Катлийн УдиуизВълкът и гълъбицата

ГЛАВА ПЪРВА

28 октомври 1066 година

Шумът от битката заглъхваше. Писъците и стоновете на ранените замираха. Нощта бавно се спусна над полето и времето сякаш спря. Кървавочервената есенна луна уморено освети забуления хоризонт. Някъде далеч воят на ловуващ вълк прониза нощта и още повече подчерта призрачната тишина. Парцалива мъгла се стелеше над блатистата местност и закриваше пронизаните и смазани тела на мъртвите. Момче на по-малко от дванадесет години лежеше до баща си. А отзад се издигаше тъмната, масивна сянка на Даркенвалд Хол и единствената й наблюдателна кула стърчеше в небето като връх на копие.

В голямата зала Айслин беше коленичила на тръстиковия под пред грамадния стол, от който баща й, загиналият в битката господар на Даркенвалд, беше ръководил делата му десетки години. Около нежната й шия беше преметнато дебело въже, което завършваше около лявата китка на грамаден чернокос норманин с желязна ризница, изтегнат удобно в господарския стол на лорд Ерланд.

Рейнър де Март наблюдаваше хората си, които бясно се бяха нахвърлили да грабят. В търсене на всичко по-ценно, те тичаха нагоре-надолу по стълбите към господарските спални, блъскаха тежките врати, ровеха в ракли и ковчежета. Най-ценните предмети се трупаха на разстланата пред краката му кърпа. Айслин позна украсената си с бисери кама и изработения от тънък златен филигран колан, който само преди минута бяха издърпали от кръста й.

Бирата се лееше в изобилие. Изгладнелите мъже поглъщаха лакомо хляба, месото и всичко, което откриваха в долапите. Облеченият в желязо рицар от ордата на Вилхелм, който държеше като пленница Айслин, също често-често вдигаше до устата си рога с вино. Изливаше го в гърлото си, без дори да помисли за това, че кръвта на баща й още лепнеше по нагръдника и ръкавите на ризницата му.

От време на време норманинът с доволна усмивка подръпваше конопеното въже и то се впиваше болезнено в меката бяла кожа на врата й. Лицето й потръпваше от болка, ала още повече от унижението, което беше принудена да изтърпи. Всеки път мъжът гръмогласно се изсмиваше, макар че много му се искаше жената пред него да се свие на пода и да плаче за милост.

Ала Айслин умееше да се владее. Само го поглеждаше невъзмутимо и в очите й се изписваше безмълвно предизвикателство. Всяка друга на нейно място би се хвърлила в краката му и би го молила да се смили — но не и тя. Нещо в това момиче оставаше непобедимо, макар мъчителят все по-често да дърпаше въжето. Оставаше му само едно — още тази нощ да я подложи на най-страшното изпитание.

Айслин и майка й, лейди Майда, стояха спокойни насред голямата зала, когато Рейнър и хората му нахлуха през тежката, обкована с желязо порта. Двете безпомощни жени сякаш бяха решили да се противопоставят на цялата норманска армия. Стиснал в юмрук окървавения си меч, Рейнър пристъпи прага и остана там, докато хората му се втурнаха да търсят оцелелите защитници на господарския дом, които не преставаха да се съпротивляват. Ала тъй като не намериха никого освен двете жени и дузината лаещи и джафкащи насреща им кучета, нападателите скоро отпуснаха оръжията. С удари и ритници разгониха кучетата и ги вързаха на веригите в ъгъла, за да могат необезпокоявани да се заловят с жените.

Братовчедът на Рейнър, Вашел де Комт, пристъпи към момичето, за да го обяви за своя плячка. В този момент Майда се хвърли между тях и го отблъсна от дъщеря си. Момъкът посегна да избута старицата, но кокалестите й пръсти напипаха камата в колана му и щяха да я изтръгнат от ножницата, ако Вашел не беше усетил намерението й и не я беше повалил на пода с един-единствен удар на стегнатата си в стоманена ръкавица ръка. Айслин изпищя и се отпусна на колене до майка си. Преди Вашел да успее да я обяви за своя плячка, Рейнър се втурна между двамата и с все сила дръпна лентата през челото й. Блестящата коса с цвят на мед се разпиля на буйни вълни по гърба й. Норманският рицар зарови пръсти в меките къдрици и рязко я дръпна да стане. После я повлече след себе си през залата, метна я на един стол и привърза китките и глезените й за тежката му рамка.

Майда все още не беше дошла в съзнание. Примъкнаха и нея и я завързаха като куче в краката на дъщеря й. После двамата водачи се присъединиха към отдалите се на плячкосване воини.

