Ерих Мария РемаркНощ в Лисабон

I

Взирах се в кораба. Ярко осветен, той бе пуснал котва в реката Тежу недалеч от кея. Вече цяла седмица се намирах в Лисабон и все още не бях свикнал с безгрижната светлина на този град. Там, откъдето идвах, градовете чернееха нощем като рудници и един фенер в тъмнината бе по-опасен от чумата в средновековието. Аз идвах от Европа на двадесетото столетие.

Корабът, който товареха, беше пътнически. Знаех, че на следващата вечер трябваше да отплава. Под острата светлина на голите електрически крушки хвърляха товари с месо, риба, консерви, хляб и зеленчук; работници влачеха багаж на борда, а един кран тъй безшумно мяташе нагоре бали и сандъци, сякаш бяха без тегло. Параходът се стягаше за път, като че ли бе Ноевият ковчег по време на потопа. Той беше Ноев ковчег. Всеки кораб, който през тези месеци на 1942 година напускаше Европа, бе Ноев ковчег. Америка беше Арарат, а стихията нарастваше с всеки ден. Заляла бе отдавна Германия и Австрия и проникнала дълбоко в Полша и Прага; погълнати бяха вече Амстердам, Брюксел, Копенхаген, Осло и Париж, градовете на Италия изпущаха отвратителната й воня. И Испания не бе сигурна вече. Португалският бряг стана последно убежище на бегълците, за които справедливост, свобода и толерантност значеха повече от родина и живот. Който оттук не успееше да стигне обетованата земя Америка, бе изгубен. Той трябваше бавно да гине сред джунглата на отказаните входни и изходни визи, недостижимите разрешения за работа и за пребиваване, лагерите за интернирани, бюрокрацията, самотата, чуждата страна и потресаващото всеобщо равнодушие към съдбата на отделния човек — неизбежна последица от война, страх и мъка. По това време човекът не бе вече нищо; един редовен паспорт — всичко.

Следобеда бях в казиното на Есторил. Все още имах приличен костюм и ме пуснаха да вляза. Това бе последният, отчаян опит да подкупя съдбата. Разрешението ни за пребиваване в Португалия изтичаше след няколко дни, а Рут и аз нямахме друга виза. Параходът в Тежу бе последният, с който във Франция се бяхме надявали да стигнем до Ню Йорк; ала от месеци вече всичко бе разпродадено и освен входната виза за Америка щяха да ни липсват над триста долара за път. Бях опитал да се сдобия поне с парите по единствения все още възможен тук начин — чрез комар. Безсмислено беше, защото дори и да спечелех, трябваше да стане чудо, за да се доберем до парахода. Когато човек бяга в отчаяние и опасност, той се научава да вярва в чудеса; иначе не би преживял.

От шестдесетте и два долара, които ни бяха останали, загубих петдесет и шест.


Кеят бе почти пуст в късната нощ. Забелязах все пак след време един човек, който обикаляше безцелно, после спря и като мен втренчи поглед в парахода оттатък. Предположих, че и той е един от многото корабокрушенци и не му обърнах повече внимание, додето не усетих, че и той ме наблюдаваше. Страхът от полицията не напуща, беглеца никога, дори и на сън, дори и когато няма от какво да се бои, затова, привидно отегчен, аз веднага се обърнах и бавно напуснах кея като човек, който няма от какво да се страхува.

Малко след това чух стъпки зад себе си. Продължих, без да избързвам, докато обмислях как мога да съобщя на Рут, ако ме задържат. Заспали като пеперуди в нощта, пастелно боядисаните къщи в края на кея бяха още твърде далеч, за да прибягна до тях и да изчезна в улиците без риск да стрелят по мен.

Сега човекът ме настигна. Беше малко по-дребен от мен.

— Немец ли сте? — попита той на немски.

Поклатих глава и продължих.

— Австриец?

Не отговорих. Погледнах пастелните къщи, които се приближаваха твърде бавно. Знаех, че има португалски полицаи, които говорят немски много добре.

— Не съм полицай — каза човекът.

Не му вярвах. Беше цивилен, ала колко пъти цивилни полицаи ме бяха задържали в Европа. Наистина, сега имах документи за самоличност, изработени доста добре в Париж от един професор по математика от Прага, но бяха малко нещо подправени.

