Разностранна личност

Двама мъже лежаха в леглата си в една почивна станция и си говореха. Беше време за почивка и затова си бъбреха тихо.

— Какво удоволствие е — рече единият, придърпвайки завивката към косматите си гърди — да разговаряш с интелигентен човек. Вземете, да кажем, нашата наука. Напредва с гигантски крачки. Какви ли не открития, изобретения, рационализации. Не е възможно дори да следиш всичко.

— Да — поде вторият, — сега на науката се отделя голямо внимание. Аз например в края на миналото лято почивах в санаториума на ЦЕКУБУ1 и, знаете ли, там страшно ми хареса. Сутрин ставаш и веднага първата закуска: две рохки яйца, хайвер, едно солидно парче шунка, задължително нещо горещо, че и кафе… С една дума, най-най.

— Като разгърнеш вестника — възторжено продължи първият, — и душата ти се радва. Ту намерили злато край Волга, ту открили нефт. Или някой академик на преклонна възраст, на близо 80 години, се понесъл в далечната степ, рови си там нещо.

— Да, да, прав сте, огромни успехи. Та в онзи ЦЕКУБУ наддадох осем кила. Прекрасен санаториум. Изрядна чистота, отличен персонал, обядът е точно в два. Е, времето е малко неудобно, но затова пък менюто си го бива! Студен борш, две яденета за второ, сладолед. Останах там месец и половина. Не, науката наистина е голямо нещо!

— Ами изкуството! — разгорещено възкликна първият. — Какви грандиозни начинания! Какво ли не се прави само в една Москва! Прокарват се нови булеварди, издигат се величествени сгради. И ако някой изобщо се е съмнявал в нашите архитекти, сега може уверено да каже, че те си разбират от занаята, не изостават от изискванията на времето.

— Абсолютно вярно. Винаги съм го твърдял. Веднага след почивката при учените заминах да отслабвам на минералните бани, точно в станцията на архитектите. Една такава малка сграда, ама всичко уредено на ниво. Сутрин ставаш и ти сервират лека, но изключително вкусна закуска. После отиваш до извора, правиш си разходката. Знаете ли, съпругата ми е доста взискателна жена, но и на нея й хареса. Какво ли не щете! Интересна среда, първокласна кухня, душове, масажи, вечер симфоничен оркестър. Напълно сте прав, архитектите са постигнали много.

— Или да вземем литературата — продължи първият почиващ, — вижте ленинградските писатели. Каква силна и увлекателна белетристика. Например „Похищението на Европа“ от Федин. Хареса ли ви? Нали е великолепно?

— Че какво толкова им е великолепното на ленинградските писатели? През юни ли беше, или през юли, попаднах в кримската им почивна станция. И само след две седмици избягах. На закуска гол чай с някакви псевдокифлички, че и обядът от същия сорт. Не, ленинградските писатели не ми харесват. Виж, московските са по-добре. Творческата им база е близо до Москва. Идеални условия. На всеки се дава отделна творческа клетка. Толкова ми хареса, че останах там два месеца, да си почина след ленинградчаните. А жена ми и досега е там. Сутрин ставаш — истински рай. Борове, слънце, бродиш из гората, събираш гъби и, естествено, пристигаш за закуска изгладнял като вълк. Че и като цапнеш една водка в личната си творческа клетка, дето няма кой да те гледа, се настървяваш още повече. Трупнах четири кила и половина. Не, какво да говорим! Хич не ни е лоша литературата. Виж, живописта обаче изостава.

— Защо пък да изостава? — наежи се първият. — Ами изложбата „15 години октомври“. Там прекарах няколко приятни часа.

— Точно това е, няколко часа. Невъзможно е да се издържи повече. Извинете, но това е нещо като приют за бездомници. Наблъскаха ни по шест души в стая, храната под всяка критика, изобщо не е калорична. Ние с жена ми си заминахме още същия ден — и къде, мислите, отидохме? В селски санаториум. Да, да, при селяните, при колхозниците. Да си призная, докато пътувахме натам, сърцата ни се свиваха. Ох, мисля си, ще пристигнем, а там току-виж само навуща сушат и строят плевници. Но това, което видяхме, беше дяволски добро. Говорите за постижения. И то какви постижения! Грандиозни! Сутрин ставаш: банички с месо, пълнени яйца, великолепна пача, какао. И при това къде? В един обикновен колхозен санаториум. Изкарахме там три месеца, нямахме грижа за нищо. Отидеш на плажа и гледаш — лежи някоя наградена и надарена доячка. На ти едно селско стопанство. На ти едни плевници.

Първият почиващ неспокойно се размърда под одеялото и се опита да върне разговора към интелектуалната тема.

— И не само в селското стопанство е така — рече той. — И в промишлеността виждаме коренна промяна към по-добро. Помислете за Магнитка, за Бобрики, за Днепрогес.

