Нови римски разкази

С ЖЕНА НА ГЛАВАТА

Решен на всичко, само и само да работя, най-после приех да бъда офис момче на служба при някой си Кростароза, който имаше агенция за пътуване и туризъм в близост до Виа Венето. Кростароза беше хубав мъж, с червено лице и посребрени коси; имаше черни като въглен очи под вежди, подобни на два храста. Навярно Кростароза бе преживял какво ли не; това с агенцията беше последното. Например говореше перфектно много езици: френски, английски, немски, испански и дори арабски, както установих с учудване, когато веднъж в агенцията дойде един тип с много тъмна кожа, с кърпа на главата и халат на гърба. Кростароза никога не говореше за живота си, но, както казах, преживял е много - от време на време случайно се оказваше, че е бил в Индия или Бразилия, в Англия или в Австралия; но го казваше така, скромно, както аз бих казал: бях в Ладисполи, бях във Фраскати*. Беше видял много и не беше млад, по-скоро възрастен, макар че се обличаше в светло, най-често носеше каре - бяло и черно, с вратовръзка и кърпичка в светли тонове. Кростароза беше любезен, ама много любезен: никога не губеше търпение, никога не се караше, никога не казваше излишна дума, на никакъв език, никога не променяше вежливия си бащински тон, приветлив, услужлив.

Имаше любезна думичка за всички: за тъпия дребнав немец, който иска всичко подробно обяснено в писмен вид; за американеца, недоверчив досадник, който се бои да не му свият доларите; за французина, господар на света, обиждащ на воля; за скандинавеца, скъп на думи, но упорит като муле...

На бюрото си Кростароза имаше два-три телефона, по които отговаряше и си водеше бележки, а слушалката придържаше с рамо към ухото. Телефонните разговори бяха еднакви: става

ше въпрос за пътуване, той отговаряше относно пътуването и толкова. Но поне четири-пет пъти средно дневно се случваше да води различен телефонен разговор, не за пътуване. Тогава Кростароза захвърляше молива и листа, слушаше сериозно и отговаряше сериозно и не се занимаваше нито с агенцията, нито с клиентите. Тези разговори бяха дълги и се виждаше как Костароза изгаря от нетърпение, но беше вежлив, както споменах, не казваше нищо, за да ги прекрати или дори съкрати. Ограничаваше се да слуша, отронваше рядко по някоя дума, като поглеждаше към стъклената врата и ако влизаше клиент, се усмихваше, за да му даде да разбере, че трябва да има търпение. А усмивката му беше хубава, пълна с изкуствени зъби, защото имаше ослепително бяла челюст като на двайсетгодишен младеж. На другия край човекът най-после завършваше разговора и тогава Кростароза оставяше слушалката, но първо и хвърляше почти осъдителен поглед и въздишаше тъжно, без злоба, вежливо, нежно, както му беше присъщо.

В офиса - тясна дълга стаичка, по-подходяща за продажба на сладолед във фунийки, отколкото за пътна агенция, бяхме трима: грозна госпожица на средна възраст с къдрава боядисана коса, очила и брадавица на върха на острото носле, която пишеше на машината, Кростароза, който правеше всичко сам, и аз. Госпожица Певерели знаеше със сигурност кой се обажда на Кростароза, защото всеки път, когато започваше този разговор, тя спираше да чука на машината и се настаняваше удобно на мястото си, за да се наслаждава на търпението на Кростароза, с изражение на лицето между дяволита хитрост и състрадание; тогава самата тя представляваше спектакъл. Може би беше влюбена в Кростароза нашата госпожица Певерели. Със сигурност го обичаше и ценеше. Всеки път, когато той затваряше телефона, тя въздъхваше и поклащаше глава по свой начин, все едно казваше: „Бедният, съчувствам му... но с търпението прекалява... ако отвърнех аз, щеше да е друго.“ Даа, има лица, които говорят и казват много, макар че държат устата си затворена. Госпожица Певерели имаше такова лице.

Аз не разбирах нищо. Накрая един ден разбрах всичко наведнъж. Кростароза беше излязъл, отиде да уреди едни билети в бюрото по въздухоплаване; госпожицата я нямаше, защото беше преди четири часът. Аз през онзи горещ юнски ден седях унесен до бюрото, гледайки малцината, които минаваха покрай витрината. Телефонът иззвъня, вдигнах слушалката, нежно гласче, много хубаво ангелско гласче попита:

- Там ли е господин Кростароза?

Веднага отговорих, както ми бе заръчано:

- Няма го... отиде в агенцията за самолетни билети... ще бъде тук след минути.

- А аз с кого разговарям?

- С момчето, Луиджи... а вие, извинете, коя сте? Господин Кростароза ми поръча да записвам имената на всички, които се обадят.

- Аз съм госпожа Кростароза... Луиджи, отегчавате ли се?

При този въпрос, честна дума, останах с отворена уста.

Промълвих:

- Е, госпожо, горе-долу...

А тя:

- Луиджи, аз скучая, задушавам се, не мога повече... Луиджи, кажете на господин Кростароза, щом се върне, че няма нужда да ми се обажда по телефона, защото съм се хвърлила през прозореца.

И - клик, затвори телефона. Още не бях свикнал и след тази декларация, тъй решителна, направо се уплаших. Тя се хвърляше през прозореца, а аз не можех да направя нищо, не можех нито да се обадя, защото не знаех номера на Кростароза вкъщи, нито да отида там, защото не

знаех адреса. Измина половин час, Кростароза се върна в офиса; аз се втурнах към него:

- Бързо, господин Кростароза, бързо... жена ви се обади по телефона преди малко, че ще се хвърли през прозореца.

Той ме погледна, без да се разтревожи и без да каже нещо. Подреди в кантонерката самолетните билети, които му бяха в ръката, после спокойно взе телефона и набра номера. Тя му отговори веднага; след малко той каза:

- Скъпа, защо си казала онова грозно нещо на Луиджи? Изплашила си го.

Последва пауза, после:

- Не, скъпа, ангел мой, ти не бива да го правиш, ако наистина ме обичаш, както казваш. А детето, помисли ли за детето? Защо вместо това не отидеш да пиеш чай в някой хотел? Защо не се обадиш на Алис за партия канаста?

Нова пауза.

- О, не, о, не, моля те, умолявам те, не го прави, искаш да умра от мъка... помисли за нашето дете... Ето идея: защо не отидеш да гледаш онзи толкова хубав филм, салонът е климатизиран, ще се забавляваш.

Още една пауза.

- Не, не, не, ти не бива не да го казваш, не бива даже да го мислиш... имаш мен и те обичам толкова много, имаш детето... нима искаш да ни оставиш сами?

И така в същия дух...

После, след много телефонни обаждания, научих как отвръщаше тя на молбите и на съветите на този толкова любезен мъж:

- Ще се хвърля през прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля.

Беше мания, идея фикс, тази за прозореца. А той, търпелив, нежен, се опитваше да я вразуми, да я утеши; и накрая успяваше, защото, все пак, тя не се хвърляше през прозореца.

Баста! Дойде юли и Кростароза направи саможертва, защото не беше богат: изпрати жена си с гувернантката и детето в Кортина Д’Ампецо в един от първите хотели. Ще повярвате ли? Тя продължи да му звъни по същия начин, само че сега не от Виа Карончини в Рим, където живееха, а от Кортина, по не знам колко стотици лири за всеки три минути. Той, бедният, знаеше че парите изтичат, потеше се и трепереше, но, както всеки път, от страх, че тя може да се хвърли наистина, не се опитваше да скъси разговора, а я умоляваше и утешаваше. От Кортина Д’Ампецо тя отиде в Лидо ди Венеция. И оттам заплашваше по междуградската линия, защото се отегчаваше, а прозорците бяха високи. А Кростароза от офиса в Рим настояваше да не се хвърля, а да мисли за него и за детето.

Лятото отмина, тя се върна в Рим; и старата история пак започна, може би още по-зле, защото виждах, че Кростароза беше станал нервен и когато тя му говореше по телефона, той забравяше дори да се усмихне на идващите клиенти. Един ден, когато бе потънал в изчисление на някакво международно часово време, защото един американец искаше да ходи в Персия, ето че тя се обади в студиото, както обикновено. Кростароза взе слушалката и каза кратко:

- Виж, ангел мой, нямам никакво време... ще ти пратя Луиджи с писмо...

Взе от чекмеджето вече готовото писмо и ми го подаде със заръка да го занеса на жена му, на Виа Карончини.

Отидох. Намерих хубава модерна къща, качих се с асансьора на втория етаж, влязох в елегантен аристократичен апартамент, дори си помислих: „Да имах аз такъв апартамент... със сигурност нямаше да мисля да се хвърлям през прозореца.“ Прислужницата, млада и хубавичка, с дантелена престилка и боне, ме въведе в просторна гостна. На пода седеше, погълнато от играта с кукла и мече, русо момиченце на около четири години с хубаво кръгло лице, розово и здраво, и две сини очи като цветя. В кресло пред отворения прозорец седеше госпожа Кростароза.

Честна дума, бях си я представял съвсем различна, въпреки сладкото гласче: рошава, възбудена, вещица. А видях много млада жена, да имаше двайсет и четири години, с деликатно лице, с уста подобна на роза, големи, тъмни, красиви очи с тревожен поглед. Тя стана, щом влязох, и видях, че беше висока, елегантна, стройна. Ръката и беше дълга и бяла, с пръстен с брилянт. Тя каза:

- Вие сте Луиджи, нали?... Представях си ви.

После взе писмото и се върна в креслото, като добави да не си тръгвам: първо искаше да го прочете. Докато четеше, виждах как зениците и се движеха от единия до другия край на листа, бързи под полуспуснатите клепачи. Разбрах, че не е нормална, защото зениците и святкаха по странен начин. И наистина, щом свърши писмото, получи нервна криза: скъса го, хвърли го на пода, после покри лицето си с ръце и започна да се мята, говорейки нещо. Правеше всичко това, без да мисли нито за мен, макар да я гледах, нито за детето, сигурно вече свикнало, защото продължи мълчаливо да си играе с куклата и мечето. Най-после тя започна да повтаря това, което казваше по телефона:

- Отегчавам се, отегчавам се, не мога повече, ще се хвърля през прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля.

Понеже не знаех как да постъпя, се приближих, седнах на един стол до нея и я помолих:

- Госпожо, не говорете така, вие не бива да се хвърляте.

- И защо не, Луиджи? - попита тя веднага, като си махна ръцете от лицето и ме погледна с прекрасните си очи.

Казах:

- Защото животът е хубав, госпожо... Погледнете мен... спя под едно стълбище, ям фиде, обувките ми са скъсани... но не се отегчавам и не мисля да се хвърлям от прозореца.

- Но вие сте други, вие от народа... Имате поне мизерията, за която да мислите... Аз нямам нищо, нищо, нищо.

- Но, госпожо, вие имате това чудесно дете, имате съпруг, който гледа само през вашите очи, имате хубав дом, пътувате, забавлявате се... Защо искате да се хвърлите през прозореца?

И докато говорех така, неволно и бях взел ръката и тя ми я остави и, честна дума, почувствах се смутен, защото беше истински красива жена, а аз такива жени бях виждал само на кино. Докато и държах ръката, продължавах, изпълнен със старание:

- Госпожо, вие казвате, че бедните имат поне мизерията, за която да мислят... Но знаете ли вие какво е мизерия?... Знаете ли, например, какво е безработица?

А тя, с внезапен писък:

- Кой е по-безработен от мен? Аз не правя нищо по цял ден, не знам какво да правя със самата себе си, не знам къде да отида... Аа, не мога повече така, ще се хвърля от прозореца, да, ще се хвърля.

- Госпожо, опитайте се да работите и вие... Ще видите, че няма повече да скучаете.

Още един писък:

- Да работя... Ами, опитах се да работя... съпругът ми ме беше взел в офиса... пишех на машина, на мястото на омразната госпожица Певерели... но пак полудявах от скука... Бих избила всички онези глупаци, които идват да искат информация за пътуване... И го казах на мъжа ми: вземи си друга секретарка, иначе ще се побъркам и един ден ще се кача на горния етаж и ще се хвърля от

прозореца.

Помислих си: „Е, хайде, стига с този прозорец!“ и като продължавах да държа ръката и, попитах:

- А любовта, госпожо, изпитвали ли сте любов?

За момент бях обзет от плаха надежда да обвие ръце около врата ми и да отвърне: „Луиджи, обичам те, няма да се хвърля от прозореца.“ Ала по-добре да не бях я питал! Тя отново нададе писък:

- За Бога, любовта... вдъхва ми ужас, любовта... всички онези мъже, които ходят подир жените и говорят все едно и също... да полудееш... По-добре да бъда секретарка на съпруга си, тогава... Ах, ах, любовта... не ми говорете за любовта, Луиджи.

В този момент, за щастие, телефонът звънна, тя се хвърли върху него и каза:

- Аа, ти ли си, Г аетано?!

Беше мъжът и. Реших, че сега той ще се заеме да я убеждава, заотстъпвах към вратата и излязох.

Докато слизах по стълбите, си мислех: „Какво чудо... такава жена, със злато да я платиш, втора такава няма да намериш“ и излязох от външната врата на къщата, точно под прозорците на Кростароза, два етажа по-долу. Излизайки, чух крясък, а след него усетих жесток удар и огромен товар, който се стовари върху ми, след което се строполих на земята и загубих съзнание.

Съвзех се в болницата на едно легло сред много други, наредени в две редици покрай стените в огромна бяла стая. Цялото ми тяло беше бинтовано, чувствах се зле, а добрата монахиня, седнала до мен, ми разказа какво се бе случило. Госпожа Кростароза казала по телефона, както винаги: „Ще се хвърля от прозореца, да, ще се хвърля, ще се хвърля“; Кростароза, загубил най-после търпение или нервен от сирокото, което духаше, и отвърнал за първи път: „Е, хвърли се.“ Тогава тя с цялата си простота сложила слушалката, отишла до прозореца и се хвърлила. За нейно щастие паднала точно върху мен в момента, когато съм излизал от къщата. Резултатът: аз имах две-три счупени ребра, а тя нямаше никакво нараняване, извън нервната криза, защото аз и бях послужил като възглавница. И сега аз бях в болницата, а тя - вкъщи.

След малко дойде професорът, следван от асистентите и опашка от болногледачи. Щом ме видя, навярно защото имаше много болни, подхвърли:

- Как сме, младежо, добре ли сме... Вие сте късметлия... Ах, вие, младите, само жени са ви в главата.

Тогава някой му подсказа тихо, че греши: самоубиецът заради любов лежеше през едно легло. А аз го поправих:

- Професоре, не казвайте жени в главата... по-добре кажете жена на главата.

ПРЕПОРЪКА

Безработен и съсипан, облякъл под единственото си сако единствената риза и единствената вратовръзка, онази, пропита от пот, и тази, усукана като връв, с глава, пълна с мъгла, и с къркоренето на изгладнелите ми черва, реших да се посъветвам с мой приятел, с когото ме свързваше свети Йоан, защото в миналото бях кръстил неговия син. Този приятел, по-скоро сват, Поластрини, беше шофьор на две възрастни госпожици, собственици на кола, по-стара и от тях, и я ползваха горе-долу два пъти в седмицата - идеална работа. Заварих го в гаража да човърка мотора; щом ме видя, по лицето ми разбра, че съм зле, и преди да отворя уста, ми предложи цигара. Запалих с трепереща ръка и му описах положението. Той се почеса по главата, видимо затруднен, а после отвърна:

Свети Йоан не обича измамите... Понеже ние с теб сме свети Йоан, ще ти кажа самата истина: моментът е лош, работа няма и още по-малко ще има в бъдеще; говори се, че ако хората продължават с лошия навик да си карат сами колите, съсловието на господарските шофьори ще изчезне... Но знаеш ли какво ще направя? Ще те пратя при адвоката Молие, навремето той бе много добър към мен.

Добави също, че този Молие познава половината Рим, че при възможност ще направи услуга и, въобще, от дума на дума може да излезе нещо. Докато говореше, той се запъти към телефонната кабина и се обади на адвоката. Молие явно не си спомняше добре Поластрини, защото разговорът беше дълъг и настойчив. Но накрая Поластрини каза да отида, защото Молие ме очаква. Даде ми още една цигара, аз му благодарих и тръгнах.

Беше още рано, но вече горещо, типична лятна жега - римляните я наричат калача - когато слънцето пече в забуленото от жега небе. Обиколният трамвай се появи пред погледа ми на безработен, замаян от слънце и прах, като вършачка в полето по време на жътва; беше пълен и хората висяха по стъпалата. Метнах се и аз и неволно се допрях до метала на каросерията: пареше. Провиснал там, пропътувах цялата крайбрежна на Тибър чак до Пиаца Кавур, адвокатът живееше на Виа Пиерлуиджи да Палестрина. Пристигам, слизам, тичам, изкачвам стълбището на господарския дом, звъня, прислужницата ме въвежда в просторна хубава чакалня с две огледала в златни рамки и пред тях две конзоли от жълт мрамор. Зачаках прав: изведнъж една странична врата се отвори, дете на триколка се появи, като въртеше педали, обиколи около мен все едно съм регулировчик в центъра на кръстовище, и изчезна през друга врата.

След това се показа адвокатът и ме покани с думите:

- Имаш късмет, хвана ме навреме, тъкмо тръгвах към съда.

В просторната стая, пълна с шкафове догоре с книги, той отиде до писмената маса, затрупана безредно от книжа, и седна, почти потъна: беше дребен мъж, с широко жълто лице и черни като въглени очи. Започна, прелиствайки не знам какъв тефтер:

- Значи се казваш Рондинели Луиджи.

Запротестирах оживено:

- Не, аз съм Чезарано Алфредо... за мен се обади Поластрини... за препоръка.

- Че кой е Поластрини?

Погледът ми се замъгли и с едва чут глас отвърнах:

- Поластрини Джузепе... шофьорът на госпожици Кондорели.

Адвокатът се засмя любезно:

- Естествено... бъди търпелив... Той телефонира и аз говорих с него... точно така... Но, нали знаеш?... Тъкмо прелиствах едни документи, отговарях му, а мислех за друго и когато затворих телефона, се запитах: Кой беше? Какво каза? Какво му отговорих? Ето че ти разбули загадката. Така, ако си спомням добре, Чезарано, ти искаш препоръка, за да те назначат за градинар в общината?

Запротестирах отново:

- Не, господин адвокат, аз съм шофьор, търся работа като шофьор.

Той продължи, все едно не ме е чул:

- Знаеш ли какво отговарям на този, който иска да му намеря работа? Един милион, чек за милион мога да ти намеря, но работа - не... Градинар в общината: лесно е да се каже.

Отново му напомних твърдо:

- Господин адвокат, аз съм шофьор... търся работа като шофьор.

Този път той разбра и повтори малко нетърпеливо:

- Шофьор, да, дявол да го вземе, разбрах.

Кимна, написа много набързо нещо, после взе бележник и затърси някакъв адрес, както ми се стори; вписа още нещо и накрая ми подаде плика с думите:

- Ето, върви с това писмо при адвоката Скардамаци, той сигурно ще може да направи нещо за теб... И вземи, все ще ти са от полза.

Извади от портфейла си банкнота от петстотин лири и ми я подаде. Отказах от учтивост, но после приех, поклоних се и излязох.

Кантората на адвокат Скардамаци се помещаваше в сградата на Общината, в Есграон, на Виа дел Маре. Видя ми се странно, но този адрес бе написан върху плика. Взех обиколния трамвай, увиснах както преди на стъпалото, под лъчите на слънцето, което ме следваше през целия път, изгаряйки раменете ми по-лошо от прожектор. Слязох при Бока дела Верита и влязох в Общината. В чакалните и по стълбищата имаше огромна тълпа, все бедни, задъхани хора, които като осъдени души тичаха насамнатам, всеки с едно-две парчета хартия в ръце. Изкачих няколко стъпала, питайки за Скардамаци; в коридорите пред всяка врата имаше групички хора, които миришеха на пот, а лицата им бяха посърнали, восъчно бледи. Най-после един портиер ми посочи търсената канцелария и понеже по случайност там никой не чакаше, влязох направо. Скардамаци, младеж с очила в тъмни рамки, черни мустаци, добре пригладени коси, по бяла риза и ръкавели, ме изслуша, пушейки, и отбеляза:

- Жалко, все пак, че не го познавам, този адвокат Молие... Между другото, аз не съм адвокат, а счетоводител и се казвам Джовани, а не Родолфо... Единственото, което мога да направя за вас, е да ви изпратя при моя колега Мерлуци... Дано той да знае нещо.

Взе телефона и подхвана много дълъг разговор. Започна с въпроса дали еди-коя си е изникнала отново, използва точно тази дума - изникнала; другият сигурно му отговори, че не е изникнала, защото Скардамаци остана разочарован - не разбирал, та той я срещнал и тя му обещала да се обади и така нататък. Накрая съвсем сухо добави, че му изпраща някой си Чезарано Алфредо и промърмори предупредително:

- Върви веднага... казва се Мерлуци.

Излязох да търся този Мерлуци, но веднага разбрах, че няма да е лесно да го намеря. Портиерите не го познаваха и дори един - истински невежа - ми обясни:

- Мерлузи¹ ще намериш на рибния пазар.

Обикалях от етаж на етаж и от коридор на коридор и изведнъж си спомних: адвокат Молие търсеше адреса на Скардамаци в тефтерчето си и най-вероятно в бързината неусетно е преписал друг адрес. Не грешах: указателят в кабината на един обществен телефон ми разкри, че адвокат Скардамаци живее на Виа Куинтино Села, в другия край на града. Отидох там.

Кантората на адвоката се намираше на третия етаж в стара грозна сграда. Миризма на зеле между етажите, задух и мрак в чакалнята, многобройни измъчени хора, скупчени по диваните. Зачаках и аз, навярно час, докато сенките около мен влизаха и излизаха и постепенно изчезваха. Накрая дойде моят ред. Студиото на адвоката беше обзаведено в абанос с инкрустации от кост; в единия ъгъл имаше препариран орел с разперени криле.

Адвокатът седеше в сянка пред отрупана с книжа и телефони маса, под портрета на усмихната чочарка в носия, с ръце, отрупани с цветя. Адвокат Скардамаци беше много по-различен от счетоводителя Скардамаци: снажен като носач мъж с едро лице, късогледи очи и орлов нос. Имаше гръмлив и радушен, но хладен глас: сърдечността на римляните, която не означава нищо. След като хвърли поглед върху писмото, каза:

- Значи сме безработни, а... Момчето ми, ще направя за теб каквото е по силите ми... Седни междувременно и имай малко търпение.

Седнах, а той веднага се хвана за телефона и започна многословен разговор: някой на другия край казваше не знам какво, а адвокатът неизменно повтаряше:

- Един и половина или нищо.

Другият настояваше, но Скардамаци държеше твърдо:

- Един и половина или нищо.

Накрая Скардамаци заключи, натъртвайки думите:

- И кажи на оня мошеник, че аз съм плажен тип... разбра ли?... Кажи му буквално така: Скардамаци е плажен тип.

След този телефонен разговор направи още един, съвсем различен, дори с различен акцент: докато първият беше с римски и по-скоро отвъдтибърски акцент, сега, кой знае защо, се перчеше със северняшки акцент, говорейки съвсем мелодично и вежливо:

- Докторе, разбрахме се... Ще бъда на линия от пет до осем... елате, когато искате... Не се съмнявайте... Почитания на госпожата.

Накрая остави слушалката, погледна ме грозно с кривогледите си очища и попита:

- А ти? Какво искаш?

- Писмото... - започнах.

- А, да, писмото... естествено... Но къде, по дяволите, изчезна?

Търси дълго - опипваше между книжата, обръщаше ги и накрая възкликна:

- Ето го... Тук нищо не се губи... Въпросът е да търсиш.

Препрочете го, като бръчкаше чело, а после взе писалката и нахвърли няколко реда върху лист хартия, пъхна го в плик и ме отпрати:

- Върви на този адрес... По това време ще го намериш... Поздрави.

Бях вече на крака. Взех плика, сложих го в джоб и излязох.

Вън от кабинета го извадих, за да прочета адреса. Останах със зяпнали уста: „Адвокат Мауро Молие, Виа Пиерлуиджи да Палестрина, 20“. Всъщност както в играта на гъска - пропуснеш ли целта, се връщаш назад - след като бях обиколил половин Рим, се връщах при Молие, първия, при когото бях отишъл. Цялото тичане на гладно и потене в околовръстния трамвай и в автобусите се оказа напразно. Помислих, че адвокат Скардамаци е прочел друга препоръка от всичките получени и без да си спомни първата прочетена, ме изпращаше при Молие. Съвсем като в играта на гъска, но за какво бях наказан така?! Силно зашеметен, отчаян и изгладнял, не

измислих нищо друго, освен да взема автобуса и да се върна на Виа Пиерлуиджи да Палестрина.

Почаках доста в чакалнята, изпълнена сега с приятна миризма от кухнята; дори ми се стори, че чувам звън от чинии и прибори, но е възможно да е било само изгладнялото ми въображение. Същото дете с триколка влетя през една врата, обиколи ме в кръг, като въртеше педали, и изчезна през друга врата. Накрая лично адвокатът ми направи знак да вляза. Сега в студиото цареше полумрак, защото щорите на прозорците бяха спуснати, а върху облегалката на дивана имаше възглавница; адвокатът по кабинетна пижама беше обядвал и сега възнамеряваше да се отдаде на малка почивка. Но отиде до писмената маса, прочете на крак писмото и сподели:

- Познавам адвокат Скардамаци... скъп мой приятел... Значи се казваш Франчезети и би искал назначение за портиер в съда... Така, де, обичайната препоръка, нали?

Този път имах усещането, че главата ми наистина се върти, нищо чудно да е било от глад и от умората от сутринта. Обадих се с тънък глас:

- Господин адвокат, името ми не е Франчезети и не искам работа като портиер... Името ми е Чезарано Алфредо и съм шофьор.

- Но тук пише Франчезети и се казва, че искаш работа като портиер... Що за бъркотия е това?

Тогава с върховно усилие, на един дъх, с плачевен тон обясних:

- Господин адвокат, името ми е Чезарано Алфредо и съм шофьор... Тази сутрин накарах Поластрини, когото познавате, да ви се обади и после дойдох тук, при вас. Вие ми дадохте препоръка за адвокат Скардамаци... Но сте сбъркали адреса и ме изпратихте в общината при счетоводителя Скардамаци... а той ме изпрати при Мерлуци, но него не го намерих... Тогава ми хрумна идеята да отида при истинския адвокат Скардамаци... Той обаче загуби моето препоръчително писмо и в друго писмо прочел, че се казвам Франчезети и искам да работя като портиер... и затова ми даде препоръка до вас... Върнах се при вас, след като обиколих половината град, но вече не се държа на крака от умора, от жега и глад.

Докато му разказвах това, забелязах как повдига вежди и потрепва с устни: беше ме познал. Разбра, че ме е заблудил, макар и неволно. Безпогрешно схванах колко е затруднен и се срамува. В края на оплакването си забелязах, че лицето му се раздвоява - сега вместо едно, имаше две лица и те ту се разминаваха, ту се сливаха. Неочаквано се свлякох на стола пред огромната маса и хванах лицето си с ръка. Беше почти припадък. Адвокатът се възползва от момента, за да се освободи от чувството на срам, което му бе внушил моят разказ. След това каза:

- Ее, съжалявам... но всички сме толкова претрупани с работа, а безработните са толкова много... Да направим така: досега колата си я карах сам... отсега нататък ще я караш ти... разбира се, временно, докато намериш работа... да си призная, нямам нужда от шофьор, но така да бъде.

След тези думи не пожела да чуе нищо повече, повика прислужницата и ме повери на нея, като и каза, че съм новият шофьор. Заръча и да ме заведе в кухнята и да ми даде да ям. Там на онези дребнави жени, които ме заразпитваха и искаха да знаят кой съм, откъде идвам и как така адвокатът ме е назначил за шофьор, отвърнах нетърпеливо, с лице над чинията:

- Мястото на шофьор го дължа на моментно пробуждане на съвестта.

- Съвест?

- Да, и не ме питайте повече! Ще добавя единствено, че се казвам Чезарано Алфредо... но може да ме наричате просто Алфредо.

СТУДЕНТ

Студенти. Че какво учат онези, които се наричат студенти, какво изучават? Ако всички са като Раул, бих казал: нищо не учат. Или най-добре да се разберем за смисъла на думата учение. Да се уча, означава да се мъча с мозъка си фино да решавам, както се изразява Раул, проблемите на дванайсет и на осем, или проблема на обеда и вечерята. Тези - да, наистина са студенти, учени като малцина от великата и вечна книга на мошеничеството. Ала ако за учение се смята онова, което винаги се е разбирало - да свалиш от гърба си невежеството именно чрез четене, тези са, така да се каже, студенти на думи. А в незаслуженото наименование студенти има нещо

2 3

грозна, кривогледа

тъжно, все едно просяк на име Просперо , гробар да се казва Джокондо ,

жена, да е наречена Бела .

Раул, че и начинът, по който се запознах с него, е истинско художество. Една неделя в кафенето на Галерията си убивах времето с гледане на телевизия, когато почувствах докосване по лакътя. Обърнах се и видях дребосък с очила за късогледи с дебели стъкла, луничаво лице и гора от червени коси. Каза ми:

- Кибрит, моля.

Бръкнах в джоба и му дадох. Той добави сериозно:

- А сега цигара.

Изненадан попитах:

- Ей, ще ти стигне ли дъхът за това? - и понеже имам добро сърце, му предложих кутията.

Само с два пръста той взе не една, а четири и кимна:

- Благодаря.

Отвърнах му раздразнен:

- Вземи ги всичките, по-бързо ще стане.

Без да се смути, той грабна пакета и си го сложи в джоба с обяснението:

- Ето докъде е докаран един студент: да иска цигара от първия срещнат.

Развеселен от толкова дебелоочие, продължих:

- Благодаря за първия срещнат, ела да пием кафе.

Отидохме в близкия бар. На един дъх Раул ми се похвали с личните си данни: студент по право, син на един от най-добрите адвокати, скоро и той самият ще стане адвокат и тъй нататък. Прекъснах го:

- Защо ми разказваш всички тези измишльотини? И без това не ти вярвам. Но дори и да повярвам, за какво ти е? Аз съм като теб, тип, който винаги е „на скъпия приятел“.

Той попита с любопитството на студент:

- И какъв е този скъп приятел?

Отвърнах:

- Не започват ли така писмата? Аз съм винаги „на скъпия приятел“, тоест в началото на писмото: никога нямам достатъчно пари, за да стигна до поздрава.

Засмя се и с покровителствен тон призна:

- Харесва ми твоята прямота. И аз ще бъда прям: баща ми е чиновник тук, в Рим, в отдела за военни пенсии, а аз не съм студент поне от две години. Но нека двамата с теб се опитаме да стигнем заедно поне до поздрава на това писмо.

Така започна приятелството ни.

Винаги съм мислил, че учението прави човека мъдър и предпазлив, но в случая с Раул се наложи веднага да го преосмисля. На Раул учението му служеше преди всичко да няма чувство за мярка, а това аз ценя най-много на света: чувството за мярка, тоест да се спреш на време, да не прекаляваш, да не се престараваш. В нашия случай мярката се свеждаше до това да не преминаваме границата, отвъд която способът, особено когато е опасен, става истинска измама, наказуема от закона. Раул, вероятно именно защото бе учил, разсъждаваше преди всичко върху начина, като цепеше косъма на четири, та дори на осем и на шестнайсет; но щом вече бе разсъждавал върху нещо, колкото и невъзможно да изглежда то, бе готов на всичко и способен на всичко. Разсъждаването всъщност вместо да го възпре, го подбуждаше; и ако преди това беше предпазлив, после въобще не мислеше, така да се каже. Опитвах се да го удържам, повтарях му, че не искам да нарушавам закона. Напразни усилия: все едно да се опитвам да спра влак, който се движи със сто километра в час. В екзалтацията си ме наричаше невежа и дори ми обясняваше, че от нас двамата той е командният мозък, а аз - ръката, която трябва да се подчинява.

Наскоро след това дойде в Г алерията, запъхтян и ликуващ: бил съставил безпогрешен план и щял да спечели много, а да рискува малко или никак. Планът бе следният: докато минавал през канцелариите в отдела за военните пенсии, където работеше баща му, и разговарял за това-онова с хората в чакалните, се запознал с някой си Роко, южняк, дошъл в Рим, за да му признаят правото на пенсия заради раняване през войната. Струва ми се, ставаше въпрос за незначителна рана, но споменатият Роко си бе наумил, че раната е тежка и че заслужава най-високата пенсия, отпускана само на инвалиди и други подобни. Тогава на Раул му хрумнала идея, или по-точно, както сам се изразяваше, го осенило просветление - да внуши на Роко, че той, благодарение на познанствата си в службите, ще успее да му осигури пенсията. И под предлог, че трябва да даде подкуп, Роко щял да пусне добра сумичка.

На часа му обясних, че винаги съм се държал на страна от такъв вид измама. Тогава се появи разсъждаващият Раул: да, измама е, но понеже е толкова съвършена, човек, без да се замисля, трябва да приеме плана. Според него измамата е два вида - и двата несъвършени, защото само частично могат да разчитат на шанс. Да се заложи или на печалбата, или на идеала, тоест да се спекулира върху очакването за печалба или върху някое добро чувство. Ала измамата с военните пенсии беше двойна, при това сигурна точно защото се основава върху двете: и печалба, и идеал. Роко искаше пари и това беше печалбата, но искаше също и справедливост, а това бе идеалът. Затова, заключи Раул, докато аз го слушах с отворена уста, възхитен от цялото му увъртане, въпросната измама няма начин да не успее, понеже атакува човека в най-лошата и в най-добрата му същност.

Точно тук се опитах да възразя, че ако не друго, то не е хубаво да се спекулира, както той го формулира, с желанието за справедливост на един нещастник. Раул обаче възбудено ми затвори устата: бил съм сантиментален, а животът е джунгла и в джунглата на живота властва законът на джунглата, затова най-накрая триумфира винаги най-силният. Все фрази, както можете да се уверите, точно за студенти, които умеят да говорят, а не ги измислят като клетниците, които не са учили.

Предадох се, макар и неохотно. Заедно с Раул отидох на срещата с Роко, както обикновено в Галерията, за да доведем до края вече започнатата сделка. Роко седеше в кафенето съвсем сам: човек на средна възраст, облечен в черно, нисък и силен, с жълто хепатитно лице и въгленови очи. Веднага си дадох сметка, че имаме работа с фанатик: говореше за пенсията, която всъщност не му се полагаше, като за свое право; повтаряше как е пролял кръвта си за родината; твърдеше с едва чут глас, оглеждайки се подозрително, че това е недостойна банда; и облещил очи, завърши с думите, че ако не му признаят правото, той сам ще отсъди. Раул, като тарикат, започна отдалеч. Понеже имаше работа с южняк, първо зачекна темата за семейството и съумя да се справи чудесно. Трогнатият Роко измъкна от портфейла си снимка на съпругата и трите дъщери и ни я показа. От семейството до занаята има само крачка, Раул накара Роко да съобщи точка по точка колко земя има, какво отглежда и колко реколта събира.

Най-после Раул подхвана раздела за войната и този път Роко не спря да разказва за участието си на всички фронтове. Налегнаха ме прозявки и почти се одрямах. Ала Раул слушаше внимателно, кимаше и показваше най-жив интерес. После дойде неговият ред: впусна се да обяснява как някои неща не би ги направил дори и за брат си. Спря и погледна Роко, но той не отвърна нищо. Изненадан, Раул добави, че за човек като Роко, земеделец, баща на семейство и войник, той иска да направи изключение. Нова спирка, а Роко продължаваше да мълчи. Тогава Раул, объркан, изплю камъчето: чувствал се в състояние, благодарение на негови лични познати в службата, да му уреди пенсия; налагало се обаче да се чуе с хората, да говори, да подготви почвата. Раул смяташе, че е разбран, но и този път Роко не отвори уста, само продължаваше да го гледа втренчено. Обезсърчен, Раул обясни:

- Да се подготви почвата, или да се плати.

А другият, брутално:

- Колко?

Обсъждахме още малко сумата и накрая стигнахме до съгласие. Както винаги, достигнал целта, Раул започна да се престарава: да ласкае Роко, да угодничи, стигна дотам да го кани на вечеря, за да пием за негово и наше здраве. Но Роко отказа, защото имал среща със земляци. На другия ден щял да дойде в Галерията с парите, половината веднага, другата половина при получаване на пенсията. Сбогувахме се много сърдечно. А Раул с неговото дебелоочие препоръча на Роко да не говори на никого по въпроса: правел го само за него, не би го направил за никого другиго. В отговор Роко кръстоса два пръста върху устните си - знак, че ще бъде ням.

Чувствах се смъртно уморен и нямах настроение да седя и да слушам Раул. В такива случаи той ми изнасяше обстоятелствени лекции защо е постъпил така, с колко интелигентност и с каква яснота на мисълта... Сбогувах се набързо и хукнах из уличките около Галерията с намерението да седна в някоя механа да хапна нещо на спокойствие и после да си легна. Само след няколко метра видях пред мен да върви Роко. Не знам защо нещо освободено и кротко в походката му предизвика подозрението ми и ме подтикна да го проследя. Вървях след него от една уличка в друга и накрая той спря пред входа на Комисариата⁵. Застанах встрани и зачаках: на прага Роко се поразговори с един агент, после хлътна в сградата с уверена крачка. По прозорците на партера нямаше завеси, а помещенията бяха осветени. Събрах кураж, приближих се до един прозорец и погледнах вътре. По случайност видях Роко да влиза в стаята. Млад агент в униформа стана на крака зад едно от писалищата. Роко си свали горната дреха, окачи я на закачалката, седна с доволен вид зад друго писалище, взе телефона и набра номер. Това ми стигаше; отдалечих се от прозореца и хукнах към дома на Раул.

Той живееше наблизо, в пресечката на Скандербег, на последния етаж на стара къща при един шофьор, в малка и толкова бедна стая, че при всяко ходене там сърцето ми се свиваше, макар да бях свикнал с мизерията. Без да се събува и съблича, Раул лежеше пушейки, все още видимо възбуден от успеха на тъй съвършения си план. В стаята цареше неописуем безпорядък, а по масата имаше книги, други книги бяха подредени на етажерка. Влязох, без да отроня дума, седнах до масата и взех една книга. Какво съвпадение - Наказателният кодекс. Попитах го бавно и мило:

- Ти си студент по право, ще погледнеш ли заради мен в тази твоя книга колко години затвор ще получим и двамата утре, като се срещнем с Роко?

Той избухна:

- Ето го, вечният господин Шубето.

Настоях:

- Послушай ме, погледни в книгата... поне за това да ти послужи ученето.

А той:

- Ама от какво те е страх? Затова ли дойде, да ми го кажеш?

Спокойно му описах какво съм видял: как Роко, след като се раздели с нас, отиде направо в Комисариата, а там, по всичко личеше, беше у дома си. Ще повярвате ли? След първата изненада Раул скочи от леглото, сложи си очилата и започна да разсъждава както обикновено.

Няма да повтарям разсъжденията му, дори не ги помня. Но в заключение той целеше да ми докаже, че не е допуснал никаква грешка, че планът бил наистина перфектен и че въпреки всичко вината е на Роко, защото проклетникът не е онзи, който Раул би искал да бъде. Тогава се изправих:

- Знаеш ли за кого ми напомняш? За някои играчи, които, губейки, прегракват от викане, за да докажат, че победителят е играл лошо. В същото време те са загубили, а другият е победил. Ето, на такъв ми приличаш.

А той:

- Невежа, няма дори да ти отговоря.

А аз:

- Студент, няма да кажа друго.

Последната ми фраза, изглежда, го засегна живо, защото изведнъж започна да крещи, да се мята и да си скубе косата като луд:

- Вън, вън, вън оттук, вън.

Беше страшен и същевременно жалък. Гледах го няколко мига, после излязох на пръсти и затворих вратата след себе си.

ШИМПАНЗЕТО

Римска зима. Спусках се по булеварда от Вила Боргезе към Музея. Валеше като из ведро. В светлината на слънцето, показало се в дъното на гората между разкъсаните, огрени облаци, бягащи на всички страни, се виждаше как отделните капки се спускат надолу, оставяйки бяла черта по черното небе. Валеше дъжд и грееше слънце. Ако не знаех, че е януари, щях да мисля, че е март, толкова топъл бе въздухът и избуяла раззеленената трева под дърветата. Валеше из ведро, а слънцето проблясваше като от злато. Тревата под дърветата поглъщаше едновременно и дъжда, и слънцето. Изведнъж се почувствах щастлив, с прилив на сила в краката, все едно съм гигантски щурец и мога с един скок да се изскача върху музейния покрив в дъното на алеята над хубавата жълта фасада. И наистина подскочих с отворена към небето уста, а една дъждовна капка ми падна право на езика. Почувствах се опиянен като от глътка ликьор и си помислих:

- Сега съм на двайсет... остава ми да живея още поне четирийсет-петдесет години... Да живее животът!

Вдясно от булеварда, на най-високото място, видях два-три едри охранени коня, яздени от добре облечени момчета. Бяха се подслонили под средиземноморските дъбове да изчакат края на дъжда. Не знам защо тези коне ми се видяха толкова красиви и си помислих:

- Наистина съм щастлив.

Почти неусетно си затананиках модерна канцонета; изведнъж си спомних заглавието на филм, който бях гледал преди време: „Пея под дъжда“.

Навярно бях щастлив, защото отивах на първата си среща с Глория, касиерка в бара на Пиаца Реджина. Там работя като механик в един гараж. Бях зърнал Глория в полумрака, докато гледах телевизия в бара; най-напред докоснах рамото и с моето, после добих смелост и сложих ръка върху нейната; след като телевизията свърши, и определих среща в четвъртък - в този ден собственичката я отменя на касата на бара. Днес беше четвъртък, отивах на среща и се чувствах щастлив.

Единственото ми притеснение бе, че имах малко пари. Това се случва, когато си на двайсет години и си механик в гараж. Парите бяха толкова малко, че можех да предложа на Глория само посещение в Зоологическата градина и най-много едно еспресо на крак в някой бар. Не и кино, защото билетите в кината по Виа Венето⁶ са скъпи; още по-малко танци в зала, дори в Куадраро⁷. Но аз обичам животните и се надявах и Глория да ги обича. Освен това разчитах на чувствата: ако ги има, парите са без значение? С тези мисли стигнах до Музея - място на срещата. Застанах под един корниз на сухо и зачаках.

Най-после Глория се зададе по пустия булевард под дъжда, като се пазеше с чадър. Не знам как, но от начина, по който изглеждаше, веднага разбрах грешката си: тя не бе момиче за мен. Беше някак си префърцунена, с ново червено палто, с рокля от бутилковозелена коприна; имаше нова прическа и беше почти неузнаваема. Косите си носеше обикновено прави, пуснати около лицето. Сега обаче ги беше вдигнала и накъдрила, а чертите на лицето и, едри и малко груби, изпъкваха оголени. Порази ме носът - макар и не грозен, не беше хубав, по форма напомняше кюфте.

А негърската и уста, свита в гримаса на погнуса, силно начервена, чак лъщеше. Щом се здрависахме, тя каза:

- Само дъжд липсваше, пфу Е, къде отиваме? Защо не на кино, тук отсреща, на Виа Венето?

Отвърнах:

- Хубаво развлечение. Да седим на тъмно в някое кино, после, като свърши филма, да си кажем довиждане и лека нощ.

- Тогава да отидем да танцуваме?

- Не знам да танцувам.

- Не знаеш да танцуваш? Че какво чакаш, та не се научиш? Горката аз, добре се подредих. И къде ще идем тогава? Ще седнем на някоя пейка ли?

Започнах:

- Например в Зоологическата...

Тя веднага присви устни:

- Като слугините и войниците по време на отпуск. Много благодаря, прибирам се вкъщи.

И се обърна да си върви. А аз, почти с надежда наистина да си отиде, казах:

- Ами тогава довиждане.

Този път тя се изплаши да не я оставя:

- Е, добре, да вървим, какво пък.

И така, заслизахме под дъжда към Зоологическата по пустия булевард. Глория вървеше неохотно, личеше си по походката и, бавна и ядна. Стигнахме до входа на Зоологическата градина, нямаше дори и куче, по-точно виждаше се само продавачът на разноцветни балончета, на сухо под едно дърво. Купих два билета и две пликчета с лешници и подадох едното на Глория. А тя:

- За какво са ми?

- За маймуните.

- Дай им ги ти, не понасям маймуни.

Влязохме и тя се насочи към оградата на слоновете. Имаше един огромен, със сива кожа, цялата провиснала, сякаш му е прекалено голяма, с чело, опряно в бариерата. Попитах доволен:

- Виждаш ли слона?

А тя грубо:

- Слон като слон, какво му е специалното?!

Слонът, симпатичен, ни фиксираше с интелигентните си очички; тогава се наведох, отскубнах от земята малко трева и я подадох на Глория с думите:

- Опитай да му дадеш малко.

Отначало се дърпаше, после се съгласи неохотно. Слонът протегна хобот, пое тревата от ръката на Глория, заизвива го назад бавно-бавно и пъхна тревата в устата си. Глория не се сдържа и се развика от радост:

- Гледай, той я яде.

За момент се обнадеждих, че ще и хареса. Но тя веднага се разкая.

- Их, изцапах си ръцете с пръст. - С погнуса си обърса ръката в шлифера ми.

От слона преминахме към носорога. Той наистина беше грозен с този рог между очите; стоеше неподвижен като паметник, лъскав от дъжда. Казах на Глория:

- Грозен е, но не е виновен за това. Под бронята му всъщност се крие добро сърце, яде само трева.

Но Глория подхвърли злобно:

- Какво интересно намираш в това? Изглежда съшит като футболна топка.

И без да се колебае, отиде в къщата на хипопотама.

Вътре беше тъмно, в един ъгъл бяха струпани бали слама, а зад загражденията смътно се очертаваше голяма вана, пълна с черна спокойна вода; хипопотамът не се виждаше.

- Няма го, да вървим - каза Глория все така ядосано и изхвръкна оттам с бяг.

Аз останах назад и точно в този момент очите на хипопотама изплуваха от водата като блестящи конуси, после темето, прилично на черен гьон, и накрая цялата глава. Бедничкият, беше бавен, защото беше толкова дебел, трябваше му повечко време, за да излезе от водата, но сега искаше да се покаже, добричък-добричък, дори раззина огромната си паст, подплатена с плът, с някой и друг пожълтял зъб, къс и забоден напречно; а езикът му приличаше на възглавница от червено месо. Извиках радостен:

- Глория, Глория, той излезе.

Напразни усилия, тя бе вече далеч, към кафявите мечки.

Скупчени зад загражденията, налягали по земята, с косматите си лапи, въоръжени с големи нокти, те спяха свещен сън;

Глория не пожела дори да ги погледне, защото, по думите и, мечките и напомняли постелката от меча козина пред леглото на нейната стара леля. Въобще беше груба и го правеше нарочно, личеше си. Още повече се ожесточи при газелите, толкова милички с тънките си крачета, с черните си красиви очи и усукани рога.

- Кози, нима дойдох да гледам кози?

Разчитах на големите котки - тигри, лъвове, пантери и други подобни. В една клетка две великолепни тигрици крачеха и се пресрещаха безспир, от време на време поглеждаха към нас, посетителите, със змийски поглед в жълтите си очи на фона на окраската от жълти и черни ленти. Глория се съгласи с половин уста, че са красиви и тъкмо им се възхищавахме, когато сред малкото посетители започна паническо бягство към друга клетка: храненето на лъвовете. Предложих на Глория:

- Бързо, да изтичаме да видим...

Този път тя се остави да я поведа, но за нещастие се подхлъзна и изведнъж извика с жален глас:

- Бедничката аз, счупих си тока.

В бързината беше стъпила накриво и си бе счупила токчето.

- Обувките ми... Само аз си знам колко ми струват! Сега кой ще ми ги плати! - завайка се тя, опипвайки тока.

Стоях до нея и тръпнех, а откъм клетката на лъвовете се разнасяха залпове от ръмжане, после всичко утихна: найинтересното бе свършило. Действително, когато тя, куцайки, опряна на ръката ми, и аз, подкрепяйки я, стигнахме най-после там, не бе останало почти нищо за гледане; най-хубавата част от храненето бе свършила: с наведени руси глави лъвовете се бяха уединили в най-тъмните ъгли, всеки гризеше по някой оголен конски кокал. Глория възкликна:

- Олеле, как смърдят!

Само толкова намери да каже за тези красиви животни, които човек може да гледа часове със затаен дъх.

Сега и аз бях в лошо настроение. Бих я убил, кълна се. Стигнахме до хълма на мечките и тюлените от Северния полюс. Мечките, пръснали се тук-там, гледаха тъпо, сгушени в белите си гъсти кожуси; един мечок лежеше, вирнал крака във въздуха, и си чешеше гърба, все едно имаше сърбежи; друг клатеше глава нагоре-надолу, толкова захласнато, че ме разсмя. А Глория коментира:

- Още постелки за пред леглото.

Харесваха ми и тюлените: плуваха щастливи двама по двама, все едно танцуваха, подскачаха без ръце и крака върху изкуствения лед, клатейки черните си лъскави тела, после отново се потапяха във водата. Но Глория ме дръпна с думите:

- Интересува ме един-единствен тюлен - направеният на обувки и чанти.

Въобще нищо не и харесваше. Прииска ми се да и дам да разбере, че ми дотегна, и след тюлените се насочих решително по една от алеите към изхода. Тя схвана и увисна на ръката ми с въпроса:

- Къде отиваме?

- Тръгваме си.

- А маймуните? Няма ли да видим маймуните?

- Не, друг път ще ги гледаме.

- Сърдиш ли ми се?

- Да, омръзна ми.

- Моля те, не ми се сърди. Вчера си мислих за теб, знаеш ли?

- И какво?

- Нищо, просто си мислех за теб, това е. Хайде, ела да видим маймуните.

Ето големите клетки на маймуните. Имаше много дребни маймунки с дълги опашки, те ги държаха в ръка и ги пощеха от бълхи бързо-бързо, като се оглеждаха с тъжните си личица; други, по-големи, имаха виолетови задници като патладжан и кучешки глави. Сега Глория искаше да ми покаже колко и харесват маймуните. Правеше го обаче с такова усилие, че почти ми се прииска да си бъде груба както преди. Дори и казах:

- Слушай, зарежи! Не обичаш животни, от цял километър си личи.

А тя:

- Виждаш ли какъв си! Все недоволен. Харесват ми, да, много ми харесват, но не мога да танцувам от радост. Дай ми онези лешници.

Междувременно започна отново да вали, много ситно, изглеждаше като мрежа срещу светлината на слънцето, което блестеше иззад палмите в Зоологическата.

Намирахме се пред клетката на шимпанзетата. Едното, голямо колкото момче, с рошава кафява козина, ядеше банан в ъгъла, съвсем като човек - с ръце, на малки хапки, след като го беше обелило старателно и възпитано; друго се беше качило на люлката и се люлееше изправено, не се разбираше защо го прави, толкова сериозно беше. До нас спряха две момчета: едното слабо и високо, другото ниско и дебело; коментираха жестовете и мимиките на маймуните и се смееха.

Шимпанзето слезе от люлката и се приближи до решетките изправено. Издаде устни напред, черни отвън и розови отвътре, все едно ще проговори, но издаде само странно скимтене; същевременно се чешеше по корема, там, където козината е рядка. Глория протегна към него ръка с лешник, ала шимпанзето не я забеляза. Тя попита:

- Какво му е? Не харесва ли лешници?

Шимпанзето издаде звук, подобен на подсвирване, отдалечи се към дъното на клетката, наведено и уморено, после внезапно се обърна, загреба шепа мръсотия от пода и като се зазили леко, я хвърли право в очите ни.

Пострада единствено Глория: аз стоях зад нея, а двете момчета отскочиха пъргаво встрани. Това стана за миг: Глория огледа хубавото си червено манто, изцапано от горе до долу, двете момчета избухнаха в смях, а тя извика:

- Проклета Зоологическа градина, проклети гадини - и избяга, хълцайки.

Опитах се да я последвам, но тя ме предупреди:

Не ме приближавай. Остави ме. Остави ме на мира!

Забавих крачка и спрях. Глория се втурна към изхода и изчезна.

В това време върху потъмнялото небе се беше извила голяма дъга във всички цветове, макар че все още валеше. И аз излязох от Зоологическата градина. Тръгнах по булеварда и се озовах на същото място, където преди два часа се бях почувствал толкова щастлив. Но сега бях смачкан и тъжен, а Вила Боргезе ми изглеждаше най-обикновена, каквато си беше всеки ден, дори дъждът, който преди ми харесваше и ми се искаше да го изпия, сега ме дразнеше. Ех, защо жените имат власт да ни правят щастливи, без да го знаят, и да развалят всичко с лошия си характер?

БАНКАТА НА ЛЮБОВТА

Преди няколко вечери, когато чух по телефона гласа на Джустино да ми казва: „Алесандро, как мислиш, утре е неделя, да си направим пикник“, от изненада останах без думи. Защото Джустино, при все че има много добре работеща железария недалеч от моя бар, на Виа Панисперна, е такъв скъперник, каквито рядко се срещат, скъпи се дори за въздуха, дето го диша, и ако може, щеше да диша наполовина, само и само да си спести дъха. Попитах смутено:

- Как ще отидем?

- С моята кола - отвърна той.

Нова изненада.

- Ти имаш кола?

- Купих я преди месец.

- И ще отидеш с колата?

- Естествено, за какво съм я купил?

Изобщо, след като премина първото смайване, се договорихме да се видим на другата сутрин при мен, в бара.

Колко души бяхме? Петима: Джустино, аз, жена ми Флора, нейната приятелка Йоле, руса кобилка, на която Флора искаше да намери съпруг, и Освалдо, вечният номер едно, продавач, който Йоле, продавачка в същия магазин за завеси, упорито смяташе за свой годеник. Обстоятелството, че Джустино, богат и ерген, се бе решил да си купи кола, веднага грабна вниманието на Флора. Такива са жените: щом им се удаде, тутакси скалъпват интрига:

- Джустино е точно за Йоле... Утре по време на екскурзията ще уредим годежа.

Но нещата не се наредиха добре, защото Йоле, глупачката, се запъна и заяви, че няма да ходи никъде без Освалдо. И така, сутринта петима се натъпкахме в колата на Джустино, обикновена кола, но поради самия факт, че принадлежи на Джустино, ми изглеждаше по-малка и по-мизерна от другите.

Беше ноември, ала денят приличаше на октомврийски: топъл и безветрен, с ясно, но уморено слънце. И понеже бе валяло из ведро през цялата нощ, природата беше свежа, идваше ти да я изядеш като току-що откъсната маруля, разтваряше дробовете след миризмата на бензин в града; небето, лазурно, измито, светеше; полята зелени, напоени с влага, сочни; дърветата, обагрени от е сента в жълто и червено; а на пътя нападали по черния асфалт листо до листо като злато, не ти се иска да минеш отгоре им с колата, такава красота. Вътре в колата, докато Джустино, по-сух от гвоздей, зеленикав - скъперничеството му е изписано в бръчиците от двете страни на устата -караше сериозен, Освалдо, симпатичен младеж с голяма права грива, с лице на прахосник и папийонка на точки, правеше всичко, за да ни разсмива. Ясно беше защо Йоле го обича; стигаше да се сравнят Освалдо и Джустино: единият беден, другият богат; колкото единият беше весел в бедността си, толкова другият - тъжен в заможността. Освалдо имаше талант да имитира животни: как прави кокошката, патицата, прасето, котката, кучето; получаваше се толкова съвършено, че Флора, аз и Йоле се съсипахме от смях. Джустино не се смееше: навярно и смехът му се струваше разхищение. Дори се обиди, когато Освалдо се наведе неочаквано и изрева в ухото му с глас на влюбено магаре, при което той загуби контрол над колата и без малко да се блъсне в зида.

- Евтини шеги - процеди той през зъби.

А Йоле малко пресилено подметна:

- Господин Джустино, да не би да предпочитате шегата да беше скъпа? Точно вие?

Въобще, започна да го дразни на тема скъперничество.

Изминахме десетина километра. След няколко тласъка на едно разклонение до бензиностанцията при къщата на бензинджията колата спря.

- Няма бензин - Джустино посочи индикатора на таблото, - трябва да купим десет литра.

Останахме с отворени усти. Вярно, знаехме колко е стиснат Джустино, но не очаквахме да го демонстрира от самото начало. Йоле прикри смеха си, промърморвайки:

- Странно.

Джустино се обърна към мен с престорено стеснение:

- Алесандро, плати ти, после ще уредим сметките.

Но най-зле се почувства Флора. Беше се заклела пред Йоле, че Джустино, след като купи колата, вече не е скъперник. Платих. Самият Джустино се правеше, че рови в багажника, а Освалдо, верен на себе си, възкликна:

- Бензин? Кой каза, че на колите им трябва бензин, за да вървят? Чиста водица няма ли да върши същата работа?

Продължихме. Флора, пак с нейното хрумване да сгоди Йоле и Джустино, поде разговор за сватби:

- Вие, господин Джустино, какво чакате, че не се жените?

Джустино отвърна:

- За мен трябва много специална жена, още не съм я намерил.

Тогава се намеси Йоле и развали всичко:

- Искате ли, господин Джустино, да опиша каква жена ви е нужна?

Този път Джустино се усмихна:

- Е, няма откъде да знаете.

Той, горкият, си помисли, че Йоле ще му говори за любов и се отпусна доверчиво. Но тази пепелянка започна с напевен глас:

- Преди всичко би трябвало да е много дребна, съвсем дребничка, като Малечко Палечко.

- И защо?

- За да пести от плата за облекло, дявол да го вземе.

Джустино понесе удара мълчаливо. Йоле продължи:

- Освен това трябва да има сериозно болен стомах, така ще яде възможно най-малко. Накрая, понеже вие сте толкова разточителен, тя трябва да е стисната, за да се уравновесявате, иначе не се знае дали няма да стигнете до банкрут. Права ли съм, господин Джустино?

След тази открита атака Джустино се усмихна позеленял:

- Всъщност вие ме изкарвате скъперник.

А Йоле:

- Чак пък скъперник - не... да кажем, не ви харесва да харчите.

Тогава обаче се намеси Флора с авторитетен тон:

- Кой каза, че Джустино е скъперник?... Днес той ще ни докаже, че не е такъв, като ни предложи обяд.

Бедната Флора, по този начин искаше да даде възможност на Джустино да се покаже щедър. Напразно усилие:

- Защо? - попита веднага Джустино. - По-просто е да постъпим по римски: всеки за себе си, Господ за всички.

Флора, разочарована, добави само:

- Драги Джустино, за вас нищо не може да се направи.

Пристигнахме в Кастелгандолфо, през една гора в жълто, истинска красота, поехме по пътя около езерото и спряхме пред ресторанта. Докато Джустино паркираше, забелязах как Йоле и Освалдо се отделиха - разговаряха помежду си и се смееха - но не придадох значение. Влязохме в ресторанта, отправихме се към терасата и, както му е редът, останахме няколко минути прави пред великолепието на езерото, подобно на небесносин кладенец, потънал в зеленина, и целия този пейзаж, огрян от ослепително слънце. Ето и келнера с обичайното:

- Какво ще си поръчате? Имаме канелони, специалитет на заведението; пиле ала Дявола, пъстърва от езерото, дробчета и чучулиги. Какво ще си поръчате?

Но Джустино, откакто беше влязъл, изглеждаше като глътнал бастун, толкова корав и необщителен беше. Каза, вдигайки ръка:

- Полека, не се чувствам добре, боли ме стомахът, ще хапна една супа и толкоз.

Ясно ли ви е: Джустино не само не искаше да плати за всички, но искаше да плати малко и за себе си. Тогава Освалдо направи жест:

- Жалко, че не ви е добре, смятах да ви поканя... моля да знаете: плащам за всички.

И като доказателство извади портфейла и развя банкнота от десет хиляди лири. Да бяхте видели Джустино: погледна Освалдо, погледна нас, погледна келнера и каза:

- Е, размислих... В края на краищата, яденето може и да ми подейства добре... Ще ям, каквото ядете и вие.

Очаквах Йоле да се възползва от възможността да го подиграе отново за скъперничеството му, но за всеобщо учудване, тя го похвали:

- Браво, господин Джустино, доверете се на нас, яжте и не му мислете, ще видите, че ще ви стане по-добре.

Разумният, почти сърдечен тон се хареса на Джустино, но той възрази слабо:

- Ще хапна от всичко по малко.

А Йоле властно:

- Не, трябва да ядете много, най-добре е аз да поръчам: канелони обилно, след това три пилета ала Дявола, печени картофи и салата... за десерт английска супа... донесете и вино, но хубаво... не от наливното, донесете няколко бутилки.

Обедът мина отлично. На терасата пред езерото бяхме само ние, но бяхме шумни за двайсет. Веселяхме се, всеки си имаше причина: Флора - защото Йоле се отнасяше любезно с Джустино; аз - защото не се говореше повече за скъперничеството на моя приятел Джустино; Джустино като истински скъперник - защото знаеше, че няма да плаща; Йоле и Освалдо - поради някаква тяхна причина, неизвестна за мен. Поднесоха ни канелони, много вкусни; последваха пилетата, разтворени като жаби, запържени точно колкото трябва и големи, едва ги изядохме; после салата от маруля, свежа, ароматна, овкусена със зеленини от сорта на ругета, целина, копър, мента; накрая поднесоха английската супа - фантастична. Отлежало вино в бутилки, запечатани с восък; отначало изпихме две, после още две, над половин литър на човек. Освалдо, весел както винаги, пусна нова шега: започна да си шие невидимо копче на сакото с несъществуващи игла и конец, но с всички най-точни жестове, все едно наистина държи копче, игла и конец. Този път и Джустино се смя, стори ми се, че в себе си се възхищава на Освалдо за неговото безгрижие малко преди да получи сметката за плащане. Слънцето бе залязло и езерото, потънало в сянка, изглеждаше тъжно. И, както обикновено през ноември, допреди малко беше топло, а сега стана

студено. Освалдо изрази всеобщото настроение:

- Тъкмо време да пипнем настинка, трябва да си ходим... келнер, сметката.

След малко келнерът дойде с дълга сметка, съставена от числа с по няколко нули всяко. Освалдо, без да я погледне, извади банкнотата от десет хиляди и му я подаде. Келнерът огледа банкнотата, усмихна се и каза:

- Това е шега.

Освалдо, почти обиден, попита:

- Какво говорите? Каква шега?

Келнерът:

- Това е банкнота „реклама“ - не виждате ли какво пише на нея? Банка на любовта, десет хиляди целувки.

Озадачен, Освалдо взе банкнотата, огледа я и накрая отвърна:

- Вярно, сигурно съм я взел по грешка... но, за съжаление, имам само тази... вижте, портфейлът ми е празен.

За случилото се после е нужен комедиограф, за да го разкаже, аз не съм способен. Йоле получи криза от смях, само дето не падна от стола и все повтаряше:

- Сега на господин Джустино ще му се върнат стомашните болки, гарантирам.

Флора и тя, макар и раздразнена, не успяваше да си сдържи усмивката; аз, дълбоко в себе си, се забавлявах. Освалдо продъл-жаваше да се прави на разстроен. Колкото до Джустино, отначало той пребледня, после почервеня, след това отново пребледня и запелтечи:

- Какъв е този капан? Къде се намираме? Аз не плащам, дори да трябва да умра, няма да платя и петак.

Освалдо продължаваше шегата:

- Господин Джустино, платете вие за всички... после в Рим ще си уредим сметките.

Тогава Джустино се разсърди на Освалдо:

- Да мълчиш, ти, нещастнико, умрял от глад, че иначе...

Освалдо, наистина ядосан:

- Иначе какво? Хайде, смелост, да чуем... и не ми говорете на ти, не сме братя, доколкото знам.

Уплашен, Джустино вдигна рамене, без да спира да повтаря:

- Добре, но няма да платя и петак.

Изпитвах такова съжаление, като го гледах да страда по този начин, че без да се замисля, казах:

- Ей, престанете, аз плащам!

Съвсем неочаквано се намеси Флора:

- Не, няма да плащаш нищо... или по-добре, понеже ти имаш бар, а Джустино - магазин, двамата ще платите наполовина. А вие, Джустино, засрамете се: ядохте като всички, защо не искате да платите?

Сериозни думи, казани със сериозен тон, недопускащ възражение. И наистина, Джустино, примирен, наведе глава, извади си портфейла и една по една, с мудността на скъперник, сбогуващ се с всяка дребна платена пара, извади банкнотите от по хиляда и по сто лири, които трябваше да даде, и ги сложи върху масата.

Този път в гласа на Йоле прозвуча жестокост:

- Съжалявате, нали?

Джустино отвърна:

- Не, съжалявам само дето тръгнах на екскурзия с хора като вас.

Обидата се отнасяше за всички. Първа се обиди Йоле, стана и каза:

- Наистина ли? Ние ще се върнем в Рим с автобуса... хайде, Освалдо.

После Флора.

- И аз идвам... ти, Алесандро, може да се върнеш с Джустино.

Накрая и аз:

- Не, чакайте ме... ето моята част, Джустино... Довиждане и приятно връщане.

Четиримата излязохме от кръчмата. Оставихме Джустино съвсем сам на масата, на потъналата в мрак тераса, пред купчинката пари за сметката.

Остатъкът от деня премина весело, сякаш щом оставихме Джустино, си извадихме трън от крака. Направихме си приятна разходка през гората, Йоле и Флора набраха огромни букети диви циклами; после отидохме в селото и в бара на площада пихме кафе с ликьор. Обходихме надълго и нашироко Кастелгандолфо, това приятно старинно градче, купихме понички с анасон, много вкусни, и след това пихме по още едно кафе. Най-накрая автобусът се зададе, претъпкан с неделните селяци. И макар че се наложи да пътуваме прави през целия път до Рим, не изгубихме веселото си настроение. Джустино? Повече не го видяхме, сигурно е в магазина, продава гвоздеи по цена за сто грама.

МАГИЯ

Циганите, които живеят в бараките на Мандрионе, близо до Порта Фурба, са различни от нас, римляните. Римляните обитават бараките по силата на обстоятелствата, само ако нямат друг изход. Докато циганите, струва ми се, биха живели по същия начин, дори да имаха на разположение къщите на Париоли⁸. Вътре в бараките при истинските бедни се вижда, че са бедни, а при циганите се вижда, че са цигани, тоест хора, различни от нас. Най-често им стига една черга на пода и това им е цялата подредба. Да вземем жените: римлянките се обличат, както могат, но все пак като нормални жени; циганките - не: дълги развлечени поли в ярки цветове, но кирливи, шалчетата - също; плитки, спуснати по раменете, злато, корали и сребро в изобилие на шията, по китките и по ушите. Мъжете се обличат като денди, защото, както казах, циганите не са бедни; но винаги в ярки цветове, които бият на очи: вратовръзка в огненочервено, чорапи в папагалско зелено, кърпичката в жълто и тюркоаз. Те, също като жените, често носят обеци на ушите. Циганите са с тъмен цвят на кожата, най-тъмния съществуващ тен. Говорят странен език, завиждам на онзи, който ги разбира. Наричат езика си руми. Мислех, че означава Рим, но по-късно Джеремия ми обясни, че нямало нищо общо с Рим.

Джеремия, циганин на около седемнайсет години като мен, известно време ми беше приятел. Той беше рус циганин: главата му цялата в гъсти къдрици, с твърдо, изпъкнало чело, небесносини очи, с гърбав нос и широки ноздри. Запознахме се един ден в киното, той седеше до мен и беше опрял ръката си със странен пръстен върху облегалката на стола отпред. Пръстенът изглеждаше от калай, имаше червен камък с цвят на заешко око. Попитах го какъв е този камък, а той отвърна, че е камъкът на неговия месец - май. Понеже и аз съм роден през май, на двайсети, го попитах дали не иска да трампи пръстена за нещо мое. Отначало се дърпаше, после се съгласи да ми го даде за стек американски цигари, вземах ги от брат си, той ги продаваше денем по Виа дел Гамберо. С този пръстен на ръката и аз се чувствах малко циганин. Още повече се почувствах такъв през следващите дни, като гледах как Джеремия се скита от сутрин до вечер из квартала или в околностите от двете страни на Апия Нуова.

Джеремия имаше странен характер: чувстваше се циганин, хвалеше се с това и през цялото време искаше да ми докаже, че е такъв, като ме учудваше и даже плашеше. Според мен говореше много лъжи, но ги разправяше така, че да ме принуди да им вярвам, макар и да знаех, че са лъжи. Казваше например, че ако някой направи в определена местност кръг на земята с овъглена пръчка в полунощ при пълнолуние във вторник, седемнайсето число, изричайки дадена циганска думичка, можеше да се случи въздухът, който за всички е въздух, за нас, дето сме направили магията, да се окаже гъст като желатин и пълен с духове. Попитах го какво ще стане, когато се озовем в този въздух, пълен с духове като градски автобус през пиковите часове, а той отвърна, че трябва да се каже друга циганска думичка и тогава един от духовете ще се отцепи от братята си и като се превърне в жълто куче, ще ме следва навсякъде, добричкодобричко. Самият той имал известно време такова жълто куче. Кучето обаче умряло, защото, за да го запази, трябвало всяка вечер да повтаря същата думичка, но веднъж забравил, духът отлетял и кучето на мига паднало мъртво на земята. Впечатлен, изразих готовност и аз да направя магията, за да имам едно от ония жълти кучета. Отначало той отказваше дори да слуша. Е, накрая се съгласи, но определи цена: пет хиляди лири. Бяха всичките или почти всичките ми спестявания, но веднага приех, защото вече бях решил и на всяка цена исках вълшебството.

Вечерта, на срещата извън Порта Фурба, Джеремия дойде съвсем навреме с моторче, заето от брат му. Качих се на задната седалка, а той ми показа дълъг тесен вързоп: сух клон, натопен в асфалт. В подходящия момент трябваше да запаля единия му край и да почакам да обгори; тогава в тъмнината да направя с него кръг на земята, произнасяйки муло - на цигански означава смърт. В този миг около кръга от въглен трябваше да лумнат множество сини пламъчета, също като газовия котлон, когато към него приближиш пламък; на тази светлина щях да видя, че въздухът не е въздух, а прилича на желе, пълно с духове. Трябваше да изрека друга циганска думичка -вече не си я спомням - и в краката ми веднага щеше да се сгуши, скимтейки, хубаво жълто куче, което щеше да ме следва навсякъде.

Джеремия ми даде тези обяснения с присъщата професионална циганска сериозност, докато моторчето се носеше между два реда модерни сгради по Виа Тусколана. Излязохме от града. Той подкара по второстепенно шосе: пътят се виеше между черни заоблени хълмове, а над тях небето беше светло-светло и пълната луна висеше по средата като капак на бакърена тенджера, обърнат откъм калайдисаната страна. Беше прохладно, гледах луната и си мислех, че между мен и нея има милиони усукани помежду си духове и стига една думичка, за да се видят всичките като кисели краставички в стъклен буркан. Все пак попитах Джеремия:

- Ей, има ли опасност тези духове да ни изиграят лоша шега?

А той:

- Спокойно... магията е мощна... и да им се иска, няма да могат.

По пътя, който се виеше като змия, обикаляхме сред хълмовете и накрая излязохме на прав участък между две скали от туф. Беше тъмно като в пещера. Тук-там имаше спрели коли с влюбени двойки. При нашето преминаване заставаха прилично и с нетърпение очакваха да отминем. Постепенно скалите се снишиха и се оказахме отново сред полето. След поредния завой на фона на светлото небе се очерта тъмна заоблена маса; Джеремия наби спирачки с думите:

- Тук е.

Беше тухлена развалина от римско време във формата на панетоне⁹, обрасла с трънак; различих сред него да чернее отвор с неправилна форма. Луната я осветяваше отстрани и се виждаше всяка тухла, а зад руините се простираха житни стърнища със струпани на равни разстояния светлеещи снопи. Джеремия каза, че трябва да направя магията именно там, в развалините, но още е рано и затова е по-добре да изчакаме. Обзе ме лек страх най-вече защото наоколо нямаше жива душа; гледах Джеремия с подозрение и страх да не би внезапно да се преобрази в дух или знам ли в какво - в козел, и без това имаше физиономия на коч. Затова ми олекна, когато чух шум от токчета и на пътя се появи жена. Беше от онези, те постоянно са по пътищата край Рим, недалеч от предградията, където обикновено живеят. Тя видя, че стоим отстрани, облегнати на моторчето, и дойде при нас. Помня я добре: беше с тъмна пола и бяла блуза. Като се приближи, видях, че е млада, но не беше хубава: грива от черна коса на едри къдри, прекалено гримирано лице, опулено, с малки очи и голяма уста, а от кръста надолу с невероятно криви крака - сякаш ходеше с присвити колена. Поздрави:

- Добър вечер.

Джеремия отвърна:

- Добър вечер.

Тя попита:

- Ще ми дадеш ли цигара?

Джеремия и даде, без да обели дума. Тя запали, издиша дима през нос и произнесе

обичайните думи:

- Е, мъжки, искаш ли да бъдем заедно?

Джеремия се направи на тъп и попита:

- И какво ще правим?

- Ако дойдеш с мен - подхвана тя с обещаващ вид, - ще ти разкажа една хубава приказка.

Тези думи ме впечатлиха и ще обясня защо. Като малък не исках да си лягам. Мама ме вземаше на ръце и ми казваше същите думи. И макар че след това не ми разказваше приказка, аз се надявах и известно време бях щастлив. Джеремия отговори:

- Хей, за кого ни вземаш? Ние не сме тук, за да слушаме приказки.

Тя се разочарова:

- Аа, не искаш да чуеш моята хубава приказка - и без да добави друго, продължи крачка след крачка по-нататък, от другата страна на пътя.

В този момент се приближи кола и спря пред нея. Тъй като беше още рано, Джеремия предложи да направим едно кръгче. Речено - сторено, яхнахме моторчето и дим да ни няма.

Карахме около петнайсет минути и спряхме до една мандра. Джеремия прибави още някои обяснения. Трябвало сам да отида в развалините, защото иначе духовете нямало да се покажат. Него вече го познавали и му били ядосани, поради което се налагало да направи по-силна магия, но тогава аз нямало да видя нищо. Затова той щял да се отдалечи и да се върне след половин час.

- А кучето - възразих аз, - как ще го откараме с моторчето?

Джеремия обеща да кара толкова бавно, колкото тича кучето.

- Сега, дай ми петте хиляди - заключи той.

Платих му, качихме се отново на мотора и се върнахме при развалините; този път нямаше никого. Джеремия ми връчи клона, намазан с асфалт, и кутията кибрит, после си тръгна.

От пътя до развалините имаше утъпкана пътека - знак, че много други преди мен са ходили там. Треперех от нерви; стряскаше ме дори вятърът покрай ушите ми. С усилие махнах тръните от входа, като си издрасках ръцете, и влязох. Беше съвсем тъмно и миришеше лошо; сега вече бях изплашен до смърт. С трепереща ръка запалих клечка кибрит и я поднесох към края на клона, който пламна веднага.

Гореше с червен ясен пламък: множество танцуващи сенки скачаха около мен по тухлените стени. Наведох поглед и тогава видях на светлината жената, която малко преди това искаше да ни разкаже хубава приказка: лежеше на земята в ъгъла. Познах я по дрехите и по лицето, обърнато към мен, макар тя да лежеше извърната на една страна. Напълно обзет от магията, в онзи момент помислих, че някой дух е приел образа на жената; шега като шега. Но когато се вгледах добре, видях на блузата под рамото огромно тъмно петно. Погледнах отново лицето и и установих, че очите са отворени и блестят без поглед, подобно на две стъкла. И разбрах: петното е кръв. В същия миг хвърлих клона и избягах.

Не знам как съм извървял пеша целия този нескончаем път, но внезапно излязох на Апия Антика¹⁰. Сега умирах от страх не толкова от духовете, колкото да не бъда замесен в онова убийство. Същевременно, не знам как, представата за духовете се смесваше с представата за престъплението, все едно духовете, обидени, искаха да ми изиграят номер, като сложат мъртвата жена на мястото, където се надявах да намеря жълто куче. И така, беше сигурно, че жената е била убита, но не бях толкова сигурен дали това убийство не го бяха пожелали духовете.

В онази нощ не заспах. На сутринта казах на родителите си, че отивам в Дженацано, където имам чичо селянин. Във влака прелистих вестника и намерих грозната новина на едикой си километър на еди-кой си път сред развалините намерен труп на лека жена. Помислих си, че нещастницата е искала да разкаже хубавата си приказка на някого другиго. А той и е разказал своята с удари с нож.

В Дженацано останах около две седмици, бях доста уплашен. После се върнах в Рим, но не отидох в Порта Фурба, при моите; преместих се до Прима Порта, в другия край на града, където намерих работа като келнер в селска гостилница. Не исках да виждам Джеремия, донякъде заради петте хиляди лири, но повече заради онази ужасна нощ. Така го загубих от погледа си. На ръката си обаче още нося пръстена от калай с червения камък.

ВУЙЧО

Обърнете внимание на възрастта: до трийсет и пет години живях със сестра си Елвира, трийсет и осем годишна, със съпруга и и с осемнайсетгодишната им дъщеря Агатина. Дотогава това беше моето семейство, защото бяхме заедно с мама, която после умря; но докато беше жива тя, семейството, така да се каже, беше на преден план пред личните ни чувства. Когато се сгодих, малко преди смъртта на мама, най-сериозно възнамерявах да заведа годеницата си вкъщи и да останем с тях. Бяхме истинско сплотено семейство: аз обичах сестра си, бях приятел със зет си, а Агатина я имах като своя дъщеря. Тя беше брюнетка с бледо лице, сериозни тъмни очи и на шестнайсет години беше още дете, но след това за година-две се превърна в жена. Бях много привързан към нея, донякъде защото израсна пред очите ми, но също и заради благородния и, тих характер, пълен с нежност и доброта. Изглеждаше попривързана към мен, отколкото към родителите си; а аз, от своя страна, не виждах нищо лошо от време на време да разговарям с нея като вуйчо с племенница, още повече, че беше умна и често ме изненадваше с разсъждения и наблюдения, твърде зрели за възрастта и.

Мама обаче умря, а аз бях сгоден; изобщо, когато се ожених, което стана година след смъртта на мама, разбрах, че животът в семейството е свършил, или по-точно бе настанало време да създам свое семейство. И така, отидох си; те живееха на Виа Тусколана, аз се преместих да живея на другия край на града, до гробницата на Нерон. Напусках ги със съжаление, но бях схванал необходимостта да го направя. Освен това гаражът, нает в съдружие със зет ми, се намираше недалеч оттам, на Виа Касия. Агатина и сестра ми помогнаха на моята жена да уреди дома ни и след това продължихме да се виждаме често, най-малко веднъж в седмицата.

Една неделя сутрин, три месеца след като се бях преместил в новата къща, сестра ми се обади по телефона и ме повика веднага да отида у тях; трябвало да ми говори. Попитах какво се е случило и тя започна:

- Агатина... - и млъкна.

Попитах разтревожен:

- Агатина? Какво е станало с Агатина?

Тогава тя изговори набързо:

- Нищо, не мога по телефона; ела тук и ще ти кажа.

Предупредих жена си, че ще отида при Елвира, яхнах мо-торчето и по Виа Касия, после Фламиния, по Корсо, край Колизея и Сан Джовани стигнах до Тусколана. Зет ми живееше в една от онези големи жълти сгради, извън Порта Сан Паоло, с просторни като площади дворове и много входове - от А до Е. Оставих моторчето при портиера, той ме познаваше, и се изкачих на четвъртия етаж във вход Б. Елвира отвори веднага, все едно ме е чакала зад вратата. Сестра ми е висока и силна жена, с орлов взор и загоряло, здраво лице. От

пръв поглед забелязах опънатите и черти, бледността и умората, тъмните кръгове под очите; изглеждаше остаряла с десет години. Мина пред мен в столовата, която им служеше и за гостна, и без да сяда, каза някак внезапно:

- Агатина направи опит да се самоубие.

- Ей, какво говориш.

- Със сънотворни. Не е взела много, но... От болницата я върнаха вкъщи. Сега лежи.

- Но защо?

- Никой не знае. Не иска да ни каже. Не говори, нищо не казва, баща и я моли, дори се ядоса, но не помогна. Повиках те, защото ти има такова доверие, дано на теб да каже.

Направо слисан, споделих мислите си на глас:

- Агатина, точно тя, не мога да повярвам!

- Но е така - отвърна Елвира с въздишка. - Точно тя ми създава сега толкова грижи, че си загубих съня. Моля те, ела, поговори и ти, опитай се да разбереш причината.

Гледах я как отива до стаята на Агатина, открехва вратата и как надниква вътре, съобщавайки:

- Тук е вуйчо Алесандро, иска да те види.

Не чух какво отвърна Агатина, но сестра ми направи знак да вляза, сякаш казваше:

- Добре, влез, моля те, и бъди внимателен!

Трябваше да събера смелост, защото внезапно се почувствах смутен, все едно не се отнасяше за Агатина, а за чужд човек; после влязох.

В малката стая, почти като продължение на коридора, леглото заемаше дългата стена, а в дъното, до прозореца, имаше бюро и стол. Агатина седеше в леглото, облегната на две-три възглавници, с ръце, отпуснати покрай тялото, а косите и падаха по лицето. Беше горещо, тя бе по нощница, разгърдена и покрита само с чаршаф. Порази ме бледността на лицето и: почти призрачна, ако щете, но не на човек, боледуващ физически; у нея имаше нещо отсъстващо и старческо, с което отново ми навя усещането, че се намирам пред непозната. После си спомних: в края на краищата, аз съм вуйчо Алесандро, а тя е моята племенница Агата. С усилие влязох в ролята си, седнах в края на леглото до нея и възкликнах:

- Агатина, интересува ме какви ги вършиш? Ей, момиче, този път съм ти наистина ядосан. Агатина, знаеш ли, че не мога да те позная?

Веднага усетих колко неуместен бе тонът ми, шеговит и бащински, сам не разбрах защо. За да се успокоя, протегнах ръка и я погалих по бледата буза. Веднага обаче се дръпнах като опарен; дори и жестът, помислих си неизвестно защо, беше ненамясто. А тя ме гледаше неподвижна, сериозна. После попита почти строго:

- Вуйчо, кой ти каза?

- Майка ти. Но може ли да знам защо го направи?

Тя веднага отвърна раздразнена:

- Въпреки че толкова я молих да не ти казва.

Не обърнах внимание на думите и и продължих:

- На осемнайсет си, помисли ли? Целият живот е пред теб. Все едно някой да стане от масата и да си тръгне след предястието, мислейки, че е изял цялата вечеря. Какво знаеш ти за живота -някой и друг артишок в олио, парче шунка. Тепърва има да опиташ най-вкусното, че и още. И вече тръгваш да си ходиш.

Възнамерявах да продължа с примера от масата, от която тя искаше да си отиде, преди да е вкусила ястията, първият, който ми дойде наум в затруднението, но неочаквано, под нейния сериозен и умен поглед, изучаващ ме със странно внимание, загубих мисълта си, почти се засрамих и заключих набързо:

- Впрочем може ли да знам защо го направи?

При тези думи я хванах за ръката и тя я остави, дори ако не греша, усетих нещо като съвсем леко стискане на пръстите и върху моите. В същото време ме гледаше и забелязах, че очите и блестят от сълзи. Надявах се сега вече да ми сподели наистина онова, което държах да науча, и настоях:

- Аз съм ти вуйчо, обичам те, знаеш го, с мен можеш да говориш; кажи защо го направи? Майка ти е разтревожена и огорчена, баща ти е загрижен, не можеш да ги държиш в тази несигурност. Ако става въпрос за нещо, което могат да сторят за теб, ще го направят. Но ако си мълчиш, как очакваш да го сторят? Хайде, защо постъпи така?

Тя най-после отрони с едва чут глас:

- Те не могат да сторят нищо за мен.

- Тогава, ако ми кажеш, ще видя как аз да ти помогна.

- И ти не можеш да направиш нищо.

Върнах се на първоначалното си предположение: любов. Казах си: когато децата са влюбени, родителите им винаги научават последни. Едно момиче може да прави любов и като стои по цял ден вкъщи, на прозореца; които се самоубиват от любов, смятат, че другите не са в състояние да направят нищо за тях. И имат право. Попитах предпазливо:

- Да не би случайно да има, така да се каже, сантиментална причина? Да не би да си влюбена?

Не знам защо очаквах сухо отрицание. А тя отвърна лениво и многословно:

- Не, наистина, не бих казала, че съм влюбена. То, в кого да се влюбя? Познаваш ме... - усмихна се тя едва-едва, без да довърши.

Внезапно разбрах защо се чувствах толкова неловко: макар и да се опитвах да узная, дълбоко в себе си не желаех да знам. Но все пак попитах, макар и доста неохотно:

- Сигурна ли си, че ми казваш истината?

- Защо да не ти кажа?

- Не знам, отказваш да я споделиш с твоите родители.

- Ти си друго нещо. На теб бих я казала.

Последва мълчание. Прииска ми се да разбера защо съм „друго нещо“ и какво „нещо“ съм аз всъщност. Но този път наистина не се чувствах в настроение да задавам въпроси. Развълнуван, несръчен, станах на крака, отидох до прозореца, погледнах навън в двора; после се обърнах и без да си давам сметка какво правя, запалих цигара. Веднага обаче си спомних, че тя не е добре, и попитах:

- Димът дразни ли те?

Забелязах как ме наблюдава: продължително, но не със сълзи на очи, а нежно и ласкаво; после каза със сподавен глас, все едно останала без дъх, почти като въздишка:

- Не ме дразни, пуши си.

Този път разбрах.

Но не се замислих върху това. Инстинктивно реших, че до този момент съм се опитвал да я накарам да признае истината, а сега трябваше да направя всичко, за да и попреча да ми я каже. Останал прав до прозореца, гледах към вратата, за да не я гледам в очите, и бавно подхванах:

- Агатина, нямам представа какво целеше с тази твоя постъпка, но след като отказваш да ми кажеш, не желая да те принуждавам. Трябва да си дадеш сметка обаче, че на твоята възраст няма причина да се самоубиваш. Ясно?

- Да, вуйчо.

След известно мълчание продължих:

- Когато го направи, не помисли за родителите си, нали? А те толкова те обичат и не заслужават да им причиниш такава мъка. Не помисли ли, че ако, не дай боже, беше успяла, щеше да съсипеш и техния живот? Защото, знаеш го, Агатина, те живеят за теб и имат само теб.

- Да, вуйчо.

Помислих: „Дай и да се разбере с това „да, вуйчо“. С гримаса хвърлих цигарата на пода и я смачках с крак. Продължих:

- Не ме бива да чета конско. От теб искам само едно: да ми обещаеш повече да не го правиш.

- Обещавам ти, вуйчо.

- И каквато и да е причината, заради която го направи, държа да ми обещаеш повече да не мислиш за това. Никога вече. Разбрахме ли се?

Този път тя замълча. Продължавах да не я гледам; усещах погледа и върху себе си, но не исках да срещам очите и. Найпосле подхвърлих:

- Е, смятам да си вървя. Трябва да си ходя. Дойдох веднага, защото ставаше дума за теб. Но всъщност бих предпочел да не се беше случвало. И така, довиждане, Агатина.

Отдръпнах се от прозореца, сега отново се намирах до лег-лото. Погледите ни се срещнаха. Стори ми се, че цветът на лицето и - необяснимо как - се беше върнал; видя ми се не толкова унила и изнурена. Изобщо, беше отново Агатина, моята племенница, която обичах толкова много. Добавих малко по-сърдечно:

- Ставай, вече си добре; докато си на легло, майка ти няма да спре да се тревожи. Опитай се да си намериш развлечения. А защо не си намериш приятел, ако все още нямаш - подхвърлих с усмивка.

Засмяхме се, направих и знак с ръка за довиждане и излязох. Сестра ми чакаше в коридора и неспокойно ме заразпитва:

- Е, каза ли ти?

Отвърнах:

- Не пожела да ми каже нищо, но ти не се тревожи! Не ми се вижда сериозно. Какво искаш, това е от възрастта.

- Да, възрастта - повтори жално тя, - но ни причини такава уплаха! Кой го е очаквал от нея, това спокойно и мило момиче...

Останах още малко при сестра си. Както ми се стори, накрая успях да я убедя, че не е важно, момичешки работи. После се върнах вкъщи, излязох на двора и яхнах отново мотора. Но от този ден със сестра ми се виждаме много по-рядко. Тя със сигурност не разбра; мисля обаче, че се страхува да разбере, затова предпочита да ме вижда по-рядко, отколкото в миналото.

КЛЕТВАТА

Щом дойде хубавото време, се върна желанието ми за море и за плаж. Цяла зима, отчасти и през пролетта, боледувах: отначало азиатски грип и двойна пневмония, която без малко да ме прати на оня свят, после последиците от азиатския грип. Накрая, не знам как, отново ме хвана азиатският, но вече по-леко. Междувременно месеците минаваха, а аз, затворен в моето магазинче за автомобилни аксесоари, си мислех за красивото море с неговия чист ситен пясък, със синята и вечно подвижна, жива вода, с пламтящото слънце, което изгаря и потъмнява кожата, но не те кара да се потиш. Имах такова желание за море, че го сънувах нощем, а с приближаването на сезона всяка сутрин излизах на балкона да огледам небето на запад от Сан Пиетро¹¹. Беше към края на май; една от онези съботи казах на Джинета, приятелката ми, че на другия ден ще отидем в Кастелфузано за първия плаж през сезона.

Седяхме в кръчмата с двете семейства, моето и нейното; децата спяха в ръцете на майките си; бяха и някои мои приятели. Джинета направи недоволна физиономия.

- Не мога да дойда на море. Върви с някоя друга.

- Защо?

- Върви с Тилде, толкова я харесваш. Аз няма да дойда.

Почнах да се ядосвам:

- Тилде няма нищо общо. Защо не искаш да дойдеш?

Тя наведе глава, без да отговори. Тогава авторитетно се намеси майка и:

- Когато ти се разболя, Джинета даде клетва. Закле се, че ако оздравееш, тази година ще се откаже от морето. Сега вече знаеш защо не иска да дойде.

Почувствах се зле. От една страна, трябваше да се трогна от тази толкова сърдечна клетва; от друга обаче, тя ми проваляше екскурзията.

- Благодарен съм ти. Но защо беше нужна тази клетва? Не стигаше ли пеницилинът? - попитах.

Всички присъстващи жени запротестираха в хор:

- Не го казвай... Може да си оздравял точно заради клетвата на Джинета... никога не се знае...

Изчаках да се успокоят и добавих:

- Но аз искам да ида на море и ще отида. И ти ще дойдеш с мен и ще развалиш клетвата.

- Няма да дойда и няма да пристъпя клетвата си: ами ако се разболееш отново?

- Аз ти позволявам да я нарушиш.

- Дори не си помисляй - заинати се тя. - Казах ти, върви с Тилде.

Най-много ме дразнеше нейната неучтивост. Все едно ми се сърдеше, задето, като съм се разболял, съм я принудил да даде клетва. След още малко пререкания скочих, крещейки, че ще отида с Тилде, щом тя иска така. И си тръгнах.

Разяждан от недоверие, се отправих към бара, където Тилде работеше като касиерка. Тилде е пълна противоположност на Джинета. Колкото Джинета е намусена, нервна, мнителна, все в лошо настроение, толкова Тилде е семпла, постоянна, ведра. И какъвто характерът, такава и физиката: Джинета е мършава, мургава, буйна; Тилде е руса, пълничка, спокойна. Казах и:

- Здрасти, Тилде, искаш ли да дойдеш утре в Кастелфузано?

Знаех, че мъжете не я интересуват, но беше жадна за развлечения. Наистина отвърна с усмивка:

- В колко часа предлагаш да тръгнем?

На сутринта вързах за кормилото пакета с банските и отидох да взема Тилде от тях. Изпитвах обаче угризение: всъщност Джинета беше дала клетва, защото ме обича; освен това разликата между Джинета и Тилде е като между спяща кукла, която казва мама и тати, и жив човек. На подсвирването ми

Тилде се показа на прозореца откъм пресечката „Дел Чинкуе“ с голи ръце, несресана, с руси кичури, пръснати по раменете, а гърдите и щяха да изскочат от деколтето. Извика ми радостно:

- Да почакаме Джинета.

Сякаш паднах от небето:

- Джинета?

- Ами да. Късно снощи мина през бара и ми каза да я изчакаме, та тримата да отидем заедно.

Преди да се съвзема от изненадата, се зададе Джинета с отровна усмивка на уста, навлечена в онази горещина с вълнен пуловер до брадичката.

- Е, тръгваме ли?

- Носиш ли си банския? Поне ще се съблечеш.

- Заклех се не само да не се къпя, но и да не се събличам по бански.

- Е, да, защо не си облечеш и кожух?

- Дреха като всички други.

Качихме се тримата на мотора: Джинета зад мен, Тилде зад Джинета. Тръгнахме, следвайки археологическия маршрут, после хванахме по булевард „Христофор Колумб“ Джинета, забила острата си брадичка в рамото ми, лееше в ухото ми отровата на своето недоволство:

- Не направих добре, като дойдох, умирам от горещина.

- А защо дойде?

- Ти толкова държеше. Направих го заради теб.

- Аз държа никой да не ми разваля разходката. А ще ми обясниш ли защо даде онази клетва?

- А ти ще ми обясниш ли защо се разболя?

И така нататък... Внезапно усетих, че не съм в състояние да понасям повече шепнещото и гласче. В ЕУР¹² спрях рязко и рекох:

- Смяна: Тилде ще седне зад мен, а ти - зад Тилде.

- Защо?

- Защото ми говориш и се разсейвам, а така рискуваме да свършим в някое дере.

Разменихме се и аз се успокоих.

Тилде обикновено не говореше, защото нямаше какво да каже. Изведнъж на разклона за Неапол някой ме ощипа силно по ръката, едва не изтървах кормилото. Спрях и ядосано попитах Тилде:

- Ей, какво собствено ти става?

Тя отвърна през смях:

- Джинета ми каза да те ощипя и аз го направих.

Попитах Джинета:

- Ти откачи ли, или се правиш на луда?

- Дойде ми отвътре - отвърна тя. - Противен си ми. И знаеш ли защо? Защото дадох обет заради теб. А в замяна ти не пожела да направиш жертва и да се откажеш от морето.

- Да-да, от месеци си мисля за морето. Толкова по-зле за теб, не е трябвало да даваш клетва.

Ето го и морето. Булевард „Христофор Колумб“, същинска светлинна лента, се стеле надолу далеч-далеч, направо през полята, през боровата гора, и се губи в още по-силната светлина на морето, пламнало от утринното слънце. Докато летяхме нататък, започнах да пея от радост;

Тилде ми пригласяше, Джинета мълчеше. Ето я и алеята към Кастелфузано; следваха хотелите, ниската храстовидна средиземноморска зеленина, плажът и морето. Загасих мотора, втурнах се между храстовидния клек; с една ръка държах смеещата се Тилде, а с другата теглех намръщената Джинета. Плажът беше почти пуст, тук-там имаше по някоя групичка къпещи се; вълните лениво се плискаха о стария кей от изгнили дъски. Опиянен от радост, отидох зад един храст и след миг бях гол. Извиках:

- Хей, Тилде, ще се съблечеш ли?

Тя отвърна иззад друг храст:

- Вече съм по бански.

Бях се съблякъл с такава ярост, че не забелязах липсата на банските ми. Джинета ги беше грабнала, когато слязохме от мотора. Извиках:

- Джинета, дай ми банските.

- Тук съм, отляво, ела си ги вземи - подвикна настойчиво тя.

Надникнах предпазливо, но не видях нищо. В същото време чух предизвикателния и глас да вика отдясно:

- Ку-ку, прекарах те!

Обърнах се, дрехите, които бях хвърлил на земята, бяха изчезнали.

Обадих се засрамен:

- Джинета, върни ми дрехите и банските.

Злобното и гласче прозвуча не знам откъде:

- Нищо няма да ти дам. Не е справедливо аз да се пържа на слънце, а ти да се къпеш и забавляваш.

- Но каква вина имам аз, че си дала клетва?

- Вината е твоя: не биваше да боледуваш.

В това време Тилде, отнесена както винаги, ме викаше:

- Хайде, Атилио, да вървим да се къпем.

Аз:

- Не мога, гол съм.

Последва дълга разправия. Аз крещях на Джинета да ми върне банските; тя ми отказваше; Тилде повтаряше, че иска да се къпе в морето. Накрая изгубих търпение и казах на Тилде:

- Слушай, ти ще го направиш: вземи ми банските от Джинета.

А тя с радост в гласа попита:

- Позволяваш ли ми?

- Естествено.

Да бяхте видели как Тилде скочи чевръсто и се хвърли да хване Джинета. Но тя бе готова и побягна с дрехите ми под мишница. От храста, където се бях скрил до шия, видях Тилде по бански да тича с всички сили след облечената Джинета. Преследваше я отначало през плажа, после покрай водата. Добродушната Тилде се смееше, но Джинета беше сериозна. Тичаха доста време една след друга. Накрая Тилде настигна Джинета и сграбчи дрехите, те паднаха на пясъка, Джинета се обърна, а

Тилде продължаваше да се смее и се наведе да вдигне дрехите. Тогава чух остър писък и видях как Джинета е сграбчила Тилде за къдриците и я влачи по пясъка, после я блъсна върху една дюна, нахвърли се върху нея като тигрица и я ошамари - пляс, пляс - различих движенията на ръката, която се вдигаше и отпускаше върху хубавите бузки на Тилде. Говоря самата истина: тази ярост ме смая, беше зла, кръвожадна. Междувременно Тилде се беше изправила и се

отдалечаваше покрай морето с ръка върху лицето и рамене, разтърсвани от плач. Извиках:

- Тилде.

Тя сигурно ме чу, ала само вдигна рамене и продължи да се отдалечава.

Колкото до Джинета - беше изчезнала зад дюните с моите дрехи и банските ми.

Бях сам. Храстите ме покриваха до гърдите, но не можех дълго да остана така. От друга страна, не можех и да си помисля да изляза гол, поне не докато малкото хора наоколо не си отидеха. Побеснял от гняв, неизвестно колко време стоях така прав и неподвижен под парещите слънчеви лъчи, с поглед към заобикалящия ме храсталак. Изглеждаше пуст, додето поглед стига. Неочаквано съвсем наблизо прозвуча гласът на Джинета:

- Как си?

- Зле - отвърнах ядосан, - хайде, дай ми банските.

Последва мълчание. После гласът поде отново:

- Ако ти ги дам, ти какво ще ми дадеш в замяна?

Сред всички тези заоблени храсти, толкова еднакви помежду си, не можех да определя къде се крие. Но като слушах равния и, шеговит глас, ми се струваше, че я виждам: успокоена след шамарите на Тилде, разтоварена от лошото настроение, усмихната, влюбена, нежна. Изломотих твърдо:

- Нищо няма да ти дам. И ако не ми върнеш банския, този път аз ще дам клетва.

- И в какво ще се закълнеш?

- Кълна се, че между нас вече няма да има нищо. Ето моята клетва.

Чух я да се смее.

- А защо не се закълнеш?

Почувствах се объркан, защото усетих, че не съм в състояние да изрека тази клетва: прекадено много я обичах. След малко гласът и прозвуча отново:

- Добре, в замяна на банския какво ще ми дадеш?

Пристъпих да видя къде е, но храстът ме убоде по голата кожа и отпред, и отзад. Въздъхнах:

- Целувка.

- Ето ти банските.

Те прелетяха пред мен и паднаха в краката ми. Обух ги и попитах:

- Къде си?

- Върви да се къпеш, целувката ще ми я дадеш после.

Нагазих в морето в изключително приятната майска вода. Потапях се бавно-бавно, пристъпвайки по пясъчното морско дъно, докато водата ми стигна до гърлото. После се върнах, пресякох плажа и навлязох сред храстите. Неочаквано нещо се стовари със сила върху мен. Беше Джинета по пола, хвърли се върху мен със смях и обви ръце около шията ми. Целунах я, а тя каза:

- Не всяко зло идва да вреди. Сега можем да останем за малко сами, без Тилде.

- А ако Тилде не се върне?

- О, ще се върне, дрехите и са тук. Освен това ще и се прииска да си похапне.

Така и стана. След около час Тилде ни повика откъм плажа с изплашен и отчаян глас. Джинета изтича насреща и, прегърна я. После ме повика:

- Хайде, върви, окъпи се още веднъж, заедно с Тилде. Аз ще ви чакам тук и ще приготвя обяда.

Вървях до Тилде, която изглеждаше обидена, и и казах:

- Е, Джинета ти удари две силни плесници.

- Знаеш ли, бях се заклела да не я видя никога вече.

- После?

- После все пак се върнах. Джинета е по клетвите, аз - не.

СТРАХ

С идването на лятото мама каза, че ще прекарам един месец на село, защото цяла пролет бях боледувал. Тя има брат в Сант’Оресте, писа му да попита дали някой познат селянин би приел в дома си младеж без претенции. Вуйчо отговори, че има такъв познат: дребен собственик с къща и чифлик почти в планината, сред кестенови гори. Мама веднага прецени:

Това ти трябва на теб: ще бъдеш в семейство, ще дишаш чист въздух сред онези красиви кестенови гори, ще ядеш, ще спиш и ще напълнееш, ще видиш, че като се върнеш, ще бъдеш друг човек.

Честно казано, нямах голямо желание да напускам квартала. С други думи, далеч от бара, от киното и от кръчмата съм свършен. Но бях боледувал сериозно, още не се бях поправил напълно, затова накрая реших да отида.

Реших, така да се каже... Всъщност идеята да се погреба сред кестените не ми харесваше, изчаках да разбера дали с времето ще я възприема. Но колкото повече време минаваше, толкова по-малко мислех за това и хич не бях убеден. Междувременно пристигна писмо от селянина, който щеше да ме приеме. Казваше се Тулио Точи. С пърхащи букви, прилични на музикални ноти, всяка дума - жест, този Точи ми пишеше, че ме очаква без грешка за края на юли. И завършваше на „ти“, като истински невежа:

„Какво киснеш в Рим? Ела тук, горе. Ще видиш колко добре ще се почувстваш!”

Бяха горе-долу думите на майка ми. Но тя ги казваше с любовта на майка, а това е истинска любов, докато в неговите думи се долавяше някакъв сарказъм, като че ли онзи Точи ме будалкаше. Пъхнах писмото в едно чекмедже и дори не отговорих.

Дните минаваха, ставаше все по-горещо, както обикновено в Рим през лятото, аз си живеех постарому: ставах късно, слизах в бара да бистря спортните новини с приятели, ходех на кино, правех по някоя екскурзия до Остия и до Замъците . Към края на юли пристигна още едно писмо от Точи. Осведомяваше ме, че жена му и дъщеря му нямат търпение да отида там, горе, всичко е готово за мен, щял съм да се чувствам много добре при тях. И завършваше с един неясен израз: „Обещал си и не можеш да не удържиш на думата си. Ако не дойдеш, ще се разкайваш!“ Последните думи отприщиха антипатията, която вече изпитвах към Точи. Казах на мама, че това е закана, а аз няма да позволя на никого да ме заплашва. Тя отвърна, че той е прост селянин и не умее да се изразява; сигурно е искал да каже, че ще съжалявам, задето не съм отишъл. И тъй да е, рекох, все едно; защо да ходя при подобно семейство? Ако се съди по писмата на Точи, навярно е тъп селянин, по-корав от камъните в градината, жена му и тя е селянка, по цял ден около пещта и въглищата с духало в ръце, дъщерята - селско момиче с хубостта на магарица. В подобно семейство, въпреки здравословния въздух и кестеновите горички, ще умра от скука. Но мама настоя: за моето възстановяване била нужна точно такава скука.

И така, поспорихме доста, накрая обаче се примирих и обещах да замина в неделя, този път наистина. Беше петък, мама веднага се втурна в стаята ми и заизважда дрехите от шкафовете, за да ми приготви куфара. На мен това бързане ми докара неописуемо лошо настроение: все едно мама искаше да ме прогони от къщи насила.

Казах и го, после се ядосах и след като я обвиних, че иска да умра, защото при онези Точи щях да пукна от мъка, блъснах вратата и излязох. Беше късно, слязох в бара на Пиаца Мастаи и там заварих обичайните познати. Като ме видяха толкова бе^{13 14} сен, ме попитаха какво ми е и аз им разказах и дори им показах двете писма от Точи. Тогава един от тях, Луиджи, по прякор Лимона, жълт и кисел като лимон, подхвърли злобарски:

- Според мен, Ремо, не бива да ходиш.

- Защо?

- Защото този Точи, ми се струва опасен тип.

- Какво значи това?

- Значи, че може да е капан.

- Капан?

- Да, той те примамва в дома си, после те убива, за да те ограби, и те заравя в градината под зелките.

Да си кажа правичката, не бях се замислял, но изведнъж описанието ми се стори правдоподобно. Лимона, без да подозира, бе изразил чувството, което ми внушаваше Точи и което до момента не бях назовал: чувство на страх. В това време Лимона продължаваше да описва, къде на шега, къде наистина, с разточителни подробности как Точи ще ме убие. Приятелите се забавляваха истински с новата щура идея и се превиваха от смях. Но на мен не ми беше до смях; струваше ми се, че всичко съвпада: двете писма, написани в тон, който изглеждаше саркастичен, а може би и наистина беше такъв, състоянието ми след болестта, което изискваше да прекарам един месец на село, майка ми, която от сляпа любов ме тласкаше към гибелното пътуване... На всичкото отгоре Лимона ме предупреждаваше за опасността, а аз не му вярвах, защото смятах, че е от злоба и не бива да го приемам на сериозно.

Приятелите забелязаха, че съм объркан и ме взеха на подбив:

- Чист въздух, домашна кухня, топло семейно отношение. После, когато те охранят и загладиш косъма, Точи ще ти види сметката.

Сред такива шеги мина вечерта, отначало в бара, после в кръчмата. Но аз вече бях наплашен, а мезетата и виното от Фраскати ми действаха като отрова.

Прибрах се късно, около три, и щом заспах, засънувах ужасни сънища. Помня последния, преди да се събудя. Стоях на полянката пред къщата на Точи, близо до Сант’Оресте. В средата се извисяваше голям кестен, с наведени към покрива клони; по тях, скрити сред листата, имаше много кестени в светлозелени обвивки, като настръхнали с почти белите си бодлички. Внезапно един падна и обвивката се спука; кестенът, още съвсем лъскав и кафяв, се търкулна в отвор в земята близо до къщата, водещ, както знаех, към мазето. Последвах кестена и го видях да подскача надолу по стъпалата, а аз - след него. Но той ми се изплъзна, търкулвайки се, лъскав и бърз, между два реда бутилки. Изведнъж зад гърба ми вратата се хлопна, аз останах в тъмнината, не виждах нищо и опипом търсех вратата. Връхлетя ме панически страх при мисълта, че бях затворен под земята с катинар, съвсем сам, и започнах да викам. Колкото повече виках, толкова по-ясно разбирах, че гласът ми, щом излезеше от устата, се превръщаше в тишина. Събудих се с викове, а ръката ми търсеше ключа на лампата над главата.

Някой седеше в другия край на леглото и ме гледаше: непознат мъж. Беше късно. Между дъските на затворените капаци се процеждаше слънчева светлина. Погледнах мъжа и видях лице на селянин с широка челюст, обгоряло от слънцето, с леко изкривена като от усилие уста, гърбав нос, сух и корав, с малки блестящи очи, потънали в орбитите под почти плешиво чело. Беше облечен в черно, с риза без яка, закопчана на врата. Каза:

- Ей, най-после се събуди.

Смотолевих:

- А ти кой си?

- Аз съм Точи. Звъннах, но понеже никой не отвори, а вратата не беше заключена, влязох. Знаеш ли, че е обед? И ти спиш до този час?!

Помислих, че мама е отишла на покупки и е оставила вратата отворена. Попитах:

- Какво искаш? Кой те повика?

- Никой не ме е викал. Пристигнах сам. Е, ще дойдеш ли при мен, горе, или няма да дойдеш?

Тогава разбрах причината за посещението. След разговорите от снощи неговата настойчивост ми се видя красноречива. Казах му да почака малко; станах, плиснах си вода на лицето, сресах се, облякох си панталона и потника. Той ме гледаше мълчаливо със съсредоточен блестящ поглед. Накрая му казах:

- Е, готов съм. Ела да пием кафе и да си поговорим.

Слязохме на Пиаца Мастаи и седнахме в кафенето на открито. Той вървеше до мен и аз забелязах, че е по-нисък, широкоплещест, с дълги ръце и къси криви крака. Щом седна, поиска вино. Обърнах му внимание, че в кафенето не се предлага вино; задоволи се с вермут и го изпи на един дъх. Изтри уста с опакото на ръката и рече:

- Ей, ти, да не смяташ, че ще те чакаме вечно? Решавай. Идваш ли, или не идваш?

Отговорих, за да печеля време:

- Писмата ти не бяха ясни.

- И какво не им е ясно?

- Не спомена за обслужването.

Той се ухили или поне така ми се стори, после бавно подхвана:

- Обслужването? Семейно, разбира се. Какво по-добро може да бъде от семейното? Ще се чувстваш като у дома си, даже по-добре, защото тук купувате всичко в магазина и кой знае какви боклуци ви пробутват, а ние си имаме всичко вкъщи.

- Свежо ли е там, горе?

- Свежо? Повече от свежо. Ще видиш какъв бриз.

Погледнах го, стори ми се, че ме будалка. Но не - беше сериозен: само очичките му святкаха подозрително живо.

- А стаята?

- Ще ти дам стая, дори не си сънувал такава стая: легло два персона. Знаеш ли какви сънища ще сънуваш? Въобще няма да се събудиш.

- Въобще?

- Така се казва.

- А храната?

Този път той се обиди:

- Гледай мен, как смяташ, че живея?

Отвърнах, че изглежда да има добър живот. А той уточни:

- Добре живея, защото добре се храня. Пълни чинии с паста-е-фаджоли¹⁵. И заешко. Обичаш ли домашен заек?

- Да, обичам.

- Ще ядеш и ще се оправиш. В края на краищата, не си първият. И миналата година имахме един, и той от Рим.

- Кой беше?

- Какво те засяга да знаеш?

- Е, за сведение.

- Няма да ти кажа кой беше! - възрази внезапно и решително Точи.

- Защо? Значи, не се е чувствал добре при теб и не искаш да го науча.

- Това нищо не означава. Но името му няма да ти кажа.

- Тогава няма да дойда.