— Видях как гледахте парахода — каза той, — затова помислих, че…

Плъзнах по него безразличен поглед. Не приличаше на полицай; но и видът на последния жандарм, който ме спипа в Бордо, будеше съжаление, като Лазар след трите дни, прекарани в гроба, а се бе оказал най-безмилостният от всички. Макар да знаеше, че немските части след един ден са в Бордо, той ме арестува и щях да бъда загубен, ако след няколко часа един милостив директор на затвора не ме бе пуснал на свобода.

— Бихте ли искали да отидете в Ню Йорк? — попита човекът.

Не отговорих. Трябваха ми само двадесет метра още, за да го поваля и да избягам, ако се наложи.

— Това са два билета за парахода отсреща — каза човекът и бръкна в джоба си.

Погледнах билетите. Не можах да ги разчета на слабата светлина. Вече бяхме напреднали достатъчно. Можех да рискувам да спра.

— Какво ще рече всичко това — запитах на португалски. Знаех няколко думи.

— Мога да ви ги дам — каза човекът, — не ми трябват.

— Не ви трябват? Какво значи това?

— Те не ми трябват повече.

Втренчих се в човека. Не го разбирах. Наистина не изглеждаше да е полицай. Нямаше защо да си служи с такива изтъркани трикове, за да ме арестува. Но ако билетите бяха истински, защо не ги използва… И защо ги предлага на мен? За да ги продаде? Нещо у мен затрепера.

— Не мога да ги купя — накрая отвърнах аз на немски. — Струват цяло състояние. В Лисабон има богати емигранти, ще ви платят за тях колкото поискате. Сбъркали сте адреса. Аз нямам пари.

— Не искам да ги продавам — каза човекът.

Пак погледнах билетите.

— Истински ли са?

Подаде ми ги, без да отговори. Прошумоляха в ръцете ми, истински бяха. Да ги притежава човек беше равно на разликата между гибел и спасение. Дори и да не можех да ги използвам — нямахме американски визи, срещу тях можех да опитам още утре преди обед да се сдобия с тези ценни хартийки или най-малкото щях да продам билетите. Това означаваше шест месеца живот повече. Не разбирах що за човек беше този.

— Не ви разбирам — рекох аз.

— Мога да ви ги дам — отвърна той. — Без нищо. Напущам Лисабон утре преди обед. Имам само едно условие.

Отпуснах ръце. Знаех, че не можеше да е истина.

— Какво?

— Не бих искал тази нощ да остана сам.

— Искате да я прекараме заедно?

— Да. До утре сутрин.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко.

— Друго нищо?

— Друго нищо.

Погледнах човека недоверчиво. Впрочем бях свикнал хора като нас понякога да рухват; да не издържат самотата; да ги обзема постоянната тревога, че за тях вече никъде, няма място; ала още и че един другар в нощта, па макар и непознат, можеше да предпази някого от самоубийство; тогава беше естествено да си помагаме, но не се поставяха условия. И то такива.

— Къде живеете? — попитах аз.

Той махна с ръка.

— Не желая да отивам там. Няма ли кръчма, в която още може да се седи?

— Предполагам, че ще се намери нещо.

— Няма, ли кръчма за емигранти? Нещо като „Кафе дьо ла Роз“ в Париж?

„Кафе дьо ла Роз“ ми бе известно. Бяхме нощували там с Рут две седмици. Съдържателят разрешаваше, ако си поръчаш кафе. Донасяш си няколко вестника и лягаш на земята. Никога не бях спал върху масите; от пода не се пада.

— Не знам — отвърнах аз. Знаех една; но човек, който иска да подари два параходни билета, не се води там, където хората биха дали едното си око, за да ги притежават.

— Тук познавам само един локал — каза човекът, — нека опитаме. Може да е отворен още.

Той махна с ръка на едно самотно такси и ме погледна.

— Добре — казах аз.

