Тетрарх

Едно

Тиан бе прекарала значителна част от деня в блуждаене, понесла телцето на мъртвото дете, преди да осъзнае, че е преследвана. Следена в изоставен град.

Търсещият й поглед не откри движение. Огромното помещение със сводест таван, чиято празнота бе отнета директно от скалното сърце на планината, се извисяваше високо над нея. Пет прохода отвеждаха в различни посоки, обединени в сходството на тъмнина. Занаятчията се намираше някъде във вътрешността на Тиртракс, но нямаше точна представа за мястото.

Животът й бе руина. Младата жена бе прекосила континента Лауралин, за да помогне на своя бъдещ любим. А той се бе отрекъл от нея. Аахимите се бяха възползвали от доверчивостта й и бяха обезпечили спасението си за сметка на нейния собствен свят. И нея самата. Предателството на Тиан вече бе започнало да взема жертви: малката Хани, поверена на грижите й, бе мъртва — страхливо прибързана аахимска ръка бе отнела дъха й.

Тиан положи детето върху прашния под и сама приседна. Внезапно връхлетяла слабост я принуди да се отпусне изцяло, раздирана от тръпки. На известно разстояние от нея блестеше стълбище, изградено от кристал и жици. По време на произволното си лутане тя няколко пъти се бе натъквала на подобни архитектурни приспособления и винаги се бе изкачвала. Без причина. Краката й сами я бяха отнасяли в тази посока.

Страните на Хани бяха изгубили цвета си. Гледката на тази бледност, заобиколена от лимоненозелени коси, накара Тиан да повдигне юмрук и бързо да изтрие сълзата, започнала да се заражда в окото й. Разплачеше ли се сега, нямаше да е в състояние да се успокои.

Първо трябваше да открие подходящо място, където да положи малката си сестра. Приятно място, може би край прозорец — ако в този проклет град изобщо имаше големи прозорци. Тогава Тиан също щеше да легне край неподвижното тяло, чиито така грижовно подбрани дрехи понастоящем бяха покрити с мръсотия, и да се присъедини към вечния сън.

Сепна я звук — стъпка върху кристалната платформа на стълбището. Може би нашествениците се връщаха, за да я лишат от амплимета, позволил свързването на двата мира, и да я убият?

Нека го вземат. Тиан не искаше да вижда проклетия кристал. Макар да бе оставила бипирамидата вложена в зиксибюла, не изпитваше познатия нетърпим копнеж, обикновено пораждан от отсъствието й. От отварянето на портала насам не бе изпитвала нищо.

Младата жена на пръсти се доближи до дупката в пода, през която преминаваше спиралата на стълбището, и надникна. Далеч надолу можа да види темето на някакъв мъж. Още по-надолу, приклекнала върху стъпалото от опънати нишки, Тиан видя дребна жена с черна лента пред очите. Лицето на непознатата бе много бледо, а над него се стелеше коса, напомняща безцветна коприна.

Мъжът се приближи до приклекналата. Занаятчията го разпозна веднага — това беше Ниш от фабриката! Крил-Ниш Хлар, който я бе намразил жестоко, защото тя го бе отхвърлила. Той сигурно бе видял нашествието на аахимите. Ако Тиан попаднеше в ръцете му, смъртната присъда щеше да е гарантирана.

Тя побърза да се отдръпне от ръба. Как ли Ниш я бе открил тук, на стотици левги от завода? Не изглеждаше възможно, ала ето че той бе тук, в Тиртракс. Очевидно съществуваха нареждания, повеляващи завръщането й на всяка цена.

Тялото на Хани бе започнало да се вкочанява — студено като ледника, разтрошил склоновете при отварянето на дверта. Тиан отново взе момиченцето на ръце и за пръв път усети тежестта му. Толкова беше уморена.

Занаятчията се огледа отчаяно. Далеч отдясно се виждаше друго стълбище, панделка от метал, издигаща се към някаква площадка. Заради полумрака бе трудно да се очертаят подробности. Тиан бавно се отправи към него и започна да се изкачва. Но след около десетина изтерзани крачки спря.

Силата и храбростта й я бяха напуснали. Вече не виждаше смисъл силом да повелява на краката си да продължават, в механичен контрол над всяко мускулче. Защо трябваше да продължава? Вече нищо нямаше значение. Защо просто да не скочи от стълбището, притиснала малкия труп към гърдите си, и не сложи край на всичко? Празният град щеше да бъде тяхна гробница.

Насочен в невиждане, погледът на Тиан пронизваше метала на стълбището. Толкова красив бе изглеждал Минис, когато я бе зовал отвъд световете. И толкова обречен… и така измъчен. Родният му свят се бе саморазяждал сред собствените си вулканични стомашни сокове. И Тиан бе прекосила Лауралин, за да се отзове на отчаянието му. Не се бе поколебала да рискува собствения си живот, за да открие двер. Бе сторила всичко това за него.

А той се бе явил, придружаван от хиляди аахимски конструкти — най-могъщата механична армия, съзирана от Сантенар. Тромавите кланкери, създавани с мъчителна бавност във фабриките на този свят, нямаха никакъв шанс срещу иноземските машини. Беше очевидно, че жителите на Аахан се бяха подготвяли за тази инвазия далеч преди Минис да изпрати зова си. Те просто бяха използвали Тиан, бяха я предали. И тя бе предала света си, за което сега си плащаше.

— Тя тръгна натам, Ниш! — обяви женски глас, емоционално апатичен.

Занаятчията трепна. Стълбището се раздвижи под подновените й стъпки, всяка от които пораждаше нова болка. Прекосила три четвърти от пътя, Тиан погледна надолу — механикът се бе отправил тичешком към подножието на нейното стълбище. С неволно възклицание тя ускори изкачването си. Нямаше да е в състояние да понесе победоносния блясък в очите му и злорадството над пълния й провал, ако се оставеше да бъде заловена.

Точно когато бе започнала да смята, че няма да е в състояние да изкачи и едно стъпало повече, младата жена достигна върха. Появата й събуди светлината на глобуси. Това сияние, макар да прокуждаше тъмнината, с оглед на настоящите обстоятелства придобиваше жестокостта на безстрастен изменник.

Стълбището я бе отвело в празно хептагонално помещение с неравномерни по дължина стени — аахимската архитектура често включваше асиметрия. Всяка от стените бе разсечена от сводест проход, притъмнял. Близо до средата на седмоъгълната стая Тиан можа да види най-необичайното стълбище не само в живота си, но и от пристигането си в Тиртракс.

Пет отделни стълбища се зараждаха от тялото на висок една стъпка шлифован кристал, за да се протегнат в неравномерни спирали из въздуха и обратно към сърцевината и останалите ивици. Гледка с нелеп размах, създадена може би в пристъп на артистично вдъхновение и възторг. И петте спирали, изградени от съчетание на кристал и метал, отнасяха екстатичните си извивки нагоре, към неизвестна тъма.

Тиан не се интересуваше от мястото, където те отвеждаха. Не би се изкачила по тях, дори и ако нилатлът я преследваше. Нямаше да е в състояние да ги преодолее, прегърнала Хани, а нямаше никакво намерение да я оставя.

Вече можеше да чуе стъпките на Ниш и тежкото му дишане. Още й беше трудно да осмисли, че някой е могъл да я открие тук, ала ето че механикът бе успял. Само че защо? Действително Тиан бе най-добрата занаятчия във фабриката, но не и чак толкова гениална, за да оправдае подобно преследване. В такъв случай оставаше амплиметът — този чудат, сияещ кристал, който й бе позволил да установи връзка с Минис.

Мисълта за бипирамидата породи слабо неспокойство. Все още не абстиненция, а появата на слаб копнеж, над който трябваше да се замисли усилено, за да изясни причината за зараждането му.

Тиан прогони това зараждане. Ако Ниш бе дошъл заради амплимета, да го взема. Проклетият кристал й бе причинил само нещастия. Дори за самото сдобиване с него тя бе платила с живота на единствения си приятел.

Стъпките се приближаваха. Занаятчията намести Хани и с изнурена крачка се отправи към прохода, който се намираше право срещу нея. Глобусите край нея засияха, осветили извивките на каменен коридор. Тиан продължи напред.

Почти на всеки няколко крачки й се налагаше да променя посоката си. Архитектурата на Тиртракс й се струваше неразбираема. Градът приличаше на пъстроцветно произведение на изкуството, създавано за удоволствието от работата с вложените в него материали.

Устата на Тиан бе пресъхнала. Не бе вкусвала и капка вода от отварянето на портала преди почти денонощие.

Проходът бе разсечен от перпендикуляра на друг тунел. Занаятчията реши да завие по неговото протежение, ала след около двадесетина крачки коридорът свършваше неочаквано, отрязан от скална стена. Или…? Докато се обръщаше, за да поеме обратно, с крайчеца на окото си занаятчията забеляза скалата да отстъпва пред мрак. В мига, в който младата жена се обърна с намерението да подири скривалище сред тази чернота, камъкът отново изникна пред нея.

Тиан протегна ръка. Преградата, изправила се на пътя й, несъмнено бе част от планината. И все пак скалната твърд отново изчезна, когато занаятчията отмести поглед. Чернотата на тунелно протежение запълни периферния й взор.

Тя проведе още няколко опита. Мракът заменяше стената в зависимост от посоката, избрана за погледа на Тиан. Дали щеше да успее да преодолее тази породена от заклинание бариера? Ако съумееше да премине, щеше да постави непреодолимо препятствие за Ниш, който не владееше Изкуството.

Тиан докосна кристала, окачен на шията й — обикновен хедрон — смятайки, че той ще й помогне да види по-ясно. Скалата изчезна. Пред жената се разгърна мракът, допреди достъпен единствено за индиректно взиране.

Няколко минути напредване сред тъмнината изведоха занаятчията до бледо сияние, което не можеше да се похвали с определена форма, но потръпваше леко. Допирът му напомняше сапунен мехур, само че отстъпващ под пръстите й.

Каквото и да беше това укритие, бе за предпочитане пред никакво. Тиан пристъпи напред, преодолявайки съпротивата на непознатата субстанция. Тук беше още по-студено, а непрогледният мрак допускаше единствено очертанията на втори мехур: куб със заоблени страни, приютил в същината си по-малко свое копие. Вставъчната последователност се простираше и сред всички останали копия. Неочакваното откритие я накара да настръхне: безкрайност запречваше пътя й. Безкрайност и празнота. Бе попаднала на забранено място.

Тиан рязко се извъртя, за да поеме обратно. И за да установи, че пътят й е отрязан от скална твърдост, която отказваше да се отдръпне дори и когато занаятчията стисна хедрона си. Принудена отново да се обърне към прозрачния куб, тя направи крачка напред. Напомнящите мехур прегради затрептяха под натиска й. Съдържащите се един в друг все по-дребни дубликати също повториха движението. Все по-бързото му ускоряване лиши очертанията им от конкретност.

Занаятчията премести тялото на Хани върху рамото си и се напрегна още по-силно. Преградата се раздели под натиска на главата й. Сега Тиан можа да види, че тази вътрешност по нищо не се отличава от съвкупността, в която тя се намираше в момента — с изключение на големината си. Челото й се допря до повърхността на следващия куб, а тя бе вледеняваща. Съдържащите се една в друга форми я ужасяваха.

Тъй като обратният път бе отнет, жената разкъса повърхността, до която се допираше главата й. Първото вдишване прогори дробовете й с леднината си. Второто донесе със себе си усещането за образуващ се в ноздрите й скреж. Опитът за отдръпване се оказа неуспешен. В паниката си Тиан изрита намиращия се пред нея куб. Повърхността му бе далеч по-солидна — по-скоро гъвкаво стъкло, отколкото повърхност на мехур — и сандалът й отскочи.

Занаятчията отново намести тялото на Хани и свали хедрона от врата си. Цветните вихри и плетеници на енергийното поле веднага се разгърнаха около нея. Тиан вложи енергия в кристала и протегна ръка. Под досега на пръстите й стената на следващия куб започна да изтънява. Жената направи по-рязко движение, прокарвайки хедрона по протежение на насрещната повърхност. С тих звън и лек хладен полъх мехурът се разпадна на невидими късчета. Съдържащите се в него кубове на свой ред започнаха да се разтрошават. Пътят пред Тиан бе открит. Ала преградата зад нея също бе изчезнала.

Проходът я отведе в грубо изсечена конусовидна пещера, стесняваща се към върха. Това помещение рязко се отличаваше от досегашната част на Тиртракс: нямаше и следа от усърдната обработка и украса, камъкът изглеждаше умишлено незавършен.

От горната част на една от стените изникваше острият ъгъл на светлина, към която очите на Тиан привикнаха след няколко мига. Сиянието идваше от отвор в скалния склон, положен под остър ъгъл. То имаше синкав оттенък на пречупена под лед светлина. Около долния ръб на отвора се бяха образували ледени висулки — дневното сияние бе остъргало част от мразовитостта им.

Пристъпвайки напред, занаятчията попадна сред синкаво сияние, наподобяващо мъгла от светещи частици, но със значително по-осезаемо съпротивление. Тази светлина заобикаляше очертанията на въображаем кръг, положен върху пода, и ставаше все по-тъмна към центъра си — там цветът й бе индигов, почти черен. Пристъпването сред частиците блясък за малко не я отведе в отвора на зееща шахта, следваща ъгъла на високия отвор.

Тиан бавно положи момичето на земята и се приведе, за да надникне по протежение на дупката. Стените на шахтата бяха гладки. Около тях лениво се стелеха ивици мъгла — те не позволяваха да бъде определена дълбочината и придаваха на ямата вид на замръзнал кладенец. Интересно как ли би изглеждал в раздвижване.

Занаятчията взе парче скална отломка, отчупила се от тавана на пещерата, и я хвърли в ямата. След няколко изтраквания настъпи тишина. Младата жена отброи тридесетина удара на сърцето си, преди да долети звънкият допир с дъното. Дупката беше дълбока — щеше да свърши работа.

Ехото донесе звуците в обратен ред: първо последното издрънчаване, а после и потракванията, усилени. Последният звук прогърмя особено силно, преди да отстъпи обратно пред тишина, в която цветните кръгове се успокоиха.

Хани би изглеждала заспала, стига човек да не поглеждаше към хлътналия й гръден кош. Страхливият изстрел бе премазал ребрата й и разкъсал дробовете с парчета кост. Засъхнала кръв бе потъмнила долната й устна. Тиан отстрани петното, а после премести пръсти към косата.

Приседнала край отвора, тя взе момиченцето на ръце и леко започна да се поклаща. По една от страните й все пак успя да плъзне сълза. Съвсем доскоро малката Хани бе живяла сред весело крайезерно безгрижие с майка си и лелите си. Появата на Тиан й бе отнела всичко: кошмарният нилатл, последвал занаятчията, бе убил близките на невръстната девойка, а самата Тиан, която трябваше да се грижи за нея, я беше отвела до смъртта. Ужасните спомени и мисли не спираха да нападат ума й.

— Ето я!

Победоносният крясък на Ниш отекна по тунела. Тиан все още бе прегърнала Хани. Преди да е успяла да реагира, механикът вече се бе нахвърлил отгоре й.

Трупът на момичето рухна край ямата. Крил-Ниш болезнено изви ръката на Тиан зад гърба й, спечелвайки си неволен вик. И силен ритник по пищяла, който обаче не бе достатъчен, за да го накара да я пусне. Докато се дърпаше яростно в опита си да се освободи, единият крак на занаятчията се озова опасно близо до ръба. За момент я прободе инстинктивният страх от падането. Но тя отхвърли усещането. Смъртта бе всичко, което й оставаше.

И тя поднови усилията си да се отскубне, този път насочени в друга посока.

Неподготвеният Ниш тежко се приземи на колене и извика. Тиан се бореше мълчаливо, стиснала зъби. Механикът беше дребен, съвсем малко по-висок от нея. Нямаше да е в състояние да я удържа дълго.

Китката й започна да се изплъзва.

— Пусни ме, Ниш — каза тя, налагайки си да говори спокойно. — Искам да умра.

Пръстите му се вкопчиха с жестока сила.

— О, не се съмнявам. — По веждите му блестяха капчици пот, започнала да замръзва. — Ти предаде приятелите си, семейството си, фабриката си. Света си. Няма да ти позволя да умреш.

— Пусни ме — умоляваше Тиан.

— Ще те отведа обратно, за да бъдеш съдена.

— За да си получиш отмъщението — просъска тя. — Това те интересува, а не някаква си справедливост.

В отговор Крил-Ниш напрегна цялата си сила.

Тиан се вледени от ужас. Вече можеше да си представи кошмарното пътуване към завода, по време на което Ниш с изключително удовлетворение оползотворява всеки възможен миг, за да я измъчва. При пристигането щеше да я очаква публичен позор в родния Тикси и пред стотиците бивши колеги от фабриката. И накрая — екзекуцията: изпълнена пред колкото се може повече зрители, според метода, отреден за изменилите занаятчии. И най-дребните подробности от дългата и мъчителна процедура щяха да влязат в Историите, а някой разказвач щеше да състави подробно повествование, което да служи като предупреждение за съдбата на изменниците. Съветът на скрутаторите желаеше всички да познават правосъдието му — и да се боят от него.

Всички тези мисли прехвърчаха из съзнанието й в рамките на частица от мига. Младата жена започна да се изтласква по посока на ямата. Озовал се неочаквано близо до празнотата, Ниш изглеждаше втрещен. Едно от коленете му започна да се превива над нищото. Но той пак не пускаше Тиан. Тази му решителност я изненадваше — не беше типично за него да демонстрира подобна отчаяна храброст.

— Юлия — изхриптя механикът, — помогни ми!

Дребната жена подскачаше около него с движенията на пеперуда. Безцветната й коса се стелеше зад нея. Тя улови ръката на Ниш, нададе пронизителен писък и отскочи назад.

— Юлия! — изрева Крил-Ниш: — Ще умра!

Юлия отново изникна до него, колебливо хвана ръката му, сетне я пусна. Устата й бе широко отворена. Очите й все така бяха прикрити с маска от тъмна материя.

— Помогни ми! — Грубите каменни стени натрошиха крясъка му.

С мълниеносно движение дребната жена го сграбчи за колана и започна да дърпа назад. За момент тримата останаха да се олюляват на ръба, уравновесени под еднакво отчаяние с различни цели. Но това трая само миг — с мощно дръпване механикът повлече Тиан назад. Той и Юлия паднаха на земята под Тиан.

Занаятчията скочи първа, избегна стрелналата се ръка на Ниш и побягна, раздирана от мъка, че е принудена да изостави Хани.

— Спри я, Юлия — ревна механикът, но спътничката му не помръдна.

Сега Тиан не можеше да удържа сълзите си. Трябваше да избяга без сестра си — иначе не би могла да се отскубне от упорития Ниш.

Тя бягаше без посока. Посоката нямаше значение, всички пътища отвеждаха към един и същи край.

Занаятчията не спря, докато не изчерпа и последния остатък от силите си. Когато се натъкнеше на разклонение от няколко коридора, винаги поемаше по средния. Когато достигнеше стълбище — а това се случваше често — тя неизменно се изкачваше. Докато не дойде моментът, в който й бе невъзможно да продължи. Имаше усещането, че краката й са омекнали като преварени. Тичането й премина в бяг, бегът преля в изтощено тътрузене. Чувстваше езика си като ремък.

Трябваше да се е изкачила високо в града. От умора и обезводняване се чувстваше замаяна. Главата й пулсираше болезнено. Вдишванията й не смогваха да донесат кислородно задоволство. Силите я напуснаха на върха на поредното преодоляно стълбище — след като буквално пропълзя последните му стъпала, Тиан се отпусна на площадката край него. Крайниците й бяха едновременно натежали и прилепени към пода. Дрехите, които с такова трепетно желание бе подбирала за предстоящата среща с Минис, бяха сведени до кървави парцали. Обърнала отпуснатата си глава към стълбището, тя зачака съдбата си.

Не й се наложи да чака дълго. Допряното й до пода ухо долови първите стъпки на Ниш — в тях също се долавяше умора, но въпреки това упорито не нарушаваха ритмичността си. Скоро кръглата му глава с лепнещи от пот къдрици изникна над пода. Последваха грозното лице и широките рамене. Той бе стиснал устни, но при вида й тази му мимика на решителност бе заменена от хищническа усмивка.

— Само да знаеш, Тиан, с каква наслада ще наблюдавам делото ти.

Две

Ниш приличаше на генерал, успял с един замах да превърне очертаващо се поражение в победа. Самодоволството му я отвращаваше. Ала Тиан имаше сили единствено да мести очите си.

Този път механикът не допусна рискове — той грубо я обърна по корем и стъпи върху китката и врата й, за да й върже ръцете с парче връв.

— Само как ще си платиш! — изръмжа той. — Гнусна предателка. Ще плащаш до края на жалкия си живот. Изправи се!

Тиан бе прекалено изтощена, за да се подчини. И не каза нищо — тя действително беше предала света си.

Крил-Ниш я срита в ребрата с ботуша си.

— Изправи се, занаятчия.

Тя се напрегна в опит да се надигне, ала не успя. Но изтощението не й пречеше да види, че от някогашните му чувства към нея не е останала и следа. Те бяха изцяло заменени с презрение.

— Отвращаваш ме — изстреля Ниш през зъби. — Ненавиждам те с всяка костица на тялото си. Заради теб баща ми е осакатен.

Дори и да поискаше, Тиан не би могла да забрави отвратителната битка на ръба на платото, където перквизитор Джал-Ниш Хлар едва не бе разкъсан жив от лиринкс. Ноктите на иноземното създание бяха разсекли гърлото, гърдите, ръката и лицето му.

Със силно дръпване на въжето механикът я изправи на крака и я задържа с помощта на опъна. Пламнала от срам, Тиан осъзна, че през разкъсаната блуза се виждат гърдите й, ала Ниш не обърна никакво внимание на гледката. Именно това окончателно убеди занаятчията, че с нея е свършено.

— И не се опитвай да ми се умилкваш. — Той приближи лицето си до нейното. — След като видях гибелта, която ти доброволно покани в света ни, не се надявай на милосърдие. Върви! — Той я дръпна към стълбището.

— Не мога да сляза — залитна Тиан. — Ще падна.

Крил-Ниш Хлар се огледа и забеляза друго стълбище в далечината.

— Тогава върви натам. Ще си отпочинеш по пътя.

— Няма ли да е по-добре първо да предупредиш спътниците си? — хрипкаво попита младата жена, надявайки се да узнае числеността им.

— С мен е само Юлия… — Ниш замълча. — Дългът ми беше първото нещо, за което се сетих. Вече изпратих скит до фабриката, за да предупредя скрутатора за започващата инвазия. — Той започна да пресмята наум. — Това са двеста мили по въздух, а тези птици летят бързо. Тази вечер съобщението вече ще е пристигнало.

— Радвам се.

Тя не вярваше, че жителите на Сантенар биха могли да сторят нещо срещу превъзхождащите сили на аахимите. Но за момента главната й мисъл бе да избяга. Щом имаше насреща си само двама, задачата не беше неизпълнима.

Ниш само изсумтя и отново дръпна въжето.

Енергията й бе започнала да се възвръща, макар коленете й все още да трепереха.

— Как ме откри? — запита тя, разчитайки, че Ниш няма да пропусне възможността да изтъкне ума си.

— Юлия владее Тайното изкуство във всичките му форми. Аз и Иризис я научихме как да те проследява.

Иризис. Красивата й съперничка и някогашна колега от фабриката. Тиан трябваше да се досети и сама.

Тъй като й беше известна слабостта на Ниш към себеизтъкване, занаятчията реши да се възползва от нея, за да научи повече.

— Как се озовахте тук толкова бързо?

— Прелетяхме цялото разстояние с балон. Аз бях този, който предостави идеята за изработката му.

— Балон? — Дори говоренето причиняваше болка.

Механикът описа летателния апарат и принципа му на действие. Тиан слушаше с половин ухо. Тя бе посветила живота си на изработката на контролери за осмокраките бойни кланкери и веднага видя потенциала, предлаган от летенето. Но не можа да подмине и опасността, която въздухоплавите щяха да внесат в свят, където магичната технология бързо излиза извън контрол.

Кланкерите черпеха енергия от полето, силово излъчване, заобикалящо образували се по естествен начин възлови точки. Процесът на извличане биваше осъществяван с помощта на специални посредничещи кристали — хедрони. Работа на занаятчиите като Тиан беше да оформят, събуждат и настройват тези кристали. Но кланкерите изискваха чудовищни количества енергия, за да се задвижват, и непрекъснато биваха построявани нови машини. Случваше се многобройното им присъствие да изчерпи полето на даден възел. Подобен случай на изчезнало излъчване бе изникнал наскоро край фабриката на Тиан. Стотици бяха погинали.

И това не бе най-лошото. Неотдавна конвой движещи се с голяма скорост кланкери бе изтеглил толкова много енергия, че бе предизвикал обръщане на полето. Хиляда войници бяха изгубили съзнание вследствие на ефекта, а когато се бяха свестили, и кланкерите, и екипажите им бяха изчезнали. Сега бойните действия щяха да се пренесат и във въздуха. Колко енергия щеше да изисква тази промяна? И какви щяха да бъдат последствията? Дали полето щеше да оцелее? И ако не — щеше ли да оцелее човечеството?

— По-живо, занаятчия.

Тиан провлачи крак, опита да повтори движението, но коленете й не издържаха.

Юлия, която периодично бе изниквала и отново изчезвала в сенките, се приближи до нея.

— Тя е болна, Ниш — с кух, странен глас каза дребната жена.

— Преструва се. Ставай, занаятчия.

— Ти си груб, Ниш. Тя е много болна. — Юлия откачи манерка от колана си, отвори я и я доближи до устните на Тиан.

Няколко капки се разляха върху долната й устна. Занаятчията се опита да ги оближе, при което й се стори, че в устата си има парче шкурка. Юлия изля малко вода над устата й — половината течност, която попадна вътре, се понесе по трахеята и Тиан се задави. Следващата глътка успя да изпие. След дългото бягство из залите и стълбищата на обширен Тиртракс би могла да изпие цяло ведро.

Когато Юлия приключи с поенето, Ниш й подаде опакована дажба.

— Дай й да се нахрани. Гнус ме е дори да я докосвам, още по-малко да гледам как похабява запасите ни.

Дребната жена започна да троши някакъв сладък хляб на парчета, които поставяше в устата на пленницата. Тя бе събудила интереса на Тиан — над очите си носеше черна копринена маска, а ушите й бяха прикрити с антифони, но това не пречеше нито на ориентирането, нито на общуването й.

Механикът не я дочака да се нахрани, а с грубо движение я принуди да се изправи на крака. Тиан неволно проплака, защото стегнатото въже болезнено се впи в китките й. В отговор Ниш дръпна още по-силно. С оформили се върху миглите сълзи занаятчията започна да залита подире му. Тя побърза да стисне очи, за да ги прогони.

— Ти си жесток, Ниш — каза дребната жена.

— Не повече отколкото тя заслужава! — остро отвърна механикът и продължи.

Юлия застина, приклекна и започна да се свива, прикрила лице с ръцете си. Трябваше да минат няколко мига, преди Крил-Ниш да осъзнае, че тя не ги следва.

— Юлия? — каза той и погледна назад.

Отговор не последва. Тиан очакваше той да избухне, но вместо това Ниш забърза назад, повлякъл пленницата си, и коленичи до Юлия.

— Съжалявам — меко каза той. — Наистина съжалявам.

Юлия остана свита. Ниш свали раницата си. Тиан остана удивена от промяната у него. Тя винаги го бе смятала за развратник и лентяй, но по държанието му личеше, че той е искрено загрижен за дребната жена.

— Сега е девет сутринта. Ще останем тук до четири. — Механикът подхвърли наметалото си в краката на Тиан.

Тя се разположи върху него. На това ниво бе хладно, но не неприятно студено. Тиан бе ужасно уморена, ала всички тревоги и мъки, с които бе пълен умът й, не й позволяваха да заспи. Изминалият ден бе събрал в себе си мъчения, които биха стигнали за цял живот. Още й беше трудно да повярва в измяната на Минис.

Мъртвото тяло на Хани все още лежеше изоставено край ямата. Обещах, че никога няма да те изоставям, но бях прекалено уплашена, Хани. Имах шанса да постъпя достойно. Ако само…

Все пак Тиан успя да подремне, но сънят не й донесе очакваната отмора — все още бе изморена. Всяко мускулче бе изопнато от болка. Юлия все още не бе простила на Ниш. Тя дори отказваше да поглежда към него, когато той й говореше.

Нахраниха се мълчаливо, след което Ниш завърза Тиан за стълбището и изчезна някъде, понесъл манерките. Юлия бе приклекнала, обърнала прикритите си очи към нея. Какво ли щеше да направи тя, ако пленницата се опиташе да избяга? Тиан предпочете да отложи опита си. Ниш несъмнено бе някъде наблизо.

След като той се върна, Юлия сподели манерката си с Тиан и тримата отново поеха. Ниш вървеше първи, следван от пленницата. Дребната жена крачеше отзад.

Занаятчията затвори очи. Това й се струваше по-мъчително от всичко, което бе преживяла в размножителната палата и по време на лиринкското пленничество, когато бе принудена да помага в отвратителните им експерименти на плътоформиране.

Тя подири убежище в мислите си. Още от малка бе обичала да разгръща въображението си — то й бе предоставяло единственото бягство от мъчителното детство във фабриката. Изпълнените с романтика приказки, разказвани от баба й, често бяха предоставяли градивен материал за фантазията.

Сега Тиан мислеше за самата нея. Лицето на баба Алои изникна с яснотата, съдържаща се в събеседник. Дребна жена, почти топчеста, с пълно като месечина лице и прегръдка като топла възглавница. Била едва на деветнадесет, току-що заченала Марни, когато войната отнела съпруга й. Алои така и не бе потърсила друг партньор, ала разказваните от нея истории изобилстваха от красиви млади хора, които се впускаха в разнообразни приключения, за да се притекат на помощ на партньорите си.

Минис бе въплъщавал сбъдването на мечта, но срещата с него бе унищожила всичко това. Тя го мразеше за извършеното предателство и го ненавиждаше за проявената слабост. Младият аахим бе казал, че я обича, а не бе дръзнал да наруши повелята на приемния си баща. Витис му бе наредил да я отхвърли. И Минис се бе отрекъл от нея.

— Не се заплесвай, занаятчия.

Заради рязкото дръпване на въжето Тиан падна по лице и лошо си удари нараненото отпреди коляно. На погледа й на омраза бе отвърнато с усмивка, напомнила й за чакал.

Нейните мечти и копнежи й бяха навлекли тези беди. През целия си живот бе имала проблеми с приобщаването. В срамежливостта си непрекъснато бе изнамирала оправдания, за да отложи избирането на партньор. Ако просто бе избрала най-добрия кандидат, когото фабриката би могла да й предложи, и бе създала изискващата се бройка деца, нищо от случилото се сега не би я сполетяло. И тя щеше спокойно да се отдаде на занаятчийското си изкуство.

Настъпи вечерта. Тримата напредваха бавно. Редкият въздух ги изморяваше. Нямаха представа накъде да поемат. Ниш изпробваше многобройни пътища, но всички те ги отвеждаха обратно назад.

Някъде след полунощ спряха да се подкрепят, след което ръцете на Тиан бяха развързани и й бе позволено да посети една от баните, за да се облекчи. Когато Ниш понечи да тръгне след нея, тя каза остро:

— Явно все още си падаш перверзник, Ниш?

Механикът почервеня.

— Върви с предателката — обърна се той към Юлия. — И не откъсвай очи от нея.

Дребната жена покорно последва Тиан, но престана да й обръща внимание в мига, в който прекоси прага. Тогава тя започна да обикаля из помещението и съвсем внимателно да докосва всичко с крайчетата на пръстите си. Тя задейства кран, при което от устройство, напомнящо обърната фуния, бликна вода. Юлия отскочи назад и започна да се свива, но се успокои почти веднага и се изправи с грациозността на балерина, за да се приближи предпазливо до струята и очаровано да протегне пръсти към нея.

Заобикаляйки широк умивалник, Тиан забеляза врата. Можеше ли да бъде толкова лесно? Юлия продължаваше да не й обръща внимание. Занаятчията бавно открехна и се промъкна отвъд.

Озова се в свързани жилищни помещения, каквито многократно бе виждала в Тиртракс. От спалнята можеше директно да се излезе в извит коридор, който предлагаше три пътя. Право пред нея се издигаше стълбище, изцяло изработено от стъкло. Екстравагантните му извивки напомняха заврънтулките, които биха красили подписа на една кралица. Материалът му щеше да я направи лесно видима по време на цялото изкачване. Но пък то отвеждаше нагоре, а Тиан имаше усещането, че това е правилната посока за бягство.

Гневният вик на Ниш я достигна при първата извивка на стълбището. Тиан се стрелна нагоре.

— Ето я! — Механикът се втурна подире й, прескачащ по три стъпала. Стълбата се заклати.

Тиан не спираше да тича нагоре. На нивото, на което свършваше стъкленото стълбище, я изчакваше друго, изработено от обсидиан, а след него последва изкачване по трето — изчистена спирала, съвсем малко по-широка от бедрата й, и достатъчно стръмна, за да породи отвратително усещане в стомаха й.

Над нея се появи светлина. Дневна светлина — а това означаваше изход. Занаятчията преодоля последните стъпала, оттласквайки се от перилата. Полусферичната пещера, в която се озова, бе оформена директно в скалната плът на Тиртракс, без облицовки. Отвъд стената, пет дължини висока, изработена изцяло от стъкло, започваше платформа, върху която бе положен каменен трон с висока облегалка. Зад него се простираше безкрайност от заснежени върхове и лед. Слънцето изгряваше.

Тиан изтича до стъклото. То изглеждаше напълно цялостно, без някакви видими белези от врата. Младата жена допря ръце, но ги отдръпна веднага, защото стъклото бе ледено. Тъй като помещението нямаше друг изход, тя облегна гръб на прозрачната стена и зачака. Когато изникна, механикът бе почервенял, а стъпките му бяха несигурни като нейните.

— Да не си помръднала! — Ниш замахна с въжето към нея. Нишките я удариха по бузата. Тиан проплака от болка. Механикът я дръпна към себе си и бързо омота ръцете й.

— От този момент — процеди той, — колкото и да ми се молиш, няма да те развържа, докато не се озовем във фабриката.

Юлия също се появи на стълбището и влезе с прокрадващите си стъпки. След като бавно обиколи помещението, тя обърна глава към стъклото.

Когато ръцете на Тиан бяха привързани стегнато, Ниш хвана оставащото въже.

— Слизай! — с гарванова дрезгавост нареди той.

Съкрушена от повторното си залавяне, Тиан се подчини. Бе отпуснала крак на първото стъпало и обмисляше възможността да скочи и понесе и механика към смъртта, когато откъм стъклената стена се разнесе тихо жужене и тя започна да потъва в камъка.

Ниш рязко се обърна.

— Какво става, Юлия?

— Виждам Изкуството — тихо отвърна дребната жена.

Сега можеше да се види, че столът не е бил празен. От него се надигна фигура, която в движение сне качулката на плаща си. Лъчите на слънцето заиграха по сиво-червените коси. Непознатата беше жена с необичайно дълги пръсти, почти двойно надвишаващи дланта й. Аахима! По гърба на Тиан плъзнаха тръпки.

Три

Жената пристъпи отвъд спусналата се стъклена бариера. Тя бе по-висока от Тиан, може би колкото сантенарски мъж. Върху бледото й лице личаха бръчки, но и те не бяха в състояние да отнемат от суровата й красота. Големите сиви очи съдържаха и капчици зелено. Огненочервените вежди също бяха примесени със сивота. Малките й уши бяха съвършено кръгли.

— Какво правите тук? — попита тя на общия език. Гласът й бе мек, нисък и без следа от акцент.

Никой не отвърна. Тиан косо погледна към Ниш, който смръщен наблюдаваше непознатата.

— Коя си ти? — отвърна той.

Жената насочи ледните си очи към него.

— Аз съм матах. Аз съм Тиртракс.

— Какво правиш в това лиринкско гнездо?

Смехът й я накара отново да изглежда млада. Тиан потисна усмивката си. Ниш не беше толкова умен, колкото се опитваше да се покаже.

— Тиртракс е най-големият аахимски град на Сантенар. Той наброява повече от три хилядолетия. През цялото това време нито един лиринкс не е навлязъл зад вратите му. Нито някой непоканен човек. Аз съм матахът на Тиртракс. Обяснете присъствието си.

Ниш дръпна въжето тъй силно, че Тиан отново падна.

— Какво става тук? — Пръски от слюнката му заляха лицето на занаятчията. — На кого си ни предала, занаятчия?

— Освободи я. — Думите на матаха бяха остри и студени като късчета лед.

— Не се меси, дъртачке!

Юлия изпищя, когато непознатата разпери ръце и бавно доближи длани. От показалците й излетя златисто мехурче, понесло се към челото на механика. Ниш се вцепени и се тръшна на колене, прехапвайки езика си. Алена капчица кръв натежа върху долната му устна.

— Помолих те да я освободиш — меко каза жената. — Бъди така добър да го сториш.

Юлия сви пръсти, сякаш готова да се нахвърли отгоре й и да й издере очите. Макар все още да беше сърдита на Ниш, тя нямаше да търпи някой да го напада. Тиан се затрудняваше да осмисли начина, по който Крил-Ниш се бе сдобил с такава преданост.

Матахът се обърна към Юлия, протегна ръка и се усмихна.

— Няма да го нараня, малка моя.

Юлия утихна, объркана. Погледна към старицата, към Ниш, после обратно към нея.

— Помогни ми, Юлия — изхриптя механикът.

— Дай ми ръка — каза непознатата.

Дребната жена изглеждаше едновременно ужасена и възторжена, докато бавно протягаше мъничката си длан. Дългите пръсти се обвиха около нея и я задържаха дълго, преди да се отдръпнат. Юлия въздъхна и сведе глава, усмихвайки се загадъчно.

— Юлия! — кресна Ниш и напрегна сили срещу невидимите и неосезаеми окови, но тя не му обръщаше внимание.

Леко движение на дългите пръсти му върна свободата. Едно подканящо кимване на сиво-червени коси го накара да пристъпи към развързването на Тиан. По движенията на механика изглеждаше, че всяка кост го боли. Освен това изглеждаше много уплашен — което достави известно удовлетворение на занаятчията.

— За какво предателство ставаше дума? — попита матахът.

— Попитай нея! — процеди Крил-Ниш Хлар. — Тя продаде света ни. Отвори двер, през която нахлу армия конструкти.

За момент непознатата залитна и трябваше да протегне ръка към стената.

— Конструкти? Двер? Затова ли планината се разтърси вчера? Обяснете, човеци! Кои сте вие и откъде идвате?

Тиан представи себе си и останалите, а после със заекване опита да обясни:

— Аз бях занаятчия във фабриката близо до Тикси…

— Дошла си доста далеч от дома, занаятчия.

Тиан призна това.

— Аз изработвах контролери за нашите кланкери. Това са бронирани самоходни машини с осем крака и…

— Зная какво са кланкерите. Но какво общо имат контролерите ти?

— Моите контролери бяха най-добрите. — Тя го каза без никаква гордост. — Виждам полето особено ясно и това ми позволява да настройвам хедроните изключително фино. Неотдавна започнах да получавам странни кристални сънища. Присънваше ми се младеж, който отправяше зов за помощ, защото родният му свят загивал. Казваше се Минис.

— Минис! — остро я прекъсна матахът. — Това е аахимско име. При това древно.

— Аахан умираше — каза Тиан — и Минис загиваше заедно със света си.

— А сега ние също ще загинем заради глупостта ти — не се сдържа Ниш. — Ако беше изпълнила дълга си…

— Аз изпълнявах дълга си — студено отвърна тя. — Преди ти, побеснял от немислимия ми отказ да откажа да спя с теб, да се съюзиш с онази разгонена повлекана Иризис и двамата да осигурите изхвърлянето ми от фабриката.

Старицата отново насочи ледения си поглед към Ниш, който се опита да издържи на втренчването й, но не успя, изчерви се и сведе очи.

— Дълг на всеки един от нас е да си намери брачен партньор — изрецитира той, — за да бъдат заменени онези, които отдават живота си във войната.

— Дори и против волята на партньорите? — със скрежовит глас запита непознатата.

— Населението непрекъснато намалява — каза механикът. — Волята няма нищо общо.

— В размножителната палата записват родословието на децата така, сякаш става дума за домашни животни! — извика Тиан.

— В това ли се е превърнал светът? — каза непознатата. — Няма ли вече романтика?

— Романтиката няма нищо общо с чифтосването — поучително каза Ниш. — Чифтосването е дълг, любовта е единствено страст, неподдаваща се на контрол.

— Ти страст ли си изпитвал към Тиан? Или може би твоята похот е била единствено дълг? Продължи историята си, Тиан.

Занаятчията обясни как Джоейн открил странния кристал в мината — кристал, който самостоятелно изтеглял енергия от полето, без да трябва да бъде събуждан. После Тиан описа бягството си.

— Минис се свърза с мен, когато бях пленена по време на снежна буря и умирах от студ. Той ми разказа за геомантията, най-мощната магия от всички.

— Недобросъвестно наивен младеж — отбеляза непознатата. — Цяло чудо, че си оцеляла.

— Той ме научи как с помощта на кристала да използвам геомантията. Аахимите, които бяха с Минис, нарекоха кристала амплимет и…

— Амплимет? — Старицата отново се вкопчи в стената.

Тиан кимна.

— За благодарност им обещах помощта си. Те ме помолиха да отнеса кристала тук, в Тиртракс. Пътуването ми беше дълго и трудно. По пътя дори бях заловена от лиринксите, които ме принудиха да им помагам в…

Тук гласът й трепна. Самата Тиан също бе прободена от тръпки.

— Изпитвам ужасна абстиненция, когато кристалът ми бъде отнет. Поне така беше преди отварянето на портала. Врагът се възползва от тази слабост, за да си осигури съдействието ми в експериментите с плътоформиране.

Тя разказа за случилото се по време на пленничеството й, включително за нилатла.

— Накрая успях да избягам и да донеса кристала тук.

— Тук? — дрезгаво повтори непознатата.

— Минис ми каза да го предам на аахимите, които ще намеря, но градът се оказа изоставен.

— Не е изоставен — каза матахът. — Всички аахими се отправиха към другия ни град — Щасор. Войната се доближава все повече и бе организирана среща, касаеща това. Те няма да се върнат по-рано от догодина, пътуването е дълго и опасно.

— По времето, когато пристигнах — продължи Тиан, — аахимите в Аахан бяха прекалено слаби, за да използват кристала. — Тя погледна към Ниш, сетне извърна очи. — Трябваше да ги спася. Те ми казаха как да сглобя устройство, което да отвори двер между световете ни. С помощта на амплимета го задействах и отворих портала.

— Отворила си двер между Сантенар и Аахан? — възкликна възрастната жена. — Сама?

— Да — тихо потвърди Тиан.

— Къде е сега това устройство?

Тиан се приближи до нея и прошепна в ухото й, без да откъсва очи от Ниш.

— В залата край големия стъклен гонг.

Непознатата кимна и й направи знак да продължи.

— Извърших тестовете, които те ми казаха, и се свързах с Минис. Порталът се отвори, но от него започнаха да изникват конструкти.

Тя описа изящните метални машини и начина, по който се носят над земята.

— Зная всичко за конструктите — нетърпеливо я прекъсна матахът. — С очите си видях първия сглобен. Колко бяха?

— Не зная — рече Тиан. — Със сигурност бяха хиляди. Всеки от тях бе приютил поне по десетина души.

— Бяха над единадесет хиляди — обади се Крил-Ниш. — Броих редиците, когато излизаха от склона. Отправиха се към низините, за да започнат нашествието си срещу Сантенар. Ти предаде цял един свят, Тиан.

Непознатата изглеждаше пребледняла.

— Трябва да седна.

Тя се отпусна на пода, положила глава върху коленете си.

— Аз също бях предадена — горчиво каза Тиан. — Трябва да са планирали инвазията от дълго време, защото изграждането на подобна флотилия би отнело десетилетия. Те ме използваха и убиха малката Хани, която през живота си не бе наранила живо същество. — По бузите й потекоха сълзи. — А Витис ми предложи пари за компенсация! — Занаятчията се обърна към възрастната жена. — Това бе най-оскърбителното от всичко!

— Искал е да изплати репарации — отвърна матахът. — Как се случи? Заплашила си ги по някакъв начин?

— Как бих могла да застраша единадесет хиляди конструкта? — извика Тиан. — Хани умря, защото те бяха изплашени. Аахимите са лъжци и измамници, плашливи като зайци.

Възрастната жена присви устни.

— Може да ги наричаш страхливци, макар повече да ми звучи като инцидент. Но знай това, Тиан: да оспорваш честността ни е смъртна обида, която никой аахим не би се поколебал да оспори със сила.

— Те напълно умишлено и спокойно ме заблудиха за намеренията си и за дверта. Казаха ми, че са само няколко хиляди. Лъжа. Казаха…

— Трябва да има обяснение — бързо каза старицата. — Кажи ми, овладели ли са всички тайни на изчезналия конструкт на Рулке? Видя ли летящи машини?

— Не. — Тиан обърса сълзите си. — Всички конструкти се носеха ниско над пода. Витис ме нарече некомпетентна глупачка — след всичко, което бях сторила за тях. А Минис просто ми обърна гръб. И всички те си отидоха.

— Понякога сме арогантни — призна матахът, — но рядко груби. Единствено ако бъдем провокирани. Кои бяха предводителите?

— Срещнах само трима. Триор от клана Натаз, Луксор от клана Измак и Витис. Свързана ли си с тях?

— Аахимите на Сантенар не се делят на кланове. Иначе моят клан е Елѝнор. Носи името на най-известната ни предтеча. Мнозина от този клан имат червени коси.

— Видях червенокоси — рече Тиан.

— Това е добре. Отново ще видя родствениците си. Ами Витис? Той не посочи ли клана си?

Изглеждаше, че старицата вече знае отговора на питането си.

— Назова го Интис. Първи клан.

— Интис.

— Да. Но при отварянето на дверта целият му клан бе изгубен в празнотата. Останаха само той и Минис. Витис обвини мен за станалото. Той е зъл и жесток човек.

Очите на матаха блеснаха.

— Клан Интис винаги е бил на първо място във всяко едно отношение. Техни представители са ни повеждали най-често, понякога към бедствие. Тензор беше такъв: велик водител, но със склонност към безразсъдство. Значи казваш, че порталът се е объркал?

— Витис каза, че съм се объркала и съм била построила приспособлението огледално. Но аз последвах инструкциите точно. Образът все още е запечатан в паметта ми.

— Огледално? Доколкото помня, в Историите ни се споменава нещо подобно. Лявото в Аахан тук е дясно. На пръв поглед посоките на въртене е трудно да бъдат различени. Но този проблем е бил известен на древните. Витис е трябвало да прояви по-голяма предпазливост, докато ти е давал инструкции. Но дори и това ми се струва недостатъчно, за да предизвика подобна авария.

Тиан започна да преравя спомените си от този отвратителен ден. Струваше й се, че има и нещо друго, ала не можеше да определи какво точно. Дали в крайна сметка тя не бе сбъркалата, осъждайки хиляди на смърт?

— По-късно ще го погледна — тръсна глава непознатата. — Загубата на Първия клан трябва да е била съкрушителна за Витис и сериозен удар за останалите кланове, макар между тях да цари съревнование. Боя се, че не предстоят добри неща. Той взе ли амплимета?

— Не. Витис каза, че кристалът бил или покварен от мен, или от дверта. Мисля, че се страхуваше да го използва.

— Поне тук е демонстрирал разумност — каза възрастната жена, свивайки крайчетата на устните си. — И какво стана после?

— Витис каза, че им предстояло да завземат свят и поведе конструктите по склона на планината.

Матахът отново седна и се замисли.

— Над нас надвисва гибел, а само аз съм тук, за да я спра. Още преди планината да се разтърси, усетих набраздяването на полето. Опитах се да не му обръщам внимание. И бях толкова близо. Бях поела на път.

Последва мълчание. Ниш беше този, който зададе въпроса.

— Къде си отивала?

— Бях поела към Кладенеца.

— Към кладенеца? — повтори механикът.

— Кладенецът на живота и прераждането. Кладенецът на съдбата. Отивах към Кладенеца на ехото.

— Възнамерявала си се да се самоубиеш? — презрително каза Ниш. — Колко нищожно!

В яростната бързина, с която възрастната жена се изправи, нямаше и следа от старост.

— Как смееш да ми налагаш изкривените си ценности, проточовеко? Ние с теб дори не сме от един и същи вид.

Ниш се отдръпна назад.

Тиан неволно потръпна, защото беше много студено. Матахът допря длан до стъклото, което се плъзна обратно, за да затвори процепа.

— Уви, сега не мога да отида. Нито мога да бъда на три места едновременно. — Тя започна да обхожда полусферичната стая. — Как се озова тук?

Питането й бе насочено към Тиан.

— Дойдох пеша от Иципитси — отвърна занаятчията. — Преди това използвах платноходна шейна.

— Ами ти, механико?

— С балон — гордо обяви Крил-Ниш. — С него пропътувах цялото разстояние от фабриката в Тикси. Идеята за него беше моя.

— Балон?

— Огромна торба, пълна с нагорещен въздух.

— Все още ли разполагаш с него?

— На склона на планината е, точно под нас.

— Използвай го и се върни, за да предупредиш народа си.

— Още онзи ден изпратих скит.

— Може и да не е стигнал. Това не търпи отлагане, механико.

— Не мога да намеря изхода.

Възрастната жена извади парче хартия от джоба си и бързо започна да скицира.

— Тази точка е стълбището зад гърба ти.

— Първо ще трябва да събера гориво — каза Ниш. — На мястото, където балонът е скрит, няма дървета, а само храсти. Освен това вятърът…

— Сигурна съм, че ще откриеш начин. Все пак идеята за балона е била твоя. Хайде, върви!

Механикът не помръдна. Той все още обмисляше начин да отведе Тиан със себе си.

— Но…

— Върви! — кресна възрастната жена. — Ако малката ми неотдавнашна демонстрация ти се е сторила болезнена, то почакай да изпиташ същинската ми сила.

Тя отново доближи ръце по онзи начин, а около пръстите й затрептяха нови златисти мехурчета.

Но Ниш пак не помръдна. Тиан неохотно трябваше да признае решителността му.

— Вземи храна от складовете на долните нива, ако се налага — каза старицата.

— Аз…

— Отивай! — Тя запрати мехурчетата към него.

Едно го удари по бузата, където кожата просъска като обгорена. Ниш извика, избегна останалите магични снаряди и се втурна надолу по стълбите.

— Ами ти? — обърна се матахът към Юлия. — Какво ще правиш ти, дете?

Юлия се приближи до нея. Възрастната жена доближи пръсти към главата й. Сиянието им обгърна безцветните коси като ореол.

— Върви. Последвай приятеля си и се пази.

— Ниш никога няма да ме нарани — със спокойна увереност отвърна Юлия.

Старицата се вгледа в лицето й, сетне я докосна по рамото.

— Моля се да се окажеш права, макар да се боя за противното.

Юлия също пое надолу по стълбите и изчезна.

— Какво възнамеряваш да правиш с живота си, Тиан? — попита старицата, обръщайки се към единствената си събеседничка.

— Възнамерявам да го прекратя. Достатъчно зло причиних.

— Ти не знаеш нищо за злото. Дано и занапред продължи да бъде така.

Тиан не можа да издържи настоятелния й поглед и сведе очи.

Опряла длан върху стената, възрастната жена отново отвори стъклото и излезе навън, за да застане на ръба на платформата. Занаятчията я последва, потръпвайки от студ. Голите пръсти на краката започнаха да я болят. Планината се извисяваше над тях — дори не се намираха на половината й височина. Около тях се простираха върхове и ледници докъдето стигаше погледът — а в мразовитата чистота на въздуха това означаваше далече. Под тях ледът се разстилаше като острите вълни на замръзнал океан.

— Прекрасно е — промълви Тиан.

Събеседничката й се обърна към нея.

— Никога не се изморявам от тази гледка. Идвам тук всеки ден, ако времето е подходящо. Но ти трепериш — добави тя, свали тежкото си наметало и обгърна раменете й.

Занаятчията го прие с благодарност и се приближи до самия ръб, загледана към стръмнината. Острието на върха се извисяваше високо над нея. Тиан никога не се бе изкачвала толкова високо и редкият въздух затрудняваше дробовете й.

— Би било толкова лесно — разсъждаваше тя на глас. Очакваше да последва разубеждаване, но старицата безмълвно се настани в каменния си стол и не каза нищо.

Погледът й беше пронизващ, макар Тиан да не успя да разчете нищо в него.

— Нима не те интересува дали ще умра? — запита накрая занаятчията. Струваше й се странно, че възрастната жена я е спасила от Ниш, само за да престане да й обръща внимание.

— Интересува ме, защото виждам, че ти имаш много да предложиш. Но ако наистина възнамеряваш да прекратиш живота си и аз те убедя да не го правиш, ти би изпълнила замисъла си в мига, в който ти обърна гръб. — Тя се загледа в заледените склонове. Вятърът фучеше около платформата.

Тиан погледна към посинелите си пръсти. Най-добре беше да влезе вътре, преди те да са измръзнали. В крайна сметка бе решила да продължи да живее.

— Предстои ми да оправя много неща. — Занаятчията обърна гръб на пропастта.

— Надявах се да вземеш подобно решение — каза матахът, — тъй като предвиждам, че ти се очертава роля в предстоящата война. Да влезем вътре.

Тиан не отговори и все така мълчаливо последва възрастната жена надолу по стълбите. Ще отмъстя на Минис и подобните му. Ще ги унищожа, дори и ако трябва да посветя остатъка от живота си на това. Погледът й се спря върху сивеещата глава под нея. Тази старица също бе от народа на аахимите. И нея ли трябваше да унищожи?

Междувременно възрастната жена вече бе стигнала подножието на стълбището и я изчакваше.

— Има ли още нещо, което би искала да ми кажеш, Тиан?

Занаятчията се изчерви.

— Не — тихо каза тя. — Не разбирам какво става. Защо хората вършат тези неща?

— Защото трябва.

— Никога не съм успявала да ги разбирам. Машините са толкова по-разбираеми, на тях може да се разчита.

— Изглежда в това се състои проблемът ти.

Четири

Двете се спуснаха още едно ниво, сетне се отправиха към друго стълбище, което отново ги отведе нагоре до покои с оскъдна, но удобна мебелировка, тапицирана с нежна като коприна тъкан. Там се нахраниха заедно. Менюто беше оскъдно — черен хляб, сушено месо, чиято твърдост принуждаваше матаха да го реже на дребни късчета, сирене със семена от горчица и нещо жълтеникаво, което се отличаваше с хрупкавостта и силната миризма на лук. Към храната бе добавена и по чаша зелено вино.

Възрастната жена се надигна първа.

— Сега ще те помоля да ме извиниш. Благодарение на твоята поява имам неотложна работа.

Тиан допи виното си на големи глътки. В комбинация с умората й то бе достатъчно да я замае. Имаше смътни спомени как старицата й помага да легне и я завива.

Когато се събуди, слънцето надничаше през прозорец, разположен високо в западната стена. Беше късен следобед.

Тиан протегна все още болящите я крайници и се надигна. Храната вече я чакаше върху каменна масичка, а край леглото бяха оставени дрехи. Занаятчията определи нуждата от баня като най-наложителна и се отправи към съответното помещение. Там пусна водата и с резки движения започна да сваля окъсаните си дрехи — дрехите, които бе подбирала специално, за да се хареса на Минис и които с такова нетърпение бе облякла само преди два дни. Изпитваше убийствено презрение към тогавашното си аз на наивно треперещо момиченце. Точно така се бе държала, макар в същия ден да бе чествала навършването на двадесет и първата си годишнина. Но този живот бе приключил. Тази личност бе престанала да съществува.

Тиан отвратено захвърли дрехите в кошчето за боклук. Накрая свали гривната, която Хани й бе направила за рождения ден, и внимателно я положи върху леглото — това бе най-ценното й останало притежание. След това тя се върна в банята, за да застане под горещите струи. Самата тя също кипеше от гняв. Презираше Минис и за непостоянството и измяната, но най-вече заради слабостта, която бе демонстрирал — Тиан го бе обикнала с цялата си душа, а той не бе проявил и частица от подобна самопожертвователност. Изглежда любовта действително беше за глупци! Занаятчията се зарече, че никога няма да обикне отново.

На излизане тя спря, привлечена от металното огледало на стената. В обстановката, сред която бе израснала, огледалата бяха рядкост. До този момент тя никога не се бе оглеждала в цял ръст.

Нито висока, нито ниска, Тиан имаше стройна и женствена фигура, която матроната от размножителната палата бе оценила високо. Повече от всичко занаятчията харесваше кожата си — гладка и с привлекателния цвят на мед, капещ от току-що извадена пита.

Гарвановочерната коса, подрязана малко под ушите, обгръщаше овално лице, в което чифт тъмнокафяви очи най-напред грабваха вниманието. Някога в тях бе проблясвало оживление. Сега бяха мъртвовторачени. Устните, достатъчно пълни, за да бъдат наречени чувствени, бяха свити в гримаса, скриваща къпиновия им цвят.

Тиан рязко се отдръпна от образа си. Нито лицето, нито формите й бяха заинтересували Минис. Тя облече дрехите, които възрастната жена й бе оставила — блуза и широки панталони — и се насочи към храната. Хлябът, чието съдържание на сушени плодове, ядки, портокалови кори и семена позволяваше да бъде оприличен по-скоро на сладкиш, бе нарязан на съвсем тънки парчета. Сред останалите блюда присъстваха захаросани в мед цветя, до чиято крехкост занаятчията не посмя да се докосне, а също и непознати зеленчуци, плуващи в червена мазнина.

Заситила глада си, Тиан можа да се съсредоточи върху останалите си чувства. Желанието за мъст сега бе примесено с объркване и усещане за празнота. Армадата конструкти вече би трябвало да се намира на двадесет левги от нея. За да потисне усещането за гаснеща решителност, тя пое да търси матаха и я откри на мразовития балкон.

— Добро утро, Тиан — каза възрастната жена, без да се обръща.

Занаятчията колебливо застана край отместеното стъкло. Събеседничката й леко потупа каменния стол. Тиан приседна неловко, защото студът веднага захапа дъното на панталоните й.

— Какво ще правиш сега? — тихо попита матахът.

— Трябва да се погрижа за Хани.

— Къде е тя?

— Оставих я край дългата шахта, която пронизва сърцето на планината.

— Какво? — старицата скочи на крака. — Как си открила Кладенеца на ехото?

Тиан също се надигна.

— Н-Ниш ме преследваше. Не съм искала да…

— Спокойно, дете. Ти не би могла да навредиш, но мястото е могло да причини вреда на теб. Но как си попаднала там? Не би трябвало да е възможно.

Тиан описа какво бе сторила, обясни и причините. Възрастната жена се приближи до нея, повдигна хедрона, подържа го няколко мига и отново го пусна да увисне. Сетне обви с дългите си пръсти главата й, отпуснала длани върху бузите, с палци по протежение на носа. Тя дълго се взира в очите на занаятчията, преди да я пусне, поклащайки глава.

— У теб има нещо, Тиан…

— Какво? — с неспокойство запита другата.

— Не мога да кажа, макар да изпитвам тревога. Ти си в беда. Или самата ти носиш беда. Ела, ще те отведа до Кладенеца.

Бариерата от кубове се бе образувала отново, ала аахимата я отмести с едничък жест. Тиан бе забравила колко студено е това място — дори по-мразовито от външността на планината. Гладките като стъкло стени на тунела бяха покрити с ивици скреж, оформили плетеници. Моментните повеи хлад създаваха впечатлението, че по прохода долита нечий леден дъх. Раздвиженият студ облъхваше косата на младата жена, за да се извие и захапе тила й.

Дори и когато вятърът духаше в гърба й, Тиан се затрудняваше да напредва. Всяка стъпка й се струваше по-трудна от предишната. Как така беше влязла с подобна лекота предишния път? Спътницата й, вървяща само на няколко крачки пред нея, изчезна иззад ъгъла. Занаятчията се насили да продължи. Подобно усещане бе изпитала и при задействането на портала, когато бе искала да постави амплимета.

Но дойде момент, в който напредването се оказа невъзможно. Когато матахът се върна, за да провери причината за забавянето й, Тиан лежеше на пода, свита колкото се може по-плътно. Старицата й помогна да се изправи. В мига, в който тя взе ръката на занаятчията, съпротивлението изчезна и младата жена продължи към познатата зала.

Магията, изпълваща помещението, компенсираше простоватата му форма. Тъмносинята светлина прорязваше мрачината и разкриваше диплите на мъгла, които се виеха около Кладенеца. Мразовитата свежест на въздуха гъделичкаше диханието. Над празнотата бавно се носеха снежинки. Една от тях докосна ръкава на Тиан: съвършен кристал с формата на шестоъгълна звезда. Прииска й се да можеше да го покаже на Хани.

Момичето приличаше на заспало. В косата й се бе заплела скреж. Занаятчията взе вледенената й ръка, а възрастната жена също коленичи и докосна невръстните гърди.

— Клетото дете. Защо винаги невинните страдат?

Изглежда някаква нейна трагедия бе породила тези думи. Свела глава, Тиан мълчеше.

Накрая възрастната жена се обърна към нея.

— Има ли някакъв ритуал, който би желала да изпълниш?

— Не познавам обичаите на хората й — отвърна занаятчията. — Ние самите погребваме мъртъвците си, но тук е невъзможно да копая.

— Освен това тя не би намерила покой в нашите катакомби. Духът й би се измъчвал на подобно обременено с непозната култура място. — Матахът указа околното помещение.

Тиан се загледа в Кладенеца. Синкавите ивици се стелеха по цялото протежение на погледа й. Огромна сила бе застинала в изчакване на вливането си: напрегната пружина.

Спътничката й доближи ръка до лицето си и замислено захапа кокалчето на указателния си пръст. Тя отново докосна Хани с жест, целящ едновременно да помилва и отстрани кичури от дребното чело, а после рязко се изправи.

— Почакай тук — заръча тя и отново се изгуби в тунела.

