На колене пред изгряващото слънце

1

През тялото на Лони премина тръпка. Спомни си какво бе казал Клем и отдръпна ръка от заострената си брада. Стори му се, че върши престъпление, като показа лицето си пред Арч Гънард.

Днес следобед, когато той и Клем крачеха по пътя за бензиностанцията, Лони се оплака, че нямало какво да се яде. Клем се позапря за минута, изрита от пътя си някакво камъче и отвърна, че ако човек работи на Арч Гънард по-дълго време, лицето му така ще се изостри, та с него би могъл да си насече дъски за собствения ковчег.

Лони се извърна и приседна на празния сандък до бензиновата помпа. Неволно му се дощя да не се страхува от Арч Гънард — както не се страхуваше Клем. Макар и негър, нямаше ли какво да яде, Клем не се двоумеше и си поискваше пая. Щом той и семейството му нямаха, Клем отиваше при Арч и искаше. Арч търпеше, но бе дал клетва, че при пръв удобен случай ще изгони Клем от фермата си.

Без да се обръща, Лони знаеше, че Клем с още двама-трима негри стои до ъгъла на станцията и го наблюдава, но без сам да разбира защо, не смееше да срещне погледа му.

Седнал на припек, Арч Гънард точеше о ботуша си голям джобен нож. На два-три пъти той погледна Нанси, кучката на Лони, която лежеше насред пътя и го чакаше да си тръгнат за дома.

— Твое ли е това куче, Лони?

Ръката на Лони уплашено трепна и подскочи към брадата му — да скрие хлътналото лице, което би могло да укори Арч за дългото гладуване.

Арч щракна с пръсти и кучето се надигна от земята с размахана опашка, зачака да го повикат.

— Мистър Арч, аз…

Арч извика на кучето. То запълзя към него по корем и всеки път щом Арч щракваше с пръсти, опашката му се завъртваше все по-живо. Като се приближи на няколко стъпки, то се обърна по гръб и навири лапи във въздуха.

Дадли Смит и Джим Уивър, които вечно се навъртаха около станцията, се изсмяха. Допреди малко те се облягаха на стената, но сега се изправиха да погледнат какво ще прави Арч.

Арч изплю върху ботуша си сдъвкания тютюн и прокара още веднъж острието на ножа по кожата.

— Каква порода ти е псето? — попита той. — Мене ми се струва, че е ловджийско, а?

Лони почувствува как погледът на Клем Хенри се впи в тила му и се запита как ли би постъпил Клем, ако Арч Гънард щракнеше с пръсти и подмамваше така неговото куче.

— Много му е дълга опашката за пойнтер или птичар, нали Арч? — обади се някой зад Лони и високо се засмя.

Всички прихнаха. Арч също. После погледнаха Лони, любопитни да чуят как ще отговори на Арч.

— Ловджийска ли ти е кучката, Лони? — и Арч отново щракна с пръсти.

— Мистър Арч, аз…

— Ти не се смущавай, ако излезе, че не е птичар, ни лисичар. Всеки си има нужда от куче — да му се върти край къщата и да дави свине и питомни зайци, щом му дотрябват. Ловджийското куче е почетно животно. Помня, едно време и аз се гордеех с едно.

Всички се изсмяха.

Арч Гънард се готвеше да сграбчи опашката на Нанси. Лони се изправи, изви глава и съгледа Клем Хенри, застанал до долния край на станцията. Клем го стрелкаше с поглед, в който се четеше онзи непогрешим израз, същият израз, с който днес бе рекъл, че нито един от работниците на Арч Гънард не е длъжен да се примирява с оскъдните дажби. Лони сведе очи. Той не можеше да си представи, че един негър може да бъде по-смел от него, белия. Много пъти, както и сега, той е бивал готов да даде всичко — само да можеше да бъде на мястото на Клем.

— Бедата, Лони, е, че краката на твоето псе са слаби да го одържат. Не ти ли се струва, че ще бъде много по-хитро, ако някак си му намалим теглото — нали е ловджия?

Лони си спомни: веднъж Клем му бе казал какво ще стори, ако някой ден Арч Гънард се опита да отреже опашката на неговото куче. Лони, Клем и всички други знаеха, че тъкмо това за Арч ще бъде дългоочакваният случай. Арч се беше заканил, че му стига само Клем Хенри да пристъпи с половин инч по-напред от мястото си или да му се сопне с една единствена думица — тогава той си знаел работата. Всички разбираха какво означава тази закана на Арч, особено ако Клем не се изплаши и не избяга. А за петнайсетте години, откакто Клем живееше тук, никой не бе чувал пред някого да е трепнал.

Докато Лони си мислеше за Клем, Арч се наведе и хвана Нанси за опашката. Кучето сякаш реши, че Арч иска да си поиграе с него. То извърна глава към ръката му да го близне. Арч само го удари по муцуната с дръжката на ножа.