Качихме се и той даде на шофьора някакъв адрес. На драго сърце бих предупредил Рут, че няма да се върна през нощта. Ала внезапно, когато се качих във вонящото, тъмно такси, такава дива, безумна надежда ме връхлетя, че почти се олюлях. Може би всичко това бе истина; може би животът ни още не бе свършил и невъзможното — нашето спасение — ставаше действителност. Не се решавах вече да оставя непознатия и за секунда сам.

Заобиколихме театралните кулиси на „Прача до Комерцио“1 и след известно време попаднахме в лабиринт от стълби и задънени улички, които водеха нагоре. Не познавах тази част на Лисабон; както винаги познавах главно църквите и музеите — не защото обичах бог или изкуството толкова много, а просто защото в църквите и музеите не искат документи. Пред разпнатия и пред майсторите на изкуството все още бяхме човеци — не индивиди със съмнителна самоличност.

Слязохме от таксито и се заизкачвахме по стълбите и криволичещите улички. Миришеше на риба, чесън, нощни цветя, на мъртво слънце и на сън. Отстрани, под изгряващата луна, в нощта израсна параклисът „Свети Георги“, а светлината като водопад се лееше по стълбите надолу. Извърнах се и погледнах към пристанището. Там долу бе реката, а реката бе свободата, бе животът — тя се вливаше в морето, а морето бе Америка.

Спрях се.

— Надявам се, че не се шегувате с мен — подхвърлих.

— Не — отвърна човекът.

— Искам да кажа, че не се шегувате за параходните билети. — На кея той отново ги бе прибрал в джоба си.

— Не, не се шегувам — каза той и посочи към едно малко място, оградено с дървета.

— Оттатък е локалът, който имам пред вид. Още е отворен. Няма да бием на очи. Посещават го предимно чужденци. Ще ни вземат за хора, които утре заминават. Както другите, които празнуват там последната си нощ в Португалия и утре се качват на парахода.

Локалът беше нещо като бар с малък четвъртит дансинг и тераса — заведение за туристи. Чуваше се звън на китара, а в дъното се виждаше една певица на „фадо“2. Няколко маси на терасата бяха заети от чужденци. Сред тях — една жена във вечерна рокля и мъж в бял смокинг. Намерихме място на края на терасата. Долу се виждаха Лисабон, църквите в бледата светлина, осветените улици, пристанището, доковете и параходът — Ноевият ковчег.

— Вярвате ли, че животът продължава след смъртта? — попита човекът с билетите.

Вдигнах очи. Последното, което можех да очаквам. Въпросът беше твърде ненадеен.

— Не знам — отвърнах накрая. — През последните години бях прекалено много зает да продължа живота преди смъртта. Когато стигна в Америка, на драго сърце ще размишлявам над това — прибавих аз, за да му напомня, че ми е обещал билетите.

— Аз не вярвам — каза той.

Отдъхнах си. Бях готов да изслушам един нещастник, но не ми се спореше. Липсваше ми спокойствие за това. Долу стоеше параходът.

Човекът седя известно време, сякаш спеше с отворени очи. После, когато китаристът дойде на терасата, той се пробуди.

— Казвам се Шварц — представи се той. — Това не е истинското, а името от паспорта ми, но свикнах с него и за тази нощ ще е достатъчно. Дълго ли бяхте във Франция?

— Докато бе възможно.

— Интерниран?

— Още щом избухна войната. Като всички други.

Човекът кимна.

— Ние също. Аз бях щастлив — внезапно каза той тихо и бързо, свел глава, отместил поглед. — Бях много щастлив. По-щастлив, отколкото можех някога да си представя.

Обърнах се изненадан. Той положително нямаше такъв вид. По-скоро приличаше на обикновен, малко свит човек.

— Кога? — запитах аз. — Да не би в лагера?

— През последното лято.

— Трийсет и девета година? Във Франция?

— Да. Лятото преди войната. Още не проумявам как стана. Затова трябва да го разкажа на някого. Тук не познавам никого. Ако заговоря за него, то ще се върне. Ще ми се избистри напълно. И ще остане. Трябва само още веднъж… — гласът му секна. — Разбирате ли? — след известно време попита той.

— Да — отговорих аз и добавих предпазлива: — Не е трудно да се разбере, господин Шварц.