Тиан остана да седи край момиченцето, стиснала ледната китка. Скръбта я беше лишила от мисли. Наложи й се да чака дълго, преди матахът да се върне с кошница в едната ръка и топ плат в другата. Плата тя остави на пода, а кошницата подаде на занаятчията. Вътре последната откри клонки от черно растение с лъскави листа, окончаващи в пъстри цветчета. Формата на краищата бе петоъгълна, лилави отвън, бели отвътре.

— Ние, аахимите, проявяваме по-голям интерес към метала и камъка, отколкото към градинарството, но сред нас все пак се намират и любители на флората. Това е най-доброто, което можах да намеря в тази част на града.

— Красиви са — каза Тиан. — Хани обожаваше дърветата и цветята.

Тя внимателно скръсти ръцете над хлътналия гръден кош и постави малък букет в тях. През това време матахът разгърна плата — изтъкан от нишка с металически отблясък, ту златен, ту зеленикав — и двете загърнаха дребното тяло. Оставиха само лицето.

— Бих могла — поде възрастната жена — да изпратя Хани в Кладенеца. Това е чест, заделена само за най-въздигнатите сред нас, с която те биват удостоявани след смъртта си. А понякога и преди, ако пожелаят. — Тя погледна косо към Тиан. — Не зная…

— Тя е мъртва! — бързо се сопна Тиан. — Вече й е все едно.

— Както казах, ритуалът засяга както живите, така и мъртвите. Но ще го изпълня само ако смяташ, че е уместно.

— Искам да й отдам цялата почит, която съм способна да осигуря.

— Така и трябва. — Матахът отново напусна пещерата, за да се завърне с предмет, наподобяващ шейна с три плъзгача. Сиво-синкавата му повърхност бе покрита с преплитащи се линии.

Двете жени поставиха Хани върху шейната и я привързаха с копринени върви. Дори и увито в покрова, тялото й изглеждаше дребно.

— Сбогувай се с нея — каза старицата, — а после я избутай в центъра. Кладенецът ще реши кога да я вземе.

След тези думи матахът се отдалечи, оставяйки Тиан насаме с мъртвата. Няколко мига занаятчията стоя неподвижно, потънала в мисли за несъстоялото се бъдеще. Върху лицето на Хани личаха замръзнали дири на сълзи.

Младата жена промълви молитва, която си спомняше от детството, после, неспособна да издържа мъката, тласна шейната към ямата.

Металната платформа застина във въздуха, сякаш върху стъклена плоскост. Вземайки шепа от останалите цветя, Тиан ги поръси над тялото. Листенцата се понесоха под невидимо течение. Някои започнаха да се въртят около шахтата.

Първото раздвижване на шейната бе почти незабележимо. Загледана в дребното застинало лице, Тиан почувства пробождаща болка в сърцето си. Подобно усещане можеше да бъде породено единствено от разкъсването му на две. Изразила страданието си във вик, тя на свой ред скочи в Кладенеца.

Полетът й бе прекратен от невидима бариера, която отказваше да я пропусне и не се разколебаваше пред писъците и дращенията й. Възрастната жена бе предвидила подобно действие. Изтощена от ярост и мъка, занаятчията затихна и се загледа в изчезващата шейна. Матахът й помогна да се изправи и заяви:

— Кладенецът е само за онези, които са доволни от живота си.

— А ако случаят не е такъв? — попита Тиан.

— Погрижих се да не узнаваме.

— Ти си възнамерявала да сториш същото.

— Аз почувствах, че моментът ми е настъпил. Не каза ли ти съвсем наскоро, че ти предстои да оправиш много неща?

— Съжалявам. Не зная какво ме прихвана.

Ръката на матаха я пусна.

— Не стой прекалено близо до ръба.

Тялото на Хани се плъзгаше все по-надолу, за да изчезне от поглед. Дълго време след това откъм дълбините долиташе ярко сияние. Тогава от тях изплува сияещ мехур. Тиан се отдръпна от пътя му, а той се пръсна сред сребърни лъчи и слабо ухание на цветя.

— Кладенецът я прие — каза старицата. — Ела.

Обърсвайки очи, занаятчията последва матаха обратно в покоите й, където възрастната жена извади гарафа с гъст тюркоазен ликьор и наля в две чаши.

— Благодаря ти, Матах. — Тиан прие подадената напитка.

Събеседничката й се усмихна.

— Това е титла, а не името ми.

— Какво означава?

— Трудно ми е да предам точното съответствие на твоя език. „Несъвършен“ или „неясен“ герой, да речем.

Това събуди любопитството на Тиан.

— Защо несъвършен?

— Моят народ се двоуми относно ролята ми в Историите.

— И каква е ролята ти?

— Каква е била — поправи жената. — Беше много отдавна. Самата аз не очаквах, че ще живея толкова. Видът ми смята, че съм полагала прекалени усилия за всички човешки разновидности, а не само за аахимите. Почитана съм, а в същото време съм и отхвърлена. Това бе и причината да остана в Тиртракс, когато всички останали поеха към Щасор. Не бях добре дошла на срещата.

Тиан отпи глътка от ликьора и веднага съжали. Гъстотата упорито се задържа върху езика й, за да започне да изпраща вълни силно цветно ухание към носа и гърлото й. Не би се изненадала, ако в този момент от ноздрите й бе започнал да се вие дим. Но изпитото веднага проясни главата й.

— Коя си ти? — изхриптя занаятчията. По движението на течната топлина можеше да определи къде точно в стомаха й се намира ликьорът. Тя остави чашата и напрегна мисъл, за да открие сред някое от Сказанията нещо, което би й подсказало самоличността на матаха. Многобройни бяха смелите, благородни и като цяло безплодни дела, извършени в борбата срещу лиринксите. Само последните няколко столетия бяха породили четири Велики сказания, макар че матахът сигурно ги предшестваше.

— Моята роля е записана в най-значимото от Великите сказания — каза възрастната жена. — Сказанието за огледалото. Уви, вашите скрутатори вече не гледат на него с добро око.

Това напомни на Тиан за нещо, което старият Джоейн бе й казал веднъж: че Историите биват пренаписвани. Занаятчията си отбеляза мислено, че при удобен случай трябва да повдигне темата отново.

— Чувала съм това сказание. Коя си ти?

— Казвам се Малиен.

Малиен! Легендарно название. Тиан познаваше дълголетието на аахимите, ала пак се затрудняваше да осмисли, че стои в присъствието на жива история.

— Ти винаги изглеждаше тъй мила и добра.

Малиен я погледна в очите.

— Мога да бъда корава като скала, когато се наложи.

В ранните часове на утрото Тиан се отправи към залата със стъкления гонг, подтиквана от нарастващ копнеж по амплимета, съчетан с неспокойство. Това не беше точно абстиненция. Не бе изпитвала мъките й след отварянето на портала.

Тя често си мислеше, че амплиметът разполага с някаква собствена цел, разгърнала се в хилядите, ако не и милиони години на пещерен престой след събуждането му. Дали с намирането му Тиан не се бе впуснала в изпълнението на цел, древна като самите кости на планините? И каква грижа би имал един съзнателен кристал за нищожно крехките човеци? Може би амплиметът просто я бе използвал. Но как можеше тя да се надява да осъзнае предназначението на структура, способна да чака милиони години, непознаваща нетърпение? Младата жена бе започнала да се страхува от амплимета, ала не бе готова да се раздели с него.

Тиан напредваше с колеблива крачка, защото тази зала носеше мъчителни спомени. Заради срутената стена вътре бе мразовито. Леден вятър, втурнал се по склоновете, навяваше скреж.

Занаятчията влезе през стълбище, което свършваше близо до пропуканата стена. Всяка крачка към портала я караше отново да преживява мъките. От дясната й страна се намираше купчината, зад която двете с Хани се бяха прикривали. Торбата с платина, която Витис небрежно бе хвърлил към нея, все още лежеше на пода. Парчетата благороден метал се бяха разпръснали наоколо — достатъчно, за да закупят цялата фабрика, в която бе отраснала Тиан, с все оборудването.

При следващата крачка ботушът й се натъкна на нещо дрънчащо. Занаятчията се приведе, но спря, защото видя какво е. Това беше пръстенът, който с такава обич бе изработила за Минис. Тиан все още помнеше отделните мечти, с които бе изработвала всяка нишка. Сега тази момичешка наивност й се струваше достойна за презрение.

Все пак тя го взе, за да го захвърли навън, ала бавно отпусна ръката си. Бе я споходила друга идея.

— Не. Ще го използвам срещу него — гласно каза тя. — Ще го накарам да ме моли за пръстена, а после ще го отхвърля по начина, по който той отхвърли мен.

Младата жена прикачи украшението към веригата на хедрона си и се зае да събира платината. Тя също щеше да й е от полза в начинанието срещу аахимите. Сетне се отправи към мястото, където дверта се бе отворила. Каменният под бе овъглен. Трите конструкта, вклинили се във вратата, лежаха наблизо. Първият лежеше на една страна, премазване угасило блясъка на сиво-черния му метал. Вторият бе преобърнат, а последният конструкт стоеше по предназначения начин, но предницата му бе смазана.

Слаб приплам на любопитство я притегли към машините. На какъв принцип функционираха? Дали имаха сходства с кланкерите, или бяха напълно различни? Споходи я мисълта за евентуалното им поправяне. Но повикът на амплимета беше по-силен.

Тя се отправи към мястото, където бе сглобила зиксибюла. Отварянето на портала бе предизвикало малко сътресение из залата и Тиан очакваше да завари чудатия механизъм разрушен, сринат след активирането си. Но предположението й не се оправда.

Отново я споходиха мислите за задействането. Защо, след като бе построила приспособлението точно според инструкциите, бе последвало подобно бедствие? Дали действително това се дължеше на недоглеждане в посоките? Тиан се опита да препострои спомените си, само че и този път нещо й убягна.

Желанието отново да притежава амплимета проряза бразди в сърцето й. Занаятчията бързо пристъпи до зиксибюла и впери поглед в плетеницата метал, жици, керамика и камък. Знаеше точно какво търси — стеатитовото гнездо, в което влизаше амплиметът. Помнеше и къде да го търси: в чудатото стъклено приспособление, което с Хани бяха нарекли усуквантор.

С треперещи пръсти тя отвори кутията. Във въображението си вече съзираше кристала — кварцова бипиримида, в чиито краища се бяха струпали иглени кристали. В центъра му имаше кухина, полуизпълнена с течност. И прозрачността му се обгръщаше от сияние, зависещо от близостта до възлова точка. Тук, в Тиртракс, сиянието се бе изливало от него.

Този път тя не срещна съпротива. Пръстите й директно обгърнаха закопчалката. Едно движение бе достатъчно, за да разтвори гнездото.

Тиан нададе вик на агония.

Амплиметът го нямаше.

Малиен! Очевидно старицата не бе могла да сдържи желанието си да го има и бе дошла още през нощта. Ярост сграбчи вътрешностите на занаятчията. Не можеше да понесе друг да притежава кристала. Джоейн бе умрял, за да й го даде.

Малиен не беше в стаята си. Тиан претърси покоите й, но кристалът не беше там. Тя се отпусна тежко на леглото и обви пулсираща глава с ръцете си. Възможно беше възрастната жена да е избрала хитро скривалище.

Не осъзна кога Малиен е застанала на прага, единствено усети присъствието й. Яростта пламна отново. Дръж се спокойно, не се издавай. Ала Тиан не бе в състояние да последва собствените си съвети. Тя се нахвърли върху другата, стискайки юмруци.

— Къде си го скрила?

Малиен я задържа с лекота. Дори и възрастните аахими притежаваха превъзхождаща сила.

— Какво има, Тиан?

— Амплиметът го няма.

Малиен се обърна и се затича.

— Къде отиваш? — викна подире й занаятчията. Старицата се носеше далеч по-бързо от изнурените й нозе. — Почакай!

Матахът забави ход, за да се изравнят.

— Аз не съм го вземала, което може да означава само едно.

Ниш, разбира се. Тиан се почувства пълна глупачка.

— Не трябваше да го оставям там — укори се Малиен. — Какво ще стане, ако попадне в грешните ръце?

— Какво имаш предвид под грешни ръце? — задъхано попита Тиан.

— Всички ръце, които не са твоите.

— Или твоите?

— Дори когато бях млада, могъществото не ме интересуваше. А и освен това…

— Какво?

— Ти си носила кристала месеци наред и си го използвала по значителен начин. Вече е синхронизиран с теб до такава степен, че употребата му от друг крие огромен риск.

Тези думи не звучаха на Тиан особено убедително. Тя все още помнеше погледа, изникнал в очите на Малиен при първото споменаване на амплимета.

Пред вратата на залата с портала възрастната жена спря напълно, сякаш се страхуваше да влезе.

— Да можеше това да е сън, от който да се събудя. — Тя прокара пръсти по лицето си и отново закрачи. — След нарушаването на Забраната смятахме, че повече няма да ни се налага да се притесняваме за дверите. Само един от нас знаеше как да ги създава — старият Шанд — а той се закле, че ще отнесе тайната в гроба си. И съм убедена, че той удържа на думата си. Никога не се бяхме замисляли, че това знание ще се завърне отвъд празнотата.

Възрастната жена се приближи до приспособлението, сглобено от Тиан, и започна да го оглежда, редувайки това с любопитни погледи.

— Забележително — продължи Малиен. — Ти си отличен техник, Тиан.

— Просто следвах чертежите, които Минис ми показа. Дори нямах представа какво сглобявам.

— Малцина са аахимите, които биха смогнали да построят нещо подобно единствено чрез мисловни схеми. — Матахът приседна върху каменна отломка и се замисли.

Тиан се навъси.

— С всеки миг той се отдалечава все повече, Малиен.

— Нека помисля. Трябва да е твоят приятел Ниш. Вземи. — Тя подаде на занаятчията пръчка с дължината на меч, изработена от черен метал. Беше изненадващо лека на допир.

Тиан я пое внимателно.

— Какво е това?

Малиен се засмя:

— За да го хласнеш по главата, ако се наложи. Имаш ли дрехи за навън?

Младата жена изтича в стаята, където преди дни бе оставила раницата си, и се преоблече в собствени одежди — дебели панталони, палто и ботуши. Завари Малиен да стои край разбилите се конструкти, нервно сплитаща и разплитаща пръсти.

— Тези конструкти приличат досущ на машината на Рулке. Страхувам се, Тиан, както никога не съм се страхувала досега. Страхувам се от собствения си вид.

— Нима не си се страхувала от Рулке?

— И то много. Ала той беше сам и имаше един конструкт. Освен това Рулке имаше морал, макар и необичаен, към който се придържаше. По свой си начин той бе достоен. А сега ситуацията е съвсем различна. Огорченият от загубата на целия си клан Витис е начело на огромна сила. Това ще наруши равновесието.

— Какво възнамеряваш да правиш? — нервно попита Тиан. Същевременно се радваше, че Малиен поема инициативата.

— Не зная. — Старицата отстъпи назад, без да откъсва поглед от конструктите. — Чудя се дали е възможно да бъдат поправени…

— И ти ли си механик? — Занаятчията нервно поглеждаше към вратата.

Малиен се подсмихна.

— На фона на останалите талантът ми е незначителен, но не е съвсем отсъстващ. — Тя се загледа в конструкта със смазана предница. — Този не изглежда толкова зле повреден. — Погледът се премести върху Тиан, сега преценяващ. — Ще видим по-късно.

Двете се отправиха към процепа, където се загледаха надолу. Ледникът бе разсякъл планината като белег и бе образувал повърхност, наподобяваща път, макар че по нея би било трудно да се ходи. Отвъд се простираше река от синкав лед с дължина над левга. Изпъстряха я пукнатини, всяка от които достатъчно голяма да погълне селце. Чуваше се как откъм долната част на ледника долита стържене. На моменти зейваше нова пукнатина, свидетелстваща за бързото движение на замръзналата маса.

Как очакваха да намерят Ниш сред тази ледена пуста?

Малиен започна да се спуска.

— Идваш ли, Тиан?

— Той вероятно вече е отлетял с балона си — отчаяно каза тя.

— Първо ще му е нужно да събере гориво, а това може да му отнеме дни.

Възрастната жена подбираше пътя си с решителност, говореща за отправянето към знайна цел.

— Усещаш ли амплимета?

— Ще ми се да можех. — Старицата изглеждаше по-успокоена. — Твоят приятел каза, че балонът бил точно под нас, а наоколо имало само храсти. Това означава, че се е приземил някъде над дърветата. Надали ще е на повече от няколко часа път, а подобна голяма торба би била лесно видима. Ще го открием.

На всеки половин час спираха, за да починат. Вървенето по нанадолнище бе изненадващо уморително. По време на втората пауза, докато Тиан отпиваше от манерката си, тя бе сепната от оглушителен трясък, разтърсил скалата под нея. Стреснатата жена изпусна съдината и трябваше да се наведе, за да я вземе обратно.

— Какво беше това?

Зараждането на лавина, най-вероятно.

— От ледника се отчупват парчета. Погледни там, виждаш ли как е надвиснал?

Продължиха по-предпазливо, макар назъбените скали да им предоставяха достатъчно прикритие. Скоро Малиен спря и се оплака:

— Това не се отразява добре на старите ми колене. Покачи се върху онази скала, Тиан, и се огледай.

Занаятчията зърна тъмнеещата гъба на по-малко от една трета левга под тях.

— Открихме го — просъска тя и побърза да дръпне глава.

Матахът се покачи до нея.

— Интересен дизайн. — Тя заслони очи, за да се вгледа по-добре. — Изглежда ми почти надут. Да побързаме.

Не се бяха отдалечили много, когато Тиан изпита пробождащо усещане в дясното си слепоочие. Болката изчезна също тъй бързо, както се беше и появила. Въпреки това младата жена не можа да сдържи стенанието си.

Малиен веднага я погледна.

— Какво има?

— Главата ме заболя. Добре съм.

— Пийни още малко вода — посъветва я спътницата й.

Тиан действително отпи още няколко глътки, макар да знаеше, че проблемът не се дължи на обезводняване. Това пробождане й бе напомнило за нещо, което тя усилено се стараеше да не си спомня.

Скоро спряха отново, този път заради Малиен, която приклекна сред камъните и обяви:

— Това не ми харесва.

— Кое?

— Наблюдават ни.

Тиан извърна глава към небето.

— Не виждам нищо.

— Но аз виждам. Ела, бързо! Три са, а тъй като летят…

Матахът посочи високо в небето на запад. Сега и Тиан можа да различи точиците — първо една, после още две.

— Лиринкси!

Пет

Ниш трополеше надолу по стълбите и стискаше зъби до болка — не само от яд, но и защото изпитваше колебания в самоконтрола: не искаше да си излее гнева върху Юлия. Противно на всички очаквания, бе постигнал успех и бе оправдал предишните си провали. А ето че в следващия миг всичко бе изгубено и единствената перспектива пред него оставаше заминаването за предните линии на безнадеждната война срещу лиринксите. Механикът бе горд и амбициозен младеж, който не бе свикнал да губи.

В дъното на стълбището той спря, за да изчака Юлия. Дребната му спътничка се движеше уверено, нито за миг забавяна от маската пред очите. Крил-Ниш не спираше да се удивлява на ловкостта й. Една грешна стъпка щеше да бъде достатъчна за подема на смъртоносен полет, но такава не последва.

— Ти си тъжен, Ниш — каза тя, когато слезе от последното стъпало. Дори не беше задъхана.

Още нещо, което го объркваше: как бе възможно човек, който не се упражнява, да бъде в по-добра форма от него? Сърцето на механика все още биеше ускорено от скорошното усилие.

— Какво ще кажа на скрутатора, Юлия? Той ще ме обезглави.

— Никой не би могъл да надвие матаха, Ниш.

Юлия бе перцептор — притежаваше способността да вижда всички прояви на Тайното изкуство. Те се появяваха като възли в решетъчния модел, чрез който тя възприемаше света. Този й талант я правеше удивително ценна. Юлия струваше колкото хиляда механици.

— Ти се държа много приятелски с нея — остро каза Крил-Ниш и веднага съжали. Следващите си думи произнесе с по-овладян тон. — Какво видя?

— Тя е стара. Тя е мъдра и добра, но и тъжна. Изгубила е цял свят.

Това му предоставяше доста неща, над които да мисли, но не и търсения отговор.

— Как изглежда нейният възел, Юлия? Тя могъща гадателка ли е?

— Много е силна, но не използва силата си срещу теб. Бъди внимателен, Ниш.

Механикът изсумтя и се отправи към следващото стълбище, този път изработено от алабастър. Той не беше страхливец, но умееше да подбира битките си.

На долната площадка, когато Ниш спря, за да се консултира с картата, Юлия каза:

— Виждам кристала на Тиан.

От изненада механикът изтърва парчето хартия и едва успя да го улови, преди да е отлетяло към долното ниво. Той бе сметнал, че аахимите са отнесли кристала със себе си.

— Искаш да кажеш, че е още тук?

— Виждам го.

В решетъчния си модел. Разбира се, че можеше да го види. Благодарение на Юлия Ниш бе проследил целия му път. А с него и Тиан, изчезнала с месеци.

— Къде е? Бързо, преди да са се сетили за него.

С помощта на картата им отне по-малко от час да достигнат нивото, на което бе отворена дверта. Ниш се огледа. Намираха се в овална зала, толкова обширна, че спокойно би могла да приюти малък град. Навсякъде се виждаха врати, отвеждащи в допълнителни помещения.

— Там — посочи перцепторът.

Крил-Ниш се затича, като не спираше да поглежда през рамо. Заради многобройните си разочарования вече не смееше да се надява. В посоченото от Юлия помещение го очакваше странна на вид машина, изработена от стъкло, кристал, керамика и жици. Изглеждаше призрачна под бледата светлина. Механикът бавно започна да я обикаля, опитвайки се да открие някакъв смисъл. Нямаше представа как изглежда амплиметът, а чудатото приспособление включваше в състава си десетки кристали.

— Юлия? — високо повика той. Звукът го връхлетя от всички посоки. Ехото породи у него неочакван страх.

Дребната му спътничка се приближи с прокрадващи се движения. Нищо необичайно, предвид живота й, състоял се в отбягване. Тя изглеждаше притеснена, може би очакваше, че Ниш отново ще й крещи.

— Не мога да намеря амплимета — меко каза той.

Юлия се приближи до машината, отвори стеатитовото гнездо и извади кристала. Ниш не можеше да повярва, че всичко е толкова лесно.

Дребната жена любопитно се загледа в находката си. Амплиметът приличаше на хедроните, които Ниш бе виждал във фабриката. С една малка разлика: до този момент механикът не бе виждал кристал, светещ със собствена светлина.

— Различен е — каза Юлия, прокарвайки пръсти по стените на бипирамидата.

Задави го тревога:

— Какво искаш да кажеш? Повреден ли е? Непотребен?

— Не — меко отвърна перцепторът. — Все така силен е, но възелът му е различен.

— Какво можеш да ми кажеш за него?

Тя издигна ръка пред очите си, сякаш светлината бе в състояние да премине през плата на маската.

— Древен е като времето. Бленува за сърцевината на света.

Понякога изказванията на Юлия граничеха с неразбираем мистицизъм, а опитите за извличане на по-подробни обяснения не се увенчаваха с успех — тя не можеше да пресъздаде усетеното с думи. Но в този случай това нямаше значение. Ниш разполагаше с амплимета, който бе по-важен от Тиан. Ако го отнесеше във фабриката, бягството й щеше да е без значение.

Той посегна да вземе кристала. Досегът му породи пукот и жилещо усещане. Ниш неволно изпусна амплимета, превърнал се в изгарящ бодил.

— Не! — отчаяно възкликна механикът, загледан в понеслия се към пода кристал.

Гъвкавата Юлия се приведе и го улови.

— Струва ми се, че ще е по-добре ти да го носиш — каза Ниш. Бе останал с впечатлението, че амплиметът го е отхвърлил.

Спътничката му прибра кристала в торбичката на гърдите си и пристегна вървите й.

Хвърляйки един последен поглед наоколо, Крил-Ниш я поведе вън от Тиртракс.

В един момент от последвалото спускане механикът осъзна, че Юлия вече не го следва. Той се обърна и извика името й, но тя не отговори.

Ниш свали раницата си и потри ръка. Дланта все още го наболяваше, в средата й бе останал белезникав звездовиден белег.

— Юлия! — ревна той, този път по-силно. В следващия момент се досети, че с това само би влошил нещата. Ако тя се намираше наблизо, крясъкът би я накарал да се вглъби в себе си и да мълчи с часове.

Поемайки обратно, Ниш я откри петдесет крачки нагоре по склона, свита край една канара. Тя не реагира при приближаването му.

— Какво има? — Той приклекна до нея. Юлия не отговори. Крил-Ниш трябваше да й подаде ръката си за подушване, преди спътничката му да се изправи.

— Уморена съм — прошепна тя. — Краката ме болят.

Юлия бе захвърлила ботушите и чорапите си и бе заровила крака в една пряспа. Пръстите на краката й, почти детски на вид, бяха зачервени. Върху едната пета се бе образувал голям мехур. Ниш раздразнено цъкна с език.

— Съжалявам, Ниш — отчаяно изхлипа перцепторът. — Опитах.

Юлия никога не лъжеше и не преувеличаваше. Изострената й чувствителност бе превърнала ходенето с тези ботуши в чиста агония. Отпадаше вероятността да ги обуе отново. Невъзможно беше и да продължи боса — беше прекалено студено.

— Качи се на раменете ми, Юлия. Ще те нося.

Вероятно и това не би й било приятно, но нямаше друг избор.

Но тя прие с охота, а когато зае позиция, се усмихна.

— Надушвам те, Ниш. — Девойката леко отмести маската си, за да погледне към яката на ризата му.

— Радвам се, че ти е удобно — промърмори механикът. Юлия бе не по-тежка от десетгодишно момиче, ала сред подобна обстановка и такава тежест се превръщаше в затруднение.

По времето, когато достигнаха балона, чиято кошница бе заклещена между две канари, Ниш беше плувнал в пот, а усмивката на Юлия бе по-широка от всякога. Той я положи да легне и сам се настани до нея под лъчите на слабото слънце.

— Обичам те, Ниш.

Ако механикът не лежеше, определено би подскочил сепнато. Сега се задоволи единствено със зяпване. Юлия никога не бе казвала нещо подобно преди. Какво очакваше тя от него? Ниш не можеше да отвърне със същото. Той я харесваше, грижеше се за нея, а много нощи бе лежал буден, пламнал от желание да притежава нежните й извивки, но никога не би казал, че я обича — освен като начин да изпълни въпросното желание.

Крил-Ниш взе ръката й и я притисна до устните си. Юлия потръпна, а миглите й трепнаха. На Ниш му идваше да изкрещи от объркване. Защо точно сега? За да прикрие същинското си състояние, той се изправи и се приближи към балона, без да обръща внимание на жалното й изскимтяване. Тази нощ, реши той. Когато всичко е готово.

Платнището се бе отпуснало, защото въздухът вътре бе изстинал. Трябваше мангалът да гори поне половин ден, за да може мехът отново да се изопне край обвилите го въжета. Най-напред Ниш трябваше да събере гориво, защото разполагаше единствено с бутилка креозот — той можеше да бъде използван в комбинация с влажни цепеници, но не и сам по себе си. Последвалата експлозия би пръснала балона на късове.

Но тук почти нямаше гориво, само оскъдни храсталаци и треви. Топлината, отделена от изгарянето им, едва би стигнала за издигането на балона. Без да губи време, механикът се хвана на работа.

Към средата на следобеда Ниш бе струпал огромна купчина храсталаци. Както бе очаквал, те горяха бързо и трупаха много пепел, но отдаваха малко топлина. След час горене балонът оставаше в почти същото състояние, а най-близките храсти вече бяха изчерпани. Ами ако вещицата (каквото название бе определил за матаха) вече бе поела насам?

Механикът потисна паниката си и започна да обмисля други варианти. Бе забелязал, че скалите са покрити с дебел слой лишеи. Дали можеше да използва тях, като ги напои с креозот? Той се зае да изпробва този си замисъл, но бързо се отказа — след час събиране бе натрупал малка торбичка лишеи, която почти не тежеше. Това гориво надали щеше да отделя много топлина при горене.

По това време слънцето клонеше към залез. Небето бе чисто — нощта се очертаваше студена и щеше да им е необходим огън. А това означаваше още разход на ценно гориво. Крил-Ниш мрачно се отправи да събере още храсти.

При завръщането си осъзна, че Юлия е изчезнала. Идеше му да изкрещи, но успя да се овладее и насочи гнева си към разпалването на огъня, а после пое да я търси. Откри я недалеч, близо до мястото, където бяха лагерували при пристигането си. Дребната жена бе свалила маската си и с парче черен камък рисуваше върху песъчлива скала.

— Ще ми се да ми беше казала къде отиваш — раздразнено каза той.

Като никога Юлия не се сви.

— Аз знаех къде си.

Невъзможно беше да остане гневен при вида на милата й усмивка.

— Ела. Време е за вечеря.

Тя пое нагоре, а Крил-Ниш я последва, наслаждавайки се на тялото й. Вечерята приготви механикът: каша от варено зърно — убийствено блудкава за Юлия, защото тя не търпеше силните вкусове, а за него обогатена с люти подправки и пушено месо.

Ниш се хранеше унило. Ако утре започнеше работа от първия миг на развиделяването, до вечерта можеше и да е събрал достатъчно гориво. Но това не го устройваше, бе прекалено дълго. Дъртата вещица всеки момент можеше да открие липсата на кристала. Една пламтяща стрела щеше да бъде достатъчна, за да направи балона неизползваем.

Докато той се наяде и приключи със съдовете, Юлия вече бе заспала. Ниш нямаше намерение да я притеснява. Той прекара мъчителна нощ, отмервана от подхранването на огъня. Призори се отказа от надеждите за сън.

Денят настъпи и запълзя с мъчителна бавност. Крил-Ниш изпрати Юлия да стои на пост за Тиан и матаха, а той възобнови събирането на гориво. Всеки път, когато се завърнеше с нов товар, заварваше мангала угаснал. По обед балонът бе започнал да се издува, но все още не можеше да става дума за издигане. Спътничката му продължаваше да драска с черния къс. Рисунките й му изглеждаха напълно безсмислени. Механикът бе спрял за момент, за да почине, дъвчейки парче осолено месо, когато тя изскимтя и започна да се свива.

— Юлия? — прошепна Крил-Ниш. — Какво има? Вещицата ли?

Перцепторът не отговори, което показваше, че разтревожилото я е нещо наистина сериозно. Ниш обви пръсти около дръжката на ножа си, макар да знаеше, че подобно оръжие не може да му е от голяма полза срещу мистици като матаха. Сетне се покачи върху въжената стълба до мангала, за да огледа околността. Никъде не се забелязваше движение, само високо в небето орел се рееше върху въздушно течение над ледника. Човката му бе яркожълта.

При слизането си завари Юлия отчасти изправена. Ниш отиде при нея, за да я успокои и опита да разбере какво я е изплашило, ала спътничката му бе неспособна да обясни.

— Нокти и шипове — не спираше да повтаря тя, визираща нещо, което е видяла в решетъчния си модел.

Механикът се постара да не мисли за това. Канеше се да поеме на следващия си тур, когато се загледа в черния къс в ръката й. Понякога във фабриката използваха такъв материал за гориво.

— Къде намери това парче, Юлия?

— По-нагоре — отвърна тя с почти недоловим глас, все още измъчвана от видяното.

Крил-Ниш я хвана за ръката.

— Далече ли е? Би ли ме завела?

— Не е далече.

След кратко изкачване достигнаха стръмна скала, където слоевете светъл и тъмен камък приличаха на тортени слоеве. Някъде на нивото на очите им меката скала бе проядена от стихиите в кухина, широка колкото кръста на Ниш. Кухината бе изпълнена с късове, големи колкото юмрука му, някои прилепнали по стените.

Механикът се покатери и започна да пълни торбата си. За негово удивление Юлия също се присъедини и скоро чувалчето се изду.

— Прекрасно гориво — каза той, смеейки се от радост.

Ниш натъпка мангала, струпа лишеи и внимателно заля приготвеното гориво с половин чаша креозот — щеше да е нужна висока температура. И побърза да слезе, защото се страхуваше от внезапно избухване на пламък. В продължение на няколко минути не се случи нищо, сетне огънят внезапно припламна гръмко и пламъците се протегнаха към отвора на платнището.

Двамата отново се затичаха нагоре по склона, за да донесат още гориво. Всеки от тях напълни по една торба. Още при връщането си можаха да видят, че балонът се е издул видимо, макар че за пътуването щяха да са им нужни запаси.

Ниш се бе върнал с трети чувал и се бе отправил към мангала. В този момент Юлия се задави и изпусна своята торба, разпилявайки съдържанието й.

— Какво има? — провикна се механикът.

Дребната му спътничка изглеждаше споходена от пристъп. Зъбите й бяха оголени, беше се втренчила. Тя се опита да му каже нещо, но съумя единствено да изскимти неразбираемо.

Крил-Ниш настръхна. Той отново се огледа и моментално забеляза двата силуета, които щяха да бъдат тук само след минути. Първият принадлежеше на аахимската вещица, а вторият беше Тиан.

Ниш забърза надолу по въжената стълба. Гледката откъм западната част на небето удвои тревогите му: три крилати форми, прекалено едри, за да бъдат орли, се отправяха право към балона. Лиринкси.

Механикът скочи на земята и трескаво започна да развързва въжетата, макар мехът все още да не се бе изпълнил докрай. Освен това кошът все още трябваше да бъде измъкнат измежду скалите.

Хвърляйки вътре чувала на Юлия и раниците, той изкрещя:

— Юлия! Няма време. Трябва да вървим.

Спътничката му не реагира. Крил-Ниш притича до нея, отнесе я до кошницата, грабна половин чаша креозот и отново се качи до мангала, където изля течността. Пламъкът бликна в лицето му и го опърли. Оттам той скочи на най-близката скала и започна да избутва заклещилата се кошница. Тя не помръдна, вклинена здраво. Отчаяние сграбчи сърцето му. Не само, че щеше да изгуби кристала, а и най-вероятно живота си.

Механикът скочи на земята, подложи рамо и отново напрегна. Този път кошът помръдна, но отново се заклещи. Ниш опита от другата страна. Ръбът на кошницата болезнено се вби в рамото му. Гондолата се раздвижи със стържене и спря.

Платнището на балона се бе издуло покрай въжените опори — вече съдържаше достатъчно горещ въздух, за да го издигне. Крил-Ниш отново сграбчи коша и го разтърси. Но и това не го освободи от заклещването.

Лиринксите се спускаха бързо, а вещицата се намираше на не повече от петдесет крачки. Тя протегна ръка към него, сочейки.

Ниш побърза да се прикрие. Златисти искри избликнаха край погледа му, но иначе не бе наранен. Вещицата сграбчи гърдите си, сякаш прорязана от болка, сетне отново продължи напред. Крил-Ниш отчаяно блъсна коша. Последният се повдигна на около педя преди поредното влудяващо засядане.

Ако само разполагаше с клон или нещо подобно, което да използва като лост…

— Хайде де! — кресна раздразнено той. — Раздвижи се!

Само че балонът не го послуша. Вещицата се приближаваше бързо. Изглеждаше измъчена. Дано сърцето на старата глупачка се пръсне, пожела си Ниш.

— Върни кристала, механико — провикна се възрастната жена.

— Проклета да си! — изръмжа той и се приведе, търсейки камък.

Вещицата повдигна ръка, подредила пръсти около невидимо яйце, и бавно започна да ги събира. Ниш започна да се задушава. Лицето му посиня, езикът силом изскочи пред устните. Механикът изхриптя задавено, на който звук откъм кошницата отговори стон.

Тиан започна да се изкачва по скалата. В едната си ръка тя носеше парче удължен метал.

С огромно усилие на волята Крил-Ниш съумя да се отскубне от илюзията на матаха и да си поеме дъх.

— Юлия, помогни ми — изхъхри той.

Главата на перцептора изникна над ръба на кошницата.

— Не зная какво да правя — отвърна треперещият й глас.

— Замери вещицата с нещо. Опитай се да я зашеметиш.

Юлия запрати полупразната си торба с гориво. Черни буци се разхвърчаха навсякъде.

— Не горивото, идиотке! — кресна механикът. — Нямаш ли капка мозък в главата си?

Спътничката му простена. Сетне, за ужас на Ниш, торбата, която висеше на гърдите й, съдържаща безценния амплимет, изхвърча от кошницата и удари вещицата право по лицето, поваляйки я.

Натискът върху гърлото му изчезна окончателно, само че преди да е успял да реагира, Тиан вече се нахвърляше върху него. Крил-Ниш замахна към нея, но бе изтеглил ножа със слабата си ръка и ударът пропусна. Занаятчията замахна на свой ред. Ниш изквича, преценявайки, че замахът й е насочен към слабините му, ала тя се бе прицелила в коленете. Металът блъсна левия му крак и механикът полетя надолу.

Струваше му се, че пада цяла вечност. По време на превъртането си във въздуха осъзна, че все още стиска ножа. Но полетът му приключи, преди да е успял да захвърли оръжието. Прониза го остра болка.

Ниш се раздвижи със стон. Ризата му мокрееше. Вещицата бе коленичила на няколко крачки от него. А Тиан се отправи към торбичката, хвърлена от Юлия, и с победоносен вик извади амплимета.

Юлия плачеше. Ниш отново простена. Погледът му срещна очите на Тиан, сетне се отмести към нарастващите лиринкски форми, затулващи небето със сенките си.

— Наслаждавай се на триумфа си — процеди той. — Няма да трае дълго.

— Нито твоята трагедия — отвърна Тиан. — Сбогом, Ниш. Надявам се никога повече да не се срещнем.

— Ще се срещнем — увери я механикът. — И още как, занаятчия Тиан. Предателка!

Той мъчително се изправи. Тиан помагаше на вещицата да поеме обратно. Близо до мястото, където Ниш ги беше видял за първи път, двете спряха, опрели гърбове до назъбена стърчаща скала, и се приготвиха да се защитават.

Двама лиринкси насочваха спираловидния си полет надолу. Крил-Ниш се колебаеше: дали да избяга още сега, или да остане и изчака, в случай че битката му предоставеше възможност да си върне кристала?

Тази му надежда посърна още в първите секунди. Проклетата вещица повдигна ръце и запрати поредно от златистите мехурчета, този път огромно. То полетя, за да се забие в гърдите на първия лиринкс. Създанието застина във въздуха и се понесе към земята, където тежко се разби по гръб. Вторият лиринкс побърза да се отдръпне. Третия Ниш не можеше да види.

Но от сражението механикът бе видял достатъчно, за да вземе решение. Вещицата беше прекалено силна, кристалът бе изгубен. Той енергично разтърси кошницата, сграбчи въжето на балона и дръпна надолу. Торбата с горещ въздух се стрелна нагоре и балонът се оказа свободен. Ниш побърза да се намести вътре.

Най-сетне бяха свободни от непосилната твърд, където и най-малкото ручейче представляваше препятствие, което да бъде заобиколено. Тук механикът отново се чувстваше в контрол. Не притежаваше нито Тиан, нито кристала, но бе сторил всичко по силите си. И бе предупредил скрутатора за предстоящата инвазия, това беше най-важното. Ниш се настани удобно, решен поне за няколко минути просто да се наслаждава на полета.

Балонът бързо набираше височина. Над ледника той попадна на силен вятър, оттласнал го далеч от планината, на запад. Крил-Ниш се навъси — нужна му беше противоположната посока. Може би най-добре щеше да бъде да се спусне отново сред някое изолирано място, за да изчака подходящ вятър. Което по това време на годината можеше да означава продължително чакане.

Той посегна към въжето на освобождаващия клапан.

— Не! — изпищя Юлия и притисна длани към ушите си. — Не, не!

Тя бе започнала да се върти, повдигнала лице към небето. Ръцете й се размахаха, за да изтръгнат маската. Дневната светлина се стоварваше върху незащитените й очи, пораждайки струи розови сълзи.

— Не!

Третият лиринкс бе останал високо в небето и сега се рееше над тях. Той бе по-дребен от останалите, не по-голям от човек. Външната му бронирана кожа бе съвсем прозрачна. През нея можеше да бъде видяна втората. Лиринксът изглеждаше необичайно крехък, но дългите нокти бързо разрушиха това впечатление.

За момент раната на Ниш го замая. Вкопчен в едно от въжетата, механикът не изпускаше от очи приближаващото се създание. Как ли възнамеряваше да ги нападне? Платнището бе уязвима, но и трудна цел заради обгръщащите го въжета, които криеха опасност от заплитане. Може би създанието възнамеряваше да се стрелне край тях и да нападне от долната страна. Или дори да си послужи с Тайното изкуство — всички летящи лиринкси умееха да го използват, защото крилете им не бяха достатъчно силни, за да преодоляват гравитацията на Сантенар. Загиналите при опит за летене лиринкси са повече от лиринксите, убити във войната, казваше скрутатор Флид.

Този път Ниш разполагаше с меча си, което му вдъхна известна увереност. Той стисна въжето, пренесъл тежестта си върху пръстите на краката. Лиринксът жестоко се лъжеше, ако смяташе, че предстоящата битка ще бъде лесна.

Оказа се, че Ниш е бил този, който се е лъгал. Иноземното създание нямаше намерение да го напада. То рязко промени посока, стрелна се към платнището и с умел замах разсече плата.

Горещият въздух изхвърча със съскане. Балонът се понесе към скалите дълбоко под тях.

Юлия спря да крещи.

Шест

— Добре ли си? — напрегнато извика Тиан. Вторият лиринкс се хвърли към тях и тя го посрещна със замах, отстъпила под скалния нос. Създанието се отдръпна — не се страхуваше от нея, но стоеше нащрек заради Малиен.

Възрастната жена дишаше тежко.

— Повече от двеста години не бях използвала Изкуството за самозащита. Дай ми минутка.

Свела глава, Малиен бавно си пое дъх.

— След онзи случай се зарекох, че ще се отдам на мира. Ти унищожи заричането ми в рамките на ден.

— Съжалявам, не… — поде занаятчията.

— Мълчи. Не те обвинявам.

Матахът надникна изпод скалата. Първият лиринкс все още лежеше по гръб и слабо подритваше. Вторият се бе отдръпнал на около три крачки от тях и ги наблюдаваше с разперени криле. Масивно създание, многократно по-тежко от Тиан. Туловището му бе изцяло изградено от кости и мускули. Бронираните люспи бяха в състояние да отразят удар на метално острие. Огромната паст зееше, разкрила стотици сивкави зъби. Най-страховити бяха очите, в които сияеше интелект. По кожата му се разливаха вълни на синьо, зелено и червено. Лиринксите използваха това си умение за общуване, за сплашване на враговете си или просто за удоволствие.

— Дори и три лиринкси не биха ме притеснили, когато се намирах в разцвета на силите си — промърмори Малиен. — Но това беше отдавна. Освен това в тази позиция сме уязвими. Ако наоколо има и други, няма да сме в състояние да удържим. Трябва да влезем обратно в града.

— Те просто ще ни последват — каза Тиан.

— Тиртракс разполага със защита. Оглеждай се за третия лиринкс.

Занаятчията внимателно се приближи до ръба и се загледа в небето. Веднага видя летящото създание — то се бе понесло към балона, сведен до точица в западния небосвод.

— Виждаш ли го? — попита матахът.

Очертанията на лиринкса и балона се сляха. Въздухоплавът бързо се понесе надолу и изчезна отвъд хоризонта. А лиринксът пое обратно.

Тиан се почувства отвратително. Колкото и да мразеше Ниш, не искаше той да умира по такъв начин. Нито Юлия, която изглеждаше безобидна и се бе отнасяла добре с нея.

— Разкъса балона. Сега се връща.

— Полетът ги изтощава. Сега е най-подходящият момент. Дай ми жезъла.

Тиан й подаде металната пръчка. Малиен раздвижи пръсти около него, а младата жена почувства косъмчетата върху ръцете си да настръхват. Матахът пристъпи напред и насочи единия край на необичайното оръжие към лиринкса. Около метала започна да се образува сребриста сфера, нарастваща като раздухвано стъкло. Когато сферата придоби размерите на малък пъпеш, Малиен я тласна към лиринкса.

Създанието веднага долепи ръце в отговор. Мистичният снаряд започна да се разпада на сияещи късчета, макар и запазил формата си. Малиен вложи още по-голямо усилие. Вратните й жили се издуха. Тласкана от нашепванията на матаха, застиналата сфера поднови полета си и избухна върху целта си.

Вцепененият от усилие лиринкс бе блъснат назад по склона. Самата Малиен също рухна на колене и изтърва металния жезъл.

— Това болеше — задъхано промълви тя. — Какво е положението?

Тиан вдигна оръжието.

— Лиринксът лежи неподвижно, но не мисля, че е мъртъв. Летящият ще бъде тук след минута, най-много две.

— Не е мъртъв. Аз не съм убийца, Тиан. Подай ми ръка.

Двете се отправиха обратно нагоре. Малиен тежко се бе опряла върху рамото й.

Летящият лиринкс започна да кръжи над тях. Тиан спря рязко.

— Какво има? — попита възрастната жена.

Занаятчията се бе загледала в прозрачната кожа на летящото създание.

— Името на този лиринкс е Лиет. Тя беше една от учените в Калисин, под чието ръководство бях принудена да участвам в плътоформирането им.

Видът на женската бе породил неприятни спомени у Тиан.

— Значи имаш представа как ще постъпи?

— Не. Прекарах три месеца в техен плен, но не мога да кажа, че научих много за тях. Макар че…

— Да?

— В битка са смъртоносни същества, но когато ги опознаеш… те също притежават разбиране за честта.

— Това е окуражаващо — каза Малиен. — Но въпреки това не мога да кажа, че горя от желание да ги опознавам.

Лиет се обърна във въздуха и се насочи към повалените си другари.

— Отказа се.

— Те знаят къде сме. Във всеки един момент биха могли да се върнат. С армия.

Тиан и Малиен стояха нащрек през целия остатък от изкачването, но повече нападения не последваха. Занаятчията обаче два пъти зърна Лиет да ги следи от разстояние. Когато двете влязоха в Тиртракс, плътоформителката отлетя на изток.

— Какво ще правим сега? — попита Тиан. Двете останаха на прага, за да си починат.

Малиен разгърна дажба.

— Ще се подкрепим с малко флиувиор.

Младата жена също си взе парче от храната, напомняща зеленикаво и ронещо се сирене, което буквално се топеше в устата. Комбинацията от вкусовете му бе по-трудна за описване — остър, ароматен и млечист. Тя се задържа в устата й дълго след поглъщането, но я накара да се почувства по-добре.

— Какво е това, Малиен?

— Тоник против изтощаване. Подхранва и ума, и тялото.

Матахът си взе ново парче. Тиан стори същото.

— Това ниво на града не може да бъде отбранявано — продължи Малиен. — Което е жалко, защото тук има неща, които бих предпочела да не бъдат съзирани от лиринкски очи, не на последно място и повредените конструкти. Поне мога да запечатам горните и долните входове. Там се съхраняват още по-големи ценности. Чудя се какво ли е довело лиринксите тук? — Тя погледна въпросително към събеседничката си.

— Предполагам, че е амплиметът. Те умеят да проследяват подобни излъчвания.

— Откъде знаеш? — остро запита старицата.

— Във фабриката, когато бях занаятчия… — Спомените от някогашния живот нахлуха с непоносима сила и под напора на носталгията Тиан остана безмълвна за миг. — Враговете ни бяха започнали да откриват безпогрешно разположението на конструктите, което бе мистерия за нас. Открих, че лиринксите се ориентират по аурата, излъчвана от работещ кристал.

— Как? За пръв път чувам подобно нещо.

— Не съм сигурна за метода. Използваха нещо, напомнящо на голяма гъба. Нямам представа дали са го сглобявали, отгледали или…

— Плътоформирали — допълни Малиен с нетипично за нея потръпване. — Продължи.

— Открих и начин да прикривам излъчването.

— Какъв?

— Обгръщах хедроните в злато, запечатвах ги и ги покривах със смола. Това елиминираше издайническото излъчване, без по никакъв начин да се отразява на функционалността им. Освен това елиминираше и възможността за саботаж. — Тя сведе поглед. — Липсва ми работата.

— Ти си забележителна млада жена — каза Малиен. — Иска ми се…

Тя не довърши мисълта си и Тиан я погледна въпросително.

— Няма значение — додаде старицата.

Двете започнаха да обхождат нивата, където Малиен задейства стражи — сплескани черни конуси — край входовете им. Пътьом минаха край повредените конструкти, които отново привлякоха вниманието на Тиан със забележителната си изработка. Дали и те черпеха енергия от същото поле, захранващо кланкерите, или разчитаха на съвсем различен източник? Много й се искаше да огледа по-подробно някой от тях. Не бе излъгала, когато бе казала, че работата й липсва.

Приключили, двете се отправиха към покоите на матаха. Тиан вече знаеше пътя и той не й се струваше дълъг, само че трябваше да изкачат осем стълбища едно след друго. На върха на последното възрастната жена трепереше.

— Този ден определено ми дойде в повече. Ще се видим утре сутринта — извини се Малиен и се оттегли в стаята си.

Занаятчията си наля чаша вода и приседна, за да отпочине. Бе връхлетяна не само от умора, а и от потискаща меланхолия. Незначителното решение да помогне на Минис бе повлякло след себе си страховити последици. Може би аахимите вече бяха встъпили във война със Сантенар. Може би невинни хора погиваха, докато тя си седеше сред чуждоземен лукс.

Тиан не можа да издържи и скочи от стола. Изпитваше неустоимо желание да причини страдание на себе си, за да овъзмезди болката, която бе причинила на Хани. Тя се затича нагоре по стълбите към площадката, на която Малиен обичаше да седи. Пробождането в далака от пренапрежение само я изпълни с радост.

Достигнала пещерата, Тиан удари с длан по стъклото. То се плъзна встрани и младата жена получи достъп до балкона.

Каменната повърхност бе заледена. Занаятчията се подхлъзна и лошо си удари пищяла в каменния стол. Без да спира, тя докуца до ръба и се загледа в зейналата празнота. В съвършената чистота на въздуха съседните върхове се очертаваха с удивителен детайл. Спускащото се слънце заливаше с блясъка си ледената повърхност.

Гледката беше вълшебна, ала невиждащият поглед на Тиан не можеше да я оцени. Сигурно Малиен изпитваше същото при идванията си тук — за да използва усамотението като платно, върху което да нанесе спомените от завинаги отнетия й Аахан. От света, на който не бе могла да се върне. Дори и отварянето на двер между световете пак бе запазило тази невъзможност, защото Аахан загиваше. Аахимите бяха вечни изгнаници, без собствен дом.

Също като Тиан.

По времето, когато червеникавото слънце се потапяше сред езерото от мъгла, седналата в креслото занаятчия бе замръзнала, залепнала за камъка.

— Какво по дяволите те е прихванало?

Малиен я разтърсваше. Опитите на Тиан да отвори очи се оказваха напразни и за един ужасяващ миг тя се изплаши, че е изгубила зрението си завинаги. Възрастната жена отдели образувалия се върху миглите й лед, разтри ги с топлата си длан и занаятчията успя да раздели клепки.

Отведена долу, където й бе връчена чаша гъста и сладка червена напитка, Тиан се почувства глупаво. Затрудняваше се да осмисли подтика, тласнал я да стори това.

— Мисля, че се наказвах — със запъване произнесе тя.

— Ама че глупост! Ако си сторила вреда, направи нещо, с което да я компенсираш.

Тиан отпи нова глътка. Малиен беше права: тя трябваше да направи нещо. Но какво? Може би да се върне във фабриката и да възобнови работата си?

Матахът разгръщаше страниците на дребна книжка в подвързия от жълтеникава кожа, но не я четеше.

— Наред ли е всичко? — поинтересува се занаятчията.

Възрастната жена положи книгата встрани.

— Трудно ми е да ти опиша какъв шок беше за мен да науча за дверта и да видя конструктите. Арогантността винаги е била слабата черта на аахимите. Толкова много машини, представляващи такава мощ, биха разпалили високомерие и сред най-скромната гръд. Отлично познавам водителите като Витис — дръзки до невъзможност, слепи глупаци. Той е изгубил и света, и клана си. Това означава, че няма да допуска компромиси. Той е страдал — значи и останалите трябва да страдат. Историите ни съдържат множество примери за подобни предводители, само че всеки от тях е поглеждал назад към времето на някогашното величие и е осъзнавал, че то е минало.

— Витис е различен. Той е изгубил всичко, което е имало значение за него. Сега има пред себе си възможност, каквато се открива веднъж в живота. И нищо не е в състояние да го усмири. Начело на могъща армия, най-могъщата, събирана някога, той пристига сред свят, разрушен от война. Какво смяташ, че ще направи?

— Ще го завладее — тихо каза Тиан. — Но… ние всички сме част от човечеството. Може би ще се съюзи с нас срещу лиринксите.

— Аз бих се съюзила — отвърна Малиен, — но защо би го направил той? Мнозина аахими смятат вас, проточовеците, за примитивни, дори подчовеци. По думите ти спокойно мога да заключа, че Витис също споделя подобни възгледи. Той би предпочел лиринксите да спечелят. Не е изключено дори да се съюзи с тях.

Тиан почувства кръвта й да се смразява.

— Не би сторил подобно нещо — прошепна тя. — Не би могъл.

— Погледни вашите собствени Истории, Тиан. По-напредналите раси, по-могъщите нации са унищожавали стотици от по-слабите.

— Но ние имаме древна и забележителна цивилизация. Как е възможно някой да си помисли…

— Казах ти. Погледни хрониката на Сантенар.

Тиан отказваше да приеме подобно нещо. Отказваше дори да си помисли, че Витис би могъл да прояви подобна отегчена безгрижност към древния й вид и цялата му история, за да го унищожи, както се стъпква хлебарка.

— И нищо не може да се направи? — замаяно запита Тиан.

— Не бих казала нищо. Витис трябва да има и слабости.

— Освен съревнованието между клановете, други не видях.

— То би изчезнало в мига, в който аахимите се почувстват заплашени.

— А сантенарските аахими биха се присъединили към тях, за да ги подсилят още повече.

— Ако бъдат подложени на достатъчно силен натиск, вероятно биха го сторили.

— Но не и ти, Малиен?

— Никога не бих предала аахимите, Тиан. Но ще направя всичко по силите си, за да помогна на цялото човечество.

— Аз също! — зарече се занаятчията. — Аз доведох тук аахимите. Мое задължение е да възстановя баланса.

Ала как? Тя бе пленена от обстоятелствата, на стотици левги сред нищото.

Малиен се наклони напред в стола си, свела поглед към връхчетата на ботушите си. Ръцете й с изпъкнали вени трепереха, тя ги отпусна в скута си. Понечи да каже нещо, но нерешително замълча.

Тиан не я подкани. Малиен можеше да й предложи само думи. Думите не променяха нищо.

— Нямаш представа какво изпитах, когато чух за амплимета — каза накрая старицата.

Занаятчията не очакваше подобно изказване и не можа да сдържи приплама на ревност, примесена с гняв.

— Защо? — хладно попита тя. — Какво значение би имал той за теб?

— Би ми предоставил шанса да съзра изгубения Аахан.

— Ти не си родена там. — Историите бяха категорични по въпроса.

— Не. Аз съм потомка на доведените тук роби на хароните. По тази причина малцина изсред нас се чувстват като у дома си на Сантенар. Аз също не правя изключение, макар моите деца и моите родители да почиват сред сантенарска земя. Ние не спираме да копнеем по Аахан, да тъгуваме за света, който ни е бил отнет. А сега шансът за завръщане е изчезнал завинаги, защото скоро няма да има Аахан. Но пак бих могла да използвам амплимета, за да го зърна.

— Но нали ти сама каза, че Аахан вече е разрушен?

Гневът на Тиан си беше отишъл, но пак не й се искаше да даде кристала на Малиен, дори и за кратко.

— С помощта на амплимета и огромно количество воля бих могла да обърна поглед назад към дълбините на времето. Дори бих могла да съзра онзи рай, който е представлявал Аахан преди хароните да ни го отнемат. Тиан, не би могла да разбереш колко копнея за това. — Малиен поклати глава, а от дълголетните й очи покапаха сълзи.

Искрената мъка на старата жена отстрани и последната неохота на занаятчията.

— Вземи — каза тя и дръпна вървите на кесията, която носеше на гърдите си. — Надникни в миналото и утоли копнежа си.

— Страхувам се — тихо отвърна Малиен. От силата и увереността й не бе останала и следа. Сега тя приличаше на обикновена старица, преживяла повече мъка, отколкото триумф.

— Боиш се, че отварянето на портала може да го е покварило?

— И това. Но повече се боя от това, което ще видя.

Малиен не разясни думите си, а Тиан не я попита. Не смяташе, че има право. Кристалът меко проблясваше върху протегнатата й длан. И двете се бяха загледали в сиянието му, сякаш криещо тиха заплаха.

Малиен потръпна и протегна ръка. Дългите й пръсти и палецът се обвиха около амплимета и го повдигнаха. В началото бипирамидата се отдели трудно, като обвързана с невидими нишки за дланта на Тиан. Последва неочакван пукот. Кристалът полетя във въздуха, окъпан в ярко сияние. Занаятчията изпищя, но пръстите на матаха отново уловиха кристала и скриха сиянието му.

Възрастната жена се изправи.

— Ела.

Двете отново се насочиха към балкона.

— За какво съм ти?

— Просто искам да бъдеш до мен — отвърна Малиен и седна на каменния стол.

Тиан остана край стъклената врата, където беше малко по-топло. Все още я измъчваха тръпки от скорошното измръзване, който дискомфорт се примесваше с неспокойството за намиращия се в чужди ръце амплимет.

— Не е ли опасно да го използваш толкова близо до възловата точка?

— Опасно е.

Малиен бе поставила кристала между пръстите си, чиито връхчета бяха събрани като в молитва. Единият край на бипирамидата стърчеше между тях. Бе отпуснала лакти върху коленете си. Със скованата си поза тя принуди Тиан да се приближи, за да вижда по-ясно.

Старицата рязко извърна глава, изненадвайки събеседничката си с вида на лицето си. Изглеждаше уплашена. Амплиметът, обичайно излъчващ бяло или синкаво сияние, понастоящем струеше заплашителна червенина. Блясъкът му пулсираше. Тиан потръпваше при всяко изменение.

Кристалът започна да пулсира по-бързо и произволно. Изглеждаше, че между него и Малиен се разразява борба. Тиан си припомни опасенията на Витис, касаещи евентуалното покваряване на амплимета. Дали за самата нея щеше да има опасност, когато матахът й върнеше кристала? Ако й го върнеше.

Сиянието изчезна рязко. Светещият глобус във вътрешността на помещението също угасна. Слънцето вече бе залязло и нощта бе тъмна, оспорвана единствено от слабия блясък на звездите, уловен от леда. Атмосферата излъчваше заплаха. Малиен потръпна с цяла снага и бавно започна да се изправя, докато не застана на пръсти. Едновременно с това тя повдигна бипирамидата над главата си и нададе вик на неразбираема емоция — би могъл да бъде както екстаз, така и агония.

Сега амплиметът сияеше толкова ярко, че Тиан можеше да види кръвта, стичаща се във вените на възрастната жена — а тя се забавяше, забавяше, забавяше… Какво правеше Малиен? Занаятчията понечи да се раздвижи, ала в следващия миг светът около нея изчезна. Последното нещо, което Тиан помнеше, бе как се надига от ледния камък.

Веднага можеше да види, че е била в безсъзнание известно време, защото над върховете беше изгряла луна. Малиен все така държеше кристала над главата си, процеждаща лъчи между пръстите й. От затворените клепачи се стичаха сълзи, а очните ябълки зад тях се движеха. Върху страните бяха замръзнали сълзи.

Тиан остана близо до ръба, за да не я притеснява. Лъчите постепенно губеха интензитета и дебелината си, докато в един момент единствено лицето и пръстите на матаха не останаха осветени. Скоро старицата изцяло потъна в мрак.

Младата жена се протегна предпазливо и докосна ръката на Малиен. За нейна изненада крайникът беше топъл. С огромно облекчение Тиан взе кристала от ръцете й.

Матахът се раздвижи рязко: оживяваща статуя. Очите й се отвориха, пръсвайки ледени късчета.

— Тиан — колебливо изрече тя. По подобен начин би мълвил човек, почти забравил как да говори.

— Ела вътре.

— Ти влез на топло. Аз ще дойда по-късно. Първо трябва да помисля.

На Тиан не й се искаше да оставя старицата сама, защото се притесняваше за нея, но мразовитият студ подкрепи молбата на Малиен. Занаятчията слезе в покоите й, но и там не можа да се стопли — не и докато не си приготви гореща вана.

Малиен я откри часове по-късно да спи във ваната.

— Вечерята е готова — каза тя, докосвайки спящата по рамото.

— Какво видя? — попита Тиан, когато двете бяха приключили великолепното пиршество, състояло се от изцяло непознати за нея гозби. Тя се бе настанила в удобен стол, облечена в копринена рокля и отпиваше от чаша с течност, напомняща кафе, но с далеч по-превъзхождащ аромат. — Съжалявам. Това беше неучтиво от моя страна.

— Не видях това, което очаквах да видя — отвърна Малиен. — И за видяното ще говоря само с други от вида си. — Тя също отпи от чашата си, понечи да каже още нещо, ала утихна.

Тиан също замълча. За нея Аахан представляваше сцената на вулканични видения, на чийто фон бе съзирала Минис. Довършила напитката си, тя се оттегли да си доспи. Този път не я измъчваха сънища.

Малиен дойде при нея едва на следващия ден.

— Заслужаваш да чуеш обяснение, Тиан. Трябва…

— Аахан не касае мен. Не се чувствай длъжна…

— Изслушай ме. Аахан се е замесил в делата на твоя свят и ти си в правото си да знаеш какво става. Вярвам, че Витис е проявил нечестност спрямо теб — ако не самоинициативно, то манипулиран от други аахими. Ти беше права да се изказваш със съмнение за честта на жителите на Аахан. Някой си играе смъртоносна игра, последиците от която биха могли да бъдат невъобразимо ужасяващи.

Тиан понечи да каже нещо, но матахът повдигна ръка.

