ще разбереш.

В този момент Потомба се върна към средата на стаята. Лицето му бе като издялано от камък, а в очите му гореше зловещ огън.

— Потаи, какво направи досега?

— Разпродадох всичко.

Ери кимна одобрително. Изглежда той веднага отгатна плана на брат си.

— Също и лодките ли, които ти изпратих от островите Тубуаи, когато Аноуи ме преследваше?

— Да, и тях. Ще тръгнем за островите Самоа.

— Правилно си постъпил. Готов ли си?

— Само теб чаках.

Потомба се обърна към мен:

— Корабът на този сахиб ще отиде да вземе твоите приятели, нали?

— Да.

— А после накъде ще отплава?

— Към страната на китайците.

— Значи пътят ви ще мине покрай островите Самоа, които вие наричате Острови на мореплавателите. Искаме да отидем там. Ще ни разрешите ли да пътуваме с вас?

Преведох въпроса му на капитана.

— Съгласен съм да ги взема. Значи са разпродали всичко, така ли? — попита той. — Все пак ми се струва, че си прав, Чарли. Християнството е направило от тези тигри овце, които вместо да си отмъстят, хукват да бягат.

— О, кептън, я погледни тези мъже! Приличат ли ти на овце?

След тези думи предадох на Потомба отговора на Търнърстик:

— Можете да пътувате с нас.

— Кога ще отплава корабът?

— Още тази нощ със започването на отлива.

— Може ли брат ми да дойде на борда, за да донесе имуществото ни?

Капитанът пак даде съгласието си.

— Потаи, ти си по-младият от нас. Ще ми се подчиняваш, нали? — попита го ери.

Брат му кимна.

— Всичко наше ще занесеш на кораба, който ти покажа, нали?

— Каквото имаме е събрано и опаковано в три големи рогозки.

— Направо оставаш на борда и ще ме чакаш, докато се върна!

— Не, Потомба. Нима нямам и аз крис?

— Най-напред редът е на моя крис, и едва след това, ако умра, идва ред на твоя. После можеш да отмъстиш за мен, вместо да загинеш заедно с мен.

— Ще ти се подчиня.

— Тогава ела, сахиб! Исках да ви окажа гостоприемство, ала вече нямам дом.

Върнахме се обратно на брега. Потомба показа кораба на брат си, който без да каже нито една дума се отдалечи.

— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз.

— Ти вярваш ли, че Парайма ми е изневерила?

— Не знам, защото не я познавам.

— Но аз я познавам. Тя си има кама. Тя е смела и сърцата. Ще умре, но няма да отиде при Матемба. Аз ще я избавя и от него и от смъртта.

— Искаш да убиеш Аноуи?

— Да.

— Но той е баща на жена ти!

— Той е убиецът на майка ми!

— Знаеш ли, какво ни повелява най-висшият Сахиб Христос? Прощавайте, за да ви простят!

— Аз му се подчинявам, защото ще простя на Аноуи след като го убия.

— Не това е истинското подчинение, Потомба. Мисля, че…

С рязко, невъздържано движение на ръката той ме прекъсна.

— Сахиб, ти си християнин откакто се помниш, а аз съм такъв едва отскоро. След години и аз ще стана като теб. Ти нямаше ли да убиеш преследвачите ми, ако не бяха избягали, а ме бяха нападнали?

— Щях да ги убия, понеже там нямаше кой да ти помогне.

— Е, добре! Те са си заслужили смъртта, а и тук в Папеете няма кой да ми помогне. Или един ери трябва да отиде да се моли за справедливост при инглите и франките? Върви с твоя приятел! Аз ще се кача на кораба, след като той напусне пристанището. А ако дотогава все още не съм се върнал, нека брат ми слезе на брега и отмъсти за мен.

— Няма ли да отидеш на гроба на майка си преди да тръгнеш? — попитах го, за да спечеля време, а може би и от съчувствие към неговата тежка участ.

— Не знаеш ли, че гробът на един човек е табу? Нима имам право да видя гроба й, без да мога да кажа на духа й, че нейният убиец е отишъл при Оро, когото ние християните наричаме дявол? Парайма е моя жена, но тя не пожела да се венчаем още веднъж пред митонарето, за да не разгневи баща си. Само заради него тя остана езичник, макар в сърцето си да вярва в добрия Бапа на небето. Ето защо и Аноуи все още има власт над нея. Той е дошъл при нея и тя е била принудена да го последва, но аз пак ще си я взема. Йоранна, сахиб, йоранна! [19]

— Няма да ти кажа йоранна, ами ще дойда с теб.

