Тери ГудкайндПървото правило на магьосника

Първа глава

Това растение изглеждаше странно. Мрачни петнисти листа се свеждаха над стебло, стегнало в здрава хватка гладкия ствол на една ела. По наранената й кора се стичаше смола, а изсъхналите й клони висяха отпуснати, като че елата се опитваше да простене в студената, влажна утрин. Тук-там по стеблото на растението стърчаха чашки, сякаш предпазливо оглеждащи за свидетели.

Най-напред усети миризмата — беше като от разлагането на нещо, което е било отвратително на вкус дори когато е ставало за ядене. Ричард прокара пръсти през гъстата си коса, докато мисълта му се измъкваше от замъгляващото съзнанието му отчаяние, за да се съсредоточи върху видяното растение. Огледа се за още подобни, но не видя. Всичко останало изглеждаше наред. Кленовете в горната част на Старата гора вече бяха започнали да се обагрят в червено и облъхнати от лекия ветрец, гордо показваха новата си премяна. Нощите ставаха все по-студени. Дъбовете, които последни се предаваха на студа, все още стоически носеха тъмнозелените си палта.

Прекарал по-голямата част от живота си в гората, Ричард познаваше всички растения — ако не по име, то поне на външен вид. Още като съвсем малък приятелят му Зед го вземаше със себе си на лов за специални билки. Той показваше на Ричард кои растения да търси, къде растат и защо точно там, назоваваше по име всичко, което виждаха. Много пъти просто разговаряха, старецът винаги се отнасяше с него като с равен, задавайки толкова въпроси, на колкото отговаряше. Зед беше запалил у Ричард страстта да учи, да знае.

Подобно растение обаче беше виждал само веднъж преди това, и то не в гората. Клонче от него имаше в къщата на баща му, в синия глинен съд, изработен от самия Ричард като малък. Баща му беше търговец и пътуваше много в търсене на екзотични растения и редки видове. Богаташите често се отбиваха при него, за да видят поредната му находка. За него очевидно по-голямо удоволствие представляваше търсенето, отколкото намирането, ако се съди по лекотата, с която се разделяше с най-новите си открития, за да тръгне към следващите.

Още от малък Ричард обичаше да прекарва времето си със Зед, докато баща му отсъства. Брат му, Майкъл, беше с няколко години по-голям и тъй като не се интересуваше нито от гората, нито от неподредените разкази на Зед, предпочиташе компанията на градските богаташи. Преди около пет години Ричард се беше отделил да живее сам, но често се отбиваше у баща си, за разлика от Майкъл, който бе вечно зает и рядко намираше време да го посети. Всеки път, когато заминаваше, бащата оставяше в синия съд бележка за Ричард, с която го информираше за последните новини, разказваше някоя и друга клюка или пък нещо, което му е направило впечатление.

Преди три седмици, когато Майкъл дойде да му каже, че баща им е бил убит, Ричард отиде в дома му, независимо от настояването на брат си, че е безсмислено, че нищо не може да се направи. Отдавна беше надраснал възрастта, в която правеше каквото каже брат му. За да му спестят гледката, насъбралите се хора не искаха да го пуснат до тялото. Въпреки това успя да зърне огромните, отвратителни петна и локвите кръв, кафеникави и засъхнали по дъсчения под. Когато приближи, всички гласове, освен предлагащите съчувствие, стихнаха, което само засили режещата болка. Все пак успя да чуе някакви истории и невероятни слухове за неща, ставащи отвъд границата.

За магия.

Малката къща на баща му беше разбита, сякаш вътре бе вилнял ураган. Малко неща бяха останали незасегнати. Синият съд за бележки си стоеше на лавицата, а вътре намери клончето от онова растение. То все още лежеше в джоба му. Нямаше представа какво ли послание е оставил баща му чрез него.

Обзе го мъка и униние и макар все още да имаше брат си, се почувства изоставен. Това, че вече беше голям мъж, не го спаси от отчаяното чувство, че е осиротял, останал сам самичък на този свят, чувство, познато му от по-рано, от времето на неговото детство, когато почина майка му. Макар баща му да отсъстваше често, понякога цели седмици, Ричард винаги знаеше, че е заминал, но ще се върне. Сега вече нямаше да се върне никога.

Майкъл не би му позволил да направи каквото и да е, за да намери убиеца. Беше му казал, че е наел най-добрите следотърсачи и че иска Ричард да стои настрана от тая работа за негово собствено добро. Затова той просто не му показа клончето и всеки ден излизаше сам да търси растението. За три седмици обиколи всички пътеки в Еленовата гора, абсолютно всички, дори онези, които малцина други знаеха, но не откри и следа от растението.

