3001: Последната одисея

1. Кометният каубой

Капитан Димитри Чандлър [М21.04.2973/93.106/ Марс/Косм.акад.3005] — или Дим за най-добрите му приятели — беше основателно ядосан. Съобщението от Земята бе стигнало за шест часа до космическия влекач „Голиат“, който се намираше отвъд орбитата на Нептун. Ако беше закъсняло с още десет минути, можеше просто да отговори „Съжалявам, сега не мога да тръгна, току-що започнахме да разгръщаме слънчевия щит“.

Това извинение щеше да е напълно достатъчно: обвиването на кометното ядро в огледален пласт с дебелина само няколко молекули, но широк километри, не беше работа, която можеш да изоставиш по средата.

И все пак нямаше да е зле да се подчини на това смешно искане: вече бе ужасно близо до слънцето, макар и не по негова вина. Събирането на лед от пръстените на Сатурн и насочването му към Венера и Меркурий, където се нуждаеха от вода, беше започнало около 2700-та година — три века по-рано. Капитан Чандлър никога не бе успявал да открие някаква съществена разлика в картините на „преди и след“, които слънчевите еколози винаги описваха, за да обосноват обвиненията си срещу този космически вандализъм. Но все още чувствително към екологичните катастрофи от предишните векове, общественото мнение наклони везните в другата посока и при гласуването бюлетината с „Долу ръцете от Сатурн!“ получи огромно мнозинство. В резултат на това Чандлър вече не беше събирач сред пръстените, а кометен каубой.

Така че сега се намираше на значителна част от разстоянието до Алфа Кентавър и събираше комети, отклонили се от Куйперовия пояс. Тук определено имаше достатъчно лед, за да покрие Меркурий и Венера с дълбоки океани, но навярно щяха да са нужни векове, за да угасят адските им огньове и да ги направят годни за живот. Слънчевите еколози, разбира се, продължаваха да протестират срещу това, макар че вече не бяха толкова ентусиазирани. Милионите жертви на цунами, предизвикано от тихоокеанския астероид през 2304-та — каква ирония, че ако астероидът беше паднал на сушата, щетите щяха да са далеч по-малки! — напомняха на всички бъдещи поколения, че човешката раса носи прекалено много яйца само в една крехка кошница.

Е, каза си Чандлър, и без това щяха да минат петдесет години, докато тази пратка достигне предназначението си, така че едноседмичното забавяне едва ли щеше да има съществено значение. Но щеше да му се наложи отново да прави всички изчисления за въртенето, центъра на маса и тласкателните вектори и после да ги праща обратно на Марс за проверка. Не беше зле внимателно да правиш сметките си, преди да насочиш милиарди тонове лед по орбита, която може да го отведе съвсем близо до Земята.

Както толкова често преди, погледът на капитан Чандлър се зарея към древната снимка над бюрото му. На нея се виждаше тримачтов параход, миниатюрен в сравнение с извисяващия се над него айсберг — всъщност точно като „Голиат“ в този момент.

Често си бе мислил колко невероятен е фактът, че само един-единствен, макар и дълъг живот запълва пропастта между онзи примитивен „Дискавъри“ и кораба, пътувал под същото име до Юпитер! И какво ли щяха да разберат от гледката от мостика му онези някогашни антарктически изследователи?

Със сигурност щяха да загубят ориентация, защото ледената стена, до която се носеше „Голиат“, се простираше докъдето стигат очите и нагоре, и надолу. А и този лед изглеждаше странно — нямаше нищо общо с безукорната белота и синева на замръзналите полярни морета. Дори изглеждаше мръсен — какъвто всъщност и беше. Защото само деветдесетина процента от него бяха вода: останалата част представляваше дяволска смес от въглеродни и серни съставки, повечето от които стабилни само при температура малко над абсолютната нула. Разтопяването му можеше да донесе неприятни изненади — както гласеше прословутата реплика на известен астрохимик: „Кометите имат лош дъх“.

— Капитанът до целия екипаж — каза Чандлър. — Настъпи малка промяна в програмата. Помолиха ни да отложим операцията, за да проучим обект, засечен от радара на космическата охрана.

— Известни ли са подробности? — попита някой, когато масовото пъшкане по корабния интерком заглъхна.

— Почти никакви, но предполагам, че става дума за поредния проект на комисията по посрещането на новото хилядолетие, който са забравили да прекратят.

Ново изпъшкване: на всички вече им бе дошло до гуша от безкрайните тържества по случай края на третото хилядолетие. Беше се разнесла всеобща въздишка на облекчение, когато 1 януари 3001-ва премина спокойно и човешката раса можеше да възобнови нормалния си живот.

— Така или иначе, сигурно пак е поредната фалшива тревога, като миналия път. Ще се върнем на работа колкото можем по-скоро. Край.

Това бе третото гонене на Михаля, мрачно си помисли Чандлър, в което участваше по време на кариерата си. Въпреки многовековните изследвания Слънчевата система все още носеше изненади и навярно космическата охрана имаше основания за искането си. Надяваше се само някой идиот с развинтена фантазия за пореден път да не е видял легендарния Златен астероид. Ако изобщо съществуваше — в което Чандлър не вярваше нито за миг — той не би представлявал нещо повече от минералогичен куриоз: действителната му стойност щеше да е далеч по-ниска от тази на леда, който насочваха към слънцето, за да пратят живот на пустинни светове.

