Под грижите на Сатаната

В недалечно време в Дупница живели двама братя, единият се казвал Андон, а другият Йордан. И двамата имали за цел да натрупат известно богатство, за да се подсигурят до някаква степен. Но тъй като нямали нито идеи за някакъв бизнес, нито желание да се трудят, те първо се оженили. Били усетили една тънка работа за женитбата и парите. А именно, че има ли кой да те държи изкъсо, неизбежно би следвало някакво забогатяване.

Както вече бе споменато, и двамата не били влюбени в работата. Особено чичо Данчо. Той презирал работата дори повече от трезвеността. Докато на повечето хора им прилошавало от алкохол, а липсата на занимания ги подлудявала, то при чичо Данчо било точно обратното. Единствено благодарение на постоянните злоупотреби с алкохол и всичко произтичащо от тях, той бил успял да се запази от този безчувствен свят, в който често получавал заплахи, че ако не започне работа, с него е свършено. На Андон като че ли сивото ежедневие не му дотягало толкова и той съвсем бавно, постепенно започнал да увеличава своите материални блага.

През 90-те години (а и не само тогава) трупането на богатство в България не било лесно начинание. За да забогатее един млад човек, трябвало да стане рекетьор и да бие другите, за да им вземе парите. И тъй като в този период всеки искал да стане престъпник, това била мечтата буквално на 99% от трудоспособните граждани, съвсем не било безопасно да се рекетират такива промити мозъци. Някои даже били на мнение, че едно влизане в затвора съвсем не е празна работа, а факт, към който другите се отнасят с респект. Чичо Данчо не си падал по насилието, чувствал се като поставен помежду бурета с барут с неговата прословута постоянно горяща цигара в устата му. И след като и женитбата не помогнала на двамата да забогатеят, те заминали за Италия. Правили каквото правили, поработвали от време на време, лежали по гористите местности извън населените места, покривали се с кашони и найлони от дъжда. Укривали се в храстите, когато минавали органи на реда да проверяват, а също и когато нощно време обикаляли разни перверзници и психопати. Но така и не натрупали богатство. А и на запад под думата „работа“ се имало предвид наистина работа. Което, разбира се, не се понравило на двамата българи. Само изпосталяли и насъбрали тревоги, да им държат влага за дълго. И един ден се върнали по родните си места. Чичо Данчо и Андон били прекарали горе-долу при едни и същи условия, общували с едни и същи хора, а си направили различни изводи. Андон заключил, че човек да забогатее, не е нужно да обикаля надлъж и нашир. Без значение къде се намира, трябва само да използва възможностите, а пък и ако сам започне да ги създава, успехите няма да закъснеят. Чичо Данчо си бил направил друг извод. Той бил осъзнал, че богатството само по себе си не струва нищо, че за предпочитане е човек да си живее, не дебнейки за професионални възможности, а за професионалистки, така да се каже. Че самата идея за забогатяването е една вечна манипулация на обществото и горко на онзи, който се подведе по нея. И не на последно място, чичо Данчо набързо си направил сметка за времето, което бил прекарал в Италия, колко удоволствия бил пропуснал и това го накарало да потръпне от ужас. През този така наречен гурбет той бил изпил около 50 пъти по-малко алкохол, отколкото тук в България за същото време, любимото му излежаване пред телевизора се било снижило с около 99 пъти. А любовните забежки, за които мислил денонощно, на практика липсвали. Като задълбал още малко, дал си сметка, че всъщност първоначалната искра на този копнеж за богатство всъщност била точно стремежът за безотговорен и разгулен живот, изпълнен с леки жени и алкохол. А сега се очертавало, че освен без богатство е останал и без най-същественото.

Чичо Данчо бил загърбил собствените си принципи и го боляло от това, бил излъгал себе си. Отишъл в най-близкото фургонче, купил си евтина, но добра процока и се запътил към жилището на своята баба — баба Верка, майка на неговата съпруга, с която вече се били развели. Щял да празнува трайното си завръщане в България и да разсъждава надълго и нашироко по някои проблеми, които се въртели в главата му. Просто всеки трябва да следва предназначението си, помислил си чичо Данчо и заотварял шишето, а огнената миризма от различни видове алкохоли се понесла из помещението и накарала очите му да засълзят. Той с умиление ги изтрил с кърпата, която му подала в този миг услужливата баба Верка.