При този мой отговор той направи заканителен жест. Изправи се и отсече:

- Обеща и ще дойдеш. Слушай, ей там имам един мотор - посочи ми нашата къща: наистина имаше мотор, облегнат о стената, - хайде, сядай отзад и ще те закарам.

- Ти си луд.

- Луд си ти, че и мошеник.

При тези думи той вдигна ръка, като да ме хване за врата. Тогава го сграбчих за китката и му се озъбих:

- Къде мислиш, че се намираш, селяндур? В свинарника си? Ти си в Рим, а аз съм римлянин. Внимавай да не ми вдигнеш отново ръка, че ще те скъсам от бой.

Той разбра, че е прекалил, промърмори нещо неразбрано и бегом се отдалечи през площада. Видях как подкара мотора и си тръгна. Все още разстроен, се върнах вкъщи. В кухнята мама вадеше покупките от чантата. На един дъх и разказах за страховете си и за срещата с Точи. Като свърших, забелязах, че тя се усмихва.

- Оставил си се да те разстрои. Според мен този Точи е добър човек, само дето е малко прост.

- Но защо толкова настоява да отида у тях?

- Е, той печели от квартиранти.

- А защо не пожела да ми каже името на миналогодишния квартирант?

- Вероятно му е взел по-малко, отколкото на теб.

И така, не отидох на село. Прекарах ваканцията в Рим, между Остия и Замъците. Но през цялото лято, щом отворех вестника, очаквах да прочета, че Точи е утрепал някой свой квартирант. Нищо подобно не се случи. Освен че оттогава изпитвам ужас от село и от уединени места. И понякога казвам на мама - а тя ме поднася заради страха ми, - че ако не тази година, през следващата, без грешка, Точи наистина ще види сметката на някой квартирант.

АЗ и ТОИ

Започнах да си говоря сам малко след като жена ми ме остави, защото била уморена от мълчанието ми, както самата тя обясни. Така е, бях мълчалив с нея, както впрочем и с всички останали; но бях мълчалив, защото я обичах. Когато обичаш някого, няма нужда от думи, нали? Стига да си близо до човека, да го гледаш, да чувстваш, че е там. Мълчалив с нея - може би прекалено, а се превърнах в бъбривец със самия себе си, както споменах, веднага щом тя ме напусна. По професия съм обущар, а, знае се, обущарският занаят изисква съсредоточаване дори само затова, че да се работи кожа, е тънка работа и горко ти, ако сбъркаш: ходилото не допуска грешки. И така, когато вечер се прибирах вкъщи с изморени очи, със замаяна от удари на чук глава, с устни, болезнени от безбройните гвоздеи, които овлажнявам с уста, преди да ги зачукам в гьона, иска ми се, знам ли, една усмивка, една блага дума, целувка по бузата, топла супа. А то -нищо. Само звукът от непрекъснатото капене на кухненската мивка в тъмнината. Когато сте двама и знаеш, че се обичате, тишината е хубаво нещо - винаги можете да си говорите. Но ако ти е наложена, същата тази тишина е мъчение. Затова, след като жена ми се върна при майка си, дори и когато си приготвям вечерята в кухнята, и после, докато я ям, винаги сам в ъгъла на масата, полека-лека, почти без да съзнавам, започнах да мисля на глас.

Отначало произнасях безлични неща, без да се обръщам нито към себе си, нито към някого другиго. Казвах например:

- Какъв студ е в тази къща, ужас, какъв студ...

Или:

- Ако не бяха мишките да скърцат по тавана, в тази къща нямаше да има никакъв шум, освен капката от крана в кухнята.

Или пък:

- Леглото е разхвърляно от сутринта. Жалко, но вече е твърде късно, ще го оправя утре.

Говорех на висок глас, понякога много висок, дори и за незначителни неща; харесваше ми да слушам как гласът ми ехти в трите безлюдни стаи. Но един ден, когато си седях в кухнята както обикновено и си казвах:

- Виното е хубаво нещо, виното утешава, стига да изпиеш литър вино и мъката ти минава -съвсем неочаквано, не знам как, от само себе си ми дойде да отвърна, също на глас:

- Гулиелмо, ти си нещастник, знаеш го. Да, виното е добро, но не утешава. И цяла дамаджана да изпиеш, пак няма да забравиш жена си и това, че те заряза. Да, виното е хубаво нещо, но компанията на обичаната жена е много по-добра.

Бях смаян от истината, съдържаща се в тези думи и отвърнах, тоест моят първи глас отвърна:

- Имаш право, но какво ми остава отсега нататък? На петдесет съм, жената е на двайсет и пет, заряза ме. Къде ще намеря друга, която да иска да живее с мен? Всъщност ми остава само виното, нали?

Другият глас:

- Послушай ме, не философствай! Добре знаеш, че не си се отказал от жена си.

Тогава аз:

- Кой каза? Отказах се и още как...

А той:

- Не, не си се отказал. Ако се беше отказал, нямаше да избухваш в плач само при мисълта за нея

по всяко време и на всяко място, даже в клозета и по стълбището.

С една дума, вече имах два гласа: един, който, така да се каже, говори от мое име, и един друг, който говореше като друг човек; всъщност бях аз, но в същото време не бях аз. Случи се така, че, както винаги, без да се усетя, преминах от монолог към диалог или с други думи от това да си говоря сам към това да споря сам.

Освен това тези разговори невинаги бяха диалози. Понякога бяхме в съгласие, аз и той. Например вечерта, когато бях изпил литър и половина, ако не и два, се бях запътил към стаята си и там пред огледалото на скрина правех гримаси, за да бъде смешно. Тогава той каза:

- Ти, както обикновено, се напи, добре че си вкъщи, а не навън. Не можеш да се държиш на краката си. Не те ли е срам, на тази възраст? - не без известна нотка на задоволство в гласа.

Продължихме така около два месеца, почти в съгласие; докато една нощ, когато бях пил повече от обичайното - една дамаджана цяла-целеничка, застанал пред огледалото и изплезил език, останах изумен пред образа отсреща, сериозен и сдържан, без да се плези и дори без да е отворил уста. След като се бях гледал дълго и състрадателно, казах:

- Гулиелмо, изчерпи търпението ми.

Попитах:

- Че защо?

А той:

- Защото вместо да се бориш, се оставяш на течението. Примири се със заминаването на жена си, превърна се в пияница, дори изгуби любовта към занаята.

- И кой го казва?

- Аз го казвам. Всички в махалата знаят, че пиеш. Носят си обувките на поправка другаде. Знаеш ли какъв си? Дрипа, не човек.

От тези думи се почувствах зле и се почесах по главата; после попитах:

- Какво да направя според теб?

- Да се бориш, да се противопоставиш, да воюваш.

- Защо?

- За да върнеш жена си вкъщи. След като без нея не можеш да живееш, опитай да си я върнеш. Не си ли ти мъжът? Нямаш ли право тя да бъде с теб? Тогава мърдай, действай, направи нещо!

- Ами какво да направя?

- Ее, какво да правиш. Прекрасно знаеш какво да направиш.

- Не, честна дума, не зная.

Той ме погледна втренчено.

- Трябва да направиш така, че с добро или с лошо да я върнеш вкъщи.

Каза това със странен тон, който, да си призная, ме изплаши. Отвърнах:

- Опитах с добро, не доведе доникъде. С лошо не ща дори да опитвам. Не искам да правя лоши работи.

Смятам, че казах нещо правилно, за да го убедя. Но той тръсна глава и рече заплашително:

- Засега стига. Ще поговорим отново.

В същия момент изчезна от огледалото и аз останах сам.

Легнах си умислен. Бях току-що изгасил светлината, гласът му отново започна в тъмнината:

- Сега, когато си по-спокоен и опиянението ти отмина, ще ти кажа какво трябва да направиш, за да си върнеш жената. Не ме прекъсвай, изслушай ме до края.

Отвърнах, че го слушам, да говори! И той, накратко, като се шегуваше, ми каза да отида на следващата сутрин в дюкяна, да взема обущарския нож, после да отида при жена си, да и сложа

ножа под носа и да заявя:

- Или се връщаш веднага вкъщи, или, ако не, виждаш ли това?...

Скочих като ужилен, както си бяхме в тъмното, и рекох:

- Ти си луд! И дума не може да става. Искам си жената, естествено. Но да я заплашвам с обущарски нож, е прекалено. Не смятам да свърша в затвора.

А той:

- Добре де, не искаш да отидеш в затвора. Но може би в затвора ще ти бъде по-добре, отколкото тук.

- Какво искаш да кажеш?

- Казвам, че в затвора поне няма да си сам. И въобще, нямаш нищо за губене: или жена ти си идва заедно с теб и толкоз по-добре, или не идва, ти и хвърляш един пердах и я порязваш с обущарския нож, след което отиваш в затвора, а там си в компанията на другите затворници.

- Ти си луд.

- Не съм луд аз и ти добре го знаеш. Ти, Гулиелмо, си толкова самотен, че дори и затворът те блазни.

При тези думи не издържах и като седнах в леглото, заявих решително:

- И дума да не става. А сега млъкни, прибери си злия език и ме остави да спя.

- Предупреждавам те, че ако не го направиш ти, ще се намеся аз.

- Казах да ме оставиш да спя!

- Ще го направя още утре сутринта.

- Млъквай!

- Значи, разбрахме се.

Скочих от леглото, грабнах една обувка от пода и го замерих така, в тъмното. Отдръпнал се е, предполагам, като имам предвид какъв хитрец е. Чух трясък от счупено стъкло и разбрах, че съм улучил каната за вода върху скрина. Заспах.

На другата сутрин още със събуждането си дадох сметка, че няма време за губене. Той не беше в нито една от трите стаи. Докато аз се мотаех из къщи да си топля кафето, нищо чудно да прибяга до дюкяна (имаше ключ от дюкяна, за жалост, бях му го дал аз), да грабне обущарския нож и после давай, режи до червено... Кожата ми настръхна, кълна се, при самата мисъл какво може да се случи. Без да пия кафето, без да се бръсна и без да се мия, рошав и кирлив, побягнах от къщи, обличайки си палтото по стълбите. В ранната утрин навън беше мокро от нощната влага, по улиците - мъгла и малко хора, бързащи за работа, дъхът замръзваше, едва излязъл от устата. Дюкянът ми се намира в пресечката до реката, Виа Рипета я изминах почти бегом, щом завих, го видях отдалеч да излиза от дюкяна тихомълком, после ускори крачка към Тибър.

- Успях - рекох си. - Държи на думата си, няма що; каза, че ще го направи, и ето че го прави. Но сега трябва да му се попречи.

Изтичах и аз до дюкяна, грабнах един обущарски нож, в случай че обърнеше срещу мен яростта си, после влязох в един бар, където имаше телефонна кабина.

- Няма кафе, машината още не е загряла - извика барманът, мой познат.

Вдигнах рамене:

- Да, но на мен друго ми трябва.

Самата истина ви казвам, докато прелиствах указателя, търсейки номера на Комисариата, ръцете ми се тресяха от прекалено вълнение. Накрая го открих, набрах номера, един глас ме попита какво искам, обясних случая:

- Трябва да отидете веднага. Въоръжен е с обущарски нож. Става въпрос за човешки живот.

Гласът на другия край на жицата попита:

- Как се казва този мъж?

Помислих за момент и отговорих:

- Паломбини Гулиелмо. Това е и моето име, обичайно съвпадение.

По телефона ме увериха, че веднага ще тръгнат. Пресякох на бегом Пиаца дел Пополо и отидох на спирката на такситата: полицията винаги може да закъснее, затова беше добре и аз да съм там. Скочих в таксито, подвиквайки адреса, и добавих:

- Бързо, за бога, става въпрос за човешки живот.

Шофьорът, старче с бели коси, попита какво става. Отвърнах:

- Някой си Паломбини, обущар, се въоръжил с обущарски нож и отива с такси при жена си, която го изоставила, с намерение да я убие... трябва да му попречим.

- Уведоми ли полицията?

- Че как иначе.

- А ти откъде знаеш?

- Еее, Паломбини и аз сме, така да се каже, приятели. Той ми го каза.

Шофьорът се замисли за момент, после заключи:

- Мнозина се правят на мъжаги, но настъпи ли моментът, омекват.

- Грешиш, този е сериозен, познавам го.

В това време летяхме из пустите улици към Виа Джулия, където живееше жена ми.

Таксито спря, слязох, платих, шофьорът тръгна; обърнах се към Виа Джулия - празна, докъдето поглед стига, и виждам него, злодея, в същата минута влиза във входа на жена ми. Спомних си, че по това време тъщата, стара лицемерка, ходи на църква; значи жена ми си е сама вкъщи, при това в леглото, защото е мързелива и обича да спи сутрин до късно. „Избрал е добър момент - признах му на ум. - Няма що, помислил е за всичко... бързо, тичай, тук май ще стане касапница.“

Втурнах се през входа, взех стълбите на четири и стигнах тъкмо навреме, за да го видя как блъска със сила по вратата и крещи:

- Инкасаторът за газта - начин като всички други да накараш да ти отворят.

Отстъпих назад и наистина малко след това отвътре се чуха стъпки, а после - скърцането на отварящи се ключалки. Дочух сънливия глас на жена ми напевно да казва:

- Газовият брояч е в кухнята.

Той изчака минута заради добрия тон, тогава влезе вътре, а аз - след него.

Коридорът беше тъмен, разпознах мириса на нейната постеля, топъл и млад, почувствах как ми прималява. На пръсти се промъкнах до края на коридора, знаех, че там е нейната стая, побутнах вратата, оставена полуотворена и влязох. Стаята също тънеше в мрак, но не дотам, та да не забележа голямото семейно легло, а под разпръснатите върху възглавницата черни коси голите рамене - бели и закръглени - на жена ми, която се беше върнала да си доспи и лежеше на една страна. Казвам ви самата истина: като гледах тези рамене, изпитах такава силна носталгия по времето, когато можех да ги виждам всеки ден у дома, сутрин на излизане за работа, че забравих на часа и него, и обущарския му нож, хвърлих се на колене пред леглото, хванах ръката и и зашепнах:

- Любов моя, съкровище мое, върни се при мен! Не мога повече да живея без теб.

Предвид обстоятелствата, силно се надявах жена ми да се остави да я убедя, ако не беше онзи страхливец. Той се надигна от другата страна на леглото с вдигната във въздуха въоръжена ръка и като я разтърси за раменете, кресна с ужасен глас:

- Веднага се връщай с мен, иначе - виждаш ли това?...

Няма да описвам какво се случи после: аз се борех с него и се опитвах да го обезоръжа; жена ми пищеше, тичаше полугола из стаята и събаряше всичко по пътя си. Много мъже, агенти на полицията, внезапно нахлуха и ме подгониха... Аз виках:

- Арестувайте го, опасен е! Внимавайте най-вече за обущарския нож.

Но агентите, без да обърнат внимание на думите ми, навярно защото и аз имах обущарски нож, ме хванаха и ме изнесоха от апартамента, а после и по стълбището навън. Напразно се дърпах и виках с цяло гърло:

- Трябва да арестувате него, не мен... това е грешка.

На улицата пред къщата имаше много хора. Принудиха ме насила да се кача в камионетката. Вдигнах очи, видях го, беше с белезници между двама агенти. Седеше срещу мен и се хилеше по неговия си начин, сякаш искаше да каже:

- Видя ли? Направих го.

Тогава го посочих и се развиках:

- Съсипа ми живота, този престъпник... провали ме! - после припаднах.

Сега съм в изолирана клетка, държат ме под наблюдение, защото се опасяват да не би от болка мозъкът ми да е изключил. Не се оплаквам, но се чувствам съвсем самотен. Него всъщност го затвориха в Реджина Коели¹⁶ и по този начин сме разделени: той - в затвора, аз - в лудницата. Така ме лишиха от единствената компания, която имах. Сега си нямам никого и ще се наложи да мълча завинаги.

ВСИЧКО ЗА СЕМЕЙСТВОТО

След случилото се през онази нощ не се появих повече в дома на Федерико. Право да си

кажа, бях много огорчен. И как иначе? Добър работник, специалист, баща на две момиченца,

мъж като него, голям, силен, спокоен, ведър, от пръв поглед внушава доверие... и да води двоен

живот. И то какъв: през деня

- механик, през нощта - крадец. През деня е в завода с мен и другите другари или вкъщи при жена си и дъщерите си, нощем обикаля с крадена кола заедно с банда престъпници и за две години да обере някой казва пет, друг - осем магазина. Почтен, работлив, свестен през деня; тарикат през нощта, с черна кърпа през лицето, щанга в джоба и пистолет на кръста. Честна дума, ако не бях видял снимката във вестника, каквито правят в затвора

- без риза и вратовръзка, с превързани очи, никога нямаше да повярвам. С една дума - извън мен е. Донякъде поради това смайване все се надявах да се окаже невярно. И понеже се бях почувствал засегнат, дори направо обиден, не отидох да посетя семейството, а със сигурност бих го направил при всеки друг случай на нещастие.

Най-накрая жена ми ме придума. Аз отказвах с аргумента:

- Федерико не биваше да ми причинява подобно нещо: цели две години да крие от мен, че води двоен живот.

А жена ми:

- Браво, а ако ти беше казал, ти какво щеше да направиш?

- Как какво?

- Как би постъпил? Щеше ли да съобщиш в полицията?

- Защо? Аз да не съм шпионин?!

- Ето, виждаш ли - каза жена ми триумфално, - ако ти беше казал, ти нямаше да посмееш да го издадеш. А сега, когато е в затвора, го съдиш. Не усещаш ли, че си в противоречие?

Замълчах колебливо, а тя отсече:

- Върви! Ще направиш едно добро дело.

Последното разсъждение ми се видя най-разумно и така се реших да отида при семейството му.

За щастие, на следващия ден бе Сан Джузепе, а жената на Федерико се казва Джузепина. От бара под нас купих двайсетина бинета и се качих на обиколния трамвай: аз живея на Виа Джулия, а Федерико - в нова сграда около Порта Сан Паоло. Седнах в трамвая с пакета сладкиши на коленете и отново се замислих за Федерико. Честна дума, нищо не разбирам. Най-вече не успявах да примиря двата факта: Федерико, толкова добър баща и любещ съпруг, е обикалял нощем да обира витрини и магазини. По дяволите, мислех си: е ли, или не е? Който е добър глава на семейство, логично би трябвало да бъде почтен човек. В противен случай не вярва в нищо. Но тогава как може да е добър баща и глава на семейство? В това време трамваят бързаше по крайбрежната на Тибър. На гарата за Остия слязох и взех автобус до Сан Паоло.

Федерико живееше в сграда близо до Тибър, след като се отмине базиликата. Издига се сред група съвсем еднакви нови постройки. Заради издадените напред балкони приличат на редица шкафове с извадени чекмеджета. Денят на Сан Джузепе беше хубав: лазурно синьо небе, обляно в слънчева светлина; много деца тичаха по зелените поляни между блоковете и играеха на топка; пролетният вятър надуваше изпраните дрехи, прострени по балконите. Докато изкачвах стълбите, не спирах да мисля за бедния Федерико. Вместо в такъв хубав ден да е при семейството си, той се намираше зад решетките в Реджина Коели. На етажната площадка позвъних, отвори ми по-голямото момиченце Лучета, чиста, с току-що изпрана рокличка, бели чорапки, лъснати черни обувки. Попитах я:

- Тук ли е майка ти?

Агресивен провлечен глас прозвуча припряно:

- Да, да, мама е тук. Ето я.

Вдигнах изненадан поглед и почти не познах Джузепина, толкова бе променена. Лицето, някога кръгло и пълно, сега беше плоско и удължено; очите и блестяха странно в дъното на тъмни кръгове като догарящи фитили на свещи. Рошавата и коса висеше край бузите; и роклята и висеше на раменете, останали без живот. В добавка, от начина, по който се облегна на кухненската врата, с рамене назад и корем напред, ми се стори, че е бременна. Обясних притеснено:

- Джузепина, днес е Сан Джузепе, идвам с пожелания и няколко сладки.

- Благодаря, благодаря. За мен вече няма нито празници, нито светци. Заповядай! А ти, върви в кухнята да нарежеш цикорията.

Грубо избута детето в кухнята; покани ме в трапезарията, която им служеше и за гостна. Светлината беше силна, защото на прозореца, обърнат към небосклона високо над реката, нямаше пердета. Седнах заслепен срещу нея и поставих пакета с бинета на масата. Известно време мълчахме; аз я гледах, а тя гледаше през прозореца. Накрая попитах:

- Ходи ли да го видиш?

Тя се обърна рязко като пепелянка.

- Да, ходих там, да.

- Как е той?

- Добре, напук на онези, които искат да е мъртъв, да, добре е.

Погледнах я отново, видя ми се възбудена. Започна да так-

тува с пръсти по масата. Настоях:

- А кога ще бъде делото?

Отвърна високо, с възмутен тон:

- Абе, кой знае, но не се ли боят онези, дето му мислят злото... Ще го осъдят, сигурно ще го осъдят на дълъг срок затвор. Явно не се боят.

Попитах:

- А той какво казва?

Тя вдигна рамене:

- Какво очакваш да каже. Той е вътре, чака процеса, това е всичко.

Стана ми ясно, че не е разбрала:

- Имам предвид друго. Как обяснява онова, което стана?

Погледна ме косо:

- Какво да обясни? Било е фаталност: ако колата им не се била подхлъзнала заради сланата и не се била блъснала в дървото, са щели да се спасят.

За пръв път ми мина през ум, че не е изключено Джузепина да е била съучастничка на мъжа

си и през цялото време да е знаела как нощем Федерико става гангстер. Попитах предпазливо:

- А ти... ти знаеше ли, че той... така де, нощем обикаля, за да върши такива работи?

Погледна ме с широко отворени очи:

- Не, естествено. Но, чуй какво ще ти кажа. Ако знаех, щях да му кажа: „Добре правиш, продължавай, прави го все повече!“ Ето, това щях да му кажа.

Почувствах се зле.

- Ее - промърморих, - наистина не мисля, че би било уместно да го окуражаваш...

Не ме остави да довърша.

- Ох, Алфредо - възкликна внезапно тя с плач в гласа. - Нямаш ни най-малка представа какво изживях... няма на света по-окаяна и по-нещастна жена от мен.

Промълвих смутено:

- Ее, разбира се...

А тя с внезапен гняв:

- Разбира се, дренки. Нищо не се разбира. Бях толкова щастлива, наистина щастлива; и ето: от голямото щастие изпаднах до най-черно нещастие. Защо питам, защо?

Този път замълчах. Знаех защо, но прецених, че е по-добре да не говоря. Тя продължи:

- Обичах Федерико и той ме обичаше. И двамата обичахме децата. Той не допускаше нищо да им липсва, мислеше само за нас. С две думи - живееше за семейството.

Отроних едва чуто:

- Семейството, знае се, е много хубаво нещо.

Тя извика:

- Да, но нашето семейство не беше като другите, Алфредо. Ние бяхме специално семейство. Не е имало и няма да има семейство като нашето. Аа, мога да го кажа на висок глас, Алфредо, на света няма друго семейство като нашето, където всички се обичат помежду си.

Замълча за момент, гледайки прозореца, изпълнен с небе. Понеже не се обадих, продължи:.

- Никой не знае колко добър човек е той. Понякога вечер тук, край тази маса, след като приспеше децата, правеше проекти за бъдещето. И нито веднъж не спомена себе си, мисълта му винаги беше обърната към семейството. Казваше например - и почти неволно гласецът и стана сладникав, а устата и придоби формата на сърце, за да предаде думите на Федерико, - „Сега имаме мотор, но ако работите продължават да вървят добре, ще си купим малолитражка, ще видиш. Тогава, знаеш ли, колко хубаво ще бъде за теб и децата всеки ден да ходим до Остия и Фреджене на чист въздух.“ Ех, съпруг като Федерико къде ще го намериш, Алфредо, къде ще го намериш?

Кой знае как, изведнъж почувствах, че не издържам повече; навярно докато мислех откъде щеше да вземе той пари, за да купи малолитражка. Отбелязах сухо:

- Е, Джузепина, ти, разбира се, обичаш мъжа си... но редно е да признаеш...

- Какво?

- Че е крадец.

Защо ли ми трябваше да си отварям устата?! Тя се нахвърли върху мен с очи, изхвръкнали от орбитите, със сплъстени коси:

- Ти нямаш право да говориш за Федерико. Горко ти, ако проговориш отново.

- Но аз...

- Няма да говориш за него, не си достоен за него, не си достоен дори да целуваш земята под краката му.

Съвсем объркан, останах с отворена уста. Без да ме гледа, тя продължи да говори във въздуха:

- Федерико е такъв човек, втори като него няма на света, ето какъв е той. Не, не, не, никой няма право да говори за Федерико... само аз мога да кажа какъв е той: светец.

Възкликнах смаян:

- Хей, Джузепина, знаеш ли какво означава светец?

А тя все по-екзалтирана:

- Знам, естествено, дванайсет години живях със светец... Федерико е светец.

Помислих си: „Светец с картечница под мишница и щанга в ръка“, но не отроних дума, за да не я дразня. Сега тя плачеше и преглъщаше сълзите си с наведена глава, гледайки в масата. Внезапно изкрещя с остър писък и аз подскочих:

- А сега ми го отнеха... вкараха го в затвора... откъснаха го от мен... от дъщерите му... съсипаха едно семейство... и всичко това защо? Питам и повтарям: защо?

Обадих се:

- Е, ти знаеш защо, Джузепина...

А тя:

- Знам го, я: да причинят зло... да унищожат всичко хубаво и добро... да ни попречат да бъдем щастливи.

- Вероятно има и друга причина.

- Не, няма друга причина. Завистта, това е причината - завист. Ах, знам, че никога вече няма да бъда щастлива, както бях през последните години с Федерико.

И отново заплака. Не съобразих как да продължа, та предложих:

- Джузепина, хапни поне едно бине... подслади си устата.

Тя тръсна глава:

- Няма нужда, в устата ми вече горчи и ще горчи завинаги... но, все пак, благодаря, Алфредо... ти си добър... в теб има нещо от Федерико... ти, ти май единствен можеш да разбереш Федерико, защото приличаш на него.

Не успях да се въздържа и възразих с половин уста:

- Да, но аз не съм светец.

Ала тя не ме чу - отваряше пакета с бинетата. Взе едно и започна да го яде с наведена глава, втренчена в пода с лице, по което се четеше тъга и изумление. Малко жълт крем остана в ъгъла на устата и, без тя да усети. После си издуха носа и когато прибра кърпичката, кремът го нямаше. Изправих се и казах:

- Е, Джузепина, тръгвам си... ще се видим пак.

Тя стана и ме последва мълчаливо в антрето, но на сбогуване изведнъж попита тревожно:

- Как мислиш, дали ще го осъдят?

- Ами, няма как, мисля, че да.

- Ето го правосъдието - развика се тя, докато слизах надолу по стълбите. - Хубаво правосъдие... толкова много оставят семействата си да умират от глад и са на свобода. Той, който мислеше само за семейството, е в затвора. Но защо, не трябва ли вече да се грижим за семейството?

Този път не и отговорих. Само ускорих крачка надолу по стълбите.

ТАРИКАТ

Професията на бояджиите е да боядисват къщите на другите. Своите те не боядисват, защото струва скъпо, а който си вади хляба с бояджийство, не обича да губи от това. Когато получават пари, бояджиите са в лошо настроение, навярно защото като ходят по хорските къщи, почти винаги по-хубави от техните, не просто правят сравнение, а дори са длъжни да го правят. Ясно е: идват от хубави къщи, някои дори луксозни, дъхащи на гипс и лак; щом влязат в дома си, веднага на очи им се набиват мръсните стени, потъмнелите подове, опушените тавани. Такива неща всички ги забелязват, както е известно; бояджията обаче ги вижда като бояджия, човек от занаята, и започва да си мисли:

- Тук плаче да се остърже и да се минат две ръце боя.

Аз съм бояджия. В сградата в Примавале живея на една и съща площадка с друг бояджия, мой приятел. Казва се Лионело. Работехме заедно и въобще се обичахме повече от братя. Лионело, тъмнокос къдрав младеж, винаги сърдит, винаги ядосан, с този си чепат нрав по случайност се ожени за момиче от Дженацано. Беше невъзможно човек да си представи втора като Аниезе -толкова добродушна беше.

Недоволството на Лионело, дълбоко и старо, избухваше щом се върнеше от работа вкъщи. Давах си сметка какво е от начина, по който тряскаше вратата. През тънките стени се чуваше всичко. Заради олимпийското спокойствие на жена му нямаше как да си го изкара на нея, затова се захващаше с чинии, прибори, столове и дори с маси и мебели, повярвайте ми! В същото време нареждаше:

- Тази къща е мръсна и ме отвращава... виж пода, не е ли гнусен... по прозорците има цял пръст прах... тази врата не се затваря.

Обикновено жена му си мълчеше или казваше по нещо, колкото да го предизвика да изпадне в още по-голяма ярост:

- Не си ли виждал собствената си къща... всеки път след работа все едно за пръв път идваш тук.

- Колкото повече я опознавам, толкова по-малко ми харесва: прилича на пещера.

- Сега не мисли за това, ела да ядеш.

- Яж ти, аз не съм гладен, довиждане.

И затръшваше вратата с такава ярост, че дори у дома мазилката падаше. Тогава и аз излизах и го намирах в бара под нас облегнат на тезгяха да си гризе ноктите от гняв - бяха изгризани до кръв. Тупвах го по рамото:

- Ти си както винаги, но какво ти е все пак?

- Остави ме на мира.

Настоявах:

- Какво е виновна Аниезе, че къщата е грозна?... Знае се - стара къща.

Отвръщаше:

- Повече от къщата ме дразни самата Аниезе: не забелязва, че живеем в мръсотия, селянка, в нейното село спят с животните.

Подхвърлях:

- Несправедлив си.

А той парираше:

- Къщата е мръсна, шаловете и полите на Аниезе са мръсни, детето е облечено в мръсни парцали. Какво си мислиш? Да не би да не виждам?

- И все пак...

- Е, хайде, довиждане.

И потъваше в нощния мрак.

Един ден фирмата, за която работехме, ни изпрати да боядисаме апартамент на Виа Систина: тавански етаж в неголяма старинна сграда, стаите, разположени на една линия, с изглед към града и към хубава панорамна тераса, цялата в цветя и растения. Там живееше не съвсем млада госпожа, Лурини. От самото начало на всички нас, бояджиите, ни стана антипатична. Суха и мършава, увита в копринени дрехи, които я принуждаваха да ходи като прегъната, целите и китки в гривни, ръцете и пръстен до пръстен, имаше птича главичка без плът, нос като човка и боязлив поглед. Когато говореше, ти идваше да отстъпиш назад, сякаш си пред хвърчило или освирепял сокол. Тази госпожа Лурини говореше с некрасив глас, по-остър от на сврака. И постоянно на вие: „вие, елате тук... вие, внимавайте... вие, минете още една боя на този прозорец... вие, вие, вие.“ Това „вие“ и гласът, грачещ в ушите, ни късаше нервите, на мен и на Лионело, до степен един ден да му кажа:

- Има късмет тази госпожа Лурини, че сме почтени хора, но заслужава да и задигнат дори ризата от гърба.

Изрекох тези думи в гостната, между два удара с четката, след поредната сцена, устроена от госпожата, защото бяхме закъснели:

- На дванайсети давам прием, а вече сме пети... много сте бавни, наистина сте много бавни... нарочно ли го правите?

Лионело отвърна саркастично:

- Госпожата отгатна... правим го нарочно.

Както споменах, бях подхвърлил онази фраза случайно, но щом се увери, че госпожата не е при нас, Лионело измърмори:

- Знаеш ли? Открих къде държи парите.

Като продължи да боядисва тавана в гостната, ми обясни, че една сутрин, докато работел в спалнята, видял госпожата да влиза в банята. Вратата беше откачена от пантите, за да бъде и тя боядисана. Госпожата останала известно време в банята, но Лионело виждал отражението и в огледалото на един шкаф, поставен косо до прага, и я наблюдавал какво прави там. И така, видял как отишла в дъното на помещението и завъртяла кука в стената, от онези за окачане на пешкири. Тогава една плочка се отворила като гише и му се сторило, че в отвора видял пари и навити на руло листове хартия, вероятно ценни книжа. Тя взела нещо, върнала плочката на мястото и, завъртяла обратно куката, след това излязла и казала ядосано:

- Кога ще свършите... може ли да знам кога ще свършите?

Аз не казах нищо, този следобед работихме както обикновено и после се върнахме вкъщи, без повече да обсъждаме въпроса. Всъщност почти бяхме свършили да боядисваме и наистина след два дни приключихме и се сбогувахме с госпожа Лурини. Същата тази вечер в дома на Лионело беше ад: крясъци, тряскане на врати, чупене на чинии, някакви неща падаха, ритници по мебелите, юмруци по масата. Помислих, че, както обикновено след работа, Лионело е изпаднал в лошо настроение, защото е сравнявал своите три стаи с апартамента на госпожа Лурини, панорамен и чист. Този път не се намесих. Не изпитвах желание да получа груб отговор.

Измина седмица. Не бях виждал Лионело. Работех с друга бригада, в която той не участваше. После до мен стигнаха странни приказки: скоро след ремонта при Лурини, Лионело направил така, че да го уволнят от фирмата; междувременно си купил мотор за сто и петдесет хиляди лири. На всичкото отгоре вече не предизвиквал сцени. Последното ме озадачи: в края на краищата, сцените бяха признак, че обича жена си и дъщеря си и се ядосва да ги гледа по-дрипави от просякини, иска му се да са облечени като принцеси и да живеят в хубава къща. И така, една сутрин събрах смелост и почуках на вратата им. Отвори ми жена му: ако еднокилограмова погача е способна да изрази мъка, щеше да бъде точно копие на тъпото бузесто лице на Аниезе. Попитах:

- Лионело?

Отвърна:

- Няма го.

Попитах:

- На работа ли отиде?

Тя възкликна:

- Каква ти работа? От четири дни не се е появявал.

Аз:

- Че къде е отишъл?

Отговори:

- Не го знам. Тук вече го няма. Аз си събирам багажа. Вземам детето и отивам при мама в Дженацо. - И добави: - Питай Агатина къде е той. Видели са го с нея на мотора още миналата вечер по този край. Къде е намерил толкоз пари, наистина не знам.

Почувствах се зле не толкова заради Агатина, колкото заради парите.

Същата вечер отидох в Лунапарк в ЕУР. Докато се разхождах между павилионите, отдалеч забелязах едно момиче, съвсем само пред стрелбището. Аз също бях сам. Момичето, с пълни, леко криви крака, много тясна пола и късо кожено яке, ме привлече; удължих крачка, за да я настигна. Но тя изви леко глава, за да нагласи пушката, която и подаде жената на стрелбището и аз познах бадемовидните очи, малкото носле, кръглото бледо лице сред черни къдри на Агатина Китайката, така я наричаха в квартала. Но вече се бях насочил; приближих се:

- Здравей, Агатина.

- О, Ремо, здравей.

- Сама ли си?

- Не, Лионело отиде да паркира мотора.

Точно в този момент Лионело дойде. Едва го познах. При последната ни среща беше типичен баща на семейство, който, макар и млад, се мъчи и се жертва: с дълга брада, с избеляло пардесю, без вратовръзка, с кални обувки. Сега пред мен стоеше спретнат хубавец: черен прилепнал пуловер, сини джинси, лъснати остри обувки с катарама.

Попита:

- Ремо, какво правиш?

Забелязах, че дори гласът му е променен: от плачлив и нисък беше станал напорист и ясен.

- Нали виждаш - отвърнах.

Без повече да се занимава с мен, се обърна към Агатина:

- Я ми дай за малко тази пушка, искам да опитам.

Изстреля дузина, всичките в целта, след което подаде пушката на Агатина. Докато Агатина стреляше, аз се възползвах да се приближа до него и да попитам полугласно:

- Защо го направи?

Той се огледа наоколо и рече:

- Не издържах повече да живея в онази мърлява къща, честна дума. Исках парите, за да я

пребоядисам и да купя нови дрехи на Аниезе и детето.

Възразих прочувствено:

- Но, Лионело, аз видях Аниезе: беше със старите парцали. И детето беше облечено като преди. Къщата не е пребоядисана. Лионело, какво правиш?

Той извади от джоба пакет цигари, взе една, запали я и подхвърли подигравателно:

- Изглежда за семейството се искат пари, изкарани с труд. А другите са за други неща.

И хвана Агатина за ръка навярно да ми подскаже какви са тези други неща.

Подхвърлих:

- Разбра ли, че Аниезе взе детето и се върна в Дженацо?

А той все така подигравателно:

- Разбрах. Чистият въздух на село ще и се отрази добре.

След малко добави с остър тон, който ме накара да замръзна:

- Е, сбогом, Ремо. Ще се видим пак.

Човъркаше - ме въпросът защо госпожа Лурини, тази харпия, още не го е издала на полицията, по-точно защо не ни е издала нас, всички бояджии. Не чаках дълго отговора. Една сутрин таен агент ме повика да се явя на Кампо Марцио в Комисариата, към който се числеше домът на Лурини. Отидох. В голямата стая пред бюрото на комисаря, дребен, много черен човечец, кръгъл и с очила, приличаше на професор, заварих всички: другите двама бояджии, Кеко и Джузепе, Лионело с черния пуловер, самата Лурини в астраганено манто. Лурини, с изхвръкнали очи и насочен към Лионело показалец, целия в пръстени, викаше:

- Той е, той е. Стига само да го погледнете в лицето. А има и доказателства. Отначало взе половината пари, за да не забележа, че купчинката е намаляла. Тарикат, нали?! После, миналия ден дойде и каза, че фирмата го изпратила да боядиса цокъла на спалнята. А не беше вярно: фирмата не знаеше нищо. Искаше да вземе останалите пари. Тогава се усетих и разбрах, че съм ограбена. Той е, господин комисар, не виждате ли, че има физиономия на престъпник. Арестувайте го, господин комисар, той е.

Комисарят произнесе с хладен тон:

- Госпожо, не можете да наричате престъпник никого, преди да се докаже, че е такъв.

- Но има доказателства, арестувайте го.

- Не е очевидно, госпожо, без това не мога да арестувам никого.

Обърна се към Лионело и попита:

- Е, нали чу какво казва госпожата? Налице е оплакване срещу теб. Какво ще кажеш?

Трябваше да видите каменното лице на Лионело:

- Отричам всичко.

- Браво. А моторът, откъде намери пари да го купиш?

Той бръкна в пазвата си, порови вътре и извади някаква хартия.

- Купих го на изплащане. Ето квитанцията.

- Отлично. А защо си се представил от името на фирмата - щял си да боядисаш онзи цокъл, след като никой не те е пращал. Този факт как ще обясниш?

- Кой е ходил там? Какъв цокъл? На госпожата и се е присънило.

Тогава скочи агентът, блондин с червено лице, закарал Лионело в комисариата, и кресна:

- Хей, ти, не повишавай тон! Разбра ли? Тук не се повишава глас.

Лионело, спокоен, с нахално лице, снижи гласа си почти до подигравателен шепот:

- Кой повишава глас? Госпожата се припознава, това казвам.

Госпожа Лурини се развика:

- Не, има доказателства: прислужницата го е видяла и го разпозна. Нали така, Джудита?

Прислужницата, селско момиче, съвсем като жената на Лионело, пристъпи напред:

- Видях те и още как. Беше точно ти.

- Е - намеси се комисарят, - сега какво ще кажеш?

- Казвам, че и двете грешат: и господарката, и прислужницата.

С една дума, Лурини крещя известно време, настоявайки да арестуват Лионело. Нас, другите бояджии, ни разпитваха без резултат, защото никой не искаше да прати Лионело в затвора за удоволствие на Лурини. От своя страна Лионело издържа очната ставка с непроницаемо лице и смая всички ни.

Накрая комисарят стана:

- Подпиши тук показанията си. И чуй какво ще ти кажа: ти, аз и всички тук присъстващи знаем какво е станало, нали? Мълчи, не съм свършил! Знаем как е било. Запомни това!

- Но аз нищо не знам.

- Не, знаеш. И ще ти дам един съвет: минавай далеч от Виа Систина! Разбра ли?

- Правосъдие, няма що! - извика госпожа Лурини тогава.

Ала Лионело, придружен от агента, беше вече на изхода, с лека усмивка на уста, спокоен, безразличен, хладнокръвен: тарикат.

По-късно, когато излязохме от комисариата, казах на Кико и на Джузепе:

- Видяхте ли Лионело? Човек не може да го познае!

Джузепе, стар бояджия, рече:

- Лионело никога вече няма да е същият. Опита хубавите и качествени неща в живота: Агатина, мотора, пуловера. Селският самун вече не му харесва.

Спомних си лицето на бедната Аниезе, съвсем като самун селски хляб, и въздъхнах:

- Ех, жалко, един приятел по-малко, един хитрец повече.

ЖИВОТЪТ Е ТАНЦИ

През март навърших осемнайсет и получих разрешение от баща си да зарежа учението. Това разрешение той ми го даде, след като изпадна в пълно отчаяние, защото бях повтарял четири години и единствен в класа аз носех дълги панталони. Баща ми, старомоден човек, ми разреши да оставя училището след поредния скандал - да не ви разправям! Викаше, че му разбивам сърцето и не знае какво да ме прави. Накрая ми предложи да стоя в магазина, голяма стара книжарница за канцеларски материали на доверие, около Минерва¹⁷. Подхвърлих нехайно:

Дори и мъртъв няма да стоя там.

Тогава ме хвана за ръката и ме изхвърли от стаята. И така, на осемнайсет години, поради отчаяние, бях свободен да правя каквото си искам.

Първо си купих страхотен червен пуловер, чифт американски джинси, прилепнали по бедрата, с тегели в бяло, шест джоба и етикет на задника, жълта кърпа за около врата и чифт мокасини с месингови катарами. Майка ми, понеже ме обича и винаги ми дава всичко, което поискам, ми подари за рождения ден малко портативно радио и уговори баща ми да ми купи мотор. Същия ден отидох при бръснаря и му наредих да ме подстриже като Марлон Брандо. Докато ме подстригваше, се приближи малко момиче и ме попита дали искам да ми направи маникюр.

Изгледах я от долу нагоре и без да е хубава, дори по-скоро грозничка, реших в сърцето си, че това е жената за мен. Не сбърках, беше Джакомина. Докато ми оформяше ноктите, говорейки, както обикновено за какво ли не, научих, че и тя обича рокендрол като мен. Определих и среща, веднага прие. Когато излязох от бръснаря, имах всичко: осемнайсет години, червен пуловер, джинси, прическа ала Брандо, радио, мотор и Джакомина. Най-после животът започна.

За мен животът се състоеше в рокендрол, нищо повече, но и нищо по-малко. Имах дявол в тялото си, бях кожа и кости, струваше ми се, че през онзи април пролетният вятър ме носи по улиците и той, вятърът, ухаещ на цветя и прах, следва красивите ритми на рокендрола. С джобове, пълни с монети от по петдесет лири, под ръка с Джакомина, междувременно изоставила занаята на маникюристка, обикалях по цял ден баровете, където имаше американски мюзикбокс. Влизах, пусках жетона за рокендрол и импровизирах някой номер с Джакомина между машината за кафе и касата. Започвах с движения на раменете и бедрата, с разтворени встрани ръце и зяпнала уста в единия ъгъл на бара; в противоположния ъгъл Джакомина правеше същото; танцувайки, се движехме един срещу друг, обкръжени от хора, постоянни клиенти на бара, наши приятели, които в пълна готовност ни следваха навсякъде. Тези приятели, най-вече момчета на моята възраст, ми се надсмиваха понякога, задето от всички момичета на разположение съм избрал Джакомина, всичките били по-хубави от нея. Вярно, както споменах, Джакомина не можеше да се нарече хубава: коси на конска опашка, остро личице, бледо, та чак безцветно, с по някоя пъпка, грозни очи с цвят на бягащо куче. Но под полата си имаше чифт дяволски крака, които никога не се изморяваха да танцуват и винаги бяха в такт с моите. Ясно бе, че между нас нямаше и сянка от онова, което се нарича любов; само рокендрол. Но какво е любовта в сравнение с желанието да танцуваш? Търкане, глупости, превземки, нищо, по-малко от нищо. Освен това от любовта човек натежава, оглупява; докато танцът те кара да летиш в живота като птица в небето. Не любов, трябват ни танци.

С Джакомина бяхме в пълно съгласие. Сутрин рано отивах да я взема с мотора, на кормилото бях завързал радиото; после литвахме нанякъде - на село, на морето, в предградията. Щом пристигнехме, включвах радиото на първото място, подходящо за танцуване и започвахме. Къде само не съм танцувал: върху пясъка на плажа, на асфалта по пътищата, на тревата по поляните, на площадите, в малките улички. Ако не ходехме извън града, тя идваше у дома, махахме килима в гостната и танцувахме. Или пък отивахме у тях, а понеже бяха бедни и нямаха гостна, танцувахме на етажната площадка. Както казах, денем обикаляхме от бар на бар, следвани от приятели, винаги танцувайки; вечер посещавахме един салон за танци и често около нас се опразваше - ние танцувахме, а другите в кръг пляскаха в такт с ръце. Понякога се събуждах внезапно в късна нощ и усещах как краката ми се движат сами под чаршафите, нетърпеливи да танцуват. Ех, колко бях щастлив! Така щастлив не съм бил през целия си живот.

За жалост, не можеше да продължава. Още по време на разходките ни бях забелязал, че Джакомина се притиска твърде много към мен, докато летяхме на мотора. А когато спирахме, тя танцуваше, да, но повече за да ми достави удоволствие, отколкото по свое желание. От време на време въздишаше, хващаше ме за ръка и ме гледаше с премрежен поглед. И ето че един ден, когато се разхождахме в боровата гора в Кастелфузано... не знам как стана, се оказахме прегърнати зад един храст в дълга любовна целувка. Щом се пуснахме, изръмжах сърдито:

- Това не биваше да се случва.

Тя попита:

- Защо, след като се обичаме?

Продължих ядосан:

- Какво общо има любовта? Така добре си бяхме без любов.

За мое учудване тя ме прегърна: плъзна ръце около кръста ми, обви ръката ми около раменете си, после извика с остър глас:

- Обичам те, обичам те, обичам те. Искам всички да го знаят: обичаме се и всички трябва да го знаят, да, да, да, всички.

Отблъснах я:

- Ехей, добре, но не се притискай прекалено.

- Защо, нали се обичаме?

- Да, но спазвай нужната дистанция.

- Ух, колко си лош. След като се обичаме, е редно да се прегръщаме, нали?

Аз, твърдо:

- Не, не е редно. Исках да танцувам с теб, не да се прегръщам.

А тя, гальовно:

- Алфредучо, ще правим и двете.

Край, от този ден нататък тя ставаше все по-прилепчива и все по-малко предразположена да лети с мен в буйния ритъм на рокендрола. Танцуваше, разбира се, но без ентусиазъм, а това е първото и най-важно условие да се танцува добре. И щом и се удадеше, веднага започваше да се притиска. Тогава я блъсвах толкова силно, че да остане без дъх. Но беше като да говоря на глух: колкото повече я отблъсквах, толкова повече тя се прилепваше. Понякога я предупреждавах:

- Днес танцуваме и толкоз. Разбрано?

Тя:

- Алфредучо, как ще издържа днес, без да ти дам поне една целувка?

Аз:

- Целувката настрана, остави я за утре. Днес само ще се танцува.

Тя изглеждаше примирена, но после коварно се нахвърляше и ме обсипваше с целувки. Почти се задушавах, както се случва с някои кучета, които обичат да си играят и ти се нахвърлят да те лижат по лицето. Накрая успявах да се освободя, изваждах от устата си два-три косъма, които в порива си тя ми напъхваше чак до гърлото, и и напомнях:

- Договорката ни не беше такава. Довиждане. Ще се видим утре.

Прибирах се вкъщи, слагах плоча, после друга, после трета; след като чувствах, че съм се успокоил, и телефонирах. Тя притичваше веднага. За една вечер всичко беше както преди, в добрите времена, танцувахме като навити. Тези завръщания в миналото се случваха все по-рядко. Нещо между нас бе свършило, чувствах го, докато танцувах с нея. И един ден и го казах:

- Ти, мила моя, не си същата като едно време.

Тя се заинати:

- Това е, защото те обичам.

Най-много ме ядосваше нейната мания да прави всичко пред публика. Рокендрола го играехме винаги пред публика, вярно е. Но едно е да танцуваш, друго - да се целуваш. Обяснявах на Джакомина:

- Същите, които пляскат с ръце, когато танцуваш с мен, ще те освиркат, ако ме целунеш. Всяко нещо с времето и мястото си!

Тя отвръщаше:

- Дори да е вярно, искам всички да знаят, че се обичаме, да, да, да, всички.

С една дума, вече не се разбирахме.

Един ден взехме автобуса, за да отидем при наш приятел, където се събирахме понякога и правехме състезания по рокендрол. Бях в лошо настроение, защото баща ми беше направил обичайната сцена на масата. Накрая, за да го успокоя, му обещах същия следобед да отида в магазина, за да свикна. Вътрешно, естествено, бях решил въобще да не ходя в магазина, но изпитвах нещо като угризение, а също и страх от следващата сцена, която баща ми щеше да ми направи веднага, щом разбере. Качих се намръщен в автобуса, с Джакомина стояхме прави на задната платформа. Тя, както обикновено, се беше прилепила към мен и ме гледаше с онзи лъскав поглед, който толкова ме дразнеше. Казах и:

- Зарежи този поглед.

А тя:

- Гледам те, защото си хубав. Дай ми целувка.

- Ти си откачена.

- Да, да, да, дай ми веднага целувка, искам всички да знаят, че се обичаме.

- Казах ти, зарежи. Днес не е моментът.

В отговор тя скочи, уви ръце около врата ми и ме целуна. Трябваше да чуете хората! Възрастен господин отбеляза:

- Не ви ли е срам? Това е безобразие, вървете си у вас да правите тези неща!

Джакомина, както се беше залепила за мен, отвърна:

- Защо? Ние се обичаме, можем да правим каквото си искаме и където ни харесва.

Възрастният господин:

- Госпожице, съчувствам на родителите ви.

Другите пътници не бяха толкова любезни. Един викна:

- Вървете в храсталаците на Вила Боргезе, там ви е мястото.

Друг коментираше:

- Гледай я тази повлекана. За кого се мисли? Хубавата мелничарка се изкачва по стълбата¹⁸!

Трети додаде:

- Колкото са по-грозни, толкова са по-безсрамни.

Аз, естествено, макар и против волята си, се видях принуден да защитя Джакомина, но както се случва винаги щом правиш нещо против воля, се изразих лошо:

- Я млъкнете, това е само завист!

По-добре да не бях го казвал. Хор от протести посрещна думите ми; кондукторът сметна за необходимо да ни порицае; и понеже му отвърнах да си гледа продажбата на билети, той спря автобуса и ни накара да слезем.

Каква случайност: оказахме се точно при Минерва, където е книжарницата на баща ми. Чувствах се напълно спокоен, все едно инцидентът в автобуса бе станал преди месец. Сбогувах се:

- Чао, Джакомина.

- Но аз...

- Сега отивам в магазина, обещах на баща ми. Боя се обаче, че между нас има недоразумение.

- Какво недоразумение?

- За теб най-важното нещо в живота е любовта. За мен знаеш кое е. Е, сега се прибери вкъщи; ще ти се обадя.

- Ще се обадиш ли?

- Непременно.

Стояхме на площада пред църквата, срещу мраморното слонче¹⁹. Знаех, че никога повече няма да и се обадя; докато се отдалечавах, тази мисъл ми донесе невероятно облекчение. Обърнах се назад, за да я видя за последен път; изпитах чувство на силна радост, че е сама: значи беше вярно, бях я оставил, бях се откъснал от нея, отивах си наистина. С почти танцова стъпка влязох в книжарницата, пуста в този ранен следобед и весело поздравих възрастната продавачка:

- Здрасти, Биче.

Носех си портативното радио, отидох до масичката да го оставя и добавих:

- Дойдох да ви помогна. Ако не ви е неприятно, ще пусна малко музика.

Белите завеси на витрините бяха спуснати заради лятното слънце; в книжарницата, сред всички тези шкафове, отрупани с канцеларски материали, цареше мека сянка, приятен мирис на хартия, успокоителна тишина. Пуснах радиото под сурдинка и се опънах в задното помещение върху стария диван, твърд и прохладен, с глава ниско долу и крака върху облегалката. Под приглушените ритми на танцова мелодия бях почти задрямал, когато дочух едно гласче да казва:

- Четири големи листа за рисуване...

Скокнах, познал гласа на Джиневра, момиче от лицея по изкуствата, също фанатичка на танца, и тя с конска опашка като Джакомина. Беше руса, с лице на албинос и сини очи като от порцелан, с палаво изражение. Притичах в главното помещение, грабнах листовете от ръцете на Биче:

- Тази клиентка ще я обслужа аз. Как си, Джиневра?

- О, Алфредо.

- Листовете ще ги вземеш после. Сега ела отзад, искам да чуеш нещо.

Тя ме последва, аз затворих вратата под носа на слисаната стара Биче и веднага пуснах радиото с пълна сила. Нямаше нужда да обяснявам нищо - тя вече беше разбрала. Хванах я през кръста и се впуснах в дяволски танц, влагайки двойната радост: бях се отървал от Джакомина и намерих кой да я замести. Накрая и двамата паднахме без дъх на дивана и аз казах:

- Тогава ще се видим тази вечер, ще те взема от къщи.

- А Джакомина?

- Не мисли за Джакомина. Ще дойда да те взема в девет. Но, да се разберем: с мен идваш да танцуваш.

- Че за какво друго да идвам?

ИЗПРЕВАРВАНЕ

Човек не може да живее с две страсти едновременно. Страстта към колата, която най-накрая успях да си купя, ме отвлече от любовта към Инес, а смятах да се сгодя за това момиче. Това стигаше на Тулио, моя най-голям приятел, да се намърда между Инес и мен и да се опита да ми я отмъкне. Ех, приятели! Не ми се говори за тях. Но ако наистина се налага да говорим, трябва да призная, че приятелството е хубаво и добро, докато не се появи жена. Да вземем един кокошарник: два петела кълват заедно, пеят заедно, спят заедно. Пуснете в кокошарника една кокошчица красавица, от онези съвсем белите с червено гребенче и - сбогом, мир! Петлите започват да се нападат и да си кълват очите.

Какво е мисълта: каквото и да прави човек - дали се разхожда, или работи, дали е сам, или в компания - мисълта се появява като нещо неразбираемо и именно защото е непонятна, я оглеждаме от всички страни и това никога не свършва. Непонятна е, защото обичаме. Така беше с Инес, докато не си купих колата; щом я купих, същото започна да ми се случва с колата. Опитай се да разбереш, ако можеш! Инес беше от плът и кръв, колата - от стомана; Инес имаше хубаво кръгло лице с черни нежни очи и винаги засмени устни. Колата с нейната муцуна в броня приличаше на озъбено куче; Инес, макар и дребна, беше изваяна, направо излята, колата -подобно на всички коли - сандък. Въпреки това мисълта за колата полека-лека измести мисълта за Инес. И де да бях се задоволил с мисленето! Бедата е, че говорех за това, а другите го забелязваха повече, отколкото съм предполагал. Един ден Тулио ми го каза в присъствието на Инес:

Джиджи, вече не мислиш за друго, освен за колата. На твое място, Инес, бих ревнувал.

Инес се усмихна:

- Джиджи, затвори очи и ми кажи какво виждаш: два крака или четири гуми?

Естествено, отвърнах:

- Два крака. - Но лъжех.

Бях видял четири колела, четири хубави колела с нови гуми, които, както знаех, ме очакват на ъгъла, за да ме закарат където искам.

Достатъчно! Неотдавна, една сутрин, беше неделя, звъннах по телефона на Инес, че ще мина да я взема, за да идем до морето. Исках да бъда сам с нея, предупредих я. Възнамерявах да говорим за годежа. Доволен и лек, слязох в гаража под къщи, изкарах моята двуцветна хубавица в сиво и синьо и първо отидох да заредя на ъгъла на Виа Кандиа, където поисках пълно обслужване: бензин, вода, моторно масло, гуми, дори и дестилирана вода за акумулатора, както и измиване на предното стъкло. Качих се, включих първа, после втора, трета, изминах целия булевард „Джулио Чезаре“ на четвърта: истинско удоволствие. Колата не вървеше, а просто поглъщаше пътя; двигателят издаваше любовен шепот, все едно пчелички из разцъфнали поляни през пролетта. Още щом завих по Пиаца дела Либерта, видях Инес, ала тя не беше сама.

Обърках се. Бях я предупредил, че искам да сме двамата. Още по-зле се почувствах, когато видях кой е другият - Тулио. Вече знаех, че Тулио, мой приятел и ортак в търговията с аксесоари, заглежда Инес; присъствието му онази сутрин го потвърждаваше. Трябва да добавя - силният, хубавият между нас беше той: висок, широкоплещест, с малка глава върху шия на бик. Докато аз бях дребен и кльощав, само трескавите ми интелигентни очи напомняха, че на света съществува не само сила. С неприязън забелязах как се е издокарал Тулио: фланелка на червени и сини

райета и тъмносини шорти за плаж; поготин от обикновено. Като стигнах до двамата, спрях, отворих прозореца и поздравих сухо:

- Здрасти, Тулио.

Инес весело обясни:

- Тулио ми се обади и го поканих да дойде и той.

Тулио безочливо се усмихна:

- Нали няма проблем, а? И без това за теб най-важното е да караш колата, нали?

Непредпазливите му думи ми подействаха по-силно от отрова. Отговорих с вид на будала:

- Защо не?! За мен е важна колата, останалото е без значение. Хайде, качвайте се.

Качиха се: Инес на задната седалка, Тулио - отпред. В първия момент положението ми хареса, но много скоро се усетих, че няма защо да съм доволен. И действително - Тулио веднага се обърна към Инес, тя се наведе към него. И докато аз внимавах в пътя, те започнаха оживен разговор, съвсем като влюбени или каквито скоро щяха да бъдат. Какво си казваха? По малко от всичко: шеги, намеци, комплименти, инсинуации, полуфрази, хвърлени думички... Най-много ме дразнеше тонът: възбуден, проникващ, палав, съвсем като двама, които се разбират и не им пука какво си говорят, и без това всичко е уговорено.

В това време излязохме от Рим и се понесохме по Виа Аурелия. Идеята беше да отидем в Санта Маринела, вече беше късно, налагаше се да се бърза. Да бързам, лесно е да се каже. През цялото време се намирахме в колона от коли, големи и малки, италиански и чужди, луксозни и малолитражни. От време на време се виждаше по някой камион цистерна за мляко, някой автокар на морските колонии, управляван от луд, който изпреварваше сякаш кара моторетка. Превключих на ниска скорост и навярно щях да продължа така, ако онези двамата до мен не ми играеха по нервите с дрънкането си. Не знам как и защо, но изнервянето и ревността се отразяват на карането ми и аз ускорих, вероятно с мисълта да стигнем по-бързо в Санта Маринела и да се сложи край на този техен прекалено конфиденциален разговор. И така, започнах да изпреварвам колите една след друга, както се нижат перли. На настойчивото ми клаксониране някои веднага се отдръпваха встрани, добри шофьори, които спазваха правилата за движение; но други по никакъв начин не допускаха да бъдат изпреварвани. Забелязах, че възпитаните коли са най-мощни, онези огромни и луксозни, управлявани от хора, на които не им пукаше за изпреварването; и без това знаеха, че стига да искат, могат да карат по-бързо от всички. Най-кофти бяха малолитражните коли, пълни с жени и деца, карани от главата на семейството. Тези клетници, прекарали седмицата, седейки в офиса, искаха да покажат на децата и на жената, че са спортни натури, тарикати, яки момчета; така в момента на изпреварването, вместо да намалят и да дадат път, натискаха газта. Бих ги избил, още повече че докато те - сериозни, уважавани, невъзмутими - ускоряваха до край колата на изплащане, цялото семейство ме оглеждаше през задното стъкло с подигравателни и триумфиращи физиономии, все едно казваше:

- Минахме те. Татко е по-бърз от теб.

Гледах ги и се питах защо такива лица в магазина или на улицата щяха да са ми симпатични или безразлични, а от задното стъкло на колата ми се струваха толкова противни. Междувременно отминахме разклона за Фреджене и наближавахме Ладисполи.

Освен бъбренето на Инес и Тулио и антипатичните лица на неделните семейства, още нещо ми действаше на нервите: от време на време Тулио прекъсваше флиртуването с Инес, за да ме окуражава - негова щедрост - да изпреварвам. Подвикваше:

- Давай, Джиджи, мини тази малолитражка.

Или:

- Дай му да разбере, издухай го, какво чакаш?!

А също и:

- Карай, от какво се боиш, включи трета и я изпревари!

Ако бяхме сами, не беше изключено да се позабавляваме и да си направим някое и друго надбягване. Но с нас беше Инес и никой не бе в състояние да ме убеди, че Тулио не го прави, за да ми отклонява вниманието и в същото време да си прави каквото си иска с нея. На всичко отгоре с лек нюанс на подигравка.

Малко като влюбените в обществените градини, които казват на досадното дете:

- Браво, хайде сега върви да играеш на топка!

Излизах от кожата си, но вместо да намаля и да карам спокойно, както би трябвало, ядът ме тласкаше да се поддавам на навивките и да продължавам да изпреварвам, а колкото повече го правех, толкова повече се ядосвах при мисълта, че така давах право на Тулио, който ме смяташе за хазартен тип: достатъчно е само да ми сложи ръцете върху кормило и ще се оставя да ми отмъкне момичето.

Аз обаче ги държах под око. Тулио седеше обърнат назад, с прегънат върху възглавницата крак и впити в облегалката ръце; Инес се навеждаше към него и с една ръка се държеше за облегалката, макар че не беше нужно. В един момент незабелязано обърнах огледалцето и вече виждах не пътя зад мен, а облегалката с техните ръце. След малко забелязах как ръката на Тулио се плъзга внимателно и бавно към китката на Инес и я покрива. В същия момент Тулио подвикна:

- Давай, Джиджи, мини тази малолитражка, какво чакаш?!

Погледнах пътя: ставаше дума за колата пред мен - караше бързо. Беше старо комби, на покрива му беше завързана бебешка количка. Вътре се виждаше обичайното меле от жени и деца; на кормилото както винаги главата на семейството, с къс, дебел врат, черни космати ръце, стиснали волана - марионетка. Когато преместих поглед от ръцете на Тулио и Инес към колата, първо видях не шофьора, а лицето на шестгодишно момченце, грозно и бледо, с щръкнали уши, което правеше гримаси и се плезеше. Детето гримасничеше, защото мислеше, че аз съм бесен, задето баща му ме е изпреварил; а аз, не знам защо, сметнах, че ми се подиграва заради Тулио и Инес. Погледнах го със смръщени вежди. Майка му беше обвила ръка около гърдите му, а то бе залепило нос о стъклото; погледна ме отново и ми се изплези. Вдигнах поглед към огледалото и видях как Тулио обхвана китката на Инес и започна да я гали по ръката. В същото време лицемерно подхвърли:

- Хей, да не си омагьосан? Дай газ!

Инес, с премалял от любовно смущение глас, потвърди:

- Караме много бавно... така никога няма да стигнем в Санта Маринела.

Отвърнах:

- А, така ли, не се движим достатъчно бързо? Сега ще видите.

Намирахме се на прав участък, чак в далечината завършваше с изкачване. Отдясно, на най-високото място на терена, имаше ограда, отляво редица от чинари, наклонени към пътя, а стеблата им боядисани в бяло. Включих трета, натиснах докрай газта, надух клаксона и полетях с пълна скорост, с мощен рев на мотора. Ще повярвате ли? Бащата на семейството, вместо да отбие вдясно при моя сигнал, застана в центъра на шосето и ускори и той. Така бях принуден да остана зад него. Тулио възкликна:

- Хей, какво правиш! Не те ли е срам?

После вдигнах очи и видях, че момченцето ми се плези. Тогава застанах отново вляво, надух клаксона и се изравних с комбито. Бяхме почти в края на правата отсечка, където започваше нагорнището. Главата на семейството даваше газ, аз не успявах да го задмина и умирах от яд. Неочаквано започнах да го настигам. Но точно тогава от завоя излезе кола право срещу мен, с умерена скорост, ала достатъчна, за да попречи на изпреварването ми. Трябваше да се откажа и да се прибера отново. Не знам обаче кой дявол ми пошушна да изпреваря. Колата на главата на семейството също ускори, едва успях да се дръпна плътно вляво, в канавката, за да избегна челния удар, и забелязах как дънерът на един чинар пред мен се приближава. Стори ми се, че чух гласа на Тулио да крещи:

- Спри, спирачка!

После не усетих нищо повече.

Безсмислено е да разказвам по-нататък: купете си понеделнишкия вестник и ще намерите подробностите. Искам само да кажа, че единствен аз се отървах леко: десет дни, ако няма усложнения, каквито, за щастие, нямаше. Но Тулио беше със счупен крак и прекара два месеца в болницата, където ходех всеки ден на посещение. Инес си счупи ръката, която с такава кротост бе оставила на ласките на Тулио, и си я носи в превръзка около врата повече от месец. За колата по-добре да не говорим; в близките дни ще я продам за скрап. Но знаете ли какво ми каза доктор Фронтини, буден младеж, който лекуваше Тулио и на когото разказах най-подробно как се случи всичко?

- Подсъзнателно сте искали да унищожите колата, която ви е пречела да обичате Инес, да убиете от ревност приятеля си, да убиете себе си от отчаяние, защото вече не сте обичан и да накажете приятелката си за изневярата. И частично успяхте.

Попитах го:

- А ще ми обясните ли какво е подсъзнание?

Той отвърна:

- Онова, което не знаем за самите себе си.

Тогава казах:

- Може би! Аз исках само да направя изпреварване и не успях, това е всичко.

Но след инцидента се отказах да шофирам и се сгодих за Инес. А Тулио? Двамата сме отново приятели, както преди.

СЛУГИНЯТА ГОСПОДАРКА

През онази пролет си бях създал навик да ходя всеки ден към пет часа на Пиаца дела Либерта и да заставам пред неголяма сграда. Там работеше момичето, което ме интересуваше в момента. Шофьор съм и бях само с един клиент. Този странен тип правеше совалка между Рим и Милано с влак или самолет по работа; според него работата не можела да се върши чрез кореспонденция. През по-голяма част от времето него го нямаше и аз бях свободен да правя каквото искам. Момичето се казваше Адалджиза и целият квартал я знаеше заради красотата и: брюнетка, косите и започваха ниско на челото, на човек му идваше да ги дръпне, толкова бяха лъскави, силни и гъсти; лицето и широко, със светли очи и червени устни; тялото и стегнато и твърдо като статуя. Ходеше с вдигната глава и изпъчени гърди, величествена, това я правеше да изглежда висока, а всъщност беше по-скоро дребна.

За някои жени с пищна фигура се казва, че тялото им говори. От това, което Адалджиза ми казваше с личността си, се самозалъгвах, че няма да е трудно да я покоря. Също и поради колата, защото е всеизвестно - за жените тя е неустоима: никоя не отказва един кръг с кола.

Но каквото и да говореше тялото на Адалджиза, първия път, когато се приближих, спрях колата и отворих прозорчето, отговорът и прозвуча много сухо:

Предпочитам да ходя пеша, полезно е за краката.

След първия опит я спирах още няколко пъти и винаги получавах отказ; накрая престанах да си въобразявам и реших, че тялото на Адалджиза вероятно говори, но казва лъжи. Тогава започнах да я наблюдавам: така открих, че тя наистина не се качва на кола, че - рядък случай -няма приятел, разполага с два свободни дни в седмицата, неделя и четвъртък, но ги прекарва вкъщи или излиза с приятелка; и въобще беше онова, което обикновено наричаме сериозно момиче.

След последното разкритие би трябвало да спра да се интересувам от нея, но се оказа твърде късно: бях влюбен. За да не бия на очи, свикнах да паркирам колата наблизо, около пиацата на таксита, отивах пред къщата и заставах на пост, както споменах, между пет и седем. Прекарвах известно време с шофьорите на таксита, хора разпуснати, схванали маневрите ми, но се правеха на нищо неподозиращи; или сядах срещу входа на пейка в сянката на едно дърво. Накратко, разбрах всичко за нея и за семейството, при което работеше, по-скоро за техните навици между пет и седем часа. Семейството не беше многолюдно: баща вдовец, дъщеря около двайсетгодишна и син на петнайсет. Точно в пет бащата излизаше от къщи. Той беше възрастен мъж, облечен целият в сиво и черна шапка с широка периферия. Беше адвокат по наказателно право, както ми казаха, много добър в оправдаването на най-големите крадци и дори убийци, хванати на местопрестъплението. Имаше повехнало лице и увиснали бузи като на ловджийско куче, шкембе, но не голямо, и понеже носеше широки дрехи, то съвсем се губеше. На устната му висеше неизменна цигара, а пардесюто му беше посипано с пепел. Навярно беше неутешим вдовец, защото носеше траура на ръкава си вече пет години, след като жена му бе починала, и поне веднъж в седмицата ходеше на гроба и.

Това го научих от неговия шофьор - паркираше колата близо до моята. Разказа ми колко често кара адвоката във Верано. Там той отивал да коленичи на гроба и плачел, а после избърсвал с кърпичката си надгробната плоча от нападалите листа, прах и цветен прашец. Кантората на адвоката не беше далеч - някъде около Съдебната палата - затова най-често ходеше пеша. Колата, стара, черна и прашна, я ползваше дъщерята. Тя излизаше половин час след бащата. Беше грозничко момиче с тъмни коси, дребничка, облечена в черно, със слабо бяло лице. Ходеше с колата далеч, в селата около Рим: разпределяше храна, извършваше благотворителност; често я виждах да се качва в колата с някой свещеник или с една-две монахини. Към шест излизаше синът, хубаво момче, здраво, чисто, скромно. Изкарваше през портала мотора си, завързваше на седалката пакет книги и изчезваше. Отиваше да учи при приятел в другия край на града. Най-после, към седем се появяваше Адалджиза. И след целия този траур и тъга в семейството, честна дума, беше удоволствие да я види човек: винаги облечена в ярка рокля, огнено червено или сигнално зелено; винаги с вид сякаш върви срещу вятъра, по-самоуверена от лодка по морски вълни.

Тогава аз се отделях от пейката или от групата шофьори, приближавах я и и предлагах учтиво:

- Добър ден, госпожице... желаете ли да ви повозя?

Тя вдигаше към мен хубавите си очи и отговаряше с едва загатната усмивка:

- Благодаря, нямам време, някой друг път може би... - или нещо такова.

С една дума - не искаше. Аз я следвах крачка по крачка, като и говорех; а тя, както вървеше, ми отговаряше, но беше разсеяна и ме държеше на разстояние. Отивахме към Пиаца Кавур, където из околните улички беше пълно с хранителни магазини, там тя пазаруваше за вечерта. Както отбелязах, следвах я дори вътре в магазините, виждах как всички продавачи я изяждат с поглед и и подхвърлят по нещо шеговито, но тя не отговаряше. На излизане от последния магазин и предлагах да нося покупките; тя приемаше и така заедно се връщахме към Пиаца дела Либерта, като си бъбрехме. Възползвах се да печеля точки, ала винаги удрях на камък. Питах я например:

- Как е любовта?

Тя отвръщаше през смях:

- Любовта? Че кой я е виждал или опитвал?

- Ако желаете, ще ви науча?

- Много благодаря... предпочитам да си остана невежа.

Винаги имаше готов по някой обезсърчителен отговор. И забележете: не бяха отговори на неопитно, наивно момиче, а на жена, наясно с всичко, със свое мнение и цели. Какви? Мистерия.

Понякога се опитвах да я насоча към по-сериозен разговор. Един ден я попитах дали е доволна от семейството, за което работи. Отговори:

- Добри хора са, религиозни и почтени, освен това няма много работа: госпожицата ми помага в чистенето и дори в готвенето.

Аз настоях:

- А не предпочитате ли да се омъжите, да имате съпруг и да си стоите вкъщи?

Тя сведе поглед и каза въздържано:

- Съпруг ли, не... предпочитам да остана стара мома.

Стори ми се обаче, че при тези думи се усмихна едва-едва с края на устните.

Въобще, като я видях такава сериозна, независимо от несериозния и външен вид, се отказах от идеята за кръгчето с кола и се замислих да се оженя за нея. Рекох си: сигурно държи на традицията и чака да и направя предложение по правилата, а аз бъркам тактиката. Като и кажа, че искам да се оженя за нея, ще приеме. Една вечер пак се връщахме от пазар и аз пак бях

натоварен с обичайните покупки. Реших се:

- Госпожице, мислих много и се убедих, че ние двамата сме създадени един за друг.

Тя отвърна сухо:

- Нима? А пък аз да не се досетя.

- Така е, ако нямате нищо против, можем да се сгодим.

Този път тя се разсмя:

- Ние двамата да се сгодим? Съжалявам, но сте сбъркали човека: не мога да се сгодя нито за вас, нито за друг.

- И защо?

- Защото две не прави три... сега, дайте ми покупките: довиждане и всичко хубаво.

Взе набързо пакетите и изчезна в тъмния вход, а аз останах зяпнал от смайване.

Ухажвах я повече от шест месеца, почти всяка вечер я чаках от пет до седем на Пиаца дела Либерта пред дома и, освен когато шефът ми беше в Рим. Изгарях в това очакване, приемах нейните отговори за окуражаващи, търсех да открия в очите и знак на симпатия, каквато нямаше, мечтаех, когато вечер се сбогувахме и тя оставяше макар и само за миг ръката си в моята... Накратко, неусетно се бях уморил. Изведнъж след това „две не прави три“ умората ме обзе напълно и непреодолимо. На другия ден не отидох на Пиаца дела Либерта. Но бях много тъжен; през следващите месеци животът нямаше никакъв вкус, не предлагах на момичетата да ги повозя и когато шефът отсъстваше, прекарвах времето си в моята стая, пушех и гледах в тавана. Мислех за Адалджиза, така е, ала с огорчение и почти с враждебност: защо ми отказа? И то по този начин?

Лятото отмина. В началото на зимата моят странен, капризен шеф ми съобщи, че се установява окончателно в Милано и няма повече да прави совалка между Рим и Милано, а там колата ще си я кара сам. И, както обикновено, едно нещастие води друго: Адалджиза не искаше да знае за мен, а сега останах и без работа. Изчитах съобщенията във вестниците, ходех на интервю, но поради една или друга причина не ме назначаваха. Шофьори в Рим има много, аз бях работил само за един, а той, неизвестно защо, не ми даде препоръка; на всичкото отгоре не знаех и адреса му. Така стигнех ли до графата информация, отбелязвах, че не мога да дам такава, хората свиваха устни и ме отпращаха.

Един ден прочетох съобщение, което ме заинтригува: някой си имаше нужда от шофьор и живееше на Пиаца дела Либерта на същия номер, където беше Адалджиза. Вижте само как е устроен човек: веднага реших, че може да е същото семейство, и всичките ми илюзии се върнаха. Рекох си:

Кой знае, ако живея в същата къща като нея, дали пък няма да ме приеме.

Оказа се същото семейство. Когато открих това при портиера, изпитах радостта на крадец, на играч на тото, установил, че държи печелившите числа. С ликуваща душа се отправих нагоре по стълбите, мислейки:

- Улучих право в десетката... да не се казвам Джовакино, ако този път не успея още с влизането си в тази къща.

Право да си кажа, сега вече не исках нито да се оженя за нея, нито да я обичам, а само да и отмъстя за всички усилия и изтърпени унижения.

Взех стълбите по четири наведнъж, позвъних на вратата, потрепвайки от нетърпение, и си представях: сега тя ще дойде и ще се гипсира, като ме види; ще се направя, че не я познавам, ще кажа, че идвам във връзка с обявата; тя ще мине пред мен, за да ме въведе при адвоката, а в коридора аз, колкото да и дам да разбере кой съм и какво искам, ще я плесна яко по

самодоволния задник.

Фантазии. Вратата се отвори и пред мен вместо Адалджиза застана възрастна прислужница с боне и престилка. Аз бях този, който се гипсира, но се овладях и обясних за обявата. Тя мина пред мен по коридора, целия в шкафове, претъпкани с документи. Остави ме в салон, потънал в сянка, като ме уведоми:

- Госпожата сега ще дойде.

Още една изненада: адвокатът, толкова неутешим, така привързан към гроба на съпругата си, се е оженил отново. Сега започвах, както ми се стори, да разбирам: новата съпруга не е одобрила Адалджиза и я е уволнила. Мислех за тези неща и гледах през прозореца тъй добре познатите ми дървета и пейки на Пиаца дела Либерта. Неочаквано чух глас да пита:

- Вие ли сте шофьорът?

Обърнах се и се намерих очи в очи с Адалджиза.

Не беше облечена нито в червено, нито в зелено, а много сериозно, в черна рокля от коприна с волани. Разбрах, че не е слугинята, а господарката - беше отрупана с бижута: масивни златни гривни, пръстени на всички пръсти, обеци, колие от перли. Но си беше същата Адалджиза. За момент и тя забрави, че е господарката, и като ми протегна двете си ръце, възкликна със смях, в който звучеше цялото и задоволство:

- Джовакино, не ме ли позна? Аз съм Адалджиза... омъжих се преди четири месеца.

Забелязах това „ти“, тъй безконтролно и радостно; докато беше слугиня, ми говореше на „вие“. Но веднага се поправи, защото беше умна жена и без извъртане подхвана:

- Дошъл си за онази обява... бих те наела, защото знам, че си доверен човек... но, трябва да ме разбереш: тук, в квартала, са ни виждали заедно толкова пъти, може би съпругът ми те познава... не бих искала... и без това се говори какво ли не по мой адрес.

Отвърнах сухо, тръгвайки към вратата:

- Радвам се, много се радвам, че сте се омъжили... поздравления... а госпожицата и брат и?

- Отидоха да живеят самостоятелно.

Погледнах я, докато ме изпращаше до изхода, и осъзнах, че всичките тези волани криеха корема и: Адалджиза беше бременна - ето че и този път тялото и говореше, но не казваше лъжи. Кимнах:

- Поздравления и за бебето, което е на път.

Тя отвърна с въздишка:

- Благодаря... той е толкова щастлив... да се надяваме, че ще бъде момче.

После се сбогува с усмивка, но без да ми подаде ръка. Излязох, слязох по стълбите и от Пиаца дела Либерта за последен път погледнах портала, пред който бях въздишал в продължение на шест месеца от живота си.

СМЕХЪТ НА ДЖОЯ

Да се окажеш без пари през който и да е ден от годината, е лошо, но на Нова година е по-лошо, ако не за друго, то защото през новогодишната нощ улиците на града са изпълнени с хора, които пилеят парите с шепи. С тази мисъл в главата се колебаех на прага вкъщи, когато един забързан минувач с момиче под ръка се спря и каза:

- Добър край и добро начало... Марио, какво правиш?

Беше Руджеро, черноборсаджия от Виа дел Г амберо, филиал за американски цигари и други такива. Не сте ли виждали Руджеро? Е, тогава ще ви го опиша. Руджеро не изглежда това, което е, а това, което е, никой не може да го допусне. Дребен е, толкова дребен, че веднъж, като пробвах пардесюто му, останах със заклещени ръце и ръкави до лактите. Пипнете ли обаче бицепсите му, ще ви се видят по-яки от стоманени въжета - да не го очакваш от категория перо, към която принадлежеше. Изглежда нежен, къдрокос блондин; всъщност е агресивен и нахален. Твърди, че няма нищо по-хубаво за самочувствието от истинската караница. И наистина, той си търси скандалите със свещ. Недоволен от срещата, отговорих вяло:

- Нали виждаш: чакам.

- Кого чакаш?

- Добра душа, с която да дочакам полунощ.

- Ее - разпери ръце той, - тогава ела с нас... познаваш ли Джоя?... Първо отиваме при мой познат на хубава гощавка... После ще наминем в студиото на един художник, приятел на Джоя.

Джоя, пищна брюнетка, два пъти по-едра от Руджеро, професионален модел, ми се усмихна и аз, нали съм слабохарактерен, не устоях:

- Добре, да вървим.

Тримата стигнахме до Пиаца ди Спаня, откъдето щяхме да вземем такси.

- Моят познат е шофьор - обясни ми Руджеро в таксито - и ми обеща по-късно да ни откара с неговото такси до художника.

Забелязах колко напрегнат е Руджеро - от време на време един нерв трепваше под тънката му бяла кожа около челюстта.

- Тази вечер не е добра - добави той. - Тази вечер сърцето ми подсказва, че ни трябва хубава кавга... усещам нещо като сърбеж.

Джоя, която се смееше на всичко, избухна в смях, после го помоли:

- Нее, Руджерино, бъди добър... Нова година е... Ако се караш на Нова година, ще ти върви на кавга цяла година.

Докато си говорехме каква кавга иска да предизвика Руджеро, стигнахме до сградата, където живееше шофьорът, близо до Порта Портезе.

Нагоре по стълбището, огромно и тъмно, Руджеро вземаше по четири стъпала наведнъж и повтаряше:

- Бързо, искам хубава гощавка. Ако не побързаме, няма да заварим нищо.

Да бе, гощавка, и то каква! Както се оказа, дори не ни очакваха; Руджеро навярно беше взел за покана обикновена любезност, едно „заповядайте!“. В отворената врата се появи първо шофьорът, загърнат в палто и шал, после известен брой деца от всички възрасти, след туй една баба, стара-престаряла - майката на шофьора, после жена на определена възраст, и тя съсухрена

- сестрата.

- Аз съм Руджеро - подхвана Руджеро, установил, че те не го познават. - Каза ми да дойда и аз дойдох.

- А, да - махна шофьорът, - ти си Руджеро... все едно, влизай, щом си дошъл.

- Как така „все едно“? - разгорещи се Руджеро и се ядоса, защото Джоя, както обикновено, прикриваше смеха си с ръка.

Влязохме в ледено студената къща, беше по-студено от пещера. В огромната стая, с много висок дървен таван, от една греда висеше гол проводник с лампа без абажур и заслепяваше очите. Висеше точно над голяма маса, върху която в кръг бяха наредени много папки, с разсипан по тях боб: беше томбола. Колкото до гощавката, Руджеро явно не бе разбрал: освен няколко бутилки вино и поднос с коледни сладки, нямаше нищо друго. Шофьорът обаче, добър човек, искаше да бъдем весели и предложи заради нас да започнат томболата отново, а дотогава да ядем и пием. Седнахме в онзи студ, без да си сваляме палтата. По едно време от отворената врата на съседната стая долетя плачлив женски глас:

- Кой е?

- Руджеро - отвърна шофьорът, - един приятел.

- Кой Руджеро? Обзалагам се, че е някой авантаджия от ония, дето обикалят в нощта на Нова година... Казах ти сто пъти да не каниш в дома ни кучета и свини.

При тези думи Руджеро помръкна, а Джоя първо стана яркочервена, после довърши смеха си, като се обърна настрани, почти под масата.

- Жена ми, лежи болна от грип - обясни шофьорът смутено и взе торбичката с номерата от томболата.

- Е, да играем, започвам... готови ли сте всички? Ето първото число: седемдесет и седем, краката на жените.

Но вечерта отиваше на зле, веднага го усетих. Руджеро беше гневен, задето шофьорът не го позна и нямаше нищо за ядене; Джоя, от своя страна, само се смееше, като се прикриваше с ръка; шофьорът, едър набит мъж с грубо червендалесто лице и възпалени малки очи, ни гледаше подозрително и докато вадеше числата, пиеше: една бутилка само за него стоеше до чашата му От време на време някое от многото деца се разплакваше; старицата - оказа се глуха - започваше да протестира, понеже никой не я поглеждал и кой знае колко числа е пропуснала; от съседната стая болната съпруга изстрелваше по нещо лошо против мъжа си и против нас. Джоя пък се беше подула от потискания смях и бе станала тъмно червена в лицето.

Този неин смях най-после се хвърли в очи на шофьора и с плачевен пиянски глас той попита:

- Вие, госпожице, надсмивате ли ми се?

Джоя избухна в искрен смях:

- Не, смея се, защото си мисля какво ще кажа на приятелките си, когато ме попитат как съм прекарала Нова година.

За всеобщо учудване шофьорът, по-скоро сантиментален тип, вместо да се обиди, изпадна в съжаление:

- Вие сте хубаво момиче, но със сигурност не сте толкова добра, колкото хубава... вие сте без сърце.

- Какво общо има това?

- Да, вие сте безсърдечно момиче... а домът, където прекарвате Нова година, е дом на почтени хора.

- Но кой казва нещо?

- Да, хубава госпожице, аз съм честен човек, попитайте в махалата, където съм познат с

почтеността си... кълна се над главите на тези мои създания, аз съм честен човек... Повечето, когато изключат зелената светлина в края на курса, казват поне сто лири отгоре... а аз съм честен и тези мои създания са ми свидетели... Вие, госпожице, нямате никакъв повод да се смеете: на Нова година сте в почтен дом с почтени хора.

С две думи, той плачеше, а Джоя се смееше по-силно от всякога, толкова буйно, че едва не падна от стола. Децата около масата вдигаха невъобразима врява: едно плачеше, друго протестираше, трето искаше томболата да продължи.

Тогава от съседната стая се развика ядосаната съпруга:

- Защо се забъркваш с тази сбирщина?

Тези думи бяха искрата, която подпали желанието на Руджеро за кавга. Той стана и се закани с юмрук под носа на шофьора. Последният, уплашен, се опита да стане, олюля се, хвана се за покривката и падна на пода, изпънат в цял ръст, като повлече покривката, папките, боба, бутилките и чашите. Едва успяхме да го вдигнем. Той плачеше и повтаряше, че е честен човек. Накрая Руджеро го прекъсна:

- Хайде, стига глупости, закарай ни, както обеща.

- Къде?

- Където трябва да отидем... с твоето такси.

- Какво такси? Таксито го държа в гаража.

Тогава се разнесе викът на сестрата:

- Полунощ е, да пием.

За да излезем от положението, вдигнахме чаши и с малкото останало вино си пожелахме взаимно щастие и късмет през цялата година. Накрая, докато шофьорът продължаваше да плаче и да ни уверява, че е честен човек, си тръгнахме.

Намирахме се на стара улица, потънала в непрогледна тъмнина, от време на време някой прозорец се отваряше и бутилка или изгоряла крушка прелитаха във въздуха и се пръсваха право в краката ни. Тук-там в квартала се взривяваха бомбички; от прозорците на партерните апартаменти достигаха гласове на хора, които се поздравяват, ядат и се радват. Сега Джоя вървеше прегъната на две от непосилен смях; още повече се смя, когато от някакъв прозорец изхвърча бутилка и улучи Руджеро по главата: за щастие, той беше с шапка, а и бутилката се оказа празна. Пазехме се от падащи от прозорците предмети и тичахме срещу ледения вятър и така изминахме цялото разстояние покрай реката и стигнахме до Пиаца Кавур. Джоя предложи:

- Да вземем такси... художникът е доста далеч.

И ето ни отново в такси. Пресякохме половината Рим на път към студиото на приятеля на Джоя. Навсякъде по улиците се движеха забързани нанякъде коли; дами във вечерни тоалети се качваха или слизаха от коли пред осветени портали. От шофьора на таксито виждах единствено гърба: широки рамене и коса, зализана във формата на лъскави и напомадени гарванови крила на тила като на римските побойници. На забележката на Руджеро да не кара толкова бързо, се обърна, показвайки брутално лице със счупен нос, и рече:

- Да не съм сляп.

Руджеро стисна зъби и изръмжа:

- Тази вечер ще завърши зле, усещам го.

Джоя отново се разсмя.

Най-накрая стигнахме в студиото зад Виа Номентана, слязохме, Руджеро и Джоя тръгнаха към входа, а мен ме зарязаха сам до таксито. От самото начало имах само двеста лири и те не бяха станали повече в края на вечерта. Подвикнах:

- Руджеро, имам само двеста лири, таксиметърът показва седемстотин.

- И сто и петдесет за нощното доплащане прави осемстотин и петдесет - прозвуча заплашителният глас на шофьора.

Руджеро се приближи и обясни простичко:

- Тогава няма да платим... аз изхарчих всичко, което имах, за таксито на отиване... Джоя едва ли има повече от петдесет лири.

Тогава шофьорът скочи от таксито и като се изправи в цял ръст пред дребничкия Руджеро, ревна:

- Ехей, ще платите... прекосихме половината Рим, искам да ми се плати.

- И с какво да ти платя? Тъп ли си, или се правиш на тъп? Нямам пари.

С една дума, отиваше на зле. За щастие, на Джоя и хрумна идея:

- Да влезем всички заедно. Вътре все ще намерим кой да ни заеме пари, елате и вие с нас.

Шофьорът роптаеше и отказваше да ни придружи, но накрая се примири и четиримата влязохме в студиото.

Нямаше време дори да си поемем дъх. Едва показали се в задимената стая, изпълнена с врява и хора, и четиримата ни хванаха за ръка и ни въвлякоха в хорото от запъхтени, крещящи, пеещи в хор и танцуващи, а на пианото някой свиреше с пълна сила лесно запомняща се мелодия. Джоя се смееше, аз също, но шофьорът, бесен, се опитваше да се откачи, а и Руджеро не искаше да бъде на хорото.

- Въртете се, обикаляйте, и вие също! - подвикна ни червенокосо момиче, почти голо, като хвана шофьора за ръка.

Накратко, обикаляхме и докато се въртяхме, успях да видя, че студиото е пълно със забавни типове: кой по пуловер, кой в кадифено сетре, кой по риза. По пода имаше огромно количество празни бутилки, всички вече бяха пили и бяха пияни. Домакинът, шкембелия, много черен, с очила в рамки и тънки засукани мустаци, сграбчи Джоя през кръста и сред кръга от хора, които пляскаха в такт, импровизира на мига диво бугивуги. Летеше той, летеше полата на Джоя, всички пляскаха с ръце и крещяха като племе червенокожи. След като буги-вуги свърши, шофьорът, останал все така сериозен, дори мрачен, се приближи до Джоя:

- Госпожице, платете ми; искам да си ходя.

Вече възбудена, Джоя му отвърна:

- Да се плати... и то веднага!

Следвана от недоволния шофьор, тръгна да обикаля студиото и да иска пари. Получаваше обаче един и същ отговор:

- Хиляда лири? Ако ги имах, щях да съм господар.

Или:

- Хиляда лири? Сигурно съм имал преди две седмици.

Също и:

- Хиляда лири? Лесно е да се каже.

Накрая Джоя се приближи до хубав рус младеж, облечен в дъждобран и го попита на италиански за американци, защото той беше американец:

- Пърси, искаш ли да ми заемеш хиляда лири, да плати шофьор?

- Хиляда? Може и три хиляди, ако ми дадеш целувка.

Без повече обяснения Пърси, пиян-залян и той, се нахвърли върху Джоя като дивак в опит да я целуне. Това чакаше Руджеро цяла вечер. Налетя на американеца и му тегли един юмрук от устата до стомаха. Американецът, макар и пиян, си свали спокойно очилата, даде ги на един приятел, направи крачка назад, застана в позиция и стовари кроше право в лицето на Руджеро, с което го повали на пода. Настъпи голяма бъркотия: Руджеро и Пърси се биеха, шофьорът викаше, че иска да му се плати,

Джоя се заливаше от смях, всички крещяха и се блъскаха. Накрая излязохме от студиото, изхвърлени с ритници и викове:

- Вън, вън, кой ги познава? Кои са тези? Вън.

На улицата Джоя, неизвестно как успяла да намери нужните хиляда лири, ги разтвори като ветрило под носа на шофьора и му обясни:

- Ако искаш да ти платим, сега ще ни върнеш в центъра... в противен случай си тръгваш и няма да получиш нищо.

Шофьорът каза не помня какво по повод на късмета, че е жена, но се съгласи. Качихме се отново в таксито и запрашихме към Виа Номентана. Близо до Пиаца Фюме рязко набиване на спирачки ни струпа на камара един върху друг. Шофьорът скочи навън и ревна отчаяно:

- Съсипахте ме, проклети да сте и проклети да са счупените стъкла... и двете ми гуми са спукани.

С една дума, платихме му и го оставихме да си прави гумите. Преди да се разделим обаче, Руджеро се похвали:

- Ее, по-добре съм... онази кавга, знаех си, наистина ми дойде добре.

РУСИ КОСИ

Искат ли да изразят, че някой е недодялан, невежа, селяндур, в Рим казват: „Ти си от Сгургола, върни се в Сгургола! Защо не си остана там?“ Причината е надменността на римските граждани. На това може да се отговори, че най-големият познава най-малкия и че преди да бъде Рим, Рим със сигурност е бил Сгургола, а навярно и нещо още по-недодялано. Аз обаче съм от Сгургола и този факт ме подтикна да стана прислужник от любов към Консолина, която също беше от Сгургола. Сгодихме се на село, тя дойде на работа в Рим, а после ме уреди за прислужник в дома, където беше готвачка. Каза, че съм неин съселянин, без да уточни, че сме сгодени. И така се озовах заедно с моята годеница в къщата на Паломбини, богат търговец, собственик на магазин в Прати.

Консолина беше момиче като много други в нашия край, привлекателна, ако щете, поне за мен, но доста недодялана. Бузите и бяха алени като две червени ябълки, а където не бяха червени, бяха мургави и дори малко космати. Очичките и бяха черни, живи, направени като със свредел, челото и твърдо и изглеждаше да казва „не“, преди още човек да е проговорил; а над челото гъсти черни разпилени коси. Беше едра, но стройна: жените като Консолина се разширяват само след като се омъжат. Аз, от своя страна, съм нисък, набит, широкоплещест, също брюнет, даже много тъмен, с големи искрящи черни очи, нос копче и мургаво лице. Забележете този факт: и двамата сме брюнети, а това си има значение.

Някой би си помислил, че понеже живеем в един и същи дом, спим в съседни стаи, ядем в една и съща кухня, Консолина и аз сме станали съвсем близки, дори любовници. Ала не беше така. Още на първия месец, откакто бяхме у Паломбини, тя започна да изстива видимо. И една вечер, когато бяхме излезли заедно, тя за покупки, а аз да разходя кучето - черен вълк с определени навици, тя ми го каза съвсем ясно:

- Не ми харесваш вече, ето ти обратно пръстена, по-добре да не мислиш повече за мен.

Почувствах се зле, само си представете - та аз я смятах вече за моя жена и правех планове. Настоях да узная поне причината. Тя отвърна:

- Не ми харесваш вече, това е причината.

Тръгна си ядосана, без да добави друго; заряза ме там с кучешката каишка в ръка, а бедното животно се дърпаше да я следва, защото беше навикнало към нея.

Такива са жените. След онази вечер Консолина не само не се смяташе повече за моя годеница, но и искаше да се махна бързо от къщата, където точно тя ме беше уредила, може да се каже, насила. Правеше ми хиляди лошотии: не отговаряше, когато и говорех, съскаше като пепелянка, ако случайно я докоснех по ръката. И повтаряше като припев:

- Кога най-после ще си тръгнеш?

Накрая и казах:

- Ще си ида само след като науча защо не ме обичаш вече.

Тя вдигна рамене и за този ден спряхме дотам.

Една неделя Консолина имаше свободен ден и щом излезе, отидох в стаята и, решен да намеря причината за промяната. Консолина беше бедна като мен, беше от моето село, работеше като мен - знаех къде да търся. В онази висока тъмна стая с изглед към двора витаеше миризмата на Консолина като в бърлогата на диво животно, толкова силна, че за момент седнах на леглото, замаян, защото си спомних какво бе за мен този мирис, когато Консолина все още беше моя годеница. После се изправих и почнах да ровя. Пропуснах грамадния гардероб, където малкото и дрехи се губеха; пропуснах и скрина, в който тя държеше сватбения комплект, попълван със спестяванията и от няколко години, и се насочих веднага към сламения куфар - там, както знаех, Консолина държеше най-любимите неща, онези, които вълнуваха въображението и. За мой късмет не беше

заключен, ключалката от доста време не беше в ред. Отворих го и, както предвиждах, намерих куп боклуци. Ее, жените са като свраките - събират всичко, което блести. Какво само нямаше в онзи сламен куфар?! Метални кутии от бисквити и от чай, евтини брошки от жълт метал, захарна овчица от последния Великден, игленик от синьо кадифе, някое и друго герданче от цветно стъкло, празни флакончета от парфюм, сватбени бонбониери, куп разноцветни панделки, повечето малки парченца, останали след рязане, развалена писалка, стъклена сфера със снимка от „Свети Петър“, седефена броеница, голям брой малки икони и не знам още какво. Но онова, което търсех - връзка писма, някоя снимка - го нямаше. Продължих да ровя и изведнъж ръката ми напипа в един джоб плик, леко издут, забоден с карфица. Отворих го и разбрах, че съм попаднал в целта: кичур руси коси, но не какъвто се отрязва от главата на любимия и после се слага в медальон, а от косите, останали по гребена, след като някой се е ресал енергично.

Последната подробност ми отвори очите. Трябва да знаете, че за нас от Чочария хубав е не онзи, който е хубав, а който е рус, с бяла кожа и сини очи. Въпрос на рядкост. Сигурен съм, че в страните, където русите хора са повече, тъмнокосите привличат, защото са рядкост. Кой блондин си бе харесала Консолина, научих именно от количеството косми. Можеше да бъде само Алфредо, младият господин Паломбини; такива косми бях махнал онзи ден от четката му заедно с пърхота. Алфредо, изисканият студент, толкова префърцунен, колкото баща му беше реалист и скромен; не беше ученолюбив, но беше голям любител на музикални дискове, на английски цигари и на американски напитки. Беше от русите мъже, чиито коси започват да падат с шепи още на двайсет години, а на трийсет са вече плешиви. Беше къдрокос, с високо чело и оголени слепоочия, сини очи, с нос чак до устата и долна устна, прегъната над брадичката: приличаше на овца. Като че ли косата не стигаше, сега си спомних и други факти, които потвърждаваха страстта на Консолина: например, при всяко негово позвъняване, тя скачаше с думите:

- Младият господин е, аз ще отида.

В тази къща прислужникът бях аз и би трябвало аз да отида при младия господар. Досега не бях обръщал внимание, но сега разбрах.

Същата вечер в кухнята подхвърлих на Консолина:

- Харесва ти младият господин... глупачка... Не го ли виждаш, съвсем прилича на овчица.

Сложих пръст в раната. Тя се обърна:

- По-добре овчица като него, отколкото козел като теб.

Този отговор ми бе достатъчен. Същата вечер не отроних дума повече, но през следващите дни имах много случаи да се уверя, че Консолина няма какво да се утешава с блондина. Алфредо беше домошар и когато баща му работеше в магазина, а майка му и сестра му излезеха, той оставаше в стаята си в дъното на просторния тъмен апартамент. Но макар и домошар, не виждаше и не познаваше Консолина. Според мен даже беше усетил нещо, защото настояваше аз да го обслужвам и го повтори няколко пъти, за нейно разочарование. Звънеше ту за кафе, ту за уиски, ту за оранжада и отивах аз; сварвах го в неговото студио, голямо помещение, обзаведено модерно с мебели от метал и стъкло. Той седеше полуизлегнат във фотьойла с крака върху масата; в друг фотьойл се бе излегнала приятелката му, тънка дълга американка, брюнетка, с много бяло лице и широка червена уста, наподобяваща рана. По чисто съвпадение американката се казваше Консуело, което по смисъл означава Консолина. Винаги носеше опънати панталони, косата и беше късо подстригана по мъжки, приличаше на момче. Ще повярвате ли? Прекарваха заедно часове наред, но една целувка, която е само целувка, обзалагам се, никога не си бяха разменили. В онзи въздух, изпълнен с цигарен дим, влизах и оставях подноса на масата; те не ме поглеждаха, непрекъснато слушаха грамофона. Предупредих Консолина:

- Губиш си времето, губиш... онзи не те вижда и не те чува... ти си от Сгургола, мила, а тя е от Ню Йорк... има разлика и то видима.

Консолина се ядосваше, никога не успяваше да види блондина, защото трябваше да готви, а в отговор на позвъняването той искаше да ходя аз. Затова се изхитряваше да му покаже, веднъж по един начин, друг път - по друг, че го обича. Един ден например купи букет цветя и отиде направо в студиото, където той, както обикновено, слушаше музика с приятелката си. Рече:

- Подариха ми тези цветя и си помислих, че тук ще стоят по-добре, отколкото в моята стая.

Американката веднага възкликна:

- Оо, какви хубави цветя.

Той, равнодушно, без да се помръдне, попита:

- Харесват ли ти? Вземи ги... Консолина, увийте ги, госпожицата ще ги вземе със себе си.

Консолина се върна в кухнята в лошо настроение и с желание да ги хвърли на боклука. Наложи се да и ги взема насила, после ги увих и ги занесох обратно в студиото.

Един ден, рано следобед, къщата беше пуста, нямаше никого, освен младия господин. Позвъни се няколко пъти по особен начин. Отидох, но преди още да почукам на вратата, той излезе, притиснал стомаха си с ръка. Беше му лошо и се оплакваше силно. Консолина, която вечно слухтеше, изхвръкна от кухнята и го хвана за ръката, а той се остави на грижите и. Заведе го в банята, където той повръща повече от пет минути. Консолина придържаше челото му с ръка и повтаряше

- Трябва да си легнете.

Той стенеше и я остави да действа. За секунди му оправи леглото, помогна му да се съблече, покри го със завивките, а после изтича в кухнята да стопли вода за термофора. Загледах я: лицето и беше радостно, ведро, доволно. За нея това боледуване беше късмет, най-после и се отвори възможност да бъде до него. Помислих си: такива са жените, възползват се дори от болестта. Консолина беше толкова доволна, че докато чакаше водата да кипне, започна да си тананика, а през отворената врата долитаха стенанията и оплакванията на болния:

- О, Боже, оо, Господи, ооо Боже мой...

В този момент на вратата се позвъни.

Тя отиде да отвори, а на мен поръча да наглеждам водата. Никога не узнах с точност какво се случи после. Както изглежда, след като отвори, Консолина се е оказала лице в лице с американката. Ликуващо и е съобщила, че младият господин е зле и не може да я приеме. А другата отговорила, че желае да го види. Консолина, която не е искала да изпусне болестта, я е отпратила да си ходи, но другата е настоявала да влезе. Тогава Консолина я е избутала навън, а гостенката е блъснала Консолина вътре. От едно на друго се стигнало дотам да се хванат за косите. И наистина, след малко дочух високи гласове, караница, после писъци, а след туй шум от падащи столове и от местене на мебели. Втурнах се във вестибюла: Консолина и Консуело, вплетени една в друга, с ръце в косите, се търкаляха по пода, биеха се и пищяха. Консолина викаше:

- Нещастница, дегенерат...

Американката отвръщаше:

- Луда, остави ме, луда.

Изправени бяха едната от Сгургола, другата от Ню Йорк, не споря: но на пода не бяха нищо повече от две жени, по-точно две продавачки на рибния пазар, които се биеха от любов към един мъж.

В това време болният надничаше по пижама от прага и повтаряше със слаб глас:

- Какво става?... О, Господи, о, Боже... Какво става? ... Разтървете ги, за Бога - и притискаше стомаха си с ръце.

Свърши се с това, че момичето остави шепа коси в юмрука на Консолина, а тя беше с издраскано лице от лакираните нокти на американката. Съшия следобед Консолина си събра нещата и си отиде. Аз също напуснах мястото. Бях съселянин на Консолина и нейното поведение хвърли сянка на антипатия и върху мен. Тръгнах си обаче няколко дни по-късно и за малко да не видя повече Консолина. За последен път я срещнах случайно в градината пред гарата. Беше се подстригала като Консуело късо, по мъжки, така бузите и изглеждаха още по-надути и почервени; иначе си беше същата. Беше с един дребен младеж, който я черпеше със сладолед пред павилиона за разхладителни напитки. Забелязах, че има светъл тен и сини очи. Носеше мъхеста барета на колоездач, под която не се виждаше косата. Но съм готов да се хвана на бас, че под баретата той беше рус.

РИГОЛЕТА

Познавате ли Риголета? Ако не я познавате, ще ви я представя. Риголета е момиче, което само като го видите, и ви идва да се засмеете: червендалесто лице, по-кръгло от августовска луна, плоски очи, смачкано носле, голяма уста с нарези, все едно бостанджия е оставил знак върху дините, за да покаже, че са зрели. Разпилените и коси бягат назад - същинска джунгла, сякаш вятърът постоянно духа в лицето и; тялото и прилича на възглавница, вързана по средата, има силни и леко криви крака. Родителите и, зарзаватчии, имаха много добре разработен магазин на Кампо деи Фьори, нагизден като госпожица. Риголета не стоеше в дюкяна и въобще, подобно на всички госпожици, не правеше нищо. Ще си помислите, че щом я познавам толкова добре, между мен и нея има, както се казва, нещо тънко. Въобще не е така: бяхме съседи, връстници, играехме заедно на Виа деи Петинари. Вярно, Риголета ме покровителстваше, когато бяхме шестнайсетгодишни: ту ми подхвърляше по някой портокал или ябълка, отмъкнати от магазина, ту сто лири, с които отивах на кино или си купувах първите цигари. Детска работа, поне за мен; но за Риголета навярно не е било същото, защото тя си представяше нещата не каквито са, а както и харесват. Ами да, Риголета имаше освободено въображение. Толкова пъти съм си мислил, че бих дал какво ли не, да мога да се вселя в нея дори само за ден и да видя света, както тя го вижда, с нейните очи. Кой знае, сигурно щях да видя всичко изкривено и уголемено, широко и дълго като в криво огледало. С една дума, Риголета приличаше на вечно пияна, но опиянението и идваше не от вино, а от прекалено въображение.

Аз започнах да работя като електротехник, после отидох в киностудиите; там полека-лека зацепих в занаята и станах помощник-оператор. Много рядко виждах Риголета, когато се отбивах на Виа Петинари, и макар да изпитвах известна привързаност към нея, бяхме само познати. Една сутрин, докато работех в студиото на Витория-чине извън Порта Сан Паоло, един приятел дойде да ми съобщи с хитра усмивчица:

- О, Джиджи, една хубава госпожа пита за теб.

Честна дума, почти повярвах: та нали когато сме млади, хубавите дами ни харесват. Забелязах обаче отдалеч Риголета и ръцете ми се отпуснаха. Беше септември, беше горещо и тя носеше силно плисирана, пристегната в талията бяла рокля в пълен контраст с тъмната и грапава кожа. Откритите и ръце, целите в мускули, тъмни и космати, и придаваха вид повече на мъж, облечен като жена. Попитах рязко:

- Ехей, какво правиш насам?

А тя:

- Да отидем настрани, трябва да ти кажа нещо.

В двора между студията имаше цяла постройка от гипсокартон за снимки с египетски сюжет: храм и стълбище, колони, а на мястото на капителите - волски глави с рога. Застанахме зад една от колоните и тя веднага започна:

- Джиджи, никога нищо не съм ти искала, но сега се налага да ми направиш услуга.

- Каква?

- Да ме представиш на Пароди, продуцента.

- Защо?

- Разбрах, че има добра роля в един филм и търсят актриса... Ако ме познава, ще ме вземе веднага, сигурна съм.

Почувствах се наистина зле, толкова зле, че известно време не съобразих какво да отговоря. Тя настоя:

- Хей, какво ти е, откачи ли? Схвана ли какво ти казах?

Заекнах:

- Да, схванах, искаш да правиш кино...

- Браво... успяват толкова по-грозни от мен, защо и аз да не успея, още повече, че имам дарба на актриса.

- Аа, имаш и дарба?

- Със сигурност, гледай, донесох и снимки... накарах един фотограф да ми ги направи, той работи само със звезди.

Извади от чантата около дузина снимки и ми ги подаде. Представете си: беше се снимала и по бански костюм, лицето в едър план и в цял ръст. Дори на няколко снимки лежеше върху килим във фатална поза, с разпуснати коси, опряла брадичка върху ръката си, с гърди, притиснати в земята, и тъжен поглед. Какво ми беше дошло до главата?! В объркването си я хванах за ръката, без да се замисля:

- Махни тези снимки... не на мен, ще ги покажеш на продуцента.

Но тя ми хвърли дяволит поглед:

- Я си махни ръката от рамото ми.

Подчиних се смаян, а тя поясни:

- Да се разберем, тази услуга ми я правиш гратис. Нищо в замяна, както вие от киното имате навик...

Напълно разбит повторих:

- Нищо в замяна - гратис, естествено.

После се опитах да и обясня колко зает човек е продуцентът, не може да я приеме, няма филми в момента, киното е в криза и така нататък. Всичко на вятъра. Тя ме слушаше търпеливо и след всеки аргумент повтаряше:

- Ти само ме представи на продуцента. За останалото ще мисля аз.

Попитах:

- Да допуснем, че не те приеме веднага, какво ще правиш?

- Ще го чакам.

- Дори до довечера?

- Дори до вечерта.

- А къде ще ядеш?

Тя, съвсем естествено:

- Ще ям тук, в ресторанта на студията. Каня те.

И така, повече от отчаяние, отколкото за друго, събрах смелост и се качих в офисите на продукцията. Онази сутрин, при Пароди имаше малко хора и той ме прие почти веднага. Пароди е мъж на средна възраст, добродушен и духовит. Познаваше ме и ми се струва, че му бях симпатичен, защото веднага ме попита, без да вдига очи от работната маса:

- Риналди, какво има?

Отвърнах:

- При мен има едно момиче, иска да играе в киното, моя приятелка. Моли да ви бъде представена.

Той взе един от многото телефони пред себе си, сложи го до ухото си, размени няколко думи и после, след като си отбеляза, каза спокойно:

- Добре, прати ми я тази вечер, в осем.

Добавих:

- Господин Пароди...

Той, без да вдига поглед, попита:

- Какво има?

Щеше ми се да обясня: „Вижте, без отговорност, защото момичето е грозно, много грозно, вие не можете да си представите“. Но, не намерих кураж и завърших:

- Исках само да ви предупредя, че се казва Риголета.

Този път вдигна очи и ме погледна усмихнат:

- Да не би да е гърбава, а?

Промърморих набързо:

- Г ърбава - не. - И избягах.

Поработих неохотно до един, после прекъснах и отидох да взема Риголета - чакаше ме в бара. Тревожех се най-вече защото този ден, както и всички останали, обядвах с една скромна фигурантка от египетския филм, Сантина, с която имах приятелство. Не че се боях Сантина да не ревнува от Риголета, макар с жените човек никога да не е сигурен. Познавах обаче езика на Сантина - както се казва, реже и шие. Не исках бедната Риголета да се почувства обидена от нещо, все пак бях привързан към нея. Надявах се първо да видя Сантина и да я предупредя, но не се получи. Щом Риголета ме видя, се втурна към мен с въпроса:

- Говори ли с продуцента?

- Да, уредих го, ще те приеме тази вечер в осем.