— Искаш да ми попречиш?

— Не, искам да споделя с теб опасността.

— Значи наистина ме обичаш, сахиб! Ела!

Дадох на капитана необходимите обяснения. Мастър фрик Търнърстик, който бе твърде предпазлив щом станеше дума за каквито и да било приключения на сушата, настоятелно се опита да ме разубеди, но ми беше невъзможно да изоставя Потомба. Може би моето присъствие щеше да му е от Полза. Капитанът се отправи към града, а ние двамата с ери закрачихме по брега. Погледът му непрекъснато шареше между оставените там лодки, докато най-сетне намери една, която беше по-голяма от неговата. В нея имаше място за четирима души.

Далеч на запад блестяха белите платна на сватбарската флотилия, която отнасяше неговия смъртен враг към Аймео. След като те изчезнаха, той направи някакъв знак в пясъка, предназначен навярно за собственика на лодката и се качи в нея. Аз скочих подир него, оставих пушките си на дъното й и взех греблото. Потомба вдигна платното, бризът веднага здравата го изду и ние полетяхме по гладките, спокойни води на пристанището, сподирени от погледите на хората, които бяха застанали на брега.

Не преследвахме флотилията по петите, а след като излязохме от кораловия пръстен, най-напред се насочихме успоредно покрай бреговете на Таити и едва по-късно взехме курс към Аймео. Трябваше да предоставя на Потомба да води лодката. Той спря на едно усамотено място от брега, където кажи-речи непроходим гъсталак от писанги се простираше до самата вода. Там свалихме мачтата и с немалко усилия изтеглихме лодката сред храсталака, където листата напълно я скриваха. После Потомба навлезе в горичката и аз го последвах.

Добрахме се до плантация от хлебни дървета, които ни предлагаха добро прикритие, а скоро стигнахме до един висок хълм, откъдето чудесно се виждаше наблизо разположения Тамаи. Веднага забелязахме, че в цялото селище цареше голямо оживление. На брега на морето лежаха изтеглените лодки на флотилията, пристигнала преди нас. Пред една къща с внушителни размери до чиято задна стена се простираха високи бамбукови насаждения, развълнувано се тълпяха множество хора, а недалеч точно под нас в подножието на хълма, на чийто склон бяхме залегнали, се издигаше олтар, украсен с палмови листа и цветя. Най-отзад бяха поставени два идола — сигурно изобразяваха Атуа и Оро. Навярно там щеше да се състои тържествената венчална церемония.

— Какво ще правиш, Потомба? — попитах аз ери.

— Ще почакам, докато застанат пред олтара и тогава ще отида да взема Парайма.

— Няма да успееш.

— В такъв случай ще я взема от лодката, когато Матемба тръгне с нея, за да я отведе в своя дом.

— Кога ще стане това?

— Точно в полунощ. Така повелява учението на идолопоклонниците.

— Чия е голямата къща отсреща?

— На жреца.

— В кои стаи живеят жените?

— Парайма винаги обитаваше стаите откъм другата страна, която е обърната към морето.

— Тя има ли все още майка или пък сестри?

— Не. Майка й отдавна умря, а тя е единственото дете на жреца.

— Ще я облекат празнично за сватбата, нали?

— Да, а после ще оставят годеницата сама, за да разговаря с боговете.

— Жрецът знае вече, че днес си се върнал, а?

— Кой ти каза?

— Никой. Не виждаш ли ей онзи човек там, дето крачи нагоре-надолу между къщата и бамбука? В ръката си държи боздуган и му е наредено да пази жена ти. А това е сигурен признак, че са я принудили да дойде на Аймео.

— Знаех си. Но един ери от Таити не се бои от хората на Аймео. Той ще поиска да му върнат жената пред очите на всички.

Не познавах добре местните обичаи нито начина на живот и сметнах, че ще е по-добре да го оставя сам да избере как да постъпи, но реших да се поогледам наоколо. В мен се събуди инстинктът на прерийния ловец. Оставих пушките си до Потомба, осведомих го за намерението си и внимателно се промъкнах надолу по склона до бамбуковите насаждения. Кучета или пък някакви други четириноги бяха проправили тесни пътечки. Пълзешком продължих по една от тях и незабелязано се добрах съвсем близо до къщата. Тогава дочух полувисок нежен женски глас да пее:

«Те ува то те модема, те ува то хинаро…» [20]

Беше онази жална любовна песен, която преди време бях слушал от жените и девойките на островите Пелев. Предположих, че певицата не може да е друга, освен Парайма. Веднага в мен се породи желанието да говоря с нея. Вярно, че тази рискована стъпка можеше да завърши твърде неприятно за мен, но нали имах нож и револвери, а и си заслужаваше човек да се изложи на опасност заради доблестния ери.

