Великият заточеник

I

Есенното слънце напредваше към гористите върхове на Родопите.

Пловдивското поле, пожълтяло и посърнало, разстилаше скръбно и унило безкрайния си шир на север до мъглявите призраци на Средня гора.

По това равно, неизмеримо поле владееше пълна безлюдност. Никаква подвижна черна точка из стърнищата или по друмицата не означаваше присъствието на човек или животно; никакви кола не се движеха из големия цариградски друм, който се протакаше из равнината, друг път гъмжащ от пътници, идещи от близки и далечни страни.

Страшно безлюдие.

Пловдив, на могилите си, стърчеше сиротен сред запустялата равнина, огрявай от лъчите на слънцето. Но ето из южния му край се зададе една малка дружина. Тя се състоеше от шестима турски войници на коне и от един старец пеш.

Тоя старец беше висок, едър, с дълга бяла брада, малко приведен. Той се подпираше на патерица.

Неговото сухо, измахнато от скърби и умора лице, с криви хоризонтални бръчки по широкото, почерняло чело имаше скръбно изражение. Но то беше тъй хубаво, тъй благородно! В замислените му очи гореше странна енергия, но тя бе смекчавана от някакво изражение на покорство към съдбата, на християнско смирение, на безкрайна тъга.

Полите на окъсаното му расо бяха покрити с пътен прах. Прахът беше образувал на челото му и по шията му кални петна, като се беше размесил с потът им.