Сега, напълно безпомощно и изтощено до смърт, младото момиче беше коленичило в краката на Рейнър. Ала от устните й все още не се изтръгваше нито една дума за милост и пощада. Рейнър не можеше да знае с какви усилия на волята Айслин потиска гнева и треперенето си и запазва гордото изражение на лицето си. Най-трудно й беше да гледа бедната си майка…

Бяха завързали краката на Майда така, че тя можеше само да куцука. После й заповядаха да обслужва нашествениците. Краят на въжето се влачеше зад гърба й и мъжете сякаш нямаха по-голямо развлечение от това да го настъпват и да се смеят до полуда, когато бедната жена се строполяваше на земята. При всяко падане на майка си Айслин пребледняваше като платно. Щеше да й бъде много по-лесно, ако тя търпеше нечуваните унижения, а не нещастната Майда. Когато носеше табла с ястия и напитки и те се разпиляваха по пода при падането й, веселието на мъжете ставаше двойно по-шумно. Ритаха я, ругаеха я за несръчността й и бедната жена едва успяваше да се изправи на крака.

— Стига толкова! — изрева Рейнър. — Оставете на мира старата вещица! Нали трябва да ни обслужва.

Айслин опря ръце на пода и вдигна към мъчителя си изпълнени с гореща омраза синьо-виолетови очи. Дългата коса с цвят на мед висеше в безредие по раменете и потръпващите от вълнение гърди. В този миг приличаше на дива вълчица, опълчила се срещу враговете си. Припомни си как Рейнър пристъпи в залата с гол меч, от който капеше кръв. Нима можеше да забрави, че този човек е пролял кръвта на баща й! Тъмните петна все още личаха по блестящата желязна ризница. Айслин трябваше да положи огромни усилия, за да се пребори с паниката, която заплашваше да надделее и да я принуди да му се подчини, да потисне мъчителната мисъл за мъртвия баща, който лежеше отвън на полето. Нима милостта беше нещо непознато за тези нормански мъже, та дори сега, след извоюваната победа, не искаха да повикат свещеник, който да се погрижи за почетно погребение на загиналите!

Рейнър сведе очи към момичето, свито в краката му със затворени очи и треперещи устни. Не усещаше колко й е трудно да продължава безмълвната си съпротива. Мислите му бяха заети с рицаря, който щеше да поиска за себе си това богато имение, въпреки че нито титлата, нито родословието му бяха достойни за него.

Завоевателите бяха дошли малко преди свечеряване. Бяха проникнали в града и се бяха изкачили до хълма, на който беше разположен господарският замък, за да поискат предаването на града. Даркенвалд не беше подготвен за нахлуването на неприятеля.

След кървавата победа на Вилхелм над крал Харолд при Сенлак преди четиринадесет дни се бяха разнесли слухове, че норманският херцог насочил войските си към Кентърбъри. Твърдял, че търпението му спрямо англичаните, които въпреки всички досегашни победи упорито му отказвали короната, окончателно е свършило. Хората в Даркенвалд облекчено въздъхнаха, защото войските щяха да минат далеч от града им. Но не бяха взели предвид, че десетки малки отряди кръстосват страната, завладяват с пристъп населените места и ги опожаряват. Когато наблюдателният пост внезапно съобщи за приближаването на нормани, много от жителите на градчето се вцепениха от страх. Ерланд все още беше верен на загиналия си крал, ала добре познаваше слабостите на укрепленията си и беше готов да се предаде, ако не бяха го обидили и предизвикали по най-безсрамен начин.

Само Рейнър де Март измежду всички нормани беше обхванат от недобри предчувствия, докато препускаха през полята и селските хижи към сивата каменна сграда на Даркенвалд Хол. Когато се разгърнаха в бойна колона под стените, той излезе напред и се огледа. В многобройните помощни постройки не се виждаше жива душа. Цареше тишина, сякаш обитателите бяха избягали надалеч. Тежката, обкована с желязо порта беше здраво залостена пред нашествениците. Прозорците на долния етаж бяха закрити с тънко изстъргани животински кожи, намазани с мас, през които не проникваше дори лъч светлина, факлите, поставени от двете страни на портата в железни скоби, също не бяха запалени. Ала когато младият Харолд наду рога си, тежката врата се раздвижи. Възрастен мъж с побелели коси и брада, едър и силен, излезе навън с изваден боен меч в дясната си ръка. Той затвори вратата след себе си и Рейнър чу как спуснаха резето отвътре. После саксонецът се обърна към нашествениците, спокоен и овладян. Харолдът разви пергамента и зачете:

— Чуйте, Ерланд, господар на Даркенвалд! Вилхелм, херцогът на Нормандия, счита за дадено му от Бога право да изиска цяла Англия за своя собственост…

Харолдът четеше на английски съставената от Рейнър на френски реч. Всъщност черният рицар само беше записал продиктуваното му от сър Вулфгар, един незаконнороден с норманска кръв в жилите. В очите на Рейнър обръщението беше по-скоро смирена молба, отколкото изискване за предаване на замъка, който си беше техен по право. И без това тези саксонци не бяха нищо друго освен проклети езичници и дръзката им съпротива можеше да бъде сломена само чрез жестокост и насилие! Въпреки това Вулфгар се отнасяше към тях като към почтени хора. Те са победени, мислеше си Рейнър, и сега трябва да разберат кой е новият им господар.