— Много ти е закачливо кучето, Лони — Арч прихвана опашката по-нагоре. — Но махалото му е много дълго за ръста, пък иска да мине за ловджия!

Лони едва преглътна.

— Мистър Арч, тя е чудесна зайчарка. Аз…

— Глупости, Лони! — извика Арч, точейки ножа си по опашката на Нанси. — Никога през живота си не бях виждал зайчар, който, за да лови зайци, се нуждае от толкова дълга опашка. Тази е прекомерно дълга за един най-обикновен и прост пес.

Лони погледна с надежда към Дадли Смит и другите. Нито един от тях не му се притече на помощ. Беше безполезен всеки опит да спре Арч, защото Арч Гънард не би допуснал никой да му попречи, когато си е наумил нещо. За Лони бе ясно, че ако си позволи да покаже гняв или упорство, Арч ще го изгони от фермата, преди да се е стъмнило. Клем Хенри беше единственият човек, който можеше да му помогне, но Клем…

Белите мъже и негрите, застанали до двата ъгъла на станцията, се обърнаха в очакване към Лони. Всички се надяваха, че той ще се застъпи за кучето си. Ако някой събереше достатъчно смелост и попречеше на Арч Гънард да отреже опашката на някое куче, може би тогава на шегите му щеше да се сложи край. Но беше ясно, че Лони — един от изполичарите на Арч — се бои да проговори. Само Клем Хенри не се страхуваше. Клем единствен би дръзнал да спре Арч, дори с това да се излагаше на опасност. И всички добре разбираха, че тогава Арч ще се потруди или да изгони Клем от фермата, или да го напълни с олово.

— Мисля, че си съгласен, а Лони? — подхвърли Арч. — Не чувам никакви възражения.

Клем Хенри пристъпи няколко крачки и спря.

Като гледаше Лони право в лицето, Арч се изсмя и с рязко движение накара Нанси да се изправи на нозете си. Кучето изквича от болка и изненада, но с един ритник в корема Арч го принуди да млъкне.

Лони изтръпна.

— Мистър Арч, аз…

Гърлото му се сви, придуши го и той трябваше да отвори широко уста, за да си поеме дъх. Белите мъже край него мълчаха. Никому не беше приятно да ритат куче в корема.

С крайчеца на окото си Лони погледна към другия ъгъл на станцията. Той видя, че двама негри приближават Клем зад гърба и го хванаха за комбинезона. Клем плю на земята между широко разкрачените си нозе, но не се помъчи да се освободи от тях.

— Тъй като не чувам възражения — Арч се изплю, — смятам, че всичко е наред и че мога да режа.

Лони наведе глава. Виждаше само задните крака на Нанси. Беше дошъл тук да поиска малко свинско шкембе, малко меласа, нещо за ядене — какво да е. Но сега вече не знаеше ще намери ли кураж да се примоли за дажбата си, макар че напоследък в къщи гладуваха все по-често.

— Свикнал съм най-напред да попитам човека — каза Арч. — Никога не бих се засилил да отрежа опашката на едно куче, ако някой се възпротиви. Няма да е справедливо. Да, сър, няма да е честно.

Арч придръпна опашката и сложи ножа на два-три инча от тялото. На тези, които го наблюдаваха, се стори, че устата му са пълни със слюнка, тъй като от ъглите на устните му почна да се стича тютюнев сок. Той повдигна ръка и се отри.

По пътя шумно профуча автомобил, затънал в дълбокия червен прахоляк. Всички вдигнаха очи да видят кой е.

Лони също погледна нататък, но веднага пак сведе поглед. Главата му падна надолу и той усети, че заострената му брада се забива в гърдите. Беше ли забелязал Арч колко е измършавял?

— Пред къщи всякога държа две-три гончета — подзе Арч, продължавайки да точи ножа по опашката като о бръснарски каиш, докато по лицата на събралите се мъже не се появиха усмивки, — но не виждам смисъла гонче да влачи такава километрична опашка. Само ще му пречи, като го пратя да ми сдави някое прасенце или питомен заек за вечеря.

Като дръпна с лявата ръка и натисна е дясната, Арч преряза опашката на кучето тъй бързо и лесно, сякаш си отрязваше върбово клонче, за да закара с него кравите от паша до дома. Освободено от опашката си, кучето се хвърли напред, далече от ръцете на Арч, и зави тъй силно, че сигурно се чуваше на половин миля. После изведнъж спря да вие, обърна се, погледна Арч, подскочи насред пътя, започна да се мята и върти в кръг и продължи да джафка и хапе кървящия остатък от опашката.

Арч се облегна назад: с едната ръка завъртя отрязаната опашка, а с другата изтри ножа в подметката си. После се загледа в кучето на Лони, което се премяташе в червената прах.

