101 далматинци

Щастливите двойки

Доскоро в Лондон живееше млада двойка далматински кучета на име Понго и Мисис Понго. (Мисис прибави името на Понго към своето след женитбата, но повечето хора й викаха само Мисис.) Те имаха щастието да притежават млада двойка човеци на име мистър и мисис Душкинг — мили, послушни и рядко умни, почти колкото кучета. Много разбираха от лай — например лаят, означаващ „Навън, моля!“, „Вътре, моля!“, „Побързайте с обяда ми!“ и „Какво ще кажете за една разходчица?“ А когато не разбираха, често се досещаха — ако ги погледнеш изразително или ги подращиш с нетърпелива лапа. Като много други обичани хора и те вярваха, че са собственици на кучетата си, вместо да си дадат сметка, че всъщност кучетата ги притежават. Понго и Мисис намираха това за трогателно и забавно и оставяха питомците си да си въобразяват, че са прави.

Мистър Душкинг работеше в лондонското сити и много го биваше в смятането. Хората казваха за него, че е истински финансов факир — което не е същото като истински факир, макар понякога да е много близко по значение. По времето, когато започва тази история, той беше необикновено богат по една твърде необикновена причина. Беше направил голяма услуга на правителството (нещо във връзка с отърваването на страната от националния й дълг) и за награда го бяха освободили пожизнено от всички данъци. Освен това правителството му беше дало малка къща до парка Риджънтс — много подходяща за мъж с жена и кучета.

Преди да се оженят, мистър Душкинг и Понго живееха в ергенска квартира, където за тях се грижеше старата дойка на мистър Душкинг, леля Иконом. Мисис Душкинг и Мисис също живееха в ергенска квартира (момински квартири няма), където за тях се грижеше старата дойка на мисис Душкинг, леля Пудинг. Кучетата и техните питомци се запознаха едновременно и изживяха един безкрайно щастлив двоен годежен период, само че се притесняваха какво ще стане с леля Иконом и леля Пудинг. Щеше да е чудесно, когато Душкингови си имат дечица, особено ако се случеха близнаци — по един близнак за всяка бавачка — но какво щяха да правят дотогава лелите? Защото, макар да умееха да приготвят закуска и друга храна (поднасяна върху табла и наричана „едно хубаво яйчице до камината“), никоя от тях не знаеше как се стопанисва кокетна малка къщичка до парка Риджънтс, в която Душкингови се надяваха да канят приятели на вечеря.

И тогава ето какво се случи. Двете лели се срещнаха и след няколко минути на напрегната подозрителност страшно се харесаха една друга. И много се смяха над имената си.

— Жалко, че нито аз знам да готвя — дори пудинги — нито вие да стопанисвате къща — рече леля Пудинг.

— Да, а сега те имат нужда именно от готвач и иконом — съгласи се леля Иконом.

И изведнъж на двете едновременно им хрумна Велика идея: леля Пудинг да се научи да готви, а леля Иконом — да води домакинството. Решиха да започнат още на другия ден, така че до сватбата да са вече напълно обучени.

— Всъщност няма да бъдете иконом, а камериерка — отбеляза леля Пудинг.

— В никакъв случай — решително възрази леля Иконом. — Нямам подходяща фигура за това. Ще стана истински иконом, а освен това ще обслужвам изцяло мистър Душкинг, за което няма нужда да се обучавам, тъй като съм го вършила, откак се е родил.

Така че, когато Душкингови и Понгови се върнаха от съвместния си меден месец, у дома в малката къщичка до парка Риджънтс ги чакаха напълно обучените леля Пудинг и леля Иконом.

Всички много се изненадаха, като видяха, че леля Иконом е обута в панталони.

— Нямаше ли да ви стои по-добре една хубава черна рокля и бяла престилка с къдрички? — попита доста притеснено мисис Душкинг, защото леля Иконом все пак не беше нейната бавачка.

— Икономът трябва да носи панталони — решително заяви леля Иконом. — Но престилка ще си набавя още утре — с къдрички. Тя ще внесе нотка на оригиналност.

Така и стана.

Освен това лелите не искаха вече да им викат „лельо“, а да ги наричат по име, както му е редът. Ала, макар да можеш да се обръщаш към иконома с „иконом“, готвачката в никой случай не можеш да наричаш „пудинг“. Така че в крайна сметка на лелите им викаха просто „лельо, миличка“ — както и преди.

Няколкото щастливи седмици след завръщането на кучетата и Душкингови от медените им месеци се случи нещо още по-хубаво. Мисис Душкинг заведе Понго и Мисис при добрия им приятел — Великолепния ветеринарен лекар, който живееше от другата страна на парка, и се върна у дома с чудната новина, че Понгови скоро ще станат родители. Кученцата се очакваха след един месец.

Лелите нагостиха обилно Мисис, за да има тя сили, и Понго — за да не се чувства пренебрегнат (както се случва понякога с бащите на очакваните кученца), след което кучетата спаха цял следобед на най-хубавия диван. А когато мистър Душкинг се прибра след работа у дома, те бяха будни и молеха за разходка.