— Не съм бил в днепрогесовска станция, тъй че не мога да съдя. Но що се отнася до магнитогорците, те наистина никак не са зле. Опитна сестра домакинка, а планинското слънце е такова, каквото няма и в Берлин. Сутрин ставаш — традиционните яйца, солидно парче масло за чай и цвърчаща пържола. Като се заредиш от сутринта, си пълен с бодрост през целия ден. Бях там съвсем скоро. Жалко, че останахме само един месец. Не ни разрешиха да си удължим престоя. Главният лекар си падаше малко мръсник.

— Мръсник ли? — стреснато попита първият.

— Поне с всички признаци — бодро отвърна вторият.

След този изчерпателен отговор първият почиващ замълча за малко.

— А обичате ли музика? — попита той унило. — Съгласете се, че композиторите ни…

— Чакайте, чакайте! — прекъсна го вторият. — Композиторите ли? Нещо ми се върти в главата. Къде точно бяхме? Да не беше Абас Туман? Не, не беше Абас Туман. Май че беше Мисхор. Ама и паметта ми взе да сдава багажа. Ами да! В Хост. Сега си спомних. Вашите композитори са едно голямо нищо! Не струват пукната пара! Страшно е да си го помислиш, но ние с жена ми спяхме при композиторите, ама ходехме да ядем при старите политзатворници. За смях на гаргите. И защо? Защото при композиторите храната е отвратителна. Сутрин ставаш и ти тикат в муцуната салам и някакви си домати. Хич не ми приказвайте за композиторите. Не искам да слушам. Виж, старите политзатворници са друга опера. Сутрин пристигаш уморен и ядосан от вашите композитори, а там всичко е готово. На масата седят спретнати старчета, всичките със салфетки на врата, масата отрупана с какви ли не вкусотии, изобщо няма порции, взимай си каквото ти душа иска, разбирате ли, каквото ти се ще. И персоналът е толкова грижовен! Наддадох дванайсет килца. И това при изнурителните нощувки при композиторите! В стаите комари, змии, стоножки, едва ли не хищници. Фу, каква гадост! Ако не беше почивката на кораба, с жена ми бяхме направо загинали.

— Как така на кораба? — учуди се човекът с косматите гърди.

— Много просто. От Батуми в Одеса, от Одеса — в Батуми. Натам и обратно са пет дни. Направих шест обиколни рейса, трийсет дни прекарах на кораба. Прекрасна комбинирана почивка. Каквото и да приказват, водният ни транспорт е на висота. Чудна каюта, отделна баня, сутрин ставаш и действаш съобразно с времето. Ако има вълнение, започваш направо от коняка. А ако няма, се захващаш с големия флотски омлет от осем яйца с шунка. Морският въздух отваря невероятен апетит. И е много полезен за здравето. Но малко прекалих, та се наложи да отида в Есентуки при артистите, че да сваля три-четири килограма. Ако попаднете в Есентуки, непременно идете в почивния дом на артистите, камериерката в шести блок е като картинка. Настоявайте само за шести блок.

Първият почиващ вече не говореше, не питаше нищо. А вторият продължаваше разгорещено:

— Весел народ са това артистите. Нашият театър наистина е най-добрият в света. Сутрин станеш — вицове, истории, сценки. Абсолютно неизтощими хора, ще се посмееш на воля. После отиваш на обяд. Кокошчица, гъска, пуйка, каквото се сетиш. И без да съм артист, се включвах в разни сценки с тях. Само не се хващайте с тях на билярд за пари. Артистите играят на пирамидка без грешка. Топката им винаги влиза, като че е завързана на конец. Само не ходете в Есентуки през зимата. Тъпо и скучно е. През зимата трябва да се ходи в Карелия. Там, до Петрозаводск, има такъв санаториум, че нямам думи. Сутрин станеш — ски, кънки, студено телешко с горчица. Уверено мога да заявя, че производителните сили в глухата провинция нарастват с всеки изминал ден. Сутрин станеш… но май вече ви казах какво предлагат на закуска. Абе най-добре идете в някой совхоз. Като ми свърши смяната, от тук заминавам с цялото семейство на почивка в един свинесовхоз. Директорът ми е приятел. Станеш сутрин и веднага прясно издоено млекце от кравите, яйчица от кокошчиците, беконче. Пристигнаха и децата, жената, бабата. Е, разбира се, това вечно скитане малко уморява. Но, от друга страна, се обогатяваш духовно, хоризонтът ти се разширява. Нали?

Дежурната сестра влезе, подаде термометри на двамата събеседници и излезе.

Напредничавият човек отегчено пъхна термометъра под мишница и като се намръщи, попита:

— Кажете ми, драги… Знаех, разбира се, но ми изхвърча от ума… На кого беше тази почивна станция?

— Тази ли?

— Ами да. Тази, в която сме сега.

— На работниците от съобщенията.

— Да, бе, точно така! На съобщенията! Как забравих. Не е лошо. На пръв поглед виж каква глупост — съобщения, а и те вървят добре. Е, спете спокойно! Трябва да събираме сили. Че днес ни чака и обяд, и чай в пет часа, и вечеря — в седем! Каквото и да приказваме, животът е тежък!

1934 година