Никой не намери подходяща дума. Лони се стараеше да не вижда мъченията на кучето и в същото време се помъчи да отбегне погледа на Клем Хенри. Затвори очи и се замисли: защо през тия години бе останал в плантацията на Арч Гънард да работи на изполица, само колкото да не умре от глад и непрекъснато да слабее? Сега взе да проумява колко е вярно това, което Клем бе казал за изполичарите на Арч и за изострящите се лица, с които ще нацепят дъските за собствените си ковчези. Преди да узнае какво върши, ръцете му се подигнаха към брадата и като напипаха кости — челюстта и издадените скули — се отпуснаха.

Както беше изгладнял, той разбираше, че дори да получи от Арч нещо за ядене, то няма да им стигне и че идната седмица пак ще гладуват. Жена му Хети бе вече съсипана от глад и непосилна работа в полето, а баща му, Марк Нюсъм, оглушал от двайсет години, все го питаше защо храната в къщи вечно не достига, та веднъж да се натъпчат до насита. Главата на Лони се отпусна още по-ниско и той усети очите си да се навлажняват. Заострената му брада така се впиваше в гърдите, че най-сетне трябваше да вдигне глава, за да се отърве от неприятната болка.

Най-напред видя Арч, който въртеше опашката на Нанси в лявата си ръка. У дома си Арч Гънард имаше куфар, пълен с кучешки опашки. От незапомнени времена режеше кучешки опашки и за тия години бе натрупал колекция, с която тъй се гордееше, че куфарът стоеше вечно заключен, а ключът, нанизан на канап, висеше на врата му. В неделните следобеди, когато проповедникът му идваше на гости, или пък на верандата му се събираше ленива тълпа за клюки и за вицове, Арч показваше опашките и по памет назоваваше кучетата, сякаш на всяка висеше етикет.

Клем Хенри си беше тръгнал от бензиностанцията и крачеше сам по пътя към плантацията. Къщата на Клем Хенри заедно с куп други негърски хижи се намираше под големия дом на Арч и за да стигне дотам, минаваше край къщата на Лони, Лони се накани да си върви, но забеляза, че Арч го гледа. Не можа да разбере дали Арч гледа изпитото му лице, или чака да види дали ще тръгне след Клем.

При мисълта да си тръгне си спомни за какво е дошъл. До довечера трябваше да получи нещо за ядене, пък дори и шепа трохи.

— Мистър Арч, аз…

За миг Арч го погледна втренчено, сякаш долови някакви странни, нечувани досега звуци.

Лони прехапа устни, очаквайки, че Арч ей сега ще каже нещо за изнемощелия му и гладен вид. Но, Арч мислеше за друго. Той се удари с ръка по крака и високо се изсмя.

— Понякога ми се ще негрите също да имат опашки! — извика той, сви опашката на Нанси на клъбце и я пусна в джоба си. — Колко по-приятно е вместо кучешки, да режеш негърски опашки! Преди всичко ще падне повече рязане…

Дадли Смит и още някой зад него се разсмяха. Но смехът замря тъй внезапно, както и избухна.

Негрите, които чуха Арч, затътраха нозе в прахта и се отдръпнаха назад. След няколко минути при станцията не остана никой. Всички се изкачиха на пътя и скоро изчезнаха зад червената дървена постройка.

Арч стана и се протегна. Слънцето залязваше и в октомврийската вечер повя хлад.

— Е — рече той, — да си бях тръгнал за вечеря.

После възлезе бавно на средата на пътя, спря и погледна Нанси, която се отдръпна в канавката.

— Има ли някой да си вървим заедно? — попита той. — Но какво ти е, Лони? Няма ли да си ходиш за вечеря?

— Мистър Арч, аз…

Лони сам не забеляза как скочи на крака. Хрумна му да поиска свинско шкембе, меласа, или може би малко царевично брашно, но когато отвори уста, думите отказаха да излязат. Той направи няколко крачки напред и поклати глава. Какво би могъл да стори, ако Арч му отвърнеше с „не“?

— Хети ще те чака — каза Арч, обърна гръб и тръгна. Бръкна в джоба си, извади опашката на Нанси и като я завъртя, се отправи към голямата постройка в далечината.

Дадли Смит влезе в станцията и останалите се разотидоха.

След като Арч се отдалечи на няколкостотин крачки, Лони тежко се стовари на сандъка до бензиновата помпа, от който скочи преди малко, когато Арч го заговори. Отпусна се съвсем, раменете му клюмнаха, а ръцете увиснаха между разтворените колене.

Лони не разбра колко време е стоял със затворени очи, но когато ги отвори, видя между краката си Нанси да ближе отрязаната опашка. Той отново усети, че брадата му се впива в гърдите. Скоро вратата зад гърба му хлопна и след миг чу стъпките на Дадли Смит — и той се прибираше у дома.