Рейнър видя как лицето на стария Ерланд се налива с кръв при съобщението, че всички мъже, жени и деца се задължават да се явят на площада, където ще бъдат жигосани по челата със знака на робството. От лорда и от семейството му се изискваше да се предадат като заложници в ръцете на победителите си, за да поръчителствуват за своите хора.

Рейнър неспокойно се местеше на седлото. Чу се крякане на кокошка, после гукане на гълъб някъде под покрива. Едва забележимо движение го накара да вдигне очи към господарския дом. Капакът на един прозорец леко се помръдваше. Зад дебелите, грубо рендосани дъски не се виждаше нищо, но Рейнър имаше усещането, че някой е застанал там и ги наблюдава. Това го накара да отметне назад дебелата червена наметка и да намести колана с големия боен меч, за да му е под ръка.

После отново насочи поглед към гордо изправения старец и му се стори, че открива у него нещо от баща си — същата непокорност, същото високомерие, същата неспособност да отстъпи дори крачка назад, преди другите да са изминали насреща му цяла миля. В гърдите му се събуди старата, дълго потискана омраза. Изслуша и останалите надменни искания, прочетени от харолда, и видя как лицето на стария лорд още повече потъмня. Внезапно нежен бриз погали бузата му и развя военното знаме над главите им. Братовчед му Вашел измърмори нещо под носа си. Очевидно той също усещаше нарастващото напрежение.

И все пак демоничният вик, който се изтръгна от устата на лорд Ерланд, дойде като гръм от ясно небе. Старецът изрева като разярен бик и замахна с меча си. Главата на харолда се търкулна на земята, тялото бавно се килна настрани върху седлото. В този миг крепостните изскочиха от скривалищата си, въоръжени с вили, коси и какви ли не селски сечива.

Рейнър изкрещя на хората си, побеснял от гняв, че се беше оставил да го изненадат. Стегна юздите и насочи коня си право срещу гъмжилото от селяни. Десетки ръце се надигнаха да го издърпат от седлото, но той раздаваше безмилостни удари наляво и надясно, сечеше ръце, разцепваше черепи и неотстъпно си пробиваше път към стария лорд Даркенвалд, който се биеше с трима нормани едновременно. Трябваше да го убие със собствените си ръце.

Селяните усетиха намерението му и удвоиха усилията си да го свалят от седлото. Направиха всичко възможно да защитят живота на господаря си и много от тях загинаха в неравния бой. Ала не можеха да бъдат достойни противници на участвалите в десетки битки, облечени в желязо мъже. Мощният кон на норманския рицар тъпчеше падналите тела и си пробиваше път през тълпата. Озовал се пред лорд Ерланд, Рейнър без да губи време замахна с меча си и още с първия удар улучи смъртоносно посивялата глава на своя противник. Краят дойде почти веднага.

Когато селяните видяха, че господарят им е мъртъв, съпротивата им отслабна. Почти веднага хукнаха да бягат и шумът от битката се смени с проточения вой на жените и плачовете на децата. Скоро грамадното стъбло на току-що отсечено дърво се заби с все сила в тежката врата на Даркенвалд Хол и последната преграда беше разгромена.

Така двете жени изпитаха на гърба си произвола на победителите.

Майда трябваше да прислужва на масата и скоро напуканите до кръв устни се раздвижиха. Прозвуча тих, монотонен напев и саксонските думи сякаш се забиха в ушите на Айслин. Младата жена с ужас осъзна, че бедната й майка произнася страшни проклятия и ругатни по адрес на нашествениците. Ако някой разбираше поне малко английски, нещастната жена скоро щеше да бъде набучена на кол като печено прасе. Животът й висеше на косъм и зависеше единствено от настроенията и капризите на новите господари.