В този момент се зададе Сантина, по халат, кръглото и лице със сини очи беше покрито с червен грим:

- Джиджи, отиваме ли да ядем?

Нямах друг вариант, освен да ги представя:

- Сантина, да те запозная с моя приятелка.

- Приятно ми е... как се казва госпожицата?

Не исках да спомена името, тя сама се представи:

- Името ми е Риголета.

- Аа, аа, Риголета.

- Какво, не ви ли харесва името ми, госпожице? - обърна се Риголета, докато влизахме в ресторанта.

- Нищо не съм казала - отвърна Сантина, - но нали знаете поговорката? Първата кокошка, която пропее, е снесла яйцето.

Седнахме в дъното на ресторанта и веднага след това влязоха актрисите от египетския филм: звездата Лучана Лучентини, известна с красотата си, и още две, по-малки актриси, също красиви, след тях и другите участнички, и те красиви, а заедно с тях и някои актьори. Всички бяха гримирани с тъмен тен, защото играеха египтяни, а те са почти черни; мнозина бяха в египетски костюми, съвсем къси, с поличка около голите бедра и корсаж, с голи ръце и шия. Искаше ми се да разсея Сантина и Риголета, затова посочих примата:

- Гледай, Риголета, това е Лучентини, за първи път я виждаш от плът и кръв, обзалагам се.

Риголета погледна и отбеляза със свити устни:

- Знаеш ли какво ще ти кажа? Много е грозна... на екрана горе-долу, но като я гледам така, отблизо, се убеждавам, че е грозна.

- Нима? - рече Сантина, - грозна ли ви се вижда? Сигурно ви се струва, че сте по-хубава от нея?

Нали? Права ли съм?

Риголета не е много изтънчена. Поклати глава:

- Ами най-малкото моите очи не са толкова малки... очите на тази дори не се виждат.

Продължих, колкото да сменя темата:

- А редом с Лучентини е Вивалди. Спомняш ли си я във филма „Спри или ще стрелям“?

Риголета погледна Вивалди, разкошна брюнетка, страхотно момиче, способно да възкреси и мъртвец, после рече:

- Хм, ако това са звездите...

А Сантина:

- Довършете, госпожице... ако това са звездите, искате ли да отгатна какво щяхте да кажете... ако тези са звездите, аз съм за предпочитане пред тях... така ли е?

Този път Риголета усети саркастичния тон:

- Вие, госпожице, да не би да ми се подигравате?

- Аз? Опазил ме Господ.

- Джиджи ще Ви обясни коя съм... Джиджи беше при продуцента и той ми определи среща, за да ме наеме в следваща продукция.

За мое учудване Сантина попита сериозно:

- Джиджи е ходил при продуцента за вас?

- Естествено. И в най-скоро време ще правя филм. Ето снимките ми. Вижте.

- Прекрасни, много хубави, чудесни.

- Може ли да кажете високо, че са хубави.

Сантина поде спокойно:

- Джиджи, когато те помолих, ти не отиде при Пароди за мен, а си отишъл за тази кикимора тук.

Отказвам да опиша какво се случи. Риголета се нахвърли върху Сантина и се развика:

- Е-хей, я го повтори, нещастница!

Сантина отстъпваше назад и отвръщаше:

- А защо се обиждате? Обиден би трябвало да бъде жабокът, а не вие.

Риголета се опитваше да хване Сантина за халата, но халатът се изплъзваше и се разтваряше, като разголваше гърдите на Сантина, а тя пищеше:

- Какво искате да видите? Как изглеждам гола ли? Във всички случаи по-добре от вас.

Всички в ресторанта, станали на крака, ни гледаха. Накратко, Сантина си тръгна, след като ми извика:

- С теб ще си поговорим по-късно.

Излязох от ресторанта заедно с Риголета и със сърце, изпълнено с отрова.

По някаква случайност точно в този момент в двора се зададе Пароди, разговаряше между студиите с един режисьор. Не издържах повече, мечтаех да се освободя незабавно от присъствието на Риголета.

- Виж, това е Пароди. Няма смисъл да чакаш до осем. Щом свърши с онзи господин, върви при него и му се представи: аз съм Риголета, момичето, за което ви говори Риналди. Чуй какво ще ти каже.

Тя погледна Пароди и заяви:

- Отивам. Но не искам другите от рода на Сантина да започнат да ревнуват, като ме видят да говоря с него. Разбирам ги, всъщност бедните момичета. Ти направи за мен нещо, което не би направил за тях.

Подканих я:

- Върви, бъди спокойна.

Пароди свърши разговора и Риголета тръгна към него през целия двор; клатушкайки се върху кривите си крака и с чанта в прекалено дългата си ръка, имаше вид на шимпанзе. Наблюдавах я как спря Пароди, заговори го, отвори си чантата и му показа снимките. Той ги взе, погледна ги набързо, върна и ги, после сложи ръка на рамото и и започна да и говори. Като свърши, я потупа по бузата, усмихвайки се, и се отправи към колата си. Риголета остана на място и със скръстени на корема ръце изгледа отдалечаващата се кола, а после се върна при мен. Предложих и да я изпратя и се отправихме по малка полска пътека към дигата на Тибър. Щом се отдалечихме от студията, тя сподели:

- Беше любезен, наистина много любезен. Попита ме защо искам да се занимавам с кино?

- А ти какво му отговори?

- Отговорих му: искам да правя кино преди всичко защото съм фотогенична, както виждате от тези снимки и освен това защото съм сигурна, че ще играя много добре.

- А той?

- Той каза: за типаж като вашия се иска филм по мярка.

- А ти?

- Аз му казах: направете го.

- А той?

- Той отвърна: ще помисля върху това и ще ви съобщя чрез Риналди.

Бяхме стигнали до поляните покрай Тибър, недалеч от пристанището на Рим. Риголета вървеше по тревата и екзалтирано тананикаше, с открити гърди и развени коси. Внезапно попита:

- Абе, я ми кажи, пъргав тип ли е Пароди, а?

- Какво значи това?

- Накратко: женкар. Първо сложи ръка на рамото ми, после ме погали по бузата. Не бих искала да си прави илюзии. Ако не бяхме навън, с толкова хора, които ни гледат, честна дума, щях да го фрасна по ръката.

Този път замълчах. Вървях до нея и ми идваше да я попитам: „Ама ти виждаш ли Тибър наистина? Или вместо Тибър ти се привижда асфалтиран път с хвърчащи по него коли? А на мястото на газовия брояч какво виждаш? Коледен сладкиш?“

Тя се наведе да откъсне едно жълто цвете. Смяташе да ми го пъхне в бутониерата. После започна да рови в чантата:

- Е, оставям те, трябва да работиш. На, вземи тези цигари и ги изпуши за мое здраве.

Омаломощен, заслепен от бялата светлина, която излъчваше южното небе с полъх от сироко, с двете пачки цигари в ръце гледах как Риголета се отдалечава с танцова стъпка по зелената поляна край дигата на Тибър.

двойна игра

„Умберто прави това; Умберто прави онова; в училище Умберто е първенец на класа; майка му каза, че Умберто ще получи медал; Умберто работи; Умберто носи парите вкъщи; Умберто си купи мотор със свои пари; Умберто си купи кола.“ На всички възрасти - от люлката и от лигавчето - все Умберто ми беше в краката. Естествено: живеехме в един и същи блок на Виа Кандиа, двете помещения на партера, в едното - магазин за домашни птици, в другото - нашият магазин, бяха на една и съща площадка; майките ни бяха приятелки и ние двамата израснахме заедно. Казвам, че беше естествено мама да ми дава за пример Умберто, защото аз бях мързеливец, кръшкач и пройдоха. Вярно, бих могъл да кажа, че един мой нокът струваше повече от целия Умберто с неговия лукав характер, дребнав и прикрит, но какъв смисъл има? Знае се, майките са еднакви и ако светът беше устроен така, както майките искат, щеше да бъде пълен с жалки мъже, а именно тарикати, лицемерни и посредствени като него.

Умберто ме дразнеше със съществуването си, но поддържахме вежливи отношения: при среща се поздравявахме и разменяхме по някоя и друга новина. Накратко, отношения на студена война между хора, които очакват първия случай, за да се нападнат. Това се случи същия ден, когато ме уволниха за лоша работа от сервиза за вулканизация на Виа Дандоло. Слизах по стълбите, а в ушите ми още звучаха думите на майка ми: „Сине, ще ми разбиеш сърцето... виж Умберто: той, да, той е добър син... огледай се добре, сине“. Срещнах точно Умберто, излизаше от къщи. Спрях го и попитах:

- Хей, ти, я ми кажи винаги ли трябва да правиш всичко добре?

- Какво искаш да кажеш?

- Искам да кажа: никога ли не ти се случва да сбъркаш, да направиш нещо нередно, например да проиграеш заплатата си на скопа²⁰?

Ще повярвате ли? Друг на мястото на Умберто би се обидил. А той, придавайки на лицето си израз на съжаление, сложи ръка върху рамото ми:

- Пепе, прави като мен и ще видиш, че ще бъдеш винаги добре...

Отвърнах гневно:

- Като начало, махни си ръката от рамото ми... и освен туй не те спрях да ти искам съвет... а аз да ти дам един съвет: не закачай Клара... тя ми е почти годеница.

- Почти?

- Накратко, тя е моето момиче и ти трябва да я оставиш намира, ясно?

- Каква вина имам, че...

- Баста: предупреден човек е наполовина спасен човек.

За да разберете тези мои думи, трябва да знаете, че по онова време задирях Клара. Тя също живееше на Виа Кандиа, в съвсем същия блок като нашия -грозен и стар, със същия огромен двор колкото площад и същите входове: започват от „а“ и свършват на „е“. В един от входовете се намираше апартаментчето на майка и. Тя се казваше или искаше да я наричат Долорес, жена около петдесетте, крехка, слаба, по-бяла от призрак, а лицето и изглеждаше като топнато в брашно; имаше две черни очи, които придаваха на лицето и вид на гипсова маска. Упражняваше забавен занаят: хиромантия. Горката! Била богата, поне така твърдеше, а сега се издържаше с гледане на карти и гадаене на ръка. Между другото, говореше се, че е много добра, и освен жените от Виа Кандиа, при нея идваха госпожи и госпожици от богатите квартали. Самата Клара беше пълна противоположност на майка си. Здрава, чиста, хубава, с озарено лице, с очи, същински спокойни звезди, прозрачни и усмихнати, и красива бледорозова уста, която при усмивка разкриваше бисерните и зъби, подобни на току-що обелени бадеми - съвсем детска уста, още не знаеше да кокетничи.

Клара работеше в канцелария като машинописка и стенографка и беше много добра. Когато оставаше вкъщи и майка и приемаше клиенти, тя отиваше в кухнята, сядаше до масата и чукаше на машината или учеше английска граматика. Споменах, че Клара беше спокойна. Сега ще уточня: беше толкова спокойна, че в любовта си я сравнявах с неподвижна вода. Но не тази, която, както казва пословицата, руши мостове; не, хубава морска вода в августовска нощ, когато луната и звездите се отразяват в нея и будят желание да се любиш, както в древни времена, ръка в ръка, а с другата да обвиеш талията на любимата и тя да склони глава на рамото ти. Ех, тя беше неподвижна вода, но и в двете значения.

Същият ден казах на Клара, че съм предупредил Умберто. Тя нежно се разсмя:

- Как е възможно да ревнуваш от тип като Умберто?

- И той е мъж.

- Да, но какъв мъж.

Вече успокоен, я помолих да уточни: а тя, с нейния хубав смях, спокоен като на дете, подхвана:

- Ами да започнем първо от тялото. Прилича на Фаджолино²¹, онзи, дето в кукления театър винаги отнася боя; с дълго лице и прическа, напомняща игленик... а освен това нямаш представа колко е досаден... мисли се за не знам какво: той прави добре всичко, той е умен, той е това, той е онова... Само за себе си говори... А и има едни идеи... Според него работата на съпругата е да си седи вкъщи, да готви, да гледа децата... и горко и, размени ли дума с някой мъж, дори и с брат си... И мъртва не бих се омъжила за него.

Изобщо, наговори толкова лоши неща за Умберто, че накрая аз се успокоих напълно; дори и разреших да го вижда, колкото иска.

Оттогава ми се струваше, че си отмъщавам ден по ден за всеки път, когато майка ми даваше Умберто за пример. Тя беше поставила Умберто на пиедестал, а Клара го свали от пиедестала. Уверяваше ме:

- Този мъж наистина не ми харесва. Ходих с него на строежа, където е надзирател: говори на работниците, все едно са боклуци. Дойде инженерът и ето го, стана съвсем друг: скромен, грижовен, подмазвач.

Друг път:

- Чуй последната новина: даде сто лири на един просяк, но знаеш ли защо? Защото бяха фалшиви.

И още:

- Има някои непоносими навици. Когато мисли, че не го гледам, си бърка с пръст в носа.

Клара не спираше да го одумва. На моменти ми идваше да защитя Умберто, ако не за друго, само за да я слушам как превишава дозата.

Подхвърлях:

- Но е добър син.

А тя:

- Само дето се отнася с майка си като със слугиня.

Аз:

- Ама парите си ги дава вкъщи.

А тя:

- Парите вкъщи? Вече не, внася ги в банката.

Аз:

- Работлив е.

А тя:

- Той - работлив? Мързелив е. Кара другите да работят и ги експлоатира.

Вече съвсем сигурен в Клара, един ден и предложих да сложим в ред връзката си и да се сгодим официално. Тя веднага отвърна:

- И аз мислих за това, но не се решавах да ти кажа. Тези неща обаче трябва да се правят добре: върви при мама и и го кажи, тя вече те познава.

Разбрахме се да отида при майка и същата вечер; междувременно тя щеше да се види с Умберто за последен път:

- Не мога повече да го понасям. Докарва ме направо до изтощение.

Съгласих се, не без известно съчувствие към бедния Умберто, който не очакваше това. Към седем излязох от къщи, пресякох Виа Кандиа и влязох във входа на Клара.

На третия етаж вратата на апартамента на госпожа Долорес стоеше полуотворена, бутнах я и влязох. Оказах се в миниатюрна гостна, пълна с хора. Имаше две-три жени с шапки, съседки от Виа Кандиа; там беше една хубава брюнетка от квартала, която бях виждал; една госпожа на средна възраст, слаба, силно гримирана, облечена в кафяво кожено палто. Сядайки, си помислих, че бизнесът на госпожа Долорес върви и тя печели добре, дори много добре. Почаках доста, докато найпосле вратата се отвори и оттам излезе елегантна млада дама, разцелува сърдечно по двете бузи госпожа Долорес и и каза:

- Благодаря, благодаря, скъпа.

Майката на Клара, в японско кимоно от черна коприна с избродиран цветен дракон на гърба, с дълго цигаре между зъбите, ми хвърли поглед:

- Риналди, само минутка и после ще влезете.

Покани да влезе зрялата госпожа с коженото палто и изчезна; на мен, не знам защо, навярно заради тона на гласа и, ми се стори, че е в неведение относно предстоящото ми предложение. Хрумна ми весела идея: да я накарам да ми гледа на ръка, за да разбера дали се вижда женитбата ми с Клара; после щях да и съобщя за намерението си. Усмихнах се на тази мисъл и зачаках нетърпеливо реда си. След четвърт час госпожата с коженото палто, тайнствена, дискретна, забързана, излезе безшумно. Госпожа Долорес ми направи знак да вляза.

Знаех, че поради недостиг на помещения работи в спалнята. Въпреки това се учудих. В стаята

- продълговата, сенчеста - имаше голямо брачно легло, покрито с жълта кувертюра. Не се сдържах и си представих как Клара спи в това легло заедно с майка си. На прозореца висеше дневна ажурена завеса с бродирани птички и кошнички; до него се виждаше масичка с тесте карти и лупа; стаята беше пълна с мебели, дрънкулки, снимки с автограф от известни клиенти, сертификати и спомени. Госпожа Долорес се настани мълчаливо до масата и ми даде знак да седна пред нея. Първо взе кибрит и запали парченце черна карта, което изпусна бял ароматен дим.

- Това е хартия от Армения - обясни тя с нежния си тих глас, - усещате ли парфюма? И така, за какво се отнася, Риналди?

Отвърнах, че съм дошъл, за да ми гледа за бъдещето. Тя остави цигарето в пепелника, хвана ми ръката, постави я под лупата и дълго я разглежда.

Мина цяла минута, после ме изгледа, почти ужасена:

- С джентълмен ли разговарям?

Попитах объркан:

- Защо?

А тя:

- Ами защото ръката е на мъж, който много, твърде много обича жените.

- Е - прокашлях се аз - и аз съм млад.

- Да - кимна тя, - но в тези работи има граница. А при вас я няма. Сърцето ви е като артишок.

- Щом вие казвате...

- Казва го ръката ви: вие сте един Дон Жуан.

- Ее, нека не преувеличаваме.

- Въобще не преувеличавам: вижте линията на сърцето - прилича на верижка, всяко възелче е една жена.

- А за останалото?

- За останалото нищо: слаб късмет в бизнеса, слабо желание за работа, несериозен, слабо чувство за отговорност.

Започнах да се ядосвам:

- Вие ми намирате само недостатъци.

А тя:

- Не са недостатъци, а характер. Ако бях майка, не бих ви дала дъщеря си за жена.

Ядосан, добавих:

- Е, погледнете дали я има линията на брака.

Тя пое отново лупата педантично, обърна ръката ми от всички страни и заключи:

- Авантюри колкото щеш, но брак няма.

А аз:

- Госпожа Долорес, да се разберем, не съм дошъл при вас да ми гледате бъдещето, а да ви кажа, че дъщеря ви и аз се обичаме и днес решихме да се сгодим.

При тези думи, много спокойно, тя остави лупата и отвърна:

- Мое бедно момче...

- Ее?

- Мое бедно момче, ръката, както винаги, казва истината: вие няма да се ожените, поне засега.

- И защо, след като Клара и аз сме съгласни?

- Не сте съгласни... вие мислите, че сте съгласни, но Клара не е съгласна с вас.

- Но кой го казва?

- Аз го казвам: Клара вече е сгодена.

- Откога?

- От една седмица, с Умберто Помпеи. Клара не намери сили да ви го каже, защото е свенлива и добра, мъчно и е да разочарова някого. Но страдаше, нямате представа колко. Трябва да призная, че в тази ситуация Умберто се показа истински благородник: Клара му поиска позволение да продължи да се вижда с вас още известно време, докато помежду ви не се стигне до обяснение. И той веднага и разреши. Не знам колко годеници в подобно положение биха постъпили по този начин.

Останах без дъх. И докато тя коварно продължаваше да ми внушава „Е, сега нека да видим картите. Бас държа, ще излязат и други жени...“ извадих механично от джоба хилядата лири за визитата, сложих ги на масичката и излязох, без да отроня дума.

Чувствах се замаян, все едно вместо да ми гадае на ръка, госпожа Долорес ме бе цапардосала с чук по главата. В това състояние в ума ми се надигаха някои подозрения, както змии в слама се събуждат под въздействието на слънчевата топлина. Значи, докато си въобразявах, че съм щедър към Умберто, защото позволявах на Клара да се вижда с него, в действителност той се оказа щедрият, понеже е разрешавал на Клара да се среща с мен. Докато се радвах, когато Клара говореше лошо за Умберто, навярно той, от своя страна, се е радвал да слуша как Клара говори лошо за мен. Следователно с две думи, Клара през цялото време е играла двойна игра, само че накрая изиграният бях аз. Мислех си, че лицето ми сигурно е наистина разстроено от всичко това, защото изведнъж хубавата брюнетка, седнала в гостната, направи „псс, псс“ като на котка и същевременно ме подкани с очи. Наведох се, а тя ме попита:

- Какво? Лоши неща ли казва?

Отвърнах:

- Поне на мен - ужасни.

Тя се изправи и заключи обезпокоена:

- Тогава няма да вляза... толкова ме е страх да не ми съобщи лоша новина.

Излязох машинално, а тя ме последва.

На площадката я погледнах отстрани: силно мургава, със закръглено лице, късо

подстриганите по мъжки коси сякаш го галеха и обгръщаха, очертавайки овала и се спускаха към брадичката с нежна мекота, подобно на сянка. Помислих си колко е грациозна, а тя като че ли отгатнала мисълта ми, се обърна към мен и ми се усмихна с думите:

- Вие не ме познавате, но аз - да, знаете ли? Живеем в една и съща сграда.

Изведнъж откъм стълбището до ушите ми достигна сребърен смях, детински, кристален, този на Клара. Заедно със смеха чух леко пискливия глас на Умберто. Без да се колебая, обвих ръка около талията на момичето:

- Как се казваш?

- Анджела - отвърна тя и ми отправи пламенен поглед.

В същия момент Клара и Умберто минаха покрай нас. Забелязах, че Клара ни видя прегърнати и сведе свенливо очи.

„Ето, заслужи си го“ - помислих със злост.

Те продължиха по стълбите нагоре, а ние - надолу Отделих се от Анджела и и предложих:

- Анджелина, да отидем да пийнем нещо, за да отбележим нашата среща.

Тя ме хвана под ръка и заедно излязохме на улицата.

китайската ваза

Да, както се казва, докато сме живи, се надяваме. Но през онази лоша зима, черна от дъжд и мизерия, аз се бях оставил на течението, донякъде от умора, донякъде поради работата си. И всичко това макар да не бях навършил двадесет и пет години, а вече не се надявах на нищо. Не съм грозен, напротив, хубав мъж съм - силен, висок брюнет. Но се бях занемарил и минавах за грозен. Подстригвах се и се бръснех горе-долу веднъж месечно, затова изглеждах като дивак; носех избелял балтон, целият в петна и кръпки, черен пуловер, протрити панталони и ниски безформени обувки без цвят. Така обикалях улиците с количка и виках с канибалски глас: „Празни бутилки... празни бутилки... купувам всичко... купувам всичко“ и все се случваше някоя жена, седнала пред входа, да придърпа рошавото си синче и да го предупреди:

Ще слушаш ли? Иначе ще те дам на вехтошаря да те сложи при празните бутилки.

Накратко, вдъхвах страх. Харесваше ми обаче да се боят от мен, защото се бях озлобил и исках да стигна до дъното на озлоблението. А зимата не свършваше, небето не се проясняваше, дъждът не спираше да вали. Струваше ми се, че се влача с всичките си парцали и с каручката в тунел под земята, без изход и светлина.

Ала, макар да обикалях с количката да събирам бутилки, стъкло и скрап, макар да бях толкова мръсен, си имах приятелка. Тя беше най-грозната, която можеше да се намери в Рим, какво говоря - в цяла Италия, именно понеже не се надявах на нищо. Казваше се Мариета и беше прислужница на възрастен господин, обитаващ сам апартамент в старинен дворец на Виа Джулия. Лицето на Мариета приличаше на муцунката на пекинез: кръгли черни очи с тревожно изражение, сплескано носле, уста като пещ. Грозна в лицето, Мариета имаше хубава фигура: висока, с развит бюст, кръстчето с длани да го обхванеш, закръглен ханш, прави дълги крака с тънки глезени. Често се шегувах:

Ако се движиш с домино, ще опразниш улиците.

Въпреки грозотата си, Мариета беше сериозно момиче, дори прекадено сериозна и искаше да се омъжи. Още от втората среща и предложих да ми стане жена; не разбрах как се случи, изглежда защото беше толкова грозна, а аз, както споменах, бях обезсърчен и се стремях да стигна дъното. И тъй като вече се спусках по надолнището, щях да се оженя веднага, да не беше проблемът с парите. Не е достатъчно да се ожениш, трябва и да живееш. Опитайте обаче да живеете от бутилки, счупени стъкла и скрап и ще ме разберете.

Знаете как стават тези неща: тя започна да ме пуска в къщата, когато господинът го нямаше. Жилището, голямо и мрачно, се намираше на втория етаж. Нямам представа къде спеше собственикът, ала апартаментът му приличаше на музей с много зали, преминаващи една в друга. В тези зали, освен обичайните мебели, имаше витрини и в тях - много вази, защото господинът имаше страст към вазите. Той, общо взето, правеше като мен, само че аз колекционирах вази, стъклария и бутилки, за да ги препродавам, а той слагаше вазите, стъкларията и бутилките във витрини. Първия път Мариета ме повика да се кача, за да ми говори. Веднъж бях гладен и тя ми даде филия хляб и чаша вино. После се осмели да ми приготвя цели вечери, да си оближеш пръстите, защото тя беше много добра готвачка.

В апартамента беше само тя, грижеше се за всичко и когато господинът излизаше, нямаше опасност някой да ни изненада. Оставях количката в двора, качвах се горе, тя ми отваряше и ме отвеждаше в кухнята. Докато ядях, гладен като вълк, без да свалям балтона от гърба си, тя ме гледаше с грозните си измъчени очи, точно както куче гледа господаря си, докато се храни, готово да хване залъка. И тя, като кучето, очакваше нещо от мен: ласка, добра дума, любещ поглед. Беше жадна за любов Мариета и ми беше признателна, дори само да я нарека „скъпа“. Но в себе си често мислех: „О, колко е грозна, възможно ли е точно аз да трябва да се оженя за толкова грозна жена?“

А тя въздишаше постоянно, когато се хранех; знаех какво искаха да кажат нейните въздишки и губех търпение:

- Какво искаш от мен? Не знаеш ли, че за бутилките плашат малко? Имай търпение... полека-лека ще събера пари и тогава ще се оженим.

Тя не отговаряше, наливаше ми да пия и пак ме гледаше. Веднъж, когато въздишаше както обикновено, и казах направо:

- Слушай, преди време говорих с мой приятел, Джезуалдо. Има дюкян на Виа Парионе. Та Джезуалдо твърди, че ако му занеса една от тези вази във витрината, ще се погрижи да я продаде на някой антиквар и да ми я платят много добре... какво мислиш?

Тя ме погледна с нейните кръгли очи точно като куче, от което господарят иска нещо, но то не го разбира. После изрече:

- Но това се нарича кражба.

Отвърнах:

- Е, да не преувеличаваме... той има толкова вази... няма и да забележи... Ако разменя онази, дето е сама в централната витрина, с друга подобна от пълните витрини, как ще забележи?

Продължих да говоря в този дух и обяснявах как с парите от вазата ще направим крачка напред към това да се съберем. Тя наклони глава. Изглежда разсъждаваше. Накрая вдигна лице и видях, че е мокро от сълзи: плачеше.

- Винаги съм била почтена - заекна тя. - Взема ли вазата, как повече да се нарека такава?... Господинът има такова доверие в мен, а аз да предам доверието му... няма да мога дори да се гледам в огледалото.

Изплъзна ми се:

- Толкоз по-добре, защото в огледалото няма да видиш нищо хубаво.

При тези думи тя заплака по-силно, а аз, като се упреквах, я погалих:

- Няма да правим нищо... не плачи. За мен ти си найхубавата жена.

Тогава тя ми се усмихна и с усмивката изглеждаше още погрозна, точно както един слънчев лъч прави да изглежда погрозно небето, забулено от черни облаци.

През следващите дни обаче отново повдигнах въпрос за вазата. Не знам защо толкова държах да я взема. Дълбоко в себе си не желаех да се оженя за Мариета. Правех го вероятно защото бях обезверен и, както вече споменах, се стремях да стигна дъното или ми харесваше да съм жесток с Мариета; или по друга, необяснима за мен причина. Накратко, измъчвах я, повтарях и, че ако не открадне вазата, значи не ме обича. Най-накрая тя се реши. Но виж какви са жените: малко преди това плачеше само при мисълта как ще загуби почтеността си, а после не само се съгласи, но действаше като отприщена и сякаш и хареса. Случи се една сутрин. Господинът беше поканен на обед навън. Мариета ме хвана за ръка, заведе ме в главната зала, завъртя някакво ключе: изведнъж в мрака светна само витрината, която пазеше онази ваза в центъра на залата. Приближих се и разгледах вазата: най-обикновена, без позлата, без орнаменти, мътно зелен мат, с широка издута част и тънко гърло; в стомни с подобна форма на село наливат вода. Тази ваза стоеше върху перфорирана поставка от ценно дърво, под нея имаше червено кадифе, но вазата, независимо от поставката и кадифето, си оставаше най-обикновен глинен съд. Погледнах

Мариета:

- Така да бъде, но такова гърне, оценено на око, едва ли струва повече от триста лири.

- Какво говориш? Това е уникална вещ, китайска. Той я държи като роза до носа... а, когато идват хора, включват светлината, както направих аз сега, и всички гледат с отворена уста, а господарят се пъчи като паун.

Накратко: извадих ножа от джоба, натиснах с острието витрината и извадих гърнето. После отидохме до друга витрина, където имаше поне стотина подобни гърнета, взехме едно - от далеч приличаше на първото - и го сложихме върху поставката в централната витрина. Мариета уви гърнето във вестник, аз я целунах и излязох.

Бях на вратата с ръка върху бравата, когато по стълбите изникна господарят на вазите. Познавах го, беше старец с увиснали мустаци и бяла брадичка, а около устата - съвсем черна: приличаше на морж. Имаше чифт живи очи; тези очи ги почувствах веднага върху себе си, подозрителни, а вазата държах в ръка. За миг ме обзе страх и това ме погуби.

Кой сте вие? Какво държите в този пакет?... Ваза, моя ваза - развика се той, изкачвайки последните стъпала.

Пресегна да ме хване за ръката, аз се дръпнах с отскок, той падна в цял ръст върху стъпалата и си удари носа. Без да се обръщам назад, слязох по стълбите, хвърлих се в двора, сложих гърнето сред бутилките, дръпнах отгоре брезента и се впуснах в бяг, тикайки количката.

За мой късмет валеше като из ведро, Виа Джулиа беше пуста до където поглед стигаше, никой не ме видя да излизам от сградата и да тикам количката под проливния дъжд. Завих по странична уличка, стигнах до Виа Монсерато, също пуста под дъжда, извървях я донякъде, после отново завих по Виа дел Пелегрино и по нея стигнах до Корсо Виторио. Тук забавих крачка, за да не привличам вниманието и по Виа дел Говерно Векио се насочих към Виа ди Парионе, където приятелят Джезуалдо имаше дюкян.

На Виа дел Парионе ме очакваше разочарование: вече беше късно, минаваше един и дюкянът на Джезуалдо беше затворен. Сега валеше малко по-слабо и аз, механично, повече по силата на навика, извиках обичайното „Празни бутилки събирам“, тикайки количката по лъскавите мокри павета.

Усетих устата си пресъхнала, сърцето ми биеше, а краката не ме държаха. Тъкмо минавах покрай една кръчма и ми мина през ум да хапна нещо, да се успокоя и да подредя мислите си. Речено - сторено: оставих количката в чупката на една сграда и влязох в кръчмата.

В кръчмата нямаше почти никого, седнах в полутъмния ъгъл и поръчах агнешко с картофи и четвърт вино. Тогава, след първата хапка месо и първата глътка вино, внезапно почувствах нещо като нетърпимост. „Ето - помислих си - стигнах дъното на унижението, точно както исках: аз съм крадец, видяха ме, търсят ме. И съм сгоден за най-грозната жена в Рим и понеже ще се наложи да се крия, скоро ще остана и без работа.“ Това разсъждение ме държа замаян известно време с неподвижен поглед и с вилица във въздуха. После завърших обеда, платих и си тръгнах.

Дъждът беше спрял, един слънчев лъч слизаше между тъмните сгради и блестеше върху травертина, по камъчетата, по парапетите. Видях веднага количката на няколко крачки понататък - група деца я бяха наобиколили и правеха нещо. Приближих се, те се разбягаха на всички страни като врабчета и тогава видях, че брезентът е махнат, китайската ваза не е увита, а гърлото на гърнето е запушено с тапа. Нямах време да мисля, защото неочаквано отекна много силен гръм, нещо в количката избухна и това, което избухна и се разхвърча на хиляди парчета, бе гърнето. В същото време децата крещяха от радост и тичаха по улицата, а аз с провиснали ръце гледах тази касапница. Беше стара шега: слага се парченце карбид в бутилка, върху него се плюе,

бутилката се затваря и след малко тя експлодира. Стара шега, но сега гърнето бе погубено.

Изведнъж ми стана ясно: не само вазата си отиде, приключи и онзи период от живота ми, когато бях вехтошар събирач на бутилки, обичах Мариета и откраднах вазата. Оставих количката на мястото и; виждаше ми се странно, че не опъвам ръце да я тикам. Отидох направо при приятеля ми Джезуалдо, живееше наблизо, на Виа дела Паче. Виждайки ме тъй потресен, той ме попита какво е станало. Отвърнах:

Нищо, нищо, имам нужда само от гореща вана, сапун и ножче за бръснене. После, ако наистина искаш да ми направиш подарък, намери ми панталони, чиста риза и вратовръзка... ще ти ги платя, когато мога.

От дома на Джезуалдо излязох друг човек; този друг не бе отчаян, а се надяваше и вместо да отиде в Гарбатела, където бях живял досега, се отправи в другата част на града, на Салариа, при познато семейство и там намери дом. Няколко дни покъсно времето беше хубаво и аз, облечен в бяло яке на келнер, чист, избръснат, свеж и оживен, обслужвах клиенти в градината на кръчмата „Малагрота“, на двайсетия километър от Рим. Повече не видях Мариета, но не искам да ме обвиняват за това. Не беше нито предателство, нито лошотия, нито малодушие. Беше като да обърнеш страницата на книга и да видиш, че главата е свършила.

СИЛВАНО И РОМИЛДО

Не съм лукав, напротив - моята доброта и доверчивост будят желание у хора, лишени от тях, да злоупотребяват с мен. Ромилдо например се възползва. Физическият тип у него предопределя морала: с червени коси, луничаво лице и блестящи сини очи като на луд. Той ми залага по някой капан при всеки удобен случай и аз, добрякът, винаги се хващам. Искате ли пример? Преди известно време, на излизане от редакцията на вестника с топче от последния брой под мишница, го попитах:

- Ромилдо, коя е най-горещата новина днес?... Тук е пустиня.

Той тутакси отвърна:

- Глупчо, в римската хроника е опитът за самоубийство на една графиня.

Възразих:

- Опит... поне да беше умряла... А то: направили са и промивка на червата и вече си е вкъщи.

А той:

- Да, но е графиня.

Накратко, оставих се да ме убеди и щом отидохме в галерията, започнах да подвиквам:

- Опит за самоубийство на една графиня... с всички подробности.

Виждали ли сте Ромилдо? Изскача от другата страна, крещейки до прегракване:

- Правителството в криза... оставка... оставка.

Естествено, моята графиня не издържа срещу неговото правителство и така той продаде всичките си вестници, а моите останаха. По-късно взех вестника и затърсих: в края на една колонка открих няколко реда от еди-кой си, че ако някои факти се окажат верни и някои хора направят нещо си, тогава и само тогава правителството би могло да се окаже в криза. И това е само един измежду хилядите пример. Ще попитате: защо? Няма отговор. Отговорът се крие в неговия лукав характер, жаден за отдушник. И понеже хитреците се разтоварват за сметка на безхитростните, Ромилдо се разтоварваше за моя сметка. Не му се сърдех, дори през цялото време се опитвах да му бъда приятел. Веднъж той ми каза:

- Силвано, не те разбирам... в лице те вземам за шаран, а ти, вместо да се разсърдиш, си оставаш приятел... Какво тече във вените ти? Прясна вода ли? Нямаш ли достойнство, гордост? Наистина не те разбирам.

Отвърнах му искрено:

- Не знам защо е така... но не мога да те ненавиждам. Напротив, колкото по-лошо се държиш, толкова повече се привързвам.

Той:

- Да видим: дори и ако ти кажа, че ти отнех Джезуина?

Станах огнено червен и процедих:

- Да.

Тогава той заключи:

- Ее, смятай, че наистина ти я отнех и да не говорим повече за това.

В онзи момент не му повярвах, взех го за поредната злонамереност; но после разбрах, че е вярно. Джезуина беше от онези момичета, които обикалят ресторантите и кафенетата и предлагат цветя; гледах на нея почти като на годеница. Не беше хубава: дребничка, с кръгло бледо и измъчено лице, с грацилно тяло, но силни крака, навярно защото много вървеше по цял

ден, все чорлава, неизменно облечена в опъната по нея блузка, цялата в кръпки и безформена пола. Не беше хубава, но привличаше може би защото беше едновременно и жена, и дете. Сред цветарките Джезуина беше нещо като Ромилдо сред вестникарчетата: хитруша, с изкусен език, по-настойчива от комар, способна да преследва някоя двойка по цялата Виа Венето, докато младежът, за да не се покаже стиснат, не купи букет цветя от нея. Запознах се с нея, докато продавах вестници в богатите квартали. Повярвах и, че ме обича, запознах я с Ромилдо. Както казах, не допусках, че ще ми я отнеме. Но само след няколко дни ги видях, докато търсех къде на спокойствие около Вила Боргезе да си изям сандвича. Седяха на една пейка в неосветено място. Тя държеше на коленете си полупразна кошничка, той - непродадените вестници. Прегръщаха се точно като двама влюбени. Изненадан, не се сдържах и възкликнах:

- О, и се целувате.

Като чу гласа ми, Ромилдо се изви бавно:

- Предупредих те, че ще ти я отнема? Защо не ми повярва?

Замълчах. Сякаш получих удар по главата. Омаломощен, и аз седнах на пейката. Отпуснатият ми вид, неизвестно защо, ядоса Джезуина:

- Е, няма ли да си отвориш устата? Приятелят ти ти краде момичето, а ти не обелваш дума? Що за мъж си? Защо не се изправиш срещу него и не му обясниш какво мислиш?

Отвърнах и беше самата истина:

- Не мисля нищо.

Тогава тя се разяри:

- Но аз ще кажа какво мисля. Мисля, че си страхливец и още: Ромилдо е сто пъти по-добър от теб.

Ромилдо се изсмя:

- Джезуина е права: може ли да знам защо си такъв?

Тогава казах:

- Такъв съм и не мога да стана друг... довиждане.

Станах и си тръгнах.

От този ден, колкото и да е странно, станахме неразделни, Джезуина, Ромилдо и аз. Привързах се още повече към Ромилдо като приятел, навярно защото бях платил толкова скъпо -с чувствата си към Джезуина. А за да се обичат повече, те двамата, изглежда, изпитваха нужда да ме гледат как страдам, защото ме търсеха и не ме оставяха на мира. Старите отношения продължаваха, само дето сега вместо един, срещу себе си имах двама. Но докато към Ромилдо хранех същото приятелско чувство, към Джезуина не изпитвах нищо, дори усещах известна антипатия. Стана ми безразлична. Ала жените прощават всичко, освен безразличието. Джезуина ми имаше зъб повече от Ромилдо.

В неделя следобедните вестници не излизат и ние решихме да се възползваме от по-дългите мартенски дни и да отидем извън Рим. При Порта Сан Паоло взехме влака за Остия, слязохме в Остия Антика и покрай замъка се отправихме към Тибър по пътечка през полето. Носехме си сандвичи за обед. Чувствах се весел, защото това бе един от първите пролетни дни. По небето неспирно се движеха сиви облаци, слънцето се показваше от време на време, из топлия влажен въздух жужаха насекоми. Духаше слаб вятър и отнасяше белите цветчета на бадемите из поляните. Въздъхнах доволен:

- Да ви призная, предпочитам да прекарам един такъв, почти дъждовен ден, отколкото само слънце... нямам представа защо, но се чувствам щастлив.

Джезуина възрази:

- Аз не... в такива дни съм нервна... бих направила не знам какво.

Ромилдо попита предизвикателно:

- С кого? С мен или със Силвано?

- Глупчо - рече тя с прегракналия си глас, хвана го под ръка и го целуна.

Повървяхме доста по дигата, от другата страна течеше гъста сива вода. Жабите крякаха силно

- знак, че ще вали. Наоколо се бяха ширнали само поляни, поляни и ниви, потънали в пролетна трева, която ти се иска да изядеш - толкова зелена и сочна беше. Тибър не се виждаше, но се забелязваха дърветата покрай брега на реката с новата си блестяща зеленина. Найпосле стигнахме по пътечката до брега. Озовахме се на пусто място; от двете страни на Тибър се простираха голи ливади, стадо едри овци пасяха с наведени глави. В края на пътеката до брега се издигаше малка барака с мрежа, наполовина скрита между върбите, но когато се приближихме, видяхме само развалина от изгнили дъски. Седнахме на брега с гръб към бараката. Тибър течеше до самите ни крака синкав, набъбнал, плашещо дълбок. Извадихме сандвичите. До кея пред бараката чифт гребла лежаха в плоскодънна лодка. Колкото да наруша тишината, отбелязах:

- С онази лодчица там полека-лека мога да стигна до морето. Сигурно е много хубаво.

Ромилдо рече с пълна уста:

- Ами тръгвай... не те задържаме.

Отвърнах:

- Казах го само така.

Но Джезуина се намеси:

- Ние пък ти говорим сериозно. Защо се натрапваш? Защо се присламчваш? Ще ми обясниш ли защо идваш с нас? Защо не си отидеш?

Такава беше Джезуина: свирепа, нападателна. Не знам как стана, но този ден за първи път нейната враждебност ме нарани и като че ли я намразих. Замълчах, както обикновено. Ромилдо ядеше сандвича по своя си начин, на инат: въртеше къдрокосата си глава по посока на отхапването, все едно целува хляба. По едно време се обади:

- Ти, Силвано, ми се пишеш приятел. Ами докажи го, ако имаш начин да го докажеш.

Обнадежден, попитах:

- Какъв?

- Убий някого. Извърши едно красиво престъпление. Така ще ми предоставиш случай да викам, съобщавайки интересна новина.

Този път се разгневих съвсем сериозно. Правеха го само за да ме измъчват, дори и тогава, в онзи момент, когато единственото ми желание беше да хапна на спокойствие и да се порадвам на природата. Троснах му се:

- Ако ще убивам някого, бих убил теб. И ще те лиша от удоволствието да викаш новината.

- Бум.

Джезуина подхвърли злобно:

- Куче, което лае, не хапи.

Повиших тон:

- Аз не лая. Само внимавайте, защото ако хапя, хапя наистина.

Тя ме погледна косо, с пренебрежение:

- Я се скатай. Кой ли ти вярва? Страхливец такъв.

Бях бесен, предупредих я:

- Ти млъкни, че първо тебе ще ухапя.

Тогава тя направи кофти ход, пресметнато. Протегна към мен масивния си прасец и подкани:

- Ето на, давай! Хапи.

Стана за миг. Рекох:

- Ето я моята захапка! - и и отвъртях един шамар.

Тя скочи на крака с лице, сгърчено от омраза, и хукна през полето между овцете. Виждайки я да бяга като луда, останах слисан, но после разбрах. Тя се наведе, взе камък и го хвърли по мен, а овцете се разпръснаха на всички страни. Аз се отдръпнах и камъкът улучи Ромилдо точно когато със смях захапваше сандвича. Удари го в главата, сандвичът тупна на земята, той издаде стон, но вместо да се разсърди на Джезуина, грабна камъка и се засили срещу мен с вдигната ръка. Уплаших се, хукнах към лодката, изкачих стъпалата и побягнах по мостика. Джезуина викаше от далеч:

- Убий го, убий го!

Ромилдо ме настигаше, аз пресметнах инерцията и се отдръпнах встрани. Той връхлетя върху парапета, изпочупен и напълно изгнил, парапетът рухна и той падна в реката.

Сега Джезуина не викаше „Убий го“, а тичаше по брега на Тибър уплашена, без да се обръща назад. Ромилдо се намираше във водата пред мостика и се държеше за една от подпорните греди, но бе далеч от брега, а шеметното течение минаваше над раменете му и заливаше главата му. Надвесих се над водата, протегнах ръка и извиках:

- Хвани се тук.

Мостикът обаче беше твърде висок. Изчислих разстоянието и решително скочих от мостика в плоскодънната лодка долу. Тя се заклати под тежестта ми и за момент реших, че и аз ще падна във водата. После се успокои, взех греблото и го протегнах на Ромилдо. Той го хвана, бореше се, пъшкаше, но успя да се доближи до лодката и да се хване за ръба. После лека-полека го изтеглих; накрая той седна - от него се стичаха ручеи - и ме погледна.

Вече не се чуваха жабите и в тишината бе започнало ситно-ситно да ръми върху клоните на върбата. Дъждът действаше успокоително на душата ми и ми се струваше, че съм се родил отново, като виждах Ромилдо, спасен след цялата случка. Мокър и задъхан, той ме гледаше, аз също го гледах, а Джезуина избяга. Нямаше я. Неочаквано попитах:

- Ще ми обясниш ли защо си ми толкова ядосан?

Забелязах как се колебае и зачаках. След всичко аз му сторих добро за лошо, спасих го. А той се засмя злорадо:

- Значи, разбрахме се, нали?

- Какво се разбрахме?

- Ще извършиш хубаво престъпление, а после аз ще викам новината.

Видяхте ли? Беше мокър, едва не се удави, аз го спасих; и продължаваше със злините. Поразиха ме не толкова думите му, колкото инатът му В един миг скочих прав, не помня как измъкнах греблото от лодката и го заплаших:

- Махай се или наистина ще те убия! Махай се!

Този път се уплаши, стана, без да говори, хвана се за един клон на върбата и скочи на брега.

- Повече няма да се видим, да знаеш... свършено е.

Хукна по брега на Тибър и изчезна от погледа ми.

Изчаках да се отдалечи под дъжда, който вече се засилваше. Измокрих се до кости, но не ми пукаше. Стоях сам със себе си в дълбоката тишина, исках да се успокоя, да се почувствам отново весел както преди час, когато тримата слязохме от влака в Остия Антика. Нещо обаче ми причиняваше силна мъка, а не можех да разбера какво... Продължавах да мисля. Междувременно неусетно отвързах лодката от мостика, хванах греблата и започнах да я управлявам. Преди малко казах колко хубаво би било да се спусна с лодка по реката чак до морето, но се усетих, че греба срещу течението. С усилие тласках лодката срещу придошлата вода, покрита с мехурчета от падащите дъждовни капки.

В миг схванах, че греба срещу течението, защото бях видял Ромилдо и Джезуина да бягат нагоре покрай реката и дълбоко в себе си се надявах да ги зърна някъде по брега. Тогава щях да им викна да дойдат и да се качат в лодката, а после щяхме да се разходим по реката, тримата заедно, като приятели, все едно нищо не се бе случило.

НЕКАДЪРНИЦИ

Еех, какви ли не занаяти съм упражнявал... От края на войната досега съм ги сменял поне два пъти в годината, без да смятам безработицата, която, ако не е занаят, малко не и достига. Млечният ми брат, инженер по електротехника, педант и фанатик, при когото ходех от време на време за препоръка, един ден ми го каза право в очите:

- Ти, Серафино, не си даваш сметка, че в наше време, за да намериш работа, трябва да си специализиран.

Смаях се:

- Да съм специализиран? И какво значи това?

- Да се специализираш, означава да владееш занаят, но добре... а ти можеш да правиш всичко и не можеш нищо... имаш само ръцете си като мнозина други, представяш се с тези ръце и казваш: дайте ми работа. Станал си на трийсет години. Възможно ли е през всичкото това време да не ти е минала през ума мисълта за специализация?

Отвърнах му:

- Лошият късмет ми попречи да се специализирам.

- Лош или добър късмет, повече не ми се вестявай, преди да се специализираш - изпрати ме той до входната врата. - И не ме наричай брат. Сукали сме едно и също мляко, но това не ти дава право да ме наричаш брат и още по-малко да идваш да ми досаждаш с твоите нещастия.

Но понеже не бях специализиран, моята специализация се състоеше в непрекъснатата смяна на работа. Какво не работих: чистих улиците, събирах бутилки, ремонтирах паважа, лепях афиши, бях вехтошар, статист в киното, келнер, продавач на сладолед, зарзаватчия и какво ли още не. Докато сменях често занаята, разбрах, че моят млечен брат ми говори за специализация, но всъщност не става въпрос за нищо повече от фикс идея на съзнанието: заставя човека да не си представя, да не желае и да не се надява да прави друго, освен това, което прави; тази фикс идея го съпровожда през целия му живот. Например, да предположим, ражда се метач. Живее и умира като метач и през целия си живот размахва метла и мисли само за метли. А който няма такава фикс идея, рано или късно си дава сметка за неудобствата на занаята, сменя го и тогава - сбогом, специализация!

Но да спрем дотук. Един от многото занаяти, който почти бих избрал да специализирам, опознах, когато командир Гуидобалди ме нае за куриер. Може и да не беше командир и като се замисля, не се казваше Гуидобалди. Но аз го знам с тази титла и с това име. Този командир живееше в апартамент, пълен с малки деца и счупени мебели, някъде към Масао. Имаше жена -е, може и да не му беше жена - той, кой знае защо, я наричаше графиня и Йела. Името и на романеско означава уроки, но всъщност беше умалително от Мариела. Той беше дребен, облечен винаги в двуреден син костюм и с две-три значки на ревера, с военно изражение с бледо, строго и сгърчено лице, опулени очи и уста, пълна с черни зъби: пушеше като турчин. Тя беше едра отпусната кобила, само гърди и ханш, с разпуснати дълги коси и сини очи, винаги по пеньоар. Децата тичаха навсякъде с викове и бой, графинята прекарваше времето си в пушене и редене на пасианси, а слугинята Анезина, невежа селянка, не умееше да прави нищо. Апартаментът приличаше на кучкарник, с изключение на малкото студио в дъното на коридора: то беше чисто и подредено, истинско огледало. Не се искаше много, за да го държат в ред, защото там имаше само писмена маса и стол, а върху масата само телефон и списъци. В това студио работеше

командирът.

Гуидобалди, или както там се казваше, беше специализиран; специалността му беше благотворителност. Ако го слушам, той беше също и журналист, пилот, поет, филмов продуцент и коневъд; но за всички тези специалности само говореше; благотворителността обаче я практикуваше. Ще попитате: за кого? Богове! За себе си, за Йела и за децата.

В благотворителността Гуидобалди действаше по следния начин: всяка сутрин, без да обръща внимание на писъците на децата и на сцените, устройвани от Йела, отиваше в студиото, сядаше пред писмената маса, палеше цигара и след щателен преглед на съответния списък провеждаше своите сериозни разговори. Те следваха винаги един и същи модел. Някой отговаряше и тогава той, със звънък, войнствен глас, викаше:

- Командир Гуидобалди, президент на асоциацията на сираците и вдовиците от... - тук съобщаваше наименованието на някоя заслужила категория, - асоциацията организира благотворителен чай... знаем вашето добро сърце, вашата изключителна душа, вашия патриотизъм... удобно ли е да ви изпратим няколко входни билета?

На другия край на жицата човекът отговаряше с „да“ или „не“; по-рядко се ангажираше с разговор и особено ако беше схванал веднага, отговаряше ясно на Гуидобалди; той обаче, хитрецът, веднага изместваше несъгласието на политическа основа, отбелязвайки:

- Вие виждате нещата по различен от нас начин, това е всичко... разбирам, за вас определени идеали не съществуват.

После Гуидобалди отбелязваше на отделен лист името и адреса на приелите да купят билети. По-късно аз отивах там, предавах билетите и получавах парите. Чаят, естествено, не съществуваше. Но кой ще се запъти в полицията да прави оплакване за хиляда лири? Гуидобалди организираше по един чай или по една лотария месечно. На всеки два месеца сменяше името на асоциацията, която председателстваше, ала винаги запазваше височайшия характер на инициативата. По този начин успяваше да я очисти от калта, въпреки всекидневните оплаквания на Йела, че е гола и че децата растат като плевели.

Така, обикаляйки от къща на къща с билетите за чай и лотарията на Гуидобалди, изкарах шест месеца. Когато не обикалях, бях на разположение на командира: правех компания на Анезина в кухнята. Тя беше по-голяма нещастница от мен. За шестте години, през които сервираше и готвеше, не се бе научила да пържи яйца и да измете една стая като хората. Слугиня за всичко, както се казва - неспециализирана, би я определил моят млечен брат. Но макар и толкова проста, с кръгло червено лице и надути бузи, с две толкова малки очички, че приличаха на карфици, и рошава коса, щръкнала право нагоре, на мен Анезина ми харесваше. Навярно защото беше като мен, без специализация, бедна женица и толкоз; навярно защото беше си запазила грубите селски маниери, които първоначално отблъскват, но после всъщност успокояват, толкова искрени и сърдечни, като мирис на хляб рано сутрин в предградията. И понеже едното води до друго, първо се обикнахме, после, говорейки си за командира и за Йела, стигнахме до извода, че експлоатират и двамата ни, плащат ни малко, държат ни облечени в дрипи и ни хранят по-зле от кучета. И въобще, след като сме разбрали как става работата, по-добре да започнем собствен бизнес.

Ти си интелигентен - окуражи ме Анезина. - Колко му е да започнеш да печаташ билети и да ги продаваш? Разликата е, че сега парите ги взема той, докато утре всичките ще бъдат за теб.

Една сутрин, без да кажем дори „много ви здраве“, си тръгнахме от къщата на командира, а Анезина реши да си вземе като компенсация за експлоатацията комплект чаршафи; и без това няма да донесат в полицията, разсъждаваше тя, защото са в ръцете ни. Аз се задоволих да задържа парите, събрани от последните билети - седем хиляди лири общо. Наехме стая с телефон, разбира се, и аз веднага се заех с отпечатването на билетите. Този път ги посветих на сираците и вдовиците на кантонерите. Идеята ми хрумна, защото аз самият бях сирак на кантонер и цялото ми детство мина в гледане на влаковете по железния път за Абруцо, в района на Талиакоцо. Договорихме се Анезина да си остане вкъщи до телефона, за да отговаря на позвъняванията като секретарка на асоциацията; аз в това време щях да обикалям къщите.

Забележете какво означава специализация! Гуидобалди, той беше специализиран: умееше да говори по телефона авторитетно, знаеше как да се наложи и най-вече знаеше към кого да се обърне. Аз не умеех да говоря, още по-малко да се наложа; в телефонния указател сред милионите имена се губех и никога не намирах онова, нужното. Все попадах на нелюбезни или на бедни хора, или пък на прекалено рафинирани. Отказваха билетите, като много ясно заявяваха, че е измама; някои дори заплашваха да отидат в полицията. Докато обикалях, се бях превърнал в дрипльо и по-скоро вдъхвах страх със скъсаните си обувки и кирливя шлифер; билетите, които никой не искаше да купи, също се бяха изцапали, повече от шлифера. Накрая толкова паднах духом, че продължавах да обикалям, но обезверен, със свито сърце, неспособен дори да произнеса ясно думите, когато се представях в чакалнята и клиентът ме питаше какво желая. Да не говорим за помощта на Анезина. Между другото, тя дори не знаеше италиански. Веднъж на клиент, който се обади контролно, отговори:

- А виъ к’во мислите? Ке они съ мушеници?

Изводът: за месец едва-едва продадох около дузина билети.

Последният удар ми дойде - то е ясно - от инженера, моя млечен брат. Отидох при него от отчаяние. След като оглежда дълго билетите, отбеляза, че за него асоциацията е нова и никога не я е чувал. Констатира без особена увереност:

- Е, известно е, че съсловието на кантонерите е напълно забравено.

Погледна ме със странно изражение и рече:

- Серафино, предупредих те да се специализираш. Не го направи. Съжалявам, но това е измама и съм принуден да те издам.

Пребледнях като мъртвец, огледах се из неговото студио, студено и голо, с таблици, пълни с цифри, лавици, отрупани с карти и компаси и с китайски мастила. Помислих си, че той е специализиран, и Гуидобалди е специализиран. И всички онези, които извършват определена работа като него или определена измама като Гуидобалди, се измъкват, защото са специализирани; а аз, аз не бях такъв, имах само ръцете си като Анезина, която също нищо не умее, даже и да сготви спагети или да премете едно помещение. Рекох си, че моята беше свършена... и понеже бях гладен и усещах слабост, припаднах, както си стоях - просто паднах на земята. Когато се свестих, млечният ми брат каза:

- Този път ти се размина. Ето ти и хиляда лири, но не искам да те виждам повече.

Тръгнах си и щом се намерих навън, хвърлих всичките билети в Тибър, недалеч оттам.

Сега съм женен за Анезина и тя, естествено, е бременна; живеем в барака извън Порта Портезе. Анезина ходи по къщите да пере; аз се опитвам да си изкарвам хляба с букети от сухи цветя, които предлагам по ресторантите. Вървя след хората с букетче в ръка и дори ги хващам за рамото:

- Вземи го, гладен съм - казвам със заплашителен глас.

Някои се дразнят от ръката ми върху рамото им, отблъсват я и ме ругаят:

- Я върви да работиш, скитник такъв!

В такива случаи ми се иска да отговоря:

- Не съм специализиран, това е единствената работа, която мога да върша.

А знаете ли най-новото? Една госпожа, към която оня ден се обърнах за милост, тикайки букетче виолетки под носа и, ми отвърна:

- Никаква милостиня. И да не мислиш, че не се грижа за бедните. Тази сутрин дадох пари за тях - и ми помаха в лицето с някакви билети: - Доброволно подпомагам сираци и вдовици, но не и голям и силен младеж като теб.

Разпознах тези билети и помолих госпожата да ми ги покаже. Действително, както си помислих, чувайки да се говори за сираци и вдовици, името Гуидобалди се мъдреше в средата на билета, а отдолу следваше обичайният надпис: еди-коя си асоциация провежда благотворителна томбола на еди-коя си дата на еди-кое си място. Казах на госпожата:

- Много добре го познавам този измамник Гуидобалди.

А тя:

- Проклет скитник, как си позволяваш да говориш лошо за човек като него?! Махай се, да не извикам полицая.

КОЛКО Е МИЛ!

Знае се, че приятел в нужда се познава; че за приятелството се съди по мерилото на портфейла. Дали един приятел е приятел, се вижда в труден момент, когато приятелят само би загубил и нищо не би спечелил, ако остане приятел. Така да бъде. Но според мен за приятеля понякога е предимство да помогне на другаря си в нужда дори само заради чувството да бъде подобър приятел. И вярвам, че приятелите се познават по успеха: да речем, на теб ти върви, а приятелят ти изостава; ти напредваш и всяка твоя успешна крачка е като упрек за приятеля и може би дори обида. Тогава виждаш приятеля. Истинският приятел се радва на твоя успех безрезервно, както се радват майка ти, жена ти. Но ако не ти е истински приятел, червеят на завистта се промъква в сърцето му и го разяжда по такъв начин, че рано или късно не издържа и ти го показва. Много по-трудно е да не завиждаш на приятеля си, отколкото да бъдеш щедър с него, когато няма късмет. Завистта е като гумена топка: колкото повече я тласкаш надолу, толкова по-нависоко отскача и няма начин да я избуташ към дъното.

Кога делата ми започнаха да се оправят? Мога да кажа с точност: от момента, когато тъстът ми реши да ми помага и тогава успях да отворя месарски магазин в новите райони близо до Виа Анджело Емо. А откога Артуро започна да гледа накриво, поне в мое присъствие, с онази крива усмивка и тонът му стана някак изкуствен, а думите изговаряше с половин уста, все едно бяха на ластик и той ги придърпваше обратно веднага, щом ги изречеше? Пак по същото време. След като бях работил тайно през цялото лято, за да обзаведа магазина, един ден му казах:

- Хей, Артуро, имам изненада за теб.

Той попита с доволна усмивка:

- Каква?

Отвърнах:

- Ако ти кажа, няма да е изненада... ела с мен и ще разбереш.

Срещнахме се в бара на Пиаца Фарнезе, в онзи стар мухлясал квартал, където живеехме и двамата и където той имаше магазинче за канцеларски материали, черно-черно, направо дупка. Вкусвах радостта му на истински проверен приятел и предложих:

- Да вземем такси, ще ходим надалеч.

По пътя той не обели нито дума; странно, но не обърнах внимание - подготвях изненадата. Пристигнахме на Виа Анджело Емо, слязох, платих, тръгнах по новите улички към хубава бяла сграда, с ред нови магазини на партера, още ненаети. Посочих моя магазин и той със спусната ролетка, с новичък надпис „Луиджи Пройети. Месарски магазин“ и попитах:

- Какво ще кажеш?

Той погледна:

- Аа, това е изненадата, значи - процеди през стиснати зъби.

Възбуден, отидох към магазина, наведох се, отключих хубавия катинар от масивен месинг, вдигнах рулетката с едно движение, отворих широко вратата и влязох. В магазин като този -стени, облицовани с бял мрамор, месингови куки, по-жълти от злато, тезгях в модерен стил, целият в мрамор, сякаш е църковен олтар, подът също от мрамор, хладилникът голям, човек да стои прав в него, без да навежда глава - всеки би възкликнал:

- Оо, колко е хубав. Джиджи, имаш месарница, която е върхът. Поздравления.

Всеки друг, ала не и Артуро. Той, напротив, влезе със стиснати устни, все едно имаше игла в устата, мълчалив, намусен, почти обиден. Попитах объркан:

- Ее, как ти изглежда?

А той:

- Бих казал, добре.

Разбрахте ли? „Би казал“, условно наклонение, тоест не е съвсем сигурен дали месарницата е хубава. Почувствах се огорчен, настоях глупаво:

- Месарници като тази в Рим се броят на пръсти.

А той:

- Нали знаеш поговорката: „Новата метла мете добре, да видим как ще бъде после“.

От този ден започнах да си мисля, че жена ми Йоле има право, а тя отдавна ми повтаряше:

- Артуро - приятел? Явно не разбираш от приятели. Този, скъпи мой, не ти е приятел. Не виждаш ли, че не те понася?

Ее, жените имат по-верен инстинкт. Освен това една съпруга винаги ревнува мъжа си от приятелите му и щом се омъжи, най-напред гледа бързо-бързо да го отдалечи и отчужди от тях по един или друг начин.

Артуро всъщност имаше право. Магазините първо трябва да работят добре, но от самото начало моят тръгна повече от добре. Бях уцелил мястото: наблизо нямаше подобни месарници; целият квартал идваше тук и който искаше да купи, да предположим бифтек или филе, пържола или карета, трябваше да се отбие при мен. Отначало си покрих разходите, после започнах да печеля, накрая - година и половина след откриването, може да се каже - течеше.

С Артуро се виждахме както преди: в кафенето на Пиаца Фарнезе или в кръчмата; сега не се отдавах на чувства, държах го под око и го наблюдавах само за да се уверя, че Йоле имаше право. Понеже Артуро никога нямаше пари, а книжарницата му носеше едва-едва, колкото да преживее, аз го черпех, както всъщност винаги съм правил. Сега виждах, че приема, но грубо и някак от злоба. Една вечер в бара дори ми се тросна:

- Почерпи ме с каквото искаш, но не ми го натяквай.

И този път ме заболя. Какво бях сторил, за да го раздразня? Бях извадил от джоба си тесте банкноти по десет хиляди и казах на касиерката:

- Съжалявам много, госпожице, но днес имам само тези пари тук, от най-дребните.

Накратко, една шега; но от нея той стана зелен, после жълт, все едно внезапно получи

жлъчна криза.

Зимата дойде. В банката започнах да имам все повече и повече от онези дребни банкноти. Пресметнах, че вече мога да се поотпусна и реших да си купя кола. Още тогава Йоле ме предупреди:

- Купи я, но първия път не я карай с Артуро. С неговата завист нищо чудно да ни урочаса.

Отвърнах и както винаги, щом ми заговореше лошо за Артуро:

- Това си е моя работа. Артуро е приятел, не си пъхай човката.

Без да го показвам, бях на тръни обаче. Както и да е, отидох при Артуро в книжарницата:

- Ела с мен в агенцията да видим заедно колите. Искам да си купя.

- И кола ли? - изпусна се той.

Изгледах го грозно и той веднага се поправи:

- Искам да кажа, че според мен харчиш множко... колата е голям харч.

С една дума, отидохме в агенцията, там беше пълно с коли, големи и малки, серийни и извън серия, луксозни с блясък на неон и на жълт мрамор.

Продавачът току ме четкаше:

- Господин Пройети, тези колички тук не са за вас, евтини са, консервени кутии, знам аз какво е за вас.

И ме заведе при една извън серийна, небесносиньо и бяло, цялата в никел и лъскави аксесоари. Питам за цената, а той ме потупва по рамото:

- Да не говорим за цени, това е колата за вас. Точка, баста.

Да си призная, тези свободни маниери ми харесваха: бях търговец, явно продавачът ме познаваше, всичко това беше кредит, а знае се, за един търговец кредитът е най-важното нещо. Артуро, с обичайното си криво изражение, със стисната уста, се обади със скъпернически гласец, без радост:

- Джиджи, господинът е прав, тази кола ти прилича.

- Защо?

А той:

- Не твърдиш ли, че бизнесът ти върви много добре? Не разправяш ли, че не знаеш какво да си правиш парите? Ето, вложи ги в тази красива извънсерийна кола.

Всичко това с кисел тон като лимон, от който ти изтръпват зъбите. Изплаших се, помислих си „дали пък не ме тласка да правя разходи, по-големи от възможностите ми“ и веднага на място отказах извънсерийната кола и избрах една малолитражна като другите, в сиво и кафяво. Продавачът кимна:

- Имате добър приятел, правилно ви посъветва. Няма значение... Живите се срещат пак, няма да мине и година и ще се върнете тук, за да замените малолитражната за извънсерийна.

Мина година, бизнесът продължаваше да процъфтява, роди ми се дете и по този случай -трябва да му се признае - Артуро преодоля завистта, която го ядеше, показа се любезен, толкова искрен, че чак Йоле почти му повярва. Бедният, той също си даваше сметка колко е завистлив и правеше усилие да пребори тази страст: мъчеше го, но беше по-силна от него. Този път обаче -навярно защото всеки може да има дете, дори и найокаяните, а и детето нямаше нищо общо с успеха на магазина (случва се на човек да му се роди дете в деня, когато обявява фалит), той -нека си го кажем - се държа като истински приятел. Дойде с подарък - сребърна дрънкалка -поднесе поздравления на жена ми, наведе се да погали детето в люлката и с глас, който за първи път от толкова време ми прозвуча искрено, възкликна:

- Оо, какво сладко бебче!

Останах много доволен, защото в себе си го обичах и ми беше неприятно, задето ми завижда. Ала Йоле не се доверяваше:

- Не бързай да обявяваш победа. В бизнеса трябва да го видиш. Той има деца даже в излишък, но пари няма.

Няколко месеца по-късно, все с помощта на моя тъст, купих нов апартамент в сграда, недалеч от магазина. Досега бях живял на Виа Монсерато, улица със стари къщи, пълни с влага, без слънце; а и заради разстоянието до магазина ме затрудняваше. И този път пожелах да направя изненада на Артуро: поканих го на гости, без да го предупредя, че вече не живеех на Виа Монсерато, а на Виа Анджело Емо, и организирам вечерта, за да отбележа преместването в новото жилище. Минах с колата през книжарницата да го взема заедно с жена му, но той отказа:

- На две крачки сме... какъв е смисълът от колата?

Мълчаливо продължих направо към Тибър и през моста в посока Трионфале. Той се усети и промърмори нещо, а аз попитах:

- Ама не знаеше ли? Вече не живея на Виа Монсерато. Не съм ли ти казал? Купих апартамент до магазина.

Той промълви с половин уста:

- Радвам се... наистина много се радвам.

Пристигнахме. Побързах да му покажа апартамента:

- Това е кухнята, гледай каква красота, по американски... трапезарията, стил рустик... тук е спалнята, такава имах и на Монсерато, единственото, което си оставих... А това е гостната, виж дивана и креслата... а виж това радио... отваряш го и става бар.

Постепенно, с преминаването от стая в стая в този съвсем нов апартамент, чист, светъл, озвучен, който ухаеше на боя и восък от паркета, лицето на Артуро се издължаваше и все повече помръкваше. Най-накрая се върнахме в трапезарията и седнахме около масата.

- Няма какво да се каже... много удобно апартаментче... нищо не липсва - отрони той с едва чут глас.

Йоле не се сдържа да отбележи:

- Но защо като че ли ви е неприятно?

Артуро си направи оглушки.

Седнахме на масата. Йоле беше приготвила меню като за Нова година: агнешко, пуйка, сладкиш, плодове, два вида вино: червено „Кианти“ и бяло „Фраскати“, накрая „Марсала“ Всички бяхме много весели освен, разбира се, Артуро, за когото всеки погълнат залък имаше вкус на отрова, толкова апатичен и отвратен изглеждаше. Най-весел от всички бях именно аз, защото този апартамент беше щастлив завършек на успешните години. Всичко през онези години ми вървеше на късмет: бизнесът, семейството, здравето, всичко. Така донякъде от задоволство, донякъде защото бях пил повече, забравих за Артуро и неговата завист и преди плодовете станах с чаша в ръка и вдигнах наздравица, която специално съчиних за случая: „Цветя благословени, месарници в Рим има много, но най-хубавата е тази на Пройети“. Беше на шега и очаквах Артуро да отговори според обичая и той със стихче, импровизирано на момента. Но той дори не отвори уста. И като вдигнах чаша да пия за здравето на всички, дочух думите му, казани полугласно като на самия себе си, но много отчетливо.

- Колко е мил.

Разбрахте ли? „Колко е мил“! Все едно да се каже: „Кога ще свърши?“

Признавам, че изведнъж - защото бях пил, а известно е, че от виното губиш контрол - ми падна пердето. Обърнах се гневно към Артуро и в тишината го обвиних:

- Ти каза „Колко е мил“.

- Гледай си работата, нищо не съм казал.

- Да, ти каза „Колко е мил“. И знаеш ли защо го каза?

- Нищо не знам.

- Каза го, защото си завистлив, завиждаш ми и съжаляваш, задето ми върви.

- Ти си луд. Аз ли съм завистлив? На теб ли да завиждам? И защо?

Накратко, свърши зле. За Йоле, която най-сетне изля антипатията си и се развика на Артуро:

- Долу завистта.

За жената на Артуро, която плачеше и дърпаше мъжа си за ръкава, за да го накара да си тръгне. За Артуро, който нападаше мен и Йоле, докато жена му го теглеше към изхода. Той изглеждаше най-бесен от всички и между трапезарията и външната врата ми изкрещя в лицето всичко най-лошо, което е мислел за мен от години, но не искам да го повтарям, защото все още ме боли, като си го спомня.

Най-после си тръгна. А аз разбрах, че богатството пропъди единствения приятел, когото имах. По този повод споделих с Йоле:

- Цялата вина е моя... сега осъзнавам, че съм го провокирал. Трябва да умеем да не показваме успеха.

Тя отвърна:

- Повярвай ми: единствените истински приятели са парите. Другите идват и си отиват.

ЧЕРВЕЯТ

Йоле и аз бяхме решили в неделя да се разходим с мотор до Фюмичино, да хапнем риба и да се порадваме на морето. Сутринта отидох да взема мотор под наем, яхнах го и се втурнах в двора на Йоле, в пресечката на Полвероне, обикалях из квартала и вдигах страхотен шум. Чувствах се весел, денят беше топъл и хубав и аз бях доволен, че ще го прекарам с Йоле. Ето че Йоле изникна на портата, зад нея зърнах Мадалена, четиринайсетгодишната и сестра, момиченце с остро личице, две руси плитчици с панделки и очи от лазурен порцелан. Бе облечена в нови дрехи от главата до петите, с черни лачени обувки, бели чорапки, шотландска поличка и синя баретка. Попитах сприхаво, като се подпрях на един крак:

- Какво, и Лена ли ще идва?

Йоле отвърна твърдо:

- Без съмнение: мама иска и тя да дойде. Не се доверявала да ни остави сами.

Долових и нейното недоволство, но разбрах, че нищо не може да се направи, и се примирих:

- Ами, добре.

Надявах се поне Йоле да седне до мен на задната седалка. Когато си с мотор и караш бързо, а вятърът реже лицето и спира дъха ти, приятно е да чувстваш две женски ръце, обвити около кръста ти, а лицето и гърдите и - притиснати към гърба ти. Моторът е като коня, магарето, мулето: мъжът язди отпред нагоре по планинските пътеки, а зад него жената е седнала настрани, още по-добре, ако държи дете в обятията си, както е все още по селата. Но не: едва се бях настанил на седлото и почувствах твърдите ръчички на Мадалена да обвиват кръста ми и острата и брадичка да се забива в гърба ми.

- Така се държа здраво - увери ме тя, - но внимавай, Джиджи, ако караш много бързо, ще те погъделичкам под мишниците.

Отвърнах ядно:

- Само опитай и ще се намерим на земята.

Така, седнали и тримата на мотора, в една редица, тръгнахме.

Поех към Сан Паоло, отминах базиликата и хванах автомагистралата за Остия. Карах като луд. Присъствието на Мадалена ме дразнеше и за да не се ядосвам, се опитах да насоча мислите си към друго. Аз съм автомеханик и имам малък сервиз на Виа Фламиния, държах го със съдружник по име Тулио. Сетих се, че Тулио винаги е сам, без жени, макар да беше хубаво момче. Запитах се дали пък няма друга причина, която той не иска да се знае? Беше наистина тайнствен, вечер винаги изчезваше. Безцелни размишления, колкото да ми премине ядът, докато летях по асфалта, а дърветата край пътя и рекламните билбордове за сирене, дамски чорапи и минерални масла идваха към мен един след друг с голяма скорост от двете страни във все още студения и мъглив утринен въздух. Но на кръстовището с Е42 ме изпреварва друг мотор и кого виждам? Самия Тулио, съвсем сам. Познах го по тъмното, почти като на мавър лице, с дребни закръглени черти и черна къдрава коса като на маврите. Помислих:

- И той отива в Остия, обзалагам се.

Мадалена започна да ме дразни:

- Защо позволи да те изпревари? Защо не караш по-бързо?

Подкарах по-бързо и към Остия Антика го настигнах. На минаване край него го поздравих с ръка, той ме забеляза и отвърна на поздрава. Малко по-нататък завих и се насочих към Фюмичино. Този път минава над Тибър по нов мост, откъдето се разкрива изключителна гледка. Като стигнах там, намалих и попитах:

- Искате ли да видите Тибър?

В същото време чух шум зад гърба си, обърнах се и видях Тулио: беше спрял до тротоара, близо до нас. Йоле слезе веднага и тръгна към него с думите:

- Оо, Тулио... какво съвпадение.

Аз също слязох. Тулио поздрави:

- Здрасти, Джиджи. И вие ли към Фюмичино?

Отвърнах:

- Да, ще ядем риба.

Изведнъж изпитах ревност. Тулио и Йоле стояха един до друг. Главата на Йоле е малко голяма, цялата в руси къдрици, а Тулио, както споменах, има глава на мавър, цялата в тъмни къдрици. Помислих:

- Руси къдрици и черни къдрици... добре изглеждат заедно. - И в същото време бях сигурен, че тази среща не е случайно съвпадение.

В това време двамата се бяха навели над парапета на моста. Пресякох платното и отидох да погледна през парапета на отсрещната страна.

Тибър беше истински красавец, огрян от издигащото се над мъглата слънце: широк, многоводен, преливащ в отблясъци, с острова по средата, който го разделя на два ръкава, и те широки, и пълни със светлина. Бреговете бяха гъсто обрасли с дървета без листа, а слънцето позлатяваше клоните им, кафяви и червени. Между клоните се виждаше древна тухлена кула и оградата на кръчма. Усетих как една ръка се прокрадва под моята и реших, че е на Йоле. Но не: беше Мадалена, която ми пошушна:

- Красиво, ее?!

- Да - рекох сухо, - Тибър е красив - и се обърнах с намерението да повикам Йоле, за да продължим.

Видях Тулио, яхнал мотора и Йоле на седалката зад него, обгърнала кръста му. Извиках:

- Е-хей, къде отивате?

- Във Фюмичино - провикна се Йоле. - Отивам с него, защото трима на мотора е наистина много неудобно.

- Тогава ела ти с мен, а Лена да отиде с Тулио.

- Нали знаеш, мама не иска да оставаме с теб сами.

- И затова ти отиваш сама с Тулио?

- Това е друго, не съм сгодена за него.

Стига, те тръгнаха и веднага след тях тръгнах и аз с Мадалена, вкопчена като маймунка за гърба ми. Тогава тя констатира:

- Сега вече наистина ни е добре.

Пътят за Фюмичино има няколко отклонения, но не знаех откъде минават. Тулио трябва да бе хванал някое от тях, защото повече не го видях и пристигнах във Фюмичино без тях. Пресякох подвижния мост и се насочих по крайбрежната между реката и къщите на Фюмичино. Пътят блестеше на слънцето и много хора се разхождаха наоколо; и в ресторантите на открито се хранеха много хора; други седяха на открито пред кафенетата. Йоле и Тулио обаче ги нямаше. Обзет от гняв, отидох да оставя мотора на поляната, след като предупредих съдържателя да приготви маса за четирима и поръчах четири рибени чорби. После предложих на Мадалена:

- Хайде да ги потърсим.

- Да вървим - съгласи се тя с примирен вид, който подсказваше, че едва ли ще ги намерим.

Наистина, не ги намерихме. Беше вече късно, рибарските лодки се връщаха от морето, натоварени с риба. Винаги съм обичал да гледам как току-що пристигналите рибари разтоварват рибата. Във всяка щайга уловът е подреден по вид - сардина при сардини, мерлуза при мерлузи -в идеален ред, макар и мъртви, също както се подреждат ягоди в малки касети. Народът приижда, наблюдава, обсъжда, купува. В това време от морето се завърнаха още траулери: един тръгна по Тибър от края на кея, весело напредвайки между двата бряга, а рибарите, наизлезли на палубата, ни гледаха; друг още се бореше с вълните в морето, но вече наближаваше; трети едва сега се показа на хоризонта. В онзи ден обаче дори и рибата не ме интересуваше. Като капак на всичко Мадалена ми лазеше по нервите - тичаше по кея от кораб към кораб и разпитваше:

- Каква е тази риба? Мамма миа, колко е грозна. Гледай, Джиджи, колко много октоподи... гледай, колко миди... а онази каква риба е?

С една дума, стигнахме до края на кея, където са опънати мрежите, клатят се нагоре-надолу във водата и никога нищо не се улавя в тях. Известно време гледахме откритото море, цялото в слънце и вълни, а чайките летяха на всички страни. После се върнахме обратно. Масата бе сервирана и ние седнахме в ресторанта на поляната. Съдържателят, услужлив, веднага се появи с четирите чорби. Срязах го ядно:

- Още е рано, другите ги няма.

А той:

- Не знам какво да ги правя. Поръчахте ги и вече са готови.

Покрихме порциите за Йоле и Тулио и започнахме да се храним - Мадалена и аз.

Но нямах апетит. Гледайки как Мадалена яде лакомо димящата чорба, изведнъж ми се стори, че тя знае много. Попитах мило:

- Я ми кажи, Лена, каква е тази работа с Тулио? Как така изневиделица ни настигна на моста? Дали наистина е съвпадение?

Тя, спокойно, без да вдига поглед от чинията, подхвана:

- Какво ти съвпадение... снощи Йоле му каза по телефона: слушай, утре червеят ще ме води във Фюмичино... защо не дойдеш и ти?

- А кой е червеят?

- Ти... не знаеше ли, че те нарича така? Бил си дребен, с голяма глава и плоски очи като гъсеница... накратко червей.

За момент останах без дъх: червей. Добре че гъсеницата е животинче, което всъщност би могло да бъде и хубавко по свой начин. Но червей се използва също и за морала: този човек е червей, този бих искал да го смажа като червей. Повторих:

- Значи, така ме нарича?

- Гарантирано... но ти няма защо да се обиждаш... това е само прякор.

Овладях се с усилие и добавих:

- А я ми кажи: май Йоле и Тулио... нали разбираш?

- Нищо не знам.

- Да бе, знаеш го, Ленуча.

- Нищо не знам.

Почти без да се замисля, протегнах длан и хванах нейното юмруче на масата. Тогава забелязах как устните и треперят, смаях се и отдръпнах ръка като опарен. Тя извика на един дъх:

- Какво ще ми дадеш, ако ти кажа каквото знам?

- Нямам представа, ще ти направя подарък.

- Не ща подарък... дай ми целувка.

Погледнах я сериозно:

- Ленуча, ти луда ли си, или се правиш на луда? Нали знаеш, че си на четиринайсет години?

Тя се усмихна и бързо-бързо изстреля:

- На четиринайсет и половина, почти петнайсет, но след две години ще бъда госпожица. Какво ти пука за Йоле? Тя обича Тулио. Нали тази истина искаше да знаеш. Ако почакаме две години, ще се сгодим и аз ще те обичам цял живот.

Разбрахте ли? Наблюдавах я как ме гледа с настойчива, сърцераздирателна усмивка и колкото повече я наблюдавах, толкова по-малко и вярвах. Накрая заключих:

- Моето момиче, разкарай си го от главата. Аз съм сгоден за Йоле и ти не влизаш в сметката -нито след две, нито след четири, нито дори след десет години.

А тя продължаваше да се усмихва:

- Защо не ме обичаш, Джиджи? Аз толкова те обичам.

За късмет най-после Йоле и Тулио се появиха. Попитах спокойно:

- Браво... забавлявате се.

- Купихме риба - Йоле сложи на масата жълт пакет, - на кея... направо от рибарите.

- И ние бяхме на кея, но не ви видяхме.

- Седнахме за малко на плажа да погледаме морето, затова не сте ни намерили.

Нищо не казах: влюбеният се превръща в глупак и вярва охотно на всяка лъжа. Междувременно те бяха седнали и вече ядяха. Аз също продължих да се храня и на моменти поглеждах към двете сестри. Руси, хитруши, лицемерни и двете: кой знае каква беше истината. Изядохме рибената чорба, после имаше плодове, а за финал Тулио пожела да почерпи бутилка вино. След като пийнахме, се почувствах по-добре, макар историята с червея още да ми пареше. Неочаквано Йоле предложи:

- На връщане ще направим така: Мадалена ще се качи при Тулио, а аз ще дойда с теб, Джиджи.

Останах учуден, защото не го очаквах. Платихме, после Мадалена седна зад Тулио, а Йоле -зад мен. Пуснах напред Тулио и Мадалена и някъде към моста спрях и подхвърлих на Йоле:

- Значи така, зад гърба ми ме наричаш червей.

- Червей? Какво говориш?

- И си правиш срещи с Тулио.

- Да умра, ако...

- И го обичаш, и се готвиш да ми сложиш рога.

- Кой ти наприказва всичките тези лъжи?

- Сестра ти.

При тези думи видях как ме изгледа и после избухна в смях. После съчувствено поклати глава:

- И ти си тръгнал да вярваш на приказките на Мадалена? Бедничкият!

- Защо... не е ли човек като нас?

- Не е вярно. Тя има слабост към теб и говори от ревност. И сигурно за първи път... Не знаеше ли, че Мадалена е влюбчива и интригантка? Миналата година направи същото с Джино и Мария. Не я познаваш, но ние вкъщи вече си я знаем каква е и не и обръщаме внимание. Какво да я правим? Няма да я убием, я!

- Значи, не ме наричаш червей?

- Но, моля те, никога.

На моста под хубавото слънце разговаряхме доста. Накрая тя ми обясни, че злосторничеството на Мадалена се дължи на възрастта и и на растежа. Дълбоко в себе си исках да и вярвам и се оставих да ме убеди. Така се помирихме и тя ми даде целувка. После скочи върху мотора и ме прегърна през кръста, шепнейки:

- Усещаш ли как се притискам?

Но по-късно, докато летях по автомагистралата към Рим, съмненията ми се върнаха отново: коя беше казала истината, Мадалена или Йоле? Изкарах нощта и следващия ден, без да успея да реша. Вечерта, уморен, се обадих на Йоле по телефона. На въпроса и „Кой е?“ съвсем е сте ствено, почти без да мисля, отвърнах:

- Червеят.

ОПЕРАЦИЯ ПАСКУАЛИНО

Ние, момчетата под осемнайсет години, както се знае, се движим на банди. Даже започваме да организираме банди още преди десетгодишна възраст. И като видите по улиците в предградията седем-осем момчета да тичат и да се дърлят, бъдете сигурни - това е банда, и в тази банда има един най-силен, той бие останалите и ги командва, както и че едни го обслужват, а други - по-малките или по-слабите - всички ги бият и те обслужват всички. Какво правят бандите от момчета под десет години? Играят най-често на игри, за които са достатъчни плочите на тротоара и парче тебешир; понякога рискуват да запалят цигара и да я изпушат всичките десетима заедно - по едно дръпване за всеки; успяват да съберат пари за футболна топка; все неща, които струват дребни стотинки. Но пораснат ли, порастват и развлеченията: карти, кино, мачове на стадиона, дори момичета. А за това се искат пари. И понеже пари няма, трябва да се намерят. Оттук започват бедите.

Онова лято нашата банда се събираше близо до Апия Антика. Покрай улицата се редуват руини и кипариси, а вместо асфалт е покрита с големи кръгли камъни, прилични на самуни хляб. На двайсетия километър, малко встрани от улицата, има голяма тухлена стая със сводест таван и вход, обрасъл с къпини. Говори се, че е римска старина; на мен ми изглежда много малък признак на разум да наричаш „римска“ старина, която се намира в Рим. Очевидно е, че е римска, няма нужда да се уточнява. Ако се намираше, да предположим, във Фраскати²², щеше да бъде например фраскатска. Изобщо, в тази развалина или стая - каквото там е - ние от бандата се събирахме да играем карти и да обсъждаме нашите си работи. Отмествахме един храст, влизахме, връщахме храста на мястото му: никой не би допуснал, че сме вътре. С две думи, беше идеално скривалище и ние се криехме там всеки ден, макар да нямахме никаква причина да го правим. Но известно е, че да се скрият, за подрастващите е найстрахотното нещо.

В онази стая се чувствахме добре, на прохладно и сенчесто място, скрити като в крепост. И понеже всички бяхме много живи, с голямо въображение, а кръвта ни вреше, когато не играехме на карти, се оставяхме на фантазията, тоест всеки от нас разказваше какво би направил при определени обстоятелства. Бяхме повече или по-малко ритнитопковци и гамени: кой скачаше да каже и да покаже как ще се скрие с една базука, ще гръмне шофьора на камиона на някоя банка и после ще избяга със златните кюлчета; кой пък беше готов да отиде в Америка и да намери уранови залежи или брилянти; кой говореше за удар по научен път, който ще направи в магазин за скъпоценности с помощта на горелка, маска, клещи и други железа. Хубавото беше, че спорехме за всичко това сериозно, все едно щяха наистина да се случат. И понякога се сбивахме, защото някой бе поставил под съмнение куража на друг или бе изказал мнение срещу нечий план за действие. Забравяхме, че всички сме малки момчета, неопитни и невежи, деца на бедни хора; представяхме си, че сме тайнствени мъже, решени на всичко, страшни, подобни на онези, които гледахме по филмите или в рисуваните комикси.

През един от онези дни, когато, както обичайно, слушахме кой ги разправя най-невероятни, ето че храстът при входа се разтвори и се появи лицето на старче със сплъстени руси коси, вдървено, с игриви ококорени сини очи. Огледа ни и възкликна:

- Браво, какво правите тук?

Отговори Паскуалино, нашият шеф:

- А теб какво те засяга?

Старчето посочи:

- Това тук е моя собственост, намирате се в моята градина.

- Ако искаш, ще ти плащаме наем.

Видяхме как тръсна глава:

- Не, останете си тук... няма значение... а да имате една цигара?

Честна дума, всички избухнахме в смях при този толкова нахален въпрос. Паскуалино стана, взе цигара и му я пъхна в устата:

- Ето ти цигара... имаш ли кибрит? А имаш ли дробове? Или искаш ние да я изпушим вместо теб?

Щом получи цигарата, старецът изчезна, чухме го да мърмори, докато се отдалечаваше:

- Благодаря, благодаря, няма значение.

Спогледахме се и Паскуалино заключи:

- Сигурно е полулуд.

През този ден не мислихме повече за него.

Но Феличето, така се казваше старецът, не беше полулуд. Напротив, беше изпечен хитрец. Не знам как, но в рамките на няколко дни той успя да придобие безпрекословен авторитет над всички нас. Дали защото беше толкова стар - повече от шейсет години, а възрастта има значение; или защото ни носеше винаги по нещо: кога кесия смокини или кошница грозде, кога чаша вино, знае се, подаръците обезоръжават и заслепяват; навярно най-вече защото всички бяхме малки момчета без опит, а той беше змия. Истината е, че се привързахме към него, дори не бих казал с обич, а с истинска страст. Сутрин рано изчезвахме от къщи, за да отидем при Феличето; следобед тичахме отново при него; вечер не си тръгвахме, докато не го видим. Както и преди, събирахме се при развалината, но сега с нас беше и Феличето. Какво правехме? Играехме на карти и той ни научи на някои игри, дето не ги знаехме. Или пък продължавахме да говорим небивалици, всеки по реда си, разказвайки какво бихме правили, ако станем богати веднага и без усилие. Феличето слушаше с лула между зъбите, полузатворени сини очи, спокоен, добър, а после и той разказваше нещо. Но неговите бяха истински разкази - за крадци по пътищата, разбойници и обирджии от земите, където беше роден, в провинция Витербо. Бяха разкази за минали времена, но страшни, спираха дъха, изпълнени с убити и отвлечени с оръжие. Феличето помнеше всички онези разбойници, едни по приказки на хората, други познаваше лично от детството си или беше слушал от баща си или дядо си. И с неутешим и презрителен глас твърдеше, че мъже като тях вече не се раждат, все едно казваше: вие пък дори не сте мъже.

Феличето беше като захарче: винаги благ като ангел, по всичко приличаше на онези светци от рисувано дърво, сложени в църковния олтар, със скръстени ръце и вдигнати към небето очи. Но в определени моменти ставаше лош. Както в онзи ден, когато каза на Маурицио, най-малкия сред нас, но и найшавливия и то само защото му беше противоречил:

- На теб, ако ти бях баща, щях да ти смачкам главичката, да те сплескам.

Заплашителни думи, но още по-страшен беше тонът - твърд, безмилостен, насилствен. Когато ни чуеше да говорим за картечници и други модерни оръжия, Феличето си мълчеше; той беше привърженик на ножа и имаше един, доста дълъг, с дръжка от рог. За да ни забавлява, ни показа какво може да прави с ножа: между другото, при хвърляне на нож улучваше целта от четири метра и то през рамо. В резултат след известно време всеки от нас имаше нож и се опитваше да го хвърля по същия начин като Феличето.

Но стига за това. Един ден, от дума на дума, докато му говорехме за вечното ни безпаричие, Феличето подхвърли, така, между другото:

- Ее, има начин да ви помогна да си спечелите пари... има такъв начин.

Подхвърли тази фраза и си тръгна. На другия ден, разбира се, двама-трима от нас отидоха в дома на Феличето, в края на градината, да му искат обяснение. Но той се отметна:

- Нищо... сгреших, че го казах. Не е за момчета, това е за мъже с ей такива мустаци.

Само си ни представи!

- Ние да не би да не сме мъже!

Накратко, надухме му главата до толкова, че начинът на Феличето за печелене на пари да излезе наяве: на едно пусто място в Апиа имаше самотна постройка, доста стара, където се помещаваше павилион за цигари. Прозорците на партера нямаха решетки, а само щори. Ние трябваше да влезем през нощта в магазинчето и да изнесем наличните цигари. После Феличето щеше да ни плати за тях определена сума, а по-нататък щеше да се оправи сам.

Честна дума, отначало идеята никак не ни хареса: от урановите мини, от нападението с базука над камиона на банката, слязохме до жалък обир на павилион за цигари. Освен това всички знаехме магазинчето, а собственикът, „Морганти“, беше добряк, даваше ни цигари на кредит, познавахме и жена му, Роза, също винаги добра с нас и приятелка с нашите майки; а и с дъщеря му Джулия, момиче на нашата възраст, всички ние, кой повече кой по-малко, бяхме приятели. Обсъдихме работата без Феличето. Навярно повечето от нас не биха приели да предприемем такова нещо, ако на Паскуалино, най-силния от всички, но и най-простия, изведнъж не му хрумна да ни обвини, че всички сме страхливци, че трябва да направим удара, а той ще кръсти тази кампания „операция Паскуалино“. Къде я беше намерил тази фраза, нямам представа, вероятно във вестниците, но тя си изигра ролята: „операция Паскуалино“ звучеше по-добре от обир на магазин за цигари. Вярно, Маурицио се възмути и се развика:

- Каква ти операция Паскуалино... това си е чист обир.

Но отнесе чифт шамари, а Феличето в това време надничаше от храстите при входа ни насъскваше:

- Набийте го този мръсник, набийте го, набийте го!

Маурицио си тръгна с плач, повтаряйки, че не иска да краде. Ние, останалите, вече вербувани за операция Паскуалино, седнахме да обсъдим приготовленията. Определихме часа, деня, начина, местоположението и всичко останало. Феличето, също сред нас, одобряваше с очи, полузатворени над дима от лулата. Това одобрение ни даваше смелост, защото той, толкова стар и опитен, беше всъщност истинският шеф. Накрая, преди да се разотидем, ни даде последни наставления:

- Вземете също и ценните книжа... но солта я оставете: тежи много, а струва малко. Вземете обаче консервите, държи ги отзад. Стоката е добра и добре се продава. И да се разберем, освен цигарите, вземете и пурите.

Няколко дни по-късно, към два часа през нощта, както бе определено, се срещнахме в Апиа, недалеч от павилиона. Нямаше луна, но небето беше звездно и много светло, кипарисите, съвсем черни, вдъхваха страх: високи, неподвижни и тайнствени като в гробище. Някой пошушна, потрепвайки, че има роса, и наистина имаше, тя обгръщаше кипарисите като с бял дим. Ала не ме напускаше усещането, че мнозина от нас трепереха от страх. Паскуалино, суетен и заслепен, ни накара да го чакаме, след туй се появи внезапно с подсвирване, като скочи сред нас с черна кърпа на лицето, която го покриваше чак до очите, а ла Дивия Запад. Каза с дебел глас и широк жест:

- Момчета, долу.. от този момент започва операция Паскуалино - и се отправи към павилиона.

Бях определен да пазя на една височинка до самата Апиа, около някакви останки, откъдето да наблюдавам тъмната постройка, както и част от пътя. От тази позиция виждах идеално какво се случва. Паскуалино и другите обиколиха постройката и отидоха отзад при прозорците на склада. Мина навярно половин час и чух силен звук от сирена, който не спираше, подобен на звън от двайсет будилника едновременно. Идваше от вътрешността на постройката. Веднага след туй светна прозорец на първия етаж, после друг на партера, последваха писъци, проклятия, удари, ритници. Накрая видях двама-трима от нашите да се спасяват с бяг по Апиа в посока Рим. Разбрах, че ударът е пропаднал, и хукнах и аз надолу към поляните, бягайки към градината на Феличето.

Тичах, тичах и тичах, без да си поема дъх, по сухите стърнища в тъмнината, препъвайки се в браздите, краката ми затъваха в меката пръст, прескачах ровове. Стигнах запъхтян до къщичката на Феличето и почуках на вратата, отначало тихо, после силно и накрая задумках с юмрук и с крак. Най-накрая вратата се отвори съвсем малко, колкото позволяваше веригата, и в едва мъждукащата светлина видях лицето на приятеля, съвсем будно, с широко разтворени очи, да ме гледа.

- Феличето, отвори ми - промълвих нетърпеливо, - стана катастрофа... всички са арестувани.

Известно време той стоя безмълвен, после попита:

- А ти кой си?

- Как, Феличето, не ме ли позна? Аз съм Руджеро.

- Кой те познава теб? Кой те е виждал? Махай се.

- Руджеро съм... операция Паскуалино... арестуваха ги.

- Махай се или ще те гръмна.

И промуши през тесния отвор върха на двуцевката. Познах лошия глас, който заплашваше Маурицио: „Бих ти смазал главицата, бих те сплескал“, и обезкуражен си тръгнах.

Но не се върнах вкъщи. Извървях пешком цялата Виа Апиа. Треперех като лист при вида на всеки срещнат полицай. На сутринта отидох при моя чичо, той имаше дърводелски дюкян на Виа Джулия, и му разказах всичко. Той, милият, ме обичаше, остави си работата и отиде на Апия да разбере какво е станало. Прекарах няколко ужасни часа, седнал сред стърготините. Най-сетне той се върна с новини: не бяха арестували никого; Морганти, разбуден от алармата, се бе ограничил да раздаде известно количество плесници, после завел вкъщи двамата, които успял да хване - Паскуалино и Итало. На семействата казал, че няма да съобщава в полицията предвид възрастта им, а и защото всички се познавахме. Семействата му благодарили, Паскуалино и Итало получили по още една порция шамари и всичко завършило така.

Аз не напуснах Рим и останах при чичо. Той ме взе да му помагам в дюкяна, където съм и до днес. Върнах се в Апиа чак през есента. От бандата видях само Маурицио, та той ме информира за приятелите: повечето си стояли вкъщи и се държали добре; Паскуалино също отишъл в Рим -продължавал операцията с неговото име, продавайки контрабандни цигари на Виа дел Г амберо; Итало се върнал в професионалното училище. А Феличето? Маурицио ми спомена, че веднъж на минаване покрай градината Феличето го повикал и въртейки очи, измърморил:

Слушай, ако приятелите ти искат, нека се върнат тук, както през лятото... имам нещо добро да предложа... по-добро от миналия път.

С една дума, той не бе разбрал нищо - а именно, че тогава бяхме момчета, но операция Паскуалино ни беше отворила очите и сега бяхме поумнели и бяхме станали мъже.

КЪСМЕТ

Утринта бе наистина лоша. Погледнах от терасата и видях черното небе над „Свети Петър“, нямаше и следа от купола, все едно през нощта земята го бе погълнала. Студен и мрачен ден, да не излезеш от къщи, но екскурзията беше договорена и нямаше връщане назад. Нерешителен, се облякох и прекарах сутринта в обиколки из апартамента: гледах небето, а то, вместо да просветлее, с всяка минута изглеждаше все позаплашително. Все пак към обед излязох пред входа; надявах се Тулио да е размислил. Ала в уречения час ето черният фургон на погребалната агенция без кръст или друга украса се зададе иззад ъгъла от пресечката. През предното стъкло видях Тулио: той караше и месаря, някой си Гуалтиеро, когото не познавах. Тулио отвори прозорчето:

- И тримата ще седнем отпред, мястото отзад остава за мъртвеца.

Усмихнах се на шегата, после погледнах месаря и си помислих: „Къде ли го е намерил?“ Беше мъж около петдесетте със странен вид: черната му дълга коса, на места прошарена от бели кичури, се развяваше свободно, все едно не се бе ресал цял месец; лицето му по-бяло от канцеларска хартия, а веждите и бакенбардите въгленово черни; бенка с няколко косъма в ъгъла на устата. Беше колбасар и обработваше свинско месо, а от него правеше шунка, наденички, мас. Но като го гледах такъв отнесен и странен, ми заприлича на гробар.

И така, тръгнахме, седнали и тримата на предната седалка; Тулио с неговото чувство за хумор веднага предупреди:

- Е-хей, Серафино, чисти сметки, дълго приятелство... денят не е добър, не отговарям какво може да се случи, после да не ме обвиниш, че съм на куцуз. Вярно, карък съм, но не за приятелите.

За да разберете тези думи, добре е да знаете, че Тулио минава за карък, навярно защото работи в погребална агенция или защото обича да се шегува с тъжните неща в живота. Бяхме приятели, много пъти сме говорили по въпроса и аз всеки път го уверявах, че не вярвам в тези неща. Той не говори за това с непознати и в края на краищата съжалява, но в мое присъствие често прави намеци на тази тема и дори се шегува. Отвърнах му със смях:

- Не вярвам в уроки, нали знаеш, но за всеки случай се отнасяй добре с мен; бъди доволен, ако хвана настинка.

Гуалтиеро ни слушаше съвсем сериозен и по едно време се намеси:

- И аз не вярвам в уроки, но в лошия късмет - да.

И понеже ние млъкнахме, той, окуражен, започна да изброява нещастията си: умряла жена му, загубил печелившата комбинация за спортния тотализатор, бил болен от стомашна язва и така нататък и така нататък. Говореше с плачевен глас, провлечен и лигав, и ме докара до изнемога. Накрая Тулио го накара да млъкне със следната забележка:

- Обаче месарството и колбасарството ти вървят много, ама много добре.

В това време отминахме Мадона ди Рипозо и се носехме по Виа Аурелия извън града.

Денят беше наистина лош, черните редици от дървета без листа издигаха голите си клони към навъсеното потъмняло небе, полето наоколо беше сиво и опустяло. Започваше да вали нещо между сняг и дъжд - ситен валеж от счукан лед; асфалтът беше мокър и хлъзгав, подобен на змийска кожа. Стигнахме до тази част на Аурелия, където на пътя има малко селско гробище, оградено със зид и букет кипариси по средата. Чух Гуалтиеро да предупреждава:

- Карай бавно, Тулио, този снежец е много хлъзгав.

В същия миг Тулио, неизвестно как, загуби контрол, колата се подхлъзна, тръгна първо надясно, после наляво, отново надясно и спря редом с камион, който, за щастие, се движеше със скоростта на пешеходец. Тулио веднага дръпна ръчната спирачка и изскочи навън: същото направи и шофьорът на камиона, рус младеж от север, с червен пуловер като на моторист.

Започнаха обичайните спорове: вие карахте бързо; а вие не държахте волана; но вие трябваше да намалите; а вие защо не ударихте спирачки? За късмет, щетите бяха незначителни, калникът на Тулио бе леко одраскан; всичко завърши с размяна на цигари под суграшицата, а усилващият се вятър бръснеше лицата ни. Тулио обаче имаше странно изражение и когато Гуалтиеро за момент се отдалечи, ми пошепна:

- Каръкът започва.

Вдигнах рамене:

- Гледай си работата... знаеш, не вярвам, че си карък.

А той:

- Не аз, Гуалтиеро. Не си ли чул? Известен е в цял Рим.

От това изявление, не крия, ми стана неприятно и си помислих: „Добре се наредих: двама наведнъж и двамата против мен.“

Тулио сякаш прочете мислите ми и интуитивно добави:

- Ама ти не се притеснявай. Двама сме и по този начин силата на единия уравновесява силата на другия. Това е борба, ще се разбере кой ще надделее. Първият му удар успя, но няма да е все така.

Продължихме нататък, отминахме разклонението за Фреджене и хванахме пътя за местността Статуа, където се хваща за Чери. Откъм морето, на хоризонта, се наблюдаваше странно проясняване като светлина с цвят на сяра, но откъм Чери небето бе надвиснало над хълмовете, черно и опушено - валеше из ведро. На разклона за Статуа дъждът ни връхлетя точно когато оставихме асфалта и нагазихме по кален полски път. Тулио, който колкото по-зле вървяха нещата, толкова по-весел ставаше, подхвърли:

- Вълче време.

Ха, още по-лошо; дори и вълците не биха се осмелили да обикалят в такова време. Движехме се много бавно, слепешката, обгърнати от белия воал на дъжда; от време на време пътят изчезваше под някоя локва с цвят на капучино, а колелата вдигаха ветрила дъждовна вода от двете ни страни.

Накрая спря да вали, но не съвсем и местността се появи пред очите ни отчаяна, пуста, с посивелите си наводнени поля и оголени хълмове. Пресякохме боровата горичка, където беше тъмно като нощ, и пред нас изникна Чери: висока скала, прилична на замък, с няколко почернели къщи на върха, сред амфитеатър от стърчащи нагоре скали. Тръгнахме по калния път към селото, отминахме портата, поехме по тясна уличка, изсечена в самата скала, и стигнахме до неголямо пространство, цялото в дупки и могили, оградено от хижи на бедни хора: площада на селото. Тулио спря и натисна клаксона няколко пъти, но никой не се показа. Селото изглеждаше умряло под неспиращия дъжд, нямаше ни кучета, ни хора, без бар, без кино, без кръчма и без подслон за през нощта - обиталище на селяни, които работят на полето. Дълго чакахме, накрая се появи нисък дребен мъж с жилетка и черен пояс, наметнал торба на главата, за да се пази от дъжда. Направи ни знак да го следваме: беше собственикът на прасето, което искахме да купим ние с Тулио, по половина за всеки. Той вървеше напред, а фургонът го следваше по тясна кална уличка между малки почернели къщи. Жени, облечени в нови дрехи, ни гледаха през прозорците;

бяха се пременили бедничките, защото беше неделя. Правеха странно впечатление в лъскавите си селски дрехи - червени, сини, зелени, застанали да гледат погребалния фургон, навярно единственото им развлечение през почивния ден.

Прасето беше в зеленчуковата градина на селянина, в края на уличката. Тулио паркира фургона със задната част към градината, отвори вратите и селянинът опря две дъски, по които да качи прасето. Влязохме в зеленчуковата градина: зад редиците от марули и зелки, мокри от дъжда, се виждаше колиба със сламен покрив и ограда - кочината. Надникнахме през стобора: прасето, цялото сиво като от чугун, стегнато, дълго, изтегнато на една страна, не обръщаше внимание на дъжда, който се лееше върху калта, където лежеше неподвижно, сякаш умряло. Тулио попита Гуалтиеро как му се струва; колбасарят поклати глава, наблюдавайки животното, после отвърна, че му се вижда добро, но че не може да се съди, преди да бъде заклано. Гуалтиеро, досега същинска божа кравичка, при вида на прасето стана пъргав, влезе зад стобора, започна да подритва с крак животното, за да го накара да стане. Прасето грухтеше, но не помръдваше, после се надигна с усилие и застана неподвижно като камък. Гуалтиеро го ритна отново и се наведе в нов опит да го раздвижи, опирайки двете си ръце о хълбока му. Прасето остана неподвижно още миг и после внезапно побягна през стобора. Гуалтиеро загуби равновесие и се просна в калта в цял ръст сред обелките и гнилите ябълки. Сега прасето тичаше из градината и поглъщаше лакомо марулите. Колбасарят остана за малко неподвижен в калта: гледаше втренчено прасето, все едно ще го урочаса. Накрая бавно произнесе:

- Да умреш от убийство дано!

После стана и последва селянина вътре, за да се очисти поне от голямата мръсотия.

Прасето, след като се подигра с Гуалтиеро, стана много добро и двамата с Тулио лесно, с няколко удара на пръчката по бутовете, го изведохме от градината и по дъските го вкарахме във фургона.

- Видя ли - рече Тулио, затваряйки вратите зад прасето. - Той направи така, че да се подхлъзна с колата, но аз направих той да падне на земята. Сега сме квит.

Отбелязах:

- Не ми се ще в тази борба да получа и аз някой ритник.

А той:

- Спокойно, ти си извън сметката.

След малко Гуалтиеро излезе от къщата: оглеждаше си дрехите и се тюхкаше - беше се поочистил, но пак беше кален и вонеше ужасно. Тулио се приближи до селянина, плати му и тръгнахме.

По обратния път възникна проблем с яденето. Беше вече късно. Тулио настояваше да отидем в Ладисполи, където има достатъчно механи. Гуалтиеро възрази - заради калта и вонята по дрехите си не се чувстваше добре да влезе в цивилизовано заведение; по-добре щеше да хапнем набързо на непретенциозно място покрай пътя. И не щеш ли, видяхме спрял край пътя камион пред розова къщичка с надпис „Ловджийска механа“. Слязохме и двамата шофьори на камиона -младежи с лица на тарикати - единият дребен, черен, другият висок, рус, се осведомиха:

- Мъртвец ли карате, или отивате да го вземете?

Тулио отвърна шеговито:

- Караме... и то какъв мъртвец. Важна личност.

Тогава прасето, бедното, което би искало също да слезе от фургона, нададе изразително грухтене; онези двамата избухнаха в смях и казаха, че разбират; жалко, наистина жалко, защото бързаха да се върнат в Рим, иначе биха присъствали с удоволствие на такова погребение.

Оставихме ги да се суетят около камиона и влязохме в механата.

Помещението беше чисто, с цветя по прозорците, покривки на масите и апетитна миризма на печено от кухнята. Съдържателката ни поздрави и стеснително се извини:

- О, колко съжалявам... имам само задушен заек.

- Защо го казвате с такава физиономия? - възкликна ентусиазирано Тулио - Дайте заека, това е моята страст.

Да бе, няма що: щом сложи в уста първата хапка, нададе вик и поднесе ръка към устата си, а после изплю сос и кръв. Беше сдъвкал едра сачма олово, останала в заека и си беше счупил зъба. Порови в устата си и показа окървавения отломък. Ядосан, Тулио насочи гнева си към Гуалтиеро:

- А, ти, направи ми удоволствието поне да се измиеш, вониш на кочина.

Гуалтиеро стана, мърморейки, и последва съдържателката на горния етаж. Тулио процеди ядно:

- Този път е по-силен от мен, но ще видиш, няма да мине и минута и ще му отговоря подобаващо.

И наистина, не мина и минута, от горния етаж се чу силен шум от счупена посуда, а съдържателката слезе бързо, като викаше отчаяна:

- Бедната аз: причини ми щети за хиляди лири.

Какво се бе случило? Много просто: в спалнята на съдържателката Гуалтиеро посегнал към каната с вода - голяма, порцеланова, на цветя - но не я хванал добре, каната паднала върху порцелановия леген и всичко станало на парчета. Така и обядът свърши зле: Гуалтиеро, човек стиснат, се пазареше за цената на счупения порцелан; ние двамата дъвчехме с недоверие парчетата месо в чиниите си, от страх от сачми; жената оплакваше каната и легена си.

Тръгнахме обратно на смрачаване. Тулио държеше волана с една ръка, с другата опипваше счупения си зъб; Гуалтиеро се оплакваше за разходите по счупения порцелан и продължаваше да вони още по-силно; при всяко подрусване прасето издаваше отчаяно грухтене. Междувременно пак започна да вали. Не се виждаше и карахме бавно, за да не се подхлъзнем повторно. При тухлената кула неочаквано настигнахме няколко коли и голяма група хора. Движеха се опечалено и бавно, с чадъри, а пред тях в светлината на фенерите се виждаше, че носят черен ковчег с просветващ кръст: погребение.

- Само това липсваше, сега трябва да вървим след тях - прецени Тулио. - Всеки би помислил, че в процесията има двама мъртъвци: един отпред и един отзад.

И наистина, след малко онези от процесията започнаха да се обръщат и да ни гледат подозрително; а ние, все едно нищо не забелязваме, се движехме с бавен ход; за щастие, прасето мълчеше. На един завой процесията се насочи по страничен път и ние полетяхме по Виа Аурелия. Във въздуха обаче витаеше нещо странно; накрая, изразявайки общото чувство, Тулио възкликна:

- Това прасе е прекалено мълчаливо: не бих искал да се е случило нещо.

Слязохме, отидохме да видим и действително нещо се беше случило: задните врати бяха широко отворени, фургонът - празен, а от прасето - нито следа.

Какво се случи после, представете си сами! Преди всичко, ужасна сцена между Тулио и Гуалтиеро, там, на пътя, под дъжда:

- Ти носиш нещастие от самото начало.

