Улеят на времето

1

Емил Кантински трепна в креслото. Както се ровеше из спомените си, неусетно бе задрямал. Напоследък често се връщаше в мислите си към щастливия момент, когато се срещнаха с Леда. Може би търсеше в него упование срещу все по-нарастващото напрежение, което от известно време витаеше помежду им.

Външната врата леко се хлопна.

— Ти ли си, Леда? — тихо се обади той. — Пак закъсняваш.

В стаята почти безшумно влезе около четиридесетгодишна жена със сини очи и млечна кожа. Емил с удоволствие си представи колко меки и приятни са светлите й коси.

— Мая заспа ли? — попита жената, като събличаше връхната си дреха.

— Отдавна. Дори и аз бях задрямал.

— Извинявай, забавих се, но тази вечер беше изключително важна за мене.

— Започвам да се съмнявам къде е истинското ти жилище. Не се ли застояваш прекалено дълго в Института?

— Ти знаеш, Емил, че в момента може би се решава съдбата на преселниците на Марс.

— Пак ли бълнуваш за онази болест на Лесли и Давидов?

— Ако не ти е приятно, няма да говоря. Само че тъкмо днес се случи нещо невероятно интересно. А ти се занимаваш с кибернетични модели на биологичните системи и мутантна биология, и тези въпроси би трябвало да те вълнуват.

— Да, отчасти. Не ми е ясно само, тебе кое те привлича повече — дали микробиологията или молекулярната физикохимия?

— И двете, разбира се. И какво щастие е, че не се отказах да ги специализирам едновременно.

Мъжът я погледна учуден:

— Чак пък щастие…

— Не ме прекъсвай — настоятелно продължи Леда. — Поне веднъж ме изслушай докрай.

Емил измърмори нещо.

— Днес се уверих, че болестта на Лесли и Давидов няма заразен характер.

— Отказваш се от теорията за микси-вирусите?

— Да, с нея си служехме досега, но сме се заблуждавали.

Емил се опита да си припомни прочутия експеримент на Бжиковски… През две кварцови колби се пропускаха ултравиолетови лъчи. В едната имаше заразена с вируси тъкан, а в другата — здрава тъкан. След известно време и двете тъкани се оказваха заразени. Изводът бе, че микси-вирусите пренасят заразата чрез ултравиолетовото лъчение и върлуващите тогава епидемии се обясняваха със засиленото проникване на ултравиолетовите слънчеви лъчи през разредения от многобройните реактивни двигатели защитен озонов слой на атмосферата. Предположението прерасна в убеждение, когато след корекция в дюзите на двигателите епидемиите изчезнаха.

— Но нали бяхте забравили и за микси-вирусите, и за ужасната болест на Лесли и Давидов, която разрушава тъканите — неволно повиши тона си Емил.

— Да, докато от Марс не ни доложиха за типичните й симптоми — жената постави пръст на устните си. — Моля те, по-тихо, ще събудим детето.

— И няма ли лек?

— Ефикасно лекарство досега не е открито. Затова в Института бяхме много разтревожени. Ако наистина на Марс бе избухнала епидемия от тази болест, щяхме да бъдем безсилни пред нея. И край на мечтите да овладеем червената планета.

— Защо говориш в условно наклонение? До вчера бе сигурна, че засиленото напоследък ултравиолетово лъчение на слънцето е отворило вратите за заразното действие на микси-вирусите на Марс.

— Само че днес мисля другояче — присви очи Леда. — За първи път надникнах през най-новия усъвършенствуван СТЕМ-микроскоп.

— Не ви ли стигаше милионното увеличение?

— Не, необходимо бе да се заровим още по-дълбоко в материята. Да я разнищим на съставните й части. Да видим как електроните обикалят около ядрото на атома. Разбираш ли какво означава това? Все едно да гледаш как електричният ток тече по проводниците.

— И какво ти помогна това?

— Видях нещо невероятно, Емил. Под въздействието на ултравиолетовото лъчение се предизвиква вътрешноклетъчна електролиза и тъканите се разяждат.

— Но този процес е известен на науката.

— Да, само че при нормални условия на границата между отделните тъкани има полупроводникова преграда, която като кондензатор се зарежда и изпразва с електрони, поддържайки в динамично равновесие процеса. Достатъчно бе обаче да засилим ултравиолетовото лъчение и разрушаването на тъканите започна.

— Сигурна ли си в заключенията? — възбудено я попита Емил. — Та нали именно такава е и клиничната картина на заразата с микси-вирусите.

— Експериментите провеждах при пълна стерилност — отговори Леда.

— Тогава може би микси-вирусите не причиняват болестта на Лесли и Давидов? — уплаши се от необикновената си мисъл Емил.

— Така смятам и аз — кимна жената. — Само че това предположение трябва да се докаже. И най-добре е да го потвърдя на място, като замина за опитната ни станция на Марс.

— Ти чуваш ли се какво говориш! — почти изкрещя Емил. — Загубила си си ума.

— Защо се карате? — дочу се глас от съседната стая.

Двамата се погледнаха сърдито. Мая се бе събудила от препирните им.

2

Тази вечер доктор Аскол Варо се приготвяше да си ляга със станалото му сякаш обичайно напоследък чувство за вина. Прекалено дълго бе размишлявал през деня. Интересно — той, човекът, който рядко се двоумеше как да постъпи, когато при него идваха пациентите му, дълго се колебаеше, щом трябваше да решава за себе си. Това съвсем не означаваше, че гледа повърхностно на работата си. На професията бе отдал цялото си сърце. Може би затова му бе трудно да се отклони от всекидневните задължения, за да постъпи добре или зле в личния си живот. Понякога от едно «да» или «не» зависеше съдбата на хората. Той често я бе държал в ръцете си. Но това бе съдбата на другите. Никога Аскол не бе предполагал, че ще бъде толкова трудно да се справи със себе си. Чувствуваше се като подгонено на фарове диво животно, което с всички сили се бори да избяга от опасността, но не може да се отклони от светлинната пътека, където го очаква сигурна гибел.

Навярно мнозина биха се изсмели, ако разберяха причината за неговата вътрешна борба. Хиляди с махване на ръката преминаваха бариерата между безгрижието на свободния и отговорностите на заключения с брачна халка живот. Ала колко от тях след това бяха търсили у него упование и лек за душевната си болка. Новото, в което се отразяваше вездесъщият технически прогрес, настъпваше стремглаво по всички линии. Хората, изглежда, не бяха подготвени и се отплащаха на все по-приятния си живот, като се затваряха в черупките си. Вероятно те не правеха достатъчно усилия, не си позволяваха лукса да страдат и се отчуждаваха едни от други. А сетне идваха при него с молба да ги изтръгне от комплексите, от кошмарите, дори от бездушието. И той воюваше със средствата на модерната психотерапия, които същият този всемогъщ технически прогрес бе издигнал до невероятна висота. Възвръщаше доброто самочувствие и вярата, разпръскваше съмненията и горчивината, събуждаше надежда и обич. Всеки, прекрачил от нужда прага на неговата клиника, бе малко или повече боязлив човек, който не можеше да се справи с личните си затруднения и предпочиташе по-лекия път — лечението — пред борбата с неизвестността…

Ето — отново същите мисли… Доктор Аскол тръсна глава — като че ли да ги пропъди — и влезе в банята. Все пак той беше длъжен да изясни отношенията си с Дияна. Не, тя не го притесняваше с нищо. Бе деликатна и търпелива, но това го задължаваше още повече. От две години те бяха близки, много близки. Обичаше ли я? Разбира се. Бе ли готов да се ожени за нея? Тук се бунтуваше цялата му психика на свободомислещ, дори позакоравял ерген. Сети се за един тест от старите псевдомедицински списания и се засмя: «Стресовата ситуация преди женитбата се равнява на едно убийство и два грабежа.»

После отново стана сериозен. А дали тя го обичаше? Може би само бяха привикнали един към друг — прекарваха по цели дни заедно. Бе най-близката му помощничка в работата.

Аскол погледна часовника си. Крайно време беше да си ляга, ако искаше утре да бъде бодър в клиниката.