— Има и друго, което е свързано по-пряко с теб. Амплиметът действително е бил покварен от отварянето на дверта — или от намесата на Витис. Изглежда в кристала се е събудила проява, до този момент оставала без израз.

— Каква? — прошепна Тиан.

— Не зная. Може би някакво подобие на минерален инстинкт.

Тези думи бяха тревожно близо до собствените съмнения на Тиан. Още от самото начало кристалът бе я интригувал с необичайността си. Не й се бе налагало да го събужда, на каквато процедура трябваше да бъде подложен всеки хедрон — амплиметът черпеше енергия самостоятелно.

— Какво се опитва да постигне?

— Не зная. Възможно е намеренията му да са добронамерени, зложелателни или на безразличие, но във всеки случай ще се опита да ги реализира на всяка цена.

— Значи трябва да го унищожим? — Гласът й заглъхна. Достатъчно голям риск криеше унищожаването на обикновен хедрон, към който е привикнал съответният занаятчия. А унищожаването на амплимет… Не, тя дори не се осмеляваше да мисли за евентуалните последици.

— Не! — разпалено възкликна Малиен. — Амплиметът може да е опасен, но пак е съкровище. Пази го, защитавай го и, преди всичко, пази се от него, защото този кристал е смъртоносен.

— Да го използвам или да го притежавам?

— Не бих могла да кажа. Трябва да напуснеш при първа възможност. Амплиметът… е несъвместим с тукашния възел и Кладенеца. Имаш късмет, че до този момент не се е случило нещо драстично.

— Какво имаш предвид?

— Това ще се опитвам да разбера тази нощ.

— Може би кристалът е покварил дверта — с надежда предположи Тиан.

— Не. Станало е обратното.

Още неща, над които да размишлява.

— Къде бих могла да ида?

— Някъде, където знанията и уменията ти ще бъдат в състояние да извлекат добро от злината.

— Поема ли обратно към фабриката, ще стигна там след година — размишляваше Тиан. — Ако изобщо я достигна. И ако реша да приема наказанието им. Пътуването на запад също ще бъде не по-малко опасно и ще ми отнеме месеци. Тогава би било прекалено късно, дори и ако знаех какво възнамерявам да правя.

— Трябва сама да изготвиш плана си. Тук не мога да ти помогна. Но преди да си заминеш, има нещо, с което би могла да ми бъдеш от полза.

— Какво? — попита занаятчията, сигурна, че няма да й хареса.

— Ти си опитна занаятчия — каза Малиен. — Може би ще успееш да разглобиш повредените конструкти и от частите им да сглобиш нов.

Седем

Тиан не можа да скрие тръпките, плъзнали по цялата й снага. От мига, в който бе зърнала конструктите за пръв път, не бе спряла да копнее да надникне под изящните им корпуси. Това беше намеса на самата съдба.

— Ще започна още сега. — Тя буквално скочи на крака. — Още този миг.

— Канех се да приготвям вечерята.

— Ами ако лиринксите се върнат? Не бих искала да рискувам.

Всъщност тя копнееше отново да усети метал в ръцете си. Устройствата бяха логични, предсказуеми, благонадеждни. Те не лъжеха, не мамеха, не предаваха.

Малиен се усмихна леко кисело.

— Храната скоро ще бъде готова.

Тиан забърза по стълбите с разтуптяно сърце. Новостите в механизмите винаги бяха представлявали интерес за нея. А сега й предстоеше среща с технологията на един различен свят. Конструктите бяха за нея по-ценни от съкровище.

Достигнала залата с трите машини, тя бавно започна да се разхожда около тях, смръщена в размисъл. Тъй като не разполагаше с никакво понятие за принципа им на действие, щеше да й бъде трудно да определи място, откъдето да започне. Конструктът, който беше обърнат върху покрива си, бе пострадал най-сериозно. Евентуалното му преобръщане щеше само да задълбочи щетите. Вторият бе със смазана предна част, третият бе смачкан странично и отгоре. Занаятчията се опита да огъне метала в правилната му форма, но дори не успя да го помръдне. Макар да бе тънък на вид, той не отстъпваше на дебелата броня, обгръщаща страните на кланкер.

Занаятчията се покатери върху конструкта със смазана предница и надникна през люка. Вътре бе по-просторно, отколкото изглеждаше, макар че натъпканите пътници надали бяха споделяли това впечатление. Над и зад люка бе разположена бойна кула с копиемет, подобен на този, който бе убил Хани. Тиан побърза да обърне гръб на оръжието.

Люкът отвеждаше до овално помещение, което можеше да побере дузина души. В задната част бяха разположени пътнически седалки. В срещуположния край блестяха бледозелените стъкла на навигационните инструменти. Под нактоуза бяха разположени превключватели и разноцветни копчета. Пред седалката се издигаше голям шестоъгълен лост, в средата на чийто фуниевиден край също имаше копче. Лостът можеше да се движи в четири посоки, но нищо не последва, когато Тиан опита. На пода край него се виждаха пет педала с извита форма.

Занаятчията последователно опита бутоните, превключвателите и педалите, но отново не последва никаква реакция. Може би механизмът бе повреден, а може би преди това трябваше да бъде задействан по някакъв непонятен за нея начин.

От лявата страна на лоста бе разположена овална дупка, предоставяща достъп до долното ниво. Тиан колебливо отпусна крака върху напречниците на метална стълба. Доловило присъствието й, осветлението се задейства само.

Вътрешността на това ниво притежаваше формата на яйце. Красяха го плетеници от благородни метали в типична аахимска последователност.

Стената пред нея бе покрита с различни дръжки. Тиан отмести една, за да открие хитроумна койка. Друга откри шкаф с чаши, чинии и прибори за хранене. Трета криеше шкаф с оръжия, понастоящем съдържащ единствено меч със закривена форма и арбалетни стрели. Четвърти шкаф бе пълен с неразбираеми инструменти.

В пода бе вложена удобна за хващане хлътнатина, под която занаятчията откри задвижващия механизъм. Някои от компонентите му приличаха на онези, които бе използвала за изграждането на зиксибюла: различни кристали, стъклени тръби във формата на тороиди и усуквантори, а също и елементи от метал и керамика. Успокои я фактът, че пред себе си има нещо поне отчасти познато. Сглобеното от нея приспособление бе отворило двер, следователно би могла да поправи и този конструкт.

Тиан отново се изкачи в кабината на оператора, за да я огледа по-обстойно. Сетне излезе отвън, за да огледа корпуса на машината. Конструктът не изглеждаше непоправимо увреден, освен ако последвалото падане не бе увредило някаква част от механизма. Но надали аахимите биха построили бойна машина, която да е толкова крехка.

Занаятчията се приближи към преобърнатата машина. Люкът не само бе затиснат — горната част бе премазана, така че бе невъзможно да се влезе. А и надали механизмът му бе преживял подобно падане. Третата машина, легнала на една страна, по вътрешността си приличаше на първата проверена, само че бе по-лошо увредена.

Затова Тиан се върна при първия конструкт и насочи вниманието си към повредения му нос. Работата й бе изморителна и изискваше огромна концентрация, защото налагаше разгадаването на предназначението на всеки от елементите и подбирането на правилния инструмент. Бе успяла да разглоби част от увредения корпус, когато осъзна със сепване, че Малиен стои зад нея.

— Ти откъде изскочи? — възкликна занаятчията.

— Тананикаш си, докато работиш. Промяна в положителната посока.

— Работата страшно ми липсваше. Готова ли е вечерята?

— Изстина отдавна. Дойдох да те повикам да закусваш.

Тиан смаяно погледна към процепа в далечната стена. Действително навън се зазоряваше.

— Нямах представа. Съжалявам.

— Няма значение. Защо разглобяваш предницата?

— Възнамерявам да я заменя с части от останалите две машини.

Малиен приклекна до нея и пъхна ръка под корпуса. В отговор се разнесе тихо изщракване. Тя стори същото и с горната му част и страните.

— Издърпай това. — Матахът посочи към една подпора.

Двете задърпаха едновременно. Цялата предна част от корпуса се плъзна на пода.

— Как го направи? — високо възкликна Тиан.

— Познавам аахимската технология — отвърна Малиен.

Половин час по-късно конструктът бе получил нова предница. Тиан изтупа ръце и се отдръпна, за да погледне машината. Ако се изключеше прахта, конструктът изглеждаше като нов.

— Все още остава по-големият проблем: как да го задвижим.

— Най-добре да оставим това за по-късно. Залагането на капани е честа практика в нашите машини, а дори и експерт не би продължил работа след безсънна нощ. По-късно ще ти преподам някои думи от езика ни. За да разбираш какво правиш, трябва да знаеш наименованията.

Докато Тиан спеше, Малиен отново посети Кладенеца. Още преди да е навлязла в конусовидната пещера, тя усети, че нещата са различни. Отвеждащият към него проход бе по-малко мразовит, запречващите кубове бяха по-крехки. Синкавата мъгла около Кладенеца бе гъста като крем и се издигаше по-високо от главата й. Възрастната жена ясно усети съпротивата й, докато се приближаваше край ръба.

Тя притеснено се загледа надолу. Ами ако бе започнал да се размразява? Малиен се заслуша за издайническото прозвъняване на напукващ се лед — това щеше да бъде първият признак. Но не се чуваше нищо. Ивиците мъгла все така лениво се стелеха вътре. Дълбините бяха притихнали, което я успокои. Процесът все още не бе започнал. Това беше добре — Малиен не бе сигурна, че сама би била в състояние да го овладее. Съмняваше се, че някой изобщо е способен.

По време на обратния път тя размишляваше за Тиан — и дали бе редно да сподели притесненията си с нея. В крайна сметка реши да ги задържи за себе си колкото се може по-дълго. За Тиан не би имало никаква полза да знае.

Същата вечер Малиен започна да излага пред Тиан основите на аахимския език — главно думите, свързани с настоящата им работа. Макар младата жена подобно на сънародниците си да говореше три езика — на югоизточната, северната и западната част на Сантенар — аахимският се оказа далеч по-труден. След уроците тя винаги се връщаше към работата с още по-голямо наслаждение.

Тя прекарваше дни в изучаване на конструкта, но не можа да разбере нито по какъв начин бива захранван, нито какъв механизъм използва, за да се издига над земята и да се движи. В един момент изпадна в горчиво отчаяние. Витис и останалите аахими бяха изтъкнали собственото си широко познаване на геомантията и нейното собствено невежество във въпросната област — може би наистина не бе по силите й да проумее? Изтощена от провала, Тиан заспа вътре в кабината.

Малиен я събуди, понесла по чаша във всяка ръка. Докато двете отпиваха от жура си (както се наричаше гъстата и ароматна червена напитка), занаятчията обясни причината за унилостта си.

— Всеки ли може да управлява вашите кланкери? — попита матахът.

— Не, разбира се! Операторът трябва да бъде синхронизиран с контролера си. От съображения за сигурност никога не оставяме контролера в машината, операторът винаги го взема със себе си. За това има и друга причина: привързаността, която се установява между тях по време на процеса. Така че без контролер кланкерът е неизползваем.

— Освен ако в него не бъде включен контролерът на друг оператор.

— Да, но не винаги. Конструктите на същия принцип ли работят?

— Не зная — отвърна Малиен.

— Това не ми помага особено — тросна се занаятчията.

— След като Рулке построил първия конструкт — внимателно поде старицата — по времето на Сказанието на огледалото, най-добрите ни мислители отделили огромно внимание на подобни приспособления. На изграждането им, захранването и контролирането. Но се провалили, защото проблемът бил прекалено сложен.

— Но по-късно ние сме открили как да използваме полето. Теорията на Нунар ни е помогнала и е довела до построяването на първите кланкери.

— Примитивни машини. Не го казвам като обида — бързо добави матахът, виждайки реакцията на Тиан. — Но не може да става и дума за сравнение между кланкери и конструкти.

Просто не можеш да се сдържиш да не покажеш аахимското си превъзходство, помисли си Тиан. А на глас каза:

— Но изглежда на Аахан все пак са успели.

— Те са били по-отчаяни. И са разполагали с прототипа на Рулке, макар и повреден. — Тя се вторачи в Тиан. — Машината трябва да разполага с активационна защита.

— В такъв случай ще са отнесли ключа със себе си, за да не позволят на друг да я използва.

— Може да има начин защитата да се заобиколи. Остави това на мен.

Тиан се спусна на долното ниво, отмести капака на механизма и приседна на ръба, провесила крака над него. Създаде мислено изображение и започна да го извърта, стараейки се да го опознае. Не по начина, по който оператор разпознаваше кланкера си, а по начина, по който един майстор на контролери познаваше всички особености на захранващото поле. Рядката й способност да мисли в образи й позволяваше да върши това и често й помагаше при разрешаването на разнообразни проблеми.

По какъв начин конструктите се носеха над земята? Какво ги задържаше? Тиан не можеше да разгадае въпроса. Но смяташе, че те не използват слабите полета, значи трябваше да си служат с онези силни излъчвания, за които бе загатнала Нунар. Смъртоносни дори и за опитни гадатели.

Споходи я неочаквана мисъл. Проблем, който й се налагаше да разрешава при всяка изработка на контролер, беше да го настрои така, че хедронът му да не реагира срещу полето, а плавно да черпи енергия от него. Но какво би станало, ако контролерът бъдеше настроен да се противопоставя на полето? Той щеше да бъде отблъскван от него — заедно с всичко, към което беше свързан. Можеше ли това да бъде постигнато?

Изкачила се обратно горе в кабината, за да огледа по-внимателно контролния механизъм, все още съсредоточена върху мисловния си образ, Тиан забеляза нещо странно — зад навигационния ствол се извърташе малко гнездо, което се отваряше в най-високата си позиция. Формата и големината му бяха подходящи да приемат малък хедрон. Гнездото беше празно, но пак се долавяха слаби следи от кристална аура. Дали щеше да проработи, ако поставеше вътре амплимета?

Занаятчията развърза кесията и изпита познатото чувство на единение, когато пръстите й докоснаха сияещата бипирамида. Канеше се да постави кристала в гнездото, но гласът на Малиен долетя откъм люка:

— На твое място не бих направила това.

— И защо? — сприхаво се поинтересува занаятчията.

— Казах ти — амплиметът е опасен. Освен това създателите на този конструкт не са съзирали амплимет в продължение на повече от четири хилядолетия. Какъвто и кристал да са използвали, изобщо не е бил толкова мощен. Подобен прилив на енергия би изгорил или направо взривил механизма. Или би могъл да го стопи, заедно с нас двете. Щом си в настроение за подобни опасни експерименти, опитай с по-слаб кристал.

Тиан намери думите й за разумни.

— Имам обикновен хедрон. Да пробвам ли с него?

— Щом трябва. Само знай, че всичко, което правиш тук, е рисковано.

— Защо?

— Възловата точка на Тиртракс е една от най-силните в света. Манипулирането толкова близо до нея може да има неочаквани последици. Освен това Кладенецът…

— Какво за него?

Малиен се поколеба, видимо съжаляваща, че е засегнала тази тема.

— Между него и възела е постигнато крехко равновесие. Не бих искала то да бъде нарушавано.

— Не разбирам.

— Това са аахимски тайни, които не са за външни уши.

— Как очакваш да поправя конструкта, без да зная какво става?

— Така да бъде. Някои неща мога да споделя с теб, но трябва да обещаеш да ги държиш в абсолютна тайна.

— Разбира се — отвърна младата жена.

— Кладенецът на ехото е пленен, но не и покорѐн. Неудачната употреба на енергия може да внесе непредсказуеми изменения или дори да му позволи да се отскубне. В Тиртракс сме изключително внимателни с употребата на Изкуството. Ти също трябва да бъдеш. — Малиен се извърна рязко, с което сложи край на разговора.

Тиан далеч не беше приключила с въпросите, но предпочете да не задава други питания и отдръпна ръка от амплимета. Колкото повече неща й казваше Малиен, толкова по-малко разбираше.

Занаятчията отпусна торбичката обратно върху гърдите си и откачи хедрона. Осъзна, че неволно е стиснала зъби. Наложи си да се овладее, внимателно отпусна кристала в гнездото и рязко отдръпна ръка.

Нищо не се случи. Тиан въпросително погледна към спътничката си.

— Какво трябваше да очаквам?

— Не зная.

Тиан се канеше да вземе хедрона обратно, но старицата я спря.

— Не, още не го изваждай. Може би това не е цялата процедура.

— А каква е тогава? — възкликна занаятчията, неспособна да овладее раздразнението си.

— Да оставим това за утре. Нещата винаги изглеждат по-ясни след преспиване.

— Изтощението винаги ми показва кога е време да спра.

Малиен я погледна замислено.

— Чудех се за теб, Тиан.

— Какво имаш предвид? — смути се младата жена.

— Какво обичаш да правиш извън работата си.

Въпросът й се стори неразбираем:

— Обичам работата си.

— Аз също, но тя не е целият ми живот. От какво се криеш?

— Не се крия от нищо — кресна Тиан и се извърна. — Затова съм толкова добра — защото полагам по-голямо старание.

— На колко години си? Не, ти вече ми каза. Навършила си двадесет и една в деня, в който се е отворила дверта.

Тиан захвърли гаечния си ключ на пода.

— Е, и?

— Знаеш ли на колко години съм аз?

— На вид изглеждаш на около шестдесет, но аахимите стареят бавно и живеят дълго. Освен това зная, че си била жива по времето на Огледалото. Да речем, двеста и петдесет?

— Триста осемдесет и пет, което е с едно столетие повече от очакваното. И все още не съм достигнала края. Преживяла съм осемнадесет твои живота, Тиан, през което време би трябвало да съм научила известни неща. Не можеш да работиш непрекъснато. Трябва да живееш!

— Майка ми казваше същото.

— Ако не искаш да се вслушаш в мен, последвай нейния съвет. Легни си рано и се върни към работата на сутринта. Онова, което днес ти изглежда трудно, ще ти се вижда лесно. Дори е възможно да откриеш отговора в съня си.

След това, което й бяха причинили сънищата, Тиан нямаше никакво намерение да търпи нови съновидения. Все пак тя се отправи нагоре по стълбите, мърморейки:

— Радвам се, че ти не си ми майка.

От цяла вечност не се бе сещала за Марни. Какво ли правеше тя сега? Тиан почти можеше да си я представи върху огромното легло — подбира си мазни десерти и приема поредния любовник в месни обятия. Марни не правеше друго, освен да живее.

— Притеснявам се, че лиринксите ще дойдат — обърна се тя към Малиен, когато достигнаха горната площадка. — Това е възможността на живота ми и не искам да я проспивам.

— Аз също се тревожа — каза матахът. — Възнамерявам да се оттегля на балкона си. Трябва да помисля.

— Изглежда това, което те тревожи, не е свързано с тях, нали?

След дълго колебание Малиен призна:

— Непрекъснато наблюдавам Кладенеца. Струва ми се, че той започва да се размразява.

— В какъв смисъл?

— Кладенецът е динамичен обект, енергийна вихрушка. В същността му е заложено да се носи свободно, ала тази свобода би дошла на цената на всичко в света, което е фиксирано в съществуването си — скали, гори, всички проявления на живота. В сегашното си впрегнато състояние Кладенецът е съкровище. Но ако бъде освободен, той ще донесе гибел на всичко солидно, което докосне. Бил е замразен още по времето на идването ни в Тиртракс, но сега забелязвам ранните стадии на процес на топене. Ако се размрази изцяло, не бих могла да го задържа.

— А защо се размразява?

— Не зная. Да си забелязвала нещо необичайно около амплимета в последно време?

— Не. Ти ме предупреди да не го използвам. — Тиан й подаде кристала.

Малиен внимателно се вгледа в бипирамидата.

— Не виждам изменения, но ти го дръж под око и веднага ми кажи, ако се случи нещо необичайно.

— Очаква ли се?

— Не мога да кажа. Възможно е размразяването по никакъв начин да не е свързано с амплимета. Причината би могла да се крие в отварянето на дверта или в енергията, която конструктите са почерпили от възловата точка.

— Но си притеснена?

— Много притеснена.

Осем

Разрезът бе разсякъл две трети от платнището, но въздухът продължаваше да изхвърча със свистене. Балонът падаше — не като камък, но достатъчно бързо, за да бъде усещането ужасяващо. Лиринксът не изчака да види разбиването им, а веднага пое обратно към Тиан и вещицата.

Какво ли щеше да бъде усещането при сблъсъка със скалите? Ниш се надяваше болката да не трае дълго. Юлия изскимтя и понечи да се скрие в кутията си.

— Няма смисъл. Ела. — Крил-Ниш я взе в прегръдките си. Юлия се притисна съвсем плътно до него, сякаш се опитваше да влезе под кожата му. Той също стисна ръце около нея. Силният вятър ги бе отнесъл няколко левги западно от Тиртракс и отвъд пропастта. Сега се спускаха към подножието на глетчерите. Сблъсъкът с леда по нищо нямаше да отстъпва на камък.

Внезапно издигащо се течение улови балона и ги понесе отвъд ледените скали, към група морени, а после и отвъд тях — към остров сред замръзнала река. Ниш бе сигурен, че ще се разбият право в леда. Но вятърът продължи да ги носи към гората, скриваща средата на острова.

На вид дърветата приличаха на ели, макар игличките им да бяха сини. Един от клоните закачи торбата на балона и изтръгна малкото останал горещ въздух.

Ниш изпитваше изненадващо спокойствие. Той бе сторил всичко по силите си, ала подобно на мнозина други жертви на войната, обстоятелствата бяха срещу него. Съжаляваше единствено, че роднините му няма да знаят за случилото се с него. Семейните Истории щяха да споменават единствено „изчезнал в Мириладел“.

Балонът се носеше право към върха на едно от огромните дървета, за да се вреже в него с пълна скорост.

— Дръж се! — малко напразно се обърна той към Юлия.

Тя се притисна още по-силно към него, а механикът се вкопчи в коша. Балонът откърши върха и се наниза на ствола, който щръкна от дъното. Сини иглички и парчета кора заляха вътрешността на кошницата, от чийто под дървото изглеждаше, че израства. Иглолистното дърво се разклати силно и Ниш очакваше, че стволът ще се строши, но това не стана. Скоро дънерът престана да се тресе. По някакъв начин бяха оцелели.

Очистеният ствол беше блъснал встрани мангала и бе потънал дълбоко в торбата на балона. Отдалеч изглеждаше, че върху дървото се е нанизала черна гъба. Окончателното изхвърчане на топлия въздух донякъде развали това впечатление. Допринасяха и изкривените поддържащи жици.

Крил-Ниш погледна към Юлия.

— Поне сме живи.

— Знаех, че ще оцелеем — отвърна тя.

Спускането беше неприятно. Макар Ниш да не се страхуваше от височини, раната от пробождането го измъчваше, а Юлия се затрудняваше да разбере на каква височина са и как да слязат. И също така не можеше да прецени кои от клоните ще издържат тежестта й, така че механикът трябваше да следи буквално за всяка нейна стъпка.

Най-сетне достигнаха земята, където ги очакваше колебание. Черният балон можеше да бъде видян от левги, затова Ниш се изкушаваше да го унищожи. Но пък можеше да го стори единствено чрез запалване, а един пожар сред върховете на дърветата би бил още по-забележим. Вариантът с поправянето Крил-Ниш бе отхвърлил веднага — то му се струваше невъзможно. А друг изход не съществуваше. По време на спускането не бе зърнал никакви населени места в околностите. Изглежда двамата с Юлия бяха преживели падането, за да умрат от гладна смърт.

Раната продължаваше да го боли. Тъй като по-рано не бе имал възможност, механикът свали връхната си дреха, жилетката и окървавената риза, за да я погледне. Дълъг и плитък разрез се спускаше по ребрата му почти до мишницата. Вече се бе затворила, но все още бе болезнена.

Не му идваше никаква идея за последващите действия, затова отложи решението за следващата сутрин.

— Ще трябва да лагеруваме тук. — Ниш се зае да разпъва палатката. — Ще бъдеш ли така добра да събереш малко дърва, Юлия?

В отговор тя неразбиращо се взря в него.

Ниш потисна желанието си да я зашлеви. Юлия не бе имала възможност да се научи сама да се грижи за себе си и идеята за съвместен труд й бе непозната. Това бе същината й, тя нямаше да се промени.

— Нужен ни е огън — търпеливо обясни той, — а аз трябва да приготвя палатката ни. През това време ти би могла да събереш дърва за огъня, какво ще кажеш?

Механикът посочи към един клон, паднал на земята. Юлия се приведе да го вдигне, прецени го като прекалено тежък и остана загледана в него. Въздъхвайки, Ниш й показа две други клонки, които щяха да са достатъчно леки. Когато той приключи с палатката, Юлия беше донесла посочените клони и бе приклекнала край тях, трепереща.

— Това не е достатъчно, Юлия. Нужни са ни десет пъти повече подпалки, за да изкараме нощта.

Наложи му се да й показва всеки подходящ клон, а после и да й помага да ги пренася, така че със същия успех би могъл да свърши работата сам. Но все пак накладоха огън. Ниш подири торбата с провизиите, за да открие, че тя е останала горе в кошницата, заедно с раниците им.

Вече се стъмваше, но храната не беше нещо опционално. Изкачването — тридесет дължини нагоре и обратно сред сумрак — далеч не беше сред спомените, които Ниш щеше да таи с радост. Но то му струва единствено ожулена кожа по ръцете и остатъка от самоконтрола.

— Аз ще приготвя вечерята — обяви той, докато стъпваше на земята. Сетне се обърна и установи, че думите му не са намерили адресат.

Ниш изруга. Сега пък къде се беше запиляла проклетата жена? Рязко поетият дъх с намерение да позове името й остана неизкрещян — откъм палатката се носеше тихо похъркване. Юлия се беше свила вътре и спеше дълбоко.

— Тъкмо за мен ще има повече — промърмори Ниш и извади тигана.

На сутринта Хлар откри, че раната от ножа, за която снощи не се бе погрижил заради изтощението си, е започнала да се инфектира. По цялото си протежение бе почервеняла.

— Само това ми липсваше — изруга той и захвърли ризата си.

— Не умирай, Ниш — изхлипа Юлия и тласна главата си към раната.

Механикът бе прорязан от агония. Дори очите му се насълзиха от болка. Той изкрещя и неволно я блъсна назад. Спътничката му притисна длани над ушите си и избяга в гората.

Когато болката се поуспокои, Крил-Ниш повика Юлия обратно, но отговор не последва. Той я остави, надали беше отишла далеч. Крайно време беше да се погрижи за инфекцията.

Ниш кипна вода, прочисти раната, намаза я с мехлем от походната аптечка и я превърза с най-чистата тъкан, с която разполагаше. С остатъка от водата направи отвара от сладък корен и пресен мед. Докато я чакаше да изстине, отпусна глава върху ствола и затвори очи.

Балонът носеше инструменти за поправка — игли, нишки, копринен плат и смола. Но още след приземяването бе отхвърлил тази възможност — резервният плат нямаше да стигне. По време на спускането цепнатината се бе разширила и плъзнала встрани.

И пак трябваше да опита, не можеше да става дума за преход пеш. Вече бе направил справка с картата, която не бе показала никакво населено място в радиус от десет левги — в действителност може би и повече. Десет левги замръзнала пустош, която бързо се разтопяваше, за да превърне и нищожните потоци в непреодолими препятствия.

Ниш можеше да построи сал — от балона щеше да вземе въжета, разполагаше с брадва и с уменията си на механик. Стига околните дървета да бяха подходящи. Само че саловете се направляваха трудно. Още при първите бързеи самоделката му щеше да бъде разкъсана и да удави двамата с Юлия. Дори и да успееха да стигнат някой бряг, там щеше да ги очаква единствено смърт от измръзване.

Поправянето на балона даваше по-голям шанс — стига да бе изпълнимо. Ниш започна да се катери по дървото, съседно на нанизаното, за да огледа щетите. Благодарение на скорошния опит, изкачването му беше по-лесно, макар раната да го болеше по-силно. На върха той се вкопчи в ствола и се приведе към платнището, с което се намираше на едно ниво. Околните върхове на дърветата пазеха завет.

Щетите се оказаха по-сериозни, отколкото бе очаквал. Главното разкъсване се простираше цели три дължини. Нима имаше начин да поправи подобна цепнатина?

Слязъл отново на земята, той забеляза, че Юлия се е свила в палатката, но този път не спи. Крил-Ниш не влезе. Постара се да покаже, че е тук и е добре.

Остатъка от деня механикът прекара край огъня в обмисляне на евентуални поправки, които отхвърли една след друга. Инфекцията стана още по-болезнена, следобед не можеше да става и дума за ново изкачване. Ниш се оттегли в спалния си чувал още в края на късия ден.

В продължение на следващите три дни не спря да вали лек сняг, разхвърлян от промъкващи се сред стволовете вихри. Беше прекалено студено за работа — дебелите дрехи правеха изкачването невъзможно. Той си запълваше времето с дърворезба, оформяйки парчета с острието на брадвата и върха на меча си. Единствената утеха беше отсъствието на лиринксите. На моменти Ниш ги виждаше да прелитат към планината. В тези мигове той се замисляше за плановете им.

Един ден, поел към реката, той зърна огромна бяла сянка да нанася удари във водата. Гръмовният звук можеше да бъде чут на половин левга. Механикът побърза да се скрие зад едно дърво. Насреща си имаше хюрнска мечка, сливаща се с околната белота, благодарение на зимната си козина. Великолепен див звяр, по-едър от лиринкс.

Мечката внезапно обърна глава към него. Крил-Ниш застина. Тези зверове не бяха зли, но ревниво защитаваха територията си. Дори небрежен удар на подобна мощна лапа би го убил. Щом животното поднови риболова си, изтласкващо зашеметените риби към брега, Ниш пое обратно. В лагера двамата с Юлия прекараха мразовита нощ върху дървото. Механикът не можа да склопи очи. Той знаеше, че хюрнските мечки са отлични катерачи.

Поне на следващото утро раната бе престанала да го боли. Чувстваше се единствено опънът на заздравяваща плът. Още с изгрева Ниш пристъпи към работа. Макар да разполагаха с предостатъчно храна, запасите не бяха безкрайни. Освен това всеки следващ ден увеличаваше риска от появата на лиринкси, дошли да огледат мястото. Или мечки.

С помощта на ролките, които бе издялал, и парче въже, той изработи малък полиспаст, с който привърза стволовете на двете съседни дървета и ги придърпа едно към друго. Приключил, Ниш изработи платформа, като отряза една от страните на кошницата и привърза въпросното парче към клоните. Сега вече можеше да започне същинската работа.

А тя напредваше мъчително бавно, защото горната част на разкъса бе извита далеч от ствола, така че Крил-Ниш трябваше да се привежда опасно напред. В края на деня бе приключил с по-малко от една трета.

Работата му отне още два дни, след което платът свърши, макар от разреза да оставаше половин дължина. Наложи се Ниш да използва една от ризите си. Този плат беше по-тежък от коприна, но пък и тежестта, която балонът трябваше да носи, беше по-малка.

Когато платнището отново бе цяло и насмолено, механикът се отдръпна назад, за да огледа работата си. Видяното не му се стори достатъчно здраво. Ако шевовете се разкъсаха във въздуха, надали двамата с Юлия щяха да се спасят повторно. Затова Ниш се постара да подсили кръпките с насмолени нишки от разплетено въже. Това окончателно погълна всички запаси от комплекта за поправка.

Още един ден бе нужен за събирането на достатъчно гориво. Наложи му се да отнася всяко късче дърво собственоръчно до балона. След това привърза обратно отрязаната стена и приготви сплетени клонки, с които да запуши дупката в дъното на кошницата, ако успееха да се издигнат.

— Амплиметът го няма — внезапно се обади Юлия.

— Какво?

Тя посочи на запад.

— Изчезна натам.

— Ами Тиан?

— И Тиан.

Това му предостави нова тема за размисъл, в крайна сметка останала без краен отговор — съществуваха прекалено много възможности, а той не бе в състояние да узнае коя е настъпила. Най-сетне всичко бе готово. Ниш разпали мангала, отряза отчупените клони, които биха затруднили издигането им, и помогна на Юлия да се качи. Точно разръчкваше огъня с дълъг клон, когато се случиха три неща.

На изток, откъм планината, жълтеникав удължен предмет прелетя през небето. По форма приличаше на тиква, само че с не толкова заоблени краища. Под него висеше по-малка гондола. Ниш напразно присви очи — не можа да различи повече детайли. Страшно съжаляваше, че в момента не разполага с далекоглед.

Юлия нададе писък, накарал го да настръхне. Ниш рязко се извъртя, учуден какво я бе ужасило в такава степен. Тя дори не гледаше в неговата посока, а се бе вторачила към подножието на дървото.

— Нокти и шипове — простена перцепторът. — Нокти и шипове.

След това Юлия скочи в малката си кошница и затръшна капака.

Крил-Ниш долови неприятна воня, напомняща гниещо месо. Юлия бе споменала нещо подобно, когато бяха напускали Тиртракс. Дали думите й се отнасяха за някакъв хищник наблизо, или някаква проява в решетката й? Във всеки случай беше добре да провери. Щяха да минат часове, преди балонът да е готов за издигане. Механикът мушна нащърбения си меч в колана и започна да се спуска към земята.

С напредъка му противната миризма ставаше все по-силна, докато не започна да го задавя. Това не беше смрадта на мъртво животно, по-скоро на живо създание, отривало се в разлагаща се плът.

Ниш застина, дочул мъркащо изръмжаване. Звукът на задоволство го притесни повече от заплахата. Нещо започна да дере по ствола.

Механикът изтегли меча си и погледна надолу. Нищо не се виждаше. Той се отмести встрани и отново погледна — със същия успех. Премести се на долния клон и приведе глава. Тогава видя създанието, което гъвкаво заобиколи ствола, за да се втренчи в Ниш.

Девет

Тиан дълго не можа да заспи, потънала в мисли за конструкта. Сигурно на това се дължеше сънят й, включващ забранената книга на Нунар, „Гадателско изкуство“, която бе открила във фабриката. Притежаването на този труд в най-добрия случай би означавало край на кариерата й, но въпреки това занаятчията го бе запазила, отчасти заради тръпката от забраненото. Но не това бе главната причина — Тиан никога не бе гледала на себе си като на бунтовна личност. Бе я задържала, защото съдържанието я бе заинтригувало по необичаен начин.

Енергийното поле бе основата на Тайното изкуство. Макар занаятчиите да бяха обикновени работници, Тиан винаги бе изпитвала сродство с великите мистици. Но преди да започне да чете книгата на Рансибъл Нунар, тя бе извършвала работата си механично, без да разбира същината на това, което прави.

Полето бе само една от няколкото сили, за които говореха гадателите. Никой не знаеше как да използва по-силните излъчвания или дали те действително съществуват. А ако някой бе узнал, то не бе оживял, за да сподели откритията си.

Минис й бе преподал основните елементи на геомантията, най-силното и най-опасното от всички Тайни изкуства, което черпеше мощта си от самите планетни сили. Разбирането на Тиан бе съвсем повърхностно, ала аахимите бяха загатнали, че геомантията впряга употребата на някое от превъзхождащите полета.

Младата жена се изтръгна от унеса си и веднага посегна към раницата, където малкото томче бе престояло месеци. То бе изписано на ръка върху гладка оризова хартия. Тиан започна да разгръща страниците, дирейки нещо, свързано с геомантията. Не откри въпросното Изкуство, използвано с това му название, но часове по-късно, когато едва удържаше очите си отворени, откри нещо друго.

Последвалите теоретизации относно същината на превъзхождащите сили бяха написани на толкова сложен език, че уморената Тиан не можа да разбере нищо. Но следните три абзаца привлякоха вниманието й.

Може би аахимите бяха открили отговора? Тиан си припомни механизма на конструкта. Нима подредбата на контролиращите му елементи не бе в състояние да усеща мощните полета и да ги контролира? И възможно ли беше Нунар да е грешала в твърденията си? Не беше изключено — все пак книгата й бе написана преди столетие, преди изработването на първия контролер.

През остатъка от нощта Тиан сънува кристални сънища за пръв път от отварянето на дверта. Както обичайно, утрото заличи спомена за тях. Противно на обичайните си навици, този път занаятчията не скочи веднага, а остана да лежи, обмисляйки проблема. Може би ако разчетеше излъчването на конструкта, щеше да узнае повече за начините, по които той биваше контролиран.

На няколко пъти тя потъва в дрямка, а когато се разсъни окончателно, в съзнанието й вече се бе оформила груба схема. След още час идеята за сензора бе готова, но Тиан не стана, докато не чу Малиен да шуми из кухнята.

— Добро утро.

— Днес изглеждаш по-добре. Сънят трябва да ти е помогнал.

— Така е. Вече зная какво да правя.

Тиан прекара следобеда в изграждане на свързани шестоъгълници от жица и кристал, които копираха формата и структурата на амплимета. Те бяха подредени около малък стъклен тороид, задигнат от едно от многобройните складови помещения в Тиртракс. В средата му лежеше амплиметът, поставен в стеатитовото гнездо, което младата жена бе демонтирала от зиксибюла. За пръв път присъствието на кристала я правеше нервна. Всеки път, когато докоснеше бипирамидата, вътрешно потръпваше. Употребата му вече не й носеше спокойствие, а безпокойство.

Тя се настани в креслото на оператора, мушна пръсти между жиците на шестоъгълниците и докосна амплимета, който бе топъл на допир. Тиан плъзна връхчетата на пръстите си по стените му и затвори очи.

Кристалът започна да пулсира. Затворените й клепачи усещаха приливите светлина. Занаятчията не направи опит да контролира, страхуваше се толкова близо до възловата точка. Затова се остави на усещането да се разлива през и около нея, докато полето само̀ не изникна в съзнанието й. Това бе най-мощното излъчване, което бе долавяла.

Тиан проследи аурата на конструкта до черна метална кутия, чието съдържание не можеше да види. Излъчването излизаше от другия край, поемаше през вътрешностите на машината и се издигаше зад навигационния ствол пред нея. Там очертанията ставаха прекалено неясни — чертеж, показван сред мъгла. Изглежда механизмът бе защитен.

Но ключалката престава да бъде препятствие, когато човек притежава ключа. Тиан просто трябваше да го отгатне. Необичайно уморена, тя отпусна глава върху стъклото. Дали страстта й към работата бе просто начин да избегне останалите отговорности, както Малиен бе намекнала? Занаятчията предпочиташе да не мисли за това, а да продължи. Все още се страхуваше, че лиринксите ще изникнат отново и ще заграбят конструкта, преди тя да е съумяла да го разбере.

Онази тъмна кутия представляваше друга мистерия. Тиан надникна през отвора на долното ниво, хванала едно от светещите кълба на Малиен. Кутията се намираше в предната част на механизма.

Опитът да разгадае предназначението й бе прекратен от необичайна тръпка, след която образът от жици и кристали замръзна в ума й. Бе толкова тихо, че Тиан можеше да чуе собственото си сърце. Тя се изправи и започна да проследява излъчването на зеленото стъкло, ала то засия сред виеща се червена линия.

Тиан подскочи. Върху повърхността на стъклото изникнаха и други форми: сини кръгове, които се стесняваха и разгръщаха отново; жълти линии, извиващи се от едната страна на правоъгълник до другата; редици символи, несъмнено съставящи азбука.

Низовете и символите продължаваха да се променят, но нищо друго не се случи. Тиан продължаваше да стои приклекнала пред ствола, насочила съзнанието си към него.

Край ухото й писна оглушителен звън. Студен метал обгърна челото й и започна да стиска.

Бе задействала капан. Металните пръсти обгръщаха челото й с нарастваща сила. Опитът да се отскубне от тях й донесе единствено болезнен шок, след който ръцете й увиснаха безпомощно встрани. Не бе в състояние да стори друго, освен да се гърчи в болезнени конвулсии.

Тиан се чувстваше отделена от тялото си. Езикът й набъбна, очите се извърнаха. Можеше да види отпуснатите си крайници, но не и да помръдне.

Минаха часове, преди ухилената Малиен да изникне пред нея и да я освободи — часове на безпомощен ужас, през които младата жена си мислеше, че никога вече няма да бъде в състояние да се раздвижи. И часове на кристални сънища, от които помнеше всяка подробност, защото бе сънувала в будно състояние. В този си сън тя беше пленена вътре в амплимета — парализирана или замръзнала — и той се захранваше от същината й. И през цялото време светлината на кристала бе премигвала като сигнална лампа.

Главата й беше замаяна, и най-дребната мисъл пораждаше болка.

— Какво е толкова смешно? — остро каза Тиан.

— Изражението на лицето ти — весело отвърна старицата. — Следващия път прояви достатъчно разум, за да ме помолиш за помощ. Не ти ли казах, че ще има капани?

— Притеснявах се, че лиринксите ще дойдат.

— По-добре те да те убият, отколкото да го сториш сама. Как се чувстваш?

Тиан се раздвижи.

— Малко разтърсена.

Малиен й подаде ръка.

— По-добре да се захващаме за работа.

— Снощи ти ми четеше конско, че съм се преработвала.

— Снощи лиринксите ги нямаше.

-Какво?

— Сутринта видях един да кръжи високо в небето на изток. Не бих искала те да се сдобият с конструкт.

Привечер Тиан смяташе, че е разбрала повечето от навигационните механизми, но все още не бе открила как да задейства самия конструкт.

— Все още нещо липсва — каза занаятчията.

— Като например ключ? Чудя се…

Тиан я погледна с очакване, а възрастната жена довърши думите си с действие — докосна бутон в основата на навигационния ствол. Изникна извита шестоъгълна тръба.

— Това отвежда до отвор над онази тъмна кутия. Можеш ли да усетиш какво е имало там?

— Опитвах се, когато капанът се задейства.

— Опитай пак. Сега е безопасно.

Тиан проследи аурата.

— Приютявало е някакъв тип буден кристал.

— Какъв по-точно?

— Не зная. И аахимите ли използват кристалите като нас?

— Не точно, но очаквам, че бих могла да намеря някой и друг хедрон, ако това намекваш.

Половината нощ двете претърсваха складовите помещения и откриха няколко събудени кристала с подходяща форма. Но никой от тях нямаше ефект.

— Друго не мога да направя — оплака се Тиан някъде след полунощ.

— Почакай малко. Амплиметът у теб ли е?

Другата жена го извади от торбицата. От бипирамидата бликна светлина — стабилно сияние.

— Какво възнамеряваш да правиш?

— Опитай да вложиш него.

— Но вчера ти каза, че той ще е прекалено мощен.

— Ще се опитам да го регулирам.

Тиан нерешително премести амплимета от едната си ръка в другата. Чудеше се дали не изпълняват неговото желание.

— Сложи го в тръбата, Тиан. Не, обратно.

Занаятчията го стори.

— Сега много внимателно започни да я натискаш надолу. Аз ще бъда готова, за всеки случай.

Когато тръбата потъна изцяло, от горната й част долетя щракване, наместващо амплимета. Двете зачакаха със затаен дъх. Цветовете върху стъклото на навигационния ствол засияха по-ярко.

— Затвори тръбата — каза Малиен.

Тиан отново изпълни нареждането. Откъм долното ниво долетя метално стържене и конструктът потръпна. Оттам бликнаха оранжеви лъчи. Разнесе се някакво усилващо се дрънчене. Матахът побърза да натисне бутона и амплиметът рязко отскочи от тръбата. Занаятчията го улови и го прибра. Кънтенето спря.

— Прекалено е силен — с измъчен вид обяви старицата, когато двете жени се спогледаха. — Да вървим. Тази нощ не мога да ти помогна с друго.

— Аз ще остана още малко. Трябва да помисля.

— Само не прави глупости.

— Няма — разсеяно обеща Тиан, вече обмисляща проблема.

Хедроните не черпеха сила от полето, освен ако не биваха употребявани. Опитният занаятчия умееше да контролира в голяма степен прилива на енергия. Но амплиметът черпеше енергия през цялото време — дори прекалено голямо количество.

Сега изглеждаше, че поглъща по-голямо количество от когато и да било — проблясването му бе видимо дори през кожената торбица. Тръпки полазиха по гърба на Тиан. Тя развърза кесията, но тогава кристалът засия постоянно. Озовал се отново покрит, той възобнови проблясъците си. Жената открехна торбата съвсем леко. Амплиметът проблясваше яростно, точно както в съня й.

Тиан сграбчи бипирамидата и се затича към покоите на Малиен.

— Той премигва! — възкликна тя, нахълтвайки в стаята й.

Старицата сънено се обърна и докосна едно от светещите кълба, за да породи слаб блясък.

— Какво има?

Тиан й подаде кожената торба.

— Амплиметът премигваше енергично, но спря веднага щом понечих да го извадя. Сега отново проблясва.

Малиен рязко се изправи и угаси осветлението. Ритмичното пулсиране ясно можеше да бъде видяно през кожата. Ала при опита й да отвори кесията то изчезна.

Матахът бързо нахлузи ботуши и се наметна с плащ.

— Ела. Остави го тук.

Тиан остави торбата с кристала на масичката край леглото.

— Какво става, Малиен?

— Не зная. Никога не съм виждала подобно нещо. Мисля…

— Какво? — Тиан трябваше да се затича леко, за да не изостане.

— Да не бързаме с категоричността. Полето изглежда ли по-различно?

— Не го виждам. Хедронът ми остана при конструкта.

Малиен поклати глава и ускори крачка, принуждавайки занаятчията да се затича. Тунелът, отвеждащ до Кладенеца, бе осезаемо по-топъл. Възрастната жена замахна с юмрук и пръсна бариерата от кубове на късчета, които се стопиха във въздуха. Мъглата в конусовидната пещера се виеше по-високо и по-бързо, а светлината имаше зеленикав оттенък. Лунна светлина или издъх от Кладенеца?

Малиен бе застанала на самия ръб и дишаше тежко.

— На мен ми изглежда непроменен — промълви Тиан.

— Не е!

— Не е? — Занаятчията страхливо надникна надолу.

Старицата отпусна ръка върху рамото й.

— Не е толкова лошо, колкото очаквах. Все още е обвързан, макар и слабо. И освен това…

— Освен това?

— Мисля, че амплиметът е установил връзка с него.

— Какво му казва?

Малиен само я погледна продължително.

Глупав въпрос. Общуването между буден кристал и замръзнал вихър енергия можеше да се проведе под всякаква форма. И да има всякаква цел.

— По-добре се връщай на работа — рязко каза матахът. — И побързай.

Тиан се обърна. Тъй като аахимската жена не направи опит да я последва, занаятчията попита:

— Ти няма ли да дойдеш?

— Не бих посмяла. Трябва да бдя. Бягай, случаят не търпи отлагане.

Докато тичаше, Тиан не спираше да обмисля настоящия проблем. Трябваше да ограничи притока, но същевременно да направи ограничението регулируемо, за да подава повече енергия при отдалечаване от възел. Може би ако поставеше амплимета в златна кутия, която да задържа аурата, но с ротор в единия край, захранван от излъчването на полето? Перките му, изработени от същия благороден метал, в неподвижно състояние щяха да пропускат излъчването — ако нямаше достатъчно енергия, която да ги задвижва. Когато роторът се завъртеше, златните му перки щяха да се завъртат и да подавят притока. Тиан бе сигурна, че това ще проработи. Трябваше. Тя отчаяно искаше да задейства конструкта.

Изработката вървеше мъчително бавно, ала Тиан не се осмеляваше да бърза — този елемент бе жизненоважен и трябваше да проработва всеки път.

По обед тя бе толкова изтощена, че си позволи час дрямка. Събуди се насълзена — бе сънувала, че конструктът вече работи.

Към свечеряване вече бе оформила златната кутия и нанасяше последните довършителни дейности по ротора. Когато всичко бе готово, Тиан постави така модифицирания амплимет в тръбата и я затвори. Сега тя можа да види полето, макар и не онова, което бе привикнала да използва. То бе по-различно, по-сплескано и по-слабо. Още по-добре.

Механизмът на конструкта се задейства отново. Сега звученето му не беше толкова напрегнато. Доближаваше се до звученето на машините, когато ги бе зърнала за пръв път. И този път нямаше дрънчене.

Тиан започна да изпробва отделните копчета, които единствено промениха образите върху зеленикавото стъкло. Тогава тя насочи вниманието си към превключвателите. Първият обгърна със светлина пода около конструкта, друг придаде настойчива нотка на двигателното жужене, а трети задейства бойната кула зад нея.

Допирът до четвърти превключвател разтърси машината. Конструктът бавно започна да се издига във въздуха, докато не спря на около половин човешки бой от земята. Най-сетне! Сърцето на Тиан биеше до пръсване. Сега оставаше само да накара машината да се задвижи.

Тя хвана ръчката пред стола и бе отхвърлена рязко встрани, когато конструктът се завъртя като пумпал. Трудно й беше да я удържа. С цялата си сила дръпна в противоположна посока, което помогна, защото машината започна да забавя въртене. Само че Тиан не успя да спре навреме и конструктът започна да напредва с извивки, понесъл се право към една от централните колони. Пореден опит за овладяване на машината я впусна в по-силно въртене. Занаятчията изпищя. Струваше й се, че мозъкът й е попаднал в центрофуга. Зърна Малиен, обгърнала устата си с шепи, само че не можеше да чуе вика й. Машината се въртеше неудържимо бързо. Всичко пред очите на Тиан започна да се размазва. Тя започваше да губи съзнание.

Златни искрици изригнаха пред очите й и неистовото жужене утихна. Явно Малиен бе отрязала достъпа й до полето. Конструктът спря досами колоната. Тиан изникна, залитаща като пияна, и рухна на пода.

— Отдавна не бях виждала нещо толкова забавно — засмя се старицата.

— Радвам се, че те развеселявам — изхриптя Тиан. — Можех да се разбия още в първата минута след задействането му. — Тя опита да се изправи, но люлеещият се свят я убеди да не прибързва. — Не се чувствам добре.

— Скоро ще ти мине. Тиан, конструктът не е кланкер. Деликатната мощ е заложена във всяко наше постижение, без значение дали става дума за мост, простиращ се над най-дълбоката бездна, или игла за шиене. Съвсем леките движения са достатъчни за направляването на конструкт.

— Вече не съм сигурна, че бих искала да направлявам конструкти — рече Тиан, на която не се понрави поучителният тон.

— Зная, че искаш. — Малиен замълча за момент и опря ръка върху корпуса на машината. — Тази машина ми изглежда странно.

— Защо?

— С изключение на бойната кула и вътрешността, той досущ прилича на Рулкевия конструкт.

— Изглежда аахимите са копирали дизайна му.

— Ние сме преди всичко творци, а не инженери. Никога не изработваме едни и същи неща по един и същи начин. А ето че тези три конструкта са почти еднакви. От разказа ти разбрах, че и останалите машини са приличали на тях.

Тиан си припомни редиците конструкти.

— Някои се отличаваха по големина, но формата им беше сходна. И какво?

— Това показва, че не са се осмелили да внасят изменения, защото са копирали нещо, което не са разбирали. И не са успели да го пресъздадат изцяло.

— Какво искаш да кажеш?

— Конструктът на Рулке не просто се носеше ниско над земята, той летеше. Виждала съм го със собствените си очи.

Какво не би дала, за да получи свободата на висините!

Тиан побърза да потисне тези си чувства и отвърна:

— Аахимите не са били в състояние да разгадаят тайната на летенето.

— Може би не са търсили на правилното място.

— И очакваш аз да я открия за теб?

Малиен се засмя, макар и с леко странен отзвук.

— Приключенските ми дни отдавна приключиха.

Двете се върнаха при машината.

— Това, което не разбирам — продължи старицата, — е как точно са го възстановили. Видях Игур да превръща конструкта му в тлеещ въглен. Всички, присъствали в онзи съдбовен ден, видяхме. Как е възможно да са възстановили дизайна след подобно попадение?

Тя сама отговори на въпроса си.

— Чрез металомантия. С нейна помощ са построили отново формата и предназначението на всеки елемент от конструкта му. Трябва да е било изключително тежко и трудно. Но са имали на разположение две столетия и ресурсите на цял свят. Само че дори и металомантията не е била в състояние да възстанови най-крехките елементи. Те не са виждали конструкта в действие — продължи Малиен. — Дъното на машината на Рулке се нагорещяваше след полет.

— Аахимските конструкти не се нагорещяваха — спомни си Тиан. — Те преминаваха над сняг и лед, без да ги разтопят.

— Изглежда Витис изобщо не е открил тайната на полета. — Матахът се обърна. — Отивам да нагледам Кладенеца.

Занаятчията дори не забеляза оттеглянето й — беше потънала в мисли за летенето. Най-значимата тайна.

Тиан прекара цялото утро с конструкта, учейки се да го направлява. Беше по-трудно, отколкото изглеждаше, особено под напрежението, повеляващо й да бърза, но след няколко часа тя можеше да маневрира сносно.

Същевременно размишляваше над нещата, които аахимите й бяха разяснили за геомантията, и прочетеното в книгата на Нунар. Все по-ясно й ставаше, че някой от тях греши. Конструктът не беше проектиран да засича, още по-малко да използва, превъзхождащите излъчвания, а използваше слабо поле.

Няколко часа по-късно се появи изнурената Малиен. Тиан сподели мислите си с нея.

— Възможно е Нунар да е грешала и мощни полета да не съществуват — заключи тя.

Старицата бе приседнала на украсена пейка, затворила очи. Тъй като отговор не последва, занаятчията тихо я подкани:

— Малиен?

— Какво? — сепна се старицата. — Покажи ми книгата.

Тиан й показа въпросните пасажи.

Аахимската жена се замисли.

— Мисля, че зная как да изпробвам предположението ти. Почакай тук.

Тя се върна с два листа лъскав минерал, напомнящ слюда, но по-крехък. Малиен ги положи един върху друг, повдигна ги към светлината и започна да извърта горния лист, докато той не почернее.

— Направи си двойни очила от тях и си ги сложи, а после използвай амплимета, за да видиш полето.

Тиан изпълни заръката. Излъчването изникна около нея.

— Сега завърти горните лещи, докато почернеят — каза матахът. — Какво виждаш?

— Нищо. Полето изчезна напълно.

— Абсолютно нищо?

— Абсолютно нищо.

— Съсредоточи се, както когато се опитваш да доловиш далечно поле.

— Все още нищо.

— Прекалено си напрегната. Отпусни се. Остави се на енергията. — Възрастната жена доближи ръце над главата й.

Тиан се опита. Една от лещите се раздвижи, пропускайки частица от пъстроцветността на полето. Занаятчията я настрои обратно и видя нажежен до бяло кръст, изграден от пресичането под прав ъгъл на три плоскости. Тя възкликна високо, при което очилата се изместиха. Но видяното бе достатъчно, за да й покаже истината.

— Видях! — възторжено каза тя. — Мощните излъчвания съществуват. — Тиан започна да се смее.

— Какво видя? — напрегнато запита Малиен.

Тиан й отговори с особено удоволствие.

— Витис не би могъл да използва превъзхождащите полета, защото аахимите не знаят как.

— Не разбирам. Ела, седни. Обясни ми.

— Аахимите винаги се държат толкова арогантно. И не се поколебават всички около тях да осъзнаят първенството им. Ти също не правиш изключение, Малиен. Но в случая те дори не използват полето на възловата точка, а слабите местни полета.

— Полетата на напрежение — сухо каза старицата. — На Аахан те са силни, но тук са слаби.

— Аахимите не знаят толкова, колкото знаем ние — победоносно заяви Тиан.

— Пази се от гордостта! — раздразнено се тросна Малиен.

— Неоправданата гордост е още по-опасна — не й остана длъжна младата жена. — Аахимите не биха могли да изработят летящ конструкт, защото полетът изисква мощ, каквато само превъзхождащите полета са в състояние да предоставят. И, естествено, способността те да бъдат откривани.

— Но след като тайната се разчуе, те скоро ще узнаят. Значи твърдиш, че можеш да накараш конструкта да полети?

— Готова съм да опитам.

— Вложи голямо старание в опита си.

— Нещата влошават ли се?

— Амплиметът продължава да общува с Кладенеца. А Кладенецът черпи енергия отнякъде и бързо се размразява. Не мога да допусна това.

— Тоест?

— Или амплиметът трябва да бъде отнесен, или трябва да го унищожа, каквито и да са последиците.

Десет

— Не! — изплашено възкликна Тиан. — Не можеш да направиш това.

— Нима мислиш, че искам? Никой по-добре от мен не осъзнава ценността му. Зная и какво би ти причинило разрушаването му. Но ако Кладенецът се разтопи и разтроши ограниченията, които го задържат тук, последиците ще бъдат катастрофални.

— Колко катастрофални?

— Тиртракс ще престане да съществува — може би градът, а може би и самата планина.

— Колко време ми остава?

Малиен се поколеба.

— Изпратих скит до Щасор, но никой няма да може да се появи по-рано от два месеца. С конструкта не би било по-бързо, теренът е прекалено неравен. Но по въздух бих могла да стигна за седмица. Усещам, че сме близо до разкриването на тайната му. Ела горе. Трябва да помисля.

Двете жени се отправиха към балкона. Малиен прекрачи прага и застана загледана в ледника. Тиан остана отвъд стъклото, надявайки се, че възрастната жена ще измисли нещо. Унищожаването на амплимета несъмнено щеше да разруши разсъдъка й. Почти толкова лошо щеше да бъде да пропусне възможността да полети.

Малиен се обърна рязко и пое назад, развяла наметало. Занаятчията затаи дъх.

— Имаш време до утре. Вярвам, че ще мога да удържа Кладенеца толкова дълго. Ако дотогава не си открила отговора, ще трябва да решим: да отдалечим амплимета или да го унищожим. Във всеки случай е немислимо да остава тук, дори и ако не съществуваше рискът с Кладенеца.

— Аз ще го взема — каза Тиан. — Унищожаването му би унищожило и мен. Ще го отнеса, макар да нямам представа къде ще ида.

— В такъв случай може да дойда с теб. Да се захващаме за работа. Утре сутринта ще реша.

Тиан изучаваше превъзхождащите излъчвания през очилата си. Трябваше да ги опознае съвършено, преди да настрои контролера към тях. Дори и тогава смъртоносният риск пак се запазваше.

Часовете летяха. Струваше й се, че не отбелязва никакъв напредък. На няколко пъти Малиен идваше да я навести, всеки път по-изтерзана от предишния. Времето изтичаше.

— Още ли няма напредък? — попита матахът при поредното си посещение вечерта.

— Няма. — Това бе и причината самата Тиан също да се чувства изцедена. — А при теб как върви?

— За момента Кладенецът е стабилен. Позволи ми да надникна. — Малиен се качи в конструкта и изчезна в долното ниво. След известно време се появи отново, понесла тъмната кутия в ръце. — Това трябва да е ключът.

— Но тя не е свързана с нищо.

— Оригиналната трябва да е била.

— Тогава защо аахимите не са я възстановили с металомантията си?

— Възможно е частите да не са били там. — Погледът на Малиен изглеждаше насочен право през Тиан и отвъд стената. Тя често изглеждаше затънала в отдавнашен свят или друго време. Или може би удържаше Кладенеца отдалеч.

— Нямам представа за какво говориш.

— И аз самата отчасти нямам. Разсъждавам на глас. Оригиналният конструкт бе разрушен от огнения удар на Игур…

— Изцяло?

— В конструкта няма много елементи, които да изгорят, но е възможно някои от тях да са се слели. Кристалите, обичайно използвани в Изкуството, не биха се стопили, но може да са се пръснали на парчета. Ала пак биха останали следи, достатъчни за металомантите да възстановят механизма. И все пак…

Тиан я погледна в очакване.

— Не зная — объркано продължи старицата. — Конструктът на Рулке летеше. Тези машини са най-точните копия, които металомантията може да съгради въз основа на разрушен оригинал, но не могат да летят. Какво е пропуснал Витис? Какво пропускам аз?

Тиан отдели горната част на тъмната кутия. Тя съдържаше метални намотки и парчета магнетизирано желязо, както и керамични плоскости, върху които на равни разстояния бяха поставени редици метални гнезда.

— В задната част има множество дребни дупчици — заяви младата жена, повдигайки кутията на нивото на очите си.

Малиен също погледна.

— Петдесет и четири. Чудя се за какво ли са?

— Може би вътрешността на кутията се нагорещява и те служат за охлаждане.

— Прекалено са малки. — Малиен преброи металните гнезда. — Те също са петдесет и четири. Не може да е просто съвпадение.

— В такъв случай трябва да придържат нещо.

— Неща с еднаква форма и големина.

— Дребни кристали? — предположи със съмнение Тиан.

— Как е възможно дребни късчета да черпят подобна сила, че дъното на конструкта да се зачерви? И защо нищо не е останало от тях?

— Съществуват кристали, които се изпаряват при нагряване, макар че те не се използват в гадаенето.

— Това е! Кои са тези кристали, Тиан?

— Лед, сяра, йод… Има и други, но никой от тях не е подходящ за хедрон…

— Някои мистици използват сяра.

— Не и за черпене на енергия. Това би ги пръснало.

— Да. Какво друго? — Малиен нетърпеливо се приведе напред. — Кой е най-могъщият кристал?

— Диамантът, разбира се, само че като цяло диамантите са прекалено малки, за да бъдат използвани в контролери. А големите са прекалено ценни.

— Не и ако те са единственото, което би могло да свърши работа — отвърна старицата. — А Рулке е разполагал с най-доброто от всичко.

— Но диамантът е изключително твърд. Как така аахимите не са могли да открият следи?

— Защото, за разлика от останалите кристали, диамантът изгаря. Това трябва да е отговорът: тези гнезда са приютявали малки хедрони от диамант.

— А как са били свързани с навигационния ствол?

— Може би през тези дребни дупчици в гърба, които забеляза? Погледни, зад гнездото на амплимета личат същите отвори.

— Щом са били свързани с кристала, защо металомантите не са открили жиците?

— Защото те не са били от метал и също са изчезнали безследно.

— Как е възможно това?

— Какви проводници биха изчезнали при нагряване, Тиан?

— Изработените от тъкан, паяжинена нишка, коса… Но доколкото ми е известно, никой от тези материали не се използва в Изкуството.

— На мен също… Изчакай тук.

Малиен отново изчезна по посока на складовете. Тъй като отсъствието й се проточи, Тиан се отпусна да полегне върху пода на конструкта. Оставаха само часове…

Старицата потропа по корпуса на машината, сепвайки Тиан.

— Намери ли нещо? — високо попита жената, докато се изкачваше към люка.