Какво ли беше станало с годеника й? Беше чула норманите да говорят за някакъв незаконнороден, който по заповед на Вилхелм потеглил към Крейгън, за да изиска предаването на града. Може би Керуик също беше мъртъв, след като смело беше защитавал законния си крал в съдбоносната битка при Хейстингс…

Рейнър наблюдаваше старата Майда. Мислеше си каква царственост и каква зряла красота е излъчвала тази дама, преди да я пребият от бой и да я унижат като последна слугиня. В мръсната, препъваща се, трепереща от страх твар, която бързаше да изпълни заповедите на хората му, не беше останала и следа от бившата господарка на Даркенвалд Хол. Посивелите коси бяха окървавени и висяха на мръсни кичури по гърба й. Може би младото момиче в краката му, впило поглед в старата си майка, виждаше себе си в нея… В този миг прозвуча писък и Айслин уплашено отмести очи от майка си. Младата слугиня Хлин се бореше отчаяно да се освободи от двама нормански воини, които я теглеха на две страни и се караха за нея на висок глас. Плахото момиче, което едва навлизаше в петнадесетата си година, не познаваше мъжете, а сега го заплашваше кошмарът да бъде изнасилено от тия сурови чужденци.

Айслин почувства страха на слугинята като свой. Много добре знаеше, че скоро и тя ще стане жертва на дивата норманска страст. Чу как раздраха гуната на Хлин и в този миг тежката ръка на Рейнър притисна рамото й, за да я принуди да стои мирна. Жестоки, безчувствени ръце опипваха тялото на момичето, притискаха и щипеха нежната плът. Айслин се погнуси от ужас, ала не можеше да откъсне очи от страшната сцена. Най-после единият от мъжете удари другия по главата и го принуди да се откаже от плячката. Хлин се дърпаше и пищеше като обезумяла, ала мъжът я сграбчи в огромните си ръце и я отнесе някъде навън. Айслин със страх се запита дали бедното момиче ще преживее тази нощ.

Внезапно Айслин почувства, че не може да понесе повече чуждата ръка върху рамото си. Виолетово-сините очи блеснаха от отвращение и се впиха пронизващо в насилника. Погледът на норманина спокойно отговори на предизвикателството. Подигравателна усмивка се изписа по пълните, чувствени устни. Този човек се осмеляваше да се подиграва с нещастието й! Айслин обаче издържа на погледа му и съумя да изрази в своя цялото презрение, с което беше пълна душата й. Погледът й беше твърд и високомерен и скоро хиленето на мъжа изчезна. Пръстите му се впиха още по-болезнено в рамото й и тя изплака. Не можа да се овладее и с писък посегна да го удари. Ала Рейнър без усилия сграбчи китката и я изви зад гърба й, като я притисна до плетената си ризница. Лицето й се озова съвсем близо до неговото. Топлият му дъх докосна бузата й, грозният смях отекна болезнено в ухото й. Заизвива се и се задърпа, за да се освободи, но свободната му ръка бавно и с наслада се плъзна по извивките на младото тяло, докато тя не се разтрепери от отвращение.

— Мръсна свиня! — изсъска на френски Айслин. Получи поне малко удовлетворение, като го видя как трепна и се сви.

— Ехей! — извика изненадано Вашел де Комт и се изправи. — Бог да ме убие, братовчеде, тая жена е не само красива, но и учена. Какъв късмет имахте — да вземете единствената между тия езичници, която ще разбира какво й заповядвате в леглото. — Той се ухили и отново се отпусна в креслото си. — Трябва да имате предвид, че изнасилването има и някои недостатъци. А това момиче ви разбира, затова се опитайте да го прелъстите с ласкателства. Какво значение има, че преди малко убихте баща му!

Рейнър хвърли към Вашел изпълнен с омраза поглед и отпусна ръката на Айслин. Надменността му трябваше да понесе още един тежък удар. Това момиче говореше френски, а той нямаше и понятие от английския.

— Дръж си устата, момче — изрева той. — Глупостите ти ме дразнят.

Вашел бързо проумя причините за недоволството му и се засмя.

— Скъпи братовчеде, не бива да се тревожите толкова. Аз само се шегувам. Какво ли ще каже Вулфгар, като узнае, че сме били нападнати от проклетите варвари? Старецът излезе хитра лисица. Херцог Вилхелм няма да ви обвини в нищо. Но я ми кажете — от кое копеле се боите повече? От херцога или от Вулфгар?

Айслин наостри уши, особено когато видя, че Рейнър почервеня от гняв. Веждите му се свиха като буреносни облаци.

— Не се боя от никого — прогърмя гласът му.

— Охо! — произнесе подигравателно Вашел. — Много сте смел! Но всички ние се страхуваме от последствията на деянието си. Вулфгар беше дал заповед да не влизаме в бой с местните жители. А ние убихме много от тях, нали? Те щяха да бъдат негови крепостни…

Айслин продължи да се вслушва напрегнато. Не разбираше всички думи, но схващаше смисъла им. Кой ли беше този Вулфгар, за когото говореха, и защо се бояха от него повече, отколкото от херцога? Нима можеше да има по-страшни същества от тия облечени в желязо рицари? Дали непознатият щеше да бъде новият господар на Даркенвалд?

