Вирусът Y2K

1.

Крупният капиталист Доналд Копланд вярваше истински в мощта на парите. През 80-те и в началото на 90-те години неговата фирма финансираше и организираше компании за развитие на високи технологии, така както селянинът се грижи за добитъка. Търговията представляваше всекидневния му хляб, а глобалната икономика — постоянната му диета.

С рухването на Съветския съюз през август 1991 приключи Студената война и капитализмът остана да господства необезпокояван — истински благодат за родния град на Копланд, Ню Йорк, безспорен център на световната икономика. В Ню Йорк всичко е стока, включително и хората, и всеки, дарен с прозрение и умствена издръжливост да се добере до нея независимо как, е изключително ценен. Копланд извличаше издръжливост от гранитните укрепления на града — бастион срещу несигурния свят отвъд реките; а колкото до прозрението — нямаше представа откъде го получава, но никога не се усъмни в него. Просто отваряше очи и съзираше начини да печели пари.

От време на време отиваше с кола до Бруклин, за да се възхити на Манхатън от другия бряг на Ийст Ривър. Видът на Ню Йорк винаги го вдъхновяваше и неизменно му разкриваше все по-големи възможности как да се сдобие с още пари и власт. Сякаш Ню Йорк се променяше постоянно и никога не изглеждаше един и същ. Да забелязваш тези промени и да бъдеш на крачка пред тях е сигурен знак, че вървиш по пътя към истинското богатство. А в края на XX век промяната се нарича микротехнологии.

Взирайки се в Ню Йорк, Копланд виждаше огромна мрежа от жици и микропроцесори, оплели невидима паяжина сред небостъргачите. В рамките на неговия живот инфраструктурата на града бе изградена изцяло наново, автоматизирана и компютризирана. До 1991 компютри управляваха вече всичко — от движението на влаковете в метрото до червените предупредителни светлини по покривите на небостъргачите. Два милиона души и поне още толкова компютри обитаваха Манхатън; нишката между машините и хората бе направена от чисто злато. Ню Йорк представляваше океан от пари, а хората желаеха да ги изхарчат за компютри. Копланд бе неповторим изобретател на начини как този финансов поток да по-тече към него. Компанията му „Копланд Инвестментс“ докарваше милиони като снабдител на безброй фирми и корпорации със системи за база данни, с компютри, управляващи музикални апарати, бизнес софтуер, съвременни дисплеи на течни кристали, системи за кодиране, електронни игри, мрежи и превключватели за телекомуникациите и не на последно място логически процесори за автоматичен контрол на системите, подлежащи на програмиране. Самата технология като такава не означаваше нищо за Доналд Копланд. Той жадуваше единствено за тръпката от сделката. Подписването на бумаги, с което се прехвърляха милиони, за него не представляваше нещо повече от това да пъхне ръка в електрическата мрежа, за да презареди батериите си.

Един следобед през лятото на 1991 той караше към Манхатън по Бруклинския мост. Докато поглъщаше с очи града, по радиото излъчваха съобщения за пътната обстановка, за задръстванията, за движението на ценните книжа. По едно време водещият на дискусионното предаване обяви: „А сега — според доклад на Американската академия на науките — след осем и половина години, на 1 януари 2000 година, всички наши компютри ще престанат да функционират. Да, правилно ме чухте, хора. Компютрите ще откажат да работят заради едно неприятно програмно несъвъ“шенство, което Академията нарича вируса на хилядолетието.

Копланд отмести поглед от бавния поток на уличното движение и се вторачи в радиото. Дванадесетте високоговорителя в мерцедеса дозасилиха с неестествена яснота впечатлението от изречените думи, а словосъчетанието „вирус на хилядолетието“ увисна в купето на контролирания от компютри автомобил като хванато в капан насекомо.

„Вирусът на хилядолетието — продължаваше водещият — е измамно прост. Повечето компютърни програми съхраняват данните, като отбелязват само последните две цифри на годината, а не всичките четири. С настъпването на 2000 година компютрите с такива програми ще разчетат «00» като отнасящи се за 1900 година и ще последва «Грешка! Грешка! Грешка! Бум!» През 60-те години програмистите започнаха да изписват годините само с две цифри, за да пестят памет. Това се превърна във всеобща практика. Всички програмисти го правели, а и сега продължават да го правят — просто никой не е вярвал, че създадените от него програми ще действат и в края на века.

Е, хора, сега тези стари програми са навсякъде; самите програмисти разпространяват вируса като горски пожар. Убийствената за компютрите грешка се е промъкнала в живота ни и търпеливо се спотайва в контролните механизми на атомните ни централи, в телефонните системи, в командните кули на въздушния и железопътния ни транспорт, в счетоводните програми и финансовите отчети, в електронните системи за прехвърляне на капитали, в управляващите системи на сателитите. И ако това не ви се струва достатъчно, то вирусът се е загнездил и в милиони компютърни чипове в автомобилите, самолетите, асансьорите, уредите, машините и личните компютри. Щом дойде 2000 година, тези компютри ще се объркат и ще откажат да функционират. Насочили сме се към нулевия час, хора, и към края на цивилизацията, такава, каквато я познаваме.

Хора, искам да попитам: Всички компютри ли ще спрат да функционират? И ако това стане, какво ще последва? Дали самолетите ще паднат от небето? Допускате ли подобна възможност, или смятате, че това са нелепости? — настоя да узнае водещият от радиослушателите си. — Обадете ми се и кажете какво мислите.“ През този ден до предаването на живо звъннаха само неколцина технически запалянковци — според половината вирусът на хилядолетието не бил нищо страшно и лесно можел да се коригира. Освен това 2000 година е далеч, а дългосрочен план в Америка означава да се мисли за следващата седмица. Изглежда, никой от слушателите на тази радиостанция в момента не гледаше на проблема достатъчно сериозно с изключение на Доналд Копланд. Осенилото го прозрение му се яви като огромно уравнение, изписано с огнени букви в небето над Манхатън.

Виждаше бъдещето; съзнаваше точно какво ще се случи, кога ще се случи и най-важното — как да извлече печалба от своята далновидност. Представата как една дребна програмна грешка срива целия свят, поставяйки го на колене, го разтърси, сякаш имаше земетресение. Умът му скачаше от една логична стъпка към следващата със скоростта на светлината. Накрая целият свят се разгърна пред него като цвете на зазоряване.

На 1 януари 2000 година хаос и бедствия ще залеят Земята; единствено организациите, открили и коригирали своевременно програмите си преди тази дата, щяха да оцелеят. Да знаеш кой ще оцелее, а може би и да решиш кой да оцелее и кой да пропадне, ще се окаже невероятно делово преимущество.

Копланд разполагаше и със средствата, и с волята да превърне в реалност прозрението си. Средствата включваха Майкъл Даунс, доктор на науките и затова известен още като „Док“ — млад компютърен инженер от Калифорния, ръководител на Отдела за проучвания и развитие на „Копланд Инвестментс“.

Копланд бързо потегли към офиса си — стара триетажна къща от червени тухли на Насо стрийт в долната част на Манхатън, съвсем близо до „Уолстрийт“. Превъзбуден от прозрението си, той се отказа от асансьора — тичешком се втурна към кабинета на Док на третия етаж и почука на вратата.

Отвътре се чуха блъскания и дрънчене.

— Док! — провикна се той. — Док, трябва да говоря с теб веднага!

Нови потропвания, още дрънчене и отвътре долетя:

— Влез!

Трескав от вълнение, Копланд нахълта в работилницата на Док — помещението бе задръстено със свързани помежду си компютри чрез безброй кабели, модеми и монитори, така разхвърляни, сякаш са боклук. При влизането на Копланд Док удари с дръжката на отвертка по капака на голям монитор. Екранът светна и инженерът се ухили.

— Щом всичко друго се окаже безполезно — обяви той, — прибягвам до академични методи посредством теорията за силата на удара: фрасни копелето и виж какво ще се получи.

Едър, брадат, недодялан, двадесет и три годишният Док пушеше по два пакета „Камел“ и три цигари първокласна марихуана дневно, преживяваше единствено с пица и кафе, носеше памучни ризи, сини джинси, високи ботуши и ловджийски ушанки. Благодарение на невероятно високия си коефициент на интелигентност Док стана хакер още на осемгодишна възраст — открадна паролата на баща си и влюбено разглеждаше компютризираната му порнографска колекция. Прочу се като „Док“ много преди да защити доктората си в Станфорд на двадесет и една години; беше абсолютно завършен компютърен гений. През последните две години работеше при Копланд — нещо като негов магьосник-пленник: превръщаше идеите на Копланд в практични, доходоносни продукти.

— Вирусът на хилядолетието — подхвана Копланд. — Току-що чух за него.

— Малко бавно схващаш, шефе — отбеляза Док и подхвърли отвертката настрана. — Наричаме го Y2K — компютърния проблем 2000. Това на професионален жаргон означава 2000 година.

Копланд повтори думите, сякаш бяха мантра.

— Компютърен проблем 2000…

Док изгледа шефа си от глава до пети и видимо се присмя на безупречно подстриганите му коси, безукорното облекло и лъснатите до блясък италиански обувки.

— В очите ти пак се появи онзи поглед, Доналд. Надушваш пари.

— Най-хубавото нещо за надушване — отвърна Копланд. — Какво знаеш за вируса?

— Доста. Всеки програмист, наясно с работата си, знае за него.

— Образовай ме.

— Ще настане истинска катастрофа — започна Док, докато сядаше, облягайки се назад с вдигнати върху плота крака. — Хората няма да разберат проблема и затова няма да повярват в съществуването му.

— Същото каза и онзи тип по радиото. Изплаши ме до смърт.

— Е, това поне е добре — провлачено се обади Док и запали цигара. — Като начало да вземем например Русия. Няколко руски атомни реактора вероятно ще се разтопят и ще предизвикат прекъсване на електричеството в огромни области — ще оставят милиони без топлина посред зима и без друго за ядене освен радиация. После нещата наистина ще започнат да стават интересни. — С лукави пламъчета в очите той се усмихна и продължи: — Ще предизвика такива бели, които учестяват сърдечния ритъм на хакера.

— И какво можем да направим?

— За руснаците — нищо. Но за нас, останалите… — Направи пауза. — Ами зависи.