— Може би. — Малиен отвори малко ковчеже, съдържащо десетки розови диаманти с еднакъв вид и кълбо от тъмни сплетени нишки, увито в парче кожа, от което тя започна да изтегля влакно. — Тези кухи нишки произхождат от същия материал като диамантите. По-здрави са от стомана, но биха пламнали без следа. А кристалът се съчетава с тях, защото на елементално ниво са сходни. Съвършен геомантичен дизайн за овладяването на мощните полета. Свържи ги.

Тиан наниза петдесет и четири нишки през отворите в задната част на кутията и ги свърза с гнездото на амплимета. През това време Малиен зареждаше диамантите. Подредбата им образуваше триизмерна форма, очевидно благоприятстваща използването на превъзхождащите полета. Когато всичко бе готово, един поглед бе достатъчен на Тиан да разбере, че са отгатнали правилно.

Двете жени се спогледаха.

— Продължи — подкани я Малиен.

— Да си призная, страхувам се. Достатъчно опасно беше да се движа над земята. Няма да мога да го овладея с подобен мощен приток.

Старицата не я увещава, а я избута встрани.

— Тогава нека аз опитам.

Тиан изпитваше неловкост. Когато Малиен си сложи очилата и вложи амплимета, занаятчията тайно започна да се надява, че аахимата ще се провали. Ако старицата можеше да го управлява, какъв шанс оставаше за нея самата?

Възрастната жена натисна кристала надолу и го фиксира. Конструктът се разтърси с ръмжащ механизъм и плавно се издигна от пода. Придвижването на един превключвател породи изблик на горещина. Накрая Малиен дръпна командния лост и машината продължи да се издига. Тя я насочи към тавана, описа малък кръг и бавно започна да я спуска.

— Още от самото начало си знаела какво трябва да се направи — обвини я Тиан.

Върху челото на Малиен бяха изникнали множество капчици пот. Направляването се оказваше по-трудно, отколкото изглеждаше.

— Дори не подозирах, преди ти да откриеш онези отвори.

— Е, ти успя.

Откритието бе забележително, монументално. След този момент светът никога нямаше да бъде същият.

— Моят вид е дирил тази тайна в продължение на две столетия — тук и на Аахан.

— Но не сте съумели да я откриете. Задължително ли е да се използва амплимет? — попита Тиан.

— Според мен не. Достатъчно е хедронът да е силен и операторът да има опит.

— Рулке разполагал ли е с амплимет?

— Не зная. Твой ред е, Тиан.

— Ще ми позволиш да го използвам?

Не изглеждаше възможно.

— Защо не?

— Помислих си…

— Лостът продължава да работи на същия принцип, само че сега дърпаш към себе си, за да набереш височина, и буташ надолу, за да се спуснеш.

Тиан обгърна пръсти около ръчката. Сърцето й биеше оглушително.

— И помни, това не е кланкер.

Занаятчията преглътна и много бавно дръпна лоста към себе си, както бе направила Малиен. Конструктът се понесе във въздуха.

— Спусни го обратно, бързо!

— Какво има? — отчаяно възкликна Тиан. — Какво сгреших?

Старицата безмълвно посочи към цепнатината в скалната стена.

Лиринкс се приземяваше сред отломките. Последва го и втори, и трети, и още прекалено много, за да бъдат преброени.

Единадесет

Хищникът бе голям колкото едро куче, но се държеше по-ниско до земята. Освен това целият бе покрит с назъбени люспи. Главата му беше масивна, увенчана с дълги шипове, които не отстъпваха по острота на многобройните зъби в зиналата зев. Опашката му приключваше със заострено удебеление. Но не тези характеристики вцепениха Ниш. Нито отвратителната му воня.

Най-страшно бе излъчването на необичайното създание — притаено коварство, съчетано с лудост в очите му. То приличаше на звяр, превърнал мъчението в единствена цел на съществуването си: да разкъсва и унищожава. Това трябва да беше нилатлът, за когото Тиан бе споменала. Очевидно създанието вървеше подире й и сега възнамеряваше да закуси пътьом.

Един поглед към ноктите му бе достатъчен на Ниш да разбере, че това създание може да се стрелне нагоре по ствола по-бързо, отколкото самият той би притичал по абсолютно равна земя. Ако скочеше долу, щеше да има по-голям шанс да използва меча си, но това щеше да остави Юлия беззащитна — и тогава чудовищното създание щеше да последва беззащитната й миризма и да я разкъса за предястие. Механикът си представи ужаса й и реши да остане на дървото.

Ниските клони бяха неудобна за защита позиция. Стволът беше прекалено голям и чудовището лесно можеше да заобиколи, за да го нападне в гръб, или дори направо да го прескочи.

Ниш сграбчи тежка зелена шишарка и я откъсна от клона. Прибра меча в колана, премести импровизирания снаряд в десницата си и го хвърли с все сила към немигащите очи. Мятането му се оказа успешно, уцелило нилатла точно върху лявото око. Съществото изквича и се стрелна в храстите.

Нараняването бе дребно (ако изобщо такова имаше) и нилатлът съвсем скоро щеше да се появи обратно. Крил-Ниш припряно се заизкачва обратно. През досегашния си живот никога не се бе катерил толкова бързо. Няколко клона по-нагоре кракът му се подхлъзна и механикът за малко не се озова в изходната си позиция. Хлар продължи по-внимателно, ала скоро след това усети, че създанието се е завърнало.

Той си избра място, където стволът бе не по-широк от кръста му, така че съществото трудно щеше да заобиколи. Тук клоните изникваха под прав ъгъл — най-добрата опора, която дървото можеше да предложи. Мечът му не беше особено дълъг, но пак щеше да бъде достатъчен, за да отрази нападението на засилващото се изпод него създание. Както несъмнено щеше да атакува то.

Нилатлът не оправда очакванията му. Ниш напразно претърсваше с поглед долните клони, проклинайки се умствено, че не бе прекарал повече време в тренировки, когато бе имал тази възможност. Усилията му да успокои бесните удари на сърцето си се увенчаха с частичен и краткотраен успех: частичен, защото бяха прекъснати, а краткотраен, защото за завършването им така и не остана време — той усети погледа на създанието върху тила си. Чудовището се взираше в него изсред клоните на съседното дърво. Безшумно като сянка, то се бе прехвърлило на другия ствол.

Нилатлът се намираше на малко повече от три дължини. Видимо беше тежък звяр, щеше ли да успее да прескочи разстоянието? Определено изглеждаше способен да го стори. Мускулите на задните му крака се напрегнаха. Ниш прилепи гръб към ствола, сграбчи меча и изкрещя пронизително.

В отговор нилатлът се изправи на задни крака. Крил-Ниш остана с впечатлението, че звукът го е наранил, затова повтори крясъка. Пастта на създанието рязко се разтвори, за да изплюе дълъг синкав език. Но тези действия на съществото не бяха породени от тревога — Ниш узна това късно, едва когато изхрачената отрова заля лицето му.

Макар и изненадан, механикът инстинктивно понечи да се дръпне, но не беше достатъчно бърз: ядовитата лига се разля по устата и брадичката му. Силната и противна миризма породи неволно гадене. Стомашните сокове бликнаха през ноздрите.

Отровата веднага започна да разяжда и прогаря кожата на Ниш, който изрева, този път от болка, и трескаво се обърса с ръкав, по който останаха парченца кожа. Усещаше как кървящите му устни започват да се подуват.

А агонията бе невероятна, съответстваща на чувство, породено от насилствено разпукване. Но той успя да се овладее и отново се втренчи в противника си. Нилатлът бе приклекнал, напрягащ и отпускащ мускулите на задните си лапи, може би за да изненада Ниш със скока си.

Механикът не го изчака и атакува пръв, размахал острие.

Създанието се дръпна назад. Само по себе си движението бе незначително, ала изпълни Ниш с надежда. Нилатлът не беше сигурен колко опасен противник има насреща си. Скочеше ли веднъж, нямаше да е в състояние да избегне острието на меча.

Съществото започна да се изкачва, хвърляйки погледи през рамо.

Ниш прибра меча си и също пое нагоре. Не можеше да позволи на нилатла да придобие височинно преимущество.

Няколко пъти чудовището преустановяваше движението си и приклякваше, загледано с коварни очи. Тогава Ниш размахваше оръжие, крещеше, дюдюкаше, правеше всичко по силите си да изглежда заплашителен — и нилатлът продължаваше. По този начин механикът достигна дъното на коша, където осъзна уязвимостта си. За да продължи, трябваше да се придвижи по клона в посока на съществото, после да се изкатери по въжената стълба, обърнат с гръб.

Нилатлът се покачи още един клон и спря, вторачен. Ниш се молеше чудовището да си остане там. Ако скочеше в кошницата, щеше на спокойствие да погълне Юлия и да го нападне, когато той се опиташе да се изкатери.

Крил-Ниш потупа по дъното на коша с меча си.

— Юлия — просъска той.

Тя не отговори. Механикът се надяваше, че си е сложила антифоните, защото ако бе изпаднала в едно от онези състояния на паника, нищо нямаше да може да я изтръгне от него.

— Юлия!

Пак никакъв отговор. Нилатлът впи нокти в кората и откъсна парчета. Задните му лапи се напрегнаха.

— Юлия! — пронизително изпищя механикът. Не се преструваше. — Помогни ми. То се кани да ме изяде.

Чудовището отново изви гръб. Кутията на девойката проскърца. Ниш можеше да чуе и как зъбите й тракат. Клетата Юлия.

— Ниш? — прошепна тя. — Къде си?

— Под коша.

— Много се страхувам, Ниш.

— Аз също се страхувам.

Трябваше да има някакъв начин, по който да я подтикне към действие. Заплахата, която нилатлът представляваше и за нея, нямаше да е от полза, защото обичайната й реакция в такива моменти се заключаваше в укриване. И тогава се досети.

— Погледни отвъд ръба, Юлия. — Не последва отговор. — То ме нарани, Юлия, и сега се кани да ме изяде.

Главата й изникна. Дребната жена видя окървавените, гротескно подути устни, и високо зарида:

— Ниш! Бедният Ниш!

— Юлия, виждаш ли меча на С’лоунд?

С’лоунд бе войник, който ги бе придружавал в началото на пътуването.

— Да — прошепна тя. — Под раницата му е.

— Вземи го и го протегни пред себе си.

Чу се металното простъргване на меч, изваден от ножницата.

— Добре. Сега не изпускай чудовището от очи, докато се изкатервам. Ще можеш ли?

— Страх ме е, Ниш.

— То ще ме изяде, Юлия.

Механикът пристъпи напред по клона към въжената стълба. Нилатлът приготви език. Ниш кресна и се хвърли напред, размахал меча си. Създанието се отдръпна, но малко, а в очите му изникна блясък. И то не блясък на страх. Бе разбрало с какъв противник си има работа.

Тъй като не се осмеляваше да прибере меча си, Ниш улови стълбата с една ръка и опита да се изтегли. Подхлъзна се, но успя да се закачи с лакът. Сега беше обърнат с гръб към нилатла и можеше да усети погледа му. Толкова се страхуваше, че почти можеше да надзърне в съзнанието на наблюдаващото го същество, да усети блаженството от предстоящата атака.

С усилие Ниш се издигна към следващия напречник. От мишниците му се стичаше пот. Още едно стъпало. Само още три. Две.

— Не! — писна Юлия. — Ниш! Ниш!

Нилатлът скочи. Механикът зърна атаката с периферното си зрение и опита да се извърне. Потните му пръсти се изхлузиха от напречника на стълбата. Инстинктивно Крил-Ниш посегна с другата си ръка, която пусна меча, за да подири опора. Не успя да задържи оръжието с крака.

Рязкото движение на механика тласна стълбата встрани и чудовищното създание с удар се озова върху страната на коша. Гърбът му беше точно над Ниш и ако последният не беше изгубил оръжието си, щеше да разполага с великолепна възможност за удар. В сегашното положение му оставаше една-единствена отчаяна маневра, тъй като не можеше нито да продължи, нито да се върне обратно. Ниш сграбчи една от задните лапи над шиповете и силно дръпна, за да отскубне съществото от гондолата.

Напразно. Невъзможно беше мощните нокти да бъдат откъснати от коша. Нилатлът замахна назад и единствено неудобната позиция, в която съществото се намираше за подобен удар, спаси Ниш, иначе ударът би откъснал ръката му под лакътя. Сега ноктите прекараха дълбока бразда по китката. Крил-Ниш не можа да сдържи вика си.

— Ниш! — изхленчи Юлия. — Добре ли си?

— Не — простена механикът и отново сграбчи лапата. Шип прободе дланта му, ала той не се осмели да пусне — тогава нилатлът просто щеше да се обърне, да скочи и да сключи челюсти около лицето му. Бе изпаднал в безизходно положение.

Случилото се сетне го накара да потръпне. Малката Юлия изникна върху ръба на коша, балансираща като въжеиграч с босите си нозе. Стиснала дългия меч с две ръце, тя погледна надолу, видя окървавения Ниш и изкрещя от ярост.

Нилатлът скочи към нея, но хватката на Крил-Ниш му попречи, а момичето реагира светкавично. Мечът заблестя. Първият замах разсече плътта под ноздрата, вторият удар едва не разряза окото му. Създанието рязко се дръпна назад, удряйки главата на механика. Един от шиповете се заби в скалпа на Ниш, прогаряйки отрова. Решавайки, че чудовището пада върху него, механикът изпищя.

Ужасената Юлия започна да вие и да размахва острието с цялата си сила. Профучалият режещ ръб откъсна три ноктести пръста и потъна в стената на кошницата. От ранения крайник бликна кръв, заляла лицето на Хлар.

Поредният удар на девойката бе насочен към окото на нилатла, само че той нямаше намерение да остава, за да бъде насичан. Един скок го отхвърли към долните клони, където съществото се закрепи с известна трудност заради ранената лапа, преди да се стрелне надолу по ствола.

Ниш го изгуби от поглед. Той остана да виси замаян върху стълбата, опръскан с кръвта на нилатла, докато Юлия не го хвана за ръцете и не го изтегли в коша.

Тя не каза нищо, докато не го почисти от кръвта и не откри, че не е ранен сериозно. Едва тогава Юлия се притисна към него и заплака. Рида дълго, а сълзите й очистиха лицето на Ниш.

— Толкова се страхувах — изхлипа тя и доближи меката си уста до долната му устна, подута като наденица.

Ниш я целуна.

— Ти си най-храбрата жена на света, Юлия — каза той. И наистина го мислеше.

Дървото потрепна от повей на вятъра, а механикът понечи да се надигне. Спътницата му отпусна длан върху гърдите му.

— Аз ще го усетя, Ниш — прошепна тя. — Ако се върне, ще го усетя.

Дребната жена навлажни кърпа и започна да го почиства с нежна загриженост, каквато би проявила към собствено дете. След това двамата останаха да лежат на пода, прегърнати, докато механикът не осъзна, че дрехите му вонят на нилатлова кръв. Той свали ризата си, захвърли я и посегна към раницата си, за да извади чиста.

— Моите дрехи също вонят — каза Юлия, загледана в гърдите му.

Ниш посегна към нейната раница, но след миг осъзна значението на думите й. Юлия повдигна ръце, за да му помогне да свали окървавената й дреха, последвана от панталоните (върху които нямаше и едно петънце) и бельото от паяжинена коприна, покриващо цялото й тяло. Допирът на нежните й форми се оказа толкова сладостен, колкото си бе представял.

Събуди ги студеният вятър, раздвижил се сред върховете на дърветата. Двамата се облякоха, все още удивени от станалото. На моменти Юлия го поглеждаше изпод безцветните си мигли, усмихваше се и свеждаше поглед. Очите й сълзяха, но тя не си сложи маската, което бе странно.

Борещ се с къс корава безвкусна питка, опечена в жарта преди цяла вечност, Ниш си припомни странния въздухоплав, който бе зърнал. Механикът се покачи на ръба на кошницата и се загледа в небето, но не видя нищо. За всеки случай се покачи и до мангала, за да погледне на изток. Склоновете на планината отразяваха сиянието на слънцето. Но от апарата нямаше и следа.

Той се прозина, протегна се и се обърна в противоположна посока, към равнините на Мириладел, обсипани с неизброими езера, започващи да се топят. При това обръщане долови движението с крайчеца на окото си. Въздухоплавът се носеше право към тях и намеренията му не изглеждаха миролюбиви.

Дванадесет

— Какво ще правим? — извика Тиан. Можеше да преброи поне тридесет лиринкси.

— Ще запечатам това ниво — каза Малиен. — Бягай.

— Те ще те убият.

— Тази битка не е твоя. Освен това Тиртракс разполага със защити, аз също.

— Няма да те оставя да се сражаваш сама.

— Добре. Остани в конструкта. Аз ще настроя стражите. — Старицата бързо се отдалечи.

Тиан хвана контролния лост, но трябваше да отдръпне ръка, защото последната трепереше. Конструктът беше прекалено ценен, за да го излага на риск. Освен това тя си нямаше представа как би могла да се защити, освен да насочи машината право към тях, с което единствено би повалила не повече от един или двама. Не можеше да разчита и на изненада — лиринксите бяха привикнали към бойните машини. И бяха свикнали да ги унищожават.

Две едри женски летяха към нея, придружавани от по-дребен, но по-мускулест мъжки лиринкс. Високо над тях се рееше дребен и безцветен лиринкс — Лиет. Останалите се разпръснаха по пода. Бяха прекалено много. Тиан не можеше да стори нищо. Но ти се изправи срещу нилатла, опита се да се окуражи тя. Не си напълно безсилна.

Не успя да убеди дори себе си.

Тя се съсредоточи върху дишането си — дълбоки, бавни вдишвания. Сърцето й спря да кънти, ръцете й се успокоиха. Тиан завъртя конструкта ниско над земята. Не се осмеляваше да го издигне. В отговор на предпазливия допир до лоста машината се извърна с лице към врага.

Занаятчията изпитваше влудяващ подтик да се стрелне с пълна скорост към лиринксите, да ги разблъска встрани и да отлети през процепа. Къде се бавеше Малиен? Сред иноземното присъствие Тиан чувстваше подчертана самота. Тя насочи конструкта към стълбището — неуверено и колебливо заради притеснението си.

Отворът към горните нива бе затворен. Малиен се появи, понесла страж.

Тиан доближи конструкта към нея. Старицата повдигна глава, усмихна се напрегнато и каза:

— Този не функционираше правилно. Трябваше да го подновя.

— Наред ли е всичко?

— Смятам, че да. — Малиен се качи в конструкта.

— Какво правят? — попита занаятчията. Останалите във въздуха лиринкси кръжаха над приземените си събратя. — Мислиш ли, че се страхуват от нас?

— Не, предпазливи са. Сега си имат работа с могъща цивилизация, която е непозната за тях. Няма как да знаят дали в Тиртракс няма още хиляда такива конструкта, готови за битка.

— И дали ние не представляваме заложен капан.

Възрастната жена се изсмя.

— Де да беше така. И, разбира се, те трябва да знаят за огромната флотилия конструкти. Възможно е дори да са се сблъскали с нея.

— Колко дълго стражите ще са в състояние да отбраняват горните нива?

— В най-добрия случай дни. Те са проектирани за бдителни, а не военни цели, не са оръжия. И не са защита на празни градове.

— Тогава… ако не искаме Тиртракс да падне…

— Защо биха искали Тиртракс? — прекъсна я Малиен.

— Защото е ваш. И защото тук е разположена мощна възлова точка, която би могла да им бъде от полза за плътоформирането.

Старицата сви устни.

— В Сантенар има множество възли, но ако са решили, че искат точно този, ще се постарая да запомнят този си набег. Макар да се опасявам, че…

— Какво?

— Главно ще запомнят, че сме сами. — Тя се отправи към задната част на конструкта.

— Какво правиш?

Малиен отвори задния люк и се настани в бойната кула. С тихо жужене от корпуса изникна копиеметно оръжие, напомнящо голям арбалет. Старицата го раздвижи, зареди снаряд с каменен наконечник, сетне започна да опъва жиците.

— Мисля, че подобен изстрел не би оставил телата им безразлични. Тръгни към тях, бавно. И се постарай да не показваш страх.

Няколко изстрела с балиста не биха внесли особена разлика. Тиан се надяваше, че Малиен разполага с по-силна защита. Съсредоточавайки се, младата жена успя да насочи конструкта плавно, макар отвън несъмнено да личеше, че машината бива направлявана от неопитна ръка. Дали на борда имаше и други оръжия? Трябваше отдавна да е изяснила това.

На около петдесет крачки от процепа Тиан спря. Междувременно всички лиринкси се бяха приземили. Единствено Лиет продължаваше да кръжи във въздуха — постижение, изискващо значително напрежение и забележително владеене на Тайното изкуство. Лиет бе сред най-добрите летци на лиринксите и демонстрираше умение.

— Защо навлизате в града на аахимите? — разнесе се студен глас иззад Тиан. — Аз съм Малиен, матах на Тиртракс. Обяснете присъствието си, лиринкси!

Най-едрата женска пристъпи напред.

— Аз съм мъдра майка Кордион — прогърмя тя. — До този момент не сме влизали в стълкновения с аахимите. Вие не напускахте пределите на градовете си и не вземахте страна във войната.

— Това е така — каза Малиен, — но не е отговор на въпроса ми.

— Присъствието ни е свързано с единадесетте хиляди бойни машини като тази! Построени тайно и сега напредващи на половин дузина фронта. С каква цел, матахо?

Малиен не отговори веднага.

— Ти ги познаваш по-добре от мен, Тиан — прошепна тя. — Дали е по-добре да кажа, че сме построили машините тук, или че сме ги довели от друг свят?

— Не зная — тихо отвърна занаятчията. — И в двата случая бива разкрита ценността на Тиртракс.

— Тя вече им е известна. — Малиен повиши глас: — Тези конструкти не бяха построени тук, мъдра майко, макар това да е напълно във възможностите ни. Те идват от Аахан, прекосили празнината през двер. Пътниците им са бегълци от умиращ свят.

— В такъв случай ти не можеш да говориш от тяхно име.

— Те все още са част от моя народ — възрази старицата. — Сред тях има представители на моя клан Елинор.

— С мир ли идват, или за война?

— Подобно на вас — за да оцелеят. Ако бъдат приети от Сантенар, няма да има нужда от сражения.

— Значи война — каза мъдрата майка. — Както очаквах.

Тиан затаи дъх. По люспите на лиринксите проблясваха червени и черни ивици. Дали щяха да атакуват?

— Аахимите познават честта — каза Малиен. — Няма да последва война, без преди това да бъде обявена.

Цветовете проблясваха още по-ярко. Дори аахимата изглеждаше притеснена. Моментът се разтегли до вечност, сетне цветовете угаснаха.

— Ще бъде добре обявяването да не закъснее, защото отправянето на конструктите е акт на агресия. — По зеления гребен на мъдрата майка проблясваха жълти вълни, когато тя се поклони ниско. Малиен стори същото. Кордион разпери огромни криле и се издигна във въздуха. Останалите лиринкси я последваха.

Копиеметът на Малиен следеше полета им. Едва когато лиринксите се изгубиха отвъд отвора, тя си отдъхна.

— На косъм беше. Те не се заблудиха, Тиан. В продължение на седмици нищо в града не се е променило. Ако Тиртракс разполагаше с някаква мощ, тази пробойна отдавна щеше да е запълнена, а отломките да бъдат разчистени.

— Какво ще направят? — И какво ще правя аз, отчаяно си помисли Тиан. Не мога да разруша амплимета, а не мога да напусна, докато отвън чакат лиринкси.

— Ще наблюдават и изчакват. Ако бъде обявена война, ще се завърнат с далеч по-неизброима численост.

— Ами ти?

— Тиртракс разполага с достатъчно запаси за изхранването на армия и със скривалища, недостъпни за лиринксите. Не се притеснявай за мен. — Тя слезе от конструкта.

Тиан я последва.

— Малиен, аз…

— По-добре върви.

— Но те ще ме изядат.

— Ако летиш, никога не биха могли да те догонят.

Сърцето й трепна:

— Къде отиваме?

— Аз няма да отивам никъде. Не се осмелявам да напусна и да оставя Кладенеца в такова състояние.

Тиан не знаеше какво да каже.

— Но този конструкт не е мой.

А само как го искаше!

— Той бе изоставен в моя град. Давам ти го без каквито и да било условия.

Занаятчията трудно можеше да си представи по-великолепен подарък. Незаслужен дар.

— Благодаря ти — заекна Тиан. — Но защо ми го даваш? Защо не го задържиш за себе си?

Малиен сключи ръце в широките си ръкави.

— Трябва да отнесеш амплимета далеч. И то бързо. Как иначе би могла да го сториш? Без амплимета конструктът е неизползваем и не ми е нужен тук.

— Би могла да скриеш амплимета някъде извън Тиртракс, докато Кладенецът се стабилизира.

— Няма да е достатъчно далеч. Амплиметът трябва да бъде отнесен поне на сто левги. И тъй като аз не мога да го отнеса, ти си тази, която трябва да го стори. И освен това, Тиан, в сърцето си зная, че проточовеците и аахимите имат една съдба. Може би е имало причина Минис да те потърси. Може би той е в състояние да вижда бъдещето и ти си жизненоважна за това бъдеще. У теб има нещо.

Нещо дребно, ужасено и безпомощно, помисли си Тиан, но не каза нищо. Толкова дълго бе копняла за конструкта.

— Конструктът е зареден с провизии — продължи Малиен, — но ти пак си добре дошла да вземеш каквото си поискаш от складовете. Каквото и да е.

— Благодаря ти.

С какви ли условия щеше да бъде придружен този дар? Нищо не биваше подарявано абсолютно безвъзмездно.

Тиан беше изтощена, само че нямаше време за спане. Остатъка от деня тя прекара в упражняване и последни приготовления. Трудно й беше да привикне към употребата на превъзхождащите сили, защото тяхното излъчване или нахлуваше в еквивалента на необуздана струя, или изцяло отсъстваше. Овладяването изискваше далеч по-големи усилия и бе изморително както за съзнанието, така и за зрението. Имаше момент, в който пред очите й се спусна синя пелена, отказала да се отдръпне в продължение на минута. Друга проява на умората включваше раздвоено виждане, както и странна халюцинация, разделила възприятията на отделните й очи — струваше й се, че гледката на лявото око е с няколко секунди изоставаща. Тези проблеми като цяло се оправяха с няколко по-силни тръсвания на главата, но едно затруднение оставаше: погледът й към силното поле имаше склонност да се отклонява от плоскостта, което щеше да се окаже пагубно по време на полет. Ако не беше специфичната й способност да запомня и манипулира образи, Тиан не би се справила въобще.

Никога нямаше да успее да овладее конструкта навреме. Мощните излъчвания я ужасяваха — знаеше толкова малко за тях, а Малиен не можеше да й помогне, тъй като самата тя тепърва трябваше да ги разбере.

— Този дизайн ми изглежда малко примитивен за Рулке — същата вечер каза старицата. — Може би това е проблемът. Възможно е нещо от оригиналния конструкт да не е било възстановено. Сега върви да си починеш — добави тя.

— Но Кладенецът…

— Мога да издържа още малко. Поспи до сутринта, но не се увличай.

Това не звучеше окуражаващо. Тиан продължи да се упражнява и късно вечерта сметна, че вече владее конструкта сравнително добре, ако става дума за издигане над земята. Но с летенето беше различно. Тогава Тиан не можеше да определи скоростта си, а ако видимостта беше лоша, се затрудняваше да определи дали се издига, или се спуска. Но нямаше повече време.

Тя се оттегли за кратка почивка и още призори се върна при машината, където изключи оставените стражи (Малиен й бе показала как), наля си прясна вода и се зае с последните проверки преди отпътуването си.

Скоро след това се появи Малиен, понесла кошница, димящи чаши и навита на руло карта.

— Това може да ти е от полза при пътуването.

Картата бе озаглавена Част от Южното полукълбо на Сантенар и показваше земите между тропическия остров Банти на север и заледеното море Кара Агел на юг.

— Благодаря ти. Картата е красива. Трябва да е много стара.

— Много — сухо отвърна старицата. — Нарисувах я снощи.

Двете се настаниха край машината, за да закусят заедно за последен път.

— Желая ти леко пътуване с конструкта — каза Малиен.

Тиан се навъси.

— Това название не ми харесва. Студено е, като Витис. — Тя се замисли за момент. — Ще го нарека таптер.

— Добър избор — засмя се възрастната жена. — Накъде ще поемеш? Обратно сред народа си?

Половината нощ Тиан бе размишлявала точно над този въпрос, но така и не бе взела решение.

— Още не зная. Фабриката е много далеч. Може да поема на запад.

— Там ще се натъкнеш на много лиринкси. Войната бушува най-силно.

— Значи от таптера ще има нужда. — Занаятчията се изправи. Малиен отново се държеше тайнствено. — По-добре да вървя.

— Мразя дългите сбогувания. — Аахимата я прегърна и се отдръпна назад.

Тиан се покатери в кабината и посегна към контролния лост.

— Почакай! — каза Малиен. — Имам подарък за теб.

Тя подхвърли нещо във въздуха. Малък тъмен метален предмет, покрит със сребърни инкрустации и оформен в нагъваща се последователност, която бе трудна за проследяване, защото изглеждаше, че ивиците й се огъват назад, навътре, навън и отново навътре. Тиан и друг път бе виждала този символ в Тиртракс. Самият му вид беше успокояващ.

— Благодаря. Какво е това?

— Символизира Кладенеца на ехото — отвърна старицата. — Символ на безкрайността, вселената и нищото. Или другояче казано, важността и нищожността на човечеството сред необятния космос. Това е само знак, но аз вложих и сила в него. Тя може да ти помогне да намериш това, което търсиш.

Тиан прибави подаръка към верижката, на която носеше хедрона си. Знаеше какво търси: отмъщение! Макар дори и този мотив в последно време да бе изгубил силата си.

— Винаги ще го нося със себе си. Той ще ми напомня за теб.

Малиен се усмихна и повдигна ръка за сбогом.

— Ти така и не ми каза какво искаш в замяна — каза Тиан след известно мълчание.

— Не съм в правото си да изисквам каквото и да било.

— Ти ми даде най-големия подарък, за който бих могла да се надявам. Трябва да искаш нещо от мен.

— Таптерът може да се окаже покварен плод, Тиан. Може да разруши живота ти. Освен това ти го давам, защото, по случайност или орис, амплиметът е бил синхронизиран с теб. Ако ти не можеш да го използваш за доброто на човечеството, кой би могъл?

— Възможно е лиринксите да ме заловят.

— Съществуват десетки начини, по които всичко може да бъде изгубено. Дори и най-могъщият ясновидец съзира само фрагменти от бъдещето и никога не може да бъде сигурен във вещанието им. Затова не възлагам условия, освен да постъпваш според своята преценка за правота, спокойно, с ясна мисъл и никога под влиянието на пагубни страсти.

Това предупреждение ли беше? Изглежда.

— Страхувам се.

— Да живееш, означава да се страхуваш. По-добре върви, Тиан. Става все по-трудно да удържам Кладенеца.

Тиан стисна контролния лост. Дарът вече се бе превърнал в бреме. Той въобще не й принадлежеше, но пък и как би могъл?

— Чувствам се толкова самотна. Нямам нито един приятел.

— С изключение на мен — мимолетно се усмихна Малиен. — Ако някога имаш нужда от мен, върни се. Или прати послание.

— Ще го сторя — отвърна Тиан.

Тя вложи енергия и механизмът оживя, издигайки таптера над пода. Занаятчията го обърна към дупката в стената.

— И още нещо — провикна се Малиен.

— Да?

— Пази се. Каквото причиниш на Витис или Минис, ще ти се върне десетократно.

Тиан изстина. Малиен бе знаела замисъла й от самото начало, но въпреки това пак й бе дала това удивително приспособление. Младата жена махна сковано с ръка и раздвижи лоста. Таптерът се стрелна напред, далеч по-бързо от очакваното. С известно усилие тя го овладя и го издигна над отломките, но не прекалено високо, за да не задере назъбените скали в горната част. Изникването й сред слънчевата светлина блъсна встрани реещ се орел, залитнал от ударната вълна. Над ледника таптерът се обърна на изток и изчезна сред мъглите.

Малиен остана загледана след нея, докато очертанията на конструкта не се стопиха окончателно. Болката от удържането на Кладенеца беше започнала да отслабва. Което беше добре, защото аахимата действително бе доближавала края на силите си. Наложи й се да поседне за малко и да отпочине, за да събере сили да се качи в конусовидната пещера и да поднови могъщото заклинание, удържащо Кладенеца в Тиртракс. В известен смисъл самият Кладенец бе Тиртракс.

Приседнала на пейка зад оставащите два конструкта, старицата съпровождаше Тиан в мислите си. И в тревогата си. Младата жена се отправяше към водовъртеж, а самата тя не бе могла да стори нищо, макар повече от всичко да бе искала да я придружи. Може би трябваше да я изпрати в Щасор. Или пък не, това само щеше да усложни нещата.

— Не можах да предпазя дори собствените си деца — гласно каза тя. — Нито едно от двете.

Това беше най-голямото мъчение, вгорчаващо неочаквано дългия й живот. Една майка не биваше да надживява децата си.

Тъй като не искаше отново да изпада в познатия затворен кръг на безполезни самообвинения и обмисляне на евентуално различно развитие, Малиен се надигна мимо изтощението на ума и тялото и се отправи към Кладенеца. Работата щеше да потисне мрачните мисли, поне за настоящия момент.

Пътят й минаваше край помещението със зиксибюла и й напомни за намерението да огледа машината по-подробно. Тиан го бе сглобила съвършено. Какво тогава се бе объркало? Необходимо бе мощно и изчерпателно заклинание, за да бъде открит отговорът.

Когато Тиан бе отворила дверта, аахимите се бяха втурнали към портала. Това беше ясно. Витис, осъзнавайки, че зиксибюлът е сглобен с обърната посока, бе наредил на клана си да спре. Но хората му не го бяха послушали и бяха поели първи. В отчаянието си той бе изтръгнал контрол от Тиан, но това бе запратило всички онези, започнали да прекосяват, в неизвестното. Провалът нямаше нищо общо със занаятчията.

Но едновременно с това разясняване у Малиен се усилваше и усещането за някакъв пропуск. Нещо, което може би е внимателно скрито.

Нужни й бяха изтощителни часове, за да открие онова, което й убягваше. Часове, които не можеше да си позволи. Болезнено усещаше риска, поет с подобна постъпка. Но това можеше да се окаже по-важно дори и от Кладенеца, а веднъж започнала с разгадаването си, трябваше да го довърши, иначе скритите следи щяха да изчезнат необратимо.

Рискът й се оправда, накрая тя получи дирения отговор. В момента, в който Витис бе поел контрол над портала, някой бе извъртял червейната дупка, свързваща Аахан и Тиртракс. Само за частица от секундата, ала това бе достатъчно, за да запрати в празнотата целия клан Интис и стотици от останалите аахими.

Кой би могъл да извърши подобна постъпка на масово убийство? Някой от другите кланове? Малиен горещо се надяваше случаят да не е такъв, защото Тиан се отправяше право към тях. А ако не, то кой на Сантенар притежаваше мощта — и злобата — да извърши подобно дело?

Въздъхвайки тежко, Малиен пое нагоре по стълбите, за да стабилизира Кладенеца.

Тринадесет

Таптерът остави застиналите ледени вълни зад себе си и пое на запад. Тогава започнаха неволите на Тиан. Контролният лост заяде и машината се обърна обратно към Тиртракс. Занаятчията насочи таптера във въздуха над синкавия лед и разкачи направляващия механизъм. Таптерът бавно се спусна към земята, породил облаци пара при приземяването си. Тиан провери лоста, но не откри дефекти. Пробно издигна машината — насочващият механизъм работеше. Сетне занаятчията провери връзките. Никакви неизправности.

Младата жена излетя отново и насочи таптера на запад. Машината повтори предишното си поведение. С настойчивото си обръщане към планината пораждаше впечатлението, че не иска да се отдалечава, макар че тази мисъл изглеждаше абсурдна. Докато изтегляше по-голяма мощност от полето, за момент Тиан зърна цветни ивици да се простират към Тиртракс и да потъват в скалата. Явно амплиметът се опитваше да я задържи тук.

Занаятчията се приземи повторно сред огромен облак, за да помисли как да се справи с този проблем. Кристалът не беше жив. Не можеше да се движи или да говори, така че Тиан не можеше да се разбере с него. Пък и какво би могло да иска парче минерал?

Джоейн бе намерил амплимета във вече събудено състояние, в което кристалът трябва да бе престоял милион години. Кой би могъл да каже каква разновидност на интелекта се е развила в него през това време? И защо бе искал да освободи Кладенеца? И какво би последвало? Тиан не смееше да си представя. Искаше й се да може да подири съвета на Малиен. За момент обмисли връщането си, ала това би имало катастрофални последици, ако Кладенецът се бе размразил още повече. Освен това тъкмо такива бяха желанията на бипирамидата, следователно Тиан трябваше да напредне в противоположна посока.

Когато се издигна във въздуха, този път тя събра цялата енергия, която можеше да задържи, преди силно да сграбчи лоста. От рязкото стрелване на таптера й причерня, но след това той за трети път се обърна.

Тиан насочи машината към подножието на скалата и я спусна. Там тя извади амплимета и го прибра в торбицата си. За всеки случай откачи и въглеродните нишки. Захранван единствено от хедрона й, таптерът не можеше да лети, само да се носи над земята подобно на останалите конструкти. Занаятчията го обърна на запад и се понесе напред.

Този път таптерът не се съпротивляваше по време на отдалечаването си. Тиан пътува цял ден. Напредваше бавно сред неравния терен в подножието на планините. Често й се налагаше да завива на юг, за да заобикаля канари, остри отронени ледени късове, пропасти и други препятствия. В това си състояние таптерът не можеше да се издигне достатъчно високо, за да ги преодолее.

Привечер Тиан се намираше на около десетина левги от Тиртракс. Тя вечеря, приседнала на върха на корпуса, загледана в залязващото слънце, после се прибра вътре, залости люка и легна да спи. На следващия ден напредна повече, защото пътуваше сред сняг и рехави гори. А на по-следващия прецени, че може да рискува да полети.

Амплиметът бе престанал да се съпротивлява — бяха се отдалечили от влиянието на Кладенеца. Тиан полетя без проблеми. Бе попаднала в незавидната ситуация да бъде зависима от амплимета, а да не може да му има доверие. Дали кристалът щеше да прояви подобно поведение при следващата мощна възлова точка? Или щеше да й измени в най-неподходящия момент?

Тиан знаеше какво трябва да стори — да се отправи директно към най-близкия голям град, да открие скрутатора или местния главнокомандващ и да му предаде таптера. Жителите на Сантенар сигурно бяха отчаяни пред лицето на аахимската заплаха. Таптерът щеше да им възвърне надеждата във формата на оръжие, многократно превъзхождащо врага.

Само че по това време всеки скрутатор знаеше името й и извършената от нея постъпка — скитът, изпратен от Ниш, отдавна щеше да е достигнал Флид. Някой разсъдлив скрутатор би разпознал ценността й, ала един отмъстителен такъв би съзрял единствено предателка, която трябва да бъде наказана със суровост, съответстваща на чудовищната й измяна. И доколкото Тиан ги познаваше, жестоките скрутатори определено надвишаваха разсъдливите, така че с подобна постъпка би захвърлила живота си. Първо трябваше да стори нещо, което да докаже лоялността и ценността й.

Тя реши да последва флотилията конструкти, за да се опита да отгатне намеренията им. Това щеше да й предостави ценна информация — за повече не смееше да се надява. За отмъщение не можеше да става дума.

Макар конструктите да бяха напуснали преди известно време, тя бързо откри следите. Толкова много машини, пътуващи близо до земята, бяха оставили ясна диря от смачкани храсти и строшени клони. Снежните участъци, над които бяха минали конструктите, изглеждаха пресети.

Тиан усърдно следваше всяка извивка на оставения от тях път. Не й се налагаше, защото с лекота би могла да се издигне и да поеме пряко. Но тя се нуждаеше от време, за да усъвършенства управлението си. И за да мисли, макар това само да задълбочаваше объркването й. Не беше нейно дело да се замесва с могъщите — тя бе далеч под тяхната категория.

Нощем младата жена спеше в таптера — най-сигурното място, което можеше да открие. Не се страхуваше, тъй като знаеше, че повечето хора ще се държат настрана от иноземната машина, но не искаше да бъде виждана. Почти не срещаше хора — северозападната част на Мириладел беше пустош.

Аахимите се бяха отправили на запад от Тиртракс, следвайки очертанията на планините. Около стотина левги на запад планинската верига завиваше на юг. На това място те бяха прекарали дни в търсене на място за прекосяване. Проследявайки дирите им, Тиан можа да види лутането им, неизменно отвеждало ги до прекалено скалисти територии, непроходими дори за конструкти.

Накрая те се бяха обърнали на юг, където, близо до обширните тресавища и мочурища, наричани Мъгливите блата, смаляващата се верига преливаше в безлесни хълмове, през които имаше път на запад. Хребетите им бяха увенчани със сивкавите останки на стражеви кули — гниещи скални зъби, единствен спомен за изчезналия народ на мирилимите.

Зимата все още упорстваше да освободи Мириладел от мразовития си захват, но земите отвъд планините се бунтуваха в пролетно изобилие. Тесен друм — Лунният път — отвеждаше на запад между две големи езера, преди да срещне по-широкия си събрат: Големия северен път. Последният прекосяваше Лауралин от север на юг. Тук конструктите се бяха разделили. Близо до Салудит Тиан откри пет дири, отделящи се от главната.

На десетия ден от пътуването си тя зърна флотилията в далечината. Конструктите се бяха отправили на север към богата земя, обгърната от гори и планини. Според картата тази територия се наричаше Боргистри. Южно от въпросната земя бе разположен и лагерът им. Тукашните дървета вече започваха да се разлистват.

Беше нощ, когато тя се приближи, насочила таптера ниско до земята, за да не бъде видяна, макар подобна предпазливост да бе излишна на пръв поглед — прекосяването на флотилията бе породило огромен облак прах. Но пък аахимите може би разполагаха с откриващи устройства.

Тиан се отправи на изток, а после на север край Брънките (езера, получили това си название заради верижното си разположение) — към мястото, където полите на леса бяха накъсани от пръсната вулканична линия. Някои от вулканите димяха, но по обилната растителност можеше да се види, че последните изригвания са били отдавна. Занаятчията приземи таптера си върху средата на най-близкия склон, накладе огън и си приготви вечеря. От тази си позиция лесно можеше да следи действията на аахимите.

Въпросната нощ тя не спа. Заплахата — или обещанието — на утрешния ден я държеше будна. Към това се прибавяха и мислите за Минис, макар че тя ги потискаше в мига, в който я споходеха. Той беше страхлив подлец, който не отдаваше никакво значение на думите си. Който я беше предал. Но въпреки това споменът ускоряваше сърцето й.

Още преди зазоряване тя се издигна във въздуха, за да огледа флотилията отвисоко. Надяваше се, че в сумрака няма да бъде забелязана. Ако не друго, поне щеше да научи повече за разположението на силите им.

Ръката й трепереше върху лоста. Искаше й се да разполага с някакъв начин, по който да обезсили конструктите. Да види аахимите безпомощни, изоставени, съкрушени. Освен това искаше Минис да страда.

А може би следваше Минис, защото, въпреки страданието, което й бе причинил, тя не можеше да се държи далеч от него? Нима наистина бе толкова слаба, толкова жалка?

Да. Омразата я бе привързала към него, защото раздялата щеше да бъде още по-болезнена. Докато не я заменеше с безразличие, никога нямаше да бъде свободна.

Това осъзнаване в известна степен я облекчи, макар все още да не бе достатъчно силна да загърби Минис. Споходена от трепетите на нервно напрежение, тя се понесе над лагера, високо сред тъмното небе.

Машините бяха подредени в седем огромни редици, обграждащи празно пространство с няколко огромни палатки и десетки по-малки. Големите шатри се допираха. Сред празнотата бяха побити колове с прикрепени към тях светещи глобуси, под чиято светлина личаха купища оръжия и провизии, както и войници, които упражняваха бойни маневри и стрелба. Готвеха се за война.

По време на прелитането си Тиан усети силно изкривяване в полето под влиянието на нещо, намиращо се в центъра на редиците конструкти. Някакво приспособление черпеше огромни количества енергия, дори надвишаващи почерпените от зиксибюла. Изглежда аахимите изпитваха някакво ново оръжие. Тиан трябваше да провери.

Близо до главните платнища бяха приземени пет големи конструкта, но влиянието не идваше от тях. Може би от някоя палатка? Изкривяването се извиваше под формата на въртоп. Вероятно проявата на страховито оръжие, донесено от Аахан.

Вихрушката я дръпна, докато таптерът прелиташе над големите палатки, сетне силно я блъсна в обратна посока. Изглежда излъчването оказваше влияние върху контролния механизъм. Тиан се загледа към пространството, обградено от централните шатри. Какво беше това?

Тя извъртя таптера и пак се насочи към пространството между шатрите. Влиянието отново я захвърли, но този път младата жена бе подготвена и можа да компенсира, за да погледне. Под нея се виеше червеникав ад, напомнящ уловено торнадо, който изкривяваше всичко около себе си. Едновременно с преминаването й от центъра му изгря синкав лъч, протегнал се в дирене.

За момент Тиан си помисли, че лъчът е насочен към нея, само че светлината продължи към небето, сякаш отправена към самата празнота. Последваха многократни премигвания, след което лъчът изчезна. Дали това беше сигнал към останалите конструкти? Най-добре беше да се отправи към скрутаторите.

Занаятчията обърна таптера и започна да набира височина, за да се скрие сред облаците. Но не бе достатъчно бърза, защото първите лъчи на слънцето очертаха машината й — източена искра сред избеляващото небе. Тиан горещо се надяваше никой да не е забелязал, ала молитвите й не останаха чути: навън започнаха да изскачат аахими, сочещи към небето. Към нея полетяха снаряди. Още преди да са разбрали с кого си имат работа, те вече стреляха.

Тъй като беше открита, поне можеше да научи повече за странното приспособление. Подобна информация можеше да се окаже жизненоважна. Тя насочи носа на таптера надолу, към най-голямата палатка, която бързо се изпразваше. Още глобуси се обляха в светлина, преждевременно довели деня.

Последен от тази палатка излезе висок и строен мъж, около когото веднага започнаха да се струпват аахими. Тиан веднага разпозна Витис, насочил далекоглед към нея. След миг предводителят отскочи назад и яростно започна да жестикулира към войниците зад себе си. Изглежда я беше разпознал. Двама аахими повдигнаха на рамене оръжие, напомнящо тежък арбалет, и стреляха. Занаятчията рязко насочи таптера встрани.

Снаряд прогърмя по корпуса над главата й. Металът прокънтя и от други попадения. Тя не им бе сторила нищо, а те се опитваха да я убият, както бяха убили Хани. Под прилива на яростта всички обещания, дадени на Малиен, изчезнаха. Крайно време беше да сложи край на това. Или Витис, или тя. Тиан насочи таптера ниско към земята и се стрелна сред редиците конструкти. Аахимите се разбягаха във всички посоки.

Машината й изскочи в откритото пространство, в гръб на шатрата на Витис. Навсякъде крещяха войници и зареждаха оръжия. Таптерът се разтърси от още попадения. Тиан променяше посоката, докато не видя Витис право пред себе си. Тогава тя пусна таптера с пълна сила към предводителя на клан Интис. Ускорението я притисна назад в седалката.

Мигове преди сблъсъка Тиан осъзна, че Минис стои зад Витис. Предводителят го блъсна встрани и опита да отскочи на свой ред, само че гладката метална кожа на таптера го блъсна в хълбока и го запрати на земята. Занаятчията понечи да направи завой, ала шатрата се приближаваше прекалено бързо. Не й оставаше друго, освен да дръпне ръчката към себе си и да се моли.

Таптерът се понесе нагоре, разкъсал платнище и въжета, преди отново да заплува сред въздух. Тиан се обърна назад, но не можа да види какво е станало с Витис. Но бе сигурна, че е останал жив. Точно под себе си тя отново зърна адското торнадо. Синкавата светлина блесна и удари машината. Под сблъсъка жената не успя да остане съсредоточена, контролерът изгуби излъчването и Тиан се понесе надолу сред внезапна тишина.

Тя отново дръпна ръчката, но нищо не последва. Таптерът се носеше към група дървета от другата страна на лагера. Сблъсъкът с тях щеше да я премаже. Невъзможно й беше да види силното излъчване. Слепешком тя протегна ръка под навигационния ствол и докосна амплимета. Полето изникна пред очите й и таптерът отново оживя с рев. Тиан набра височина, опитвайки се да осмисли случилото се. Синият лъч продължаваше да разсича небето в опит да я засегне. Младата жена рязко промени посоката на полета си, за да го избегне.

Механизмът се задави, но не спря. Дали този лъч засягаше машината, или полето? В момента Тиан не можеше да разсъждава трезво. Защо, защо не се бе измъкнала в мига, в който бе забелязана? С атаката си бе наскърбила гордостта и могъществото на аахимите, конкретно Витис. Беше изложила всичко на риск, за да угоди на прищявката си.

Този таптер и тайната му бяха безценни. Превъзходството на въздуха можеше да означава спечелване на войната, на света. Кой военачалник, скрутатор или аахим не би убил, за да се сдобие с нея? Тиан се намираше в отчаян свят, където нямаше нито един приятел. Всеки път, когато се приземеше, за да поспи или да попълни запасите си, щеше да бъде в опасност.

За начало трябваше да се отдалечи и да се надява, че няма да изгуби полето. Сетне да открие генерал или скрутатор и да му връчи таптера заедно със събраните сведения за аахимите. Това беше неин дълг и тя трябваше да го стори. А после щеше да се моли да бъде пощадена. Може би знанията й щяха да се окажат достатъчни, за да я спасят.

Тя се отправи на север, успоредно на Брънките, които се простираха през леса, преди да завият на северозапад към Туркадско море. Вляво и пред нея се издигаха бели планински върхове. Сред тях Тиан можеше да различи удълженото сребро на Парнги, второто по големина от езерата. Тук се стелеше мъгла, сред която занаятчията навлезе с готовност, насочвана единствено от тънкия слънчев диск.

Чувстваше се вцепенена. Те се бяха опитали да я убият. Сега, след като Витис знаеше за таптера, той щеше да я преследва из цял Сантенар. Подобно на всички останали. Тиан беше обречена. Защо беше допуснала да бъде видяна? Защо не се бе вслушала в предупреждението на Малиен? Всеки път, когато се оставеше на емоциите си, нещата се влошаваха.

Аахимите бяха показали, че смъртта на Хани не е била инцидент, а демонстрация на политиката им на действие. Тиан искаше да нарани Витис и Минис, да ги унижи и да им попречи да изпълнят замислите си. И повече от всичко искаше да оправдае доверието на Малиен.

Но първо трябваше да открие скрутатор и да подготви защитата си. Тиан продължаваше да се носи във въздуха, да обмисля планове и да ги отхвърля. Всички нейни идеи се разбиваха в една и съща скала — как да открие правилния човек, комуто да разкаже историята си, без да бъде нападната на мига или арестувана като изменница.

Някъде по средата на нощта ориентиращата се по лунна светлина Тиан премина отвъд Парнги. Тукашните хълмове все така бяха покрити с гъста растителност, но сред цепнатина в облаците занаятчията видя равна земя далеч пред себе си. Не толкова далеч, от лявата й страна се издигаха вулкани. Сред тях се забелязваше гърлото на един особено едър, по-висок от останалите. Неговите склонове също бяха покрити с дървета, част от безкрайния Червеен лес. Тиан направи справка с картата. Това беше Бореа Нгурле, Пламтящата планина. Младата жена изпита необяснимо желание да се отправи натам, но сред застиналата лава нямаше да открие скрутатор.

Отново отляво, но малко по-назад, тя различи очертанията на друм — отново Големият северен път. Най-големият град в тази земя бе Лайбинг. Там несъмнено трябваше да има скрутатор.

Нямаше друг изход. Беше време да предаде таптера и себе си. Тиан премести лоста, за да насочи таптера наляво. Но механизмът не се подчини, а се върна в изходна позиция. Занаятчията опита отново — за да срещне повторен неуспех. Изглежда таптерът си беше избрал курс.

Машината бавно летеше на северозапад. Отдолу прелиташе гъста гора. Таптерът се бе насочил към вулканите, по-точно към Бореа Нгурле. Амплиметът отново проявяваше своеволие, но какъвто и да беше замисълът му, Тиан не можеше да стори нищо, за да го предотврати, тъй като наоколо нямаше места за приземяване. Около нея във всички посоки се простираше лес.

Луната се беше скрила зад облаците, така че Тиан щеше да остане скрита. Но същото се отнасяше и за нея, самата тя не можеше да види нищо.

Още два пъти тя опита да отклони таптера и още два пъти машината отказа да й се подчини. Точно на разсъмване таптерът се приближи до огромния вулкан. От лявата си страна, върху ръба на кратера, занаятчията зърна огромна постройка и се опита да насочи конструкта към нея. Този път контролният лост заяде. Защо амплиметът я бе довел чак тук, за да й попречи отново? Заради възловата точка, разбира се — тукашната бе необичайна, двойна, с отчасти припокриващи се излъчвания.

Яростта й пламна отново. Нямаше да позволи на един кристал да управлява живота й — нито сега, нито когато и да било. Тиан започна да търси място за приземяване, възнамерявайки да изхвърли коварния амплимет и да го строши от някоя скала, каквито и да са последиците!

Тук земята бе стръмна, изключително неравна и прораснала с гъста растителност — възможно най-лошото място за приземяване. Забелязвайки малка поляна, Тиан спря над дърветата, планирайки приземяването си. Докато придвижваше лоста напред, полето изчезна. Таптерът полетя като камък и прободе короните сред облак листа и откършени клони, за да отскочи от наклонено дърво и с оглушителен трясък да се удари в повален ствол. Тиан отхвърча към навигационния ствол. От сблъсъка тя изгуби съзнание и не усети последващото си падане към долното ниво, нито сблъсъка с пода.

Първото нещо, което усети при свестяването си, бе топлата течност, стичаща се в окото й. Занаятчията се раздвижи и обърса кръвта от челото си. Не чувстваше да е пострадала сериозно, макар главата й да пулсираше болезнено, а ушите й да пищяха. Нямаше представа какво бе предизвикало падането, ала я глождеше тревожното подозрение, че амплиметът бе прекъснал полето. Надяваше се, че конструктът не е пострадал прекалено и все още може да се движи, дори и ниско над земята.

Едва при опита си да се изправи, Тиан осъзна сериозността на ситуацията. Краката отказваха да й се подчиняват. Тя извърна глава. Панталоните й бяха разкъсани от ханша до глезена, а върху бедрото й личеше дълбока рана, чието присъствие не пораждаше никаква болка. Всички опити да раздвижи долната половина на тялото си бяха напразни. Дори не можеше да помръдне пръсти.

Бе престанала да чувства краката си.

Четиринадесет

Ниш провери балона, който почти се беше издул. Той наблъска колкото се може повече гориво и изцяло отвори регулатора. Пламъците подскочиха нагоре. Хлар се спусна обратно в коша и трескаво започна да сече дъното му, за да го освободи от ствола.

— Какво има, Ниш?

— Някой идва! — Механикът посочи към жълтия въздухоплав. — Усещаш ли нещо необичайно?

— Не, Ниш — отвърна Юлия и го погледна с обич.

Механикът беше прекалено наплашен, за да й отвърне със същото.

— Не може да са лиринкси, иначе щеше да ги видиш в решетката си.

— Не мога да видя нищо в решетката си.

— Какво?! — кресна Ниш.

Тя долепи ръце на ушите си и изкриви лице от болка. Механикът продължи по-тихо:

— Какво искаш да кажеш? Няма ли я вече?

Нима сливането им бе унищожило таланта й? Ниш бе чувал, че на сношението с девици биват приписвани подобни ефекти, но винаги ги бе смятал за глупости.

— Не е изчезнала. — Тя се усмихна загадъчно. — Просто не мога да я видя. Ще трябва да построя нова.

Ниш изруга мислено. Хубаво време да изгуби единствения си талант, който можеше да им е от полза.

Механикът повдигна глава — торбата се беше издула. Сега идваше следващата опасност — част от дървесния ствол изчезваше в гърлото на балона и при издигането му бе възможно някой остатъчен клон да разкъса плата.

Въздухоплавът се доближаваше непрекъснато. Ниш изскочи на дървото и тласна коша. Балонът се раздвижи, но отново спря. Крил-Ниш се покатери обратно и разлюля гондолата. Освободена, кошницата бързо се понесе нагоре. Наложи му се да забие меча на С’лоунд в дънера, за да забави издигането.

Балонът се изкачваше плавно, освобождавайки нанизания си мех. Скоро стволът остана под тях. На Ниш му идеше да заплаче от облекчение — поредното чудотворно оцеляване. Той затаи дъх, загледан в кръпката. Само вятърът да не се окаже прекалено силен. Само шевовете да издържат.

Кръпката издържа, а на тази височина нямаше силни вихри. Балонът просто се понесе над гората, бавно набиращ височина. А другият въздухоплав измени курс и се насочи право към тях. По какъв начин успяваше да променя посока?

Минутите се разтеглиха в мъчителна бавност. Балонът улови съвсем слаб ветрец и се понесе отвъд гората. А въздухоплавът се приближаваше. Ниш можеше да различи хуманоидни фигури в гондолата му. Човеци или аахими? И ако бяха човеци, приятели или врагове?

Механикът приготви меча на С’лоунд, макар че това оръжие нямаше да му е от голяма полза срещу арбалетчиците. Брадичката все още го болеше от отровата, с която го бе наплюл нилатлът.

Въздухоплавът се изравни с тях и се извъртя. Най-малко дузина войници, въоръжени с копия и арбалети, застанаха по протежение на борда му. Гърлото на Ниш пресъхна.

— Какво по дяволите правиш? — ревна познат глас.

Крил-Ниш се втренчи в лицата. Строен мъж с изпити черти разбута бойците.

— Не зяпай като малоумен. Спусни се.

Това беше Ксервиш Флид, скрутаторът.

Ниш дръпна освобождаващото въже и балонът се понесе надолу. Какво правеше тук скрутаторът? Крил-Ниш още не бе подготвил оправдание.

През целия път към земята механикът не спря да преговаря реплики. Скрутаторът бе най-могъщата фигура, срещу която някой можеше да се изправи. Съчетание от разузнавач, инквизитор и магистрат, той бе в състояние да прави всичко, каквото си поиска. Именно Флид бе изпратил Ниш на тази самоубийствена мисия, целяща залавянето на Тиан и донасянето на кристала. Механикът се бе провалил и в двете поръчения.

Въздухоплавът носеше на борда си шестнадесет войници (Ниш усърдно ги преброи), скрутатор Флид и механик М’ланти, която носеше обичайните си невзрачни и парцаливи дрехи, които не подхождаха на гениалността й. Само че в конкретния случай Ниш не можеше да си позволи да съди, защото самият той не бе особено елегантен в окъсаните си одежди — рядко явление за него. Крил-Ниш винаги се стараеше да се облича добре, за да компенсира ниския си ръст и грозноватия си външен вид.

Бръмченето, съпровождало приближаването на въздухоплава, утихна до тихо потракване. В задната част на летателната машина бе прикачено приспособление, захранващо ротор с дванадесет перки. Благодарение на него въздухоплавът можеше да изменя посоката си по избор и да върви дори срещу вятъра, стига последният да не бъдеше прекалено силен. Разположената под торбата кабина бе изградена предимно от плат, опънат около лека дървена рамка. Торби с пясък придаваха регулируема тежест.

— Е, механико? — попита Ксервиш Флид, докато слизаше на земята. Той бе дребен човек, видимо кожа и кости. На всичкото отгоре последните му пораждаха впечатление за строшаване и зарастване накриво, както всъщност си и беше. С чудатата си походка скрутаторът се приближи до Ниш, хвана го за ръката и го отведе встрани. — Имаш ли нещо, което да ми покажеш?

— Аз… — заекна Крил-Ниш.

— У теб ли е кристалът?

— Не… Искам да кажа… беше у мен, сър, намерих го в Тиртракс, но онази вещица ми го взе и го даде обратно на Тиан…

— Вещица? Що за плещеници? Говори по-ясно, механико.

Ниш почувства, че животът му е увиснал на косъм.

— Аахима, сър. Възрастна жена. Представи се като матах на Тиртракс.

— Матах? Как изглеждаше тя, момче?

— Толкова висока — Ниш показа, — със сива коса, която някога е била огненочервена. Личеше, че някога е била красива. Всъщност и сега беше красива, въпреки че беше стара… — Той подбра думите си внимателно, за да не наскърби скрутатора. — Изглеждаше на шестдесет, но говореше за времето на Забраната, сякаш е била там. Аз…

— Малиен! — процеди Флид през жълтеникавите си зъби. Той се поизвърна и започна да си мърмори сам, какъвто навик имаше. — Виж ти. Съветът ще намери това за интересно.

— Имате предвид онази Малиен, от Сказанието за огледалото? — удивено попита Ниш. — Но как е възможно да е още жива?

Флид не си направи труда да отговори.

— Тя не е вещица, механико, а изключително могъща гадателка. Не мога да те виня, че не си успял да задържиш кристала. Ти не би могъл да се изправиш срещу подобен противник. Предполагам не си могъл да заловиш и Тиан? — излая той.

— Два пъти я залавях, но тя два пъти успяваше да се измъкне.

— Два пъти? — Скрутаторът сбърчи единствената си вежда. — Два пъти, момче? Достатъчно лошо е, че си й позволил да избяга веднъж. Два пъти си е чиста…

— Тя беше… умна — неловко се оправда Ниш. — Успях да я заловя трети път. Тогава я завързах и бях решен, че няма да й позволя да избяга.

— Къде е? Не я виждам. — Флид иронично се огледа.

Ниш реши да продължи по план, макар да осъзнаваше колко зле може да свърши всичко.

— Вещ… Малиен, сър. Тя освободи Тиан и се сдружи с нея. Опитах — умоляващо каза механикът, — но Малиен използва магията си срещу мен.

— Достатъчно! — сопна се Ксервиш Флид. — Не се съмнявам, че си опитал, но си се провалил.