— Избърши си очите, Данчо! — нареждала тя. — А така! Сега си хапни!

И като задонасяла ястия, направо отрупала цялата маса. Чичо Данчо не успявал да намери място където да сложи цигарата си. Сторило му се, че натръскал половината гозби с угар и през повечето време, докато се хранил, държал фаса в устата си.

— Хапни си, Данчо! — нареждала баба Верка. — А после си легни и си почивай!

Чичо Данчо никога не бил виждал такъв комфорт, а и никой не се бил грижил така за него. Жените, с които си имал работа, се грижили за него, докато не му вземат парите и после най-безцеремонно му сочели вратата. При баба Верка той се почувствал като бебе. И това продължило с месеци.

Един ден чичо Данчо се пенсионирал, още не навършил петдесет години, след работа като миньор в Мини „Бобов дол“. Била му отпусната добра пенсия, вървял по улицата и си подсвирквал. Мислил си как за цял живот в пустата мина не бил свършил почти никаква работа, както повечето негови колеги, тъй като във вторите и третите смени се наблягало съответно на алкохола и дълбокия сън. В тези две смени не слизали никакви проверяващи под земята, които да извършват замервания, да се карат с пияните миньори и да защитават държавния интерес. Че за чий да го прават! В първите смени също никой не си давал зор. Въобще нормата била толкова ниска, че и къртица с паркинсон би напуснала, при условие, че има и капчица достойнството.

Подсвирквал си чичо Данчо с фас в уста и заглеждал минаващите момичета, които му се сторили с изключително леко поведение. Един огромен минус на комунизма, по време на който наистина никой не се бе преработил, но пък и най-големите ентусиасти като чичо Данчо не можеха да си мечтаят за такъв разврат. А виж сега какво става!

Прииска му се да беше млад. Чудеше се дали стотиците дни болнични, които си бе купил през своя трудов живот, бяха благоприятствали за запазването на неговата младост или бяха имали негативен ефект, тъй като когато оставаше без никакъв надзор, той определено не водеше най-здравословния начин на живот. Но една трезва мисъл го извади от тия налудничави съждения. В джоба му отмаряше дебела пачка банкноти, която съвсем не беше за пренебрегване. По договор всеки миньор взимаше няколко брутни заплати при пенсионирането си. И сега, благодарение на този капитал, всичките тия задници щяха да бъдат негови!

Изведнъж насреща му се изпречи позната фигура. Беше брат му Андон. Макар да беше със седем години по-голям от него, тялото му беше запазило свежестта на мускулите си. Ръката, която го стисна, уж приятелски, накара чичо Данчо да се дръпне, че го заболя. Погледът насреща му беше изпитателен. Андон отпъди дима от фаса на чичо Данчо и като премигна с очи, опита се да се вгледа в своя брат. Продума му с укор:

— Йордане, вземи се стегни бе, момче! Тая цигара като че се е срастнала с устата ти. А тия момичета, по които свиркаше, са по-малки от собствените ти дъщери. Как не те е срам бе, копеле!

Чичо Данчо изобщо не се бе усетил, че бе подсвирквал по минаващите момичета и това донякъде успя да му върне вярата в себе си. Опита се да погледне брат си, все едно че всичко е под контрол, но тая цигара така димеше, че бе превърнала очите му в безжизнени стъкълца.

— Защо бе, Анди, човешко е — смигна накрая чичо Данчо.

Андон май изобщо не беше на тая вълна, защото се престори, че не вижда мазната физиономия на чичо Данчо в този момент на захлас, а насочвайки поглед към преминаващите автомобили, процеди:

— Трябваш ми. Ела да ми помогнеш утре да иззидаме една стена на старата къща! Ще ми подаваш материалите.

Чичо Данчо замалко не глътна цигарата си. Той си правеше сметка следващите дни да обикаля из най-долнопробните апартаменти в града, да навести всеки един бардак, да си поговори на четири очи с най-отраканите дупничанки. А също и с някои младички. Дааа… Задължително! И със сладките мошенички, които само гледаха да те напият и да те оберат. И с някоя романтична натура, която в кревата направо те караше да се разплачеш. И с някоя безсрамница, която да те постави на място. И… и…

Такива неща се въртяха в главата на чичо Данчо. Нищо конкретно. След гурбета в Италия си бе казал, че повече нищо няма да планира. Но самата насока на заниманията му беше горе-долу такава. А Андон с това предложение съвсем не се вписваше в картинката.