— Изобщо не е за разбиране! — ненадейно буйно и поривисто продължи той. — Тя лежи там долу в една стая със затворени прозорци, в един отвратителен дървен ковчег, мъртва, и не е вече тя! Кой може да го разбере? Никой Нито вие, нито аз, нито друг някой, и който казва, че го разбира, лъже!

Мълчах и чаках. Доста пъти бях седял така с някого. Загубите се понасяха по-тежко без родина. Тогава липсваше всякаква опора, а чужбината ставаше още по-чужда. Преживял го бях в Швейцария, когато получих известието, че родителите ми са убити и изгорени в концентрационен лагер в Германия. Непрестанно мислех за очите на майка ми в пламъците на пещта. Преследваха ме дори и тогава.

— Допускам, че ви е известно какво означава емигрантски бяс — каза по-спокойно Шварц.

Кимнах. Един келнер донесе блюдо със скариди. Внезапно усетих, че съм много гладен и си спомних, че от обяд не съм ял нищо. Погледнах нерешително Шварц.

— Яжте — каза той. — Ще почакам.

Той поръча вино и цигари. Ядох бързо. Скаридите бяха пресни и ароматични.

— Съжалявам — казах аз, — но съм много гладен.

Наблюдавах Шварц, докато се хранех. Той седеше спокойно и гледаше надолу към театралния град, нито нетърпелив, нито ядосан. Почувствувах нещо като симпатия. Изглежда, че бе ликвидирал с нормите на фалшивото благоприличие и знаеше, че може да си гладен и да ядеш, докато до теб някой страда, и пак да не си безчувствен. Щом не можеш да сториш нищо за другия и щом си гладен, не е грях да си ядеш хляба, преди да ти го отнемат. А кога ще стане това, никога не се знаеше.

Отместих чинията и взех цигара. Отдавна не бях пушил. Бях пестил парите, за да заложа днес повече.

— Бесът ме хвана през пролетта на 1939-а — каза Шварц. — Повече от пет години бях емигрант. Къде бяхте през есента на тридесет и осма?

— В Париж.

— И аз. Бях се отчаял по това време. Беше периодът преди Мюнхенския пакт. Агонията на страха. Криех се наистина и се защищавах вече автоматично, ала вътрешно се бях предал. Щеше да има война и немците щяха да дойдат да ме приберат. Това бе съдбата ми. Бях се примирил.

Кимнах.

— Бе времето на самоубийствата Странно, когато след година и половина немците дойдоха наистина, самоубийствата намаляха.

— После дойде Мюнхенският пакт — каза Шварц. — Внезапно през есента на тридесет и осма животът сякаш ни бе отново подарен. Той придоби такава ефирност, че станахме непредпазливи. Дори кестените в Париж цъфнаха повторно, помните ли? Станах толкова лекомислен, че се чувствувах като човек и за съжаление така се държах. Полицията ме улови и заради нееднократно влизане в страната без разрешение ме задържаха за четири седмици. Тогава започна старата игра: бутнаха ме през границата, край Базел, швейцарците ме върнаха, французите пак ме прехвърлиха, но от друго място, затвориха ме… Позната ви е тази шахматна игра с хора…

— Позната ми е. През зимата не беше шега. Швейцарските затвори бяха най-добрите. Топли като хотели.

Започнах отново да ям. Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислели обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен. Бил съм щастлив в швейцарски затвори само защото не са били немски. Но пред мен стоеше човек, който твърдеше, че е бил в съюз с щастието въпреки онази непроветрена стая в Лисабон и дървения ковчег в нея.

— Когато последния път ме пуснаха на свобода, заплашиха ме, че ще трябва да ме прехвърлят обратно в Германия, ако още веднъж ме уловят без документи — обясни Шварц. — Беше само закана; но се уплаших. Замислях се какво щях да направя, ако наистина се случи. Тогава взех да сънувам нощем, че съм оттатък и есесовците са по петите ми. Сънувах го толкова често, че накрая се страхувах да заспя. Познато ли ви е и това?

— Докторат бих могъл да напиша върху него — отвърнах аз. — За съжаление.