— Херцогът му обеща тия земи — продължи Вашел. — Но стойността им не е кой знае каква без селяните, които орат нивите и гледат свине. Сигурен съм, че Вулфгар ще бъде много недоволен и доколкото го познавам, няма да бъде особено любезен.

— Бездомен скитник без име и титла! — изрева Рейнър и презрително плю на пода. — Какво право има да получи тези богати земи?

— Прав сте да се гневите, братовчеде. И аз изпитвам подобни чувства. Обаче херцогът даде дума да провъзгласи Вулфгар за нов господар на тези места, прав ли съм? Докато ние, аристократите, ще си останем с пръст в уста. Баща ви ще бъде ужасно разочарован.

Рейнър презрително изкриви устни.

— Едното копеле проявява вярност към другото, а това често води до несправедливо отношение към по-достойните. — Той вдигна една от златните къдрици на Айслин и замислено я потърка между пръстите си. — Бих могъл да се закълна, че Вилхелм ще направи Вулфгар дори папа, стига да може.

Вашел се почеса по брадичката и мрачно прибави:

— Не би било справедливо да твърдим, че Вулфгар е изцяло лишен от достойнство. Кой би могъл да се похвали, че го е свалил от коня на турнир, че го е победил в боя? При Хейстингс се би за десетима. Задържа се дори когато всички смятахме, че Вилхелм е убит. И все пак не е справедливо да го направят лорд! — завърши с отвращение той. — Веднага ще почне да се смята за равен на нас!

— Та той открай време се мисли за такъв! — отговори сърдито Рейнър.

Погледът на Вашел се насочи към Айслин. Не вярваше, че момичето е на повече от двадесет години. Вече беше изпитал на гърба си необуздания й темперамент. Много трудно беше да я подчиниш на волята си. Ала надареният с усет за красота с удоволствие щеше да си затвори очите пред този малък недостатък на характера й. Новият им господар Вулфгар без съмнение щеше да бъде доволен от плячката. Медноцветните коси я обгръщаха като златна мрежа, блеснала на светлината на факлите. Необичаен цвят за саксонка. Ала очите затъмняваха всичко останало. Потъмнели под изпитателния му поглед, сега те изглеждаха пурпурни. Когато беше спокойна и овладяна, цветът им беше нежно виолетов, ясен и блестящ като цветята по ливадите. Когато свеждаше поглед, дългите гъсти мигли хвърляха сянка върху прекрасното лице с цвят на слонова кост. Високите скули бяха красиво изваяни, устните привличаха погледа с наситеното си червено. Вашел потръпна при мисълта, как ще изглежда това момиче, ако се засмее безгрижно и оголи прекрасните бели зъби — без нито една дупчица, за разлика от повечето придворни красавици. Малкият, дръзко извит нос засилваше предизвикателното изражение на лицето й, подчертано още повече от енергичната, макар и много нежна брадичка. Тази красавица нямаше да се поддаде лесно на опитомяване, но успехът щеше богато да възнагради мъжа за положените усилия. Тя беше не само по-висока и по-стройна от повечето жени по тия места, но тялото й беше закръглено и развито като на истинска зряла жена.

— Ех, братовчеде — продължи Вашел, — най-добре идете още сега да се позабавлявате с тази демоазел, иначе Вулфгар като нищо ще ви я отнеме.

— Този грубиян! — изсъска презрително Рейнър. — Кога се е занимавал с жени? Кълна се, че ги мрази. По-добре да му намерим някой красив млад паж…

Вашел се усмихна злобно.

— Ако думите ви бяха истина, братовчеде, той щеше лесно да ни падне в ръцете. Вярно е, че на обществени места бяга от жените като от чума, но съм сигурен, че тайно им се наслаждава не по-малко от нас. Наблюдавал съм го да разглежда с голямо внимание някои демоазели и да се възхищава от прелестите им. Никой мъж не гледа по този начин жена, ако се интересува повече от момчета. Вулфгар умее да крие приключенията си и жените направо тичат подире му. Не ви ли е направило впечатление колко много млади дамички в двора на Вилхелм изпускат кърпичките си пред него или бъбрят какви ли не глупости, за да привлекат вниманието му? Не ги разбирам, но сигурно се чувстват привлечени точно от проклетата му сдържаност…

— Никога не съм срещал жена, която да се възхищава от дивак като него — отговори мрачно Рейнър.

Вашел злобно се изсмя.