Чичо Данчо му обясни, че ако няма друга работа, ще гледа да намине, но нищо не обещава.

Андон го смъмра, че ако не се вземе в ръце, ако не напряга тялото и психиката си с някаква работа, ще отслабне и ще се разболее. Каквото се случва с повечето пенсионери. А и това лежане пред телевизора, алкохол, цигари и за всичко баба Верка, просто щеше да извади защитните му системи от строя.

— Не държа да ми помагаш. Просто отиди някъде и се раздвижи. Но имам предвид здраво да се напрегнеш. Направо да ти се разтупти сърцето. Че ще вземе да спре, както си го подкарал всичко да ти е наготово — бе казал Андон накрая, потупа брат си по рамото и си продължи.

След пет дни чичо Данчо нямаше пукната пара и прекарваше времето си главно пред телевизора, щракайки каналите с дистанционното.

— А така, Данчо. Почивай си — нареждаше баба Верка. — После само ела до кухнята да завиеш една крушка, че старата изгоре! Ама после. Не бързай!

— Гледай си работата! — крещеше чичо Данчо в отговор. Нямаше представа какво му става, но напоследък всичко бе започнало да го дразни. Най-трудно си сдържа нервите, когато баба Верка реши да се учи да ползва мобилен телефон и за всичко го караше да й обяснява. Истинско чудо беше, че телефонът бе останал здрав и цял онзи ден. Идеше му да го запрати чак в стената на отсрещния блок. А после отгоре му да хвърли и баба Верка. Много му се беше насъбрало.

— Хапни си де! — дочу се умолителният фалцет на баба Верка някъде измежду гласовете на разни артисти, водещи и шумотевица от реклами. — Хапни си! Това за тебе съм го правила. — Баба Верка беше поставила няколко чинии с тежки и люти гозби пред чичо Данчо и се опитваше да пъхне една лъжица в ръката му, където беше дистанционното. Чичо Данчо, като се огледа, видя, че дори цигарите му се въргаляха на земята, покапани с мазнини.

— Остави ме на мира! — закрещя чичо Данчо. — Защо ме караш да ям? Да не съм малоумен? Ти искаш да ме довършиш!

— Ама нищо лошо не съм казала! — запремига с очи баба Верка.

Чичо Данчо едва сдържаше обидите, които му бяха на езика. Беше започнало да му се вие свят от нерви. Световъртежите продължиха и следващите дни. Накрая се обади на Андон и той го закара с колата в София на изследвания.

— Трябва да спреш алкохола — караше му се Андон. — Ще се прибереш у нас да те гледаме, но с твоята пенсия ти също ще поемаш някои от разходите в дома. И сам ще си купуваш лекарства, копеле.

Колкото и зле да беше чичо Данчо, не можеше току-така да спре алкохола. С цигарите работата беше още по-трудна. Но най-трудно можеше да си представи как отведнъж щеше да скъса със своите сладки приятелки. Те му говореха така нежно и той само тогава се чувстваше жив! Без тия ласки този свят щеше да се превърне в ад. И тъй като чичо Данчо не успя да се откаже от каквото и да било, престоят му в бащината къща се оказа кратък, тъй като никога не можеше да даде пари и за най-дребните разходи в този дом. Купи шише ракия от едно капанче и позвъни на вратата. Баба Верка го очакваше. Беше сготвила доста храна този път. С нея можеше да изхрани цялата махала.

— Хапни си, Данчо! — нареждаше тя. — После си почини!

Чичо Данчо стискаше зъби и се опитваше да си отвлича вниманието с глупостите по телевизията.

— Време е за лекарството, Данчо — подсещаше го вечерно време баба Верка. — Изпи ли си лекарството? Водата, която ти донесох, изглежда непокътната. Какво ще си помисли докторът, ако разбере, че не си си изпил хапчето?

— Изпих го с ракията — отсичаше чичо Данчо и му идеше ди й запали апартамента. А баба Верка се усмихваше и го гледаше снизходително, все едно че пред нея стоеше малко непослушно момченце. Макар и така загрижена, чичо Данчо не намираше в нейното отношение към него някаква сериозност, каквато би пасвала на ситуацията. Защото той, в края на краищата, си отиваше. Съвсем не чувстваше, че това заболяване е нещо, с което ще се справи. В нейното добро не успяваше да намери никаква топлина, още по-малко разбиране.