3

Мелодията на «О, ти, мили Фридолин» огласи спалнята на Дияна Фрай.

«Кой ли може да идва толкова късно?» — недоволно замърмори младата жена, като се отправяше към входната врата.

— Защо звъниш, мамо? — посрещна тя неочакваната си гостенка. — Влизай направо.

— Още не съм свикнала да си служа с тия нови магнитни талони за входния компютър. Пък и не съм сигурна дали ще те заваря сама.

— За какво намекваш?

— Знаеш, че се безпокоя за тебе, Дияна — каза майка й и седна в един фотьойл.

— О, мамо, затова ли си дошла посред нощ? Докога ще ходиш подире ми? Да не съм малко дете?

— Тъкмо за това се тревожа, момичето ми. Годините минават.

— Ако смяташ, че по този начин ще промениш моето отношение към Аскол, дълбоко се лъжеш. Аз го обичам. Нещо повече — възхищавам се от него. Разбираш ли — той е вълшебник, който може да надникне в душата на човека, да извади оттам съмненията и безпокойствата и да го дари с устрем. Неговите пациенти го боготворят. Истинско щастие е, че съм не само негов сътрудник, но и близък приятел.

— Нямам нищо против твоите чувства към доктора, само че дали и той ги споделя?

— За мен това е без значение, мамо. Нали аз го обичам. Да, любовта е сляпа и глуха. Но за твое успокоение — той също ме обича. Не ми го е казал — усещам го.

— Тогава защо не се ожените?

— Пак ли започваш, мамо? Та Аскол е човек от друго тесто. Представяш ли си — да го впрегна в хомота на брачния живот.

— Не очаквах да разсъждаваш по такъв начин, Дияна — изрече разочаровано майката. — Ако не мислиш за себе си, то поне не бъди жестока към мен. Искам да гледам внучета.

Майка й знаеше уязвимите места на жените и се опита да ги използува дори срещу собствената си дъщеря. Но напразно предизвикваше с майчинското чувство Дияна. Младата психоложка неведнъж бе обмисляла отношенията си със своя научен ръководител и се бе уверила, че винаги и навсякъде ще го следва. В службата бяха непрекъснато заедно. Оставаха с часове в кабинетите и лабораториите на клиниката да разговарят. Не че не съществуваха различия помежду им. Случваше се да спорят, да повишават тон, дори да се скарат. Но Аскол бе призван да утвърди новото в електронната психотерапия и Дияна го следваше в неговия път като дете, което върви след разказвач на приказки. Такъв човек, който се бе посветил на другите, не можеше да бъде неискрен. Затова тя му вярваше и го гледаше със заслепените очи на влюбена жена. И с годините любовта й се разгаряше.

— Да не говорим повече за мен, мамо — каза уморено младата жена. — Трябва да си лягам. Сутринта ще ставам рано. — После внезапно се оживи. — Знаеш ли, утре съм канена на обяд у съквартирантката от студентските ми години Леда Алфеева. Спомняш ли си за нея? Срещнахме се случайно на един симпозиум. А сега, ако искаш, остани да спиш при мен. Погостувай ми и утре. Ще се прибера за вечеря.

— Не, ще си вървя — отвърна с лека тъга майката. — Знам, че по-приятно ще ти бъде да не се връщаш рано в къщи. Ти наистина порасна, детето ми.

4

— Сигурно е хубаво да се чувствуваш откривател — не можа да скрие раздразнението си Емил, след като с Леда отидоха в друга стая и спуснаха звуконепроницаемата преграда. Сега можеха да си говорят с висок тон, без да пречат на Мая да спи. — Но нямаш право да залагаш живота си, та дори в името на най-възвишените идеали.

— Ако учените преди нас бяха разсъждавали така, и досега щяхме да сме в Средновековието — защити се Леда. — Навярно си чувал, че великият физиолог Иван Павлов и на смъртното си легло, до последния си дъх е диктувал на своите сътрудници какво чувствува, когато животът го напуска.

— Легенди има и за вграждането на сянката при строежа на нова сграда. Може би ще пожелаеш да се разплатиш с живота си, за да те признаят за голям учен?

Леда реши, че е по-разумно да не се впуска в по-нататъшни спорове, а да се възползува от породилия се у Емил интерес към новата й хипотеза за микси-вирусите и да му я разкрие… Според нея те представляват безобидни микроорганизми, чието развитие се стимулира от ултравиолетовото лъчение, след това те самите го генерират — важна подробност, довела до объркване в досегашната диагностика. Но всъщност микси-вирусите не предизвикват болестни изменения. Болестта на Лесли и Давидов е вътрешноклетъчна промяна под въздействие на ултравиолетовото облъчване и ще се лекува, като се премахне първопричината й — ултравиолетовата част на слънчевия спектър. Съществуват достатъчно надеждни филтри за това, а в бъдеще ще се открият сигурно и по-добри средства. Всички досегашни усилия да се унищожат по някакъв начин микси-вирусите са били излишни, защото те са само вторичен източник на лъчение. С това се обяснява и неуспехът при лекуването на страшната болест — объркване на причината и следствието…

— Не ти ли се струват подозрително прости твоите заключения? — не издържа до края на обясненията Емил.

— Гениалните хрумвания винаги са били прости — нарочно си придаде самоуверен вид Леда.

— И защо мислиш, че именно пред теб се разтвориха дверите на прозрението?

— Защото съм едновременно микробиолог и молекулярен физикохимик. И освен това съм една от първите, които се възползуваха от възможностите на новия СТЕМ-микроскоп.

— Може и да е така — поуспокои се Емил. — Само че това не ти дава право да се включваш в опасни експерименти. Ами ако се заблуждаваш? Ако все пак микси-вирусите са вредни? Не, няма да те пусна на изпитателната станция на Марс, преди да се потвърдят твоите хипотези.

— Но след това за мен ще бъде вече късно…

— Ще запазиш само славата си на гениален теоретик, а практическите резултати нека да установят други.

— Ти си егоист, Емил.

— В момента мисля само за Мая.

— Ще я взема с мен.

Емил подскочи:

— Съжалявам, но ако си се побъркала, аз все още не съм.

Леда усети, че бе попрекалила и продължи по-меко:

— Мая може да дойде, след като се убедим, че е напълно безопасно.

— За нея не може да бъде безопасно пребиваването на още неусвоена планета.

— Но как ще работя и живея далеч от нея?

— Никой не те кара насила да ходиш на Марс. Сама си го внушаваш. Не ти ли се струва, че егоистката си ти? В името на кариерата и тщеславието си готова да ме изоставиш.

— Жалко, че не ме разбираш, Емил. Сигурно не мога да ти предоставя достатъчно красноречиви аргументи, но вярвам, че съм права. Смяташ ли, че иначе бих рискувала живота на единственото си дете?

— То е и мое дете, Леда. И затова никога няма да се съглася, ако решиш да я водиш на Марс. Аз имам нужда и двете да бъдете при мен. Това не е ли достатъчно основание да не тръгваш?

5

Виктор заспа щастлив. Струваше му се, че е на седмото небе, но никога не бе предполагал колко опияняващо ще бъде утрото. До него равномерно дишаше Ева. Сега, ако искаше, можеше да сложи ръка на рамото й, да я погали, да я целуне. Беше единствено негова. Той я погледна с нежност и за кой ли път се зарече да не я ревнува повече. Младата жена се размърда. «Събудих я, каква съм мечка!» — укори се Виктор, ала усмивката срещу него го накара да забрави опасенията си.

— Ти си чудесен, мили. Напомняш ми за прекрасните приказки, в които мъжът трябва да заспива последен и да се събужда пръв. Дано да не е така само в първия ден от съпружеския ни живот.

— Нима се съмняваш вече в мен? — грабна я в прегръдките си Виктор.

— Хей, трябва да ставаме — отскубна се от него Ева. — Забрави ли какви приготовления ни очакват? А на обед сме у сестра ми.