Док търпеливо обясни колко тривиален проблем представлява вирусът на хилядолетието за програмиста: просто трябва да бъде коригиран, след като се локализира сгрешеният компютърен код. Проблемът е на друго място. Понеже вирусът е мултиплициран до безкрай в чувствителни към датите програми, откриването на всички системи с милиони кодови линии и хиляди зависещи от тях апаратури и програмни продукти е колосална задача. Освен това по-старите компютърни програми обикновено са неточно документирани, при това на по-стари компютърни езици като COBOL и FORTRAN, което прави недостатъците още по-трудни за откриване, защото по-вечето по-млади програмисти никога не са изучавали тези езици.

— В състояние ли си да измислиш разрешение? — попита Копланд.

— Естествено, но ще трябва да се специализирам. Програмните продукти са твърде разнообразни.

— Кой използва най-старите?

— Банките — веднага отвърна Док.

— Без майтап, а? — Копланд остана доволен от отговора на Док. — А самите банки знаят ли го?

— Би трябвало, но едва ли. Искам да кажа, програмистите, които работят за банките, знаят за проблема, и то не от вчера, но кой ти слуша програмист? Шефовете почти никога не включват компютър и определено нищо не разбират от организацията им или от древните им програми, написани на COBOL.

— И колко може да струва едно оправяне на проблема 2000? — полюбопитства Копланд.

Док се ухили.

— За това е целият този разговор, нали?

— Колко, Док?

— Цяло състояние. Стотици милиарди… Не е изключено и повече. Цифри, трудни за възприемане.

— Допада ли ти идеята? — не се стърпя Копланд.

— Питаш ме дали ми харесва идеята да пиша програми, които да неутрализират влиянието на вируса?

— Точно така.

— Звучи доста привлекателно — отвърна Док и почеса брадата си. — Но, от друга страна, бихме могли да оставим всички тези луди корпорации да загинат, когато компютрите им откажат. Това също ми допада.

— Дръж се сериозно, Док. Как мислиш — в идеята има ли хляб като бизнес начинание? Някакъв начин да изкараме пари?

— Страхотен начин, Доналд. Все едно да получиш разрешение да печаташ пари.

— От какво имаш нужда? — настоя Копланд. — Само кажи.

— Ами чакай да видим… Един мейнфрейм IBM — най-мощният изчислителен компютър, — с който да си играя, неколкостотин пакета програмни продукти и дваматрима инженери.

— Само това?

— Е, би могъл и да ми купиш банка, Дони, момчето ми, но защо да си даваме толкова труд?

На следващия ден посетиха склад в Куинс и купиха мейнфрейм IBM s/370 на петнадесет години. Док бутна една стена на третия етаж на Насо стрийт, укрепи пода, нае кран, инсталира машината и я кръсти Стария Мислител. Прекара месец да проверява с какъв софтуер е зареден компютърът, а после извика Копланд на демонстрация.

— Ето така ще изглежда светът на 1 януари 2000 година — обяви Док пред своята публика, състояща се от един човек. — Готвя се да ти покажа какво ще се случи, ако нещата бъдат оставени такива, каквито са.

През целия си работен живот Стария Мислител бе извършвал счетоводни услуги за застрахователна компания. Не бе чак толкова стар, но подобно на много фирми застрахователната компания бе осъвременила хардуера си, макар да продължаваше да използва стар, дефектен софтуер. Док извади счетоводна програма за обработване на статистическите таблици за смъртността, нагласи времето на една минута преди полунощ на 31 декември 1999 и зададе на програмата проста задача: какви премии ще бъдат изплатени през следващите двадесет години. В продължение на шестдесет секунди, докато часовникът не показа полунощ, по екрана преминаваха стройно подредени зелени числа. И тогава машината сякаш се задави и изхълца. Стария Мислител прочете „00“ като 1900, а не като 2000 и прие, че числата, които отразяваха близкото бъдеще, принадлежат към далечното минало. Елементарните аритметични действия вече не представляваха прости изчисления. Машината започна да дели и умножава с отрицателни числа. Само след секунди Стария Мислител се опита да изчисли едно безкрайно връщане назад и цифрите на екрана буквално полудяха. Свободната памет бързо се запълни и счетоводната програма се — азпадна. Компютърът не функционираше. — Voila обяви Док и запали цигара.

В 6,30 всяка сутрин Копланд закусваше в една и съща изискана закусвалня в горната част на Уест Сайд с трима стари приятели от детството: ченге, управител на супермаркет и сърдечен хирург. Копланд, превъзбуден, преливаше от ентусиазирани приказки за начинанието си относно компютърния проблем 2000 и само след седмица приятелите му напълно забраниха вируса на хилядолетието като тема за разговор.

— Телефоните ще прекъснат, Интернет ще угасне, военните ще бъдат парализирани, никой няма да си получи чека от социалните помощи, микровълновите ви печки няма да работят, но това е без особено значение, защото няма да има електричество.

— Стига вече — помоли Джонатон Спилман, управителят на супермаркета. — За бога!

— Напълно си се вманиачил, Дони — добави Бил Пакард, лекарят. — Би трябвало да отидеш на психоаналитик.

— Върви по дяволите, Бил. Та това ще ме направи богат.

— Ти и без това си богат — намеси се и Ед Гарсия, ченгето. — Или не помниш, че забогатя, като финансираше компютърни компании, които създадоха проблема? Ако е толкова тревожно, колкото разправяш, трябва да го оправиш безплатно.

— Не аз съм създал вируса на хилядолетието — възрази Копланд. — Аз го открих.

— И той е като чужда златна мина за теб — добави Спилман, — в която се готвиш да влезеш незаконно. Какво ще кажете, момчета: да го обесим ли, или само да го прогоним от града?

И както правят приятели от детството, не престанаха да се заяждат безмилостно с Копланд — просто искаха да му демонстрират желанието си да успее. Понеже и тримата бяха интелигентни, те приеха предсказанията му за унищожението и свършека на света с известен скептицизъм, ала всеки запомни информацията за „грешката“ на хилядолетието и не можеше да се отърве от въпроса как вирусът би повлиял върху личния му живот в края на века.

Копланд предчувстваше, че справянето с проблем 2000 ще се окаже несравнимо по-доходоносно начинание от всичките му досега реализирани идеи. Затова не прибягна до традиционните си финансови партньори, а създаде нова компания и сам финансира — азработването на софтуера. Нарече я „Копланд Сълушънс“ самото й име трябваше да подскаже решимостта му да предложи всякакви разрешения на възникващите проблеми.

Проявяваше търпение. Разбираше как се изгражда софтуер, колко е дълъг пътят на изпитанията, отстраняването на грешките чрез нескончаеми проверки, както и реализирането на случайните хрумвания, които водят до успех. От време на време Док се затваряше в компютърната лаборатория и докато преследваше целта си, полудяваше и изгаряше няколко милиона мозъчни клетки с амфетамини. Копланд не го безпокоеше; занимаваше се с другите си компании, които изкарваха предостатъчно пари, за да финансира проекта си за разрешаване на проблем 2000. Понякога не виждаше Док седмици наред.

Деветдесетте години течаха. Всяка сутрин Копланд закусваше с приятелите си, водеше съпругата си Мари на вечеря в „Четирите сезона“, а малкия си син Еди на стадиона „Янки“ — все формални дейности, които нямаха нищо общо с безкрайната му страст да печели пари. Започна да се отчуждава от Мари и почти не забеляза кога и тя се отдалечи. Бавачки отглеждаха Еди. Смени мерцедеса с кадилак, после си купи порше. Животът ускоряваше ход. Копланд прекосяваше с шеметна скорост Ийст Ривър, поглеждаше небостъргачите и само след минути отново се озоваваше в офиса си. Изпълваше го невероятна тръпка, свързана с богатството му. За по-евтини преживявания посещаваше салоните за масажи в Чайна Таун, китайския квартал, а през есенните уикенди се отбиваше при брокер на рибния пазар на „Бродуей“ и 83-та улица и оставяше залози по стотина долара.

Най-сетне, две години след просветлението, което осени Копланд на моста, Док създаде софтуерен пакет. Наричаше се „Копланд 2000“ и целеше да прочисти вируса на хилядолетието от архаичните системи, прилагани от банките. Банките и други финансови институти, които боравеха с чувствителни към датите компютри, продължаваха да зависят от мейнфрейми, подобни на Стария Мислител, и да ползват стари програми. Това ги правеше изключително уязвими и реално заплашени от вируса на хилядолетието. „Копланд 2000“ се появи на пазара към края на 1993 г. В началото не се купуваше особено. Но постепенно през следващите две години и други фирми извадиха на пазара софтуер срещу проблем 2000. Все повече и повече специалисти биеха тревога и корпорациите вече си даваха сметка, че вирусът на хилядолетието наистина е сериозен проблем. Големите банкери се наредиха на опашка за новия продукт и през 1995 г. „Копланд Сълушънс“ направи големия си удар: привлече за клиент „Чейс Манхатън банк“.

„Чейс“, една от първите сред по-големите банки, схвана дълбочината на проблем 2000 и стигна до правилното заключение. В мрежата на банката имаше над двеста милиона сгрешени линии, разклонени из хиляда и петстотин компютърни системи, предназначени да обслужват хиляди потребители. "Чейс" трябваше или да елиминира вируса на хилядолетието от системите си, или да излезе от бизнеса. Всичко бе толкова просто. Друг избор нямаше. И като резултат гигантът подписа договор с „Копланд Сълушънс“ за 160 милиона долара.

Скоро банки от цял свят последваха примера на „Чейс“ и влязоха в отбора от клиенти на Копланд. Парите буквално течаха към компанията, но независимо от успеха Копланд не беше удовлетворен. За няколко седмици приповдигнатото му настроение се стопи и той изпита равнодушие и отегчение. Мечтаеше за ново, по-дръзко предизвикателство; без да го съзнава напълно, сякаш се стремеше да извърши престъпление.

Въпреки репутацията му на агресивен и безскрупулен бизнесмен старите му приятели го считаха за честен. На практика обаче Копланд имаше склонността да гледа на криминалното действие като на пореден етап от бизнеса. В края на краищата границата между дивия капитализъм и престъпността на чиновниците с бели якички в най-добрия случай бе размита и неясна. Той се нуждаеше единствено от възможност и такава скоро му се удаде.