— Да излезем всички да се поразходим — предложи мистър Душкинг, като научи чудесната новина. — Да отпразнуваме събитието.

Леля Пудинг каза, че до вечеря има още много време, а леля Иконом, че една разходка ще й се отрази много добре, така че всички заедно се отправиха към парка.

Най-напред вървяха Душкингови — мисис Душкинг изглеждаше чудесно в зеления си костюм, ушит точно преди сватбата, и мистър Душкинг също — в старото си сако, с което винаги разхождаше кучетата си (той не можеше да се нарече красавец, но затова пък на човек не му омръзваше да го гледа). След тях крачеха Понгови с благородните си осанки — и двамата можеха да са медалисти, ако мистър Душкинг не бе убеден, че кучешките изложби страшно биха им досадили — както впрочем и на него. Имаха изваяни глави, великолепни рамене, силни крака и прави опашки. Петната по телата им бяха катраненочерни, повечето колкото монета от два шилинга, а по главите, краката и опашките имаха по-малки петънца. Носовете им бяха черни, а около очите си също имаха черно. Изражението на Мисис беше много мило, а Понго, макар да беше властен, имаше усмихнати очи. Вървяха един до друг с много достойнство и слагаха каишки на Душкингови само колкото да ги приведат през кръстовищата. Леля Пудинг (пълничка) в бяла престилка и леля Иконом (още по-пълна) в добре скроен фрак, панталони и кокетна престилчица завършваха шествието.

Беше чудна септемврийска вечер, без никакъв вятър, много спокойна. Паркът и старите, боядисани в кремаво къщи, които гледаха към него, се къпеха в златистите отблясъци на залеза. Чуваха се множество звуци, но никакъв шум. Виковете на играещите деца и бръмченето на уличното движение звучаха по-приглушено от друг път, като че омекотени от тази кротка вечер. Птиците пееха последните си за деня песни, а малко по-надолу по улицата, в къщата, където живееше един велик композитор, някой свиреше на пиано.

— Никога няма да забравя тази прекрасна разходка — рече мистър Душкинг.

В същия миг покоят бе нарушен от някакъв пронизителен клаксон. Към тях се приближаваше една лимузина. Спря точно пред голямата къща и от нея излезе висока жена. Беше с плътно прилепнала смарагденозелена рокля от тежка коприна, с няколко наниза рубини и крайно семпло наметало от бял визон, което стигаше до високите токчета на рубиненочервените й обувки. Беше мургава, с черни очи, в които проблясваха алени пламъчета, и с много остър нос. Косата й бе сресана на прав път точно по средата, а което бе най-необичайното, половината беше черна, а другата половина — бяла.

— Я! Та това е Злобара Де Мон! — възкликна мисис Душкинг. — Ние сме съученички. Изключиха я от училище, защото я хванаха да пие мастило.

— Вижда ми се твърде екстравагантна — отбеляза мистър Душкинг и понечи да обърне гръб, ала високата слаба жена бе забелязала мисис Душкинг и вече слизаше по стъпалата, за да я посрещне. Нямаше как — мисис Душкинг бе принудена да й представи съпруга си.

— Елате да ви запозная с моя съпруг — рече високата жена.

— Нали се канеше да тръгваш нанякъде с колата — напомни й мисис Душкинг и погледна шофьора, който чакаше до отворената врата на лимузината. Беше боядисана в черно и бяло, на ивици — доста се хвърляше на очи.

— За никъде не бързам — увери я съученичката й. — Настоявам да влезете.

Лелите казаха, че ще се приберат у дома да се погрижат за вечерята и ще вземат кучетата със себе си, но високата жена заяви, че и кучетата трябвало да влязат в къщата.

— Толкова са красиви. Искам и мъжът ми да ги види.

— Как се казваш сега по мъж, Злобара? — попита я мисис Душкинг, докато прекосяваха покрития със зелен мрамор коридор и влизаха в покрития с червен мрамор хол.

— Името ми е все така Де Мон — отвърна Злобара. — Аз съм последна издънка на рода и затова накарах мъжа си да приеме моето име.

В този миг крайно семплото й наметало от бял визон се плъзна от раменете й и се свлече на пода. Мистър Душкинг го вдигна.

— Какво прекрасно наметало! — възкликна той. — Но тази вечер може би ще ви е топло с него.

— На мен никога не ми е топло — каза Злобара. — Целогодишно се обличам с кожи и спя на хермелинови чаршафи.

— Колко мило — учтиво изрече мистър Душкинг. — Лесно ли ги перете?

Злобара сякаш не го чу, защото продължи:

— Обожавам кожите! Живея само заради тях! Затова именно се омъжих за търговец на кожи.

В този миг в стаята влезе мистър Де Мон. Беше дребен, с притеснен вид и освен да търгува с кожи, очевидно нищо друго не умееше да върши. Злобара го представи на Душкингови и каза:

— А къде са онези две великолепни кучета?