— Няма и как да я срещнете, братовчеде. Вие се занимавате предимно със самия себе си. Непрекъснато сте зает да прелъстявате бедните момичета и нямате време да погледнете коя от тях прави мили очи на Вулфгар.

— Вие май знаете много повече от мен, Вашел. Въпреки това не мога да повярвам, че някоя жена ще се заинтересува от човек като него, целия в белези и с клеймото на незаконнороден върху името си.

Вашел вдигна рамене.

— Какво значение имат белезите! Те доказват, че носителят им е смел воин.

Вашел кимна с глава да напълнят рога му с вино и Майда, треперейки, побърза да изпълни заповедта. Размени кратък поглед с дъщеря си и отново поде страшния напев от горчиви клетви.

— Не се бойте, братовчеде — продължи ухилено Вашел. — Все още не сме загубили борбата. Какво ни е грижа, че засега Вилхелм предпочита копеле като Вулфгар? Нашите семейства са богати и влиятелни. Няма дълго да търпят подобна дързост.

— Баща ми няма да се зарадва много, като узнае, че не съм завоювал дори педя земя за семейството — изръмжа Рейнър.

— Не се огорчавайте. Сър Гюи е възрастен човек и има доста старомодни представи за живота. Сдобил се е с именията си със собствените си ръце и сега смята, че трябва да следвате примера му.

Рейнър стисна в ръка рога и кокалчетата на пръстите му побеляха.

— В някои моменти имам чувството, че те мразя, братовчеде.

Младият мъж равнодушно вдигна рамене.

— Аз също проявявам нетърпимост към изискванията на баща си. Представяте ли си, Рейнър — той заплаши, че ще ме изхвърли от къщи и ще ме лиши от наследство, ако създам на бял свят още едно копеле!

За първи път след нахлуването в Даркенвалд Хол Рейнър отметна глава назад и се разсмя от сърце.

— Трябва да признаете, че имате големи постижения в тази област, Вашел.

Младежът избухна в смях.

— Но вие сте от същия тип мъже, братовчеде, така че не ми се смейте сега.

— Истина е, но мъжът се нуждае от тези удоволствия, нали? — Рейнър се усмихна и тъмните му очи се впиха в златокосата красавица, свита в краката му. Плъзна ръка по бузата й и си представи стройното моминско тяло, притиснато до неговото. Пръстите му нетърпеливо се впиха в тънката гуна. Айслин отвратено се отдръпна и платът се скъса с трясък. Горещите, жадни очи на норманите веднага се впиха в полуразголените гърди. Както преди с Хлин, мъжете започнаха да подканят Рейнър с непристойни шега. Айслин обаче не загуби самообладание. Приведе се и притисна разкъсаната рокля до гърдите си. Очите й изпущаха пламъци. В тях беше изписано такова властно презрение, че грубите шеги замлъкнаха. Мъжете насядаха отново по местата си и побързаха да изплакнат неловкостта си с големи глътки бира.

Лейди Майда притисна меха с вино до гърдите си и ръцете й побеляха. За нея беше мъчение да гледа как чужденецът милва тялото на дъщеря й. Ръцете му се плъзгаха по меката плът и изчезнаха под роклята, там, където никоя мъжка ръка не се бе осмелявала да проникне. Айслин се потърси от отвращение.

Майда неволно вдигна очи към витата стълба, която водеше към спалните помещения. В мислите си вече виждаше нещастната си дъщеря в леглото на стария лорд, бореща се с норманския рицар — в същото това легло, което тя дълги години беше споделяла със съпруга си, в което се бяха родили децата им. Норманинът не знаеше милост, а Айслин никога нямаше да плаче и да се моли.

Майда побърза да се отдръпне в тъмната сянка на голямата зала. Трябваше да отмъсти на убийците на съпруга си. В помътения й разум се оформяше дяволски план.

Рейнър се надигна, издърпа Айслин да стане и здраво обхвана с ръце гъвкавото моминско тяло. Момичето безпомощно се заизвива в ръцете му. Отново прозвуча грозен смях. Лицето й потръпна от болка, когато мъжките ръце с жестоко удоволствие се впиха в меката плът.

— Как така владеете езика на Франция? — осведоми се небрежно той.

Айслин гордо отметна глава, за да срещне погледа му, но не промълви нито дума. Очите й бяха пълни с презрение. Рейнър разбра, че никое унижение не е в състояние да сломи гордостта й, и разхлаби хватката си. Дори мъченията нямаше да изтръгнат нито дума от тези нежни уста, ако те самите не го искаха. Те не проговориха и когато господарски я беше попитал коя е и как се казва. Беше узнал името й от майката, и то, когато заплаши, че ще насили момичето още тук, пред очите й. Е, имаше и други средства, с които да опитоми тази високомерна красавица…

— Говорете, Айслин, или ще разкъсам дрехите по тялото ви и ще оставя хората си да правят с вас, каквото си искат. Кълна се, че скоро ще забравите царственото си държание.

