Ракети, звезди, рецепти

1.

Само няколко крайречни долини са обитаеми в тази глуха провинция на Висока Сиера. Хората се занимават със земеделие. Ниските каменни къщи, останали още от прадедите им, са строени от скални късове, свлекли се от оголените върхове на планината. От тези скали са зидани и оградите, с тях са затиснати и насмолените картони на покривите. Когато започнат прословутите снежни бури, цялото семейство се пренася в кухнята. Лятото е горещо и сухо, земята — малко. Удвоените усилия тук едва раждат половин реколта. Човек несъзнателно се отвръща от разпокъсаните, просмукани с мазнина дрехи, от накъсаната им реч. Неграмотен народ, мръсен и много беден. Къщите са разпръснати понякога на един вик, а понякога на един изстрел разстояние една от друга. Ако те настигне нощта или просто ти се прииска, можеш да отседнеш във всяка една от тях. Ще те поканят на трапезата си, а на сутринта ще ти поднесат пенливо козе мляко в леглото. Жените и дъщерите им са много приветливи — жалко, че не са хубави. Кожата им е суха и петниста, зъбите — развалени и почти всички имат двойни гуши. Народът е мръсен, неграмотен и беден, но много приветлив и може би щастлив в своето невежество. В неделите жените обличат останалите от прабабите им „хубави рокли“ (тази пародия на модата трябва да се види лично!) и ето ги — семейство Мюлер, семейство Бентлееве, семейство Дюранд — цялото стадо господно запътено към малката, схлупена черква.

Тук, в този почти необитаем край на Висока Сиера, извисена над странния резерват на отшумели векове, на скалния връх, към който ако погледнеш, рискуваш да си счупиш врата, тук е разположена база Р—51 — несравнимото чудо на нашия век. Хората от долините я наричат просто „Крепостта“. Не знаят какво е това. Може би само учителят се досеща, той чете вестници. Можете да чуете мърморенето му, в което прозира озлоблението на човека с болен стомах: „Тук, в долините, средната продължителност на живота е двадесет и осем години. В кристалночистия въздух витае туберкулоза и скорбут. А какви училища, болници и родилни домове, какви градове можеха да се построят от парите, които погълна Р—51. Можеха да хванат водите на Торенте и да напоят слабите земи, можеха да прекарат електричество в домовете…“ — Нещастен демагог, който си въобразява, че размахва криле, а всъщност се оплита в мрежата на собствените си натрапчиви идеи!

Наистина, кое сърце не би се разтуптяло пред разкриващата се картина на спиращия дъха невероятен контраст, пред нейната красота, И кои гърди не биха се изпълнили с гордост от постиженията на нашия век, когато след последната серпентина на прекрасно построения път погледът съзре врязалото се в небето чудо от метал и стъкло?

Особено матово стъкло, пропускащо светлината, като същевременно я поглъща, за да не се отразява. Човек не вярва на очите си: прозрачно, а в същото време има вид на дървена ламперия или особена хартия. Погледнат отгоре, целият комплекс изглежда сивожълтеникав, точно в цвета на скалите около него. Само една четвърт от площта му е разположена над земята. Действителната му височина е двадесет етажа и по-голямата част от тях (само коридорите са дълги седемдесет и три мили) е построена под земята.

База Р—51! За нея пристигнах тук, не за обитателите на планината. Даже и не подозирах, че съществуват. Можех да се радвам, че серпантинният път ме пренесе не само на 3000 метра височина, но и на 3000 века разстояние. Ще се опитам да предам това, което видях и което не съм в състояние да проумея напълно. Двадесет човека разбират, и то всеки само по част от него. А цялото? Такъв енциклопедист няма и не може да има в нашия век.

Разговарях с командира по техническата част на базата. (Името му не мога да съобщя.) Млад човек за важната длъжност, която изпълнява, и за подполковническия му чин. Елегантен, висок, строен. Дълги ръце, дълги крака, издължено лице, но силно заоблен череп и остър гарванов нос. Когато говори, главата му извършва интересни, вълнообразни движения като някаква рядко красива, аристократична, декоративна птица. Даде ми подробна информация за базата и оборудването й, както и за целите, които стоят пред нея. Чутото надмина очакванията ми (като имам пред вид университетските си познания и знанията, получени от научнопопулярни книги по физика, химия, атомна физика, електроника, кибернетика, балистика). И същевременно беше нищожна част дори и по отношение на онова, което не представлява военна тайна.

Ще се опитам да опиша Р—51, за да получи читателят представа за една такава база и най-вече да разбере какво означава в нашия прекрасен век думата „войник“.