Договорът с „Чейс“ предоставяше на програмистите от „Копланд Сълушънс“ достъп до най-секретните данни на банката. Всяка сметка, отчет и програма трябваше да бъде проверена за наличието на вируса на хилядолетието и изчистена. Операцията започна и на Док му бяха нужни само няколко дни, за да забележи някои несъответствия.

Банката бе толкова голяма, че всъщност не знаеше нито точно колко пари притежава, нито къде конкретно се намират в момента. Първата интересна сметка, на която Док се натъкна, датираше от 1985 г. Тогава програмист, работещ за банката, бе успял да осъществи безнаказано операция, което по-късно щеше да се превърне в най-разпространения начин за компютърна измама в банковия бизнес. При всяко прехвърляне на чуждестранна валута по компютърен път парите бяха обръщани в долари със закръгляне на сумите до третия десетичен знак. Благодарение на малка програма, съставена от програмиста, десетохилядните от цента преминаваха в скрита сметка. Не щеш ли, на следващата година камион блъснал програмиста и той умрял, ала програмата му продължаваше да действа не само безотказно, но без да привлича вниманието на когото и да било от шефовете на „Чейс“. През 1995 г, когато Док стигна до тази сметка, тя съдържаше над четири милиона, за чието съществуване банката и не подозираше.

Док спомена за осиротялата сметка пред Копланд като пример на какво са способни хакерите.

— Ако не пипаме сметката — разсъждаваше на глас Копланд, — колко ли пари ще се натрупат до края на 1999 г.?

— Седем-осем милиона, а съм сигурен, че ще открия и други скрити сметки.

— И на колко според теб ще възлиза сумата?

— Няма начин да се предвиди, но вероятно някъде към сто милиона.

— Това са доста безстопанствени пари накуп — отбеляза Копланд.

— Погоденият номер е голям дори за банка — отвърна Док.

— Ако на 1 януари 2000 година светът отиде по дяволите, ще бъде интересно да разполагаш с такива пари, когато всички други ще банкрутират.

— Какво намекваш, Доналд?

— Огромна кражба.

— Ах, ти. Колко си жесток! — не се въздържа Док. — Подхвърлям го просто като идея — ухили се Копланд. — Ти я обмисли.

— Банката има одитори, които проверяват работата ни — предупреди Док. — Те не са идиоти. В „Чейс“ очакват от нас да открием подобни сметки и да им ги съобщим.

— Ти си по-умен от тях, Док.

— И без това вече сме неприлично богати, Дони. „Чейс“ и всички други банки, наши клиенти, ще ни направят само още по-богати.

— И какво от това? От години ми разправяш какво ще направи вирусът на хилядолетието: ще ни доведе до крах, пълен крах. Светът ще се пръсне по шевовете, а нещо такова ще ни осигури хубаво гнезденце, докато останалите няма да имат нищо.

— Според теб сто милиона долара са нещо като гнезденце? Господи!

— Е? — Копланд не прикри нетърпението си. — Ти си със сърце на хакер. Ще го направиш, защото можеш.

— Именно в това е проблемът, Доналд. Трябва да го направя аз. А ти не можеш.

— Това ще бъде най-големият банков обир в историята — обяви Копланд, — а банката дори няма да разбере какво й се е случило. Като се имат предвид другите бедствия в края на века, на кого ще му пука?

— На „Чейс“ например.

— Но те така и никога няма да узнаят, Док.

— Много си алчен, Доналд.

— Така е. Но какво е лошото?

— Сериозно ли говориш? — възкликна Док.

— Да, напълно. Никога не съм бил по-сериозен. Та, по дяволите, банката дори не знае, че разполага с тези пари. Те са там и чакат някой да ги вземе.

— Голям негодник си. — Док едва прикриваше презрението си. — Софтуерните ни продукти се разграбват като топъл хляб. Тази компания струва стотици милиони. А ти искаш…

— Ще е престъпно от наша страна да не го сторим — прекъсна го Копланд, ухилен до уши. — Такъв шанс се явява веднъж в живота.

2.

Първата реакция на Док бе да прецени дали да не напусне веднага, но той обичаше работата си, а и не желаеше още сега да преобърне живота си наопаки. За да поуспокои Копланд, се съгласи да играе по гайдата му, без обаче истински да възнамерява да ограби банката. Деформиран от мечти за огромно богатство, Копланд слагаше знак на равенство между възможността да открадне парите и правото да ги вземе. Такъв е манталитетът на двигателите на световната икономика, мислеше Док. Нямат никаква етика. Граби колкото и каквото можеш и да не ти пука. Защо не? Нали всички го правят? Теоретически престъплението бе възможно, защото никоя осигуряваща безопасността на компютрите система не бе съвършена, а практически то бе едва ли не идеалното престъпление. В „Метро техноцентър“ в Бруклин определените от банката двеста специалисти денонощно извършваха тежката и скучна работа за откриването на вируса на хилядолетието; някои от тях бяха достатъчно добри, за да забележат обир в такъв размер. Кой ще поеме вината? Главният програмист. Ала не от страх Док отказваше да се свързва с плановете на Копланд. По свой скромен начин Док бе честен — човешки екземпляр, непознат на Доналд Копланд, според когото всеки интелигентен индивид има неговия характерен закоравял егоизъм. Парите привличаха Док не по-малко отколкото всеки друг, но въпреки това той не се отказваше от старомодната представа, че капиталите могат да се използват за цели извън самообогатяването.

Като реши да се преструва, че ще играе по свирката му, той убеди Копланд, че ще бъде по-безопасно да задигне парите по време на кризата в края на века, отколкото да ги източва по малко. За да успокои шефа си, той състави програма с фалшиви данни за митично натрупване на средства, които Копланд да проверява всеки ден, а понякога и по няколко пъти на ден.

Цифрата растеше, а законните приходи на компанията набъбваха още по-бързо. Благодарение на продажбите на софтуерни програмни продукти за обезвреждане на проблем 2000 на търговски банки във Филипините, Япония, Латвия, Швеция, Германия и Испания „Копланд Сълушънс“ се разрастваше с шеметна скорост. През 1996 Док изкара само от допълнителни възнаграждения шест милиона долара — не кой знае колко по стандартите на „Уолстрийт“, но лично за него достатъчно доказателство, че е свършил нещо стойностно.

Док прие предизвикателството на проблем 2000, защото в разрешаването му виждаше шанс да спаси една малка част от света от експлозия. Беше в състояние да пише компютърни програми дори насън; истински обичаше компютрите, но дълбоко в сърцето си таеше убеждението колко неразумно и подвеждащо е хаотичното използване на компютрите във всички дейности на всекидневието.

Кибернетиката доведе до радикални промени в глобалната демография и раздели човечеството на два лагера: онези, които разбират от техника и всички останали. С всяка следваща крачка напред в усъвършенстването на технологиите двата лагера се отдалечаваха все повече и повече. Проблем 2000 заплашваше да се превърне във вододел, който да превърне разделителната линия в опасно дълбока пропаст. Малките компании и лишените от финансови възможности да обезопасят компютърните си системи щяха да загинат, докато компании, които купуваха „Копланд 2000“ или сходни програми, щяха да изплуват по-могъщи от всякога. Очертаваше се война за заличаване на обикновените хора, на милионите, които всекидневно ходеха на работа и вярваха в системите, осигуряващи живота им — електричество, телефон, метро, вода. Именно те щяха да се озоват в центъра на ударите.

Етичен и състрадателен, Док твърдо вярваше, че дребните индивиди също заслужават да получат своя шанс да се бият. Той си свърши работата по спасяването на големите риби, като създаде програми за предпазването на „Чейс Манхатън“ и другите банки от вируса, но софтуерът на „Копланд 2000“, от който се натрупаха сто и шестдесет милиона долара, нямаше да принесе особена полза на „Чейс“, ако основните услуги се сринат и Ню Йорк рухне. Док смяташе, че най-малкото, което може да направи, е да се опита да спаси града от самия него. Щеше лично да финансира проект зад гърба на Копланд. Дори в случай на неуспех, щеше да бъде забавна противоотрова на налудничавия, в холивудски стил, проект на Копланд да ограби банката.

Поставянето на задачата беше лесно: да се осигури непрекъсваемост на тока, телефоните да работят, водата да тече и метрото в Ню Йорк да не спре, когато компютрите, управляващи тези системи, излязат от строя. Решението: да се изгради алтернативен контролен център за всяка система, който да се свърже с досега действащата, а в полунощ на 31 декември 1999, миг преди настъпването на Новата година, да поеме контрола върху системите и да го прехвърли на компютър, незаразен с вируса на хилядолетието.

Важните контролни системи неизменно са оборудвани с многобройни резервни варианти, призвани да се задействат, ако по някаква причина основните не се справят. Трудността възникваше от обстоятелството, че резервните системи са жертва на същите недостатъци спрямо проблем 2000, както и основните. Независимо от това, именно наличието на тези многобройни резервни системи правеше проекта на Док осъществим. През първите няколко секунди на новата година всички ключови компютри, контролиращи най-важните системи на града, трябваше да бъдат излъгани да се превключат на тайно разработените алтернативни резервни системи, а не да разчитат на собствените си. Дали беше възможно? Начинанието бе голямо и скъпо. За да го осъществи, се налагаше Док да купи хардуера, да открадне софтуера и да намери шепа хора, на които да се довери.

— С мои средства ще изградя нова компютърна лаборатория за един специален проект — обяви той на Копланд. — Аз плащам, така че не се тревожи. Не желая никакви вътрешни ревизии или други подобни и не искам ти да се месиш.

— Но какво все пак ще правиш там?

— След настъпването на новия век светът ще бъде напълно разбит. Не е изключено да разработя програмен продукт, чрез който отново да го сглобя.

Копланд стисна устни, мозъкът му трескаво работеше.

— Телекомуникации, всякакви оперативни системи — такива неща ли?

— Ще си поиграя с някои работи.

— Искам дял от тази дейност — заяви Копланд.

— Ще поговорим за това през януари 2000 година, Допи, не сега.

Макар и неохотно Копланд се съгласи. Пое на дълга обиколка по света, за да посети разни клиенти и да даде тласък на бизнеса. Когато се завърна, надникна само веднъж, не зададе никакви въпроси и уважи желанието на Док да не се меси.