— Една нощ сънувах, че съм в Оснабрюк, — града, където съм живял и където още живееше жена ми. Стоях в стаята й и виждах, че е болна. Беше много слаба и плачеше. Събуждах се разстроен. Не бях я виждал повече от пет години и не бях чувал нищо за нея. Никога не бях й писал, защото не знаех дали не следят пощата й. Преди бягството ми бе обещала да се разведе с мен. Това трябваше да й спести затрудненията. Няколко години наред вярвах, че го е направила.

Шварц помълча известно време. Не го попитах защо бе напуснал Германия. Имаше достатъчно основания. Нито едно от тях не беше интересно, защото всяко бе несправедливо. Да си жертва, не е интересно. Той или бе евреин, или сподвижник на политическа партия, враждебно настроена към съществуващия режим, или имаше врагове, които внезапно бяха станали влиятелни — имаше безброй основания да те пъхнат в германски концентрационен лагер или да те убият.

— Успях да стигна пак до Париж — каза Шварц. — Ала сънят не ме напусна. Той се повтори. По това време и илюзията за Мюнхенския пакт се разби. През пролетта се знаеше, че положително ще има война. Надушваше се както се надушва пожар дълго преди да сме го видели. Само световната дипломация безпомощна си затваряше очите и бленуваше — за втори и трети Мюнхен, за всичко, само не за война. Никога не се е вярвало тъй много в чудеса, както в наше време, когато вече ги няма.

— Има ги все още — отвърнах аз. — Иначе всички ние нямаше да бъдем живи.

Шварц кимна.

— Имате право. Лични чудеса. Самият аз изживях едно чудо. Започна в Париж. Внезапно наследих един редовен паспорт. С името Шварц. Беше на един австриец, с когото се бях запознал в „Кафе дьо ла Роз“. Човекът умря и ми остави паспорта и парите си. Беше пристигнал само преди три месеца. Запознахме се в Лувъра, пред картините на импресионистите. Тогава прекарвах там ред следобеди, за да се успокоя. Когато съзерцавахме тези пропити от слънце тихи пейзажи, не вярвахме, че расата, която можеше да сътвори подобно нещо, би могла да предприеме една унищожителна война — илюзия, която поне за час сваляше малко кръвното.

Човекът с паспорта под името Шварц сядаше често пред платната с водните лилии и катедралите на Моне. Заговорихме и той ми разказа, че след завземането на властта в Австрия му се удало да се откачи и да напусне страната, като се отказал от имуществото си — една сбирка на импресионисти, която станала собственост на държавата. Не съжаляваше. Докато в музеите излагали картини, казваше той, можело да ги счита за свои, без да се бои от пожар и кражба. Освен това в музеите на Франция имало далеч по-добри платна, отколкото бил притежавал когато и да е. Вместо да бъдел обвързан със собствената си ограничена сбирка както баща със семейството си, със задължението да предпочита своето и чрез това да е пристрастен, сега всичките картини от обществените сбирки му принадлежали, без да се изисквало нещо от него. Той бе чудноват човек, тих, кротък, и ведър, въпреки всичко, което бе прекарал. Не бяха му позволили да вземе почти никакви пари; но бе спасил известно количество стари марки. Пощенските марки са най-дребното нещо за укриване, по-добри дори от диамантите. По диаманти се върви лошо, особено ако сме ги скрили в обувките и ни водят на разпит; а пък марките се продават без големи загуби и без много въпроси Пощенските марки са за колекционери. Колекционерите не питат много.

— Как ги е измъкнал? — запитах с професионалния интерес на всеки емигрант.

— Взел със себе си стари, незначителни, отворени писма и пъхнал марките между подплатата и плика. Митническите чиновници преглеждали писмата, не пликовете.

— Това е добре — казах аз.

— Освен това взел и два малки портрета на Енгр. Рисунки с молив. Пъхнал ги в широки паспарту с безвкусни фалшиви златни рамки, като твърдял, че са портрети на родителите му. А на гърба на паспартуто тъй залепил две рисунки на Дега, че изобщо не се забелязвали.

— Това е добре — повторих аз.