- Но каръкът си ти, сам го каза.

- Да, но ти си по-силен: сам си за десетима.

Все пак стигнахме до общото заключение, че като изключим уроките, това беше зла шега на двамата шофьори. С надеждата да намерим животното се върнахме чак до крайпътната механа. Напразно усилие: не намерихме нищо - прасето беше хванало полето и на другия ден най-вероятно някой селянин щеше да го намери за голяма своя радост.

Стигнахме в Рим много късно. След като оставихме Гуалтиеро на Виа Кола ди Риенцо, казах на Тулио:

- Ее, утеши се: след всичко все пак донесохте късмет на някого.

- На кого?

- На прасето.

УДОВЛЕТВОРЕНИЕ

Може ли да е приятел човек, който, щом научи лоша новина, бърза да я съобщи на другаря си под претекст да го предпази и да го увери, че е на негова страна? Или приятел е този, който пази лошата новина за себе си и не отива да я каже на другаря си? Аз твърдя второто. Първият е приятел, така да се каже, но дълбоко в себе си се радва да те види в беда, забавлява се за твоя сметка, без да губи изгодата от приятелството с теб. Такъв мним приятел е Просперо. Всичките си нещастия ги научих все от неговата уста; въобще всеки път, чуя ли „Слушай, трябва да ти кажа нещо“, се разтрепервам, защото знам, че от него нищо хубаво не може да ми дойде.

Впрочем през онази зимна утрин, щом чух по телефона:

- Привет, Джиджи, Просперо съм, трябва да ти кажа нещо... - веднага си помислих: „Готово.“

Той продължи весело, оживено:

- Знаеш ли какво се говори за теб? Бил си вкарал Мирела в беда.

В първия момент се поколебах как да реагирам, не можех да отрека, дойде ми като удар в гърба. Понеже той мълчеше и явно очакваше коментар, се осмелих да попитам:

- Коя Мирела?

А той със смях:

- Как коя Мирела? Има само една Мирела, дъщерята на бензинджията от Виа Остиенсе.

- Че кой я познава?!

А той:

- Е, добре, нямаш ми доверие, все едно нищо не съм казал... довиждане.

Тогава извиках, разтревожен:

- Чакай, трябва да ми кажеш всичко... ако не за друго, то поне да знам кой е източникът, кой ми мисли злото?

А той:

- Казва се грехът, не източникът. Обаждам ти се да те предупредя, че докато всички в бара те осъждаха, аз те защитавах.

- И какво разправяха?

- Ами Мирела била бременна, баща и знаел и скоро си щял да видиш какво ще ти се случи. Бил си голям мошеник, това разправяха.

Дойде ми в повече и затворих телефона, макар той да продължаваше да вика.

В полутъмния коридор за момент останах замислен, със слушалка в ръка: „Ето, денят ми е погубен.“ Къщата тънеше в мрак и тишина, зората едва започваше да се процежда през сивите стъкла на кухненските прозорци; от пода през босите ми крака проникваше студ и ме обгръщаше целия. Усещах в стомаха си нещо като прилошаване. Хрумна ми, че е още много рано и няма как да видя Мирела преди девет. А какво да правя до девет?

Не ми се спеше. Облякох се добре, доколкото бе възможно в тъмното между двете легла -моето и на брат ми. Той се раздвижи на сън и попита:

- Къде отиваш?

Отвърнах тихо:

- В сервиза.

Промърмори:

- По това време?

Вдигнах рамене и излязох на пръсти. Беше наистина рано; видях край къщи по Виа Остиенсе да профучават четири-пет камиона със зеленчук, отиваха на пазара. Небето иззад черната паяжина на проводниците, беше червено, на места с бели петна, но нямаше облаци, денят със сигурност щеше да бъде великолепен: за всички, помислих си, с изключение на мен. По инерция стигнах до бензиностанцията на бащата на Мирела, но не го намерих, беше твърде рано. Следвах малките улички, пустите тротоари с разпилени по тях отпадъци и хартии покрай къщите със затворени капаци на прозорците и стигнах до моста над речното пристанище. Надникнах надолу между стоманените траверси. На това място Тибър прилича на канал, неподвижен като мъртва вода; баржите, натоварени с чували цимент, също бяха спрели; крановете с висящите куки и те не помръдваха; всичко бе замряло. За разлика от безмълвието около мен, в главата ми се вихреше ураган: Просперо с неговото телефонно позвъняване ме хвърли в неописуема тревога; изпитвах същото чувство, както някога след получаването на призовка да се явя в полицията. И макар тогава да не бях сторил нищо и се оказа само свидетелско показание, си въобразих какво ли не. Ала този път бедата беше налице, а бащата на Мирела ме плашеше повече от полицейския комисар.

Гледах си аз Тибър и неочаквано чух глас:

- Мъжки, какво правиш?

Обърнах се и видях човече, увито във винтяга, плешиво, с черно лице, приличаше на гнил кестен. Спрял велосипеда и подпрян на един крак, той ме гледаше заплашително с хлътналите си очи. Беше Малиокети, бащата на Мирела. Заекнах, полумъртъв:

- Нищо, отивам на работа.

- Ти и аз имаме да си поговорим, но не сега... по-късно. Чакам те в бензиностанцията по обед. Ти си наясно за какво.

Подхвърлих някак небрежно:

- Нямам представа.

- Имаш, бъди сигурен. Ще се видим по обед.

Качи се отново на колелото и се отдалечи, въртейки бавно педали.

Ясно, помислих си веднага, той знае, Просперо ми каза истината. По обед трябваше да се изправя пред един побеснял от гняв баща. Стана ми зле, през ума ми мина: „Има ли смисъл да се виждам с Мирела?“ Не бях попадал в подобно положение, но си представях как жена в такава ситуация започва да хленчи:

- Какво ще правим сега? Ще сложа край на живота си, ще се хвърля в Тибър...

А хленч направо не понасях. Но вижте как е устроен мъжът: накрая реших, че до обед има още много време и след всичко бих предпочел хленченето на Мирела пред моето. Впрочем беше рано да я търся, но разчитах времето да мине, преди да стигна до тях. Малиокети живееха на Виколо дела Серпе, пресечка на Виа Портуенсе; от речното пристанище до тяхната къща имаше доста път пеша. Отминах пристанището и се насочих към Виа Портуенсе. Сега ме обзе нетърпение и ту ускорявах, ту забавях крачка. За една спирка дори взех автобуса за Фреджене с мисълта, ако се наложи, да изчакам пред тях.

Ето я Виколо дела Серпе, почти извън града, с множество малки къщи, подравнени около падина, пълна със зелки и марули. Там е и къщата на Малиокети: едноетажна, ягодово червена със зелени прозорци. Разчитах да заваря Мирела сама вкъщи; майка и продаваше плодове и зеленчуци и сутрин работеше на пазара. Но не ми провървя! Звъннах, вратата се отвори и вместо хубавото лице и кръшната фигура на Мирела, пред мен застана зарзаватчийката с огромна гръд и червендалесто лице. Попитах:

- Тук ли е Мирела?

Тя отвърна:

- Мирела не е добре.

- Какво и е?

- Има треска.

А аз като глупак попитах:

- Треска при това хубаво време?

- Откога здравето зависи от хубавото време?

Оставих я и се върнах на Виа Портуенсе още по-тревожен отпреди. Нямаше никакво съмнение: майката и бащата знаеха, че тя очаква бебе. До срещата ми с бащата я държаха под ключ. Давах си сметка, че на мое място всеки от приятелите ми, попъргави от мен, би вдигнал рамене и не би се явил на среща с бензинджията, въобще не би се вяснал повече. Но аз, за съжаление, съм от друго тесто. Аз не живея на аванта и ако някъде имам вересия, бързам на другия ден да си я платя. Въпрос на съвест: едни я имат, други я нямат. Аз имам.

Нетърпелив, без да знам какво да правя, се качих отново в автобуса, върнах се в града и там, скитайки по улиците, се озовах пред „Сан Паоло“²³, не много далеч от бензиностанцията на Малиокети. В базиликата влизаше група туристи и аз несъзнателно се присъединих. От доста време не бях влизал в тази църква: бях забравил колко е голяма. Пред това величие се почувствах нищожен. За щастие екскурзоводът ме разсея с приказките си:

- Господа, вижте медальоните, там горе: в тях са изобразени портретите на всички папи, които е имал Рим.

Вдигнах поглед и изведнъж ми се стори, че всички папи ме гледат, сякаш искат да ми кажат: „Е, Джиджи, свършил си я една, но сега трябва да я оправиш!“

Все едно тласнат от човешка ръка, отидох в изповедалнята, голяма колкото паметник, коленичих и казах, че искам да се изповядам.

След обичайните формалности свещеникът зад решетката ме подкани да говоря. И аз разказах всичко: първата среща с Мирела, екскурзиите с мотор в Остия, следобедите в боровата гора на Кастелфузано, нощите в долината до тяхната къща между зелките и марулите. После казах също, че тя е бременна и семейството знае. И какво да правя аз? Свещеникът, без да се колебае, ми отговори сухо-сухо:

- Сине мой, съгрешил си, трябва да поправиш.

- Тоест как?

- Ожени се за нея.

- Но, падре, съвсем млад съм, нямам нито грош, как ще я издържам?

- Ти се ожени като начало. За другото ще мисли Господ Бог.

Челото ми се изпоти от толкова неразбиране. Рекох:

- Но това не са бутилки, да ги наредиш една до друга. Знаете ли, падре, какво означава на днешно време да се ожениш? Давате ли си сметка?

- Е - рече той, може би малко засегнат, - това е твоят дълг.

С една дума, бе непреклонен. Накрая му поисках опрощение на греховете и той ми го даде, но при условие да се оженя; аз му обещах и си тръгнах гневен. Не обичах да ми нареждат; а сега, когато мнозина искаха да ми наложат брак, отвътре ми идваше да се разбунтувам и да не приема. Излязох от църквата и седнах под дърветата в двора. Започнах да разсъждавам: от мисъл на мисъл си припомних колко много обичам Мирела, колко пъти сме си говорили да се оженим, пък и тя ме обича, как се разбираме и помежду ни има съгласие. И почувствах, че налагането остава на заден план и аз все повече гледах на нещата с очите на Мирела: идеята да се оженя за нея не беше неприемлива. Такъв съм аз: ако сам пожелая нещо, ако достигна до него със сърцето си, го правя; в противен случай няма на света свещеник или семейство, които да ме накарат да го сторя. В заключение си рекох: „И какво, че ще е сега? И без това щях да го направя във всички случаи... година по-рано или по-късно.“

Изведнъж се почувствах по-добре, все едно се освободих със собствените си ръце; сякаш, приемайки, вместо да откажа, ми стана по-леко, макар всъщност да се натоварих. Станах и с решителна стъпка тръгнах към бензиностанцията.

Малиокети, с очила на носа, седеше на сламен стол до помпата и четеше вестник. Потупах го по рамото:

- Господин Малиокети, искахте да си поговорим. Аз също имам да ви кажа нещо, и то веднага: Мирела и аз искаме да се сгодим.

Той вдигна очи изненадан и ме изгледа недоверчиво:

- Мирела не е добре, нищо не знам, ела у дома и ще говорим по въпроса.

- Мирела е съгласна.

- Е, ще видим, тази работа не е бърза. Но, хей, това не означава да не ми платиш бензина, дето го взе миналата неделя, с извинение, че е на кредит. Нека се разберем, приятелче; бензинът струва пари, аз не съм тук, за да го раздавам гратис.

Коленете ми омекнаха. Промълвих:

- Това ли щяхте да ми кажете?

- Разбира се, свикна Мирела да те обслужва и не плащаш: хиляда и петстотин лири са това.

Значи, всичко бе измама: Мирела наистина беше болна, а той искал да ми говори за бензина, докато Просперо с неговото мнимо приятелство ме бе пратил за зелен хайвер. За момент изпитах желание под някакъв предлог да се откажа от годежа. Но си помислих, че навярно такава е волята на съдбата, а щом съдбата го иска, значи е добро. Подхвърлих шеговито:

- Скоро ще станем роднини, а вие отказвате да ми дадете кредит.

- Какви роднини... на бензиностанцията нямам роднини.

Достатъчно. Платих му и си тръгнах, лек и доволен. Същия ден отидох да видя Мирела. Въобще не беше бременна, както си знаех. Казах и за годежа и тя беше щастлива, задето съм се решил, а аз бях щастлив, че тя е щастлива. На другата сутрин навих будилника за шест часа, за да телефонирам на Просперо. Задъхан, почти заспал, ме попита какво искам. Отвърнах му, че се бях сгодил с Мирела.

- И ме будиш толкова рано, за да ми кажеш такова нещо?

- А ти не ме ли събуди вчера по това време, за да ми кажеш, че съм мошеник?

- Обадих ти се, защото съм ти приятел.

- И аз като приятел искам да ти кажа какво се говори за теб: под предлог, че си добър приятел, винаги първи съобщаваш лошите новини. Сбогом.

УХАПВАНЕ

Някога живели ли сте в барака? Не? Тогава не знаете нищо за бараките, също като господина от Монте Марио, за когото искам да ви разкажа. Да живееш в барака, означава, ако вали, да внимаваш къде стъпваш сутрин, като ставаш, защото целият под е в кал. Означава да готвиш в бензинов бидон на открито и да ядеш, седнал на леглото. Означава да се осветяваш с карбидна лампа или със свещ. Означава също да си окачваш дрехите по пирони или на връв и когато ги обличаш, те изглеждат като парцали. Значи да се топлите един друг като животните и цяла зима да воювате с теченията и влагата. Освен това в бараката нищо не може да се намери. Търсиш вилицата, търсиш парче сапун, търсиш тигана, а наяве излиза нещо друго, от което нямаш нужда - обувка, шапка или дори черен космат плъх колкото котка. Ее, да, плъхът е приятел на бараката, както червеят е приятел на черешката. В една къщичка, пълна с парцали, които държах под кревата, една нощ чух някакво писукане, погледнах и сред парцалите намерих осем розови мишлета, подобни на съвсем миниатюрни прасенца. Убих ги, естествено, но каква вина имаха? Бараката е място за мишки, не за християни.

Достатъчно за това. До този октомври вземах акордеона, цялото ми богатство, наследство от добрите следвоенни времена, когато се занимавах с черна борса, отивах с Джована и Клементина в някой стар римски квартал, където все още има много добри жени, които обичат да слушат песен, докато чистят вкъщи. Джована, като акордеона, беше следвоенен подарък: селянка с бяло лице, заешка устна и руси разпилени коси, съвсем недодялана, невежа и за нищо негодна. Беше ми се залепила, понякога си мислех да се оженя за нея, друг път - да я изгоня. Клементина беше дете, някъде дванайсетгодишна, слаба и тъмна, с кръгло лице и голяма колкото фурна уста, която стигаше чак до ушите. За нея не знаех нищо - нито къде, нито с кого живее, пък и тя някога не пожела да каже. Избрах я сред група деца, играещи под стените, защото я бях чул да пее и ми хареса. Тримата отивахме към Пиаца Навона или Кампо дей Фьори, аз сядах на тротоара с един крак на улицата и тяло, изтеглено назад, и започвах да свиря на акордеона. В това време Джована раздаваше на минувачите листчета с напечатани числа от лотарията, а Клементина пееше. Сигурно ще си помислите, че Клементина има хубав, нежен и мелодичен глас. Нищо подобно. Щом Клементина отвореше голямата си уста, в която дребните и редки зъби се губеха, оттам излизаше остър фалшив глас, какъвто не сте чували; глас, от който настръхвате, но самоуверен, арогантен, нагъл. Точно в това беше нейният успех, искам да кажа - нашият успех. Защото този тъй фалшив глас на Клементина казваше всичко, което аз бих искал да кажа, и всъщност го казваше по-добре от акордеона: бараките, мизерията, черната борса, веселието, тъгата, спането прегърнати, за да се топлим, търсенето на тигана, докато вместо него изскачаше по някоя мишка. За този глас, остър, язвителен, писклив, който се издигаше чак до най-високите етажи и се рееше в изпълнения със слънце въздух, хората се спираха, слушаха и после хвърляха пари.

Един ден реших да сменя района и отидох по Виа Фламиния с намерение да се изкача до Париоли²⁴ Беше в ранния неделен следобед, пред стадиона видях обичайната тълпа от спортисти и ми се дощя да се възползвам.

Застанах малко встрани и разтегнах акордеона, а Клементина крещеше до скъсване думите на песента; Джована обикаляше и гледаше да напъха в ръката на всеки присъстващ листчетата от лотарията. Без успех обаче: феновете обсъждаха техните си работи, застанали нагъсто един до друг, глава до глава, на групи и дори не ни забелязваха. Известно е, че спортът е враг на изкуството. Неочаквано се приближи кола, след нея още една и спряха пред нас. Зад волана седеше мъж на около шейсет, с лице, сякаш съставено от две части: горната част свежа и цветуща, с все още черни коси, гладко чело, живи очи, долната част по-жълта от на мъртвец, с виолетова изкривена уста, брадичка, потънала в провиснала подута гуша, като торбата на пеликан под човката. Този мъж ни наблюдаваше, изглежда ни слушаше и когато свършихме, ми направи знак с ръка. Приближих се и той ми каза, че ще му бъде приятно да послуша някоя и друга хубава песен във вилата си, далеч, затова да се качим, а после той ще се погрижи да ни върнат обратно в града. Помислих си колко много са капризите на богатите, но от тях бихме спечелили, и приех. Качихме се и тримата, колата тръгна, следвана на разстояние от другата - тя също беше спряла при нас.

Отминахме Понте Милвио, поехме по Касия, завихме към Камилуча над Понте Марио. Ние тримата седяхме отзад; отпред седеше старият, който ни покани, и по-млад негов приятел, плешив и дебел, раболепно учтив към онзи зад волана: обръщаше се със страхопочитание към него. Старият се отнасяше зле с него и дори го скастри:

- Я не се прави на глупак!

А другият се усмихна, все едно получи комплимент.

Старият ме попита, както караше, без да се обръща:

- А ти къде живееш?

Отвърнах:

- В барака, при акведукта Феличе.

- Барака - имаше метален, неприятен тембър, - а това момиченце сестра ли ти е?

- Не, не ми е сестра, не ми е никаква, пее.

- А тази, другата, и тя ли е никаква?

- Тя ми е годеница.

- Годеница, брей... а ти защо не работиш?

- Работех, бях бояджия... сега съм безработен.

Пристигнахме пред входа в подножието на хълм, подреден като градина. Решетката се отвори сякаш по магия и той подкара по алея от кипариси към върха на хълма, където се виждаше голяма вила. Докато се изкачвахме, забелязах амфитеатрално разположени фонтани с водоскоци, откъдето водата се плискаше и преливаше от един басейн в друг, скамейки, тераси, мраморни статуи. Накрая колата спря на чакълеста площадка пред входа на вилата, прислужник в бяла туника побърза да излезе и се поклони. Старият и другарят му слязоха; от другата кола зад нас слязоха още трима, всичките по-млади от него, между четирийсет и петдесет. Те също се отнасяха със страхопочитание към стария, а той ги третираше като изтривалки: реших, че са негови служители или подчинени. Старият първи влезе в голяма зала на партера и хвърли в лицето на прислужника синия си каскет, а онзи го хвана във въздуха. Посрещна го руса жена, млада и пищна, с гъвкава походка на змиорка. Тялото и беше стегнато в червен панталон, толкова опънат, че щеше да се пръсне, гърдите и затворени в трико на бели и сини райета като моряшка фланелка. Прегърна го и поздрави:

- Добър ден, татко - макар от една миля да си личеше, че не му е дъщеря.

„Таткото“ я плесна по задника и се насочи към дъното на залата, викайки:

- Време е, давайте, момчета, на работа.

Работата, както установих, се състоеше в игра на покер. Онези петимата седнаха около масата и започнаха да раздават пуловете и да мешат картите; жената приближи до тях малка маса

на колелца, отрупана с бутилки и чаши, и като продължаваше да се движи с гъвкавата си походка, сервира питиета. Ние обаче при влизането си в просторната зала, изпълнена с хубави мебели, с мраморен под с огледален блясък, се почувствахме ненамясто с нашите стари и дрипави дрехи и останахме до вратата. Старият огледа картите си и неочаквано се обърна към нас:

- Хайде, кураж, свирете, пейте... иначе за какво дойдохте тук?

Аз излязох напред и разтегнах акордеона, а Клементина отвори уста и започна да пее. Акордеонът кънтеше в ниската зала, гласът на Клементина звучеше сърцераздирателно, по-остър и фалшив от всякога. Но онези играеха и дори не ни чуваха. Първата песен свърши, започнах втора, после трета, все със същия резултат. Джована се приближи и раздаде по едно листче на всеки от играчите. Само един погледна своето и отбеляза:

- Да се надяваме, че ми носиш късмет.

Започнах четвърта песен, после пета. От време на време спирах, тогава старият, без да вдига очи от картите, се провикваше:

- Как, свърши ли вече? Пей, пей!

Русата женичка сега се беше сгушила на гърба му, гледаше картите и от време на време го целуваше по бузата, но той се отдръпваше с досада, както се постъпва с муха. Накрая се отегчих, затворих бавно акордеона с дълго ридание, приближих и казах:

- Е, ние свършихме...

Старият полека откриваше картите и не ме слушаше. После нададе радостен вик:

- Каре от аса - и ги хвърли на масата.

Другите четирима се разсърдиха, защото губеха доста пари. Старият събра пуловете от ръката, стана и поръча на жената:

- Продължавай ти, аз отивам да глътна малко чист въздух.

Тръгна към една врата, която водеше в градината, и ни направи знак да го последваме. Излязохме на площадката.

- И така - рече, като вървеше пред нас по алеята, - значи, ти живееш в барака?

Реших да го омилостивя:

- Да, нямам къща, а в бараката е много влажно... особено когато вали.

- Истинска барака, с кал по пода, покрив от гофрирана ламарина и стени от дъски?

- Да, господине, истинска барака.

Той замълча, после бавно подхвана:

- Бих дал тази вила и всичко вътре в нея, ведно с градината, за твоята барака, да обикалям да свиря и да съм безработен.

Насилих се да се усмихна и предложих:

- Ее, ако искате, да се сменим.

Да не бях го казвал. Нахвърли се върху мен като фурия, сграбчи ме за пуловера на врата:

- Да, размяна... при условие обаче освен вилата да вземеш и моите шейсет години, ей, бандит... и тумора ми да вземеш, дето се е впил в гърлото ми, и още много хубави неща... хей, мошеник.

- Вижте как говорите.

- Ти ще ми дадеш твоите двайсет години и здравето си, твоите надежди и ще вземеш вилата с всичко вътре в нея... аа, разбойнико, искаш ли да направим размяната, кажи, искаш ли?

Разтърси ме като луд, получи задух, а подутината на шията му пулсираше точно като на пеликан, който току-що е погълнал жива жаба. Рекох му, уплашен:

- Е-хей, долу ръцете...

- Да, бе, върви си, махай се - той неочаквано се успокои и ме отблъсна с един тласък.

Предложих, колкото да се покажа любезен:

- Искате ли да ви изсвиря още една песен?

- Не, никакви песни - отвърна с жест на досада. - Пиетро, откарайте тези тримата, откъдето ги взехме... и дръж - каза на Клементина, - това е за вас, разделете си ги.

Сложи в ръката и няколко банкноти по десет хиляди, сгънати на четири.

Качихме се мълчаливо в колата. Шофьорът ни попита:

- Къде искате да ви закарам?

Като размислих, че е вече късно, отвърнах:

- На Виале Кастренсе, извън Порта Маджоре.

По целия път мълчахме. И тримата, разбира се, мислехме за банкнотите от по десет хиляди, които господинът даде на Клементина. Трябва, повтарях си, да ги разделим възможно най-скоро, но не беше уместно да го правим в присъствието на шофьора. Стигнахме Порта Маджоре вече по тъмно. Посочих на шофьора къде да спре, и слязохме. Веднага, там, под стените, наредих на Клементина:

- Сега да разделим парите... дай тука.

А тя, арогантно:

- Парите ги даде на мен.

- Да, но каза: разделете си ги!

- Аз не чух нищо.

- Ей, с две думи, без разправии, дай парите.

Опитах се да я хвана за китката, но тя мълниеносно се наведе и ме ухапа по ръката силно, с всичките зъби на голямата си уста. Изпитах неописуема болка и я оставих, като нададох вик и поднесох ръката си към устата. Клементина бързо избяга в нивите наблизо и изчезна в тъмнината.

Накратко, върнах се в бараката потиснат, уморен и в лошо настроение. Ръката ме болеше от ухапването на Клементина: зъбите и бяха достигнали костта. След като заключих вратата и запалих свещта, се строполих на леглото, без дори да откопчая акордеона. Тогава забелязах, че Джована ме гледа иззад пламъка на свещта с разширени сини очи и повдигната върху зъбите заешка устна. Попита:

- Колко ли бяха? Струва ми се, не по-малко от трийсет хиляди лири.

Идваше ми да се изсмея - и още как, трийсет хиляди! Всъщност този човек ме разори: с парите си стана причина Клементина да си изгуби ума; отсега нататък нямаше да я видим вече. Бих могъл да накарам Джована да пее. Тя имаше нежен и мелодичен, но лишен от експресия глас, а той не изразяваше нищо. Докато Клементина с нейния фалшив и горчив глас казваше толкова неща. И онзи господин и беше дал всичките тези пари, защото с гласа си тя го бе накарала да пожелае да бъде отново млад и здрав, макар и последен бедняк и скитник без дом.

25 FORTISSIMO

Дойде лятото и аз си създадох навик да заставам на найоживените места: Пиаца Сан Силвестро пред централната поща, галерията на Пиаца Колона, Виа дел Гамберо. Носех съвсем лека дреха от вълна и памук в кафяво, ходех с риза, разкопчана на врата, без вратовръзка; на краката платнени обувки, напълно деформирани. За това, което трябваше да върша, видът ми беше нормален, красноречив, характерен. Заставах и щом видех нужния ми тип, го атакувах, това е думата:

- Я, кого виждам... не ме ли помниш? Бяхме заедно в армията. Ама не помниш ли? В Бресаноне... ти и аз бяхме в офицерската столова. Как може да не помниш?

За да разберете номера, нужно е да знаете, че в една, максимум две минути трябваше да накарам другия, съвършено непознат човек, да ме познае или поне да му внуша усещане, че ме е познал. Ако кажех „Помниш ли онова кафене?“ или „Помниш ли онова семейство?“, би било лесно да ми отговори: „Не, не се познаваме, нищо не помня.“ Но в армията отиват всички; и, знае се, годините минават, лесно е да забравиш един сред хиляди. И наистина, в девет от десет случая човекът ме гледаше и се колебаеше.

Тогава атакувах:

- Хубави времена бяха. Колко жалко, после всичко тръгна зле. Ако знаеш какво преживях... И сега, ето ме тук, както ме виждаш, безработен, без пукната пара.

В този момент той, от неудобство заради слаба памет или защото изпитваше съчувствие към мен или пък - още по-просто - бързаше за някъде и не искаше да се измъчва да си спомня, бръкваше си в джоба и ми даваше онези триста или петстотин лири - истинската цел на нашата среща. Хората имат добро сърце, от стотина нито един не ми е отговорил: „Изчезвай, никога не съм те виждал, нито те познавам!“ Колкото до моята история, имах късмет, че на никого не му минаваше през ум да проверява, защото аз никога не съм бил в офицерски стол и дори в армията, понеже бях син на вдовица. Точно затова споменавах Бресаноне - далечно градче, където малцина попадаха; така никой не можеше да ме разкрие, дори и да искаше.

С тази система и с други трикове успявах да я карам; и като казвам, че я карах някак си, имам предвид, че успявах да се храня и да плащам наема за леглото под една стълба. Но когато се случи лош късмет... Една сутрин, малко преди обед, както обикновено стоях на Виа дел Г амберо и видях един да върви много бавно, спираше се пред всяка витрина и преценяваше всеки предмет, изложен за продажба. Веднага реших да го атакувам навярно защото единствено той не бързаше по транзитна улица като тази. Речено - сторено, приближавам се и го спирам с обичайното стихче:

- Я, кого виждам... офицерския стол... Бресаноне.

Докато изричах всичко това, го наблюдавах и усетих, че правя грешка, но вече беше твърде късно. Можеше да е на всяка възраст между трийсет и петдесет години; имаше лице на невестулка, тясно и остро, само нос и скули, с лош жълт тен, с малки тесни очи, сплескано чело и голяма уста с виолетови устни, щръкнали уши и много къса коса, придаваща на кръглата му глава вид на млад петел, комуто още не са поникнали пера. Беше слаб, много слаб, носеше огромно сако на зелени карета от мъхест зимен плат, с подплънки на раменете и двуредно закопчаване.

Виждали ли сте как гущер дебне муха, без да помръдне, после внезапно трепва и в миг я изяжда? Така и той, със същата пъргавина се обърна при звука на гласа ми. Остави ме да си издекламирам урока и възкликна ликуващо:

- Ама, разбира се, помня те, естествено. Как си? Браво, браво, браво.

Какво значи да имаш присъствие на духа. Ако имах присъствие на духа, трябваше точно в онзи момент да се оттегля под някакъв предлог и да офейкам. Беше единственият изход. Ала свикнал бях да виждам другите затруднени; бях помислил за всичко, освен че и на мен може да ми се случи да изпадна в същото затруднение. Затуй отвърнах като глупак с половин уста:

- Ами, горе-долу. - После, повече по навик, добавих: - Ако знаеш какво преживях...

Той веднага откликна оживено:

- Да чуем, да чуем... любопитен съм да знам всичко... да седнем в някой бар... да полеем срещата.

Междувременно ме бе хванал под ръка с желязна хватка и като почти ме повдигаше от земята, ме носеше устремно към най-близкия бар на Виа дела Вите.

Докато ме теглеше, повтаряше:

- Каква хубава случайност... колко съм доволен, че те срещнах - с хладен съскащ глас, нетърпеливо: ако говореше змия, щеше да го прави с този глас.

Загледах го по-добре: за зимното сако посред лято вече споменах. Под сакото носеше кафяв панталон, силно опънат, с някоя и друга кръпка. Имаше черни обувки, съвършено лъснати, но износени, не дебелите подметки, а кожата, изтъняла и съсипана като протрито кадифе. След туй забелязах нещо, което ме накара да се смръзна: при неволно негово движение карираното сако се разтвори и се видя, че няма риза, а хвърчащ нагръдник, прикрепен към тялото с връзки. Отстрани се виждаше голото му жълтеникаво тяло, прилично на гъсеница. Накратко, клетник, по-беден и от мен, но от друга раса: аз съм весел, проникновен, лицето ми изразява сърдечност, докато той беше направо зловещ.

Влязохме в бара, той отиде направо на тезгяха, поръча два вермута, после на един дъх изстреля:

- Офицерският стол в Бресаноне, как да не си го спомням. Хубав град, Бресаноне, с хубавата река през него, хубавите улички с аркади. Освен това съвсем близо е до Болцано, още един хубав град. Бресаноне: спомняш ли си хотела „Бялото конче“, където беше голямото кафене - там ходеха всички офицери и се навъртаха също доста женички в търсене на компания? Бресаноне: с хълмовете наоколо, целите в лозя, и онова хубаво вино. Как се казваше онуй вино? А, да, вино от Терлано.

Барманът донесе вермута. Той взе чашата и я вдигна с думите:

- За срещата.

Какво можех да правя, освен и аз да пия, макар че не разбирах що за среща беше. Той изпразни чашата си и веднага тръгна към изхода:

- Виж, време е за обед, да обядваме заедно... не ми се случва всеки ден да срещна приятел като теб.

- Но, аз... - започнах, следвайки го.

Барманът, който ни държеше под око, подвикна:

- Ало, господине, двата вермута.

Исках да го повикам да плати, но той беше вече навън. Така че извадих пари, платих и излязох и аз. Той се появи на мига, не знам откъде и отново ме хвана под ръка:

- Хайде, да вървим, тук наблизо има една кръчма, храната е наистина добра... отиваме.

В кръчмата, докато аз, напълно оглупял, се опитвах да извъртам „Не съм гладен... освен това, имам среша...“, той се изтегна на стола и авторитетно поръча обилен обед от талиателе и агнешко печено. След туй се обърна към мен:

- Офицерският стол, помня и още как?! Капитан Москито, спомняш ли си го? Онзи, дето имаше навика на всеки празник да се нахвърли на първото момиче и да го ухажва, независимо дали е хубаво или грозно. Наричаше това „да си настроиш мерника“. Ех-еех, капитан Москито беше Дон Жуан, но и ти, драги, не се шегуваше.

Този път останах с отворена уста. Не само познаваше, сред всички италиански градове, именно Бресаноне с неговите хотели, кафенета, улици, реката, жените и виното, но помнеше и капитан Москито и даже това, че съм бил Дон Жуан. Сега вече изпитвах чувство почти на възхищение: беше силен, беше много силен - фортисимо, много повече, отколкото бих предположил.

Сервираха ни първото - талиателе; той погълна първата огромна хапка и продължи с ликуващото си, коварно бърборене, все едно има машинка в устата:

- Бресаноне, хубаво време... ти, братле, ти към Нела се отнесе доста зле... позволи ми да ти го напомня... като истински римски побойник, какъвто си... наистина много лошо.

Профъфлих с пълна уста:

- Нела ли... че кой я познава?

Той прихна:

- Не, драги мой, не, не се прави на скромен, с мен това не върви... ти си недосегаем, това си ти... онова момиче беше съкровище: руса със сини очи, великолепно тяло... а ти, драги, след като си беше настроил мерника, както се изразяваше Москито, и след като я уцели право в сърцето, я заряза, захвърли я на произвола... дори Модуньо каза, че си бил голям негодник.

- А кой е Модуньо? И освен това внимавай как говориш - прекъснах го с надежда да се скараме.

Да бе, той знаеше две и двеста:

- Да, голям негодник, това си ти, мамка му!

Изсмя се, наля си пълна чаша вино, изпразни я на един дъх и после се нахвърли върху агнешкото, сервирано от старателния келнер точно под носа му.

- Естествено, имаше Пина, друга красавица, брюнетка, а и кой знае още колко лъжеше... но Нела не заслужаваше тази гавра... тя от отчаяние търсеше смъртта, нагълта се със сънотворни... но се спаси и после тръгна с онзи, другия, как се казваше... а, да, лейтенант Теситоре.

- Те ситоре? Никога не съм го чувал.

- Именно Теситоре, странен тип, наистина странен. Вие двамата, ти и Теситоре, почти се бяхте сбили за Нела. Една вечер покрай реката беше влажно, ръмеше... наложи се да ви разтърваме. Ех-ех, Нела дърпаше от едната страна, аз от другата, после тя си тръгна с теб, прегърнати. Грешката беше твоя, палавнико. Беше започнал да я ревнуваш, затуй, че тръгна с друг, ала независимо от това ти успя да я отмъкнеш от Теситоре... С две думи, ти беше истински Дон Жуан. Знаеш ли какво каза майор Патерностро след твойто заминаване? „Добре, че си тръгна, иначе тук всички жени щяха да са негови.“

Агнешкото свърши, той отново се изсмя гръмогласно и добави, като ме потупа по гърба:

- Ще ми кажеш ли какво толкова им правеше на жените?

И аз бях свършил с агнешкото. И навярно защото сега, след като се бях наял, се чувствах посмел, реших да му споделя истината. Оттеглих се назад, за да се освободя от ръката, с която ме беше прегърнал през рамо, и започнах, като го гледах в очите:

- Хей, я зарежи това веднъж завинаги. Всяка хубава игра трае малко. Като начало никога не съм бил в Бресаноне.

- Не си бил в Бресаноне?

- Не и никога не съм познавал Москито, Модуньо, Теситоре или Патерностро.

- Какво говориш?

- Истината. Не съм Дон Жуан, макар че и на мен ми харесват жените. И никога не съм имал нито Нела, нито Пина. Накратко, не съм бил в армията, защото съм син на майка вдовица и бях освободен от служба.

Той ме гледаше със змийските си очи. Отново си помислих: „Силен е, фортисимо, да видим какво ще измисли сега... Той е като котките: ще съумее да падне на лапите си.“ Да, и на четирите. Не се замисли дори за секунда. Изведнъж се развика с твърд обиден глас:

- Значи си ме лъгал.

Смутих се. Заекнах:

- Не, припознах се, мислех...

- Какво ти припознаване. Ти от самото начало каза, че си бил в Бресаноне, а всъщност никога не си бил там. Ти излъга, лъжец такъв, измамник, скитник, негодяй.

- Ей, леко, внимавай какво говориш.

- Ти си мошеник, сигурно искаше да ме измамиш. Махай се.

- Но аз...

- Нищо. А аз се бях отнесъл в спомени с един измамник, мошеник, скитник.

Като продължаваше да ме обижда, той стана, закопча си сакото на гърдите и ме предупреди:

- Да не си посмял да ме последваш. Ще извикам полиция - и пъргав като елен се шмугна през вратата на кръчмата и изчезна.

Макар през цялото време да очаквах удара на безплатния обед, честна дума, не си го представях по този начин, толкова просто и внезапно. Беше силен, много силен, фортисимо, несравнимо по-силен от мен. Тъжно събрах оставащите ми дребни и платих сметката. На излизане от кръчмата някакъв ме спря:

- Извинете, бихте ли ми казали...

Вероятно се интересуваше колко е часът или от някакъв адрес. Аз обаче веднага извиках:

- Не те познавам, никого не познавам.

Човекът се смая, а аз хукнах нататък.

ТАИНА

Кога се доверява тайна? Моята беше от онези, които тежат на съвестта все едно ти липсва въздух при кошмар, стомахът ти блокира и отказва да функционира. Работех като шофьор на камион, разкарвах поцолан от каменоломната в Кампаняно по строежите в Рим. През една прекрасна пролетна утрин, на двайсет и петия километър по Виа Касиа блъснах един нещастник с мотор, който идваше насреща ми. При това без извинителна причина: карах в насрещното платно, защото бях изпреварил, карах бързо; той караше бавно и в своята лента. Камионът го блъсна с такава сила, че едва успях да забележа на фона на небесния лазур как нещо черно излетя във въздуха, после падна и остана неподвижно върху поляната, сред белотата на разцъфналите маргаритки. Моторът остана от другата страна на пътя с колела във въздуха -приличаше на мъртво насекомо. Аз наведох глава и дадох газ. По пътя до Рим летях; отидох на строежа да разтоваря. После съм ходил много пъти в Кампаняно, но винаги съм избягвал Виа Касиа; карах по Фламиния. На другия ден вестниците съобщиха новината: еди кой си, баща на семейство, на четирийсет и три години, по професия посредник, бил блъснат на еди-кое си място по Виа Касиа, починал на място. Не се знае кой го е блъснал; виновникът подло избягал. Но освен това „подло“, което се запечата в паметта ми, само тези четири реда съобщаваха за смъртта на един човек.

През следващите дни мислех единствено за това. Шофьор на камион съм, така е, но кой казва, че шофьорът на камион няма съвест? Шофьорът на камион и когато кара, и когато почива на кушетката в кабината, има много време да мисли за своите работи. А случи ли се, както в моята ситуация, работите му да не са каквито би трябвало да бъдат, мисълта може да стане мъчителна. Преди всичко не намирах покой при мисълта защо не спрях, защо не вдигнах този човечец. Виждах отново сцената, виждах се да изчислявам изпреварването, виждах крака си да натиска педала на газта. След това забелязвах тялото на онзи нещастник да лети във въздуха пред предното стъкло и блокирах видението в тази точка като на лента. Мислех: „Сега натисни спирачка, слез, върви на поляната, вдигни ранения на ръце, сложи го да легне в камиона, закарай го най-бързо в Рим, в „Санто Спирито“ Само мечти! Не спирах, карах напред с наведена глава, като бик, след като е нанесъл удара с рога. Накратко, колкото повече мислех за онзи единствен миг, когато вместо педала на спирачката натиснах педала на газта, толкова по-малко разбирах това. Да, подлост. Но защо човек, който преди минута е или поне вярва, че е смел, миг по-късно става страхливец? Това беше: мъртвият беше наистина мъртъв; моментът, в който можех да спра, бе отминал, оставаше все поназад и никой не бе в състояние да го върне... Но аз не бях вече онзи Джино, направил изпреварването, а друг Джино, който бе убил човек и бе избягал.

Загубих си съня, станах мрачен и мълчалив, промених се толкова, че всички започнаха да ме избягват на строежа и извън него; никой не обича да бъде с тъжен човек, който вместо да създаде веселие, го отнема. Носех в себе си моята тайна като откраднат предмет - пареше ми и не знаех нито на кого да го поверя, нито къде да го сложа. Мислех за това все по-рядко, дори, бих казал, не мислех; тайната обаче си оставаше и ми тежеше на съвестта, пречеше ми да си живея живота. Често си мислех, че ако мога да я споделя с някого, ще се почувствам по-добре; не се надявах да бъда опростен, защото знаех, че съм направил нещо непростимо; но ако я кажа, ми се струваше, че от момента, в който и друг ще я носи заедно с мен, ще махна от себе си част от тежестта. На кого обаче да разкажа? На приятелите от строежа? Те си имаха свои проблеми. На семейството? Нямах такова, бях подхвърлено дете. На годеницата? Тя навярно щеше да бъде най-подходяща, знае се колко добре умеят да разбират и да съчувстват жените, но, за съжаление, не бях сгоден.

Една неделя през май излязох с момиче, с което се бях запознал преди известно време - взех я на автостоп с приятелката и по Виа Касиа. Оттогава я бях виждал два пъти, беше ни приятно, въобще, даде ми да разбера, че и харесвам и е съгласна. Казваше се Ириде, лична прислужничка на богата госпожа с голяма прислуга. Харесваше ми заради сериозното, да не кажа меланхоличното, овално, бледо и слабо лице, погълнато от две големи сиви тъжни очи. Накратко, жената, създадена за мен при дадените обстоятелства. Тиха, дискретна, нежна, след като пихме кафе в ЕУР под онези колонади, най-после се съгласи да седне с мен на една поляна извън Порта Сан Паоло, откъдето се откриваше панорама към Тибър и новите блокове, построени на отсрещния бряг. Беше разстлала кърпичка върху тревата, за да не си изцапа полата с пръст; неподвижна, с подвити крака и ръце в скута, гледаше към високите постройки отвъд реката.

Забелязах, че около нас в тревата има много маргарити; неволно си спомних нежната белота на онези, другите маргарити, сред които преди месец видях да лежи неподвижно мъртъв мъжът, когото блъснах. Не знам защо внезапно почувствах импулс да и доверя тайната си. Да я кажа на нея, помислих, би било, като да отхвърля потискащата ме тежест; не беше една от онези безмозъчни празноглави момичета, с които след като им повериш тайна, се чувстваш по-зле от преди и съжаляваш защо си го сторил. Беше сериозна, разбираща, въздържана, навярно имаше опит и той не ще да е бил радостен, поне съдейки по меланхолията, изписана на лицето и. Попитах, колкото да разчупя леда:

- За какво мислиш?

Точно в този момент тя вдигна ръка да прикрие прозявка, вероятно беше изморена. Отвърна:

- За нищо.

Не се оставих да ме обезкуражи с този отговор и продължих:

- Ириде, аз те обичам, знаеш го. И затова чувствам, че не бива да крия нищо за себе си. Редно е да знаеш всичко. Ириде, имам една тайна.

Тя гледаше зданията на другия бряг и от време на време докосваше с пръсти брадичката си, където се виждаше малка червена подутина: пролетна пъпчица. Попита:

- Каква тайна?

Отвърнах с усилие:

- Убих един човек.

Тя не помръдна, продължаваше да си пипа брадичката. В един момент трепна, като че ли най-после беше разбрала.

- Убил си човек? И ми го казваш по този начин?

- А как да ти го кажа?

Не отвърна. Изглежда търсеше нещо с очи по земята. Подех отново:

- Да се разберем, не съм го убил нарочно.

Намери го: откъсна една тревичка, сложи си я в устата и започна да я дъвчи замислена. Набързо разказах инцидента, без да крия нищо, напротив, подчертах, така да се каже, моята страхливост. Въпреки усилието си да се сдържам, завърших развълнуван, малко приповдигнато:

- Какво мислиш за това?

Тя дъвчеше тревичката и мълчеше. Настоях:

- Сега не можеш да ме понасяш, обзалагам се.

Видях я да повдига рамене:

- Защо да не мога да те понасям?

- Ами, не знам. В края на краищата онзи човек, бедният, умря по моя вина.

- А ти изпитваш ли угризение?

- Силно - гърлото ми се сви на бучка от плач. - Струва ми се, че не мога повече да живея. Не се живее с мисълта, че си подъл.

- А вестниците писаха ли за това?

- Да, в четири реда. За да съобщят, че е мъртъв и не се знае кой го е блъснал.

Изведнъж тя попита:

- Знаеш ли колко е часът?

- Пет и четвърт.

Отново мълчание.

- За какво мислиш?

Премести тревичката от едната на другата страна в устата си и отвърна откровено:

- За нищо. Добре ми е и не мисля за нищо.

Този път изпитах чувство на изумление и почти не повярвах на ушите си.

- Не е възможно, мислеше за нещо, сигурен съм.

Видях я да се усмихва съвсем леко:

- Е, да, мислех си нещо. Но ако ти го кажа, няма да повярваш.

Попитах в очакване:

- Нещо, което се отнася за мен?

- Ами не. То въобще не те засяга.

- И какво е?

Отвърна бавно:

- Нещо, за което мислим, ние, жените. Гледах си обувките и видях, че са скъсани, та се сетих за ликвидацията на Виа Кола ди Риенцо; утре трябва да отида да си купя нови обувки. Доволен ли си?

Този път замълчах, мрачен. Тя се усети и попита:

- Защо? Ядосан ли си?

Не се сдържах и възкликнах:

- Ядосан съм, разбира се. Споделих ти тайната на моя живот, но по впечатлението, което ти направи, си мисля, че беше по-добре да не ти казвам нищо.

Тя се засегна малко:

- Не, добре направи, дето ми каза. Впечатлена съм.

- И какво впечатление ти направи?

Замисли се и отвърна откровено:

- Ами, лошо. Съжалявам, че ти се е случило подобно нещо.

- Само това ли?

- Мисля също - тя пак започна да си пипа пъпката на брадичката, - че е справедливо да изпитваш угризение.

- Защо?

- Е, сам го каза. Могъл си да спреш, да му помогнеш, а не си го направил.

- А смяташ ли ме за негодник?

- Негодник? И да, и не. Истината е, че може да се случи на всеки.

- Но ти каза, че е трябвало да спра.

- Би трябвало; но понеже не си го направил...

- Е, и?

В този момент я видях да поглежда надолу към маргаритите:

- Оо, хубав е. Какво е?

Беше бръмбар в зелено и златно, кацнал върху бялото венче на една маргаритка. Изведнъж се почувствах празен; тайната, заради която се бях тормозил толкова, сякаш си бе отишла в пролетния въздух, отлитайки лека, прилична на белите пеперуди, които виждах да кръжат наоколо по двойки. Все пак попитах с последна надежда:

- А според теб добре или зле постъпих, като не спрях?

- И добре, и зле. Трябваше да спреш, след като си го блъснал. От друга страна, какъв е смисълът? Той е бил вече мъртъв, а ти можеше да имаш кой знае какви неприятности. Постъпил си добре и в същото време - лошо.

След тези думи внезапно ми мина мисълта: „Виждам я за последен път. Смятах я за умно момиче, което може да разбере. А пък тя - глупачка. Баста.“

Изправих се рязко и я подканих:

- Хайде, да тръгваме. Иначе ще закъснеем за филма.

В тъмнината на залата тя пъхна длан в ръката ми и преплете пръсти с моите; не се противих. Беше любовен филм, вълнуващ; а когато запалиха светлините, видях големите и сиви очи, пълни със сълзи, и лицето под очите - мокро от плач.

- Това е по-силно от мен - избърса си тя очите с кърпичката, - на такива филми винаги плача.

От киното отидохме в бар и си поръчахме кафе. Стоеше толкова близо до мен, че ме докосваше с тялото си. В един момент, когато кафемашината изпусна шумно пара, ми пошепна:

- Знаеш ли, че много те обичам? - и ме гледаше втренчено с красивите си очи.

Исках да и отвърна: „Обичаш ме, но тайната ми я оставяш на мен да си я нося“ - ала се сдържах.

Бях разбрал, че от нея, както всъщност от всички, можех да искам само обич, нищо повече. Отговорих с въздишка:

- И аз те обичам.

Но тя вече не ме слушаше. Гледаше се в огледалото зад тезгяха, като тревожно докосваше подутинката на брадичката си.

ЛЕК ЖИВОТ

Вероятно поради влиянието на упорития и зловреден югоизточен вятър през септември ме връхлетяха всички злини. Уволниха ме от сервиза по вулканизация; Олга, жена ми, разкри, че ходя с нейната братовчедка Фулвия, и се наложи да се откажа от Фулвия, да не ви разказвам какво преживях с Олга; в един гараж пред откриване обещаха да ме назначат като механик, но не си удържаха думата и започнаха без мен; в същото време всички търговци в квартала - все едно се бяха наговорили - ми съобщиха, че повече няма да ми дават на кредит; в последния момент пристигна съобщение за изгонването ми поради просрочени задължения. Стига ли? Ако не стига, ето добавката: страдам от сенна хрема и точно тогава започнах да кихам от ранна утрин до късна вечер. В това време римското септемврийско сироко продължаваше да духа: сега валеше дъжд от черните облаци, но те никога не се изпразваха; после грейваше едно слънце - силно, сурово, изгарящо, фалшиво, като месингова монета. Но и в двата случая беше горещо: и когато валеше, и когато грееше слънце, горещината беше лепкава като в пералня, все едно цял Рим е едно голямо пране на мръсни дрехи. Струваше ми се, че тази жега е част от нещастията, защото правеше живота ми още по-тежък.

Онези от квартала, които ми имаха зъб, вечно ми натякваха, че достатъчно ме познават, всички ме знаят какъв съм мързеливец, некадърник, нямат ми доверие... Има такава басня в Рим

- един хитър селянин продал нефелно магаре, после същото животно му го предложили на пазара, а той, с уста до ухото на магарето, рекъл: „Нека те купи който не те познава.“ Стара история от времето, когато Рим бил село и селяните идвали тук да продават животните си; ала що се отнасяше до мен, тази история бе вярна. Аз бях онова, познато на всички магаре с недостатъците, което никой не искаше да купи. Както ми каза Джовакино, единственият останал ми приятел:

- Ти, Атилио, в Трастевере²⁶ изгоря. По-добре да смениш въздуха.

Попитах го:

- И къде да отида?

- Където ти хрумне. Защо не отидеш в Милано? Там никой не те познава: нови хора, нов въздух.

- Какво ще прави един римлянин в Милано?

Тогава той рече:

- Ако държиш да си останеш в Рим, смени поне квартала.

След толкова нещастия ми излезе и един късмет, точно през онези дни. Неочаквано извикаха Олга в нейното село, където имаше дядо. Дядото починал, но оставил парче земя и го продали. Разделиха парите между наследниците и на Олга се паднаха около четирийсет хиляди лири. Олга, бедната, ми ги даде, но и тя ме посъветва:

- Атилио, тук не е добре за теб. Аз работя като медицинска сестра, а ти нямаш нищо. Защо не опиташ да отидеш в Милано?

И тя с това Милано. Престорих се, че одобрявам и ще тръгна. Джовакино ми даде идея: вместо в Милано, да отида в Сторта, по Виа Касиа, на двайсетия километър от Рим.

По случайност в същия ден, когато отидох в Сторта, времето се смени. От планините задуха севернякът, издуха облаците, изчисти небето, връщайки слънцето и прохладата. Веднага, като по магия, сенната хрема ми мина и с пристигането си в Сторта се чувствах друг. Направо станах нов човек. Дори като отидох в кръчмата на Нерон, извън Сторта, започнах да се наричам с друго име:

Луиджи.

В кръчмата казах, че съм след боледуване и имам нужда от чист въздух. Онези добри хора ми дадоха стая с двойно легло; приличаше на параклиса на Мадоната, толкова украсена беше и пълна с мебели. Така започна престоят ми в Сторта.

В Трастевере животът ми се виждаше труден, а тук, в Сторта, където никой не ме познаваше, от самото начало ми изглеждаше прекалено лесен. Чувствах се объркан, откъснат; струваше ми се, че вече нямам име, нямам презиме, нямам професия. Не че бях сам: като посещавах баровете и другите локали в Сторта, доста бързо се запознах с всички и всички ме опознаха. Но ме познаваха, така да се каже, физически; за мен не знаеха нищо, а и аз не исках да знаят от страх да не би животът ми да стане тежък, като в Трастевере. Но, както е известно, хората искат да знаят, не се оставят да виждат, че човек има две ръце, два крака и една глава. За да задоволя интереса на моите нови приятели, шофьори на камиони, момчета, работещи по бензиностанциите, ловци и селяни, започнах да им разказвам лъжи. Веднага усетих как с всяка лъжа животът, и без друго лек, ставаше още по-лек, даже съвсем лек. Какво ли само не разказвах, опиянен от лекотата като от силно вино? Че съм ерген; че притежавам хубав гараж в Рим; че съм бил в Америка на работа, в Африка на война, във Франция да се забавлявам; че говоря английски и френски; че съм плувец и боксьор, футболист и така нататък. Каква красота са лъжите! За първи път в живота си изричах лъжи и ми се струваше, че не са съвсем лъжи или неверни неща, а множество пориви към лекотата, към свободата. Всъщност лъжите са лъжи само по отношение на истината, но аз моята истина я бях оставил в Рим да гние по камъните в Трастевере, а тук, в Сторта бях друг, даже не бях нищо, а по отношение на нищото лъжите не са лъжи, а също нищо или дим, мъгла, въздух, който отлита. Така, като говорех постоянно лъжи и харчех моите четирийсет хиляди лири, без да правя нищо, само се радвах на октомврийското слънце, играех на карти, пиех вино и наблюдавах колите по Виа Касиа, животът ми стана наистина лек като облак, носен от вятъра.

Както обясних, лъжите не са истински лъжи, докато не се озоват пред някоя истина. И ако се бях ограничил да разправям лъжи, без да правя нищо, съвсем нищо, животът ми в Сторта щеше да продължи да бъде лек. Кой знае докъде щях да стигна по този път на лекотата? За съжаление, сбърках: вместо да се задоволя да разказвам измислици, направих нещо, а именно: ангажирах се. В същия момент, в който го направих, самият аз станах нещо и лъжите ми станаха истински. А пък животът ми, който никога не е бил по-лек, изведнъж стана тежък и дори потежък, отколкото в Трастевере.

Направих обичайното - правят го всички: влюбих се в Мария, дъщерята на съдържателя на кръчмата. Мария не беше толкова млада, сигурно минаваше трийсетте. И не беше момиче: на шестнайсет години се оженила за селянин от околностите и от него имаше дъщеря, вече голяма. После мъжът и заминал на война, изпратили го в Русия и повече не се върнал. През всичките тези години тя беше чакала мъжа си да се върне, защото никой не и бе казал със сигурност дали е умрял. Той обаче не се върнал и така Мария беше вдовица и в същото време не беше. Беше едра бледа брюнетка, много силна и не говореше много. Обличаше се винаги в черно, дори когато отиваше да обработва земята на мъжа си и да чисти на животните. Готвеше ми и ми сервираше на масата, чистеше ми стаята и ми оправяше леглото, така че по цял ден виждах само нея. Знае се как стават тези неща: един мъж и една жена, когато са винаги заедно, накрая се свързват. Но да се реша ме подтикна една нейна фраза, подхвърлена тия дни:

Аз съм вече твърде стара, пък и съпругът ми може да се върне. Но ти, Луиджи, си мъжът, който ми харесва. Ако дойдеш отново тук след четири години, ще ти дам Анезе за булка.

Анезе, дъщеря и, беше на дванайсет. Така ми даде да разбера, че ако опитам, тя е готова. Вие какво бихте направили? Аз и казах, че не е стара, а мъжът и едва ли ще се върне и аз предпочитам нея сега, пред дъщерята утре. Така започна любовта ни.

За да ви дам представа за характера на Мария, преднамерен и решителен, ще кажа само едно. През нощта, когато беше първата ни среща в чифлика на мъжа и, където имаше къща и плевня, минавайки през кухнята, я видях да топли голямо гърне с вода. На момента се изненадах, но после разбрах. В кръчмата нямаше баня и тя топлеше всичката тази вода заради мен, за да се изкъпе и да бъде свежа и чиста за любовната среща. След това ми обясни:

Окъпах се, защото щях да идвам при теб.

Какъв ти лек живот... Това беше страст, тежка, много тежка и аз разбирах, че тази страст щеше да направи и живота ми тежък. Но не можех да сторя нищо: щом станеше десет часа, страстта ме обземаше; излизах от кръчмата и хуквах през полето към чифлика. Там я намирах, мълчалива и страстна; щом ме видеше, без да каже дума, се хвърляше на врата ми. В същото време все по-често говореше, че ще се омъжи за мен. Накрая, един ден ми съобщи за намерението си да публикува обява за предполагаемата смърт на съпруга си, след което да се оженим и тя да дойде в Рим с мен или аз да заживея с нея в Сторта.

Бях я накарал да вярва, че съм ерген, имотен и свободен, не обелвах нито да, нито не: обичах я и в същото време чувствах, че не бива да я обичам. По време на срещите гледах да говоря възможно най-малко, защото знаех - говоря ли, ще добавя и други лъжи към вече наговорените пред нея. За съжаление обаче първите лъжи ми се губеха, но тя ги бе заключила в сърцето си, а сега срещу тези лъжи стоеше истината на нейната любов към мен. Колко пъти усещах, че е наложително да и разкрия моята истина: че съм женен, че съм без работа, че не съм свободен. Но всеки път се спирах, защото тази истина не беше в съгласие с истината на нейната любов - тя беше в съгласие с лъжите.

Така измина почти месец: срещахме се нощем в чифлика и денем в кръчмата. Междувременно парите бяха на свършване. Виждах да се приближава моментът, когато ще трябва да избягам като крадец или да се оставя да ме издържат родителите на Мария. Честна дума, не съжалявах, че парите свършват: беше добра причина да прекратя тази връзка и да си тръгна, без да се налага да признавам, че съм женен. Мария нямаше да се обиди, вероятно щеше да разбере. Е, да, някои неща жените отгатват интуитивно. Една вечер в чифлика, в мрака сред сламата, тя ми пошепна в ухото:

- Нямаш пари, знам, погледнах в портфейла ти. Но не се тревожи! Ще останеш тук. Точно сега имаме нужда от човек да ни помага. Ще останеш и ще се оженим.

Като тръгвах от Рим, дадох новия си адрес на Джовакино, за да му докажа, че съм приел съвета му На тази кора се подхлъзнах; това острие спука балона на моя живот, надут от лъжи. Веднъж се връщах в кръчмата, след като бях играл на карти с приятели от Сторта, когато, минавайки покрай тръстиковата ограда, дочух ясно познат глас. Беше Джовакино, който разговаряше с някого. Приближих се тихо към стобора и погледнах. Джовакино седеше до масата и беседваше с Мария, току-що донесла бира на поднос. Улових само тази фраза:

- Жена му смята, че е в Милано и работи. Ако разбере, че през цялото време е бил тук, в Сторта, лошо му се пише.

Без да се колебая, се върнах назад, на Виа Касиа, спрях първия появил се камион и помолих шофьора да ме закара в Рим. Качих се на камиона, натоварен с тухли, и седнах върху чувалите с цимент. Чувствах се странно - имах сърбеж в носа, все едно ми се плаче. После, докато камионът летеше към Рим, вдигнах очи към небето и видях, че за първи път след цял месец хубаво време, беше покрито с черни облаци, които кипяха и ставаха все по-големи като дим от пожар. И въздухът беше друг, горещ и лепкав. С една дума, духаше сироко. Не мина и минута и сърбежът в носа се конкретизира и ми причини първото кихане. Нямах време да съжалявам за Мария, да изпитвам угризения, да се чувствам виновен и жалък. Киханията следваха едно след друго, на често и се усилваха все повече, главата ме болеше, а очите ми сълзяха. Струваше ми се, че при всяко кихане една от всичките разказани лъжи излиза от носа ми и си отива. В Рим слязох от камиона, кихайки, и тръгнах под дъжда към къщи.

ЗАРЕЖИ МЕ!

Точно когато прегъваше коляно, за да се пъхне под чаршафите, след като късно през нощта се бе прибрал от работа, онзи клетник, печатарят Помпеи, вече съвсем посивял и грохнал - само на четирийсет и пет години изглеждаше на шейсет - за утеха чуваше жена си да мърмори в тъмното:

- Да знаеш, и тази нощ Марчела още не се е прибрала.

Тази новина отравяше съня на Помпеи. На другия ден подхващаше Марчела и така си отравяше и събуждането:

- В колко часа се върна нощес?

- Откъде да знам, часовникът беше спрял.

- Аз ще ти кажа, беше пет сутринта.

- Щом ти казваш...

- Така не се отговаря на собствения ти баща.

- Ами как да отговарям?

- Аа, така ли...

После - шляп, шляп, шляп - шамарите валяха. Но на Марчела не и пукаше за шамарите; тя беше боксьорка, понасяше ударите, докато баща и получаваше задух. После, щом той тръгнеше на работа, затръшвайки вратата, Марчела, все едно нищо не е станало, си слагаше пудра на зачервените бузи, а майка и я наставляваше:

- Внимавай, не е редно да отговаряш така на баща си. Той е на възраст, гневът му вреди. Докато живееш в неговата къща и ядеш неговия хляб, трябва да го уважаваш.

Марчела вдигаше рамене и отвръщаше:

- Не съм искала да дойда на този свят. Вие сте ме създали. Сега ще ме издържате.

Реших да обрисувам тази семейна картинка, за да разберете що за характер имаше Марчела и каква грешка направих, като се сгодих за нея. Аз съм от типа на добродушните шишковци: спокоен, улегнал, без нерви, закръглен, с гъста руса коса, изникнала от средата на челото, заспал на вид. И занаятът ми изисква спокойствие и търпение: часовникар съм. Марчела ми харесваше навярно защото беше толкова различна от мен. В тази глава на гневен ястреб, с черни кръгли очи, орлов нос, уста, изсечена с нож, намирах всичко, което аз нямах: твърдост, лошотия, жестокост, насилие. Трябва да призная, че тя беше почтена с мен; още щом започнах да я задирям, ми рече:

- Зарежи, не съм онзи тип, който ти подхожда.

И не престана да ми го повтаря, докато траеше годежът ни, два месеца или малко повече, изпълнени с разправии, ядове, спорове, заяждане и лошо настроение. Накрая един ден и казах:

- Беше права, не си типът, който ми подхожда. Довиждане и бъди здрава!

Тя, вероятно, се почувства зле, защото не бе очаквала от мен да бъда толкова решителен. Но рече:

- Видя ли, предупредих те. Е, довиждане и не ми се сърди!

След този ден я виждах много рядко и винаги случайно, на улицата и на обществени места. Продължаваше да живее със семейството си, но водеше много независим живот, доколкото успях да разбера. Виждах я да върви по тротоара в квартала извън Порта Сан Паоло, начело на банда безработни момчетии, сама жена сред толкова мъже,

нападателна, предизвикателна, буйна, незряла, почти мъжкарка, с развети на вятъра коси, с изпъчени гърди, винаги готова да каже лоша, смразяваща дума, със сарказъм, от който човек се изчервява. Ех, имаше вятър в платната Марчела, носеше се право по своя път; не поглеждаше никого. После, съвсем внезапно изчезна. Срещах бандата, но Марчела не беше с тях. Реших, че е заминала, и повече не се сетих за нея.

Един ден седях сам в магазина, шефът го нямаше. С лупа на окото разглобявах един часовник. Чух някой да влиза. Свалих лупата от окото си; в това време нежен глас попита:

- Може ли, Джулио?

Едва не подскочих: беше Марчела.

Би било пресилено да твърдя, че почти не я познах: беше си тя. Но да кажа - променена, щеше да е твърде слабо, защото макар и същата Марчела, в същото време беше различна: смекчена, успокоена, разнежена, посърнала, не мъжкарана, дори твърде много жена. Такъв смутен поглед не бях виждал у нея преди; на устните и почти свенлива усмивка; цялото и лице изразяваше някакво объркване. Отново попита:

- Сигурен ли си, че не те безпокоя, може ли да ти отнема само една минутка?

Неочаквано бях обзет от чувство на надежда, помислих си: „Готово, дошла е да ми каже, че ме обича.“

Тя приседна и ме загледа мълчаливо с блестящи очи и леко потрепващи устни, сякаш готова да заплаче. Накрая изрече с измъчен глас:

- Джулио, помогни ми, много съм зле.

При тези думи се наведох предано към нея и хванах ръката и. Но тя веднага уточни:

- Влюбена съм.

Разбрах, че не е влюбена в мен и се отдръпнах на стола, като пуснах хладно ръката и. Отвърнах сухо:

- Влюбена си? Радвам се за теб. Но какво мога да направя аз?

А тя:

- Не ми говори така, Джулио, единствено с теб мога да споделя открито. Не ме отблъсквай.

Е, добре, щом бе решено да играя ролята на отдушник, примирих се и я окуражих да си излее мъката. Само това чакаше: веднага започна да разказва, отначало малко трудно, после все по-освободена, с бързо и интимно говорене; в него различих характерния за жените тон, с който си бъбрят за своите сърдечни работи. Била се влюбила в някой си Дзангрили, собственик на увеселително влакче в Луна Парк. Дзангрили бил на възрастта на баща и, женен с деца, донякъде и обръщал внимание, но не много и тя не успявала да разбере дали я обича, а от това загубила апетит и сън и за един месец вече отслабнала с не знам колко кила. Тази тъй силна любов, каза тя, започнала точно в Луна Парка: Дзангрили, докато и помагал да слезе от гондолата, и стиснал ръката и я погледнал по особен начин; това се повторило няколко пъти. Една вечер Дзангрили се качил с нея в гондолата и като стигнали върха на най-високата руска планина, я целунал за пръв и последен път, защото оттогава някак я избягвал, не можело да се разбере. Както самата тя се изрази, в любовта печели онзи, който бяга, но тя не умеела да го накара да я желае и винаги тичала след него, било по-силно от нея. Накратко, говореше и говореше, спокойна и доверчива. На мен това ми напомни как, минавайки покрай изповедалните в някоя църква, до мен е стигало безкрайното бърборене на коленичила зад решетката жена и съм си мислил, че бедният свещеник от другата страна сигурно има голямо търпение. Да, говореше ми като на изповедник. А от мен се очакваше да и помогна и да и дам съвет.

Този път я утеших, доколкото можах, като казах обичайните в такива случаи думи: да бъде добра, да изчака, нещата ще се наредят и прочее. Тръгна си с благодарност и със сълзи на очи. Смятах, че съм се отървал, но само след няколко дни тя дойде отново. Влезе, настани се на стола, продължи разказа си точно от мястото, където беше спряла. Станало така, че Дзангрили и казал по телефона: „Зарежи ме, не съм тип, който ти подхожда“ и тя искаше да разбере от мен дали и е казал думите сериозно, защото така мисли, или да ги смята за реплика, зад която се крие любовта му към нея.

Съвсем същите думи тя ми беше повтаряла през цялото време на краткия ни годеж, но в заслепението на страстта тя не си ги спомняше. А аз не намерих нито смелост, нито жестокост да и ги припомня. Колкото да не мълча, отбелязах:

Е, тези неща човек трябва да ги чуе със собствените си уши; в подобни случаи всичко зависи от един нюанс на гласа. Как да знам, ако не съм бил там?

Тя прие отговора ми, който всъщност и даваше някаква надежда; накрая ме помоли да отида с нея да видя Дзангрили. Така с очите си бих видял наистина ли е вярно, че той не я обича, както твърдеше или, както тя се надяваше, всичко беше фалш. Приех, ако не за друго, то от любопитство. Разбрахме се да отидем заедно в Луна Парка на другия ден.

Вечерта в деня на срещата Марчела ме отведе настрана в чакалнята на Гара Остиенсе и неспокойно ме попита, отваряйки дълга тясна кутийка:

- Погледни, хубава ли е? Купих я за него.

Беше вратовръзка и не беше хубава, жените не разбират от вратовръзки. Но за да не я огорчавам, измърморих, че ми харесва. Тя я сложи в кутията и се върна към съмненията си:

- Дали постъпвам добре, като му правя подарък, особено след онази негова фраза по телефона? Не е ли по-добре да се покажа ядосана и сърдита?

С една дума, не знаеше какво да прави, бедната Марчела. И като си спомня, че едно време се движеше в живота по-горда от кралица, с вдигната глава, без колебания и без угризения... Ее, шегите на Амур.

В Луна Парка, сред обичайната тълпа безделници и светлините, музиката и гърмежите от стрелбището, Марчела вървеше забързано право към увеселителното влакче, вдигнало в черното небе два реда бели лампички. На трибуната при старта, до гондолите, стоеше висок слаб мъж с лице на гърбушко, макар да не беше такъв: тъмно, сухо, с мълниеносен поглед, гърбав нос и издадена напред брадичка: Дзангрили. Беше облечен в опънато по тялото черно трико и провиснали панталони. Между устните имаше фас, който го караше да притваря очи. Посрещна ни хладно, със забележка:

- Живите се срещат отново...

А когато Марчела, трепереща, му пъхна в ръцете кутийката с думите „Фаусто, донесох ти вратовръзка, надявам се да ти хареса...“, произнесе едно сухо „благодаря“ и я пъхна в джоба си, без да я отвори.

- Дори не я погледна, Фаусто - не се сдържа да не възкликне Марчела натъжена, ала Дзангрили не и отговори.

Удари камбаната за тръгване и щом и последната гондола изчезна горе между релсите, той повика едно момче и му нареди:

- Я наблюдавай тук, че имам работа.

После се приближи към мен:

- Вие братът на Марчела ли сте?

Марчела, неспокойна, отговори вместо мен:

- Той е най-добрият ми приятел, бяхме сгодени.

А той:

- Още по-добре, точно с вас исках да говоря. Марчела, ако позволиш?

Хвана ме под ръка и ме дръпна настрана.

Беше хладен, лаконичен, без излияния - мъж, който няма бръмбари в главата, почти тъжен в своята сериозност:

- Вие сте били сгоден за Марчела, а сега сте най-добрият и приятел. Тогава и кажете да не се вестява повече тук, да не си губи времето.

Не отговорих нищо; той хвърли фаса и продължи:

- Марчела е влюбена в мен, но аз не съм влюбен в нея. Дори и да бях, това няма бъдеще. Мога да и бъда баща, имам деца, имам жена и то ревнива. Време е тази история да свърши. Марчела трябва да престане да се върти около мен. Казах и го вчера по телефона: „Зарежи ме, не съм мъжът за теб.“ Защо не иска да го разбере?

Въобще говори надълго и нашироко, спокойно, разумно, с тъга. Обещах му да предам думите му на Марчела. Двамата се върнахме при нея до увеселителното влакче и той веднага предложи:

- Искате ли да направите едно кръгче? Качвайте се, качвайте се.

Марчела, неразбираща, не посмя да откаже; аз седнах до нея. Камбаната звънна и гондолите светнаха една след друга, бавно, под акомпанимента на писклива музика.

Гондолата се вдигаше все по-нагоре, Марчела седеше неподвижна и мълчалива, а под нас постепенно се разкриваха светлините и островърхите покриви на павилионите от Луна Парка, фасадите на къщите от квартала наоколо. Гондолата стигна най-високата точка и тогава Марчела изведнъж попита:

- Какво каза?

Отвърнах без заобикалки:

- Да го оставиш на мира...

В този момент гондолата потегли надолу, а вятърът свиреше в лицата ни; тя не ме разбра или навярно реши, че е схванала зле, и отново извика:

- Той какво ти каза?

Докато гондолата слизаше с неописуемо скърцане, аз отново изкрещях, колкото глас имах:

- Да го оставиш на мира.

Този път тя разбра и докато гондолата преодоляваше едно малко изкачване и отново спря на високото, неочаквано направи гневно движение, като да се хвърли. Едва успях да я хвана навреме за косите и после, докато гондолата се изкачваше и слизаше, се сборичкахме яростно, тя - за да се хвърли извън гондолата, аз - за да я удържа. Най-после се предаде, безсилна, с глава върху коленете ми. Малко по-късно спряхме пред трибуната до старта, а музиката свърши със стон и замлъкна. Дзангрили беше изчезнал.

Опитайте се обаче да разберете жените. На излизане от Луна Парка предложих от любезност:

- Ще отидем ли на кафе?

Тя вдигна рамене, отдръпна се от мен с отскок и извика:

- Зарежи ме, зарежи ме! - и се отдалечи на бегом.

Никога повече не я видях.

ЕСТЕСТВЕНО

Виа дела Лунгара, три следобед, никой не минава, дори и роднините на затворниците от Реджина Коели*. През пролетта в този час тя е много приятна улица с подравнени здания, докъдето погледът стига, с дървета, които се издигат над оградите на градините, и слънце по тротоарите, нежно и светло - подтиква те да вървиш със затворени очи като слепец. Вървейки на слънце по Виа дела Лунгара в три следобед, забелязах пред себе си двойка. Той навярно не беше хубав, поне така изглеждаше в гръб: черна глава, намазана с брилянтин, късо яке с качулка, две мършави криви крачета в тесни панталони. Защо мъж с криви крака е тъжна гледка? Опитай се да разбереш. Но тези криви крака ги виждах за първи път; докато нейният гръб не ми беше непознат.

Представете си антична статуя на жена: гола, с бедра от мрамор, рамене от мрамор, крака от мрамор; накарайте да облекат статуята с малка черна рокля, но лошо, без да я дърпат надолу, така че да стои напречно върху откритите заоблени форми от мрамор, и ще имате представа за нейното тяло.

Главата и също беше изваяна, но сякаш от друга статуя, много по-малка. С две думи, глава на момиченце, закрепена върху врата на зряла жена.

Тази разлика си я спомнях и изведнъж се сетих: беше Пупа, наречена така, защото по ръст изглеждаше повече от осемнайсет - колкото всъщност беше - но по интелигентност трудно бихте и дали повече от четири. Беше дошла неотдавна от Риети в Рим и работеше като машинописка; нямаше годеник или друг, минаваше за сериозно момиче. Бях я забелязал, даже и бях представен. Но нейната простота ми попречи да задълбоча познанството. Харесва ми жената да е палава, също и кокетка, докато Пупа беше съвсем скромна.

Знае се как стават тези неща. Виждаш една жена всеки ден и нищо не ти трепва. Неочаквано я срещаш и кой знае защо се влюбваш в нея. Така и в онзи ден на „Лунгара“. Помислих: „Я виж, та тя е много, ама много хубава.“ И внезапно съжалих, щях да си прехапя ръцете, задето не бях забелязал по-рано, още повече, ако се съдеше по държането им, тези двамата бяха близки, така че мястото бе заето. Но тогава се случи нещо неочаквано: момчето хвана Пупа за едната ръка и вдигна другата, сякаш я заплашваше; Пупа се дръпна назад и при това движение ме видя. Веднага извика:

- Господин Паолино, господин Паолино.

Не съм побойник, напротив, имам спокоен характер, това се вижда и от физиката ми, защото съм дребен и за съжаление, макар и млад, с коремче. Но шкембето е все пак по-малко смешно от кривите крака. Този призив точно в момента, когато открих красотата на Пупа, ме зареди. Веднага изтичах:

- Госпожице Пупа?

Сега момчето с кривите крака стоеше пред мен: издължено лице, сприхаво, с червен нос чак до устата. Пупа помоли:

- Господин Паолино, кажете на този тук да ме остави. Направо ме преследва. А сега дори ме напада.

Атакувах го ожесточено, преценявайки, че другият не е Херкулес:

- Хей, ти, какво искаш?

- Но, аз...

- Ще ми обясниш ли какво искаш?

- Аз всъщност...

- Махай се, иначе.

- Добре, добре.

Хвърли ми поглед, който в момента не разбрах, и си отиде, като търкаше стените.

Останахме сами. Чувствах се смелчак, защото за първи път през живота ми някой избяга, прогонен от мен. Още по-добре се почувствах, когато Пупа завъртя големите си черни очи към мен и изчурулика със сладкия си детски глас:

- Господин Паолино, бяхте велик, ако не бяхте вие, не знам какво щях да правя.

Приказвайки, се насочихме към Порта Сетимиана. Отминахме портата, аз и предложих кафе и тя прие. Забележете, всичко стана съвсем естествено, без предварително обмисляне: срещата, викът на Пупа, кавгата, предложението за кафе, всичко се подреди някак случайно. По това време барът беше пуст: котката се препичаше на слънце на прага, радиото пееше под сурдинка. Със звънък глас поръчах две кафе еспресо и пак много естествено пристъпих към следващото предложение: кино. Тя направи покрусена физиономия:

- Оо, колко съжалявам... трябва да се прибирам вкъщи, очаквам междуградски разговор с майка ми, от Риети.

Промърморих, засрамен, не помня какво точно, че можем да се видим утре. Тя съвсем естествено откликна:

- Знаете ли какво ще направим: елате у дома да ми правите компания, докато чакам междуградския.

На път към тях по уличките към Сан Козимато всичко продължаваше да е естествено: тя държеше на моята компания, щеше да съжалява да ме остави и ме покани в дома си. И какво по-естествено, когато бяхме на стълбите, да взема ръката и и да я поднеса към устните си?

- Господин Паолино, не подозирах, че сте толкова предприемчив - промълви тя, но ми остави ръката си.

Така, ръка за ръка изкачихме четири етажа, тя отпред, аз отзад, защото стълбата беше тясна. Стигнахме четвъртия етаж, Пупа позвъни и още по-естествено на прага се появи хазяйката: възрастна жена, облечена в черно, с лице, нападнато от космати бенки, с медальон със сива снимка на покойник на гърдите:

- Госпожице, знаете, че не бива да водите мъже вкъщи.

- Но това е братовчед ми. Ще седнем в антрето. Само за малко, да изчакаме междуградския.

- Ее, добре, този път влезте.

И така, ето ни седнали в антрето: аз върху един сандък, тя в плетен стол. Антрето беше полутъмно, с две затворени врати и тъмен коридор навътре към къщата. Известно време стояхме мълчаливо и се гледахме. Усмихнах и се, тя ми се усмихна. Събрах смелост, наведох се и хванах отново ръката и. Не я издърпа, само въздъхна. Попитах:

- Защо въздишате?

А тя:

- Господин Паолино, и на мен би ми харесало да мисля само за любов. Но как да мисля за любов, когато имам толкова грижи?

Не съм в състояние да определя с какъв тон произнесе последната фраза, освен с една-единствена дума: естествен. Да, Пупа беше естествена в нейната хубава наивност на искрено и мило момиче. Аз и харесвах, не го криеше. Но за съжаление нещо и пречеше да се сближи с мен. С тих глас настоях да узная какво е. Този път обаче тя се остави да я моля. Стоеше с глава, склонена към гърдите и колкото и да се опитвах да повдигна брадичката и и да я накарам да говори, отвръщаше упорито, че това нещо едва ли ме интересува. Накрая се реши и съвсем естествено, с непослушен глас на много разочаровано дете, рече:

- Хазяйката и днес ми направи неописуема сцена, задето закъснявам с наема. И знаете ли защо чакам междуградския с мама? За да се уговоря с нея. Утре си тръгвам от Рим, връщам се в Риети.

Възразих галантно:

- Но аз не искам да си тръгвате от Рим.

А тя, поласкана, изпълнена с признателност, почти недоверчива:

- Наистина ли, господин Паолино? Вие не желаете да си тръгна от Рим, вярно ли е?

Не съм богат, имам магазинче за подвързване, но нося винаги в себе си пет-десет хиляди лири, необходими в ежедневието. Ръката и беше в моята, отпусната, доверчива, нуждаеща се от защита. Предложих:

- Чуйте, Пупа, не съм богат, но ако става въпрос за неголяма сума, бих ви я заел.

Помислих, че внезапно се почувства зле, защото се изправи рязко и без да отрони дума, изчезна в коридора. Учуден се запитах дали пък случайно не съм я засегнал, но почаках, седнал върху онзи сандък, прекалено висок за мен, та краката ми висяха във въздуха.

В това време в дъното на коридора тихо се водеше много оживен разговор. Някой говореше бързо, бързо, друг отвръщаше също толкова бързо. Целият апартамент изглеждаше изпълнен с шепот. Най-после ето я отново Пупа: изпълнена с достойнство, величествена, сдържана, дойде и седна далеч от сандъка. Забелязах дистанцията, ала си замълчах. Тя обясни:

- Съжалявам, господин Паолино, но междуградският разговор още не е даден.

Изтълкувах думите и като мълчалив отказ на предложението ми за заем.

И точно тогава се появи хазяйката. Надникна от прага, избутвайки напред черния си бюст с медальона на покойника под гушата. Без да ме погледне, се обърна към Пупа:

- Госпожице, това е сметката. Трябва да платите, преди да излезете. Повече не мога да чакам.

Сметката беше във въздуха, в ръката на хазяйката. Сега ми се струваше, че по силата на естествеността, която стъпка след стъпка ме доведе в това антре, се налагаше да взема сметката, да извадя парите и да платя. Чувствах се длъжен да го направя и така сторих. Беше малко повече от десет хиляди. Измъкнах от портфейла банкнотата, увих я в сметката и я пъхнах в ръката на хазяйката надменно и авторитетно:

- Добре, добре, ето ви парите, а сега си вървете.

Пупа възкликна с благодарност:

- Оо, господин Паолино, не биваше вие...

Хазяйката се обърна сухо към Пупа:

- Останалото ще ми го платите, когато имате - и се скри.

Поради готовността, с която реагирах, се чувствах смелчак като никога; така се чувства всеки мъж, след като е направил великодушен жест - по-ободрен отколкото след освежителен душ. Отвратен, възкликнах:

- Тази хазяйка, каква вещица!

Пупа стана и изчезна в коридора.

Ето ме пак сам, отново изоставен, зарязан по същия тих, внезапен, необясним начин. Мина навярно половин час. През това време чувах в дъното на коридора същото бързо и сподавено шептене на двама души, които се консултират с тих глас. После измина още половин час в дълбока тишина, все едно в апартамента бях останал само аз. Цялото тяло ме болеше заради провесените на високия твърд сандък крака. Станах и започнах да се разхождам из антрето. И подтикнат от самата естественост на ситуацията, се реших да измина коридора на пръсти. Съвсем малко светлина се процеждаше от една полуотворена врата, предпазливо я побутнах и надникнах. Стаята беше гола и много бедна, точно под наем, с вечните стари тъмни мебели с износена тапицерия; откъм прозорците без завеси струеше тъжна спокойна светлина. И изтегната на желязното легло, бездейно, в четене на илюстрирано вестниче, видях Пупа. Четеше тя, полунеграмотната, потънала в заниманието си, със сключени вежди, навярно сричайки буква по буква. Честна дума, от смайване за момент останах със зяпнала уста. Значи аз чакам в антрето, а в това време тя спокойно се забавлява с комикси. Най-после успях да си върна говора:

- Но как, аз стоя в антрето, чакам, а в това време вие...

Тя скочи и припряно подхвана:

- Моля ви, господин Паолино, идете там, ако госпожата ни види, ще пострадам...

- А телефонния разговор...

- Идете в антрето, аз веднага ще дойда.

Трябваше да я попитам: „Ти ли си луда, или аз съм луд?“, но не ми достигна присъствие на духа. Върнах се в антрето и чакането започна отново. Първо минаха обичайните десет минути, които всички са склонни да изтърпят, чакат ли жена; после минаха още десет и още десет, които не биваше да минават, и още десет напълно извън програмата. Потях се и ми беше студено; струваше ми се, че съм пораснал в дрехите си, че обувките ми ще се развържат сами, не разбирах вече нищо. Най-после се появи пак намръщената хазяйка:

- Вие? Кого чакате?

- Госпожица Пупа.

- Тя излезе.

- Нали щеше да води междуградски разговор?

- Проведе го и излезе.

- А откъде мина? През цялото време бях тук.

- Има сервизен изход, сигурно е излязла оттам.

Излязох от тази омагьосана къща, замаян и заслепен като в Луна Парк, когато човек излиза от бараката на ада, пълна със скелети, крясъци и жалби. Всичко продължаваше да бъде естествено, без натягане, по-гладко от олио, ала сега разбирах, че тази красива естественост не е онази на любовната авантюра, а на измамата. Нестабилен на краката си, успях да стигна до Пиаца Масаи, влязох в един бар и поръчах кафе.

Забелязах, че някой ме наблюдава втренчено, опрян на бара. Вгледах се и разпознах момчето с кривите крака. Рекох смутено:

- Извинете ме, че преди... Искам да разбера.

- Какво?

- Имахте ли основателна причина да заплашвате онова момиче.

- Защо, и вие ли?

Накратко, разказахме си един на друг историите и те съвпадаха напълно: междуградски разговор, липса на пари, хазяйка със сметката, чакане, изчезване. С единствената разлика, че той бе останал на улицата, и когато Пупа излязла, и налетял. В заключение тъжно поклати глава:

- Исках да ви предупредя, но не ми дадохте време. Нормално е, искахте да се представите добре пред Пупа. Но ако ме бяхте послушал, щяхте да си спестите десетте хиляди.

Отвърнах възмутен:

- Момичето ме вика, търси помощта ми. Всеки щеше да постъпи като мен, нали?

Той кимна примирено: - Естествено!

НЕ ЗНАЯТ ДА ГОВОРЯТ

В живота всичко се заключава в това да стъпиш на първото стъпало. За мен първото стъпало беше бараката, която построих до моята къщичка, върху възвишение, сред бъзовите храсти покрай Виа Портуенсе. Бях вехтошар и събирач на стари бутилки, нямах капитал; затова построих бараката икономично, изхарчих двайсет и пет хиляди лири, без да плащам за труд, защото я направих с ръцете си, без да издигам етаж, без под, без кухня, без клозет, без прозорци, със стени от един ред тухли четворка и покрив от гофрирана ламарина. Къщичката ми е бяла, бараката, за да се различава, я боядисах в розово. Веднага я дадох под наем за осем хиляди лири на един работник, Микеле, но всички го наричаха Сурунто или „повече от мазен“, ще рече мръсен. Този Микеле не беше от Рим, един Господ знае откъде беше, навярно от някое планинско село и приличаше на дивак: с тъмна кожа, ниско чело, облещени тъжни учудени очи, гъста твърда коса, същинска четина, и винаги небръснат, дори и в неделя. Жена му и тя беше дивачка, дребна, с маслинено тъмна кожа, и тя със стърчащи по главата коси. Трите момиченца също бяха дивачки, кестеняви, с огромни очи, със сплетени прашни коси. Семейство диваци.

Ние, макар и да се препитавам, както споменах, като събирач на бутилки и вехтошар, сме цивилизовано семейство: жена ми е чиста и подредена брюнетка, дъщеря ми се мие и се сресва, има панделки в косите и дрешките и са чисти, а нашата къщичка, макар и незаконна, блести от чистота. И освен това ние говорим. Ще ви се види странно защо ли се гордея с това, но между нас и Сурунто с неговото семейство това беше основната разлика: ние говорехме, а те - не. Ние казвахме „гладен съм, спи ми се, дай ми тигана, замълчи, добър ден и добър вечер...“ Докато те не говореха истински, а се изразяваха с мърморене и с някакви звуци, напомнящи ръмжането при животните. Сигурно е било диалект, не споря, но беше странен и наподобяваше доста точно звуците на животните, а те, бедничките, се разбират с мучене и грухтене, а не с думи. Дори му казах на Сурунто в деня, когато сключихме договора:

- Да се разберем, никакво ползване на клозета и кухнята, защото вие сте животни, познавам ви, много бързо ще превърнете клозета в клоака, а кухнята в сметище. Осем хиляди лири само за бараката, разбрахме ли се?

Той ме слушаше с чело, сбръчкано от голямото усилие да проумее, а после отвърна:

- Не сме животни, християни сме.

Но го каза с онова странно неразбираемо мучене.

Аз възкликнах триумфално:

- Ето го доказателството. Какво мислиш, че казваш? Не каза нищо, издаде звук, както би направило животното, и да му мисли, който те слуша. Така че първо се научи да говориш, после ела и ми кажи ясно, с думи, тогава ще ти дам клозета и кухнята. Ако не - не.

Веднага разбрах каква грешка допуснах, като приех Сурунто, но беше късно. Осемте хиляди лири ги плащаше, защото беше почтен. Ала неудобствата от това съседство бяха толкова много, че и при осемдесет хиляди щях да съм на загуба. Преди всичко мръсотията на момиченцата, които нямаше как да се избягват предвид близостта на двете къщи. Трите момиченца, с глави като хвърчила, си играеха с моето. Резултат: една сутрин, на връщане вкъщи, чух отчаян плач. Беше моята Розета. Жена ми, седнала на прага, държеше главата и наведена, за да я изчисти от безбройните паразити, които нейните три приятелки и бяха предали. Сурунто го нямаше и аз си го изкарах на жена му Тя се приближи с ръце към лицето ми, крещейки с обичайния си

нечленоразделен говор. Накрая я скастрих:

- Я млъквай, и без това не те разбирам. Защо не вземеш да срешеш дъщерите си. Нали знаеш песничката: в твоята къдрица, направена с машата, вътре в нея танцува въшка и дървеницата играе тарантела.

Когато не пакостяха дъщерите, беше майката. Идваше вкъщи и където пипнеше, цапаше. Вечно искаше нещо на заем - ту тиган, ту вилица, ту чаша. А като ги връщаше, с нищо не можехме да ги измием: нито със сапун, нито с киселина, нито с пепел. Обсъдих го с жена си:

- Сключихме лоша сделка. Сега трябва да устоим на съчувствието. Проявим ли съчувствие, загубени сме.

Да устоим на състраданието: лесно е да се каже. Дойде зимата и нещастията започнаха да се трупат като плътен слой над главата на Микеле. Най-напред, поради големите студове и дъжда, спряха работата на строежа, където той беше общ работник; така той остана безработен. След няколко дни се разболя най-голямата му дъщеря, Леонилде. Жена ми, която е добра, добра, добра, а три пъти добра означава будала, отиде да ги посети и малко след като се върна, каза, че не може да издържи, а ако не вярвам, да отида и да видя всичко със собствените си очи. Надвих отвращението си и за първи път, откакто му я бях дал под наем, влязох в бараката на Сурунто. Казвам ви истината: виждал съм много бараки и незаконни къщи, но толкова мръсна като тяхната - никога. Понеже готвеха на бензинов бидон и палеха огън на земята, стените, преди варосани и бели, сега бяха по-черни от пещ. Между тези четири опушени стени, в полумрака, видях по малко от всичко: кал и вода на земята, черупки, скъсани разкривени обувки, парцали, стари консервени кутии, два издънени сламени стола, много щайги, а в средата тъмна маса, на която стоеше паница със студени спагети от предишния ден. Впечатли ме паницата - от такива ядат кучета.

В най-тъмния ъгъл се намираше голямото желязно легло. Отворих широко очи, за да забележа вързоп парцали и две блеснали очи: болното момиченце. Изнервен от толкова мръсотия и от лошата миризма в помещението, приближих и сложих ръка на челото и: пареше. Тогава попитах майката и Сурунто, застанали зад мен:

- Това дете какво яде? Какво е яло?

Жената ми каза нещо с нейното обичайно нечленоразделно ломотене, което не разбрах и отчаяно се развиках:

- Възможно ли е за цялото това време, откакто сте в Рим, да не се научите да говорите като християни? Е, сега имам работа. Жена ми ще ви даде някакво ядене за детето. Но междувременно защо не поизчистите малко?

Последваха още неразбираеми звуци. Вдигнах рамене и излязох от бараката.

Този ден жена ми сготви не само за болното дете, а за цялото семейство. Успя също да накара онази дива жена да почисти бараката от многото боклуци, натрупани вътре. Вечерта момиченцето беше вече по-добре; след вечеря се оттеглихме всеки в своя дом. Малко преди полунощ започна да вали, по-точно от небето потече вода като от пробита бъчва. Ние с жена ми в леглото в тъмното се вслушвахме как водата струи на потоци безмилостна; и двамата мислехме едно и също. Накрая жена ми не издържа:

- Тези клетници отсреща, съжалявам ги. Нищо си нямат, нямат чаршафи, нямат одеяла, нямат възглавници; нямат нито чинии, нито тенджери, нито чаши; нямат обувки, дрехи, голи и боси са, циганори. А ти не искаш да им позволиш да ползват кухнята и клозета. На всичко отгоре им вземаш осем хиляди лири. В наше време това са добри пари.

- Знам, че са голи и боси, цигани. Но за мен тази барака е първото стъпало. Ако стъпя на него добре, ще се изкача понагоре. Тези осем хиляди са лостът, с който да прогоня мизерията. Не го ли разбираш? Те са под нас, а ние стъпваме на гърба им, за да се издигнем по-нагоре. Колкото до кухнята и клозета, за какво са им на тях? Те са животни и ако им позволя да ползват кухнята и клозета, ще ги превърнат в същото, което е тяхната къща; ти я видя и знаеш какво е.

Но тя настоя:

- Но сега аз трябва да готвя за тях, защото нямам сили да ги гледам как ядат студена храна и я приготвят върху бензиновия бидон. Колкото до клозета, знаеш ли защо детето имаше онази силна треска? Защото е трябвало да излезе през нощта под дъжда и да отиде навън по нужда.

Тогава отсякох решително:

- Какво мислиш, че правят онези с парите и колите? И те са стъпили по същия начин върху първото стъпало. Знам, експлоататор съм, но го правя от любов към семейството си, а на този свят който не експлоатира, него го експлоатират.

Така спорехме в тъмнината, а навън пороят продължаваше. В един момент на вратата се почука. Станах, отидох да отворя и гледам - Микеле, същинско видение с черната си шапка, нахлупена над очите, мокър до кости, от него капеше вода, да си помисли човек, че току-що се е топнал в Тибър. Попитах го какво иска, а той ми отвърна с обичайното нечленоразделно боботене, от което нищо не разбрах. Изнервен, го хванах за яката и го разтърсих като парцалена кукла, викайки:

- Говори като християнин, кажи, защото не разбирам нито дума.

Без да помръдне, той повтори бърборенето. Накрая чух виковете на жена ми от леглото:

- Джовакино, казва, че вътре в бараката вали.

С една дума, облякох се и излязох с Микеле. В черната нощ валеше из ведро, севернякът духаше и тласкаше проливния дъжд ту в една, ту в друга посока. Влязохме в тъмната барака и скоро почувствах водата да се стича във врата ми, покрай ревера, леденостудена и по-надолу, по гърба. Течеше между два листа покривна ламарина, разместени вероятно, неизвестно как, от вятъра. И не капеше, а течеше силно, все едно стояхме на открито. Креснах вбесен:

- Дай светлина.

Сурунто ми отвърна в тъмнината нещо насечено - пак не го разбрах. Сигурно, че няма светлина. Грабнах клечка кибрит и на светлинката на пламъка видях водата по земята и калта, и хлебарките, и видях, че вали върху леглото, затова майката и трите момиченца се бяха притиснали в горния край като купчина мръсни дрехи. Накратко, имаше два варианта: да приберем Сурунто със

семейството при нас вкъщи или да се поправи покривът. Предпочетох да направя второто: прекарах един час в ходене напред-назад от моята до неговата барака и после, под неспиращия пороен дъжд, се качих на покрива, наместих двата листа ламарина и ги затиснах с три-четири камъка, за да стоят неподвижни.

Ще повярвате ли? След всичко това, за да заспя отново, ми бяха нужни повече от два часа -дали поради големия студ, от който треперех, или от нерви, защото мислех как Сурунто, жена му и дечицата предизвикват у мен съчувствие, а аз не желаех да е така, но пък се ядосвах, че не искам, и накрая престанах да разбирам съчувствам ли им, или не. Жена ми усещаше безпокойството ми и не се стърпя:

- Защо не спиш? Те, тук до нас, с всичките си нещастия, спят, а ти си толкова по-добре от тях, а не спиш.

Нададох ухо: наистина, през тънката стена чух хъркането на Сурунто, и то какво хъркане. В някакъв смисъл това ме успокои и най-после и аз заспах.

На сутринта вече не валеше. Тъкмо тръгвах с количката и се появи Сурунто. Прав на прага, с шапка над очите, изрече, както обикновено, нещо неразбираемо. Този път не смятах да губя време и му рекох:

- Искаш да ми кажеш, че си безработен и нямаш пари и накратко, не можеш да ми платиш за месеца. Така ли е?

Той облещи очи и кимна утвърдително. Ядосан, му викнах:

- Слушай, опрощавам ти наема за месеца. Ще ми платиш, когато можеш. Засега ще живееш гратис в бараката, гратис, разбра ли?

Той кимна още веднъж, после избърбори нещо, като да каже:

- Благодаря ти, Господ да те благослови.

Тогава аз, съвсем побеснял, му креснах отново:

- И ако искате да готвите, елате тук, позволявам ви да ползвате кухнята. Разбра ли?

За трети път кимна утвърдително и си тръгна. Жена ми одобри жеста, но отбеляза:

- След като каза „а“, да беше казал и „б“ и да му предоставиш клозета.

Отвърнах:

- Ще му позволя скоро, но не мога да го направя веднага, искам да свикна с мисълта. Животни са, дори не говорят, не виждаш ли, че не могат да говорят?

А тя:

- Нека бъдем търпеливи с тях, дори да са животни, и те са християни.

А аз:

- Но междувременно, вместо да го изкачим първото стъпало, слизаме от него. А ако продължаваме по този начин, кога ще се изкачим?

НЕ ЕДИН, А ПЕТ

Като собственик на седемместна лимузина за сватби, кръщенета и погребения, обществени церемонии и други подобни, как да разбера дали клиентът, който се представя с парите в ръка и иска да наеме колата за подобен случай, е... Но, да караме по ред.

Клиентът дойде някъде към десет сутринта в гаража ми на Виа Офанто. Едно мъжище с огромна сферична глава, бяла и рошава, с кръгло червендалесто лице и плоски бледосини очи, заровени между кожата на клепача и бузата; издут от фланели и пуловери под голямото палто и шал около врата - истинска полярна мечка. Веднага подхвана:

- Господин Пешети, идвам при вас по тъжен повод: загубих брат си, който, така да се каже, беше моето второ аз. Съвсем неочаквано, вчера вечерта, първи януари 1956 година, бедният ми брат издъхна. Ееех, добре започва годината.

Вярно, изрече всичко това с малко странен тон, но аз не обърнах внимание: мъката, знаете, се проявява по много различни начини. Направих опечалена физиономия, защото участието в болката на клиента е преди всичко изискване за добър бизнес. Той извади от джоба си карирана носна кърпа, издуха си носа и после продължи: погребението щяло да се състои на следващата сутрин и има нужда от две коли - за него и за семейството на покойника. За жалост - отговорих му - имам само една кола, но добавих, че в моята лимузина биха се събрали и осем души; на погребение не е неприятно хората да седят попритиснати един до друг; близостта уталожва част от болката. Той поклати глава:

- Да, право казвате: близостта уталожва малко болката. Значи, разбрахме се, наемам лимузината. Утре сутринта в девет на Пиаца Кампители, бъдете точен, моля ви. Но ще наема колата и за тази сутрин. Имам да свърша много работи около погребението, а с такси ще изхарча двойно повече.

Понеже по случайност същата сутрин колата беше свободна, му предложих да я карам аз. Речено-сторено: изкарах колата, затворих гаража, той седна до мен, погледна списъка и ми съобщи първия адрес: на цветар на Виа Помпео Маньо, в Прати.

Известно време мълчахме. Изведнъж, сякаш в отговор на мой незададен въпрос, той се обади:

- Да, беше моето второ аз, така е. Бяхме наистина неразделни, по-точно той никога не се отделяше от мен, налагаше се от време на време да го подсещам да ме остави за малко сам. Знаете, и братята стават досадни, ако са прекадено прилепчиви. Той, в добавка, имаше някои доста лоши недостатъци, та близостта му, да си остане между нас сега, когато го няма вече, понякога не беше приятна.

Останах изненадан и почти против себе си попитах:

- Какви недостатъци?

Въздъхна и отговори:

- Ее, доста. Бедният ми брат беше кръчмар, механата се намира близо до Пиаца Кампители. Онова, което се говори по адрес на кръчмарите, за него бе напълно вярно.

Сега вече се забавлявах. Помислих си: „Ето накрая един откровен човек: обикновено покойниците всичките са добри, почтени, светци. Този поне се придържа към истината.”

Попитах предпазливо:

- И кои са недостатъците на кръчмарите?

Последва още една въздишка:

- Е, обичайните: кръщават виното с вода, сервират едно вместо друго, например магарешко месо вместо млада юница, закръглят сметката на клиент, който е с момиче и плаща, без да гледа, от страх да не изглежда зле... някоя и друга котка ще да е сготвил. С една дума, всички трикове на занаята, разбира се, непочтени... А брат ми, за жалост, не беше честен, напротив, беше тарикат, много отворен. Съветвах го да внимава много, но той не ме слушаше, мислеше само да трупа. Защо ти е да трупаш, го питах често, трупаш, трупаш, после идва мадам смърт с косата и за кого си трупал? За наследниците.

- Тоест, за вас - рекох.

А той спокойно:

- Ами да, за мен.

Настоях, за да го подразня:

- Ее, тези недостатъци са присъщи на занаята, кой е предпазен от тях? Но в живота сигурно е бил добър човек.

Той вдигна очи към небето с присмех:

- Добър човек? Така да бъде. Кръчмарските недостатъци бяха най-малкото. Най-лоши бяха онези, мъжките.

- Какво говорите?

- Точно така. Например жените. Няма да повярвате, не остана слугиня или миячка, на която да не е досаждал дотам, че се налагаше да ги сменя постоянно, защото не искаха да работят при него. Жена му, бедната, тя си знае, изплака си сълзите. Повтарях му: „Защо, бе, ти, баща на семейство, възрастен човек, ходиш да се излагаш с двайсетгодишни чистачки и нарочно слизаш в избата, за да останеш насаме с тях, или се възползваш, когато жена ти сервира на клиентите, и тичаш в кухнята да им пускаш ръка? Не те ли е срам?“ Напразни усилия, все едно говорех на стената. Да, това са големи недостатъци и вероятно затова са простими. Най-лошите му недостатъци бяха малките.

- Че какви?

Лицето му се сгърчи от отвращение и досада.

- Абе, знам ли, всички дребнави нещица, лъжи, пресметливост, фалш, завист, егоизъм, залегнали в дъното на душата като хлебарки в клоака. У него имаше доста такива трески за дялане, бедния ми брат.

Пристигнахме на Виа Помпео Маньо при цветаря. Той каза, че отива да поръча венците,

слезе и потъна в магазина. Зачаках и се зачетох в илюстрования вестник. Мина четвърт час.

Накрая го видях да идва, обзет от странен безгласен смях, и целият се тресеше. Каза:

- Не искаше да ми направи венеца.

- Защо?

- Защото му поръчах на моята лента да пише: „Не ми се сърди, брат ти“.

- Защо да не Ви се сърди?

- Абе, защото ми е правил толкова и всякакви магарии, че след всичко бих могъл да му имам зъб, но аз не тая нищо.

- А цветарят?

- Цветарят въобще не пожела да приеме тези думи. Макар че поръчах най-хубавия и скъп венец. Какво да се прави?! Наложи се да отстъпя. Написахме обичайната лъжа: неутешимият ти брат.

Този път замълчах, защото вече не се забавлявах толкова: премина границата, помислих.

- Сега къде отиваме?

Той извади от джоба си съшия списък и ми даде адреса на погребална агенция в района на Пантеона.

Вече не говорех, чувствах се леко раздразнен. Той забеляза и попита:

- Кажете ми истината, господин Пешети, намирате моето държание за странно, нали?

- Ами, да, малко странно.

Той въздъхна.

- Да, знам. Всъщност не е толкова странно. Настъпи моментът да призная, че брат ми и аз бяхме врагове, направо врагове. Той не харесваше мен, а аз не харесвах него. Трябваше ли да се преструвам и защо?

- От кумова срама.

За момент остана нерешителен, после извика:

- Но светът трябва да знае, че цял живот се борих срещу него, че никога не се примирих с неговите безобразия, че винаги съм го обвинявал, винаги. Светът трябва да го знае, господин Пешети.

И този път не казах нищо. Карах мълчаливо до Пантеона, а той въздишаше и от време на време, странно, подръпваше с ръка белите си бухнали коси.

Стигнахме до Пантеона, спряхме в малка уличка пред прашна витрина с бронзови надгробни венци и други украси: погребалната агенция. Той слезе, влезе в агенцията и остана там четвърт час. Накрая се върна с доволен вид:

- Сега отиваме при каменоделеца, на Виа Лабикана, за паметника. И знаете ли какво ще ви кажа? При мисълта, че утре истинска погребална карета с два живи коня ще го отнесе окончателно, гърдите ми се разширяват. Дишам, да, честна дума, дишам свободно. Напоследък съвсем не можех да го понасям. Оо, смъртта е велика метла. От утре без него, нова година, нов живот, в първите дни на януари, нова година, нов живот.

Дълго си повтаря „Нова година, нов живот“.

После отново взе списъка и прецени:

- Изглежда това е всичко: цветя, автомобил, погребалната карета и той самият, съвсем мъртъв. Всичко е тук.

- Църквата - подсказах аз.

Той сви устни.

- Това е най-трудното. Тази сутрин ходих в енорията. Свещеникът обаче е дебела глава и не иска да повярва, че е мъртъв. Не било достатъчно аз да твърдя, че брат ми е мъртъв. Нужни са доказателства.

- Какви доказателства?

- Е, документите.

Пак си помислих, че от мъка оглупява, и си замълчах. Той отново се обади:

- Все пак жалко, че човек не може да умре и независимо от това да остане жив. Говоря самата истина, би ми харесало да умра и да следвам погребението си, да видя кой е там и кой - не, какво разправят хората, как се отнасят. И знаете ли? Мнозина се самоубиват само заради идеята да се говори за тях.

Въобще, зацикли на тема какво удоволствие би изпитал мъртвецът, следвайки собственото си погребение. После внезапно извика с патос:

- Братко мой, ти няма да бъдеш на твоето погребение, но аз ще бъда и ще бъде така, все едно и ти си там.

Отминахме Колизеума и стигнахме на Виа Лабикана. Спрях пред дюкяна на каменоделеца, той слезе пъргаво и се шмугна през вратата. В това време прочетох два пъти илюстрования вестник, започнах да се разхождам нагоре-надолу по тротоара, пушейки. През вратата с матови стъкла дочух, че вътре се крещи, някой се караше. Най-после той излезе задъхан.

- И тук разправии - промърмори, сядайки. - Исках на плочата да напишат: „Отавио Мачелони, роден на този ден, умрял на този ден. Господ да му прости всичките причинени от него злини.“ Хубаво, нали? Е, направо ми отказаха този надпис. Търпение, наложи се да отстъпя. И без това, докато беше жив, той не искаше да му казвам истината. Сега, след като умря, те не искат да му я кажа.

- Аха - рекох нетърпеливо, - обиколката свърши. Да ви закарам ли вкъщи?

- Да, обиколката завърши, бедни ми братко - и неочаквано покри лицето си с носната кърпа.

Рекох:

- Господин... извинете, как се казвате?

- Отавио Мачелони - отвърна под кърпичката.

Втрещих се и заекнах:

- Значи се казвате като брат си?

Този път той не отговори: плачеше силно и от риданията раменете и главата му се тресяха. Изпълнен с подозрения, направих опит да го погледна в лицето и в миг получих потвърждение на онова, което си мислех от известно време: той не плачеше, смееше се, по-точно кикотеше се на глас в тишината, скрит под носната кърпа.

Почувствах се зле, много зле. Бях си загубил и сутринта, и бензина. Освен това за един луд, защото нямаше съмнение, че е луд, никога не знаеш дали не е опасен. Сега се намирахме на пусто място, от двете страни на улицата се издигаха зидовете на манастирските паркове. Спрях колата и се огледах. Той надникна изпод кърпичката:

- Учудвате се, че аз и моят брат имаме едно и също име?

Сега наистина се страхувах и реших да не му противореча, затова промърморих:

- Въобще не се учудвам. Случва се постоянно. Имаш син и го кръщаваш Джузепе. Ражда се втори син и отново - Джузепе. Познавам едно семейство, имат пет деца, всичките момчета и петимата се казват Алфредо.

Да не бях го казвал! Той ме изгледа ядосан, после с ръмжене се хвърли върху мен, хвана ме за ревера на якето като луд:

- Пет. Я повтори, ако имаш смелост. Пет. Само това липсваше: аз, който толкова страдах заради този Отавио, трябва да имам още трима, срещу които да се боря. Повтори пак! Пет. Ти си луд!

Стискаше ме силно, а аз се опитвах да се успокоя и мимо волята си извиках:

- Не, драги, лудият си ти.

А той:

- Повтори, ако имаш кураж. Пет. Ти си луд, луд за връзване.

Въобще, накратко казано, докато двамата се боричкахме и той направо ме душеше с две ръце, сключени около врата ми, а аз се опитвах да се изтръгна, се приближиха неколцина минувачи и двама полицаи, освободиха ме, а него го измъкнаха от колата. Той, като истински луд клоун, продължаваше да крещи, нареждайки:

- Нова година, нов живот. Утре е погребението и повече няма да се чуе за Отавио Мачелони. Нова година, нов живот.

Четирима го мъкнеха на ръце и го вкараха в едно такси, а той отново си беше покрил лицето с носната кърпа и хълцаше, смееше се сам, съвсем като луд. А цветята, погребалната карета, гробът? Ее, не за пръв път щяха да останат без клиент.

ПРОЛЕТ

През пролетта отидох да работя на село, северно от Фреджене²⁷. Зъболекар от Рим, любител на морето и самотата, искаше да си построи близо до малката река Ароне бунгало на плажа. Мястото беше съвсем пусто: море, пясък и храсти, докъдето поглед стига. Зад дюните се криеше рибарско село, на вид като Абисиния: колиби с почернели сламени покриви, стобори, пране, нахвърляно по храстите да съхне; пространството между колибите гъмжеше от боклуци и ръждиви консервени кутии и сред тези отпадъци тук няколко мътещи патици, там процесия от гъски или някоя овца, покрита с мръсна нестригана вълна, кално прасе, както и безброй котки и кучета, все грозни и бездомни. В една от онези колиби живееше Марконе, едър мъж с грубо лице, плешива глава и очила - приличаше на професор, но всъщност беше каруцар и с каруцата си караше материалите за строежа на къщурката; с него бяха жена му и седемнайсетгодишната му дъщеря Оринджа.