Най-напред Док загради задните двадесетина метра на третия етаж в сградата на Насо стрийт и закупи чисто нов мейнфрейм IBM s/390. На площ от около осемстотин квадратни метра обособи място за мощния компютър, за огромен климатик, половин дузина работни места с десетина терминала и монитори, телефонна превключваща централа, спалня, баня, кухня, зала с телевизори, висококачествена аудиосистема и стари кожени дивани. Когато всичко бе подредено, започна да търси хора.

Не се наложи да търси далеч, за да открие първия нов член на екипа се. Късно една вечер работеше сам на терминал на „Чейс“ в „Метро техноцентър“ — преглеждаше дали в кодиращата система на програмата за електронен трансфер на капитали няма грешки. Прозорец на екрана му съобщаваше колко оторизирани лица използват системата в момента; броят им бе нула. Към три сутринта някой се включи, но вместо да прехвърли пари от една сметка на друга, се опита да отвори протоколните файлове, по които работеше Док. Беше зловещ момент в киберпространството. Док незабавно проследи включването до клон на „Чейс“ в Бостон.

Още същия следобед се качи на самолет до Бостон, представи се пред управителя на клона с официалните си документи за идентификация като главен консултант на банката по проблем 2000 и поиска да го запознаят с програмистите.

Един от хората, с когото управителят го запозна, бе слаб, спокоен на вид двадесет и четири годишен афро-американски програмист на име Бо Даниелс. Облечен в спретнат делови костюм, Бо се надигна от терминала, за да се здрависа с Док, който каза:

— Път: входящ номер 437, прескачане 22, стоп.

Ръката на Бо застина във въздуха. Док бе произнесъл част от командите, които бяха отвели Бо в незаконната му разходка до файловете за трансфер на капитали.

— О, тук вече ме загубихте като слушател — извини се управителят и ги остави сами.

— Може ли? — попита Док, посочвайки към стол.

Поседяха известно време мълчаливо. Бо изучаваше съсредоточено ноктите си и се питаше дали няма начин да пропълзи в компютъра си и така да изчезне.

Док се усмихна блажено на младия мъж и почеса брадата си. Очевидно чакаше. Накрая се обади:

— Ти беше, нали?

Програмистът го дари с лукава усмивка и попита:

— Ще ме предадеш ли на властите?

— Засега не знам — отвърна Док. — Ако аз се готвех да извърша компютърна кражба, и аз щях да се насоча към входящ номер 437 точно като теб.

— Просто исках да проверя дали ще успея да го направя — обясни Бо. — Ако аз мога, значи и друг ще се справи. Това означава, че банката е уязвима.

— Попълни ли доклад, че ще проверяваш сигурността на системата?

— Не.

— Защо?

Бо сви рамене и не отговори.

— Кажи ми какво друго можеш да правиш — настоя Док.

— Искаш ли да видиш автохарактеристиката ми?

— Не мисля, че в автохарактеристиката ти е отразено онова, което ме интересува — отговори Док. — Колко добър си всъщност? Пишеш ли на COBOL?

Говориха си на професионален жаргон в продължение на двадесет минути. Док прецени Бо като доста компетентен. Беше изключително интелигентен, но раздразнен творец, скрит зад колосаната риза и тирантите. Убеждавайки се, че Бо знае достатъчно и ще научи с лекота онова, което му липсва, Док му предложи работа.

— Като какъв? Да решавам проблем 2000 ли?

— Нещо подобно. — Док се наведе напред и тихо продължи: — Ето какво точно ти предлагам: четири пъти по-висока заплата от сегашната ти, от време на време добри допълнителни възнаграждения, дълги часове работа, почти никакво спане, никакви претенции относно облеклото ти и всичко, което те стимулира да работиш: секс, наркотици или рокендрол — не ме интересува. Оставям ти билет до Ню Йорк и хиляда долара. Можеш да се появиш или не. Както решиш.

Седмица по-късно Бо цъфна на Насо стрийт облечен като Джими Хендрикс. Док откри, че Бо борави с компютъра, както Джими Хендрикс свири на китара и е склонен да служи на новия си шеф. Като истински виртуоз Бо владееше дванадесет компютърни езика — от COBOL до Java — и анализираше управленската система за база данни по-бързо от свръхкомпютър. А което бе най-ценното — схващаше как сложна серия от системи работят заедно.

— Какво знаеш за генерирането и разпределението на електроенергията? — попита Док.

— Нищо.

— Добра отправна точка. Не се налага да елиминираш нещо научено. Колко време смяташ, че ти е нужно да разбереш как работи една електроцентрала?

— Представа нямам. Две години… поне.

— Какво ще кажеш за шест седмици?

— Невъзможно.

— Няма невъзможни неща за онзи, който желае. Така е казал Дизраели. Седни и погледни това — продължи Док и по-бутна Бо към стола.

Включи терминала и на синия екран се появи следният текст:

— С този симулатор компанията обучава напредналите оператори как да се справят при спиране на тока и изчезване на електрозахранването — обясни Док. — Първи урок: Връщането на електроенергията след прекъсване се нарича „възстановяване“.

— Откъде си взел всичко това? — попита смаян Бо.

— Има само един начин — отвърна Док. — Откраднах го от командния център на „КонЕд“. Симулаторът не е обезопасен както самата система, но съдържа великолепен модел на цялата североизточна електрическа мрежа, който се осъвременява всяка седмица. След като се запознаеш със симулатора и модела, ще се заловиш с нещо истинско, защото моделът ни посочва къде се намира всичко.

Бо бързо премигна няколко пъти, а в главата му се рояха безброй мисли.

— Искаш да кажеш, че се готвиш да проникнеш незаконно в „КонЕд“ и да откраднеш цялата им оперативна система?

— Горе-долу. А и около стотина от по-големите програмни продукти. Само онези, които са ни нужни.

— Нужни за какво?

— Да направим така, че електрозахранването в Манхатън да не спре — отвърна Док широко ухилен, — като контролираме процеса оттук.

— Ти си луд.

— Съвършено вярно — луд съм, но това е известно. Въпросът е дали ти си достатъчно луд, да се превърнеш в „Кон Едисън“, Бо. Разполагаш с две години и половина да изучиш всяка система, всяка нейна употреба, разположението на всеки вграден чип. Трябва да се научиш да правиш нови конфигурации на системата и всички необходими корекции, за да не й повлияе проблем 2000 и — точно така — да осигуриш лампите в Манхатън да останат запалени при настъпването на Новата година. Това е в общи линии идеята. „КонЕд“ не може да го направи, но ти можеш.

— Mamma mia. Представа нямам дали ще се справя. — Бо тихо подсвирна. — А предполагам, че ще искаш и база данни.

— Правилно. И база данни, която ще проверим да не е заразена с вируса на хилядолетието. Първо ще се научим как да изолираме „КонЕд“ от мрежата, а после как да изолираме от „КонЕд“ Манхатън и четирите електроцентрали на острова плюс онази в Куинс. Нужни са ни операционните системи на всяка от петте електроцентрали плюс операционната система, която ги обединява.

— И се очаква само ние двамата да постигнем всичко това, така ли?

— Не. Трябват ни и телефони. Затова издирвам някой маниак по телефоните, за да ни осигури свободни линии. Трябва ми още и луд по влаковете, който да се занимае с метрото. Е, вероятно и още неколцина. Ако се справите до 1 януари 2000 година, ще има бонус от по милион долара за всеки от вас.

На Бо не му бе необходимо много време, за да премисли.

— И ти разполагаш с такива пари? попита той.

— Вече са депозирани. Парите са налице.

— А ти какво ще получиш от всичко това?

— Ще опазя разсъдъка си — отвърна Док, пресегна се през Бо и плъзна пръсти по клавиатурата. Освети „Изберете произволна ситуация“ от менюто на симулатора, а после „Тотален срив в електрозахранването“.

Екранът започна да просветва и да писука шумно и тревожно.

— Просто го направи — добави Док и връчи на Бо шапка на фирмата „Найк“.

През следващия месец Док интервюира още четирима хакери. Оказа се обаче, че не отговарят на стандартите му. Или не разполагаха с достатъчно знания, или бяха така откровено анархистично или криминално настроени, че никога нямаше да успее да ги държи изкъсо. А после откри Каролин Харви.

Представата на Каролин за забавление бе да прониква в компютрите на телефонните компании, да краде оттам телефонните номера на по-изтъкнати граждани и да ги вкарва в Интернет. Док внимателно изучи нейната страница в мрежата, която тя бе кръстила „Телеф-маниак.com“ и проследи електронната й диря до малка къща в Нашвил, Тенеси. Огромен мотор „Харли Дейвидсън“ бе паркиран отпред и Док остави бележка на него.

„Телеф-маниак, в града съм и издирвам таланти“ — написа той и добави номера на хотела си.

Тя звънна.

— Какви точно таланти? — попита тя.

— Виждала ли си машинния код за програмния логически процесор в DESS-5?

— Да. И какво от това?

Док й зададе още няколко технически въпроса. Хареса отговорите й достатъчно, за да попита:

— Какво ще кажеш да се уредиш със собствена телефонна компания?

— Оооо… — възкликна тя. — Ще бъде доста забавно. И какво бих правила с нея?

— Всичко, което поискаш, стига да я поддържаш в постоянен работен режим.

— Ти кой си всъщност? — попита тя.

— Самотния Скитник — отвърна Док. — Капитан Америка, самураят Йоджимбо, мъжът без име. Можеш да ме наричаш Док. Ще се срещнеш ли с мен за по едно питие?

— Избягвам да си имам работа с мъже.

— Гледай на мен като на колега-маниак и нищо повече — предложи й той. — Разполагам с истински пари, законна компания и работа за подходящия човек. Трябва ми компютърен запалянко, който се интересува от управление на телефонни системи.

— Звучи ми като индустриален шпионаж — отбеляза тя.

— Много по-гот е.

Срещнаха се в преобразуван на бар склад. Каролин се оказа момиче с мотор, облечено в кожени дрехи, с късо подстригани коси и шини на зъбите.

— Ти ли си Док?

— Да.

— За какво точно става дума?

— За вируса на хилядолетието.

— Оооо… Отсега започва да ми харесва. Можеш да ме почерпиш едно питие.