— През април той получи сърдечен пристъп и ми даде паспорта, марките, които му бяха останали, и рисунките. Даде ми също и адресите на хора, които щяха да купят марките. Когато на следната сутрин го потърсих, той лежеше мъртъв в леглото си и едва го познах, тъй го бе променил покоят. Взех парите, които още му бяха останали, един костюм и малко бельо. Предния ден ми бе заръчал да го сторя; по-добре било да ги получат другари по съдба, отколкото хотелиерът.

— Преправихте ли паспорта? — попитах аз.

— Само снимката и годината на раждане. Шварц беше двадесет и пет години по-възрастен от мен. Собствените ни имена бяха еднакви.

— Кой го направи? Брюнер?

— Някой от Мюнхен.

— Брюнер — докторът по паспортите. Много сръчно работеше.

Брюнер беше известен с добрите си поправки. Помогнал бе на мнозина, ала когато го хванаха, самият той нямаше документи, защото беше суеверен; вярваше, че е честен и върши благородно дело и че нямало да му се случи нищо, докато не използва тази своя дарба за себе си. Имаше малка печатница в Мюнхен, преди да емигрира.

— Сега къде е? — поинтересувах се.

— Не е ли в Лисабон?

Не знаех. Ала възможно бе да е още жив.


— Когато се сдобих с паспорта, изпаднах в особено състояние — продължи Шварц II. — Не смеех да го използвам. И без това минаха няколко дни, докато свикна с новото си име. Повтарях го безспир. Вървях по „Шан-з-Елизе“ и мърморех името си и новата рождена дата. Седях в музея пред платната на Реноар и шепнех, когато бях сам, един въображаем диалог със суров глас: „Шварц!“, за да скоча веднага и да отговоря: „Аз!“ — или пък изръмжавах: „Име!“, за да издекламирам веднага след това автоматично: „Йозеф Шварц, роден във Винер Нойщад на 22 юни 1898 година.“ Упражнявах се дори вечер преди лягане. Не исках някой полицай да ме разбуди посред нощ и в полусън да изрека погрешното. Исках да забравя предишното си име. Имаше разлика между това да нямаш паспорт и да притежаваш фалшив. Фалшивият бе по-опасен.

Продадох двете рисунки на Енгр. За тях ми дадоха по-малко, отколкото бях очаквал, ала изведнъж аз се сдобих с пари, повече пари, отколкото бях виждал от много време насам.

Тогава една нощ ме споходи мисълта, която по-късно вече не ме напусна. Не можех ли с този паспорт да замина за Германия? Беше почти валиден и защо на границата някой непременно трябваше да се усъмни? Тогава можех да видя отново жена си. Да накарам страха по нея да замлъкне. Можех…

Шварц ме погледна.

— Това положително ви е познато? Емигрантският бяс в най-чистата му форма. Спазъм в стомаха, в гърлото и зад очите. Онова, което пет години наред си потъпквал, опитвал си да забравиш, избягвал си като холера, възкръсва: убийственият спомен, рак на душата за всеки емигрант!

Опитах се да се избавя. Ходех както преди при картините на мира и на покоя, при платната на Сисле, Писаро и Реноар, часове наред седях в музея — но вече под друго въздействие. Картините престанаха да ме успокояват, те започнаха да зоват, да подтикват, да напомнят — за една страна неопустошена още от кафявата проказа, за вечери в улици, над чиито зидове висне люляк, за златния сумрак на стария град, за неговите обкръжени от лястовици зелени черковни кули — и за моята жена.

Обикновен човек съм и нямам особени качества. Бях живял с жена си четири години, както е прието да се живее: без трудности, приятно, ала и без голяма страст. След първите месеци нашите отношения бяха станали това, което се нарича добър брак — връзка между двама души, които са приели, че взаимната отстъпчивост е основата за уютен съвместен живот. Не чувствувахме липса на мечти. Поне така ми се струваше. Бяхме разумни хора. Обичахме се от все сърце.

Сега всичко се промени. Започнах да се обвинявам, че съм имал толкова безличен брачен живот. Бях пропуснал всичко. За какво бях живял? Какво правех сега? Криех се и вегетирах. Колко още щеше да продължи? И как щеше да свърши? Войната щеше да избухне и Германия трябваше да победи. Тя беше единствената тотално въоръжена страна. Какво щеше да стане тогава? Къде можех да се завра, ако още имах дъх и време? В кой лагер щях да пукна от глад. Пред коя стена щяха да ме повалят с един куршум в тила, при по-добър късмет?