Накрая, противно на убежденията си, се остави на вътрешния си глас и тръгна нагоре към Старата гора, която се намираше близо до границата. Този глас му подсказваше, че по някакъв начин Ричард знае нещо за убийството на баща си. Предизвикваше го, измъчваше го с мисли, които той не можеше да проумее, и му се присмиваше, задето не успява. Ричард се укоряваше за това, като в същото време се опитваше да убеди сам себе си, че всичко е заради мъката, че няма нищо обезпокояващо.

Беше се надявал, след като намери растението, да си отговори на някои въпроси. Сега, когато то беше пред очите му, не знаеше какво да мисли. Гласът престана да му досажда, но пък замлъкна съвсем. Знаеше, че това са просто собствените му мисли, и си заповяда да престане да им вдъхва самостоятелен живот. Зед го беше научил на по-смислени неща.

Ричард вдигна поглед към огромната агонизираща ела. Отново се сети за смъртта на баща си. Растението е било и там. Сега убиваше дървото. В това растение явно имаше нещо съмнително. Макар да не можеше да направи нищо за баща си, Ричард не би допуснал то да причини още една смърт.

Хвана го здраво и го задърпа със силните си ръце, като разкъса жилавите филизи, впиващи се в стеблото на дървото.

И точно тогава растението го ухапа.

Една от чашките се стрелна напред и го перна по опакото на лявата ръка, при което Ричард отскочи назад от болка и изненада. Разглеждайки малкия белег, видя нещо като трън, врязал се в месото в процепа на раната. Ясно. Растението носи неприятности. Посегна към ножа си, за да извади с него тръна, но не го намери. Първо се изненада, но веднага след това си спомни причината да го забрави и се укори, задето е позволил на унинието да го обземе дотам, че да пропусне да вземе със себе си в гората нещо толкова важно. Опита се да извади тръна с нокти. С нарастващо безпокойство гледаше как той, сякаш жив, се забива все по-надълбоко. Провлачи нокътя на показалеца си през раната, за да го хване и изхвърли навън. Колкото по-надолу ровеше, толкова по-надълбоко се забиваше трънът. Докато се бореше, уголемявайки раната все повече, цялото му тяло плувна в гореща трескава пот, така че реши да спре. Трънът изчезна в бликащата кръв.

Ричард се огледа наоколо и забеляза тъмночервеникавите есенни листа на малко люлчино дръвче, отрупано с тъмносините си плодове. Под него, сгушено в една извивка на корените му, откри каквото търсеше: аумово растение. С облекчение и много внимателно откъсна крехкото стръкче близо до основата и леко изцеди лепкавата бистра течност в раната. Усмихна се, като мислено благодари на стария Зед, задето го беше научил да използва аумовото растение така, че то да окаже най-бърз ефект върху рана. Меките мъхести листа винаги напомняха на Ричард за Зед. Сокът притъпи острата болка, но не и безпокойството му от факта, че не може да извади тръна, който се забиваше все по-надълбоко в плътта му.

Клекна и разрови с пръст земята, постави стръкчето в дупката и натрупа наоколо мъх, за да може то да поникне отново.

Горският шум изведнъж стихна. Над земята, прескачайки дървета и листа, премина тъмна сянка и Ричард стреснато вдигна глава. Въздухът над него засвистя и се завихри. Сянката имаше застрашителни размери. Птиците напуснаха укритията си по дърветата и започнаха да надават тревожни сигнали във всички посоки. Ричард гледаше нагоре, търсейки пролуки в зелено-златистия балдахин над себе си, за да види през тях какво може да хвърля такава сянка. За момент зърна нещо голямо. Голямо и червено. Нямаше представа какво би могло да бъде, но в един миг в главата му проблесна споменът за слухове и истории за същества, идващи отвъд границата. Кръвта замръзна в жилите му.

Растението носи неприятности, отново си помисли той; онова нещо в небето вероятно също. Спомни си какво казват хората в такива случаи: едно зло никога не идва само. Беше абсолютно сигурен, че няма желание да се среща със следващото зло.

Като се опита да потисне страховете си, тръгна да бяга. Просто празни приказки на суеверни хора, каза си. Запита се какво би могло да бъде това същество, голямо и червено. Невъзможно; нямаше нещо, което да лети и да е с такива размери. Може би е било облак или пък игра на светлината. Не, не можеше да излъже себе си: не беше облак.

Докато бягаше, погледна нагоре с надеждата да успее да му хвърли още един поглед, след което се насочи към пътеката, опасваща хълма. Знаеше, че от другата й страна теренът става много по-стръмен, което щеше да му даде възможност да огледа небето спокойно. Клони, мокри от снощния дъжд, го удряха през лицето, докато тичаше, прескачайки паднали дървета и малки каменисти поточета. Шубракът се протягаше да докосне бързите му крака. Пъстри петна слънчева светлина го изкушаваха да погледне нагоре, но не му позволяваха да види онова, което търсеше. Дишаше бързо, накъсано, студена пот се стичаше по челото му, чуваше бесния ритъм на сърцето си, докато се спускаше безразсъдно надолу по хълма. Най-накрая излезе от гората и стъпи на пътеката, като едва не се сгромоляса.