И така, промъкнах се до самия край на бамбуковата нива. Постът се приближи и отмина, без да ме забележи, макар че беше светъл слънчев ден. Мигновено се озовах зад гърба му и така го ударих с юмрук в главата, че той падна в безсъзнание на земята. Тогава пристъпих към бамбуковата стена на къщата, иззад която долиташе женският глас. Няколко минути ми се наложи да търся, докато открия малка цепнатина, където мазилката бе изпадала, за да мога да надникна в стаята.

Ако младата жена, която зърнах, наистина беше Парайма, то лесно можех да разбера голямата любов на Потомба към нея. В момента тя вече не пееше. Беше застанала в средата на помещението и по страните й неудържимо се стичаха сълзи. Имаше стройна и изящна фигура, все още млада и свежа, което си личеше въпреки дълбоката й скръб, от която цялата потръпваше. Красивите й черни очи бяха много печални, ясно очертаните й вежди — смръщени, а нежните й устни — здраво стиснати. В косите й не се виждаше нито едно цвете и изглежда тя се беше отказала дори от онези дрехи, които се обличат според европейските обичаи, за да се направи външния вид уж по-привлекателен. Парау от мека жълтокафява «тапа» обгръщаше бедрата й, като стигаше малко над коленете, а едно късо наметало «теай» от същата материя покриваше раменете и снагата й до кръста. Буйна и къдрава, дългата й черна коса се спускаше по гърба й, но в нея нямаше затъкнато никакво цвете, нито беше преплетена с развяващото се лико на марантата. Та нали самата тя бе цвете, изгаряно от росата на сълзите, откъснато от онова място, където цъфтеше най-добре и ухаеше най-силно. Забелязах, че входът на стаята бе плътно затворен с дебела рогозка от лико. Отстъпих две крачки от стената и тихичко подвикнах:

— Парайма!

Хълцането й престана. Беше ме чула.

— Мата ори, не се плаши! Потомба е съвсем наблизо.

От стаята дочух приглушено радостно възклицание.

— Ти кой си? — попита тя.

— Приятел съм на ери. Искаш ли да станеш жена на Матемба?

— Не! Моята кама е в мен и ако не намеря начин да се спася, сама ще се убия.

— Значи си останала вярна на Потомба, така ли?

— Да. Баща ми дойде и ме принуди да тръгна с него.

— Кой уби майката на ери?

— Баща ми. Тя му оказа съпротива.

— Обичаш ли го.

— Вече не.

— Ти ще бъдеш спасена. Прави всичко, което баща ти поиска от Теб! Ако не успеем по-рано, то ще те избавим най-късно, когато тръгнете обратно за Таити.

В този миг откъм другата страна на къщата започна да бие тамтам. Взех един камък, приближих се до изгубилия съзнание човек и го оставих до главата му. Камъни с подобна големина бяха поставени върху покрива, за да го затискат и така силните ветрове да не могат да го отнесат. Напълно възможно беше някой от тях да се отърколи и да удари пазача. После по вече описания път се върнах при Потомба.

От склона на хълма той беше наблюдавал всяко мое движение и ме очакваше с неприкрито нетърпение. Описах му най-подробно как стоят нещата и донякъде и аз бях обзет от радостта и въодушевлението, които разказът ми предизвикаха в него.

Ето че към ударите на тамтама се присъединиха и звуците на множество свирки. Несъмнено церемонията по венчавката вече започваше. Парайма бе изведена от къщата и подир нея тръгна цяло шествие.

— Сахиб, виждаш ли застаналия до нея Матемба? — попита ме Потомба.

— Виждам го.

— И той беше между преследвачите ми. Тази нощ Оро ще го изяде. Тук никому няма да причиня зло или някакво страдание. Докато ти говореше с моята жена, аз размислях как да си възвърна Парайма. Прав си, аз съм християнин и след като се е потопил в кръвта на майка ми, този крис не бива да почервенява от друга кръв. Въпреки това осквернителите на моята чест и похитителите на щастието ми ще умрат, макар и не от моята ръка!