Оринджа имаше навика да се облича като мъж: носеше работнически комбинезон, защото, както сама обясняваше, беше по-удобно. Тя непрекъснато ходеше с колело от селото до Фреджене и обратно. А според мен знаеше, че има гъвкаво силно тяло и искаше да го показва, било то само на гъските и котките в селото.

Момичето имаше къдрава черна коса, очи като въглени, блестящи, бледо лице с широко носле и дебели устни: приличаше на негърка, само дето кожата и беше бяла. Не бе за вярване, но Оринджа никога не беше ходила в Рим и едва-едва познаваше Фреджене. Беше обаче кокетка, по-голяма от римлянките. Изглежда, жените някои неща ги носят в кръвта си и ще ги знаят дори и на необитаем остров. На строежа на бунгалото работехме трима: аз бях най-старият - на трийсет години, Марио беше младеж, но с жена и две деца в Рим, и Пиерото, общ работник, най-младият от тримата. Оринджа беше намерила начин да хвърли стръвта и на тримата. Сутрин идваше при бунгалото, сядаше с разкрачени крака върху купчина туф и докато ние се движехме напред-назад, носехме материал и работехме, тя ни говореше. Какво казваше? Нищо. Кокетничеше, а онова, което казваше, беше като котешко мяукане през любовния период, само че нейното мяукане беше различно, искам да кажа, имаше различен начин на говорене за всеки от нас. С мен се държеше като равна с равен и ми доверяваше мнението си за другите двама. Марио го поднасяше, че е женен и иска да бъде верен на жена си. С Пиерото играеше най-опасната игра: опитваше се да го накара да ревнува.

Пиерото също беше от Макарезе, яко мускулесто момче, по-розов от прасенце, но с грубо лице, почти като на луд: руси коси, изникнали от средата на челото, сини очи, винаги пламтящи от гняв, жестока уста. Бесен по природа, Пиерото, изглежда, виждаше нещата, както никой друг, съвсем като луд. Понякога се хващах, че разсъждавам така: „Ако сега, по някакво чудо, можех да се вмъкна в мозъка на Пиерото и да изпитам онова, което изпитва той, но да продължавам да бъда себе си, какво бих изпитал? Естествено, странни неща, всички против мен и аз против всички, навсякъде хора, които ме мразят, и заговори, и камора, и предателство.“

Колкото да дам пример, Оринджа, както отбелязах, кокетничеше и с тримата; само Пиерото обаче я вземаше на сериозно. Смяташе я своя годеница ни повече, ни по-малко. И понеже беше плямпало, не криеше плановете си:

Сега, щом свърша тази работа, ще я заведа в Макарезе и ще я представя на семейството ми. Това лято ще се оженя за нея. Засега я оставям свободна, но веднага щом я представя на

семейството си, ще трябва да върви по правия път.

Тези планове ме забавляваха, ала ядосваха Марио, също малко влюбен в Оринджа. Не я ухажваше само защото беше решил да остане верен на жена си. Той го нападаше така:

- Абе, кого ще представиш на семейството? С кого се годяваш? За коя ще се ожениш? Кой те накара да вярваш на всички тези глупости?

А Пиерото, убеден:

- Самата Оринджа. Попитах я дали иска да се омъжи за мен и тя прие, вече сме сгодени... Внимавайте сега, вие двамата, защото Оринджа е моя.

Тези разговори се водеха на масата, в столовата в селото, под навеса. При изявлението на Пиерото, Марио го погледна в лицето, после направи жест, че го смята за луд, стана и се отдалечи.

На другия ден, на връщане от Фреджене, където ходих да купя цигари, срещнах Оринджа съвсем сама по пътечката покрай дигата на Ароне. Кокетна, както обикновено, като усети, че идвам, смени походката: вървеше изправена, забави крачка, поклащаше бедра, започна тихичко да си тананика. Настигнах я и я хванах под ръка:

- Я кажи, какво си намислила? Каза ли на Пиерото, че ще се омъжиш за него?

- Казах го на шега... колкото да мине времето.

- Да, но той повярва, колкото да мине времето... и, колкото да мине времето, някой от тези дни, понеже е ревнив, ще ти разбие муцунката.

Тя се разсмя.

- И от кого да ревнува?

- Откъде да знам.

- Ако е умен - изгледа ме тя, - би трябвало да ревнува от теб, защото ти ми харесваш, а той не.

Бяхме сами на дигата, зад боровата горичка; оттам до реката имаше гъста тръстика. Прегърнах я и се опитах да я целуна, но тя направи движение да се отдръпне и аз видях върху лицето и уплашеното изражение на дете. „Та тя няма още осемнайсет“, спомних си аз и си дадох сметка, че е само една хлапачка без нищо сериозно. Веднага отстъпих с думите:

- Зарежи... така е по-добре.

- У-у, страх те е от Пиерото - подвикна предизвикателно тя.

- Зарежи!

- Да, зарежи - повтори заплашителен глас.

Беше Пиерото, появил се неизвестно откъде със зачервено, пламнало лице. Бавно рекох:

- Шантав ли си, или се правиш?

Той:

- Да, остави я... ако не...

Вече беше вдигнал юмрук, но аз го изпреварих, хванах го за китката и му извих ръката зад гърба. Тогава той като бик се освободи с оттласкване и се нахвърли срещу мен, ала не си прецени силата, подхлъзна се от дигата и падна във водата, точно където пътеката се стесняваше и един храст скриваше реката. Оринджа, виждайки го да потъва във водата до средата на гърдите, започна да се смее, да се смее и после избяга. Аз се наведох, опрях се о едно дърво и издърпах Пиерото, който мучеше:

- Това няма да свърши така.

И наистина, със стъпването на пътеката, както беше кален до шия, се опита да се нахвърли отново върху мен. Този път го спрях - просто го хванах за двете ръце и му казах кротко:

- Пиерото, защо ми се сърдиш? Уверявам те, Оринджа нито я виждам, нито я чувам.

По тона ми той разбра, че съм искрен и за мое голямо смайване започна да плаче, като заекваше през сълзи:

- Ама вие не знаете какъв е бил и какъв е моят живот... какво съм преживял и сега какво понасям, вие не го знаете...

Накратко, оставих го да оплаква живота си и се върнах в селото.

На следващата сутрин времето беше хубаво: небето - ясно, облаците - изчезнали, оставяйки хоризонта розов, морето - огледало, синьо и бяло, прозрачни вълнички се откъсваха на крачка от брега и умираха на пясъка без пяна и без шум; въздухът - нежен, ароматен, с по някоя бяла пеперуда, пърхаща над дюните сред редките храсти и растения. Слънцето блестеше, без да пари. Пролетен ден, да му се радваш спокойно, без ревност, макар и на работа. Но на Пиерото цялата тази красота не му се отразяваше, от една миля разстояние се виждаше, че е по-бесен от всякога. И Марио сякаш му имаше зъб все поради същата причина, защото беше влюбен в Оринджа, но не искаше да я ухажва заради жена си.

Работехме навярно от час; онези двамата, както обикновено, започнаха да се дърлят, въпреки подканването ми:

- Да работим... вижте какъв ден... възможно ли е и в такъв ден да искате да се карате?

След малко, изведнъж, в дълбоката тишина чух Пиерото:

- Оринджа и аз се обичаме... какво ще кажеш?

Марио му отвърна:

- Ще ти кажа, че не е вярно... виждаш ли това?

Погледнах от терасата, където редях плочки, и видях как

Марио показа малък сребърен пръстен - Пиерото го беше подарил на Оринджа - а Пиерото се спусна към Марио. Марио обаче избяга пъргаво и после, гонейки се един друг, ги проследих с поглед как пресякоха плажа и продължиха покрай водата. Слязох от терасата, седнах на един камък и понечих да запаля цигара. Тогава усетих някой да ме докосва по лакътя: беше Оринджа, както обикновено по работен комбинезон, попредизвикателна от всякога. Рекох раздразнено:

- Какво си направила? Дала си на Марио пръстена от Пиерото?

А тя:

- Заедно измислихме шегата... за да му дадем да разбере, че не бива да си въобразява.

Влезе в бунгалото и добави с напевен глас:

- Трябва да разбере, че единствено ти ми харесваш.

За момент останах неподвижен, замислен; после вдигнах рамене и запалих цигара. Неочаквано ме стресна глас:

- Хей, има ли някой тук?

Беше зъболекарят, чието бунгало строяхме: много чист младеж, с прическа канадска ливада, мустаци като четка и глава, която приличаше на дървена, твърда и изправена. Обърна се към мен, но веднага след това видях погледът му да минава над главата ми в посока към бунгалото. Погледът му светна, а след това се чу гласът на Оринджа:

- Господин Санторо, дойдох да видя вашата къща... знаете ли, наистина става хубава?

Санторо отвърна отзивчиво:

- Но ние се познаваме вече, струва ми се? - и отиде направо към Оринджа, минавайки покрай мен.

Продължих да пуша и да гледам към морето.

Точно тогава се върна Пиерото, задъхан, с лице, зачервено от тичането и от яд, с поглед на луд. Попитах го къде е Марио, и той посочи към плажа, надалеч, без да отрони дума. После

продума:

- Щом се върне, ще го пречукам.

Имаше лошия навик често да се заканва: „Ще го пречукам“. Кой знае къде беше чул този израз, вероятно в някой жълт филм в киното на Макарезе. Казах му твърдо:

- Няма да пречукаш никого. Разбра ли?

В същия момент зъболекарят излезе от бунгалото заедно с Оринджа.

Говореше и със своя меден и същевременно леко дрезгав тембър, който мъжете възприемат, когато една жена им харесва:

- Сега ще се повозим покрай морето... ще видите, забавно е.

Говорейки, те се отправиха към колата, с която зъболекарят обикновено идваше до строежа: боядисан в червено джип, пригоден да се движи по всякакъв терен, благодарение на специално устройство.

- Оринджа - извика най-после Пиерото, отърсил се от смайването.

Тя се спря, погледна го, вдигна рамене и се качи в колата до зъболекаря. Джипът потегли веднага, пръскайки пясък с колелата си, и пое към Фреджене. Иззад дюната подигравателният глас на Марио отговори на Пиерото:

- На ти Оринджа! Зъболекарят ти я грабна... отмъкна ти я под носа... Какво ще правиш сега?

Този път Пиерото не се ядоса, само мълчаливо се отправи към селото и скоро изчезна от погледа. Марио дойде и се приближи с думите:

- Възможно ли е да е такъв глупак?

Хвърлих фаса:

- Ти и Оринджа няма да мирясате, докато не стане някоя беля... Той не е глупак, а е луд... Е, хайде на работа.

Продължихме да работим мълчаливо, без желание, обзети от безпокойство. Така изминаха двайсетина минути. Джипът се появи откъм Фреджене. Движеше се бързо, червен като огън, пое покрай синьото море. Обиколи плажа и спря: Оринджа и зъболекарят слязоха. Екна изстрел.

По онези места често се чуваха изстрели, защото там ловците причакват пъдпъдъка. Но този изстрел бе последван от вик на болка: зъболекарят вдигна ръка към рамото си и се преметна с главата надолу зад една дюна заедно с Оринджа. И ние с Марио разбрахме и се хвърлихме на земята точно навреме, за да избегнем още два изстрела, вдигнали пръски пясък от дюната, зад която се криехме. После, в тишината на морето, стрелбата продължи още няколко минути ту в посока към зъболекаря, ту към Марио и мен. Пиерото, защото беше именно той, ни обстрелваше иззад купчина тухли в края на плажа. За да го накара да спре, Марио изкрещя:

- Негодник, уби господин Санторо.

Това се оказа само сигнал за нов откос. После нищо. Открих Пиерото, независимо че Марио ме дърпаше за ръкава и ме молеше да изчакам. Последният откос беше красноречив: намерих го мъртъв, с окървавено лице, обърнато към тухлите, до пушката, която бе взел от колибата на Марконе.

Беше се застрелял, защото мислеше, че е убил зъболекаря, а онзи всъщност се отърва с лека драскотина. Беше стрелял, защото мислеше, че Оринджа му е изневерила, а не беше вярно. А се смяташе за измамен от Оринджа, понеже вярваше, че е сгоден за нея, ала и това не беше вярно. И кой знае още колко работи, които не бяха верни, си мислеше за другите и за себе си. Пролетта прави толкова чудеса, но него го бе подвела: същата сила на природата, тъй нежна в този ден над неподвижното море, под ясното небе, го бе накарала да прелее от ярост и го бе довела до смъртта.

НАИ-ХУБАВОТО нещо

Отидох да навестя Масимина и Пепе у тях за първи път, откакто се бяха оженили. Спряха ме на улицата и ме поканиха точно когато бързах да завия зад ъгъла, защото бях ухажвал Масимина години наред и не ми беше приятно да я видя с друг, дори и приятел. Но ме спряха, пък и двамата изглеждаха нетърпеливи - всеки по своя причина - да им гостувам за вечеря. Приех неохотно. Масимина, за онези, които не я познават, е ниска и пълна жена, с извивки намясто, с кръгла къдрава главичка, прилична на овне; като я видите с онези нейни блестящи хубави очи, малко носле, пълни устни и онова широко лице, ще си помислите, че е способна при определени обстоятелства да нанася удари с глава, или по-добре - с рога. Бях влюбен в нея, преди да напълнее толкова. Трябва да отбележа, че като лицензирана масажистка, една от най-добрите в Рим, беше развила мускули на гърдите, на раменете и на ръцете; стана широка в тялото, но запази, поне според мен, чара си на малко къдраво овне. Виждайки я отново, ми се стори доста по-широка, защото редом с нея беше мъжът и, много слаб и строен: дребен млад човек, с добри пропорции, и той къдрав, но рус, с лице на недосегаем, елегантен в широката си карирана риза и панталони аИ’атепсат, прилепнали по ханша и краката, с тегелирани джобове и шевове. Този малък грациозен съпруг Масимина си го беше извоювала със сила. Той не искаше да я знае, но накрая отстъпи пред настояването и. Работеше в барче в Трастевере, ала откакто се ожени, остави бара и не правеше нищо. С масажите Масимина печелеше и за двамата.

Отидох да ги навестя близо до Виа Анджело Емо, в новите райони, където сградите никнат по-бързо от гъби: обърнеш гръб на някоя поляна, после отново погледнеш натам и на мястото и вече има осеметажен жълт блок. Те живееха точно в един от тези блокове все едно от картон, а на партера имаше много магазини, ослепителни с техния неон, където даже и зелките на зарзаватчията имаха виолетово отражение. Нов квартал, нов дом и като позвъних и ми отвориха, видях съвсем нов апартамент. В малкото голо антре гърмеше гласът на радиото: в миниатюрната гостна Пепе слушаше спортните новини. Щом ме видя, ми рече:

- Върви натам, в кухнята, да поздравиш Масимина... докато аз слушам новините.

Забелязах, че погледът му е мътен, а лицето - унесено и си гризеше нокътя на показателя: знак на загриженост. Излязох и отидох в кухнята.

Тя също беше миниатюрна като гостната, но си имаше всичко необходимо, вградено и монтирано съвършено: шкафчета, мивка, котлони, маса, фурна. Масимина, с престилка, завързана през кръста, стоеше пред котлона. В силната си ръка стискаше дръжката на тиган: пържеше смес от мозък и тиквички и поставяше готовите кюфтенца върху жълта домакинска хартия. Погледна ме косо, без да помръдне:

- Видя ли ми къщичката? Харесва ли ти?

В гласа и, сладък и любезен, прозвуча нотка на нежност. Трогнах се, защото си помислих, че този дом от две стаички си го беше купила троха по троха, така да се каже, заделяйки настрана парите от масаж, и всичко това сега го бе поднесла на мързеливец като Пепе, който дори не я обичаше. Отвърнах:

- Апартаментчето наистина е хубаво.

Тя се засмя от удоволствие и добави:

- Върви да видиш спалнята, после ела тук и ми кажи как ти се струва.

Отидох за нейно удовлетворение. От двете страни на голямо двойно легло, ниско според модата, застлано със синя кувертюра, стояха две нощни шкафчета от тъмен махагон с крачета от бял клен; скринът също беше от тъмно дърво с бели крачета. На скрина дрънкулка от цветен порцелан изобразяваше следната сцена: върху кръгло плато с цвят на морски пясък коленичила на ръба женска фигурка в бански костюм гледаше с уплаха няколко рака. Отворена врата привлече погледа ми към банята, цялата бяла с никелирани кранчета. Всичко беше ново, чисто, лъснато, подредено. Върнах се в кухнята и тя веднага с трепет ме попита:

- Е, какво ще кажеш?

Отговорих, отново развълнуван при мисълта, че тя тази спалня си я е обзавела с бедните си спестявания:

- Ще кажа, че е хубава.

- Нали? Купих я на Виа Кола ди Риенцо. Видя ли кувертюрата на леглото? Естествена коприна.

- Хубава, много хубава.

- А банята, видя ли я?

- Хубава, много хубава.

Тя отново се засмя, завъртя енергично тигана и след минута мълчание добави:

- Но най-хубавото тук, вътре, знаеш ли кое е?

Отвърнах, колкото да и направя комплимент:

- Най-хубавото тук си ти.

Видях я да клати отрицателно глава:

- Най-хубавото тук е моят съпруг.

Останах с отворена уста, защото не очаквах подобна декларация, толкова искрена. Тя продължи:

- Не е ли сладък, моят Пепе?... Такъв рус и къдрокос... Кажи ми: сладък ли е?

Възкликнах:

- Точно на мен ли трябва да ми говориш тези неща?

Най-после тя разбра:

- Споделям ги с теб, защото на друг не бих ги казала... Да, имам съпруг - истинско бижу... А сега иди при него, върви да му правиш компания, аз имам още малко работа в кухнята.

Оставих я с облекчение, защото, като я слушах да говори така за мъжа си, кръвта ми кипеше. Пепе беше изключил радиото и си гризеше нокътя умислен. След малко попита:

- Родолфо, мога ли да ти се доверя?

- Разбира се.

- Добре, слушай, тази вечер към единайсет имам среща... Трябва да отида.

- Среща? С кого?

Той отвърна нетърпеливо:

- С едно момиче. Ако си истински приятел, ще ми помогнеш. По някое време, да речем в десет и половина, ще ми напомниш, че двамата имаме среща с Фабрици, знаеш го, посредника на коли, относно сделка за гуми. Ти го казваш, аз го потвърждавам, после се сбогуваме с Масимина и излизаме. Разбрано?

Казвам ви истината, призля ми: да имаш за съпруга златна жена като Масимина, да си женен едва от месец и вече да си правиш срещи с момичета през нощта. Отвърнах направо:

- Ако наистина настояваш, ще ти направя тази услуга... но, повярвай, Пепе, постъпваш лошо.

- Защо да постъпвам лошо?

- Защото сте женени едва от месец... и Масимина толкова те обича.

Тогава той скочи като фурия:

- А какво да направя, като не чувствам нищо към нея? Тя ме притисна насила, по всички възможни начини и казах, че не я обичам... накратко, ако искаш да ми направиш тази услуга, добре, ако не - пак добре.

- Добре, успокой се, ще го направя.

В този момент Масимина, вече свършила с готвенето, влезе в гостната и започна да подрежда масата. Покри я с хубава покривка, сложи три куверта, не без да ми обърне внимание, че порцелановият сервиз е много фин, за шест души, с цветенца и златен кант. Весела, ходеше напред-назад из апартамента, носеше чинии, чаши и прибори. Цялата нейна веселост бе предназначена за съпруга и, а той седеше в креслото сериозен и разсеян. Забелязах, че при всяко минаване край него не се сдържаше и или ще го погали, или ще му подхвърли шеговита дума, или ще се отърка нежно с ханш о рамото му С две думи, беше влюбена и не се стесняваше да го показва: каквото и да правеше, го правеше за Пепе и само за него.

Седнахме на масата пред отворения прозорец с изглед направо към тротоара, защото апартаментът се намираше на партера. През тази задушна августовска вечер отвън долитаха звуци от други радиоапарати: кварталът беше огласен от една и съща песен, сякаш много петли кукуригат едновременно при изгрев слънце. Масимина донесе супник със спагети и ни сервира обилни порции; аз не я познавах като готвачка, но си помислих какви златни ръце има, а Пепе е луд да и изневерява с кой знае каква глупава повлекана. Изядохме мълчаливо спагетите, после похвалих Масимина, че е много добра готвачка, а тя призна колко и е приятно, че я ценя, защото Пепе постоянно се оплаквал. Пепе се възпротиви, намръщен:

- Не се оплаквам... но ти искаш да преяждам постоянно... яж, яж, яж... защитавам се.

Тя го следеше с очи, точно както майка следи сина си, и възкликна:

- Яж, не бой се... ако напълнееш, ще ти правя специални масажи и ще отслабнеш.

Мисълта за Масимина как прави масаж на съпруга си ме разсмя и така разговорът се прехвърли върху масажите. С палаво изражение Пепе подкани:

- Масимина, я разкажи какви тайни ти доверяват онези госпожи, докато ги масажираш. Слушай, Рудолфо, много е смешно.

Масимина се запъна леко, но разказа някои истории, наистина комични: стари жени карат любовниците си да ги масажират за удоволствие и го разправят; млади жени описват капризите на съпрузите си; киноактриси разказват свои преживявания. Със същата физиономия на палавник Пепе добави:

- Искам да се запозная с една от тези госпожи. Казва се Нора. При всяко обаждане да си запази час прави опит да завърже разговор: „Вие съпругът на Масимина ли сте? А какво работите? Масажист като жена си? И защо да не сте?“

Както слушаше, Масимина изведнъж се ядоса:

- Аз на тази госпожа някой ден вместо масаж ще и дам една здрава плесница, та да и остави белег... мръсна кокетка такава.

Пепе нарочно беше споменал клиентката и сега се смееше поласкан.

След вечеря включихме отново радиото и се заслушахме в канцонетите. Масимина подреждаше кухнята. Пепе продължаваше да си гризе ноктите мълчаливо, само от време на време поглеждаше часовника. Колкото повече напредваше времето, толкова по-смутен се чувствах, защото обичах Максимина и ми беше неприятно да помагам на Пепе да и изневерява. Реших да направя последно усилие:

- Къде е това момиче?

Той ме погледна, поколеба се и отвърна:

- Не много далеч оттук. Живее на Виа Кандиа.

- Слушай, къде ще те чака? Ще отида да и кажа, че ще се срещнете утре през деня. Не отивай тази вечер. Не виждаш ли колко е доволна Масимина? С тази вечеря пожела да чества новия дом. Ще я огорчиш.

Той вдигна рамене:

- Ти си откачен. Обещах да отида и ще отида.

Дойде време за лъжата, погледнах часовника и се обърнах към Пепе:

- Хей, приятел, помниш ли, че след малко трябва да отидем при Фабрици за онази работа.

Той с готовност отвърна:

- Ей, за малко да забравя... честна дума. Ако не ме беше подсетил, щях да забравя. Хайде, да вървим.

Скочи на крака с такова нетърпение и задоволство, че и слепец щеше да се досети. И наистина, Масимина разбра и започна с променен глас:

- Фабрици... нищо не си ми споменавал.

Тогава неочаквано се намесих:

- Масимина, ела за момент оттатък, искам да ти кажа нещо.

Отидохме в спалнята и аз затворих вратата:

- Слушай, по-добре е да оставиш Пепе да излезе без много приказки. Колкото повече го контролираш, толкова по-ревнива се показваш и по-малко ще те обича. Послушай ме поне този път: остави го да излезе, не казвай нищо.

Тя ме гледаше с разстроено и унило лице. Съжалих я. Накрая промълви:

- Добре, Родолфо, ще постъпя, както ме съветваш.

Върнахме се в гостната и Масимина каза непринудено на Пепе:

- Ами, довиждане... утре сутринта ще изляза рано, но ще внимавам да не те събудя... ще се видим утре вечер.

Гласът и трепереше, но се сдържа, както бе обещала. Пепе не вдигаше очи от срам. На вратата Пепе каза:

- Чао, Масимина.

И излезе набързо. Аз обаче се спрях да благодаря на Масимина за вечерята. И докато повтарях:

- Благодаря, много благодаря, надявам се тези дни да приемете поканата ми да вечеряме в някоя таверна - забелязах, че тя плаче.

Стоеше неподвижна, опряна на вратата, а сълзите и капеха бързо една след друга от широко разтворените и очи и се стичаха по бузите. Изрекох развълнуван:

- Не плачи... наистина отиваме при Фабрици.

Тя промълви с нежния си глас:

- Фабрици се обади вчера, че заминава за Неапол. Пепе знае, но е забравил.

Идваше ми да потъна в земята. И понеже не съобразих какво да кажа, отвърнах:

- Не плачи, Масимина, наистина имаш хубав дом, а в него най-хубавото е съпругът ти.

Тя тръсна глава:

- Най-хубавото е сънят, в който след малко ще потъна, за да не мисля повече.

Сбогувах се с нея и настигнах Пепе на улицата. Минахме под прозореца; Масимина се беше изправила до отворения прозорец и ни гледаше. Отминахме.

МАСА ОТ КРУШОВО ДЪРВО

Господата пътуват, ходят в Америка, после се връщат и след двайсет години отиват отново, виждат небостъргачите, трогват се при мисълта, че са били вече там, когато те самите са били с двайсет години по-млади. Докато бедните не се движат, много е, ако отидат до Остия заради баните или до Брачано²⁸ на октомврийските пикници. Но в своя малък свят бедните имат същите чувства като богатите. Никога не съм ходил извън Рим, но в Рим се движа и още как. През детството си живеех извън Порта Сан Панкрацио, в селска къща със зеленчукова градина, защото дядо беше градинар. После семейството се разпръсна и аз отидох да живея на Виа Марио дей Фьори, над магазина на майстора на мебели, при когото работех. Продължих да правя мебели и щом събрах малко пари, се преместих на Виа дела Паче, зад Пиаца Навона, в таванското помещение на старинна сграда. Тази лоджия имаше осем прозореца и безброй течения. Дотам се стигаше отначало по господарското стълбище, после по обикновена стълба, накрая по вита желязна стълба. Но от всички прозорци имаше хубав изглед над покривите, към куполите, камбанариите и небето на Рим. В тази лоджия, малко след като се преместих там, с мен дойде да живее Джакомина, момиче, което работеше като перачка. Там прекарахме заедно пет години, бяха петте хубави години от живота ми. Тогава не знаех, че именно тези са моите хубави години; тези неща, докато ги изживяваш, не ги знаеш.

През онези години, впрочем тъй хубави, аз и Джакомина непрекъснато се карахме, не минаваше ден без кавга. Недоумявам как ставаше, че по какъвто и да било повод започвахме да спорим: аз казвах нещо, тя отвръщаше друго, после тя, като не и достигаха аргументи, ме обиждаше, наричайки ме невежа, простак, че чак и мошеник; аз и отговарях в рими - наричах я кретен, рибопродавачка, даже непочтена жена. От думите често преминавахме към действия. От нейна обида, по-злобна от другите, ако се отнасяше до семейството или до занаята ми, губех мярка, скачах отгоре и и я хващах за косите, гъсти и разпуснати, и се опитвах да я ударя. Тя, от своя страна, се опитваше да ме ритне по пищяла или в корема, да ме издраска. Останехме ли без дъх, се пускахме и тя започваше да плаче, когато наистина повече не издържаше. Ако обаче и оставаше още малко енергия, излизаше, затръшвайки вратата с вик, че никога повече няма да се върне. Но се връщаше; по-точно аз уж случайно я срещах в квартала, приближавах се до нея и я хващах под ръка. Отначало не искаше, после, от дума на дума, от обещание на обещание, приемаше да хапне с мен в кръчмата. Там покрай виното се сгрявахме и разбирахме, че още се обичаме. После отивахме вкъщи, аз обгръщах талията и с ръка, тя правеше същото, така прегърнати изкачвахме стотината стъпала, като на всяко си разменяхме по една целувка; искаше и се да ме изяде с целувки, така казваше, аз и отвръщах със същото. Ех, как се обичахме тогава, но не го знаехме. Знаехме толкова малко... Аз бях убеден, че не я обичам, напротив - смятах, че я мразя и живея с нея по наказание; опитвах се да я избегна при всеки възможен случай. Пред нейната компания предпочитах - от глупост - всяка друга: приятелите, а всъщност те не бяха никакви приятели, ами простаци от кръчмата; работата, която понякога ме задържаше в ателието; дори самотата. Виждах се вързан с верига за крака и не схващах, че се нуждая от тази верига. Когато го открих, беше прекалено късно. Пред работниците в ателието или пред компанията в кръчмата говорех лошо за нея, с презрение и досада: наричах я проклятие, карък, досадница. Когато я очаквах вкъщи и чувах стъпките и по стълбите, се питах: „Колко още ще продължава тази каторга? Ето я отново... не издържам повече.“ И не забелязвах, глупакът му с глупак, колко я обичах, умирах за нея и не можех да живея без нея. И тя, разбира се, беше глупава като мен и ми връщаше мизериите, които и правех; и тя повтаряше, че аз съм нейното нещастие и проклинаше деня, в който я бях срещнал, по-добре било да се хвърли в Тибър с камък на шията, отколкото да остане още един ден с мен. Опитвахме се много пъти да си изневерим: аз със слугинята от апартамента под нас, префърцунена блондинка, а Джакомина, като я срещнеше по стълбите, я заплашваше с дълга обувалка, викайки, че ако не ме остави, тя ще я убие; и момичето от страх не пожела повече да ме види. Джакомина, от своя страна, май за кратко ми изневеряваше с бармана от Пиаца Навона, а аз толкова страдах! Не ядях и не спях, докато един ден тя не изкачи на бегом всичките стъпала и се хвърли в обятията ми, викайки страстно:

Ти си по-добър от всички и никога няма да обичам друг, само теб.

Ех, обичахме се истински и колкото повече се обичахме, толкова по-малко го съзнавахме. Дори стигнахме дотам да се бием тъй яростно, че Джакомина ходи две седмици с натъртено око, черно и зелено, казваше, че се срамува да се показва пред хората; а аз имах три дълбоки драскотини от очите до врата и когато в ателието обясних, че е от котката, всички ми се изсмяха в лицето. Този ден се бяхме били, но един друг ден без малко да я убия: хванах я за гърлото и започнах да стискам, тя припадна, преди това обаче тя първа ме удари с ютията по главата, на деликатно място, над слепоочието, потече кръв, за малко не припаднах и аз. Наложи се да отида в бърза помощ в Сан Джакомо да ме превържат и - какъв срам! - на другия ден новината излезе във вестника: „В резултат на обилни възлияния дърводелецът Луиджи Пройети стигна до бой с любовницата си Джакомина Джиролини. Пройети получи най-лошото. Резултат: оздравяване за осем дни, освен в случай на усложнения.“ С една дума: любов като нашата не е имало преди. Ала както споменах, не го знаехме. Ще искате навярно да разберете как свърши тази голяма любов? Свърши така: един ден си бяхме определили среща на Пиаца Навона, тя ме накара да чакам цял половин час. Когато дойде, и се троснах, засегнат:

- Е-хей, кой те е учил на възпитание? Накара ме да чакам почти цял час.

Тя отвърна:

- Имах работа. Ако ти харесва, е така, ако не ти харесва - пак същото.

- Не, не ми харесва.

- Не ти харесва, тогава адио. Не ме чакай да се върна - и си тръгна.

От пет години бяхме заедно, това бе последният път, когато я видях. От инат и двамата не се обаждахме един на друг, дните минаваха, аз страдах, сигурно страдаше и тя, но този път никой от нас не пожела да направи първата стъпка. Една сутрин изпитах голяма надежда и после голяма болка, когато ми се счуха стъпките и по стълбата, ала се оказа раздавачът; стори ми се, че не изпитвам нищо, но сбърках. След известно време собственикът на лоджията си я поиска и аз се махнах от квартала, върнах се в моята предишна стая на Виа Марио дей Фьори. Ако бях останал на Виа дела Паче, вероятно щях да я срещна и да се помирим. Но смяната на квартирата бе фатална. Започнах да работя здраво и се опитвах да не мисля за нея, после срещнах онази хищница, жена ми. Ожених се... И всичко свърши тук. Тогава бях на трийсет и три години.

На трийсет и три години мъжът е още млад и му се струва, че целият живот е пред него. Не обичах жена си, даже много скоро престанах да я понасям, но се утешавах с мисълта: „На трийсет и три съм... кой знае още колко Джакомини ще срещна.“ Но грешах, не срещнах друга. И така, между жена ми, към която не чувствах нищо, двете деца, които трябваше да издържам, и занаята, който не ми оставяше никакво свободно време, годините отлетяха една след друга, без да се усетя. Отначало ходом, после в тръс, накрая в галоп. Годините отминаха, както си отминават: по дни, седмици, месеци и сезони. Винаги нещо ми ангажираше времето и ме караше да се надявам или да изпадам в отчаяние, знам ли какво - болно дете, заем, важна поръчка, празник, горещини, студове... Винаги имаше нещо, казвам, което ме караше да гледам напред, не много далеч наистина, да кажем три месеца; така тези три месеца, добре или зле, минаваха; но четири по три месеца е година; така си отидоха дванайсет години. По системата на палмовото клонче, което кара магарето да върви, ми изглеждаше, че се движа напред и не забелязвах, че се движа назад, защото животът е като планина и до известно време се изкачваме, после започваме да слизаме. Но аз мислех винаги за Джакомина и не толкова именно за нея, колкото за жена като нея, която да ме спре през годините с една истинска и силна любов, каквато беше тази на Джакомина. Надявах се и очаквах постоянно как тази любов ще дойде, но тя не дойде. Най-накрая, като не можех повече, се разделих с жена си, оставих и децата и отидох да живея сам при един каменоделец - даде ми стая в околностите на Пантеона. Бях минал четирийсет и петте и в деня, когато се преместих, след като окачих огледалцето, пред което се бръсна, се погледнах и видях лицето си уморено и тъжно, разбрах, че хубавото време е отминало и Джакомина няма да се върне. Тогава седнах на стола в ъгъла, хванах си лицето в ръце и плаках десетина минути. Съзнавах, че след като съм направил толкова неща и съм сменил дома си толкова пъти, се бях върнал в изходната точка.

Един ден шефът ме изпрати да взема поръчка, даде ми името и адреса на клиента, написани на парче хартия. Взех хартийката, сложих в джоба метъра и бележника за размерите и тръгнах. По пътя погледнах бележката: беше номерът на сградата с вход откъм Виа дела Паче, където бях живял в същата лоджия от моята младост. Първоначално, признавам, помислих да се върна при шефа и да поискам да прати другиго; но после го сметнах за слабост и се примирих да отида.

Беше късен следобед през май. Навремето в този час свършвах работа и се срещах с Джакомина при централния фонтан на Пиаца Навона. Както тогава, на площада имаше много деца, играеха на гоненица, а майките и сестрите седяха на пейките в прохладата на водата; лястовичките, като децата на площада, се гонеха из небето, от един на друг покрив и около обелиска. Както тогава, забелязах, че с приближаването към Виа дела Паче коленете ми се подгъват и дъхът ми спира. Беше силата на навика, проявяваше се след толкова години, но този път Джакомина не ме чакаше и аз не живеех вече на върха на сградата, в лоджията.

Бавно-бавно напредвах по стълбите, чувствах се не на четирийсет и пет, а на осемдесет -толкова слаб и без желание да се изкача; най-напред официалното стълбище, после обикновената стълба, още два етажа, накрая започнах да се катеря по витата стълба. Едно време тези стъпала ги вземах по няколко наведнъж; сега спирах на всяко с мисълта, че отивам там не при Джакомина, а за една дървена маса. Пред вратата спрях за малко да си отдъхна; стори ми се, че от лоджията чувам високи гласове. Позвъних и почаках доста. Тъкмо отново да позвъня, вратата се отвори широко със замах и пред мен застана момиче в панталон от зелено рипсено кадифе и черна трико блузка, брюнетка с разпуснати коси, бледа и, както ми се стори, много ядосана. Попита ме грубо кой съм и какво искам. Едва ме чу, обърна ми гръб и си тръгна, викайки:

- Дърводелецът е.

Влязох и видях тъй добре познатата ми лоджия. През широко отворените прозорците се виждаха куполите, покривите и камбанариите, които бях гледал толкова години. Но мебелите не бяха същите: лоджията бе превърната в ателие на художник, луксозно, както личеше от тапетите, от софата и някои хубави мебели. В дъното, до вратата на банята, имаше статив с платно на него; други платна бяха опрени о стените. Художникът стоеше в средата на помещението и ме гледаше с очи на змей: и той млад, мургав, облечен като момичето с кадифени панталони и фланелка.

Каза забързано:

- Дошли сте за масата? Ето такава маса искам да направите...

Подаде ми страница, откъсната от чуждо списание: масата беше английски тип, Чипендейл, от онези, които се прегъват от двете страни. Попитах:

- От какво дърво искате да я направим? Махагон? Или от хубаво светло дърво: например...

В този момент забелязах един отворен куфар върху софата, а момичето сновеше до гардероба и обратно, слагайки дрехи в куфара. Младежът отвърна:

- Махагон... или пък не... Въобще хубаво дърво.

Гледаше обаче към нея и явно не бе в състояние да мисли за масата. Възкликна гневно:

- Ще престанеш ли веднъж завинаги с тази комедия? Върни дрехите на място.

- Не е комедия, отивам си.

- Няма да си отидеш, знаеш го, защо тогава е целият този театър?

- Не е театър и ще го разбереш след малко.

Тя продължи да хвърля нещата безредно в куфара. Направих се, че разглеждам вглъбено чертежа на масата, извадих от джоба си бележник и започнах да скицирам един сектор от мебела. Младежът ходеше напред-назад, после спря, взе ножче за престъргване на положените цветове и сряза платното върху статива. С ритник събори статива. Тя подхвърли коварно:

- Кой прави комедия сега? Не си въобразявай... не си развалил никакъв шедьовър!

Забелязах, че в обидите тя също прибягва до намеци за занаята. Продължих да чертая разреза: краката на масата бяха подвижни с цел да поддържат сгъваемите части, когато масата е разгъната. Нямаше детайли от метал: всички сглобки бяха от дърво. Краката бяха кръгли, а в долната си част - обърнати навън.

Тя се обади:

- Вместо да се сърдиш на картините си, ще направиш подобре, ако ми помогнеш да затворя куфара.

Той се приближи, уж да и помогне, но неочаквано грабна куфара с две ръце и го хвърли на пода, крещейки:

- Ето я моята помощ.

Сега всички дрехи лежаха разпилени по пода. Тя каза спокойно:

- Сега ще ги събереш.

- Няма да събирам нищо.

- Господин дърводелец - помоли тя с мил тон, - моля ви... съберете тези дрехи... бъдете така добър.

- Не пипайте нищо - изкрещя той, побеснял, - ако не искате да ви изхвърля по стълбите.

Какво би направил друг на мое място? Щеше да го накара да изхвърчи през прозореца. Но аз изпитвах съчувствие към него, а още повече и завист. Преди десет години на същото място същия вид сцени си устройвахме и ние с Джакомина. Това беше любов; и те като нас не си даваха сметка за това; а когато се опомнят, ще бъде прекалено късно. Отвърнах спокойно:

- Аз съм тук за масата. Уточнете от какво дърво я искате, и си тръгвам.

Тя извика:

- Ами да, направи си маса. Ще седиш сам на нея. Бъди сигурен! - и неочаквано се хвърли на софата, хълцайки, с глава между ръцете.

Тогава той направи това, което правех аз: седна до нея, взе я в прегръдките си, като я умоляваше:

- Хайде, Нела... бъди добра!

В същото време се обърна към мен:

- Да я направим от махагон... ще бъде добре.

Преди да си тръгна, добавих:

- С размери метър и петдесет на седемдесет сантиметра, маса за шестима.

- Добре, един и петдесет на седемдесет - потвърди той.

Същевременно се опитваше да успокои момичето, ала в отговор на всяка негова ласка или дума тя вдигаше рамене. Тъкмо си тръгвах, когато изпод рамото му нейният глас още плачещ, но властен, извика:

- Аз не я искам от махагон... искам я от круша.

ИНДИАНЕЦ

Безработицата е едно за безработния и друго - за работещия. За безработния е същинска болест, от която трябва да оздравее възможно по-бързо, иначе умира. За работещия е разпространяваща се болест и той трябва да внимава да не я прихване, сиреч и той да стане безработен. Така че след навършване на шестнайсет години, мога да смятам живота си като продължително заболяване с кратки моменти на оздравяване. Наскоро в разговор с другите бояджии във вилата на Виа Касия споменах:

- На този свят само чиновникът е добре... на двайсет години започва работа в канцеларията, излиза оттам на шейсет с пенсия. Никой не го освобождава, никой не му натяква, че има криза, не трепери от страх пред уволнение. Да живее чиновникът!

При тези мои думи Г аспарино, възрастен зидар, отбеляза:

- Е, добре, тогава всички да станем чиновници, дори и зидарите ли?

- Естествено, всички - чиновници!

- А знаеш ли какво означава това? Сега карат зидарите да работят, за да строят къщи; после обаче ще се строят къщи, за да накарат зидарите да работят, а накрая кой ще отиде да живее в тези къщи, зидарите ли?

Спорът бе философски, така да се каже, но веднага свърши, защото някой си Енрико, от бояджиите, неочаквано авторитетно заяви:

- Точно така: зидарите!

И ни остави всички с отворена уста.

Но веднага след това се разкая, че се е намесил, отдалечи се и отиде да пуши настрана. Останалите, все прости хора, се спогледаха и вдигнаха рамене с негласния въпрос: луд ли е? Ала тъй като от известно време наблюдавах този Енрико, имах свое мнение за него, затова го дръпнах настрана и го попитах направо:

- Я ми кажи, ти да не би случайно да си преоблеченият шах на Персия?

Той се усмихна с видимо превъзходство:

- Какво те кара да мислиш така?

Енрико е възрус младеж с очила и тесни рамене. Можех да го засегна, като му кажа, че бояджиите обикновено са едри мъже, защото занаятът им е тежък и изисква мускули. Вместо това просто отбелязах, че не е като другите. Тогава той ми разкри истината: не бил бояджия, а учен по обществени науки; баща му бил голям богаташ и притежавал веригата магазини за завеси на Виа Национале; той не искал парите на баща си, искал да живее от труда си като нас, работниците, да води нашия живот и да изпитва онова, което изпитваме ние.

- С каква цел? - поинтересувах се доста хладно.

Той се поколеба:

- С цел да проуча.

Веднага пламнах:

- Проучвай колкото щеш, но едно нещо никога няма да изпиташ, дори да се родиш отново.

- Кое?

- Чувството на безработния. Да допуснем, че след тази поръчка останем без работа, което е вероятно да се случи. Аз и другите сме на улицата с всичко останало, докато ти отиваш у вас, при тати, и си живееш по-добре от преди.

Със същия покровителствен вид, който малко ме дразнеше, Енрико отвърна, без да мисли, че е готов да бъде безработен. Парирах веднага:

- Отлично, но за теб това ще е игра, както децата играят на индианци: ще бъдеш индианец, но истинските индианци сме ние, истинските работници и безработни. Ти ще бъдеш винаги мним индианец, винаги ще имаш в запас татенцето с магазините, за самочувствие, въпреки че от инат ще се оставиш да умреш от глад; а за безработния самочувствието е всичко, драги мой.

Този път не отговори. С насилена непринуденост предложи да ме черпи едно питие. Приех и всичко свърши тук. Боядисвахме стаите в една вила, издигната на невисок хълм, недалеч от Касия. Беше голяма, с много земя; обработваха я селяни, чиято къща беше в долината под самата вила. Аз не бях близък с това семейство, но познавах добре Ириде, голямата дъщеря, защото идваше често във вилата ту да донесе вино и плодове, ту под друг предлог. Ако видите Ириде, ще я вземете за градска госпожица, но душата и беше селска. Беше чешит, както се казва: с голямо изпъкнало чело, кръгли черни очи, чипо носле и широка уста, а усмивката и разкриваше дребните и бели зъби. Висока, елегантна, с тънка талия и издути гърди, тънки глезени и китки. Идваше с бутилка и чаши, от стая в стая наливаше за пиене на нас, бояджиите, кацнали на скелето. Или сядаше на някой перваз, защото нямаше столове, и ни правеше компания, бъбрейки за това-онова. Изглежда невъзможно, но в Рим била ходила само два-три пъти с родителите си; беше нетърпелива да отиде там, да опознае градския живот. Веднъж ми рече с отчаян вид:

- Някой ден ще отида да работя и така ще се измъкна от тази пустош.

Уверих я, че с тяло като нейното може да бъде нещо повече от домашна прислужница; видях как веднага се наперчи, изпълнена с надежда. На мига и определих среща за вечерта. Тя прие и така започна нашата любов.

Но не си мислете за Ириде като за несериозно момиче. Харесваше и да прави любов, но край пътя, по селски, изправена до някоя ограда, откъдето минават коли напред-назад. Нямаше смисъл да и предлагам разходка в полето или да седнем на поляна под някое дърво. Тя отвръщаше:

- Защо? Тук ми е добре.

С една дума - недоверчива селянка. Спомням си колко често съм виждал двойки в полето покрай главния път или по някоя утъпкана пътека да си говорят прави, до оградата; на връщане, след два часа, са си още там, все същите. Винаги съм се питал какво толкова имат да си казват, стоейки неподвижни с часове. Вече знам: празни приказки, клюки, нищо особено. Трябва да призная, че Ириде умееше да слуша, в това беше съвършена. Никога не изглеждаше отегчена: усмихваше се постоянно, замечтана и предразполагаща, с тревичка между устните; когато бях уморен, умееше да ме ободри с някоя нежна думичка. Всеки ден бъбрехме, все покрай Касия или на някоя оживена пътека, постепенно и разправих всичко, не само за мен и за моята работа, но -поради липса на по-добро - и за моите приятели, бояджиите. Знаете как става: мислейки, че и казвам нещо любопитно, и описах историята на Енрико - не е истински бояджия като нас, има богат баща, работи с цел проучване. Тя се учуди:

- Виж ти, кой би помислил.

Само толкова.

През следващите дни обаче забелязах промяна. Не съм хлапе, познавам жените и някои неща не ми убягват. Преди всичко, сякаш не беше тя, толкова разсеяна беше; после започна да идва по-рядко на срещите. Имаше нещо необяснимо, усещах го. После обяснението дойде. Един ден попитах на шега Енрико:

- Е, как върви проучването?

Той ликуващо ме увери:

- Само жените са способни да те накарат да разбереш някои неща; няма завършен жизнен опит без жената и аз я намерих.

Полюбопитствах коя е и излезе наяве, че е Ириде. Сравних датите, подпитах между другото за подробностите и уточних: беше хвърлила стръвта в деня, когато и споменах за богатството на баща му Щеше ми се да попитам дали се виждаха като нас - покрай пътя и пътеките или другаде. Не го направих - бях ревнив и щях да страдам. Вместо това го предупредих без настроение:

- Бъди внимателен, тя е селянка и знае много. Какво мислиш - да не би да те обича заради теб самия?

- А защо не?

Не се сдържах::

- Знае, че си богат. Казах и го в еди-кой си ден, в еди-кой си час. И те е потърсила същия ден.

Виждали ли сте как се сгъстява буря над полята и как облаците закриват слънцето? Така се смрачи лицето на Енрико, когато научи истината. Но отказваше да се предаде:

- Аз съм бояджия и нищо повече; нищо чудно утре да съм безработен; взема или оставя.

- Тя няма да те остави, защото знае, че играеш на индианец - уточних аз и си тръгнах.

С Ириде се оправих веднага, същата вечер:

- Да знаеш, съжителството не ми харесва: или аз, или Енрико.

- Какво искаш да кажеш?

- Правиш се, че не разбираш? Значи, предпочиташ Енрико. Довиждане, чао.

Бяхме на пътя, както обикновено. Отдалечих се и тя не ме задържа - знак, че улучих целта. Реших, че съм приключил, и да си призная, не ми беше неприятно. От бъбренето се чувствах отегчен, не съм селянин и любовта по пътя, прав, покрай оградата, нищо не ми говори. Върнах се към работата с нови сили и като истински бояджия мислех само за боядисването. И като истински бояджия, щом стаите във вилата бяха готови, останах без работа, точно според предвиждането ми. За последен път отидох да взема автобуса на спирка Томба ди Нероне. По някаква случайност срещнах Енрико - крачеше напред-назад. Подхвърлих шеговито:

- Ето, дойде моментът, когато проучването не стига: аз съм безработен, и то наистина. А ти се правиш на безработен. Какво ще стане с проучването?

Той отвърна сериозно:

- Аз също съм безработен.

Обзе ме желание да се скараме и да го набия, но се сдържах и попитах:

- А Ириде... как възприема безработицата?

- Показа голямо разбиране. Идва в Рим с мен.

- Ще се ожениш ли за нея?

- За съжаление, не мога. Вече съм женен и разделен, но ще живеем заедно.

Автобусът дойде:

- Чао, Енрико... и всичко най-хубаво.

Скочих на стъпалото. Оттогава не съм го виждал.

Година по-късно вървях по Виа Кандия - цяла сутрин бях работил в един апартамент на Пиаца Морозини - и отдалеч познах елегантната фигура на Ириде. Вървеше бавно и уморено, с пазарска чанта през рамо, спираше се пред всяка витрина с недоволния вид на човек, изпитващ желание да си купи нещо, което не може. Ускорих крачка, настигнах я, повървях след нея. Беше същата Ириде, която ми харесваше толкова много, но уморена, зле облечена и небрежна. Ала малките тъмни къдрички, които засенчваха тила и, възвърнаха изцяло някогашното ми чувство към нея. Сега стоеше пред една витрина и замислено гледаше чифт бели обувчици. Сведох поглед и разбрах защо: на краката си имаше чехли, какво говоря, две неща без форма и цвят. Неочаквано и пошепнах на ухото:

- Защо не накараш Енрико да ти ги купи? Той има пари.

Тя се изви сърдито, все едно я ухапа оса, но ме позна и без да се усмихне рече:

- Да, Енрико... ще ми ги купи... утре!

- А защо не? Баща му е богат.

- Да, обаче той не ще парите на баща си. Иска да живеем с онова, което печели. А аз трябва да съм му слугиня.

Накратко, беше недоволна и то съвсем сериозно. После ме помоли да я придружа до къщи; взех чантата и я последвах.

Живееше в малък апартамент от две стаички и кухня, в грозна сграда на една пресечка на Виа Кандия. Енрико беше сложил някои свои мебели от студентството: изцяло метални, тръбни, голи и студени като в болнична амбулатория.

- Вироглав е - оплака се тя и изсипа върху кухненската маса съдържанието на пазарската чанта. - Повече не може така. Повтарям му го постоянно: помири се с баща си, кажи му, че ще учиш; той ще те позлати. Без полза. Баща му не трябвало да съществува за мен, така ми отговаря, но той съществува, и още как?!

После се зае мълчаливо с боба, седнала с разкрачени крака. Пристъпих към нея и обвих лицето и с ръце:

- Струваше си тогава да беше останала с мен, не мислиш ли, Ириде?

Тя ме погледна втренчено и продължи, все едно не бях я докоснал:

- Все съм сама. Той има няколко приятели, но говорят за неща, които не ме интересуват. Представяш ли си? За една година сме ходили на кино има-няма два пъти. Само плача. Дори погрознях.

В това време приближавах лицето и към моето и тя ми говореше с устни почти върху моите:

- Какъв живот е това? Ако продължава така, един хубав ден ще го зарежа и ще се върна вкъщи... там също работех, но поне знаех, че баща ми няма пари и не може да ми даде.

Сега устните ни почти се докосваха.

- Знаеш, Марио, винаги си ми харесвал - изрече най-накрая тя на един дъх.

И така, казах и, че искам да се оженим, да си събере парцалките в един куфар и да дойде с мен. Ще повярвате ли? Колеба се дълго, с наведена глава, впила ръце в облегалката на брачното легло като корабокрушенец в отломка от кораб. Не се колебаеше заради Енрико, колебаеше се заради парите на баща му - беше разчитала на тях, беше заложила живота си на тях. Като истинска селянка, каквато беше, за нея бе твърде горчиво да се откаже от тях окончателно. След това се реши, но с гняв. Отиде при масата до прозореца, където имаше книги и документи на Енрико, с едно единствено движение помете всичко, после започна да ги рита и накрая падна в изнемога и заплака, захлупила лице с дланите си. Беше се отказала - разбрах го - и отново ми хареса със своята искреност. След като се успокои, си приготви куфара, написа бележка за сбогом и подреди книгите на мястото им; после тръгнахме.

Сега, ако някой иска да ни види, да заповяда на гости на Виа дей Вашелари, където живеем. Работя и печеля според възможностите си, но парите са истински, без намек за баща, който би могъл да ме издържа. И ако утре остана безработен, ще бъде истинска безработица, без намеци.

А когато купувам обувки на Ириде, те също са истински, макар и скромни, не са мними обувки, заместител на онези много по-хубави, които бих и купил с парите на богат баща, ако го имах. С една дума, Ириде и аз не играем на индианци като Енрико. Ние сме индианци.

КЪСМЕТЪТ НА ИРЕНЕ

Кажат ли в Рим, че едно момиче има нос, значи я оприличават на не много прясно месо, когато започва да понамирисва. Има нос: тоест скришом е заинтересована и е способна заради интереса да пренебрегне скрупулите. За Ирене, например, цветарката, дето стоеше по цял ден сред рози и лилиуми в магазинчето си в Монти Париоли, кой би казал, че има нос? Но е така, имам доказателства и го твърдя, за да внуша, че външният вид лъже. Толкова момичета, кокетки и палавници, гримирани и накичени, всъщност са сериозни; а други не се гримират, не кокетничат и ходят с нажален вид и сведен поглед, сякаш отиват на църква, но погледнете ли ги по-добре, ох, какво можете да откриете!

Виа Аркимеде, улицата, която се вие и обикаля Монти Париоли, е съблазън за едно момиче. Има особена атмосфера по Виа Аркимеде и жените - трябва да се подчертае - я усещат отдалеч, защото тук идват от всички части на Рим. Жените са като хамелеоните: където застанат, приемат цвета на мястото. И щом веднъж се устроят на Виа Аркимеде в някакво апартаментче и направят по женски каквото трябва, виждаш как се променят от днес до утре; дори и тези от Трастевере, най-печените, няма да ги познаеш и много лесно ще ги вземеш за чужденки. Работата е там, че Виа Аркимеде е улицата на американците: там те имат апартаменти аШашепсапа²⁹, барове аП’атепсапа, хотели аП’атепсапа, магазини аП’атепсапа, изобщо всичко е аП’атепсапа - от надписите на техния език до мириса на техните цигари и на тяхната кухня, от огромните коли, които заемат много място, до русите дечица, облечени като индианци и гонещи се по тротоарите.

По Виа Аркимеде дори и млекарят, докато разтоварва касетите с бутилки, ще ти каже „ОК“, вместо „добре“. Та чак и барманът, още преди да си отвориш устата, те пита „сой1?“, сиреч кафе.

Толкова повече ценях Ирене, задето оставаше вярна на себе си на място, където всички приемат американски вид, включително котките и кучетата. Брюнетка, подстригана ала гарсон, но лошо, като добро момиче, което иска да следва модата, без да е много опитно в това, бледо лице без пудра, хубави розови устни без червило, черни очи без грим, дълги бели ръце, сръчни в подреждането на цветя, без лак за нокти, за Ирене беше почти въпрос на чест да остане каквато си е: скромно римско момиче със здрав разум. Връщам се мислено назад и си спомням, че първия път стигнахме до единно мнение именно относно живота на Монти Париоли. Един априлски ден аз, продавач в магазин за чанти и кожени изделия на Пиаца Еуклиде, се озовах при Ирене за цветя. Шефът ми държеше да сложи букет на тезгяха. От дума на дума, както си бъбрехме, я попитах какво мисли за американците. Тя вдигна рамене:

Американците? Не ги чувам, не ги виждам. Продавам цветя, идвам тук сутрин, отивам си вечер. Ако заговорят на английски, отвръщам, че не разбирам. Ако продължат да настояват на италиански, правя се, че също не ги разбирам.

От тези думи, може да се смята, започна нашата връзка. Минаха няколко месеца и се сгодихме. По-точно, искам да кажа, че след няколко разходки из ливадите на Акуа Ачетоза и няколко вечери в киното, Ирене пожела да ме представи на родителите си. Възприех поканата за знак, че тя гледа на мен като на годеник. Ще ви се види странно, но точно след посещението у тях, аз започнах да променям мнението си за нея; разбрах, че случаят не е подходящ да говоря за годеж.

Ирене живееше недалеч от гарата в една от онези овехтели големи сгради, потъмнели от времето. След като взех на бегом почти в тъмното не знам колко етажа по грозното вмирисано стълбище, помня как Ирене едва що отвори - елегантна, свежа, чиста - и си помислих: „Виж колко хубаво е облечена... в къща като тази.“ Влязох вътре и контрастът се затвърди. Стаите в апартамента, стар, без светлина, гол и мръсен, миришеха и приличаха на пещери. Както я следвах, лека и ефирна да върви пред мен по коридора, забелязах влажен, мръсен, тесен клозет -същински ужас, както и кухничка, кажи-речи по-зле на вид и от клозета, нямаше и следа от тенджери и други съдове, тъмна и студена, сякаш от години не са готвили. Ирене ме въведе в гостната и аз доста се обърках, защото помещението беше празно, без мебели, а от стените висяха отлепените тапети. Зад портала забелязах гарнитура от две кресла и диван, износени, с почернели от употреба облегалки и подлакътници; от едната страна седеше майката на Ирене, а от другата - бащата. От включеното радио се носеше вълнуваща мелодия. Баща и, възрастен човек, някога дебел, сега като празен чувал, с лице на безнадеждно болен, слушаше музиката със затворени очи. Пред него на масичката имаше нащърбена чаша с ядки. Майката, по-млада, макар и с посивели коси, изненадваше с някаква неопределима мекота в личността си, с розовина и свежест по бузите, с дързост в очите. Седнах накрая на стола. Тук е мястото да уточня, че по лицето ми сигурно се е изписала изненада от мизерията в дома, защото майката веднага започна да ми обяснява колко са бедни: вкъщи печели само Ирене, а знае се, заплатата на една продавачка не е голяма. Бащата седеше мълчаливо, заслушан в радиото. Ирене и майка и говореха за него все едно той отсъства. Навремето бил чиновник в общината, сега пенсионер, по цял ден не правел нищо, освен да слуша радио и да се разхожда на слънце от два до четири по уличките около гарата. Дори казаха, че се е вдетинил; точно с тези думи:

- Сега вече не разбира нищо, вдетинил се е.

На мен не ми се стори толкова вдетинен, защото при тази реплика трепна и отбеляза:

- Кой ви каза, че не се правя на вдетинен?

Ирене ми се усмихна извинително, а аз не се сдържах и я погледнах все едно я виждам за първи път.

Седеше пред мен на висок стол, с кръстосани крака, и така можех да я проуча от краката до главата. Носеше чифт

фини обувки с висок ток и найлонови чорапи; беше облечена в костюм от сив плат, навярно английски. Силните и гърди издуваха дантелената предница на бялата блуза под разкопчаното сако. Почти между другото отбелязах:

- Тази вечер си с великолепен тоалет.

Тя си замълча, но майката отвърна вместо нея с наивен тон:

- Не е вярно, че е хубав. Носеше цветя на една госпожа от Виа Аркимеде. Госпожата се премести да живее другаде, та пожела да и направи подарък.

Смутен, погледнах Ирене в очите: откровени, открити, чисти. Останах разколебан, затова отместих поглед и тогава забелязах на малкия и пръст пръстенче, златно на вид, подобно на брачна халка. Тя направи движение с ръка и видях, че на пръстенчето има обърнат навътре, към дланта, син камък, вероятно тюркоаз. Възкликнах:

- Охоо, какъв е този пръстен? Не съм го виждал преди.

А майката тутакси обясни:

- Няма да повярвате каква късметлийка е Ирене. Този пръстен го намери оня ден вуйчо и, на тротоара, на път към магазина.

В този момент, като събуден от сън, се обади бащата:

- Аз никога не съм имал такъв късмет. Изминавам стъпка по стъпка всички тротоари тук, около

гарата, и намирам само тези ядки.

Ясно ли е? Бяха толкова бедни, че бащата събираше ядките и после ги слагаше в нащърбената чаша на масата. Все пак, ако сложим костюма, обувките, чорапите, блузата и онова, което не се вижда, ще замълча за пръстена, Ирене ще да имаше на себе си не по-малко от сто хиляди лири. Майката продължи:

- То е като четирилистна детелина, някои ги намират по много, а други - нищо. Ирене винаги намира по нещо. Преди дни не намери ли на пейката в църквата красива носна кърпа от цветна коприна? Понечи да я върне, ама размисли. Който я е загубил, кой знае още колко такива има.

Ирене пропусна край ушите си думите на майка си и възмутено подметна на баща си:

- Да не искаш да ни накараш да вярваме, че си принуден да събираш ядки? Вярно, имаш този лош навик и не е по силите на никой да те откаже. Аз ти нося цигарите.

А бащата:

- Да, но американски, аз тях не мога да ги пуша. Прекалено силни са за мен. Стекът, който ми донесе миналия ден, си стои цял-целеничък.

Отговорът, неизвестно защо, не се хареса на Ирене. Неочаквано тя стана, изпъчи гърди, сякаш искаше да се освободи от голям товар, и обяви:

- Е, ние отиваме на кино. Довиждане, татко, довиждане, мамо.

Кимнах за поздрав и я последвах навън.

По пътя мълчах, но лошото ми настроение беше толкова очевидно, че след няколко крачки тя възкликна:

- Може ли да знам какво ти е?

Отвърнах хладно:

- Не знаеш ли какво ми е? Дрехите ти, обувките, блузата, пръстенът не ми приличат на гардероба на цветарка със заплата трийсет хиляди на месец.

Тя отвърна веднага, съвсем спокойно:

- Ако не вярваш, да се разделим още тук и да не се виждаме повече.

Поразен, възразих:

- Не го приемай толкова надълбоко.

А тя:

- Държа да ми вярваш. Без уважение не може да има чувства. Ако не ме уважаваш, какъв е смисълът да сме заедно?

Накратко, притисна ме до стената. Сега обаче ми се струва, че онази вечер тя почти искаше да се разделим, навярно си даваше сметка, че съм разбрал, и предпочиташе да прекъсне връзката, докато е време да го направи с чест и без вреди. Но аз се чувствах привързан към нея и побързах да я успокоя: само недоразумение е. Тя заключи сдържано:

Бедна съм, вярно е, но това не значи, че затова правя някои неща.

Уви, точно поради това Ирене правеше някои неща. През следващите дни всичко вървеше по същия начин, тоест от зле по-зле. Веднъж беше колието: изглеждаше ми златно, а тя твърдеше, че е имитация и го получила срещу букет цветя от някаква артистка, живееща на Виа Аркимеде; друг път беше плат за рокля, подарен и от представителя с уговорка да пласира от стоката му сред своите клиентки; после чадърчето, спечелено уж на лотария; ръкавиците, подарени от фирмата с цел реклама. Ала най-много ме впечатляваше какъв голям брой предмети намира Ирене на улицата, в заведенията или в магазина. Беше късметлийка. Такава късметлийка - човек да се запита дали не помага на късмета поне малко и даже много, или пък изцяло. Побеснявах при спомена за дебелоочието, с което майка и ми обясняваше какъв късмет има Ирене. Сякаш в това семейство всички се бяха наговорили: бащата, майката и дъщерята. Но днес, след като дълго размишлявах, стигнах до извода, че родителите вярваха на Ирене и не защото лъжите и бяха за вярване, а просто защото искаха да и вярват. По същия начин някои болни знаят колко са болни, но каже ли им някой, че им няма нищо, те вярват, понеже за тях е по-добре да вярват, отколкото да не вярват.

Така свърши. Една сутрин в магазина при мен дойде американски киноактьор - познавах го по физиономия - едър червендалест мъж с лунички, със сини лъскави очи на вечен пияница. Избра чантичка от крокодилска кожа, от най-фините, за подарък и ми разказа колко често ходел на лов за крокодили в неговата страна, вече бил убил неизвестно колко. В това време махнах етикетчето с цената, опаковах покупката в хубава кутия, той каза ОК, качи се в своята жълта извънсерийна кола и ми махна с ръка. Същата вечер след работа имах среща с Ирене на автобусната спирката на Виа Мартели. На път към спирката отдалеч забелязах Ирене под уличната лампа и сърцето ми скочи в гърлото: държеше чантата в ръка. Усетих нещо подобно на скъсване: опашката, която вътре в мен вече се беше износила, се откъсна напълно. Махнах и с ръка за сбогом, обърнах гръб и тръгнах надолу по Виа Сан Валентино. От уважение към нея и към себе си нито исках да я принуждавам да измисля обичайната лъжа, нито да се видя принуден да я изоблича. Ще ми се да вярвам, че тя разбра, защото остана неподвижна. Не ме последва и след онази вечер не ми се обади повече.

Мина време. Разбрах, че живее със същия актьор в елегантен апартамент на Монти Париоли. Дълго не я срещах, защото от Пиаца Еуклиде се изкачвах към Виале Париоли, избягвайки Виа Аркимеде. Един ден я видях в центъра. Пресичах Виа дел Корсо, а кола от Виа Кондоти без малко да ме блъсне. Обърнах се разярен и видях Ирене на волана. Гледаше ме с хубавите си черни очи, сериозна както винаги, облечена без показност. Вгледахме се един в друг за момент, прииска ми се да я попитам: „Ирене, тази хубава кола къде я намери? Забравена пред вас ли беше?“, но се въздържах: още я обичах. Забелязах на ръката и върху волана златен пръстен, приличен на брачна халка. Честна дума, пожелах си да е наистина така и да няма никакакво камъче, обърнато към дланта. После тя отвърна очи от мен и загледа светофара, колата се вля в трафика по Корсо и замина.

СБОГОМ НА ПРЕДГРАДИЕТО

Когато се стигна да се прави филм, онези кинаджии, с цялото предградие Гордиани на разположение, неизвестно защо, вместо да използват истинските бараки, си построиха тяхна, съвсем нова, последна дума, в средата на поляната. Все пак, киното трябва ли да показва истината, или не? Ако трябва, защо не построиха бараката, както преди години са ги строили в Гордиани: без втори етаж, та когато вали, водата влиза вътре и носи кал и хлебарки; без клозет -наблизо е общественият; без кухня, защото за готвене стига и бензинов бидон; с тухли четворки в един ред, още по-лошо - с тухли от пресована слама, които през лятото бъкат от буболечки. А те направиха барака модел. Ами ако всички бараки в Гордиани бяха като нея, днес той не би представлявал затвора, който е. Пред бараките в Гордиани има стобори, да ограждат част от терена. Зад тези стобори се прави всичко: пране, готвене, лична хигиена, домашни работи, разговори.

На тяхната барака и направиха и хубав стобор от бъзови храсти. Но канавката за мръсните и другите води със сапунена пяна, купищата стари дрехи и обувки, подгизнали от влага и мухъл, пробитото нощно гърне, в което расте дива мента, бебешките пелени, проснати да съхнат на опъната тел, счупената чиния снежнобял порцелан не ги сложиха. И как биха могли? Животът ги слага, киното не може. Че как да пресъздаде розовата мазилка на бараките, потъмняла и олющена, с надписите „Не на войната. Да живее Сталин. Долу германците!“, които благодарение на дъжда бледнеят по стените като мастило върху попивателна хартия? Тяхната къщичка я натъпкаха с обичайната мебел: брачно легло и легло за децата, скрин с икони, два сламени стола и други подобни. Но те стояха там без живот като в магазин втора ръка; отдалеч се виждаше, че никой не спи в онези легла, че скринът е празен, че пред иконите никой не се моли. А миризмата на бараките, говоря за единственото ястие в дневното меню, чорба или спагети със сос, примесена с миризмата на съня, на мръсните дрехи и на цигарите, тази миризма как да я възпроизведат? Увлякох се, забравих, че киното няма миризма.

За да бъде по-истински филмът, наеха дори някои момчета от Гордиани и само едно момиче. Момчетата ги избраха сред най-яките, макар ако трябва да кажем истината, поради недохранването в предградието кльощавите се срещаха по-често от атлетите. А сред жените избраха Джулия, тя - не защото беше моя годеница - бе най-красивата от всички, истинско изключение. Не че в предградието липсват хубави момичета, но те работят и не се поддържат, тяхната хубост повече се усеща, отколкото се вижда. Докато Джулия беше единствена дъщеря на майка вдовица, майка и умираше за нея и не я лишаваше от нищо. Джулия беше истинска госпожица: висока и изправена, с гладко лице, грижливо поддържани ръце. Голямата разлика между нея и другите момичета бяха косите и и не само защото бяха червени - рядкост в Гордиани, но и ги поддържаше винаги чисти, обемни, леки, светли, за разлика от другарките си, които ходеха несресани и мръсни. Джулия се грижеше за косите си: често, като минавах покрай тяхната барака, я виждах как си ги сресва пред прозореца, в профил, заета и погълната, все едно котка си чисти козината. Сега, повтарям, защо ще изберат Джулия за момиче, типично за предградието? То е същото, като да снимат сливовото дръвче срещу бараката и през пролетта, когато е отрупано с цвят, сякаш е типично за Гордиани. Нали освен това дръвче в Гордиани няма никакво друго - всички го знаят и някои пленници от войната казват, че предградието си прилича като две капки вода с концентрационен лагер, с единствената разлика, че той е по-чист.

Аз не пожелах да вляза в продукцията. Механик съм, работех в един гараж на Виа Казилина и не ми беше изгодно. Отначало недоволствах от идеята Джулия да се снима, защото филмът уж щеше да покаже нашия живот в Гордиани, но доколкото разбрах, докато присъствах на снимките, не казваше истината не само за бараката, много по-различна от нашите, но и за останалото. Да не говорим за главната актриса: идваше в предградието с палто от визон, наметнато върху раирана рокля, а главният актьор, охранен младеж с широк ханш, приличаше на теле и се виждаше отдалеч, че никога не е работил. Пък и историята на тяхната любов, започнала в предградието и завършила в апартамент в Париоли в резултат на печалба от тотото, не беше убедителна. Много силно - печалба от тотото. Вместо това трябваше да покажат някой от Гордиани, който стига до Париоли със собствен труд.

Промених мнението си, когато една вечер, бъбрейки за това-онова с оператора, научих, че след края на филма щяха да продадат хубавата барака, издигната насред ливадата. Цена: четирийсет хиляди лири. Честна дума, от момента, в който научих, вдигнах температура. Четирийсет хиляди - с моите спестявания и с парите на Джулия щях да успея; мебели вече имахме, намираха се в склада на един приятел. Беше април, отваряше се възможност да се оженим след един месец, най-много два. Говорих по въпроса с Джулия. Накрая процеди със стиснати устни, че е съгласна. Такава си беше, никога не се разгорещяваше, винаги спокойна и все разсеяна, без изблици. Но добави:

Дано и ние да спечелим от тотото като героите от филма и като тях да се преместим от твоята барака в апартамент в Париоли.

Не обърнах внимание на думите и и, естествено, сбърках. Джулия ме представи на директора - накратко, снимачният процес беше още по средата, но аз вече бях внесъл капарото и бараката, така да се каже, беше моя.

Такъв е мъжът. За себе си не е способен на прогрес, задоволява се, кара я някак. Но стори ли му се, че прави нещо за другиго, да речем за бъдещата си съпруга, на часа става амбициозен, енергичен, пълен с инициативи. Така и аз: платих капарото и се развъртях със страст, все с тази мисъл в главата: ще се женя, трябва да спечеля пари. Напуснах гаража и започнах с един приятел в малък сервиз, но наш, на същата улица. Беше стара идея, ама досега, от леност и недоверие, не бях гледал сериозно на нея. Този път реших да рискувам и - чудо - работата веднага потръгна много добре. Работех по цял ден като луд, а когато се връщах в Гордиани, все още намирах сили да стигна до ливадата, където в светлините на прожекторите кинаджиите продължаваха снимките до късна нощ. Беше все същата барака, която не приличаше на бараките в Гордиани; същите персонажи, които никога не са обитавали Гордиани; но сега знаех: в тази барака скоро щяхме да се настаним с Джулия и филмът, кажи-речи, вече не ми се виждаше толкова лъжлив. А когато на вратата на осветената като ден барака, докато режисьорът викаше: „Тишина, камера“, се появяваше моята Джулия с нейните красиви медночервени коси, разпилени по раменете, и лице, покрито с грим, който я правеше да изглежда още по-хубава, аз си представях, че вече живея там, в бараката и виждам как самата Джулия идва да ме посрещне на връщане от работа.

Край. Филмът беше на финала: двамата актьори казват адио на Гордиани и отиват да живеят в Париоли. За отпразнуване на двойното събитие - края на филма и прехвърлянето на собствеността на бараката, решихме да организираме поспециален обед вкъщи у Джулия. Беше събота и тези от киното щяха да работят до вечерта. След като тръгнеха, щяхме да седнем на трапезата, да пием за сватбата, а после, поне така ми харесваше да си представям, Джулия и аз, прегърнати, щяхме да отидем в бараката на поляната, обляна в лунна светлина, най-после свободна и само наша. И така, точно в осем и половина застанах пред бараката на Джулия с бутилка хубаво вино под мишница. Майката на Джулия не беше там, но сигурно бе наблизо, защото входната врата зееше отворена. Виках и чуках доста и накрая събрах смелост да вляза.

На пръв поглед бараката на Джулия не се различаваше от другите в предградието, ала влезеше ли човек вътре, веднага забелязваше разликата. Тук всичко беше подредено, чисто, лъснато, избърсано от прах, направено с любов, на каквато само жените са способни. Леглото, в което Джулия спеше с майка си, бе покрито с хубава червена кувертюра и две свежо опрани възглавници; между железните пръчки на горната табла бе промушена благословена маслинова клонка. Върху скрина имаше дантелена покривчица, а отгоре, добре подредени, четките и гребените на Джулия. Подът бе застлан с килим; на прозореца - две перденца на небесносини точици и много саксии с цветя. Не се усещаше миризма, защото кухнята беше отвън в пристройка. Всъщност долавяше се лека хубава миризма, тази на Джулия. Разтревожих се обаче, защото масата под прозореца не беше сложена. За момент се поколебах дали не съм сбъркал и вечерята е на следващия ден. Смутен, с бутилката под мишница, крачех из стаята, огледах се в огледалото, после махнах от четката космите, останали по нея, и ги навих около показалеца стегнато като пръстен от мед. Привличаше ме леглото: там спеше Джулия. Повдигнах възглавницата и погалих сгънатата нощница. Усетих под пръстите си нещо твърдо, порових и намерих кутийка. Не знам защо очаквах да е подарък за мен за тази вечер и я отворих. Не беше подарък за мен: бяха тюркоазени обеци. Но не ми остана време да се учудя - внезапно чух гласа на Джулия: говореше с майка си в кухнята. Върнах бързо кутийката под възглавницата. Джулия влезе. И направо от прага на един дъх каза:

- Луиджи, съжалявам, но тази вечер не мога да бъда с теб. По случай завършването на филма ще има прощална вечеря в Рим; поканиха ме, няма как да отсъствам. Исках да те предупредя, но ти беше в сервиза и не успях.

Замълчах, но навярно лицето ми е говорело красноречиво, защото тя изведнъж се изнерви и добави с по-висок тон, почти отчаяно:

- И освен това предпочитам да го научиш сега, отколкото да продължавам тази комедия: не сме един за друг, по-добре да не се виждаме повече. От един месец мисля за това, трябваше веднага да ти го кажа, знам, и да те спра да не купуваш бараката.

Направих жест в смисъл:

- Какво ми пука за бараката...

Но тя го разбра превратно и довърши набързо:

- Не се бой, вече говорих с директора и ако искаш, ще си получиш капарото обратно. На твое място обаче аз не бих се отказала, в крайна сметка сделката е добра и от утре можеш да живееш там.

Ето на: даваше ми и съвети, докато се готвеше, като филмовите герои, да се пресели в Париоли; съветваше ме да задържа бараката: никога не се знае. Очите ми се напълниха със сълзи; понечих да отговоря: „Да, в бараката ще правя бира“, ала улових как смутеният и поглед се плъзна покрай мен и стигна до леглото. Разбрах, отидох до възглавницата, измъкнах кутийката с обеците и и я подадох:

- Това ли търсеше, ето.

За момент тя остана объркана с кутийката в ръка, само ме гледаше. После се завъртя на токове и излезе от стаята.

Аз също излязох. На асфалтирания път, който разделя на две Гордиани, беше спряла колата на помощник-режисьора, наполовина червена, наполовина жълта. Беше тъмно, защото в Гордиани уличните лампи са малко, но не знам как, въпреки мрака, цветовете на колата грееха като фосфоресцентни. В колата светеше и имаше хора. Видях Джулия да се насочва към колата, без да бърза, слагайки си пътем обеците - първо едната, после другата - с глава, наведена към рамото. Стори ми се, че я посрещнаха с наздравица. После колата тръгна и ускори: дълга и цветна, излезе от сянката и освети с фаровете си ниските барачки и стоборите на предградието.

Гледах подире и, докато изчезна в края на пътя, после и аз си тръгнах, но в обратна посока, към спирката на автобуса за Рим. За бараката, за капарото, както и да поздравя нашите щях да мисля утре. Сега исках да напусна предградието възможно по-бързо, за да се освободя от чувството, че съм част от него, с неговите бараки, мизерия, изолация, както, изглежда, мислеше и Джулия. С неволното си презрение Джулия уби любовта и събуди самоуважението ми: готов бях да спя даже на пейка в някоя градинка, само и само да не прекарам още една нощ в Гордиани. А и имах братовчед, който живееше в Понте, и реших да отида при него. В автобуса беше както винаги многолюдно и кондукторът, загубил търпение, ми подвикна:

Хайде, давай, момче, минавай напред.

Видя ми се добро пожелание: момче, което върви напред и има още много години живот пред себе си, далеч от предградието.

МАМИНО СИНЧЕ

На първата спукана гума не и бях майсторът аз, а съдбата, която, така да се каже, изненадващо ме принуди. Безработен, един следобед по традиция слизах към Акуа Ачетоза, бях вече по Виале Париоли, когато мярнах спряла кола в странична улица. Забелязах я, защото имам страст към колите: извън серийните, състезателните коли, чуждите марки ме очароват и ги разглеждам понякога повече от час, изучавайки особеностите им. Тази беше спортна, дълга и ниска, кабриолет с гюрук, само мотор и багажник, огненочервена, с никелирана предница като муцуна на тигър с хищни зъби. Покорен от тази свирепа кола, се приближих и най-напред забелязах спуканата гума. Помислих си: „Когато се каже „спукана гума“, друг на мое място би се възползвал!“ Точно в този момент от съседната сграда излезе дебел рус младеж, с яке и тесни панталони, отвори колата и се качи стремително. Тогава, воден от симпатия, се приближих и му обърнах внимание:

Хей, пс, псс, гумата е спукана.

Той слезе веднага, отиде да провери, измърмори някаква благодарност на чужд език и започна да действа, за да демонтира колелото. Стоях до отворената врата на колата и погледът ми случайно падна върху фотоапарат, захвърлен на седалката. Да го взема и да се отдалеча, беше много лесно: онзи развиваше болтовете с английския ключ отзад, от другата страна на колата, и не ме видя. Отдалечавайки се припряно, си помислих: „Аха, значи това е ударът, наречен „спукана гума“.

Сега оставаше да скрия откраднатата вещ. Реших да занеса фотоапарата у дома и да го сложа под възглавницата. Живеех около Виа Джулия само с мама, вдовица от доста време, оправяше се някак, милата, с черна борса на цигари. Влязох в нашата тъмна и задушна квартира; от прага на кухнята мама зърна с острия си поглед, че крия нещо и бързам да се затворя в стаята, но замълча. По-късно, докато ядях, ето я, пристигна с фотоапарата. Предвидих сцената и смутено наведох глава над чинията. Ала какво значи майка! Чужд човек кой знае каква врява би вдигнал: „Къде го намери? Как така? Защо?“ Тя обаче като истинска майка се ограничи да ми каже със спокоен глас:

- Ти няма защо да криеш нещата, давай ги на мен. Скривалището може винаги да те предаде, майка ти - никога.

После си отиде в стаята. Все още я виждам като сега: масивна, ниска, с черен шал на раменете, голямата и посивяла глава наклонена настрани. Пъхна фотоапарата в скрина, повтаряйки:

- Майка ти те обича, никой не може да те обича като майка ти.

Почувствах се сконфузен, признавам, не толкова заради фотоапарата, колкото от укора, който усещах в думите и: как можах да си помисля, че мама няма да ме разбере и да ме извини? Това бе началото. Оттогава всеки път, когато правех удар, носех нещата на нея; тя, освен че ми ги криеше, се нагърби и да ги продава, защото беше страшно разтропана, познаваше много хора и знаеше цената на стоката по-добре от чиновниците в Монте ди Пиета.

Винаги съм бил силно привързан към майка си, нищо че бях вече на трийсет, а случката с фотоапарата ме привърза двойно повече. Ее, какво ли не се говори за синовете и майките: в Рим синовете като мен ги наричат мамини синчета, подиграват им се, но не са прави. Майката и синът са създадени един за друг повече, отколкото съпруга и съпругата, братята и приятелите. Синът не се нуждае от думи: майката, която го е родила и го е видяла как расте, го разбира с един поглед и мълчаливо и безшумно му съдейства. А синът безшумно получава: и без това знае, че между него и майка му думите са излишни. За майката синът и е умен, хубав, добър, силен, дори и да не е, даже целият свят да мисли обратното. Не го ли казва поговорката: „И хлебарката е хубава в очите на майка си.“ Без да се смята, че майката продължава да вижда у сина си детето, дори и да е космат и с ей такива бакембарди. Това е голямо облекчение, защото мъжете не усещат кога са пораснали, и ако има начин, доброволно биха си останали деца. Но най-вече поради любовта към сина си, майката му дава право срещу целия свят, дори когато той - като в моя случай - е крадец, защото тя единствена го разбира и знае защо краде, а като знае, му помага да остане откровен и безочлив и да не се разкайва. Тези и други моменти ги усещах, когато след цял ден тичане подир колите, се прибирах вечер вкъщи. Беше все едно да си обуеш пантофите на ставане от леглото. Давах нещата на нея, тя отиваше веднага да ги затвори в скрина. После сядах на масата в кухнята, тя слагаше пред мен чинията, аз ядях, а тя ме гледаше. Почти не говорехме, разбирахме се като животните, с поглед.

Покрай мама и лова на автомобили не намирах, естествено, време за жени. Жените не ме привличаха, почти се боях от тях, защото бях сърдечен по природа. Давах си сметка, че преди да намеря жената за мен, която ще ми даде необходимата обич, ще се наложи да изпробвам кой знае колко други. Сега имах мама - тя ми даваше обич безусловно, защо да се замесвам с жени? Ала знае се, че когато някой не търси жени, те го намират. Недалеч от къщи, на Корсо Виторио, имаше галантерия, собственост на двама старци. Те имаха дъщеря, Джезуина. Беше се родила много късно и вероятно затова беше грозновата, куца и болнава. Мама беше приятелка от детинство с майката на Джезуина и често ходеше в магазина по своята търговия; говореха си и за мен, така че двамата старци ме гледаха с благоразположение като добър син, но без късмет и неспособен да си намери работа. Джезуина ми изглеждаше по-скоро сдържана. Веднъж минавах покрай магазина и влязох за игла и конци - беше ми се скъсало копчето. Джезуина беше сама и предложи:

- Дай да ти зашия копчето.

Докато вдяваше, спокойно констатира, че майка ми не е намясто, щом ме пуска да ходя със скъсани копчета. Сложи пръст право върху чувствителното място. Възразих, че жени като мама са малко, даже в Рим въобще ги няма, а тя рече:

- Вероятно за някои неща, но не за копчетата.

Явно знаеше, но си замълчах. Тя се приближи към мен, хвана сакото ми с две ръце, забоде иглата и добави тихо:

- Не разбираш ли, Джиджи, че това, което правиш, е лошо?

Срязах я ядосано:

- Лошо, кое е лошо? Не знам друго лошо, освен това, което ми причинява зло.

Ала бях паднал в капана и продължих да ходя в магазина, защото ми харесваше да я гледам как подрежда рафтовете зад тезгяха, куцайки, и как умело сваля стоките от твърде високите за нея чекмеджета; или как, нежна и точна, пресмята със сведени очи дневните постъпления. Тя със сигурност разбра, че я харесвам, и продължи, както беше започнала: да въздейства върху морала ми. Понеже беше лято, започнахме да се виждаме навън, затвореше ли магазина. Разхождахме се и си говорехме, чувствах нещо необяснимо, виждайки я до мен, с ръка, облегната на моята, да провлачва късия си крак и да се накланя към мен, да ми говори, да повдига бледото си личице, обрамчено от леки тъмни коси. Едва ли беше любов, по-скоро нещо прилепчиво, в което има по малко от всичко: състрадание към нея, послушание, желание да се устроя, нещо ново - жена, показваща ми същата привързаност, каквато досега мислех, че само майка ми е способна да изпитва към мен.

Обсъдих го, естествено, с мама; нямах тайни от нея. Споделих и, че Джезуина знае всичко и ме упреква, обаче ме обича и ми предлага да работя в магазина с нея, вместо вече много старите и родители, а и аз май обичам Джезуина. Докато говорех, изражението на мама предизвика жал у мен: все едно изведнъж някой и беше казал, че не е облечена, а гола, и тя се бе усетила, но няма под ръка с какво да се покрие. Досега дреха и беше моята любов към нея и нейната - към мен, ала Джезуина с морала си и я бе отнела и тя чувстваше, че Джезуина е права. За първи път мама се обвиняваше и най-вече се страхуваше да не я съдя. Накрая тя все пак отрони със сведени очи:

- Златни ми сине, знаеш го, за мен е добро всичко, което правиш... щом ти си доволен и аз съм доволна.

В този момент, не знам защо, ми се прииска и тя да ми каже като Джезуина: „Това, което правиш, е лошо, трябва да си промениш живота, да се устроиш...“, но разбрах, че би било прекадено да го искам от нея; би означавало да я накарам да допусне, че не е била добра майка, защото ме е насърчавала, вместо да ме осъди. Впрочем и тази вечер завърши мълчаливо, както обикновено завършваха всичките ни вечери.

Сгодих се и повече не помислих за колите; без да разбера как, се озовах зад тезгяха на галантерията заедно с Джезуина. Обичах Джезуина и се опитвах да се убедя колко по-добре е да продавам панделки и чилета, вместо да пукам гумите на оставените по улицата коли. Но не бях убеден и често, докато седях зад тезгяха в сенчестото магазинче, се зазяпвах навън и съжалявах за предишните дни, за живота ми там, за „бягай и се скрий“ след всеки удар, за връщането ми вкъщи с откраднатата плячка и за мълчанието на мама без морал и съвети, само с обич и разбиране. С една дума - отегчавах се.

Магазинът затваряше в един и отваряше в четири. Един ден към два, потънал в мисли, хванах към Лунготевере Фламинио с намерение да се поразходя и да обмисля делата си. Беше римски октомври - слънце и лазур; улиците пусти, всички обядваха; колите стояха паркирани пред входовете. Ето, пред една от онези сгради серийна кола привлече вниманието ми: гумата и беше спукана, както онази, с която навремето започнах. Приближих се така, неволно; точно в този момент от входа се зададе собственикът: плешив червендалест тип с цигара в уста, доволен и сит, типичният господин, който следобед отива да подиша чист въздух, преди да се върне в офиса. Неочаквано, като онзи път, симпатията ме подтикна да го предупредя:

Ей, вие, гумата ви е спукана.

В същото време погледнах в колата и видях на седалката хубава чанта от скъпа кожа. Изненадах се от собствената си мисъл: „Ще я взема и ще я занеса на майка ми, а при Джезуина няма повече да се върна; само мама е способна да ме разбере, затова ще се върна към предишния живот.“ Бях толкова погълнат от разсъжденията си, че не забелязах как оня тип се бе приближил заплашително:

- Давай желязото.

Застинах:

- Какво желязо?

- Желязото, с което ми проби гумата.

- Вие сте луд...

- Не, приятелче, лудият си ти. Харесва ти, нали, чантата ми. Хайде, без приказки, давай

желязото.

- Чуйте се какво говорите!

Той ме хвана за яката и процеди през зъби, без да вади цигарата от уста:

- Благодари на небето, че не съм лош. А сега ще ми смениш гумата, ако не искаш да повикам полиция.

Преглътнах. За първи път след толкова спукани гуми ми се падна да сменям гума, без да съм я спукал. Изцапах си ръцете и дрехите. Междувременно той ме наблюдаваше. Свърших, а той се качи в колата с думите:

- Браво, следващия път обаче ще сменяш гуми в Реджина Коели.

Върнах се в магазина със закъснение. Джезуина куцукаше зад тезгяха, докато обслужваше една клиентка. Хвърли ми само един, но тъй зорък и тревожен поглед, че веднага разбрах: тя ме подозираше. Същата вечер се прибрах вкъщи и казах на майка ми, че вече е решено: още този месец ще се оженя. Тя ме прегърна истински щастлива, милата, със сълзи на очи. А аз в себе си помислих, за кой ли път, че майката е всичко и на света е само тя.

СРЕЩАТА

Говорих с Фуско, възрастния майстор, за Паломби, предприемача на нашия строеж, и той

рече така, случайно:

- Командора? Ее, познавам го много добре.

Попитах изненадан:

- Познаваш ли го? Как така?

А той:

- Командора да не би да е бил винаги командор. Едно време наричаха Паломби Паломбино, защото беше дребен и по-кръгъл от гълъб. В момчешки години беше зидар като мен. Кога ли? Е, ти още не си бил роден, когато започнахме да строим около Тре Мадоне. После направи пари, а аз продължих да съм зидар. Такъв е животът: за едни всичко, за други нищо.

Продължих да разпитвам:

- А когато те срещне, заговаря ли те, спомня ли си за теб?

- Говори ми, разбира се; потупва ме по рамото и кима: „Фуско, колко години минаха, доста път изминахме.“ В смисъл, той е изминал пътя, но казва „ние“ така, така се говори.

Вече любопитен, настоях:

- И нищо друго ли?

- Нищо друго. Но сега си спомням. Подхвърля също: „Фуско, някой ден трябва да направим среща. Ще отидем заедно в кръчмата и ще изпием един литър.“ Да, това го повтаря винаги.

- А ти защо не я направиш тази среща?

Фуско се замисли за момент и обясни:

- Защото Паломби ми е антипатичен. Беше ми неприятен още тогава, когато нямаше пари, представи си сега, когато ги има.

- Защо ти е антипатичен?

- Не мога да ти обясня. Изглежда сърдечен човек, но всъщност според мен въобще няма сърце. Освен това винаги говори неверни неща, неща, които не би трябвало да казва. Накратко: антипатичен.

Но аз бях неудържим:

- Въпреки всичко да организираме срещата, щом той толкова държи.

Фуско отвърна:

- Абе, ще видя, първо да го чуя.

След няколко дни ме предупреди с недоволно лице:

- Говорих с Паломби. В четвъртък ще се срещнем.

В четвъртък вечер всички се събрахме в кръчмата на Виа Тор ди Куинто, недалеч от Касия, съвсем до строежа. Освен Фуско, дойдоха мой приятел, когото наричаха Чече*, кльощав задъхан блондин с пъпка като нахут на носа - ядоса ли се, или се развълнува, почервенява повече от фенерче, Лучета, моята годеница, и аз, естествено. Всички добре облечени, с вратовръзки, от уважение към Паломби - все пак беше босът. Съдържателят сложи на масата вино, но пак от уважение към Паломби никой не се решаваше да пие. Така минаха първите двайсет минути, после още двайсет. Тогава започнахме да се безпокоим. Само Фуско седеше спокоен, защото, както поясни, познавал Паломби и закъснението било предвидено. Чече, освен електротехник, беше и талантлив поет, умееше да импровизира на минутата поезия по всякакъв повод. Изведнъж, изразявайки всеобщото настроение, се приведе напред и изрецитира с нисък, проникновен глас и вдигната ръка:

„Надявах се силно на Командора - да ни плати и виното, и хляба, а вместо това недосегаемият без сърце ни остави сами цялата вечер.“

Стихове като стихове, но след почти цял час в очакване никой нямаше желание да се смее. Само Лучета забеляза:

- Побърза да ги съчиниш... а ако все пак дойде?

Тогава Чече, винаги готов, подхвана с нисък тембър:

„Да живее, да живее Командора - задето ни плати и виното, и хляба - признателност за този щедър мъж с голямо сърце - приятно премина вечерта ни.“

В този момент Фуско извика:

- Ето го, Командора.

Наистина, ето го Паломби. Отдалеч видяхме, че идва към нас под навеса, между масите, пълни с бедни хора, нисък и набит, но не дебел, по-надут в гърдите, отколкото в корема. Усмихваше се малко неуверено, с червено лице под белите като сребро коси.

От уважение към него ние, както вече споменах, се бяхме издокарали, както би трябвало да е облечен той; а той, за да не се чувстваме неудобно, се беше облякъл, както обикновено се обличаме ние: ленени панталони, карирана риза с навити ръкави. Така се обличат момчетията, които купуват дрога при Порта Портезе; те обаче са двайсетгодишни, а Паломби беше най-малко на петдесет. При неговото идване станахме на крака, но той само махна с ръка:

- Моля ви, седнете... без любезности... иначе каква среща е.

Представихме се. Когато дойде ред на Лучета, Паломби попита:

- Коя е тази хубава кукла?

Това никак не подхождаше на Лучета, тъй въздържана и сериозна. Тогава си спомних предупреждението на Фуско: „Винаги нарича погрешно нещата.“ Паломби седна и веднага се обърна към Фуско:

- Стари Фуско, помниш ли угощенията в кръчмата на Г ало?

Фуско се позамисли и промърмори:

- Всъщност не си спомням този Гало. Ходехме да ядем, струва ми се, в механа „Тренто е

Триесте“, отвъд портата.

- А, не, беше Г ало - внезапно извиси глас Паломби и удари с юмрук по масата.

Всички се изненадахме; Фуско замълча. Забелязах странния начин на говорене на Паломби -с изкривена уста и гърлен

*

глас, с акцент, не точно романеско , но не и на господата; един дявол знае какъв беше.

Достатъчно. Дойде келнерът с менюто. Чече нямаше търпение да се изтъкне, издърдори много бързо с тих глас и вдигната ръка:

- „Какво ще хапнем? Ето, избрахме: дифилати - макарони и печено пиле. Какво ще пием? Със Фраскати бъди спокоен, ти ще си добре.“

Командора разглеждаше менюто, но вдигна поглед към Чече и весело констатира:

- Ехей, имаме си и поет. Помниш ли, Фуско, другия поет, от нашето време? Как се казваше? Май Федерико?

Фуско вдигна рамене:

- Не помня... поети тогава нямаше.

Комендора отново загуби търпение, повиши глас и удари по масата:

- Хей, Фуско, шантав ли си, или се правиш на шантав? Аз ти казвам, че имаше един поет и се казваше Федерико. - И все още с червено лице, се обърна към келнера:

- Искам да ям ала Романа, без да се тревожа за черния дроб, за стомаха и другите вътрешности. И така, преди всичко спагети алио-е-олио. После някоя и друга зачервена чириола*, няколко филета риба треска. За основно пиле яхния с чушки. Донеси ни една мешана салата и добави лук, много лук. Никакъв бял хляб, донеси ни домашен селски самун. Колкото до виното... какво е това вино?

Келнерът рече, че е вино от Гротаферата.

- Да пием за Гротаферата... хайде, да пием.

Взе еднолитровата кана и с широк жест започна да налива на всички. Стигна до Фуско, но онзи покри чашата си с ръка:

- Не, благодаря, не пия.

- И защо?

- Защото ми се отразява зле.

Паломби го изгледа накриво: не му хареса, че Фуско няма да пие. И изведнъж категорично отсече:

- Напротив, ще пиеш.

- Не, не пия - възрази Фуско упорито.

Паломби отново го изгледа втренчено; беше толкова зачервен, че помислихме: сега ще получи удар.

За щастие се намеси Чече с четиристишие за случая, което не си спомням. На Паломби ядът му мина, като изпразни на един дъх чашата, и после обяви:

- Истинските мъже пият така. - И добави без преход: - Искам да ви кажа нещо, което ще ви учуди: завиждам ви.

Всички зяпнахме, а той продължи:

- Да, завиждам ви. Нямате моите пари, съгласен съм, но в замяна имате толкова други неща.

- Какви например? - поинтересува се Фуско.

За момент Паломби замлъкна неуверен.

- Много неща - повтори той накрая.

Фуско уточни:

- Виждаш ли, сам не знаеш защо ни завиждаш. Аз пък ще ти кажа, че тук за завиждане си именно ти.

- Защо?

- Защото не мислиш за утре.

Паломби изкриви устни:

- Утре, какво е това утре? Тук ме разбира единствено тази хубава кукла. Не е ли вярно, госпожице, че ме разбирате?

Лучета отвърна сдържано:

- Разбирам ви, сигурно... междувременно махнете си крака от обувката ми, че ще ми я съсипете.

- Ето спагетите, пристигат спагетите - извика Паломби, за да скрие смущението, което предизвика отговорът на Лучета.

Със спагетите срещата започна истински.

Със спомените Паломби нямаше успех, Фуско не ги потвърди. Но спагетите, чириолата, филето от треска, пилето яхния, поне тях искаше да покаже, че ги яде със същия апетит отпреди трийсет години. И наистина, Паломби се впусна отчаяно и след малко огромното количество спагети и двата подноса с чириола и филе бяха ометени; без да се смята виното, което той поглъщаше по половин чаша наведнъж, при това голяма, от четвърт литър. Докато ядеше, Паломби правеше многобройни жестове и издаваше звуци - явно целеше да покаже какво удоволствие изпитва: приличаше на див звяр. Наблюдавах го и забелязвах комичното в него. Не беше вече гладният бедняк от едно време, но не беше и благородният господин, за когото се мислеше. Беше нито рак, нито риба, Паломби навярно никога в живота си не е бил нещо определено нито отвън, нито отвътре. Беше ясно защо: макар и забогатял, Паломби си бе останал с манталитета на бедняк; вътре в него, така да се каже, имаше двама души - богат и беден - те се препираха и никога не бяха в съгласие.

Сервираха пилето с чушки - голямо плато, пълно до ръба. Струваше ми се, че Паломби вече не беше гладен. Въпреки това продължи комедията и се нахвърли лакомо върху ястието. Докато ядеше пилето с ръце, омазан до ушите, продължи да говори неща, които не биваше да казва: сбъркани, остри, фалшиви, зловещи, да ти настръхне кожата. Първо нападна Фуско по въпроса за утре:

- Значи, казваш, не си сигурен за утрешния ден. Прави като мен: аз никога не мисля за утре, мисля за днес. Бъди спокоен, Фуско. Нищо чудно да се случи така, тази наша среща да стане начало на твоята сполука.

- Каква ти сполука?

- Ти не мисли за това, остави на мен.

- Нямам нужда от никого.

- Аз обаче ти казвам, че имаш нужда от мен. Иначе защо толкова настояваше за срещата?

- Кой е настоявал?

- Ти. И аз те разбирам. Мислил си: хайде да трогнем Паломби със спомени от времето, когато и двамата бяхме зидари, да се опитаме да му измъкнем нещичко. Стари Фуско, може да те купи, който не те познава. Аз те познавам и ти казвам: Паломби има ей толкова голямо сърце, Паломби ще ти помогне.

Гледах Фуско, докато Паломби плещеше, и, честна дума, не го бях виждал никога толкова разярен. Ала Паломби не се усещаше за нищо, заключи твърдо, все едно сме на строежа:

- Всички сте еднакви: користолюбиви и хитри. Важното е човек да го знае.

Това беше то, арогантният маниер на боса. Но говореше ли на Лучета, пускаше наяве галантния маниер. Лучета сложи на място Паломби заради историята с крака, но той я харесваше и не се отказваше да я ухажва, без да си дава сметка, че Лучета и аз сме сгодени.

- Вие, госпожице, ще ме сметнете за човек, който разбира само от сделки. Въобще не е вярно. Две очи като вашите например ме карат да забравя всичко останало: работа, семейство, отговорности, бизнес, всичко. Имате разкошни очи, знаете ли?

Независимо от цялата си нежност, когато иска, Лучета става сурова:

- Преди бяха краката, сега - очите. Какво още ще има?

Паломби я заплаши с пръст:

- Хей, хубава госпожице, не ме дразнете. Какво още ли? Ръцете. Погледнете само какви ръце има тази девойка. Нужен е поет, за да опише колко са красиви тези ръце.

Лучета издърпа ръката си, която той беше хванал на масата и каза преднамерено наивно:

- Имаме поет. Ето го.

Чече, мълчал твърде дълго, пристъпи с готовност напред и изрецитира полугласно:

„Първо краката, после очите, след туй ръката на Лучета Паломби спечели. Ала чуй един съвет: карай я по-бавно, Гребецо, че тук присъства и годеникът.“

Чече искаше по свой начин да предупреди Паломби да не дава воля на галантността си към Лучета, ала неочаквано и неизвестно защо Паломби се обиди:

- Кой сте вие и какво искате? Защо се месите? Били сгодени. И какво от това? Какво общо имате вие?

Чече, милият, се опита да му отговори в стих, усмихна се и вдигна ръка, обаче Паломбини, моравочервен в лицето, не го остави да продължи:

- С една дума, не ми се пречкай в краката. Върви си. Не те познавам, не съм те канил. Тръг... -сигурно искаше да каже „тръгвай си“, но неочаквано вдигна ръка към челото си, измуча, свлече се на една страна и падна на земята като кукла.

Така завърши срещата с Паломби. На момента се изплашихме, мислейки го за мъртъв, но лекарят от съседната аптека, извикан по спешност, ни успокои:

- Леко заболяване, нищо сериозно. Жегата и виното, найвече виното.

И наистина след малко пациентът промърмори и не спря:

- Умирам, чувствам се много зле, умирам.

Така или иначе успя да стъпи на крака, ние го изпратихме до колата му, паркирана на пътя, където го предадохме на шофьора. Разстроен, изпотен, блед, той намери сили да се сбогува с нас, докато шофьорът го подкрепяше. На Фуско каза:

- Благодаря, Фуско. Отсега нататък разчитай на мен.

По-късно подкачих Фуско:

- Ее, ти си уреден, той ще ти помогне.

Ала Фуско, разстроен, отвърна:

- Напротив. Паломби никога няма да ми прости, че му стана зле пред всички нас. Ще видиш.

Имаше право. От този ден Паломби не му проговори и не го поздравяваше вече. В края на сезона, неизвестно защо, Фуско бе уволнен от строежа и отиде да работи на друго място в града.

ДРЪПВАНЕТО

Разхождах се по Виале Трастевере със Скиавето - наричат го така поради дребния ръст, лицето като на негър, мургавата кожа и къдравата коса. Оплаквах му се, че нямам нито пари, нито работа, а той, както обикновено, скочи:

- Кога ще се решиш? В ръцете ми е да ти намеря и едното, и другото, нали знаеш.

Онази вечер, изглежда, бях пил доста или празните джобове ме правеха по-меланхоличен от друг път. Така или иначе казах с лекота:

- Този път съм за.

Да бяхте видели Скиавето... Веднага ми стисна ръката с топлота, все едно подписвахме споразумение, и на минутата определи среща за следващия ден със заключението:

- Сега остава да свикнеш. Аз ще имам грижа. Утре е първият урок. След четири дни ще направим опит.

А Скиавето се гордееше със своя занаят, казано накратко - да краде, както други се гордеят с почетна професия и натрупан майсторлък.

Започнах аз да се упражнявам заедно със Скиавето близо до Порто ди Рома* на великолепен булевард, асфалтиран, с тротоари и улични лампи, който след триста метра свършва на място, пълно със смет. Тук не минаваше дори и куче; само рано сутрин боклукчиите отиваха да изпразнят фургоните. По този безлюден булевард, в два следобед, когато слънцето е найсвирепо, Скиавето започна да ме обучава в трудното изкуство кражба на дамска чанта.

Идваше с мотора и по средата на дългата улица оставяше едно грозно момче, негов приятел, да стои на тротоара неподвижно с дамска чанта през рамо, аз сядах отзад на мотора, а той караше до края на булеварда към сметището. Там обръщахме и се засилвахме, той управляваше, а аз, минавайки в движение, трябваше да дръпна чантата от ръката на момчето. На думи изглежда нищо работа, но веднага разбрах, че не е толкова лесно. Трябваше да се наведа в точния момент, да пресметна разстоянието, да хвана здраво чантата за дръжката, да я дръпна рязко отгоре надолу, за да я смъкна от рамото, после да се изправя в начална позиция, за да не падна от мотора.

Аз обаче се навеждах или твърде рано или прекадено късно, или не успявах да измъкна чантата, дори падах на земята. Скиавето беше търпелив учител; при всяка грешка казваше кратко:

- Започваме отначало.

За стимул да се науча наистина, ми послужи решението му в един момент да ми покаже как се прави. Използва неприятното момче, което му служеше за кол. Остави ме с чантата през рамо на тротоара, качи на задната седалка момчето - макар и с брада, носеше къси панталони - после отпраши, прехвърча покрай мен и аз останах без чанта, докато моторът с двамата крадци летеше вече далеч, чак там долу, на ослепително блестящия от слънцето асфалт. После онова момче ми върна чантата с глупава усмивка, сякаш казваше: „Ее, няма смисъл да опитваш, и без това не го можеш.”

Стиснах зъби от гняв, скочих на задната седалка и рекох:

- Или мошеник, или кука, този път ще стане.

Ето така най-после грабнах чантата без грешка. Скиавето продължи с уроците още два-три дни, одобри уменията ми и сметна, че е време да се изправя очи в очи с удара.

Очаквах да бъде като на булеварда, но вместо момчето ще е някоя хубава жена, вероятно възрастна госпожа. При срещата със Скиавето на Паседжата Аркеолоджика обаче ме обзе страх, макар да си замълчах от притеснение да не ми се подиграва. Попитах стеснително:

- Трябва ли да почнем точно днес? Вторник е.

А той припряно:

- Започваме днес, разбира се, всички дни стават. Хайде, качвай се.

Тогава предложих отначало да карам аз, а той да дърпа, докато свикна с идеята. Съгласи се. Тръгнахме към Кавалиери ди Малта.

Беше късен следобед; Скиавето, весел, си подсвиркваше, докато карах мотора по нагорнището. Почти повярвах, че сме тръгнали с приятел да търсим момичета. Да бе, какви ти момичета. Щом започнахме да се спускаме от хълма по безлюден път край манастирските зидовете, малко по-надолу видяхме възрастна жена, облечена в черно, едра, страдаща от подагра, едва пристъпяше, бедната, с голяма черна чанта през рамо. Скиавето посочи:

- Ето я, дай газ и доближи - гласът му прозвуча като на ловец, видял в тревата хубав охранен пъдпъдък.

Подчиних се, затворих очи, наклоних лице към кормилото, почувствах нещо като удар и чух вик:

- Крадци, помощ!

Хвърлих се надолу безразсъдно. Спрях едва в парка до Каракала. Там се скрихме зад едно дърво, за да изследваме чантата. Беше голяма едновремешна чанта от най-обикновените, при това износена, съдържаше единствено макари с памучни и копринени конци в различни цветове, плюс петстотин лири. Навярно госпожата беше шивачка или плетачка на дантели. Скиавето захвърли чантата в тревата:

- То е като за риба, някой хваща сом, друг - скъсан чехъл... Ние уловихме чехъла. Започваме отново, но сега ти ще дърпаш.

При тези думи ме обзе силно сърцебиене и от страх дъхът ми спря. Все пак седнах мълчаливо зад Скиавето. Подкарахме по Виа дей Трионфи и по-нататък през Пиаца Венеция минахме по Виа дел Маре. Стигнахме кръстовището при Бока делла Верита, той забави и ми посочи:

- Гледай онези двете, бъди готов.

Вдигнах поглед, примрял от страх, и видях две американки, неподвижни пред античния храм, едната по-млада, руса, коленичила на земята, за да снима храма, другата - по-възрастна, я чакаше права, увесила през рамо хубава чанта от крокодилска кожа. Скиавето допълни:

- Разбираме се: майката. - И натисна газта.

Глупаво си повторих: „Майката“, и тутакси почувствах, че ръката ми не се подчинява, беше като от олово. Скиавето забави и ми остана време да видя в лице госпожата, луничава, с червени коси и тъмни очила; в същия миг моторът ме отнесе, без да съм си мръднал пръста, и спря до парапета на Лунготевере. Скиавето попита, без се обръща:

- Браво, би ли ми обяснил какво ти става?

Отвърнах слабохарактерно, че съм се уплашил да не би момичето да ме снима - мършаво извинение. Скиавето вдигна рамене и промърмори укорително:

- Кажи по-скоро, че си се уплашил. Правим още един опит.

Този път той се впусна в голяма обиколка, за да си възвърна доверието в себе си, както се изрази той. Спусна се на Пиаца Венеция, отново се изкачи по Корсо Виторио, мина по моста, накрая пое настървено по нагорнището към Джаниколо³⁰. Стигнахме площада на върха на хълма и той ме накара да сляза, заведе ме в беседката, където ме

почерпи кафе, за да ме успокои. После, докато се качвахме отново на мотора, ми рече:

- Това е усещането, трябва да свикнеш. Сега ще отидем по улиците около Порта Сан Панкрацио. Там живеят само избрани хора, чужденци, професионалисти. С една дума, тук, където и да попаднеш, все е добре.

Наистина малко по-надолу от Портата се спуска тясна стръмна уличка, спокойна, с нацъфтели бели и розови олеандри по тротоарите, стари градини, потънали в бръшлян, а почернелите вили са скрити сред дърветата.

Някъде по средата на пътя се виждаха единствено двама влюбени, разхождаха се бавно в ароматния въздух в сянката на залеза. Навярно бяха чужденци - той висок, слаб, с права кестенява коса; тя руса, нисичка, набита, облечена в бяло, със силни ръце и крака, загорели от слънцето. Бяха се прегърнали през кръста, тя - облегнала глава върху рамото му, вървеше наклонена настрани и носеше чанта, хубава чанта от зелена кожа и бамбук, но не през рамо, а в ръка, увесена небрежно на пръстите и.

- Долу - изсъска Скиавето почти свирепо, - гледай колко се обичат, няма и да се усетят. Това не е чанта, а зряла круша, която ти пада в ръцете. Това е цвете, чака да го откъснеш с два пръста... долу

И той даде газ, а аз, ни жив, ни умрял, се приготвих да дръпна чантата.

Тъкмо стигнахме до тях обаче, откъм другия край на улицата се зададе русо момиченце, което подскачаше по тротоара в кръг. Това стигаше, за да ме накара да се откажа. Моторът продължи до края на улицата и спря зад завоя.

