Чарлс ДикенсСлучка от живота на мистър Уоткинс Тотъл

ПЪРВА ГЛАВА

Пословична истина е, че женитбата е сериозно начинание. Също като извънмерната пристрастеност към грога, тя е беда, в която човек хлътва лесно, но от която е изключително трудно да се измъкне. Безсмислено е да убеждаваме тези, които се страхуват от нея, че с един скок всичко е свършено. Същото твърдят и в Олд Бейли, но то не може да послужи за утеха на нещастните жертви.

Мистър Уоткинс Тотъл съчетаваше в себе си изключително странната смесица от най-високи съпружески добродетели и неописуем ужас от брака. Беше на около петдесет години, висок четири фута и шест цяло и три четвърти инча по къси чорапи — той никога и не носеше дълги, какъвто беше пълничък, чистичък и розовичък. Приличаше на илюстрация към някой от романите на Ричардсън (Ричардсън — Самюъл Ричардсън (1689–1761) — известен английски писател, автор на сантиментално-нравоучителни романи) и с неизменните си изрядно чисти вратовръзки и стойка, като че ли е глътнал бастун, можеше да предизвика завист дори и у самия сър Чарлс Грандисън (Чарлс Грандисън — „идеалният“ герой от романа на Самюъл Ричардсън „Историята на сър Чарлс Грандисън“). Живееше от рента, която в едно отношение съответствуваше на своя получател — беше доста малка. Той я получаваше редовно всеки втори понеделник, но благата секваха около един ден след изтичането на първата седмица, неизменно както ходът на часовник с осемдневен интервал на навиване, след което, ако трябва да допълним сравнението, неговата хазайка го задвижваше и той продължаваше на кредит своя ход.

Мистър Уоткинс Тотъл живееше отдавна в състояние на безбрачен рай, както казват ергените, или безбрачен ад, както мислят старите моми, но мисълта за брак никога не беше преставала да го преследва. Той потъваше в дълбок размисъл и въображението му превръщаше неговата малка стая на Сесил Стрийт, Странд, в уютна къщичка в предградията; петдесетте фунта въглища под кухненската стълба изведнъж ставаха три тона от най-добрия уолсендски антрацит; тясната му кушетка се преобразяваше в брачно ложе с балдахин; а отсреща на празното кресло край камината фантазията му поставяше една красива млада жена, притежаваща много малко лична независимост или воля, но доста независима финансово благодарение на последната воля на баща й.

— Кой е? — запита мистър Уоткинс Тотъл, когато една вечер леко почукване на вратата му го извади от неговия унес.

— Тотъл, скъпи приятелю, как сте? — вместо отговор запита един дребен възрастен джентълмен с малко дрезгав глас и нахлу в стаята. — Бях ви казал, че ще се отбия някоя вечер — обясни дребният джентълмен и подаде шапката си на Тотъл, след като известно време се опитва да избегне тази любезност на домакина.

— Много ми е приятно да ви видя — отвърна мистър Уоткинс Тотъл, като вътрешно пожела гостът му да се беше „отбил“ на другия край на улицата, тоест в Темза, вместо при него. Втората седмица беше към своя край и средствата на Уоткинс — също.

— Как е мисис Гейбриъл Парсънс? — попита Тотъл.

— Благодаря, добре е — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс, защото това беше името на дребния джентълмен.

Настъпи мълчание; възрастният джентълмен се загледа в горния ляв ъгъл на решетката на камината, а мистър Уоткинс Тотъл впери поглед в празното пространство.

— Добре е — повтори дребният джентълмен, след като минаха пет минути. — Може да се каже, че е много добре. — И той потри ръце толкова енергично, като че ли искаше да запали огън с триене.

— Какво ще пожелаете? — попита Тотъл с отчаяната решителност на човек, комуто е добре известно, че освен ако гостът не пожелае да си тръгне, вероятността да бъде удовлетворено желанието му е твърде малка.

— О, нямам представа… имате ли уиски?