— Освен това Тиан и кристалът изчезнаха.

— Какво?

— Тази сутрин, сър. Юлия каза, че са поели на запад.

— Лиринксите или аахимите са я пленили — изръмжа скрутаторът. — Тя е вън от играта. Ти ме провали.

Неспособен да измисли друго оправдание, Ниш остана със сведена глава, изчакващ съдбата си.

— Така значи! — Флид го гледаше преценяващо. — Изглежда си съзрял за времето, в което те видях за последно.

— Наложи ми се да премина определени изпитания, сър — тихо каза Ниш.

— Убеден съм. По-късно ще ми разкажеш цялата история пред моя хроникьор. Надявам се, че поне перцептора не си изгубил?

— Не — едва доловимо отвърна механикът.

Флид се доближи до коша, поговори с Юлия и й подаде ръката си. По някаква неразбираема за Ниш причина тя се разбираше със скрутатора. Сега дребната жена бе сложила маската и антифоните си — за защита колкото от външния свят, толкова и от хората. Ксервиш метна раницата й на рамо и я поведе към въздухоплава.

Нахраниха се вътре в гондолата, защото сред кишавата земя нямаше нито едно сухо местенце. Ниш беше седнал до М’ланти, а Юлия се бе настанила редом до скрутатора. Крил-Ниш предаде случилото се след отпътуването от фабриката. Разказаното му спечели пълното внимание на присъстващите, както и няколко изръмжавания от страна на Флид, които можеха да минат и за одобрение. Накрая, когато описа приземяването сред дърветата, поправянето на балона и отчаяното сражение с нилатла, войниците изразиха шумно одобрение.

Дори Ксервиш Флид, който рядко отправяше похвали, се пресегна и го стисна за рамото.

— Може да си долнокачествен механик, момко, но не мога да не отбележа инициативността ти.

— Благодаря ви, сър — каза Ниш без никаква ирония.

Към Юлия Флид не се показа толкова скромен.

— Ако смелостта се измерва не спрямо делото, а според надвития ужас, то ти си най-храбра от всички ни. — Той пое дребната й ръка и продължи. — Ти си сред най-добрите ми хора, перцепторе.

Юлия свали маската си. Очите й бяха огромни, светли и влажни. Тя целуна съсухрената му ръка и бързо си сложи маската обратно, макар с това да не успя да прикрие руменината, плъзнала по бузите й.

— Наред ли е всичко? — попита скрутаторът.

— Юлия е изгубила модела си — намеси се Ниш.

— Не питах теб! Какво е станало, Юлия?

Младата жена се изчерви още по-силно.

— Случило ли се е нещо? Нещо, за което трябва да зная? — продължи Флид.

— Не, Ксервиш — тихо каза тя. — Ще си построя нова решетка.

— Скитът ми бързо ли пристигна? — попита Крил-Ниш, тъй като до момента разговорът не бе засягал тази тема. — Той ли ви доведе тук толкова бързо?

— Пристигна само след два дни. В това отношение си постъпил разумно, момче. За щастие във фабриката имаше и други птици, така че можах да разпратя съобщенията веднага. В рамките на три дни всеки град в Лауралин знаеше за инвазията. Макар да не зная каква полза ще ни донесе тази информираност.

— Как построихте този въздухоплав толкова бързо? — Машината беше много по-голяма от балона, чиято направа бе погълнала цялата коприна в Тикси и повече от месец.

— Конструирането му започна още след първия пробен полет с балон — обясни М’ланти. — Не бях сигурна дали тази идея ще проработи, затова наредих да бъде построен тайно в друга фабрика. По времето, когато ти замина, вече бяха провеждани изпитания с него.

Ниш изви глава към огромното издуто платнище и едва сега забеляза, че нещо липсва.

— Къде е пещта? Горивото?

— Не са необходими — доволно отвърна М’ланти. — Торбата е изпълнена с газ от планинска мина.

Крил-Ниш бе чувал за този газ.

— Не е ли… експлозивен?

— Ужасно. Освен това изтича бавно през насмолените шевове, така че ще трябва да поемем обратно скоро, иначе няма да остане достатъчно, за да ни издигне. При всички случаи завръщането ще бъде по-бавно от пристигането.

— А защо сте тук? — попита Ниш.

— За да видим какво може да открием — рече скрутаторът. — За да изпробваме новия въздухоплав. И за да отнесем това, което си открил. По това време на годината вятърът рядко духа на изток, така че дори и да беше успял да се сдобиеш с Тиан или кристала й, щеше да ти се наложи да се прибираш по земя. А това щеше да отнеме прекалено много време.

— И за да отведете обратно Юлия, разбира се — тихо каза Ниш.

— Уви, ти си заменим, но тя не е.

— Как е моята приятелка Иризис?

Юлия подскочи, стиснала юмручета.

Скрутаторът се втренчи в него.

— Откакто ти замина, тя е пристъпила сериозно към работата си. Надявам се, че повече глупости няма да има.

— Не, сър — промълви Ниш.

М’ланти се притесняваше за изтичащия газ, затова те се приготвиха да отпътуват веднага след като се нахраниха. Ниш се отправяше към балона, за да пренесе багажа си, когато един от войниците извика:

— Лиринкси, сър! На северозапад!

— Насам ли са се отправили?

Войникът долепи далекоглед до окото си.

— За момента не, сър. Наблюдават дупката в планината.

Флид започна да се разхожда напред-назад.

— Дали е по-добре да останем на земята, или да се издигнем? Струва ми се, че ще е по-удачно да полетим. Така ще разполагаме с по-голяма маневреност и ще можем да се защитаваме по-добре. Ако останем приземени и стоварят нещо върху торбата, с нас ще е свършено.

— Освен това бихме могли да се издигнем високо — каза М’ланти, — където въздухът е прекалено рядък за тях.

— Ние също няма да можем да дишаме — възрази скрутаторът.

— Ще бъде достатъчно. Ние не хабим усилия за полета си.

— Добре. Всички да се приготвят за излитане. Тръгваме.

Ниш се затича.

— По-живо, механико — ревна Флид. — Никого няма да чакам.

Крил-Ниш се изкачваше по коша, когато Юлия изкрещя нещо — заради суматохата не можа да различи думите й. Сетне тя изпищя.

— По-живо! — подкани Ксервиш.

Ниш преметна крака отвъд ръба и застина. От другата страна, отвъд дупката в пода, клечеше нилатлът. А Хлар беше беззащитен, оставил меча на С’лоунд във въздухоплава.

Механикът понечи да отскочи назад, но създанието се стрелна и го захапа за прасеца. Ниш изрита. Зъбите разкъсаха месото му и нилатлът падна през дупката. Хлар закуца към ръба, но не успя да го достигне, защото шипестата муцуна отново атакува.

В раницата на С’лоунд имаше нож. Крил-Ниш изтегли острието и захвърли раницата към съществото, надявайки се това да го забави. С периферното си зрение зърна Юлия, мятаща се в ръцете на един от войниците. А скрутаторът крещеше:

— Не можем да чакаме, Ниш! Ако не дойдеш веднага, ще си останеш там!

Механикът се дръпна към ръба. Зъбите на нилатла се сключиха около ботуша му, досами пръстите. Рязкото разклащане на глава едва не строши глезена. Ниш бе повлечен обратно.

Той започна да нанася бесни удари срещу нилатла. Един замах отсече големия шип на муцуната му. Нилатлът изквича, дръпна се назад и скочи отново. Този път жестоките зъби потънаха в крака.

Заради адреналиновия прилив Крил-Ниш почти не усети ухапването. Механикът с все сила заби ножа, чието острие бе достатъчно дълго, за да премине край отровните шипове, да се плъзне по дебелите плочки и да потъне в пролуката между тях.

Ококорил очи от болка, нилатлът се сгърчи и разтвори челюсти. С другия си крак Ниш го изрита в главата. Създанието отново падна през дупката.

Механикът трескаво се обърна към ръба, за да изтича към въздухоплава, но вече бе закъснял — скрутаторът бе тръгнал без него. Крил-Ниш сряза въжетата на балона и също започна да се издига. Облегнат на една от стените на коша, той огледа нараняванията си. Мускулът на прасеца му бе разкъсан на три места, от двете страни на крака личаха дупки от зъби. Но можеше да бъде по-зле. Много по-зле.

В началото балонът се бе издигал по-бавно, но сега въздухоплавът започваше да набира скорост. Все още имаше шанс. Ниш размаха ръце и видя, че някой от другата машина му отговаря. Въздухоплавът промени курс, макар Крил-Ниш да не проумяваше как щеше да се прекачи във въздуха.

Притесненията му бяха прекъснати от изникването на нилатла, очевидно успял да се вкопчи за балона и да пропълзи през дупката. Зловонието му предупреди Ниш, който успя да се хвърли встрани в последния момент, спасявайки врата си.

Нилатлът се удари в стената на коша. Задните му крака се влачеха. Механикът бе успял да го нарани. Но как да го убие? Бутилката с креозот, носена през целия път от фабриката, му даде идея.

Ниш повдигна бутилката, отдръпна се от приклекналия звяр и рязко изтегли запушалката. Съществото не го изпускаше от очи. Крил-Ниш направи залъгващо движение с ножа и когато нилатлът се отдръпна в желаната посока, плисна течността в муцуната му. Чудовището изпищя, когато парливата течност попадна в очите, ноздрите и озъбената уста. Ниш плисна повторно, сетне захвърли бутилката и се хвърли в атака, разчитайки, че нилатлът е ослепен.

Изглежда създанието разполагаше и с други сетива, защото безпогрешно усети позицията на нападателя си и замахна с дясна лапа. Единственият останал нокът раздра китката на Ниш. Ножът издрънча на пода и се изхлузи през дупката. Механикът бе останал беззащитен.

С крайчеца на окото си забеляза арбалетчик да стои край перилата на въздухоплава, само че въпросният не разполагаше с добра позиция за стрелба. Нилатлът скочи. Ниш се хвърли върху ръба на коша, при което главата му се удари във въжената стълба на мангала.

Без да се замисля, Крил-Ниш се отправи нагоре. Създанието се изправи на задни крака, за да го последва. Въздухоплавът, до този момент стоял неподвижно, внезапно направи завой и започна да се отдалечава с цялата бързина, която можеше да му предостави роторът.

Явно са отгатнали намерението ми, помисли си Ниш. На всяка цена трябваше да се отърве от хищното създание. Той отвори вратичката, с голи ръце грабна шепа жарава и я хвърли в коша. Сетне с все сила се вкопчи във въжената стълба.

Пламтящите късове се разпръснаха. Един от тях опари муцуната на нилатла. Във всички посоки бликнаха пламъци. Създанието нададе невероятно противен писък и започна да търчи из кошницата, подпалило и разлетия по пода креозот. Ръката на Ниш бе изпълнена с изгаряща болка. Той затвори очи, стисна зъби и зачака.

Подпаленият нилатл се блъсна в захвърлената бутилка. Пламъците се втурнаха по гърлото й. Последва експлозия, пръснала кош и нилатл. Огнени езици се разляха във всички посоки.

Стълбата под Ниш пламна. Панталоните му също се запалиха, но с една ръка той ги угаси. Механикът погледна надолу и видя овъгления си противник да пада, обгърнат в пламъци. Това трябваше да е краят му.

Освободен от тежестта на коша си, балонът се изстреля високо нагоре, където улови западен вятър.

Крил-Ниш се покатери досами мангала, привърза се за стълбата и мушна ръце в ръкавите си. Въздухът беше изключително студен, но пък това облекчаваше болката. И освен това беше рядък. Почти не можеше да се диша. Механикът затвори очи.

Петнадесет

Заради неспирното си пищене и мятане се наложи Юлия да бъде упоена — иначе тя щеше да успее в опитите си да изскочи от въздухоплава, за да помогне на Ниш. Сякаш би могла да прелети разстоянието. Когато тя притихна, войниците й завързаха ръцете и я отнесоха в платнената кабина.

Скрутаторът бе застанал редом до М’ланти и със скръстени ръце наблюдаваше отчаяната битка на Ниш с нилатла.

— Можем ли да се доближим повече? — обърна се той към жената.

М’ланти не отговори веднага.

— Не. Не можем да се приближим достатъчно, за да го вземем, а дори и да се опитаме, има опасност пламъците на пещта да подпалят торбата ни. Експлозията ще бъде ефектна, но не я виждам като подходящ край.

— Възможно е той да убие звяра — каза Флид. — В такъв случай има ли риск да се приземим и да го вземем?

Събеседничката му погледна към трите лиринкси, кръжащи на известно разстояние.

— Не изглежда да възнамеряват да атакуват.

— Говорех за изтичащия газ.

— Ние вече сме поели риск — отвърна М’ланти.

Двамата отново замълчаха — до момента, в който Ниш започна да изсипва течност из коша.

— Какво има в този съд? — остро попита скрутаторът.

— Креозот. — М’ланти се обърна, но Флид беше по-бърз.

— Назад! — ревна Ксервиш. — Пълен назад!

Въздухоплавът се извъртя и започна да се отдалечава. Всички войници се бяха струпали от едната страна на гондолата, втренчени в разгръщащата се битка и стискащи палци на Ниш.

— По-бързо! — викна М’ланти. — Вие там, отдръпнете се. Нарушавате баланса.

— Какво прави той? — напрегнато запита Флид, защото вече се бяха отдалечили прекалено.

— Изкачва се към огъня — отвърна жената, долепила далекоглед до окото си. — Сега бърка с голи ръце в него. Той…

Всички гледаха със затаен дъх как кошницата на балона бива обгърната от пламъци. Внезапно последва експлозия. Отломките от коша полетяха надолу, заедно с обгореното тяло на създанието. Балонът се изстреля нагоре, попадна във въздушно течение и изчезна на запад.

— А сега? — обърна се скрутаторът към М’ланти.

— Никакъв шанс. Нищо не би могло да го настигне сега.

Флид се извърна, отпуснал рамене.

— Жалко. Момчето имаше значително бъдеще пред себе си.

— Не сме сигурни, че е мъртъв.

— Ако още не е, то скоро ще бъде — когато балонът се приземи сред нищото. Да се прибираме.

Докато прелитаха край планината, Флид промени мнението си и въпреки опасността потупа пилот Хила по рамото и посочи към зеещия сред скалите отвор. Въздухоплавът се приземи на ръба на залата и войниците оформиха кръг около него, насочили оръжия към кръжащите лиринкси. Скрутаторът и механик М’ланти влязоха в Тиртракс.

— Надявам се… — поде Флид.

М’ланти повдигна вежда.

— Трябва да говоря с Малиен.

— За да се съюзите с нея?

— За начало просто да поговоря. — Скрутаторът се усмихна леко. — В детството си поглъщах Историите с кориците.

— Вие сте имали детство? — като никога се пошегува М’ланти. — Смятах, че сте роден скрутатор.

— Като всяко дете обожавах Великите сказания. Което е иронично, като помислиш, че…

Флид замълча и след миг продължи.

— Няма значение. Малиен е легенда, една от малцината оцелели от онези времена. Дори самият разговор с нея…

— Разбирам, Ксервиш. Това място е удивително. — Събеседницата му се огледа. — Аахимите знаят толкова много. Наистина е жалко, че не сме успели да се съюзим с тях.

— Да — отвърна скрутаторът. — Но те са вид, направляван от история, традиции и силно усещане за собствено достойнство. Нашите дела ги интересуват единствено когато касаят и тях, а предвид изолираността на градовете им, това става рядко.

— До този момент.

Ксервиш Флид се навъси.

— Защо са дошли тук конструктите им? Наистина ли Аахан умира, или това е инвазия?

— Сантенарските аахими ще се съюзят с тях, каквато и да е целта им.

— А ние сме между чука и наковалнята. Но бихме ли могли да ги убедим да вземат нашата страна срещу лиринксите?

— Не виждам защо не. Имаме много общо с тях.

— Лиринксите също не са толкова чужди, колкото изглежда — загадъчно възрази Флид.

Те спряха край двата аварирали конструкта.

— Ниш казваше, че са били три. Къде е третият?

— И Тиан също е изчезнала — сухо каза М’ланти.

— По-добре тя да го е взела, отколкото лиринксите.

— В случая съм съгласна. Но изработката им е удивителна.

— Да.

М’ланти започна да обикаля машините, извадила бележник.

— Ниш каза, че те се носят над земята.

— Да — рече скрутаторът. — Трябва да намерим Тиан.

— Това може да се окаже трудно.

— Малко са нещата, които скрутаторите не могат да открият, ако решат. Ще изпратя скит веднага, в случай, че не се върнем. — Флид погледна неспокойно към дупката. — По-добре да не се задържаме дълго, М’ланти. Лиринксите може да са извикали подкрепления. Тук сме уязвими.

— Да не говорим за изтичащия газ. Напишете съобщението си, сър. Аз ще надникна вътре.

Скрутаторът размаха кривите си пръсти.

— Не се бави, приятелко. Не бих искал да изгубя и теб.

— Аз самата не бих искала това да се случи! — Тогава М’ланти погледна към едрото си тяло и се усмихна широко. — Макар че няма такава опасност.

Ксервиш написа бележка и я отнесе до птичаря, който мрачно стоеше край клетката. Скитът лежеше на пода й, мъртъв.

— Какво е станало, по дяволите? — тросна се Флид.

— Зараза — отвърна мъжът. — В Тикси имаше епидемия, но аз смятах, че нашите птици са чисти.

Изругавайки, Флид се върна при конструктите.

— Действай по-бързо, М’ланти!

Скрутаторът не се притесняваше за нейния живот, още по-малко за своя. Но ако не успееха да се върнат и отнесат събраните знания, това щеше да се отрази зле на войната.

— Добре — долетя гласът й откъм една от машините. Но тя не се появи.

Ксервиш се отправи към широко стълбище, охранявано от черен конусовиден предмет, напомнящ вещерска шапка — страж. Скрутаторът погледна нагоре. Стълбището изчезваше в дупка в каменния таван. Той се приближи по-близо. И по-близо.

Шокът опари стъпалата му. Това беше само предупреждение. Ако опиташе да напредне, реакцията щеше да бъде далеч по-болезнена.

Флид би могъл да използва Изкуството си. Скрутаторската магия бе предназначена главно за промъкване, шпиониране, разпитване, манипулиране и преодоляването на защити. Рядко налагаше употребата на по-големи количества сила, но със сигурност бе способна и на това — с помощта на заредени кристали и артефакти.

Само че Ксервиш се отказа от това си намерение. Аахимите не използваха стражи от вчера, със сигурност бяха защитили приспособленията си от повечето прояви на Изкуството.

Той пое в обратна посока, разглеждайки огромната зала. Стражът би трябвало да е задействал аларма на горните нива, но Малиен не се появи. А М’ланти прекара близо час в конструкта, преди скрутаторът да потропа по корпуса.

Главата й изникна от люка. Очите й сияеха.

— Забележително! — каза тя. — Просто забележително.

— Спомни си изтичащия газ.

— Приключих. — М’ланти се оттласна нагоре. — Разбира се, не съм приключила. Бих могла да прекарам година вътре.

— Би ли могла да възстановиш дизайна?

— Не. Някои от вътрешните механизми са запечатани и не можах да достигна до тях. Освен това се съмнявам, че и след сто години ще сме в състояние да постигнем подобна металообработка. — Тя поглади плавната извивка на корпуса. — Но пак понаучих някои неща.

Скрутаторът изостави темата. М’ланти беше най-добрият конструктор в югоизточния квадрант и не правеше обещания, които не бе в състояние да изпълни.

— Малиен няма да се появи — огорчено каза Флид. — Да вървим.

Въздухоплавът се издигна в мига, в който двамата стъпиха на борда, отправяйки се на изток. Наоколо не се виждаха лиринкси. До фабриката им оставаха малко повече от двеста левги, които роторът трябваше да преодолее.

По време на спирането в Тиртракс войниците бяха струпали допълнителна тежест, защото при по-голяма височина имаше силни насрещни течения. Въздухоплавът се понесе успоредно на планините, открил великолепна гледка на ледни върхове. Под тях и на юг се простираше снежна монотонност, накъсвана от блата и езера, много от които все още замръзнали. Растителността се изчерпваше с хилави и настръхнали иглолистни дръвчета.

Пътуването беше бавно, но без произшествия. Продължиха и след спускането на нощта, а някъде по време на утрото на следващия ден, на място, където планините се разстилаха в по-малка височина и видимостта бе по-обширна, хората на скрутатора изхвърлиха допълнителния каменен товар, за да издигнат въздухоплава по-високо. Машината се обърна на североизток, за да прекоси.

— Ще сме във фабриката до час — каза М’ланти в средата на утрото, опитвайки се да направи справка с картата си сред подскачането на въздухоплава.

— Ще се радвам да я зърна — остро отвърна Ксервиш Флид. През цялата нощ той бе крачил из гондолата и сега не бе в особено добро настроение. Освен това насеченият полет му причиняваше главоболие.

— Поне въздухоплавът се представи добре — весело каза тя.

— Не бързай да го урочасваш — тросна се скрутаторът.

М’ланти се приближи до другия борд и се загледа в менящия се пейзаж. Флид се вторачи в чепатите си ръце, стараейки се да не мисли за събитията, довели ги до настоящия им вид. Стомахът му се бе свил на болезнена топка.

— Как е перцепторът? — провикна се той към дежурещия войник.

— Когато проверих за последно, все още спеше.

— Провери отново.

Мъжът изчезна, сетне се появи повторно.

— Започва да се раздвижва. Да й дам ли нова доза успокоително?

— Не, разбира се. Дръж я под око. Проклет идиот — изръмжа скрутаторът, по-скоро по навик. Други неща занимаваха съзнанието му.

Въздухоплавът преодоля последната верига, за да се озове сред облаци дим.

— Какво става? — кресна Флид. — Нямаше ни само четири дни.

— Все още е прекалено рано за горски пожари. — М’ланти отново застана до него.

— Невъзможно рано. Тикси гори. Завивай — ревна той към навигатора. — Трябва да видим какво става. Бързо!

Въздухоплавът се завъртя наляво, разсичайки дима. Издигащата се топлина блъсна дъното на платнената гондола. Ксервиш стисна зъби, споходен от усещания, неприятно напомнящи морска болест.

Машината разкъса задушаващите облаци и пред нея изникна Тикси. Градските стени бяха разкъсани на три места. Източната част от града гореше. Върху равнината пред главните порти кипеше битка — четири кланкера срещу десетки лиринкси. Навсякъде лежаха мъртъвци и разрушени бойни машини — от последните Флид наброи петнадесет. Зад кланкерите се бяха скупчили войници, прикрили незначителната си бройка зад щитове и щръкнали копия.

Въздухоплавът описа бавен кръг над града, за да прецени щетите. Екипажът му приготви тежките арбалети, макар за момента лиринксите да се сражаваха единствено по земя. Скрутаторът позволи на половината от хората си да стрелят по врага. Неколцина лиринкси рухнаха. Останалите отстъпиха, но не далеч.

— Не е толкова зле, колкото се опасявах в първия миг — каза Ксервиш Флид. — Врагът щеше да бъде отблъснат и без нас. Няма сражения на самата територия на града.

— Но е достатъчно зле! — възрази сержант Рувикс, нисичък, но мускулест мъж. — Горят складове.

— Тези щети могат да бъдат поправени.

— Стига лиринксите да не повторят мащабното си нападение. Поправката на стените ще отнеме седмица, а със само четири останали кланкера… — Остатъкът от репликата на сержанта представляваше измърморени псувни по адрес на врага.

— Да се спусна ли? — попита пилотът.

— Видях достатъчно. Чакай. — Скрутаторът извади хартия и започна да драска. — Отнеси ни към резиденцията на градоначалника.

Машината увисна над великолепната постройка, останала почти незасегната с изключение на няколко катапултни попадения. Флид довърши последните редове, удари печата си в дъното на страницата и щракна с пръсти. Един от войниците дотича с кожен плик.

Друг от хората му изкрещя към тълпата, събрана долу, и хвърли писмото. Един от гражданите го улови и изтича вътре.

— Сега към фабриката — нареди Флид. — И живо.

Фабриката също бе нападната, макар да не бе понесла сериозни щети. Въздухоплавът се приземи върху чакълестата зона пред главните порти, изхрачи пътниците си и отново се издигна, за да поднови запасите си от газ. Флид и М’ланти съпроводиха излитането му с поглед, а после влязоха вътре, където скрутаторът призова отговорник Туниз, единадесетте надзиратели, капитан Гир-Дан и майстор Иризис.

— Докладите ви, ако обичате — каза Ксервиш. — Капитане?

Капитан Гир-Дан наскоро бе пристигнал от един от крайбрежните гарнизони. Изключително красив мъж, тъмнокос и широкоплещест, още с появата си той бе развълнувал немалко сърца. Ала нашепваните слухове изразяваха съмнение в изявите му на бойното поле и обясняваха присъствието му тук като начин за „оценка“.

— Едно нападение, сър. — Гир-Дан не беше от бъбривите. — Преди два дни. Петима от скотовете, един к’пулт. Трима отстреляхме, останалите избягаха.

— Много добре. — Скрутаторът се извъртя с лице към тъмнокожата Туниз със заострени зъби. Едрата и висока жена от субтропичен Крандор с кестеняви къдрици рязко се отличаваше сред дребните местни. — Какви изменения във фронтовата ситуация, отговорнико?

Капитанът се навъси, защото военните дела бяха неговата сфера и подобно пренебрегване бе умишлена обида. Но той бе достатъчно разсъдлив, за да си придаде безизразен вид. Скрутаторът не беше от снизходителните хора.

Туниз се усмихна. Изострените й зъби придадоха заплашителност на този жест, макар в действителност тя да бе дружелюбна и весела.

— Лиринксите настъпват по цялото крайбрежие, сър. Както може би сте видели, Тикси бе нападнат и зле увреден.

— Бяхме там — отвърна Флид. — Положението е лошо, но не безнадеждно.

— В такъв случай вашите вести са по-пресни от моите, сър. Повечето градове между нас и Госпорт бяха нападнати. Има вероятност Максморд да падне. Гъфинс е под сериозен натиск. Знаем далеч по-малко, отколкото би ни се искало. Лиринксите нападат скитовете ни, не всички съобщения преминават. Пристигналите са у мен. — Туниз подаде кожена торба на скрутатора. — Някои са поверителни.

Флид извади документите и след съвсем повърхностен поглед ги подреди в две купчини, преди да се задълбочи. През десетте минути, които му бяха необходими за пълен прочит, никой не помръдна.

Скрутаторът прочисти гърло и заяви:

— Ситуацията е по-лоша от очакваното. По-голямата част от земите около Сухото море е в ръцете на врага. С изключение на Крандор. Фарандските планини са под техен контрол, макар без подножията. Придобили са и територии на север от Великите планини. Да не забравяме миналогодишното падане на Мелдорин, където ни остава само южният полуостров. Туркад бе съкрушителен удар. Все още удържаме източното крайбрежие, централен Лауралин и всичко на юг от планините. Но сега източните крайбрежни земи са заплашени, а и с нахлуващите аахими… Скоро ще видим какво ще правим с тях.

Той стисна зъби и започна да оглежда останалите. Иризис бе единствената, удържала погледа му.

— Никога няма да се предадем, дори ако Луума Нарта остане единствената ни налична територия. Има ли друго, отговорнико?

— Този месец ще преизпълним нормата си, сър. Три кланкера.

— Много добре. Майстор Иризис?

Иризис също правеше моментално впечатление. Висока, макар не колкото Туниз, с бледа кожа, ярки сини очи и коса със златистия цвят на масло, тя представляваше гледка, каквато малцина в завода бяха съзирали преди пристигането й. Освен това Иризис Стирм можеше да се похвали със спираща дъха фигура, което на практика означаваше, че въпреки недостига на мъже, тя е в състояние да подбира партньорите си. Преди известно време тя се бе спряла на Ниш като начин да укрепи позициите си, но впоследствие отношенията им бяха преминали в приятелски.

В качеството си на майстор на нея се падаше да надзирава занаятчиите, изработващи контролери за кланкерите. В момента под прякото й ръководство се намираха двадесет занаятчии и петдесет чираци. Техните контролери бяха толкова добри, че биваха транспортирани и в други фабрики.

— Ние също надхвърлихме нормите — каза тя. — Този месец построихме единадесет контролера, но…

— Но? — остро повтори Флид. — Какъв е проблемът? Не забравяй, че се намираш на пробация.

— Сякаш бих могла да забравя, сър!

Иризис не се оставяше никому. Тази й черта често й докарваше неприятности.

— Проблемът са кристалните запаси — продължи тя. — Изразходвахме почти всичко, с което разполагаме, а миньорите така и не успяват да открият нови залежи. И тъй като Юлия отиде на мисия… Разбрах, че се е върнала с вас, сър.

— Така е, но не съм сигурен в каква степен тя ще бъде от полза. Понесла е значителни травми и е изгубила таланта си.

— Изгубила го е?

— Може да се появи отново. В момента целителите я преглеждат.

— Това е лошо, сър. Как да намеря кристалите, от които се нуждая?

— Нямам никаква представа. Открий начин. — Флид се обърна към първия от надзирателите.

— Още нещо, сър, ако разрешите. — Иризис бе необичайно колеблива.

— Какво? — остро попита скрутаторът. — Победа не се постига с приказки.

— Какво стана с Ниш, сър?

— Проклетият глупак изчезна!

— Мъртъв ли е? — сковано попита тя.

— Почти със сигурност. Може би Юлия ще ни каже, ако си върне таланта.

— Няма да може.

— Защо?

— Юлия може да вижда само Тайното изкуство, а Ниш не го владее.

— Безполезен хлапак. Смъртта му не е загуба за никого. М’ланти може да ти представи подробности, когато приключим с важната работа.

След съвещанието Иризис отиде в столовата, където М’ланти й разказа случилото се.

— Скрутаторът буквално се беше насълзил — каза пълната жена, докато сърбаше от зелевата си супа, — а това е нещо, което не бях виждала през тридесетте години, в които го познавам. Ниш се справи добре, макар че не бе съумял да намери кристала или да върне Тиан. Преди месец ни напусна момче. Край Тиртракс видях мъж.

— А сега е мъртъв! — мрачно каза Иризис. Въпреки неразбирателствата, Ниш се беше отнасял добре към нея. Той беше единственият мъж, към когото тя изпитваше привързаност.

— Не се знае — каза М’ланти и захвърли лъжицата си, докато се изправяше. — Трябва да вървя, имам работа.

Иризис остана седнала. Тя също бе заета, само че за момента присъствието й в работилницата не бе наложително, а точно сега имаше нужда от време, в което да помисли. Смъртта на Ниш променяше всичко.

Войната беше взела безчет жертви, предимно мъже. Заради намаляващото население всеки бе задължен да създава деца. Иризис бе изпълнявала този дълг с готовност, но с нито един от неколцината си досегашни партньори не бе заченала. Бе обмисляла да се обвърже с Ниш, но сега това ставаше невъзможно. Сега щяха да я принудят да си избере друг партньор. За пръв път тази мисъл й се струваше неприятна.

— Нима си приключила с работата си, майстор Иризис?

Тя подскочи, сепната от безшумната поява на скрутатора.

— Понякога имам нужда да остана сама, за да помисля.

— Трябва да говоря с теб.

— Слушам ви. — Тя посегна към чашата си с джинджифилова отвара.

— Не тук. Ела навън.

Двамата преминаха през главните порти на завода, където Флид зави надясно. Иризис бе очаквала да поемат в противоположна посока, към кристалната мина. Но сега се отправяха под акведукта, към мините, от които се добиваше гориво за фабричните пещи. Въпросните мини се намираха на почти четири часа път, Иризис се надяваше, че скрутаторът не възнамерява да я отвежда чак до тях.

След едно стръмно нанагорнище Флид пое наляво и се настани върху белезникава скала, част от редица издатини, прорязали склона като гръбначни шипове.

— Седни — обърна се той към Иризис.

Тя се настани до него.

— Ако става въпрос за работата ми, сър…

Дали той бе узнал най-страшната й тайна: че тя не разполага с ключовия талант, необходим за задълженията на всеки занаятчия — способността да черпи енергия от полето? Очакванията на семейството й бяха тласнали Иризис в дълга поредица измамни лъжи, които тя отчасти бе компенсирала с неподправените си умения да направлява подчинените си.

— Доволен съм от работата ти, Иризис.

Тя си позволи да отдъхне — но незначително. Знаеше, че някой ден ще бъде разобличена. Просто този ден нямаше да бъде днешният.

— Тогава, сър? Нещо, свързано с войната?

— Всичко е свързано с войната! — отсече Флид. — Има един проблем, който не исках да засягам във фабриката. Хората не могат да си държат устите затворени.

— Аз не обръщам внимание на клюки и слухове.

— Ти вече знаеш нещо по този въпрос. Помниш ли случката преди няколко месеца, когато жизненоважна възлова точка угасна, оставяйки петдесет кланкера беззащитни сред Миниен?

— Това беше преди Тиан да бъде повалена от пристъпи на кристална треска. Точно преди тя да бъде изпратена в размножителната палата…

Тъмните му очи се впиха в нея.

— Колкото по-малко се говори за това, толкова по-добре. Лиринксите разрушиха всички тези кланкери. От този момент непрекъснато се опитваме да узнаем какво се е случило с възела или поне с полето му.

— И какво открихте, сър?

— Много малко. Само че сега тези прояви се повтарят.

— Къде?

— На няколко места. Максморд и Гъфинс, нагоре по крайбрежието, където врагът отбелязва най-големите си успехи. Това е огромен удар за нас, Иризис. Съкрушителен удар. Няма ли кланкери, няма надежда.

— Но защо ми казвате това, сър?

— До този момент никой не е успял да разреши проблема. Искам ти да опиташ.

— Аз?

— Имам ти доверие, но няма да си сама. В миналото ти работеше добре с перцептора. Ще ти изпратя Юлия веднага щом си възвърне таланта.

— И какво ще искате от мен?

— Открий защо възловите точки отказват по такъв начин. Ние ли ги източваме, или лиринксите са открили начин да унищожават излъчването им.

— Като цяло разбирането ни за възлите е оскъдно, сър.

— Тъкмо получаваш и откривателска тръпка в добавка — сухо каза той. — За начало се погрижи за настоящата си работа, нека най-добрият занаятчия от екипа ти те замени, докато работиш по проекта, който ти възлагам. Имаш седмица, за да се приготвиш.

— А ако Юлия не се е възстановила по това време?

— За нейно добро ще е да го е сторила. Със себе си ще вземеш двама занаятчии, които по твоя преценка са най-подходящи. Ще отпътувате с въздухоплав. Разбира се, ще ти дам и ескорт войници.

— Къде ще отпътуваме?

— Първо към Миниен, после към следващата отказала възлова точка, ако се наложи. И после към следващата. Бъди готова за всичко.

Флид се надигна, сетне отново седна.

— И още нещо. Незначително, но смятам, че ще ти достави удоволствие, тъй като е свързано с присъдата ти.

— Не разбирам за какво говорите.

— При нападението над Тикси размножителната палата е изгоряла.

Иризис се усмихна.

— Наистина се радвам да го чуя.

— Смея да кажа, че бързо ще бъде издигната отново.

Красивата жена потропа с нокти по камъка.

— Майката на Тиан беше там. Какво ли е станало с нея?

— Тя е богата жена. Пожарът няма да я притесни.

— Смея да кажа.

Положението на Марни далеч не беше леко. Само преди седмици тя бе обърнала цялото си богатство в злато, което бе скрила в сандък в стаята си. При подпалването, когато огнените снаряди бяха пробили покрива, тя се бе намирала на долния етаж. Пожарът бе избухнал толкова яростно, че тя не бе имала възможност да вземе със себе си нищо.

Тя се бе върнала на сутринта — още преди пепелта да е изстинала. Нахлузила чифт работнически ботуши, открити в бараката на градинаря, тя бе обходила цялото пожарище, но бе открила единствено полуизгорелия крак на стола си и месинговия обков на сандъка със златото. Самото му съдържание отдавна бе задигнато.

Не й бе оставало друго, освен да се присъедини към другите обеднели клетници, останали единствено с дрехите на гърба си — и надеждата, че някой ще се смили над тях и ще им подхвърли няколко огризки. Тогава Марни бе разбрала, че животът й е приключил. Домът на майката щеше да бъде издигнат наново, само че тя никога нямаше да бъде част от него. Не и в сегашното си състояние.

Шестнадесет

Всеки ден Иризис посещаваше притъмнената стая на Юлия, отделяйки време, което не можеше да си позволи. Дребната жена не казваше нищо. Отново бе привикнала да хвърля дрехите си и през по-голямата част от времето клечеше гола в някой от ъглите, поклащаше се върху босите си крачка, невиждащо загледана в стената. Проговори едва на третия ден — една-единствена дума.

— Ниш!

— Какво има, Юлия? Виждаш го в решетката си?

— Ниш! — изпищя Юлия. — То напада Ниш! Гризе крака му! Нокти, нокти. — Тя захлипа. — Мюли, Мюли, Мюли.

— Кой е Мюли?

Юлия не отговори и отново се скри в мълчанието си. Иризис не можа да изтръгне нищо повече от нея. Затова тя се върна в работилницата си, където започна да оглежда подопечните си занаятчии. Само трима от двадесетте бяха подходящи да я придружат за предстоящата мисия: Гойс, шестдесетгодишна жена с брилянтни умения, но нестабилен характер; Зойл Аарп, не по-малко умен, но неопитен младеж, готов да се влюби във всяка жена, която му обърнеше и най-малкото внимание; и Оон-Ми, която компенсираше посредствеността си с разумна практичност и усърдието, което влагаше във всеки един аспект от работата си. Фистила Тир, неотдавна родила третата си дъщеря, също бе подходящ избор, само че тя задължително трябваше да остане — никой друг не бе в състояние да замени Иризис в обуздаването на трудните занаятчийски характери, налични в този екип.

Първият придружител бе ясен — това щеше да бъде Оон-Ми, защото Иризис се нуждаеше от човек, на когото да може да разчита. Оставаше й да избере между Зойл и Гойс, младост или опит. До този момент няколко екипа гадатели и занаятчии бяха работили върху проблема, с който й предстоеше да се заеме, без да отбележат напредък. Изискваше се оригинално мислене, а това попадаше в сферата на младостта. Зойл щеше да бъде. Оон-Ми щеше да го уравновесява.

Всичко бе готово и Иризис очакваше пристигането на въздухоплава, когато мълниеносно нападение над последната доставка към Тикси коства шест чисто нови контролера.

Скрутаторът не беше на себе си от гняв.

— Тези контролери бяха изключително нужни. Мисията с възловите точки ще трябва да почака. Колко бързо ще можеш да изработиш нова партида, майстор Иризис?

— Разполагаме с механизмите, сър. Но без кристали ръцете ни са вързани, а тази партида погълна последните ни запаси.

— Какво правят проклетите миньори?

— Мината е изцяло изчерпана, скрутаторе. Последната жила, намерена от Юлия преди заминаването й, съдържаше само три подходящи кристала, които вече използвахме.

— Все някъде трябва да има и още.

— Безспорно, само че миньорите ни не знаят къде.

— И Юлия не се подобрява?

— Не.

— Това е лошо. Не зная какво ще правим.

— Има нещо, което бихме могли да сторим, сър.

— Нима?

— Ако можехме да открием къде Тиан е намерила специалния си кристал, там може да има и други като него.

— Съмнявам се.

— Или поне друга жила с обикновени кристали, които да използваме.

— Някой знае ли къде го е намерила?

— Само тя и старият Джоейн, който умря при срутване малко преди бягството й.

— Значи можем да предположим, че е бил намерил кристала непосредствено преди това.

— Да, възможно е.

— Къде бе открито тялото му?

— На шесто ниво. — Иризис обви пръсти около седалката на стола си.

— Какво има? — попита Флид.

— Мислех си какво ли би било човек да се озове затрупан там.

— Нима се страхуваш от подземията?

— Не — тихо отвърна тя.

— Тогава вземи миньори и открий мястото.

— Шахтата е запълнена. Тялото на Джоейн остана там. Двама миньори погинаха при опита да го извадят.

— Някой оцелял ли е при срутването?

— Така мисля.

— Открий ги. Намери мястото колкото може по-точно и започни нов тунел.

— Достъпът до това ниво е забранен, сър — каза Иризис.

— Нима мислиш, че не зная? Аз поемам отговорност. Заеми се!

Копаенето бе бавна дейност, която вдъхновяващите речи и предложенията за двойно заплащане не бяха в състояние да ускорят значително, особено когато станеше дума за нестабилното шесто ниво. Освен това съществуваше недостиг на опитни миньори, така че дори в тази отчаяна ситуация скрутаторът не искаше да излага на риск работниците, като ги кара да бързат. Той бе заделил два екипа миньори за целта, обявил купчина сребро за екипа, приключил първи. Само че трябваше да изминат две седмици, преди отвоюваният от скалата тунел да отведе копаещите от първия екип до кристалната жила отвъд срутването.

— Почти сме готови, сър — каза Пита, отговорник на първия екип. — Смятам, че следващата смяна ще пробием. И ще сме си заработили наградата.

— Радвам се да го чуя — отвърна скрутаторът. — До този момент членовете на Съвета не са особено доволни. Надявам се, че това ще възстанови доверието им в мен. И в тази фабрика.

Иризис и останалите потръпнаха. Достатъчно лошо бе да имат скрутатор, който всеки ден да им диша във врата. Но да знаят, че макар той да е доволен от усилията им, неговите началници не са…

Тя продължи заедно с Пита, защото бе минала седмица от последното й слизане в мината. Иризис не страдаше от клаустрофобия, ужасяваше я мисълта за бавна гладна смърт, каквато неминуемо щеше да последва при евентуално затрупване.

— Пристигнахме — каза миньорът и се промуши под слой проблясваща слюда. Двама от хората му, голи до кръста, трошаха скалата с чук и длето, а друг загребваше отломките в ръчна количка.

— Скалата тук е различна, нали? — В горните нива на мината стените бяха от розов гранит, срязани и жилести, докато тукашният гранит бе сиво-синкав, с дебели жили.

— Навсякъде е различна. — Пита откърти парче с кирката си. Водата бе покрила гранита с гънки, напомнящи мозъчни.

— Според теб още много ли остава?

— Две дължини, най-много три.

— И ще прокопаете това разстояние за ден?

— В такава скала за ден ще отметнем две. Надали три. И определено не ако се налага да укрепваме тавана, макар да не мисля, че ще се наложи. — Той я остави.

Известно време Иризис наблюдаваше работата им. Възнамеряваше да си иде, когато дочу приглушено пропукване от страна, където не работеше никой.

— Какво беше това? — провикна се тя. — Таванът?

— Това са миньорите, работещи от другата страна — каза Пита. — Напразно се мъчат, клетите. — Той се изсмя хъхрещо. — Никога няма да ни настигнат. Среброто го пиши наше.

— Нима е възможно да ги чуваме през скалата?

— Звукът се пренася странно през камъка. Понякога няма да усетиш колеги, работещи на пет дължини, а друг път ги чуваш от половин левга. Не мож го разбра. Аз приключих за днес. Ела утре, ако искаш да присъстваш на тържественото приключване.

Иризис се върна по средата на деня, за да завари работниците разсъблечени по набедрени препаски и покрити в трескава пот.

— До този момент не бях виждала такава усилена работа — удиви се тя.

Скрутаторът, приседнал на един камък и наподобяващ статуя, изсумтя.

— Другият екип не е спирал цяла нощ. Когато хората на Пита дойдоха сутринта, на конкуренцията им оставаше само дължина и половина. Пита не е спирал пет часа.

— Това ще го умори — каза Иризис. Миньорите залитаха наоколо като зомбита.

— Никой не е умрял от преработване! — сухо отбеляза скрутаторът.

— Не остава много — рече тя след малко, за да осъзнае, че си говори сама. Скрутаторът бе отишъл да провери напредъка на другата група. Иризис също пое натам, заобикаляйки. Тук таванът на шахтата, сцепен от пукнатини, бе подпиран от цяла гора укрепления. Жената се промъкна много внимателно край подпорите, опасяваща се, че едно докосване ще е достатъчно, за да предизвика срутване. Четирима миньори бяха приклекнали и работеха, жълтеещи под светлината на лампата.

— Стигнахме — усмихна се Дандри, тяхната предводителка. Тя мушна късичкия си пръст през неголямата дупка и продължи: — Сега внимавайте. И помнете, без викове и ликувания, когато се озовем отвъд. Просто ще си седим, ще си пийваме чай и ще ги чакаме да пристигнат. Това ще им е за урок друг път да не се перчат.

— Бих дал същия съвет и на вас — отбеляза скрутаторът.

— Но ние успяхме.

Флид и Иризис се отдръпнаха, докато миньорите разширяваха дупката. От другата страна долиташе трескаво кънтене. Някой се изсмя.

— С моя пай ще срина старата къщурка и ще си построя нова — рече един от задъханите работници.

— Заповядайте, сър — каза Дандри.

Ксервиш Флид пое предложения му фенер и се промуши през дупката, която бе широка колкото раменете му. Той повдигна лампата, само за да се обърне рязко, стиснал устни.

— Какво има, сър? — стреснато попита Иризис.

— Няма кристали — глухо отвърна скрутаторът.

— Това е мястото, сър — умоляващо каза Дандри. — Два пъти проверих.

Иризис мушна глава в отвора.

— Шега ли си правите, скрутаторе? Тук гъмжи от кристали.

— Да, но те не биха ни свършили работа. От това разстояние мога да усетя кои кристали могат да бъдат събудени, за да станат хедрони. Тук няма такива. Тези запаси са от обикновен кварц, мъртъв колкото самите ние скоро ще бъдем.

— Но как е възможно това? — отчаяно възкликна Иризис. — Това трябва да е мястото, където Джоейн е намерил онзи кристал.

— Да, това е мястото. От излъчването кожата ми настръхва. Тук е имало хубав кристал, купища хубав кристал. Но вече няма. — Флид посочи овална шахта, чийто наклон отвеждаше към седмо ниво. — Никой ни е изпреварил и е обрал залежите!

През остатъка от деня скрутаторът не каза нито дума. Това му мълчание бе далеч по-ужасяващо от полушеговитите заплахи, с които обичаше да изпъстря разговорите си. Бе организирана кратка и мрачна среща, на която той описа станалото пред отговорника, надзирателите и капитана, сетне ги освободи.

Доброволец се спусна по неизвестната шахта, която се виеше напред и назад сред слабите места в скалата, за да отведе до изоставеното седмо ниво.

— Дано да са били лиринкси — каза отговорник Туниз, докато войникът се връщаше. Като никога тя не бе в добро настроение. И си имаше причина: тази криза я засягаше лично. Флид й беше обещал, че тя ще може да си иде у дома, ако след една година фабриката изпълни всичките си норми. Но без кристали тя нямаше да е в състояние да изпълни своята част от уговорката и да се върне в роден Крандор, който бе напуснала, за да търси изчезналия си любим, изгубен при корабокрушение. Изглеждаше, че никога повече няма да види децата си.

— Били са лиринкси, отговорнико — каза войникът. — Открих изпражненията им навсякъде около изхода. Ако трябва да бъда откровен, настъпих ги.

Вонята на ботушите му потвърждаваше откритието. Иризис се дръпна леко назад.

— Откъде са знаели къде да търсят кристалите? — попита Туниз и разтърка очи.

— Предполагам, че са изтръгнали информацията от Тиан — рече Иризис. — Знаят колко отчаяно се нуждаем от кристали.

— И какво ще правим? — попита отговорникът. — По-добре да разполагаме с отговор по времето, когато скрутаторът се появи утре, иначе…

— Иначе какво? — сопна се войникът, раздразнен, че смелостта му не бива оценена.

— Иначе и с нас, и с Флид ще е свършено. Съветът никак не обича провалите, а през последните шест месеца ние не можем да се похвалим с друго.

— Време е перцепторът да се вземе в ръце — рече Иризис. — Ще видя какво мога да направя по въпроса.

— Каква полза ще има от това? — попита Туниз.

— Преди да отпътува с Ниш, бе видяла кристали на няколко места в планината. Ще я накарам да потърси най-добрите залежи, за да ги изкопаем.

Иризис така и не успя да изтръгне Юлия от вцепенението й. Нужни бяха драстични мерки. Бе почти полунощ, когато тя отиде да види скрутатора. На почукването й не бе отговорено. Иризис почука по-силно.

— Върви на майната си! — ревна той, толкова силно, че тя подскочи.

Събирайки цялата си смелост, Иризис повдигна резето и бутна вратата. Ксервиш Флид се беше разположил в дървен стол, стиснал манерка с ракия от ряпа в сгърчената си ръка. Друга манерка, празна, лежеше захвърлена на пода. Скрутаторът бе облечен единствено в препаска. Костеливото му тяло не отстъпваше по кривота на лицето и ръцете. Каквото и да го бе сполетяло, който и да го бе измъчвал и трошил костите му, притежаваше характера на изчерпателно старание.

— Какво искаш? — изръмжа той. В гласа му не се долавяше и следа от изпития алкохол. — Върви си. Повдига ми се от всички вас.

Върху масата бе оставено недописано писмо, вероятно предназначено за Съвета на скрутаторите и изреждащо трудностите, срещани от завода.

— Имам идея! — каза тя.

— Не ща да я чувам. — Флид изпразни манерката на един дъх, сетне посегна за нова.

Желанието да умре отново се зараждаше у нея. Иризис грабна манерката от ръката му и я захвърли на пода, където тя се пръсна с приятен звън.

Скрутаторът скочи върху мършави крачка, залитна и трябваше да се улови за ръба на масата.

— Мога да те убия за това, занаятчия.

— Майстор! — просъска тя. Вътрешно й се искаше да избяга с писъци, но тя не се поддаде, а си наложи да се втренчи в очите му и да издържи на изгарящия му поглед. Ксервиш Флид бе най-коравият човек, с когото се бе сблъсквала, и не можеше да бъде впечатлен по друг начин, освен с насрещна твърдост. — Ако не се овладеете, всички ще умрем, скрутаторе. Как ще се отрази това на войната?

— И смееш да ме наставляваш? Ти? — невярващо каза Флид. — Неподчинението се наказва със смърт, майсторе.

— Щом ще умирам, нека поне си струва! — Иризис се втренчи в него с погледа, който пазеше за усмиряване на досадни любовници и лентяйстващи чираци.

Неговият поглед бе не по-малко пламенен. Противостоенето им се проточи, тъй като никой от двамата не бе склонен да отстъпи. Накрая скрутаторът избухна в гръмовен смях и посочи към другия стол.

— Сподели идеята си, Иризис.

— Елате с мен, за да убедим Юлия да излезе от сегашното си състояние — или да я заплашим, ако трябва. Тогава ще я накараме да открие най-богатата кристална жила, която планината може да предложи, и ще започнем да копаем. Готова съм да грабна кирка и лопата, ако се наложи.

— Не е кой знае какъв план, но пак е по-добре от идеите, които изпробвахме досега. Тръгваме ли?

Отпуснала ръка върху дръжката на вратата, Иризис го погледна косо.

— Няма да е зле първо да се облечете, сър. Не искаме да я тревожим излишно.

Скрутаторът хвърли поглед към скелетната си голота и се ухили в отговор.

Юлия клечеше в ъгъла — точно както бе правила през последните седмици. Макар днес да беше студено, тя бе облечена единствено в бельото си от паяжинени нишки.

— Перцепторе? — запита Флид от вратата.

Ритъмът на полюляването й не се промени.

Той се приближи.

— Перцепторе?

Никаква реакция.

— За какво мислиш, Юлия? Спомняш си своя приятел? Ниш?

Тя се залюля малко по-бързо, но други изменения не последваха.

— Тук е Иризис. С нея също сте приятели. Помниш ли я? — Той направи знак на Иризис да влезе.

Скрутаторът прекара още половин час в подобни увещавания, без да бъде възнаграден дори с премигване.

— Не зная какво да правя — прошепна скрутаторът към Иризис, останала до прага.

— След като доброто отношение не помогна, бихте могли да опитате със суровост.

— Ще оставя това на теб, защото ти имаш повече опит в това отношение — сурово отвърна Ксервиш.

— Елате навън.

Тя го отведе край ъгъла, където дори необичайно острият слух на Юлия не можеше да долови разговора им.

— Не мога да я принудя, защото ще изгубя доверието й. А то ще ми е нужно, когато отпътувам да изследвам възловите точки — обясни жената.

— Добре. От какво се страхува най-много тя?

Иризис се замисли:

— Като изключим перквизитор Хлар?

— Отлично. Върви си. Най-добре да не си наблизо.

Скрутаторът се върна в стаята на Юлия, този път понесъл ярък фенер. Освен това остави вратата широко отворена. Дребната жена започна да опипва наоколо, за да намери маската си, само че Флид я изрита далеч. Перцепторът започна да стене и да размахва ръце в отчаяние.

— Поне това е различна реакция — каза той. — Юлия?

Тя отново започна да се поклаща. Преструвка ли беше това? Може би му беше сърдита, задето бе изоставил Ниш.

Ксервиш Флид затръшна вратата няколко пъти, отново я блъсна широко и отвори изцяло вратичката на фенера. Юлия покри лицето си с шепи и започна да вие.

— Изправи се, Юлия — кресна Флид, знаейки добре, че звукът ще я нарани.

Тя не помръдна.

— От какво се страхуваш, перцепторе? От мен?

Отговор не последва, макар че за миг тя надникна през леко раздалечени пръсти.

— Спомняш ли си перквизитор Джал-Ниш Хлар, Юлия? Бащата на Ниш?

Жената започна да вие и покри ушите си.

Той заговори по-тихо:

— Ако не дойдеш на себе си и не ни помогнеш, перцепторе, знаеш ли какво ще се случи? Съветът ще ми отсече главата.

Юлия застина, а пръстите й се отдръпнаха от ушите. Значи слушаше.

— И какво ще стане тогава, Юлия? Не знаеш, нали? Е, нека ти кажа. Перквизиторът ще дойде!

— Не! — ахна тя.

— Да, Джал-Ниш ще дойде, за да те отведе. Ще дойде точно тук, в тази стая!

— Не!

— Да, той ще скъса маската ти и ще строши антифоните. Ще те разсъблече с грубите си ръце и ще хвърли бельото ти в огъня.

Юлия изпищя пронизително и започна да тръска глава, но скрутаторът не я пощади. Той приклекна пред нея и я хвана за раменете. Огромните й очи се впериха в неговите.

— И тогава, малки ми перцепторе, той ще те набие и ще ти крещи. Ще те измъчва по толкова ужасни начини, че не мога да понеса да ти ги кажа. Ще те прикове под слънцето и ще те остави да умреш. Защото перквизиторът е такъв човек, Юлия.

— Не, не, не! — писна тя, изтръгна се от ръцете му и започна да тича из стаята. В паниката си се блъскаше в стените.

Скрутаторът я остави около минута, после затвори фенера, бутна вратата и докато тя притичваше край него за пореден път, й подаде маската и антифоните.

Юлия ги грабна от ръцете му и си ги сложи, за да се оттегли обратно в ъгъла си, да приклекне и отново да започне да се поклаща.

— От друга страна — меко поде Флид, — ти би могла да се съгласиш да ни помогнеш. Знаем, че талантът ти се е върнал, Юлия.

В случая той налучкваше, но бе уверен, че загубата на способността й е била временна, дължаща се на травма, и че сегашното й поведение беше преструвка, мотивирана от някакви понятни само за самата Юлия причини.

— Само понякога — промълви тя. — Не през цялото време.

— Това е по-добре от нищо, перцепторе. Е, ще ни помогнеш ли?

— Да!

— Много добре. Благодаря ти, Юлия. Ще започнем с мината следобед. — Той безшумно се отправи към вратата.

— Мразя те — просъска перцепторът. — Ти си лош, зъл човек!

— Такъв съм — отвърна Ксервиш Флид. — Но не колкото перквизитора.

Седемнадесет

— Господарю, тръбите зоват!

Гилаелит, по-често наричан тетрарх заради слабостта си към числата на четвърта степен, скочи от леглото, стиснал очи.

— Къде е халатът ми?

Слугата го обви около издължената му снага. С резки дръпвания Гилаелит привърза широкия колан, върна се в леглото, този път седнал отгоре му, и повдигна чифт едри и неописуемо грозни крака. Стъпалата им се сдобиха с чифт кожени чехли. Сетне той протегна ръка, на сляпо, защото още не бе отворил очите си. В нея слугата постави чаша с размерите на купа. Жълтеникавата течност бе прекалено гъста, за да трепне. Дори парата се издигаше тромаво.

Гилаелит доближи чашата до носа си, вдишвайки зловонните пари на синапената вода, която повече приличаше на горчица, отколкото на течност. Главата му се отметна назад, очите се отвориха.

Той въздъхна и преполови чашата на големи глътки, предизвикали оживено раздвижване в гърлото му, подскоци от страна на адамовата ябълка. Последва нова въздишка.

Слугата, неизменно готов, обърса Гилаелитовия нос с кърпичка, притежаваща площта на покривка за маса. Гилаелит излочи остатъка и скочи на крака.

— Ааааааах! Много добре, Михаил. Станала е отлично тази сутрин. Преведи ме по алеята, ако обичаш.

— Не смея, господарю.

Гилаелит се усмихна. Този им ритуал беше отдавнашен. Доставяше му удоволствие да моли и получава отказ. Би се раздразнил, ако Михаил беше отговорил другояче.

— Тогава ме чакай в стаята с тръбите.

— Разбира се, Гилаелит.

Гилаелит се навъси от тази фамилиарност. Но пък Михаил му бе служил почти петдесет години, наследявайки баща си, който от своя страна бе отделил три десетилетия от живота си в служба.

— Бъди готов — каза той. — Тази сутрин съм гладен.

Тази реплика също бе част от ритуала. Гилаелит се отправи навън. Изцапаният с горчица халат, прикрил петната заради сходен оттенък, се развяваше около косматите му бутове.

Когато излезе на терасата, вън беше още тъмно. Дребният лунен сърп, светещ ниско в небето, почти не излъчваше светлина. Но това нямаше значение за Гилаелит — той бе прекосявал този път почти всеки ден в продължение на стоте години след завършването на Нириандиол. Резиденцията, най-значително постижение в живота му.

Нощта беше малко хладна за облекло като неговото, но стомахът му бе изпълнен с приятна топлина. Докато поемаше под пергола, около която бяха плъзнали лози, оригване с мирис на горчица се отправи нагоре по хранопровода му. С провлачване на чехли тетрархът пое надолу по пътеката.

Тя се виеше успоредно на външната стена на Нириандиол, която на свой ред правеше смели извивки. В далечината алеята започваше да лъкатуши надолу и се отправяше обратно, за да свърже осемте етажа на чудовищната постройка. Стъпала и перила отсъстваха, повърхността й бе неравна като океан. Колосална проява на дързост, защото под нея се простираха стотици дължини празнота. Много работници бяха погинали по време на изработването на тази пътека. Само един се осмеляваше да крачи по нея.

Гилаелит я познаваше не по-зле от собственото си тяло, но преходът продължаваше да представлява предизвикателство. Тази сутрин алеята бе хлъзгава, кондензирала влага от езерото далеч отдолу. Неочакваните коварни места бяха готови безразлично да отнемат живота му, ако отслабеше вниманието си. Прекосяването й бе добър начин за започване на деня. А и на нощта.

Съумял да достигне най-долното ниво, Гилаелит сграбчи дръжката на врата от червен яспис и я отвори. Тук нямаше нужда от ключалки. Коридорът беше тъмен. Тетрархът прекоси чернотата към малко помещение, откъм чийто праг се разливаше жълта светлина.

Вътре Михаил го очакваше със закуската — поднос с прясно осолени охлюви, покрити с жълтеникава и пенеста слуз. Гилаелит погълна деликатесите цели, по два наведнъж, сетне примлясна с устни и облиза пяната от пръстите си. Във всеки от ъглите на подноса бе поставена разрязана на четири глава маринован червен лук с размера на грейпфрут, с която господарят да прочисти небцето си. Тетрархът си избра парче, огледа го, откри дребен недостатък и го върна обратно. Останалите три глави също не издържаха проверката му. И шестнадесетте четвъртини бяха несъвършени. За щастие Михаил знаеше какво да прави. Слугата ловко отдели най-горния слой на една от четвъртините, предоставяйки на господаря си идеално парче.

— Прекалено е дребно — каза Гилаелит, за да поддържа формалността, но взе лука и шумно го задъвка.

Михаил му подложи полупълна купа със сериста вода, в която тетрархът да изплакне пръсти, след което собственоръчно ги обърса с оказалата се наблизо салфетка.

— Свободен си, Михаил.

Слугата се оттегли. Гилаелит взе фенера и прекрачи в съседното помещение, чиято обширност не позволяваше съзирането нито на тавана, нито на отсрещната стена. Там тетрархът остави лампата на пода, затвори капака й и напрегнато се вслуша в обградилата го тъмнина.

Тръбите наистина зовяха. Тетрархът различи ниска вибрация, която можеше да почувства през подметките на чехлите си, а сетне отдели и по-пронизително, стряскащо виене. Гилаелит наклони глава. Преди това не бе чувал нито един от тези звуци и източникът им му беше непознат.

Той отвори фенера и пое навътре в стаята. Понесеното сияние извикваше форми от мрака — тръби от дърво и метал, предимно групирани четири по четири, рядко девет по девет. Разположението им бе важно. Гилаелит би могъл да използва и по-големи числа, само че Нириандиол не бе достатъчно голям, за да ги побере. Срещаха се тръби, разположени хоризонтално, макар повечето от тях да се издигаха от земята. В края на помещението се издигаха още от безчетните тръби на органа, най-високите от които достигаха тавана — обхващащ всичките останали етажи. Гилаелит се настани на стол, около който в симетрични групи бяха струпани още тръби в различна големина, включително такива, по-тънки и от молив.

Този орган бе геомантично устройство, предназначено да се вслушва в хармонията на сферите и да я предава в звук. Макар да бе прекарал почти столетие в усъвършенстването му, Гилаелит все още не бе доволен. Почти неуловимите вибрации на планетите не можеха да бъдат засечени от неговата геомантия, дори и когато бъдеха насочени през най-големите тръби. Но органът улавяше други вибрации, други тонове. Повече от петдесет години тетрархът старателно ги бе записвал, стараейки се да разгадае съдържащата се в тях последователност. Много от вибрациите изглеждаха свързани с възловите точки или техните полета. В някои случаи възлите биваха изчерпани от сантенарските кланкери и други приспособления, захранващи се на принципа на Тайното изкуство. Още една загадка, която Гилаелит искаше да разреши.