Скиавето беше истински ядосан:

- Ей, ти луд ли си, или се правиш на луд? Чанта, така да се каже, сложена в ръката ти. Драги мой, набий си добре в главата, че да си крадец, се иска смелост, решителност и хладнокръвие. Иначе е по-добре да престанеш и да се разделим.

Накратко, наприказва ми ги всякакви, без да се горещи, но разочарован, отвратен, с достойнство, сериозно - колкото за пример - като ковач, който порицава небрежния си чирак. Вътре в себе си не го упреквах, ала в момента изпитвах едно единствено желание: да се откача веднага, да зарежа занаята на крадец още преди да съм започнал, защото разбрах, че не е за мен. Само дето се срамувах да му го призная така неочаквано, още повече, че аз бях поискал, и той, горкият, се измъчи да ме обучава четири дни по онзи булевард под юнското слънце. Нуждаех се от предлог, от оправдание.

Междувременно казах колко съжалявам и следващия път ще се получи без грешка. Така разгневен, той седна на мотора и без да губи време, ме закара в Трастевере, на Виа Дандоло. В Трастевере имаше празник под дърветата, накичени с цветни лампички; хората се тълпяха около продавачите на дини и на поркета³¹. Скиавето се промъкна между колите, зави наляво за Лунготевере. За да му покажа, че ако не друго, вече не се страхувам, подхвърлих шеговито:

- Хей, да не искаш да направим удар точно пред Реджина Коели³²? Има вероятност да влезем вътре още преди да сме извършили удара.

Той отвърна през зъби:

- Точно така, гледай тази. Ще я спра и ще я питам за пътя. Бъди готов.

Огледах се и видях в нощния мрак как едно момиче с ярката си чанта през рамо крачи напред-назад, сякаш очаква някого. Руса, висока, едра, с прилепнала рокличка на цветя, опъната по убийствените и гърди и мощните бедра, изглеждаше чужденка.

Скиавето спря срещу нея точно в момента, в който тя се обърна към нас, почти напук. Видях пълно лице, тесни очи под каска от щръкнали гъсти руси коси: приличаше малко на прасенце,

но беше приятна. Скиавето попита:

- Госпожице, ще ни кажете ли къде е Понте Систо?

Тя отговори на италиански с твърд чуждестранен акцент:

- Не знам, германка съм.

В това време Скиавето ме дърпаше за ръкава, за да ми напомни за чантата; тогава аз, обзет от неочаквано вдъхновение, се обадих:

- Госпожице, какво правите съвсем сама? Искате ли да ви съпроводим?

Тя ни огледа; направи си, както си пролича, сметката, и отвърна:

- Чаках някого, но не дойде. Ще дойда с вас, но ако отидем на празника в Трастевере, защото той може да е там. Намеря ли го, ще ви оставя. Съгласни?

- Съгласни - отговорих.

Без колебание седна на мотора и се представи:

- Казвам се Труде. Вие двамата как се казвате?

Какво кроеше Скиавето, докато обръщаше мотора и се насочваше към Трастевере, нямам представа, защото той не отвори уста, но мога да си представя. Беше сериозен човек, привързан към занаята; аз го бях засегнал в най-съкровената му същност. Стигнахме в Трастевере, той се залута сред стълпотворението от коли, светлини и хора, които ядяха и пиеха и от време на време питаше ядосано:

- Е, къде искате да ви закарам?

Аз схващах иронията, но Труде - не, тя виждаше в това само приятелство. Беше изгладняла и ожадняла. И понеже аз нямах пари, наложи се Скиавето да плати. Като истинска германка тя пожела първо да опита поркета, хареса и, погълна две филета, ни повече, ни по-малко. После дойде ред на динята - четири резена, достойни да уплашат дори селянин.

Накрая, весела и доволна, предложи да седнем в кръчмата на Виа Сан Франческо в Рипа и да изпием един литър. Седнахме сред доволната тълпа. Хората ядяха и пиеха от хартиени кесии, ние поръчахме литър и Труде се концентрира така добре в действието, че скоро се наложи да поръчаме още един литър. Безсрамна и жестока, тя ту ни даваше да разберем, че е с нас поради липса на нещо по-добро, ту поднасяше Скиавето за лошото му настроение. Вече пияна, с чаша в ръка, му повтаряше:

- Ти не си от Трастевере, тези от Трастевере пият, ядат, веселят се, ухажват жените. Ти си германец.

А Скиавето, намръщен:

- Де да бях. Зарежи ме, Труде, остави ме.

Аз, не знам защо, дали от задоволство, че не станах крадец, подклаждах:

- Труде е права. Ще ни споделиш ли какво ти е?

Така аз и Труде се шегувахме с лошото настроение на Скиавето, когато изведнъж се разнесе крясък:

- Еторе!

Едва успях да се обърна, ала Труде беше се вече смесила с тълпата, увиснала на ръката на тъмнокос младеж по риза. Скиавето веднага стана:

Ей, ела, имам да ти кажа нещо.

Качихме се отново на мотора и отидохме до безлюден кръстопът между четири тъмни пресечки, пълни с боклуци, под стената на Джаниколо. Тук Скиавето слезе, много грижливо подпря мотора до една стена и тогава, неочаквано, без да отрони дума, връхлетя върху мен и започна да ме бие. Аз съм силен, но неговите мускули бяха от желязо, с отскок точно като на професионален боксьор; така че след малко се бях озовал до стената, а той ми нанасяше юмруци в стомаха. Последва шум от стъпки, смях, гласове. Скиавето скочи на мотора и излетя като ракета. Повече не го видях.

НЕ Е МОМЕНТЪТ

Какво е смях, вие няма как да знаете, ако не познавате Паолино, мой приятел от детството. Сега Паолино не го виждам толкова често, именно по причина на смеха му, но не отричам, че от време на време сред толкова сърдити хора и фанатици, които никога не се усмихват, ме обзема носталгия по него. Паолино е момче на моята възраст, дребничък, с ниско чело, сплескан нос, а цялата тежест на лицето е съсредоточена върху челюстта и около устата. Паолино има голяма квадратна челюст, с издадена напред долна част - прилича на лопата на багер, от онези, дето вдигат наведнъж половината баир, затварят се и се завъртат, а после се отварят и изсипват земната маса в камиона, като отведнъж го напълват до половината. А пък устата му е много голяма, от едното до другото ухо, все едно отвор на касичка. Не знам какво има в главата на Паолино, навярно нежна машинка с прищракване за смях, достатъчна е нищо и никаква причина, за да отвори широко уста и да се разчекне от смях. След това Паолино не става сериозен като всички други; смехът продължава да е на лицето му, както небето продължава да е червено след залеза на слънцето: очите му сълзят, устата му остава отворена, лицето е пурпурночервено, пламнало и замаяно. Паолино се смее, както се хранят гладните хора: с ярост, с гняв. И трябва да се каже, че животът му целият е изтъкан от смях, защото той, сещайки се за това или онова събитие от миналото, никога не пропуска да отбележи:

- Помниш ли как се смяхме?

Или:

- Аа, колко се смяхме тогава...

Така, гладен до смърт, си спомня една по една малобройните богати трапези, на които е присъствал през живота си.

Да, не точно тип като Паолино бих поискал да ме придружи вечерта на Бефана³³ на Пиаца Навона³⁴, но намерих само него. Онази вечер отидох на Пиаца Навона, за разлика от повечето, не за да вдигам шум, а с определена цел. Йоле ме беше напуснала без причина, не успях да я намеря нито у тях, нито при фризьора, където беше маникюристка, и понеже все ми се изплъзваше, а знаех, че онази вечер ще отиде на Пиаца Навона, бях решил да я потърся там, да я срещна очи в очи и дори да я засрамя. Да, защото аз не съм като Паолино и се смея само когато наистина има защо, а това рядко ми се случва. За мен животът е нещо сериозно, аз държа на достойнството. С две думи, ако една жена вече не ме обича, нека ми го каже ясно и разбрано, а не да усуква, да ме отбягва и да ме принуждава да я дебна. Затова предупредих Паолино още докато бяхме на Пиаца Дзанардели:

- Знаеш защо тази вечер отивам на Пиаца Навона. Не да вилнея и да вдигам врява. Затова не ме дразни с твоя смях.

- Че кой се смее? - попита той, като вече се смееше със зачервено лице и очи пълни със сълзи.

- Ти, смееш се - отвърнах строго, - зарежи!

Той стана сериозен, но с видимо усилие; така се насочихме към площада.

С пристигането там веднага разбрах грешката си: преди всичко беше безсмислено да търся Йоле в онази тълпа, а освен това доведох и Паолино. Още на първата сергия той поиска да си купи свирка с просташки звук и сламена шапка с тръбичка и помпичка: натиснеш ли я, на върха се надига пружинка. Попитах го раздразнено:

- Какво е това желание да се правиш на палячо?

А той, прививайки се от смях, едва изрече:

- Хей, Бефана е една-единствена през цялата година.

Точно тогава, виж каква случайност, забелязах Йоле пред стрелбището, съвсем близо до централния фонтан. Подканих Паолино:

- Слушай, зарежи смеха.

И се приближих.

Йоле е платинена блондинка, както сега е на мода, с мъртвешко лице, заради бледата пудра, безцветните устни и очите, целите гримирани в черно. Облечена в червено палто, тя се притискаше към един американец, когото бях виждал, някой си Рикардо. Отдавна подозирах, че е главната причина за студенината и. Той беше с късо яке на зелени и черни карета, червенокос, късо подстриган а ла Марлон Брандо и с кожено кепе. Едър младеж, особено в сравнение с мен -аз съм по-скоро дребен и му стигам до гърдите. Но имаше сериозен недостатък: устата му приличаше на безформена рана и докато говореше, пръскаше слюнка право в лицето на събеседника.

Беше прегърнал пушката и заел поза - единият крак напред, лице върху приклада и око във визьора; Йоле, като примерно момиче с предпочитания към силни мъже, му се възхищаваше, докато той стреляше по тенекиена мечка, която тича през тенекиена гора, преследвана от тенекиено куче, и постоянно улучваше в целта толкова точно и бързо, че мечката не успяваше да се прекатури. Отличен стрелец, не споря, но аз имах друга задача, а не да се любувам на неговите умения. Приближих се сериозен и дръпнах Йоле за ръкава:

- Добър вечер. Слушай, трябва да ти кажа две думи.

В това време Паолино съсипа целия ефект от моята сериозност, викайки през смях:

- Йоле, познаваш ли Джиджи? Може ли да ти го представя?

При моите думи тя се обърна, изгледа ме сякаш никога не ме е виждала, нито познавала, и посочи с очи американеца:

- Джиджи, сега не е моментът.

Настоях:

- Трябва да ти говоря.

Знаех, че точно сега е моментът; не го ли уловя, никога повече нямаше да се представи случай. Американецът ни беше чул, обърна се внезапно и през смях повтори:

- Джиджи, сега не е моментът. - После ми връчи пушката: - Опитайте вие, да видим.

Взех пушката и стрелях няколко пъти, без да улуча мечката, защото ръцете ми трепереха от нерви. После захвърлих пушката върху тезгяха и отсякох решително:

- С две думи: ще ме изслушаш, защото трябва да ти говоря. Ела, да вървим - и я хванах за лакътя.

Неучтиво, с вид на обидена грандама, тя се дръпна назад и процеди хладно:

- Сега не е моментът, нали ти казах.

Чувах зад гърба си как Паолино се смее ли смее и повтаря:

- Джиджи, сега не е моментът.

Накратко, взеха ме на подбив. Причерня ми, не бях в състояние да се отделя от Йоле, която сега също стреляше, направих се, че наблюдавам стрелбата: тя не улучи нищо. Американецът, добряк, извади от джоба на якето пакет цигари и ми предложи:

- Цигара?

Отказах:

- Не съм дошъл да пуша, а да разговарям с госпожицата.

А той заплаши шеговито с показалец:

- Да говорите с госпожицата? Сега не е моментът.

В това време Йоле, отегчена да се цели по мечката, отмина към следващия павилион, където мишена беше целулоидна топчица, подскачаща върху водна струя. Започнаха отново да стрелят; и тук американецът улучваше всеки път. А аз, съвсем разстроен, неспособен да се контролирам повече, опитах отново да дръпна Йоле за ръкава, промърморвайки полугласно:

- Само две думи. После ще те оставя и никога повече няма да ме видиш.

Но тя вече, изглежда, го правеше нарочно и ми отговори с вдигане на раменете:

- По-късно. Сега не е моментът, не виждаш ли?

Паолино хвана фразата по-ловко от топка в движение и викна с всичка сила:

- Джиджи, сега не е моментът.

Точно тогава неколцина необуздани гамени, които кръстосват Пиаца Навона, за да вдигат врява и да се задяват с минувачите, ни наобиколиха с крясъци, свирейки с уста. В миг прихванаха фразата на Паолино и я заповтаряха дружно, колкото им глас държи, хванати за ръце в кръг. Така се озовахме в центъра на веселие на откачалки, които крещяха в хор:

- Джиджи, сега не е моментът.

Паолино получи конвулсии от смях и почти се търкаляше по земята; и американецът се смееше; чак Йоле, макар и ядосана, не успя да сдържи усмивката си. Единствен аз, сериозен, мрачен, със скръстени ръце, чаках неподвижен олелията да свърши. Накрая, с викове „Джиджи, сега не е моментът“, хлапаците се подредиха в колона един зад друг, хванати за кръста, и се отдалечиха сред всеобщия протест.

Американецът си погледна часовника и заяви:

- Сега е моментът да хапнем нещо. Елате и вие.

Неохотно ги последвах в близката таверна.

На партера нямаше свободни места: народът седеше нагъсто около масите пред чинии и половинлитрови бутилки. Съдържателят ни посрещна и, забелязал смущението ни, предложи:

- Имам заличка на втория етаж. Там е празничната вечеря на ватманите, но на вас това не ви пречи, нали?

Паолино, вече разгорещен, отвърна:

- Празник на ватманите, нощта на Богоявление? Сега не е моментът.

За момент съдържателят го погледна грозно, после ни поведе по стълбите нагоре към втория етаж.

Залата с нисък таван - стига да вдигнеш ръка и ще го стигнеш - бе изпълнена с гъст дим и миризма на пържено от партера. Около голяма маса във формата на подкова седяха едри мъже на средна възраст - ватманите - и си ядяха празничната социална вечеря. От пръв поглед определих, че са пияни: по масата нямаха чет литровите, половинлитровите и двулитровите бутилки. Съдържателят сложи за нас маса в един ъгъл, поръчахме все тежка храна, римска кухня: спагети, говежда опашка, агнешко, свинско печено. Всъщност поръчаха те, защото на мен от нерви ми прилошаваше и поисках само бульон от цикория. Паолино веднага шумно се изкикоти:

- Бульон от цикория в нощта на Бефана? Но, Джиджи, сега не е моментът.

С една дума: започваха отново.

Няма нищо по-лошо от това едно идиотско изречение да ти се забие в мозъка като гвоздей. Онази фраза „Джиджи, сега не е моментът“ вече ми я повтаряха и тримата при всеки случай: американецът, като истински добряк, без да я разбира, почти с обич; Паолино - с натрупана злост, разчекнал уста от смях; Йоле с раздразнение, почти като да каже: „Кой си ти, съществуваш ли изобщо? Но, Джиджи, сега не е моментът“. Нямаше смисъл да протестирам, защото фразата

се използваше и вместо отговор на моите възражения. Аз например казвах:

- Зарежете това, иначе накрая ще ви фрасна.

А те:

- Ще ни фраснеш? Джиджи, сега не е моментът.

Или започвах абсолютно спокойно:

- Знаете ли какви сте вие?

А те ме прекъсваха:

- Не ни го казвай, Джиджи, сега не е моментът.

Беше наистина изтощително; изкарваха ме от кожата и не ми помагаше дори мълчанието, защото тогава те ме дразнеха така:

- Защо си толкова тъжен и мълчалив? Джиджи, сега не е моментът.

Сервираха ни яденето и те започнаха да се хранят. Аз не докоснах почти нищо, защото, вече споменах, не бях гладен, но те ме подиграваха:

- Джиджи, не си ли гладен? Сега не е моментът.

Междувременно социалната вечеря вървеше към своя край. Един от ватманите, мъжага с червендалесто лице и черни мустаци, стана и вдигна чашата си. От подковата се надигна всеобщ вик: „Тишина“, ние също млъкнахме и ги загледахме. Мъжището държеше чашата в едната си ръка, а в другата лист хартия. Подхвана, бъркайки думите, защото едва обръщаше надебелелия си от изпитото вино език:

- А сега, скъпи приятели, хубави приятели, ви моля да запазите тишина, за да ви прочета едно мое скромно, искрено стихче в чест на празничната вечеря.

Паолино го слушаше със зачервено от смях лице, после изведнъж скочи, без да разберем как:

- Стихче? Но сега не е моментът.

В това време поетът доближаваше листа към очите си, ала при тези думи се изви като пепелянка:

- Хей, ти, на нас ли говориш?

Всъщност точно сега беше моментът вместо да използват проклетата фраза за щяло и нещяло, да замълчат и да преглътнат, защото онези бяха двайсетина, а ние - четирима; онези бяха пияни и в добавка тъпи и естествено не можеше да се очаква, че ще схванат шегата. За жалост обаче американецът, и той вече пиян, скочи в подкрепа на Паолино, викайки като луд:

- За ваше сведение, със сигурност сега не е моментът.

Какво стана после, не е трудно да си представите. Поетът и четирима други от най-силните и най-пияните заплашително се насочиха към нас с крясъци:

- Кои сте вие, бе? Какво искате?

Видях как Паолино полетя на пода заедно със стола, поетът с един замах го помете; другите четирима нападнаха американеца и мен, макар че не се месех. В това време откъм масата във формата на подкова се надигнаха зловещи крясъци:

- Гадняри, какво искат тези гнусни типове? Изхвърлете ги надолу по стълбите!

А Йоле, уплашена, крещеше:

- Помощ, избиват се, помогнете.

От партера на бегом дотичаха келнери, съдържателят, някои авантюристи и се хвърлиха между нас да ни разтървават. Всички около масата на ватманите вече бяха на крака и ревяха:

- Г адняри, гадняри...

На поета му течеше кръв от носа, американецът, застрашителен, нанасяше безогледно крошета; аз се опитвах да се отскубна от двама ватмани, които ми нанасяха удари по главата; а

онзи нещастник Паолино, залостен под масата, продължаваше да крещи:

- Сега не е моментът.

Свърши се с това, че с блъскане, викове и удари и четиримата бяхме изхвърлени от таверната. Намерихме се сред врявата на Пиаца Навона, Йоле сграбчи лакътя на американеца и той хукна направо към Пиаца Дзанардели. Там ги чакаше дългата кола, наполовина зелена, наполовина жълта; те понечиха да се качат. Със смелостта на отчаяните сграбчих ръката на Йоле:

- Достатъчно, стига толкова. Щеш не щеш, трябва да ме изслушаш.

Този път тя се опита да се покаже разумна:

- Джиджи, дай си сметка, сега не е възможно, сега не е... - поколеба се и довърши с гримаса на досада, почти против себе си: - Сега не е моментът.

Американецът, вече в колата, включи мотора. Качи се и тя; американецът се обърна и с шеговит жест на показалеца ми каза за последен път:

- Джиджи, сега не е моментът.

Колата потегли по-мълниеносно от изтребител и ни остави, нас двамата - Паолино и мен -насред пустия площад.

Обърнах се побеснял към Паолино: без да продумам, го сграбчих за яката, а той не спираше да повтаря:

- Сега не е моментът, Джиджи, не е моментът.

С големи усилия минувачите и двама полицаи ни разтърваха. И знаете ли какво каза единият полицай?

- Мислите ли, че в нощта на Бефана е моментът да се биете? Срамота, момчета. А сега изчезвайте.

Така, дори и полицаят, без да си дава сметка, ми се подигра. По дяволите, кога ще настъпи моментът?

НА ЗАДНА СКОРОСТ

В онази далечна утрин, на изпита за правоуправление, инструкторът ме предупреди:

- Тулио, внимавай със задната скорост, тя е слабото ти място...

Уверих го, че ще обърна внимание. На изпита всички задни скорости ми се удадоха добре. Но инструкторът имаше право: задната скорост ми беше слабото място. Всеки път, когато движех на задна, инстинктът ми подсказваше да карам наляво; аз съм левак, лявата ми ръка е по-силна от дясната, така че, както ми каза инструкторът, тялото ми е с нарушено равновесие и клони наляво. Но - вече отбелязах - това е само инстинкт, който аз контролирам много добре в практиката. За пет години да съм сбъркал при задна скорост има-няма два пъти.

Наложи ми се обаче да обмисля отново тази работа със задната скорост една сутрин: както обикновено, карах Фламиния в Университета, тя седеше до мен, мъдра и лицемерна, с хубавото си луничаво лице, скрито от големи очила в черна рамка, и великолепните си червени коси, прибрани със син шал. Бъбрейки доверчиво и простодушно за разни неща, за които през деня рядко ми се отдаваше, и споделих:

- Няма да повярваш, левак съм.

- Ти - левак?

- Да. Ям с лявата ръка, хващам предметите с лявата ръка и пиша с лявата ръка. Но при шофиране е неудобно. Особено на задна скорост. Когато завивам наляво е добре, но когато завивам

надясно или карам направо, е проблем. През цялото време съм с усещането, че трябва да карам наляво и се налага да правя усилие и да се държа под контрол.

Мълчахме известно време, а колата се носеше по Виа Номентана. Неочаквано тя каза:

- Утре, да предположим, леля ми застане зад колата, а ти включваш на задна и вместо надясно, неволно тръгваш наляво и я блъскаш; би било нещастен случай и винаги можеш да кажеш, че понеже си левак, не си виновен.

Подскочих от тези думи, те съживиха под нова форма старата ми фиксидея:

- Шегуваш се, нали?

А тя:

- Не ставай глупав, въобще не се шегувам. През цялото време ме уверяваш колко си влюбен в мен. Е, добре, дай ми доказателство за това, използвай тази задна скорост.

Не знам защо, въпреки че вътрешно изключвах възможността да и дам подобно доказателство за любовта си, темата ме привлече вероятно защото толкова компрометиращ разговор представляваше доказателство за нашата интимност, на която тогава все още не вярвах. Отвърнах спокойно:

- И дума да не става. Би било престъпление. Аз да не съм убиец.

Тя повдигна рамене:

- Колко си старомоден. И защо да е престъпление? Какво прави личност като нея на белия свят? Дори да е уникална, изчезне ли тя, просто изчезва един природен феномен.

- Какъв феномен?

- Човек без качества, без нито едно качество. Несериозна личност. Нима е престъпление да премахнеш от света подобно същество?

- А ти защо си толкова ядосана на леля си?

- Именно защото е човек без качества, недостойна да живее.

Стигнахме до Университета. Отворих вратата и и обещах:

- Е, пак ще поговорим. Сега слизай.

Тя слезе, без да отрони дума, но, слизайки, докосна устните ми с целувка, както правеше винаги. Гледах я как се отдалечава, после направих полукръг и се върнах във вилата на Номентана.

Докато ми говореше за леля си, най-много ме ядосваше усещането, че в известен смисъл има право. Лелята наистина беше феномен, както се изразяваше Фламиния, именно човек без никакви качества, освен ако за качества не се приемеха някои от нейните по-малко лоши и не толкова досадни недостатъци. Принцеса Лина, така се казваше лелята, беше същинска харпия. Невъзможно бе да се допусне, че някога е била млада: под шейсетте, но при нейния неугледен вид не пречеше да и се дадат и седемдесет. Винаги носеше издути кожени палта, много скъпи, а самата тя приличаше на скелет, станал от ковчег, толкова кльощава беше. С главичка на птиче, а на лицето си имаше още едно лице - нарисувано: първо белило, върху него много черен грим около огромните очи, много розов руж върху мършавите бузи, много кърваво червило върху тънките устни. Ако от тялото минем към душата, нещата няма да изглеждат по-добре: глупава, със злобната натрапчива глупост на кокошка, беше също и проклета, лошотията и произтичаше от егоизма на старостта: подозрение, злост, дребнавост, скъперничество, безсърдечност. Привлече ме идеята да бъда шофьор на самотна възрастна благородна дама, но щом я видях да идва насреща ми в полутъмното атрио на вилата и я чух да казва с пискливия си сврачешки глас „Закъсняхте с половин час. Започва зле: не сте точен“, почти се изплаших и започнах да си мисля за някакво извинение, за да се оттегля. Точно тогава вдигнах очи и видях Фламиния да слиза бавно по витата стълба. С една дума, приех.

После съжалявах.

Месец по-късно, една вечер тъкмо бях заспал в стаята си, чух вратата да се отваря рязко, а в мрака нещо тромаво и тежко падна върху мен с необуздано насилие. От силния удар в стомаха дъхът ми спря. Разнесе се задавен смях и тихо говорене. Беше Фламиния. Същия следобед в колата се бе оставила да я целуна или по-точно със своето лицемерно и упорито кокетничене ме принуди да я целуна. Не очаквах всичко да се случи толкова бързо. След като Фламиния си тръгна, прецених положението, в което бях попаднал: обвързан чрез невъзможна любов с червенокоса благородничка, неизвестно защо ненавиждаща леля си до степен да я смята недостойна да живее;

аз, шофьор на същата тази леля, надъхан от Фламиния, с всеки изминал ден изпитвах все по-голяма омраза към старата дама. Впрочем от оная нощ започна твърде объркан период. И днес си го спомням като време, което не принадлежи истински към живота ми. Винаги съм бил и съм мъж без бръмбари в главата, стабилен и подреден. Дните ми бяха изцяло заети от лелята, а понеже тя нямаше какво да прави, се забавляваше да тормози персонала с хиляди фантасмагорични изисквания. Нощите ми, или поне част от тях, бяха за племенницата. Тя пък, въпреки учения си вид на очилата студентка, имаше дявол под кожата. Не спях достатъчно, само по пет-шест часа, постоянно ми се спеше и се чувствах уморен. И в тази умора, като в пиянство от нов тип, усещах как характерът ми се стопява, или по-точно се превръща в друг, в такъв, какъвто го искаше Фламиния. В моменти на нежност тя хвалеше моята разсъдливо ст и здравия ми разум на човек от народа - така се изразяваше. И действително, в миналото аз притежавах тези качества. Но колкото повече време минаваше, толкова повече заприличвах на нея, а у нея от разсъдливост и от здрав разум нямаше и помен. Говореше за убийството на леля си като за най-нормалното нещо на света. До степен, че, както споменах, вече допусках да обсъждаме въпроса

- нещо, което преди решително отхвърлях. А да приемеш подобен разговор при тези условия, в някакъв смисъл означаваше почти да приемеш факта.

Така изминаха два месеца. Положението не се променяше, но през цялото време чувствах, че двамата с Фламиния ще провалим в един или друг смисъл всичко: аз - като се уволня и си тръгна от тази омагьосана къща; тя - като ме принуди по някакъв начин да изпълня желанието и.

Един ден в столовата полирах чашите, защото, освен шофьор, бях и сервитьор. Чух да звъни вътрешният телефон. Беше принцесата - нареди ми да се кача веднага при нея на втория етаж: трябвало да ми говори. Отидох и я заварих както обикновено с кожено палто в гостната, пред малка масичка, където бе подреден пасианс. Беше кратка:

- Тулио, извиках Ви, за да Ви съобщя, че трябва да се считате за уволнен.

Останах с отворена уста.

- Защо?

- Вчера сте били в Албано с племенницата ми.

- Да, тя искаше да подиша чист въздух...

- Моята племенница ми каза, че сте се опитали да я целунете в гората на Албано.

- Госпожицата е казала това?

- Да, искате ли да я повикам и да Ви го повтори?

Останах без думи, толкова бях объркан. Тя продължи:

- При това положение, разбирате, изключено е да продължавам да ви държа в дома си. Давам ви срок от осем дни да си отидете.

Поклоних се, заеквайки:

- Да, Ваше Превъзходителство... - и излязох напълно смаян.

Случи се непредвидимото: не аз напусках, а Фламиния изненадващо бе предизвикала уволнението ми, притискайки ме до стената. Да, защото при мисълта да не виждам Фламиния, осъзнах, че вече е станала част от мен и в известна степен бях узрял, бях готов да направя каквото тя поиска. Странно е да се каже, но през цялото време усещах, че Фламиния бе успяла, необяснимо как, да свърже в душата ми представата за лошо с представата за дълг, а за добро -със схващането за удоволствие. Не би ми правило удоволствие да изпълнявам прищевките на Фламиния; но чувствах задължение да го направя. През онази нощ тя започна да се смее:

- Уволнен. Не го очакваше, ей? Уволнен на два крака.

Попитах я:

- Да допуснем, че направя... е, извърша онова нещо. Какво ще правиш после?

Тя откликна весело:

- Първо, голямо пътуване с кола. Шофьорът ще бъдеш ти. После ще се види.

Накратко - същинска бъркотия от инфантилност и перверзия. А дали пък през цялото време дълбоко-дълбоко не се шегуваше? Но си дадох сметка за това много по-късно: в онзи момент и двамата го правехме сериозно.

Ала стига за това. Минаха два дни, след шест дни трябваше да си тръгна. Тя предложи:

- Да направим опит, така ще свикнеш с мисълта.

Отвърнах гневен:

- Не, никакъв опит. Утре отиваме на екскурзия и утре ще се случи.

На следващия ден, според уговорката, тримата тръгнахме на разходка към Лаго ди Вико. Беше хубаво януарско време, приличаше на април, полето беше зелено, мимозите цъфтяха, слънцето грееше в ясното небе. Вече всичко беше набелязано, а аз чувствах, че на мястото на съвестта си имам нещо твърдо, глухо и плътно - нито говори, нито мърда. Действах като машина. Сред нещата, вменени на тази машина, беше предвидена грешката на задна скорост: трябваше да се случи в даден момент на дадено място. Аз карах, карах и карах, възхищавах се на Фламиния, която на седалката зад мен говореше на леля си за това-онова; лелята мълчеше, загърната в кожено палто, с крака, увити в одеяло. Стигнахме до Лаго ди Вико. Поех по нагорнището към върха, откъдето се открива панорамен изглед към езерото - красиво, ала съвсем самотно, без къщи, нищо друго, освен сините води сред голи била и ниски брегове, покрити с тръстики. Стигнахме върха и Фламиния, както бе уговорено, каза, че те двете ще слязат да се порадват на панорамата. В това време аз щях да обърна колата, готова за връщане. Бях много спокоен, не ми минаваше никаква мисъл, действах като автомат. Видях как Фламиния доведе леля си до ръба на дерето. Пресметнах, че ако я ударя силно с багажника, с дере или без дере, каквато беше слаба, щях да я убия във всеки случай. Включих задна скорост, натиснах клаксона: това беше сигналът. В същото време Фламиния възкликна:

- Оо, какво красиво цвете - и премина с бърза стъпка надясно зад колата, оставяйки лелята сама.

Аз отпуснах съединителя и настъпих газта.

Колата тръгна силно назад и после чух писък. Най-напред през стъклото видях изписаното лице на лелята: взираше се в мен с опулени очи. Натиснах спирачката и слязох. Фламиния беше като коленичила вдясно на пътеката до голяма камара наскоро дялани камъни. Непонятно как бях направил правилното движение за задна скорост - тоест надясно, а не наляво, както беше уговорено. И така бях ударил със сила Фламиния в момента, когато се бе навела да откъсне цветето; ударът я бе захвърлил към каменните блокове със слепоочието върху един остър ръб. Когато я обърнах, падна неподвижна на земята и видях, че е мъртва.

По-късно се връщах мислено безброй пъти към този момент и си дадох сметка, че моята грешка всъщност не беше грешка. Това завиване надясно, а не наляво, според уговорката, е било продиктувано от съвестта ми: тя се е бунтувала срещу престъплението и в известен смисъл е поискала да накажа тази, която ми го внуши. Ала беше ли наистина справедливо? Когато излязох от затвора, след като беше доказано, че Фламиния сама е застанала под колелата, пожелах да посетя лелята: исках да видя отново мястото на моята голяма любов. Ето я зад дърветата старата тъжна вила на Виа Номентана; ето просторната градина, която никога не ми беше изглеждала толкова запусната; ето атриото в полусянка, с килимите и мебелите и всичко друго.

Лелята ме прие с думите:

- Как се одързостявате да дойдете тук? - но после се отпусна да говори за какво ли не, най-вече за здравето си и за болестите си, без нито дума на скръб по бедната Фламиния.

Като я гледах толкова стара, толкова изписана, по-скоро с вид на мумия, отколкото на жив човек, не се стърпях да се запитам за пореден път: „Моята съвест ме накара да накажа Фламиния. Но не беше ли по-добре тя да живее, а да умре тази тук?“ В заключение казах на лелята, че искам да си сменя занаята и да стана сервитьор. Тя ме посъветва:

Бъдете внимателен, Тулио, слабото Ви място е сервирането на масата. Левак сте и винаги държите подноса така, сякаш искате да изсипете соса върху гостите.

Така и тя, като инструктора, ми напомни за моето слабо място. Но животът не се повтаря. Бях доволен, че отсега нататък ще имам работа с подноси и сосове, а не с жена, която иска да и докажа любовта си, като извърша престъпление.

ЕХ, ЖЕНИТЕ!

Ерминио, мой братовчед от Витербо, дойде в Рим за първи път и искаше да види всичко и всички. Една вечер му предложих да отидем на кино. Бяхме на Пиаца Мастаи, приближих се до вестникарската будка с намерение да купя вестник, та да видя какви прожекции има. Фиамета, вестникарката, затваряше и си тръгваше, но заради мен издърпа вестник от един пакет и ми го подаде с предупреждението:

- Ако го прегледаш набързо, няма да ти искам пари, ще си го взема обратно.

Отворих вестника и казах на Ерминио:

- Май няма много за гледане - но веднага забелязах, че той не ме слуша, а гледа Фиамета.

Виждали ли сте Фиамета? Ако не сте я виждали, вървете на Пиаца Мастаи и ще видите голяма будка, по-скоро павилион, отрупан с вестници и списания; сред всички тези вестници и списания има мъничък отвор и вътре в него - лице на жена с много красив овал, заобиколен от руси къдрици, небесносини очи, миниатюрно носле и розови закачливи устни. Прилича на лице на кукла, от онези, дето въртят очи, показват зъбки и казват „тати“ и „мама“. Това е лицето на Фиамета. Най-често е наведено над някое илюстровано списание. Тъй като прекарваше по цял ден сред списания и вестници, беше придобила лошия навик да чете. Поискайте и списание, което не и е под ръка, а е окачено отвън, тя ще излезе подобно на Буратино от своята къщичка - с задницата напред - и тогава ще се учудите как е възможно цялата тази божествена грация да стои свита на стол в будката, между пакетите с печатна хартия. Защото Фиамета е добре сложена, точно като хубава кукла, изваяна съвършено от всички страни - ръце, рамене, бедра, крака и така нататък, и така нататък. Рядка хубост. Фиамета - кой не я познава? И кой не знае, че от години е сгодена за Еторе, бармана от кафенето на Пиаца Мастаи, който от мястото си зад тезгяха може да я наглежда по всяко време на деня. Всички го знаят, в действителност всички, освен един - Ерминио, но той не беше нито от квартала, нито от Рим, а от Витербо.

Да спрем дотук. Като видях, че не ме слуша, а гледа Фиамета с мерак, ясно изписан на лицето, процедих:

- Фиамета, представям ти моя братовчед Ерминио.

В това време Фиамета трупаше вестниците в будката, но излезе да подаде ръка на Ерминио, отправи му ослепителна усмивка и в същото време му хвърли нежен поглед с големите си сини очи: женска кокетност, която Фиамета раздаваше щедро на всички и отдавна вече никой не обръщаше внимание на това. Но Ерминио не го знаеше и веднага пламна, прочетох го по смутеното му лице. Фиамета затвори будката и се наведе да вдигне от земята голям пакет списания, завързан с канап. Ерминио с готовност предложи:

- Ако искате, ще го нося.

Отново усмивка от Фиамета, отново поглед:

- Благодаря, но аз живея далеч.

А той:

- Но моля ви, за мен е удоволствие.

Фиамета хвърли колеблив поглед към бара в дъното на площада, където през витрината се виждаше атлетичната фигура на Еторе, прав зад тезгяха, и после прие.

- Е, добре, благодаря.

В този момент се намесих аз:

- А киното?

Ерминио побърза да отговори:

- Алесандро, ще се видим утре; на кино ще отидем друг ден.

Тръгнаха: тя висока, той нисък; тя изправена и малко скована, истинска кукла, той целият обърнат към нея, сякаш танцува тарантела. Искаше ми се да му извикам:

- Карай бавно, не се горещи твърде, Фиамета е сгодена, скоро ще се жени.

Помислих си обаче, че си е тяхна работа, вдигнах рамене, пресякох площада и влязох в бара. Еторе работеше с ръчките на кафе машината. Имаше мустакато, мрачно лице, а заешката устна му придаваше заплашителен израз. Попита ме:

- Кой е онзи тип, който тръгна с Фиамета?

Отвърнах бързо:

- Нищо, нищо, мой братовчед от Витербо, утре сутрин си заминава.

Еторе дръпна ръчките надолу с мускулестите си ръце и подхвърли:

- Фиамета винаги се доверява на кучета и свини. Не го казвам по адрес на братовчед ти, но е време да престане.

Живея сам с майка си на Виа дела Лунгарина в две стаи и кухня. За Ерминио приспособихме миндер в кухнята. За да си влезе, налагаше се да мине през моята стая. През онази нощ го чаках до късно да се върне. Накрая проклех в себе си братовчедите от Витербо и се отдадох на съня.

Някой ме събуди с гръм и трясък, като ме дърпаше за ръката. По навик погледнах будилника на нощното шкафче: показваше пет. Скочих и се надигнах в леглото:

- Какво има?

Седнал на края на леглото, Ерминио ми се усмихваше по начин, който ми се видя сърцераздирателен. Възроптах:

- Ти какво, луд ли си да ме будиш по това време?

А той:

- Събудих те, за да ти кажа нещо много важно.

- И какво е това важно нещо?

- Нещо наистина важно: ще се женя за Фиамета.

Скочих още веднъж в леглото и рекох:

- Ехей, ти да не си пиян?

- Не съм пил. Вчера вечерта Фиамета и аз прекарахме заедно няколко часа и накрая осъзнах, че точно тя е жената за мен; затова я попитах ще ми стане ли жена, и тя прие.

- Прие ли?

- Да, всъщност все едно, че прие.

- Но тя е сгодена за Еторе, бармана, не ти ли каза?

- Каза ми, но аз и доказах, че той не е мъж за нея, и тогава тя ми поиска малко време, за да се реши да скъса с него.

Гледах го слисан. Имах чувството, че още спя и сънувам. Той продължи спокоен: било любов от пръв поглед; той и Фиамета били създадени един за друг; имали едни и същи вкусове дори относно селото, което тя обича и където той ще я заведе да живее, щом се оженят. Накрая заключи:

- Е, оставям те. Обикалях цяла нощ. От радост не ми се спеше, но сега ми е уморено.

И стана от леглото, зарязвайки ме, преди още да съм сигурен, че наистина съм буден.

На сутринта отидох направо на Пиаца Мастаи. Отдалеч видях в будката наведената руса глава

на Фиамета: както обикновено, четеше. Надникнах, подадох пари за вестник и попитах:

- Е, ще ядем ли скоро бонбони?

Тя вдигна глава и ми се усмихна:

- Не много скоро, след четири месеца.

- Това е нищо. Радвам се, наистина се радвам. За едно съжалявам, че ще напуснеш Рим и ще ни забравиш, нас, бедните обитатели на Трастевере.

Тя опули очи:

- Да напусна Рим? Защо?

- Ами той живее във Витербо.

- Кой той?

- Братовчед ми Ерминио.

- И какво общо има Ерминио?

Долових възникналото недоразумение и обясних. Тя ме изслуша.

- Братовчед ти е луд. Вярно, снощи бяхме заедно; вярно, накрая като истински луд той ми предложи да се омъжа за него. Но му казах, че съм сгодена и въобще да не разчита, дори само защото трябва да живея на село.

- Но по неговите думи ти харесваш животът на село.

- Няма такова нещо.

Оказа се, че нищо не е вярно. Накрая Фиамета отбеляза:

- Сега, като премисля, на раздяла той попита: „Мога ли да разчитам, че ще избереш между Еторе и мен“, аз, след като бях останала без дъх да му обяснявам, само вдигнах мълчаливо рамене, защото място за такъв избор няма. Възможно е да е взел мълчанието ми за съгласие.

- Сигурно си му дала потвърждение не само с мълчание, но и с уста и очи, като имам пред вид усмивките и погледите, които раздаваш. Защо си такава кокетка?

- Любезна съм, не съм кокетка.

След онази сутрин нещата продължиха по същия начин. Ерминио виждаше Фиамета и после ме информираше, че вече всичко е решено и тя само се колебае по какъв начин да скъса с Еторе. Пред мен обаче Фиамета отричаше нещо от това да е истина и ме уверяваше, че Ерминио говори от нейно име неща, които тя дори не е сънувала, и че той бърка учтивостта с любов. Еторе, от своя страна, ни се заканваше, че ще устрои касапница. Междувременно чичо ме прати с камиона за Терни да карам тухли. Една сутрин казах на Ерминио:

- Всяка хубава игра трае кратко. Днес заминавам. Сега ще дойдеш на Пиаца Мастаи в бара и там ще се обясниш с Еторе и Фиамета.

Той отвърна:

- Не искам нищо друго.

Отидохме на Пиаца Мастаи, извиках Фиамета да излезе от будката и я хванах за ръка, хванах и Ерминио и така влязохме в бара. Казах:

- Еторе, ето ги двамата годеници.

Беше ранна утрин и в бара нямаше никого. Еторе веднага се изстреля иззад тезгяха и възкликна:

- Ехей, без шеги, какви годеници?

- Да седнем - предложих аз спокойно. - Нека сега да проведем малък разпит. Ти, Ерминио, ще повториш какво ти е казала Фиамета снощи!

Той безцеремонно рече:

- Ще избере между мен и Еторе, ние знаем кой ще бъде и поиска само малко време.

- А ти, Фиамета, какво имаш да кажеш?

- Казах му точно обратното: няма на какво да се надява.

- Да, но ми го каза по определен начин, все едно ми внушаваше да се надявам.

- Нищо подобно.

Тогава се намеси Еторе, заплашителен, приличен на глиган с неговата заешка устна, повдигната над белите зъби; стоеше прав, с ръце на кръста. Приближи се плътно до Ерминио, сложи свития си юмрук с размери на детска главичка под носа му, завъртя го, сякаш му предлага добре да го подуши и посочи:

- Изборът, ето го тук: между този юмрук и връщането ти във Витербо. А сега си тръгвай...

- Но аз...

- Махай се, нещастнико, иначе, макар че си братовчед на Алесандро, а той ми е приятел...

Излязохме от бара. Ерминио потри ръце:

- Добре съм. Видя ли как ме гледа? И как ми се усмихна? Усещам го, сигурен съм, достатъчно е да бъда по-настоятелен и ще победя. Ех, жените: ти не ги познаваш, както ги познавам аз.

Прекъснах го:

- Слушай, защо не дойдеш с мен в Терни. Ще си направим екскурзията, ще ни бъде весело.

- За бога, точно сега, когато тя е готова да се реши. Трябва да остана, желязото се кове, докато е горещо.

Накратко, същия следобед заминах сам. Отсъствах три дни и се върнах вечерта на четвъртия. Случайно се отбих на Пиаца Мастаи и видях, че Фиамета прибира всичко в будката, за да затвори, както всеки ден по това време. Приближих се, а тя веднага започна:

- Съжалявам за Ерминио, но той направо си го търсеше.

- Какво се случи?

- Как, не знаеш ли? Еторе и той се сбиха вчера сутринта. За късмет там бяха момчетата от съседния гараж да ги разтърват. Но пак му удари един юмрук и после окото на Ерминио остана затворено и съвсем черно наоколо.

- Вината е в теб и твоята кокетност.

- Вината е негова, защото е толкова вироглав. И знаеш ли какво ми каза? Имаш адреса ми във Витербо. Щом се решиш, съобщи ми, може с телеграма.

- Ее, любовта е измамна.

- Точно така.

Няколко месеца след тази случка в църквата „Сан Паскуале Байлоне“ най-после се състоя сватбата. След церемонията щяхме да се срещнем за сватбения обяд в една таверна наблизо, на Виа дела Лунгарина. На излизане от църквата избързах заедно с други поканени, защото валеше. Изведнъж чух да ме викат:

- Алесандро?

Обърнах се. Ерминио ми правеше знак от една пресечка:

- Бях в църквата, почти до олтара, проследих цялата церемония.

- Хубава служба, нали?

- Знаеш ли? Тя ме видя, макар че се бях скрил зад една колона. И точно миг преди да каже „да“ пред свещеника, се обърна и ми се усмихна. Ех, жените. Чуй какво ще ти кажа: тя се омъжва мимо волята си и ако искам, след време бих могъл дори...

Не му позволих да довърши:

- В любовта важно е чувството. Зарежи. Ти имаш твоето чувство. Какво остава за Еторе? Привидното.

Той, убеден:

- Вярно е. Но същото е, когато се каже: жените.

- Е, да, жените.

ЩЕ СЕ УБИЯ

В неделя сутрин спях дълбоко, с онази ненаситност на човек, който през другите дни от седмицата става в шест. Усетих да ми разтърсват ръката, но не силно, сякаш някой бе изпаднал в сърдечна слабост. Отворих очи и видях Ремо, седнал на другия край на леглото; Ремо беше приятел и колега от сервиза, където работех и аз. Ядосах се:

- Ей, колко е часът? Защо ме будиш?

Той отвори уста, но си замълча с отворена уста, като умряла риба. Накрая произнесе:

- Часът е осем.

- И ти ме будиш в осем часа сутринта в неделя? Би ли ми обяснил поне какво е станало?

С едва чут глас изрече:

- Фауста ме напусна.

Познавах Фауста, дребна брюнетка, миличка, признавам, но нищо повече. Бяха се разделяли и събирали десетина пъти от времето на годежа. Бях силно засегнат:

- И ти ме събуди заради това. Остави ме да спя - обърнах се с лице към стената и направих движение да се увия в чаршафите.

Но той отново ме разтърси:

- Не, този път е наистина. Дойдох при теб като при найдобрия си приятел. Моля те да бъдеш с мен и да не ме оставяш, иначе не знам какво съм способен да направя.

Седнах в леглото и попитах уморено:

- И какво ще направиш?

А той:

- Ако не си до мен, чувствам, че ще се самоубия.

Сънят ми вече бе прекъснат, трябваше да се примиря. Попитах го как стана. Предната вечер в градините на Пиаца дела Либерта Фауста му казала съвсем ясно, че не го обича повече, че годежът им е безнадежден, защото и двамата нямат пари и най-добре е да се разделят. Разказваше с нисък, замечтан, приглушен глас. Внезапно започна да плаче, продължаваше да говори, а сълзите му се стичаха в устата, замъгляваха думите и той правеше гримаса, наподобяваща маската Ла Бока дела Верита³⁵. Завършвайки, ме сграбчи за ръката, този път силно:

- Не ме оставяй, Тулио, не ме оставяй сам дори и за миг, иначе, честна дума, ще се самоубия.

Примирих се:

- Е, добре. Няма да те оставя. Днес е неделя и през целия този свят ден ще бъдем заедно. Седни там, аз ще се облека, ще се избръсна, после майка ще ни направи кафе и ще видим какво ще правим.

Ремо седна в ъгъла, аз станах, измих се и започнах да се бръсна. Гледаше ме с широко отворени очи и от време на време напомняше:

- Тулио, обичам Фауста, ако не успея да си я върна, ще се убия.

- Спокойно - отвръщах аз. - Не е стъкло да се счупи; Рим не е построен за един ден, спокойно.

Избръснах се, отидохме в кухнята и мама, милата, докато поднасяше кафето, попита Ремо:

- Как е Фаустина?

При това име той подскочи на стола и изстена. Обадих се припряно:

- Добре е, само че го напусна.

Майка ми изкоментира:

- Не е беда. Една изгубена, сто намерени.

Тогава Ремо извика:

- Не говорете така, госпожо, не го казвайте! - отново заплака и заповтаря, че ще се убие.

Аз имах среща с Мирела, годеницата ми, към десет часа, да ходим заедно в Кастелфузано с мотора. Предложих на Ремо:

- Ще дойдеш с нас, на мотора има място и за тримата. Сега да вървим да се поразтъпчем, ще ти се отрази добре.

Излязохме и тръгнахме от Пиаца Пишинула, където живея, към Тибър, срещу Понте Рото. Вървяхме покрай парапета на реката и аз му говорех за това-онова с цел да го разсея. Ала напразно. Не знам как в един момент подхвърлих:

- Спомняш ли си това място? Преди няколко дни тук спасиха младеж, който не можеше да плува.

Да не бях го казвал. През цялото време Ремо мълчеше с мрачен израз на лицето, но при тези мои думи изведнъж се втурна към парапета и понечи да се хвърли долу, съвсем сериозно, като викаше:

- Ще се хвърля, ще се убия, ще се хвърля.

В последния момент го сграбчих за ръката; двама минувачи ми помогнаха да го издърпам настрана от парапета, за който се държеше. Повтаряше:

- Ще се убия, ще се убия.

Най-после се остави да го отдалечим. На минувачите обясних, че не е нищо, само нервна криза; после го хванах здраво под ръка, като го уговарях:

- Хайде, да отидем да вземем мотор, а ти не прави глупости.

Отидох да взема мотор от един, който ги даваше под наем и беше наблизо, на Виколо дел Чинкуе. Продължавах да държа Ремо под ръка. Качихме се на мотора и с голяма скорост отидохме на Виа дей Серпенти, където живееше Мирела. Щом ни отвори вратата и се появи на прага с хубавата си нова рокля, весела и безгрижна, Мирела естествено се провикна:

- Ремо? Как така? А Фауста? Днес не си ли с Фауста?

Да бяхте видели Ремо! При този толкова невинен въпрос нахлу в гостната срещу входа, наведе се през отворения прозорец и тръгна да се хвърля с вик:

- Ще се хвърля, ще се убия, ще се хвърля.

Дълго се мъчихме да го откъснем от прозореца - Мирела, сестра и и аз. Накрая той се строполи на дивана, изтощен, докато Мирела, жестока като всички жени, му рече:

- Сега се сещам: снощи Фауста ми телефонира, че те е оставила. Извини ме, бях забравила.

Достатъчно по въпроса.

Тримата се качихме на мотора: аз карах, Мирела зад мен, Ремо последен, зад Мирела. Карахме по Виа дей Трионфи, после поехме по Виа Кристофоро Коломбо. Някъде из ЕУР, сред огромните сгради с колони, Мирела, която не искаше да се откаже от удоволствието да дразни Ремо, се обърна към него:

- Помниш ли, Ремо, онази вечер, когато бяхме тук с Фауста и разглеждахме роботите на изложбата, колко беше забавно?

Той:

- Защо ми го напомняш, не ми го споменавай, не говори.

- Помня, защото беше хубава вечер. Фауста беше толкова весела.

Той внезапно отсече:

- Няма да дойда в Кастелфузано, слизам тук, оставете ме да сляза.

Карах бързо, а той спусна единия си крак на земята - нещо опасно при висока скорост - без малко да се преобърнем. Ремо слезе и хукна към колонадите. Аз също слязох, докато Мирела се превиваше от смях. Настигнах го и го хванах. Сборичкахме се, той се остави да го съборя на тревата, стенейки:

- Фауста, искам Фауста или ще се убия.

- Наистина си откачил, ела тук.

Върнахме се при мотора и аз упрекнах Мирела:

- А ти зарежи тази игра, остави.

После продължихме пътя си.

Летяхме по Виа Кристофоро Коломбо, широка, огряна от слънце, пълна с коли от всякакъв вид; сравнително бързо стигнахме до мястото, където започва спускане и в далечината се вижда тъмната лента на боровата гора на Кастелфузано. И изведнъж Мирела извика:

- Ох, хапе ме.

Ударих рязко спирачки и се обърнах. Мирела се смееше ли смееше, а после обясни:

- Ухапа ме силно по рамото, ще ми остане белег.

Попитах покрусения Ремо, застанал със сведена глава:

- Хей, какво ти става?

А той:

- Извинявам се, но мислех за Фауста и ми се искаше да си захапя ръката, но понеже се държах на седалката, против волята си ухапах Мирела. Извини ме, Мирела.

Този път и аз се смях.

- Сега стига, никакво хапане, ясно? - предупредих го и подкарах отново мотора.

Ето ни в Кастелфузано. Беше първият хубав пролетен ден, слънцето огряваше цялата борова гора и околните поляни, покрити с млада, изумрудено зелена трева и сенки под дърветата. Приличаше на празен театър: многобройни алеи навлизаха в дълбочина, заобикаляйки големите петна от средиземноморски храсти и мамеха навътре. Отидохме до морето: то блестеше, прекалено синьо, някак фалшиво, под пищното слънце. Направих кръг по крайбрежната улица, а зад мен Мирела почна да си тананика и да дразни Ремо:

- Морето е толкова синьо, както когато беше ти.

При тази песничка, изпълнена с намеци, Ремо изпъшка и се провикна:

- Не мога повече: Фауста, Фауста.

Карах бавно покрай хотелите.

- Мирела, зарежи това, помолих те.

Тя отвърна невинно:

- Какво толкова? Запях стара песничка, снощи я слушах по радиото. И да пея ли не може?

Да спрем дотук.

Отидохме в боровата гора, избрахме хубаво място: малка полянка сред боровете, покрита с мека зелена трева, и се изтегнахме на слънце да хапнем. Разопаковахме обяда, Мирела подаде сандвич на Ремо:

- Хайде, яж. Обещавам утре да те запозная с едно момиче, сто пъти по-добро от Фауста. Обича те от дълго време, без да знаеш.

Той взе сандвича:

- Не е възможно да е по-добра от Фауста.

Мирела вдигна рамене:

- Е, какво толкова си мислиш за Фауста? Преди всичко, краката и са криви. Освен това лицето и е без брадичка и без чело, само очи и уста.

Преди да захапе сандвича, той отвърна:

- На мен ми харесва, баста.

Започнахме да се храним, но Ремо не ядеше - приближаваше закуската до устата си и вперваше тревожен поглед неподвижно, бог знае накъде. Внезапно захвърли сандвича и започна да се търкаля по земята с мучене:

- Фауста, Фауста.

Направих знак на Мирела в смисъл: „Остави го, нужен му е отдушник.“ Той продължи да се търкаля още малко, после хвана със зъби едно доста здраво растение и го изтръгна с корена и пръстта, после го изплю. Накрая рухна с лице върху тревата и ръце около главата и остана така, мъртвешки неподвижен. Ние продължихме да ядем с апетит.

Свършихме с яденето, ние с Мирела се разходихме по полянката сред високите пинии, леко поклащани от вятъра. Ремо продължаваше да лежи неподвижен с лице към земята. После двамата се изтегнахме отново и си говорихме за разни неща, както правят сгодените, а Ремо не мърдаше. Аз лежах апатично и Мирела отпусна глава върху коленете ми; гледах как шават върховете на дърветата, леко поклащани от вятъра и постепенно задрямах; мисля, че и Мирела се унесе. Спали сме може би около час. Когато се събудихме, Ремо все още беше в същото положение, неподвижен, по очи. На висок глас обявих, че е време да се връщаме в Рим, но Ремо не помръдна. Приближих се, двамата с Мирела го хванахме под мишниците и с голямо усилие успяхме да го вдигнем на крака, ала той се клатеше насам-натам като парцалена кукла и с едва чут глас зовеше Фауста. С две думи, добре или зле, тримата се качихме на мотора и потеглихме обратно.

Този път по Виа Кристофоро Коломбо Ремо не прояви своенравие: беше се разтоварил. В ЕУР Мирела предложи да пием кафе в бара под колоните и слязохме от мотора. Докато чакахме еспресото, Ремо неочаквано каза:

- Мирела, направи ми услуга, телефонирай на Фауста и и кажи, че искам да я видя.

Мирела отвърна:

- Ако искаш само това - и отиде направо в телефонната кабина.

Излезе след малко толкова радостна, че за момент неспокойното лице на Ремо се озари от надежда.

- Дори да умира, не иска да те вижда, така каза.

След тези думи Ремо сграбчи от масата гарафа с вода и я хвърли на пода, откъдето на всички страни полетяха парчета стъкло и пръски вода. Вложих цялото си умение да успокоя бармана, който с крясъци се нахвърли да бие Ремо:

- Ти луд ли си, бе? Кой ще плати гарафата?

Ремо извади парите за трите кафета и гарафата и се отправи с нас към мотора. Но преди да седне, ни хвана двамата за раменете с думите:

- Бъдете с мен, за бога, иначе наистина ще се убия!

Погледнах си часовника:

- Сега е шест часа, ще остана с теб още половин час, после Мирела и аз искаме да бъдем сами.

А той:

- Добре, както искате, но знайте, че ще се убия.

Изгубих търпение:

- Ами, убий се.

В Рим се насочих покрай реката към Трастевере. С Мирела бяхме решили да се поразходим до Джаниколо, само ние двамата. Но на Виале ди Трастевере тръгнах по онези улички и стигнах до Виа дей Фиенароли, където живееше Фауста: исках да направя последен опит, преди да оставя Ремо, защото сега наистина се боях, че като остане сам, ще направи опит да се убие. Къщата на Фауста беше третата от дясно и - каква случайност - ето я Фауста на прага, сякаш ни е чакала. В сянката нейното лице на циганка, с голяма месеста уста, с огромни очи, ми се видя привлекателно, независимо от твърденията на Мирела, че няма брадичка, а челото и е два пръста. В ръка държеше празна бутилка от мляко - явно отиваше в млекарницата. Намалих и спрях:

- Здравей, Фауста.

Ремо не обели дума. Фауста ни изгледа и рече с грубия си дрезгав глас:

- Ремо, живите се срещат. Ще ме придружиш ли до млекарницата?

Ремо скочи от мотора и припряно ни каза с неблагодарност, присъща на влюбените:

- Чао Мирела, чао Тулио, ще се видим пак - и се затича към евтиното момиче за четири пари, което с поклащането на полата си го караше да си губи ума.

Видяхме как я хвана под ръка и отиде с нея в млекарницата - той едър, висок, широкоплещест; тя дребничка, с дълга, широка рокля, която не прикриваше кривите и крака.

- Този път няма да се убиеш - извиках му отдалеч.

После обърнах към Пиаца Санта Мария ин Трастевере.

ЧЕРВЕНИЯТ ДЪЖДОБРАН

Човек, няма ли определен занаят, работи всичко и мога да ви кажа, че съм я вършил всякаква. Какво ли само не съм правил? Амбулантен търговец, разсилен, портиер, келнер, метач, продавач на сладолед с триколка, търговски пътник и незнайно още какво. Ее, нищо друго не пречи така, както безработицата, да станеш някой, с постоянен адрес, с определена заплата, с една дума да имаш сигурна професия. И сега, както обикновено бях без работа, затова отидох в търговската галерия на Пиаца Колона и движех сред тълпата, със зорки очи и наострени уши. Имаше всякакви хора: един нашепваше: „Долари? Лири стерлинги?“, друг разказваше на приятел: „И тогава съдията му лепна четири месеца условно“; кой оглеждаше масите в кафенето и сочеше: „Ееей, гледай онази, русата“; кой пророкуваше разпалено: „Повярвай ми, Рома няма да пребори Лацио“. С една дума, всички наоколо, нещастници като мен, нямаха причина да бъдат доволни. За да убия времето, застанах сред другите да гледам телевизия. Неочаквано усетих да ме докосват по лакътя, обърнах се и кого да видя? Нардоне, тарикат първа категория, неизвестно как успяваше никога да не остане без работа. Попита ме:

- Какво правиш?

- Виждаш.

- Интересува ме какво правиш въобще?

- Търся работа.

- Ела с мен, имам предложение за теб.

Отидохме в кафенето и Нардоне поръча две еспресо, а после ми обясни за какво става дума. Той беше нает в агенция за частно разследване, в службата за проследяване. През деня му предстоеше да започне проследяването на една жена, една от онези, дето ги издържат, за сметка на приятеля и, възрастен мъж, който подозира, че му изневерява. Но в същия този ден от Нарни пристигаше годеницата на Нардоне и той искаше да прекара следобеда с нея. С една дума, Нардоне ми предлагаше да го заместя през деня. Щеше да ме заведе в къщата, където живееше жената, да ми я покаже, когато тя излезе, а после оставаше да я проследя. Отплата: три хиляди лири плюс разходите. Нардоне добави:

- Жената е млада и хубава. Приятелят и е на шейсет и пет години. Защо е нужно да следят любовницата ти, когато си на шейсет и пет? И без това отговорът е ясен.

Съгласих се, приех, но поисках и той да прибави нещо. Разбрахме се да ми даде и три пакета цигари и се разделихме.

На другия ден в два, съвсем точен, с чадър под мишница, защото небето беше черно и заплашваше с дъжд, отидох на Виа Аркимеде. Нардоне вече чакаше на мястото и ми посочи входа:

- Оттам ще излезе. Винаги спи до един, истинска мързелана, и излиза все по това време. На приятеля си казва днес едно, утре друго, но той я подозира и според мен има основание.

Почакахме половин час; говорехме си за това-онова; Нардоне ме разсмя с разказа си за агенцията за разследване: клиенти били преди всичко мъже и жени, които се чувстват лъгани и плащали луди пари за удоволствието да получат потвърждение на съмненията си. В един момент ме бутна с лакът:

- Ето я.

Точно тогава кихнах от влажния въздух, а когато вдигнах поглед, видях само жена с огненочервен дъждобран да бърза към автобусната спирка. Нардоне ми сложи в ръката трите пакета цигари и ми заръча:

- Ако в полунощ проследяването още не е свършило, звънни по телефона, ще дойда да те сменя.

Отвърнах:

- Разбрано - и изтичах след жената.

Но и сега не успях да я видя в лице, защото отнякъде се появи автобусът и тя се качи, после се качиха и много други, а аз - последен, едва успях да стъпя на стъпалото. Автобусът беше препълнен и докато се движеше, съобразих, че е подобре да остана на стъпалото: вляза ли сред тълпата, имаше опасност тя да слезе, преди да успея да стигна до нея. А така щях да сляза заедно с нея. В това време автобусът бързаше ли бързаше от спирка на спирка и аз висях на стъпалото. Така измина цялата Виа Фламиния и пристигна на Пиацале Фламинио. С крак на земята погледнах слизащите - четири-пет души и след тях ето го и червения дъждобран. Скочих от стъпалото и я последвах.

Сега вървеше пред мен в посока Тибър и можех да я наблюдавам съвсем удобно. Под дъждобрана се усещаше, че е едра: при всяка крачка мускулите на бедрата и се очертаваха видимо под леката червена материя. Беше висока, по-висока от мен, със силна, решителна, стегната походка. Настигнах я, изравних се с нея и я погледнах. Беше руса; златни къдрици се изплъзваха от огненочервената качулка; лицето и беше хубаво, но строго, почти мъжко, с голяма твърда уста, прав нос, сини, леко смръщени очи. Дъждобранът се издуваше на гърдите: навярно беше с тяло като на статуя. С две думи, една Брунхилде, едра и яка, как можеше да и е достатъчен старец на шейсет и пет години? С бързата си и стегната стъпка тя стигна крайбрежната на Тибър и тръгна покрай сградите, чиято редица следваше реката. Стигна до сграда в модерен стил, с мраморен портал и влезе без колебание. Аз - след нея. Тя отиде до асансьора, който дойде почти веднага: истинска стъклена кутия, последна дума на модата. Тя се качи, аз - също. Попита ме:

На кой етаж отивате?

Гласът и нежен, музикален, детски, контрастираше с тъй строгия и вид. Казах напосоки, че отивам на последния етаж, а тя натисна бутона на третия. Сега се намирахме един до друг, но тя държеше упорито главата си наведена. Слезе на третия етаж, аз продължих до четвъртия, слязох и се хвърлих по стълбите надолу, удаде ми се да видя, че влезе на номер осем. На месинговата табелка прочетох: „Иноченти“ Слязох на партера и след като напразно търсих портиера, застанах на пост до парапета над реката, срещу къщата.

Ръмеше, отворих чадъра и запалих първата цигара. Знаех, че ще чакам дълго, това ме обезкуражи, мислех си колко труден занаят е проследяването: три хиляди лири са нищо. Погледах известно време Тибър, без обаче да изпускам от поглед входа: реката, пълноводна, жълта и набъбнала заплашително, носеше по някой и друг черен клон или карбонизирано желязо тук-там, попаднали във водовъртежите. Небето беше черно, а дърветата по другия бряг на крайбрежната контрастираха странно, издигайки на фона му клони с новите си свежи листа. Чаках навярно вече три четвърти час и изпуших три цигари. Тогава се появи портиерът, най-после: жилав слаб мъж със сива униформа и фуражка. Показа се навън и огледа дъждовното небе.

Отделих се от парапета и се приближих:

- Тук ли живее адвокат Иноченти, господин около шейсетте, плешив, с очила и брадавица на върха на носа?

Той ме изгледа почти снизходително и отвърна:

- Тук живее Иноченти, на третия етаж, апартамент осем. Но е младеж около трийсетте, неудържим спортист. Има слабост към спортните коли. Ето я там колата му - и ми показа недалеч ниска дълга кола в огнен цвят, точно като дъждобрана на проследената.

- Благодаря, значи съм се объркал - отдалечих се бързо и застанах малко по-нататък, до парапета над Тибър, за да не бия на очи.

„Значи - разсъдих, - спортен младеж около трийсетте. Браво на нея, браво на нея; ето го обяснението на излизанията в два следобед. Много е добра.“ Извадих си тефтерчето, отбелязах име, адрес и час; после зачаках. Продължаваше да роси, държах чадъра отворен и гледах входа, без да откъсвам поглед, толкова втренчено, че от време на време вместо един, ми се привиждаха два входа, и даже три. Колко чаках? Около пет часа - от два и половина почти до седем и половина. Пушех цигара след цигара и понеже нямах вестник, а крайбрежната не предлагаше нищо за гледане, освен минаващите с голяма скорост коли, мислех единствено какво става на третия етаж в апартамен осем в сградата насреща. Казвах си: „Аз тук се мокря под дъжда, а в това време там, горе... еех, там горе по малко от всичко: ласки, целувки, нежни думи, прегръдки, привързаност, лаф, питиета, от всичко по малко. А колко е хубаво да се любите в ден като този, при лошо време: спускате щорите, слушате дъждовните капки в полумрака, съскането на гумите по мокрия асфалт, докато се излежавате прегърнати в леглото. Блажени вие и проклет мой занаят.“ Привърших първия пакет цигари. За да залъжа отегчението, започнах да се разхождам нагоре-надолу на разстояние, да речем, от сто метра. Продължавах да мисля за онези двамата, от яд пак извадих тефтерчето и написах такъв коментар: „Няма нужда да я проследявам повече; доказано е, че остана през целия следобед в дома на един младеж: това стига.“

Най-накрая, слава богу, към седем и половина, ето го отново червения дъждобран. Поднових проследяването с облекчение. Тя крачеше бързо и устремно, със сигурност любовта не беше я уморила. Отиде на Пиацале Фламинио, взе автобус към центъра, аз - след нея. Имаше много хора и в блъсканицата се озовах срещу нея, притиснат може би прекалено. Тя се обърна и ми каза със своя детски глас, но засегната:

Моля, отместете се.

Отместих се, доколкото беше възможно и същевременно мислех: „Е, сладурче, Иноченти -да, аз - не. Я, не на мен тия, може да те купи, който не те познава.“ Автобусът продължи, после тя слезе на Пиаца Колона; аз - пак след нея. Пое по една уличка към Фонтана ди Треви и влезе във входа на старинна неголяма сграда. Останах отвън и се загледах в многобройните табели при входа. Имаше школа по танци, шивашко ателие, студио за масаж. С една дума, меко казано -подозрителна къща, нямаше никакво съмнение. И наистина, от време на време много хубави момичета, някои сами, други на двойки, влизаха във входа и потъваха. Направих опит да поразпитам старата мустаката, страдаща от подагра портиерка в дъното на вестибюла, зад остъклена врата, в зловонна дупка:

- Кажете ми, моля, живее ли тук едно русо момиче, така и така?

Тя ми отговори, без дори да се обърне:

- Ее, синко, момичета тук идват много, кой ги познава?

Оставаше ми само да чакам. Така и направих. За щастие, бях купил вестник и докато го четях, хапнах две хлебчета, благоразумно пъхнати сутринта в джоба. Почаках около час или малко повече, не беше толкова тежко както на крайбрежната, защото по уличката минаваха много хора и постоянно имаше нещо за наблюдение. От време на време мислех за жената с червения дъждобран: „Не е чиста работата и. Не ще да е само с Иноченти, има и друга някоя бъркотия, кой знае каква.“ Ето я, най-после, все със същия

дъждобран. Изтичах след нея.

Тя се върна на Пиаца Колона, взе същия автобус като преди, но в обратната посока и след двайсетина минути отново се озова на крайбрежната, аз - по петите и. Тя стигна до сградата на Иноченти и влезе решително, а аз останах навън: беше почти девет часа. Сега дъждът валеше сериозно, а имаше и вятър, който шибаше и мокреше лицето ми. Проклинах Нардоне, проследяването, жената и, естествено, пак си мислех за едно: „Аз тук, на открито, под дъжда; в същото време те двамата в хубав апартамент, навярно около масата, влюбени, щастливи, блажени: хапни това, съкровище мое; опитай другото, любов моя; пийни глътка от това вино, радост моя. А след вечеря нежна интимност, любовни пориви. Ех, дявол да го вземе, няма справедливост.“

Накратко, чаках цели три часа и тогава, точно в полунощ, отидох в един гараж наблизо, откъдето да държа под око входа, и телефонирах на Нардоне:

- Абе, тук се забавляват, ядат, пият, палуват с девойчето. Ела да ме смениш, в противен случай зарязвам всичко и си тръгвам.

Обеща да дойде и наистина след двайсетина минути пристигна. Осведомих го набързо как тече проследяването, предадох му онези две-три странички от тефтерчето си, добавих някой и друг пиперлив коментар и отидох да спя най-после.

Два дни не видях Нардоне. Примирено очаквах той да се обади. Накрая, като стана ясно, че онези толкова мъчително изработени три хиляди лири не се появяват, му се обадих и той ми определи среща в галерията. Без да поздрави, веднага ми се нахвърли гневно:

- Браво, за малко да ме провалиш.

- Защо?

- Не си проследил жената, която ти показах, а друга.

- Не е възможно.

- Напълно възможно - проследил си медицинска сестра.

- Медицинска сестра?

- Именно, и то дипломирана, в добавка.

- А Иноченти?

- Да говорим за Иноченти. Вчера тя цял ден се е грижила само за тежкоболната стара майка на Иноченти. Никакви вечери, никаква любов. Към три майката издъхна и тогава бедното момиче, което бдеше над нея, си отиде да спи. И знаеш ли къде живее? Точно в онази стара малка сграда до Фонтана ди Треви, която ти прецени като подозрителна. Държи там мебелирана стая със самостоятелен вход. Браво, ти наистина си страхотен преследвач.

Почувствах се зле, все едно ме удари с тояга по главата. Но бях любопитен да разбера как така нелепо съм се объркал. Изведнъж разбрах: държанката се бе качила в автобуса, без да видя лицето и, а в същия автобус вече е била сестрата с червен дъждобран, подобен на другия. Ала аз, същински бик и толкова глупав, се поведох по червеното, без да мисля за друго. В това време Нардоне обясняваше:

- Научих го лично от нея. Гледам аз, не тази трябваше да следя. Приближих се, казвам и кой съм и какво правя, а тя ми съобщи любезно цялата информация. И знаеш ли какво каза накрая: „Спомням си младежа, който ме следеше. В автобуса беше толкова нахален, че се наложи да го сложа на място.“ Серафино, това въобще не го очаквах от теб. Проследяването е нещо сериозно, трябва да знаеш, то е мисия, така да се каже.

Възразих яростно:

- Не е вярно, кълна се.

Нардоне поклати глава:

- Ее, мъжът е ловец. Беше си втълпил, че е несериозна жена. Лошо. Ето ти хиляда лири и пакет цигари. Не мога да ти дам повече, чистосърдечно ти го казвам.

ТРАПЧИНКАТА

Пиа и аз бяхме сгодени около две години. Дълъг годеж, но си имаше обяснение. Аз, макар и да работех в железарския магазин на баща си, нямах пукната пара; тя, макар да учеше за медицинска сестра като майка си, имаше само ризата на гърба си. Две години годеж, по-добре да кажа две години спорове и кавги. Големият въпрос между нас беше къщата: вярно е, можехме да живеем у дома, с моите родители - те само това искаха, но Пиа отказваше и да чуе: беше намразила майка ми още преди да се запознае с нея. И майката на Пиа имаше доста голяма къща, за да ни приеме. В случая обаче майка и не беше съгласна, макар ние с Пиа да нямахме нищо против. Тя беше вдовица, все още достатъчно млада, искаше да си живее живота и да не я притеснява семейството на зетя. Един ден във Вила Боргезе, мисля, направих разумно предложение:

- Слушай, не понасяш майка ми, но не те карам да живееш с нея цял живот. Само няколко месеца, докато се устроим по друг начин. Да се оженим, да идем у дома. После от едно нещо се ражда друго.

Пиа веднага подскочи:

- От едно нещо се ражда друго, наистина. От твоето предложение се ражда, например, че те зарязвам.

Пусна ръката ми и хукна да бяга към терасата на Пинчо. Побягнах след нея и извиках:

- Пиа, чакай, какво правиш?

Почти я настигнах, а тя, истинска усойница, се спря пред един полицай:

- Кажете на онзи там да ме остави на мира. Цяла сутрин ме преследва.

Останах без дъх; в това време полицаят ме спря:

- Младежо, покажете документите си!

Извадих от джоба личната карта, но, отчаян и неподвижен, следвах с поглед Пиа как се отдалечава тичешком.

Същия ден се опитах да я потърся у тях, нямаше я. Обадих и се по телефона, не отговори. Накрая и писах със Сити Експрес, минаха три дни, без да получа отговор. Така останах без Пиа. И неочаквано усетих, че част от мен си е отишла, точно онази част, която ми позволяваше да дишам, да се храня, да спя, да работя, с една дума да живея. Не знам колко страдах. Чувствах мъката не само в душата си като тревожност, която не можех да смиря по никакъв начин, но и като болка по цялото тяло, във всеки мускул и нерв. От време на време, останал сам в стаята си, започвах да плача, ей тъй, без причина, седнал до масичката с глава между ръцете; или излизах, ала тъгата замъгляваше погледа ми и лазурното небе ми изглеждаше черно, слънцето - черно, черни - жълтите и бели сгради, черни - пролетните дървета, отрупани с млада зеленина. За ядене и дума не можеше да става. Първият залък ми засядаше в гърлото като тапа. Загубих си съня: заспивах и нещо ме разтърсваше, а после лежах буден с широко отворени очи, мислейки за Пиа.

Един ден се чувствах по-тревожен от обикновено, с мускули, напрегнати и по-вибриращи от струните на цигулка. Влязох в бара под къщата на Пиа, на Виа Остиенсе. Беше ранна утрин и в заведението заварих само една жена, с гръб към входа и лакти, опрени върху бара, пиеше еспресо. Щом я видях, я взех за Пиа заради късо подстриганата коса, черна и лъскава, с някой и друг прав кичур на тила: прическата на Пиа. Честна дума, само при мисълта, че е тя, усетих тялото си освободено, а дъхът ми, дотогава сдържан в дробовете като уплашено животно, внезапно нахлу, успокоен и лек и изду гърдите. Повиках на глас:

Пиа!

Жената се обърна и видях грешката си. Не беше Пиа, а майка и - носеше си косите по същия начин като дъщерята. Но странно: облекчението, което почувствах, като я обърках с Пиа, не ме напускаше: мускулите вече не ме боляха, дишането ми оставаше леко и свободно. Тя ме позна:

- Ей, не, горкият Джустино, не съм Пиа, а майка и.

Поздравих я и докато си говорехме за това-онова, я загледах внимателно. Осъзнах нещо, което дотогава не бях забелязал: беше жив портрет на дъщеря си. Същите черни коси, късо подстригани, същите кръгли очи, блестящи и дълбоки, с високи тънки вежди, същия гърбав нос, малък и жесток, същата сърповидна уста с ъгълчета надолу. Единствената разлика беше, че Пиа беше на двайсет, а майка и поне на два пъти по двайсет. Накратко, лицето на Пиа, така да се каже, го виждах потопено в това на майката - по-широко, с известна отпуснатост на овала, повяхнало и остаряло. Все пак, като я гледах, ми се струваше, че гледам Пиа, както я желаех и сънувах, откакто ме остави. Почувствах се по-добре, все едно Пиа наистина седеше срещу мен, и желанието ми бе задоволено.

Майката, с присъщата за жените интуиция, се усети, че я гледам и ми се усмихна - същата усмивка на Пиа, а и аз и се усмихнах. Тя попита:

- Джустино, какво правиш?

Сега забелязах още нещо, убягвало ми преди: имаше същия глас като на Пиа, само малко по-нисък тембър. Отвърнах:

- Нищо, не правя нищо.

Отбеляза със съчувствие:

- Знаеш ли, много си отслабнал?

Довърши си кафето и на излизане с мен от бара ме посъветва:

- Джустино, говоря ти сериозно: по-добре да се откажеш от Пиа. Тя държи да има къща, а ти не можеш да и я дадеш. От друга страна, тя не иска да дойде у вас, а аз не съм склонна да ви приема при мен. Това всъщност е само една от многото причини да се откажеш.

- Фактически се отказах - отвърнах припряно, защото си давах сметка колко ли странно ще прозвучи предложението ми: - Защо да не вечеряме заедно днес?

Тя ме погледна смаяна:

- С удоволствие. Но те предупреждавам: ако ще говорим за Пиа, по-добре не го прави. Какъв смисъл има? Аз съм си аз, тя си е тя и всяка от нас има свой живот.

Отговорих и откровено:

- Не е, за да говорим за Пиа, а да бъда с теб.

Тя отново ми хвърли смаян поглед; после ми определи среща същата вечер в девет в една таверна срещу тях, на Виа Остиенсе. Така се разделихме.

Вечерта в девет беше точна. Забелязах, че се е постарала. Както споменах, беше още млада и кокетка, тя харесваше мъжете и и допадаше те да я харесват. Носеше прилепнала червена блуза трико, хубав широк колан от черен лак с катарама от бял метал, черна много тясна пола - в интерес на истината изглеждаше опакована, на ханша платът бе опънат до спукване. Отидохме в таверната от другата страна на Виа Остиенсе - влизаше се откъм улицата, но градината с навесите се намираше откъм Тибър. Седнахме на открито - беше май и достатъчно топло. Реката не се виждаше в тъмнината, проблясваха само светлините на другия бряг, в една линия покрай парапета, а зад лампите се простираше черната сянка на газопровода и комина, светещ в нощта с червен пламък. Поръчах пиле а ла Дявола и докато чакахме, ги накарах да донесат вино. Налях и пълна чаша, защото знаех за този и порок - пиеше с желание. Действително, тя изпи първо една чаша, после втора, но като видя, че аз не пия, не говоря и само я гледам, ме попита с интонация на кокетка:

- Мога ли да знам защо ме гледаш толкова?

Отвърнах:

- Гледам те, защото ми харесваш - а в главата ми се въртеше: „Гледам те, защото ми харесва онова от Пия, което имаш и ти.“

Тя, вече поласкана, попита безочливо:

- Какво най-много ти харесва у мен?

Започнах да изреждам едно по едно какво харесвам - всъщност тъкмо по тези черти тя си приличаше с дъщеря си.

Докато говорех, ми се струваше, че се чувствам все подобре: усещах тялото си отпочинало и дишането спокойно. А тя, бедната, без да схваща ситуацията, си призна:

- Ако не беше толкова по-млад от мен и в добавка бивш годеник на дъщеря ми, бих ти казала, че и ти ми харесваш и винаги си ми харесвал. За съжаление, в това положение нищо не може да се направи.

В този момент дори изражението и беше като на Пиа, когато се прави на скромна и очаква комплимент; и аз, почти против себе си, не се сдържах, протегнах ръка през масата и хванах нейната:

- Възрастта няма значение, важното е някой да ни харесва.

Държах ръката и в моята, защото беше съвсем същата като на Пиа - бяла, малко твърда, малко груба, с червени, леко заоблени нокти. Тя не ме спря. Беше объркана, изглеждаше дори че диша трудно. За щастие, в този момент поднесоха пилето и аз и пуснах ръката. Започнахме да се храним.

Ядях с апетит. Направо се учудих, защото ми се случваше за първи път, откакто Пиа ме остави. Моята дама обаче не се хранеше: гледаше ме със сладникав поглед, лъскав от виното, и едва докосваше храната. В този момент, необяснимо как, се случи нещо странно, някои не биха повярвали, но наистина стана. Подхвърлих небрежно някаква шега, тя се усмихна, а аз, подтикнат от любовта си към Пиа и от удоволствието да забелязвам по лицето и същите черти като на Пиа, отбелязах:

- Най-много ми харесва усмивката ти. На лявата буза имаш трапчинка; когато се смееш, много ти отива.

Още докато произнасях думите, установих, че върху усмихнатото лице на майката на Пиа няма никаква трапчинка. Седяхме на добре осветено място и нямаше никакво извинение, че не съм видял добре поради тъмнината. Трапчинка имаше Пиа, а аз, подлъган от страстта, я бях приписал и на майката, почти я бях видял като в халюцинация. За момент ме обзе надежда тя да не е забелязала, но грешах: жените имат шесто чувство за тези неща, а и тонът на гласа ми, тъй страстен, ме бе предал.

Видях как усмивката изчезна, изразът и лека-полека ставаше все по-смутен. Накрая махна:

- Какво говориш? Когато се смея, нямам трапчинка, поне досега не съм я забелязвала.

Усетих как се изчервявам сконфузен. Тя забеляза объркването ми. Лицето и стана строго. Взе си чантата, отвори я, извади огледалце и се погледна с изкуствена усмивка. В онзи момент беше сърцераздирателна. Остана така, насила усмихната, доста дълго; после си върна сериозното изражение, пъхна огледалцето в чантата и изрече бавно с угаснал глас:

- Трапчинката е на Пиа, нали?

Напълно засрамен, кимнах утвърдително. А тя, взирайки се в мен, продължи:

- Но ти тогава... ти ме гледаше така, защото... защото приличам на Пиа. Наистина много си приличаме и често ни вземат за сестри. Кажи ми истината - тази вечер ме покани, за да гледаш в лицето ми онова, което имам от лицето на Пиа. Така ли?

Още веднъж кимнах утвърдително - беше безсмислено да отричам истината.

Настана мълчание. С лакти върху масата, с лице, опряно на китките и наведени очи, тя изглеждаше обезсърчена. После ме погледна. Видях сълзите и. Не разбрах дали са от унижение, или от друго. Въздъхна и ме попита:

- Много я обичаш, Пиа, нали?

Отвърнах натъртено, почти яростно:

- Да, повече от живота си.

- И не можеш да живееш без нея?

- Не, не мога.

Тя си разбърка косите с ръка, изглеждаше нерешителна и измъчена. Въздъхна отново, после внезапно стана:

- Изчакай ме тук, сега се връщам.

Излезе почти на бегом; остави ме сам и объркан.

Седях на нераздиганата маса пред чинията с оглозгани кости и другата чиния с недокоснатото пиле на майката на Пиа. Мина най-малко половин час. Чу се шум от стъпки и в дъното на градината видях майката, а зад нея Пиа - беше се оставила да я тегли за ръка. Приближиха масата. Майката ме погледна в лицето, Пиа, цялата рошава, стоеше с наведен поглед, неподвижно. Майката подхвана:

- Е, добре. Казах на Пиа, че докато не спечелиш достатъчно за къща, ще ви приема в моята. Аз вече съм жена на възраст и е редно вие, младите, да си устроите живота, след като аз съм изживяла моя. Пиа не искаше да приеме, но аз я убедих и ти я доведох. Така, сега гледай направо нея, не е нужно да гледаш мен. Довиждане.

И си тръгна, без да бърза, през градината, към изхода.

Сега Пиа седеше срещу мен на мястото на майка си. Гледах я и я виждах пред себе си от плът и кръв, чувствах се съвсем добре, както човек се чувства след месец на морето или в планината. Морското слънце, планинският въздух за мен беше Пиа. А тя седеше наистина срещу мен и не беше нужно да търся чертите на лицето и в лицето на нейната майка. Протегнах ръка и хванах нейната:

- Знаеш ли, радвам се да те видя?

Тя отвърна полугласно:

- Аз също.

Виното на масата беше свършило. Обърнах се към бара и поръчах още един литър.

ДА ОСТАВЯ МАТИЛДЕ

Един приятел, шофьор на камион, беше написал на предното стъкло: „Жени и мотори, радост и кахъри.“ Не казвам, че няма основание да го каже: мъките и радостите, които жените му причиняват, се уравновесяват върху везните на неговия живот. Що се отнася до мен и Матилде, тези везни ги виждах съвсем разстроени: от една страна - високо-високо теглилката на радостите; от друга - ниско-ниско теглилката на кахърите. Така накрая, след една година годеж само кавги, неспазване на дадената дума, проклетии и изневери, реших да я оставя при първия повод.

Случаят се яви наскоро: една вечер и бях определил среша на Пиаца Кампители, до дома и. Онази вечер Матилде просто не дойде. След около час чакане си дадох сметка, че изпитвам повече облекчение, отколкото съжаление; разбрах, че е настъпил моментът на раздялата. Раздвоен между горчивата болка и тръпчивото доволство, наполовина доволен и наполовина отчаян, се прибрах вкъши и веднага легнах. Но преди да угася светлината, се прекръстих тържествено и високо обявих:

- Този път свърши, наистина свърши.

Признавам, това заричане ме успокои и спах добре, непробудно девет часа. Събудих се едва на сутринта, когато мама дойде да ми каже, че някой пита за мен по телефона.

Отидох на телефона в апартамента насреща при нашата приятелка шивачка. Веднага чух нежното гласче на Матилде:

- Как си?

Отговорих твърдо:

- Добре съм.

Тя:

- Извини ме за снощи... но нямах възможност.

- Няма нищо, довиждане. Ще се видим утре... ще ти кажа нещо.

Тя:

- Какво?

- Нещо важно.

- Нещо хубаво ли?

- Зависи... за мен - да.

- А за мен?

Помислих малко:

- Ами, да, и за теб.

- И какво е това нещо?

- Ще ти кажа утре.

- Не, искам да го знам днес.

- Само през трупа ми.

- Е, добре... Знаеш ли защо ти се обаждам? Защото денят е прекрасен и е празник; да отидем с мотор на морето. Какво ще кажеш?

Стана ми неудобно, защото не очаквах толкова мило предложение, произнесено с толкова нежен глас. После помислих - каква разлика дали ще е днес, или утре? Ще отидем на морето и когато ни е най-хубаво, ще и кажа, че я оставям. По този начин дори ще си отмъстя. Отвърнах:

- Добре, след половин час идвам да те взема.

Отидох за мотора и в уречения час бях пред къщата на Матилде. Както обикновено, свирнах сигнала. Тя слезе веднага, направи ми впечатление; обикновено ме кара да чакам всеки път различно. Докато тичаше към мен през площада, я гледах и за кой ли път почувствах, че ми харесва: дребна, стегната, силно мургава, с лице широко в долната си част, със сянка от миниатюрни косъмчета над горната устна, черни хитри живи очи, късо подстригана коса, толкова гъста ниско над челото, че напомняше на горско животинче. Ала си помислих: „Няма какво, харесва ми, много ми харесва, но я зарязвам“, и с облекчение си дадох сметка, че мисълта за това въобще не ме разстройва. Като застана пред мен, задъхана от тичането, веднага попита с нежен глас:

- Какво, още ли си сърдит за снощи?

Отвърнах грубо:

- Хайде, качвай се.

Без дума повече тя се качи на седалката и се хвана за мен с две ръце. Тръгнахме.

Карах под палещото слънце по Виа Кристофоро Коломбо сред множеството коли и мотори през почивния ден и с настървение мислех какво да направя. Кога да и кажа, че я зарязвам? Отначало ми се стори подходящо да стане с пристигането на морето, за да и проваля екскурзията и да я върна веднага обратно в Рим: идеята бе отмъстителна. Поразмислих обаче: така щях да съсипя и моята разходка. По-добре, рекох си, да се порадвам на деня и - защо не? На Матилде ще и кажа по някое време, например към два часа, след като обядваме. Или пък дори да изчакам края на екскурзията и да и го съобщя на връщане по същата тази Виа Кристофоро Коломбо, без да се обръщам, така, уж случайно. Или не - ще изчакам да се върнем в Рим и пред тяхната врата ще и кажа:

- Сбогом, Матилде. Сбогом, защото днес за последен път бяхме заедно.

Колебаех се между всичките тези идеи. Накрая реших да не правя планове: в подходящия момент, още не знаех кой, ще и го поднеса. В това време Матилде, сякаш отгатнала тези мои разсъждения, се притискаше силно към мен, даже ми беше хванала кожата на ръката над лакътя, все едно ме щипеше. Това хващане се нарича магарешка захапка, но у нея то беше израз на обич. Чух я да нашепва в ухото ми с радостен и нежен глас:

- Ей, знаеш ли, време ти е да отидеш да се подстрижеш? Толкова си обрасъл, че няма място дори за една целувка.

Честна дума, тези нежности и това пощипване ми подействаха. Но пак си помислих: „Да, бе... късно е, въпреки всичко.“

Стигнахме в Кастелфузано и поех към Торваяника - там няма хотели, само средиземноморски храсти и безлюден плаж. На едно съвсем самотно място, пълно с такива храсти, зелени и преплетени надолу по склона до бялата плажна ивица, оставих мотора край пътя. После тичахме заедно по пътечките покрай големите храсти, изкривени от вятъра, чак до морето. Държах я за ръката - всъщност тя ми наложи този жест на привързаност, аз само се оставих. Така отново се почувствах разнежен, както в доброто време, когато я обичах. Но усещах, че съм все така решен да я оставя и това ме държеше.

Тя каза:

- Ще се съблека зад храста: не гледай.

Зададох си въпроса дали това не е моментът да и го кажа: щеше да получи студен душ точно когато е гола, изпълнена с щастие, предизвикано от красивото място и от екскурзията до морето. Обърнах се към нея. Видях я да се отдалечава към храста със слабичките си рамене, да си съблича полата през главата с вдигнати ръце и желанието ми премина. Още повече, че се провикна с нейния изпълнен с привързаност глас:

- Джулио, не мисли, че не забелязвам: гледаш ме.

Отидохме да се изтегнем на пясъка, аз по корем, тя по гръб, с глава върху гърба ми като на възглавница. Слънцето ми пареше върху плещите, пясъкът под гърдите ми, нейната глава ми тежеше върху кръста, но беше нежна тежест. След дълго мълчание тя рече:

- Защо си толкова неразговорлив? За какво мислиш?

Отвърнах спонтанно:

- Мисля за онова, което трябва да ти кажа.

- Ами кажи го тогава!

Тъкмо наистина да го кажа и тя, по-капризна от пеперудите, които прелитат от цветец на цветец и не се оставят да ги приближиш, внезапно възкликна:

- Слушай, я ми намажи раменете, не ми се иска да изгоря.

За втори път се отказах от намерението си. Взех флакона с плажно масло и и намазах гърба от врата до кръста. Тя обяви:

- Сега ще поспя. Не ме закачай!

Отново бях възпрян, но на нея всъщност май не и пукаше да узнае какво искам да и кажа. Матилде спа някъде около час. Събуди се и предложи:

- Хайде да повървим покрай морето. Рано е за къпане, но искам поне да си намокря краката.

Хвана ме за ръка и заедно се затичахме през плажа към водата. Вълните бяха големи и тя, без да ми пуска ръката, тичаше от морето към пясъка и обратно според това дали вълните прииждат, или се оттеглят. Вятърът духаше силно и тя викаше от радост всеки път, когато вълната, по-бърза от нея, я настигаше и я мокреше до колене. Не знам защо, виждайки я толкова щастлива, ме обзе желанието да разваля радостта и. Извиках силно, за да надвикам шума на морето:

- Сега ще ти кажа онова нещо.

Тя, непредвидима, ме прегърна внезапно, притискайки се:

- Вземи ме на ръце и ме занеси във водата, опитай, но не ме оставяй да падна.

Взех я на ръце, а тя тежеше, макар и дребна, и навлязох доста в морето, сред хаоса на вълните, които се настигаха, сблъскваха и оттегляха една върху друга. В същото време се питах защо тя изведнъж прояви този каприз. Навярно с женската си интуиция бе отгатнала, че думите ми няма да и харесат. Сега, след като изчезна опасността да и кажа онова нещо, тя поиска да се върнем на брега. Върнах се и внимателно я оставих на пясъка; а тя ме целуна по бузата:

- Сега да хапнем.

Отворихме пакета с обяда и изядохме сандвичите с телешко, приготвени от майка ми. През следващите два часа се повтаряше същото: щом на върха на езика ми беше това, което исках да и кажа или мислех да и го кажа, защото моментът ми изглеждаше подходящ, тя внезапно изричаше нещо толкова мило или правеше жест или по друг начин пресичаше порива ми да говоря. Многократно ми хрумна сравнението с бяла пеперуда - през пролетта се появява първа и е най-неуловима; майстор е, който успее да я хване. И когато вече се бях отчаял, че ще успея да осъществя намерението си, най-неочаквано тя ми предложи:

- Ее, кажи ми сега онова нещо.

Отворих уста, ала тя ме спря:

- Не, не го казвай, почакай, нека отгатна. Да видим: искаш да ми кажеш, че ме обичаш?

Отвърнах:

- Не.

- Тогава, искаш да ми кажеш, че съм хубава и ти харесвам?

- Не.

- Скоро ще се оженим?

- Не.

Тръсна глава:

- Интересуват ме само тези три неща. Стига, не искам нищо да знам.

- Трябва да ти кажа, че...

Тя запуши устата ми с ръка:

- Мълчи, ако искаш да ти дам целувка.

Какво можех да направя? Замълчах, тя си махна ръката и на нейно място доближи устните си в дълга целувка, която ми се видя искрена.

Накрая бяхме правили всичко: бяхме се пекли на слънце, бяхме спали, бяхме влезли наполовина в морето, бяхме разговаряли, но онова нещо не бях го казал; не оставаше друго, освен да си ходим. Отидохме да се облечем зад различни храсти. Докато си обувах панталона, за последен път си помислих, че това е подходящият момент. Изправих се и с естествен тон обявих:

- Матилде, ето какво исках да ти кажа: реших да те оставя.

Погледнах към храста, зад който се криеше тя, но не видях нищо. Сега вятърът духаше особено силно и на това пустинно място се чуваше само неговият глас, нисък и променлив, и грохотът на вълните. Матилде сякаш я нямаше, от моите думи сякаш беше изчезнала във въздуха като пясъчните вихрушки, неспирно надигащи се от белите дюни и запращани към храстите. Подвикнах:

- Матилде.

Не получих отговор. Тогава извиках по-силно:

- Матилде.

Отново не ми отговори.

Обзе ме безпокойство и леко се изплаших да не би да плаче от болка или не дай си боже да е загубила съзнание. Нахлузих набързо фланелката и изтичах до „нейния“ храст. Нямаше я; на пясъка видях само чантата и червените и обувчици. Но тъкмо понечих да се обърна, викайки я, тя се стовари със сила върху гърба ми. Изгубих равновесие и паднах по гръб заедно с нея. Сега Матилде ме беше яхнала през гърдите и се смееше ли смееше:

- Я повтори какво каза, повтори го.

Вятърът сипеше пясък по лицето ми и ме бодеше, тя продължаваше да се смее и най-после отвърнах омекнал:

- Добре, няма да повторя, но сега ме остави.

Тя обаче не стана веднага:

- Това ли е всичко? Честна дума, мислех, че е нещо наистина важно.

И ме пусна. Станах и внезапно изпитах чувство на задоволство: хем казах онова нещо, хем тя не го взе на сериозно, напротив, не му придаде никакво значение като една от глупостите, които си разменят влюбените. Накратко, изкачихме склона, прегърнати през кръста. Аз и казах колко много я обичам, тя отвърна по-сдържано, защото вече не се страхуваше, че ще я оставя:

- И аз.

Малко по-късно летяхме отново по Виа Кристофоро Коломбо.

Стигнахме у тях и тя ме хвана за ръката:

- Джулио, през следващите дни е по-добре да не се виждаме.

Почувствах, че умирам и, поразен, възкликнах:

- Защо?

Тя отвърна с весел смях:

- Реших да проверя. Искаше да ме зарежеш, а? А сега само при мисълта да не ме виждаш няколко дни, се натъжи. Добре де, ще се видим утре.

Изтича към къщи, а аз останах като бухал да гледам как се отдалечава.

УМРЯЛ ЗА СЪН

В Рим казват „умрял за сън“ за човек будала, замаян, неспособен да разбере и да се обясни разбрано. Това са неща, казани на шега. Но не знаех, че „умрял за сън“ в отделни случаи наистина означава умрял за сън.

Стана така: една неделя предложих на Джакомина да отдем до морето, а тя ми отговори, че не може, но го каза с особена интонация, гладка и сладка, точно като лъжа. Застанах на ъгъла на Пиаца Фарнезе, на няколко крачки от нейния вход. След около половин час я видях да излиза, облечена в блузка без ръкави и широка дълга бяла пола на волани. Отиде направо до фонтана, а там, облегнат на железния парапет, възседнал мотора, я чакаше Публио, синът на пекаря, безделник номер едно. Дори не го поздрави, заобиколи мотора и седна, като прекрачи седалката и подви прекалено дългата пола около слабите си голи крака. После го прегърна със смях и той запали мотора. Беше само миг: очите ми заснеха движението и при сядането на мотора; после ги затворих и когато ги отворих отново, тях ги нямаше.

Този ден повече не мислих за Джакомина. По-късно тя ми телефонира и аз направо и казах, че между нас всичко свърши. Прекарах неделята с приятели, отидохме в Остия, а вечерта - в Луна Парка в ЕУР Чувствах се спокоен, дори прекалено: човек, получил удар със сопа, не може да каже веднага дали го боли. В полунощ си легнах и доста бързо заспах. Но да съм спал не повече от три часа и се събудих, защото усетих, че някой ми дърпа ръката. Не отворих обаче очи. И както лежах така, със затворени очи, изведнъж видях Джакомина да възсяда мотора, подвивайки твърде дългата пола около слабите си голи крака. Беше картина, изпълнена със слънце, светлина и щастие: тяхното. Опитах да я прогоня, но напразно: беше като залепена под клепачите ми, така да се каже, и аз или трябваше да си държа очите широко отворени или да я гледам насила. Дори не твърдя, че страдах: виждах я, това е. Прекарах така четири-пет часа, по-буден от щурец, въртях се в заприличалото на куп дрипи легло и нито можех да заспя, нито да забравя Джакомина. Сутринта мама влезе по навик в стаята да отвори жалузите и да ми каже, че кафето е готово. Отидох на работа.

През този ден правих обичайното, както винаги; после, късно през нощта легнах да спя. Заспах, но само след три часа отново се стреснах и ето, Джакомина пак се качи на мотора зад Публио, прибирайки полата си около краката. Така изкарах цяла седмица и вече почти се страхувах да си лягам. Всяка нощ Джакомина неизменно ми се явяваше и аз започнах да мисля с истински ужас: „Искаш ли да видиш, че ще полудееш“. Накрая, разтревожен, споменах на Ремо, най-добрия ми приятел, но без да му разказвам за Джакомина и как ми се явява всяка нощ, щом се събудя. Той веднага се произнесе:

- Имаш безсъние... Нищо сериозно... Ще ти дам едни хапчета, от които ще спиш като съсел...

Вземи две и ще видиш дали няма да спиш.

Беше събота. Даде ми кутийка с пет жълти хапчета. Отидох да си легна, изпълнен с доверие, взех две хапчета и ги глътнах с чаша вода. Не е изключено да съм спал по-здраво от обикновено, но след три часа ето го отново обичайното стряскане, а след него и Джакомина, яхнала мотора с подпъхната пола. Раздразнен, запалих лампата, глътнах останалите три хапчета и веднага заспах дълбок сън.

Събудих се, или по-точно започнах да се събуждам от гласа на Ремо, който викаше:

- Събуди се, време е да се събудиш.

Едва-едва отворих очи и видях около леглото си Ремо, майка ми, сестра ми Луиза, брат ми Джино. Ремо, забелязал, че мърдам, въздъхна с облекчение:

- Няма нищо... казвах ви... Само малко сънливост.

Със слаб глас попитах колко е часът, мама отвърна, че е пладне. Ремо добави:

- Ще ходим извън Рим, помниш ли?

Казах, че помня, после се обърнах към стената с желание да заспя отново.

- Какво ти става? Събуди се. Още ли ти се спи?

- И още как?! Взех пет хапчета.

Тогава той възкликна уплашено:

- Ти си луд... Отровил си се... Обличай се... Ще те изведем да глътнеш малко въздух. Долу са Силвано и Марио... Хайде, обличай се!

Дотук добре. Не знам как успях да се облека - помогнаха ми и четиримата: кой ми пъхаше ръката в ръкава, кой крака в панталоните; в това време аз се клатех със затворени очи. Отвън, на улицата, Силвано и Марио вече бяха възседнали мотора и ме поздравиха шумно:

- Е-хей, какво ти е? Приличаш на умрял за сън.

- Наистина съм - отвърнах немощно, докато се качвах на мотора зад Ремо.

Хванах Ремо здраво през кръста и тогава, струва ми се, заспах, както го бях прегърнал, с лице върху гърба му. Моторът хвърчеше ли хвърчеше сред грохота на трафика под палещото слънце. Събудих се едва когато чух гласа на Ремо:

- Ела... Да отидем да погледаме малко...

С мъка отворих очи и видях, че се намираме на голяма площадка, отвъд която се разстилаше панорамата на Рим. Вървях със затворени очи, подкрепян от Ремо. Така стигнах до парапета. Ремо ме попита:

- Виждаш ли Рим?

- Без съмнение го виждам.

- Е, кажи, къде е „Сан Пиетро”?

Със затворени очи посочих точка в небето.

- Браво... Къде мислиш, че сме? На Пинчо? Ние сме на Джаниколо³⁶, „Сан Пиетро“ не се вижда.

Тогава промърморих:

- Г адна мръсница.

- Кой е гадна мръсница?

С неочаквано красноречие продължих:

- Джакомина. Толкова я обичах, а тя тръгна с Публио, затова си загубих съня.

Ремо възкликна:

- А, ето какво било.

А аз, почти буден:

- Да, затова е. Ако я видя, ще я убия, честна дума.

Ремо възрази:

- Никого няма да убиваш. По-скоро ми се струва, че Джакомина те обича все така. Знаеш ли

какво ми спомена снощи? Ходи с Публио, защото той е настойчив, а с жените се иска настойчивост. И още - ако не се държиш надменно, би се върнала при теб. Тази сутрин щели да отидат с Публио в ловджийската механа. Подхвърли, че ако ти отидеш и се справиш веднъж завинаги енергично с Публио, ще го остави и ще тръгне с теб.

Повторих упорито:

- Г адна мръсница. Къде ще намеря енергия, аз? Падам от сън.

- Настъпи ли моментът, ще намериш, ще видиш. Да вървим, да вървим в ловджийската механа.

Оставихме Джаниколо. Прегърнал Ремо, отново заспах, докато моторът бързаше към Виа дела Маляна.

Събудих се от друсане. Намирахме се на оширение, огряно от слънце, пред розова къщурка: над входа висеше надпис в цвят волска кръв - „Ловджийска механа“. Ремо рече:

- Пристигнахме. Как си?

- Умрял за сън.

Ремо:

- Ела с мен.

Със затворени очи го последвах доверчиво. Неочаквано обаче той ме хвана за косата и започна да дърпа главата ми надолу, после струя студена вода ми заля лицето и раменете. Извиках, съвсем буден:

- Ей, какви са тези маниери? - и тогава видях, че се намирам до фонтана, в сянката на огромен чинар, побелял от прах. - Добре направи. Да вървим - и влязох пръв в механата.

В помещението имаше малко хора, насядали около железните маси с мраморна плоча. През отворената врата в дъното се виждаше зеленината на навесите. Отидох право нататък, без колебание; наистина, в ъгъла, ето ги двамата: Джакомина, с гръб към мен, носеше същата блузка без ръкави и същата пола с волани, широка и богата, от видението; Публио с кръгло, загоряло и меко лице, подобно на зряла слива, седеше срещу нея и и говореше.

Отидох направо на тяхната маса:

- Добър апетит, Публио: само една дума.

Той се изправи, докато Джакомина лицемерно прошепна:

- Мамма миа, Атилио.

Пристъпих крачка напред, хванах Публио в горната част на гърдите за фланелката с думите:

- Ей ти, трябва да оставиш Джакомина, разбра ли?

Той се опита да се прави на побойник:

- Какво искаш? Пусни ме!

Тогава му нанесох страхотен юмрук в стомаха и той се преви от болка. Но тутакси се случи нещо странно: застигна ме сънен удар и докато той се отбраняваше, аз опрях лице върху гърдите му, затворих очи, като повтарях бавно:

- Трябва да оставиш Джакомина.

Стори ми се, че заспах.

После усетих как той се опитва да се освободи и на свой ред да ме удари в стомаха. Тогава бавно-бавно вдигнах стъпало, подложих го между краката му и го спънах. И двамата паднахме на земята до масата. Веднага го стиснах в прегръдките си, както двама души се прегръщат, за да спят по-добре на една възглавница. Затворих очи и макар че той се бореше и викаше „Страхливец, остави ме“, не отпуснах хватката, а се приготвих да си поспя.

Чувах как някой се смее, навярно Ремо:

- Я виж как го държи изкъсо...

Тогава почувствах, че ни разтърваха и ми помагаха да се задържа на крака.

Сега Публио и аз стояхме един срещу друг, всеки обкръжен от приятели, които ни държаха. Объркан и уплашен, Публио смотолеви:

- Кой го познава?... Аз си тръгвам... Имам работа.

Чух Джакомина да подвиква:

- Адио, Публио.

Със същия този глас, гладък и сладък, ме бе излъгала по телефона.

Всички си бяха отишли, само аз стоях до Джакомина: държах я за ръката, а тя ме питаше:

- Ама какво ти е? Ще ми обясниш ли какво ти е?

Отвърнах поривисто и отчаяно:

- Спи ми се. Това ми е. И вината е твоя.

Така излязохме от кръчмата на площада.

Ремо, Силвано и Марио ни чакаха край моторите. С усилие казах:

- Ремо, ще взема твоя мотор. Ти се върни с другите.

- Добре. Чувстваш ли се в състояние да караш?

- Не се грижи... Довиждане... Ще се видим утре.

Чух ги да ми викат:

- Атилио, ще се видим!

После чух бръмченето на мотора и разбрах, че са си отишли.

Продължавах да държа Джакомина за ръката. Пристъпих към мотора и без да поглеждам, я подканих:

- Качвай се.

- Но, аз...

- Качвай се.

Този път отворих очи възможно най-широко и я наблюдавах как се качва на седалката, както бе направила тогава на Пиаца Фарнезе: подпъхна полата си под слабите си голи крака. След като я бях съзерцавал много внимателно, изкомандвах:

- Слез.

- Но, аз...

- Казвам ти да слезеш.

Тя се подчини; тогава рекох:

- Качи се.

Този път не се наложи да повтарям: беше я страх. Отново направи същото движение, докато сядаше и подпъхваше полата. Продължавах да я наблюдавам и пак изкомандвах:

- Слизай - и веднага след това: - Качвай се.

С една дума, много пъти я накарах да направи движението, което ми бе отнело съня, и всеки път чувствах, че ми става все по-добре и се освобождавам. Тя направи на моя мотор онова, което направи и за Публио тогава. Струваше ми се, че този неин нов образ вече бе прогонил стария, при вида на който бях страдал толкова. Накрая яхнах мотора и и казах:

- Хвани се здраво.

След туй запалих и потеглихме.

Не знам как, защото едва стоях - толкова ми се спеше - изминах известно разстояние по Виа дела Маляна и после хванах една добре позната ми пътека: виеше се покрай дъбова гора и там с Джакомина имахме навика да се изтягаме на сянка и да бъдем заедно. Беше почти два следобед, беше горещо. Спрях мотора край пътя и чух под дърветата щурците да пеят силно, до изнемога.

Хванах Джакомина за ръка, а тя, уплашена, току питаше:

- Атилио, какво ти е?

Право по пътеката я отведох до една долчинка между два хълма сред гората. Там се хвърлих в гъстата трева, хванах Джакомина за косата, накарах я да легне неподвижно по гръб и и прошепнах в лицето:

- Сега повтаряй думите ми.

- Какво трябва да повтарям?

- Повтаряй: аз съм магьосница.

Послушно, с лека усмивка върху все още изплашеното лице, тя изрече:

- Аз съм магьосница.

Пуснах я, отпуснах глава в скута и и казах:

- Сега остави ме да спя.

Не знам колко съм спал, но когато се събудих, почувствах, че повече не ми се спи, главата ми най-после е спокойна и изпитвах глад. Попитах:

- Колко време спах?

Джакомина продължаваше да лежи по гръб в тревата, както я бях оставил. Отвърна с тънък глас:

- Поне три часа... През цялото време не съм мръднала. Вече не си чувствам краката.

Прегърнах я страстно:

- Какво се случи ли? Спах и сънувах, че си ме зарязала и ходиш с Публио. Но сега разбирам, че е било само сън.

- Сън?

- Да, сън: ти пак си моята Джакомина и аз много те обичам.

ИСТИНАТА

Трийсет и две и седемнайсет: петнайсет години разлика. Който ми казваше „Маурицио, внимавай, разликата във възрастта е прекалена“, му отговарях:

- Какво необикновено има... млад мъж съм, Лучета е млада жена. Има значение само това, че и двамата сме млади: значи, всичко е наред.

Въпреки аргументите ми, през цялото време усещах, че нищо не е наред и тази разлика във възрастта си има значение. Но обикновено все не ни се иска да признаем, когато не сме прави, докато фактите не ни го докажат. Всички сме като Сан Томазо - не вярваме, ако не пипнем с ръка. С Лучета се запознах във „Всичко за дома“, един от онези магазини на два етажа, където се продава по малко от всичко и евтино. Бях влязъл да си купя чифт чорапи и обикалях сред онзи хаос от щанд на щанд, в грохота на радиото, по което звучеше някаква канцонета. Изведнъж видях Лучета зад щанда за парфюмерия, на бляскавия фон на витрина, пълна с жълти шишенца одеколон. Веднага ме порази, ако не с друго, с контраста между нея и другите продавачки, хубави, не отричам, ала прекалено гримирани и същевременно не много чисти под грима. Тя, напротив, между две вълни от пуснати на раменете коси, имаше хубаво овално лице без пудра и червило, с големи, светли и ведри очи със спокойно изражение.