Младоженецът се помъчи да си придаде строг вид:

— Ти сигурна ли си, че не сбъркахме, като дадохме всичките си налични акредитиви за екскурзия до Луната? Така прахосахме сватбения подарък и на твоите, и на моите родители.

— Обществото ни осигурява всичко необходимо за нормално преживяване. Какво повече ни трябва? Както бързо върви преселването, утре нашите деца ще живеят на Марс или на Венера. А ние дори до Луната няма да сме отскочили…

— После да не се сърдиш — можеше да получиш много хубави подаръци.

— Нали получих тебе — усмихна се Ева.

На Виктор му стана весело и приятно. Едва бяха завършили Института по бионика и побързаха да се оженят. Той настояваше. «Няма да ви избяга — мъчеха се да ги поохладят родителите им. — Започнете работа, поогледайте се.»

Младите пропуснаха покрай ушите си всички съвети. Да чакат още! Пред очите им се мяркаше само неприятната картина на разделите след срещите им. Сега ще бъдат непрекъснато заедно. Ще си принадлежат завинаги.

Не е трудно да си представим опиянението им през първия брачен ден. И все пак някой трябваше да се погрижи за практичните въпроси. С тази нелека задача се бе нагърбила Ева.

— Ще си вземем всички дрехи на ракетоплана — нареждаше тя.

— Но ние не отиваме на приеми, а на екскурзия. Къде ще си показваме тоалетите на Луната? Или може би разчиташ да плениш някой от нашите спътници? — Виктор неусетно се остави да го повлекат подозренията, които му тровеха живота.

Ева имаше вече опит и ловко отбягна болезнената тема:

— Забравяш, че в салона за забавления ще се организира специален бал за нас, гостите от Земята.

— Ако вярваш на туристическите реклами!

— Освен това, докато трае пътуването, ще можем да се веселим в аудиовизуалната зала на ракетоплана.

— Преди това ще ни изхвърлят от кораба, ако се появим с целия багаж, който си приготвила.

— Не, той е в нормата… И недей да ми противоречиш. Или искаш още от първия ден да ме ядосаш?

След като разбра, че и този път й отстъпиха, Ева си позволи да се разходи гордо из стаята. И сигурно би продължила да разпръсква своето очарование, ако погледът й не падна върху електронния часовник в хола. Трябваше наистина да побързат, ако не желаеха да си навлекат укорите на роднините, които ги очакваха за обед.

6

Емил не можеше да си намери място в къщи. Леда никаква я нямаше, а бе поканила на гости сестра си и зет си — съвсем скорошни младоженци, а също така и своя приятелка от студентските години с още някого — хора, които той изобщо не познаваше. Не, жена му наистина прекаляваше с болезнената си пристрастеност към експериментирането на новата теория за микси-вирусите. Поне да беше му заръчала какво да приготви за обед. А и къде се беше завряла Мая? Можеше да му помогне с нещо. Емил бутна вратата на видеостаята и видя дъщеря си, която се беше сгушила в един стол и толкова напрегнато следеше екрана, че не го усети. Емил бе готов да й се скара, че по цял ден си губи времето с глупави видеокасети, но в следващия миг зърна една сцена от филма, който се прожектираше, и някъде дълбоко, сред най-ревностно скътаните му спомени, изплува видение: двама малчугани със затаен дъх седят пред холовизора и поглъщат любимите си серии за приключенията на космическите герои Аскей и Анрой. След толкова години спомените оживяха и той тихо приседна до Мая и също впери поглед в екрана…

Аудиовизуалната стена на лабораторията припламна и се появи образът на развълнуван мъж.

— Аскей, чуваш ли ме? — прозвуча припрян глас. — Трябва да тръгваме. Нима забрави, че днес е последният срок, след който Улеят на времето ще се затвори. Смятам, че съвестно изпълнихме задачата си — проучихме последните десетилетия от живота на тази проклета планета.

— Не мога да тръгна, Анрой. Няма място за мен в моята мислотронна ракета.

Образът от аудиовизуалната стена се навъси:

— Човече, не се прави на луд. Твоите камънаци и не знам какви си дивотии няма да ни спрат. Урания-В изстива. Скоро тя ще загине.

— Именно заради това ще изпратя с ракетата образци от минералните и органичните следи на живот, които открих тук.

— Но нали до вчера всичко беше наред? Имаше място и за теб, и за многобройните ти скални и биологични проби.

— Анрой, ти си астроном. Твоята работа бе да наблюдаваш небесните явления и ти я завърши. Сега можеш спокойно да се върнеш. Но аз съм петрограф и за мен най-важни са пробите.

— Никой на Земята не е искал да правиш саможертви. Спомни си какво ни казаха от Висшата междугалактична комисия: «Успехът на вашата мисия е от изключителна важност. Ние трябва да знаем какво става, когато вътрешният огън на една планета изгасва. Пред този проблем може би някога ще се изправи и нашата Земя. Затова очакваме с интерес какви сведения ще донесете или изпратите от Урания-В…»

— Виждаш ли, Анрой. Те казаха: «донесете или изпратите». Тъй като не мога да занеса лично образците, ще ги изпратя.

Лицето на екрана съвсем помръкна.

— За нещастие не мога да дойда при теб и да те принудя да тръгнеш — с отчаяние изрече Анрой. — Моят космически кораб е вече настроен на автоматичен курс към Земята. Защо се съгласих да се разделим!

— Знаеш, че работата ни изискваше да обхванем и двете полукълба на планетата — продължи със спокоен глас Аскей.

— Но какво си намислил да правиш? Тук всичко ще потъне в мъртъв сън. Топлината в ядрото на планетата едва се усеща. Погледни уредите!

— Аз също ще заспя. Ще понижа температурата в лабораторията до абсолютната нула и след като се дехидратирам, ще изпадна в пълна анабиоза. Замразен, ще чакам да ме съживят отново.

— И кой, мислиш си, ще бъде този жрец на живота, наивнико? Представи си колко време трябва да пътува със скоростта на мисълта спасителната експедиция от Земята. Ами ако Улеят на времето се измести в другата алтернативна точка на Вселената, ще трябва да чакаш 98 завъртания на 4-ти квадрант от нашата Галактика, докато се доберат до теб.

— Защо трябва да очаквам помощ само от Земята, Анрой? Има и други светове, където цивилизацията е далеч по-напреднала от нашата. Може би разумни космически събратя ще ме открият един ден тук?

— Но това е нищожна вероятност, която дори да се осъществи, ще минат безброй много години.

— Нищо, аз не бързам. С мен е безкрайното време. Мога да чакам.

— Безумец си ти, Аскей, истински безумец. А аз си мислех, че те познавам добре. Все пак опитай се да изхвърлиш нещо от твоя товар.

— Невъзможно е, Анрой. В ракетата трябва да поставя целия климатрон. Единствено по този начин на Земята ще получат тукашната форма на живот, която в твое отсъствие открих. Това е много важно, нали?

— Важно, важно… Най-важното е да оцелеем, Аскей. Моля те, послушай ме, влез в ракетата си.

— Тя ще замине, само че без мен. Автоматичният пилот ще я приземи.

— Чуй ме за последен път — мъжът от аудиовизуалната стена промени вида си. — Щом си толкова непреклонен, и аз ще остана с теб.

Сега беше ред на Аскей да се ядоса.

— Какви ги говориш, Анрой? Тебе те очакват на Земята. Ти имаш семейство.

— Да, но Уставът на космическата чест ме задължава да бъда редом с теб, докато си жив или има вероятност да се спасиш.

— Уставът не е в сила, когато астронавтът сам е решил да се жертвува в името на космическите идеали.

— Не ме интересува, Аскей, няма да те изоставя. Как ще ме изпъдиш?

След кратка пауза за размисъл дойде и отговорът:

— Ех, Анрой, защо ме караш да променям решението си? Принуден съм да отстъпя, за да те запазя. Ще замина и аз. Ще се лиша от някои проби. Нека сетне на Земята Съветът на справедливите реши кой от нас е имал право.

— Обещаваш ли ми, че ще тръгнеш? — радостно извика Анрой.