Айслин с неохота проговори:

— В детството ми пътуващ трубадур често посещаваше замъка ни. Преди да дойде при нас, беше пребродил доста страни. Владееше четири езика. Научи ме на вашия, за да си направи една шега.

— Какъв е този пътуващ трубадур, дето е искал да си направи шега? Нищо не разбирам — отговори той.

— Говори се, че вашият херцог още от детството си искал да направи Англия свое владение. Веселият трубадур знаеше това, защото често свиреше пред високопоставените люде на страната ви. В младостта си радвал с уменията си дори самия херцог, обаче Вилхелм заповядал да му отрежат малкия пръст на дясната ръка, защото в негово присъствие изпял поема за незаконнороден рицар. Затова трубадурът ме научи на езика ви: ако някой ден херцогът осъществи честолюбивите си замисли, да мога да ви кажа, че сте измет, и вие да ме разберете.

Рейнър грозно се намръщи, но Вашел едва не се задави от смях.

— Къде е сега галантният ви трубадур, мадам? — попита младият норманин. — Днес херцогът въобще не понася да го наричат копеле. Певецът непременно ще загуби главата си, не само малкия пръст на ръката.

— Той е там, където никой смъртен не може да му стори зло — дори самият херцог — отговори саркастично Айслин.

Рейнър сведе очи към раменете с цвят на слонова кост, които просветваха под разкъсаната гуна, и мислите му се отклониха в друга посока. Обърна я с лице към себе си и въпреки протестите й я притисна до гърдите си. Учуди се колко много ругатни на френски беше научила. Изсмя се и без усилия сломи опитите й да се изплъзне от желязната му хватка. Стисна ръцете й на гърба и скоро отчаяната съпротива отслабна. По устните му заигра жестока усмивка. Сведе глава и впи устни в нейните.

Внезапно отскочи назад и простена от болка. По долната му устна протече струйка кръв.

— Коварна малка змия! — изсъска той и я метна на рамото си. Металната ризница се заби в стомаха й и дъхът й спря. Главата й увисна зад гърба му и тя едва не загуби съзнание.

Рейнър посегна към една свещ и освети витата стълба към спалните помещения. Прекоси залата и се заизкачва с товара си на рамо. Шумът от буйния пир скоро заглъхна под него. Пристъпи прага на голямата спалня и с ритник затвори вратата зад себе си. Остави свещта на камината и метна Айслин на леглото. За миг пред очите му проблеснаха дълги бели крака.

В следващия миг младата жена скочи от леглото и понечи да хукне навън. Ала грубото въже около врата й предотврати опита за бягство. Рейнър се изсмя и започна да го навива около китката си, докато Айслин се озова плътно пред него — като кученце, което не може да избяга от мъчителя си. Въпреки това в очите й нямаше страх. Рейнър се изсмя, свали въжето от китката си и го завърза за долния край на леглото. Бавно се разсъблече, без дори да я удостои с поглед. Свали меча, ризницата, после и кожения, жакет и небрежно ги захвърли на пода. Остана по ленена риза и тесни дълга панталони. Пристъпи към огъня и се загледа в пламъците.

Айслин го наблюдаваше с нарастващ страх. Задърпа отчаяно въжето около врата си, но пръстите й не можеха да разхлабят възела. Рейнър притури дърва на огъня и го разръчка с машата. В стаята се разля приятна топлина и той свали ризата и вълнения панталон. Изправи се срещу Айслин и при вида на мускулестото силно тяло дъхът й спря. Нямаше надежда да се пребори срещу него със слабите си женски ръце.

С весела усмивка Рейнър се приближи и нежно помилва бузата й.

— Цвят сред тръни — промърмори той. — Така е и този цвят е мой. Вулфгар ми предложи да си потърся подобаваща за делата ми награда. — В смеха му прозвуча горчива подигравка. — А каква по-прекрасна награда от тази истинска скъпоценност? Нищо в града не заслужава моето внимание.

— Нима очаквате награда за убийствата? — изсъска Айслин.

Рейнър сви рамене.

— Ония глупаци трябваше да внимават. Позволиха си да нападнат тежковъоръжени рицари, да убият пратеника на херцога и това реши съдбата на стария лорд. Свършихме добра работа в името на Вилхелм. Заслужих си наградата.

Айслин потръпна от ужас. Този човек хладнокръвно говореше за извършените убийства. Скочи от леглото и се отдръпна колкото се може по-далеч от него. Рейнър се изсмя и отметна глава назад.