Минаха се така няколко месеца. Вече всички бяха убедени, че на чичо Данчо му остава малко. Ставаше все по-зле. Изглеждаше като столетник, макар да нямаше още петдесет. Дори с бастун трудно можеше да се разходи из града. Все по-рядко излизаше. Рекламите и сериалите станаха неговият истински живот. А тия лекарства май изобщо не помагаха. Изглежда му бяха изписали някакви успокоителни, за да може да понася по-леко цялата тая помия. Но вече ставаше непоносимо. Усети, че е дошло време да вземе решение.

Веднъж, както сновеше из махалата, опитвайки се да прекоси разстоянието до едно капанче, като набързо преминаваше от пейка до пейка, борейки се с отвратителните световъртежи и с още един куп смущения, го срещна Андон. Той го гледаше изпитателно както винаги. Но май вече нямаше нищо за изпитване у чичо Данчо. Скара му се малко и му обеща, че с неговия организъм, ако успееше да промени живота си, всичко отново щеше да се оправи. Всичко щеше да бъде точно както преди. Както когато бяха решили да заминат за шибаната Италия. Да! Дори по-добре. Тогава бяха само едни празноглавци. С течение на времето обаче бяха станали истински мъдреци. Особено чичо Данчо.

Той слушаше, опирайки се с едната си ръка на бастуна, а с другата на стената на сградата, към която се прилепваше по време на разходка заради световъртежите. Угарката му падаше по ризата, а накрая и цялата жарка се откърти и бавно полетя към джоба му, а той само леко го притисна, за да я угаси. Слушаше и като че не беше на този свят.

А Андон му обясни и колко ненормално бе това, че живееше с баба Верка. Какво, по дяволите, търсеше там! Тя не му беше никаква. Човек на неговата възраст да бъде обгрижван и изхранван от старица, бе несъвместимо с едно здравословно чувство за пълноценност. И при този начин на живот! Истинско чудо беше, че изобщо е жив. Явно имаше нещо вътре в него, което го поддържаше. Но не можеше вечно да се разчита на чудеса.

Когато чичо Данчо остана сам след тоя разяснителен разговор, му идеше да повърне всичко, дори и себе си. Гадеше му се от този непукизъм, който го заобикаляше и който се бе просмукал и в него. Как можеше нещата да стигнат до тук? Но най-много му се гадеше от гозбите на баба Верка. Имаше чувството, че последните месеци се бе хранил само с олио. И реши, че наистина ще повърне всичко. Но преди това смяташе да изпие още една-две ракии. Просто имаше нужда от отрезвяване на мисълта. Заради идеята, която напоследък все по-често му се въртеше в главата. Трябваше да помисли още съвсем мъничко.

Докато пиеше на една масичка в капанчето, някой му се обади по jsm-а. Чичо Данчо прибра едно пластмасово шише с алкохол в джоба си и се запъти към една близка градинка. В едно затънтено място се срещна с човека, който го бе потърсил. Изглежда вече се бяха уговорили каква работа имат да вършат. Непознатият даде един сак на чичо Данчо, а той го взе и плати за него. Отправи се към апартамента на баба Верка, където смяташе да се погрижи за съдържанието на шишето и да пристъпи към действие. Вече нямаше връщане. Спомни си, че когато беше решавал нещо и не го бе изпълнявал, след това животът го смачкваше със страшна сила. Едва бе успявал да си поеме въздух. Слава Богу, чичо Данчо рядко бе решавал да върши каквото и да било. Нищо конкретно, както казваше. Така допускането на грешки от преследването на химери падаше многократно. Но животът бе изпълнен с толкова много конкретни глупости, че един неамбициозен човек трудно можеше да си намери място. Може би трябваше да се научи да издребнява и да дебне, да прецаква другите, все неща, които не го впечатляваха особено. Явно животът искаше да го научи на нещо, но изглежда до този момент сигналите не успяваха да стигнат до него. Но ето че дойде ден, в който всичко му стана ясно.