— Комуникациите ще бъдат от жизненоважно значение във въпросния ден — подхвана Док, когато се настаниха в ъгъла, за да са по-далеч от музиката. — Ще са ни нужни работещи линии и директни връзки с контролния център на електрокомпанията и електроцентралите, както и с централния команден пункт на метрото. Трябва ни още вътрешна телефонна мрежа в къщата, телекомуникационен център и интерком. Смяташ ли, че ще се справиш с всичко това?

— Богат ли си? — попита тя.

— Не се безпокой за това. Ще се наложи да обходиш буквално всички линии и да провериш всяка връзка.

— Ще ми е нужен камион на телефонна компания.

— Добре.

— Логически проби, а и други неща.

— Ще разполагаш с всичко необходимо.

— Това намирисва да се окаже най-голямото телефонно забавление на всички времена. Уау!

— Да, но няма да говориш за това с приятелите си. Не ти давам право да се хвалиш.

— Не съм сигурна дали това ми допада.

— То е част от сделката. В продължение на две и половина години това ще бъде животът ти и останалата част от света ще престане да съществува.

Док й предложи същото възнаграждение и бонуси като на Бо. Парите представляваха доста по-солидна сума от заплатата й като низш програмист в телефонната компания „Бел-юг“. На следващия ден той я отведе в Ню Йорк и я запозна с Бо.

— Аз съм „КонЕд“ — представи се Бо. — А ти коя си?

— Ами предполагам, че съм „Бел-Атлантик“ — отвърна Каролин.

Рони Фонг се оказа фатално чаровна млада китайка от Сан Франциско с четири пръстена на носа — всеки символизираше успешно компютърно проникване в Министерството на отбраната. МО не успя да докаже, че точно тя го е направила, но й предложиха да стане хакер, който да прониква в компютрите на министерството на отбраната на Китай. Младата жена им се изсмя. Когато Док й се обади, тя, естествено, го взе за подставено лице от Пентагона. Той й предложи да се срещнат в кафене на Северния плаж.

— Единствената причина, поради която дойдох — започна тя още щом стъпи в кафенето, — е, защото иначе вие от МО няма да ме оставите на мира.

— Аз не съм от тях — възрази Док.

— Тогава как ме откри? Откъде въобще знаеш за мен?

Разгневена и нападателна, отказа подаденото й меню, скръсти ръце върху гърдите си и зачака отговор.

— Чувала ли си за вируса на хилядолетието? — попита той.

— Какво по-точно?

— Къде смяташ да посрещнеш настъпването на 2000 година?

— В дома на приятел, който разполага със собствен генератор и слънчеви панели.

— Значи картинката ти е ясна.

Тя сви рамене.

— А какво ще кажеш да посрещнеш Новата година в Ню Йорк?

— Ти луд ли си? Това е последното място, където бих искала да бъда.

— Какво ще кажеш да дойдеш в Ню Йорк и да работиш на компютри, които се грижат за опазването на околната среда към Градската управа? Така помпозно наричат те водоснабдяването. — Тя го погледна, сякаш е изкукуригал. — Ще имаш възможност да добавиш още една халка към колекцията си — довърши той.

— Нещо ме подвеждаш — отвърна тя. — Няма начин да не си от МО.

— Как да ти докажа, че не съм? Ако бях, нямаше да седя тук и да разговарям с теб. Щях да те отведа, окована в белезници. — Връчи й самолетен билет и пари. — Ела в Ню Йорк и сама реши. Ти ще отговаряш за водоснабдяването. А за да ти е още по-интересно, те уверявам, че познанията, които си придобила при ровенето във военните компютри, ще ти бъдат от полза. Ще следиш и компютрите на Централата за космически изследвания в Колорадо Спрингс.

— Наистина ли?

— Освен това ще получиш и пари.

— Колко?

Док надраска числото върху салфетката и Рони започна да брои нулите.

— За толкова струва ли си? — попита той.

Рони пристигна на Насо стрийт скептична. Не се отърси от подозренията си, докато Док не й помогна да влезе в базата данни на една от четиринадесетте водопречиствателни станции на Ню Йорк. Щом попаднаха в компютъра на водоснабдяването, той я запозна с данните, изписани на машинен език. Тук проблемът 2000 се очертаваше като един от най-тежките, защото имаше скрити полета с данни, програмни грешки, сривове на част от програмите.

— Ако това не бъде оправено, Ню Йорк ще потъне под човешки фекалии — обърна й внимание Док. — Няма да е трудно да се вкарва вода в града. Водоснабдяването на Ню Йорк е великолепно и зависи предимно от гравитацията. Проблемът е как да се разкарат отпадъчните води.

— Какво правят те по въпроса? — попита Рони.

— Те? — присмехулно повтори той. — Няма никакви „те“. „Те“ са един мит. В дадения случай „те“ ще бъдеш ти. И дори да изградиш наново целия този софтуер и да го накараш да заработи, в системата на компютърния контрол на водоснабдяването има хиляди вградени чипове в помпи, клапи, вентили. — Док се ухили и разгъна голяма карта. — Това е подробна схема на всички тръби, тунели и аварийни изходи. Цялата водна канализация на Манхатън. Проследил съм критичните трасета и съм отбелязал помпите. Можеш лично да отидеш да ги видиш всичките.

— Господи, това е гадна работа. — Налага се да си поизцапаш ръцете, за да си заслужиш милиона, Рони.

— А когато не съм долу из канализацията, ще си играя с компютъра на Централата за космически изследвания, така ли?

— Точно така. Трябва да проследим комуникационните и радионавигираните сателити. По тях няма някаква работа. Само ще ги наблюдаваме. Когато настъпи великата нощ, ще ни е нужно да знаем кой работи и кой не.

— Доста очакваш от мен — отбеляза Рони.

— Да. Очаквам невъзможното. С нас ли си?

— Тук сме близо до Чайна Таун, нали?

— Да. През няколко преки.

— Трябва да има някаква уловка.

— Има — увери я Док. — През следващите две години и половина няма да имаш никакъв друг живот.

— Ожаднях от всичко това — въздъхна Рони. — Мога ли да направя чай?

Когато Рони излезе от кухнята, Док го нямаше; в залата бяха Бо и Каролин.

— Каква музика обичаш? — попита Каролин. — Аз обичам всякаква, стига да е шумна.

— Чудничко, няма що — увери я Рони.

Ейдриан Хофман се оказа дундесто момче от Флорида. Изпитваше истинска тръпка, щом успееше да накара контролните системи на железопътния транспорт да спрат влаковете, стържейки с колела върху релсите. Любимият номер на Ейдриан бе да нахлуе в центъра за сигналните системи на дадена железопътна линия, да нагласи всички светлини на червено и по този начин да блокира едновременно придвижването на десетки влакове.

— Значи не те е грижа за влаковете? — попита Док по електронната поща.

— Напротив. Обожавам влаковете. Собственик съм на най-големия железопътен макет на американските железопътни линии в света — „Амтрак“.

— А понякога не нагласяваш ли сигналните светлини на зелено?

— Не желая да убивам никого — отвърна Ейдриан.

— На колко си години? — осведоми се Док.

— Осемнадесет.

— Какво е отношението ти към метрополитеновите транспортни системи?

— Бива си ги.

— Смяташ ли, че можеш да управляваш движението на метрото в Ню Йорк?

— Там има доста влакове. Следователно и доста сигнални светлини. Значи — да.

— Идеята е да се направи така, че влаковете да продължат да се движат, а не да бъдат спрени.

— Обръщането на условията на сто и осемдесет градуса ми звучи като феър плей — изписа Ейдриан.

— Ще ти изпратя самолетен билет и хиляда долара.

— Не. Смени билета с влаков. Иначе — много гот. Никога не съм бил в Ню Йорк.

Четири дни по-късно седеше с Ейдриан на гара Пенсилвания — по-известна като Пен Стейшън — и си мислеше: проблемно дете, не е изключено да има и психически отклонения, но, Господи, как само владее материята. С дебелите си очила и дългите мръсни коси Ейдриан приличаше на класически зубрач. Говореше малко, но носеше подробна компилация на всички компютърни системи, използвани от шестте най-големи американски железопътни компании.

— Искаш ли да видиш Ню Йорк? — попита Док.

Док не го заведе нито да види Емпайър Стейт билдинг, нито в Сентръл парк. Вместо това прекараха дванадесет часа в метрото. Ейдриан стоеше най-отпред на първия вагон и наблюдаваше линиите. По този начин те кръстосаха надлъж и нашир града от Фар Рокаей до Ривърдейл — ту под земята, ту на повърхността, по мостове и през тунели. Вагоните с грохот се придвижваха по релсите, а сигналните светлини — ту зелени, ту червени — се очертаваха пред тях като непрекъснат светлинен поток. Слязоха на Централната гара и на спирка в Куинс, където от пероните се виждаха цели композиции влакове. Ейдриан попиваше всичко като сюнгер и само след няколко часа вече той ръководеше обиколката.

— Това ти е новата играчка, Ейдриан. Харесва ли ти?

— Страхотно — отвърна Ейдриан. — Приемам.

За да оформи окончателно екипа си, Док се нуждаеше от специалист по всякакъв вид хардуер — той трябваше да поддържа компютрите и комуникационното оборудване в отлична форма. Бо познаваше някакъв хакер от Сан Хосе: беше откраднал чертежи на авангардни микропроцесори от Интел и се опитал да ги продаде на индонезийски картел. Казваше се Джод Фернандес. Не бе трудно да се открие. Док го чакаше при входа на „Сан Куентин“. Онзи се появи, облечен в костюм с жилетка, който подчертаваше бръснатата му глава и подстриганата козя брадичка.

— Искаш ли работа? — попита го Док, вече извън портала на затвора.

— Искам едно питие. Кой, по дяволите, си ти?

— Тип, който ти предлага работа. Истинска работа, а не такава, която ще те върне там, откъдето излезе.

— Заведи ме първо в Бара на безименните и като начало ми купи едно питие.

По време на тригодишното си пребиваване в „Сан Куентин“ Джод поддържаше компютърната система на затвора и си бе спечелил име в мрежата като гуру в областта на хардуера.

— Колко ти предложиха индонезийците? — попита Док, готов да отпие от бирата.

— Не беше достатъчно.

— Колко е достатъчно?

— Парите не ме интересуват.

— А какво?

— Времето — отвърна Джод. — Искам време. Дадох три години от живота си, които никога няма да видя отново.