Плъзна поглед по небето и видя нещото — твърде далеч и с твърде малки размери, за да може да определи какво е, но му се стори, че има крила. Премигна срещу яркосиньото небе, прикри очи с ръка, опитвайки се да види дали наистина е бил прав. Нещото сви зад хълма и изчезна. Не можеше да каже със сигурност дали наистина е било червено.

Задъхан, Ричард се строполи върху един гранитен блок откъм страната на пътеката. Ръцете му разсеяно чупеха изсъхнали вейки от близкото дръвче, докато погледът му бягаше надолу към езерото Трънт. Може би трябваше да се върне и да разкаже на Майкъл за случилото се — за растението и за онова червено нещо в небето. Знаеше, че брат му ще се изсмее на последното. Самият Ричард реагираше по същия начин на подобни истории.

Не, Майкъл само щеше да се ядоса, че е ходил близо до границата и е нарушил забраната му да търси убиеца. Знаеше, че той се притеснява за него, в противен случай нямаше непрекъснато да му бае на главата. Вече голям човек, Ричард си позволяваше да приема с усмивка непрекъснатите му напътствия, макар все още да му се налагаше да понася неодобрителните му погледи.

Отчупи още една вейка и отчаяно я запрати срещу един гладък камък. Каза си, че трябва да престане да страда от това, че брат му вечно го поучава. В крайна сметка Майкъл винаги всички поучаваше, дори баща им.

Ричард остави настрана строгите съждения за брат си — днес беше голям ден за Майкъл. Днес той заемаше поста на Първи съветник. Оттук насетне щеше да е отговорен за всичко, не само за самия Град на елените, но и за всички градове и села в Западната земя, дори за хората от дълбоките провинции. Отговорен за всеки и всичко. Майкъл заслужаваше подкрепата на Ричард, имаше нужда от нея; той също беше загубил баща.

Церемонията, последвана от пищно тържество, щеше да се извърши следобед в неговата къща. Щяха да се съберат влиятелни личности от най-отдалечените краища на Западната земя. Ричард също трябваше да присъства. Ако не друго, поне хубавата храна щеше да е в изобилие. Установи, че умира от глад.

Докато седеше замислен, погледът му се плъзгаше по отсрещната страна на езерото Трънт далеч в ниското. От тази височина в бистрата вода се виждаше ту каменистото дъно, ту зелената растителност, ограждаща дълбочините. Покрай брега се виеше Пътеката на ловците, която криволичеше между дърветата, като от време на време извеждаше на открито, за да се скрие след миг отново в гората. Ричард много пъти беше вървял в този участък от нея. Пролетно време близо до езерото тя ставаше влажна и мочурлива, но в толкова късен сезон вероятно вече беше пресъхнала. Както криволичеше между дърветата във високите части на Старата гора, Пътеката на ловците на места се приближаваше доста близо до границата — и на север, и на юг. Поради тази причина повечето пътници я избягваха и вместо това минаваха през Еленовата гора. Ричард беше горски водач и осигуряваше безопасността на пътниците, преминаващи през горите около Града на елените. Повечето от тях бяха пътуващи сановници, които предпочитаха сигурната компания на местен водач вместо самостоятелния избор на посока.

Нещо прикова погледа му. Забеляза движение. Без да знае какво би могло да бъде, той се вторачи в движещото се петно от другата страна на езерото. Когато то отново се появи на пътеката, минаваща през рядка редица дървета, вече беше сигурен — човек. Може би е приятелят му, Чейс Преследвача. Кой друг освен граничен надзирател би се мотал по тия места?

Ричард скочи от камъка, захвърли вейките на земята и пристъпи напред. Фигурата се движеше по пътеката към откритото пространство на края на езерото. Не беше Чейс; долу имаше жена, жена в рокля. Коя ли жена би се отдалечила толкова навътре в Старата гора, и то в рокля? Ричард гледаше как тя се движи по брега на езерото, как се появява и изчезва заедно с пътеката. Като че ли не бързаше, но в същото време не изглеждаше и да се разхожда просто ей така. По-скоро вървеше с отмерената крачка на опитен пътник. Това му прозвуча логично — близо до езерото не живееха никакви хора.

Друго движение привлече вниманието му. Напрегна очи, за да различи сенките. Зад жената имаше още хора. Трима, не, четирима мъже, облечени в пелерини с качулки, я следваха на известно разстояние. Те се прокрадваха зад нея, като се прикриваха ту зад дърво, ту зад камък. Оглеждаха се. Изчакваха. Тръгваха. Ричард стоеше изправен, с широко отворени очи, с изострено внимание.

Те я дебнеха.

Веднага разбра — беше срещнал следващото зло.

Загрузка...