Опирайки се на проклетия бастун, той крачеше по улицата и въпреки нелепата съдба, всеки който го видеше, усещаше особената лекота в движението му. Чичо Данчо отпи от шишето, прибра го и погледна в сака. Там тихо лежеше, като заспала змия, една пушка. Предметът отрази светлина към него и двамата се почувстваха едно. Вече и световъртежите си бяха отишли.

Изкачи стълбището на блока и позвъни. Влезе в стаята си и пусна телевизора, увеличи звука до край и извади шишето от джоба. През чичо Данчо мина за миг такова напрежение, че без да усети загуби контрол и се разплака. Шума около него постепенно се разми в мека тишина, а в картината се появи един млад мъж, който беше собственият му баща. Чичо Данчо се бе преместил десетки години назад и сега двамата вървяха по един път. Баща му го погледна приятелски и заговори с прости думи:

— Ето я нашата градина — посочи му той. — Иди и напълни кофата със зеленчуци! И обещай на всичките растения в нея, че както ти днес ще ги използваш за храна, така един ден и те ще използват тялото ти, за каквото там им е необходимо. Ако подходиш с такова внимание към тях, бъди сигурен, че ще останат очаровани! Просто няма друг начин, копеле.

Чичо Данчо знаеше, че този период бе най-щастливият в живота му. Странното бе, че това нещо го знаеше още тогава. Отпи от шишето и извади пушката.

А Баба Верка бе отишла в кухнята, където имаше още работа по нейните гозби. Там, заслушана в предаването по радиото и загледана в пращящата мазнина, тя не се замисли за особеното изражение по лицето на нейния бивш зет — малко угнетено, но и едновременно с това гигантски свободно. Все едно, точно бе разбрал, че целият този свят в един миг ще си отиде и няма да има нито едно-едничко доказателство, че някога нещо е било. И това беше толкова безсмислено и хубаво! Истинска прелест!

Баба Верка зашари с очи, все едно, че й липсваше някоя подправка от сервиза. Заслуша се и усети боботенето на телевизора от стаята, което леко я смути. Остави престилката и се отправи нататък. Като отвори вратата, видя чичо Данчо загледан в екрана на телевизора, с лявата си ръка надигнал пластмасовото шише, а с дясната хванал оръжието.

— Данчо, не се самоубивай! — извиси глас баба Верка. — Помисли за децата!

Той бавно отмести кръвясалите си очи от екрана и я погледна спокойно. Наистина бе увеличил звука на телевизора, за да приглуши поне малко някой и друг изстрел. Но иначе нещо не можа да смели думите на баба Верка.

— Никога не съм мислил да се самоубивам — леко озадачен отговори чичо Данчо. — Но ти трябва да ме оставиш на мира, адско изчадие — каза високо той, за да е сигурен, че баба Верка ще го чуе, въпреки шума от телевизора. Усмихна се под мустак и стреля в нея. — Умри, звяр такъв! Отиди си в пъкъла! Аз нямам нужда от теб.

Куршумът, който изстреля чичо Данчо, направи съвсем малка рана в тялото на баба Верка. Тя по навик беше взела чиния с манджа със себе си, от която се разсипа малко по пода.

— Неблагодарен човек! — изненадано извика тя. — Като че ли те оставих гладен през всичкото това време! Искам да си ми признателен. Трябва да ме уважаваш!

Чичо Данчо не мислеше тепърва да влиза в обяснения или да се извинява за нещо. Само презареждаше и стреляше, а от жарката на цигарата му летяха искри из цялата стая. Имаше чувството, че е светец разпръскващ светлината си върху света.

— Вземи това! — викаше той, стреляше и се смееше като дете. — За малко да прецакаш мозъка ми с твоите гнусни номера, отвратително бездушно същество!

А баба Верка отначало отправи към него болезнен и обвинителен поглед, но като видя, че манипулациите й вече не вършеха работа, загърна елечето си и излезе. Повече двамата никога не се срещнаха.

След година чичо Данчо напълно се излекува, макар все още да не бе спрял напълно каквото и да било. Но трябваше да му се признае, че се опитваше. Можеше да се каже, че беше станал експерт в упражняването на автонасилие. Смяташе скоро да напусне Дупница и да отиде в Индия. Беше чувал някои неща за там и имаше желание да помисли с монасите върху някои основни пунктове от своя живот. Пък и се надяваше индийките да не бъдат толкова меркантилни като дупничанките.

2 март 2007 г.