— Добре — обади се Док. — Посвети ми две години и после целият живот е твой.

— Получих и други предложения.

— Знам — увери го Док. — Ти си страхотно известен.

— Каква е работата?

След като Док очерта проекта си, Джод се огледа из бара и каза:

— Мога да се настаня в Ню Йорк, но трябва да го уговориш с офицера, който ще ме наблюдава през изпитателния ми период след затвора.

Няколко дни по-късно Джод кръжеше бавно около IBM s/ 390 — вертикална кутия от лъскав метал, висока два метра, широка метър и петдесет и дълбока метър и двадесет.

Мейнфреймът. Вътре в кутията имаше сто и двадесет основни процесорни единици, седем операционни системи и повече памет отколкото на всички слонове в Африка. На пода до компютъра се издигаше впечатляваща, висока поне половин метър купчина листа — представляваше ръководството. Инструкция номер едно: включи устройството в електрическата мрежа. Инструкция номер две: постави бутона на „Включено“. Боже милостиви, помисли си той, грабна първите десетина сантиметра листа и започна да чете.

3.

— Сега вие сте войници и трябва да се придържате към военна дисциплина — обяви Док на сформирания екип. — Сигурно ще ви прозвучи пресилено и мелодраматично, но това е единственият начин да завършим проекта навреме.

— Необходимо ли е да отдаваме чест? — попита Бо саркастично.

— Не.

— Да носим униформа?

— Не.

— Харесвам униформите — обяви Рони. — Хайде да си въведем униформа.

— Униформите ще привлекат вниманието, а това не е позволено. В сила е едноединствено правило — обясни Док. — Нямате право да говорите за онова, което правите тук. Никой извън участниците в проекта не бива да заподозре в ни най-малка степен с какво се занимаваме. Повтарям — никой. — Док наблюдаваше лицата им, докато осмисляха думите му. — Вие имате приятели, семейства, любовници и дори врагове — продължи той, — но нямате право да споделяте какво правите. Все едно изпълнявате строго поверителна задача на ЦРУ Тя е абсолютно секретна и секретна означава точно това — секретна! Не се допускат никакви изключения.

— Тогава какво да казваме на хората? — попита Бо. — Говоря с майка си почти всеки ден. Ако не се обадя, тя ще ме издири и ще цъфне тук.

— На майка си ще кажеш, че си нает от софтуерна компания в Ню Йорк и работиш по проблем 2000. Не казвайте нещо, ако сте в състояние да го спестите. Някой ще има ли проблем в тази насока?

— А какво ще стане, ако нарушим правилото? — попита Ейдриан.

— Въпрос на лична чест е да не го правите — отвърна Док. — Не възнамерявам нито да ви следя, нито да подслушвам телефоните ви.

— Но ако все пак го сторим? — настоя Ейдриан.

— Тогава си заминавате. Довиждане, Adios. Никакви пари няма да видите, никаква тръпка или забава, както и никакъв бонус от милион долара.

— А ти как ще разбереш?

Док изгледа Ейдриан свирепо. Мина му през ума, че е допуснал грешка. Май не биваше да остави хлапето да напусне Пен Стейшън. Трябваше да му купи билет за връщане и да го отпрати обратно във Флорида. Ала в момента то стоеше тук, на Насо стрийт. Замечтаният му поглед и изражение сакаш казваха: „Не желая да следвам никакви правила.“ По дяволите!

— Проблеми ли смяташ да създаваш, Ейдриан? — сряза го Док.

— Просто не обичам правилата. Независимо чии са.

— Можем да спорим за нещо друго — и не се съмнявам, че ще го правим, — но не и за това. Ако не ти допада, Ейдриан, съжалявам. Това е краят. Омитай се още сега.

Док грабна телефонен апарат, набра „Справки“ и каза:

— „Амтрак“, ако обичате.

— Почакай секунда — обади се Джод. — Остави ме да по-говоря с него.

— Моля.

Джод обгърна раменете на Ейдриан и го отведе в ъгъла.

— Какъв ти е проблемът? — тихо попита Джод.

— Не понасям никакви правила.

— Ще спазваме едноединствено. Един хакер трябва да е наясно, че проговори ли, ще го заловят и ще му отнемат играчките. Там, във Флорида, имаш стар скапан персонален компютър. А тук виж с какво разполагаш! А и всичко останало. Нали не искаш да ти се изплъзне?

Напушен, Ейдриан скръсти ръце върху гърдите си.

— Това не е като в училище — продължи Джод. — Ясен си ми що за тип си, Ейдриан. Ти си хлапето, което никой не харесва. Хлапето, на което всички се присмиват, защото си толкова дяволски умен. Използваш интелекта си като оръжие, за да се разправяш с тях, нали? Присмиваш се на чуждите грешки, съучениците ти те мразят, а и ти ги мразиш. Прав ли съм? Виждам го в очите ти. Будалкаш се с влаковете, защото това ти създава усещане за мощ и власт и всеки път, когато го направиш и не те заловят, се чувстваш още по-силен. Но чуй следното, малко лайно такова. Док те откри и това означава, че рано или късно ще те заловят и тогава ще те пратят в пандиза като мен. Док те отърва да не попаднеш в истинска беля и си му длъжник. Всички ние сме му длъжници. Всички сме минали по твоя път. Бо, Каролин, Рони и аз — всички сме умници, на всички са се присмивали и са ни се подигравали, всички сме си мислили за възмездие. Именно възмездието ме тикна зад решетките. Док иска от нас да свършим нещо важно. Щом нямаш ум да го преглътнеш, щом не си в състояние да контролираш шибаните си глупости и дребнави мисли за възмездие и как да си го върнеш тъпкано, ами наистина — забрави. Такъв егоист ли си, че не разбираш? Да не би да си просто поредният жалък задник? Тук не разполагаме с време, за да се правим на луди. Или влизай в проекта с нас, или си заминавай за Орландо. Някакво колелце се завъртя в ума на Ейдриан и той схвана, че за пръв път с него се отнасят като към възрастен. Или за последен.

— Никакви приказки, никакви фукания — промълви той. — Схванах.

— Нямам никакво желание да се превръщам в твоя бавачка. С нас ли си, или изчезваш?

— Не искам да се връщам във Флорида.

— Док!

— Да?

— Остава.

Всички произхождаха от места, залегнали дълбоко в американската душа: от редиците на чернокожата средна класа, от Чайна Таун или бидонвилите, от бедните работнически редици, и бяха използвали ума си, за да проникнат в тайните на технологиите. Всеки бе изминал необичаен път, за да навлезе в света на кибернетиката или компютрите. Док ги избра, защото знаеше, че именно такива екземпляри най-често притежават най-изобретателното мислене.

Рони Фонг, дъщеря на имигранти от Хонконг, бе отблъсната от близките си, защото се бе възпротивила срещу строгите порядки на традициите им. А същевременно оставаше вкопчена в културата си. В Ню Йорк пазаруваше и се хранеше единствено в Чайна Таун и обожаваше да говори на родния си език с рибаря. Дълбоко в сърцето си смяташе, че един милион долара ще свършат доста работа за сдобряването със семейството й в Сан Франциско.

Каролин Харви бе прокудена от дома заради подчертано обратните си наклонности. Технологиите представляваха нейното бягство от свят, пълен с предразсъдъци и страх; успя да си изгради идентичност въз основа на предизвикателството. Схващаше пристигането си в Ню Йорк като освобождение. Тук, сред всякакъв вид хора, не се налагаше да се обяснява или защитава. Отваряше й се възможност да съществува и тя загърби Нашвил без никакво съжаление.

Бащата на Бо Даниелс беше счетоводител, а майка му — собственичка на моден бутик. Говореше правилен английски с бостонски акцент, беше посещавал все добри училища и рано разбра, че компютрите не се интересуват дали си бял или черен. В „Чейс“ го назначиха веднага щом завърши бостонския колеж, пуснаха го в стаичка в бостонския клон на банката и го оставиха на мира. Докато наблюдаваше как по-висшето ръководство размества служителите като шахматни фигури, прецени, че не желае да прави кариера в „Чейс“. Подобен вид корпоративна дейност не го блазнеше, освен ако не представлява лично негов продукт, а това нямаше да му се случи нито в „Чейс“, нито в коя да е друга банка. Искаше да се изкачи на върха незабавно и той да ръководи. По-малък неудачник от останалите, той притежаваше предприемчив дух и виждаше в новата си работа възможност по-нататък да се залови със самостоятелен бизнес. Съзнаваше, че в месеците след като бъдат поразени от вируса на хилядолетието, електрическите прибори ще се нуждаят от нов софтуер, за да започнат да функционират отново. Бо и Док се споразумяха софтуерът, който разработваха за „КонЕд“, да бъде окомплектован и продаден след 1 януари 2000 година.

Майката на Джод Фернандес, мексиканка, го отгледа сама в бидонвилите на Сан Хосе. Израснал в нищета, сред банди, той все пак прояви достатъчно здрав разум, за да погледне отвъд заобикалящия го начин на живот към никнещите като гъби в съседство нови индустриални паркове, а Силиконовата долина бе направо на крачка. Искаше работа като програмист и такава имаше в изобилие, но не и за него. Той беше пънкар от бидонвилите, самоук, без медали за отличие и не можеше да изпипва отчетни доклади. Така и никой не забеляза талантите му. Когато кандидатства за работа като програмист в Интел, го пренебрегнаха и той реши да си отмъсти. Нахълта в най-секретите системи на Интел и открадна схемите на поне дузина нови чипове. После отнесе плячката си в Лос Анджелос, но властите го заловиха. Съди го висш съд и го изпратиха с тригодишна присъда в щатски затвори. Залавянето му при опит да продаде откраднатата стока по никакъв начин не омаловажаваше постижението му, че е проникнал в най-секретните файлове на Интел. Дори в света на хакерите това звучеше невероятно и сигурно никой нямаше да го повярва, ако не бе доказано в съда.

И накрая — Ейдриан Хофман, чийто живот можеше да се превърне в продължение на филма „Родени убийци“. Израсна в седем различни караванови градчета в централната част на Флорида. Майка му продаваше билети за Дисниленд, а баща му умря от препиване малко след дванадесетия рожден ден на момчето. Ала Ейдриан — абсолютен обществен аутсайдер — притежаваше едно изключително качество: разбираше връзката между влаковете и компютрите по-добре от всеки друг на планетата.