— Честна дума. Ето — започвам подготовката за излитане. Както е предвидено, стартирай пръв. След един час ще установим връзка между корабите в пространството.

— Благодаря ти, Аскей. Скоро пак ще се видим и чуем, нали? Успешен старт!

Светлината от аудиовизуалната стена угасна. Аскей отидело радарната инсталация в дъното на лабораторията и проследи кораба на Анрой, който със светкавична бързина се отдалечаваше от повърхността на безжизнената планета. «Прощавай, приятелю — прошепна той. — Измамих те, за да те спася. Нямам друг изход, повярвай ми. И на мен ми се живее. Но тук намерих живи организми — нов екипаж, който трябва да стигне невредим до Земята. Това е толкова важно за хората…» И Аскей посегна към дистанционното управление на ракетния автопилот.

Още една синя светкавица проблесна върху екрана на радара.

Аскей погледна часовника си и кимна доволен. След един час космическите кораби щяха да влязат в Улея на времето — междугалактичния канал, по който в определени периоди се преливаше материя от Сигма-галактиката.

Видеостаята се освети отново.

— Татко, ти си бил тука — изненада се Мая. — Не съм те усетила кога си дошъл.

— Пренесох се трийсетина години назад — усмихна се носталгично Емил. — Тогава с моя най-добър приятел Стефан Кречет, дето работи на спътниците на Марс, също като тебе се захласвахме пред приключенията на Аскей и Анрой.

— А възможно ли е наистина да се прехвърля материя от една звездна система към друга по необикновения междугалактичен канал Улей на времето?

— По онова време дискусиите на тази тема бяха на мода. После споровете около Улея на времето позаглъхнаха, но не и за нас със Стефан.

— Колко интересно, татко! И от какво се вълнувахте?

— Решихме, че може би Улеят на времето не е непременно някъде в пространството. Нима при нас, на Земята, няма също такъв Улей, в който неусетно се подхлъзват мнозина?

Мая погледна баща си с недоумение.

— Да, да — поклати глава той. — Улей, където попадат безличните хора, за които времето няма стойност. Те живеят ден за ден, плуват по повърхността на живота и все повече и повече затъват в алчния Улей, който ги отнася към забравата… Тогава умувахме за Времето и Пространството. Дали взаимно не се преливат? Къде е мястото на човешкия живот във Вселената? Светът винаги е пълен със загадки, особено за младите. Но тях могат да ги прозрат само онези, които се държат далече от ненаситния Улей на времето — слабостта, безразличието, самодоволството, бездушието…

Вратата на видеостаята припряно се отвори.

— Ето къде сте били, заговорници такива — разцъфтя усмивката на Леда. — Идвайте веднага да ми помагате, че гостите ей сега ще пристигнат.

Дъщерята и бащата скочиха. Емил съвсем бе забравил, че до преди малко бе готов да вдигне скандал на жена си.

7

Цялата сутрин Аскол и Дияна трябваше да попълват анкетни карти за резултатите от работата си с последния модел на лъчевия мозъчен анализатор. Досадна и скучна работа. Главният компютър на Световната здравна организация очакваше данните, за да произнесе своята присъда — доколко безвредни и ефикасни са невропатологичните експерименти, които напоследък се провеждаха в клиниката на доктор Варо.

— Мисля, че достатъчно ни омръзна да стоим на едно място — заяви Аскол на Дияна, като изключи терминала. — Не е ли време да тръгваме за обед? Твоята някогашна съквартирантка ще ни чака.

— Да, да тръгваме. Трябва да свършим по-рано, че след около два часа е сеансът с Лирбо — напомни тя.

— Много интересен случай, нали? — съблече бялата си престилка от стерилна материя Аскол. — Смяташ ли, че страховите импулси са заседнали дълбоко в подсъзнанието му и не ще можем да ги извлечем с анализатора?

— Лирбо даде добри резултати по теста на Рябин-Хели. Засегната е само периферната част на мозъчната кора — отвърна Дияна, докато слизаха към двуместния електромобил, паркиран в двора на клиниката.

По координатите на жилището, където отиваха, Аскол програмира курса, настрои навигаторната минирадарна система за безопасно пътуване и натисна стартера. Сега можеха да продължат спокойно своя разговор. Колата щеше да се движи сама по избрания маршрут из улиците на града.

— Вчера, докато те нямаше, в лабораторията по импулсна неврология отново идваха ония от дружеството на здравните пуритани — подхвана Дияна.

— И какво искаха?

— Заплашваха ни. Престъпяли сме всякакви норми на професионалната лекарска етика, като сме въздействували с външни непроверени средства върху висшата нервна дейност на човека. Щели сме да осакатим нашите пациенти, които ни се предоверявали. Манипулирали сме със съвестта на хората.

— Тези пуритани — едва се задържа да не им лепне някой обиден епитет Аскол — вече прекаляват. Нали заради тях бе прокаран законът, според който, за да лекуваме болните с електронна психотерапия, трябва да взимаме съгласието и на семействата им. И ако има един с назадничави възгледи…

— Не се ядосвай — погали го Дияна по ръката. — Всяка новост среща съпротива. Пък и не е лесно да се примириш, че ще ти тършуват из мозъка с разни лъчения. Току-виж накрая са те направили идиот, заради някоя най-обикновена невроза, с която би могъл спокойни да си караш до края на живота.

— Казваш го само, за да ми противоречиш — намуси се Аскол. — Нали с тази невроза ще тормозиш всички около себе си. Не, след като науката ни е дала в ръцете ефикасни средства за психотерапия, ние няма да се откажем от тях. Представи си, някога е имало и други налудничави пуритани или дявол знае какви особняци, които са се обявявали срещу оперативната намеса с обикновен скалпел в мозъка. Но никой не ги е послушал. Защо ние да отстъпваме?

— Все пак трябва да признаеш, Аскол, че лечението при нас крие много неизвестни.

— Да, човешката психика е най-деликатната област и с нейното манипулиране може да се злоупотреби.

— Точно такива бяха думите и на ония от дружеството — засмя се Дияна.

— Само че отдавна е преминала ерата на недобросъветните медицински интервенции — възвърна ведрото си изражение докторът. — Сега всяка хуманна намеса в рамките на разумния риск е оправдана.

Дияна отново се възхити от увереността, с която Аскол защитаваше тяхната обща кауза.

— Ти поемаш голяма отговорност. Все още нямаш окончателно одобрение от Съвета на Световната здравна организация, за да оперираш по новия си метод.

— Не мога да чакам повече да ме съди един компютър. Все някой трябва да поеме отговорност. И ако не сполучим днес да продухаме мозъчната кора на Лирбо, ще посегна върху клетъчната субстанция. Това е единственият шанс да не остане той психически инвалид за цял живот.

— А ако не успееш? — тревожно попита Дияна.

— Ще успея!

Спокойствието му се предаде и на нея.

8

Емил с удоволствие огледа пълната маса. Откога у тях не бяха идвали толкова гости. С Леда и Мая живееха доста изолирано. Нямаха много приятели. Ева, сестрата на Леда, беше по-млада от нея и това естествено създаваше възрастова бариера. Освен това доскоро беше и неженена — допълнителна липса на общи интереси, — а и двете сестри поначало като че ли не се разбираха особено и затова не се виждаха често. Неговият най-добър приятел Стефан Кречет вече петнайсет години отсъствуваше от Земята и той не успя да го замести с никого в сърцето си. Ето защо у тях рядко идваха гости — само родителите за рождените дни и колеги при големи празници. Леда не беше кой знае каква домакиня, а и прекалено се увличаше в работата си, нямаше време да се завърти в къщи. И ето че изведнъж се реши да покани едновременно четирима души. Имаше, разбира се, чудесен повод за това — сватбата на Ева. Само че на Емил му се струваше, че с днешния обед жена му искаше да го поразсее. Може би се чувствуваше гузна, че беше позанемарила семейството си и му отделяше все по-малко внимание. Или искаше да посмекчи неприятния спомен от няколкото доста остри разговора, които имаха напоследък около желанието й да отиде на Марс, и то задно с Мая? Или пък го подкупваше именно заради това? Независимо от подбудите й на него му бе приятна днешната компания — младоженците Ева и Виктор, Дияна Фрай, приятелката от студентските години на Леда с нейния колега от клиниката, където работеше, неврохирурга доктор Аскол Варо.