Паспортът, който трябваше да ме успокои, ме тласна към отчаяние. Тичах из улиците — почти припадах от умора; но не можех да спя, а заспях ли, сънищата ме събуждаха отново. Представях си, че жена ми е в някой зимник на гестапото; чувах я да вика в задния двор на хотела за помощ; а един ден, като влизах в „Кафе дьо ла Роз“, стори ми се, че в огледалото срещу вратата видях нейното лице. То се обърна за миг към мен — бледо, с безутешни очи — и после изчезна. Беше тъй ясно, щото допуснах, че тя е тук и се втурнах към вътрешното помещение. Както винаги, то бе пълно с хора, но тя не бе между тях.

Няколко дни подред това ми стана идея фикс преминала е отсам и ме търси. Сто пъти я виждах да завива край някой ъгъл, да седи по пейките в Люксембургската градина, а когато заставах там, към мен учудено се вдигаше чуждо лице; тя пресичаше „Плас дьо ла Конкорд“ тъкмо преди потокът от коли отново да се е задвижил, а този път наистина бе тя — нейната походка, начинът, по който държеше раменете си, дори помислих, че познах роклята й; ала когато регулировчикът най-сетне спря потока от коли и вече можех да я настигна, тя бе изчезнала в черната паст на подземната железница; а когато пристигнах на перона — видях в тъмното само ехидно светещите задни светлини на заминаващия влак.

Доверих се на един познат. Наричаше се Льозлер, търгуваше с чорапи. Бил лекар преди в Бреслау. Посъветва ме рядко да оставам сам. „Намерете някоя жена“, каза той.

Нищо не помогна. Познати са ви отношенията, създадени от нужда, от самота, от страх, потребността от малко топлина, от нечий глас, от едно тяло, пробуждането в жалка стая в една чужда страна, сякаш си изпаднал накрай света; а после жалката благодарност, че усещаш до себе си друго дихание — но какво представлява то пред напора на фантазията, която смуче кръвта и сутринта те кара да се събудиш с блудкавия вкус в устата, че си злоупотребил със себе си?

Когато го разказвам сега, всичко звучи безсмислено и си противоречи, но тогава не беше така. След всички битки оставаше все същото: трябваше да се върна. Трябваше да видя жена си още веднъж. Възможно бе отдавна да живееше с някой друг. Все едно. Трябваше да я видя. Струваше ми се напълно логично.

Сведенията, че войната предстои, зачестиха. Всеки виждаше, че Хитлер, който незабавно бе нарушил обещанията си да окупира само Судетите, не и цяла Чехословакия, сега започваше същото с Полша. Войната бе неизбежна. Съглашенията на Франция и Англия с Полша не допускаха друго. Не се касаеше дори и за месеци, а за седмици. Също и за мен. За живота ми. Трябваше да се реша. И го сторих. Желаех да мина оттатък. Какво щеше да последва, не знаех. Бе все едно. Избухнеше ли войната, без друго бях загубен. На същото основание можех да извърша и безумното.

Странна ведрост ме изпълни през последните дни. Бе май и лехите на кръстовището Рон поан пъстрееха от лалета. Ранните вечери бяха вече обагрени от сребристата светлина на импресионистите, от сините сенки и високото бледозелено небе зад студения ацетиленов блясък на първите улични лампи и неуморните червени ленти на неоновите надписи по покривите на вестникарските концерни, които възвестяваха войната на всеки, който можеше да ги чете.

Първо заминах за Швейцария. Преди да му се доверя, исках да изпробвам паспорта си в безопасна зона. Френският митнически чиновник ми го върна безучастно, както и очаквах! Излизането в чужбина е трудно само за страни, в които има диктатура. Но когато швейцарският чиновник дойде, усетих как нещо в мен се сви на топка. Наистина, седях колкото може по-непринудено, ала ми се струваше, че окончанията на белите ми дробове треперят, както в тихо време лист се вее на дървото с шеметна бързина.