След като Джод го скастри, Ейдриан изчезна за три дни. Док бе готов да го замени, когато осъзна, че хлапето се вози с метрото и всъщност изследва градските трасета.

— За бога, Ейдриан — помоли го Док, когато блудният син се завърна, — просто казвай на някого къде отиваш и какво правиш.

За да го задържа на Насо стрийт, Док купи модели на вагоните на метрото и остави Ейдриан да си изгради макет на метрото в компютърната лаборатория. Насочвайки го внимателно, Док го амбицира да направи възстановка на сигналната система на метрото и да използва вагончетатаиграчки, за да провери софтуерните си продукти.

Док купи за тях голям апартамент на няколко преки от Насо стрийт. Нямаха друг избор, освен да се научат да живеят и работят заедно. Постоянната им близост породи безкрай спречквания, две любовни връзки, едно скъсване, но в края на краищата, прибягвайки до нежен натиск, леко насочване и дисциплината, диктувана от неумолим краен срок, Док ги превърна в единен екип с мисия. До края на 1997 мисията вече владееше изцяло психиките им и те постепенно започнаха да се оттеглят от реалния свят. Външните връзки ставаха все по-трудни, защото обвързването да пазят тайна и да мълчат правеше разговорите, освен по незначителни теми, невъзможни.

Джод помагаше с разказите си как се е приспособил към условията в затвора. „Просто мълчите и живеете единствено с мислите си“ — повтаряше той. Полекалека главите им се превърнаха в колективен мозък, а всичките им етнически и личностни противоречия избледняха. Не мина много време и те посветиха всичките си сили на новото начинание. Две години и половина изглеждаха дълъг период, но той се скъсяваше с всеки изминал ден. Нищо не можеше да бъде отложено или оставено недовършено.

Рони бързо се превърна в специалист по водоснабдяването на града и насочването на водите, които, стичайки се от Катскилските планини, преминаваха през стотици километри тунели, аквадукти и резервоари. Ейдриан си играеше с вагончетатамодели и правеше всевъзможни разузнавателни разходки през тунелите и депата. Каролин кръстосваше улиците на Манхатън, проследяваше телефонни обаждания от улични автомати, от различни сгради до „Бел-Атлантик“ и се спускаше в тунелите под улиците, инспектираше кабелите метър по метър и проверяваше всеки чип, който срещнеше по пътя си. За година си прокара път през сто преки от Насо стрийт до системите в командния център на „КонЕд“ на 65-а улица и авеню „Уест Енд“, а оттам до четирите електроцентрали на острова и до огромната централа „Равенсуд“ от другата страна на реката, в Куинс. Когато свърши с телефонните линии към централите, тя се залови с линиите от Насо стрийт до офисите на Отдела за защита на околната среда в Бронкс и с телефонната дистрибуторна централа на управлението на метрото в офиса им в Бруклин.

Бо посещаваше книжарниците около Колумбийския университет и си накупи какви ли не учебници по електроинженерство само за неколкостотин долара. Обикновен компютърен хакер просто би проникнал в компютрите на „КонЕд“, за да открадне нужните данни, без да знае или да го е грижа за системите, които контролираха. Това обаче не бе достатъчно за него. Бо трябваше да знае как, защо и къде, а накрая — и кой. Шест месеца след като започна, Бо знаеше за „КонЕд“ повече от директора, господин Питър Уилкокс, чиято електронна поща можеше да чете, макар да не разполагаше с почти никакво време. Знаеше къде отделните подсистеми работят съвместимо и ефективно и къде не, кои подстанции между Манхатън и централите е вероятно да изгърмят като слаби звена по веригата. Беше изчислил как да преодолее проблема с вируса на хилядолетието по трасето и да съхрани електричеството в Манхатън, но нямаше начин да излъже електрокомпанията да прехвърли командването си в компютъра на Насо стрийт. Нужни му бяха тайни пароли, за да приложи знанията си на практика.

— Е — попита го Док един ден през 1998, — ще успеем ли да спасим Ню Йорк?

— Не и без чужда помощ — отвърна Бо. — Нужен ми е някой отвътре, за да ми набави паролите. Без тях при настъпването на 2000 година съм загубен. Намери ми шпионин.

— Никакъв проблем — увери го Док. — Те са из целия Интернет.

Да се намери вътрешен човек с ключова позиция в командния център на компанията, беше къдекъде по-лесно, отколкото да се открие компетентен хакер. Никой не разбираше по-добре проблемите, свързани с вируса на хилядолетието, от опитните професионалисти, които седяха зад командните табла. Тези мъже и жени комуникираха изключително и предимно по Интернет, като често използваха псевдоними, за да прикрият самоличността си. Инженери от електроцентралите, програмисти от телефонните компании, експерти в транзитните системи и десетки други си разменяха идеи в киберпространството.

Док се включи към потребителската мрежа и за месец откри инженер, който предаваше съобщения под името „Висок волтаж“. Висок волтаж беше старши оператор в контролния команден център на „КонЕд“ и не криеше убеждението си, че електрическото захранване ще сдаде. Док започна да изпраща на анонимния инженер местонахождения на вируса на хилядолетието, които Бо бе открил, но програмистите на компанията, работещи по проблема, бяха пропуснали. В замяна Висок волтаж го снабдяваше с тайни документи и системи, използвани от компанията. Вече разполагаха с вътрешен човек и от този момент нататък работата им потръгна несравнимо по-бързо.

С напредването на работата те започнаха да се наричат Среднощен клуб. Рони поръча тениски с изображението на небо\2търгачите на Манхатън нощем. Работеха непрекъснато и към края на 1998 бяха уточнили истинското състояние на готовността на града за предстоящото невидимо нападение. Очертаваха се изключително мрачни перспективи.

След като похарчи няколко стотици милиона, за да се справи с проблем 2000, „КонЕд“ притежаваше най-съвършената програма в сравнение с която и да е друга електрокомпания в света, ала огромното съоръжение изцяло зависеше от всевъзможни дефекти, които заплашваха да се явят в североизточния електрически кръг. Сложността на вътрешно свързаните системи свеждаха шансовете на подстанциите по веригата да направят необходимите точни промени към нула. Предварителните проучвания, в случай на авария, сочеха провал. Ако спре електричеството, нищо друго нямаше да има значение.

Телефонната система разполагаше с най-добри перспективи за оцеляване, защото „Бел-Атлантик“ правеха всичко, за което се сетиха на ниво компания, за да решат проблем 2000 — заменяха вградените чипове в системите и проверяваха всяко устройство за надеждност. На местно ниво обаче работата бе неравномерна и недостатъчна, а и „Бел-Атлантик“ представляваше част от по-широки взаимосвързани системи. Именно тези връзки бяха изключително уязвими и заплашваха да се провалят.

Отделът за опазване на околната среда разполагаше с една от най-старите и архаични компютърни системи, която членовете на Среднощен клуб бяха виждали някога. Подобно на много градски служби и тази се ръководеше от висши чиновници, които се затваряха в собствен, херметически изолиран свят. Системите им работеха безотказно от десетилетия и те не виждаха причина да ги подменят.

— Просто се налага ние да го сторим вместо тях — обяви Док.

Властите, отговорни за метрото, бяха разпознали задаващия се проблем достатъчно рано и като цяло усилията да се справят с него се намираха в забележително напреднал стадий, но самата контролна система за движението на влаковете бе древна — почти не бе променяна от 50-те години. Предимството на тази антика бе, че електрическите релета представляваха всъщност механични уреди без никакви вградени чипове. Самите влакове щяха да са в безопасност, но проблемът се криеше в автоматизирания център за контрол на движението, разположен на Джей стрийт в Бруклин. Ейдриан откри неподозирани пропуски, в резултат на които екраните щяха да загаснат и операторите нямаше да са в състояние да установят къде се намират влаковете. И радиокомуникационната система на метрото не представляваше кой знае каква надежда — тя зависеше от неподменени срещу вируса чипове в радиопредавателите. Когато екраните и комуникациите престанат да функционират, системата щеше да спре незабавно.

Ако най-важните обслужващи системи на Ню Йорк бъдат оставени в това си състояние, щяха да се сринат. Посред зима, когато всички технологии, осигуряващи живота на града, спрат, то Ню Йорк щеше да се озове в средновековни условия. Да се гадае какво ще стане след това, зависеше от мнението на човека за собствената му природа. Ако хората се окажеха жестоки и коварни, тогава се очакваха грабежи и кражби. Но ако гражданите на Ню Йорк проявят разбиране и на дело покажат всеобща заинтересованост за оцеляване, те биха се приспособили, стига да си помагат взаимно. Док бе ставал свидетел на достатъчно примери и от единия, и от другия тип човешки прояви.

След две години съвместна работа и съжителство членовете на Среднощен клуб се бяха превърнали в предани бойци, посветени на киберпространството. Имаха готовност да завземат и управляват дълбоките инфраструктури на остров Манхатън, но се нуждаеха от важни пароли, използвани в „КонЕд“, за да успеят с финалното прехвърляне на системата за управление в свои ръце. Придобиването на тези пароли им даваше шанс да изземат контрола от компютрите на „КонЕд“ и да спасят острова от тотално затъмнение. Без паролите обаче Ню Йорк щеше да се срине.

Шест месеца преди фаталната нощ те имаха почти всичко необходимо, но не съвсем. Висок волтаж не успяваше да се добере до набора от строго засекретни пароли, които отварят път към контролните механизми, прехвърлящи основната система върху дублиращата. Без тези пароли целият труд на Бо щеше да отиде на вятъра. Вместо на Насо стрийт, компютрите на „КонЕд“ щяха да прехвърлят контрола върху собствените си резервни системи, жертва на недостатъците на основната. И тогава електричеството щеше да спре. Паролите се съхраняваха в затворен компютър, изолиран от връзка с външния свят. Нямаше начин да се проникне в него.

— Шпионинът ти нищо не струва — недоволстваше Бо.

— Тя прави всичко по силите си — защитаваше агентката си Док. — Рискува работата си. Ако влезе в помещението и открадне паролите, ще я заловят, а те п\2сто ще сменят думите.

— Трябва да има някакъв начин не се предаваше Бо. — Защо не намериш крадец?