— Защо малката гълъбица бяга? — Посегна към въжето и го задърпа към себе си. — Ела, гълъбице — промърмори прелъстително той — ела да споделиш гнездото ми. Рейнър може да бъде и мил…

Айслин стисна зъби и се опита да потисне стоновете, които разтърсваха тялото й, за да устои на немилостивото дърпане на въжето. Ала само след секунда се озова на колене пред него. Ръката му я стисна за гърлото и дръпна главата й назад. Очите й се насочиха към него, потъмнели от гняв. Мъжът посегна към меха с вино, оставен на раклата.

— Опитай малко от виното, гълъбице — прошепна той. Лицето му почти докосна нейното, когато пъхна отвора между устните й. Айслин се задави и едва си пое въздух, докато огнената течност се стичаше в гърлото й. Рейнър я пусна и седна на леглото. Надигна меха и отпи голяма глътка. Очите му блеснаха, изтри лице и остави меха на пода, за да посегне отново към въжето.

Айслин вече нямаше сили да се бори. Рейнър я издърпа толкова близо до себе си, че тя едва не повърна от киселия дъх на бира и вино, който излизаше от устата му. Ръката му обхвана тила й, другата издърпа дрехата й и небрежно я захвърли настрани. Хватката му отслабна и младата жена полетя назад. Рейнър с усмивка се отпусна на леглото и отново надигна меха с вино. Не я изпускаше от очи и погледът му проникваше до най-интимните кътчета на тялото й, колкото и тя да се мъчеше да се прикрие.

— Хайде, ела, гълъбице. Не се съпротивлявай — промърмори с пиянска нежност мъжът. — Все пак аз съм човек с влияние в двора на Вилхелм. Можеше да ти се падне и някой много по-лош. — Пиянството го правеше благосклонен. Жадните очи се плъзгаха по приятната закръгленост на тялото й, блеснали от желание. — Можеше да паднеш в ръцете на някой от ония мръсници долу…

Очите на Айслин се разшириха от ужас и пръстите й отново задърпаха коравия възел.

— О, недей, гълъбице! — Рейнър ухилено протегна ръка и с такава сила дръпна въжето, че младата жена се строполи по лице на пода. Едва дишайки от болка и безпомощност, тя остана подпряна на ръце и колене, но с гордо вдигната глава. Приличаше на диво животно, готово да се нахвърли върху врага си. В слабините му нахлу топла вълна. Необуздано желание разтърсваше цялото му тяло.

— О, май не си гълъбица — промърмори като на себе си той. — По-скоро лисичка, истинска лисичка. Ако не дойдеш при мен, тогава аз ще дойда при теб.

Надигна се и Айслин престана да диша, защото мъжът застана пред нея гол, безсрамен, пламтящ от желание. Усмихна се и пристъпи напред. Тялото й се скова. Отдръпна се страхливо, дишането й се учести, от гърлото й се изтръгна задавен стон. Искаше й се да пиши, да даде воля на страха си, както беше направила Хлин. Ала паниката стискаше гърлото й. Напрегна всичките си сили, за да се пребори със задушаващото чувство на пълна безнадеждност. Мъжът се приближаваше с разкривени от диво желание устни, с жадни, студени очи на сокол, който напада плячката си. Погледът му поглъщаше всяко отчаяно движение.

Айслин продължаваше да се дърпа, докато опъна въжето докрай. Крайниците й изтръпнаха. Тялото престана да се подчинява на волята й.

Мъжът протегна ръка и помилва гърдите й. Тя изкрещя. Нямаше къде да бяга. Ръката му я сграбчи и я повлече към покритото с кожи легло. Беше безпомощна срещу мъчителя си. Задавеният му глас шепнеше в ухото й:

— Сега сте моя, демоазел. — Лицето му се отъркваше в стройната й шия. Горещият дъх я пронизваше до кости. Устните му се впиха в гърдите й. След малко отново промърмори: — Моя сте. Аз съм вашият любовник.

Айслин не можеше да се помръдне. Беше в негова власт и се беше предала напълно. Тежестта на голото му тяло я притискаше в кожите и тя безропотно очакваше края. Дано всичко свърши бързо…

Свита в дъното на стаята, Майда беше втренчила очи в двете тела върху леглото. Скоро се възцари тишина. Старата жена отметна глава назад и пронизително се изсмя. Воят на гладен вълк проряза нощта и двата крясъка се смесиха. Шумната глъчка в залата внезапно утихна. Някои от воините страхливо се прекръстиха. Никога дотогава не бяха чували подобни звуци. Други, треперещи от страх пред гнева на Вулфгар, повярваха, че вече е пристигнал.

Загрузка...