— Знаете ли — отвърна изключително бавно мистър Тотъл, с което печелеше време, — миналата седмица имах превъзходно, изключително силно уиски, но сега няма и капка, иначе качеството му…

— Е несравнимо, или с други думи — няма начин да бъде сравнено — каза дребният джентълмен, като се разсмя от сърце, сякаш беше много щастлив, че уискито е изпито. Мистър Тотъл се усмихна, но това беше усмивката на отчаянието. Когато мистър Гейбриъл Парсънс спря да се смее, направи тънък намек, че щом няма уиски, не би имал нищо против бренди. Мистър Уоткинс Тотъл с красноречив жест запали една свещ и извади големия ключ от входната врата, който от време на време играеше ролята на ключ за въображаема изба, и излезе от стаята, за да помоли хазайката да им донесе две чаши, а след това да ги нанесе в сметката му. Молбата беше удовлетворена и питието се появи бързо — не от някакви загадъчни дълбини, а от съседната винарска изба. Двамата ниски джентълмени си направиха грог и седнаха удобно край камината — наподобяваха два ниски ботуша, поставени там да съхнат.

— Тотъл — каза мистър Гейбриъл Парсънс, — вие знаете какъв съм — прям, открит, казвам това, което мисля, и мисля това, което казвам, мразя потайностите и не понасям притворството. Първите са лоша маска, която скрива добротата на хората, без да помага на лошите да изглеждат по-добри, а второто е все едно да боядисаш един бял памучен чорап розов, за да прилича на копринен. Слушайте сега какво ще ви кажа.

Тук дребният джентълмен замълча и отпи една голяма глътка от своя грог. Мистър Уоткинс Тотъл си сръбна от своя, разрови огъня и придоби вид на силно заинтригуван.

— Няма никакъв смисъл да го увъртаме — продължи възрастният джентълмен. — Вие искате да се ожените.

— Да ви кажа… — отвърна уклончиво мистър Уоткинс Тотъл, който се разтресе и внезапно усети как цялото му тяло изтръпна. — Ами… трябва да… аз поне мисля, че бих искал.

— Не така — каза дребният джентълмен. — Кратко и ясно, иначе няма какво да говорим. Имате ли нужда от пари?

— Известно ви е, че имам.

— Харесват ли ви жените?

— Да.

— И искате да се ожените?

— Разбира се.

— Тогава ще се ожените. Това е всичко. — Като изрече това, мистър Гейбриъл Парсънс си взе щипка енфие и си направи още един грог.

— Мога ли да ви помоля за малко по-голяма изчерпателност — каза Тотъл. — В същност, щом аз представлявам пряко заинтересованата страна, не мога да се съглася с подобно отношение.

— Ще ви обясня — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс, който се отпусна от грога и реши да се впусне в подробности. — Познавам една дама — тя в момента е на гости при жена ми, — която е точно това, от което имате нужда. Образована, говори френски, свири на пиано, знае доста за цветята, раковините и тям подобни и има петстотин лири годишен доход с неограничени права да се разпорежда с него в завещанието си.

— Мога да се завъртя около нея — заяви мистър Уоткинс Тотъл. — Да не е много млада?

— Не е, точно като за вас. Вече ви казах.

— Какъв цвят коси има дамата? — запита мистър Уоткинс Тотъл.

— Ей богу, не мога да си спомня — отвърна съвсем спокойно Гейбриъл. — Може би още в началото трябваше да отбележа, че носи изкуствено руло.

— Какво? — възкликна Тотъл.

— От тези неща с къдриците, които се слагат ей тук — каза Парсънс и прокара пръст по челото си, точно над очите, като пояснение към думите си. — Помня, че рулото беше черно, но не мога да кажа със сигурност каква е собствената й коса, защото, ако човек не застане зад нея и не надникне под шапката й, едва ли ще я забележи, но ми се струва, че е доста по-светла от рулото — като че ли имаше някакъв сив оттенък.

Мистър Уоткинс Тотъл придоби вид на човек, който се колебае. Мистър Гейбриъл Парсънс забеляза това и реши за по-сигурно да започне незабавно със следващата.

