Пейо ЯворовNotata

I

— Схвани духа на времената

и разбери живота нов;

Ще бъдеш близък на сърцата,

но пей ни песни за любов. —

Бъди свидетелка, о мила,

царице в моите гърди —

ти, чийто поглед — дивна сила,

над всяка моя мисъл бди…

И песните, що смисъл нямат —

свидетелствувай пред света, —

не са ли химни, пети в храмът,

в свещений храм на любовта?

II

Защо след толкова възторзи

по хубавия идеал,

защо са тия детски сълзи

на малодушната печал?

Изпаднал си на зло в ръката…

Отвсъде гонен и презрян…

Що искаш? — Лъч на светлината

да е от бухали търпян?

Отбягвали те вси — тревожни…

И — никой да те утеши…

Какво! В пигмеи ли нищожни —

за грях! — съчувствие — души?

Да служим честно на доброто,

ти знаеш — чакат ни беди;

тогава — забрави теглото

и мъж действителен бъди.

III

Историята? — имена…

То — чет неизброима!

Войни. А всяка война

светило паметно си има.

Да, знам и други род борби, —

в тях виждам человека,

и хиляди са, може би,

онез, що слави щем до века.

Все пак — и тоя, що герой

в цял свят би прогласили,

попитал бих го — ами той

самия себе победи ли?

Че гледаш — храбрия борец —

зла страст го побеждава…

И често лавровът венец

глава престъпна украшава.

IV

— Макар и тъй да бъде, — на твойте изпитания

да няма равни под небето, —

все пак, при сбора общи на хорските страдания,

ще бъдат капчица в морето.

— Съвет ли ще ми искаш? — викни по-харно в нуждите

на твоя век, тъй много хвален —

и на бедите свои тогава ти, чрез чуждите,

ще видиш извора им кален.

И щещ глава издигна посред онеправданите,

че право — дълг, ще те повика,

край тружениците други, измежду нас избраните

на пот… с лопата и мотика.

V

…Не е за него дума! — говоря за тълпата,

за пъстрата оная, що пъпли по стъгдите

и празна се прозява: загледай се в лицата,

не са човешки — вълчи… Вълка — удри в зъбите!

А пък народът — знаеш: след ралото си ходи,

над калната мотика измъчен се привежда

и с брадва на ръката по мраз в горите броди, —

трудът му е утеха, трудът му е надежда.

Такъв го аз обичам: обичам го, не крия,

тъй както може само синът баща да люби,

с наивната му глупост и детска простотия,

с пороците му дребни и халосии груби.

Ала погледай, ето — обраснали с бодли,

обраснали с трънаци обширните полета…

все пак така те нивга не би се изтощили

и всякога са почва, от нищо неначета.

VI

Не ме е страх от хорски съд, присъда —

не всякога е прав света,

не ме е страх! — в тъмница нека бъда,

но… да мирува съвестта.

Че тя е страж, що крие се у нази —

дълбоко в нашите гърди,

мълчание незабелязан пази

и над постъпките ни бди.

Кръстосваме из пътищата разни

на тоя свят безгрижно ний,

а там, пред нас, под цъфнали съблазни,

погледнеш — примчица се крий.

И някъде… „Престъпнико нищожни!“ —

обажда се внезапен глас, —

„Престъпнико!“ — озърнем се тревожни

и потъмней светът за нас.

Затворим се: „Престъпник!“ — по стените

чертае някой адски дух;

избягаме: „Престъпник!“ — по стъгдите

и камъните шепнат вслух…

Не ме е страх от хорски съд, присъда —

не всякога е прав света,

не ме е страх, — в окови нека бъда,

но да мирува съвестта!

Загрузка...