Той бе построил модел на главните възлови точки, които му бяха известни, но и този модел не бе му донесъл желания успех. Органът му бе мощен, защото черпеше енергия от двойния възел на Бореа Нгурле. Но приспособлението не бе достатъчно чувствително. А може би това се отнасяше за тетрарха.

Звуците, които сега чуваше, бяха странни. Той трябваше да открие източника им. В другия край на помещението, върху абаносов пиедестал бе поставен стъклен глобус, представляващ модел на Сантенар — или поне на надеждно картографираните територии. Моделът показваше с изчерпателни подробности Лауралин и заобикалящите го острови. Образът, съдържащ и релеф, се намираше под стъклената повърхност.

Надявайки чифт копринени ръкавици, Гилаелит доближи пръсти до геомантичния глобус, без да го докосва. Нежни извивки пара последваха движенията му — за да бъде чувствителен, моделът трябваше да бъде изключително студен. Мразът биваше поддържан в сърцевината му.

Под пръстите на тетрарха заблестяха дребни точици светлина. Той си сложи очила с подвижни тройни лещи, които настрои, за да се загледа в изникналите означения. Гримасничейки, Гилаелит отново размести лещите, но пак нямаше успех.

Тетрархът се върна в стола си и се обърна към командното табло, изработено от цялостен кедров блок, широк две дължини. Този пулт съдържаше няколко клавиатури с триъгълни жълтеникави клавиши, а също и превключватели, педали и бутони. Гилаелит затвори някои от ограничителите, а други освободи, сетне доближи едрите си пръсти до клавишите и започна да свири, опитвайки се да пресъздаде ниския и потрепващ звук. Не успя, което усили раздразнението му, вече изострено от неуспеха с геомантичния глобус.

Гилаелит бе изключително могъщ геомант, макар могъществото само по себе си да не го интересуваше. Знанието беше всичко, което имаше значение за него. Беше богат, но богатството имаше една-единствена цел — позволяваше му да се отдава изцяло на изследванията си. Геомантията бе Изкуството, отнасящо се до небесните тела и контролиращите ги сили. Тетрархът целеше да я овладее до достъпното за него съвършенство, макар че рядко прибягваше до способностите си. Когато не му се налагаше да използва Изкуството, Гилаелит разчиташе на матемантията, която бе разработил самостоятелно и, доколкото му бе известно, единствен използваше. Използването на непозната наука си имаше предимства.

По-пронизителният звук също не можа да бъде точно пресъздаден, макар Гилаелит да разпознаваше тона и знаеше от кои тръби долита. Поне успя да забележи една отличителна черта на повика. Той се движеше.

Това беше странно. Органът бе в състояние да улавя звуците на онези сили, които оформяха и движеха света, само че последните бяха статични. Хармониите, асоциирани с планетите, луната, кометите и останалите небесни тела, оставаха незасечени. Случваше се някой достатъчно голям метеор да мине достатъчно близо, за да бъде песента му засечена — нарастваща пронизителност, която секваше внезапно. Но непознатите звуци, долавяни сега, не приличаха на нещо подобно.

Те се движеха бавно, което отхвърляше възможността за небесно тяло. Великолепна загадка. А Гилаелит обожаваше загадките. През по-голямата част от съзнателния си живот бе опитвал да разгадае света. Какво ли представляваше източникът? Органът не бе чувствителен към дребните излъчвания на сантенарските приспособления, захранвани чрез изкуството, защото те не представляваха интерес за него. Но това звучене бе различно. И носеше в себе си нещо раздразващо познато.

Отново затворил фенера, Гилаелит се възползва от тъмното, за да се потопи в мисли. Стомахът му се сгърчи, ефект, постижим единствено с все още жива закуска. Преди няколко седмици странно смущение бе смразило глобуса му и бе изтръгнало хленчеща нота от самия етер. Подобно нещо не се бе случвало нито веднъж. Етерът бе само преносна среда, обикновено неразгадаема. Нейното прозвучаване говореше за настъпването на огромно смущение.

До този момент тетрархът не бе открил мястото или причината. Ако тогавашната проява се бе дължала на природна сила, то последната бе притежавала катаклизмична степен. Но пък едно мощно земетресение, изригване или срутване би отеквало продължително. А проявата не се бе разтеглила. И не бе свързана с войната. Нито човеците, нито лиринксите разполагаха с такава мощ.

Звуците продължаваха да се движат. Гилаелит допря пръсти до клавишите в повторен опит за пресъздаване. Любопитството не му даваше мира. Но макар да свири с часове и толкова напрегнато, че халатът му се пропи от пот, старанието му не бе възнаградено. Искаше да притегли източника към себе си, но не знаеше как. Цялото му геомантично могъщество не можеше да помогне в случая. Може би трябваше да отиде при камбаните? Той хвърли поглед към покрития с платнище карильон и потръпна. Не, в момента не бе в настроение за подобно усилие.

Когато Гилаелит най-сетне се надигна от органа, тръбите бяха престанали да пеят. Все още раздразнен, той затвори вратата след себе си и се изкачи по обсидиановите стълби към обсерваторията си, за да почерпи успокоение от предсказуемите движения на небесните тела.

Домът на Гилаелит бе разположен на върха на вулкана Бореа Нгурле, Пламтящата планина, и дори самото й разположение я правеше най-странното убежище в Сантенар. Макар тетрархът да наричаше Нириандиол свой дом, в действителност сградата представляваше огромна работилница, лаборатория и библиотека. Гилаелит беше полимат, личност с множество интереси и още по-многобройни умения. Той бе на повече от сто и петдесет години, макар че сред хората би минал за петдесет. Само дето тетрархът не се движеше сред хората. Той живееше сам, без да се броят слугите, чиито семейства му бяха служили поколения наред.

Гилаелит прекара остатъка от нощта в обсерваторията си, разположена на върха на кула, близо до покритата с лози тераса. Диреше комети, които по това време на годината бяха по-чести. Наближаването на зората го завари заспал над телескопа си. Час по-късно го събуди слуга, донесъл му чаша тъмна бира, загрята до кипене с помощта на нажежен ръжен. Черната пенлива течност, поръсена с индийско орехче, се стичаше по стените на чашата.

Докато тетрархът посягаше да вземе напитката, най-големите тръби на органа му, които не се бяха задействали самостоятелно нито веднъж, простенаха. Неимоверно ниският звук разтърси цял Нириандиол. Бирата потръпна в ръката на прислужника. Няколко секунди по-късно нещо блесна край ръба на вулканичния кратер. Не можеше да е било комета, защото бе тъмно и изгряващото слънце се отразяваше от него. Гилаелит рязко извъртя телескопа си и можа да види как тайнственият полет приключва някъде под вулкана.

Той се облегна в стола си, качи краката си върху перилата и добави още индийско орехче, преди да отпие от бирата си. Върху горната му устна се задържа мустак от наръсена пяна.

— Какво ли може да е това? — промърмори на себе си Гилаелит.

Тетрархът размишлява до средата на утрото, обмисляйки отделните варианти. Не му и хрумна да слезе в гората и да провери — Гилаелит не беше човек на действието. Но отиде да провери органа и отново погледна глобуса, макар че това не му помогна. Споходен от старото раздразнение, той пристъпи към други занимания, за да прочисти ума си.

Късно сутринта Гилаелит съставяше поема в библиотеката си — ода на четвърта степен — когато погледът му попадна върху гравирана сцена от прословутото, но низвергнато Сказание за огледалото. Тя изобразяваше трагичното погребално изпращане на Рулке по Пътя между световете. Тялото му бе привързано към конструкта. Тази гравировка бе красяла стената на библиотеката в продължение на деветдесет и седем години, така че тетрархът отдавна бе престанал да я забелязва.

Но сега Гилаелит остави перото си и се втренчи в нея. Черните очертания, които бе зърнал по-рано, се вложиха в образа на конструкта — сходството бе достатъчно забележително, за да накара тетрарха да се впусне в обмисляне на радикални действия: лично да слезе в гората, за да огледа.

— Интересно — каза той. — Дали ще го направя, или няма да го направя?

Гилаелит провери предзнаменованията, като повдигна редица произволни числа на четвърта степен. Последователността бе предимно хармонична.

— Да, ще сляза да проверя.

Тъй като бе методичен, тетрархът се върна в кулата си, фиксира мястото, където падащият обект бе изчезнал, и го отбеляза на картата си. Сетне свали халата, за да надене тъмнозелена риза, червени ботуши и торбести къси панталони, изпод които надничаха квадратните като филийки хляб колене.

Довърши екипирането си с нарамване на безформена торба. Тя съдържаше въже, малка брадва и голяма бутилка тъмна до сажделивост бира. Готов, тетрархът съобщи на слугите си къде отива и с пружиниращи колене се отправи по ръба на вулкана.

За момента от гърлото на Пламтящата планина се издигаше единствено дим и понякога пепел. Но някой ден Бореа Нгурле щеше да се събуди от съня си и да изригне, разрушавайки всичко в радиус от десетина левги с бомбардировката си от лава и разхвърляни скали.

От тази несигурност Гилаелит извличаше почти същото удоволствие като ежедневното прекосяване на опасната алея. Животът в Сантенар бе крехък, смъртта често бе страховита и внезапна. Живеенето сред спящия вулкан му напомняше това всеки ден. Никой по-добре от него не познаваше науката на земята — Гилаелит наблюдаваше потръпванията и емисиите газ със същата методичност, приложена в другите аспекти на живота му. Надяваше се, че ще успее да прогнозира изригването, за да може да се оттегли на безопасно разстояние и да го наблюдава. Но дори и да се окажеше изненадан, преживяването пак щеше да е интересно, макар и кратко.

Стъпките му хрущяха по пепеливата земя, покрита с чистец. Гилаелит се загледа към целта си. По-надолу оскъдната растителност преминаваше в сивкави шубраци, отвъд които флората внезапно избуяваше. Безкрайните редици дървесни стволове бяха част от Червейния лес. Те закриваха гледката, но тетрархът бе сигурен, че падащият обект се намира някъде сред тези дървета.

Макар Гилаелит да познаваше тази част от гората, откриването на машината погълна целия остатък от деня. Друг на негово място отдавна би се отказал, но не и тетрархът. Веднъж започнал дело, той винаги го довеждаше до свършек.

Наистина беше конструкт, с удивление видя тетрархът. Естествено, познаваше добре Историите и осъзнаваше важността на тази машина. Тя — или събитието, довело я тук — щеше да промени света. Оставаше да изясни връзката с онова смущение в етера преди седмици.

Конструктът лежеше на една страна, отчасти врязал се в разпадащите се останки на отдавна паднали дънери. Металната кожа бе сбръчкана, предницата и едната странична част бяха хлътнали. Гилаелит обиколи конструкта два пъти, скицирайки. Може би някой ден щеше да го нарисува и окачи картината в библиотеката си.

Люкът беше затворен. Извиканият въпрос, целящ да установи наличието на екипаж, не получи ответ, затова тетрархът отвори люка със сила. Конструктите винаги го бяха удивлявали с тайнствеността си — никой не знаеше принципа им на функциониране. Като малък, преди реалността да разруши тези му амбиции, Гилаелит си бе мечтал да пилотира конструкт.

Заобиколен от смрачаване, тетрархът се спусна в кабината. Вътре цареше пълен мрак, но опипващата му ръка докосна осветително кълбо, което започна да сияе. Вътрешността на машината бе още по-интригуваща, особено за един геомант. Той установи, че конструктът притежава известни сходства с кланкер, но в ограничена степен. Най-голямата разлика се състоеше в способността на конструкта да лети. Това означаваше задвижване от превъзхождащите сили. Доколкото Гилаелит знаеше, никой не бе успявал да ги овладее. Може би той имаше съперник, надвишаващ дори него?

Тогава откри амплимета. През целия си живот не бе съзирал нещо подобно. Цяла вечност той остана загледан в кристала, погълнат от изучаването му, без дори да го докосва. Опасността бе очевидна, но в същото време Гилаелит копнееше да го има. А също и конструкта. В тях се криеха отговорите на въпроси, измъчвали го отдавна. Очертаващото се ново изследване носеше потенциал да му достави огромно удоволствие.

Глух стържещ звук долетя от долното ниво и му напомни, че конструктът бе имал и оператор.

— Ехо? — провикна се тетрархът.

Отговори му стон. Гилаелит се спусна долу. Тукашното осветително кълбо беше счупено, затова той създаде светлина с пръстите си — най-елементарната магия.

Върху наклонения под лежеше млада жена. Човеците не интересуваха Гилаелит, но тя бе различна от местните жени и доста красива. Той се загледа в нея.

Жената би изглеждала дребна, сравнена с неговите слугини — и по-изящна. Косата й бе изключително тъмна и блестеше дори на слабата магична светлина. Цветът на кожата и очите й говореше за жителка на югоизточната част на Лауралин.

Възрастните слугини, които работеха във вилата му, бяха единствените жени, съзирани от него. В продължение на столетие не бе прекарвал време с млада жена. Още от началото на живота си Гилаелит бе знаел, че този тип отношения донасят само неприятности. Но пък не обичаше да вижда страдащи същества.

Той приклекна край нея, при което коленете му изпукаха. Припомнил си езика на югоизточните земи, който бе научил като млад, но почти не му се бе налагало да използва, тетрархът каза:

— Казвам се Гилаелит. Коя си ти?

— Аз съм Тиан Лиз-Мар. — Гласът й бе съвсем глух.

Той внимателно я огледа и провери черепа й с костеливи пръсти.

— Ударът те е разтърсил, но не мисля, че си наранена сериозно. Вземи ръката ми, ще ти помогна да се изправиш.

— Не си чувствам краката. Гръбнакът ми е счупен.

Гилаелит леко се залюля на пръсти. Подобна травма не можеше да бъде отстранена нито от целител, нито от познатите му приложения на Тайното изкуство. Какво щеше да прави с нея?

— Имаш ли приятели или близки?

— Не и сред околните двеста левги.

Красива и обречена. Какво да прави? Щеше да вземе сияещия кристал. Щеше да накара слугите си да отнесат конструкта в Нириандиол. Нямаше да бъде лесно, но беше постижимо. Ами Тиан Лиз-Мар?

Би могъл да прояви милосърдие към нея — както би постъпил с животно в подобно състояние. За момент Гилаелит прецени тази възможност, ала откри, че не е в състояние да я удуши или строши врата й под погледа на големите тъмни очи. Не след дълго някой хищник би я открил и би го отменил в това му начинание, макар че и този край нямаше да бъде приятен за нея, дори и бърз. Самият тетрарх не би си пожелал такава смърт, още повече, че чакането щеше да е особено мъчително.

Той спусна клепачите си, за да повтори ритуала с числата. Този път резултатът не бе благоприятен, което означаваше, че трябва да се погрижи за нея. Макар да бе сигурен, че ще съжалява.

— Ще накарам да те отнесат до дома ми — бавно каза той. — Нириандиол не е далече.

Тиан затвори очи. За около минута Гилаелит се задържа край нея. В краен случай би могъл да я отнесе и сам, но не искаше. Възможно беше гърбът й да не е безвъзвратно увреден, но повдигането й да го увреди. И тогава никога нямаше да се отърве от нея. Не, тетрархът предпочиташе да доведе тук най-верните си слуги и целител, които да я пренесат с носилка.

— Ще се върна след няколко часа — рече Гилаелит. — Ще издържиш ли?

— Няма къде да ходя — отвърна Тиан и се изсмя кухо. От звука го побиха тръпки.

Той й даде да допие остатъка от бирата си. Жената се задави и закашля. По брадичката й потече пяна. Гилаелит я избърса, хвърли последен поглед и се отправи нагоре. Вече навън, той затвори люка и пое обратно с цялата бързина, която му позволяваше мракът. Почервенял, плувнал в пот, той нахлу в дома си малко преди полунощ.

— Михаил, Флей — ревна той, — ставайте! На склона се е разбила машина. Имаме ли носилка?

Едрото и розовеещо като прясна рана лице на Михаил изникна на прага.

— Целителката Гъртис има, господарю Гилаелит.

— Събуди я, събуди и сенешал Никс. В гората лежи млада жена със счупен гръбнак.

Флей дотича откъм лазарета, сграбчил носилката под мишница. Той беше едър ням мъж с мускулатурата на колбасар. До него вървеше Гъртис, по съвместителство и негова съпруга — висока и съсухрена, с вечно навъсено лице и кавгаджийски глас.

— Сякаш имам малко работа през деня — свидливо каза тя. Спрелият малко зад нея Флей стисна юмруци, вторачи се във врата й и замахна с ръка, сякаш го прекършва. След това продължи напред.

Никс се присъедини към тях на входа. Носът и брадичката му бяха толкова изкривени, че спокойно можеха да задържат поставен между тях орех. Очите му бяха дребни и тъмни, ушите провиснали, а върху яйцевидния му череп не се виждаше и едно косъмче. Никс бе любезен, ефикасен и непоколебимо верен. Притежаваше и една друга отличителна черта, която за Гилаелит бе по-важна от останалите: той бе четвърти син на четвърти син, а също и четвърти по ред от рода си, изпълняващ тази длъжност.

Около три сутринта процесията фенери достигна конструкта. Гъртис, вървяла далеч от Гилаелит, не спря да се оплаква по целия път. Слугите се взряха в разбилата се машина, но не зададоха въпроси. Вътре тетрархът и целителката задържаха главата на Тиан, докато Михаил и Флей я отместят достатъчно, за да мушнат носилката. Сетне привързаха младата жена към нея и Гъртис й даде доза зелен сироп, от който ранената заспа почти веднага. Слугите внимателно изнесоха носилката на горното ниво и през люка. Тетрархът им нареди да се върнат с платнище, за да прикрият машината, докато той реши какво да прави с нея.

Връщането протече бавно. Гилаелит крачеше най-отпред, изморен от втората си безсънна нощ. В стомаха му трепереше вълнение. Какво щеше да прави с Тиан? В подножието на вулканичния склон той се обърна към нея и видя, че очите й са отворени.

Зазоряваше се по времето, когато се върнаха в Нириандиол. Тетрархът нареди Тиан да бъде настанена в стаята до неговата, сетне я остави на грижите на Гъртис. Самият той прекара часове в разхождане по любимата си алея, забравил опасността и гледката. Бе потънал в мисли.

Когато целителката приключи, Гилаелит защипа ръкава й (той не обичаше да докосва) и я изведе на главната тераса. Там те застанаха край каменната стена, загледани в кратера. Под тях се изкачваше мъж, облечен само в набедрена препаска, понесъл тежка кошница на главата си. Тя бе натъпкана с парчета сяра, които се образуваха по естествен път в кратера. Войната бе повишила търсенето и цената на сярата, а предлаганата от Гилаелит бе най-чистата на Сантенар.

Това бе друг източник на притеснение. През изминалия век войната бе бушувала далеч от него и не бе имала значение, но сега се приближаваше непрекъснато. Земите на изток от Туркадско море изглежда щяха да паднат още преди следващата зима. Възможно бе скрутаторите да са стигнали до заключението, че е крайно време да започнат да добиват сярата си директно, вместо да плащат възмутителните му цени. Лиринксите, които никога не го бяха притеснявали, може би също планираха подобен удар, за да лишат противниците си от важния елемент. Макар да обичаше Нириандиол повече от всичко, Гилаелит осъзнаваше, че в даден момент ще се наложи да го изостави, за да продължи проучванията си.

— Какво откри? — обърна се той към целителката.

— Гръбнакът й наистина е счупен — отвърна Гъртис. — Самото счупване ще зарасне. Но гръбначният мозък е пострадал необратимо. Тя ще остане парализирана до края на живота си.

Гилаелит се отнасяше към хората си добре, макар никога да не си правеше труда да се занимава с проблемите им. Сега, загледан в кратера, виждаше единствено лицето на Тиан, пребледняло под кехлибарената кожа, и очите, загледани в тавана.

Тези мисли го смущаваха. Гилаелит нямаше приятели и не искаше да има. На другите не можеше да се разчита. Те отхвърляха, отблъскваха и предаваха. Единственото му желание бе да усъвършенства знанията си до предела на възможностите си. Ако Тиан останеше тук, тези му занимания щяха да бъдат нарушени. Но как можеше да се отърве от нея, без да излага на риск кристала и конструкта?

Амплиметът, внимателно увит, тежеше като олово в джоба му. Конструктът също го потискаше. Гилаелит искаше да ги овладее, на всяка цена. Ако скрутаторите разберяха, че машината е тук, те щяха да довтасат в Нириандиол начело на армия. Същото важеше и за собственика на конструкта — тетрархът знаеше, че тази машина не принадлежи на Тиан. Този конструкт бе аахимски. Сигурно точно в този момент притежателят му го търсеше. Защо младата жена бе откраднала тази машина?

Запазвайки конструкта в тайна, тетрархът рискуваше всичко. Но той бе готов да рискува. Трябваше. Конструктът означаваше знание, уникално знание, което щеше да предостави огромно преимущество.

Тази мисъл му напомни за нещо. С бърза крачка Гилаелит се отправи към библиотеката, за да се заеме с тайната книга по геомантия, която агентите му бяха открили съвсем наскоро. Но тъй като в момента не можеше да се съсредоточи, тетрархът захвърли томчето на масата. Поемата му бе останала недовършена, но и тя не би могла да му предостави утешение. Измъчените черти на Тиан непрекъснато изникваха пред очите му.

Съществуваше лечебна процедура, която никога не му изневеряваше. В хладината на зимника на седмо ниво Гилаелит си наля огромна халба от любимото си пиво. Черната бира бе погълната неусетно. Последвалите я други две чаши също нямаха ефект.

Тиан бе откраднала амплимета и бе успяла да използва конструкта, което означаваше, че тя трябва да притежава някакъв дребен талант. Може би тя щеше да му бъде от известна полза. Разбира се, Гилаелит бе честен и щеше да й плати за услугите. Но първо трябваше да открие нещо, с което да й помогне да се придвижва.

Библиотеката му бе сред една от най-добрите в света: книгите бяха сред първите ценности, които биваха продавани при наближаването на войната до съответния град. Навсякъде из Сантенар гъмжеше от ценни ръкописи. Същински съкровища можеха да бъдат закупени за няколко златни монети. Гилаелитовите посредници непрекъснато му изпращаха нови екземпляри.

Тетрархът повика библиотекарката си и й нареди да му донесе всички документи, отнасящи се до травмите на гръбначния стълб и съответно тяхното възстановяване. Литературата по въпроса се оказа обилна. Той чете целия ден и половината нощ, преди да се оттегли за няколко часа сън. Вечерта мина да нагледа болната, която лежеше все така притихнала, после отново възобнови работата си.

Гилаелит преся остатъка от томовете, свитъците и пергаментите. Макар сред тях да се срещаха множество случаи на чудодейно изцеление, повечето от тези случаи тетрархът разпозна като неистина. Никой от авторитетните целители не изразяваше мнение, отличаващо се от неговото собствено.

Осемнадесет

Тиан дойде на себе си още в гората. Помнеше всичко с изключение на падането. Хората, държащи носилката й, я отвеждаха по някакъв стръмен склон сред гора, където властваше аромат на гнило. Светлината на фенерите се олюляваше пред очите й. Нощта бе тиха, изпълнена единствено с шума на стъпки и моментни наставления за посоката. Мъжът, който я бе открил, вървеше далеч напред.

Приятел или враг бе Гилаелит? По-вероятно второто. По време на пътуването си Тиан често бе размишлявала как да се защити от нападатели. Но никога не си бе представяла, че може да се окаже в подобно безпомощно състояние. Гилаелит бе свободен да прави всичко, каквото си поиска с нея. Можеше да предаде таптера на лиринксите или да продаде самата нея на най-големия злодей в Сантенар. А тя не можеше да стори нищо. Искаше й се да бе умряла.

Часове по-късно, по зазоряване, те излязоха от гората и поеха по храстелива пътека, все така нагоре. Растителността ставаше все по-рядка, докато пътят им не ги отведе до ръба на кратера.

Върхът на Бореа Нгурле напомняше по форма бобово зърно. Състоеше се от голям кратер в западния край и по-малък, застъпващ, в източния. Нириандиол се намираше край северния ръб на по-големия кратер. Издължеността на постройката обхващаше няколкостотин крачки около ръба. Отдалеч изглеждаше, че се състои само от един етаж. Изключение правеше израстващата от нея кула.

Пътят умишлено бе оставен в лошо състояние. Той се извиваше по протежение на каменния ръб. Мястото пред предната част на резиденцията бе покрито с грубоват камък, за да оформи отчасти покрита тераса, върху която се виждаха маси и столове. Други участъци от нея бяха покрити със скали. Пейки бяха издълбани в самата планинска скала, оформяйки по-ниски тераси, спускащи се към кратера.

От това място изглеждаше, че Нириандиол е част от самата планина. Твърдта на последната бе всечена, за да освободи място за постройката. След приключването отломките бяха изградени обратно. Гледани отвън, само върхът и кулата бяха видими. Но от най-ниската тераса се откриваше гледка към пълното великолепие.

Синусоидни стени от тъмен камък се извиваха в още седем нива. Огромни прозорци от цветно стъкло оформяха мозайка, която можеше да бъде оценена единствено от отсрещната страна на кратера и с далекоглед. Стъклата, групирани девет по девет, бяха свързани с каменни очертания с геомантична тематика: спирали и арки, вложени в съответствие с тайните числа. Стръмният покрив бе покрит с плочи от червен яспис — дори те бяха подредени в числови мозайки. Нириандиол бе геомантичен шедьовър, проектиран да защитава стопанина си и да подхранва усилията му.

Главният вход, изработен от масивен къс халцедон, прикрепен на месингови панти, имаше овална форма. Обграждаше го жълт яспис.

Тиан бе въведена вътре. Вилата бе построена изцяло от камък. Долните етажи бяха специално проектирани да удържат тежестта на останалите. Ранената бе отнесена в голямо помещение, където бе положена да легне. Някой видя, че очите й са отворени, и й даде нова доза от успокояващия сироп. Занаятчията го изпи с благодарност.

Дойде на себе си, поставена в най-ужасяващото положение от живота си. Под нея бе поставен метален леген и някой силно натискаше мехура й. Тя силно се надяваше това да е жена, а не чудатото плашило Гилаелит. Във всеки случай притежателят на притискащата ръка изсумтяваше при всеки натиск. Тиан задържа очите си стиснати. Нима по такъв начин щеше да прекара остатъка от живота си, неспособна да извършва сама и най-елементарните функции? Ако беше така, то тя силно се надяваше въпросният остатък да не е дълъг.

Изглежда самият живот изпитваше удоволствие да я унижава. Всеки път, когато се сдобиеше с нещо, то й биваше отнето. Отхвърлянето от страна на Минис по-силно от всичко бе демонстрирало безполезността й.

Тиан винаги бе знаела, че някой ден ще трябва да се чифтоса, за да роди деца. Всяка жена бе длъжна да стори това. Тя често се бе впускала в мисли за това, макар и прекалено романтизирани. Но сега никога нямаше да се случи. И седнала можеше да продължи да върши занаятчийската си работа, но кой от мъжете би я избрал в подобно състояние?

Многобройните посетители я накараха да се почувства като циркова атракция. Неколцина от тях й заговориха, но тя не отвръщаше, замаяна от лекарството и случилото се. Освен това не бе свикнала да получава такова внимание.

Последва ново изсумтяване, по-силно, а сетне и отдалечаващи се стъпки. Тиан отвори очи. Гилаелит бе застанал близо до леглото и я гледаше. Тя не можа да не забележи странността на вида му. Носът му навяваше асоциации с диагонално отрязания ръб на дъска, устата привидно заемаше половината лице, а брадичката бе толкова голяма и ъгловата, че би се чувствала по̀ на място в някоя дърводелска работилница.

Косата му се отличаваше с цвета на речен пясък, с щръкнали във всички посоки косъмчета — не увенчание на скалп, а метла. Очите му имаха сив цвят, но не притежаваха онази суровост, често срещана при бледовината. Те носеха поглед на замисъл, дори философски. Те бяха единственото привлекателно у него.

Кой беше този Гилаелит? И какво искаше? Беше по-висок от Минис, което го правеше прекалено висок, и едър, но по-скоро заради големината на костите си. Бе въплътил в себе си странното съчетание на широки рамене и тясна гръд, а от краката му Тиан я напушваше смях.

Той се разхождаше из стаята, закрачил със скоклива походка. Ту се втренчваше в нея, която го наблюдаваше през полузатворени очи, ту се извръщаше. В момента се приближаваше към нея — нещо, което Тиан нямаше да е в състояние да върши до края на живота си. Тъй като занаятчията се чувстваше прекалено объркана, тя затвори очи и се престори на заспала. След като постоя край нея още няколко минути, Гилаелит излезе.

Най-сетне стаята бе празна. Тиан се огледа. Меки върви обгръщаха гърдите, кръста и бедрата й, привързали я към дъска. Можеше да движи единствено ръцете и главата си.

Покривните греди приличаха на огромни късове вкаменена дървесина. Помещението бе просторно, с формата на бъбрек, със стени от тъмна вулканична скала и фуги от блед хоросан. Подът също бе каменен, от различни по големина късове, слети в цялостна равнина с помощта на хоросан с цвета на бира. Стените бяха голи, покрити единствено с три акварела. И трите картини, дело на един и същи художник, описваха сцени от Историите.

В отсрещния ъгъл се издигаше библиотека, извита по формата на стената. Тя бе ръчно изработена от дебели дървени плоскости, видимо дело на любител, сътворено за удоволствие. Създателят й бе използвал естествените ивици на дървото, оформяйки ги единствено при нужда. За Тиан, свикнала с простовати и функционални мебели, този шкаф изглеждаше шокиращо разточителен.

В сегашното си състояние тя не можеше да достигне и едничка от онези книги, затова младата жена се извърна. Леглото й бе огромно, също изработено на ръка, макар и от по-тъмно дърво. Чаршафите бяха ленени, покриваше я одеяло от агнешка вълна, което нямаше нищо общо с бодливите завивки в завода. Пухът на заметнатия отгоре юрган бе лек като самия въздух.

Тиан не се чувстваше удобно сред подобен разкош. Дори самият простор я караше да изпитва неволна вина. Подобно помещение във фабриката би служило за обща спалня на поне двадесетина. Подът бе отчасти покрит с яркоцветни килими, сред които преобладаваха жълтото, оранжевото, червеното и кафявото. Недалеч от леглото й стоеше саксия, чието растение бе покрито с едри бели цветове. Нектарът им ухаеше тежко. Във фабриката никой не отглеждаше цветя по стаите си — нищо не би могло да расте сред тамошната мрачна и студена обстановка.

Стаята имаше три големи прозореца, чиито рамки групираха стъклото в групи по три. От опит Тиан знаеше, че единствено богатите могат да си позволят подобни прозорци. Изглежда Гилаелит бе не по-малко богат от легендарния туркадски магистър.

Тя се загледа през най-близкия прозорец, макар той да откриваше гледка единствено към стелещи се облачни ивици. Но за жена, прекарала почти целия си съзнателен живот във фабрика, тази гледка бе приятна новост. По време на дългото й зимно пътуване през Мириладел слънцето бе надничало рядко. Тиан копнееше да усети лъчите му върху лицето си.

Сянка пробяга по крайния прозорец — отново Гилаелит. Тя се надяваше, че той няма да влезе, само че на вратата се почука. Занаятчията не отговори, а домакинът влезе въпреки това. Сега беше облечен в дълга жълта роба, скриваща тялото му. Тиан реши, че е дошъл да я разпитва.

— Надявам се, че вече си по-добре? — каза той. Имаше акцента на човек, научил езика й от книги.

— Да, благодаря. С изключение на гърба!

— Съжалявам — отвърна домакинът и се загледа в очертанията под завивките.

— Вече няма какво да се направи. — Искаше й се той да си иде. Този разговор беше безсмислен.

— Има ли нещо, което би желала?

— Бих искала да изляза на слънце — изтърси Тиан, преди да се е усетила.

— Веднага ще се погрижа.

Той се приближи към вратата. Скоро двама слуги докараха малко легло на колела и я преместиха върху него. Гилаелит лично я избута извън прага, отвъд ъгъла и по неравна каменна пътека. Дъхът на Тиан секна от гледката и височината.

— Защо живееш на върха на вулкан?

— Бореа Нгурле, Пламтящата планина — отвърна Гилаелит, който не беше разбрал въпроса й. — Добре дошла в Нириандиол. Моят дом.

В движение младата жена преброи прозорците. Осемдесет и един. А под този етаж имаше още седем. „Дом“ не беше особено подходящо определение за това здание. То бе голямо почти колкото фабриката.

Гилаелит спря леглото сред малко павирано място зад гърба на постройката. Недалеч се издигаше каменен птичарник, от който долитаха грубите позиви на скитове. От дясно вътрешната страна на вулканичния склон се отправяше надолу, почти лишена от растителност. Жълтеникава и кафява пара се издигаше лениво. В далечината се виждаха работници, дребни като мравки. Далеч надолу, заело около една трета от дъното на големия кратер, езерото блестеше в лазурносиня яркост. Наблизо пълзеше гущер с дебела опашка. С величието си кратерът пораждаше удивление. Тиан никога не бе виждала нещо подобно.

— Какво прави онзи гущер? — запита тя, загледана във влечугото.

— Търси подходящо място, където да снесе яйцата си.

— Тук не е ли опасно?

— Така е. За нас също е опасно, макар да живея тук повече от век.

Тиан понечи да каже нещо, но затвори уста. В нейната земя нормалната продължителност на живота (за онези, които не участваха във войната) бе по-малко от шестдесет години. Очевидно Гилаелит не беше проточовек. Но пък и не беше аахим.

Слънцето заля лицето й с великолепна топлина.

— Може ли да погледна от другата страна?

Домакинът отведе леглото й отсреща, така че пред Тиан се откриваше гледка към гората. Пищният лес нямаше нищо общо с изпосечените гори около завода.

— Това ли е мястото, където… се разбих?

— Не. В онази посока. — Той посочи. — Конструктът е пострадал, но мисля, че може да бъде поправен.

Тиан не разполагаше със силата да попита за причината на аварията. Все още бе прекалено слаба дори за да се занимава с мисли по въпроса. Във всеки случай не искаше Гилаелит да знае за капризите на амплимета.

— Няма значение. Вече нищо няма значение…

Милувката на слънцето бързо се превръщаше в потискаща, не и без помощта на Гилаелитовото присъствие.

— Бих искала да се върна вътре.

Слугите я отведоха обратно в стаята, където и час по-късно Тиан не бе престанала да се поти. Гилаелит не я бе разпитвал. Очевидно искаше нещо от нея, иначе не би се отнасял толкова добре. Но какво? Безпомощността й я ужасяваше.

Следващият й ден започна като предишния, със смущаващата тоалетна помощ от страна на бледата и пълна Али. Жената се отличаваше с фигура като бала вълна и лице, напълно лишено от изражение. Последва закуска, която й бе давана с лъжичка. По време на цялото си присъствие в стаята Али не спря да говори, но думите й бяха празно бръщолевене и изморяваха Тиан. В един момент занаятчията не издържа, затвори очи и се извърна.

— Кучката се мисли за нещо повече от нас — обърна се Али към целителката, докато излизаше.

— А дори не може сама да си обърше задника — съгласи се Гъртис. — Кой знае какво го е прихванало господаря.

Тиан прехапа устна. Защо я ненавиждаха така? Тя не им бе направила или казала нищо.

Гъртис упражняваше целителското си изкуство с безразличието на професионалистка и с произтичащата от въпросното безразличие грубост. Следобед тя изникна отново, носейки съоръжение от дърво и кожа. Тя обърна Тиан на една страна, застопори я с помощта на възглавници и свали нощницата й до кръста.

— Какво правиш? — попита Тиан.

Целителката намести кожените ремъци около гърдите, стомаха и хълбоците на занаятчията, сетне ги пристегна болезнено. Дървената форма се впи в гърба на Тиан.

— С този корсет костите ще зараснат правилно.

Дори и в легнало положение младата жена чувстваше неудобство. Изправена сигурно щеше да е още по-мъчително.

— Колко дълго ще трябва да го нося?

— Откъде да зная!

— Предполага се, че трябва да знаеш, след като си целителка.

— Месец, два? Докато гърбът ти се възстанови.

Разнесе се звънец и Гъртис побърза да излезе, оставяйки Тиан разголена.

След няколко мига в стаята изникна Гилаелит. Днес вече бе идвал няколко пъти, но сега, виждайки полуоблечената Тиан, той рязко се извъртя и изхвърча обратно, издаващ нареждания. Гъртис се появи отново и грубо дръпна нощницата на младата жена нагоре.

— Само създаваш проблеми — процеди тя през зъби.

— Нищо не съм казала — възмутено извика Тиан, само че целителката вече излизаше. Защо Гилаелит беше реагирал по такъв начин?

Деветнадесет

Балонът, обременен единствено с мангала и Ниш, се носеше високо и бързо. Силните въздушни течения го пренесоха отвъд планините на Филалор, които изникваха от западния край на Великите планини и отделяха мразовития Мириладел от по-умерените западни земи. Горите на централен Лауралин пробягаха под него. Ниш бе понесен на север от Бореа Нгурле. Преди часове огънят бе изгаснал и въздухът в балона изстиваше. Бавното му спускане го отведе отвъд широка и ленива река.

На разсъмване балонът премина отвъд оградата на огромен лагер, населен с възможно най-лошите обитатели — бежански лагер за част от милионите, подирили спасение след падането на заможния остров Мелдорин. В далечината можеше да се види Туркадско море.

Бе валяло цяла нощ и голата земя се бе превърнала в океан от кал. Ниш се понесе между две мизерни убежища. Там дългият му полет приключи — увисналите му ботуши се сблъскаха със земята, а торбата се спусна до него.

Сблъсъкът със земята накара механика да простене. Макар че отчасти бе замръзнал, тялото му пулсираше болезнено. Само след мигове се озова заобиколен от нарастваща тълпа мръсни и гладни хора. Без да му обръщат внимание, те се нахвърлиха върху балона и мангала, за да ги разфасоват с отчаяна ефикасност. Едва тогава се обърнаха и към пътника, за да изпразнят джобовете му. Палтото също бе дръпнато от раменете му. След това тълпата се разпръсна.

Ниш все още бе замаян от полета. Нямаше представа къде се намира, макар студът да не изключваше Мириладел. Мястото вонеше на застояла вода и отпадъци.

Някой изкрещя. Загърмяха барабани. Механикът се канеше да се провикне за помощ, когато нечий дребен силует изникна иззад най-близката колиба.

— Бързо! — просъска млад глас. Кльощаво момче на около единадесет. Говореше езика на западните територии, който Ниш бе придобил по време на щастливите си години като писар. — Пазачите идват.

— Още по-добре — отвърна Крил-Ниш. — Току-що бях обран и…

— Ела! — хлапето го задърпа за ръката. — Ако те открият, ще те съдерат от бой.

— Но аз не съм тукашен — поде възражения Ниш, сетне размисли и със залитане последва момчето. То го поведе между редиците колиби, за да се мушне под една от тях. Когато и механикът пролази, невръстният му спасител умело закри входа с парче дъска.

— Сега мълчи! — каза детето.

— Но…

— Изчакай!

Ниш надникна през пролуката. Барабаните звучаха все по-близо. Не след дълго изникна и отрядът стражи. Двама от тях отвориха с ритник вратата на близка колиба и нахлуха вътре, за да издърпат вън някакъв старец.

— Хващай се на работа, мързелива свиньо! Няма работа — няма дажба! — закрещяха те, стоварвайки сопите си отгоре му. Единият от тях очерта знак върху колибата, сетне двамата продължиха към останалите колиби, за да повторят процедурата.

— Какво е това място? — попита Ниш. Едва бе понесъл видяното.

— Би трябвало да е бежански лагер — отвърна момчето. — Но всъщност е лагер на роби. Работим по четиринадесет часа без почивен ден, а в отплата получаваме по черпак помия.

Маниерът му на изразяване не съответстваше на възрастта му. Изглежда тук децата бяха принудени да съзряват бързо — онези от тях, които оцелееха.

Стотици въпроси се мотаеха из главата на Ниш, ала той бе прекалено замаян, за да ги зададе.

— Аз съм Крил-Ниш Хлар, син на Джал-Ниш Хлар. Баща ми е перквизитор на Ейнунар. — Нямаше да е лошо да изтъкне това от самото начало.

— Перквизитор! — удивено прошепна момчето.

— Но аз съм само механик. Поправям оръжия и кланкери.

Това впечатли хлапето в още по-голяма степен.

— У дома обожавах да наблюдавам кланкери. Винаги съм искал да се кача в бойната кула на върха. Би ли могъл да ме качиш в някоя?

— Да, когато се махнем от това място. Можеш да ме наричаш Ниш. — Механикът подаде ръка, забравил изгарянето.

— Колм — представи се момчето и стисна здраво, спуквайки един мехур. Крил-Ниш потръпна. — Родом съм от Банадор, но вече нямам дом.

— Къде се намира Банадор?

— Отвъд морето, сред планините.

— Кое море? — попита механикът. Все още не бе установил къде е попаднал.

— Туркадско, разбира се — с превъзходство заяви момчето.

— Не съм тукашен.

— Откъде си?

— Ейнунар.

— Никога не съм чувал за него.

— Намира се на другия край на света. Значи този лагер се намира близо до морето?

Колм посочи:

— То се намира на около половин левга в тази посока.

— А наблизо има ли град?

Туркадско море бе дълго. Ниш се нуждаеше от по-конкретен ориентир.

— Малко по-нагоре по крайбрежието се намира Никеранд.

— Това име не ми говори нищо — призна Крил-Ниш. — Други градове?

— Отвъд морето, точно срещу Никеранд, се намира Туркад. Предполагам, че дори и ти си чувал за Туркад?

— Разбира се, че съм чувал. — В продължение на хилядолетия Туркад се бе славил като най-известния град в света, най-богатия и, за целомъдрените ейнунарци, най-покварения. — Ако не се лъжа, лиринксите неотдавна го завладяха?

— Миналата есен. Ти защо висеше за онзи… мехур?

— Прелетях Великите планини с него.

— Вкопчен така? — невярващо попита Колм.

— Под него беше закачен кош. Но бях нападнат от хищен звяр — нилатл — най-ужасяващото създание, което можеш да си представиш. Ноктите му бяха по-дълги от пръстите ми, а зъбите — почти колкото ноктите. Шиповете му бяха покрити с отрова, освен това можеше и да я плюе. Наложи се да подпаля коша, за да се отърва от него. Това беше единственият начин.

— Наистина?

Тонът на момчето загатваше, че то не вярва на нито една дума.

— Да! — Ниш дръпна крачола на панталона си, за да покаже жестоките следи върху прасеца си. Те бяха подути и зачервени. — А това — посочи към все още подпухналите си устни — е от отровата му. Целеше се в очите ми, но не успя.

Колм бе впечатлен.

— Никога не бях срещал истински герой. Обзалагам се, че би могъл да се изправиш срещу лиринкс и да го надвиеш.

— Обзалагам се, че не бих могъл. Един истински герой знае кога е време за битка и кога — за бягство.

— Като всички други — изсумтя момчето. — Това е лагер на страхливци. Дори и баща ми избяга, когато лиринксите дойдоха.

— Моят не избяга — отвърна Ниш, — макар да ми се искаше да го бе сторил. Един лиринкс разсече лицето му и засегна ръката му толкова зле, че се наложи да я отрежем. — Той стисна юмрук, трепна и разтвори пръсти, за да огледа ръката си под слабата светлина. Голям мехур бе скрил отчасти дланта му, друг се бе образувал по протежение на един от пръстите.

Колм го гледаше с благоговение.

— Това задето си обърсал отровата ли е?

— Не, защото бръкнах с голи ръце сред горивото, за да подпаля кошницата.

Колм утихна. Ниш отново се загледа навън през цепнатината. Виждаше единствено вбита земя и кал. Дори тревички не се подаваха. Всичко, което можеше да гори, бе изгорено. Всичко, което можеше да се яде, беше изядено.

— През цялото време не спрях да се моля за истински герой — тихо каза момчето. — Наистина ни е нужна помощ, Ниш. Останали сме без дом, без мястото, където сме живели повече от хиляда години. Дори изгубихме собствените си Истории, останало ни е само това, което мама и татко си спомнят, но те вече не искат да говорят за него. Те са се предали! Понякога ги мразя! Защо не искат да се бият? Ще ни помогнеш ли, Ниш?

— Поел съм на тайна мисия — отвърна механикът, разсъждаващ трескаво. Нуждаеше се от помощ, а само това момче и родителите му можеха да я предоставят. На остров Мелдорин гъмжеше от лиринкси. Всеки, отишъл там, щеше да бъде изяден. — За скрутатора. Съжалявам, Колм. Войната.

— Разбира се — мрачно отвърна момчето. — Къде отиваш?

— Не мога да ти кажа. Но ти би могъл да ми помогнеш.

Очите на Колм засияха.

— Но ти си герой.

— Изгубих балона си и бях обран. Трябва да се махна и да… продължа със задачата си.

— Разбира се, че ще ти помогна. Ще направя всичко необходимо. А в замяна… — С отчаяна искреност той се втренчи в Ниш. — В замяна, когато всичко свърши, ще ми помогнеш ли да си върна наследството?

Какво можеше да отвърне Ниш?

— Давам ти думата си, Колм. Когато войната приключи, ще ти помогна. — Механикът протегна ръка и момчето я пое, насълзено от благодарност. — Но първо трябва да избягам от този лагер.

— Пазачите не пускат никого.

— Ще им кажа кой съм. Ще им се наложи.

— Имаш ли документи, с които да го докажеш?

Механикът не разполагаше с нищо. По-голямата част от багажа му бе изгубена с все коша, малкото останали принадлежности му бяха откраднати.

— Не, но действам от името на скрутатора.

— Не нашия! Тук не харесват чужденци, освен това войниците са се наслушали на всякакви истории и вече не обръщат внимание. Просто ще те пребият и ще те захвърлят в калта. Те намират за жалко, че лиринксите не са се разправили с нас.

— В толкова голям лагер трябва да влизат и излизат хора.

— Само войниците. Понякога извеждат младите жени, но никога не ги връщат. Голямата ми сестра се крие.

Ниш добре разбираше защо. Войната опустошаваше обществото. В места като това властта бе единственото, което имаше значение. Придобиването и задържането й.

— Бих могъл да се преоблека като жена — полушеговито предложи Ниш.

Колм погледна към подпухналото лице и мускулестото тяло.

— Малко трудно ще вземат теб, Ниш.

Заслужих си го, помисли механикът.

— Ами ако прокопая тунел?

— Пръстта е само толкова дълбока — Колм показа педя, — а отдолу е скала.

— А ако прескоча стената?

— Войниците провесват телата от стената. След като приключат с тях.

Ниш потръпна. Възможностите за бягство бързо се изчерпваха.

— Родителите ти познават ли влиятелни хора?

— Не мисля. Ще те отведа при тях, когато се стъмни. През деня е рисковано. Ти нямаш знак.

— Знак?

Момчето протегна ръка. Върху опакото на дланта му личеше зачервен ъгловат белег.

— Войниците ли ти го направиха?

Колм кимна.

— Бележат всекиго, дори бебетата. С негасена вар!

— Трябва да е боляло.

— И все още боли понякога, макар да ме белязаха преди шест месеца.

— Бил си тук шест месеца?

— Да, но изгубихме дома си дълго преди това. Точно на деветия ми рожден ден.

— На колко години си сега, Колм?

— На дванадесет и половина. Ще мога да постъпя във войската на четиринадесет.

— Недей да бъдеш толкова нетърпелив — посъветва го Ниш.

— Ще се запиша още на рождения си ден — гордо каза момчето. — Трябва да отбраняваме онова, което ни принадлежи. Иначе не ни остава друго, освен да легнем и да зачакаме да ни убият.

Самият Крил-Ниш бе едва на двадесет, но се чувстваше невероятно стар. Само след символично обучение Колм щеше да бъде изпратен на фронта, където надали щеше да оцелее и месец. Тази трагедия се бе разигравала милиони пъти и нямаше да спре, докато човечеството не загинеше. Може би със знанието, което притежаваше, Ниш имаше възможност да промени нещата. Но за целта трябваше да избяга от лагера и да намери някой висшестоящ.

Недалеч се разнесе лай. Някой изпищя.

— Да вървим! — каза Колм. — Изкарват кучетата. Ако ни намерят, ще ни бият до смърт.

Ниш и момчето изпълзяха навън.

— Къде отиваме? — попита механикът.

Колм внимателно надничаше иззад ъгъла на колибата.

— Чисто е. Ела.

Двамата се затичаха между колибите. Ниш, престанал да задава въпроси, следваше напътствията на водача си. Обгръщаше ги смрад. Наложи им се да се спуснат в падина, по чието дъно се стичаха изпражнения. Малко по-надолу и от другата страна Колм приклекна в естествена вдлъбнатина, дело на някогашни наводнения.

— Това не е особено добро скривалище — със съмнение се обади Ниш.

Момчето откърти парче камък от стената, захвърли го и подбра друго.

— Тук ще останем за малко. Подай ми ръката си.

Механикът го стори. Колм обърна камъка с острия ръб напред и го прокара по опакото на дланта му.

Ниш изквича и рязко се отдръпна.

— Какво правиш?

— Трябва да имаш белег — отвърна момчето. — Без него си нищо!

Крил-Ниш отново посегна. Колм продължи да прокарва очертания, натискайки по-силно. Работникът трепна.

— Това е само драскотина — навъси се Колм.

— Героите също изпитват болка, Колм.

Когато приключи, момчето обра избликналата кръв и сравни делото си с очертанията върху собствената си ръка.

— Не е кой знае какво, но отдалече ще свърши работа.

— Ами ако се доближат и открият, че белегът не е истински?

— Би могъл да опиташ да побегнеш, но тогава ще бъде по-лошо, когато те заловят. Най-добре е да понесеш боя.

— Защо войниците ни мразят толкова? — Самият Ниш вече започваше да се чувства част от бежанците.

— Сега не става дума за войниците, а за главатарите. Те не искат нищо, което би могло да привлече внимание.

Двамата излязоха от вдлъбнатината и продължиха по протежение на смрадливата падина, а после се насочиха към паянтова постройка, видимо сглобена от останките на десетина колиби. Отпред стоеше часовой, облечен в същите парцаливи дрехи като Колм.

— Как ще влезем? — просъска Ниш.

Момчето не отговори. То напрегнато следеше постовия и подбра момент, когато той не гледаше, за да притича към страничната стена на постройката, отмести няколко разхлабени дъски и се промуши вътре.

За Крил-Ниш бе по-трудно да последва примера му, защото отворът и раменете му бяха еднакво широки. Той се озова в мрачно пространство, обградено от дъски. От двете страни се простираха десетки крака. Бяха се озовали под огромна работна маса, разположена по протежение на сградата.

Колм се обърна надясно и започна да лази, за да спре край чифт оцапани нозе. До тях почиваха по-малки стъпала, обути в раздрани сандали.

— Не излизай, докато не ти кажа — прошепна момчето в ухото на Ниш, а после се изви като набучена змиорка, за да се озове сред двете двойки стъпала.

— Къде беше, Колм? — попита изтощен и немощен женски глас. — Щях да полудея от притеснение.

— Наоколо — отвърна момчето. — На…

— Хващай се на работа, синко. — Гласът на мъжа бе също тъй безжизнен. — Изоставаме в квотата си и с твоята ленивост…

— Намерих го! — просъска Колм.

— Можеш ли да погледнеш този елемент? — попита майка му, без да обръща никакво внимание на думите му. — Не иска да се настави.

Последва мълчание, нарушавано единствено от щракване, потракване и понякога сдавена ругатня.

— Открих човека, който долетя с балона.

— Забрави го! В момента го търсят, а ние не искаме да привличаме внимание към себе си, момче. Колко пъти да ти го повтарям?

— Но…

— Опасно е, Колм — продължаваше мъртвият глас. — Не се набивай на очи. Върши си работата.

— Направо да умра!

— Той е шпионин! Или работи за врага. Ако бъде свързан с нас, всички може да умрем. Освен това трябва да мислим и за сестра ти, Колм. Не смятам, че трябва да ти напомням за това.

— Той е герой! — упорито отвърна момчето. — Той ще ни помогне да си върнем Готрайм.

— Това вече е невъзможно — тросна се мъжът. — Ние сме бежанци. Няма как да си върнем каквото и да било. Трябва да се радваме, че изобщо сме живи.

— Да се радваме? Какъв е смисълът да живеем, ако сме изгубили всичко, дори Историите си?

— Историята не може да се яде.

— Аз ще се върна, дори и ако ми се наложи да чакам цял живот. Готрайм е част от мен и аз няма да се откажа от него.

— Всичко, което не можеш да отнесеш със себе си, е безполезно. Каква е ползата да се оковаваш за скала?

— Вие дори вече не ни разказвате семейните Истории.

— Ако оставаш вкопчен в миналото, няма как да създадеш бъдеще.

— Този човек може да ни помогне. Трябва да чуеш какво е направил, татко. Той е герой.

Звучен шамар. Колм падна на колене. За момент погледът му срещна очите на Ниш, сетне момчето отново се изправи.

— Не искам да чувам и една думица повече — каза бащата. — Този човек е лъжец, а ти си глупак, задето си му обърнал внимание.

Двадесет

Ниш се отдръпна назад до стената, където беше най-тъмно. Джобовете му бяха празни. Дори един меден нид не му беше останал, така че вариантът с подкупването на пазач отпадаше. Можеше да разчита единствено на ума си. Ситуацията, в която беше попаднал, го отчайваше, но пък в последно време бе успял да открие изход и от по-мрачни условия. Той се облегна на дъските, затвори очи и се замисли. На практика разполагаше с три възможности.

Можеше да потърси пазачите, да им каже кой е и да обясни как е попаднал тук. Вероятен резултат: безмилостен побой, последван от запращане обратно в лагера, където щеше да бъде пребит отново, този път от бежанската мафия. Рискът беше неоправдано голям.

Можеше да се възползва от нощния мрак и да прескочи оградата. Подмятането на Колм за съдбата на кандидат-бегълците не правеше този вариант особено примамлив, но пък от друга страна Крил-Ниш знаеше, че пазачите рядко са тъй бдителни, колкото ги изкарват слуховете. В мрачна или дъждовна нощ щеше да има шанс.

Евентуалната помощ на момчето бе третият вариант. До този момент Колм бе показал, че може да му се има доверие, но Ниш не искаше да бъде прекалено настоятелен. Сам разбираше, че семейството винаги е на първо място.

Той прекара целия ден под масата. Вътре ставаше все по-задушно и влажно, което направи жаждата на механика особено мъчителна. За последно бе пил вчера със скрутатора. Нима бе прекосил цялото това разстояние само в рамките на ден? Нямаше представа колко дълго е бил в безсъзнание. Всички онези неща се бяха случили преди цяла година, може би дори в друг живот. Сигурно скрутаторът още не се бе върнал в завода, а Юлия… Бедната Юлия. Какво ли правеше тя? Ниш все още можеше да чуе писъците й.

Часовете се влачеха. Тежкият въздух се изпълни с миризмата на немити тела. Отникъде не долиташе свеж въздух. Крил-Ниш имаше усещането, че се задушава. Дървесните влакна върху плота на масата му напомняха на лиринкски гребен.

Предвид факта, че в това помещение работеха толкова много хора, вътре цареше необичайна тишина. Единствено се тътреха крака, тракаха сглобявани части, а на моменти някой прочистваше гърло. Механикът доближи око до една цепнатина между дъските, за да погледне по протежение на масата. Работниците сглобяваха малки механизми, вероятно за фронта.

Разнесе се удар, последван от бързо затихнал писък.

— Три дни полудажба! Работи по-усилено!

Гласът долетя някъде наблизо.

Ниш се постара да се свие колкото се може повече, макар да бе уверен, че ще бъде открит. Чифт космати прасци се приближиха, прикачени към най-мръсните стъпала, които бе съзирал през живота си. Те смърдяха на тор.

Краката спряха. Нещо удари по масата над главата на Ниш и металните предмети изтракаха. Механикът затаи дъх. Намираше се толкова близо до надзирателя, че можеше да чуе тежкото му дишане. Личеше, че и околните са застинали от страх. Носът на Крил-Ниш го засърбя, но той не смееше да помръдне.

— Продължавайте! — ревна мъжът и отнесе мърлявите си стъпала. Дрънченето се разнесе отново.

По някакъв начин Ниш успя да издържи остатъка от деня. Измъчваше го колебание: дали да се предаде, или да се довери на момчето? Засега той изчакваше. В ранния следобед работата спря за малко, докато бежанците се нахранят. По това време Ниш бе придобил кучешко обоняние от глад — можеше да подуши водата и се тресеше. Буквално бе започнал да припада, когато дребна ръка се подаде под плота, стиснала очукана дървена чаша.

Механикът я изпразни на един дъх и веднага съжали за лакомията си. Не му оставаше друго, освен да върне чашата в чакащата ръка. Последната скоро се подаде отново, този път с къшей черен хляб.

Сега Ниш се постара да прояви сдържаност, отгризвайки малки хапки — и още по-добре, защото сред трохите гъмжеше от боклуци, с които лесно би могъл да си строши зъбите. След като се нахрани, той положи глава върху ръцете си и заспа.

Когато се събуди, навън беше тъмно, но работата все още продължаваше. Какво го беше сепнало?

— Не започвай отново — просъска бащата на Колм. — Все още не си достатъчно голям, за да отървеш боя, момче!

— Той е тук — прошепна Колм.

— Какви ги говориш?

— Той е тук, под масата. Казва се Крил-Ниш Хлар и баща му е перквизитор.

Последвалото мълчание се проточи. Сетне мъжът изпусна дървения си гаечен ключ, приведе се да го вземе и се втренчи в Ниш.

Механикът удържа погледа му и тихо каза:

— Истина е. Баща ми е Джал-Ниш Хлар, перквизитор на Ейнунар. А аз съм тук по възложение на скрутатора. Моля за помощта ви от негово име.

Мъжът отново се изправи, забравил инструмента си. Ниш му го подаде.

— Кой скрутатор? — попита бащата на Колм, без да помръдва устни.

— Ксервиш Флид!

Мъжът възобнови работата си. Няколко минути цареше тишина.

— Ти ни довърши, Колм — промърмори майката. — Със семейството ти е свършено.

— Толкова ли не си могъл да не се намесваш? — каза бащата. В думите му нямаше гняв, само отчаяние. — Защо, Колм?

— Ти си ме учил да правя това, което смятам за правилно, без значение колко болезнено е.

— Тези правила вече не важат — покрусено рече баща му.

— Само го погледни, татко! Той целият е в рани, но това не го е спряло.

Този път и майката, и бащата се наведоха.

— Не можем да се отречем от него — каза майката, след като тя и съпругът й се изправиха. — Това също би привлякло внимание.

— Трябва — отвърна мъжът.

— Та той е още момче — възрази тя. — Дори още не му е поникнала истинска брада.

— Кажи му да си върви, Колм.

— Няма да го предам. Ти му кажи.

Отново последва плесница, но Колм остана неумолим.

— Ако той наистина е перквизиторски син, работещ по възложение на скрутатор, отказът ни би означавал смърт — с треперещ глас каза майката.

Метална пластина бе съборена от масата, предоставяйки оправдание на бащата да се приведе за пореден път. Лицето му изникна пред Ниш, съпроводено от майката и сина.

— Каква задача?

— Поверителна. Но нося информация, която е изключително важна за хода на войната. Трябва да открия начин да избягам и да се срещна със следовател или перквизитор. Или в краен случай висш офицер.

— Така да бъде — отстъпи бащата. — Зная дълга си. Скоро ще се оттегляме да спим. Когато ти дам знак, излез и тръгни между мен и Колм. Ще вървиш бавно, с наведена глава. Покажи ми ръката си.

Ниш го стори, а мъжът огледа кървавите драскотини.

— Може и да свърши работа, ако не се вглеждат прекалено. Тук нямаме приятели, но хората ни познават. В този лагер всеки е готов да предаде съседа си за допълнителна порция супа от рибешки глави.

Сигналът бе даден. Ниш изпълзя изпод масата и застана между Колм и баща му, който беше едър мъж, извисяващ се почти с една глава над Хлар.

Механикът незабелязано се огледа. Дървеното помещение бе приютило четири маси и по пътеките между тях се подреждаха хора. Тук трябваше да има стотици работници. Болшинството от тях бяха парцаливи, мръсни и недохранени като Колм. Малцина бяха онези с изправени глави.

Редицата бавно напредваше. Стомахът на Ниш трепереше от напрежение. Досега се бе справял, спасяван от благоразположението на съдбата. Но късметът можеше да му изневери със същата лекота, което щеше да означава гибел.

На излизане в чашата на всеки от работниците биваше шляпнат черпак овесена каша и му биваше връчен комат черен хляб. Ниш нямаше канче: щеше да се провали още при първото препятствие. Обзе го паника, която го напътстваше да бяга, ала младият Хлар потисна порива й. Той се обърна назад. Бащата бе осъзнал проблема, но не знаеше какво да прави. Ниш щеше да бъде разкрит със семейството и да пренесе наказанието си и върху останалите трима.

Беше и прекалено късно да се измъкне от редицата, оставаха не повече от шест крачки до изхода. Ниш се приведе напред.

— Нямам чаша — прошепна той в ухото на Колм.

Момчето му подаде своята, сетне взе парче метал от масата и с незабележимо движение го хвърли напред. Снарядът уцели един космат работник по ухото. Той се обърна и нанесе удар по вървящия след него, който не му остана длъжен.

Сервиращият се хвърли да ги разтървава с черпака си, което позволи на Колм да се сдобие с нова чаша.

Боят приключи бързо, защото никой не искаше да привлича вниманието на пазачите. Ниш получи дажбата си за деня и излезе успешно.

Вече бяха подминали пазачите и бяха прекосили двора наполовина, когато се разнесе вик:

— Хей, ти!

Ниш застина. Тежка ръка падна върху рамото му и стисна.

— Върви. Не се обръщай.