— Кажете, Тотъл, били ли сте влюбен някога? — запита той.

Цялото лице на мистър Уоткинс Тотъл пламна в широка гама цветове, щом стана въпрос да си признае дали се е влюбвал.

— Предполагам, че сте правили не едно предложение, когато сте били млад… простете… исках да кажа, по-млад — добави Парсънс.

— Никога през целия си живот! — отвърна приятелят му, явно възмутен, че е бил заподозрян в подобно нещо. — Никога! Работата е там, че аз имам, както знаете, особено мнение по тези въпроси. Не ме е страх от жените, нито от младите, нито от старите — далеч съм от подобно нещо, но мисля, че по отношение на днешните норми те си позволяват прекалено голяма свобода в разговорите и отношенията си със своите кандидати. Работата е там, че аз никога не съм успявал да постигна подобна свобода и понеже винаги се опасявам да не би да отида твърде далеч, хората ме смятат за резервиран и студен.

— Не се и съмнявам, че е така — отвърна Парсънс със сериозен тон. — Не се и съмнявам. В този случай обаче няма да имате повод за притеснения, защото по строгост и деликатност тази дама далеч ви превъзхожда. Боже мой, когато дойде у нас, в отредената й спалня имаше някакъв стар портрет на мъж с огромни черни очи и докато не го махнаха оттам, тя решително отказваше да спи в тази стая, защото смяташе, че това е ужасно неприлично.

— И аз смятам така — каза мистър Уоткинс Тотъл. — Разбира се.

— А на следващата вечер — не помня някога да съм се смял повече през живота си — продължи мистър Гейбриъл Парсънс; — като се връщах в къщи, духаше източен вятър и лицето ме болеше адски от студа. И тъй, както Фани — тоест мисис Парсънс, тази нейна приятелка, аз и Франк Рос играехме робер (Робер — вид игра на карти), аз казах на шега, че когато си легна, ще пъхна лице във вълнената фуста на Фани. Тя веднага хвърли картите и напусна стаята.

— Много правилно — каза мистър Уоткинс Тотъл. — Тя е проявила изключително достойнство. Какво направихте вие?

— Какво направихме? Играхме вист на три ръце и аз спечелих шест пенса.

— Но не се ли извинихте пред нея за обидата, която сте й нанесли?

— Няма такива работи. На следващата сутрин обсъдихме въпроса. Тя заяви, че споменаването на вълнената фуста било неприлично — мъжете не трябвало да знаят, че такива неща съществуват. Аз се защитих с това, че съм женен.

— И какво отговори дамата на това? — запита Тотъл силно заинтригуван.

— Промени позицията си, като каза, че след като Франк бил ерген, забележката ми е явно неприлична.

— Благородно създание! — възкликна възхитеният Тотъл.

— О! Ние двамата с Фани веднага решихме, че тя е точно за вас.

Кръглото лице на мистър Уоткинс Тотъл светна от тихо задоволство, когато чу това предсказание.

— Само едно не ми е ясно — каза мистър Гейбриъл Парсънс и стана да си ходи, — по никакъв начин не мога да си представя как, по дяволите, ще се разберете. Дамата със сигурност ще припадне, щом стане въпрос за подобно нещо. — Мистър Гейбриъл Парсънс седна отново и се смя до прималяване. Тотъл му дължеше пари, така че той имаше пълното право да се смее за негова сметка.

Мистър Уоткинс Тотъл вътрешно се страхуваше, че това е още една черта на тази съвременна Лукреция, която е характерна и за него. Въпреки това той прие доста твърдо поканата за обяд в други ден у семейство Парсънс, а когато остана сам, се размечта за срещата почти хладнокръвно.

В определения ден слънцето, което изгря, за пръв път виждаше на спирката на норудския дилижанс такава елегантна личност като мистър Уоткинс Тотъл; а дилижансът, който спря пред една подобна на картинка къща със замаскирани комини и морава като голям зелен лист за писмо, едва ли друг път е стоварвал на определеното място по-притеснен джентълмен.