— Дияна ми каза, че сте се омъжила още в първите курсове на следването си — обърна се Аскол към домакинята на масата.

— Да, тогава имахме много обожатели и това не беше трудно — въздъхна попресилено Дияна.

— Така ли? — премина сянка по лицето на Аскол. — Интересно кои са били те?

— Ех, Аскол — почувствува се поласкана от детинската му ревност психоложката, — та ти тогава изобщо не съществуваше в моя живот. Къде сте, безгрижни студентски години, нали, Леда?

— Само че аз не успях да им се им се порадвам. Просто за една нощ Емил ме отвлече.

— Дори не успя да ме запознаеш с него. Била си толкова зашеметена, че не ми остави никакъв адрес. Пропадна безследно. Трябваше да минат години, докато се срещнем отново на този симпозиум.

— Намирате ли се много променени? — намеси се в разговора Ева. — Не се ли чувствувате остарели?

— Е, не сме млади като тебе — на Леда й стана неприятно от тази съвсем безобидна реплика на сестра й. — Но надявам се, че все още се държим. Така ли е, Дияна?

Гостенката кимна и се зае със сервираната вече супа. Емил я наблюдаваше с удоволствие — всяко нейно движение излъчваше някакво обаяние. Бяха интересна двойка с Аскол. Тя — дребничка и жилава, с гарвановочерна коса, а той — едър и малко поотпуснат, доста прошарен. Емил се възхити от свободата и непринудеността, с които Дияна изразяваше отношението си към своя партньор. Тя изглеждаше едновременно и влюбена, и въздържана. И любвеобилна, и строга. Докато от стиснатите дебели устни на доктора лъхаше постоянство и упоритост, доброта, даже известна скука. Не, не. Този човек можеше да бъде всичко друго, но не и скучен. В очите му се четеше интелигентност и прямота. «Интересно защо още не са се оженили?» — помисли си Емил. Но нито за момент той не се усъмни, че тези двама души се обичат и се разбират. Спокойствие и хармония цареше около тях. А може би всичко това бе само привидно?

— Научих, че работата ви е свързана с болестта на Лесли и Давидов — наруши мълчанието Аскол. — Вярно ли е, че е избухнала епидемия на Марс?

Емил разбра, че трябва веднага да се намеси. Иначе жена му нямаше да пропусне случая и ще потърси разбиране и подкрепа за безумното си решение да го изостави и хукне след призрака на проклетата болест.

— Леда има идея-фикс за незаразния характер на заболяването и иска да я докаже, като отиде на Марс — каза доста злобно той.

— Не започвай, Емил — умолително го погледна Леда. — Това са си наши семейни спорове.

— Отказвате се от общоприетото схващане за микси-вирусите? — оживи се докторът. — Заради това си заслужава човек да отиде не само на Марс, но и на края на света!

— Вие сигурно ще се разбирате отлично с жена ми — троснато се обади Емил. — Ако бяхте женен, може би нямаше да разсъждавате така, извинете ме, лекомислено.

Дияна изгледа с любопитство Емил. Тя бе сигурна, че нетактичното му избухване, предизвикано очевидно от някакъв незаглъхнал спор с неговата жена, нямаше да засегне Аскол. Но все пак трябвайте да се въздържи. Така излагаше и себе си, и Леда. «Остарели сме — помисли си Дияна. — Изнервили сме се и при всеки малък повод изкарваме гнева си върху най-близките.» А може би на Емил просто му бе трудно да се раздели с Леда? Вероятно това бе израз на любов? Дияна отново спря погледа си върху домакина. Той бе суховат, нервозен тип, сигурно трудно се владееше. Целият му вид в момента изразяваше искрено съжаление, но му беше неудобно да се извини.

За щастие Ева наруши настъпилото неловко мълчание:

— Ще летим с Виктор до Луната — със сияеща усмивка каза тя. — Жертвувахме цялата си наличност в акредитиви и заминаваме.

— Колко хубаво — плясна с ръце Мая, която досега мълчаливо бе седяла на масата. — И Тони ще ходи там.

Емил обясни на гостите, че Тони е едно момче, което живее отсреща.

— Не знам дали е разумно да се постъпва така — за пръв път се намеси в разговора и Виктор, — но нищо не мога да откажа на Ева. Това ще бъде сватбеното ни пътешествие. — Той я гледаше с гордост и крадешком следеше поведението на останалите мъже на масата към красивата му съпруга. Кой би предположил, че този на вид спокоен и уравновесен млад човек е такъв ревнивец.

— Мисля, че не грешите — мило го подкрепи Дияна. — После ще ви бъде много по-трудно да се наканите за разходка из космоса.

В този миг отвън долетя пронизително изсвирване. Мая подскочи. Това бе условният им сигнал с Тони, приятеля й, с когото дружаха от най-ранно детство. На Емил не му стана приятно, че дори на масата при тази свирка неговата дъщеря забравя всякакво приличие, но знаеше, че не може да я спре. Мая се извини на гостите и излезе, а Дияна и Аскол използуваха случая да си тръгнат.

9

Повече от два часа Дияна и Аскол прекараха в кабинета по биотокова терапия. Залата напомняше на космически изследователски център — с множество монтирани по стените уреди, различни по интензивност светлинни източници и отражатели. В средата бе разположено креслото за пациенти — «инквизиторския стол», както го наричаха на шега в клиниката. Дълбоко заспал от упойката, омотан с паяжината на проводниците, там седеше мъж на средна възраст. Антените, които излизаха от главата му, наистина му придаваха вид на междузвезден изпитател, когото подготвяха за излитане. Само че този «космонавт» нямаше никога да лети. Сега се бореха за здравето му.

— Повишете силата на биополето — нареди докторът на двама от сътрудниците си. — Дияна, какво показва индикаторът?

— Все същото — дълбока страхова невроза, която масивно е подтиснала основите на разума.

— Не се ли наблюдава отслабване на напластяванията? — с надежда попита Аскол.

— Не, никакво.

Мъжът, когото лекуваха, бе преживял голямо нещастие. Той бе единственият оцелял от екипа научни работници, загинали в подводната лаборатория край Курилските острови. Внезапен земен трус с неизяснен още произход бе помел тяхната станция. Свличане на подводни скални маси бе затруднило спасителната операция. И когато след три дни водолазите се бяха добрали до подводната камера, гледката там бе ужасяваща. По някакво чудо Лирбо, един от обитателите, се бе заклещил между въздухопроводите, снабдяващи базата с кислород. Неговото тяло бе попречило на живителната струя да достигне до камерата, където постепенно се бяха задушили другарите му, докато за него бе имало предостатъчно въздух за дишане. Кой знае какви мъчителни стонове и проклятия е чувал Лирбо, докато другите са агонизирали. Те навярно са го проклинали, че ги лишава от живот, но обездвиженият от срутването нещастник не е могъл да стори нищо. Останалите не са били в състояние да проникнат при него. От ужаса на витаещата смърт той бе полудял…

— Да опитаме още веднъж — наруши тягостното мълчание в кабинета доктор Аскол Варо. — Включете психогенния генератор.

Мрежеста метална каска обхвана главата на пациента. Невидими лъчи излизаха от нея, преминаваха с лекота през черепната кутия и обхождаха мозъчните полукълба. Аскол следеше на екрана техния път. Те се плъзгаха по гънките на кората, докосваха нервните центрове. На лицето на Лирбо изгря усмивка. Навярно бяха засегнали някоя област с приятни асоциации.

— Да не го измъчваме повече, Аскол — умолително изрече Дияна. — Достатъчно неща е преживял.

— Не ставай дете, Дияна. — Та той е напълно безчувствен.

— И все пак, стига…

— Добре, изключете апаратурата. Да останат само анестезиолозите — в гласа на доктора зазвуча неподозирана твърдост. — Преминаваме в операционната. Подгответе лазерния скалпел.