База Р—51 заедно с много подобни на нея непрекъснато изследва атмосферата. Няма кубичен метър в атмосферата, даже и в страто— и в йоносферата, който да не е подложен на постоянен контрол. Една система, при която на всеки „атмосферен парцел“ се пада по една наблюдателна и две контролни или осигурителни бази. Така към Р—51 принадлежат още Ц—51 и С—51. Наблюденията, естествено, се водят от апаратура. За тях човешкото око е твърде примитивно средство. Апаратите са разположени в подземни зали. Някои от тях са не по-големи от телевизионен екран, други заемат цели стени или покриват като мрежа стените и таваните на обширни помещения. За лаиците, именно те със сложните си мрежи, с червените линии на координатните системи изглеждат най-интересни. Но специалистът само ще се усмихне. На него много повече му говорят вълнообразните криви на един малък екран, които характеризират информацията за някакво събитие.

Да предположим, че над нас лети самолет, балистично тяло, птица или във високите слоеве прелита метеорит. Оборудването на Р—51 незабавно сигнализира и отбелязва траекторията на тялото. Допълнителна апаратура изчислява И подава на мониторите контролни данни за височината, скоростта и траекторията на полета, за вероятно приземяване. Не мога и не искам да изброя всички видове апарати за снемане на данни. Най-интересен за лаика е един апарат, съоръжен с особен телеобектив и цветен екран, който може да приема образи от стотици мили височина. За специалистите и това е само едно помощно, осигурително средство. Централният кибернетичен център — мозъкът на базата — вече е дал автоматично разработените данни, изразени в едно тридесетзначно число. Нещо повече — той е дешифрирал информацията. Казано по друг начин, в наблюдателната зала вече е известно, че „в йоносферата на такава и такава височина, с еди-каква си скорост и посока прелита метеорит с такава и такава тежест и богато съдържание на желязо“. Или: „Над планинския връх се промъква идващо от полюса ято белошии диви патици (Anitranitida Schlesinger). Формата му е V-образна; патиците са подредени по седем в редица, ятото съдържа общо деветстотин пачи крака“. Обслужващият персонал винаги е около апаратурата, но измерванията, прехващането на целта, съпоставянето на данните, предаването им в изчислителния център, тяхното обработване и дешифриране се извършват автоматично. Пред нас са чудесата на техниката. Тук има и три съоръжения, всяко от които е почти колкото пететажна сграда. На непосветения от удивление може да му падне шапката, но подполковникът с птичата глава отново само се усмихва и посочва един син уред, не по-голям от перална машина: „Вижте, моля, този детектор. Той струва повече от трите гиганта, взети заедно. И ако се вгледате внимателно в полупроводниците му, в частите, направени от особен кристал и редки метали, в малко по-големите от макови зърна тръбички, ще разберете (Ще разбера? Не, по-скоро ще почувствувам) колко човешки труд е събрала в себе си и какви сложни задачи може да решава тази съвсем непретенциозна малка кутия“.

База Р—51 е в състояние за по-малко от две секунди да анализира едновременно десет хиляди изменения в атмосферата. Това е много повече от възможния брой насочени към нея нападателни самолети или ракети. Наблюдателните и анализиращите устройства третират групово нападащите тела като едно цяло (били те даже и пет хиляди). Ако ятото се разпръсне, отделилите се и променили своята посока части се наблюдават поотделно. Така, ако бъде улучен един от петте хиляди самолета, уредите проследяват по-нататък ятото, но същевременно дават точни данни за падащия самолет и координатите на мястото на разбиването.

На военни съображения не мога да предам подробностите от това, което и видях, и разбрах за дейността на Р—51. Надявам се, че внимателният читател и така ще открие немалко изненадващи неща. Естествено, в небето над базата ежедневно се извършват полети на гражданската авиация, летят спортни самолети, понякога се провеждат военни учения. Апаратите дават точни данни: това е пътнически самолет, това пък — спортен, излетели са от еди-къде си, следват зададения курс, намират се в нормална връзка с диспечерите. Апаратурата, подчертавам самата апаратура, „разпознава“ типа и инициалите на всеки военен самолет. Но нека се опита да прелети самолет или ракета на противника! Електронното устройство реагира незабавно — тревога! Алармират се не само войниците и офицерите от базата, но и най-модерните системи на оборудването. В началото автоматизираната противовъздушна отбрана търси връзка със самолета, като изпраща по всички дължини на вълните запис на магнетофонна лента, направен на седем езика и съобразен с обичайните знаци на международните въздушни съобщения. Ако не се установи връзка или пилотът на самолета не даде искания отговор и не изпълни подадените команди, системата изстрелва предупредителни светлинни ракети. Следва изстрелване отново на предупредителни, но вече бойни ракети близо до самолета. И накрая след изтичането на десетте секунди, необходими за преценка, вземане на решение и съгласуване на данните с базите Ц—51 и С—51 — машината изстрелва избраната за целта ракета. Помислете си!