Шествието се приближи до олтара, на който се изкачи жрецът Аноуи, за да започне речта си. Тогава Потомба ме остави сам и изчезна встрани между храсталаците. Промъкнах се колкото бе възможно по-напред сред клонаците, за да наблюдавам по-удобно целия терен под мен. Пред жреца бяха застанали Матемба и Парайма. Тамтамите и пищялките вдигаха невъобразим, изнервящ шум, който по един знак на жреца изведнъж престана. Речта му се състоеше от хули срещу християнството, за които страшно ми се искаше да му тегля един хубав бой. След тях последваха проклятия по адрес на ери, изменил на старата им религия, а най-накрая той посегна зад гърба си и от олтара взе няколко черепни кости и като протегна ръка към Матемба му каза:

— Сложи длан върху тези кости, останали от главите на твоите прадеди, и се закълни след въпроса ми: «Айта анай ое-а-фааруе и та ое ватрина?» [21]

Преди още Матемба да успее да изрече своето «Айта!», Потомба се промъкна между насъбралата се тълпа и застана пред олтара.

— Поздравявам те, Аноуи, баща на моята жена! — започна той. — Докато не съм си бил у дома тя е дошла при теб и сега идвам, за да я взема и да я отведа вкъщи.

Настана мъртвешка тишина. С рязко движение жрецът протегна напред и двете си ръце, сякаш искаше да се защити.

— Това място е свято. Махни се от него и не ни се мяркай пред очите, изменнико!

Потомба остана напълно спокоен. Той сложи ръка върху рамото на Парайма и отвърна:

— Да, това място е свято, защото аз, християнинът, съм стъпил на него. Скоро ще си отида, но първо ми върни моята жена!

— Изчезвай, иначе смъртта ще те сграбчи!

— Смъртта ли? — усмихна се Потомба. — Нима ме сграбчи, когато ти ме преследваше, за да плячкосаш имуществото ми? И стотиците езичници, дето сте се събрали, няма да успеете да ме пратите на смърт. Вие можете да убивате само жени. Ето, тази кама е проляла кръвта на моята майка. Ти си я убил, Аноуи. Още днес ще платиш смъртта й със собствения си живот.

— Тогава ще умреш самият ти! — избухна Аноуи и посегна към него.

Потомба отстъпи крачка назад и извика силно, за да го чуят всички:

— Аз да умра, аз, който съм ери на Папеете? Аз съм под закрилата на моя Бог, но вие ще загинете така, както сега унищожавам вашите божества!

С един бърз скок той се качи на олтара. Грабна двата идола, направени от печена глина, й един подир друг ги запокити на земята с такава сила, че се пръснаха на парчета. После размаха своя крис високо над главата си и извика:

— И още днес ще си взема от вас моята жена!

От всички гърла се разнесе страхотен многогласен яростен рев. Тълпата се втурна към олтара, за да залови дръзкия човек, но той беше вече скочил на земята и с най-голямата възможна бързина се изкатери горе при мен. Беше цяло щастие, че никой от присъстващите не бе взел със себе си някакво оръжие на тази мирна церемония, иначе ери щеше да е загубен. Никой ли? Ами до самия олтар не беше ли застанал някакъв тип, който тъкмо в този момент опъваше тетивата на лъка си, а ей там отсреща под банановото дърво не стоеше ли и един друг също въоръжен с лък? И двамата се канеха да стрелят по Потомба. Лесно можеше да се предвиди, че щяха да го улучат. Трябваше да го предотвратя. Бързо вдигнах карабината «Хенри», прицелих се и два пъти натиснах спусъка. И единият, и другият паднаха на земята.

Ето че най-сетне Потомба се озова при мен. Една част от преследвачите му с крясъци се катереше нагоре по склона, а други пък тичешком се втурнаха да обградят хълма от двете му страни.

— Сахиб, благодаря ти, че ми помогна. Стрелите щяха да ме улучат. А сега бързо към лодката! Добър ли си в тичането? — припряно ме попита той.

Не ми остана време да му отговоря. Всъщност никак не ми харесваше да хукна да бягам от тези хора, но знаех, че спасението ни зависи единствено от нашата бързина. Въпреки тежките си ботуши не изоставах от ери, който сигурно имаше много издръжливи бели дробове и чудесни мускули и жили, защото неприятелите му изостанаха далеч зад нас. Когато се добрахме до лодката, ни остана тъкмо толкова време, колкото да я блъснем във водата, да скочим в нея и да спечелим горе-долу прилична преднина, за да не могат да ни достигнат стрелите им.