Загледах я, тя издържа на погледа. Тогава попитах:

- Госпожице, чорапи?

Отвърна с нежно гласче:

- Аз продавам парфюмерия; потърсете чорапи на втория етаж.

Отидох на втория етаж, купих чорапи, върнах се долу и отидох направо на нейния щанд:

- Намерих чорапите, благодаря, сега да видим парфюмерията.

Тя, спокойна, нежна, миловидна, започна да предлага стоката с подбрани думички:

- Този сапун е с аромат на виолетки, много фин... зъбната паста е с хлорофил... тази пяна за бръснене е наистина специална...

Не я слушах. Гледах я и колкото повече я гледах, толкова повече ми харесваше. В един момент помислих: „Ето момиче за мен.“ С една дума, накупих не помня колко неща и подхвърлих:

- Госпожице, в колко свършвате?

- Интересува ви в колко часа приключвам работа ли? В осем.

- Ако ви чакам отвън тази вечер?

Изгледа ме за миг:

- Ще ми бъде приятно.

Понечих да си тръгна, но тя ме повика и добави:

- Не пред самия вход... в бара на ъгъла.

Трябваше да се усъмня при тази лекота. По дяволите: седемнайсетгодишна и толкова непринудена с мъжете. Но вече бях влюбен и не съобразявах. Отидох в гаража, изкарах колата на патрона - имах задължението да го взема от офиса - и се върнах за срещата. Тя дойде навреме, точна, в осем и три минути, облечена добре, макар и като бедно момиче. Забелязах, че без бялата престилка на продавачка, тялото и е много хубаво, с изпъкнали гърди, стройна талия, заоблени бедра. Качи се и попита:

- Ваша ли е колата?

- Не, на патрона, аз съм шофьор.

- Аа - и след малко: - Е, аз трябва да се прибера вкъщи.

Тръгнах да я закарам; живееше на Сан Джовани, в голяма сграда със сто апартамента. Поех по дълъг обиколен маршрут, по пътя си говорихме.

На другия ден пак отидох да я взема; няколко дни по-късно и предложих да я карам и сутрин на работа. Тя прие. Така започнахме да се виждаме два пъти дневно и по-дълго, дори по няколко часа през празничните дни. Една сутрин и признах, че я обичам; тя ме целуна с порив и откликна, че и тя ме обича. Тогава предложих да се сгодим. Тя каза:

- Маурицио, да изчакаме още година, та да събера парите за зестра.

Отговорът и ме смая, признавам. Но изненадите едва започваха.

Бях силно влюбен, ала фактически не я познавах. Виждах я, говорех и, докосвах я; но когато дойде моментът, разбрах, че не знам нищо за нея, за миналото и, за семейството, за представите и вкусовете и. Ех, любовта прави човека не само сляп, но и невнимателен. Усещането, че не я познавам и не я държа в ръце, за да я контролирам по някакъв начин, се появи веднага, щом нещата започнаха да се развалят. Тогава осъзнах, че извън смътния спомен за нежни думички, въздишки, ласки и погледи, от всички онези многобройни часове, прекарани заедно, не ми оставаше нищо. Искам да кажа нищоq подобно на представа за истинска жена, от плът и кръв, за която и когато не си с нея, знаеш какво мисли, какво прави, с кого е и дали ти е вярна.

Започна така. Най-напред възрази да я вземам вечер от бара до магазина.

- Ако твоят патрон ни види, ти ще имаш неприятности, а и аз ще направя лошо впечатление.

Така се наложи да се откажа от този половин час, много важен за мен. После дойде ред на сутринта:

- Слушай, по-добре е да не идваш да ме вземаш сутрин... хората в квартала ще клюкарстват.

И това всъщност бе истина; тя винаги казваше истината. Така се отказах и от този половин час, не по-малко важен за мен. Оставаха почивните дни, неделите, но и тук започнаха трудности. Веднъж беше братовчедката от Терни, пристигнала неочаквано, друг път придружи майка си на гости, трети път баща си, после друг много скъп роднина. Обаждах и се всеки ден в дома на техни съседи, които имаха телефон, макар че и телефонните разговори не траеха много.

- Виж, по-добре да разредиш обажданията, не ме търси повече от един-два пъти в седмицата. Съседите се дразнят.

С една дума, виждахме се вече на десет дни веднъж и винаги набързо, с очи в часовника. Тази агония продължи два месеца. Аз се ядосвах на това положение, не живеех, отслабнах видимо, постоянно имах някаква тревожна болка в сърцето, не ядях, не спях. Понякога, отчаян, отивах в магазина и купувах по някой сапун, само да я погледам, но тя не ми се усмихваше и се отнасяше с мен по-зле отколкото с другите клиенти.

Неочаквано чашата преля. По телефона ми съобщи спокойно:

- Не идвай в магазина, няма да ме намериш, уволнена съм.

Веднага възкликнах със задоволство:

- Значи ще се виждаме по-често, нали?

- Да, сигурно, разбира се.

Да бе, нищо подобно! Ако преди я виждах, да кажем, единдва часа веднъж на десет, петнайсет дни, сега, когато беше безработна и беше свободна, минаваха двайсетина и повече дни от едно извинение до друго, от едно препращане до друго, без да я видя. Тя, естествено, имаше добро обяснение:

- Търся работа, обикалям офиси и агенции, нямам минута свободна.

Един ден и казах:

- Времето е като дъвката: теглиш го, както искаш. Влюбената жена умее да вплете любимия мъж във всяка свободна минута, даже във всяка свободна секунда на своя ден. Освен това има противоречие: когато работеше и беше заета от сутрин до вечер, те виждах всеки ден. Сега не работиш и си свободна да правиш каквото искаш, а не те виждам почти никога. Как ще обясниш това противоречие?

Тя не отговори и нейното мълчание ме убеди, че ако не искам да полудея от несигурност и подозрение, трябва да действам.

Познавах един Личинио, слабичък рус младеж с бяло безчело лице, рибешки очи, син на портиерката в сградата, където живееше моят патрон. Извиках го и го попитах:

- Слушай, мъжки, искаш ли лесно да изкараш петстотин лири на ден?

А той, понеже ходеше с празни джобове, наостри уши:

- Де да можех.

- Ето, ще ти посоча едно момиче. Ще я следиш, а на следващия ден ще ми описваш какво прави, с кого се среща и с кого не. Съгласен?

Той веднага отвърна:

- Това е деликатна работа. Седемстотин или нищо.

Имах някои спестявания и бях готов да ги изхарча до грош, само и само да науча истината. Приех. Същия ден съвсем случайно успях да си уговоря с Лучета кратка среща. Видяхме се в бара в тяхната сграда. Личинио стоеше пред американския мюзикбокс, пушеше моите цигари и плащаше с моите пари парчетата рокендрол, които пускаше. Срещата трая много кратко, след десетина минути тя погледна часовника, както обикновено, и обяви, че трябва да си ходи; аз отстъпчиво се сбогувах. После отидох на бара и поръчах кафе. В огледалото на бара я наблюдавах как излиза, а Личинио веднага я последва живо като котарак. Чувствах тежест в сърцето. Облегнах се на тезгяха и поръчах на бармана с немощен глас:

- Едно късо, моля.

Беше обед, а трябваше да чакам до пладне на другия ден, за да узная истината.

На другия ден Личинио дойде навреме в един бар на Виа Аркимеде.

- Ее? - попитах тревожно с пресъхнала уста, която ми горчеше от многото цигари тази сутрин; бях пушил много, за да се успокоя.

- Охо - започна той разпалено, - много добре. Следих я, вървях цял ден, бях плътно до нея по трамваи и автобуси. Чаках пред сградите, където тя влизаше. Нищо особено: агенции за наемане на работа, офиси, една приятелка - поразходиха се по Виа Национале, вечерта на кино с родителите си.

Не знам защо се почувствах неприятно, вместо да се успокоя, както би било редно. Смотолевих:

- Сигурен ли си?

Той сложи ръка на гърдите си:

- Да умра, ако не е вярно.

Дадох му седемстотинте лири и определих нова среща на другия ден. Той дойде в бара на следващата сутрин и се повтори същото: Лучета беше такава, каквато изглеждаше - добро, скромно, семпло момиче, само на работа и вкъщи, търсеше си работа и прекарваше времето си с татко и мама и някоя и друга приятелка. Но ми направи впечатление, че след седмица следене, все по седемстотин лири плюс цигарите, аперитива и кафето, Личинио започна да украсява разказите си повече от необходимото.

Описваше дрехите на Лучета, посочваше номера и улицата, където се намира агенцията, разказваше сюжета на филма, който тя гледаше със семейството си. Престараваше се все повече и, както се казва, по-доброто е враг на доброто. Затова една сутрин му казах без заобикалки:

- Смятам да спрем. Още повече, че аз и Лучета се сгодихме и скоро ще се женим. Ето ти последните седемстотин лири. Да се ожени човек е важно, не мислиш ли?

- Е, как да не е.

- Следователно никога не се знае. Който ми даде точна информация, повтарям точна, за да се оженя спокоен, ще му платя трийсет хиляди лири в брой. Ясно?

Забелязах как преглътна от незадоволена алчност и опули очи:

- Да, господин Маурицио.

Платих двете кафета и си тръгнах.

На другия ден, неизвестно защо, се събудих пощръклял, бесен, твърд, решителен, уверен като сабя. Отидох направо до телефона, помолих да извикат Лучета и и казах рязко:

- Виж, държа да говоря с теб сега, след час в бара под вас.

- Но, аз...

- Без приказки, ще дойдеш безропотно, иначе ще се кача у вас и ще разбия вратата с ритници.

- Да, добре, ще дойда.

Отидох в бара в уреченото време и седнах в ъгъла на сянка да я чакам. Тя не закъсня много и щом се появи на прага за последен път изпитах сладкото и почти невероятно вцепенение на любовната среща, мечтано и очаквано, което става като по чудо. Тя се приближи колебливо, свенлива, нежна, дори леко уплашена. Изправих се и подхванах:

- Излишно е да сядаш. Повиках те внезапно, защото имам да ти кажа нещо важно и не можех да го съобщя по телефона. Важното нещо е следното: няма да се виждаме повече. От днес си свободна, между нас всичко свърши.

Както винаги спокойна, тя ме погледна кротко:

- Маурицио, доказа колко си интелигентен. Нямах смелост да ти го кажа сама. Да, по-добре е да не се виждаме повече.

В миг ме обзе гняв: връхлетя ме желание да грабна масата и да я запратя в огледалото, да направя всичко на парчета: огледало, бутилки, чаши, дори глупавото лице на бармана. Овладях се с върховно усилие:

- Е, сбогом, Лучета - и се отправих към мюзикбокса.

Пуснах жетон и веднага рокендролът, брутален и поразителен, накара мислите ми да танцуват в главата все едно са орехи в празен чувал. Най-после се обърнах към вратата. Лучета я нямаше.

Същата вечер на Виа Аркимеде паркирах колата до тротоара и зачаках патрона. Ето че грозното лице на Личинио се появи в рамката на вратата; той я отвори, седна до мен и започна да фъфли:

- Господин Маурицио, дойдох за трийсетте хиляди лири.

- Яя, значи размисли.

- Господин Маурицио, извинете ме, но ми давахте по седемстотин лири, а госпожицата караше да ми дават всеки ден по хиляда и петстотин, за да ви говоря лъжи и тогава аз... но, сега, ако ми дадете трийсетте хиляди, ще ви кажа истината, самата истина.

Обзет отново от ярост, креснах:

- Млък, не искам да я знам, разбра ли?

- Но, господин Маурицио, този път ще ви кажа истината, самата истина.

А аз, все по-ядосан:

- Млъквай, не ми казвай нищо, че, знаеш ли, ще ти строша физиономията.

- Господин Маурицио, ако искате, ще ви направя намаление: само десет хиляди и ще ви кажа цялата истина.

- Не, дори и срещу десет лири. Истината е една-единствена и аз я знам: Лучета е ангел, разбра ли? Истински ангел.

Той слезе уплашен и се отдалечи. Аз включих радиото.

ГРУБИЯНИ

Лятото дойде и започнаха летните проблеми. Бяхме петима: Уго, Марио, Ромоло, Джиджи и аз и никой нямаше приятелка. Но имаше юнско слънце, ясно и палещо; небето в роза и лазур над купола на „Сан Пиетро“ обещаваше дълготрайно хубаво време на морето; през неделите Рим се изпразваше и който оставаше, се чувстваше същински парий; накратко, изпитвахме желание да изживеем лятото. Но без момичета какво да правят петима самотни мъже? Да вдигат шумотевица, казвах аз. Но имахме мерак за море, както вече споменах, и така на сутринта през първата неделя с хубаво време петимата се срещнахме в обичайния бар на Виа дей Серпенти. Поръчах еспресо за всички. Уго, когото смятахме един вид за шеф, навярно защото само той като син на търговец разполагаше с пари, неочаквано рече:

- Според мен си струва да отидем на море даже само по мъжки. Но с една уговорка.

- Каква?

Уго обясни:

- Самотните мъже се развихрят. Ние не правим изключение. Последния път, когато бяхме заедно, псувните и блъсканицата дойдоха в повече. Уговорката е следната: да се държим добре и възпитано, все едно сме с момичета. Съгласни?

Спогледахме се и избухнахме в дружен смях. Един питаше:

- Възпитание? Какво е това?

Друг мереше пулса на Уго и температурата на челото му:

- Нищо, нищо, да не би да ти е зле? Имаш ли треска?

Трети внушаваше:

- Оставете го да говори, изглежда не се изрази ясно.

Но Уго потвърди енергично:

- Изразих се много добре. Когато няма момичета, се държим по-зле от простаци, за срамотите. Затова повтарям: отиваме на море, но с една уговорка - възпитано.

Съвсем неочаквано, точно Ромоло, най-разпуснатият от всички, одобри:

- Уго е прав. Приемам уговорката. По-скоро, как ще се държим?

Уго:

- Мислих по въпроса. Започне ли някой да се развихря, плаща глоба от сто лири. Ако се съберат много пари от глоби, ще направим общ фонд и ще си го поделяме по равно в края на деня. Добре ли е?

Всички одобрихме в хор, че става; излязохме от бара и се качихме в колата на Уго.

По принцип заради уговорката, докато колата пресичаше Рим, седяхме неми като риби и само хвърляхме коси погледи един към друг, за да видим кой пръв ще направи грешна стъпка. Мълчанието наруши Марио:

- Възпитани, добре, но това е прекадено. Сега и да говорим ли не бива?

- Ти говори - насърчи го хладно Уго, без да отделя очи от пътя.

Поканата не остана напразна: започнахме да обсъждаме последните футболни новини; известно е колко парлива е темата. След малко вече всички говорехме, освен Уго - той караше мълчаливо. После не знам как, Марио, най-буйният, се развика на Джиджи, защото онзи му опонираше:

- За кого се мислиш? Кой си ти, бе? Знаеш ли кой си? Ще ти кажа кой си - и изтърси една

псувня.

Всички извикахме дружно, изпълнени с радост:

- Сто лири.

Марио се огледа огорчен:

- Ее, добре де, ето ги.

- Това са първите - Уго ги взе и си ги сложи в джоба. - Да умре, който ги пипне.

Движехме се по автомагистралата за Остия. Ромоло поднасяше Марио за стоте лири, но възпитано, а това беше наистина комично, защото той, както отбелязах, бълваше вулгарност от всички пори на тялото. Придавайки елегантно изражение на широкото си и грубо лице, наставляваше:

- Мариучо, не бива да се псува, не знаеш ли? Възпитаните, фините и изискани хора не говорят псувни. Казват например: съжалявам, много ми е неприятно, но вие наистина грешите. Е, така говорят възпитаните хора.

С една дума, закачаше го. Марио излизаше от кожата си, а ние се смеехме, защото Ромоло, с уста, свита във формата на сърце, придал нежно изражение на лицето си, изнасяше истински спектакъл. После навярно смятайки, че глоба се налага само за псувня, Марио се обърна към Ромоло и направи неприличен жест с ръка.

- Сто лири, Марио - отсъди спокойно Уго.

- Не съм казал нищо.

- Уговорихме се: глоба се плаща за всяка разпуснатост, изговорена или не. Сто лири.

Вече разполагахме с двеста лири.

Продължавахме по магистралата и глобите се натрупаха както следва: сто лири Джиджи, защото най-наивно извика „рогоносец“ на шофьор, който с черно-зеленото си такси, натъпкано с хора, караше по средата на пътя и не пускаше никой да го изпревари; сто лири аз, задето се оставих да ми се изплъзне едно оригване - преди да отида в бара изядох пълна чиния бакла с бекон от предната вечер; сто лири от Марио, трети път, защото при преминаването на открита американска кола червен металик със златокоса жена зад волана, сръга с лакът Джиджи:

- Ии, гледай, гледай каква блондинка.

По повод на последните сто лири Марио възкликна яростно:

- Заяждате се с мен. Вие сте тълпа муфтаджии.

Тогава Уго настоя Марио да плати още една глоба заради „муфтаджии“. Ние се поколебахме и накрая решихме, че не е нужно. Марио си отдъхна:

- Слава богу Но те предупреждавам, Уго, ще ми платиш! Внимавай.

Накратко, вече натрупвахме известна антипатия, всеки се сърдеше на всички: ефектът от възпитанието. Пристигнахме в Остия почти без да си говорим; кой си държеше устата затворена от страх да не му се изплъзне някоя „специална“ римска дума; кой мълчеше, ядосан заради стоте лири глоба. На плажа възникна първият инцидент. Бяхме петима. Спасителят, очилат младеж с вид на счетоводител, настоя да наемем две кабини. Уго възрази:

- Последния път наехме само една.

- Не и тук - спасителят дори не вдигна поглед от кочана с билетите.

- Не, на бани Сперанца.

- Тогава вървете на бани Сперанца... Госпожо, за вас колко билета?

Отношението на спасителя изнерви Марио, той отмести Уго с лакът в ребрата, излезе напред и ревна:

- Ей, ти, с кого мислиш, че говориш? Какви са тези маниери?

- Говорете ми на вие... не сме братя, струва ми се.

- Ще ти говоря на ти и ще ти кажа, че си невъзпитан.

- Чуйте се как говорите.

- Да, невъзпитан... и знаеш ли какво трябва да работиш? Гробар, а не спасител.

Настана суматоха; спасителят излезе от будката с думите:

- Сега ще извикам полиция.

Марио го сграбчи за дрехата, ние ги разтървахме и изнесохме на ръце Марио, но той продължаваше да ругае. Отдалечихме се недоволни и по парещия асфалт под свирепото слънце се запътихме към бани Сперанца. Уго, крачейки с наведена глава, се обади унило:

- Сто лири.

Попитах:

- Сто лири кой?

- Марио. Беше разюздан. Някой ще отрече ли?

Последва неприятен спор: Марио твърдеше, че не се брои, защото, да, бил е невъздържан, ала за общия интерес. Уго поддържаше, че няма значение: възпитанието е задължително винаги и навсякъде. Така Марио се изръси още веднъж със сто лири, като дуднеше:

- Хубави приятели сте вие.

На бани Сперанца грешка този път допусна Ромоло, неизвестно как успял да се владее до момента. Влетя шеметно в кабината, мучейки от удоволствие, съблече се, излезе и се хвърли като риба върху Уго и Джиджи, застанали отвън; събори ги и се затъркаля заедно с тях в пясъка. Щом двамата успяха да се освободят от тази тъй буйна радост, Уго много студено отсече:

- Ромоло, съжалявам: сто лири.

- Защо?

- Защото се държиш разпасано. Огледай се наоколо. Никой не се хвърля върху приятелите си като мечка, не вика, не се бори. Така правят селяндурите, невъзпитаните хора. Сто лири.

Този път одобрихме: Ромоло се бе държал именно като необуздан, какъвто всъщност беше. Той плати, но му стана неприятно; беше направил много усилия да бъде възпитан, а сега развали всичко само за миг спонтанна радост.

Отпуснати, студени, мълчаливи, недоволни и предпазливи тръгнахме през плажа към морето, обичайното море на баните, със слънчобрани, шезлонги, деца, бавачки и семейства. Сега всички се сърдеха на Уго, защото само той не бе платил глоба и се държеше безпогрешно. Марио ми прошепна:

- Искаш ли да го накарам да плати сто лири?

Видях го как се приближи до Уго:

- Ромоло ще те победи на плуване, обзалагам се.

Уго се засмя и вдигна рамене: беше дребен, мършав, сух и черен, но имаше мускули като стоманени въжета и се гордееше с тях. Ромоло чу и предложи:

- Няма нищо за смях. Да видим кой първи ще стигне шамандурата, ей там.

Уго продължи да се смее и ето, двамата се затичаха през плажа, нагазиха във водата сред облак от пръски и се хвърлиха с плуване към шамандурата. Ромоло, макар и по-тежък, имаше по-голям замах; но Уго въобще не приличаше на плувец, а на машинка, съставена само от лакти, която се движи в морето, без да образува пяна. И така, той пристигна пръв, изпреварвайки Ромоло с поне две дължини.

Двамата се върнаха на брега, където ги чакахме. Щом Уго излезе от водата, Марио извика триумфално:

- Сто лири от всеки.

- Защо?

- Защото се държахте като прости хора, невъзпитани, разпасани... хвърляте се в морето и се състезавате.

- И какво от това?

- Ами я се огледайте и вижте как се държат останалите.

Те се огледаха. Действително: госпожи и господа бавно навлизаха в морето, спокойно разговаряха помежду си, мокреха внимателно гърдите и раменете си с вода, за да свикнат с температурата, преди да се натопят изцяло.

- Възпитаните хора не се надпреварват, не се пръскат, не пляскат, влизат във водата като в салон за гости. Вие сте двама диви хулигани, невъзпитани, разпасани. По сто лири и от двамата.

Ромоло се възпротиви вяло: беше доволен, че най-сетне и Уго е глобен. Уго обаче се възмути: състезанието по плуване е спорт, в спорта няма нищо разпасано. Обявихме гласуване. Оказахме се четирима срещу един - и Ромоло гласува с нас. Така Уго плати, но подхвърли:

- Разбрах, поискахте да си отмъстите.

Да приключим с това.

Беше време за обед. Всички в лошо настроение насядахме в сянката на кабината около пакетите и бутилките. Разопаковахме и събрахме всичко на масичката. Спогледахме се.

- Ти гладен ли си?

- Аз, не... невъзпитаните хора изпитват глад... аз имам едва едва малко апетит.

- А ти?

- Аз? Аз не ям, нали знаеш... живея от въздуха.

- Колкото до мен, не бих могъл да ям така как да е, без покривка. Сандвичи... храна за бедни, това не е за мен.

С една дума, поднасяхме се един друг, парализирани вътре в себе си от страх да не изглеждаме невъзпитани. Ромоло още веднъж надмина всички. Придаде на дебелото си грубо лице изискано изражение и със събрани, издадени напред устни попита:

- Графе, бихте ли ми подали, моля ви, онзи сандвич? След като маркизът не е гладен, ще го изконсумирам аз. Жалко обаче, че принцът днес не е с нас.

Уго веднага скочи:

- Сто лири.

- Защо? Ще обясниш ли?

- Защото и това е грубо. Такива неща говорят хулиганите като теб, за да подиграят възпитаните хора.

Макар и неохотно, всички признахме, че и този път Уго има право: с иронията си Ромоло допусна грубост. И той плати, мърморейки:

- От сега нататък си прехапвам езика и няма да чуете нито дума от мен.

Точно тогава от съседната кабина се чу женски глас:

- Хей, Ромоло, само умрелите не се срещат.

Обърнахме се едновременно и кого да видим? Тилде и Клелия, две близначки, и двете с изпъкнали бюстове и заоблени бедра, в лицата малко грубички, с дебели устни, широки носове и изпъкнали очи, но свежи и млади. С тях беше Йоле, стройна блондинка с мъжки тембър на гласа, хрипкав и нисък, една от онези, дето не ги свърта и все си тананикат и подскачат в такт. И трите лудетини бяха известни в квартала, че са неудържими. Тилде подметна:

- Ромоло, не си се появявал отдавна... е, но знам, за теб май съм твърде дебела.

Клелия поде:

- Каните се да ядете ли? Прави сте, аз имам четка.

Йоле си мълчеше: беше си облякла банския, поклащаше бедра насам-натам и си подпяваше. Докато седяхме, леко объркани, Тилде предложи:

- Почакайте с яденето. Да влезем заедно в морето;

Внезапно, изразявайки всеобщото настроение, Ромоло викна:

- Еей, мъжки, възпитанието свърши, сега започва найхубавото.

И се хвърли стремително върху Уго, събори го на пясъка, а след миг на колебание се нахвърлихме и ние тримата. Боричкахме се в облак от пясък, със смях и викове; в това време трите момичета ни поощряваха, като ни щипеха и блъскаха. След малко станахме, хванахме Тилде, Клелия и Йоле за ръце и се затичахме отново към морето, този път без възпитание. Във водата никой не се скъпеше в пръскането, бутането, ударите с ръка и другите шеги, до степен Клелия за малко да се удави. Успяхме да я издърпахме и тя задъхано попита:

- Ама какво ви става днес? Направо сте като отвързани.

Марио отвърна през смях:

- От радост, че те виждаме, мила моя. Ти ни освободи.

- От какво?

- От възпитанието.

ИСКА СЕ УГО

През онази нощ в ЕУР, в онази пустиня от черен асфалт, ограден от бели колонади, навярно поради умората от посещението на електронната изложба, Уго ми направи едно признание:

- Аз съм римлянин, но от известно време съм сърдит на Рим. И знаеш ли защо? Защото в Рим жените мислят само за интереса; който има пари, се забавлява, който няма, си гризе ушите. Казвам ти, отвратен съм и някой ден ще отида във Венецуела.

Попитах раздразнен:

- И какво ще правиш във Венецуела?

- Там е брат ми. Има завод и момичета бол, американки, всяка вечер - по нещо ново. Вместо да стоя в Рим да си губя времето, ще се забавлявам, ето, това ще правя.

Тогава му се троснах гневно:

- Ами, върви във Венецуела.

Точно в този момент пред нас на тротоара видях две момичета да вървят бавно, някак нерешително. И двете еднакви на ръст, и двете в еднакви дрехи: бяла блуза и зелена пола. Навярно сестри, помислих си. Едната, блондинка с къдрици, разпръснати по раменете, изглеждаше по-красивата, поне в гръб. Другата, висока брюнетка, подстригана а ла гарсон, беше по-слаба. Всъщност и двете бяха високи и едри, малко кобилести, с дълги крака и широк ханш, около двайдет и пет годишни. Русата каза с ясен глас, като финал на разговор:

- Е, да, нужен е Уго.

Тогава аз, не знам какво ме прихвана, ускорих крачка и подхвърлих дръзко:

- Нужен е Уго? Ето го Уго.

Уго, останал назад, ми направи знак: „Ти какво, луд ли си?“ Но аз вече бях захапал: исках да му покажа за последен път, че момичетата на Рим не са такива, за каквито ги мислеше. Освен това тези двете се бяха спрели и ни гледаха. Аз също ги загледах: русата имаше кукленско лице, но вулгарно, със сини очи без изражение, зачервен нос и плътни лъскави устни. Брюнетката имаше издължено бледо лице, хубави очи, объркан и тревожен вид. Русата отвърна нелюбезно:

- Кой ви познава? Защо се месите в нашия разговор?

Опитах се да бъда остроумен:

- Казахте, че е нужен Уго, а това е именно Уго.

Русата изгледа Уго - тъмнокос и строен, той си е направо хубаво момче, и попита:

- Този ли е Уго? Явно не познавате Уго.

Отново подхвърлих:

- И какво толкова представлява? Марлон Брандо? Джеймс Дийн? И този се казва Уго, това е всичко. Шегата настрана, ако искате, защо не пийнем заедно по нещо.

Русата изкриви устни:

- Ние всъщност...

Но брюнетката изведнъж се намеси припряно:

- Ами да, да отидем и без това Уго няма да дойде, да вървим.

Представиха се: блондинката се казваше Федора, а брюнетката Лучана. Бяха сестри, както предположих; и двете били продавачки в парфюмериен магазин в центъра. Как така се бяха озовали в ЕУР по това време? Русата обясни:

- Щяхме да ходим в Луна Парк с Уго, но закъсняхме заради Лучана, тя никога не е готова. И сега

ето ни насред пътя. Уго не ни изчака. Той никога не чака.

Обещах:

- Ние ще ви заведем в Луна Парк.

- А имате ли пари? - въпросът и прозвуча неприятно. - Пребройте ги, в Луна Парк е скъпо, никога не се знае.

При тези думи Уго ми хвърли един поглед, с други думи: „Видя ли?“, но аз се направих, че не забелязвам.

Влязохме в Луна Парк. С осветените павилиони под ниските корони на дърветата ни се стори почти безлюден, като много магазини без клиенти. От самото начало блондинката - ама тя наистина беше антипатична - ни предупреди:

- Уго ни определи среща в девет. Ако не го намерим в девет, се уговорихме да мине отново в десет и половина. Значи, тогава ще се върнем там, съгласни?

Със стиснати зъби процедих:

- Съгласен.

Русата заключи:

- На Уго шегите не му минават, той е точен и от другите изисква същото.

Този Уго започваше да ми играе по нервите, но преглътнах. На една полянка имаше апарат за мерене на силата: мята се чук и той задейства подобие на термометър. Уго посочи:

- Искам да опитам.

Блондинката се обади:

- Лучана, помниш ли Уго? Достигна най-високата точка.

Лучана съвсем неочаквано и се сопна:

- Я млъкни с твоя Уго.

Русата се обиди, но си замълча.

Уго хвана чука и го запрати с всички сили: термометърът се изкачи малко.

- Ее, трябва сила - констатира русата.

- Като Уго ли? - попитах аз иронично.

От чука преминахме към стрелбата по панички, изработени от лоша керамика, наредени върху ламаринени поставки. При всяко натискане на бутона ламарината издаваше неописуем грохот. Уго опита четири пъти и счупи една паничка. Опита се и Лучана и направи засечка. Русата изкоментира:

- Трябва да имаш точен мерник. Да бяхте видели Уго.

Мъжът на стрелбището оповести хладно:

- Петстотин лири.

Двамата с Уго подскочихме, защото имахме общо само три хиляди и аз пресметнах:

- С петстотин лири щяхме да купим сервиз за шест души, заедно с чашите.

Русата напомни саркастично:

- Предупредих ви да си преброите парите.

От стрелбата по панички отидохме към балоните. Имаше от всички размери и цветове, танцуваха над въздушното течение примамливо нагоре-надолу в своеобразна клетка. Пистолетите бяха тежки, с дръжки от гравирано сребро. Подаде ни ги стройна жена на средна възраст, отрупана с фалшиви бижута. Русата взе пистолета, отбелязвайки:

- Приятелят ви и Лучана изчезнаха, не бих искала приятелят ви да си прави илюзии: Лучана има лошия навик да дава надежди на мъжете.

- А вас какво ви засяга? - попитах аз.

Русата започна да стреля: пам, пам, улучваше почти всички балони. Накрая обясни:

- Засяга ме много: Лучана е на Уго.

Най-после Лучана и Уго се появиха от една горичка, леко запъхтени, държаха се за ръка.

- Глупачка - скастри я русата, - заминаваш и ме зарязваш с този тук.

Лучана си замълча, а аз нападнах русата:

- Ако обичате, повторете: кой е този тук?

- Вие.

- Аз, за ваше сведение, се казвам Атилио, разбрано?

- Стига, стига - извика Лучана, - да отидем на влакчето на ужасите.

Запътихме се към влакчето на ужасите - русата и аз напред, Уго и Лучана зад нас. По едно време се обърнах: Уго и Лучана се бяха прегърнали през талията, съвсем като двама влюбени. Останах доволен за Уго.

Но когато стигнахме до влакчето, русата обяви:

- Този път вие ще дойдете с мен - тя посочи Уго, - а Лучана ще отиде с господин Атилио.

Подчинихме се и така се озовах на една седалка с Лучана. Чу се свирка, скърцане на железа, стон на музика и после гондолата започна да се издига по наклон от черно желязо, сред черните върхове на дърветата. Докато гондолата се издигаше, попитах Лучана:

- Бихте ли ми казали какъв ви е този Уго?

- Годеник.

- А вие обичате ли го?

- И да, и не.

- Ами тогава?

- Той е толкова нахален, че не мога да му противостоя.

- А не бихте ли предпочели симпатично момче като моя приятел например?

- Да, предпочитам, но сестра ми не иска.

- Какво общо има сестра ви?

- Тя е силен характер, а аз... Има и друго нещо.

- Например?

- Уго ни помага...

- Но парите не са всичко в живота.

Сега гондолата се носеше в бездната, почти летеше и тя, вместо да ми отговори, внезапно се хвърли върху мен с ръце около врата ми и гърди срещу моите, викайки:

- Оо, какъв ужас - и се притискаше силно в мен.

Спомних си думите на сестра и: „Лучана има лошия навик да дава надежди на мъжете“. И действително, щом гондолата започна отново да се издига, тя отрони с нисък глас:

- Вие също сте симпатичен.

Погледнах пред себе си: Федора и Уго седяха далеч един от друг, неподвижни. Помолих Лучана:

- Бъдете по-въздържана... като тях.

Тя ми хвърли изумен поглед и се отдръпна назад. В това време гондолата забави ход и спря с финален стон. Русата скочи:

- Жадна съм, да отидем в кафето, да пийнем нещо.

Преди да стигнем до кафето, Уго ме дръпна настрана:

- Имай предвид, че останах само с триста лири.

- А аз - с двеста.

Веднага решихме двамата да не поръчваме и настигнахме сестрите. Те се разправяха и русата довърши един упрек:

- Да знаеш, ще го кажа на Уго.

Изведнъж почувствах, че, както се казва, ми кацна муха на носа и седнах, като започнах агресивно:

- Хайде да поговорим за този феномен Уго.

Русата ме изгледа хладно:

- Защо? Какво ви засяга?

Отвърнах:

- Засяга ме и толкоз. Впрочем какъв е Уго?

Русата подкани брюнетката:

- Ти му кажи какъв е.

Но брюнетката възрази:

- Не, ти му кажи.

Русата започна с досада:

- Преди всичко е хубав мъж...

- Хубав мъж, Уго? - възкликна брюнетката. - Явно не си го погледнала: нисък, плешив, кривоглед, късокрак.

Русата се направи, че не е чула и продължи:

- Освен това е изискан, фин, истински господин.

- Нали беше невъзпитан простак номер едно, какъвто втори няма по света.

Русата продължи:

- И най-вече е мъж, с когото ни е добре. Винаги весел, пълен с изненади, духовит.

- Да бе, духовит, от онези, дето ти издърпват стола и ти падаш на земята.

Този път Федора загуби търпение:

- Ако не ти харесва, защо не му го кажеш в лицето? Напротив, когато си с него, флиртуваш. Кажи му го в очите, намери кураж.

Брюнетката не отвърна нищо.

В този момент ми се прииска да обобщя:

- Е, ако разбрах добре, този славен Уго е грозен, вулгарен, невежа и невъзпитан. Така ли е?

Но русата се обиди:

- Няма да позволя някой си хикс да говори лошо за наш приятел. Да вървим, Лучана. Освен това след малко Уго ще мине пак. Да вървим.

Брюнетката се опита да се възпротиви:

- О, не, да останем тук; добре сме си.

Русата пристъпи към сестра си и незабелязано за нас я ощипа по ръката толкова силно, че онази изстена; в същото време изсъска:

- Ставай, глупачке, тръгвай.

Ние с Уго останахме с отворена уста, като видяхме как този път брюнетката стана послушно и последва сестра си.

Предложих на Уго:

- Да ги проследим... Ако си по-настоятелен, Лучана ще тръгне с теб.

Окуражен от думите ми, той се затича и аз го последвах. Настигнахме двете жени извън Луна Парк, по тъжните тротоари на ЕУР Вървяха бързо, русата стискаше сестра си за ръката. Уго

продължи да тича, изравни се с тях и хвана Лучана за другата ръка.

- Хей, ти идваш с мен.

Русата се възмути:

- Остави сестра ми!

- Вие я пуснете.

- Ще извикам полиция.

- Извикайте, да видим.

Разпъната между двамата, Лучана изглеждаше отново нерешителна. Накрая каза:

- Федора, какво ще правим? Уго явно няма да дойде. Ти вземи автобуса, а аз ще остана още малко с тях.

В този момент, в тази пустош от осветен асфалт, сред тези колонади, се чу силен приближаващ се глас, глас, който звучеше като по мегафон.

- Ето го Уго - облекчено заяви русата.

Изненадани, погледнахме и видяхме да изниква там долу, в дъното на площада, където е обелискът, един от рекламните автомобили на паста за зъби; автомобил във форма на гигантска тубичка, с отвор от страната на багажника и бяла змия от паста, излизаща от него, която обикаля каросерията и образува

възел над предното стъкло. Колата се движеше бавно и ревеше в нощта: „Пробвайте пастата за зъби Х. Зъби от слонова кост с пастата за зъби Х“. Произнесох саркастично:

- О, това е Уго, а това е колата му

Русата отвърна презрително:

- По-добре тази кола, отколкото никаква, като вас.

Колата-тубичка се приближаваше, без да бърза; русата ни остави и изтича да я посрещне.

Уго каза на Лучана:

- Хайде, ела, какво чакаш?

Ала Лучана изглеждаше колеблива. В това време русата, вече настигнала колата, говореше възбудено, права до предното прозорче. Уго настоя:

- Щом не го обичаш, защо не дойдеш с мен?

Изведнъж обаче се случи нещо непредвидено. Високоговорителят прекъсна рекламния текст и започна да реве с мощен глас:

- Лучана, не ставай глупава. Ела тук. Лучана, чу ли ме? Лучана, размърдай се, иначе...

При този глас Лучана се изплъзна, заръчвайки припряно на Уго:

- Обади ми се утре на номера, който ти дадох - и се затича към колата.

Видяхме двете сестри да се пъхат в гигантската тубичка; после колата бавно тръгна, а високоговорителят поде отново рекламния текст.

Пак бяхме сами.

- Ще и се обадиш ли? - попитах Уго.

- Чувствам се обезкуражен. Наистина ще отида във Венецуела.

- Какво се надяваш да намериш във Венецуела? По-голяма тубичка за паста, по-креслив високоговорител - това ще намериш там. Послушай ме, телефонирай и, с жените се иска търпение.

- Да, иска се търпение - съгласи се Уго, успокоен.

Продължихме разговора, вървейки бавно към автобусната спирка.

КУКЛОВОД

Бях вече възрастен прислужник и си търсех спокойно място. Намерих го - поне така реших -в дома на госпожа Олимпия, вдовица на средна възраст, която живееше сама с големия си син. А би трябвало да помня, че външността лъже: в случая с госпожа Олимпия външността мамеше и още как. На пръв поглед изглеждаше точно господарка като за мен: едра, красива, цялата гърди и бедра, главицата и обсипана с руси къдрици, пълничко лице, украсено от две-три въгленово черни бенки, лъскави усмихнати очи, подобни на две кадифени звезди, ленива в жестовете, умерена в думите, изглеждаше въплъщение на спокойствието. Ала под тази обвивка се оказа пръв тиранин. Накратко: стоманена ръка, скрита в кадифена ръкавица. Била е оперна певица, доста известна. Наистина домът и - мезонет на последния етаж на сграда по Виа Фламиния -представляваше истински музей на нейни снимки в различни костюми; през първите дни, когато още не знаех коя е, ги приемах за спомени от стари карнавали.

Оттеглила се от операта, госпожа Олимпия продължаваше да се държи в дома си като примадона, така да се каже. Преди всичко тя имаше на разположение цяла гвардия от адвокати, администратори, съдебни изпълнители, борсови посредници и делови мъже, с които поддържаше взаимоотношения, защото притежаваше по малко от всичко: от къщи до ценни книжа, от магазини до чифлици. Обичаше да се затваря с тези делови мъже в студиото си и да ги държи на дълги разговори, навярно истински изтощителни, защото те влизаха там по-пъргави от петли, а излизаха по-омекнали от скопци. Н, тук държа да отбележа: управлението всъщност се явяваше извинение. На нея и харесваше да командва, а да командва за нея означаваше да измъчва, тоест да хване един мъж и с търпение и коварство да го докара до отчаяние, да го накара да каже онова, което не е искал, да му докаже, че не е бил прав и тогава да започне отначало; и така до безкрай, докато се увери, че може да прави с него каквото си пожелае.

Най-добре тази нейна страст към командването личеше в отношенията със сина и и с приятеля и. Синът и Джанмария беше слабичък младеж с бяло, посърнало, изкривено лице и сини очи, мътни и замаяни. Неврастеник първо качество, яростен пушач, як пияч, на моменти по-гальовен от котка, друг път по-свиреп от тигър, големият му проблем беше да измъква пари от майка си. Но нека ви обърна внимание: тя беше скъперница, а сцените бяха на дневен ред.

Той крещеше, хулеше, проклинаше, крачейки нагоре-надолу из гостната; тя седеше неподвижна в креслото, ведра, усмихната, непреклонна, все едно той не е неин син, а тя - негова майка; приличаха на двама актьори в дует на авансцената; едно време тя е изпълняла всяка вечер тези дуети. Накрая той казваше:

- Отивам си, махам се от къщи, отивам да работя - като на думата „работя“ придаваше заплашителен смисъл.

Тя питаше:

- Къде отиваш? Какво ще правиш? Та ти не умееш да правиш нищо, бедно мое момче.

Тогава той отвръщаше:

- Вината е твоя, защото не ме накара да уча.

А тя:

- Нямаш нужда от това, ти си син на майка, която не те лишава от нищо.

- Нищо? Ха-ха-ха-ха.

Наблюдавах я тъй спокойна и бодра, с всичките и къдрици и бенки на подходящото място, и ми минаваше мисълта, че тя отказва пари на сина си заради удоволствието да предизвиква тези сцени, а после да им се радва като на серенади. И накрая постигаше целта си: Джанмария, изтощен, падаше на колене пред нея, прегръщаше я, хълцайки от нерви, и в заключение не се добираше до нищо.

С приятеля си следваше друга система, защото той беше друг характер. Въпросният приятел, един побойник от Трастевере, се казваше Марчело. Мургав и къдрокос, добре сложен, с кръгла глава, съвършено лице, малки уши, бил е модел; обикаляйки студията, и се беше залепил като от занаята; за да скрие от себе си и от другите, че живее от хитрост. Минаваше за художник. Не знам госпожа Олимпия къде го беше намерила, но един хубав ден го настани в стаята на терасата, навес, приспособен за ателие, и започна да разказва наляво и надясно, че си прави портрет при художника Силенци. Жалко обаче, че художникът Силенци и правеше портрета най-вече нощем, когато нямаше светлина.

В ателието се отиваше по вътрешна дървена стълба, точно над моята стая. Тя държеше ключа от портичката на върха на стълбата. Често нощем се будех от скърцането: госпожа Олимпия се качваше при художника Силенци, за да работи над портрета и. А как контролираше този Марчело, по характер пълна противоположност на сина и: толкова спокоен, колкото другият нервен; толкова нечувствителен, колкото другият емоционален; толкова тъп, колкото другият интелигентен? Държеше го чрез самолюбието на нещастника, син на бедняци, разчитащ на външността си, защото иска да изглежда такъв, какъвто не е; унижаваше го и му напомняше постоянно кой е и че никога няма да бъде друг.

Един ден тя ме повика да сервирам в ателието чай от лайка, какъвто консумираше в големи количества. Чух я да казва:

- Имаш измамно самомнение, мислиш се за какъвто не си. Да не говорим за рисуването ти, не знаеш откъде се започва. Но поне внимавай в маниерите, те са показателни.

- Какви маниери?

- Маниерите. Даваш ли си сметка например, че не знаеш как да се храниш?

- И кой го казва?

- Аз го казвам. А ръцете, някога обръщал ли си им внимание?

- Какви ръце?

- Твоите. И походката. Поглеждал ли си се в огледалото как вървиш?

Той се вторачи в нея с поглед на животно, което не разбира, побесняло и безсилно. После промълви:

- Казваш, че ме обичаш, а ми говориш така.

В този момент се изкашлях и влязох решително с подноса.

Ала работата с портрета в крайна сметка не вървеше, стана ясно дори за нея, чийто живот бе изпълнен с подобни сюжети. Още повече, че синът и нямаше нужда от много време, за да разбере що за художник е Марчело. Един ден на масата, след като тя му отказа пари, той и заяви ясно:

- Махам се от къщи. Една стая над терасата можеше да дадеш и на мен, твоя син, след като я даваш на този Силенци, който е никой.

- Силенци плаща редовно наема - усмихна се тя ведро. И след минута, нежно: - Сърдиш се на Силенци, но той е симпатичен младеж, изтънчен и много талантлив. Искам двамата да станете приятели.

Прекрасен подход, ще кажете вие: за да не загуби нито сина, нито приятеля, ги събира в общ букет, кара ги да се сближат, принуждава ги да станат приятели. В деня на голямата вечеря на

приятелството обслужвах масата. Тя - в средата, облечена с хубавия си пеньоар и роза на щедрата си гръд; от едната страна синът, по-неспокоен и нервен от всякога; от другата гаменът, несръчен, се опитваше да си придаде вид на господин. Беше истински театрален мизансцен, замислен да се помни дълго. При все че не одобрявах неморалността да събере на една маса сина и приятеля, нямаше как да не се възхитя на сръчността, такта и увереността, с които тя по време на вечерята ги преведе от студенина и дори враждебност до сърдечност и може да се каже до приятелство.

Преди всичко съумя да им зададе тема, будеща трепет и у двамата - състезателните коли; съумя да ги тласне един към друг в тази тема, като се правеше, че и нея я интересува; накрая съумя да се оттегли навреме, когато огънчето на спортната страст бе вече запалено и двамата обсъждаха оживено. С една дума, обработи ги като деца, на които майката заръчва: „Играйте си заедно“; отначало те не искат, защото се стесняват, но накрая малко по малко започват наистина да играят. Докато бях в столовата да взема чинии за плодовете, чух гласа и, нежен и внушаващ:

Още ли си говорите на вие? Хайде, говорете си на ти.

Помислих си: „Госпожа Кукловод и този път успя“.

Ала, както се казва, дяволът прави гърнетата, но не и капаците. Гърнето на госпожа Олимпия нямаше капак, вря известно време и извря. Тя поиска да бъдат приятели и видяхме, че успя; но не предвиждаше да станат най-добрите приятели, неразделни, свързани с двоен конец като завистниците. За Марчело беше ясно: синът на госпожа Олимпия е едни гърди пред обичайните познати. На Джанмария, струва ми се, Марчело му беше удобен: отегчен безделник, посредством Марчело той влизаше в контакт с непозната за него среда. Всъщност те си паснаха, винаги заедно, винаги заети, винаги съучастници, ден и нощ. Да не забравя, по повод на нощта: тези двамата започнаха да излизат заедно, без госпожата, естествено. Мотаеха се из нощните локали и по малките часове посещаваха един кафебар около Виа Венето, където се случваше от всичко по малко: девойки между киното и тротоара, пияни американци, вариететни артисти, шофьори и портиери на големите хотели, всички те заедно правеха „живота“, както се казва. При това тяхно голямо приятелство госпожа Олимпия не успя да постигне едно: да си говорят на ти; продължаваха на вие.

Научавах всичко, докато сервирах на масата, естествено. Сега там не се говореше повече за приятелство. А госпожа Олимпия, макар и без да премести една къдрица или бенка, все така приветлива и усмихната, се информираше кисело как си прекарват деня. Те отговаряха неохотно, без да я питат как тя е прекарала своя. Ако я бяха попитали, нямаше да се затрудня да отговоря аз вместо нея: крачейки напред-назад из гостната като гладна лъвица, изкачвайки се от време на време по стълбата към навеса, слизайки и отново връщайки се към краченето. С две думи, тя излизаше от кожата си, защото вече не успяваше да ги измъчва така добре, както преди: бяха се измъкнали от властта и, бяха станали независими. И тогава изведнъж се видя, че за госпожа Олимпия най-важното е да командва, и ако то и се изплъзне, е готова да прати по дяволите дори и любовта.

Една нощ двамата бяха излезли, както обичайно, и се прибраха не много късно. Но не бяха сами. С моето тренирано ухо на стар камериер от занаята, дочух и два женски гласа, ясни, сребристи, звънливи, гласове на млади жени. Пуснаха грамофона, от шума от крака разбрах, че танцуват. После се появиха бавните спокойни стъпки на госпожа Олимпия по стълбата. Не и отвориха веднага, не знам защо. Но щом отвориха, настъпи краят на света, все едно с нейната поява в ателието то се превърна в сцена на оперен театър: всички актьори пееха едновременно, всеки за своя сметка, с пълно гърло. Имаше викове, спорове, леки стъпки и после, внезапно, острият писък на жена, получила плесница. Последва удар от затворена със сила врата -входната. След туй стъпките на госпожа Олимпия надолу към стаята и. Едва тогава можах да заспя.

На другия ден веднага се видя резултатът от сцената: ателието над терасата беше празно, външната и вътрешната врати - заключени с ключ; стаята на Джанмария беше празна, а госпожа Олимпия за първи път, откакто бях влязъл в дома и, се храни сама на масата, сервирана за трима. Този ден тя, като напук, правеше обичайните неща: държа на телефона борсовия посредник по-дълго от обикновено, говори с адвоката повече от час и още толкова със съдия-изпълнителя.

Какво имаше в главата, не бе възможно да се разбере, владееше се отлично като истинска актриса. Разбрах го по-късно, от телефонните разговори: първо с Марчело, после и със сина си. С единия се държа любезно, дори прекалено, на ръба на подбива; всъщност му даде да разбере, че всичко е свършило и не иска да го вижда повече. С Джанмария тонът беше друг: той поиска да му преведе определена сума, защото отсега нататък смятал да живее извън къщи; тя му отвърна твърдо, че определената сума ще я има само ако се върне вкъщи. Тя прекара вечерта в гледане на телевизия и отиде да спи доволна, но не преди да ми поръча да приготвя леглото на синьорино, както всяка вечер.

Джанмария обаче не се върна толкова бързо. Многократно бе повтарял на майка си, че се чувства в състояние да живее отделно, да си изкарва хляба и няма нужда от нея; изглежда, се опита да и докаже тази своя способност. Какво е правил през тези двайсет дни извън къщи, нямам представа, но от начина, по който се върна, ми се стори, че не е било нищо добро. Майка му - тя го познаваше добре - и този път имаше право.

Госпожата пазеше във витрина в гостната много спомени от кариерата си на оперна певица -някои ценни, други не: статуетки, купи, поздравителни адреси върху плочки от масивно злато с не знам какъв грамаж, много други предмети, красиви, но без голяма стойност: часовници, украшения, кутийки и порцелан. Извършителите на удара през изминалата нощ доказаха колко добре познават този малък музей, защото отнесоха златните предмети и оставиха другото. Витрината бе счупена, прозорецът - широко отворен и в гостната имаше известно безредие, но не голямо. Веднага съобщих на госпожата, а тя се опита, съвсем спокойна, да телефонира в полицията:

- На ваше място, госпожо, не бих го правил.

- Защо?

- Ами, никога не се знае.

Тя, без съмнение, ме разбра, но вдигна рамене и се обади. Полицията дойде, огледа, разпита госпожата, мен, готвачката, прислужницата; после комисарят, буден младеж, и повтори горе-долу моите думи:

- Наистина ли искате да подадете жалба?

Госпожата потвърди, че настоява. Резултатът: същата вечер всички предмети бяха намерени -част в мебелираната стаичка на Виа Марио дей Фьори, обитавана от сина и, част в Трастевере, в къщата у родителите на Марчело.

Ще повярвате ли? Тя хвърли невероятни усилия чрез адвокати и влияние и успя да си върне сина на свобода, разкаян и покорен, разбира се. Колкото до Марчело, той остана вътре, макар че жалбата, изглежда, е била оттеглена, но междувременно друга негова пакост станала известна. Ала тя заплати на адвоката му, един от многото, с които се виждаше всеки ден; изпращаше му колети с храна и други неща, необходими в затвора. В последно време дори отиде да го посети в затвора и да му говори през решетката в часа за свиждане. Ее, такава е тя: госпожа Кукловод.

СВЕТЛИНИТЕ НА РИМ

След няколко месеца без работа намерих място в кафе-бар „Сабатучи“ на Виа Марсала, до гарата. Беше голямо заведение с цинков тезгях за разпределение на специалната смес сабатучи, витрини с различни сортове кафе и колониални стоки и малка зала в дъното, където между чувалите от Сан Доминго и от Порторико, натрупани чак до тавана, имаше няколко масички за клиенти. Сабатучи, набит мъж с широко мрачно лице, рязък и неразговорчив, заедно с две момичета се грижеше за продажбите; аз и едно русо момче, Иджинио, наполовина малоумен, бяхме бармани и от сутрин до вечер правехме винаги едни и същи движения: слагаме чашките за кафе в машината, движим ръчките, за да падне и последната капка кафе, поднасяме чашката на клиента, после почистваме с кърпа тезгяха и машината и измиваме чашките. Заучаваш движенията веднага и след първите дни те стават механични, почти без да гледаш какво правиш. Накратко, ръцете работят на една страна, очите - на друга. За щастие, кафе-бар „Сабатучи“ не беше от онези заведения за дребни чиновници, където в определени часове идват едни и същи хора, изпиват си кафето мълчаливо и си тръгват. Поради близостта до гарата, чийто червен зид виждах през витрината, барът представляваше истинско морско пристанище и за хора като мен, умеещи да наблюдават, имаше много поводи за забавление като на театър. Между един и друг влак или автобус тук попадаха хора от всякакъв вид, но най-вече търговци и посредници от провинцията на път през Рим, всякакви селски типове, с една дума колибари, зле облечени и прости, колкото щеш, но с портфейли, натъпкани с банкноти. Най-много пиеха сместа³⁷ „Сабатучи“ на крак, но често четирима-петима с балтони и коси над очите сядаха около масичките в малката зала и разговаряха на спокойствие час-два по свои работи.

Аз, разбира се, наблюдавах, но мълчаливо; бях барман, а задължението на бармана е само да обслужва клиентите. Сабатучи изрично ме бе предупредил: „Никакви приказки с клиентите. Ако те заговорят, отвръщаш, но никога не започваш пръв. И най-вече никакви приказки с жените.“ За да се разбере последното наставление, трябва да се знае, че тези търговци селяци, пълни с пари, винаги водеха в бара по някое бедно момиче, което търси компания; и тя, раздърпана селянка, тласкана от глада да остави мебелираните стаи на Макао и да се препитава на тротоара за насъщния. Но указанието беше доста безсмислено, защото тези жени на мен никога не ми говореха; без да се смята, че съм срамежлив поради говорния ми дефект. В нормални дни не се забелязва, но когато духа сироко, започвам направо да пелтеча. Така и му казах на Сабатучи:

- Заеквам, как ще заговарям момичетата?

А той:

- По-добре, така ще си мълчиш.

Е, да спрем дотук.

Животът върви на порции и всяка порция носи надпис от захар и сметана с името на една жена. Порцията от моя живот в кафе-бар „Сабатучи“ носи името на Друзила, момиче, което попадна един ден в бара - за мое нещастие - после се върна пак и си тръгна едва когато си тръгнах и аз. Та една вечер тя влезе в бара сама, в малката зала имаше, както обикновено, група сватове: пиеха кафе и говореха за сделки. Настани се на съседната масичка, поръча кафе, извади от чантичката си вестниче с комикси и потъна в четене.

Ала ето какво значи присъствието на хубава жена. Още с появата и всички посредници и лихвари започнаха да се разсейват и престанаха да бъдат каквито бяха преди нейното идване.

Седналите с гръб прекъсваха разговора, за да надничат през рамо; разположилите се с лице се смущаваха и оставаха с отворена уста и очи, вторачени в нея; някои се обръщаха нагло, за да я огледат на воля от главата до петите.

В това време Друзила, сдържана, си четеше вестничето, но трябва да се отбележи, че жените усещат погледите с кожата си: тя бавно сложи ръката си върху коленете, на показ - хубава ръка, голяма, бяла и мека. Загледах я и аз: с кестенява коса, сресана зад ушите, очи без израз, черни и лъскави, подобни на животинските, вежди с чиста форма, орлов нос, червени устни, бледо издължено лице. Висока и добре сложена, докато минаваше през бара и държеше изпъната шията си, за момент си я представих с пълна делва в обръч върху главата, както я носят селянките. После я видях да се усмихва, докато отказваше цигарата, предложена и от един от компанията, за да завърже разговор; зъбите и бяха с дива белота, каквито са само у животните и у децата. Селяците не харесаха отказа и, защото не бяха свикнали с подобно поведение у другите жени, посещаващи бара. Сега я гледаха смутено, все едно се питаха дали е една от онези, или не е. Накрая станаха и си тръгнаха, не без да и хвърлят последен поглед - всички, освен един, дребен брюнет, омотан в палто чак до петите. Той направи авторитетен жест: отиде да седне направо на нейната маса. Тя вдигна очи и му се усмихна, а аз си помислих, не без разочарование: „Толкова фасони, а е като другите.“

След малко чух, че ме викат:

- Тулио.

Изтичах. Селянинът се опитваше да завърже разговор с Друзила и поръча, без да ме погледне:

- Едно мляко с кафе и пасти.

Трябва да знаете, че кафе-бар „Сабатучи“ е известен в целия район със сладкишите си: истински римски сладкиши, не като онези по Виа Венето, от които четири правят един залък. Нашите са големи, пълни с крем и сметана, неаполитанското хилядолистно тесто те вкарва в грях, баба с ром³⁸, големи колкото коркови запушалки. Сложих на подноса пет от тези феноменални сладкиша, а до тях голяма чаша и две канички с кафе и мляко и ги поднесох. Търговецът все говореше; Друзила веднага се нахвърли върху най-голямата паста и я захапа. Продължиха така близо десет минути: той говореше, тя ядеше пасти. Друзила изяде четири пасти, изпи кафето с мляко, послуша още известно време търговеца, изрази възражение, като се усмихна, и после нападна петата паста. Сега търговецът изглеждаше направо ядосан. Извика ме, плати и си отиде, без да се сбогува с Друзила. Тя преглеждаше още известно време комиксите, после си тръгна на свой ред с доволен вид, висока и елегантна в черната си блуза и зелена пола.

Останах озадачен относно смисъла на тази сцена, но през следващите дни тя се повтори -съвсем същата - нееднократно и тогава разбрах. Друзила правеше едно и също: сядаше в съседство със селяните, един от тях попадаше в мрежата, тя го предизвикваше да и поръча сладкиши и мляко с кафе, после селянинът си тръгваше подигран. Накрая станахме приятели и дори малко съучастници, за нея вадех от витрината най-едрите пасти, а тя разбра и ми благодареше с усмивката си на диво животно. Един ден, когато търговците ги нямаше, а Сабатучи беше излязъл, я заговорих:

- Днес няма мляко с кафе и пасти, а?

Тя отвърна безгрижно:

- За съжаление.

- Е, ще ви сервирам мляко с кафе, въпреки всичко.

Тя, готова:

- А кой ще плати?

- Аз черпя.

Тя веднага прие и забеляза:

- Предпочитам да ми го предложите вие, вместо друг.

- И защо?

- Защото вие поне няма да очаквате нищо в замяна.

Така започна нашето приятелство, точно като приятелство и нищо друго. Накрая - една неделя, моя свободен ден - тя пожела да ми върне услугите, като ме покани на обяд в дома си.

Отидох. Живееше в Сан Лоренцо, в малка къща при леля си, дневна прислужничка. Имаха две стаички на терасата до чешмата, където си перяха дрехите. Поканата за обяд всъщност бе покана да изядем заедно храната от колет, пристигнал от село: самун селски хляб, малко салам, малко овче сирене и малко сухи плодове. Ядяхме, седнали на желязното легло в онази гола стаичка, където нямаше дори шкаф, а малкото и дрехи висяха на гвоздеи по стените. Докато ядяхме студената твърда храна без вино и пиехме вода от чешмата с чашата за зъбната паста, тя ми обясни как успява да живее в Рим, без да работи и без да се издържа на тротоара като толкова други:

- Аз съм почтено момиче и който ме иска, трябва да се ожени за мен. Как го правя? Ето как: отивам в някой бар, като този на Сабатучи, предлагат ми мляко с кафе, а после казвам, че с мен не могат да правят нищо, защото съм сгодена. Или пък ме спира по пътя някоя кола, качвам се, предлагам да спрем в механата, ям една пица, порция спагети, после измислям някакво извинение и си тръгвам, като определям среща за другия ден, но не отивам. Общо взето, мъжете са любезни и така карам доста добре. Сутрин ям каквото ми изпращат от къщи.

Докато говореше с поразително спокойствие, аз се оглеждах и сърцето ми се свиваше все повече при вида на тази гола стаичка, където в добавка беше студено, защото беше зима, а тя не се отопляваше. Накрая попитах:

- А твоите, те с какво се занимават на село?

- Имат кръчма, добре са.

- А не е ли по-добре да си вкъщи, със семейството си, отколкото в Рим да живееш в мизерия?

Тя започна да говори бързо-бързо и полугласно, като селянка:

- Така можеш да говориш ти, който винаги си живял в Рим. А знаеш ли какъв е животът в Кампаняно, знаеш ли? Тук, в Рим, има магазини, кино, кафенета, коли, улици, изпълнени с хора, светлини, а в Кампаняно няма нищо. Лягат да спят с кокошките. В шест часа по улиците е вече тъмно. И виждаш само селяни.

- А ти всъщност какво искаш да правиш?

- Искам да съм в Рим; някой ден все нещо ще се случи.

Нещо се случи, вярно, но не каквото тя очакваше. Един ден тя седеше в малката зала, очаквайки както обикновено нещо. Посредник от село, лош, с остро лице като на хищник, облечен в яке с лисича яка и панталони, пъхнати в ботуши от жълта волска кожа, налетя върху и и я хвана за ръката:

- Най-после те намерих. Така ли идваш на срещите? Сега ставай и тръгвай с мен.

Тя устоя, усмихната; ала той - истински селяндур - я разтресе, за да я накара да стане. Тя го отблъсна, той и удари шамар. В този час барът беше пълен и около тях веднага се струпа тълпа. Тогава тя изпищя:

- Тулио.

Аз оставих машината и се притекох. Извиках му:

- Срамота, с една жена... долу ръцете.

- А ти пък кой си?

- Аз съм този, който ти казва, че си един нещастник и простак.

- Внимавай какво говориш, че... знаеш ли?!

- Че какво? Я да видим, излез напред, да видим какво ще направиш.

Заеквах повече от друг път, бях го сграбчил за лисичата яка и тъкмо да го хвърля върху чувалите с кафе, се намеси Сабатучи:

- Тези работи ще ги решавате навън, не в бара.

С две думи, всички се озовахме в полицията, където Друзила и посредникът се отърваха с по едно конско. Но аз си загубих мястото, защото, както се изрази Сабатучи, „бях компрометирал доброто име на заведението“.

Загубих я от поглед. Понякога ми се струваше, че я виждам в градинките около гарата, но винаги беше измама: толкова момичета по онова време носеха черна блуза и зелена пола като нея. Междувременно си намерих друга работа: втори шофьор на фургон, който обикаля селата в Лацио с мостри на фирма за домакински артикули.

По време на тези обиколки веднъж, естествено, попаднахме в Кампаняно, разположено на Виа Фламиния. Не е голямо; само името е цяла програма: две редици къщи и черни сгради, а отзад зелени поля. Тогава си спомних Друзила и потърсих кръчмата. Представляваше мрачно помещение, масите дялани с брадва, стените потъмнели, столовете сламени. Но през прозореца се виждаха ниви с маслинени дървета и лозя. Седяхме в полумрака. Неочаквано един добре познат глас ме накара да подскоча:

- Само умрелите не се срещат рано или късно.

Беше Друзила с престилка на миячка, завързана в талията. Усмихваше се с белите си зъби на диво животно:

- Виждаш ли какъв е животът. В Рим ми сервираше ти, в Кампаняно ще ти сервирам аз.

Поднесе ни каквото имаше: спагети със сос, малко цвекло и пиле, твърдо като камък. После седна при нас и ми разказа края на своята история. След онази сцена не отишла повече в кафе-бар „Сабатучи“, но продължила да води обичайния си живот, изхранвайки се на аванта с кафе с мляко, сладкиши и пица. Един ден обаче попаднала на някакъв грубиян, който не преглътнал приказката за среща на другия ден. Било вечер и той карал с повече от сто километра в час извън Рим, по Фламиния. Стигнали в открито поле, той и направил обичайното подмятане, тя отказала и след кратко боричкане безцеремонно я изхвърлил от колата толкова нелюбезно, че тя паднала върху ограда от сливови дървета и си издраскала лицето и ръцете. Той заминал и я оставил там, на главния път в тъмното. По случайност това станало на десетина километра от Кампаняно. Тя нямала нищо в Рим, черната блуза и зелената пола, целият и гардероб, били на нея. Така куцукайки, ближейки си драскотините, крачка по крачка стигнала в Кампаняно и останала там. Но ще повярвате ли? В заключение ми сподели:

- Намеря ли начин да се върна в Рим, ще го сторя.

- Но защо?

- В Рим, ако не друго, има толкова светлини, когато вечер се разхождаме по улиците.

КРАКАТА НА МЕБЕЛИТЕ

Най-после влязох във владение на капитала, оставен ми от татко, и реших да инвестирам в нещо, което ще ми носи определен доход. Едни ми предлагаха нов магазин, освен наличния за домакински електроуреди на Корсо Виторио; други - имение под Фраскати; трети - камион с ремарке за транспорт на плодове. За мое нещастие Матилде имаше идея: „Американците са побъркани на тема стария Рим. Купи апартамент в онази част, подреди го с няколко парцала и ще видиш дали няма веднага да го наеме някой американец.“ Приех идеята и след известно търсене открих един на последния етаж на Виа дей Коронари. Цена: три милиона; стаи: пет. Стар и мръсен, с тоалетна, от която да те досрамее, и кухня - черна, без електричество или газ, в която се готви на въглища с много духане. Вярно, от едно балконче се откриваше панорама над покривите с обичайните котки, скъсани обуща и пробити нощни гърнета, изхвърлени по керемидите. На Матилде казах:

На американците ще им хареса този изглед, не споря, ала аз не бих стоял там и един ден.

Междувременно обаче, щом изповядахме покупко-продажбата, възникнаха обичайните проблеми в старите сгради. Да не говорим за стръмната стълба, тъмна и влажна - беше обща и аз не можех да направя нищо - но вътре в апартамента, пак по волята на Матилде, станала вече взискателна, се наложи да направя подобрения: модерна баня, кухня - също, избелване, боядисване, нови подове и дограми. Така от три милиона разходът стана почти четири, заедно с данъците и сметката при нотариуса. Оставаха мебелите. Вярно, Матилде беше споменала за „четири парцала“, но известно е какви са жените: на практика „четирите парцала“ се превърнаха в столова от шлифовано дърво, махагонова спалня, венецианска гостна и толкова други необходими дреболии. Разходът нарасна още и то с повече от милион.

Добре или зле, инвестицията я бях направил; оставаше да се намери американец. По случайност веднага попаднах на него и се оказа американка. Казваше се Lee - на английски се произнася Ли, както ние, италианците, казваме тук. Тази американка беше хубава трийсетинагодишна жена, висока и добре сложена, много приличаше на кукла, донякъде поради неподвижното учудено изражение на лицето, с големи сини, широко отворени очи, сякаш направени да гледат само в една посока и само в нея, все едно са от стъкло, донякъде поради стила и на носене: като кукла, с къса черна плитка около врата и широки поли, от които се подаваха тънки крака. Ли дойде, огледа апартамента и след като се възхити от изгледа на покривите, обяви, че го наема.

- Но мебелите са грозни - добави измъчено, - много грозни. Аз съм художничка. Тези приличат ли ви на мебели за художничка, синьор Алфредо?

Стана ми неприятно, защото тези мебели според мен бяха единственото хубаво нещо в апартамента, който всъщност представляваше една бърлога. Но въпреки всичко се върнах вкъщи доволен и малко объркан: гласът на Ли, нежен, детски, наподобяващ мелодиите от музикалните кутийки от Соренто, беше оказал някакъв ефект върху мен. Предадох на Матилде забележката за мебелите, тя се обърна рязко и рече малко ревниво:

- И какво, да не би да има мебели за художнички? Да рисува, да си прави картините, да работи и да не досажда... А ако не е способна, както изглежда, да не хвърля вината върху нашите мебели.

Стига толкова по въпроса.

Ходих няколко пъти при Ли, кога за договора, кога за предаването или за друга подробност. Един ден тя изрази желание да ми направи портрет, защото, както ми обясни, съм римски тип, с лице на истински римлянин като малцина. Така започнах да и позирам и можех да я наблюдавам отблизо. Беше пипкава мърла, ужасно неподредена и за кратко време превърна апартамента в обор. Всичко се търкаляше по пода и там имаше от всичко по малко: чорапи и листове рисувателна хартия, гилзи от червило и книги, обувки и списания, сутиени и кутии от моливи.

Не рисуваше на статив, права, като всички художници, а клекнала, с платно върху пода. Носеше винаги дълга дреха като чувал, прилична на нощница и имаше навика да ходи боса, затова краката и бяха винаги червени отдолу от цинобъра на плочките. Пък и пушеше, не се знае колко, и навсякъде оставяше фасове, изцапани с червило; никога не и липсваше под ръка чаша, пълна с нещо силно, което поднасяше към устните си между две мазки. Не съм критик по изобразително изкуство, но имах впечатлението, че тя е не толкова художник, колкото си играе на такъв, изпълнява роля, както всъщност правят всички жени, за които, обратно на поговорката, именно дрехата прави монаха. За нея важни бяха робата, босите крака, пръстите, изцапани с боя, безредието, цигарите, чашата, а не какво твори или не твори върху платното.

Карахме я така известно време, аз ходех да позирам, пренебрегвайки магазина; тя ме рисуваше, после ме заличаваше, после започваше отново и краят на портрета така и не се виждаше. Тази нейна мудност, признавам, не ме дразнеше, защото, ако трябва да бъда откровен, полека-лека и без да се усетя, се влюбих в Ли. Ако можеш, разбери някои неща: Матилде беше моя жена, беше почти десет години по-млада от Ли, беше хубава; въпреки това Ли ми харесваше повече; в сравнение с Матилде ми оказваше същото въздействие, както изискано ястие в сравнение с хубав домашен хляб. Впоследствие много пъти съм се питал защо Ли ми харесваше толкова? И стигнах до заключението, че докато Матилде беше нормална жена, която като дете е била дете, като момиче - момиче и като жена - жена, Ли всъщност бе останала дете, независимо от цялата си женственост. Така, когато мислиш, че говориш на жената, изскача момиченцето с цялата си невинност; а когато вярваш, че говориш на момиченцето, се появява жената с цялата си хитрост. Странна смесица, която ме гъделичкаше с противоестествено любопитство; ново усещане, което ме оставяше несигурен и винаги с желанието да компенсирам.

Един ден се качвам, влизам, без да чукам (тя стоеше винаги с отворена врата, все едно живееше в Колизеума), и кого намирам? Ли, седнала на пода, както винаги, с глава наклонена към платното, облечена в робата и боса; около нея, изтегнати във фотьойлите, трима младежи, познати на всички по Виа дей Коронари и околностите като мързеливци, безнаказани, хора от всички занаяти и калпазани, любители на бутилката и баровете: Марио, наречен Мавъра заради тъмната си кожа, с виолетови устни и въгленово черни очи; Алесандро, наречен Мишлето поради дребния си ръст; и Ремо, с прякор Вълчето, не знам защо. Стана ми неприятно, признавам, исках да остана сам с нея, освен това не очаквах тя да води вкъщи такива типове.

- Само умрелите не се срещат отново - рекох сдържано.

Те ме взеха на майтап, защото забелязаха неодобрението

ми:

- Привет, Алфредо.

Ли попита със сладкия си глас, без да вдига глава от платното:

- Познавате ли се?

- И още как - отвърнах разпалено.

А те със смях:

- Госпожице, тук, в Рим, всички сме приятели.

Така за мен започна един лош период. Вярно, продължавах да ходя при Ли за портрета, който не свършваше. Но нямаше случай да не заваря онези трима или други от същата порода. Къде ги намираше, не знам; струваше ми се, че бяха разгласили информацията. Всички тези момчета се гледаха накриво, лафеха за техни си работи, пушеха и пиеха, все едно са в бара на ъгъла или в клуба на запалянковците. Аз се пържех от нетърпение и се надявах да си отидат, от време на време ставах и обикалях апартамента или сумтях и гледах часовника. Ала те нарочно не помръдваха. Ли, която нищо не разбираше, продължаваше да рисува, коленичила на пода. Накрая си тръгвах пръв, защото само аз от цялата компания бях женен. Разяждан от ревност и изпълнен с отрова, се връщах вкъщи, където Матилде ме посрещаше с лоши думи, знаейки вече къде съм бил и защо ходя там. Поне Ли да ми беше дала повод да не ходя повече. А тя имаше своя непредвидим начин като малко момиченце да ми вдъхва надежда точно когато се отчайвах. За жалост обаче тя даваше по малко надежда и на всички останали.

Отдавна търсения случай да прекъсна тези наши горчиви отношения ми го даде тя. Един ден, когато къщата бе пълна с гамени и безделници, а аз си седях в един ъгъл, като се тормозех и страдах, Ли обяви намерението си да направи голям купон в апартамента, канейки всички присъстващи и онези, които искат да дойдат.

- Празник на артисти - добави тя самодоволно.

Не казах нищо, но усетих, че този празник, не знам защо, е последната капка в препълнената чаша. После Ли стана и отиде в спалнята, аз я настигнах. Тя започна да рови в едно от многобройните чекмеджета, винаги отворени, с увиснали навън дрехи. Затворих вратата и я хванах за ръката:

- Ли, на този купон няма да дойда... даже, като се замисля, по-добре да не се виждаме повече.

Погледна ме смаяна:

- Но защо? Празник на артисти, ще украсим апартамента, ще пием вино, ще бъдем весели, защо?

- Защото аз и онези момчета, които каниш вкъщи, не се разбираме.

- А защо не се разбирате?

- Защото - отвърнах ядосано, - аз съм почтен човек, а онези са куп престъпници.

Тя се изсмя шантаво, по детски:

- Уу, колко е лош. А защо, вместо това не останеш и не се опиташ да бъдеш приятел с тях?

- Защото не е възможно.

Тя, почти ядосана:

- Но какво ви става на всички да се мразите по този начин? И другите само се карат. Защо не сте приятели? Аз искам всички да сте приятели.

Този път дори не и отговорих; запътих се към антрето. В коридора тя ме хвана за ръката и като ме гледаше странно, ми каза неочаквано:

- Почакай за момент.

Почти повярвах, не знам, че иска да ме целуне за сбогом. Всъщност ме заведе в банята. На стената, над ваната, висеше моят портрет с въглен. Извади от джоба си молив, пипна портрета оттук-оттам, като ме гледаше постоянно. После ме избута навън:

- Добре, е, добре. Сега може и да си отидеш.

Не я видях повече. И понеже вече беше лято, в първите дни на август затворих магазина и отидох на село, в Паломбара Сабина, при родителите на Матилде. Останах там два месеца, продължих престоя възможно най-много, донякъде за да забравя Ли, а най-вече за да се помиря с Матилде. В края на септември се върнах в Рим и първият познат, когото срещнах на Корсо Виторио, беше именно Мавъра.

Поздравих:

- Здравей, Мавър... ее?

Той разбра без думи:

- Как, не знаеш ли? Веднага след купона тя замина.

- Замина?

- Ами - той се поколеба малко, - купонът не мина съвсем успешно. Знаеш, тя даваше надежда по

малко на всички. Някои се разгорещиха от виното, станаха едни разправии, заваляха юмруци и псувни. Тя се уплаши, стресна се да не би да се наложи да избира. На другия ден си стегна куфарите и замина, факт.

Спомних си, че ми дължи наем за четири месеца:

- Заминала си е, без да ми плати.

- Да беше само туй - изплъзна му се от устата.

- Какво означава това?

А той:

- Абе, тя е луда, върви горе и ще си дадеш сметка. Сбогом, Алфредо.

Неспокоен, изтичах на Виа дей Коронари, изкачих стълбите по четири наведнъж, отворих и влязох. С влизането ме обзе усещането, че нещо е променено. Не говоря за безпорядъка, защото тук всичко беше постоянно с краката нагоре. Обстановката беше останала от вечерта на празника - съборените столове, чаши и бутилки по масата, остатъци в чиниите, разхвърляни прибори. По стените висяха гирлянди от цветна хартия, а от гредите - венециански лампиончета. Подът беше засипан с отломки - знак, че разправиите, за които спомена Мавъра, са се състояли наистина. Ала впечатлението ми за промяна идваше от странно усещане: подът сякаш бе станал по-нисък. Огледах по-внимателно и видях, че не подът се е снишил, а мебелите. Краката на креслата, на масата, на табуретките, дори на бюфета бяха отрязани с трион. Изтичах в спалнята: тук също всички крака бяха отрязани. Отидох в гостната: нямаше крака. Накратко, всички стаи бяха станали джуджета. После някой ми обясни, че Ли провела операцията, за да придаде артистичен вид на празника, но за момента повярвах наистина, че е полудяла. Върнах се в столовата и погледът ми неволно падна върху едно отворено чекмедже на бюфета: беше пълно до ръба с тъмна течност, в която плуваха фасове. Открих, че Ли, в бързината на заминаването, бе изпразнила всички бутилки с неизпит алкохол, неясно дали за да остави знак, или по-скоро от мързел.

Бях ощетен с наем за четири месеца, плюс загубеното време, плюс краката на мебелите, плюс ядовете с Матилде. Обикалях още по стаите и върху измачканите завивки на леглото открих голям рисувален лист, върху който имаше портрет на мъж с широко отворени очи, с прави коси като игли върху игленик, с изкривена уста. Този мъж бях аз. Под рисунката Ли беше написала с въглен: „На Алфредо, за спомен“. Върнах се вкъщи много унил. А на Матилде, която веднага ме попита „Е, плати ли ти?“, отвърнах сухо, като хвърлих навитата на руло рисунка:

Да, с това.

СВАТБЕН ПОДАРЪК

Дядо ми бе зарзаватчия, баща ми също, първи аз прекъснах традицията. Е, вината е на Рим, който расте пред очите ни и с огромните си сгради и безкрайните си пътища всяка година изяжда част от нивите. Преди трийсет-четирийсет години нашата градина е била сред тръстиките по брега на Тибър. После Рим направи още една крачка напред: срещу градината изникна ред къщи; отляво се настани гостилницата на ферибота със собственик Де Сантис, с градина и изглед към реката; отдясно намери място гаражът на Диоталеви с бензиностанцията и неоновите надписи. Но баща ми, който обичаше земята, продължи да работи в градината, където отиваше всяка сутрин с колелото. Междувременно аз отворих магазинче за автомобилни аксесоари на Виале Остиенсе. После баща ми умря и след като направих опит да дам под аренда градината, но не се намери кой да я поиска, загубих интерес към нея. В главата си имах други идеи, а не марули и зелки. Така градината остана в плен на бурените и отпадъците, които целият квартал изхвърляше вътре. Накратко, превърна се в строителен парцел, обрасъл в храсти и засипан с боклуци.

С Плачидо, собственика на гаража, бяхме приятели, да не кажа почти братя. На двайсет години си приличахме много: и двамата слаби и буйни, с блестящи очи, кичур коса върху челото, страстни спортисти, яки пиячи. Аз останах почти същият; но Плачидо се промени. С всяка година все по-подреден и успокоен, накрая се стигна дотам не просто да се казва Плачидо³⁹, но наистина да е такъв - да не го познае човек! Парите го промениха: и спечелените от гаража, и натрупаните от посредничество и покупко-продажба на коли. Промени си и характера, но аз така и не разбрах, защото промените във външността се виждат с просто око, а онези в морала не се забелязват, ако няма доказателства. Затова продължавах да го смятам за моя най-добър приятел. И той наистина беше такъв, защото от него исках само да ми прави компания, а това не струва нищо, докато той, както се уверих по-късно, придаваше значение само на нещата, които имат стойност и носят доход.

Плачидо беше хвърлил око на моя строителен участък и един ден ми направи предложение: аз да апортирам терена, той да издигне строежа и да създадем още един гараж, голям колкото неговия; после ще го експлоатираме заедно. С една дума, да направим дружество, а ако дружеството не върви, Плачидо предвиждаше да ликвидира моята част, като ми плати съответно. Намирах се в труден момент - не че не ми вървеше търговията, но ми предстоеше да се оженя, а като се оженех, щях да се нуждая от разширение. Женех се в района, за дъщерята на Де Сантис, гостилничаря на ферибота, Консолина. И тя като Плачидо ми беше приятелка от детството; тримата заедно играехме на криеница сред храсталаците по брега на Тибър. Консолина беше онова, което се нарича хубаво момиче: е, малко нисичка, но здрава, стегната и добре сложена, с дребно кръгло лице, силна шия и черна плитка около главата. Беше готвачка при баща си и имаше, както се казва, златни ръце. Влюбих се в нея през едно лято, докато седях с приятели под навеса в градината на гостилницата; от време на време се накланях назад върху стола и тогава виждах Консолина в кухнята: права пред котлоните, с дълга до земята огромна престилка, завързана на талията, тя държеше със силната си гола ръка тигана с пърженото месо над огъня или скарата с пиле а ла Дявола.

Трябва да спомена, че Консолина забеляза моите погледи, защото и тя започна да ме гледа, често пърженото месо и пилето изгаряха, а баща и крещеше сред облаци дим, който обгръщаше и двамата. Накратко, сгодихме се, но баща и не гледаше с добро око на женитбата. За него Консолина беше капитал и той знаеше, че ще бъде трудно да намери друга толкова добра готвачка; освен това беше много привързан към нея, защото бе единствена дъщеря.

В понеделник, да речем, подписах договорчето, което Плачидо - какъв педант - настоя да сключим:

- Не се знае, приятели сме, но е по-добре да направим договор.

След разговор за женитбата в сряда, бащата на Консолина ми направи на свой ред предложение: аз да дам участъка, а той да построи на него къща за мен и Консолина на свои разноски и, освен това, да разшири градината на гостилницата. В замяна Консолина ще продължи да готви. След време, когато той остарее, аз щях да заема неговото място и така всичко щеше да бъде в моя и на синовете ми полза.

Предложението ми хареса: просто, подходящо, радушно; аз обаче обясних, че съществува неудобство: договорът с Плачидо. Бащата на Консолина ме попита дали сме започнали да строим, и разбрал, че не сме направили нищо, възкликна:

- Е, тогава върви при Плачидо и поискай да ти върне договора. Така де, приятели сте, а и той не губи нищо.

И аз мислех по същия начин и бях повдигнал въпроса съвсем формално: Плачидо, мислех си, няма да ми откаже тази услуга.

Отидох при Плачидо. Заварих го да мие една кола, беше в работен комбинезон; извика ми много сърдечно:

- Серафино, кога ще пием блага ракия?

Отвърнах:

- Скоро, всичко зависи от теб.

Той ме изгледа изненадан:

- От мен? Как така?

Поисках да поговорим, той остави помпата и, внимателен, ме въведе в малко остъклено помещение, където имаше бюро и два стола. Седнахме и той ме подкани:

- Е, какво мога да направя за теб?

Изложих нещата и заключих:

- Съжалявам, да не би да помислиш, че не си държа на думата, но в края на краищата, ти не си чужд, приятел си и ще разбереш причината. Не става въпрос за спекулация, както виждаш, а за моето щастие.

Докато говорех, той си промени изражението: от приятелско и грижовно на внимателно и същевременно дистанцирано, сякаш се отдалечавах все повече от него и той ме виждаше все по-дребен като от обратната страна на бинокъл. Играеше си с молива и накрая бавно заключи:

- Всъщност искаш да анулирам договора, който подписа завчера?

- Така.

- Може - процеди със стиснати зъби, все едно говореше на себе си, - може да се направи, остави ме да помисля.

Нахвърля набързо с молива върху парче хартия някакви числа, отдръпна се назад и с премрежени очи, отдалеч, както се гледа картина, обяви:

- Добре. Може да стане. Аз ще ти върна договора, а ти ще ми дадеш петдесет хиляди лири.

Зяпнах:

- Петдесет хиляди лири? За какво? Не си похарчил и една пара, само си подписал и...

А той:

- Ето, сключихме договор за строителството на гараж, ти даваш участъка, аз сградата. Няма да построим гаража и аз, след като съм предвидил известна печалба, трябва да се откажа от нея. Тези петдесет хиляди са за пропуснати постъпления.

- Пропуснато какво...?

- Пропуснати ползи. Положително ще са по-големи, ако запазим договора. Но понеже си приятел, закръглям като за приятел.

Повторих:

- Пропуснати ползи. Така ли се казва?

- Така се казва.

Не се сдържах и промърморих:

- Това е, значи, твоето приятелство, Плачидо? Тези пропуснати ползи?

Но той отсече направо:

- Да не смесваме бизнеса с чувствата. Приятели сме, кой отрича, но тук има договор.

Не бях напълно убеден:

- Полза, но какво означава полза?

- Ех, мама му: означава печалба.

Не знам защо думата полза, върху чието значение не се бях замислял преди, ми беше противна. Такива думи имат двоен смисъл: книжовен, за какъвто говореше Плачидо, и смисъл, използван от хитрягите като маска, за да се крият пред почтените хора: дума прикритие. Възклинах:

- Хайде, бе, печалба! Да кажем по-точно мошеничество.

Той остана дистанциран и спокоен:

- Не, пропуснатите ползи са едно, а мошеничеството е друго. Искам лихва от петдесет на сто върху сума, която ти заемам - това е мошеничество. Но искам ти петдесет хиляди лири, защото се отказвам от очаквани постъпления - това са пропуснати ползи. Ех, Серафино, думите съществуват и не могат да бъдат подменяни.

Такааа... изнесе ми и лекция върху думите. Разбрах, че няма какво да се прави и станах:

- Браво, Плачидо, имаше право ти, като ме накара да подпиша договор. Е, така да бъде: ще ти донеса петдесетте хиляди, а ти ще ми върнеш договора. Разбрахме ли се?

- Точно.

Странно нещо: едва излязохме от стаичката и той отново стана сърдечен:

- И кога е сватбата? Сега всичко е на мястото си и няма проблеми.

Силно изненадан, почти несъзнателно изрекох:

- На петнайсети следващия месец.

- Поздравления Серафино, поздравления - потупа ме по рамото той.

Да спрем дотук.

Отидох при моя бъдещ тъст и му казах за пропуснатите ползи. Той, търговец на място, не намери какво да оспори, напротив, кажи речи се съгласи с Плачидо: беше приятел, вярно, но в бизнеса няма приятели. Консолина обаче ненадейно показа антипатия, каквато не съм предполагал, че изпитва към Плачидо: избълва какво ли не срещу него и въобще по адрес на приятелите. Като всички жени, ревниви към приятелите на съпруга, щом се омъжат, разчистват около него; и тя се възползва от случая. Изслушах я с наведена глава и когато свърши, повече поради недостиг на въздух, отколкото поради липса на аргументи, продължих разговора от главната точка: имах да плащам пропуснатите ползи. Бъдещият ми тъст остана студен: петдесет хиляди лири за него бяха петдесет хиляди. Консолина буйно се втурна в неговата стая, взе от

скрина едно тефтерче и ми го хвърли в лицето, викайки:

- Ето ги петдесетте хиляди лири, плащам аз с моите спестявания, след като всички сте скръндзи от една порода.

Този път бъдещият ми тъст, при вида на зачервеното и отчаяно лице на обичаната си дъщеря, се трогна и предложи засега той да извади парите за пропуснатите ползи, а аз ще му ги върна, когато мога.

И така, отидох отново при Плачидо. Прие ме с любезности, покани ме да седна, докато ровеше из книжата в търсене на договора. Казах, че ще остана прав, и зачаках: имах намерение да хвърля в лицето му петдесетте хиляди. Но моментът дойде и неговата дребнавост ме обезоръжи. Той взе договора, препрочете го, добави към текста декларация, че не му дължа нищо, защото съм платил пропуснатите ползи, подписа се и тогава ми подаде писалката, за да подпиша и аз. Подписах и после, омекнал, му подадох петдесетте хиляди лири в банкноти от по пет. Той, все същият педант, ги преброи и вдигна усмихнатото си лице:

- Петдесет хиляди са, много добре.

Сгъна договора на четири и ми го подаде. Излязохме заедно. И този път той отново ме прегърна приятелски през раменете, като ми говореше за сватбата. Направих леко движение, за да се освободя от ръката му, но той не се усети и се разделихме с обичайните пожелания за щастие.

Оженихме се и, слава Богу, се оженихме в Нарни, откъдето беше Де Сантис. Не поканихме Плачидо. Не му се сърдех като Консолина; беше още по-лошо: беше се пречупила вътрешната пружина на приятелството и щом го видех, ми се струваше, че натискам дръжката на вратата на кола, а тя не се отваря, защото пружината е счупена: сърцето ми вече не се отваряше, устата -също. Стоях там, пред него, без да отроня дума, без да знам накъде да гледам, смутен повече, отколкото ако имаше по лицето остатъци от храна и аз ги виждам, ала не искам да го предупредя, че са там.

А той не забелязваше нищо. След сватбата се върнахме в Рим и започнах отново да посещавам градината на гостилницата, както едно време. Беше лято и в гостилницата постоянно имаше клиенти от местните - играеха на карти на половин литър, а аз се чудех какво да правя, за да не се окажа в едно каре с Плачидо: беше по-силно от мен, не можех дори да го гледам в лицето, срамувах се, все едно аз му бях устроил гаврата с пропуснатите ползи, а не той на мен. Отказах се от картите, само обикалях между масите и наблюдавах играчите. Накрая той се усети и една вечер, докато минавах край него, а той беше сам, ме спря. Заговори ме искрено и топло:

- Ти, Серафино, от известно време не си същият. Май ми се сърдиш и знам защо.

Отвърнах смутен и малко раздразнен:

- Щом знаеш, кажи, да видим дали е вярно.

Той - усмихнат:

- Защото не ти направих сватбен подарък. Но вие се оженихте скришом, дори не ме поканихте. Кажи ми истината: това ли е причината?

Не можех повече да се сдържам:

- Какво говориш, ти ми направи подаръка предварително, не помниш ли?

- Така ли?

- Ами да, да не би да си забравил? Пропуснатите ползи.

СИСТЕМАТА НА МЪЛЧАНИЕТО

Страстите не са еднакви. Добрите страсти те поддържат в живота и накрая имат възвращаемост сто процента - по-добре от банкова сметка; другите обаче лека-полека ти подкопават живота, накрая го провалят и той рухва като гнило дърво. По времето, когато познавах Тарчизио, и двамата бяхме градинари в разсадника Орландини, на Виа Аурелия Антика. Той изпитваше към занаята си добра страст и ако му беше останала, щеше да го превърне в един от най-добрите градинари в Рим. Тарчизио беше странен тип: слаб, кльощав, с глава тиква, покрита с черна тънка коса, големи тъмни очи, дълъг нос; напомняше на онези семинаристи, пъргави и вечно гладни, които някога се срещаха по междуселските пътища да вървят двама по двама и да си бъбрят.

Имаше големи силни ръце като на градинар, вечно имаше кал под ноктите; носеше като селяните бархет; в джобовете му все се намираше по някоя луковица или коренче, а по големите обувки - полепнала пръст. Носеше в себе си тази изключителна страст към градинарството и не се грижеше за интересите си: приемаше да му плащат малко, работеше гратис часове наред извънредно, минаваше в разсадника дори в неделя и шеташе между растенията и цветята. Орландини не беше глупав, веднага го хареса и му се довери напълно: товареше го с найделикатните операции, изискващи именно страст: подреждане на оранжерии, присадки, разкрасяване на тераси и други подобни.

Такъв мъж, промени ли си увлечението, му подхожда да се придържа към линията на добродетелните увлечения, иначе е загубен. От градинарството Тарчинио би могъл да премине най-много, знам ли, към пчеларството. Но не към жените. Той обаче направи второто. Затова смятам, че е по-добре човек да няма никакво увлечение или страст - нито добри, нито лоши -защото постоянно съществува опасност да ти се разбунтуват в ръцете като змии, които не познават господаря си, и да те ухапят, когато най-малко го очакваш.

До разсадника, зад онези стари зидове покрай Виа Аурелия, имаше къща на селско семейство: обработваха парче земя в края на долината, точно под вила Дория Памфили. Дядото и бабата бяха селяни, заселили се там още когато тези поля бяха свободни. Майката и бащата бяха вече по-малко селяни, а дъщерята Марсилия съвсем не беше селянка. Вярно, тя също работеше на полето като родителите си, но във всичко останало за нея подхождаше да се каже -госпожица от града. Видях я с очите си как събира сено, облечена като госпожица, с тясна пола, дето и спъва краката, как държи вилата с пръстите си с начервени нокти. Марсилия беше от онези дребни, ала стегнати момичета, за които момчетата казват: „Ех, в малките бурета е хубавото вино“.

Беше римски тип, но не от града, а от околните села, където жените са по-набити и здрави: мургаво овално лице, кръгли очи, големи и черни, нос прав в една линия с челото, силна уста, с ъгълчетата надолу и изпилени зъби. Имаше къдрава коса, необуздана маса, която тя увиваше на възел на тила с червена панделка. Щях да забравя един детайл: беше родена със заешка устна, правили и операция веднага след раждането и и бе останал извит белег покрай горната устна, който и придаваше зверско изражение. Тя приличаше на зверче също по мълчанието и начина, по който гледаше: никога не говореше, а погледът на широко отворените и очи беше неподвижен, безизразен, точно като на животно.

Как стана, че Марсилия се закачи за Тарчизио, нямам представа. В района всички се познавахме; изглежда се случи една вечер в кръчмата до Порта Сан Панкрацио, където се събираха младежите - момчета и момичета - от квартала в събота следобед и в неделя. Между разсадника и нивите на семейството на Марсилия имаше опъната бодлива тел: един ден я намерих достатъчно разтеглена да се промуши човек. Оправих телта, но на другата сутрин я видях отново разместена и в добавка снопче червена вълна, закачило се на бодлите. Приличаше на гатанка, но не беше: Марсилия имаше червен пуловер. В разсадника имаше барака за пазача Иняцио, старец не твърде наред с главата. Бараката се състоеше от две стаички и същата нощ Тарчизио бе останал да спи в едната. Вие какво бихте си помислили? На другия ден издебнах момент, в който бяхме сами с Тарчизио, и го предупредих направо:

- Внимавай с Марсилия. Не е за теб. Между другото, има годеник, не знаеш ли?

Очаквах да възрази; но той ме изгледа дълго с особен поглед, все едно нито ме чува, нито ме вижда; гледаше през мен към едно дърво отзад, не отвори уста. Извиках:

- Ей, на теб говоря... онемя ли?

Пак ме изгледа, обърна ми гръб и бавно се отдалечи. Така започна онова, което аз ще нарека системата на мълчанието.

Годеникът на Марсилия, по прякор Вискио⁴⁰, годеник само на думи, беше лентяй първа категория, арогантен блондин и побойник. Беше си спечелил прозвището, защото се лепеше на жените, колкото да го издържат. Бил боксьор, така разправяше, но мен ако питаш, неговата сила не беше в ръцете, а в челюстите; в Рим на мъж като него викат чанчиконе⁴¹: точно и ясно -истински портрет.

Но стига толкова.

Когато ги видях и тримата, Тарчизио, Марсилия и Вискио, седнали на открито в кръчмата зад Порта Сан Панкрацио, си помислих: „Бедни Тарчизио, правиш глупост“. Вискио се държеше сърдечно с Тарчизио - лош знак; Марсилия обаче седеше встрани, неподвижна и безизразна, точно като зверче - теле или кобилка, между двама селяни, които я спазаряват.

После станаха, Тарчизио плати и поеха надолу по Виа Аурелия. Платих и аз и привидно небрежно ги последвах отдалеч: исках да видя как ще завърши покупко-продажбата. Там, където Виа Аурелия е най-тъмна, заклещена между два горски масива, Тарчизио извади пачка банкноти и ги даде на Марсилия; Марсилия с непринуден жест ги прехвърли на Вискио, а Вискио, след като си ги пъхна в джоба, започна да забавя крачка и да изостава от двамата; накрая спря, в това време Марсилия и Тарчизио завиха и изчезнаха от погледа.

На другата сутрин дръпнах Тарчизио настрана и го предупредих без заобикалки:

- Не знам и не искам да знам нищо, но те видях да даваш пари на Марсилия, а тя да ги дава на Вискио. Нямаш пари, знам, затова ти казвам за последен път: внимавай какво правиш!

И този път той погледна през мен, все едно главата ми е стъклена, а зад нея има нещо, което го интересува. После ми обърна гръб и си тръгна. И така, системата на мълчание продължаваше. Но продължаваше и другата система: на използването. През една от следващите нощи Вискио отпразнува новия си мотор, като дойде да се изфука нахално точно пред кръчмата, където Марсилия и Тарчизио бяха седнали. По-надут от паун, направи кръг с крак на земята, поздрави и даде газ към Джаниколо.

Оградата от бодлива тел лежеше върху пръстта, но не си правех труд да я вдигам, а Тарчизио спеше всяка нощ в бараката на пазача. Старецът беше постоянно пиян, със сигурност му бяха напълнили бурето с вино. Нещо в разсадника не отиваше на добре, но не беше лесно да се разбере какво. В близкия парцел, в къщата на Марсилия, напротив, всичко тръгна много добре: беше лято и в долината бяха окосили сеното, виждах Марсилия, облечена като градска госпожица, да размахва вила из окосените ливади.

Накратко: един ден Орландини, едър, дебеловрат, червендалест мъж, правеше сметки, седнал в бараката на пазача, вътре нахлу възмутен господин:

- Вие полудели ли сте! Погледнете каква сметка сте изпратили на жена ми за поддръжката на

терасата.

- Каква сметка... кой е полудял?

- Вижте: дребни и грозни конифери петнайсет хиляди лири едното, бегониите - също, лалета, рози, мушкато, всичко на тройна цена в сравнение с миналия път. А глинените сандъчета тук са описани като тоскански, докато всъщност са римски от най-долно качество - при първото измръзване се пукат... и три чувала кестенова пръст...

- Спокойно, преди всичко не викайте, после вижте: тази сметка не е наша, написана е на лист от тетрадка. Ако беше наша, щеше да бъде на фирмена бланка.

- Каква фирмена бланка. Това са непочтени методи от страна на сериозна фирма. Настоявам да ми върнете парите.

Този господин беше пълен и блед, Орландини - едър и червендалест; после господинът почервеня, Орландини побледня. Помислих си: „Искаш ли да видиш как и двамата ще получат удар“ и леко се измъкнах от бараката.

Не знам как е свършило, нито знам какво е ставало през целия месец след това, защото на другия ден отидох в Албано да работя в градината на антична вила, която новият собственик възстановяваше. Върнах се след месец и забелязах отсъствието на Тарчизио. Попитах пазача, седнал да пуши пред бараката.

- Арестуваха го и е в Реджина Коели - отвърна той доволен, като си извади лулата от устата. -Ненаситен: крал без мярка, говори се, че причинил на Орландини щети за милиони.

- Как е възможно? Тарчизио? Не мога да повярвам.

- Ее, младежи, мислят само за жени. Казвах му аз толкова пъти на Тарчизио: повярвай ми, остави жените, хвани се за виното, то не струва скъпо и никога не те предава.

Иняцио продължи да говори, а аз бях вече стигнал до края на разсадника и навлизах в съседния чифлик, прескачайки бодливата тел. Марсилия беше там долу, в края на долината, далечна и мъничка, с кошница в ръка под смокиновото дърво. Стигнах до нея на бегом, хванах я за лакътя - беше вдигнала ръка да откъсне една смокиня:

- Така значи, Тарчизио е в затвора. Знам аз защо е в затвора. По твоя вина, проклета мръснице. Тарчизио е в затвора, а

Вискио си прави кефа с мотора, дето го купи с крадените пари. Доволна ли си сега?

Ще повярвате ли? Погледна ме, както правеше Тарчизио, покрай ухото и не отвърна. Тя също бе възприела системата на мълчание или по-точно, тази система и беше, така да се каже, в кръвта, защото беше добиче и като тях не знаеше да говори. Бях очаквал този момент от доста време и ето го, настъпи. Повторих:

- Не говориш, значи, аа, слугиня... ха да видим сега дали ще говориш.

Прицелих се в мургавото лице между носа и ухото. Вдигнах ръка и я зашлевих силно, първо по едната, после и по другата буза. Тя леко се заклати според посоката на шамарите като дърво, сдрусано от вятъра. След това ми обърна гръб и си тръгна към къщи, бавно-бавно, с кошница в ръка, през пламналата от слънцето долина.

Три-четири месеца не я видях. Една сутрин през ноември минавах много рано по Виале ди Джаниколо, пуст в този час, с мраморните бюстове и празните пейки под дърветата, подгизнали от нощната влага, увиснала във въздуха, бяла и неподвижна. На нивото на фара, където е площадката с изглед към Реджина Коели, там, долу, с дългите си тъжни сгради, пълни с прозорчета като вълча уста, видях жена, облегната на парапета: гледаше надолу към затвора. Веднага познах Марсилия по гъстата къдрава коса, завързана на възел на тила: коса от друго време, диво, когато жените не са си правели прически, селяните са били още селяни, а Рим бил

столица на селяните. Приближих я, подтикван от не знам какъв импулс, и процедих злобно:

- Какво гледаш? Сигурно гледаш двора на затвора, та да зърнеш Тарчизио, облечен в раирани дрехи ли? Гледаш, да видиш дали му стои добре сакото, а?

Тя се обърна и ме погледна с широко отворени очи като животно; видях, че в тях има мъка, макар и мъката да бе животинска. Отвори уста и рече:

- Очаквам дете.

ОЧЕВИДЕЦ

Казват, че един ден всички ще бъдем господари и няма да има вече слуги. Казват, че професията на прислужника е недостойна за човека, защото един човек не бива да слугува на друг човек. Казват, че един ден ще правим всичко сами, без прислуга, като диваците. Не споря: човекът не стои на едно място и изпитва необходимост постоянно да променя онова, което има, и дори да го промени към по-лошо, пак ще го промени и за утеха ще го нарече прогрес. Но тук ще се съгласите с мен: на всеки десет души, поне доколкото знам, двама се раждат господари, а останалите се раждат слуги. На господаря, роден господар, му харесва да командва още от люлката; а другите не са доволни, докато не намерят господар, който да ги командва. Ее, хората са различни и при целия прогрес винаги ще има господари и слуги, само че ще ги наричат с друго име. А знае се, че за хората думите са всичко. Някои се обиждат, ако им викнат „носач“, но притичват услужливо, чуят ли да се обръщат към тях с „пиколо“.

Що се отнася до мен, аз съм роден прислужник, до днес винаги съм живял като прислужник и вероятно ще умра като стар изкуфелник, но прислужник. Харесва ми да обслужвам, харесва ми да се подчинявам, харесва ми да се доверявам на волята на друг. Да служа. Ала в някои случаи думата подвежда. Да се вгледаме добре: докато аз обслужвам господаря, той обслужва мен. Наистина: ако няма господар, аз не бих работил като прислужник. Какво бих работил тогава? Гробар?

Така, от един господар на друг, сменяйки кога защото господарят не ми харесва, кога защото аз не харесвам на господаря или поради друга причина, накрая попаднах във вила по Виа Касиа, където ми се стори, че съм намерил добро място. В тази неотдавна построена вила живееше отскоро женена двойка: тя - блондинка с хубаво издължено лице, с огромни очи с наситено син цвят, много слаба, висока, елегантна, приличаше на момче, защото златната и коса бе подстригана а ла Бонапарт; той - дребен, подчертан брюнет, широкоплещест, с квадратно лице, силен глас, много авторитетен и важен, един от онези мъже с малък ръст, които за отмъщение непрекъснато заповядват и тормозят. Навярно имаше истински селски произход, поне съдейки по майка му, която веднъж дойде във вилата и едва не я взех за една от онези селянки, дето разнасят с кошница пресни яйца. Съпругата обаче беше от добро семейство, дъщеря на магистрат, струва ми се. Казах, че мястото е добро, но не съм твърдял, че е идеално: имотът беше отдалечен, на двайсетия километър по Виа Касиа, и за прислужник без моя съзерцателен характер това би било тежък недостатък. Салони заемаха целия партер на голямата вила, спалните се намираха на етажа. Ако не смятаме градинаря, ние от персонала бяхме само трима: готвачката, камериерката и аз. Накрая - най-лошото според мен - нито той, нито тя бяха истински господари, тоест родени господари: той беше селянин, син на селяни, внук на селяни; тя беше от добро, но безпарично семейство, имаше претенция да бъде господарка, но и липсваха навици, а се знае, че в тези работи навикът е всичко.

Сутрин рано след закуска той излизаше, качваше се в една мощна извънсерийна кола и се понасяше скоростно по Касиа; най-често оставаше извън къщи през целия ден. В Рим освен офиса за внос-износ, изглежда имаше и студио. Тя също разполагаше с извънсерийна кола, караше я лично, но рядко я използваше или защото не харесваше града, или - по-вероятно -защото не познаваше никого. Затова си стоеше вкъщи, обикаляше по панталон и туника от един салон в друг, а при хубаво време беше в градината. Постоянно правеше нещо, вярно: в толкова голяма къща винаги има какво да се прави, а през следобедите се сгушваше в някой фотьойл, седнала по турски, и четеше. Но каквото и да правеше - дали бродеше из къщата, или четеше -виждаше се, че е недоволна и се отегчава. Понякога ме следваше в градината, докато помагах на градинаря да сади цветя и да кастри дърветата; друг път яздеше, имаше хубав кон в конюшнята в дъното на градината и отиваше да галопира из полето, но винаги, и в градината, и на езда, лицето и запазваше недоволно, отегчено изражение.

Късно, често с настъпването на нощта, той се прибираше и започваше да натиска яростно клаксона още от ъгъла на Виа Касиа. Така се разбираше кой е господарят в къщата. Тя скачаше от дивана, където четеше, и тичаше към вратата с дългите си крака, напъхани в тесни панталони; край нея с лай тичаха две огромни датски кучета - розово и черно, големи като телета, които по цял следобед спяха в краката и; тичаше камериерката, завързвайки престилката и оправяйки бонето си; тичаше градинарят - той беше и портиер - за да отвори желязната врата на входа. Колата завиваше по градинската алея, обливаше ни със светлините на фаровете, съпругът слизаше, влизаше вкъщи с вид на Мусолини. Първите две думи бяха винаги едни и същи:

Готово ли е?

После отиваше да се изтегне на някой от многото дивани в салоните, а тя като истинска влюбена котка се притискаше към него, вземаше ръката му и започваше да разресва с пръсти дългите черни косми на китките му. Той и оставяше ръката си, а с другата придържаше вестника и четеше, без да и обръща внимание. После аз си закопчавах ливреята, разтварях двойните врати на столовата и с лек поклон съобщавах: „Господата са обслужени“.

Виждали ли сте някога как в долнопробна кръчма из предградията беден черноработник, потен и мръсен, все още с шапка от вестник на главата, унищожава двойна порция боб със свински ребра? Съвсем същият е моят господар, при все че се прибира със скъпата си кола и дрехите му са от английска вълна. От едната страна на дългата маса от жълт мрамор, покрита с дантели и кристал, сребро и най-фин порцелан, седеше тя - изпъчена, стегната, изпълнена с достойнство; в другия край със салфетка, втъкната в яката, надвесен над масата - той, тоест работникът. Какво говоря? Клеветя бачкаторите. Като децата, ненаучли се още да ходят добре и след всеки две стъпки се връщат на четири крака, така и той се опитваше да се храни с прибори, но често продължаваше с ръце, особено ако ставаше въпрос за пиле или пържола с кокал. Да не говорим за мляскането или за пиенето с пълна уста, или за бърсането на устата с опакото на ръката, или как лапаше наредените върху ножа грахови зърна - всички най-вулгарни жестове той ги нанизваше един след друг като перли. Жена му, естествено, страдаше от това, защото, както често повтаряше, държеше на формата. Виждах я да го фиксира със сините си очи, а после да гледа мен или цветята в средата на масата; друг път въздишаше и навеждаше глава. Но той не обръщаше внимание и продължаваше още по-лошо. Накрая тя ми нареждаше: „Ремиджо, сменете чинията на господина“, но докато глождеше кокали, той се противеше с ръмжене също като куче; тогава аз изчаквах с чиста чиния в ръка да свърши.

Бях там около месец и освен тези тъй мъчителни вечери, мястото ми харесваше. Бях спокоен, имах хубава стая с баня, в добавка се занимавах с градинарство, моята страст. Ала една вечер избухна бурята, който отдавна предвиждах. Както винаги, той се нахвърли с ръце върху месото -агнешки котлети на скара, помня добре. Тя го гледаше и както винаги, страдаше. Той оглозга един след друг всички котлети, общо четири, и се омаза с лой до ушите. Вече изглеждаше, че е свършил, но той започна отначало. Тогава тя решително изрече от другия край на масата:

- Валентино, не би ли могъл да престанеш да се храниш с ръце? После си бършеш ръцете със салфетките; нужен ми е комплект за двайсет и четири души, за да ти насмогна.

Той гризеше поредния кокал със силните си бели зъби точно като на вълк. Завъртя свирепо очи, но не проговори. Тя премига и настоя:

- Валентино...

Той пусна кокала за момент и произнесе отчетливо:

- Остави ме! - и пак взе кокала.

- Не се яде с ръце - поде тя развълнувано и нервно, - с ръце ядат простаците.

- Значи аз съм простак?

- Да, ако продължаваш да правиш това, значи си такъв.

- А ти, знаеш ли каква си ти?

- Не знам и не желая да знам... но ти престани да ядеш с ръце.

- Ти си умряла от глад, безочлива глупачка.

При тези обиди тя потрепера, все едно и плиснаха чаша вино в лицето. Отвърна с достойнство:

- Може да съм умряла от глад, но у дома никой не яде с ръце.

- Ама, разбира се: нямахте нищо за ядене.

- Валентино.

- Млъквай, глупачке.

Тогава тя загуби търпение. Наведе се над масата, затвори очи от омраза и изпищя:

- Никога не съм ти казала какво мисля за теб. Настъпи моментът да го научиш: ти си простак, злодей, невъзпитан... ставаш само да правиш пари... и поне да беше хубав, а си едно джудже.