Дилижансът спря и мистър Уоткинс Тотъл скочи, простете — слезе с изключително достойнство.

— Тръгвай! — извика той и дилижансът се завъзнася по хълма с онази прелестна невъзмутимост, характерна най-вече за „градските“ дилижанси.

Мистър Уоткинс Тотъл дръпна звънеца на входната врата нерешително. След това го дръпна по-енергично и когато се разнесе звън като при пожарна тревога, притеснението му се увеличи още повече.

— В къщи ли е мистър Парсънс? — запита Уоткинс слугата, който отвори вратата. Той почти не чу собствения си глас, понеже звънецът все още продължаваше да звъни.

— Ето ме! — извика един глас откъм моравата; и наистина — мистър Гейбриъл Парсънс беше там, облечен със спортно сако. Той тичаше с всички сили напред-назад от една вратичка към две шапки, поставени една върху друга, и обратно от двете шапки до вратичката, а един друг джентълмен, който си беше свалил жакета, гонеше една топка надолу по стълбите към мазето. Когато откри топката, за което му бяха нужни не по-малко от десет минути, той изтича обратно до шапката, а Гейбриъл Парсънс застана на едно място. После джентълменът без жакета извика гръмогласно „Хвърлям!“ и подаде топката. След това мистър Гейбриъл Парсънс я запрати на няколко ярда разстояние и отново побягна. Накрая другият джентълмен се прицели във вратичката, но не я улучи, а мистър Гейбриъл Парсънс спря да тича, остави бухалката на земята и хукна след топката, която падна в съседния двор. Това според тях беше крикет.

— Тотъл, желаете ли да се включите? — попита мистър Гейбриъл Парсънс, който тръгна към него, като бършеше потта от лицето си.

Мистър Уоткинс Тотъл отказа: на него му стана дори по-горещо, отколкото на приятеля му само при мисълта на участие.

— В такъв случай ще влезем в къщи и понеже минава четири, ще си измия ръцете преди обяда — каза мистър Парсънс. — Знаете, че не обичам церемониите! Тимсън, това е Тотъл — Тотъл, това е Тимсън; готвен е за църквата, но се страхувам, че едва ли ще получи нещо наготово оттам. — И той се разсмя на не много оригиналната си шега.

Мистър Тимсън се поклони нехайно. Мистър Уоткинс Тотъл — хладно. Мистър Гейбриъл Парсънс ги поведе към къщи. Той беше заможен сладкар, който взимаше погрешно грубостта за честност, а безпардонността за открито и искрено отношение. И мнозина други освен Гейбриъл взимат грубостта за чистосърдечност.

Мисис Гейбриъл Парсънс посрещна гостите изключително любезно на стълбите и ги поведе към гостната. На канапето седеше една дама, много строга и с изключително безжизнен вид. Тя беше от онези личности, чиято възраст е невъзможно да се отгатне; на младини може да е била много хубава, а може и да е изглеждала по същия начин. Лицето й, на места с незначителни следи от пудра, беше гладко като на добре изрисувана восъчна кукла и също толкова изразително. Беше облечена елегантно и навиваше един златен часовник.

— Скъпа мис Лилъртън, това е нашият приятел мистър Уоткинс Тотъл — много стар наш познат, уверявам ви — каза мисис Парсънс, като представи нашия Стрефън (Стрефън — герой от поемата на Сидни „Аркадия“ (1581) възлюбленият на Хлоя. Името му е станало нарицателно) от Сесил Стрийт.

Дамата стана и направи реверанс; мистър Уоткинс Тотъл се поклони.

„Великолепно, божествено създание!“ — помисли си Тотъл.

Мистър Тимсън се приближи и мистър Уоткинс Тотъл го намрази. Обикновено мъжете инстинктивно предусещат евентуалния съперник и мистър Уоткинс Тотъл почувствува, че омразата му беше заслужена.

