Забравена (Етюд)

Грейна, трепна и залезна

вечерна звездица;

неживяла — и зачезна

галена Милица…

Висината потъмняла —

було на звездица!

В що нерадост е видяла

хубавица?

Ако има негде птичка

в клетка позлатена,

още рожбица едничка

с прах неопрашена,

ето нея!… Тя — благатка

на земята наша,

тя — за майка и за татка

цвете в чаша.

Ако бъде самовила

чемерна магия

или млада подлудила

грешник и светия,

то Милица — право, ей я

небо-сън изгора,

дето няма като нея

нигде втора.

Пак. И залъгалка блага

и лекарство сяко,

а да може — не помага

и от пиле мляко. —

„Мила, Мила!…“ — „Нищо, мамо,

остави ме, татко!“ —

Инак беше, инак само

как за кратко!

Пяха и петлите втори;

и зора се вече пука;

свещ зад момини прозори

на догаряне блещука…

В рай-гнездце сама Милица

още бди: скръбта змеица —

в сладък час горчива среща,

у дома си в къща чужда

шепне думица зловеща

и съня страхлив прокужда.

И свещта ту любопитно

в ненагледен стан се взира,

ту възтържно ситно-ситно

запламти… На крепка мира

тънка риза е покрила

жива прелест… Къдра свила

волем си почива — ето

въз плещите мрамор бели.

А ръчицата, крачето —

слънце, месец са огрели…

Под три ката низ бисери

на лебедената шия,

неспокойна гръд трепери

и вълнува се: гори я

пламък на копнежи скришни:

оня, който в двете вишни,

в устниците сочни блика;

оня, който грей в пожара

на странички дивна лика

с половинките от нара!

Ала нощ е отразена

в замъглените очици.

И росица замразена —

сълзи светят на ресници…

Леком трепне тънка вежда

и на хвръкнала надежда

сенчицата мимолетна

по чело се мерне бърже,

тъй — на миг… И жал заветна

пак си нишката завърже.

Чак при облаците горе.

под небето,

сив сокол, гидия лиха,

вил се гордо. А в полето,

сред цветята — яребица…

Отвисоко

рейнал поглед нашироко,

кръг по кръг сокол извива;

а на пъстра яребица

сърчицето й отива…

„Ох, да може… Дай ми, боже,

дай сокола!“

А сокол се спуща вече —

и крило с крило се сплита,

гръд горяща

до горяща гръд допира…

И топи се яребица

в сладък огън,

и топи се яребица,

и премира.

Но когато след минута

яребица взор открива —

болка люта!

И наяве сън ли беше,

де сокола?

В ясни кърви гръд ранена:

остра нокът я пробола,

мъжка шепа я раздрала

и сърцето — яребица

без сърце остала!…

Сутрен стане ли Милица

от легло — и чело

слага въз памук ръчица

кротко нажалена,

в мисли вглъбочена:

„И на сън ми се вестява…

Вече знам, само там

Всичко, всичко се смирява —

и любов и злоба —

всичко, само в гроба“.

Иде тя дене в градина

сам-сама, миризма

от шибоеца и крина

пълногръдно вдъхне,

тихичко въздъхне:

„Ах, цветя! За пръв път ето

тук при вас, в утрен час

трепет ми обзе сърцето —

чудно сладко име —

в дивен сън плени ме.“

Вечер греят ли звездите,

тя мълчи и очи

устреми към висините,

като че ли пита

горко жаловита:

„Вредом гледате, звездици,

по света — любовта.

Дали всякъде, сестрици,

миг честита бива,

сълзи век пролива?“

Тъмна нощ ли бъде: „Клета,

аз го, ах, не разбрах, —

като тая нощ проклета

в погледа му нещо

мяркаше зловещо.“

Или пък бесней фъртуна;

„Горък той за покой

беше ли роден? Не, буна

някаква в гърдите

тровеше му дните!“

„Болки странни, мъки тежки

виждах аз и тогаз

правех в ласките ми жежки

мисли да удави,

скърби да забрави.

И забравяше той всичко,

отмалял, в огън цял;

и, сърце, и ти самичко

знаеше тогава

щастие, забрава…“

Стане слука, хубавица

види как гълъб — драг —

гали драга гълъбица,

луд крила разпери

и в несвяст трепери…

Мигом бедна изнеможе

и бледней, каменей,

в гръд се нож забие… „Боже,

как ме той остави,

боже, и забрави?“