Кибернетиката решава каква ракета е необходима според вида, размерите на самолета и височината, на която лети. Избраната ракета се издига автоматично от подземните складове на площадката за изстрелване, машината контролира насочването към целта и дава заповед за изстрелване.

Бих могъл да напиша книга, която ще прозвучи като фантастичен роман, но стига вече за машините!

Защото и тук най-голям интерес представлява човекът, а не машината.

В мен, а предполагам и в тебе скъпи читателю, възниква въпрос: Каква е ролята на човека, след като е изобретил и построил всичките тези машини, по-умни от самия него? Разговарях с дежурния командир на базата. Човек на възраст, с приведен широк, мускулест гръб и обемиста глава, които му придават малко мечешки вид. Дебелият къс врат на борец само засилва тази представа. Неголемият месест нос, дебелите устни и малките кръгли очи издават добро сърце и усет към хората. След като го изслушах, разбрах, че няма причини да се страхуваме от машинния век. Машината ще остане завинаги роб на човека. Без него тя е като тяло без душа — труп, осъден на разложение. Всеки войник, служещ в Р—51 (броят на войниците не мога да напиша, но читателят се досеща, че той съвсем не е малък), представлява „душата“ на една от стотиците машини в базата. Така войниците и офицерите нямат пряк допир с противника. (Всъщност войникът никога не се е разправял пряко с противника си — още от времето на боздуганите той е имал контакт само с оръжието си, а то от своя страна — с противника… (Войниците и офицерите наблюдават и контролират машините. В това се състои и работата, и борбата им. Посетих няколко подготвителни зали и разбрах някои неща за работата на „душите“. Например: някои от частите на машините са изложени на стареене, а това застрашава прецизността на цялата машина. Настъпването на стареенето се отбелязва веднага чрез светването на определена лампичка. Частта трябва да се подмени. Машините се нуждаят от системно сервизно обслужване. Естествено, всички служители в Р—51, даже и ниско подстриганите новобранци, са инженери или поне техници. Няма друга част в нашата армия с такъв висок ценз, с такава подготовка и култура на кадрите. (Нека ме извинят нашите военни летци, моряците от военния флот, артилеристите, безстрашните ни пехотинци.) И веднага възниква въпросът: как запълва свободното си време един двадесет и четири годишен инженер, младеж с високи културни изисквания и изтънчен вкус към забавленията, поставен в условията на вековна изостаналост, в съседство с един неграмотен, примитивен и мръсен народ. Бързам да успокоя читателя. В подземния блок ще намерите библиотека с двадесет хиляди тома. Фондът й се подменя на половин година. На разположение на служещите са и кинозалите. Хеликоптер донася всяка седмица по един игрален и четири късометражни филма. Базата разполага с музикална зала и богата фонотека. Ще намериш всичко, което душата ти пожелае — от джаза и оперетата до класическата музика. В телевизионните зали, а така също и в спалните са поставени телевизори, които работят на дванадесет канала.

Сбогувах се с любезния си придружител и останах сам сред войниците и офицерите в един блестящо обзаведен клуб на четиринадесетия етаж под земята. Помещението се осветява от скрити в стените кварцови лампи. Превъзходна климатична инсталация регулира температурата и влажността на въздуха. По стените са окачени репродукции на световноизвестни творби, във витрините — току-що получените книги. На малките масички и на пианото са струпани най-популярните в страната списания и вестници, между тях и най-реномираните научни списания. Разнася се музика, младежите разговарят, смеят се на глас. От невидимите тонколони се разнася увертюра „Елеонора“ на Бетховен. Струпани около една по-голяма маса, в средата на стаята, момчетата играят на „бъз“.