— Мога ли да ви помоля — каза преподобният джентълмен, — мога ли да се обърна към вас, мис Лилъртън, с молба за някое дребно дарение от името на моето благотворително дружество за раздаване на супа, въглища и одеяла?

— Запишете от мен две златни лири, ако обичате — отвърна мис Лилъртън.

— Вие сте истинска благотворителка, мадам — каза преподобният мистър Тимсън, — а ние знаем, че милосърдието изкупва много грехове. Бих ви помолил да разберете, че не казвам това, защото мисля, че имате много грехове за изкупване; вярвайте на думите ми — досега не съм срещал по-безгрешно същество от вас, мис Лилъртън.

При този комплимент по лицето на госпожицата премина нещо подобно на неумел опит за оживление. Уоткинс Тотъл си навлече грях на душата, като пожела прахът на преподобния Чарлс Тимсън да беше положен в мир в гробището на паството му, където и да се намираше то.

— Вижте какво ще ви кажа — намеси се Парсънс, който се появи в този момент с измити ръце и черно сако, — лично аз смятам, Тимсън, че вашето „благотворително дружество“ е една чиста глупост.

— Вие сте доста язвителен — отвърна Тимсън с християнска усмивка. — Той мразеше Парсънс, но обичаше обедите му.

— И определено не сте прав! — каза мис Лилъртън.

— Разбира се! — отбеляза Тотъл.

Дамата повдигна очи и срещна погледа на мистър Уоткинс Тотъл. Тя отдръпна в пленителен смут своя взор; мистър Уоткинс Тотъл — също. Смущението им беше взаимно.

— Обаче — не се отказваше от възраженията си мистър Парсънс, — за бога, каква полза да даваш въглища на онзи, който няма какво да готви, или одеяла на човек, който няма легло, или супа, когато той има нужда от солидна храна? Все едно „да подариш жабо на този, който няма риза“. Защо не им давате малко пари, както правя аз, когато видя, че ги заслужават, за да си купят каквото си искат? Защо? Защото тогава вашите благодетели няма да видят имената си изписани с печатни букви на църковната врата, затова.

— О, мистър Парсънс, надявам се, не искате да кажете, че аз желая да видя името си изписано на църковната врата — прекъсна го мис Лилъртън.

— И аз се надявам — каза мистър Уоткинс Тотъл, който успя да вземе участие с още една забележка и да получи още един поглед.

— Разбира се, че не — отвърна Парсънс. — Смея да твърдя обаче, че не бихте имали нищо против да видите името си записано в църковния регистър, а?

— Регистър! Какъв регистър? — запита дамата сериозно.

— Е, регистърът за бракосъчетания, разбира се — отвърна Парсънс, като се разсмя на шегата си и погледна Тотъл.

Мистър Уоткинс Тотъл си помисли, че ще припадне от срам, а що се отнася до дамата — не се знаеше какви щяха да бъдат последиците от тези думи, ако в този момент не бяха съобщили, че обедът е сервиран. С неповторим по своята галантност жест мистър Уоткинс Тотъл предложи крайчеца на кутрето си, мис Лилъртън грациозно го прие със скромността на девица, след което двамата се отправиха с подобаваща тържественост към масата, където седнаха един до друг. Трапезарията беше доста уютна, обядът — много хубав, а малката компания — в настроение. Разговаряха на общи теми и след като мистър Уоткинс успя да измъкне едно-две хладни изречения от съседката си и пи вино заедно с нея, започна бързо да набира самоувереност. Махнаха покривката от масата; мисис Гейбриъл Парсънс изпи четири чаши портвайн под предлог, че в момента кърми, а мис Лилъртън — четири глътки под предлог, че изобщо не иска. Накрая дамите се оттеглиха за голяма радост на мистър Гейбриъл Парсънс, който от половин час кашляше и се мръщеше към жена си — това бяха сигнали, които мисис Парсънс никога не забелязваше, докато не си пийнеше обичайното количество, което гледаше да стори набързо, за да не става досадна.

— Как ти се струва? — мистър Гейбриъл Парсънс запита полугласно мистър Уоткинс Тотъл.