Дияна го погледна смаяно.

— Нима наистина ще оперираш?

— Не мога да го оставя насред пътя. Сега той е жив труп.

— Но ако не бяхме се захващали изобщо, Лирбо щеше да си живее спокойно.

— Ако лудите могат да живеят спокойно — малко изнервено й възрази Аскол. — Веднъж завинаги трябва да преодолеем това табу за операции в малкия мозък.

— Ти не си локализирал още веществото на страха!

— Напротив, всичко е подготвено. Остава да проявя малко смелост и да имам достатъчно голям шанс.

— Помисли ли за себе си? — Дияна искаше да каже «за нас», но не събра кураж. — Какви наказания ще ти наложи Съветът, ако операцията излезе несполучлива.

— Ще стана още една от жертвите на науката — насила се усмихна Аскол. — Но рано или късно ще се работи по моя метод.

— Нека отложим за друг ден, сега си преуморен.

— Слушайте, колежке — избухна докторът. — Ако искате, можете да не присъствувате на операцията. Във всички случаи отговорността поемам аз. Погледнахте ли позитронната томограма на малкия мозък на пациента? Ако си бяхте направили труда, сигурно щяхте да забележите какво е състоянието на нервните влакна, които го свързват с хипофизата. Те загиват.

И умът, и чувствата на Дияна бушуваха. Та това означаваше духовната смърт на Лирбо! Романтиката и красотата на любовта, целият емоционален свят, който се опираше именно на тези нервни връзки между хипофизата и малкия мозък, под влияние на веществото на страха бяха подложени на бързо прогресираща дегенерация. Кой лекар би оставил когото и да било за цял живот да загуби своята чувствителност? Та това е по-лошо от физическа смърт. Дияна разбра, че сега всеки час, всяка минута бяха решаващи. А докато се наумуват в Съвета на Световната здравна организация, докато подготвят данните за компютърния анализ на новата оперативна методика на Аскол, един човек щеше да се превърне в емоционален инвалид. Ето в името на какво залагаше престижа си докторът…

— А вие, както и всички останали, ако искате, ме наричайте лекомислен, амбициозен и неморален тип — продължаваше да сипе огън и жупел Аскол.

«О, колко си несправедлив — бунтуваше се цялата същност на младата жена. — Защо ме отдалечаваш от себе си? Дори ми говориш на „ви“. Да знаеш колко много те обичам, и когато си силен и смел, и когато си объркан.» Дияна усещаше, че в този миг се решаваше нещо много важно — за Аскол, за нея, а защо не и за човечеството?

10

Емил се зачуди, че Мая се бе прибрала неусетно. Обикновено, когато си идваше от училище, тя препускаше по стълбите и шумно нахлуваше в къщи. Пресичаше като светкавица централното помещение и втурваше в своята стая. От няколко дена се държеше другояче, сякаш искаше да скъса завинаги с детските си постъпки и да бъде като възрастна. Това, разбира се, съвсем не й се удаваше, защото е невъзможно да бъдеш на четиринайсет години и главата ти да не е пълна с лудории.

Емил разбра, че се бе случило нещо. Дъщеря му имаше навика да му се обажда, а сега се бе скрила от него. Изненада я, както се канеше да се измъкне незабелязано навън. Без да се нахрани, без да погледне уроците си — това не бе обичайно. Личеше си, че беше разстроена и бързаше да се махне от къщи, та да предотврати неприятните въпроси. Стана й неудобно, че я сварват като крадец на вратата.

— Ще изляза за малко — опита се да скрие очите си, за да не се види, че бе плакала.

— Виждам, после ще ми се обадиш, нали?

Дали не беше се случило нещо в училище? Не, тя не се обезсърчаваше от случайни или временни неуспехи? Може би се е скарала с някого? С приятелката или…

Емил си спомни последния й рожден ден. Имаше много гости. Стаята бе пълна с момичета и момчета, но Мая както винаги предпочиташе да бъде с Тони. Танцуваха, стояха настрана от общата групичка. По лицата им за първи път прочете онова прекрасно, още неосъзнато чувство, за което необяснимо защо възрастните предпочитаха да не говорят много пред децата…

След около два часа Мая се върна. Усещаше се, че се мъчи да му каже нещо. Седеше като на тръни.

— Извинявай — престраши се накрая дъщеря му, — преди малко не се държах както трябва. Случиха ми се неприятности в училище.

— Ще имаш ли търпение да изслушаш една история, която не си спомням вече дали съм я чул или прочел някъде, нито кога се е случила. Става дума за едно момиче и едно момче. Тях ги свързвало много силно приятелство. Израсли и лудували заедно, заедно тръгнали на училище. Седели на един чин. Времето се търкаляло неусетно и те преминавали едновременно от клас в клас. Били неразделни. Когато момчето извършело нещо добро, непременно и момичето имало дял в това. Или обратното.

— Те никога ли не се карали? — изпитателно го погледнаха сините очи на Мая.

— Случвало се и да се скарат, разбира се. Винаги е възможно да има различия, дори спорове и между най-близки. Това до известна степен им помага да виждат взаимно недостатъците си.

— Да, но това момче никога не е говорело несправедливи думи на своята приятелка, нали? — едва преглътна сълзите си Мая.

— Не, не било точно така. Веднъж момчето, страшно ядосано, без само да разбере как, нагрубило момичето. После много съжалявало за постъпката си и искало да се извини, но засегнатата му приятелка не желаела да чуе за прошка. Толкова страдала от незаслужената обида, че легнала болна. Страшно е да се излъжеш в най-искрените си чувства.

— А в това време момчето какво правело?

— Също страдало, защото разбрало своята грешка, то не искало да загуби уважението и привързаността на момичето. Но как да обясни това на приятелката си, когато тя не искала дори да го зърне? В един есенен ден момчето решило, че трябва на всяка цена да се сдобрят и да излекува приятелката си от обидата. Намислило да й изпрати голям букет маргарити — нейните любими цветя — и в тях да остави писмо, в което да й се извини. Ала никъде в цветарските магазини по това време нямало маргарити.

— И то нищо ли не успяло да стори? — посърна Мая.

— Напротив, щом си готов да се бориш в името на доброто, на истината, на обичта, ставаш всесилен. Тъкмо този стремеж подтикнал момчето към една красива постъпка…

Всяка сутрин първата работа на болното момиче била да погледне как децата играят навън. Но този път то се събудило по-рано от обикновено. Било сънувало чудни сънища, в които отново вървели ръка за ръка със своя приятел. Обзела го тъга и все повече съжалявало, че така упорито отблъсква молбите за помирение. Отправило се към прозореца, вдигнало пердето и занемяло. Асфалтовият двор пред къщата се бил превърнал в поляна, изпъстрена с огромни маргарити. Цяла нощ момчето било рисувало върху асфалта, докато той се покрил с прекрасни тебеширени цветя. Дочакал утринта, верният й приятел стоял прав до своята безмълвна молба за прошка, вперил поглед в прозореца. Една слънчева усмивка му подсказала, че горе го очаква неговото внезапно оздравяло, обичащо го момиче.

— Това са измислици! — скочи Мая. — Красиви приказки. Съчинения за наивни деца, нали?

— Грешиш, моето момиче. Никой не е в състояние да измисли нещо по-красиво от истинските, силните чувства на хората.

Младостта е като пролетен ден — слънце и дъжд, виелици и вятър. След малко Емил чу как дъщеря му пееше в стаята си. Може би бе видяла пред своя прозорец поле от маргарити?

Ех, Мая — радост и грижи!

11

В операционната зала се носеше дъх на озон.

— Спрете ултравиолетовата дезинфекция — обади се спокойният глас на доктор Варо. — Заредете импулсния трапанатор.

— Аскол, моля те, разсъди още веднъж, опасността е голяма — Дияна искаше да го дръпне с всичка сила от операционната маса. — Обадих се в Съвета. Те са готови да гласуват правото ти да извършваш такива операции, дори преди да изчакат резултатите от компютърния анализ за мозъчния лъчев анализатор. Само че в момента нямат необходимия кворум. Да почакаме до следващото заседание.