Тук в клуба се запознах с един симпатичен капитан — психолога на базата. Той с явен интерес наблюдаваше играта и от време на време сам вземаше участие в нея. (Точно това изискваха дружеските отношения в частта и капитанският му ранг.) Отличният млад учен ми разкри огромното значение на подобни мъжествени шеги в живота на войника. Не зная дали читателят познава правилата на играта „бъз“. Един войник сяда на масата. Той следи за правилата на играта, изобщо той е съдията. Друг войник поставя главата си на краката му, така че да не вижда останалите и в същото време панталонът му да се изпъне хубаво на задника. Останалите играчи са го наобиколили и по знак на съдията един от тях удря яко по изпънатия панталон. Войникът трябва да познае по силата и посоката на удара кой е авторът на плесницата. Ако не успее, следва нов удар. Ако познае, всички се изреждат да издърпат ухото на „разкрития“ играч и идва неговият ред да изпъне панталоните. Играта иска умение, тъй като удрящият няма право да променя мястото си, затова пък може да удря от долу на горе, от горе на долу, с обърната длан, може да измени наклона на тялото си и по този начин да създаде впечатление, че ударът идва от друга посока. Нужна е и много добре развита наблюдателност. Затворилият очите си войник трябва да помни точното разположение на другарите си, а понякога в играта участвуват двадесет и пет — тридесет души. Войниците трябва да се познават много добре помежду си. А в една такава база като Р—51 в хората трябва да се насажда изострено чувство за колективизъм и дружба. Моят нов познат ми обясни, че затвореното пространство и сравнително постоянният състав на хората могат много лесно да доведат до изнервеност, депресии и интриги в колектива. Затова цял екип от специалисти-психолози следят за състоянието на психологическия микроклимат и настроенията между войниците. Игрите от рода на „бъз“ се оказват много полезни. Те дават възможност на войника да се разтовари по съвсем невинен начин от психическото напрежение. От друга страна, играта спомага за сближаването на хората, за по-доброто опознаване на другарите. Опитният играч разпознава между двадесет и пет — тридесет, а понякога и между сто свои другари чия ръка го е ударила. (Само по едно докосване, траещо по-малко от секунда, и то върху такава част от тялото, където сетивността не е особено добре развита.)

Изразих учудването си от извиването на ухото на разкрития играч. Направи ми впечатление, че ушите на почти всички присъстващи в залата бяха криви, някак странно клепнали встрани. Извиването на ушите, мислех си, не само че не помага за изправянето на ушите, а по-скоро причинява тези особени изкривявания на ушната мида.

— Точно това е целта — побърза да ми обясни психологът. — Стремим се във войнишкия и подофицерския състав на нашата част да преобладават хора с криви уши. А в командния състав подбираме мъже с птичи глави или късоврати — с тромав, мечешки вид. Това е продиктувано от сериозни психологични причини. Кривото ухо е символ на послушанието, на безпрекословното подчинение Кривото ухо е гордостта на войника. Ако войникът не е надарен с този отличителен белег и същевременно нееднократно е доказал, че притежава необходимите душевни качества, командването може да запълни този пропуск на природата, като го произведе в „почетен кривоух“. Птичата глава говори за по-изтънчена душевност, за аристократични психически наклонности. Мъжът с птича глава не е безразличен към външността си и може да представи отлично армията и в най-изисканото общество. Той не се трогва от кръв, смърт и страдание. Ако се налага, той ще обеси любимата си, без да му мигне окото, а ако иска да изтръгне признание от попадналия в плен вражески пилот — той може да смъкне и кожата му. (Най-много безкръвното му лице и бледите устни да се налеят с малко руменина.) Психическата формула на късовратия мъж е точност, дисциплина и пълна липса на желание за задълбочаване в същността на нещата. (Читателят може да знае за предложението на XIII Национален конгрес на психолозите: при назначаването на административни кадри по места и в министерства да се имат пред вид само служители с ясно изразен къс врат.)

Сега с вълнение си спомням за Р—51, обединила в себе си най-прекрасните постижения на науката, техниката и психологията. Преди да я посетя, си представях просто една военна противоракетна база. А имах щастието да попадна в една от космичните крепости на човечеството — олицетворение на съвременния хуманизъм.

Гордея се, че съм син на своя век и на своя народ!

На връщане, слизайки по серпантинния път, погледът ми се спря на долините — бързо приближаващите малки каменни къщи, покривите от насмолен картон, приличащото на обор старо училище… Спомних си за учителя. Проумява ли този човек поне нещичко от същността на века, в който живее? Би ли могъл да си представи прекрасните творби на истинските синове на нашето съвремие? Изглежда жалкият и мръсен народ чувствува по-добре нещата от него. Той поне се радва на „Крепостта“, гордее се с нея. Жените се заливат от смях, когато стане дума за войниците. (Понякога слизат в селото през свободните си дни и носят истински шоколад и бутилки с напитки.)

Живеем на тази малка планета, където прадедите ни съвсем неотдавна зяпаха небето, сякаш отгоре блестяха и премигваха хилядите очи на бога. С огън и дим даваха знаци за приближаването на врага. После дойдоха семафорите, а след тях телеграфните кабели. Сега и светкавичният телеграф е само една архаична музейна ценност. Днес всеки кубичен метър от атмосферата, страто- и йоносферата е наблюдаван и контролиран от човека и от изобретената от него, по-съвършена и от създателя си техника. Няма вече тайни в небето, няма опасност!

Гражданите на моята страна могат да спят спокойно!