Механикът се вслуша в думите на бащата и отново закрачи, очакващ всеки момент войниците да дотърчат към тях. Но нищо подобно не се случи. Докато завиваха край ъгъла, с крайчеца на окото си Ниш можа да види как тримата смеещи се войници пребиват някакъв клетник.

— Всяка вечер се забавляват така — обясни бащата. — Неизменно се намира някой наивник, който се обръща при вика им.

Последвалите десет минути бяха изпълнени с нервност и лъкатушене сред лабиринта от различни по изработка колиби. Но накрая стигнаха безпрепятствено до мизерното свърталище, което Колм и семейството му наричаха свой дом. То бе изработено от дъски, платнища, треви и кал. Дори колибите на диваците го превъзхождаха.

Нищожността на колибата се простираше до всички отношения, включително и големината — вътре едва имаше място за бащата да легне. Пръстеният под бе покрит с папрат и тръстика. Стените бяха замазани на ръка с кал, а за покрив служеше парче платнище с големината на одеяло. Това изчерпваше всичките им принадлежности.

Вътре клечаха две момичета. По-голямото, може би на петнадесет, бе дребно, непривлекателно създание, от чиято коса определено капеше мазнина. Лицето на девойката бе покрито с петна и белези, а сред кривите й зъби чернееха празнини. По-малкото, на не повече от пет, беше красиво, с вълниста кестенява коса и зелени очи.

— Това е Крил-Ниш Хлар — представи го бащата, чието име Ниш бе узнал, че е Оинан. — Той е важен човек, който ще остане за известно време при нас. Никой не бива да говори за него. Крил-Ниш, запознай се със съпругата ми Тинкетил, голямата ми дъщеря Кетила и сестра й Франси.

Кетила покри лицето си с длани, по гърлото й пролича изчервяване. Бедното момиче, помисли си Ниш. Сигурно се измъчва още повече, като гледа красивата си сестра. Той се здрависа с Оинан, с Тинкетил и със сериозната, вторачена Франси. Кетила отказваше да го погледне, закрила устата си с ръце.

— Кетила — строго каза баща й.

По-голямата сестра премести едната си ръка зад гърба, а другата протегна. Крил-Ниш се ръкува и с нея, при което девойката срамежливо се усмихна. Между устните й блестяха съвършени бели зъби. Изглежда грозотата й не бе естествена. Явно и белезите върху лицето й бяха преструвка.

— Зъбите, Кетила! — остро каза Оинан.

— От тях ме боли, татко — тихо и умоляващо отвърна девойката.

— Остави я — застъпи се майката. — Винаги може да си ги сложи отново, ако някой се появи.

Тинкетил свари шепа корени, прочисти раните на Ниш с отварата и ги покри с мазнина.

Родителите не казаха нищо повече за госта си, нито разговаряха с него. Скоро децата се оттеглиха да спят. Крил-Ниш легна с лице към входа. Оинан и Тинкетил си шепнаха дълго — разпален аргумент, от който механикът не долови нито дума. Не дочака и края му, защото заспа.

Още преди разсъмване го събуди проблясваща светлина откъм задната част на колибата. Тинкетил бе коленичила пред Кетила и нанасяше петната върху лицето й, като си помагаше с кичур, залепен върху клонка. Останалите деца все още спяха. Оинан го нямаше.

Скоро бащата се появи, понесъл канчето си.

— Дай ми ръка, Крил-Ниш.

С дръжката на лъжица Оинан загреба от белия прах, който бе насипал, и повтори очертанията, които Колм бе нанесъл снощи. Ниш трябваше да стисне зъби, за да понесе изгарящата болка.

— Нужни са само няколко минути — каза мъжът.

Всички се бяха вторачили в механика. Искаше му се да закрещи от болка, но след като те бяха изтърпели същата процедура, той също щеше да издържи. Ниш едва издържаше да брои секундите, докато най-сетне Оинан не отстрани негасената вар. Тя бе прогорила кожата, за да остави след себе си оголена, сълзяща плът.

— Сега си един от нас — каза бащата.

Прозвуча гонг, обозначаващ началото на смяната. Този ден премина досущ като предишния, само че този път Ниш трябваше да работи на масата, а не да се свира под нея. Напук на опита си, той се оказа сред най-бавните работници.

Вечерта в колибата, докато Тинкетил зашиваше риза под светлината на омазнена тръстика, Крил-Ниш установи, че Кетила го наблюдава, макар че всеки път, когато погледнеше към нея, тя извръщаше поглед. Тя бе измила лицето си и вързала косата си. Не беше красива колкото сестра си, но излъчваше свежест и Ниш я харесваше.

Преди шест месеца би се възползвал от нея при първата открила се възможност. Но сега бе поумнял. Във всеки случай можеше да види копнежа й — не по самия него, не и за плътските вкопчвания, които му се въртяха в главата. Кетила ставаше жена и искаше да бъде виждана като такава, да бъде вземана на сериозно.

— Тази земя е много различна от моя роден край — каза механикът.

— Откъде идваш, Крил-Ниш? — Тя бе облегнала гръб на стената, но главата й се обърна към него. Майка й забеляза и се усмихна.

Ниш не приличаше на останалите в бежанския лагер. Около него имаше мистерия. Той се бе появил, вкопчен за огромен балон, освен това идваше от другия край на света. Имаше високопоставен баща и могъщ господар. А Колм им беше преразказал делата на механика и битката му с нилатла. Кетила сама бе видяла раните от нокти и зъби, които майка й бе промивала. За нея той не бе нисък и кьосав, а удивителен, тайнствен, храбър и дързък. И освен това Ниш се обръщаше към нея по начин, който я караше да се чувства важна.

— Роден съм във Фасафарн — отвърна той, — което е почти на другия край на света, източно. Това е най-големият град на провинция Ейнунар, в най-далечния край на Великите планини.

— Как изглежда тази земя? — тихо попита девойката.

— Има огромни планини, които не отърсват снега си по цяла година, и долини, чиято дълбочина не позволява да се види дъното…

— Аз съм от Банадор. Там също имаме планини.

— Тези са толкова високи, че не допускат вятъра, а глетчерите…

— Какви са тези глетчери, Крил-Ниш?

— Това са реки от лед, спускащи се от мразовитите върхове, за да остържат дъната на долините и да достигнат морето. Понякога от тях се отчупват късове с големината на остров, които се понасят в океана. Немалко са моряците, съзрели от мъглата да изниква подобен айсберг — в последна гледка, която е придружена от осъзнаването, че никога повече няма да видят обичните си съпруги и дъщери.

Ниш се наслаждаваше на високопарните си думи, само че видя девойката да прехапва устна. Затова реши да се върне в по-безопасни води.

— При нас в планините има огромни снежни мечки. Някои са толкова едри, че не биха могли да се промъкнат през вратата на къща. Аз съм виждал само една, но тя беше почти две дължини висока. Без проблеми би могла да закуси с лиринкс.

Кетила се оживи.

— Не са ли опасни?

— Много. Но не и за хората, освен ако някоя женска не сметне, че малките й са заплашени. — За момент Ниш срещна погледа на Тинкетил.

— А ти уби ли мечката, която си видял? — попита Кетила.

По навик Ниш понечи да състави измислица, но не се поддаде на порива, без сам да осъзнава защо.

— Не, Кетила. Ако трябва да призная, не обичам да убивам. Освен това снежните мечки са великолепни създания.

— Но си убил нилатла.

— Трябваше, иначе той никога нямаше да ме остави. Клетото същество бе лудо, плътоформирано от лиринксите. Споменавал ли съм за това?

— Не — тихо отвърна тя.

Всички в колибата напрегнато изслушаха разказа му за нападението над лиринкските ледени куполи, сред които бе открил дребните чудовища. В допълнение Ниш обясни всичко, което впоследствие бе научил за противното Изкуство на плътоформирането. Той говори дълго. Когато приключи, очите и на двете момичета бяха започнали да се затварят.

— Благодаря ти — каза Кетила. — Историята беше прекрасна. Ти наистина си много смел. Лека нощ, Крил-Ниш.

— Лека нощ.

Останалите бяха заспали, когато излезлият по-рано Оинан се върна.

— Някакъв напредък? — запита го механикът.

— Още не. Въпросът е деликатен, Крил-Ниш. Трябва да съм сигурен, че няма да бъда издаден, когато поискам услугата.

Тъй като нямаше какво друго да стори, Ниш заспа. Нещата се развиваха бавно.

Започнаха да се влачат изморителни дни, изтощителни в монотонността си, докато една нощ някакъв далечен звук откъсна Ниш от съня му.

През вратата на колибата можеше да види, че все още е тъмно. Механикът пролази навън, изправи се и се протегна. Нощта бе мека в сравнение с вечерния мраз, на който бе свикнал. Небето бе ясно, нищо не скриваше блясъка на звездите.

Той направи кратка разходка, в края на която се облекчи, прозина се и пое обратно. И отново дочу звука, далечен, слаб рев, напомнящ гневна тълпа.

Крил-Ниш се затича към оградата и надникна през дупка в дървесината. Отвън беше тъмно — странно, обикновено пазачите дежуреха със запалени факли и си подвикваха едни на други. Механикът пое по продължение на стената, където за трети път дочу слабия рев.

Ниш се покачи отгоре, премятайки единия си крак отвъд, за да се настани на върха на стената като на седло. Никъде не се виждаха пазачи, но от това място ревът можеше да се долови по-ясно. На север, откъм посоката на Никеранд, се виждаше сияние.

Механикът се изправи на върха на стената, за да вижда по-ясно. Светлината приличаше на породена от пожар. В онази посока нямаше гори, а беше прекалено рано за полски пожари. Значи гореше градът.

Сега звукът долиташе по-силно, донесен от вятъра: действително дело на ужасена тълпа. Сиянието се разгърна. Никеранд гореше. Стоте хиляди тамошни обитатели бягаха, за да се спасят. Пазачите на бежанския лагер бяха последвали примера им и бяха изоставили задълженията си. Изглежда фронтовата линия се изместваше неочаквано бързо и почти се беше озовала при тях.

Ниш се затича обратно към колибата, където разтърси Оинан и Тинкетил.

— Ставайте! — просъска той. — Никеранд гори и пазачите са избягали. Лиринксите наближават.

Двамата бежанци бяха привикнали на подобни нощни тревоги, защото веднага се събудиха и нахлузиха ботушите си. Ниш трескаво затърси своите, а междувременно Тинкетил събуди децата си. Малките проявиха същата мрачна ефективност. Под тръстиковата светлина Ниш отново усети погледа на Кетила върху себе си.

— Ще събудя лагера — каза Ниш, изпълзявайки навън.

Оинан хвана крака му.

— Ще настъпи паника. Никога няма да успеем да се измъкнем.

— Не мога да позволя всички да бъдат избити в съня си. Как да ви намеря?

— Накъде, Колм? — извика бащата.

— Надолу по падината, където се стичат отпадъците — без миг колебание отвърна момчето. — Щом няма никакви пазачи, ще можем да се прекачим през оградата в края му.

— Значи ще се срещнем там — каза Ниш, — но ако не дойда, тръгвайте без мен.

Той се затича към работилницата, близо до която висеше огромният гонг. Там сграбчи чука и нанесе три удара.

— Събудете се! — ревна механикът. — Никеранд гори, лиринксите настъпват. Ставайте!

Из целия лагер се разнесоха крясъци и викове. От колибите наизскачаха бежанци, които започнаха да се блъскат едни други в паниката си. Един от домовете се обгърна в пламъци. Ниш удари гонга за последно, понечи да захвърли чука, но прецени, че подобно оръжие е за предпочитане пред празни ръце, затова го прибра под мишницата си и се затича на свой ред.

Близо до ъгъла на една къщурка механикът бе съборен от група притичващи. Не му оставаше друго, освен да прикрие главата си с ръце, да се свие и да ги изчака да отминат. След това той продължи да се придвижва, като се придържаше до стените на постройките. Някъде от лявата му страна избухнаха нови пламъци — бе запалена колиба, под чиято светлина бежанците нападаха портата. Един от тях успя да се прехвърли от другата страна, за да отвори.

Ниш продължи. Вече бе оставил по-голямата част от лагера зад себе си. Препъвайки се в мрака, той се плъзна по мазната глинеста почва и се озова в някаква канавка. Ако можеше да съди по миризмата, изглежда бе попаднал на правилното място. Поне това му спестяваше търсенето.

Някъде пред себе си можа да различи още няколко силуета — изглежда и други бяха споходени от замисъл като неговия, а може би това бе семейството на Колм. Тъй като нямаше как да бъде сигурен, Крил-Ниш не се провикна.

Пронизителен писък на ужас долетя иззад него, последван от рева на стотици гърла. Това врагът ли беше? Механикът пое настрани, за да се изкачи по стената на дерето и от върха на близка могила се обърна към портата.

Хората търчаха обратно към лагера, премазващи едни други в отчаянието си да се измъкнат. Той знаеше какво приближава зад тях, но искаше да го види със собствените си очи.

Огромна форма прелетя над оградата и се приземи сред пламъците. Силуетът не можеше да бъде сбъркан — масивно тяло, гребенеста глава и ципести криле. Лиринкс. Други нахлуха през разтворените порти.

Ниш не можеше да понесе гледката. Той се затича надолу и дори прекоси зловонния поток, за да се втурне по другия бряг, пробождан от агонията в крака си. Тази болка му позволяваше да изпита представа какво би било усещането да бъде изяден жив.

Крил-Ниш изникна от падината и се изправи пред оградата. В нея личеше прясна дупка, оставена от предишните бегълци. Механикът се промуши на свой ред, при което раздра ризата си.

Озовал се отвън, той се огледа за семейството на Колм, но от тях нямаше и следа.

Двадесет и едно

Юлия се намираше в мината с Иризис — единствената й приятелка, след като скрутаторът я беше предал, а Ниш я бе изоставил. Впрочем дребната жена изпитваше подозрения и към нея. Някогашната близост между Иризис и Ниш надделяваше над факта, че в миналото Иризис се бе застъпвала за нея. Юлия ненавиждаше това минало с цялото си ревниво сърчице. Доставяше й голямо удоволствие да се противопоставя на Иризис всеки път, когато това беше възможно.

Миньорите Дандри и Пита също бяха с тях, за да се уверят за безопасността им. И освен това защото не обичаха външни хора да се щурат из галериите им. Ескортът приключваха двама войници, въоръжени с тежки арбалети. Тайното изнасяне на кристалите през лиринкски тунел бе сложило край на усещането, че мините са убежище от света. То бе ги превърнало в място, където всеки миг зад тях можеше да изникне враг.

В момента провеждаха проучване на седмо ниво, в секцията под жилата, открита от Джоейн. Зоната бе опасна, с множество забранени заради нестабилност места. От началото на тази мъчителна седмица Юлия не бе открила никакви кристали.

Моля те, открий нещо, Юлия, молеше се Иризис. Каквото и да е! Няма да понеса да съобщя на скрутатора за пореден провал. Снощи в очите му видях, че се страхува.

— Нищо не виждам. — Юлия бе застанала край стената, долепила ръце до камъка. През целия ден бе казвала това.

— Добре — уморено каза Иризис. Кога за последно си бе отспивала човешки? — Сега накъде, Дандри?

Жената повдигна карта, върху която бе нанесла всички посетени от Юлия места.

— Приключихме с това ниво. Остава ни единствено осмо, ако скрутаторът разрешава.

— Вече имам позволението му — каза Иризис.

— В писмена форма — намеси се Пита. — Достъпът до осмо ниво бе изрично забранен от предишния отговорник.

Той имаше предвид отговорник Ги-Хад, неин втори братовчед, погинал в онази ужасна битка край лиринкските иглута. Иризис никога нямаше да забрави смъртта му. Ги-Хад бе добър човек, макар да бе уредил тежко наказание за нея. Гърбът й щеше да носи белезите от камшика до смъртта й.

Тя му подаде копие от писмото. Пита добави подпис и го прибра в джоба си.

— Тогава да вървим — каза миньорът.

— Уморена — каза Юлия, чиито думи ставаха все по-оскъдни с напредване на изтощението й. — Не мога повече.

— Моля те, Юлия — настоя Иризис. — Само един час. Скрутаторът… — Тя млъкна, осъзнала грешката си.

— Изгубих модела — рече дребната жена, доволна от възможността да откаже. — Отивам вкъщи.

Иризис се върна във фабриката малко след здрач, но Ксервиш Флид вече се беше оттеглил. Късната поява не можеше да оправдае забавянето на доклада й, затова тя се отправи директно към стаята му. Както бе очаквала, вратата бе открехната. Иризис почука и я бутна широко.

Вътре бе топло. В ъгловата камина бе накладен огън. Скрутаторът стоеше край масата, този път облечен, заобиколен от карти и документи. В ръката си държеше линия и измерваше разстоянието между поредица червени точки върху картата, за да нанесе резултатите върху лист хартия.

При влизането й той остави перото. Необичайна постъпка.

— Не е нужно да ми казваш. Не сте открили нищо.

— Страхувам се, че сте прав, сър.

Флид се облегна назад в стола си и качи крака върху масата.

— Затвори вратата. Седни. Искаш ли да пийнеш нещо?

— Не мога да кажа, че обожавам настойката от ряпа.

— Не възнамерявах да ти предложа това. — От ъгъла на сандъка си той изтегли бутилка от зелено стъкло, грижливо повита, извади запушалката с помощта на малък сребърен инструмент и щедро наля в две чаши. — Това е истинско бренди, стогодишно.

Чашите също бяха истински, от кристал, каквито родителите на Иризис имаха у дома, но във фабриката не се срещаха. Тя обгърна пръсти между своята и внимателно подуши. Миризмата на алкохола блъсна ноздрите й.

— Какво празнувате, сър? — попита Иризис, когато очите й се успокоиха. Тя докосна чашата си до неговата и отпи съвсем лека глътка. Напитката бе великолепна, най-добрата, която бе опитвала досега.

— Пия бренди на погребения, не на сватби, Иризис. — Той изпразни половината си чаша. — Ти ме мислиш за вездесъщ, нали?

— Някога наистина беше така, сър.

— Аз също си имам началници, майсторе, и те са далеч по-жестоки от мен. Освен това има и друго — колкото по-високо се изкачваш, толкова по-дълъг е полетът при падение. Поне по-високо не мога да се изкатеря, за което се радвам. Но ти никому не казвай.

— Получили сте мъмрене от скрутаторите?

— Може да се каже, макар че онези от Съвета не биха се изразили толкова открито. В крайна сметка писмото им започва така: Бъди уверен, Ксервиш, че ние не изразяваме неудоволствие. Разбира се, това означава, че те са изключително недоволни. Бесни! — Той се засмя, което Иризис намери за странно.

— Какво ще стане с вас? С нас?

— Притесняваш се, че когато кулата рухне, отломките й ще смачкат мравките? Предполагам, че действително ще стане така, ако рухне. Но аз съм борец, Иризис, и още далеч не съм сразен. В Съвета имам не само врагове, но и приятели.

Донякъде успокоена, жената се облегна назад и отпи нова глътка от великолепното бренди. Тъй като пиеше рядко, вече бе започнала да усеща приятно замъгляване.

— Не се чувствай прекалено уверена — продължи скрутаторът. — Още един провал — и с мен може да е свършено. Войната се развива изключително зле.

— Вие нямате вина за това!

— Бързо бих си приписал заслугите, ако положението беше обратно. И освен това мога да бъда винен за аахимската инвазия, както я наричаме. Без Тиан подобно нещо не би се случило.

— Но вие дори не сте били там, когато се е случило. Ако някой трябва да бъде обвиняван, то това съм аз.

— Не ми напомняй! — изръмжа Флид, изпразни чашата си и я напълни отново, допълвайки и нейната. — Ейнунар е моя провинция. От мен се очаква да зная всичко, което се случва там, и да го контролирам.

— Колко зле отива войната?

— Изключително зле!

— Хората казват това от много отдавна.

— Защото от много отдавна тя се развива зле, но сега развитието е по-лошо от всякога. Години наред губим територия, без да компенсираме с напредък. След дванадесет месеца всичко може да е свършило и всички да се озовем в кошари.

— Наистина ли е толкова безнадеждно? — Иризис отпи по-смело.

— Не. Работим над множество… тайни оръжия. Ако едно или две от тях отбележат успех, ходът на войната може да бъде обърнат.

— Какви тайни оръжия?

— Ако ти кажа, няма да бъдат тайни. Мисли за промените, които кланкерите внесоха в статуквото. Бихме могли да използваме контролерите, за да захранваме десетки механизми — прожектори, оръжия, помпи, лодки. И трябва, защото вече не разполагаме с работната ръка, която ни е необходима.

Тази мисъл трябваше да е успокояваща, но далеч не беше.

— Вече в достатъчно голяма степен разчитаме на Тайното изкуство — каза Иризис. — И започваме да виждаме изцедени възлови точки. Ако аз бях част от Съвета, тези неща биха ме разтревожили.

— За щастие никога няма да бъдеш — отвърна Ксервиш Флид, — така че остави тези тревоги на нас.

— Но лиринксите също имат свои собствени проекти, като плътоформирането. Какво ще правим, ако те успеят в разработките си?

— Ще се нуждаем от наши нововъведения, с които да ги лишим от това предимство. — Скрутаторът извърна поглед. Не искаше да говори за това.

Иризис бе споходена от внезапна мисъл.

— Следовател Фин-Мах не изучаваше ли плътоформирането им? Не съм я виждала от месеци.

Фин-Мах, следовател на Тикси, отговаряше пряко пред перквизитора — и индиректно пред Флид.

— Да. И все още го изучава.

— Къде е тя?

— В момента отсъства по възложение на Съвета. Не задавай такива въпроси.

— Ами аахимите и единадесетте им хиляди конструкта? Те с нас ли са, или против нас?

— Не знаем. Трудно е да се определят като плодотворни опитите да бъде установен контакт с тях.

— А вие какво мислите?

— Бих казал, че те са прекалено ожесточени, за да преговарят. Огорчени от факта, че хароните са ги държали роби на собствения им свят. Двойно по-огорчени, че след нарушаването на Забраната техният свят е станал необитаем. Чувам, че те винят нас, което е повод за тревога. Не разполагаме с нищо, което да изправим срещу конструктите им, може би същото важи и за лиринксите. Дългата война ни е отслабила. Докато аахимите са силни. Тяхното решение ще реши съдбата на Сантенар.

— В такъв случай колко точно е важна нашата работа? Наистина?

— От изключителна важност е да открием какво се е случило с възловата точка.

— Тогава защо не се заехме директно с този проблем?

— Защото без кристали цялата тази фабрика става безполезна. Биха пострадали и заводите, които снабдяваме с готови контролери. Ако това стане, главата ми ще увисне над портата и ще ме замени друг скрутатор. А ти ще изхвърчиш до най-много седмица. Ти си белязана, Иризис.

— Кой би бил новият скрутатор?

— Не мога да обсъждам тези неща. Но мога да ти кажа едно — прибързах да отписвам бащата на Ниш. Перквизитор Джал-Ниш Хлар се е възстановил от нараняванията си. До края на живота си той ще бъде противна за сетивата гледка, винаги ще го измъчва болка, но тези неща само са усилили амбицията му. Той все още иска да бъде скрутатор, а има само един начин да се озове на тази позиция. Само през осакатения ми труп.

Иризис обви ръце около себе си и потръпна. Споменаването на перквизитор Хлар я бе накарало да се почувства затворена жива в ковчег, до който се опитва да се докопа звяр.

— Някога били ли сте приятели?

— Не. Бях негов наставник за известно време, но това бе преустановено по взаимно съгласие. Джал-Ниш е прекалено амбициозен, а на амбициозните хора не може да се има доверие. Те винаги мислят първо за собствения си интерес.

— Казано от човек, който е бил скрутатор в продължение на тридесет години!

— Направиха ме скрутатор, защото бях по-добър в работата си от всички останали. Никога не съм искал да бъда част от Съвета, но когато се озовах там, трябваше да се вкопча, защото знаех какво става, когато разтвориш пръсти. И все още мисля, че мога да изпълнявам задълженията по-добре от когото и да било, въпреки последните няколко месеца. Тук е горещо — изсумтя той. — Нещо против да си сваля ризата?

— Виждала съм гърдите ви — леко се засмя Иризис. — Не се опасявам, че ще изгубя контрол.

Торсът на скрутатора бе жилест и покрит с белези. Създаваше впечатлението, че месото е било изтръгнато изпод кожата.

— Винаги съм се чудила за вас — каза тя. Флид беше грозен, но не отблъскващ. Когато бъдеше опознат, забележителната му личност изместваше вида му.

— Не си само ти.

— Кой ви е причинил такива ужасни неща?

Скрутаторът изпразни чашата си, но не отговори.

Иризис повдигна бутилката.

— Още?

— Не, благодаря ти. Предстои ми работа, за която ще ми е необходим трезва мисъл. Съветът на скрутаторите ми го причини. Или поне оттам дойде нареждането.

— Нима те измъчват членовете си? — попита отвратената жена.

— Тогава още не бях скрутатор, а перквизитор. Млад и красив, който напредваше бързо. Това ме бе направило прекалено самоуверен, прекалено любопитен. А както знаеш, скрутаторите разполагат с най-добрата шпионска мрежа. Обичат да се хвалят, че знаят всичко, макар в действителност това да е невъзможно.

— Аз проявих непредпазливостта да размишлявам над нещо, което всички останали бяха пропуснали. И да видя нещо, което никой друг не бе съзрял. Видях последователност, която не трябваше да виждам.

— За какво говорите?

Флид доближи длан до гърдите си:

— Наистина ли искаш да знаеш?

Иризис не искаше. Тя отпи от чашата си. Скрутаторът посегна към бутилката, поколеба се, сетне в крайна сметка си наля. Двамата замълчаха, заслушани в пукота на пламъците.

— Ставаше дума за нашия ръководител — каза леко завалено Флид.

— Съветът на скрутаторите?

— Не, истинският господар. Нуминаторът.

— Никога не съм чувала за него.

— Никой не знае кой е нуминаторът, но можеш да бъдеш сигурна, че зад Съвета се крие сила, която преследва собствени цели. Възможно е тя да не се интересува от развоя на войната. Възможно е тя да е манипулирала всичко от сформирането на Съвета насам.

— Нуминаторът — замислено повтори тя.

— Никога не споменавай това име! Забрави, че си го чула. Това е готова смъртна присъда. Изглежда съм изпил повече, отколкото възнамерявах.

Внезапно той изглеждаше крехък и уязвим, което й се стори неочаквано мило.

— Аз също пих повече, отколкото трябваше — отвърна Иризис и се приближи до него, за да плъзне пръст по белезите на гърдите му. — Сигурно много сте страдали.

— Така беше. И бих предпочел да не ми се напомня. Освен това ти също си усетила камшика.

— И нося белезите да го докажа, макар да не приличат на вашите.

— Съмнявам се.

— Бихте ли искали да ги видите?

— Всъщност, да.

Тя разкопча ризата си, свали я и я постави върху облегалката на стола. Иризис имаше великолепна гръд. Но и тялото й не отстъпваше.

Очите на скрутатора пробягаха по нея, сетне още веднъж. Накрая с дрезгав глас той каза:

— Не виждам белези.

Иризис се обърна. Гладката кожа на гърба бе прорязана от белези, които дори и след половин година лилавееха. Флид внимателно допря грубата си длан до нея, при което Иризис потръпна.

— Видях достатъчно — каза той.

— Наистина ли?

— От гърба ти.

Иризис отново се обърна с лице към него.

— Би ли искала да видиш и останалите ми белези?

— Зависи.

Той повдигна огромна вежда.

— От какво?

— Дали всяка част от вас прилича на гърдите ви.

Флид свали панталоните си.

Иризис го погледна замислено:

— Аз ли съм работата, за която искахте трезва мисъл?

— Да.

— Вие не сте особено красив, скрутаторе, нито особено млад. Какво ви кара да мислите, че бих проявила интерес?

— Казах ти. Ние, скрутаторите, сме особено горди от факта, че знаем всичко.

Двадесет и две

Определено от скрутаторите има какво да се научи, помисли с усмивка Иризис, когато Флид заспа. Тя се измъкна от леглото и го погледна. Неотдавна сигурно биха изглеждали странна двойка, защото във физическо отношение Ксервиш бе нейна пълна противоположност. Иризис го зави по-добре, облече се и се отправи към банята, а после и към стаята си, но не за да спи.

Нейната стая бе дребна, тъмна и потискаща — като всяка друга стая във фабриката. Въпреки времето, прекарано тук, Иризис така и не можеше да свикне. Като представителка на заможния род Стирм бе раснала в стая, по-голяма от домовете на повечето хора, от която се бе откривала гледка към езеро, поляна и лес. По тази причина заводът й се струваше още по-противен с грозотата си. Същото се отнасяше и за работата й. От съвсем малка Иризис бе мечтала да изработва бижута, но семейството й не бе искало да чува за подобно нещо. В нейно лице роднините й бяха виждали възвръщането на поизгубената родова слава.

Иризис ги ненавиждаше за тази принуда, но всеобщата война не й оставяше друг избор. Семейството и Историите бяха всичко за нея и тя не можеше да се противопостави. Тя бе станала занаятчия, а сега и майстор, но за майка й това не беше достатъчно — нямаше да се успокои, докато дъщеря й не достигнеше най-горната степен на занаятчийската йерархия. И Иризис щеше да го стори. Но когато войната свършеше, тя възнамеряваше да се заеме с бижутерство.

Погледът й се плъзна по стените, украсени с неща, които тя изработваше в свободното си време, най-вече миниатюри от изобилстващото тук сребро и полускъпоценни камъни. Тяхната изработка й доставяше по-голямо удоволствие от всичко, което бе създала като занаятчия. И това измъчваше душата й. Много от жените в завода носеха изработени от нея бижута, които бяха забележителни. Но изработката на украшения нямаше да помогне на войната. А войната бе на първо място. Иризис разбираше това и го приемаше, но пак не беше достатъчно.

С въздишка тя насочи мислите си към работата. Планината несъмнено бе пълна с кристал, само че дори Юлия би се затруднила да усети находищата през левга скала. Но ако миньорите й проправеха път, това щеше да помогне.

Оставаше неразрешен и проблемът с изчезващите възлови точки. Установяването му бе жизненоважно за хода на войната. А възлагането на задачата на нея означаваше, че скрутаторът не е доволен от работата на останалите екипи.

Но аз не зная достатъчно. Не зная нищо за възлите, освен че те излъчват полето. Това е работа за мистик, не за занаятчия, а аз не съм нито едно от двете. Не мога да го направя.

Едновременно с приближаването на зората се проясняваше и единственият възможен път пред Иризис. Трябваше да отиде при скрутатора и да признае.

В шест часа сутринта тя почука на вратата му, понесла поднос.

— Да?

Иризис постави подноса на леглото, тъй като върху бюрото нямаше свободно място. Флид остави перото, разтърка слепоочията си и се усмихна.

— Ухае приятно. Готов съм да се обзаложа на бутилка от снощното бренди, че не си взела тези неща от столовата.

— Аз ги приготвих. Специално за вас.

Скрутаторът я изгледа проницателно, взе подноса и го постави върху отрупания плот. И свали кърпата: пресни хлебчета, все още димяща печена риба и чаша джинджифилов чай.

— Ще се присъединиш ли? — Флид посочи към насрещния стол.

— Не, благодаря ви. Вече закусих.

Това беше лъжа, но тя не искаше да се храни заедно с него. Това щеше да направи нещата още по-трудни.

— Тъкмо за мен ще има повече. — С пръчиците си за хранене той отчупи късче розово месо от рибата и го сдъвка с видимо удоволствие. — Превъзходно — похвали скрутаторът, разчупвайки едно от хлебчетата. — Има ли нещо, което да не можеш да правиш добре, Иризис?

Тя не отговори. Доставяше й удоволствие да го гледа как се храни. Ксервиш отпи от чая си, добави мед направо с пръст и погледна към Иризис.

— Зная, че искаш нещо. Какво е то?

В стомаха й се бе образувала буца с големината на малка тиква. Този път тя не можа да издържи погледа му. Харесваше скрутатора, беше се любила с него. Нима можеше да го разочарова по такъв начин?

Но пък не можеше да премълчи. Той трябваше да знае.

— Искам да призная. Не, не е така. Трябва да призная. Вече не мога да понеса да крия истината.

Флид си избра вкусно парче риба и облиза устни. Как можеше да е толкова небрежен?

— Да признаеш? Ти ме изненадваш, Иризис. Какво би могла да признаваш пред мен?

Думите й изхвърчаха с напора на дълго притаяване:

— Аз съм измамница, скрутаторе. Не съм в състояние да черпя сила от полето. Изгубих таланта си, когато бях на четири години, и оттогава нито веднъж не съм успявала да си го върна. През цялото досегашно време не съм спирала да лъжа и мамя. Не мога да изпълня задачата, която ми възложихте, защото няма как да изследвам възела и да разбера какво не е наред с него.

— Но ти изпълняваш задълженията си, Иризис. Тази фабрика изработва най-добрите контролери в източния квадрант, и то ги изработва най-бързо. Съветът е доволен от работата ти.

— Но…

— Освен това ние знаем, че си черпила сила. Направила си го на онова плато, когато контролерите е трябвало да бъдат пренастроени към тамошното двойно излъчване. Фин-Мах е била там.

— Това… Юлия ми помогна, сър.

— Не съм „сър“ за партньорките си, Иризис.

— Ксервиш… — Това обръщение не й се струваше уместно, трудно й беше да го използва. — Тогава ми помогна Юлия, Ксервиш. Тя ме насочваше и силата просто потече. Сама не бих се справила.

— Но нали изпращам и нея с теб. Какъв е проблемът?

— Аз не съм онова, което би трябвало да бъда.

— Както всички ние. Аз съм прагматичен човек, интересуват ме единствено резултатите. Ти работи добре с перцептора, затова ти се доверявам и сега, майсторе.

— Не съм „майстор“ за любовниците си, Ксервиш.

— Извини ме. Скрутаторът в мен се обажда.

— Аз предпочитам скрутаторът да бъде в мен — подметна Иризис.

Флид се усмихна.

— Да. Много добре. Дали… — Той се поколеба, като никога неуверен в себе си. — Как смяташ, дали ще имаме и други възможности в това отношение?

Иризис се престори, че обмисля, преди да го погледне в очите.

— Осъзнавам, че всеки един от нас има да изпълнява дълг, Ксервиш.

— Предпочитам обратното значение — ухили се Флид.

— Не съм сигурна, че разбирам.

— По-късно ще разбереш. Има дълг — да изпълнява!

Иризис се отпусна на леглото и затвори очи, заслушана в потракването на пръчиците за хранене. Скрутаторът се хранеше шумно и освен това обичаше да сърба чая си. Но това не я притесняваше. В неговата родина това бяха добри маниери.

Тя беше много уморена. Не беше мигнала цяла нощ, а признанието пред Флид я беше изтощило емоционално. Освен това проблемът бе останал неразрешен.

— И още нещо, Ксервиш.

Той допи чая си, обърса уста и се обърна към нея.

— Мислиш, че не знаеш достатъчно за възловите точки. Че това е работа за мистик, а не за теб.

— Именно.

— Няма да бъдеш сама.

— Кой ще бъде с мен?

— Ще узнаеш, когато му дойде времето.

Днес определено не беше един от добрите дни за Иризис. Сега работеха на осмото ниво. В умората й никак не й се занимаваше с капризната и детински сприхава Юлия, която непрекъснато се оплакваше от главоболие и се свиваше при най-малката провокация. Миньорите, по принцип грубовати, също се затрудняваха да сдържат нервите си. Бяха вбесени от загубата на наградата, от навлизането на врага в мината, а и не на последно място — от нуждата да работят под толкова нестабилна скала. Вече на два пъти Дандри бе крещяла на Юлия. Ако се случеше трети път, на днешното дирене щеше да настъпи край.

— Това е безнадеждно — каза Иризис на Пита. В момента напредваха по протежението на тунел, чиито стени одираха раменете й. — Няма ли някакъв белег, който да указва кристалните находища?

— Жилите са напълно произволни. И често, поне в тази мина, най-добрите залежи са в най-опасните места. Като… — Той се загледа напред.

Иризис усети, че нещо бива крито от нея. Струваше й се, че се въртят в кръг.

— Може ли да видя картата на това ниво?

— Това е работа на миньорите — промърмори Пита и нави хартията.

Тя протегна ръка.

Мъжът премести картата зад гърба си.

— Нямате право. Освен това нищо не бихте разбрали от нея.

— Писмена заповед от скрутатора ли искаш да ти покажа? — студено попита Иризис.

— Дай й проклетата карта, Пита! — кресна Дандри и се отдалечи.

Ръката на миньора се отпусна. Той не подаде картата, но и не се възпротиви, когато младата жена я издърпа между пръстите му. Ликът му бе придобил изражението на упоритост, което така често бе съзирала сред колегите му.

Картата беше, разбира се, напълно разбираема. Тунелите бяха отбелязани с двойни линии, чиято дебелина варираше в зависимост от големината на прохода. Шахтите бяха нанесени с кръгчета, а стрелки указваха посоките им. Край стените на проходите имаше непознати за Иризис символи, за които тя предположи, че указват различните типове скала и находищата от руда или кристал. Местата, обходени от Юлия (до този момент напразно), бяха отбелязани с червено. Червените белези оформяха подобие на П-образна форма около централна сърцевина тунели.

Тя вдигна очи от картата и погледна към Пита:

— В тази част изобщо не сме били.

— Прекалено е опасно — отвърна миньорът.

— Това ли означават тези назъбени черти? Опасна скала?

— Да!

— Все пак бих искала да отидем там.

Той захвърли кирката си.

— Отивайте сама!

— И ще го сторя. Дай ми фенера си.

Миньорът й го подаде, Иризис повика Юлия и я поведе. Отвъд първия завой тя се обърна към перцептора:

— Трябва да отидем на ново място. Съгласна ли си?

— Да — отвърна дребната жена. — Можем да отидем навсякъде, където поискаш.

— И не те е страх, че отиваме без миньорите?

— Пита не ми харесва. Той е гневен човек.

— Мястото, където отиваме, е опасно. Възможно е скалите да ни затрупат.

— Зная, че ти ще се грижиш за мен.

Иризис въздъхна:

— Да вървим.

— И тук ли нищо? — каза Иризис около шест часа по-късно. Тихата мрачина на мината я потискаше все по-силно. Още от момента, в който бе напуснала повърхността, бе започнала да изпитва притеснение.

Юлия поклати глава.

— Главоболие. Искам да се връщам.

— Нека погледнем и отвъд онзи ъгъл.

Иризис се отправи към въпросното място, неохотно следвана от Юлия. Нищо чудно, че дребната жена се оплакваше от главоболие — въздухът тук беше изключително тежък, с леко сериста миризма, превъзхождана от зловонието на застояла вода. Което беше странно, защото картата не показваше вода на осмо ниво. Откъде ли идваше миризмата?

След завоя тунелът се стесняваше между стени от бял кварц. Отвъд личеше единствено розов гранит. Влажни купчини натрошена скала, почти половин човешки бой високи, отчасти блокираха прохода. Изглежда тук таванът бе наистина нестабилен. От него се стичаше вода.

— Тук определено няма да продължаваме. — Иризис се обърна и завъртя полузатворения фенер, за да не заслепи Юлия.

Спътницата й се промъкна край нея и направи още няколко крачки, загледана в тъмнината, подушвайки. Иризис продължи. Юлия не се нуждаеше от светлина, на тъмно упражняваше таланта си по-добре.

Иризис вървя близо пет минути, преди да осъзнае, че Юлия не е с нея. Светлината на повдигнатия фенер не откри нищо. Тъй като нямаше смисъл да крещи или да я нагрубява — това само щеше да влоши нещата — тя се върна обратно до мястото, където таванът бе започнал да пропада. Юлия я нямаше, но сред глинестата почва личаха следи.

— Юлия — тихо повика тя.

От пукнатина в тавана се посипа прах. Иризис продължи предпазливо — нестабилната и влажна скала бе далеч по-опасна от сухата. Тя се промуши напред, одирайки гърди, все още чувствителни от изминалата нощ. Парче гранит се отрони от тавана, за да се приземи пред нея с кишав звук. Иризис потръпна и продължи.

Гнилата скала се простираше докъдето стигаше погледът й, а в тези условия това не беше далече. Достигнала лек завой, тя се загледа по протежение на прохода. Нещо бе приклекнало в другия му край, но бе трудно да се види подробно. Дори можеше да е лиринкс.

Последната мисъл едва не дойде в повече на нервите й, но Иризис успя да потисне вика си. И веднага след това се укори — та лиринкс не би могъл да се промуши в този тунел! Тя повдигна фенера, чиято светлина прогони неяснотата на сенките. В края на прохода клечеше Юлия, опряла ръце на стената.

— Какво правиш? — смъмри я Иризис. — Това място е прекалено опасно. Трябва да се връщаме.

— Виждам нещо.

Русокосата жена едва не изтича при нея.

— Какво? — прошепна тя, когато се доближи до Юлия.

— Кристал. Хубав кристал. Голям кристал!

— Наистина? Сигурна ли си?

— Голяяям кристал! — Юлия се въртеше, сякаш търсеше нещо, което й убягваше.

— Къде, Юлия? В коя посока?

Ръката й посочи пода.

— Там.

— Близо ли е?

Юлия не умееше да преценява разстоянията, но посоките й почти винаги се оказваха верни.

— Не толкова близо — каза перцепторът.

Това означаваше голямо разстояние. Девето ниво бе още по-опасно, отчасти наводнено — степента се променяше в течение на годината. Миналата есен Тиан бе успяла да избяга през него, но сега зимата отминаваше, а това означаваше наводнения от разтопяването на снега. А ако находището се намираше под девето ниво, направо можеха да забравят за него. Примитивните им помпи нямаше да смогнат да се справят с нахлуващата вода.

— Да си вървим, Юлия. Ще дойдем утре сутринта.

Като никога дребната жена не бързаше да си иде. Тя остана край стената, опипвайки я с пръсти. Върху лицето й се четеше оживление.

Изтерзана от умората на безсънната нощ, Иризис я хвана за ръката.

— Ела. Става късно.

Юлия се възпротиви:

— Остави ме на мира!

Иризис направи крачка назад от удивление.

— Какво има?

— То ми говори!

— Какво казва?

Юлия я изгледа странно, със смесица от презрение и съжаление.

— Не би разбрала.

Другата жена нямаше намерение да спори. Тя приседна до стената и затвори очи, но подскочи, когато скалата се разтърси. Въздухът се раздвижи, понесъл влажна и глинеста миризма. Нова част от тавана бе рухнала.

— Юлия?

Последната не помръдна и не отговори. На Иризис не й оставаше друго, освен да изчака — тя отново се настани и неусетно заспа.

— Готова съм. — Юлия я разтърсваше за рамото.

— Какво? — промърмори Иризис, замаяна от съня. И отвори очи сред пълен мрак. — Къде… — Тя си спомни. — Какво стана с фенера?

— Угасна преди цяла вечност.

Опипом занаятчията откри фенера и го разклати — празен и студен. Маслото му бе изгоряло отдавна. Как щяха да се върнат обратно до асансьора? Осмото ниво бе същински лабиринт.

— Юлия — прошепна тя. — Страх ме е. Не зная обратния път. Какво ще правим?

Отговори й приглушен звук, който Иризис сметна за ридание. Паника стисна гърлото й.

Дребна топла ръка откри студените й пръсти.

— Всичко е наред — успокояващо каза Юлия, както често й говореше самата Иризис. — Аз зная пътя.

Това отношение подразни Иризис, но тя се постара да не го показва. Може би перцепторът наистина знаеше как да излязат. Възможно бе решетъчният модел да съдържа отговора.

Юлия внимателно я задърпа след себе си.

— Това е грешната посока — просъска Иризис. Помнеше, че се бе облегнала на дясната стена, което означаваше, че обратният път е наляво.

— Не, не е — спокойно отвърна Юлия.

Иризис не възрази. В такава обстановка дребната жена се чувстваше като у дома си. Същото не можеше да се каже за нея самата — възможно беше да се е обърнала в съня си или след като се е изправила. Сред пълния мрак бе лесно да загуби ориентация.

Тунелът рязко завиваше, за да промени посоката си почти веднага след това. Иризис със сигурност не помнеше подобен S-образен завой.

— Тръгнали сме в грешната посока, Юлия — потръпна тя.

— Спокойно. — Другата жена я потупа по ръката. — Зная къде отивам.

Може би пътят, по който бяха дошли, бе затрупан. Иризис реши да мълчи. Юлия беше единствената й надежда, трябваше да й се довери.

Бяха вървели дълго време, когато перцепторът внезапно спря. Все още уморената Иризис продължи да крачи машинално. Юлия силно дръпна ръката й.

— Какво има? — замаяно попита занаятчията.

— Дупка в пода. Не би трябвало да е там.

Откъде Юлия би могла да знае?

— Това означава ли, че трябва да се върнем обратно?

— Остани тук. — Юлия пусна ръката й.

— Юлия?

— Тихо.

Иризис седна върху влажния под. Ето какво означава да бъдеш държана в сянка, кисело си помисли тя. Около нея се възцари пълна тишина. Абсолютна тишина. Наруши я слабо потракване.

Какво правеше перцепторът? Може би се опитваше да се спусне в дупката, за да се изкачи от другата страна. За Иризис подобно нещо бе немислимо. Искаше й се да извика, да подири успокоение в гласа на Юлия. Ситуацията ставаше все по-иронична.

Защо Юлия се бавеше толкова дълго? Може би не можеше да се изкачи обратно? Иризис се чувстваше потискащо сама. За да впрегне ума си, тя започна да брои, но се отказа след хиляда, защото се затрудняваше да се съсредоточи.

Внезапно перцепторът изникна до нея.

— Надушвам ноктести.

Така Юлия наричаше лиринксите.

— Къде? — прошепна Иризис.

— Долу. Девето ниво.

— Те ли са направили тази дупка?

— Така мисля.

— Тя до самото долно ниво ли достига?

— Да — отвърна Юлия.

— Какво търсят? — На това питане Иризис можеше да си отговори и сама. — Дошли са за големия кристал. Можем ли да преодолеем дупката?

— Така мисля.

Измъкването на информация от Юлия приличаше на ваденето на зъб.

— Да вървим! Не можем да им позволим да ни притиснат тук. Не искам да свърша като лиринкска вечеря.

Това беше грешка. Перцепторът нададе приглушен писък, след който отново се възцари тишина.

— Юлия — прошепна Иризис.

Отговор не последва. Русата жена протегна ръце в тъмнината и откри Юлия, свита като любимия си броненосец. На самата Иризис й идваше да стори същото. Какво можеха да направят?

Тя остави сгърчената си спътница и се приближи до ямата. В пълния мрак Иризис опипа назъбения ръб и долови позната плесенясала и месна миризма. Лиринксите не бяха далече.

Неприятно беше да работи без най-важното си сетиво, със знанието, че едно подхлъзване е достатъчно, за да полети в дупката и да си строши черепа на пода на девето ниво. Ръцете й напипваха стената, но не и отсрещния край.

Приведена доколкото се осмеляваше над ямата, Иризис бе споходена от нова мисъл, още по-неприятна. Щом тя бе в състояние да надуши лиринксите, вероятно същото важеше и за тях.

Пръстите й откриха тясна издатина от лявата страна, прекалено тясна, за да послужи за прекосяване. Трябваше да определи широчината на дупката. Но джобовете й бяха празни. Не, в единия тя все пак напипа нещо.

Продупчен нид. Иризис премери медната монета в ръката си. Сравняваше риска, който щеше да породи звукът от хвърлянето й, със знанието, което същият звук щеше да донесе.

Застанала на ръба, тя подхвърли монетата. Нидът полетя, отскочи от едната стена на ямата, сетне от другата, за да се приземи с отчетливо издрънчаване върху дъното.

— Слаззик? — долетя лиринкско питане, понесено от ехото.

— Глуннра! — отвърна друг. — Тинчурр.

Иризис се затича назад на пръсти и разтърси перцептора.

— Изправи се, Юлия! Враговете знаят, че сме тук. Трябва да бягаме.

Юлия простена и се сви още по-плътно. На Иризис й идеше да я срита. Задоволи се да сграбчи дребната жена, която започна да се съпротивлява и едва не й извади окото.

— Престани! — просъска Иризис, а когато Юлия продължи да се бори, русата жена я зашлеви.

Юлия се вцепени и отново се сви. Притиснала я с една ръка, Иризис заопипва пътя си по тунела. Дупката бе очертана от сияние, долитащо от дъното. Лиринксите идваха.

Русокосата жена надникна надолу. Светлината се движеше, долиташе ароматен дим. Лиринксите използваха факли, напоени с дървесна смола. Сега можеше да се види, че ямата е няколко стъпки широка. Дребната издатина край левия й ръб действително бе прекалено тясна. Налагаше се да прескочи. Иризис прецени височината на тавана, за да не си удари главата при скока.

Юлия се бе свила на топчица, с което нямаше да я улесни. Иризис направи три крачки назад и се затича, но в последния момент спря, разколебана. Приведе се, за да си поеме дъх.

Дъното на ямата бе закрито от сянката на крилат звяр, от която се разнесе рев. Този път Иризис трябваше да го направи. Юлия не спираше да се върти в ръцете й, с което затрудняваше преценката на скока. Занаятчията едва не падна в ямата и бе принудена да пусне Юлия, за да запази равновесие. Дребната жена изпищя, скочи и с удивителна лекота притича по привидно тесния ръб. Без да се обръща, тя се изгуби в тунела.

Неблагодарна крава! След всичко, което направих за теб! В ямата се изкачваше тъмен силует. Иризис вече нямаше избор. Скокът бе единствената алтернатива пред смъртта.

Тя отново изтича назад, два пъти вдиша дълбоко и се затича. Доближаваше ръба, когато главата на създанието изникна. Светлината на факлата се издигаше към лицето му, за да подчертае очи и зъби. Иризис трябваше да го прескочи — и го стори, политайки колкото се може по-високо. Лиринксът опита да я сграбчи, ноктите му се обвиха около глезена й. Жената успя да го изрита в челото и да се добере до отсрещния край, приземявайки се на четири крака.

Лиринксът изрева и изскочи от ямата, повдигнал факлата. Участъкът пред Иризис бе прав около тридесет дължини.

Тя побягна. Почти бе достигнала завоя, когато светлината изчезна. Лиринксът бе преместил факлата зад гърба си, за да не осветява пътя й.

Леко забавяйки ход, Иризис протегна ръце напред. Дори и тази предпазна мярка, съчетана със знанието за предстоящия завой, не съумя да я предпази от сблъсък. Тя определи новата посока и продължи с бърз ход. Надяваше се на пътя й да не изникват още ями.

Трескаво се молеше за тесен участък, който да се окаже невъзможен за преследвача й — на идване бе преминала през няколко такива места. Но тук проходът бе широк почти колкото шосе. И освен това завиваше често, което я забавяше. Всеки път, когато силуетът изникнеше зад нея, той беше по-близо.

Иризис ускори ход, но лиринксът също забърза. Далакът започваше да я боли. Струваше й се, че цял живот не е правила друго, освен да тича. Внезапно лиринксът нададе мощен рев, сякаш разтърсил тунела. Крясъкът съдържаше нотка на триумф. Дребни отломки се посипаха върху главата й. Нещо изтрополи зад нея — къс от тавана.

Ревът отскочи назад, тласнат от ехото. А може би пред нея имаше друг лиринкс? Иризис зърна проблясваща светлина, паникьоса се и когато от лявата й страна изникна страничен проход, тя веднага пое в него. За нейно нещастие това беше сляп тунел, само че сред мрака тя нямаше как да забележи това обстоятелство. Докато не се натъкна на стена.

Двадесет и три

Гилаелит дойде да посети Тиан още няколко пъти, но тя винаги се преструваше на заспала. Тя криеше нещо. Той бе отложил разпита й, защото имаше много неща, над които да размишлява. Сега войната бушуваше в северната част на Алмадин, а това не беше далече. Лиринксите бяха унищожили армия и опустошили град. Нито обширността на Червейния лес, нито склоновете на вулкана можеха да спрат целенасочена атака. Освен това амплиметът терзаеше ума му. Тетрархът прекарваше часове, загледан в кристала и удивляващ се над образуването му. Все още не го беше докоснал — всеки път числата му бяха казвали да изчаква.

На четвъртия ден след катастрофата на вратата се почука и вестоносецът Нирд влезе с бърза крачка. Торбата му се издуваше от депеши, а в ръката си държеше кожен плик. Имаше заострен нос, също тъй заострена брадичка, длъгнести уши и дебела до сбръчкване кожа, които характеристики му придаваха сходност с едър гном.

— Какво има? — попита Гилаелит.

— Войната! — отвърна Нирд с изпитателен поглед. Очичките му бяха малки и черни като череши. — Най-добре погледнете първо това. — Той подаде плика. — Току-що пристигна по скит.

Гилаелит развърза червените нишки и измъкна запечатаното с восък писмо. Забелязвайки печата, той се вцепени.

— Благодаря ти, Нирд. Днес следобед няма да имам повече нужда от теб.

След като вестоносецът затвори вратата след себе си, тетрархът счупи печата. Писмото беше от неговия пълномощник в Салудит и носеше вчерашна дата.

Чиари, макар това да бе псевдоним, бе сред най-доверените му посредници. Гилаелит смачка писмото в шепа и нареди да му донесат кана с пиво. Самият той излезе на терасата, любимото му място за размишления. Там той се загледа в кратера.

Аахан! Това означаваше двер, а отварянето й бе свързано с онези етерни смущения, които бе усетил преди седмици. Дали това бележеше зараждането на война между световете? Защо, защо Тиан бе докарала летящия конструкт тук? Но пък нали самият Гилаелит бе сторил всичко по силите си да привлече тайнственото излъчване в нощта, когато тръбите на органа бяха зазвучали? Независимо дали усилията му бяха я довели тук, или появата й бе случайност, фактите си оставаха непроменени. Сега Тиан беше негова грижа.

Как бе успяла да открадне летящия конструкт? И защо бе нападнала аахимите по такъв безразсъден начин? Тази ситуация излизаше извън контрол. За пръв път от цял век Гилаелит изпитваше страх. Възможно беше рискът да се окаже неоправдано висок. Той отново се допита до числата, ала получената последователност бе двусмислена.

Най-разумно щеше да бъде да отведе Тиан обратно до мястото на катастрофата, да я положи до авариралата машина и да я остави да умре. По някакъв начин тя бе толкова тясно свързана с портала, амплимета и конструкта, че собственикът на машината трябваше да я търси.

Макар и неохотно, тетрархът се спря именно на това решение. Той нямаше намерение да рискува живота си за една саката крадла, без значение колко щеше да го измъчва споменът за очите й. И по-рано бе виждал този поглед, нищо добро не произтичаше от него.

Амплиметът беше нещо друго. Изкуството и Науката за земята бяха делото на живота му. Този бипирамидален кристал можеше да го отведе до онази сърцевина, която до този момент винаги бе убягвала на Гилаелит. От него нямаше да се откаже, освен ако не съществуваше риск да изгуби всичко. А този риск щеше да съществува, докато не откриеше по какъв начин Тиан е успяла да открадне летящия конструкт. И тук се криеше проблемът. Всеки компетентен гадател можеше да разчете аурата, излъчвана от амплимета. Ако тетрархът изоставеше конструкта, но задържеше кристала, в машината биха останали достатъчно следи, за да бъде кристалът проследен до Нириандиол.

Трябваше да вземе решение бързо. Дали амплиметът си струваше този риск? Ако не, решението ставаше елементарно. Той слезе при органа, за да прецени какво да прави с кристала.

Там тетрархът премести лоста, отварящ таванския прозорец високо над него. Слабите лъчи на лунния сърп се разляха върху работната му маса, скрежовития глобус и амплимета, положен върху парче разгърнато черно кадифе. Кристалът сияеше силно, а понякога в сърцевината му настъпваха изменения в интензивността. Странно и интригуващо.

Гилаелит протегна обвита в ръкавица ръка, но я отдръпна, когато една от големите тръби прозвуча почти недоловимо. Звукът напомняше далечното жужене на пчели. Предупреждение. Бе свидетелствал тази проява при всяко посягане към бипирамидата.

Това беше изнервящо. Кристалът бе мощен и чувствителен. Какви ли чудеса очакваха тетрарха, ако успееше да узнае как да си служи с него. Дребната крадла не би могла да използва и нищожна частица от амплиметния потенциал.

Взел внезапно решение, Гилаелит отново пови кристала и го отнесе отвъд клавиатурата: на място, където групи тръби — някои вертикални, други наклонени, повечето вертикални — се подреждаха около място с куха звезда с осемдесет и един лъча. Тетрархът постави кристала в кухината, намести го и издърпа кадифето.

Върнал се обратно при клавиатурата, Гилаелит внимателно започна да измества превключвател, който издърпваше златен предпазител от средата на звездата. Тетрархът затаи дъх, споходен от нетърпимо напрежение. Всичко можеше да се случи. Или по-лошо, нищо.

Сиянието на кристала започна да отслабва. Искрата изчезна. Изглежда в същия момент облак бе затулил луната, защото сребристите лъчи откъм тавана също се скриха. Всичко се обгърна със скреж. Когато Гилаелит отмести крака си, откъм пода долетя пукот.

Скрежът се задълбочи с изместването на превключвателя до крайна позиция. Сетне, с оглушителен рев, всички тръби на органа прозвучаха едновременно — звук с ярост, впила се в черепа му. Тетрархът притисна ръце над ушите си, но това не помогна — ревът долиташе право в съзнанието му. Една от дървените тръби се пръсна, отломък потъна в ръката на Гилаелит.

Тетрархът ритна превключвателя в изходно положение и ревът утихна, но не и преди още тръби да избухнат, а един метален ред да увисне като маджунен. Покрил дланта си с парчето кадифе, той посегна към звездовидното гнездо. Не би се изненадал, ако кристалът обгореше пръстите му до дим. Но амплиметът изглеждаше непроменен, дори леко по-хладен от преди. Сиянието се бе успокоило.

Гилаелит нямаше представа какво се е случило, но потръпваше от мисълта за настъпилото смущение в етера. Надяваше се, че останалите гадатели няма да разгадаят произхода. Кристалът се оказваше дори по-могъщ от очакваното. И по-опасен. Нещо го бе трансформирало, но тетрархът не можеше да определи какво. Искаше да задържи амплимета за себе си, но и нямаше намерение да рискува живота си, докато го изпитва. Това му оставяше една-единствена алтернатива.

Трябваше да се обърне към крадлата. Но първо трябваше да се погрижи за нещо по-неотложно. Той повика надзирателя си.

— Гъс, искам да събереш група от най-доверените си хора. Идете в гората и донесете машината. Отстранете следите и я донесете така, както е прикрита. Ще може ли всичко да е готово днес?

Надзирателят се замисли, потриващ лъскавото си чело.

— Ще взема двадесет души. Това трябва да е достатъчно. Недалеч има проход, който сме използвали и по-рано, ако си спомняте. Ще използваме него, а остатъка от разстоянието ще изминем под прикритието на нощта. До полунощ машината ще е в подземието ви.

— Нека хората ти се закълнат да пазят тайна, дори и от интимните си партньори.

— Малко е късно за тайни, господарю. Всички говорят единствено за това.

Гилаелит се навъси. Хората бяха толкова недисциплинирани.

— В такъв случай лично ще говоря с тях. Не бива да има повече приказки. Другите не бива да знаят, че машината е тук. Всъщност дори мисля да ги изпратя от другата страна на ръба. Смятам, че гланборинковите храсти вече цъфтят?

— Ранозреещите. Върху южния склон.

— Отлично. Установих, че тази вечер искам за десерт гланборинков пай. И още нещо.

— Да, Гилаелит?

— Не би било зле, ако ти и хората ти се оттеглите за известно време след тази задача.

— Не е като да няма какво да се прави долу — каза надзирателят. — Няма да се изкачваме, докато не ни наредите.

— Много добре. И заръчай на хората си да се сдържат от набези върху най-доброто ми пиво.

Гъс се засмя.

— Всеки човек си има слабости. Досещам се, че забележката ви се отнасяше по-скоро за мен, отколкото за тях. Ще я имам предвид, макар че работата ще отваря глътка, господарю.

Верността му заслужаваше да бъде възнаградена. И Гилаелит обеща, макар и с известно съжаление:

— Когато всичко приключи, ще получиш пълна бъчва.

Пружиниращата походка на тетрарха го понесе към стаята на Тиан. До този момент тя бе отбягвала разпитите му, но сега той възнамеряваше да получи очакваните отговори.

Главата й се завъртя към него, когато той влезе. Очите й изглеждаха стъклени, лишени от всякакъв интерес към каквото и да било. Гилаелит си придърпа стол и се настани край леглото й. Крадлата отново се загледа в тавана.

Той се приведе напред, извади писмото от Чиари и започна да го чете на глас. До споменаването на Витис Тиан не обръщаше внимание, но при изричането на въпросното име ръцете й трепнаха под завивката. Гилаелит не обърна внимание на сподавеното възклицание и продължи да чете. Приключил, той вдигна очи от писмото и я погледна. Върху лицето й бе изписан ужас, който Тиан веднага скри.

— Трябва да ми кажеш всичко — наблегна той.

— Няма смисъл. Отведи ме обратно в гората и ме остави до таптера.

— Таптер?

— Летящият конструкт.

— Възнамерявам да сторя точно това. — Тетрархът я изгледа безстрастно, както би се обърнал към най-нисшестоящата си слугиня. Нямаше намерение да проявява сантименталност към престъпници. — Защо си откраднала таптера?

— Не съм. Той е мой.

Това беше нелепо.

— Тиан, Витис търси таптера и теб. И няма да спре, докато не е разпитал всеки възможен свидетел. Аз не мога да му се противопоставя, дори и да исках. Ти си крадла, която е нападнала лагера му и се е опитала да го убие. Трябва да те предам.

— Не! Моля те!

— Тогава говори.

— Той е лъжец, който ме предаде. Той ме нападна пръв. Освен това не съм крадла.

Гилаелит нямаше намерение да й вярва.

— Продължи.

— Не съм откраднала таптера — повтори тя. — Той е мой.

— Няма как да е твой. Построен е от аахимите.

— Малиен ми го даде в Тиртракс.

Тетрархът бавно си пое дъх.