— Налягане? — направи се той, че не я чува. Колко пъти го бяха блъфирали с тоя кворум.

— Нормално.

— Пулс?

— Осемдесет.

— Мозъчна чувствителност?

— Сто тридесет и едно.

Аскол леко се намръщи. Този показател, според който се определяше предразположението на мозъчните клетки към външна намеса, наближаваше критичната точка.

— Засилете ритъма на биотоковата бомбардировка.

Дияна наблюдаваше своя любим сред фантастичния декор на обляната в разноцветни светлини операционна зала. Какво спокойствие и увереност в силите си излъчваше той. Движенията му — решителни и отмерени — го правеха да изглежда като диригент, който вещо и страстно ръководи някакъв невидим оркестър.

Дочу се леко бръмчене. Плъзгайки се по улеи, от тавана се спускаше едрокалибрен, блестящ с никелираната си повърхност, хирургически инструмент.

Дулото на големия импулсен трапанатор се надвеси над главата на пациента. След миг енергийният му залп щеше да отвори миниатюрна дупчица в черепа, през която лесно ще се промъкне нишката на лазерния скалпел.

— Какво е състоянието на церебелума? — някак си машинално попита доктор Варо.

Дияна се съвзе от съзерцателния порив и внимателно проследи показанията на уредите за малкия мозък.

— Лека превъзбудимост в задната зона — доложи тя.

— Точно това ни е необходимо — зарадва се докторът. — Именно там е концентрирано веществото на страха, с което се борим.

Според теоретичните заключения през последните години, причинителят на страхови чувства, предизвикващи разстройства на нервната система, бе материална субстанция, която се образува в малкия мозък на човека. Доктор Варо бе възприел тази хипотеза, изпитал я бе върху електронен модел и усилено работеше, за да я докаже експериментално. На няколко пъти се бе обръщал към Световната здравна организация да му позволи да използува своя нов начин на опериране, но оттам бяха отклонявали молбите му, изтъквайки като мотиви различни процедурни въпроси. Всъщност се плашеха от неизвестностите на новото. Сега той бе до голяма степен принуден да рискува, като за първи път в практиката на неврохирургията приложи оперативно отделяне на веществото на страха. Аскол знаеше, че ако изчака и не направи спорната операция, лишавайки по тази начин пациента от емоционалната му чувствителност, никой нямаше да го съди. Докато при неуспех, последствията за него можеха да бъдат фатални.

— Определете точните координати на черепния отвор и насочете скалпела — продължи да дава нарежданията си докторът.

Всички негови асистенти изпълняваха като хипнотизирани наставленията му, усещайки необикновения миг, на който присъствуваха. Щом видя работната част на лазерния скалпел, насочена към онези деликатни участъци от мозъчната материя, където трябваше да бъде сразен страхът, Дияна бе готова да се моли: «О, дано да успее!»

Операторът постоянно повишаваше мощността на въгледвуокисния лазер, чиято колосална енергия разкъсваше безболезнено тъканите.

— Импулсите от екрана? — повдигна въпросително глава докторът.

Дияна почти не различаваше зеленикавия отвор на осцилографа.

— Кой ще ми каже каква е графиката на мозъчните импулси от екрана? — повиши тон Аскол.

Дияна не искаше да вярва на очите си.

— Какво видяхте там? — лекарят вече се задъхваше, предчувствувайки удара.

— Нищо!

С два скока Аскол се намери пред мозъчния индикатор. По средата на екрана минаваше бяла линия. Лирбо, пациентът, на когото за първи път прилагаха новия операционен метод, бе загубил изцяло паметта си.

12

Тази година пролетта се забави, но после стремително встъпи в правата си. Разпука нетърпеливите пъпки по дърветата, раззелени поляните, даде тон на птичките. Заваляха дъждовете. Сетне небето просветна и стана дълбоко и прозрачно.

Емил излезе на терасата и се вслуша в шумоленето на едва-що раззеленилите се дървета в градината. Беше тиха прохладна привечер. Въздухът излъчваше аромат. Хоризонтът постепенно чезнеше в мастиленосини цветове. Искаше му се да бъдат заедно с Леда, но нея, както обикновено напоследък, я нямаше. Закъсняваше в института. Той бе претръпнал от това и единствените му усилия отиваха да я убеждава да не тръгва за Марс. Тя привидно се колебаеше, но Емил бе сигурен, сметне ли, че вече е необходима там, ще замине. Ако трябва, ще остане завинаги. Въпреки опасностите. Дори да го пожертвува! А дали той имаше право да я спира? Емил се сети за жертвоготовността на космическия герой Аскей и за Улея на времето. Как възпитаваше Мая, а как постъпваше сам? Нима себичните му интереси надделяваха? Любовта също е егоизъм. Макар и възвишен. Не, никой не заслужава да бъде самотен. Това е най-голямото наказание. И защо точно той трябва да пие от тази горчива чаша?

Долу в беседката на градината си шепнеха. Изведнъж почувствува непреодолимо желание да разбере кои бяха тези щастливци, които изживяваха заедно красотата на отиващия си ден. Постоя на терасата, докато от беседката излязоха Мая и Тони. Хванати за ръка, те бяха като чудно видение в грейналата привечер. Стана му неудобно — като че ли ги шпионираше. Скри се бързо в стаята и остана дълго време на тъмно. Беше му едновременно тъжно и приятно за тази начеваща любов, дошла тъкмо навреме — когато детството си отива, а младостта е нетърпелива и завладяваща.

13

Дияна страдаше, като гледаше как се измъчва от неуспеха си Аскол. Искаше да му помогне, ала всичко беше загубено. Той бе заложил като картоиграч бъдещето си, цялата си кариера и не бе успял. Но тя не можеше да го осъжда за постъпката му. Времето го бе притиснало да рискува. Ако операцията беше излязла сполучлива, щяха да го обявят за герой. За нещастие на операционната маса сега лежеше страхотното обвинение срещу неговото неумение, срещу безразсъдната му смелост — живият труп на Лирбо.

— Къде сбърках? — сломено изрече Аскол. — Нали всичко бях предвидил?

Колкото и да бе изпълнена със съчувствие, младата жена не се въздържа и леко го укори:

— Понякога постъпваш самонадеяно. Не знаеш ли какво означава смирение?

Аскол бе от онези хора, които обичаха да им противоречат. Това ги раздвижваше, създаваше им настроение и желание за борба.

— Объркваш понятията, Дияна — рязко отвърна той. — Искаш да кажеш примирение. Не, никога не мога да се примирявам дори и когато съдбата е срещу мен. Съветът нарочно протака разрешението на новите операционни методи. Какво искат? Да ме накарат да се откажа ли? Те нямат никакви сериозни доводи срещу моето предложение. Страхливци! Не желаят да поемат отговорност. Науката има нужда и от решителни хора.

— А не смяташ ли, че някои са се надявали точно на това — да те изкарат от търпение и да те тласнат да рискуваш… Ако успееш, печели цялото човечество, ако загубиш — сам си си виновен. Те остават чисти.

— Не искам да обвинявам никого в подлост — разтърка челото си Аскол. — Сега с право могат да ме смятат за злодей, който подлага на гнусни експерименти пациентите си. Аз бях длъжен да не греша.

— И да не решаваш на своя глава, упорити човече.

Аскол замълча. Дали наистина осъждаше своята прибързаност? Дали се разкайваше, че е престъпил прага на разумния риск? Възможно ли му бе да прикрие разочарованието си зад благородните подбуди на своята постъпка и безкористната си професионална всеотдайност? Нямаше ли да настъпи крушение в лекарската етика на един от най-добрите електронни терапевти и неврохирурзи на планетата?

— Повече се страхувам от дружеството на здравните пуритани — продължи Дияна. — Те никога няма да ти простят смелостта да оперираш, без да зачетеш принципите им.

— Не мога да слугувам на шепа маниаци!

— Все пак, съгласи се, че техните мотиви също са хуманни.