Имаше обаче и друга вероятност, която Чандлър приемаше съвсем сериозно. Човешката раса вече беше пръснала роботизираните си сонди на разстояние от сто светлинни години в космоса — а монолитът на Тайхо бе достатъчен, за да напомня, че същото са правили и много по-древни цивилизации. В Слънчевата система спокойно можеше да има и други неща, дело на извънземни. Капитан Чандлър подозираше, че космическата охрана има нещо подобно предвид: иначе едва ли щеше да отклони космически влекач I клас, за да го прати след някакъв неопределен радарен сигнал.

Пет часа по-късно отправилият се в търсене „Голиат“ засече обекта в края на обхвата си — дори след отчитане на разстоянието, той изглеждаше разочароващо малък. Когато обаче стана по-ясен и силен, сигналът започна да разкрива особеностите на метален предмет, навярно дълъг около два метра. Той се движеше по орбита, водеща извън Слънчевата система, затова Чандлър беше почти сигурен, че става дума за един от безбройните боклуци, които през последното хилядолетие човечеството бе изхвърлило към звездите — и които някой ден можеха да останат единствени свидетелства за съществуването на човешката раса.

После се приближиха достатъчно за директно наблюдение и капитан Чандлър с благоговейно удивление разбра, че някой търпелив историк все още събира най-ранните сведения за Космическата ера. Колко жалко, че компютрите му бяха дали отговора само с няколко години закъснение за тържествата по случай новото хилядолетие!

— Тук „Голиат“ — гордо и тържествено излъчи към Земята Чандлър. — Приемаме на борда хилядолетен астронавт. И вече се досещам кой е той.

2. Събуждането

Франк Пул се събуди, но не си спомняше нищо. Не беше сигурен дори как се казва.

Очевидно се намираше в болнична стая: подсказваха го най-първичните му сетива, макар че очите му все още бяха затворени. Всеки дъх носеше слабия и не съвсем неприятен мирис на антисептици във въздуха и разбуждаше спомени за времето, когато — разбира се! — като безразсъден хлапак си бе счупил ребро в шампионата на Аризона по делтапланеризъм.

И оттук си спомни всичко останало. „Аз съм заместник-командир Франк Пул, офицер от екипажа на ККСАЩ1 «Дискавъри», изпълняващ строго секретен полет към Юпитер…“

Сякаш леден юмрук сграбчи сърцето му. Като на филм, включен на бавни обороти, той си спомни онази избягала космическа капсула, която се носеше към него, протегнала металните си щипци. После и безшумния удар — и не толкова безшумното съскане на изтичащия от скафандъра му въздух. След това — последен спомен за безпомощно въртене в космоса в напразен опит да свърже откъснатия си въздушен маркуч.

Е, какъвто и загадъчен инцидент да се беше случил със средствата за управление на космическата капсула, сега се намираше в безопасност. Сигурно Дейв бе успял да го спаси, преди недостигът на кислород да му нанесе непоправими мозъчни увреждания.

„Добрият стар Дейв! — каза си той. — Трябва да му благодаря… чакай малко!… Очевидно вече не съм на борда на «Дискавъри»… Със сигурност не съм бил в безсъзнание чак толкова дълго, че да ме върнат обратно на Земята!“

Обърканите му мисли внезапно бяха прекъснати от появата на три медицински сестри, едната от които старша, облечени в древната униформа на своята професия. Изглеждаха малко изненадани: Пул се зачуди дали не се е събудил по-рано от предвиденото и тази идея му донесе детинско задоволство.

— Привет! — след няколко опита каза той. Гласните му струни като че ли бяха ръждясали. — Как съм?

Старшата сестра му се усмихна и притисна показалец към устните си в очевидно нареждане „Не се опитвайте да говорите“. После двете сестри бързо и с отработена вещина се засуетиха около него и премериха пулса, температурата и рефлексите му. Когато едната от тях повдигна дясната му ръка и отново я пусна, Пул забеляза нещо странно. Дланта му бавно падна и като че ли не тежеше колкото обикновено. Същото се отнасяше и за тялото му, когато се помъчи да се размърда.

„Значи трябва да съм на някоя планета — помисли си той. — Или на космическа станция с изкуствена гравитация. Определено не съм на Земята — тежестта ми не е достатъчна.“

Тъкмо се канеше да зададе очевидния въпрос, когато старшата сестра притисна нещо отстрани на шията му. Пул усети леко изтръпване и отново потъна в безпаметен сън. Точно преди да заспи, имаше време за една последна объркана мисъл.

„Колко странно: те не казаха нито дума през цялото време, докато бяха при мен.“

3. Възстановяването

Когато отново се събуди и завари сестрите, изправени до леглото му, Пул се почувства достатъчно силен, за да попита:

— Къде съм? Поне това можете да ми кажете!