Човекът погледна паспорта. Беше едър, широкоплещест чиновник, лъхащ на тютюнев дим. Застанал в купето, той затъмняваше прозореца и за миг се притесних, че ще затвори небето и свободата — сякаш купето бе вече арестантска килия. Върна ми паспорта.

— Забравили сте да го подпечатате — в пристъп на облекчение, неволно бързо казах аз.

Чиновникът се усмихна:

— Ще го подпечатам. Толкова ли ви е важно?

— А, не за това. Заради спомена.

Човекът подпечата паспорта и си отиде. Прехапах устни. Колко се бях изнервил! После ми хрумна, че паспортът с печат донякъде вече наподобява оригиналния.


В Швейцария цял ден обмислях дали да не замина и за Германия с влака; но липсваше ми смелост. Не знаех също дали нямаше да проверяват по-щателно връщащите се в родината, дори и хората от предишна Австрия. Сигурно нямаше да го направят; и все пак реших да премина границата нелегално.

Затова в Цюрих се отправих, както друг път, първо към Централната поща. На гишето за пратки до поискване най-често се срещаха познати — пътуващи без разрешение за пребивание, като нас самите. От тях можеше да се получи информация. Оттам отидох в „Кафе Грейф“ — противоположност на „Кафе дьо ла Роз“. Срещнах там хора, които се прехвърляха през границата, но нито един, който да знаеше точно каналите за Германия. Това бе обяснимо. Кой ли, освен мен, още имаше желание да отива в Германия? Забелязах погледите им, а след това, когато разбраха, че не се шегувам, те се отдръпнаха. Който искаше да се завърне, навярно бе дезертьор; защото кой ли пък желаеше да се завърне, ако не се съгласеше също и с режима? А какво оставаше на този, който е стигнал дотам? Да предаде — кого? Да предаде — какво?

Внезапно се озовах сам. Избягваха ме, както се избягва извършилият убийство. А и нищо не можех да обясня; понякога на мен самия ми ставаше горещо, изпотявах се от притеснение, когато помислех какво съм предприел — камо ли да го обясня на други.

На третата сутрин в шест часа дойде полицията и ме вдигна от леглото. Разпитваха ме подробно. Веднага разбрах, че някой от моите познати ме е издал. Заразглеждаха с недоверие паспорта ми и ме взеха на разпит. Сега печатът в паспорта се оказа цяло щастие за мен. Можех да докажа, че съм влязъл легално и едва от три дни съм в страната. Добре си-спомням ранното утро, когато вървях с чиновника по улиците. Денят бе ясен и кулите и покривите на града се открояваха в небето остро, като изрязани от метал. От някаква фурна миришеше на топъл хляб и сякаш цялата утеха на всемира се съдържаше в тази миризма. Това познато ли ви е?

Кимнах.

— Светът никога не ни се вижда по-красив, отколкото в мига, в който ни арестуват. Преди да го напуснем. Да би могло да го чувствуваме винаги така! Може би време и спокойствие не ни достигат за това!

Шварц поклати глава.

— Това няма нищо общо със спокойствието. Просто така го почувствувах.

— Успяхте ли да го задържите? — попитах аз.

— Това не знам — бавно отвърна Шварц. — Та нали тъкмо това трябва да си изясня. Изплъзна ми се от ръцете — но пълно ли бе, когато го държах? Дали сега не мога да си го възвърна, по-здраво, и да го задържа завинаги? Сега, когато вече не се променя? Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни, именно защото е в движение? И не застава ли в покой едва когато вече липсва и няма как да се променя? Не ни ли принадлежи едва тогава?

Очите му се втренчиха в мен. За първи път ме гледаше открито. Зениците бяха разширени. Фанатик или безумец, помислих внезапно.

— Никога не съм изпитвал подобно нещо — казах аз. — Но не желае ли всеки да задържи това, което не се задържа? И да изостави онова, което не ни напуща?

На съседната маса жената във вечерната рокля стана. Тя погледна от терасата надолу към града и пристанището.

— Darling, защо трябва да се връщаме? — обърна се тя към мъжа в белия смокинг. — Да можехме да останем тук! Нямам никакво желание да отивам пак в Америка.

Загрузка...