Това за джуджето беше обидата, която го порази в сърцето. Едва успях да се оттегля назад -иначе щеше да ме отнесе, втурвайки се от мястото си в единия край на масата към противоположната страна, където беше жена му. Тя седеше неподвижно и с бледа сгърчена усмивка го наблюдаваше как приближава. Мъжът и я достигна и вдигна ръка; тя го гледаше вторачено. Тогава той я удари през лицето веднъж, после още веднъж. Тя стана и без да бърза, излезе от салона; мъжът и я последва освирепял; после чувах писъци и викове, но викаше само той, сигурно имаше и удари, но аз не видях. Спокойно отсервирах масата, както правех всяка вечер, и после се прибрах в стаята си. Ако трябва да съм откровен, сцената не ми направи особено впечатление: преди всичко, както отбелязах, отдавна я очаквах; освен това се знае, че сцените се разиграват тъкмо на масата, а през кариерата си на прислужник съм виждал много сцени като тази и дори по-жестоки.

На следващата сутрин станах още на зазоряване и отидох в гардеробната. Вилата тънеше в дълбока тишина - тишината на полето. Взех от гардероба чифт негови обувки и започнах да ги лъскам, тананикайки си с половин уста пред отворения, озарен от слънце прозорец. В един момент вратата се отвори и тя се появи на прага.

Погледнах я и веднага разбрах, че ударите са били силни и многобройни. Едното и око беше подпухнало и полузатворено, а около него имаше кръгла синина - тези тъмни кръгове после стават зелени, после жълти и им трябва месец, за да изчезнат. Синината придаваше на цялото и лице странен вид, едновременно комичен и тъжен. Гледах я и тази синявица беше именно едно

от нещата, които колкото по не искаш, толкова повече гледаш.

- Ремиджо, съжалявам много, но съм принудена да ви уволня.

Наистина не го очаквах. Останах с отворена уста и обувка във въздуха. Най-после промълвих:

- Но, госпожо, какво направих, та ме уволнявате?

Тя отвърна хладно:

- Не сте направили нищо, напротив, доволна съм от вас.

- Ами тогава?

- Уволнявам ви заради снощната случка на масата.

- И каква вина имам аз?

- Вие нямате вина, но станахте очевидец, а аз не мога да понеса мисълта, че ще останете вкъщи, след като видяхте това.

- Но, госпожо - схванах най-после аз, - такива неща се случват... всички съпрузи се нападат с лоши думи и с бой... така е във висшето общество, както и в нисшето... уверявам ви. А що се отнася до мен, все едно нито съм чул, нито съм видял.

- Да, така е, но не мога да понеса да ме обслужва човек, станал свидетел на това... Съжалявам, но сте уволнен.

- Но, госпожо, вие ме съсипвате.

Ще ви дам отлична препоръка - увери ме тя.

И излезе.

Разбрахте ли? Те си крещяха обидни думи и се биха, а аз бях уволнен, без да имам никаква вина. Нито се опитах да настоявам, нито се обърнах към съпруга, който със сигурност щеше да ми даде право. Изпитвах дълбока симпатия към нея, разбирах я и си давах сметка, че за нея това би било още едно унижение. Без да се смята, че след случая тя би ме мразила и пак щях да бъда принуден да си отида. Не чаках повече, събрах си багажа и си отидох същия ден, не изчаках осемте дни.

Но се връщам на предишните си думи: с една истинска господарка това нямаше да се случи. Истинската господарка дори не забелязва прислужника, за нея той е по-прозрачен от стъкло. В негово присъствие може да се съблече гола или да се пребият с мъжа си, но винаги прислужникът все едно го няма. Ех, истинските господари ги няма вече на света.

В МАЛКИТЕ ЧАСОВЕ

Ветропоказател. Безотговорен. Безочлив. Нещастник. Розарио пееше под носа на депутатите комунисти из кръчмите в Трастевере с крак, опрян на стола, и китара на коляното, с протегнато напред лице, отчетливо внушаваше с тих глас: „Стига ти да го погледнеш: обзема те лудо желание да го бацнеш“, намеквайки за юнашките мустаци на Сталин. Но същия припев без разлика друг път го пробутваше на американските туристи за техния президент. Аз го наричам ветропоказател, при това подъл: с по-силните от него е снижен и раболепен, с по-слабите -арогантен, дързък, агресивен, устат.

Най-голямото ми нещастие сред многото е, че никога не успявам да си легна рано, та да мога да стана рано и да работя като другите. След полунощ вместо сън ме обзема нервност и тогава бих направил всичко, само и само да не хвана нощния и да се върна у дома в местността Гротароса. За щастие, винаги се намира някой да ме следва в тези мои скитания, кога приятел, кога познат или минувач, а понякога и момиче. Последно беше Клементина. Тя, Клементина, е от момичетата, дето продават букетчета цветя с увити в станиол дръжки из луксозните ресторанти и кафенета по Виа Венето. Клементина не е грозна, но е грубичка, с дрезгав мъжки глас и червени ръце. Навярно изглежда грозна заради дрехите, които носи: раирана пола, отзад по-къса отколкото отпред, възтясно яке, по-късо отпред, отколкото отзад, пуловер до врата и три четвърти чорапи, усукани около голите прасци.

Привързах се към Клементина, ако не за друго, защото и тя беше като мен: след полунощ и харесваше да се мотае из улиците ей така, без цел, колкото да предизвиква патрулите, на които нищо не им струваше, уж в името на реда, да я арестуват и да я затворят в килия до сутринта. Какво правехме ли? Ами, обикаляхме. След като тя привършеше да предлага букетчета на двойките, аз я причаквах във Вила Боргезе, седнал на пейка срещу манежа. Тя преброяваше парите и после се спускахме по Виа Венето, задръстена от луксозни американски коли, към Тритона. Оттук, щом обиколяхме близките улички, а понякога стигахме чак до Сан Бернардо и съседните на гарата градинки, тръгвахме през тунела, празен в този час на нощта и ослепителен с белите си плочки, после по Виа Национале стигахме до Пиаца Венеция. Това място беше нашият разклон: или поемахме към Корсо Арджентина, крайбрежните булеварди и Трастевере, или се връщахме вкъщи по Виа дел Корсо, Г алерията, Пиаца дел Пополо, Виа Фламиния, Понте Милвио⁴². Километри и километри, да го кажа по този начин, но кой си даваше сметка? Докато вървяхме, срещахме по някой стар познат или завързвахме нови познанства. Влизахме в нощни барове и аз черпех Клементина с кафе или освежителна напитка; друг път тя ме черпеше. В тези барове имаше от всичко: водевилни артисти и субретки, женички от тротоарите с приятелите си, цивилни полицаи, кочияши, шофьори, пияни американци, които като нищо ти стоварват някое кроше в лицето, а после те черпят едно питие, дори негри, съвсем черни и кажеш ли им: „Ей, вакса“, няма да сбъркаш, защото е самата истина.

Беше краят на септември, духаше непоносимо сироко, горещо и влажно, и на всеки двайсет минути валеше дъжд. Ние с Клементина обикаляхме Рим, а обувките ни се бяха превърнали в кални галоши. Понеже нямахме чадър, прекарвахме нощите, като притичвахме от едно убежище до друго, от трамваен вагон до някое дърво, от навеса на някой балкон до съседния вход. Във въздуха на Рим витаеше онова изтощение, което ни правеше нервни и ни отнемаше всякакво желание за сън и макар че нямахме пари за заведения, а улиците бяха почти пусти, обикаляхме без край и без умора. Ние с Клементина, естествено, се обичахме; по-точно аз обичах Клементина и я смятах донякъде за моя годеница. На приятелите си я представях така:

- Ей, обърнете внимание, това е моята годеница Клементина.

А тя отговаряше с неразбираема за мен усмивка:

- Щом го казва той, значи е истина.

Тази усмивка всъщност я разбрах неочаквано през една от последните нощи. Срещнахме се, както обикновено, при входа на Вила Боргезе. Ръмеше. Тръгнахме към Муро Торто и Клементина побърза да спомене, че тази вечер се чувства странно. Попитах:

- Какво означава странно?

- Странно, не знаеш ли какво означава странно?

- О, ако се чувстваш странно, аз какво да направя?

- Никога нищо не разбираш: чувствам се странно по твоя вина.

- Защо?

- Междувременно не ме представяй повече като твоя годеница; и освен това, казвам ти за последен път: отегчаваш ме.

Подейства ми като удар в сърцето, но се овладях и попитах:

- Защо те отегчавам?

А тя:

- Какво правиш ти в живота? Ще ми обясниш ли? С всеки изминат ден ставаш все по-раздърпан. Срам ме е да вървя до теб. Би ли ми обяснил какво правиш?

Обясних и: продавам цигари на черна борса. Всъщност тя го знаеше отлично: колко пъти е крила пакети с цигари в сутиена си, защото аз нямах достатъчно джобове да ги нося. Но тя отсече:

- Това не е занаят. Погледни Розарио: обикаля кръчмите и свири на китара. Той има занаят.

Накратко, под дъжда, който сега се лееше из ведро, започна разправия и продължи, докато вървяхме покрай Муро Торто. Но на Пиацале Фламинио тя най-после се успокои:

- Е, да не говорим повече за това. По-добре ме черпи едно капучино и две пасти: краката не ме държат от глад.

За мое нещастие същата вечер бях без пари, защото последните два дни не ми беше добре и бях загубил връзка със снабдителя. Описах и положението и добавих:

- Тази вечер черпиш ти, утре ще ти ги върна.

Тутакси обаче видях, че този отговор я потопи отново в лошо настроение. Отвърна:

- Уу, добре - ала тонът и не предвещаваше нищо добро.

Влязохме в бар, блеснал във великолепие от неон. Веднага се запътих към огледалото и наистина видях колко грозен вид имам. Докато се гледах, забелязах още нещо: Розарио, с китара под ръка, плащаше на касата консумацията, включително моята, смееше се и се шегуваше с Клементина. Заподозрях ги, че имат уговорена среща, и обзет от ревност, приближих. Розарио се правеше, че не ме е видял, затова подхвърлих:

- О, не познаваш ли вече приятелите си?

А той:

- Какво искаш? Дори ти платих сметката.

Клементина се разсмя, барманът - и той, аз се сконфузих.

Изпихме си капучиното, аз на една страна, сам, два метра понататък - Клементина и Розарио, притиснати един към друг, почти прегърнати. Тя изяде и две пасти и си изцапа с крем цялото лице. После излязохме на Виа Фламиния.

Щом се намерихме отвън, подканих:

- Клементина, сбогувай се с Розарио и да вървим. Имаме доста път до къщи.

- Серафино, вече ти казах, тази вечер се чувствам странна. Ти си върви вкъщи, аз ще се поразходя с Розарио. Ще се видим утре.

Вероятно друг на мое място щеше да преглътне и да си тръгне, без да настоява. Но беше два часа и обзет от нервността на малките часове, се плашех да се върна вкъщи сам. Казах така, само да се изперча:

- Да вървим. Розарио ще го видиш някоя друга нощ.

Но тя възрази:

- Оо, остави ме, не ме дърпай за ръката.

Тогава се намеси Розарио. Той, макар и подчертано широкоплещест, всъщност на ръст е по-дребен от нормалното. Но пък аз съм по-дребен и от него, а колкото до раменете, моите направо будят жалост.

- Хей, ще си ходиш ли? - намеси се Розарио.

- Върви си ти, тъп досадник - изрепчих му се аз.

- Клементина идва с мен. Какво чакаш, че не си тръгваш?

- Да не мислиш да ме уплашиш? - попитах.

Ще повярвате ли? Без да отрони дума, вдигна ръка и ми удари два шамара, по един от всяка страна, ей така, хладнокръвно. После изкомандва:

- Ха, сега си върви - и без да ме погледне, взе Клементина под ръка и тръгнаха към Виа дел Корсо.

Така започна най-ужасната нощ в живота ми. Разплаках се не от друго, а от силата на шамарите. И плачейки, пак вървях след Розарио и Клементина, на петдесетина крачки пред мен. Те се смееха и се шегуваха, а аз плачех и повтарях: „Тъп мръсник, тъп мръсник“, но нямах кураж да ги настигна, защото се боях да не ми удари още два шамара. От друга страна, нямах смелост и да ги оставя: преди всичко се чувствах привързан към Клементина като с невидима връв, а освен това продължавах да се страхувам да остана сам и да се върна вкъщи. Затова ги следвах от разстояние, като хълцах. От време на време Розарио се обръщаше и ми подвикваше:

- Хей, ти, какво искаш? Кой те познава? Кой си ти? Защо не си ходиш?

Клементина се притискаше към него, а той се смееше.

Както си вървяха по „Корсо“, влязоха поне в три бара и без да бързат, пиха кафе, напитки и ядоха пасти: правеха го нарочно. Аз, поради липса на пари, не можех да си поръчам, стоях отвън и чаках, като все плачех и нещо влажно ми течеше от носа. После те продължаваха, но аз нямах смелост да изляза насреща им и чаках да се отдалечат, за да ги следвам от разстояние. Така изминахме цялата Виа дел Корсо чак до Ларго Голдони, после Виа Томачели, после минахме по моста и поехме по Виа Витория Колона. Ала при градинките на Пиаца Кавур сенките на дърветата ги погълнаха и аз не ги виждах вече, макар да продължавах да ги следвам слепешком. Внезапно се сблъсках гърди в гърди с Розарио, спрял решително:

- Ти какво собствено искаш?

- Клементина е моята годеница. Трябва да дойде с мен.

- Кой го казва?

- Аз го казвам.

Клементина, застанала наблизо в сянката, извика злобно:

- Я му забий едно кроше, така ще се откачи, дай му да се разбере, Розарио.

Жестоки думи. Нараниха ме по-силно от удар с кама, а в същото време ми се стовари и крошето. Понечих да хвана Розарио за гърдите, но той, по-бърз от мен, ми подложи крак и ме събори на земята върху мокрия чакъл. Чух смеха на Клементина, докато бягаха под дърветата. Станах, но вече нямаше никого.

Каква нощ! Заплаках по-силно от преди и си тръгнах към Понте Маргерита, този път наистина. Плачех горчиво, без да знам защо; в тези сълзи имаше по малко от всичко: безпаричните нощи, дните на Виа дел Гамберо, когато с намигване прошепвам на минувачите: „Америка“, леглото в стаята ми в Гротароса, вмирисания ми пуловер, подгизналите обувки; Клементина вече не ме обичаше, а Розарио ме наби. Най-вече се чувствах сам и мислейки какво преживях досега и какво ми се случи тази вечер, изпитвах непоносима горчивина и голямо желание да се отърся от нея, като разкажа на някого, дори и съвсем непознат. На Пиаца дела Либерта един тип с очила и чанта под мишница мина покрай мен. Инстинктивно го хванах под ръка:

- Моля ви...

Той спря рязко и ме погледна лошо, а аз с усилие добавих:

- Животът се състои от стъпала - едни слизат, други се изкачват... но аз само слизам по тези стъпала.

Тогава той кимна:

Разбрах. Иска се търпение на този свят - бръкна в джоба си, извади банкнота от сто лири, пъхна ми я в ръката и побърза да се отдалечи.

Видяхте ли? Сто лири. Изглежда, имах физиономия на просяк и вече не се учудвах защо тази нощ Клементина се чувстваше странно. Отново заплаках и си мислех: „Сто лири, но никой не иска да ме изслуша, никой не ме обича.“ В този момент пресичах Виа Принчипеса Клотилде, улица, отрупана с рекламни афиши; никой не минаваше по нея, кой знае защо ги лепяха точно там тези реклами. При вида на цяла редица афиши, всичките еднакви, с реклама на сапуни и увеличена снимка на киноактриса, уверяваща, че всеки ден си мие лицето с тези сапуни, изпитах желание да пиша. Около главата на актрисата имаше голямо бяло пространство, извадих от джоба си парче графит и отначало, подтикнат от омраза към жените, които сега всичките ми изглеждаха като Клементина, изрисувах на актрисата два мустака и дантелена яка а ла Виторио Емануеле⁴³. После, без да спирам да плача, написах на бялото поле: „Проклета безчестна мръсница, да ми изневери с нещастника Розарио, така ти се пада, когато дойдат руснаците, пак ще си говорим.“

Написах още нещо против Клементина на следващите два афиша; на четвъртия написах: „Розарио, римлянино, жалък ветропоказател“ и докато пишех, усетих как спирам да плача и постепенно се почувствах по-добре, облекчен. Започнах да разбирам защо има толкова писатели на света: облекчават се, както могат. Накрая на Виа Принчипеса Клотилде остана само един афиш: пак изрисувах мустаци на актрисата, а после завих към Пиацале Фламинио с олекнало сърце и почти утешен.

ТАБУРЕТКАТА

През октомври завършихме филма, в чието заснемане работих като дубльор, и реших да се върна при семейството си. Аз съм рус, със сини очи, слаб, аристократичен, приличам на господин. Но семейството ми е в Макарезе и е стара селска фамилия. Там, покрай боровата гора на Фреджене⁴⁴, е чифликът, където съм роден, там живеят и до днес баща ми, майка ми, сестра ми и двамата ми братя, всички те - селяни. И така, една хубава сутрин яхнах моторчето и за час по Виа Аурелия пристигнах вкъщи. Намерих всичко, както си беше, само дето сестра ми се бе омъжила и моето легло го бяха дали на зетя. Сложиха ми дюшек в кухнята. От две години не ги бях виждал, но не си мислете, че ме приеха с отворени обятия: вече бяха свикнали да хранят едно гърло по-малко, освен това селяните са си селяни. Та вместо да ми се зарадват, се заоплакваха: реколтата тази година била слаба, едва ли щели да изкарат до пролетта. Дори мама, след като ме прегърна, ми рече:

- Естествено, ще останеш при нас поне един месец.

Значи един месец беше срокът, затова я уверих, че не бих останал повече от петнайсет дни. Отговорът ми ги успокои и веднага станаха по-сърдечни. А пък сестра ми, каквато е лицемерка, стигна дотам да възкликне:

- Само петнайсет дни?

Аз, по-фалшив и от нея, се направих, че и вярвам.

Ала истинската причина за това посещение в Макарезе не бе носталгията по семейството, от което отдавна се чувствах отчужден; нито тъга по родното село - него пък никога не съм го обичал. Беше Глория, работеше в Чинечита⁴⁵ като статистка. Глория, поразителна млада дама с черни коси и сини очи, преливаше от здраве. Единственият и недостатък бе възголемичкият, винаги пиянски червен нос, но тя не пиеше, такъв беше естественият му цвят. За известно време се бяхме сгодили, а после тя ме остави, защото - по думите и - съм нямал положение. Същия ден уточних:

- Нека се разберем: ти наричаш положение имането на пари.

Тя:

- Е, дори да е така, ще добавиш ли нещо?

- Нищо... довиждане, или по-добре сбогом.

По-късно научих, че мъжът с парите, някой си Морикони, на възрастта на баща и, дали защото не я искаше в Рим, където имаше семейство, или пък му харесваше да си прави разходки до морето, но я настанил във вилата си във Фреджене. И понеже Фреджене и Макарезе са съвсем наблизо, а аз бях все още влюбен, се надявах да я видя отново, така, без задни мисли, поне да я поздравя и да разбера дали е доволна, или не.

Свикнах сутрин, докато цялото семейство е на полето, да слизам по една пътечка до морето и да се разхождам по брега. Беше октомври; толкова хубав октомври никой не си спомняше: на небето нямаше дори едно облаче, а при изгрев цялото бе в розово; слънцето се усмихваше над гладкото море; плажът беше облян от светлина; гъстият храсталак зад плажа - зелен и неподвижен. Крачех покрай водата и се вглеждах в отломките, които вълните оставяха върху пясъка: частици почерняло дърво, зелени водорасли, бели охлювчета, жълти корени. Сега край опустялото море, освен една-две лодки, се виждаха само бедни рибари, които се трудеха да търсят във водата по някоя и друга риба.

Не търсех Глория, исках да я срещна случайно. Понякога сядах на брега и се заслушвах в ромона на вълните, които идваха и си отиваха; този тъй нежен ромон ми действаше като глас, нашепващ все едно и също нещо. Този глас и слънцето ме зашеметяваха, опитвах се да разбера какво ми нашепват.

Един ден, както обикновено, пресичах през брода рекичката Ароне - тя тече между Фреджене и Макарезе - и си гледах в краката, за да не се подхлъзна по тинестото дъно. Неочаквано чух някой да казва:

- Маурицио, какво правиш по тези места?

Беше Глория. Не знам как не я бях видял, но на морето е така, плажът изглежда безлюден в един момент и веднага след това някой изниква изпод земята. Беше в панталон от синьо рипсено кадифе - аха да се пукне по силното и тяло, подобно на статуя; останалото си беше същото: хубаво момиче, с лице, развалено от възголемия нос, но развалено по симпатичен начин, харесваше ми. Отвърнах хладно:

- Живите рано или късно се срещат.

Тя, жизнерадостна, но малко напрегната, продължи:

- Тази нощ те сънувах и си рекох: ще видиш, днес ще го срещнеш. И наистина, ето те тук. Какво правиш?

- Нали виждаш.

Преминах реката, седнах на земята и започнах да си суша ходилата на пясъка. Тя се приближи към мен, малко смутена:

- Защо не дойдеш да обядваш с мен?

- А той?

По лицето и се изписа огорчение, но аз не го разбрах.

- Няма го.

Тръгнахме по брега, покрай къпалните, после се изкачихме по плажа между затворените кабинки към боровата гора. Гората беше безлюдна, независимо от многото вили, вилички и летни къщи, заключени и залостени. Засенчените от пинии булеварди и те бяха безлюдни, докъдето поглед стига. Говорехме си за това-онова и от улица в улица стигнахме до вилата на Глория - малка бяла къща, по-скоро хижа със сламен покрив до земята, но вътре истинска съвременна вила с всички удобства. Долавях, че Глория крие от мен нещо, но същевременно иска да го сподели, защото от време на време въздишаше или ме гледаше по особен начин, все едно казваше: толкова съм нещастна. Едва след много въпроси и настояване, докато приготвяхме заедно обяда в кухнята, истината излезе на бял свят: от десет дни Морикони не се е появявал, а тази сутрин и се обадил по телефона да я предупреди да не очаква да го види повече. Глория ми обясни също, че Морикони, търговец на вина, бил фалирал поради непремерени сделки и преотстъпил вилата на свой кредитор, някой си Конте, когото Глория познава. Тъкмо днес въпросният Конте щял да дойде, за да влезе във владение на вилата. Реагирах спонтанно:

- Дошъл съм ненавреме... ако искаш, ще си тръгна.

Но тя припряно възрази:

- Не, напротив, остани. Добре е, че дойде! Този Конте не го понасям и предпочитам да не оставам сама с него.

Правеше се на спокойна, ала си личеше колко е притеснена - едно странно безпокойство: хем се чувстваше несигурна, хем изпитваше съмнения. Седнахме на масата в кухнята и се опитах да разбера:

- Какво ще правиш?

Тя отговори с наведени очи:

- Още не знам.

- Още?

- Е, не ме питай за друго. Да, още.

Смених темата. През цялото време обаче усещах, че Глория не ми се доверява и мисли за нещо, но не иска да ми го каже. Често гледаше към прозореца, сякаш очакваше някого. Очакваше Конте очевидно; но защо твърди, че не може да го понася? Бяхме на плодовете, когато двама мъже бързо прекосиха градината пред прозореца. Тя мигом скочи на крака:

- Той е... а аз си стоя тук с теб... бързо, бързо.

Не разбирах това бързане. Тя си дръпна престилката, поправи си грима, среса си косите и сложи пудра върху ужасния си нос. Дори ме попита:

- Как ти изглеждам?

И без да дочака отговор, се втурна в дневната, възклицавайки с напълно променен глас, фалшива и ликуваща:

- Как сте, Конте, добре дошъл, как сте, как сте?

Появих се и аз и Глория ме представи:

- Братовчед ми.

Конте, мъж около петдесетте, с грубо масивно лице, подобно на сурова погача, стоеше в средата на помещението с ръце в джобовете на шлифера и шапка на главата - истински простак и като такъв дори не ме погледна. Без да ни забелязва, подметна на посредника, господин на средна възраст - приличаше на военен в отпуск, много по-възпитан и любезен от него:

- Няма нужда да се занимавате. Вече я прецених на око... дневна и четири стаи.

- Пет, с тази на прислужничката.

- Това за вас стая ли е? Е, дневна, пет стаи и хиляда и петстотин квадратни метра, така ли е?

- Плюс гараж.

- Плюс гараж. И Морикони оценява това на шестнайсет милиона? Да чуя от вас къде са тези милиони!

- Само земята, по пет хиляди лири квадратният метър, струва седем милиона и половина.

- Е, да допуснем, но тази барака всеки дюлгерин ще ми я построи за два милиона. Останалите шест милиона къде са?

- Тук влизат и мебелите.

- Какви мебели? Вие за глупак ли ме вземате? Тези боклуци? Освен, ако към мебелите не смятате и госпожицата... В такъв случай бих си променил мнението.

Стана ми неприятно от този тъй откровено брутален израз. Погледнах Глория. И се почувствах още по-неприятно да я видя усмихната, малко неспокойна, несигурна, поласкана. Тя вметна кокетно:

- Толкова малко ли струвам за вас, Конте?

- Как! Пет милиона малко ли ви изглеждат? Коя жена на света струва пет милиона?

Всичко това бе казано съвсем сериозно, а Глория, вместо да се обиди, се усмихваше. Посредникът се намеси хладно:

- Госпожицата не ме засяга, господин Конте. Господин Морикони може да я включи към мебелите, ако желае, но аз не се занимавам с госпожицата.

- Казах го между другото.

Продължиха огледа, а ние с Глория ги следвахме от стая в стая; Глория поклащаше ханш и се опитваше да кокетничи с Конте. Но този тъпак настояваше на глупавата си шега: шестнайсет милиона били добра сума, ако Морикони включи към мебелите и госпожицата. Отвратен, ненадейно ги оставих и излязох в градината. Глория, обезпокоена, ме настигна:

- Защо се махна?

- Защото, ако остана, ще му избия очите на този Конте. Не виждаш ли, че те обижда?

- Относно мебелите ли?

- И за това! Ти какво, да не си табуретка?

- Трябва да мисля за бъдещето си - отсече тя, обърна се и влезе във вилата.

Обикаляха вилата още дълго; после Конте и посредникът се сбогуваха с мен и Глория и тръгнаха към колата, паркирана на улицата. Оказа се обаче номер, защото едва стигнаха до външната порта и Конте се върна:

- Разбира се, Глория, ако искате да останете във вилата, сте господарка... Утре ще дойда и ще обядваме заедно... ще поговорим и за собствеността върху мебелите.

Пощипна я бащински по бузата, докато тя безсрамно му се усмихваше с признателност, и си тръгна. Щом колата потегли, казах на Глория:

- Сбогом, отивам си. Прав е Конте: пет милиона са много за една жена. Аз не бих дал и пет лири.

При тези думи тя се изчерви - най-напред носа, после бузите чак до ушите. И неочаквано се развика, тропайки с крака по пода:

- Да, тръгвай, върви си, махайте се всички! - и избяга, като затръшна вратата след себе си.

Огледах се: денят гаснеше, над боровете небето бе цялото алено, а синият дим на свечеряването постепенно побеждаваше червеното зарево и обгръщаше тези вили, вилички и летни къщи на Фреджене, заключени и безлюдни и тъй тъжни на вид.

Помислих: „Сбогом, Фреджене, да умра, ако кракът ми стъпи отново тук.“ Застанах до вратата и извиках:

- Чуй ме, след два часа с мотора съм на разклона до гората, при вестникаря. Ако си там, ще те закарам в Рим и после ще видим. Но, внимавай, няма да чакам дори минута.

Дочух нещо като стон или ридание откъм къщата и без да добавя нищо, си тръгнах.

На бегом се върнах по същия път покрай морето вкъщи, заварих семейството на масата: качамак с наденички.

Обявих, че тръгвам, защото ме викат в Рим по работа, забелязах, че не им стана неприятно, дори напротив. Завързах куфарчето си за мотора, прегърнах всички по ред и тръгнах. Карах бързо по Аурелия. На уречения час пристигнах на разклона до боровата гора, пред затворения павилион за вестници.

Глория беше вече там, чакаше ме, с червено палто, което изпъкваше в сянката на нощта. Хубавото и лице, малко развалено от големия нос, отново ми се видя симпатично и ми хареса. И тя имаше куфарче. Мълчаливо го взех от ръцете и и го завързах върху моето. Тя се качи на седалката зад мен, прегърна ме здраво през кръста и сплете пръсти върху стомаха ми. Чух я да се смее, а после ми пошепна в ухото:

- Знаеш ли, напълнял си на корем, Маурицио?

Отвърнах:

- Дръж се здраво, защото тръгвам. Коремът ми порасна в Макарезе, защото ядях само качамак.

- Доволна съм, че тръгвам с теб - и ме целуна по ухото.

Тръснах глава, запалих мотора и се понесох. След час бяхме в Рим.

СЪЛЗИТЕ НА ЕЛВИРА

Започна се с това, че тази снажна мома с величествено тяло, изваяно като статуя, ме порази с тъжните си очи. Всяка сутрин идваше в магазина и искаше цигари, но не цял пакет наведнъж, а по няколко от най-евтините, като черноработниците, които си слагат една в устата, а другите две-три в хастара на шапката. Докато ровеше в чантата за пари, я наблюдавах внимателно: носеше винаги едно и също изтъркано и овехтяло палтенце на големи зелени карета; под него имаше само черна блузка и обикновена пола, размъкната и деформирана от едрото и тяло. Чантичката, позеленяла, протрита и изцапана с пудра, беше почти празна: в нея нямаше нито портфейл, нито червило, нито огледало, само едно плоско портмоне. Изравяше малкото лири и ги слагаше пред мен, гледайки ме втренчено с тъжните си очи. Под този тежък поглед аз се обърквах, не намирах в чекмеджето отворената кутия цигари. Тя всъщност не бързаше и се оставяше да я гледам, като се правеше, че се интересува от котето, свито върху кашонче със сапун, или надаваше ухо към радиото, което държах винаги включено, макар и съвсем тихо. Най-накрая събираше цигарите от тезгяха и си тръгваше съвсем бавно, а аз я следвах с поглед чак до улицата, питайки се какво ли означава тази тъга у личност като нея, млада и хубава.

Една сутрин - както винаги тя никак не бързаше - я заговорих; отвърна ми с готовност. Оттогава винаги разменяхме по някоя фраза. Но нищо важно: за времето, за котето, за радиото; нейните тъжни очи и величествена фигура всъщност ме правеха плах. Успях да науча поне името и: Елвира.

Най-после една сутрин, не знам как, вместо цигари на бройка взех от рафта неразпечатана кутия английски цигари и и я подадох, доста объркан:

Фирмата черпи.

От начина, по който тя погледна първо кутията, после мен, още тогава разбрах нейния характер:

- Ако искате да ми доставите удоволствие, дайте ми американски.

Дадох и кутия американски, тя пожела да я отвори и да изпуши веднага една; аз се наведох над тезгяха да я запаля, а тя хвана ръката ми, за да задържи огънчето неподвижно, докато пали. Забелязах, че едва-едва придържа цигарата между устните, а върху горната устна едно тъмно косъмче, много тънко, придаваше на пушенето и усещане за алчност. Очите и обаче си оставаха тъжни; и също с тъжен глас отрони:

- Благодаря, господин Джустино.

Този ден мислих само за допира на нейната ръка, за нейните очи и за нейния глас; бях толкова замечтан, че вместо цигари давах марки, а вместо марки - готварска сол. На следващата сутрин тя дойде отново и аз мълчаливо взех от рафта кутия американски цигари и я сложих в ръката и. Тя възрази формално:

- Не знам дали мога да приема.

Но аз я насърчих:

- Вземете, вземете, подарък от фирмата.

Е, този месец фирмата направи много подаръци, защото момичето, с цялата си тъга, пушеше като турчин и колкото повече цигари и подарявах, толкова повече пушеше. Сега двата пръста на дясната и ръка бяха пожълтели от никотина като на закоравелите пушачи, кутиите бяха станали две - с една дума, в края на месеца ми беше изпушила цигари за доста хиляди лири.

Магазинът ми е на Виа дела Скрофа, точно над магазина се намира тристайният апартамент, където живея с майка си, тя е много стара, а и самият аз наближавам петдесетте. Аз съм човек на реда, обичам тишината, чистотата, размисъла; домът ми е точно такъв: тих, чист, подреден. Една неделя слушах по радиото мача, когато майка ми, изплашена, ми направи знак и ми пошепна, че някаква госпожица иска да говори с мен. Отидох до вратата и видях Елвира. Гледаше ме от прага, както обикновено, с дълбока тъга. Веднага констатира:

- Колко е приятен вашият дом... Блазе ви - и влезе направо в гостната.

Тук, до радиото, има диван и два фотьойла. Седна на дивана, аз я поканих да се премести на фотьойла. Вероятно не разбра, както и да е, ето я, разположи се до мен на тясното диванче. Сега бяхме съвсем един до друг и коленете и докосваха моите.

Последва дълго мълчание. Аз я гледах и тя ме гледаше; после, не знам как, протегнах ръка и хванах нейната, отпусната върху коленете и. Беше тънка и бяла откъм китката, червена и месеста откъм дланта: странен контраст. Очите и, както винаги, бяха много тъжни, но остави ръката си в моята; даже сякаш ми даде да разбера, че е съгласна, стисна силно моята и бавно преплете пръсти с моите. И докато седяхме така ръка в ръка като годеници, тя започна да плаче. Държеше очите си широко отворени, оттам извираха сълзи и се стичаха по бузите по-обилно от дъжд по стъклата, когато вали силно. Накрая промълви:

- Вие, господин Джустино, сте толкова добър, сигурно сте отгатнали причината за моето посещение.

Отвърнах, че не отгатвам нищо. Тя продължи да плаче, но започна да разказва: опитва се да работи в киното и са и поверявали някой и друг ангажимент на статистка, но не стигало; умира от глад или почти; живее в жалко хотелче и вече се е натрупала неплатена сметка. Сега я изгонили, а за залог срещу дълга хотелиерът задържал куфарите и; останали и само дрехите на гърба.

Почувствах се сконфузен, признавам: да се надяваш на обяснение в любов, а вместо това да ти искат пари, при това плачейки, наистина беше неприятна изненада. Отвърнах малко раздразнен:

- Да, но какво общо имам аз?

Все едно бе чакала само тези думи, избухна в отчаяни ридания и същевременно мълвеше:

- Точно вие ли, господин Джустино, ми отвръщате по този начин?

Кратко: попитах я колко и трябват? Тя веднага престана да плаче, издуха си носа и сред гънките на носната кърпичка отговори с половин уста:

- Трийсет хиляди.

Помислих си, че трийсет хиляди лири не са малка сума. Все пак станах да ги донеса, но тя ме спря с жест:

- Плюс двайсет хиляди за наема на стаята през първия месец.

За втори път се сконфузих, а тя, сякаш да парира протеста ми, избухна повторно в силен плач и аз, подплашен, без повече да се замислям, изтичах да донеса парите. Броих и, значи, петдесет хиляди в протегнатата ръка, докато с другата тя си бършеше носа и очите; после понечих да я целуна. Да не бях го правил: нов поток от сълзи.

- Тъжно е да видя, че всички мъже са еднакви... и вие ли, господин Джустино?

- Е, да, и аз, госпожице - отвърнах с въздишка. - Ако желаете, ще ви придружа до хотела да ви помогна да си получите куфара.

Тя тръсна глава: по-добре не, не искала да мислят лошо за нея, дори и тези ужасни хора от хотела. В заключение: тръгна си сама, а аз включих отново радиото.

На следващия ден ето я отново с очи, по-тъжни отвсякога. Поздравих я сдържано, дадох и трите цигари, които поиска и се опитах да не я гледам, докато излизаше от магазина. Тази сцена се повтори през следващите пет-шест дни. Една сутрин не се сдържах, взех кутия американски цигари и и ги дадох с обичайната фраза:

- Подарък от фирмата.

Тя прие кутията и ме погледна:

- Господин Джустино, утре е неделя, защо не ми дойдете следобед на гости?

От смущение очите ми се замъглиха и аз смотолевих:

- Разбира се, с удоволствие.

Тя добави:

- Виколо дел Лупо, след Виа деле Кароце, номер петнайсет, квартира седем - и се взираше в мен с красивите си очи.

От радост и подадох втора кутия. Тя ми отправи усмивка и бързо излезе.

Виколо дел Лупо е малка и наистина грозна улица; а къщата на Елвира беше навярно най-грозната на тази тъй грозна улица. Изкачих много стълби по тъмното, влажно, леденостудено стълбище, вехто и с нисък таван; позвъних на черна врата, сякаш намазана с катран. Чаках не знам колко и тъкмо вече понечих да си тръгна, Елвира ми отвори: с една ръка придържаше отпред на гърдите мръсен раздърпан пеньоар, а с другата оправяше несресаната си коса. Стана ми неудобно от нейния неугледен вид и още повече от безпорядъка в стаята, където влязох направо от стълбищната площадка, без антре или друга врата. Стаята с неправилна форма имаше един прозорец; беше студено, но не свежо, а с мирис на пот и на нощ, на застоял цигарен дим. В полумрака се виждаше, че помещението е по-празно от пещера: никакви шкафове, никакъв гардероб, никаква мебел освен леглото. Какво ти легло, не ме карайте да се смея, по-скоро кучешка постелка от тънък матрак, покрит с вълна и захабени чаршафи, прани преди няколко месеца. Елвира отиде до постелята, скочи вътре и се пъхна под завивката, както си беше с пеньоара.

- Не ми е добре, господин Джустино - закашля се тя, - имам грип, но ви благодаря, че дойдохте.

Не бях подготвен за тази болест и доста вяло седнах на леглото, до коленете и. Не понасям мръсотията, а тази стая определено беше мръсна. Тя също изглеждаше мърлява: под разрошените коси се виждаше мазно, помръкнало лице. Не знаех какво да кажа, извадих от джоба си две кутии американски цигари и ги сложих на леглото. Тя сложи ръката си отгоре, сграбчи моята и ме погледна втренчено. Тогава си помислих: „Ще се разплаче, обзалагам се“ и наистина в същия този миг тя се надигна, обви ръце около врата ми и се разхълца. Изпоцапа ми лицето със сълзите си; нейни косми попаднаха в устата и в окото ми; почти ме събори с тежестта си и щях да падна от леглото. Между риданията я чувах да мърмори:

- Господин Джустино... кажете ми да... Не може да не ми кажете да.

- Но какво?

- Вие сте толкова добър, няма да ми откажете двайсетте хиляди, от които се нуждая.

Извадих от устата си кичур коса:

- Такава е съдбата, госпожице Елвира, при всяко наше виждане вие плачете и искате пари.

Продължи да плаче горчиво:

- Искам ги от вас, защото вие не сте като другите, вие сте различен.

- По балама ли?

- Не говорете така, аз съм с висока температура, почти в делириум, а вие ме измъчвате... вървете си, да, вървете си.

Беше си заровила главата в чаршафите и оттам се разнасяха ридания и несвързани думи. Извадих от портфейла си две банкноти по десет хиляди, сложих ги върху възглавницата и излязох на пръсти.

И какво съвпадение: същата вечер, само защото беше карнавалът, се оставих приятелят ми Костантино да ме измъкне от къщи и да ме заведе в клуба на Фюмаролите⁴⁶ край Понте Милвио. Още при слизането по стълбичката към Тибър откъм цялостно осветения понтон се чуваха шумна музика и гласове, които будеха предварително желанието за танци, дори по стъпалата, целите в екскременти. Костантино вървеше пред мен:

- Вече танцуват... навярно е онова доста едро момиче, Елвируча. Представя номер с приятеля си, един пелтек първа категория, но е буден и симпатичен.

При името Елвируча ме прободе предчувствие. И действително, щом надникнахме в заведението, веднага я видях, моята

Елвируча, която умееше тъй лесно да плаче, а тази сутрин беше с висока температура и почти в делириум. Обкръжена от поклонници, пляскащи с ръце, тя и приятелят и се изявяваха като майстори в дяволска самба. Каква живост, какво веселие, какво умение. Той беше груб блондин с лице по-червено от пуловера му. Как я водеше Елвируча, как я караше да скача! Ту на една, ту на друга страна, после я превърташе откъм гърба си, а след това пред себе си, хващаше я през талията и я вдигаше с главата надолу и крака във въздуха.

Елвируча, от своя страна, се въртеше около него пошеметно от пумпал: ту се отпускаше в прегръдките му, ту се отдалечаваше и танцуваше сама. Потеше се, горката Елвируча, поради трудността на танца и имаше две големи мокри петна под мишниците. Но, чудо, лицето и беше неподвижно и очите - тъжни, както винаги. Постоях там и гледах това освободено тяло, което никога преди не ми се бе виждало толкова красиво. После се извиних на Костантино:

- Не се чувствам добре, тръгвам си.

Сърцето ми бе изпълнено с отрова. Излязох от заведението и набързо се изкачих по стълбите на крайбрежната улица.

Ще повярвате ли? На другата сутрин, все едно нищо, тя се появи отново за обичайните цигари. Дадох и ги; после от един рафт, където държа малко парфюмерия, взех флакон с дезодорант и и го подадох:

- Препоръчва се против изпотяване, особено при изпълнение на по-буйни танци; подарък от фирмата.

Тя разбра веднага, вероятно ме бе забелязала снощи, докато я гледах как танцува. Взе цигарите, погледна ме за последен път с тъжните си очи и величествено излезе. Повече не я видях.

ДА СЕ МОТОРИЗИРАМЕ!

Кой знае защо, човек, когато е сам, се сеща най-много да си потърси приятелка или да изпуши цигара на спокойствие, преглеждайки спортните новини; когато обаче са четирима-петима, веднага го обзема желание да направи нещо, да подготви план за действие, да организира банда и други подобни. В обединението била силата, казват, и навярно е истина, не споря, но ми се ще някой да ми обясни защо тази сила приема винаги една и съща посока - в смисъл към нещо дръзко, опасно, дори забранено. Сред нас, момчетия на около осемнайсет години, когато се събирахме на поляната край Виа дела Маляна, известно време тази сила се изразяваше в приказки:

- Аз съм в състояние да направя това и това.

- Бам!

- Способен съм на това, казвам ти.

- Аз пък ще направя еди-какво си.

- Да, бе...

- Да се обзаложим, че ще го направя.

С една дума, приказки и нищо друго. Но от момента, когато сред нас дойде Уго, синът на акушерката от Монтеверде, всичко се промени. Уго, макар физически слаб, но само мускули, със светли очи, тънки устни, излъчваше усещане за решителност. Агресивен: ако някой леко му противоречеше, той го прегазваше на скорост с лавина от думи; ако онзи продължаваше, без повече обяснения си отнасяше боя. Биеше хладнокръвно, с отворени очи, цигара в уста, методично. Уго: голям хитрец.

Един ден седяхме на дигата на Тибър и както обикновено се надлъгвахме кой от кого с по-големи измислици. Уго скочи:

- Абе, нима ще си прекараме живота в дрънкане, без да направим нищо?

Съгласихме се, че наистина трябва да направим нещо. Тогава Уго мина от приказки към дела

- изложи пред нас плана си с една дума: моторизация.

- Стоим си все тук, между Маляна, гарата на Трастевере и Монтеверде. Парализирани сме, защото нямаме средство за придвижване. Щом се моторизираме, ще решим. Но междувременно първо трябва да се моторизираме.

Предложението се хареса, защото бяхме все синове от бедни семейства и у всеки от нас тлееше желанието да има мотор. Но как да се моторизираме? Уго веднага изтъкна, че при изобилието от моторни превозни средства в Рим единствената трудност е изборът. И ние, макар и да разбрахме, че в този случай избор означава кражба, не промълвихме нито дума.

Относно избора обаче не бяхме съгласни. Паскуалино, най-големият от всички, кротък тип и тарикат, настоя за мотор: всеки щеше да си осигури по свой начин мотор и после, давай, с целия орляк по улиците на Рим. Серджо, дребничък брюнет, син на точилар, ентусиаст, преливащ от въображение, предложи да „изберем“ една от огромните американски коли, дето стоят паркирани по Виа Венето, но веднага бе париран от съображения за скъпата и поддръжка. Аз мълчах, защото честно казано, идеята за „избора“ не успяваше да заличи в паметта ми истинското значение. Джиджи, слугата на Уго, извика заслепен:

- Оставете шефът да говори.

До този момент Уго стоеше презрително настрана. Сега излезе напред и си каза думата: нужна е малолитражка по две причини - малолитражките не се различават, защото всичките са еднакви, и харчат малко гориво. Но Паскуалино настоя:

- Да направим така тогава: аз ще взема мотор, а вие - малолитражка. Четирима сте, за мен и без това няма място.

Уго спокойно го изобличи:

- Горкото пиленце, иска ти се, а? Ние да рискуваме, а ти да се отървеш само с конско от зет си?

- Абе, какво говориш?

- Нали зет ти има мотор? Мислиш, че не знам ли? Ти ще си направиш „избора“ вкъщи.

- Но аз...

- Млъквай! Тук заповядвам аз. Ясно?!

Паскуалино наведе глава и всички се съгласихме за малолитражка.

Следващият ден беше съвсем подходящ: студено, но много слънчево, с ясно небе, докъдето поглед стига, а където свършваше, беше розово - признак за трайно хубаво време. С изземването имахме късмет: една сива малолитражка спря на безлюдна отсечка на Е 42, от нея слязоха момче и момиче и веднага се скриха в гъсталака в търсене на закътано място.

- Скачайте, момчета, те мислят за любов, няма да се усетят - ободри ни Уго и излезе иззад храстите, където се криехме.

Изтича пръв, качи се, направи ни знак с ръка. Ние веднага се затичахме и се хвърлихме вътре като риби, напъхахме се всички едновременно през четирите врати. Уго запали мотора и колата тръгна.

Най-напред поехме към Рим - никога не си бяхме позволявали подобно удоволствие. Пътувахме главно с автобус или трамвай. Оставаше да удовлетворим всички: Паскуалино държеше да види Форо Италико, Серджо - „Сан Пиетро“ и Колизеума, Джиджи - Виа Венето, а Уго, кой знае защо - гарата; все познати неща, но едно е да отидем там пеша, друго - с кола. Докато колата се носеше като ракета от единия до другия край на Рим, ние, напъхани вътре един върху друг, лудеехме от радост, не пестяхме ругатни, ръгане, викове. Подигравахме най-вече Серджо, защото открихме, че единствен не познава добре Рим; по-точно казано, никога не бе напускал квартала. За „Сан Пиетро“ например, Уго му обясни съвсем сериозно, че катедралата е построена толкова голяма, за да побере всички римляни - нито един повече, нито един по-малко

- изправени един до друг. И Серджо повярва.

- А чужденците? - попита след малко подозрително.

Те всички стоят на площада, извън църквата; съвсем естествено, те не са римляни. Разхождахме се надлъж и шир в „Сан Пиетро“, сред онези толкова внушителни колони, по пода като пустиня; след това излязохме в индийска нишка и отидохме право в Колизеума; но преди това за малко надникнахме от терасата на Джаниколо⁴⁷ и Уго, запознат с всичките забележителности на Рим, ни посочи оттам паметника на Виторио Емануеле, замъка Сант’Анджело и съвсем долу, под нас, затвора Реджина Коели.

След Колизеума между Серджо и Джиджи възникна спор: Серджо бе на мнение, че Колизеумът е по-хубав от „Сан Пиетро“, а Джиджи му възрази, че когато е бил здрав, сигурно е бил по-хубав, но сега е силно разрушен, затова „Сан Пиетро“ го бие. Завършихме спора на Виа Венето, където намалихме скоростта до човешка, за да разгледаме хотелите и кафенетата. Уго дори предложи да слезем да пием еспресо в някое от луксозните заведения, но всички се възпротивихме по една или друга причина: в действителност знаехме, че сме парцаланковци и се срамувахме. Гарата не ни хареса: защо и бяха направили покрива крив, подобен на змия? От Пинчо⁴⁸ изгледът беше като от Джаниколо, не се виждаше само Реджина Коели. Колкото до

Форо Италико, какво разочарование! От отломките от бял мрамор лъхаше хлад само като ги гледа човек. Но се забавлявахме да четем драсканиците на провинциалните селяци върху бедрата на голите статуи на Стадиона. „Глупак е, който чете“ беше най-малкото; нямате представа какво са способни да пишат хората върху паметниците. И така, върнахме се на Понте Милвио⁴⁹ много след пладне. Уго предложи:

- А сега да си направим хубава надпревара извън града.

Приехме с възторжен вик.

Понесохме се стремглаво по Фламиния, изпреварвайки една след друга многобройните коли пред нас. Джиджи имаше зъб на рекламните плакати, разлепени от двете страни на пътя; искаше да ги скъса.

На едно самотно място ни накара да спрем и да слезем, за да свалим рекламата на супермаркет, към която изпитваше ненавист: букет рози в човешки ръст, който отдалеч изглеждаше от картон. Ала усилието се оказа напразно: приближихме се и установихме, че розите са от желязо, всяка навярно около сто кила. Продължихме напред, километрите оставаха зад нас, намирахме се вече извън града. Тогава Серджо започна да задава куп въпроси с настойчиво гласче:

- Ако продължим така, все напред, къде ще стигнем?

Уго:

- Ами все така може да се отиде навсякъде.

- Да допуснем, че караме все така, ще стигнем ли в Русия?

- Аз казвам да.

- А колко време е необходимо?

По този въпрос не стигнахме до съгласие: един казваше ден, друг - два, трети - седмица. Серджо се замисли:

- Абе, аз смятам, че като карам все така бързо, ще стигна до Русия. Или до Бразилия.

- Виждаш ли какъв си невежа - ухили се Уго, - в Бразилия не можеш да стигнеш, помежду е морето.

- Кой го казва?

- Аз ти казвам: за да стигнеш, ти трябва кола, която се движи и по вода.

- А има ли такава кола?

- Няма, естествено.

Тогава, изразявайки всеобщото настроение, Паскуалино извика:

- Стига с тази Русия, стига с тази Бразилия, гладен съм. Ще съм доволен да стигнем в какво да е селце и да седна веднага на масата.

- Ето го селцето - съобщи Уго.

Наистина бяхме пристигнали в Ментана, многообещаваща с червените си тухлени зидове и порта с колонада. С навлизането в селото обаче видяхме, че там няма нищо, площадът беше пуст; само неколцина селяни се препичаха на слънце и дремеха като гущери.

- Да караме нататък - предложи Уго.

Напуснахме Ментана, поехме към Монтеротондо. На един завой Серджо се влюби в едни голи тюркоазени планини в далечината на хоризонта, с две-три селца кацнали на върха, прилични на замъци.

- Да отидем в някое от тези селца, хайде да вървим, кой знае колко са хубави.

Уго промърмори, че това са планински села, където няма да намерим дори баят хляб. Но за да угоди на Серджо, подкара по един селски път, който се изкачваше и спускаше през безлюдното поле. Карахме така доста дълго, ала най-накрая, в подножието на едно от възвишенията, видяхме табела: Паломбара Сабина. Джиджи, син на прекупвач на вино и олио, каза, че баща му поръчва олио от това село. А Паскуалино подхвърли саркастично:

- А виното откъде го поръчва? От крана на течащата вода ли?

Между Джиджи и Паскуалино се завърза спор. В това време колата се катереше по главоломна стръмнина между черни планински къщурки, през камънаци, подходящи само за магарета. Най-сетне пристигнахме на огрян от слънцето площад, до парапет, отвъд който се виждаше само светлината на простора; подухваше планински ветрец с дъх на сняг. Кръчмата беше там, на няколко крачки в тясна уличка. Наобиколихме Уго, който ни предупреди:

- Имаме съвсем малко пари. Направете както ви казвам и ще ядете гратис.

Какво съвпадение, помещението на кръчмата имаше заден изход, към стълбище. Разбрахме се да си тръгнем тарикатски през онази врата и повече не мислихме за това, отдадохме се на яденето. Да бе, ядене, разсмивате ме: спагети със сос от консерва, вкиснат, пържоли от юница, малката сестра на кравата, две листа салата и твърд хляб, наполовина недопечен, наполовина прегорял. В помещението миришеше на застояло, летните мухи, все още живи, бяха накацали по зацапаните стъкла и срещу тъгата оставаше само пиенето. Но тежкото черно вино ни предаде: седнали, с чаша в ръка, се увлякохме в спор около последния мач и забравихме за вратата към задния изход. Неочаквано - ето - се приближава момчето в бяло сако със сметката: четиристотин лири на глава. Стана ни толкова неприятно, че по обратния път към Рим никой не отвори уста.

Сега всички бяхме разочаровани. Намерихме кола, така е. Но какво направихме с нея? Една обиколка на Рим и екскурзийка до Паломбара Сабина. По-добре щеше да бъде, прецени Паскуалино, който от самото начало не одобряваше начинанието, да не бяхме правили нищо. Уго мълчеше, но се виждаше по-ясно от слънце, че авторитетът му е подкопан. Наистина, на двайсетина километра от Рим той изстреля последния патрон: жени. Имаше две момичета в края на пътя, две селянки с червени бузи и ръце, но облечени по градски, с много широки палта. Уго спря и ги покани:

- Да ви повозим, госпожици?

Едната се приближи, погледна вътре в колата и попита през смях:

- Приемаме поканата, но къде ще ни сложите?

Паскуалино сякаш само чакаше този случай, изхвръкна с готовност от колата:

- Аз ще се прибера с автобуса. Отстъпвам мястото си на тях.

- И да кажеш на мама, че си бил много послушен, кажи и го! - извика след него Уго, давайки израз на презрението си.

Накратко, двете момичета се качиха и през следващите няколко километра падна голям смях, защото в колата имаше малко място, а двете, като истински селянки, бяха дебели и тежки и едва не ни задушиха в обемистите си палта. Беше се стъмнило и навярно поради претоварването на колата Уго не успя да спре, когато една сянка му се изпречи отпред - караше прекадено бързо. Той изви с колата встрани, но сянката, все едно иска да го принуди да намали скоростта, също отиде встрани. Уго я избегна отчасти, докосна я и колата се подхлъзна в канавката, после се обърна с колелата във въздуха.

Всички, заедно с момичетата, изскочихме навън. Сянката - по-точно едно дундесто старче с черна шапка и притисната към гърдите бутилка вино - се беше ударил в калника, без да изпусне бутилката. Говореше венето⁵⁰ и блазе на онзи, който би го разбрал, пък и беше пиян-залян. Докато ние го нападахме с лоши думи, възмутени от такова отсъствие на здрав разум, екна викът на Серджо:

- Уго избяга.

Наистина беше избягал. Възползвайки се от суматохата, Уго бе прескочил мантинелата и бе изчезнал в тъмното поле. Забелязах, че някоя и друга кола спираше и ни оглеждаше; нямахме нито минута за губене, ако не искаме да свършим в ареста. С неочаквано вдъхновение предложих на момичетата:

- Вие двете останете тук да пазите колата... тримата ще тръгнем към гаража и ще се върнем с крик, за да я измъкнем.

Те, бедничките, дори нямаха време да си отворят устата. Отдалечихме се много набързо. Коментирахме с огорчение предателството на Уго. Два километра по-нататък взехме автобуса и малко след това бяхме в Рим.

На другия ден Уго и Паскуалино не се мяркаха, Джиджи се беше простудил, а Серджо и аз, макар че ни втрисаше, събрахме смелост и купихме вестник. Ех, някои неща няма смисъл да се правят. Едно съвсем кратко съобщение от два реда информираше, че кола, открадната сутринта на Е 42, е била намерена вечерта на Виа Фламиния. Точка и край: не се споменаваше за сблъсъка. Последното разочарование ни разби напълно. Оттогава вече не сме банда. Понякога виждам само Серджо и ходим заедно на кино.

NEGRIERO

Който смята, че в лош за него момент е достатъчно да слезе на улицата ей така, както си е, и да протегне ръка за милостиня, греши. Просяк не се става нито за ден, нито за година. Занаятът на просяка не се удава за кратко време, той изисква търпение, интуиция, въображение. Вземете мен за пример: на петдесет съм, а прося милостиня от двайсет години, но едва от десетина съм проумял същността на занаята. Отначало ходех бръснат. За да разбера колко е важно да си оставя брада, защото тя е груба, а просякът трябва да изглежда недодялан с цел да буди жалост, колко време ми бе необходимо да стигна до това? Мисля, не по-малко от две години. Да погледнем облеклото: не е трудно човек да се досети каква дреха подхожда на просяка: нескопосно закърпена, лекедосана, дрипава... Но колцина като мен са открили след много мислене, че ако си облечен с дебела зимна дреха през лятото и в леко облекло през зимата, улучваш право в сърцето минувача, защото той се облича топло през зимата и леко през лятото, а тази разлика между него и мен предизвиква угризение, а угризението - милостиня? Накратко, през лятото аз нося дреха -истински дюшек, а през зимата обличам нещо като воал и в добавка някъде около коляното скъсвам панталона под прав ъгъл, та парчето плат да се ветрее на северния вятър подобно на отворено гише и да се вижда кожата на крака.

Да се спрем на болестта: болестите на просяците, били те истински или неистински, във всеки случай е задължително да са видими. Вътрешните болести - на метаболизма, на белите дробове, на чревния тракт, не вършат работа. Нужни са видими болести, очевидни недъзи, деформации, увреждания. Така аз си стягам крака между две дървени пръчки и го бинтовам, отгоре слагам марля, а ходилото ми е обуто в чехъл. С един такъв крак ⁵¹ и два бастуна с гумен връх просякът няма нужда да вика, че е болен, и слепец ще го види. Да не говорим за изражението. Колко съм репетирал, преди да намеря правилното. Пробвах отново и отново, накрая реших да копирам физиономията на коленичилия Сан Джузепе от олтарното платно на една църква в Трастевере: очи, вдигнати към небето умолително, изпълнени с надежда, с разкаяние. Художникът, автор на платното, е бил голям майстор; знае се, че дори в толкова специфичен сектор като нашия винаги изкуството има последната дума. След всичко това ще си помислите, че съм перфектен. Всъщност струваше ми се, че нещо ми убягва. Представих си колко добре би запълнило личността ми на стар, болен и добър просяк едно съпровождащо ме дете. Ала за съжаление, най-доброто е враг на доброто. Трябваше да се задоволя с онова, което вече се бях научил да правя, но прекалих и бях наказан.

Обитавах таванче в района на хълма Пинчо, между крайбрежната Тор ди Нона и Киезануова. Там имаше много деца, а се намираше някой и друг родител, готов да ми даде детето си за придружител. Не се наложи да търся дълго. Аурелия, една вечно сърдита повлекана, грозна и изкривена, работеше като чистачка. Сутрин рано отиваше да чисти офиси. Правеше ми впечатление как се отнася към единствената си дъщеря, петгодишната Клементина. Ту я прегръщаше силно-силно, изяждаше я с целувки, задушаваше я с ласки, тичаше запъхтяна да и купи поничка, кукла, дрешка; ту и правеше недостойни сцени, крещеше и, скубеше и косите, наричаше я проклятието на живота си, не искала повече да се блъска заради нея и други подобни, дето не бива да се говорят на децата. За щастие, Клементина се държеше по-разумно от майка си: спокойно, с кръгло розово личице, малки сънливи очи, силна и здрава, приемаше както целувките, така и писъците с еднакво безразличие, отхапвайки си от ябълката или играейки с куклата. Тъкмо от такова дете имах нужда: спокойно, доброжелателно, без бръмбари в главата, без нервни изблици. Един ден майката крещеше, както обикновено: не желаела повече да се труди заради нея. Влязох в тяхното апартаментче точно под моя таван и направих директно предложение: триста лири на ден плюс ядене. Да не бях го правил: Аурелия изля проклетията си върху мен, нарече ме с всякакви думи и между другото негриеро, търговец на роби. Но на другата сутрин - о, чудо - чука ми се на вратата, отварям и виждам Аурелия да води за ръка Клементина.

Така започнах да обикалям с Клементина. Отивахме на стълбите на Пиаца ди Спаня, аз се изтягах с гръб към стената, изпъвах превързания крак, до него слагах шапката за милостинята и оставах така, с очи към небето и протегната ръка, мърморейки обичайните молитви. През повечето време държах Клементина в скута си, с глава, отпусната на рамото и крака върху коленете ми, като заспала или припаднала. Беше интелигентно дете, отпускаше се в ръцете ми, замряла, изпълняваше чудесно своята роля на гладуваща. Всъщност чезнеше от скука, бедната Клементина, принудена с часове да бъде повехнало цвете, но минаващите приемаха нейната скука за слабост и не забелязваха, че това създание, толкова замряло, има пращящи от здраве бузки като две червени ябълки. След като се изморях да я държа на ръце, защото тежеше повече от олово, и казвах да си играе наблизо. И тя тихомълком се заиграваше с куклата на крачка от мен. Понякога, рядко, я карах да протегне ръка или да дръпне за панталоните някой вече омилостивен минувач.

Една детска ръка, подръпваща панталон, докато детското личице се протяга нагоре умолително, прави чудеса. Клементина извършваше това съвършено, с обичайното си олимпийско безразличие. Понякога се питах: „Мъничка е, вярно, но е интелигентна. Кой знае какво и минава през главата?“ Ние с нея се погаждахме; и аз, макар да не обичам децата, защото са непредвидими, а когато минавам по улицата, ме преследват с подигравки, се привързах към Клементина кажи-речи като към дъщеря.

Ала Аурелия не ме оставяше на мира; колкото дъщерята беше невъзмутима, толкова майката беше неспокойна. Единствената ми утеха след деня, преминал в просия, беше виното.

В късен час, уморен и с болки в костите, по навик се отбивах в една кръчма, чийто специалитет беше виното от Чезансе, така нареченото Чезанезе⁵², и там изпивах литър-два, съвсем сам, за моя сметка. Но откакто започнах да обикалям с Клементина и тези два часа спокойствие насаме ми бяха отровени. Онази харпия знаеше навика ми и се втурваше в кръчмата, когато едва бях потопил устни в първата чаша вино, сядаше на масата ми, без да съм я канил, заставяше ме да и поръчам, поглъщаше на големи глътки половин литър и повече, а след това, пияна, започваше да ме хули. Отначало тихо, но ако съвсем малко протестирах, надигаше глас и ми наговаряше врели-некипели. В това време другите клиенти се забавляваха и дори я предизвикваха:

- Аурелия, не си ли даваш сметка, че той експлоатира дъщеря ти?... Хайде, кажи му какъв експлоататор е.

Нали разбирате каква нужда имаше Аурелия от тези подстрекателства. С пръст под носа ми крещеше:

- Негриеро, търговец на роби. На дъщеря ми триста лири, а на теб хиляда. И ги изпиваш всичките тук, в кръчмата. И не ти стига, ами идваш да ми казваш колко си привързан към Клементина. Да бе, привързан, колкото зарзаватчията към магарето, което му тегли каруцата. Безсрамник, безнаказан използвач, търговец на роби. Но аз ще ти я взема, хубавата Клементина, тя струва товар злато, ще ти я взема и ще те издам на полицията.

Опитвах се да я успокоя и я черпех с още вино, но тя не млъкваше. Свършваше с това - за радост на всички клиенти - че грабваше детето и го помъкваше навън с крясъци и закани никога

повече да не го видя.

Това бе въздействието на виното. На следващата сутрин, точно по часовник, се появяваше смирена и разкаяна с молба да взема отново Клементина. И така много пъти. Чувствах, че това не може да продължава. Но, както вече споменах, бях привързан се към детето, тъй спокойно, мило и различно от майка си, а освен това то вече представляваше част от моята индивидуалност на просяк; да се откажа от него, би било равносилно да се откажа от превръзката на крака: нямаше да бъда вече аз. Отлагах решението от ден на ден и се надявах Аурелия да покаже малко разбиране и да се успокои.

Една вечер, след като бях просил десет часа непрекъснато, отидох с Клементина на тихо място, за да си направя сметка на деня. Тихото място бе една от стълбичките на крайбрежната Тор ди Нона, които водят към реката. Сложих Клементина да седне с куклата едно стъпало по-високо, аз се настаних на подолното и си изпразних джобовете. Бяха пълни с дребни монети. Вадех ги и ги подреждах на стъпалото в купчинки по пет, по десет и по петдесет. Тези по пет и по десет лири слагах настрана в две отделни купчинки. Тази вечер имах дори две банкноти от по сто и една от петстотин - даде ми я младеж, за да се хареса на своето момиче, което се спря с възклицанието: „Уго, гледай какво съкровище е това дете.“ Погълнат от сметките, не чувах дори шума от римския трафик наоколо. Изведнъж, съвсем неочаквано един глас ме накара да подскоча:

- Успешен ден, а?!

По инстинкт сложих ръка върху парите, за да ги предпазя. Познавах този глас, беше на Аурелия - наведена през парапета, протягаше ръце към мен. Викнах гневно:

- Какво искаш? Какво ти е? Тъкмо идвах към теб, водех ти Клементина.

Тя разтърси юмруци над главата ми:

- Негриеро, търговец на роби, жесток тиранин... за детето ми триста лири, за теб хиляда. Експлоататор.

Трескаво събрах парите, както сварих, и ги пъхнах в джоба. После взех Клементина старателно, доколкото можех, защото превръзката на крака и двата бастуна ме правеха тромав, изкачих се на крайбрежната и казах на онази вещица:

- Ето, вземи си дъщерята, вземи и парите от деня, ето ти и тези двеста лири обезщетение. Край. Повече не ми се мяркай, не те познавам, махай се и лошо ти се пише, ако се появиш отново пред очите ми.

Мислех да хукна към къщи, но тя, вероятно ядосана, че ме вижда толкова решителен, тръгна подире ми, дърпайки Клементина за ръка като обезумяла. Крещеше с все сила:

- Тези пари трябва всичките да ми ги дадеш на мен, експлоататор, крадец, безнаказан...

Аз, като мишка, преследвана от котка, се опитвах да избягам, куцайки с двата си бастуна и превързания крак покрай парапета на Тибър. Така изминахме петдесетина крачки: тя крещеше, аз се измъквах. През това време около нея се събра цяла малка тълпа и тръгна да я следва. Чувствах, че тази тълпа е против мен, защото бях грозен, мръсен и мъж, а тя - бедна жена с дете. Неочаквано спрях отчаян:

- Ще ти дам каквото искаш, но сега ме остави на мира.

Тогава стана по-лошо. Схванала предимството си, тя започна да надава писъци, че съм използвач на детето и фалшив бедняк и търговец на роби. Накрая, близо до Понте Сант’Анджело, ме сграбчи за палтото. Тогава вече ми причерня пред очите, обърнах се и я ударих с бастуна по пищяла.

Какво се случи после, няма да разказвам в подробности, всеки може да си го представи. Един

възрастен господин, строг, с вид на военен, си проправи път през тълпата с думите:

- Познавам този мъж, той е лъжлив просяк и скитник.

Междувременно Аурелия разиграваше сцена като истинска луда, хапеше си ръцете и търсеше да се нахвърли върху мен. Клементина наблюдаваше майка си с обичайното спокойствие, приютена в обятията на една добра жена. После се появиха лампите на карабинерите. Всички отидохме в комисариата: аз, Аурелия, Клементина, господинът с вид на военен, карабинерите, тълпата. Но Аурелия веднага я освободиха. Мен обаче ме задържаха в караулното помещение: просия, пиянство и тормоз. А няколко дни по-късно ме заставиха да махна превръзката на крака, дадоха ми пътен лист и ме изселиха в родното ми село Дзагароло.

Еех, животът е непостоянен; колкото по-нагоре се изкачиш, толкова по-ниско ще паднеш. След като ден след ден си бях изграждал личност на просяк в Рим, ето че съм докаран до състояние да протягам ръка в Дзагароло. И мнозина, които в Рим биха ми дали милостиня заради фалшивия ми крак, заради дрипите на гърба ми, заради малката, умираща от скука Клементина, тук в Дзагароло, където наистина умирам от глад, ми отказват дори залък хляб. Но аз не се отчайвам, животът пак ще се преобърне, ще се върна и аз в Рим.

КЛЕПТОМАН

Нает като извънреден сервитьор за приема в чест на нациналния празник на не знам коя република в Америка, се представих, според уговорката с агенцията за трудово посредничество, в консулството на Париоли към пет часа след обед. То се намира в неголямо сиво здание в дъното на мизерна градинка. Майордомът, мъжага с едра плешива глава и зли очи, подобие на Мусолини, веднага ми развали настроението с възклицанието си:

Ти, с този черен фрак, целия в мазни петна, приличаш на гробар. Ела с мен да ти дам сако на консулството.

Заведе ме в сутерена в стая, пълна с гардероби, и ми връчи бяла ливрея, но тя ми беше широка, висеше ми на раменете, а ръкавите закриваха половината ми длан. Настоя също да се обръсна отново, добавяйки с обичайната си добронамереност, че не съм се бръснал от два дни и приличам на просяк. Вярно е, беден съм, не споря, но сутринта се бях обръснал, брадата ми обаче е силна, до вечерта пораства отново и хвърля черна сянка върху овала на лицето ми.

И ето, с повторно обръсната брада и бялата ливрея на консулството му се представих отново. Той ме огледа от глава до пети, заведе ме в банкетната зала, където беше бюфетът, и ми нареди да застана прав до маса, постлана с бродирана покривка и вече подредена с плата със сладкиши, чаши и кани. Друг сервитьор също стоеше там, до масата, с физиономия, която на пръв поглед не ми вдъхна доверие: пожълтял, недоволен, с жлъчен поглед, дълъг нос и увиснали мустаци, някъде около петдесетте. Плъзнах поглед към пода и видях ходилата му: типични за стар келнер от занаята - с обувки, обезформени от мазолите, с изтрити от постоянното влачене токове и върхове. Помислих си: „Какво ли ще е това третокласно погребение?“ Отгатнал мислите ми, той веднага ме осведоми, че се казва Али и е турчин, макар и роден в Италия, по-точно в Рим, от родители турци. И в това било цялото му нещастие, обясни, защото родителите му имали в Турция къщи и земи, но загубили всичко през войната. Така той, вместо да стане господар, станал келнер, но си оставал с представата, че е роден господар, и ако не била войната, щял да бъде господар.

Стоях и го гледах със зяпнала уста, преди всичко защото за първи път виждах турчин; в Рим не се виждат често турци, макар неизвестно защо хората често възклицават: „Майчице, турците!“ Особено впечатление ми правеше това жълто лице, което съвсем като нас, истинските римляни от Рим, казваше: „скиф, кинти, джабула, готин, гураш ли, бе тарикат“ и така нататък. Честна дума, изпитах съчувствие към него, когато между другото, докато стояхме прави около масата, ми сподели, че е болен и то сериозно. Попитах го за болестта и той отвърна: клептомания. Не го разбрах, защото никога преди не бях чувал думата. Та той ми обясни: макар да е честен човек, е склонен да краде почти без да си дава сметка, против волята си; накратко, краде, както крадат крадливите свраки - грабват с човките си каквото блести и си го отнасят в гнездото. Крадеше, така да се каже, като на сън. Тогава предпазливо го запитах дали краде винаги; той разбра и ме увери: изпадал в криза, но за щастие му се случвало рядко. Тогава доброволно отивал в болницата и там го държали под наблюдение, докато траела кризата. Говореше за всичко това със спокоен тон, примирен, кротък, ала като забеляза колко съм загрижен, отново ме успокои:

Не се безпокой. Днес не ми е ден. Усещам кога приближава кризата.

Благодарих му от сърце, но все пак хвърлих последен поглед към ръцете му: жълти като

лицето, с дълги извити нокти, а нокътят на малкия пръст - много дълъг и приличащ на рог.

Стояхме прави около два часа зад голямата маса-бюфет пред празната банкетна зала. От време на време идваше майордомът - той направо ми имаше зъб, защото всеки път ми правеше противни забележки в неговия тираничен стил. От време на време идваха и домакините: той дребен, мургав, с огромни черни очи, приличен на слепец, който проси милостиня; тя два пъти по-едра от него, накичена с бижута, с черни къдрици във формата на пирамида върху главата и ветрило, опряно върху гърдите; дъщерята, хубавичко момиче, по-тънко от тръстика и по-смугло от негърка. Говореха странен италиански, всъщност испански. Госпожата даде някакви нареждания на Али и си тръгна, забравяйки на масата несесер от масивно злато. На шега побутнах с лакът турчина:

- О, гледай каква плячка. Жалко, че не ти е ден.

Но той не разбра шегата, изпълнен със старание, взе несесера и догони госпожата, за да и го предаде. С една дума, не му беше ден. Приемът започна по следния начин: към седем в залата влязоха едър плешив господин, облечен в синьо, и възрастна руса госпожа, само кожа и кости. Той се приближи до бюфета, взе парче целина, топна го в солницата и започна да го дъвчи; тя се огледа, после процеди с половин уста:

- Виждаш ли, първи сме, глупако.

Без да се смути, той отвърна между две хапки целина:

- Вещица.

Двамата се отдалечиха към близката гостна и след малко дочух глъчка от комплименти: домакините ги бяха посрещнали и ги поздравяваха.

След тези първи гости залите започнаха да се пълнят малко по малко: отначало още една двойка, след нея госпожа с четири-пет дъщери на възраст за омъжване и всичките грозни; следваше ги група мъже от всички възрасти - от голобрадо момче до грохнал старец, целия в бръчки. Али, който имаше дух на наблюдател, ми прошепна едва чуто:

- Обърни внимание, гледай как някои се тъпчат... клетите, ходят на приеми, за да се нахранят.

И наистина към бюфета се приближаваха двама - господин отляво и госпожа отдясно. Не познаваха, изглежда, никого от поканените и нямаха желание да познават когото и да било. Госпожата отдясно беше на средна възраст, едновременно внушителна и повяхнала, с високомерно лице, но без обици и огърлица, изпълнена с честолюбие, ала облечена в износена дреха; господинът отляво, и той на средна възраст, имаше вид на токущо оздравял след дълго, дълго боледуване, с обезверено бледо лице, с редки, тук-там липсващи прошарени коси, облечен в тъмносин костюм, лъснат по лактите и коленете. Тя протегна ръка към поднос с пасти, хвана две и си ги напъха в устата, но без да променя изражението си на обидена принцеса. Той вяловяло събра два сандвича, един с хайвер и един с шунка, огледа за момент произведението си и после го захапа. Забавлявах се да ги наблюдавам и, право да си кажа, беше истински спектакъл, превъзхождащ и театъра, и киното. Накратко, тя надменно, той измъчено, правеха едно-единствено нещо: вземаха и поглъщаха, поглъщаха и вземаха. На масата имаше и желиран петел - нарязан, но поднесен цял. Онзи господин протегна уморено ръка и сграбчи едното бутче. Трябва да отбележим, че петелът бе нарязан зле: заедно с бутчето тръгнаха и гърдите, след тях и цялата птица. Той обаче упорстваше да откъсне парчето, извиваше го и го теглеше. Ненадейно друг господин, явно негов познат, приближи изотзад и предателски го тупна здраво по гърба, възкликвайки:

- С ръце, ей!

Да бяхте видели онзи клетник: изрече нещо, пусна бутчето и целият почервенял, избяга и се смеси с тълпата. Обърнах се да проследя госпожата: и тя бе изчезнала, а там, където преди имаше планина от сладкиши, бе останал празен поднос.

В този момент се приближи майордомът:

- Бързо, вземи този поднос и обикаляй.

Подносът беше пълен с различни чаши: високи, пълни с лед и жълта напитка и малки - с безцветно питие. Взех го и тръгнах сред гостите. Който смята, че сервитьорството е лесен занаят, бих искал да го видя да обикаля с поднос, натежал от чаши, сред тълпа от подпийнали хора. Кой оставяше върху подноса празна чаша или фас или отхапана маслинка; кой ме питаше какво има в чашите, но не можеше да избере; кой ръкомахаше, увлечен в разговор и за малко да преобърне всичко с един замах. Беше непоносимо горещо и чашите, пълни с кубчета лед, ме привличаха; бързешком, все едно нищо, завих към преддверието, оттам в тъмен коридор със съблекалня и на няколко глътки изпих една голяма и две малки чаши. Питиетата бяха силни и ме удариха в главата. Окуражен се върнах при бюфета и подвикнах весело на Али:

- Дай ми още един поднос.

Той ми го подаде, а аз тихо попитах:

- Нямаш криза, нали?

Отвърна ми с кимване - тоест да бъда спокоен. Тръгнах отново да обикалям, а после пак се отбих в тъмния коридор и обърнах четири чаши, пълни с прозрачно ледено питие. Внезапно си дадох сметка, че дали защото не бях ял, или защото не бях свикнал, но вече съм пиян.

Завесата на съблекалнята беше дръпната настрани, вътре се виждаше голямо огледало и поставка, отрупана с четки, гребени и други тоалетни принадлежности. Изправена пред огледалото, стоеше госпожа, млада и закръглена, с малка глава и орлов нос, с прав бретон на челото: приличаше на кокошка. Беше сложила златната си пудриера на поставката пред огледалото и си поправяше червилото на устните. Надникнах в съблекалнята и попитах с глух глас:

- Желаете ли питие?

Тя ме погледна, взе чаша, потопи устни в питието и я остави на поставката. Тогава аз се облегнах върху рамката на вратата и докато тя продължаваше да си черви устните, казах напевно:

- Госпожо, клептоман съм.

Тя ме чу, че говоря, но не разбра смисъла, защото попита раздразнено:

- Какво правите вие там, на вратата? Какво искате? - взе чашата и излезе, хвърляйки ми възмутен поглед.

Вдигнах очи и видях, че от бързане и презрение е забравила златната пудриера на полицата. Помислих си: „Ето, ако беше тук Али, щеше да си докара кризата и адио, пудриера“.

Още докато си го помислих, вече бях взел предмета и си го сложих в джоба. После продължих да обикалям с подноса из залата и накрая се върнах при бюфета, до турчина.

Макар и пиян, бях неспокоен и не можех да си обясня защо взех пудриерата; по едно време се наклоних към Али и се информирах тихо:

- Слушай, да не би болестта ти да е прилепчива?

Той отвърна отрицателно, а аз го попитах отново:

- А ти нямаш ли криза? - и без да знам защо, останах разочарован, докато той клатеше глава, обезсърчен, сякаш да потвърди:

- Не, нямам криза.

В същото време, макар и пиян, забелязах в залата, сред поканените, известен смут, който не предвещаваше нищо добро: онази госпожа се беше оттеглила с консула и му говореше задъхано;

консулът повика майордома; той пък, след като изслуша консула, се загледа в мен със заканителния си поглед. Кръвта ми се смръзна, още повече, че пудриерата в джоба ми тежеше като олово. Отново попитах Али:

- Сигурен ли си, че наистина нямаш криза?

Този път той отвърна притеснено:

- Нали ти казвам, чувствам се отлично.

Тогава, отчаян, му пошепнах:

- Приближи се до мен, трябва да ти кажа нещо.

Той пристъпи слисан и аз му показах пудриерата под масата, молейки:

- Виж, не знам защо взех това... направи ми услуга, сложи го в джоба си.

Той ме погледна с жлъчните си очи и направи буен жест - с други думи „луд си“. Настоях:

- Вземи я ти. Ако я намерят у теб, ще се оправдаеш, че си имал криза и отиваш в болница за няколко дни. Ако я намерят у мен, отивам в затвора за няколко години.

- Дори не ми минава през ума.

Аз, освирепял:

За добро или за зло, нямаш изход, освен да я вземеш.

И започнах трескаво да търся как да я прехвърля в неговия джоб.

Какво се случи след това, ми е трудно да опиша: Али ме бутна, аз се блъснах в масичката, където стоеше шампаниера с лед и бутилки с оранжада и съборих всичко на пода. В същия момент се намеси майордомът и докато всички ни гледаха, ловко и здраво ме хвана за ревера и ме отведе в близката кухня. Тук ме обискираха, но не намериха нищо, защото при сборичкването с Али пудриерата падна на пода. Дали защото не искаха да ме изложат, или не искаха да провалят празника, но истината е, че съблякоха от гърба ми бялата ливрея, връчиха ми моя фрак и ме изведоха през задната врата в градината. Отидох да се кача на околовръстната линия. Ала междувременно, навярно поради пиянството ми, бях забравил наименованието на болестта на Али и колкото и да се измъчвах и да насилвах паметта си, не успях да намеря друга дума, освен крадец. Но не бях крадец, как да кажа: „Болен съм от болестта на крадците... получих криза от желание за кражба“, ако не за друго, поне за да не злепоставям себе си и да си внушавам вина. Какво означава думата! Карах така няколко дни, отвратен и изнервен, докато една сутрин внезапно си я спомних: клептоман. И веднага се почувствах невинен.

ОВЧАР

Рим е голям град, не споря, а римляните са все хора, които знаят как да живеят и нямат причина да завиждат на никого за нищо. А онези, които идват в Рим от околните села, ние, римляните, ги наричаме колибари; от тях Господ да ни пази и спасява! Както се казва: дявол да го вземе, това е цяло племе. Невежи, недодялани, селяндури, тромави, насилници и фанатици, тези колибари обаче не са чак толкова различни от римляните; навярно цял Рим е населен от селяци, станали римляни бавно и полека. С една дума, колибарите са римляни, но още не са се заселили в Рим, още не са имали време да се облагородят, римляни, които Рим ще превърне в свои граждани едва след необходимия опит. Някои ги определят за такива, защото всички са селяни, а знае се, че селянинът е овалян в кал и е нужно най-напред да се очисти от нея. А аз отговарям: такива са, защото са не селяци, а овчари. Погледнете само, когато пътувате надлъж и шир из околностите на Рим и по-далеч: навсякъде ще видите повече паша за овце, отколкото овощни насаждения, повече храсталаци за кози, отколкото зеленчукови градини, повече ливади за коне, отколкото обработени земи. А стадата не могат да се преброят, особено през пролетта. Къщите са нарядко, като в пустинята; и в тази пустиня винаги изниква овчарят с ямурлука, гегата и кавала си от резбовано дърво. В наше време дори селянинът може да бъде любезен, но овчарят

- никога. Както се казва в Чочария⁵³:

Овчарят яде извара, в църква не коленичи, шапка не сваля проклетият му овчарин.

Да спрем дотук.

Как се падна точно на мен да се сдружа с Тибурцио от Толфа?! Това място бие по дивотия всички най-диви части на Лацио, нали там са само гори и пасбища - раят на овчарите. Тибурцио беше набит младеж с широко, изсечено сякаш от камък лице, втренчени очи със стъклен поглед, малък завит като кука нос, леко крива уста и издадени напред масивни челюсти от постоянното ядене на баят хляб и пекорино⁵⁴ Тибурцио беше наистина див и аз веднага му го казах:

- Ти си невеж, мнителен селяндур. Всички умеят да бият, ама тук става въпрос за фина работа, тук сме в града, не в шубраците на Толфа например. Не бива да дърпаш чантичката на госпожата в автобуса и то така, че заедно с чантата да отскубнеш и ръката и. Отвори я деликатно, бръкни незабелязано с два пръста като пинсета, измъкни портмонето и пак я затвори.

Той ме изгледа с втренчените си очи и си призна:

- Иска ми се по-скоро да я причакам на някое уединено място и да я уплаша.

Аз:

- Така тя ще има достатъчно време да те огледа чудесно и после да те познае сред хиляди. Не щеш да разбереш, че в Рим грозниците не се ползват с успех. Джебчията трябва да бъде призрак, ръка, която се разхожда без тяло и без лице. Виждаш ли какъв си невежа?

Така с караници помежду си и в опити да го подготвя, за да го науча да живее, изкарахме около два месеца в съдружие. В Рим има много автобусни линии, всичките ги познавах, защото навремето ги бях изучавал подробно. Автобусите от Трастевере, от Сан Джовани, от Сан Паоло возят хора от крайните квартали до центъра, тях не ги закачах. По тези линии пътуват бедни хора, женските чантички и мъжките портфейли са пълни с всичко друго, освен с пари.

Дори да попадна на жена, току-що получила пенсията си по пощата, или на работник с цялата заплата, имам достатъчно въображение да си представя какво става в бедния им дом, ако парите са били откраднати. Напротив, предпочитах автобусните линии от Монти Париоли, които се спускат по Виа Венето от Салариа, от Авентино - все квартали с прекрасни вили, мраморни дворци и хотели за чужденци.

Тибурцио и аз се качвахме от две различни спирки, за да не бием на очи - аз заставах до входа, Тибурцио до изхода. Аз съм дребен и бърз, ненапразно ме наричат Белка. Между две спирки напредвах бавно-бавно, претърсвайки пътниците в автобуса, за да направя сигурния удар с най-малък риск. Като го направех, отивах при изхода и предавах покойника на Тибурцио, той пъргаво слизаше, а аз го изчаквах на следващата спирка. Друг път продължавахме заедно и Тибурцио се правеше, че бърза. След като нахално ме питаше „Хей, вие, слизате ли, или не?“, получаваше рязък отговор от мен и си прокарваше път с блъскане, което спираше дъха. Аз се възмущавах на висок глас и заклеймявах лошото възпитание на някои хора, при това съвсем искрено, защото смятах Тибурцио за простак номер едно. Но благодарение на неговата хамалска блъсканица, вече бях бръкнал до дъното на чантата и сграбчил портфейла. Или пък Тибурцио се правеше, че опипва някоя госпожа, както правят мнозина, а тя го сгълчаваше, че понякога и целият автобус вземаше страната и. В това време аз работех... Тибурцио обаче ми се оплакваше:

- На мен ми даваш все роли на селяк. Слава богу после делим по равно, но аз отнасям целия срам.

Аз пък му отвръщах с довод:

- Давам ти ролята на селяк, защото си такъв и не правиш никакво усилие, ти си естествен и никой не те подозира.

Ала Тибурцио не приемаше добре това положение и повтаряше често, че не издържа повече да ми е подчинен; искаше той да държи инициативата. Не се съгласявах, защото, както отбелязах, знаех колко е недодялан и не можех да му се доверя.

- Засега продължаваш да пазиш и не ме ядосвай. Имаш още много хляб да ядеш, преди да помислиш да станеш джебчия. Примири се и се учи.

През една слънчева утрин се качих на Пиаца Унгерия; Тибурцио се беше качил една спирка преди мен. Сред автобусите бях избрал този, който, така да се каже, беше като луксозна кола със специална каросерия, различна от всички други. Целият каймак на високите квартали се возеше в него, все хора, в чийто речник ще чуете: „Възхитително, сладко сладкишче, съкровище, светец, мартини и крик, неудачник“. Такива и още много подобни думички научих точно возейки се в този автобус, където всички се познават. Госпожите и госпожиците слизат с него до Виа Венето да разходят новата си рокля или кожено сако от бяла видра; господата носят пардесю от камилска вълна с кожени гарнитури и качулка. С една дума, висшата класа ползва този привилегирован автобус, в който парфюмите, усмивките, вълната и кожените палта са като сватбени бонбони в бонбониера, обвита в коприна. Качих се, впрочем и според уговорката кимнах на Тибурцио, застанал по средата на автобуса. С тръгването започна разговор между всички тези хора, все познати: едни се поздравяваха отдалеч: „Чао, чао“, друг целуваше ръка на някоя госпожа, кой на висок глас описваше празненство сред приятели от предишната вечер, кой се опитваше да привлече погледа на важна личност и след като успяваше, сваляше шапка. Кондукторът, бедният, постоянно повтаряше, свел глава като на сън:

- Господа, напред, господа, напред - и същевременно разгръщаше с ръка прегънатите билети, които госпожите вадеха от портмонетата си.

Висока брюнетка в светлобежово кожено палто, с хубаво лице, напудрено в розово, и две ласкави черни очи, държеше в ръце букет от мимози, които ухаеха до полуда и задушаваха с жълтия си прашец хората около нея. С поглед дадох знак на Тибурцио, сериозен и сдържан, подпрял се на облегалката на крачка от мен и се приближих до госпожата.

Под букета тя носеше на рамо голяма светла чанта. Някой я поздрави:

- Чао, Мароция.

Името ми прозвуча убедително, защото само много богата личност може да има толкова странно име. Сега се намирах зад гърба и, а букетът от мимози беше под носа ми. Както обикновено, Тибурцио се направи, че слиза на спирка Паизиело и си проправи път с тласък, който ме запрати върху госпожата. С нежно гласче тя въздъхна: „Бедната аз!“ и се наклони с цял ръст към седалката срещу нея. Беше достатъчно: ръката ми вече се плъзна под букета върху закопчалката на чантата; с ловко движение я отворих, бръкнах вътре, взех портфейла и го пуснах в джоба си. Но каква фаталност: точно в този момент госпожата с мимозите разговаряше с някого и каза:

- Имам адреса върху поканата... момент, ще ти го издиктувам...

Бръкна в чантата да потърси портфейла. Аз вече се придвижвах към изхода, когато ме спря вик:

- Дръжте крадеца... открадна ми портфейла... крадец.

В такива моменти си проличава истинският мъж. Две монахини седяха наблизо с лица, скрити от големите криле колосан бял плат; едната беше поставила на пода торбата си от промазан плат. Направих се, че се навеждам напред да видя каква е тази врява и същевременно пуснах портфейла в торбата на монахинята. Изправих се и си поех въздух, още повече, че нещата вземаха лош обрат; всички се питаха взаимно и викаха, а ограбената госпожа викаше по-силно от всички. Някой, когото не виждах, извика неочаквано откъм изхода с командирски тон:

- В този автобус има крадец. Шофьорът да отклони автобуса към най-близкия комисариат на Виа Олио... веднага.

Бях чел по вестниците, че това понякога се случва, но никога не съм очаквал да се случи на мен. За късмет и Тибурцио и аз бяхме неосъждани, а портфейлът лежеше на сигурно място в торбата на монахинята. В това време автобусът хвърчеше бясно извън маршрута и се тресеше, ахааа да се преобърне. А вътре в автобуса беше ад от протести, коментари и възклицания. Включих се в общия хор и викнах възмутено:

- Не за първи път се случва подобно нещо в този автобус... трябва да отидем в комисариата, да, направо в комисариата.

Въпреки това продължавах да се чувствам несигурен поради странното поведение на Тибурцио - не знам защо, сега бързаше към изхода със смутено и навъсено лице, което не предвещаваше нищо добро. „Само да не му хрумне да избяга“ - мислех си аз.

Автобусът стигна на Виа Олио, спря след едно последно разтърсване, което ни остави в безтегловност, шофьорът слезе и се пъхна в комисариата, веднага се върна с четирима-петима агенти. Видяхте ли Тибурцио? Щом вратата на автобуса се отвори, той блъсна агента, понечил да се качи, изскочи навън и побягна. Веднага, естествено, го пипнаха и на място, на тротоара, обкръжен от възмутената тълпа пътници, го обискираха и намериха у него портфейла. Ала последва нова изненада:

- Това не е моят портфейл - заяви госпожата с мимозите, навела се да огледа предмета. - Моят е от крокодилска кожа.

Аз също не разбирах. И докато се чудех и се надявах, че по някакво чудо съм се измъкнал, втрещено гледах Тибурцио. И ето че той, с отмъстително и тъпо изражение, ме посочи обвинително с пръст:

- Той обра госпожата... аз нямам нищо общо.

- А този портфейл къде го намери?

- Мой е.

- Не, мой е - неочаквано се обади рус младеж от тълпата пътници.

Какво бе станало? Много просто: Тибурцио, ядосан, задето не му доверявам, бе опитал да направи самостоятелен удар. И докато аз се бях посветил на госпожата с мимозите, той, от своя страна, пуснал ръка в джоба на русия младеж. Овчар, невежа и нещастник. Ако ме беше послушал, нямаше доказателства, портфейлът се намираше в торбата на монахинята, не бяхме рецидивисти, щяха да ни пуснат веднага да си ходим. Но той, нали беше самонадеян, искаше да покаже колко може сам и така провали и мен, и себе си.

СЪБЛАЗНИТЕЛ

И с жените, като с всичко в живота, кога върви, кога не върви. Шест месеца бях сам, живях единствено в компанията на приятели. А приятелите, известно е, са все мъже, не носят поли; но ако почувстваш нужда от малко пола, не са приятелите, естествено, с техните панталони, които могат да ти я заменят. Ще кажете: с приятелите не се боиш от предателства, ревност, инат, правене напук; с приятелите беседваш за какво ли не - за спорт, за политика, за сделки, докато жените не знаят и не желаят да говорят за нищо друго, освен за себе си и за вечната любов. Така е. Ала я опитайте да се срещате само с приятелите и ще усетите как животът започва да ви се вижда като пясъка, като триците, като всяка друга материя, суха и без сос.

Да спрем дотук с разсъжденията.

Цели шест месеца бях само приятел, но не по моя воля, а по неволя, защото поради нещо, което не мога да обясня, през тези шест месеца жените не искаха и да чуят за мен. При все това не стоях със скръстени ръце; напротив, обезпокоен, започнах да се срещам с повече от една, като си мислех: да пробваме с десет, дано пък една от десетте да захапе. Споменах десет, вероятно са били повече или по-малко, но резултатът беше все същият: нищо. Започнах наистина да се тревожа, понякога се питах да не би случайно да имам неизвестен за мен физически недъг. Неочаквано от всички безразборно посети семена през последните две години избуяха зелени жита. Тогава изведнъж разбрах, че съм сял твърде много и ако се заема с реколтата, рискувам да ме затрупа.

Необяснимо защо те не се обадиха в реда, по който ги бях ухажвал, а всичките по едно и също време - в един съботен ден. Навярно защото събота е преди неделя, а бедните момичета се виждат с годеника си в неделя. Тъкмо оправях един бойлер в ателието на Виа Марио дей Фьори и телефонът звънна.

Колебливо гласче попита за господин Джовани, а после обясни, че говоря с Берта. Тази Берта беше гувернантка в дома, където преди четири месеца бях поправял уред. И сред всичките най-малко очаквах да се обади точно тя. Не за друго, а защото беше много над мен, почти госпожица, а и имаше сериозен вид на здраво, силно, спортно момиче, което играе с поверените и деца, а в неделя стои затворено в стаята си, репризира чорапи или чете книга. Изглежда се срамуваше, защото гласът звучеше именно така - срамежлив, нисък и бавен, разкаян. Изпълнен с радост, и определих среща в три на другия ден - неделя, в подножието на стълбите на Пиаца ди Спаня.

Върнах се към работата, подсвирквайки си, много доволен. Мина половин час и ето, телефонът отново звънна. Отидох, вдигнах, слушам: друг женски глас, но уверен, като на човек, който си знае работата. Беше Марчела, нея за разлика от Берта я срещнах миналата вечер в бара на Виа дела Вите, където е касиерка. Отдавна бях забелязал това момиче, красиво като статуя, неподвижно като статуя, студено като статуя и окуражен от приликата и със статуя, а както е известно статуите не отвръщат, но и не се обиждат, и казах, все с намерение да хвърля стръвта:

- Красота, ако утре не си на смяна, хайде да се видим към пет часа пред пощата на Пиаца Сан Силвестро.

При тези думи тя, като истинска статуя, извърна глава на другата страна и подхвърли на бармана:

- Едно еспресо.

Взех касовата бележка и добавих:

- Великолепна си... ее, във всеки случай това е визитната ми картичка с адреса на ателието: ако ти се налага ремонт, обади се.

Ала сега тя ми звънеше като истинска кокетка, размислила през нощта. Беше кратка:

- Господин Джовани, във връзка с онази среща, приемам: тогава до утре в пет на посоченото място.

Казах, че съм съгласен, и затворих телефона. Две.

Ще кажете: редно беше да отвърнеш, че вече имаш ангажимент, както си е, и щеше да си свободен. Да, но аз не предпочитах Берта пред Марчела; не познавах нито едната, нито другата и исках да избера. Ще кажете: лошо; а аз ще ви отвърна: много лошо, но както се казва, мъжът е ловец. Накратко, по-весел от всякога се върнах към работата и карах без прекъсване до единайсет. Неочаквано чух да ме викат откъм улицата:

- Джовани, Джовани.

Показах се с тръба в ръка. Беше Фернанда, не много млада девойка, сгодена за мой приятел; работеше при фризьора отсреща. С ръце в джобовете на бялата престилка, ми намигна закачливо и попита:

- Я ми кажи, не ти ли горят ушите?

- Защо?

- Цяла сутрин говоря за теб.

- С кого?

- Наистина ли искаш да знаеш?

- Да, с кого?

- С Паолина... е, сега знаеш.

Паолина и тя работеше при фризьора: свенливо момиче, с кръгло лице, сиви очи, фина, мила. И на нея бях хвърлил въдицата преди два месеца; тя ми беше отговорила, че е сериозно момиче и аз повече не бях мислил за нея. Фернанда продължи:

- Тя не се осмелява да ти каже и аз приех да съм посланик, защото съм добра приятелка: с една дума, утре да се срещнем към седем на Пиаца дел Пополо, пред църквата. Аз ще дойда с Джиджи и ще доведа Паолина за теб.

Въздъхнах зашеметен:

- Добре.

- Какво, дори не ми благодариш. Умираше за Паолина, а сега си толкова хладен.

- Благодаря, благодаря, благодаря.

Върнах се вътре и се хванах за работа, но без да си тананикам и без да си подсвирквам. В един свърших, обадих се на съдружника и поех към обичайната кръчма през няколко къщи, където обядвах всеки ден. Там продават наливно вино и по някоя жена винаги чака до тезгяха да и напълнят я бутилка, я дамаджана. Влязох в тъмното помещение и очите ми срещнаха очите на Олга - чакаше бутилката. Тя беше камериерка в къща на Виа Кондоти; и към нея се бях обръщал в последно време, но без резултат. Олга беше руса, с пращящи от здраве бедра и гърди и широко, добро, леко повяхнало лице, над челото и се спускаше златен кичур, по-изкусителен от слънчев лъч, който наднича през прозореца, гали бузата ти и те кара да замижиш. Приближих машинално, тя, без да помръдне, попита:

- Все още ли я мислиш така?

- Да.

- Тогава да се срещнем утре в четири пред ателието ти...

В този момент съдържателят и подаде пълната бутилка, тя я пое, тръсна коси, усмихна ми се и излезе, тътрейки подметки по пода. Замислен седях и обядвах. Сега имах четири срещи, всичките в неделя; дори и за мъж, който от шест месеца е карък в любовта, четири жени са много. Хапнах леко, от време на време спирах, за да размисля, после изпразних чашата и излязох. В този час Виа Марио дей Фьори е безлюдна, виждат се само котки, които ровят в кесиите, дето им хвърлят от гостилниците. Както си вървях покрай стените, чух „псс псс“ над главата си.

Спрях, вдигнах поглед и видях между две щори на първия етаж Лоретина, момиче на пълен работен ден. Преди няколко дни, под предлог да и помогна с покупките, се опитах да я прегърна на стълбите, но получих такъв тласък в гърдите, последван от плесница, че ми спря дъха. Лоретина беше селянка с червендалесто лице, плитка около главата, а очите и образуваха черна лента под челото, блестящи и усмихнати. Каза забързано:

- Джовани, утре тях ги няма, отиват на село, да се видим в един, тук долу, на портата.

В този момент отвътре се разнесе груб крясък:

- Лорета, все на прозореца... селянко, къде се намираш?

Тя затвори бързо щорите и ме остави, както си бях, с вдигнат нос. Така станаха пет.

Отидох в работилницата и поднових работа, но без желание, угрижен и отпуснат. Съдружникът ми излезе да хапне и той, а аз спрях, за да изпуша една цигара. Телефонът отново звънна. Взех слушалката и весел глас, млад, симпатичен, извика:

- Аз съм Пиа.

- Коя Пиа?

- Пиа.

- Не те познавам.

- Аз - да... нали се казваш Джовани? Имаш ли белег над дясното око? Аз съм Пиа.

- Пиа, какво искаш?

- Да ме обичаш.

- Но аз не знам коя си.

- Ее, ще разбереш... само ела утре на обед на Пиаца Никозия... аз ще бъда с роза в ръка.

- До утре.

Само непозната ми липсваше. Но сред всички мистериозната Пиа ме привличаше най-силно. Навярно именно защото не я познавах; или защото имаше толкова свеж глас, сребрист, същински звън на кристал. Хвърлих угарката и минах в задното помещение на работилницата - малка стая откъм двора на сградата. Там имаше матрак и някой път полягах след обед, ако нямах много работа. Прозорецът беше отворен и точно отсреща се виждаше балкон с висящи глицинии. Понякога разменях по някоя дума с госпожицата, обитателка на студиото с балкона. Беше художничка, млада, неизменно облечена като мъж - с черна тишъртка и велурени панталони; кестенява, слаба, с хубаво, но строго и винаги намръщено лице. Преди няколко дни събрах смелост и се качих на балкона, докато тя, с палитра в ръка, ми говореше за намерението си да ми направи портрет. Но щом се прехвърлих през парапета при нея, тя бързо влезе в студиото с думите:

- Вървете си, не харесвам нахални мъже.

Но сега, докато се канех да се изтегна на леглото, тя неочаквано излезе на балкона, чак си помислих да не би да ме е шпионирала зад прозореца, и ми извика:

- Тенекеджията, тенекеджията.

Неохотно излязох в двора и застанах под балкона. На един дъх, като заучен урок, изрече:

- Мислих върху портрета... елате утре, в неделя, към два часа, когато има светлина. И носете предмети от вашия занаят: тръби, железа, клещи, пили, чукове... и елате в работен комбинезон... искам да направя портрет, пълен с железни предмети... Разбрахме се: в два.

- Да, госпожо.

Станаха седем. Този път реших да не чакам осмата и щом съдружникът ми се върна, му се оплаках, че не съм добре, а и беше събота, та си тръгнах. Спах два часа, а вечерта, след вечеря, отидох на кино. После спах цяла нощ, на сутринта, все едно бях обмислял, но всъщност само бях спал, без колебание взех седем листчета и написах седемте имена: Берта, Марчела, Паолина, Олга, Лоретина, Пиа и Клара - така се казваше художничката. Сложих ги в шапка, изтеглих едно и прочетох: Пиа. Честна дума, не бях разочарован: Пиа беше непознатата, която поиска да я обичам и по гласа ми се видя най-симпатична от седемте. Облякох се грижливо, с нова дреха, нови обувки и нова вратовръзка, дори си напарфюмирах косата с виолетки. На Пиаца Никозия, на срещата, отдалеч забелязах жена в черно, с гръб към мен, гледаше към фонтана. После се обърна, видях розата в ръката и и познах Матилде.

Бях ходил във Витербо да монтирам инсталации в новата болница и през пролетта стоях там почти два месеца. Матилде беше дъщерята на съдържателя, където бях настанен: едра, силна и строга жена, с хубаво и сериозно лице като разярена орлица. После се върнах в Рим, Матилде ми писа много пъти, но аз нито веднъж не отговорих, преструвайки се на умрял. Нямаше как да избягам, защото ме беше познала и вече идваше към мен. Направо слисан, в първия момент не намерих какво да кажа, освен:

- Пиа ли е?

Тя беше разярена:

- Пиа е сестра ми... накарах я да ти се обади, за да не познаеш гласа ми, и като страхливец, какъвто си, да ми затвориш телефона.

- Е, хайде, че имам работа... сбогом, Матилде.

- Полека, полека. Сега идваш с мен, тук е брат ми, зад ъгъла, в колата, трябва да говори с теб. Ще вървим във Витербо и баща ми иска да ти говори.

- Не мога, утре съм на работа.

- Има влак в шест сутринта. Ще го вземеш и ще пристигнеш навреме за работа.

Накратко, колата напредваше по площада, братът караше; трябваше да се примиря. Какво преживях по пътя и после, във Витербо, не искам да разказвам. Братът и бащата, две мъжища грамадни като нея, ме заплашваха; тя ту крещеше, ту плачеше; а аз мислех за всички други срещи през този ден и място не си намирах, че между седемте избрах точно най-неподходящата. Накрая умората ме надви, а вероятно и отвращението от жените: навярно всичките бяха такива и всяка струваше колкото другите. Казах да на всичко, което искаха; в добавка вечерта имаше и годежна трапеза. На сутринта, подпухнал от сън, си тръгнах с мисълта, че вече съм сгоден и се налага да вървя в правия път. Но щом стигнах в ателието и надникнах в двора, видях на балкона с глициниите художничката:

- Вчера не дойдохте.

- Не можах.

- Искате ли да дойдете утре по същото време? Не забравяйте инструментите.

- Не се безпокойте, ще дойда в работен комбинезон и с инструментариума.

Бележки от преоводача

Merluzzi (итал.) - също като риба мерлуза в множествено число. - Бел.пр.

Prospero (ит.) - цветущ. - Бел. пр.

Giocondo (ит.) - весел. - Бел. пр.

Bella (ит.) - хубава. - Бел.пр.

Commissariato (ит.) - управление на полицията. - Бел.пр.

Виа Венето - една от най-елегантните централни улици в Рим. - Бел.пр.

Куадраро - квартал в южната част на Рим, отвъд Порта Фурба. - Бел.пр.

Panetone (ит.) - традиционен коледен сладкиш в Италия с форма на пресечен конус. - Бел.пр.

Apia Antica (ит.) - стар път от Рим за Капуа, останал от римската империя. - Бел. пр.

Катедралата Сан Пиетро е разположена в западната част на Рим, а още по на запад от града е морето. - Бел.пр.

ЕУР - нов квартал в югозападен Рим, строен по времето на фашистката власт. - Бел.пр.

Остия - предградие на Рим на морския бряг. - Бел.пр.

Castelli Romani - Римските замъци - старинни градчета южно от Рим, в планините. - Бел.пр.

Паста-е-фаджоли (ит.) - спагети с боб. - Бел.пр.

Реджина Коели (итал.) - главният и най-известен затвор в Рим. - Бел.пр.

Църквата „Санта Мария сопра Минерва“ срещу Пантеона в Рим. - Бел.пр.

La bella molinara che sale sulla scala (ит.) - традиционна италианска детска рима, в случая употребена като насмешка. -Бел.пр.

Слончето на Д. Л. Бернини (1598-1680) пред църквата „Санта Мария сопра Минерва“ в Рим служи като пиедестал, на койго е поставен старинен египетски обелиск. - Бел.пр.

Скопа (ит.) - игра на карти със залагане. - Бел.пр.

Фаджолино (ит.) - герой от народните приказки; в превод означава Бобчо. - Бел.пр.

Фраскати - старинно селище, предградие на съвременен Рим. - Бел.пр.

Базиликата „Сан Паоло извън крепостните стени“ е една от четирите папски базилики в Рим, втора по големина след „Сан Пиетро“. - Бел.пр.

Париоли - елегантен квартал на Рим, встрани от историческия център. - Бел.пр.

Fortissimo (ит.) - много силно; също и музикален термин. - Бел.пр

Trastevere (ит.) - централен район в Рим на десния бряг на Тибър. - Бел.пр.

Fregene (ит.) - селище на брега на Тиренско море, на запад от Рим; сега предградие. - Бел.пр.

Вгасшпо (ит.) - езеро на северозапад, недалеч от Рим. - Бел.пр.

All’americana (ит.) - по американски, в американски стил. - Бел.пр.

Gianicolo (ит.) - хълм парк в Рим, по-отдалечен от седемте хълма и от центъра. - Бел.пр.

Porchetta (ит.) - печено свинско - специалитет на римската кухня. - Бел.пр.

Regina Coeli (ит.) - най-старият и най-известен затвор в Рим. - Бел.пр.

Befana (ит.) - Богоявление, 6 януари; според италианския фолклор в нощта на Богоявление магьосницата Бефана носи

подаръци на всички деца. - Бел.пр.

Piazza Navona (ит.) - един от най-красивите и известни барокови площади в Рим, свързан с творчеството на великите италиански артисти Бернини и Боромини. - Бел.пр.

La Bocca della Verita (ит.) - Устата на Истината, антична мраморна скулптура маска с трагично изражение; от 1632 г зазвдана върху стената в преддверието на църквата „Санта Мария ин Космедин“ в Рим. - Бел.пр.

Gianicolo, Pincio - хълмове в границите на Рим, извън историческия център. - Бел.пр.

Miscela di cafe (ит.) - смес от различни сортове кафе, които всеки бар или производител изпича и приготвя на място в различни съотношения. - Бел.пр.

Баба с ром - типичен неаполитански сладкиш от пандишпан, сиропиран с ром и захарен сироп. Бел.пр.

Placido (ит.) - спокоен, тих, кротък. - Бел.пр.

Vischio (ит.) - паразитно растение по клоните на дърветата. - Бел.пр.

Ciancicone (диал.) - човек, който измъква дребни облаги. - Бел.пр.

Описанието обхваща големия исторически център на Рим с най-оживениге улици, булеварди и площади. - Бел.пр.

Vittorio Emanuele II di Savoia (1820-1878 г.) Италия. - Бел.пр.

Macarese, Fregene (ит.) - селища в околностите на Рим, на брега на Тиренско море. - Бел.пр.

Cinecitta (ит.) - киноградчето на Рим. - Бел.пр.

Fiumaroli (иг.) - романтици с щедри сърца, които открай време следват живота на Тибър с цел опазването на речната екосистема; в миналото са организирали също и спортни изяви по реката. - Бел.пр.

Gianicolo (ит.) - хълм в Рим, издига се покрай десния бряг на Тибър, извън територията на античния Рим. На изток се спуска плавно към историческия район Трастевере, а западният му склон е част от модерния квартал Монтеверде. - Бел.пр.

Ртсю (иг.) - или тош Pincius (лат.) е хълм в Рим, гледа към Марсово поле. Тук се намират вили и градини, вкл. Вила Боргезе. От най-високата му част се открива панорама към Пиаца дел Пополо и центъра. - Бел.пр.

Ponte Milvio - построен на Тибър при северния вход в античния Рим; днес е в центъра на града. На това място е историческият сблъсък между Констнатин Велики и Масенцио през 312 г, когато според легендата императорът вижда Кръста с надпис „In hoc signo vinces“, а това го окуражава да спечели битката и да присъедини християните към империята, слагайки край на преследванията срещу тях. - Бел.пр.

Veneto (ит.) - диалект от областта Венето, североизточна Италия, с център Венеция. - Бел.пр.

Negriero (ит.) - търговец на черни роби; преносно тиран, жесток господар. Бел.пр.

Cesanese (ит.) - червено вино сред най-известните в Лацио, с рубинов цвят и своеобразен аромат; великолепно десертно вино, но върви отлично и с избрани ястия. - Бел.пр.

Ciociana (ит.) - в провинция Лацио наименование на някои територии, южно от Рим, без ясно очертани граници. - Бел .пр.

Ресоппо (ит.) - дълго отлежало сирене от овче мляко, на цвят като нашия кашкавал, но с по-твърда консистенция и изключителен вкус. - Бел.пр.