— Безумно съм влюбен в нея! — отвърна мистър Уоткинс Тотъл.

— Джентълмени, да пием за жените — каза преподобният мистър Тимсън.

— За жените! — рече мистър Уоткинс Тотъл и пресуши чашата си. При тази самоувереност, която беше насъбрал, той беше убеден, че ще може да ухажва една дузина дами наведнъж.

— Ех! — въздъхна мистър Гейбриъл Парсънс. — Помия, когато бях млад… напълнете си чашата, Тимсън.

— Току-що я изпих.

— В такъв случай я напълнете отново.

— Добре — отвърна Тимсън и изпълни обещанието си.

— Помня — продължи мистър Гейбриъл Парсънс, — когато бях млад, какви странни чувства изпитвах, когато вдигах подобен тост, и как си мислех, че всички жени са ангели.

— Това, преди да се ожените, ли беше? — плахо попита мистър Уоткинс Тотъл.

— О! Разбира се! — отвърна мистър Гейбриъл Парсънс. — Оттогава не мисля така; ще трябва да съм бил голямо мамино детенце, щом такива неща са можели да ми дойдат наум. Обаче, знаете, аз се ожених за Фани при най-странните и най-смешни обстоятелства.

— Какви бяха те, ако ми е позволено да запитам? — поинтересува се Тимсън, който през последните шест месеца беше слушал цялата история средно по два пъти седмично… Мистър Уоткинс Тотъл се заслуша внимателно с надеждата да извлече някоя идея, която би могла да се окаже полезна в новото му начинание.

— Първата си брачна нощ прекарах в един кухненски комин — започна разказа си Парсънс.

— В кухненски комин! — възкликна Уоткинс Тотъл. — Колко ужасно!

— Да, не беше много приятно — отвърна дребничкият домакин. — Работата беше там, че бащата и майката на Фани ме харесваха като човек, но определено не ме одобряваха за неин съпруг. По това време, както знаете, нямах никакви пари, а те имаха и искаха Фани да вземе някой друг. Както и да е, ние успяхме някак да разкрием чувствата си един към друг. Срещахме се по увеселенията на наши общи приятели. Отначало танцувахме, разговаряхме, флиртувахме и така нататък, а по-късно започна ужасно да ми харесва да седя до нея; по това време не разговаряхме кой знае колко много, но помня, че много обичах да я гледам с крайчеца на лявото си око, а впоследствие станах изключително нещастен и сантиментален и започнах да пиша стихове и да си мажа косата с помада „Макасар“. Накрая не издържах и след като цяла седмица крачих нагоре-надолу по слънчевата страна на Оксфърд Стрийт с надеждата да я срещна — а лятото беше ужасно горещо и обувките ми ме стягаха, седнах и й написах писмо, в което я молех да се срещнем тайно, защото исках да чуя от нейната уста какво е последното й решение. Писах й, че съм открил, за голяма своя радост, че не мога да живея без нея и ако тя ме отхвърли, или ще се отровя със синилна киселина, или ще се пропия, или ще емигрирам, за да се махна от пътя й. И така, аз взех назаем една лира и подкупих с нея прислужницата, за да й предаде писмото, което тя, разбира се, направи.

— И какъв беше отговорът? — запита Тимсън, който отдавна беше разбрал, че ако насърчава разказването на тези стари истории, ще бъде поканен отново тук.

— Какъвто обикновено се получава в такива случаи! Фани писа, че е много нещастна, намекна за евентуална преждевременна смърт, спомена, че нищо не би могло да я накара да пренебрегне дълга към родителите си, умоляваше ме да я забравя и да си намеря друга, която ще ме заслужава повече, и тям подобни. Каза, че не можела да си помисли да се среща с мен тайно от родителите си, и ме помоли да не ходя на едно определено място в Кенсингтън Гардънс на другия ден в единадесет часа предобед, защото и тя ще бъде там.

— Вие, разбира се, не отидохте? — обади се Уоткинс Тотъл.