— Крадците не пускат обяви по Интернет. увеличаваха. Счетоводните програми сякаш полудяваха и се сриваха точно както Док бе демонстрирал на Стария Мислител. Хората обърнаха поглед към федералното правителство — очакваха насоки, подкрепа, ала не получаваха нищо. Сенатът заседаваше непрекъснато; специалистите повтаряха прогнозите, за които предупреждаваха от години. В резултат само се привикваха нови специалисти и се създаваха бюрократични звена, чиято дейност се свеждаше до спорове относно определения и дефиниции. Неизбежният краен срок наближаваше с всеки изминал ден, а отговорните фактори фактически го пропиляваха в безплодни препирни, дискусии и обсъждания. При настъпването на 2000 година Социално осигуряване щеше да разпредели средствата, но Министерството на финансите нямаше готовност да осребри чековете. Правителството се изправи безпомощно и неподготвено пред предстоящото парализиране в собствените си системи и всъщност се оказа пречка.

Изолоцията на Среднощен клуб от останалата част от града не означаваше, че членовете му действаха във вакуум. Към март 1999 новината за срива, който щеше да настъпи заради вируса на хилядолетието, вече бе достояние на доста широки обществени кръгове. През този месец компаниите, чиято финансова година започваше от 1 април, се сблъскаха с неочаквани проблеми. Светът постепенно проумяваше, че буквално всички компютри на планетата са част от обща гигантска мрежа точно толкова уязвима, колкото и най-незначителното свързващо звено. Фирми, убедени в способността на компютрите си да се справят с проблем 2000, изведнъж откриха вируси в новия скъп софтуер, внесени от файлове на доставчици и клиенти, неподготвени да се справят с проблема. Техническите трудности да се открият заразените участъци сред хаоса от компютърни езици, загубена документация и многообразие на програмирането станаха очевидни. Банкрутите следваха един след друг, паника започна да обзема света на финансите. Компании, забавили разпределението на капиталите заради проблем 2000, защото прогнозираха нулева възвръщаемост на инвестициите, установиха грешката си. За свой ужас разбраха, че никой програмист не е в състояние да им помогне: вече бе прекалено късно. С началото на новата финансова година проблемите на все повече фирми се Хилядолетията, годините, дните и секундите са удобен начин да се определя времето, а точното му отчитане е важно за компютрите. Единиците за време представляват крайни точки, които компютърът разпознава и брои. Именно броенето помага на компютъра да си върши работата. Компютрите отчитат времето като последователни, протичащи един след друг процеси. Едно от първите неща, които регистрира компютърът, когато бъде включен, е да си каже коя дата е и колко е часът.

В края на 1999 вирусът на хилядолетието не е единственият проблем за компютрите. Много системи са изцяло изградени върху датата и времето, включително и Глобалната система за позициране, ГСП — сателитна система за радионавигация, която широко се използва от Америка, от съюзническите й военни сили, от гражданския и търговския флот в моретата и океаните, от самолетите и от геофизичните уреди за проучване. Всяка телефонна компания в Щатите използва ГСП, за да свери часовниците, от които зависят превключвателите им, отчитането на разговорите и графиците за поддържане на системите и уредите.

ГСП се ръководи от военновъздушното и космическото командване на Съединените щати чрез флотилия от двадесет и четири сателита. Радиозасичане от три точки е достатъчно, за да се определи местоположението на кое да е кътче от планетата. Всеки може да си купи приемник, да го настрои на вълните на сателитите и да използва системата. Много преди нощта на 21 срещу 22 август 1999 военновъздушните сили широко разпространиха новината, че тогава естеството на излъчваните от сателитите данни ще се промени. По-старите приемници се нуждаеха от нов чип, за да интерпретират датата и да определят точното местонахождение. Толкова много устройства зависеха от системата, че само един процент от програмните продукти представляваше хиляди приемници и всички неосъвременени щяха да спрат да функционират.

Независимо от предупрежденията на 22 август вълната от катастрофи, причинени от симултанните компютърни грешки по цял свят изненада всички. В мъгливия залив на Сан Франциско два нефтени танкера се сблъскаха и замърсиха водите на пристанището с милиони тонове суров петрол. В Ротердам кораб, транспортиращ газ, се блъсна в кейовата стена. Последвалата огромна експлозия разруши кея, железопътно депо и уби триста двадесет и седем д\2и. Особено уязвими бяха малките плавателни съдове десетки неопитни мореплаватели, никога неизучавали основите на навигацията, зависеха изцяло от компютърните системи, защото нямаха представа как да се справят без техните данни. Всички те изпаднаха в беда в открити води.

Като цяло ГСП нямаше пряк проблем, свързан с вируса на хилядолетието, но имаше сходни и те се проявиха в момент, когато проблем 2000 бе новината на деня. Хората започнаха да гледат на компютрите като на Троянски кон; всички стари страхове от зората на появата им оживяха. През 50-те и 60-те години огромните недодялани машини предизвикваха ужас. Работниците смятаха, че ще бъдат заменени с автоматизирани машини. Това впрочем стана. Студентите се разбунтуваха срещу перспективата да ги третират като компютърни шаблони и карти за перфориране, а филми като „2001“ предсказваха как машини обявяват война на човечеството. Комикси с надписи „Краят е близо, компютрите дойдоха“ се появиха по страниците на „Ню Йоркър“. Компютрите бяха странни, заплашителни и загадъчни, но с времето бяха приети, прегърнати, а по-късно и забравени, понеже никога не бяха разбрани истински. С приближаването на новото хилядолетие отново се появиха комикси — този път предвиждаха война на живот и смърт между Човека и Машината. Към края на 1999 учените глави задаваха въпроса: „Къде съгрешихме?“ Никой не предлагаше приемлив отговор. В „Нюзуик“ и „Таим“ се появиха статии за кибернетично изолирани колонии от компютърни специалисти, които се появили в Аризона и Ню Мексико. Според тези знаещи мъже и жени предстояло бедствие; те продали ценните си книжа, изтеглили авоарите си от банките и изградили крепости, за да защитят себе си и семействата си. Докато специалисти продължаваха взаимно да си противоречат, а вестниците извеждаха в заглавията си диви прогнози за апокалипсис, хората започнаха да изпитват чувство на объркване и страх. Всяка грешка, появила се в банков фиш, се обясняваше с вируса на хилядолетието.

На 1 октомври компютърни откази нанесоха пореден удар на икономиката. На този ден официално започваше федералната финансова година. В десетки федерални учреждения на бял свят излязоха неадекватни данни. Проекти се сриваха. Планирането стана невъзможно. В един миг правителствените търговски агенции се оказаха лишени от възможността да функционират — дирите на заявките за покупки и фактурите пропаднаха. Военни системи загубиха контрол върху цели вериги от доставки. Всичко това връхлетя като шокова вълна икономиката. Стоките на компании, зависещи от правителствени поръчки, се обезценяваха за минути. Съдилищата се задръстиха от съдебни процеси, за които отдавна се говореше, че ще бъдат най-скъпият резултат от вируса на хилядолетието. Започна истински дебат за това кой е виновен за вируса и кой ще плати загубите. Отговорът бе: всички.

Въпреки широкото огласяване на предстоящата катастрофа, според допитвания до общественото мнение в края на декември 1999 се оказа, че една трета от американците никога не са чували за проблем 2000 или за вируса на хилядолетието. Хората знаеха за неизправната работа на много правителствени компютри, но не разбираха защо. Милиони нюйоркчани продължаваха да живеят както дотогава, без да са напълно сигурни какво точно става и какво всъщност означава то. Хората, сведущи относно проблем 2000, се опитваха да го разяснят на лаиците. Едни постигаха успех, други — не. Но това нямаше никакво значение, защото последствията се задаваха, независимо колко бе подготвен човек за тях.

Осмислилите бедствието, се отнасяха сериозно. Не беше нужно един жител на Ню Йорк да е завършил компютърни науки, за да схване, че технологически срив, който започва с прекъсване на електричеството, ще предизвика и сериозни социални последствия. Предишни глобални неуредици в електрозахранването бяха идвали изненадващо и водеха до спонтанни грабежи. Този път хората бяха предупредени. За метални врати, решетки по прозорците и за пазачи се харчеха луди пари. Възнагражденията на пазачите станаха толкова големи, че собствениците на дребен бизнес предпочитаха да си купят оръжие с намерението лично да охраняват магазинчетата си. В някои квартали хората сформираха комунални патрули и планираха как взаимно ще се защитават в новогодишната нощ. Полицията не възразяваше. И без това се очакваше в новогодишната нощ участъците да бъдат претоварени с работа и без проблемите, породени от вируса на хилядолетието.

Седмица преди фаталната дата членовете на Среднощен клуб приключиха с изработването на софтуерен пакет със 112 приложения на мейнфрейма на Джод, който ефективно дублираше системата на „КонЕд“ за захранване на Манхатън с електричество. За да се подсигурят с комуникации, изградиха и телефонна превключваща станция. Тя покриваше острова, а Каролин прегледа всеки сантиметър жица. За да продължи функционирането на метрото, създадоха контролен пункт за движение на влаковете по седем линии, които кръстосват острова и части от Бруклин, Бронкс и Куинс. Бяха сигурни в работата си и че ще успеят във всичко освен във водоснабдяването. Тази система просто бе прекалено стара и сложна, а много от вградените чипове се намираха на места, недостъпни за Рони.

През последната седмица почти не спяха. Големият ден приближаваше неумолимо, а те все още не разполагаха с така нужните им пароли на „КонЕд“. Док се обаждаше на Висок волтаж всекидневно, но без никакъв успех. Шпионката им успя да ги снабди с информация за всевъзможни подобрения, направени от компанията с цел да се избягнат последствията от проблем 2000, но не и с паролите.

На 30 декември никой не напусна третия етаж на старата постройка от червени тухли с черна метална ограда и аварийни стълбища на Насо Стрийт — частица от някогашен Ню Йорк в непосредствена близост до оградената с палисада „Уолстрийт“. Навремето холандци издигнали стената, за да попречат на англичаните да влязат в Нов Амстердам. Този път обаче нищо не бе в състояние да спре враждебния враг освен малката групичка хакери. Предстартовото броене започна. Войната между вируса на хилядолетието и противоотровите му бе на път да се разгори истински.