— Само че са сбъркали времето, когато са се родили. Щастието и благополучието на хората не може да се постигне, като се отричаме от напредничавите методи на лечение в името на спокойствието и установените норми. Прогресът иска смутители. Затова не ме е страх да бъркам в гнездото на осите.

— Но те ще се опитат да те съдят за нарушение на най-висшето право на човека — на живот и на здраве.

Аскол горчиво се усмихна. Та нали и той воюваше в името на същите човешки блага. Трябваше ли да остави Лирбо да бъде емоционален инвалид? Някои може би ще го разберат. Ала повечето несъмнено ще го осъдят. И все пак най-страшното беше, че резултатът от операцията беше ужасяващ.

— Със Съвета сигурно ще се уреди нещо — Дияна непрестанно се мъчеше в тези тежки минути да му подаде ръка. — Надявам се, поне ще се чувствуват гузни, че са се скрили зад гърба ти.

— С никого нищо няма да уреждам — стисна зъби докторът. — Казах вече — поемам цялата отговорност върху себе си. — После продължи като че ли спора със съвестта си. — Кой ми бил дал право да се разпореждам със здравето на пациентите? Като че ли рискът не съпътствува винаги нашата професия. Бих легнал на масата като доброволец — само да се наеме някой да оперира по моя способ.

И все пак Аскол е истински мъж — още веднъж се убеди Дияна. — И в успеха, и в поражението си — силен и непреклонен, отзивчив и жертвоготовен.

— Изключете всички уреди и отведете болния в стаята му. Повикайте ме, когато се съвземе от упойката.

Не, не му отиваше да се държи грубо с подчинените си — реши Дияна и в същия миг я споходи една мисъл.

— Почакайте — обърна се тя към персонала на индикатора, — покажете ми страховата проба.

Аскол бързо вдигна глава. Как не му беше дошло на ум да провери най-важното? Дияна изтича и го целуна.

— Изчезнал е! Целият патологичен подсъзнателен страхов дразнител е изчезнал! Ти успя!

Аскол бе готов също да се усмихне, но отново го обзе съмнение:

— А паметта?

— Ще я възстановим — възбудено заръкомаха Дияна. — Та сега Лирбо е като пеленаче. Мозъкът му е празен и чист. С няколко сеанса на внушение ще попълним всички отдели на съзнанието му. Напълно е възможно — ти знаеш това. И той отново ще бъде пълноценен човек — с нормална, освободена от парализиращия страх на преживяното психика.

Аскол импулсивно прекара ръка по челото си.

— О, това означава отново комисии, срещи, молби, разправии…

— Това означава борба, живот — настояваше Дияна.

За кой ли път той усети колко много я обича. Може би точно сега бе моментът да й направи предложение? Вместо това, сякаш подет от някакъв възторг, Аскол я сграбчи за ръката и я повлече след себе си.

— Да отидем в компютърния блок. Хрумна ми нещо.

14

Преди десетина години в Съвета на Световната здравна организация обсъждаха смелото предложение на международен лекарски екип. «Най-добрият начин да се изследват функциите на човешкия мозък е те да се програмират в компютър» — започваше техният доклад, който породи нова теория за действието на най-сложния човешки орган и предизвика истинска революция в неврологията. До този момент учените бяха произвели изкуствени органи, отглеждаха клетки и тъкани извън организма, но никой не бе дръзнал да пресъздаде частица от мозъка в компютър. Самата мисъл да се имитира най-фината органична субстанция изглеждаше еретична.

Задачата наистина бе гигантска. Отначало моделираха два милиона компютърни мозъчни клетки и успяха да пуснат в ход онази част от функциите на малкия мозък, която отговаря за координирането на съзнателните движения. Разбира се, науката вече разполагаше с огромен фактически материал относно електрическата активност на мозъка. Отдавна известен бе и начинът, по който неговите клетки — невроните — общуват една с друга чрез многобройните си деликатни връзки — синапсите. Но мозъкът на човека е изграден от повече от петдесет милиарда клетки. Почти колкото са звездите в Млечния път. И тези клетки се свързват чрез мрежа от милион милиарди междунервни връзки. Какъв труд дори за светкавично действуващите съвременни компютри предстоеше, за да се изчислят всичките възможни варианти на междинните връзки.

Още като стажант Аскол бе привлечен неудържимо от необикновените експерименти с изкуствени аналози на висша нервна дейност и им посвети значителна част от работните си часове. После обзаведе модерна лаборатория с електронни машини — последна дума на техниката — и се зае с процесите в малкия мозък.

Доктор Варо, заедно с помощничката си, влезе в компютърния блок на клиниката и включи един от множеството екрани. Изплува моделът на централен неврон от малкия мозък. Приличаше на микроскопичен храст с многобройни клоноподобни удължения.

Дияна не обичаше да идва често тук, защото съзнаваше, че познанията й по електронно моделиране не бяха особено големи. Разбира се, Аскол я ориентираше, доколкото бе възможно и в тази област. Понякога, след като се бе губил с часове пред електронната машина, той се връщаше, сякаш озарен от някаква нова идея. Но досега никога не бяха говорили конкретно за нея.

— Помниш ли какво ми каза, когато видя за първи път електронния модел на малкия мозък? — обърна се Аскол към Дияна, след като дълго се бяха взирали в екрана на компютъра.

— Че все едно си направил птичка от сламки и любувайки й се, я питаш: «Можеш ли да полетиш?» И тя полетя, Аскол. Чрез модела си ти доказа теорията за веществото на страха.

— Само че в практиката се провалих — сбърчи вежди докторът. — Но надеждата ми е отново в компютъра. Ти ме предизвика с предложението за сеанси на внушение. За съжаление с тях няма да върнем паметта на нашия пациент. Няма на какво да се опрем. Кората на главния мозък е засегната от лазерния скалпел.

— Е, и какво ще правим тогава?

— Знаеш, че в гените на истинския мозък няма достатъчно информация, която да напътствува всеки неврон накъде точно да се изпращат и откъде да се приемат сигналите. Затова мозъчните клетки се насочват по-скоро по «съседство», отколкото на определен адрес. Те просто поддържат връзка с най-близките им събратя.

— Как тогава действува мозъкът според теб? — заинтересува се тя.

— До него информацията достига не в резултат на верига от препредавания, каквато е класическата версия, а като сигнал за нервна активност, създадена от множество паралелни разклонения, излъчващи едновременно. Тъй като всеки неврон е малко по-различен от следващия — именно така съм ги моделирал в машината, — той ще споделя собственото си виждане за обекта или събитието. Поради това всяко клетъчно ядро излъчва нервни импулси на своя специфична честота. И точно тези сигнали на предаване създават вътрешната представа, която наричаме мисъл.

Също като сцена на автомобилна катастрофа с много свидетели, помисли си Дияна. Всеки от тях вижда събитието по собствен начин, но инцидентът може да бъде възстановен със задоволителна точност само след наслагването на мненията на всички очевидци.

— Така ли предлагаш да лекуваме Лирбо? — попита тя.

— Не съвсем. Вече съм готов с електронен модел на целия мозък. Заключенията ми са валидни и за него. Само обемът на работата ще бъде значително по-голям.

— Но как според твоята теория ще възродиш едновременно всички впечатления и познания на Лирбо, така че да се възстанови предишното му съзнание?

— Не е необходимо да пресъздаваме целия декор — обясни й Аскол, — а само механизма на смяната му. Основата на предишното познание е заложена подсъзнателно в мозъка, въпреки пълната амнезия. Чрез шок ще се отприщят междинните връзки, които, както казах вече, не е необходимо да бъдат последователни. Иначе би било невъзможно да ги възстановим. По който и път да тръгнат обратно спомените, ще избродират своята мозайка до деня на катастрофата. Ала само дотам. За ужаса от преживянато от Лирбо вече се погрижихме — той си отиде, заедно с премахнато от нас вещество на страха.

— Все пак ще имаме немалко работа. Трябва да изпробваме твоите предположения в компютъра. Дано този път да ни провърви.

Един глас прекъсна разговора им:

— Докторе, търсят ви по спешност от Центъра по космонавтика.