— Аз да не отида? Отидох, разбира се. Тя беше там, а малко по-настрани беше и същата прислужница, за да следи да не дойде някой. Разхождахме се няколко часа, като се чувствувахме ужасно нещастни, но се сгодихме. След това започнахме да си кореспондираме, което ще рече, че на ден си разменяхме средно по около четири писма; представа нямам какво сме си писали чак толкова. Срещахме се всяка вечер в кухнята, в мазето или на някое друго място от този род. И така я карахме известно време, като с всеки изминал ден се обичахме все повече. Накрая, когато любовта ни достигна своя апогей, пък и освен това току-що ми бяха увеличили заплатата, ние решихме да се оженим тайно. Фани уреди да спи у една нейна приятелка предната нощ, а рано на следващата сутрин трябваше да се венчаем, след което да се върнем при родителите й, готови да ги разчувствуваме. Тя трябваше да падне в краката на баща си и да облее със сълзи обувките му, а аз трябваше да се хвърля на врата на майка й, като я нарека „майчице“, и да вкарам в действие колкото е възможно повече носната си кърпа. Ние наистина се оженихме на следващия ден; две приятелки на Фани бяха шаферки, а един мъж, когото наехме за пет шилинга и една бутилка портър, се яви в ролята на баща. Обаче за съжаление майка й отложи завръщането си от Рамсгейт, където беше на гости, за следващия ден и тъй като ние разчитахме изключително много на нея, решихме да отложим признанието си с двадесет и четири часа. Младоженката се върна в къщи, а аз през целия си сватбен ден се шлях нагоре-надолу по Хампстед Хийт и проклинах тъста си. Вечерта, разбира се, се запътих да успокоя клетата си съпруга, до колкото мога, като й кажа, че мъките ни ще свършат скоро. Отворих градинската врата, за която имах ключ, и слугинята ме заведе на нашето старо място за срещи — една задна кухня с каменен под и кухненски бюфет, на който седяхме и се целувахме, понеже там нямаше столове.

— Целували сте се върху кухненски бюфет! — прекъсна го мистър Уоткинс Тотъл, защото това влизаше в разрив с чувството му за благопристойност.

— Да! Върху кухненски бюфет! — отвърна Парсънс. — И трябва да ви кажа, приятелю, че и вие да бяхте влюбен до уши и да нямаше къде другаде да се целувате, щяхте да бъдете дяволски доволен, ако ви се предостави подобна възможност. Както и да е… Докъде бях стигнал?

— До кухненския бюфет — подсказа Тимсън.

— А, да! Та там заварих клетата Фани, съвсем безутешна и унила. Старият бил ужасно сърдит през целия ден и от това тя се чувствувала още по-самотна и обезсърчена. Така че аз се опитах да й представя нещата в по-весела светлина, като обърнах всичко на шега и й казах, че така радостите на семейния живот ще ни се усладят още повече, и накрая горката Фани се поразвесели. Останах при нея до около единадесет часа и точно когато се сбогувахме за четиринадесети път, слугинята дотърча боса по стълбите и ни съобщи обезумяла от страх, че старият разбойник — да ме прости бог, че го нарекох така, той вече не е между живите! — подтикван може би от самия дявол, иде, за да си наточи сам бира за вечерята — нещо, което със сигурност знаех, че не е правил през последните шест месеца, тъй като бурето се намираше точно в тази задна кухня. Ако ме откриеше там, всякакви обяснения щяха да бъдат излишни, защото, когато се ядосаше, го обхващаше такъв бяс, че изобщо нямаше да ме слуша. Можеше да се направи само едно нещо. Коминът беше доста широк, тъй като по начало е бил строен за фурна, той се издигаше нагоре няколко фута, а после свиваше назад, като образуваше нещо като малка пещера. Всичките ми надежди и цялото ми щастие, пътят към съвместното ни съществуване дори бяха подложени на изпитание. Покатерих се навътре като катерица, сврях се в нишата и в момента, в който Фани и слугинята затваряха чамовия капак на комина, съзрях светлината от свещта, която нищо неподозиращият мой тъст носеше в ръка. Чух го как си точеше бирата и не помня някога да ми се е струвало, че бирата може да се точи толкова бавно. Той тъкмо се канеше да излезе от кухнята, а аз от комина, когато дяволският капак се изтърси с оглушителен трясък на пода. Спря се и сложи свещта и каната с бира на бюфета — беше нервен старец и неочакваните шумове го дразнеха. След като спокойно отбеляза, че огнището изобщо не се използува, и накара изплашената слугиня да му донесе чук и пирони от съседната кухня, взе, че закова капака и заключи вратата на кухнята след себе си. Така че ето как се оказах през първата си брачна нощ по светлите габардинени панталони, официалната жилетка и тъмносиньото палто, с които бях облечен на сватбата си сутринта, в един кухненски комин, чийто отвор беше закован, а горният край се намираше на петнадесетина фута над главата ми — коминът беше висок, за да не отива димът в съседните домове. И там — допълни мистър Гейбриъл Парсънс, като подаде бутилката, — там си и останах до седем и половина на следващата сутрин, когато възлюбленият на прислужницата, който беше дърводелец, дойде и ме извади. Старото куче ме беше заковало така здраво, че и до днес съм убеден, никой друг освен дърводелец не би могъл да ме измъкне оттам.