Ето че в този миг полинезийците изскочиха от гъсталаците на брега и щом видяха, че сме на безопасно разстояние, заканително размахаха ръце във въздуха и закрещяха.

Ние хванахме двойните весла и загребахме срещу пасата към Таити. После, без да спираме там на брега, се оставихме на течението и на вятъра отново да ни отнесат до Аймео и слязохме на сушата при Алфареайта, едно малко селище, намиращо се точно срещу Папеете.

Там останахме да изчакаме скорошното падане на мрака. Потомба изобщо не говореше за намеренията си и тъй като сигурно неговото мълчание си имаше своите основания, не го наруших с нито един въпрос.

Може би беше вече към единайсет часа през нощта, когато отново поехме на път. Преди това ери купи значително количество различни по големина риби и ги натовари на лодката. Не ми беше ясно за какво му бяха необходими. Започвахме да гребем и така стигнахме до средата на протока, разделящ двата острова, където спряхме и зачакахме.

Над водата се бе спуснал мрак, но на небето блещукаха хиляди звезди, а вълните около кануто бяха прозрачни като кристални. И ето че ери взе една риба, завърза я за въже от лико и я спусна във водата. След минута-две последва рязко и силно дръпване. Една акула беше отнесла примамката. След известно време Потомба хвърли втора риба, а после и трета. Продължи така, докато около лодката се насъбраха повече от половин дузина акули.

Започнах да подозирам каква цел преследваше. Несъмнено, подмамваше хиените на морето около лодката си, за да ги използва срещу неприятелите си, ала как, ето това си оставаше за мен все още загадка. Но във всички случаи съседството с тези мили създания ми беше доста неприятно. Вярно, че докато бяхме на нашия остров, Потомба се беше нарекъл Господар на акулите, обаче въпреки всичко аз не изпитвах особени симпатии към неговите настървени за човешко месо поданици и най-откровено си признавам, че щях да се чувствам далеч по-уютно на «Вихър» при моя добър приятел мастър фрик Търнърстик, отколкото в тази тясна лодка, от чийто нисък борд лесно можех да докосна акулите с ръка.

Пред очите ми се разигра твърде интересна, макар и ужасяваща сцена. Въпреки нощната тъмнина водната повърхност приличаше на разтопена платина,, но по-надълбоко водата придобиваше все по-тъмни мастилени цветове. В нея можеше да се проследи всяко движение и когато ери хвърли една нова риба, веднага към кърмата на лодката се приближиха седем-осем страшни чудовища и започнаха помежду си такава битка, от която можеха да ти се изправят косите, защото от тези кръвожадни зверове ни отделяше само една тънка дървена преграда.

Изглежда Потомба хич не се интересуваше от чувствата, които ме вълнуваха. От време на време той хвърляше по някоя риба и непрекъснато се взираше в посоката, откъдето трябваше да се зададе сватбарската флотилия с брачната двойка. На мен не ми се струваше кой знае колко вероятно след номера, който им погодихме, все пак венчавката да се е състояла. Но изглежда ери бе уверен, че ще дойдат и когато най-сетне в далечината се появи някаква неясна, трепкаща светлина, той се изправи в лодката, за да може да вижда по-добре.

С всяка изминала секунда светлината ставаше по-ярка. Скоро разбрах, че това наистина беше флотилията. На носа на всяка лодка бе закрепен по един факел.

— Идват — най-хладнокръвно се обади Потомба, — и сега Парайма пак ще е моя.

Той свали от раменете си своята червено-бяла раирана тебута и докато с дясната си ръка стисна дръжката на криса, с лявата пак хвърли една риба във водата.

— Помогни ми само за две-три минути, сахиб, и после ще ти служа цял живот!

Взех веслото.

Той направи същото и по неговото указание, след като описахме дъга, ние се насочихме право към задалата се насреща ни флотилия и най-сетне, когато се изравнихме с нея, изведнъж полетяхме към първата лодка. Вътре в нея седяха трима души, които можех да разпозная съвсем ясно — Матемба, Аноуи и Парайма. Гребейки мощно, ние прелетяхме покрай десния фланг на флотилията и настигнахме първата лодка, като левият ни борд силно се удари в нейния балансьор. Акулите ни следваха по петите. Останах седнал с весла в ръцете, а Потомба пак се изправи в лодката, стиснал криса в юмрука си.