— Малиен е още жива?

— Стара е, но е в добро здраве.

— Интересно. И останалите конструкти ли бяха построени в Тиртракс?

— Всички те са били сглобени в Аахан. Аз отворих дверта, която ги доведе в нашия свят, защото тяхната земя умира във вулканични изригвания.

С много подпитвания и подканяния (и паузи от нейна страна) Гилаелит изтръгна историята. Бе уверен, че в думите й почти няма истина. Разказът й се проточи до късно вечерта. Тръпки полазиха по гърба му, когато догадката му за етерното смущение се потвърди. Някой бе отворил портал. Но това не можеше да е Тиан. Тя не бе достатъчно възрастна, за да е усвоила дори основите на геомантията, да не говорим до степен, достатъчна за отварянето на двер. Тетрархът бе толкова притеснен, че изкрещя да му донесат чаша горчична отвара.

— Но, господарю — отбеляза появилият се Михаил, — вие никога не пиете горчична вода вечер. Вместо това ще желаете ли да ви донеса…

— Донеси каквото ти казах. И чай за Тиан.

Гилаелит се облегна назад в стола си. След като крадлата не бе отворила дверта, тогава кой? Най-вероятно Малиен. Ситуацията бе по-лоша от очакваното: за света, за него самия, за Тиан. Нейната атака, дори и извършена в самозащита, би представлявала немислимо унижение за гордите аахими. А таптерът струваше цял континент. Кой бе успял да го накара да лети, като някогашния конструкт на Рулке? Тиан не бе казала това. Витис щеше да стори всичко възможно, за да се сдобие с машината. Придобили предимството на полета, конструктите му щяха да бъдат непобедими. Човешките кланкери щяха да представляват съпротивата на каруци със сено.

После идваше амплиметът. Дори и ако Витис не се осмеляваше да го използва, кристалът бе нужен, за да накара таптера да лети. С достатъчно време аахимите можеха да проследят дирята на бипирамидата. Това бе трудно постижение, но не и непостижимо за разполагащи с неограничени ресурси. Рано или късно Витис щеше да се озове тук.

Не съм обмислил нещата, призна Гилаелит. Да повикам ли Гъс и да отменя задачата? Може би трябва да кажа на Витис къде се намира конструктът, с което ще спечеля награда.

— Разкажи ми за амплимета, Тиан.

— Вече ти казах за него.

— Има толкова неща, които не си ми казала. Той е смъртоносен кристал. Не разбирам как си оцеляла употребата му, дори и нищожна.

Тиан се изчерви и сведе поглед. Погрешно преценил реакцията й за израз на вина, тетрархът се приведе над нея и сурово каза:

— Лично подложих амплимета на тестове и зная, че премълчаваш много неща. Търпението ми е изчерпано. Говори или нещата ще се развият в много неприятна за теб посока.

— К-кристалът е жив — заекна тя.

Крадлата се оказваше по-глупава от първоначалната му оценка, но Гилаелит се престори, че й вярва.

— И откъде разбра?

— Той черпи енергия от полето сам, без дори да е събуждан. — Тя му разказа как се бе сдобила с бипирамидата. — А в Тиртракс, след отварянето на вратата, бе започнал да разговаря с възела.

— Да разговаря с възела? Нелепо!

Тиан обясни случилото се с управлението на таптера. Гилаелит я изслуша мълчаливо, а после започна да се разхожда из стаята, анализирайки думите й и изчислявайки вероятности. Не можеше да й повярва.

— Какво възнамеряваш да правиш? — попита тя. Изглежда се измъчваше от някаква вътрешна борба.

— Не зная.

— Витис не бива да получава таптера. Трябва да го дадеш на скрутаторите. Той ще измени коренно хода на войната.

— Говориш за дълг, след като си избягала от фабриката си?

— Бях поела към Лайбинг, за да предам таптера на тамошния скрутатор, само че амплиметът ме доведе тук. Той отряза полето, за да се убеди, че няма да долетя.

Поредната абсурдна лъжа. Изглежда тя го вземаше за пълен глупак. Но все пак у нея и историята й имаше нещо, което го караше да се замисли.

— Моля те — каза тя с глас, който би покъртил сърцето на всеки нормален мъж. — Витис е чудовище. Той планира да завземе света ни.

Гилаелит не беше нормален мъж, но дори и той не можеше да размишлява, докато тези трагични очи го наблюдаваха умоляващо. Отново седнал, той се надигна рязко, запращайки стола назад. В погледа й изникна ужас.

Тетрархът излезе да се разходи по ръба на кратера, стъпвайки раздразнено. Той не беше безпомощен. Притежаваше вроден талант за Тайното изкуство, който бе развил усилено. Но пък аахимите несъмнено бяха придружавани от далеч по-умели магьосници. Ако те откриеха какво е сторил, щяха да го унищожат. Гилаелит нямаше намерение да играе подобна игра. По-добре да бъдеше видян като услужлив, прикриващ същинските си намерения.

А може би трябваше да предаде таптера на скрутаторите? Добро решение, ако то им помогнеше да спечелят войната, но глупаво, ако, както подозираше, те щяха да изгубят. Той изчисли предзнаменованията, но резултатът не беше точен. Направи ново изчисление, но различните числа показаха същата несигурност. Три възможни развития се разгръщаха. От неговия избор можеше да зависи съдбата на света. Една от възможностите бе правилната, останалите щяха да бъдат фатални, само че логиката му отказваше да ги каталогизира. Произволността, най-противната нему проява, изглежда щеше да бъде решаваща.

В ранните часове на утрото Гилаелит седеше в мазето си, оставил кана тъмно пиво край лакътя си, мрачно вторачен в таптера. Още не можеше да повярва на чудатото твърдение на Тиан за създаването на дверта. Той бе изучавал геомантия в продължение на век и половина. Знаеше точно колко време е необходимо, за да бъде овладяно Изкуството в достатъчна за това степен. А още по-абсурдни бяха твърденията й, че амплиметът разполагал със собствена воля. И все пак… не можеше да загърби онази странна реакция при изпитването му с органа.

Гилаелит не бе достигнал сегашното си знание с умствена неповратливост. Ако бипирамидата разполагаше с някакъв вид минерално съзнание, той щеше да го открие. Но какво можеше да иска едно парче кристал?

Той прекара ден и половина в изчерпателно изследване с помощта на най-чувствителните си инструменти. През цялото време сиянието на амплимета не се промени, не премигна нито веднъж. Не се виждаха никакви следи от комуникация — очевидно това беше поредната от фантазиите на Тиан.

Когато Гилаелит напусна и остави кристала, сиянието на амплимета спадна, но сърцевината му започна да премигва бързо. След няколко часа полето на двойната възлова точка при Бореа Нгурле започна да реагира в синхрон. Минаха няколко минути, след което премигването изчезна, а полето отново се нормализира.

Двадесет и четири

Таптерът представляваше друга загадка, макар и по-податлива на логика. Ковачите на Гилаелит бяха свалили смачканата метална обвивка, за да я изправят. Самият той бе огледал целия механизъм на конструкта, но не бе открил принципа, на който машината се носи над земята и лети. Смущаваше го, че една лъжлива крадла бе съумяла да постигне нещо, което убягваше нему.

Два дни по-късно Гилаелит се бе отправил да нагледа Тиан, когато Михаил притича насреща му.

— Господарю, господарю! — извика слугата, нахлувайки.

— Какво има? — сопна се тетрархът, мразещ хаоса и емоциите.

— Кларм, сър. Джуджето скрутатор.

— Какво? Изкачва се по склона?

— Точно в този момент се намира на терасата.

Гилаелит подскочи. Как Кларм бе успял да се изкачи, без да бъде забелязан? Скрутаторска магия!

— Нека тази врата бъде залостена! — нареди тетрархът и се затича, забравил за Тиан.

Кларм бе скрутатор на Боргистри, земята на юг от Бореа Нгурле. Реално погледнато неговата власт не се простираше тук, защото Гилаелит разполагаше с древен документ, указващ, че тази дребна територия му принадлежи. Това състояние на нещата бе в угода на околните предводители и най-вече Съвета на скрутаторите, иначе Гилаелитовият документ отдавна щеше да бъде анулиран. Но войната непрекъснато променяше света и тетрархът болезнено ясно осъзнаваше уязвимостта си. Той трябваше да угажда на всички, да не раздразва никого, да бъде полезен на скрутаторите.

Тетрархът все още не бе направил избора си. Дали трябваше да даде таптера на Кларм, или да излъже и да се надява, че ще му се размине? Дори и да успееше, скоро щеше да му се наложи да изостави Нириандиол и всичките си тукашни постижения. Но ако скрутаторът заподозреше, че Гилаелит крие конструкта…

— Скрутатор Кларм! — каза тетрархът, докато излизаше през овалния вход. — Радвам се да ви видя. Заповядайте.

Пажът на Кларм притича с табуретка в ръка, за да я постави до стремето на джуджето, защото иначе дребният скрутатор не би могъл да слезе сам от седлото. Въпреки недостатъка си, той бе весел по природа. Но споделяше безкомпромисността, обединяваща онези, надянали скрутаторски роби.

Кларм се спусна на земята, кимвайки на слугата си. Походката му навяваше асоциации с човек, прекарал дълго време на борда на кораб. Ослепително усмихнат, скрутаторът протегна ръка. Бе красив, с прекрасна къдрава кестенява коса, която се спускаше по врата му. Очите му носеха цвета на езерото в кратера.

— За мен е удоволствие да бъда тук, Гилаелит.

Тетрархът се поклони ниско и прие предложената му ръка. Винаги бе харесвал Кларм, макар да не му се доверяваше. Най-напред скрутатор, далеч след това приятел.

— За мен е още по-голямо удоволствие да ви приема, приятелю. Колко време мина? Определено прекалено дълго.

— Днес стават единадесет месеца. — Кларм винаги знаеше подобни подробности.

— Заповядайте на сянка. Да заръчам ли да ни донесат кана от най-доброто си пиво?

— Нека бъде бъчва.

Слуга бе изпратен с поръчение, а домакинът отведе госта си под лозите, където седнаха да разговарят. Традицията изискваше първите приказки да засягат незначителни теми — прекрасното време и красотата на близкото езеро. Скоро прислужникът се върна, понесъл кана с размерите на кофа. Следваше го друг слуга, носещ поднос с деликатеси — мариновани вътрешности от езерна риба за Гилаелит и по-традиционни мезета за скрутатора.

Кларм сбърчи нос.

— Виждам, че вкусовете ти не са се променили. — Той си избра парче синьо сирене, добави резенчета корнишон и го погълна цяло.

— Нима има причина за обратното? — Гилаелит защипа два червеникавокафяви органа и с погледа на ценител се наслади на потеклите от тях капки, преди да ги погълне. Сетне напълни халбата на скрутатора, наля и в своята. След наздравицата Кларм изпразни на един дъх порцелановата си чаша, наля си втора, погълна и нея, а от третата отпи само глътка. Това се беше превърнало в негова традиция при посещенията му. Изпитото пиво никога не се отразяваше на разсъдъка му.

Гилаелит, познаващ ограниченията си, се задоволи с голяма глътка, преди да остави халбата върху масата и да погледне скрутатора в очите.

— Зная, че тъмното ми пиво е отлично. На него ли дължа посещението ви, или сте дошли във връзка със събитието, за което говорят всички?

Никой не минаваше край Бореа Нгурле просто така, защото вулканът се намираше на двадесет левги от Големия северен път и наоколо нямаше нищо забележително.

— Предположих, че шпионите ти са ти казали — отвърна Кларм. — Каквото и да е станало сега с този летящ конструкт, той спря напредъка на аахимите, а за нас това е благословия. Само за няколко седмици те прекосиха половината континент, но след изчезването на онази машина не са отмествали главния си лагер. Не е нужно да ти казвам колко ни шокира появата им. Те са дошли от Аахан, Гилаелит. През двер! Какво искат? Наистина ли са бежанци, или са преден отряд, дошъл да подготви настъпление? Дали ще се съюзят с нас срещу лиринксите, ще се присъединят към тях, или ще се сражават самостоятелно? От отговорите на тези въпроси зависи бъдещето ни.

— И бъдещето на аахимите. Радвам се, че дойдохте, Кларм, защото не съм спрял да разсъждавам над това откакто чух за него. Едно нещо ме обърква повече от всичко друго.

Скрутатор Кларм повдигна вежда.

— Най-ранните слухове гласяха, че те несъмнено се подготвят за война. Впоследствие всички доклади показват, че аахимите изглежда са изгубили целта си.

— Възможно е докладите да са покварени — отбеляза Кларм.

— Съмнявам се, че дори тези аахими са пресметливи колкото скрутаторите — възрази Гилаелит с престорена веселост. — Те кръстосват безцелно, а с всеки изминал ден предимството им намалява. Така не се печели война. Ако са възнамерявали да нападат нас или лиринксите, защо не са го сторили досега?

— Въпрос, който Съветът също си задава. След пристигането си аахимите са изпитали няколко сътресения. Забележи. — Скрутаторът обра капка от ръба на халбата си и я облиза с розовичък език. — Сантенар, който са познавали някога, е представлявал сбирщина от примитивни и войнствени нации, лесна плячка за завладяване. А сега се озовават сред свят, организиран за война, добре въоръжен и закален в поколения битки. Разполагаме с огромни флотилии кланкери, а също и с други оръжия, захранвани от Тайното изкуство. Какво друго, за което те не знаят?

Скрутаторът разпери втори пръст.

— Лиринксите са не по-малко страховит противник и са многобройни. Те също са разработили Изкуството, и то в неразбираеми за аахимите посоки. Справка: плътоформирането.

Трети пръст.

— Аахимите са очаквали сънародниците, които са живели тук в продължение на хиляди години, да ги подкрепят, защото те виждат себе си като истинските и неопетнени жители на Аахан. Но аз познавам сантенарските аахими и зная, че те гледат на тях по различен начин. Те ще гледат на нашествениците като на примитиви, които поставят клана пред вида; които в продължение на четири хилядолетия нито веднъж не са се обединили, за да отхвърлят ярема на хароните.

Четвърти пръст.

— Летящият конструкт е тайна, с която те не разполагат, въпреки факта, че са построили всички останали. Над десет хиляди, доколкото съм осведомен. Кой е този гений, който е преобразил работата им толкова бързо и толкова радикално? Съветът е готов да плати един милион златни тела за тайната на полета и по десет хиляди за конструкта и личността, която го е откраднала.

Гилаелит бе втрещен. Годишната войнишка заплата възлизаше на един златен тел. А скрутаторите бяха пословично стиснати.

— Освен това между самите нашественици има търкания — продължи Кларм. — Клановете ненавиждат Витис заради арогантността му и суровостта. А той, говори се, остро осъжда онези, които не следват нарежданията му. — Скрутаторът изпразни халбата си и я напълни отново. — Каквито и да са били замислите му, кражбата на този конструкт ги е забавило. За да се сдобие отново с него, Витис пожертва елемента на изненадата.

— Искате да кажете, че аахимите не могат да постигнат съгласие за последващите си ходове?

— Сред тях липсва единство. Тази липса представлява възможност за нас, но крехка, защото аахимските разногласия ще изчезнат в мига, в който бъде обявена война. Затова се нуждаем от отговори. Какво знаеш за жената, която е откраднала конструкта? — Очите на Кларм бяха необичайно ярки.

Последен шанс. Ако предадеше таптера и Тиан, дали скрутаторът щеше да му позволи да запази амплимета? Не, разбира се. Без бипирамидата таптерът не можеше да лети. Несъмнено този проблем можеше да бъде разрешен в течение на времето, само че човечеството не разполагаше с време. Не мога да се откажа от амплимета, реши тетрархът. Сто и петдесет години съм работил за това. Човечеството ще трябва да се оправя само.

Той погледна Кларм в очите.

— Нищо, с изключение на това, че тя е нападнала лагера им — излъга той. — Ами вие?

Вече нямаше връщане назад.

— Тя е родом от Сантенар, занаятчия от Тикси, изработвала отлични контролери. Името й е Тиан. — Скрутаторът обърса пяната от ръба на чашата си. — Отне ми известно време да открия коя е. Толкова депеши минават през мен… Избягала е от фабриката миналата година след… неприятен инцидент. За последно разбрах, че била отвлечена от лиринкси. Моят колега Ксервиш Флид се опитваше да я върне. Тук идва най-важният въпрос: дали самата тя е успяла да открие как да накара конструкта да лети? И ако не е била тя, тогава кой?

— Как би могла? Не би ли изисквало това контрол над Тайното изкуство? Вие загатнахте, че тя има криминална история. Тя е просто умна крадла. Аз бих насочил вниманието си към сантенарските аахими.

— Защо?

— Слуховете говорят, че дверта е била отворена в Тиртракс. Аахимите разполагат и с нужните ресурси, и с необходимото Изкуство. Кой друг отговаря на тези условия? Аз самият не съм способен, а се съмнявам, че дори Съветът…

— На твое място бих спрял с разсъжденията тук.

— Забърквай се в работата на скрутаторите на свой риск — цитира Гилаелит.

Кларм се изправи и се приближи до парапета, който бе почти на нивото на главата му. С един скок джуджето се настани отгоре. Тетрархът се облегна до него.

— Притеснен съм — каза Кларм. И наистина изглеждаше разтревожен, рядко изражение за един скрутатор. — Макар че ти си единственият, пред когото признавам. Ако аахимите се обединят, а аз съм сигурен, че това е неминуемо, техните конструкти ще ни унищожат. Превъзходството на въздуха е единственият възможен отговор, който можем да им дадем. Разсъжденията ти са логични, но ние на всяка цена трябва да намерим Тиан преди Витис. Бъдещето ни зависи от тази машина. Ще изпратя съобщенията веднага.

Всеки друг би се почувствал гузен. Гилаелит дори не трепна. Скрутаторът се зае да съставя писмата, сетне двамата се отправиха към постройката, където биваха отглеждани скитове. Тетрархът даде на Кларм пликове, в които джуджето прибра писмата.

— Къде трябва да пристигнат съобщенията? — попита домакинът.

Кларм му каза.

— Колко време ще е нужно, за да разберат птиците къде трябва да отидат?

Остра болка прободе Гилаелит в стомаха и той се преви.

— Добре ли си, приятелю?

— Стомашни болки.

— Нищо чудно, предвид отвратителните неща, които ядеш.

— С тяхна помощ станах това, което съм.

— Не се съмнявам — сухо каза Кларм. — Мога ли с нещо…

— Имам камък в жлъчката. Скоро ще ми мине.

— Не и достатъчно бързо. Моят аптекар разполага с прекрасно лекарство против камъни.

— Ако проблемът се заинати, непременно ще се обърна към него. — Гилаелит се насили да се изправи. — Колко време, питахте? Никакво. — Той се отправи към лавица с буркани, от които извади три монокристала и сложи по един във всеки плик. — Птицата се ориентира по излъчванията. Тези парчета са предварително синхронизирани със съответните дестинации.

— Хитроумно нововъведение. — Скрутаторът подаде пликовете на гледача. — То определено ще представлява интерес за нас. Изгубените съобщения са голям проблем.

— Ще получите колкото кристали пожелаете — каза Гилаелит. — Безплатно.

Кларм се поклони. Двамата изчакаха да видят как скитовете биват пускани — не едновременно, за да не се нападнат — после се върнаха на терасата. Гилаелит все още вървеше леко превит.

— Няма да ни бъде лесно да я открием — каза Кларм, — нито да пренесем нея и конструкта, ако го сторим. Шпионите и информаторите на Витис са навсякъде.

— Това не ме изненадва. Който открие летящата машина и разгадае тайните й, ще спечели войната.

— Който я открие и ми съобщи — каза скрутаторът, — ще се къпе в златна вана до края на живота си.

— Ще ми се конструктът да беше при мен — силом се усмихна Гилаелит. — Моята е от обикновен риолит.

— Не се справяш зле. — Кларм огледа вилата.

— Отне ми доста време.

— А всичко това може да бъде изгубено толкова бързо.

— Така е — въздъхна Гилаелит, избирайки да не обръща внимание на тънката заплаха. — За един миг.

— Като стана дума за това, не изтича ли срокът на договора ни за сярата?

— Да, но ако не желаете да го подновявате…

— Желаем, разбира се — отвърна скрутаторът, — макар че много неща трябва да бъдат взети предвид. Войната, други доставчици…

— Убеден съм, че ще постигнем съгласие, Кларм. Както знаете, аз съм изключително гъвкав. И ако има нещо друго, с което бих могъл да помогна на скрутаторите…

— Визираш ли нещо конкретно? — Кларм се престори на отегчен, но не напълно успешно. Гилаелит бе разработил рядкото умение да разчита хората, включително престорената апатичност на скрутаторите.

— Според един от слуховете конструктът е изчезнал в северната част на Червейния лес. Правя всичко по силите си да го открия. Ако го намеря… да кажем, че нямам нужда от подобна машина.

— Търговецът, който я получи, ще се сдобие с цяло състояние.

— Но не би задържал това състояние или конструкта за дълго — отбеляза тетрархът. — Нито главата си. Аз предпочитам да задържа своята. Ако разбера нещо, веднага ще изпратя скит.

— Благодаря ти — каза джуджето и изпразни халбата си. — Както винаги, удоволствие е да се работи с теб.

— Още една халба, приятелю?

— Друг път. Съветът ни пришпорва здравата. Трябва да вървя.

Тиан лежеше в стаята си и се опитваше да слуша, но успя да долови само няколко изречения. Овладяната сила, която дребният човек излъчваше, я бе ужасила, но дори и той бе за предпочитане пред Витис.

Вратата се отвори и Гилаелит влезе.

— Скрутатор Кларм е опасен човек. Добър приятел, стига да не заставаш на пътя му, което аз направих току-що, и смъртоносен враг.

Занаятчията затвори очи. Двама смъртоносни врагове, които я преследваха.

— Няма да му предадеш таптера, нали? — Тя затаи дъх в очакване на отговора.

— Не.

— Защо не?

Гилаелит се навъси. Не бе свикнал нему да задават въпроси.

— Амплиметът ми е нужен, така че не можех да се откажа от таптера.

— Но той е изключително важен за войната!

— Някъде винаги има война. Амплиметът може да представлява ключ към далеч по-значими тайни.

Тя не можеше да повярва, че някой може да бъде толкова алчен и глупав.

— Глупак! — извика тя. — Каква полза от скъпоценните ти тайни, ако не са останали хора, които да ги научат?

Двадесет и пет

Ниш се вгледа в прорязваната от пламъци тъмнина. Самотен силует притичваше край стената, но никъде не се виждаше група. Той реши да рискува и се провикна.

— Колм! Оинан, Тинкетил! Кетила! Франси!

Никакъв отговор. Не беше изключено някой лиринкс да е заобиколил от тази страна на лагера и да ги е нападнал. Но по-вероятно бе да са избягали, неспособни да чакат дълго. Той не ги винеше. Бягството беше надпревара, в която изоставащите щяха да бъдат изядени. Механикът изпитваше единствено съжаление — те се бяха изложили на риск заради него и той искаше да им благодари.

Той стисна чука си и потъна в мрака. А сега накъде? В подобна обстановка никога не можеше да се определи. Дори и в началото да избереше правилна посока, час по-късно тя можеше да се окаже грешна.

Бе се отправил към долчинка, когато нещо прошумоля от лявата му страна. Вероятно това беше друг бежанец, но Крил-Ниш предпочете да не рискува и приклекна, за да скрие силуета си. Някой изскочи от гъсталака и се хвърли право към него. Механикът опита да отскочи, а мъжът — в полумрака се видя, че противникът е човек — замахна с нещо към него. Ниш реши, че това е меч, заплашващ да го обезглави.

В глупав инстинкт повдигна ръката си, в която за щастие на Ниш се строши неголям клон — противникът му не разполагаше с истинско оръжие. В отговор Крил-Ниш стовари чука в стомаха му. Онзи рухна беззвучно. Механикът се затича сред обраслата с тръстики долчинка, докато не надуши солена вода. Туркадско море се намираше пред него.

В такъв случай Никеранд бе разположен от дясната му страна. Тъй като от тази посока настъпваха лиринксите, а и самият град гореше, механикът се обърна наляво. Тук бреговата линия се извиваше на запад. Достигнал брега, Ниш видя пламъци да се отразяват във водата. Отдалече гледката беше много красива.

Напредването по проскърцващия пясък го отведе към по-светло място. Забелязал нос в далечината, Ниш се затича към него. Не искаше да остава дълго на плажа, защото тук лесно можеше да бъде забелязан от някой летящ лиринкс.

Достигна възвишението по изгрев-слънце. Изграждаше го сивкав като водата пясъчник. Около носа се издигаше скална платформа, която стихиите бяха захабили в ъгловатост. Бавни вълни се разплискваха сред скалите.

Пътьом Ниш забеляза стриди. Изгладнял, той стовари чука си върху една от черупките. Парченца се разхвърчаха навсякъде, едно от тях попадна в окото му. С помощта на заострен камък механикът нападна друга черупка, този път по-внимателно. Успя да я разполови и да погълне съдържанието, което не беше особено голямо, нито особено примамливо на вид, само че Крил-Ниш бе прекалено гладен, за да бъде придирчив.

Изяде около тридесет, преди соленият им вкус да го принуди да спре. Тъй като не носеше вода със себе си, механикът се отправи нагоре по скалите, за да потърси извор.

От върха можеше да види все още горящите кули на Никеранд. Западният вятър влачеше мазен кафеникав облак. Дим се издигаше и от няколко места в бежанския лагер, над който кръжаха лиринкси.

На юг се извиваше дълъг плаж. В далечината отвъд него се забелязваха дюни и мочурища — терен, труден за прекосяване, но в който е лесно да се изгубиш. Стотици плавателни съдове се бяха отделили от брега на Никеранд: от великолепни шлепове до черупки с чаршафени платна. Всички те се отправяха навътре в морето, където лиринксите нямаше да смеят да ги нападнат. Ниш размаха ръце със слабата надежда, че някоя от лодките може да поеме към него, за да го вземе на борда си. Но никой не се отклони.

На изток той видя път, отрупан от бежанци. По-голямата бройка означаваше известна защита срещу опасностите и възможност за измолване на храна. Отвъд в далечината се издигаха криволичещи дървета, които загатваха поток. Механикът се отправи в тази посока.

Два часа по-късно той се бе разположил в храсталаците край пътя и измъчван от жажда наблюдаваше как бежанците минават. Не беше достигнал ручея. Кракът го болеше заради дългото напрягане. Не смяташе, че ще е в състояние да продължи.

Бежанците от Никеранд съдържаха представители на всички прослойки. Точно сега край него преминаваше дебел търговец, може би законовед, залитащ под тежестта на торбите със сребърна посуда и златните си вериги. Той нямаше да оцелее дълго, а това се отнасяше и за също тъй пълната му жена, нахлузила множество пръстени.

Зад тях крачеше майка, придружавана от четири деца, най-малкото от които все още пеленаче. Всички те бяха облечени в грубовата кафява тъкан, провиснала безформено. Тези бедняци също нямаше да изкарат дълго, реши той. Но тогава Ниш забеляза ножа, втъкнат в колана на майката, после обърна внимание и на решителния й поглед, та бе принуден да промени оценката си. Не му се искаше да бъде на мястото на човека, който би застрашил малките й.

Следваше фермерска талига с колело, проскърцващо при всеки оборот. Теглеше го кранта, чийто вид крещеше предпочитание за вечен сън. На капрата седеше възрастна двойка.

Мрачната процесия продължаваше да се източва край него. Ниш се оглеждаше за човек, притежавал някакви пълномощия, пред когото да се легитимира. Нямаше да е лесно да спечели нечие благоразположение, защото в тази ситуация хората бяха особено подозрителни. Ако не успееше да открие подобна личност, можеше да опита да се сприятели с някое дете — случайният успех с Колм му бе предоставил тази идея — и впоследствие с родителите му.

Часовете минаваха. Ниш се оглеждаше и за семейството на Оинан, но напразно. Също така напразно бе диренето на хора, които да изглеждат по-компетентни от него самия.

Но към пладне вниманието му бе привлечено от две момичета на около дванадесет години, които вървяха под ръка. Те бяха еднояйчни близначки, с една и съща меднокафява къдрава коса, същите тъмни очи и жилаво телосложение. Дрехите им също бяха еднакви — зелени блузи, панталони и широкополи шапки. Дори раниците им бяха сходни. На пръв поглед не се отличаваха от останалите деца, минаващи по пътя, но дрехите им бяха от скъп плат. Само че те бяха сами, а това нямаше да му помогне с нищо. Нямаше да има полза от тях, щом като вече бяха изгубили родителите си.

Една от девойките накуцваше. Тя приседна на камък край пътя, недалеч от Ниш, и се събу, за да погледне петата си, върху която бе изникнал мехур.

— Не мисля, че ще мога да продължа, Мериуен — каза тя. — Кракът много ме боли.

— Помни какво каза татко. Ако се окажем разделени, да продължим и да не спираме, докато не стигнем Кундизанд, където той ще ни намери.

— Кракът ще ме побърка.

— Не остава много, Лилиуен.

— Далече е! Ще трябва да вървим цял ден и половин нощ.

— Колкото по-рано тръгнем, толкова по-скоро ще стигнем.

— Звучиш като мама — навъсено каза Лилиуен.

Край тях минаха още бежанци със сламени шапки, облечени в работнически дрехи. Никой не обърна внимание на близначките. Светът бе пълен с изгубени деца.

— Те много ще се ядосат, ако не ни намерят. Знаеш, че татко трябва да се връща в армията утре.

— Ако е останала армия — промърмори Лилиуен.

— Естествено, че ще е останала! Винаги ще има армия.

— Чудовищата може да са изяли майка и татко — заяви Лилиуен, която очевидно бе песимистката от двете.

— Престани! — кресна Мериуен. — Не говори така!

Измъчваният от жажда и болка Ниш не можеше и да се надява за по-добър шанс. Той пое напред сред храсталаците и излезе на пътя. Раната в крака го пробождаше мъчително. Механикът преодоля десетина крачки, после се настани на един камък да изчака момичетата, нави крачола си и започна да размотава бинтовете.

Мускулите на прасеца му зарастваха, но една от раните се бе отворила през нощта и от нея сълзеше кръв. Следите от зъби бяха зачервени и гноясали.

Близначките се появиха. Докато минаваха край него, Ниш простена и погледна към тях.

— Случайно да ви се намира някакъв мехлем?

Първото момиче спря. Сега механикът можеше да види, че двете не са напълно еднакви. Лилиуен имаше по-гъсти вежди от сестра си, по-обло лице и зараждащи се гърди.

— Съжалявам — каза тя. — Мама имаше, но тя… не е тук.

— Зад вас ли е? — рече Ниш и с надежда погледна назад. — Кракът ужасно ме боли.

— Лилиуен! — просъска сестра й, която не се бе приближила. — Не трябва да разговаряме с непознати.

— Много разумно — отбеляза механикът. — По пътя се срещат всякакви злодеи. Аз съм Крил-Ниш Хлар, но всички ме наричат Ниш, макар да мразя това име — съзаклятнически добави той и протегна ръка.

Лилиуен я пое по начин, загатващ, че това е първото й ръкостискане.

— Аз съм Лилиуен. Това е сестра ми Мериуен.

— Здравей, Мериуен.

— Здравей — отвърна неохотно близначката, все така държаща се встрани. — Звучиш странно.

— Защото идвам от другия край на света. Не говоря езика ви много добре.

— Да вървим, Лилиуен.

Ниш се изправи и закуца до Лилиуен. Мериуен се измести в другия край на пътя.

— В Никеранд ли живеете? — попита Ниш.

— Да. — Лилиуен погледна към него. — Или поне… — Тя сподави ридание.

— Какво стана?

— Онези ужасни летящи чудовища нападнаха. Всичко пламна. Къщата ни изгоря, заедно с всичките ми играчки и… — този път тя зарида. — Бедният Микси.

— Микси? — внимателно попита механикът.

— Старият й котарак — обясни Мериуен, все още неспокойна от присъствието му.

— Много съжалявам. Аз също изгубих котката си, когато бях малък.

Лилиуен обърса очи.

— Какво му се случи?

— Котка — повтори Ниш. — Казваше се Фин. На улицата я премаза каруца. Помня, че плаках с дни.

— Наистина ли? — Мериуен поомекна.

— Много я обичах — продължи той. — Тя обичаше да спи в края на леглото ми. Зиме ме топлеше. Понякога, когато е тъмно, ми се струва, че я чувам да преде.

— Какво е станало с крака ти? — попита след известно мълчание Мериуен.

— Бях нападнат от нилатл — отвърна Ниш и им показа раните. — Той едва не ме уби.

— Какво е нилатл?

Механикът обясни. И макар че беше средата на деня, двете момичета нервно погледнаха към храстите и се преместиха по-близо до Ниш.

— Вие изгубили ли сте се? — попита Крил-Ниш малко по-късно.

— Ще срещнем родителите си по-надолу — веднага каза Мериуен.

— Няма! — изплака сестра й. — Изгубихме ги и никога няма да ги видим отново.

— Как се оказахте разделени?

— Чакахме ги пред вратата — поде Лилиуен. — Майка и татко се опитваха да вземат още нещо от къщата. И тогава по пътя започнаха да търчат хора. Милиони! — преувеличи тя. — Те ни понесоха с тях, а когато успяхме да се отскубнем от потока и да се върнем, къщата ни гореше. Майка и татко ги нямаше.

— Изгоря цялата — каза Мериуен. — Дълго ги чакахме, но те не се появиха. После хората отново започнаха да крещят и да бягат. Тогава ние също избягахме от града.

— Родителите ви вероятно са някъде напред и ви чакат — рече Крил-Ниш.

— Надявам се. — В гласа на Лилиуен се четеше съмнение.

Нещата не се развиваха в правилната посока. Ниш не можеше да си позволи да се нагърбва с чужди проблеми. Немислимо беше да се грижи за две момичета, останали без роднини. Той си казваше, че подобни ситуации са се разигравали безброй пъти в течение на войната, но пак можеше да се насили да ги изостави.

Денят стана по-задушен, с което и болката на Ниш се задълбочи. Лилиуен също се затрудняваше да ходи. Достигнаха ручей, пресичащ пътя. Околните тръстики бяха стъпкани в калта. Механикът жално погледна кафеникавата вода, но се сдържа. Ако пиеше от това място, несъмнено щеше да се разболее.

Момичетата спряха.

— Не мога повече. — Очите на Лилиуен се бяха насълзили от болка.

Сестра й посочи по протежение на ручея, където две дървета бяха разперили чадърести корони:

— На сянка ще бъде по-хладно.

— Не мисля, че е добра идея да спираме сега — каза Ниш. — Лиринксите…

— Не ни е нужна помощта ти — каза Мериуен, а очите й блеснаха.

— Нужна ни е. Не изглупявай, сес.

Сянката изглеждаше изключително примамливо, а гърлото на Крил-Ниш бе пресъхнало до грапавост, затова той се отправи заедно с момичетата към сенчестото място, стиснал чука си. То бе подходящо за засада, а в подобни ситуации винаги се намираха отрепки, които да се възползват от чуждото нещастие.

Тук ручеят течеше прохладен и чист. Момичетата натопиха крака във водата, а Ниш се напи до пръсване. Сетне той се огледа за някакви плодове или ядки, но не откри нищо, защото по това време на годината бе още рано. По следите върху земята личеше, че на това място редовно идват диви животни, но дори някое от тях да се престрашеше да дойде сега, Ниш се съмняваше, че ще успее да го убие с чука си.

— Носите ли кремък и прахан? — обърна се той към Мериуен.

— Разбира се! Огън ли искаш да палиш?

— Трябва да преваря вода, за да промия раните си.

Тя му подаде кремък, малка кутийка с прахан и походна тенджера. Ниш насъбра клони и скоро разполагаше с огън, от който се издигаше тънък синкав дим. Механикът кипна вода, проми раните си, после хвърли мръсните превръзки да се дезинфекцират. След няколко минути ги извади с помощта на пръчка, изчака ги да изстинат и отново превърза раните си.

Стомахът му стържеше като сепаратор за мляко. Проклетите стриди! С накуцване Крил-Ниш се оттегли в храсталака, за да облекчи стомаха си. Отне му известно време. Точно излизаше, когато долови приглушен вик.

Момичетата! Защо се бе отдалечил толкова от огъня? Ниш се затича, но след няколко крачки осъзна, че се е отправил в грешната посока. Сред тези храсти всичко изглеждаше еднакво. За щастие бързо откри стъпките си и ги последва. Но пак достигна лагера късно — близначките ги нямаше.

Ако не ги намереше, направо можеше да ги счита за мъртви. Похитителите им щяха да ги отведат далеч от пътя. Но в коя посока бяха поели? Нагоре по течението или сред храстите? Ниш се вторачи в земята, търсейки следи.

Следи имаше — стотици. Многобройни бежанци бяха спирали тук, за да напълнят манерките си. Механикът започна да се паникьосва. Защо не бе проявил по-голяма предпазливост? Още от самото начало бе имал лошо предчувствие за това място.

Няколко дири изчезваха сред храстите, но всички те бяха прекалено големи. Той прекоси ручея, за да потърси на другия бряг. Там най-сетне откри малък отпечатък от ботуш и се отправи в посоката му.

Възможно бе похитителите да са двама, може би дори трима. Лошо съотношение на силите, особено ако бяха въоръжени. Дори и един противник с меч с лекота щеше да надвие чука на Ниш.

След няколкостотин крачки следите изчезваха. Сега какво? Крил-Ниш спря, напрегнал слух. Това стон ли беше? Не, дървета проскърцваха под вятъра. Може би похитителите отново бяха прекосили потока? Механикът реши да рискува и продължи, измъчван от отчаяние. Нямаше да си го прости, ако изгубеше момичетата.

Отпечатък сред калта на разкалян участък му подсказа, че е на прав път — следата несъмнено принадлежеше на една от близначките. След няколко напрегнати минути Ниш зърна отблясък пред себе си, вероятно слънцето, отразено от закопчалка на раница. Продължил по-внимателно, той надникна през дърветата.

Похитителите бяха двама: едри, небръснати скотове. Всеки от тях бе сграбчил по едно мятащо се момиче. Точно в този момент по-високият зашлеви Мериуен през лицето и я хвърли на тревата. Ниш потръпна. Нямаше как да надвие двама. Отвратен, той затвори очи.

Тогава Мериуен изпищя.

Ниш изскочи иззад дърветата, забравил агонията в крака си, и нанесе яростен удар към негодника, който държеше Лилиуен. Само че замахът не постигна целта, защото раненият крак се подви. Онзи блъсна момичето встрани и замахна на свой ред.

Ударът се стовари над ухото на механика и накара черепа му да изкънти. Крил-Ниш залитна назад. Противникът му продължи атаката си, размахал ръце. Хлар се чувстваше прекалено слаб, за да повдигне чука над главата си. Можа единствено да замахне нагоре.

Необичайната атака изненада скота. Желязната глава на чука хрясна под брадичката му. Той изхвърча назад с отметната глава и рухна на земята.

Вторият похитител също атакува. Тоягата му попадна върху лакътя на Ниш. Чукът изхвърча, а ръката на механика започна да изтръпва. Вторият удар попадна върху ребрата му. Третият замах полетя към главата.

Него Крил-Ниш успя да избегне, но не изцяло. Тоягата удари върха на темето му и го повали на колене. Пред очите му притъмня. Ръката му напипа камък, който Ниш запрати към лицето на противника си, но пропусна.

След мощен ритник механикът се оказа на земята. Противникът му скочи върху него. Ръце, достатъчно едри да удушат добиче, се сключиха около гърлото му. Ухилен в доволно беззъбство, скотът започна да стиска.

Двадесет и шест

Ниш се опита да го изблъска, само че онзи притисна раменете му с колене. Заради неудобната си позиция механикът не успя и да изрита противника си в слабините. Оставаше му само да се гърчи. Което нямаше да продължи дълго, защото огромните палци притискаха трахеята му.

— Пусни ме — успя да изхрипти Крил-Ниш. Онзи го заплю в отговор. Пред очите на Хлар започна да причернява. Оставаха му сили за един последен опит да се отскубне, също оказал се безплоден.

Отекна месен пукот и скотът се стовари върху механика с цялата си тежест. Ниш се задави и се опита да избута тежкото туловище. Не успя, но поне съумя да освободи гърлото си от пръстите му. Лилиуен коленичи до него и му помогна да избута тялото встрани.

В първия миг Крил-Ниш не можа да се изправи. Той обърса лице и каза:

— Благодаря ти. Добре ли си?

Девойката кимна сковано, отбягвайки очите му.

— Какво стана?

— Ударих го по главата с чука ти — прошепна Лилиуен. — Съжалявам. Не знаех какво друго да сторя.

— Постъпи правилно — каза Ниш, притискайки ръката й в своята. — Ти ми спаси живота, Лилиуен. Никой не би се справил по-добре.

Сестра й стоеше до другия похитител, който бе застинал неподвижно. По ъгъла на главата му личеше, че вратът му е счупен.

— Нараниха ли ви? — обърна се механикът към нея.

— Не — почти недоловимо отвърна Мериуен. — Добре сме.

— По-добре да се махаме — каза Ниш, — преди да са дошли в съзнание.

— Да. — Лилиуен все още стоеше вторачена в жертвата си.

Вторият похитител също нямаше да се свести. Ударът й му бе строшил черепа и го бе убил на място. Ниш подозираше, че тя знае това. Трудна мисъл за едно дванадесетгодишно дете. Дори за самия него не беше лесно. Механикът се изправи и се приближи до първия нападател. Вратът му наистина беше счупен. Той, Ниш, беше убил човек.

— Да вървим — каза Крил-Ниш. — Може да има и други.

Механикът избра момент, когато Лилиуен се е обърнала, и обърса окървавения чук в тревата. Сетне тримата се отправиха обратно към пътя, където вървяха през целия ден. Лилиуен повече не се оплакваше от мехурите си. И двете момичета мълчаха. Що се отнася до Ниш, кракът го болеше мъчително, шията му бе подута и всяко вдишване му причиняваше болка, освен това на моменти погледът му се раздвояваше. Случилото се бе засегнало и него. Той беше убил — негодник, наистина, но какви обстоятелства бяха подтикнали онзи към подобна трансформация? Възможно ли беше самият Ниш някога да я претърпи?

— Много ли остава до Кундизанд? — привечер попита той. Не му се искаше да нощува на открито.

— Не е далеч — отвърна Мериуен.

Малко преди смрачаване тримата оставиха зад себе си пореден завой, за да се изправят пред светлините на града. Цял ден не бяха виждали лиринкс, но Ниш пак не се успокои, докато не достигнаха портите.

Бяха пропуснати веднага. Нормалните проверки бяха отменени — същината на човек бе достатъчен критерий за пропускане.

Кундизанд гъмжеше от хора. Осемхилядното му население се бе увеличило с най-малко тридесет хиляди отчаяни бежанци. Отдавна всички възможни легла бяха заети. Улиците бяха претъпкани, хората бяха налягали направо на земята.

Ниш не се отделяше от близначките — ако ги изгубеше в този хаос, никога нямаше да ги намери.

— Къде трябва да се чакате с родителите ви?

— На градския площад, до вятърния часовник.

Върху струпаните на площада хора можеше да се ходи — на тримата им отне петнадесет минути, за да го прекосят. Най-сетне достигнаха часовника, точно в мига, когато отброяваше седем часа. Алените му криле се въртяха жизнерадостно под вятъра, макар че самият площад бе задушен. Ниш и момичетата останаха там около час, без да открият познат.

Лилиуен избухна в сълзи.

— Мъртви са, знаех си.

— Татко каза, че ще бъдат тук — успокои я Мериуен. — Той никога не нарушава обещанията си, Лилиуен. Трябва да продължим да търсим.

На Ниш му се стори, че е видял Кетила и Франси. Механикът изкрещя имената им, но глъчката погълна вика му, а тълпата скри децата.

Когато часовникът отбеляза девет часа, Крил-Ниш почти не можеше да помръдне заради гъстотата на сганта.

— По-добре да намерим място за нощувка… — поде той, но бе прекъснат от писъка на висока жена, разблъскала хората, за да се приближи до близначките.

— Мериуен, Лилиуен! Къде бяхте? Смятахме, че сме ви изгубили.

Мериуен не можа да сдържи сълзите си.

— Върнахме се вкъщи, мамо, но вас ви нямаше. Толкова се страхувахме…

— Но сте изпълнили поръчението. Момичетата ми! — Жената прегърна Мериуен, после сестра й.

— Къде е татко? — неспокойно попита Лилиуен.

— И той е тук — каза жената. — Троист! Намерих ги!

Набит, красив мъж в лейтенантска униформа си проправи път през тълпата, сияещо усмихнат.

Той също прегърна дъщерите си и се накани да отведе семейството си, но Мериуен го спря:

— Почакай, татко. Трябва да благодаря на този човек…

Лейтенантът се извъртя, огледа Ниш и очевидно не остана особено доволен от видяното.

— Кой си ти? — остро попита той, сбърчил горна устна.

— Казвам се Крил-Ниш Хлар, сър, и…

— Щом си помогнал на дъщерите ми, благодаря ти. — Троист посегна към джоба с монетите си.

— Татко, той ни спаси! — намеси се Лилиуен. — Двама отвратителни мъже ни отвлякоха в гората, а…

— Какво? — Лейтенантът се вцепени и веднага се обърна към тях. — Добре ли сте? Направиха ли ви нещо? Кълна се в небесата, ако…

— И на двете ни няма нищо — спокойно каза Мериуен. — Но само защото Ниш ги нападна с чука си.

— Опиши ми ги — възкликна бащата, поглеждайки към механика. — Ще се погрижа да увиснат.

— Мъртви са — тихо каза Ниш. — Аз строших врата на единия от тях, а другият бе ударен по главата от дъщеря ви, докато ме удушаваше. — Крил-Ниш дръпна яката си надолу, за да покаже следите по гърлото си.

— Вечно ще съм ти задължен. Назови възнаграждението си — и ще го имаш.

— Не искам награда. Но… виждам, че вие сте офицер. Може би бихте могли да ми помогнете.

— Така ли? — предпазливо отвърна Троист.

Ниш отново снижи глас.

— Става въпрос за нещо изключително важно. Трябва да разговарям с някой от висшестоящите военни, градоначалника или представител на Съвета.

Троист отново го огледа.

— Ти не си тукашен.

— Идвам от Ейнунар.

Ниш не каза друго. Не знаеше кому може да се довери, а носените от него новини бяха изключително важни.

— Градоначалникът на Кундизанд не е тук. Същото важи и за представителите на Съвета. Перквизитор Унибас беше в Никеранд по време на нападението и до момента никой не знае нищо за него. Страхувам се, че и ние сме в същото положение като теб. — Лейтенантът уморено поклати глава.

— Ами войската? — попита механикът.

— Избита. Или пръсната във всички посоки. Лиринксите обожават най-напред да изпращат летци срещу командните шатри. Всички старши офицери са мъртви. Това е и причината за този хаос. Ако не бях в отпуск, аз също щях да бъда разкъсан.

Отчаянието отново сграбчи Ниш. Той нямаше пари, документи, приятели. Ако не се погрижеше за крака си, най-вероятно щеше да го изгуби. Трябваше да се довери някому, този лейтенант изглеждаше честен. Освен това по децата можеше да се определят много неща за родителите. Мериуен и Лилиуен бяха будни, находчиви и добре възпитани. Той погледна Троист в очите.

— Тогава ще трябва да се доверя на вас, сър. Изпратен съм по възложение от скрутатор Ксервиш Флид и нося изключително важни сведения.

— Това обяснява акцента ти. По-добре ела с нас, Крил-Ниш. Тук не бива да обсъждаме подобни неща.

Той запозна Ниш със съпругата си. Адвокатката Яра бе с половин глава по-висока от Троист, с издължено конско лице, едри зъби и преголеми ноздри, но имаше елегантно излъчване. Тъмната й коса бе сплетена на плитка, стигаща почти до кръста й.

Самият Троист бе нисък и мускулест, с малка глава, покрита с русоляви къдрици. Очите му бяха сини, плещите широки, пръстите къси и дебели. Излъчваше способност.

Отне им час да си проправят път до странноприемницата, макар тя да се намираше само на няколко пресечки. Дребна и прашна, стаята определено бе за предпочитане пред лагерната колиба, в която Ниш бе нощувал последните нощи. Механикът се настани на пода, отпуснал глава върху ръцете си, и не можеше да повярва, че е останал жив.

Не можеше да става дума за къпане, тъй като заради множеството бежанци водата не достигаше, но Яра обяви, че вечерята скоро ще пристигне. Не след дълго кльощаво хлапе донесе претъпкан поднос. На Ниш му потекоха лигите. За последно бе ял истинска храна преди повече от месец. А тези гозби миришеха значително по-вкусно от дажбите във фабриката.

Докато вечеряха близначките разказаха случилото се по време на бягството, сетне механикът представи своята история. Премълча амплимета и аахимската инвазия — за тях щеше да каже по-късно, когато момичетата си легнеха.

— Значи баща ти е перквизитор Джал-Ниш Хлар?

— Да. Познавате ли го.

— Не, но съм чувал много за него.

Какво означаваше това? Бащата на Ниш имаше много врагове.

Троист подробно разпита Ниш за баща му. Предпазливостта му бе оправдана, защото лиринксите отбелязваха изненадващ успех в набирането на предатели и шпиони. Останал доволен от получените отговори, лейтенантът отстъпи инициативата на Яра. Тя познаваше Тикси, защото преди години бе посещавала мястото. Съпругата също се увери в достоверността на думите на механика и направи знак на Троист, който кимна. След като погледна към заспалите си дъщери, той каза:

— Историята ти ме удивлява, Крил-Ниш, а това не се случва често. Дъщерите ни са имали късмет да те срещнат. Никога няма да забравя помощта ти.

— Благодаря ви, сър. Ако разрешите, бих искал вече да се оттегля, защото съм страшно уморен, а главата ме боли от ударите, които получих.

Яра се приближи със свещ и провери черепа му с дългите си хладни пръсти, а после провери и очите му.

— Нищо сериозно, само леко сътресение. Ще ти приготвя отвара.

Докато тя се занимаваше с билките, Крил-Ниш разказа на Троист за амплимета, за геомантическите способности на Тиан и за стореното от нея в Тиртракс.

— Наистина се говори за огромна флотилия от машини, напомнящи кланкери, дошла от запад — каза Троист. — Не се съмнявам, че нашите първенци са били уведомени от скрутаторите. Аз самият не зная нищо, но пък не съм и особено високо в йерархията.

— Но пък си великолепен офицер — каза Яра, подавайки чаша на Ниш. — Изпий това.

Троист се поклони към нея.

— Яра е геният в семейството — рече той. — Един ден тя ще стане адвокат-генерал. Аз просто изпълнявам дълга си.

Яра изсумтя добронамерено, докато оглеждаше крака на Ниш.

— Ти ще бъдеш главнокомандващ на силите ни още преди момичетата да са навършили пълнолетие.

— Не крия, че бих искал да бъда. Но усилената работа и връзките не са достатъчни. Човек трябва да притежава щастието да бъде на място, което има значение, и способността да се възползва от появилата се възможност.

— И победи! — добави съпругата.

— Бихме могли да си помогнем — каза Ниш.

— Възможно е — рече Троист с тон, който не обещаваше нищо. — Какво предлагаш, Крил-Ниш?

— Тъй като не съм способен да се прибера вкъщи, ще трябва да насоча усилията си да помогна на войната тук. Както ви казах, аз съм механик, но и съм участвал в сражения. Освен това познавам аахимските конструкти и бих могъл да помогна с изработването на план срещу тях, ако се стигне до сблъсък.

Последната надежда бе незначителна, понеже Ниш бе огледал конструктите съвсем бегло. Но пак бе по-добре от нищо.

— Така е. — Троист изглежда разсъждаваше бързо. — И какво мога да направя за теб?

— Вземете ме за свой адютант.

— Само главнокомандващият има адютант — каза лейтенантът и погледна към съпругата си за съвет. Извън семейните дела тя бе спокойна и разсъдлива жена. Нея Ниш трудно щеше да заблуди. Но тя кимна едва забележимо.

— Тогава тактически асистент. Наименованието е без значение. Бих искал да започна кариера в армията с ваша помощ. Възможно ли е това?

— Не виждам защо да не е — каза Троист. — Ти си образован, имаш добри връзки и притежаваш ценен опит. Ще се погрижа за това веднага щом се присъединим към частта ми. Което, за съжаление, може да се окаже по-трудно от очакваното.

— Защо, сър? — попита механикът.

— Както ти казах, силите ни са безнадеждно разпръснати. Надявам се да има достатъчно оцелели, за да се сформираме наново, но първо трябва да намеря въпросните. Тръгвам утре сутринта. Можеш да дойдеш с мен.

На зазоряване поеха на изток. Ниш бе очаквал, че ще се отправят само двамата с Троист, но дъщерите и съпругата също бяха с тях, заедно с петима войници, открити сред бежанците. За всички имаше коне. Механикът нямаше представа как лейтенантът бе успял да се сдобие с животните сред такъв хаос. Във всеки случай това говореше добре за Троист.

Бащата бе зает през целия ден — разпращаше войниците си, разговаряше с нови войници, които срещаха (някои на кон, готови за сражение, други пеши и изнурени). Ниш се стараеше да не изостава, само че отдавна не беше яздил кон, а главата все още го болеше. Накрая, виждайки го да се олюлява бледен на седлото, Троист каза рязко:

— Мястото ти е в лагера. Ще се видим вечерта.

Думите му не бяха укор, макар да бяха прозвучали така. Но Крил-Ниш се радваше, че се връща.

Лагерът бе скрит в обрасла долчинка, която бе трудно да бъде забелязана дори и от близко разстояние. Трима войници стояха на пост. Яра бе заета в организирания походен лазарет, където вече имаше половин дузина пациенти. Мериуен и Лилиуен също промиваха рани и превързваха. Личеше, че не за пръв път се занимават с нещо подобно. Всичко изглеждаше ефикасно и добре организирано, макар недостигът на оръжия и запаси да пораждаше притеснение. Ниш се оттегли встрани, където заспа.

Събудиха го нечии изкрещявани заповеди. Някакъв войник организираше разполагането на лагера, който се готвеше да приюти почти сто бойци.

На смрачаване в лагера влезе отряд от сто и петдесет души, последван от по-малки групи и конна част. Все още нямаше и следа от Троист. Започваха да раздават вечерята, когато Ниш долови познато стържене и дрънчене.

Непогрешимият звук разбуди професионалния му интерес и механикът закуца към него. Появиха се четири осмокраки кланкера. Бяха по-различен модел от познатите му, по-ниски и по-широки, а бронираните им плочки бяха не с овална, а с листовидна форма. Бойната кула разполагаше с място за двама стрелци — един да зарежда и стреля с катапулта, друг да насочва копиемета.

Троист се появи към полунощ. Той скочи от коня си, потупа го гальовно, намина да види семейството си и веднага се отправи към командната зона — камениста земя, над която сред клоните бе опънато платнище. Ниш също бе повикан.

Под платнището гъмжеше от хора. Малка карта бе разгъната върху сгъваема масичка.

— Ние се намираме тук — обяви Троист, показвайки място, намиращо се на около шест левги югоизточно от Никеранд. — Ще раздигнем лагера призори и ще продължим на югоизток, за да прекосим Алмадин и да се отправим към Червейния лес. Това е огромна гора — каза той на Ниш и с бърз жест очерта територията на леса. — Най-голямата в източната част на Лауралин. Ще разположим новия си лагер тук — показалецът му се забоде, — а ако не успеем, тук. Надявам се, че по пътя ще открием още войници. Ако генерал Борил е успял да избяга…

— Не, сър — каза един мъж, гол до кръста заради превързаните си гърди. — Аз съм неговият адютант. Видях го да пада.

— Убит? — попита Троист.

— Кръвта можеше да напълни кофа. Главата му на практика се държеше на…

— По-късно! — Троист погледна към ококорените си деца. — Какво стана с другите офицери?

— Повечето са мъртви, сър. Лиринксите нахлуха в командната палатка и ги разкъсаха за отрицателно време. Аз самият оцелях, защото в онзи момент се намирах отвън. Вие сте най-висшестоящият офицер, сър. Ако не успеете да съберете войската ни, боя се, че ще изгубим Алмадин.

— И аз се опасявах от същото — бавно каза Троист. — Не мога да сторя много с няколко стотици и шепа кланкери, но ще дам всичко от себе си.

Той се извърна, а Крил-Ниш зърна странен блясък в очите му. Това беше шансът, който Троист бе очаквал. Ако лейтенантът успееше да се възползва, очакваше го възход. Ако се провалеше, всички те щяха да погинат.

Алмадин бе предимно безлесна равнина. Изключение правеха скалистите могили, някогашни останки от древни градове. Почвата бе неплодородна и солена, достатъчна единствено за ниска трева. На места растителността отстъпваше изцяло. В далечината кръжаха мършояди.

Прекосяването на тази суха земя им отне дни. Троист прекарваше цялото си време в седлото, претърсвайки околността за оцелели от битката, за да ги отпрати обратно към лагера. Всички достатъчно здрави войници правеха същото. Към силите му непрекъснато се стичаха нови бойци.

Кланкерите също прииждаха. Битката бе унищожила множество машини, защото лиринксите бяха насочили вниманието си към тях веднага след избиването на офицерите. След като стрелецът бъдеше убит, кланкерът ставаше безполезен и операторът можеше единствено да бяга. Някои от оцелелите машини имаха единствено оператор, други бяха претъпкани с войници, вкопчили се даже и отвън.

Троист лично посрещаше всеки новодошъл, без значение по кое време пристигнеше въпросният, и се грижеше да бъде настанен и нахранен. Самият лейтенант сякаш никога не спеше.

На петата нощ той поведе нанякъде част от хората си и половин дузина безшумни кланкери. Ниш не бе поканен да се присъедини. Целта им му бе неизвестна. Яра, която знаеше, но мълчеше, не спря да се разхожда цяла нощ. Накрая притеснението й се предаде и на механика. Ако Троист и дръзките му бойци не се върнеха, малката армия щеше да се разпадне.

Зазори се, а те все още не се появяваха. Мина и пладне. Стъпката на Яра бе станала скована. Слънцето се отправи към заник — едва тогава на хоризонта изникна прашен облак.

— Троист се връща! — възкликна Яра, за момент изгубила контрол от облекчение. Върху миглите й блеснаха сълзи.

Войниците се върнаха изморени и прашасали, но ухилени до уши. Кланкерите бяха претъпкани с мечове, арбалети, палатки, провизии и оборудване, изоставени от сразената армия. Набързо сковани шейни носеха още товар.

— За момента това ще реши проблема със снабдяването ни — каза Троист. — Не може да се нарече победа, защото противник нямаше. Все още бягаме от лиринксите, но вече по-бавно.

— Къде са те? — попита Ниш.

— Видяхме ги да кръжат над Никеранд. Несъмнено някои от тях все още са останали в града. Но повечето са се оттеглили в Мелдорин.

— В такъв случай нападението над Никеранд е било набег, а не инвазия.

— Набег и предвещание на инвазията.

— А кога ще започне самата тя?

— Ако знаех това, Крил-Ниш, нямаше да си губя времето да слушам глупавите ти въпроси. — Той се обърна към съпругата си. — Нещата изглеждат по-спокойни. Искам ти и децата да се върнете в Кундизанд.

— Не, тате! — извика Лилиуен. — Не ни отпращай, моля те.

Мериуен, по принцип отговорна и сдържана, се присъедини към нея:

— Без теб няма да се чувстваме в безопасност, татко. А ако бъдеш ранен, ще имаш нужда от нас, за да се грижим за теб.

— Това не подлежи на… — поде той, но Яра отпусна ръка върху неговата.

— Само още няколко дни. Лиринксите биха могли да прелетят през морето в рамките на часове. Тук сме в по-голяма безопасност.

— Така да бъде. Но при първата възможност…

— Разбира се — каза жената.

Продължиха похода. Троист бе започнал да оформя отделни единици, а армията продължаваше да расте — разнасяха се слухове за преминаването й, войниците сами се присъединяваха. На десетия ден разполагаха с три хиляди бойци, около една пета от които на коне, а също и седемдесет и един кланкера. Още пет машини се нуждаеха от поправки, преди да станат годни за бой, така че Ниш не скучаеше през дългите дни. През този кратък период той научи повече, отколкото бе узнал след години работа във фабриката. Източно от Никеранд лежаха още много изоставени кланкери, но без оператори те бяха безполезни. До този момент Троист бе свършил отлична работа, ала се притесняваше, че скрутаторите няма да му позволят да задържи командването.

Вечер Ниш сядаше с Троист и с още един тактик, за да споделя знанията си за конструктите. Заедно тримата започнаха да изготвят тактики за защита, нападение и най-различни обстоятелства. Обсъжданията им продължаваха почти до полунощ, превърнати във всевъзможни симулации.

Тази нощ, дванадесета след напускането на странноприемницата, Троист захвърли оловните си войници още преди камбаната да е оповестила полунощ. Той разтърка очи и се прозина.

— Хубаво си играем, но тези игри не струват нищо, когато започне същинската битка. След първите няколко минути на бойното поле настъпва хаос. Вестоносците биват убити или обстоятелствата се променят толкова бързо, че заповедите се оказват безполезни.

— Лиринксите никога не допускат подобни грешки — каза другият офицер, който се казваше Луни. — Сякаш могат да общуват от разстояние.

— Ами ако изпратим наблюдател в балон? — предложи Ниш. — Той би могъл да наблюдава цялата битка и да сигнализира видяното.

— Докато вятърът не го отвее — опроверга Троист — или някой летящ лиринкс не разкъса балона му, което ще се случи веднага.

Дотича вестоносец, който отдаде чест и подаде на Троист сгънато парче хартия. Лейтенантът го прочете, навъси се и се изправи.

— Много скоро ще узнаем, господа. Стотици лиринкси са се отправили към нас. По всичко личи, че сутринта ще влезем в битка.

В този момент той изглеждаше същински пълководец, но видимо потръпна, когато погледът му попадна върху неуморимата Яра, която сновеше между болните. Утрешният ден можеше да донесе гибелта на съпругата и дъщерите му. Вече бе прекалено късно да ги отпраща в Кундизанд. Защо не бе го сторил по-рано, докато бе имал възможност?