— А какво каза бащата на мисис Парсънс, когато разбра, че сте се оженили? — запита мистър Уоткинс Тотъл, който нищо не разбираше от шеги, но затова пък винаги искаше да научи всичко докрай.

— А, случката с комина го беше развеселила толкова много, че той веднага ни прости и ни даде известна сума, с която да живеем, докато се пресели на другия свят. Аз прекарах следващата нощ в голямата спалня на втория етаж в неговия дом, и то много по-приятно от предишната нощ, защото, както може би сами се досещате…

— Извинете, сър, госпожата е приготвила чая — каза една прислужница на средна възраст, която се подаде на вратата.

— Това е същата прислужница, която фигурира и в моята история — поясни мистър Гейбриъл Парсънс. — Тя остана на служба при Фани, когато се оженихме, и оттогава е все с нас, но струва ми се, никога не е изпитвала дори капка уважение към мен след онази сутрин, когато видя как ме измъкват от комина и когато тя изпадна в буйна истерия, което от време на време й се случва и сега. Е, ще отидем ли при дамите?

— Както обичате — каза мистър Уоткинс Тотъл.

— С най-голямо удоволствие — угоднически добави мистър Тимсън и триото се отправи към гостната.

След като приключиха с чая, по време на който мистър Уоткинс Тотъл току изпускаше по някоя препечена филия или пък чаша, решиха да играят робер. Разпределиха си партньорите: мистър Парсънс с мисис Парсънс и мистър Уоткинс Тотъл с мис Лилъртън. Мистър Тимсън, който не играеше на карти поради известни морални скрупули, пи грог и през цялото време се препира с мистър Уоткинс Тотъл. Вечерта мина доста приятно; мистър Уоткинс Тотъл беше в прекрасно настроение, тъй като имаше известни основания да бъде доволен от начина, по който го прие мис Лилъртън, а преди да си тръгне, всички решиха следващата събота да отидат заедно до Бюла Спа (Бюла Спа — курорт с минерални извори, намиращ се недалеч от Лондон).

— Мисля, че всичко е наред — каза мистър Гейбриъл Парсънс на мистър Уоткинс Тотъл, когато отваряше градинската врата пред него.

— Надявам се, че е така — отвърна Тотъл, като стисна ръката на приятеля си.

— Елате с първия дилижанс в събота — каза мистър Гейбриъл Парсънс.

— Разбира се — отвърна мистър Уоткинс Тотъл. — Непременно.

Но съдбата беше решила той да не пристигне с първия дилижанс в събота. Приключенията му от този ден обаче, както и плодовете на ухажорската му дейност ще бъдат разгледани в следващата глава.

Загрузка...