Понго и Мисис се бяха излегнали под рояла и умираха от глад. Червеният мрамор им напомняше за късове сурово месо.

— Ще си имат кученца — съобщи щастливата мисис Душкинг.

— О, нима? Чудесно! — зарадва се Злобара. — Елате, кучета!

Понго и Мисис учтиво се приближиха.

— От тях ще станат прелестни кожени палта, нали? — обърна се Злобара към мъжа си. — За през пролетта, върху черен костюм. Как не сме се сетили да шием палта от кучешки кожи!

Понго излая остро и заплашително.

— Тя само се пошегува, мили Понго — потупа го мисис Душкинг, а сетне каза на Злобара: — Понякога имам чувството, че разбират всичко, което си говорим.

Но всъщност не го мислеше. А то си беше така.

Тоест така беше, що се отнася до Понго. Мисис не разбираше човешка реч колкото него, но схвана шегата на Злобара и никак не я хареса. Понго от своя страна беше бесен. Как може да се говори така пред жена му, която очаква кученца! Зарадва се, като видя, че Мисис не е разстроена.

— На всяка цена искам да дойдете на вечеря следващата събота — обърна се Злобара към мисис Душкинг.

И тъй като не се сети как да отклони поканата (защото мразеше да лъже), мисис Душкинг прие. После каза, че е време да си тръгват и че не бива да досаждат повече на Де Монови.

Като прекосяваха коридора, покрай тях се шмугна великолепна бяла персийска котка и се стрелна нагоре по стълбите. Мисис Душкинг се възхити от красотата й.

— Аз пък не я харесвам особено — рече Злобара. — Ако не беше толкова ценна, бих я удавила.

Котката се извърна и сърдито изсъска. Може би това се отнасяше до Понго и Мисис — а може би не.

— Искам да чуете новия ми клаксон — каза Злобара, когато всички излязоха пред къщата. — Той е най-пронизителният в цяла Англия.

Тя мина покрай шофьора и сама натисна клаксона, при това твърде продължително. Понго и Мисис за малко да оглушеят.

— Прелестни кучета, направо прелестни — обърна се Злобара към тях, докато се качваше в черно-бялата си кола. — Страшно ще отивате на колата ми — и на черно-бялата ми коса.

Шофьорът метна самурова кожа върху коленете на Де Монови и подкара раираната лимузина.

— Тази кола ми прилича на движеща се пешеходна зебра — обади се мистър Душкинг. — Приятелката ти и в училище ли беше с такава коса?

— Не ми беше приятелка — страхувах се от нея — каза мисис Душкинг. — Но косата й беше същата — имаше една бяла и една черна плитка.

Мистър Душкинг си помисли какъв късмет има, че е женен за мисис Душкинг, а не за Злобара Де Мон. Изпита съжаление към съпруга й. Понго и Мисис пък съжалиха бялата й котка.

Златистият залез се беше стопил и на негово място се бе спуснала нежносиня вечер. Паркът беше почти безлюден и някъде от далечината долиташе гласът на пазача: „Всички навън! Всички навън!“, защото в Англия парковете се заключват през нощта. Откъм напечените от слънцето морави ухаеше леко на сено, а езерото изпускаше дъх на водни растения и влага. Всички къщи около парка бяха превърнати в държавни учреждения и вече бяха заключени. В прозорците не проблясваше никаква светлинка. Но Душкингови съзряха гостоприемните светлини на собствената си къща. А след малко Понго и Мисис подушиха апетитната миризма на вечерята. На Душкингови уханието също допадна.

Всички поспряха за миг, за да надзърнат през железните решетки в кухнята. Макар да беше на приземния етаж, кухнята съвсем не беше тъмна. Имаше врата и два големи прозореца, които гледаха към тесния, настлан с плочи двор. Такива дворове често се срещат в старите лондонски къщи. От него се излизаше по няколко стъпала направо на улицата.

Душкингови и кучетата си помислиха колко приятна изглежда ярко осветената им кухня. Тя имаше бели стени, червен линолеум и открит бюфет, по който бяха наредени чинии със сини орнаменти. Имаше модерна печка за готвене и старомодна кухненска камина, за да бъдат доволни лелите. Леля Пудинг печеше нещо във фурната, а леля Иконом нареждаше чинии в кухненския асансьор, който щеше да ги изкачи на горния етаж в трапезарията, също както дяволите се появяват в пантомимите. До камината се виждаха две постлани с възглавнички плетени кучешки кошове, а до тях две богати вечери в лъскави купички вече очакваха Понго и Мисис.

— Дано Мисис да не се е уморила — каза мистър Душкинг, докато отключваше входната врата.

Мисис много би искала да отговори, че през живота си не се е чувствала толкова добре. Тъй като не можеше да говори, тя се опита да покаже колко е добре, затова се втурна надолу към кухнята, размахала опашка. Понго стори същото, предвкусвайки вечерята и дългия сън до огъня и своята Мисис.

— Ех, защо и ние нямаме опашки да помахаме с тях — рече мистър Душкинг.