— Параима, прехвърли се при мен! — извика той. Жената скочи на крака и стъпвайки на балансьора, бързо се оказа в нашата лодка. Ери я подхвана с лявата си ръка и я пусна да легне на дъното. После се наведе през борда и с две светкавични движения сряза въжетата от лико, които свързваха балансьора на сватбарската лодка с напречните пръти.

Последва страшен вик от две гърла. Лодката се преобърна, Матемба и жрецът паднаха във водата и акулите мигновено ги разкъсаха.

Парайма закри лицето си с ръце, а Потомба грабна другия чифт весла и започна да гребе. Полетяхме като изстреляни от тетивата на лък, докато флотилията представляваше хаотично объркан куп от лодки, от който най-сетне се отдели една, за да ни преследва. Взех Мечкоубиеца и казах:

— Ще застрелям този човек.

— Не, сахиб, чакай! Това не е враг, а наш приятел, който ни следва. Така може да гребе само Омби, слугата на моята жена. Никой не може да се мери с него и с ери Потомба. Остави го да ни догони! Той ще дойде с нас.

В този момент хората в лодките зад гърба ни нададоха яростни крясъци и започнаха да ни преследват. Не успяха да ни настигнат. Само след пет минути се добрахме до «Вихър», откъдето ни спуснаха въжената стълба.

Едва сега Парайма свали ръце от лицето си.

— Потомба, ти уби баща ми! — простена тя.

Посивелият Омби скочи в нашата лодка и умолително й каза:

— Параима, успокой сърцето си! Твоята скръб е и моя скръб, а твоето щастие е и мое щастие! Днес идолите бяха съборени и отсега нататък с нас ще бъде добрият Бапа на небето заедно със своя син, който дойде на земята, за да превърне всички нещастия в радост.

Започнахме да се катерим нагоре.

— Чарли, побързай! — подвикна ми капитанът. — Ей там идват онези типове с факли на лодките си, за да ви търсят. Качвайте се, качвайте се! Момчета, угасете светлините! — нареди той на своите хора. — И бързо вдигнете двете лодки на палубата, за да не могат онези обесници да забележат каквото и да било! Нека си помислят, че на нашия хубав «Вихър» всичко живо спи. Тъй, тъй, спускай въжетата! Теглете, момчета, теглете! Стоп! Приберете тези орехови черупки! Великолепно, много добре! А сега грабвайте прътите и ако някой дръзне да си покаже носа на палубата, цапардосайте го здравата по кратуната!

Но подобна мярка се оказа излишна. Изглежда преследвачите предположиха, че сме се насочили към сушата и се отправиха към брега, където още дълго време се виждаха светлините от факлите им.

Потаи посрещна брат си и своята снаха с ликуване. След като се събрахме в каютата, трябваше да разкажем на капитана всичко най-подробно. Когато свърших, Парайма ми подаде нежната си кафява ръчичка с думите:

— Благодаря ти, сахиб! Ти ме спаси от смърт, защото преди да бях слязла от лодката заедно с Матемба, щях да се убия с ножа си!

На сутринта отплавахме в открито море. След пет дни капитан Робъртс, неговите моряци, както и целият спасен товар се намираха вече при нас на борда. После «Вихър» опъна платна на северозапад и се отправи към островите Самоа.

Там на остров Уполу и то в Салуафата и до ден-днешен живее богат полинезийски търговец на име Потомба.

Понякога, когато слънцето потапя пламтящите си одежди във вълните на хоризонта, за да си отпочине от небесния си път, старият Омби взема греблата и насочва кануто с балансьора към откритото море. Вътре в него седят Потомба и Парайма и ако Омби рече да подслушва, сигурно ще чуе как тъмнокожият мъж шепне на своята жена:

— Мата ори, ти Око на деня, светлина на моя живот!

Може би в такива часове на уединение красивата двойка си спомня за миналото, за своето щастие, както и за последвалите го тъжни събития на Таити, за деня на сватбата на Аймео, за пътуването до островите Помату и Самоа, за стария доблестен мастър фрик Търнърстик, а може би също и за онзи германи с големите моряшки ботуши, на когото и в този момент, докато пише тези редове, все още звучат в ушите тъжните жални думи:

«Те ува та те малелш, те ува то хинаро…»