Трите жени размениха поглед. Очевидно не бяха сигурни какво да правят. После старшата сестра отговори, като много бавно и внимателно произнасяше думите:

— Всичко е наред, господин Пул. След малко ще дойде професор Андерсън… Той ще ви обясни.

„Какво да ми обясни? — с известно раздразнение си помисли Пул. — Но тя поне говори на английски, макар че не мога да разбера с какъв акцент…“

Андерсън трябва вече да беше на път, защото вратата се отвори само няколко секунди по-късно — и Пул зърна за миг малка тълпа любопитни зяпачи, които надничаха към него. Започваше да се чувства като ново животно в зоологическа градина.

Професор Андерсън бе дребен, подвижен човек, чието лице изглежда обединяваше основни особености на няколко раси — китайска, полинезийска и нордическа — по извънредно смущаващ начин. Той поздрави Пул с вдигане на дясната си ръка, после изненадващо се ръкува с него с такава странна колебливост, сякаш изпълняваше някакво съвършено несвойствено му движение.

— Радвам се да видя, че изглеждате толкова добре, господин Пул… За нула време ще ви вдигнем на крака.

И пак онзи странен акцент и бавно изговаряне на думите — но увереното му поведение край болничното легло беше присъщо за всички лекари, винаги и навсякъде.

— Радвам се да го чуя. А сега навярно можете да ми отговорите на няколко въпроса…

— Разбира се, разбира се. Само след миг.

Андерсън заговори на старшата сестра толкова бързо и тихо, че Пул успя да долови само отделни думи, няколко от които му бяха напълно непознати. После тя кимна на едната от другите две сестри. Жената отвори стенен шкаф и извади тънка метална лента, която обви около главата му.

— За какво служи това? — попита той, като онези трудни, толкова досадни за лекарите пациенти, които винаги искат да знаят какво точно им правят. — За ЕЕГ ли?

Професорът, старшата и двете сестри изглеждаха еднакво озадачени. После по лицето на Андерсън бавно плъзна усмивка.

— А… електро… енцеф… ало… грама — бавно каза той, сякаш изтегляше думата от дълбините на паметта си. — Напълно прав сте. Просто искаме да проверим мозъчните ви функции.

„Мозъкът ми ще си функционира отлично, ако ме оставите да го използвам — мислено измърмори Пул. — Но поне, изглежда, стигнахме донякъде — най-после.“

— Господин Пул — с все същия сковано официален глас рече Андерсън, сякаш говореше на чужд език, — вие, разбира се, знаете, че… пострадахте… след сериозен инцидент по време на работа извън „Дискавъри“.

Пул кимна в знак на съгласие.

— Започвам да подозирам — сухо отвърна той, — че това „пострадал“ малко омаловажава случилото се.

Андерсън видимо се отпусна и по лицето му бавно плъзна усмивка.

— Съвсем прав сте. Кажете ми какво според вас е станало.

— Ами, в най-добрия случай, след като съм загубил съзнание, Дейв Боумън ме е спасил и ме е върнал на кораба. Как е Дейв? Никой ли няма да ми каже нищо?

— Всяко нещо с времето си… а в най-лошия случай?

Като че леден вятър леко полъхна по тила на Франк Пул. Подозрението, което бавно се оформяше в ума му, започна да се превръща в увереност.

— Че съм умрял, но че са ме върнали тук — където и да се намирам — и че вие сте успели да ме съживите. Благодаря ви…

— Точно така. И се намирате на Земята. Е, поне съвсем близо до нея.

Какво искаше да каже с това „съвсем близо до нея“? Тук определено имаше гравитационно поле — така че навярно се намираше в бавно въртящото се колело на орбитираща космическа станция. Нямаше значение: в момента имаше да мисли за нещо много по-важно.

Пул бързо нахвърля наум няколко сметки. Ако Дейв го беше поставил в хибернакулума, ако бе съживил останалите от екипажа, за да довършат мисията до Юпитер — хей, та той можеше да е „мъртъв“ вече пет години!

— Коя дата сме днес? — колкото може по-спокойно попита Пул.

Професорът и старшата сестра размениха поглед. Пул отново усети онзи хладен вятър по тила си.

— Трябва да ви кажа, господин Пул, че Боумън не ви е спасил. Той решил — и ние не можем да го обвиняваме — че сте безвъзвратно мъртъв. Освен това бил изправен пред отчаяно сериозна криза, която застрашавала собствения му живот… И така, вие сте продължили да се носите из космоса, минали сте покрай системата на Юпитер и сте се насочили навън към звездите. За щастие сте били толкова много под точката на замръзване, че не е имало никакъв метаболизъм — но е почти чудо, че изобщо са ви открили. Вие сте един от най-големите късметлии на Земята. Не — на света!

„Нима? — мрачно се запита Пул. — Пет години, наистина! А можеше да е цял век — или пък още повече.“

— Кажете ми всичко — настоя той.

Професорът и старшата сестра сякаш се консултираха с невидим монитор: когато двамата се спогледаха и си кимнаха в знак на съгласие, Пул предположи, че всички са включени в болничната информационна верига, свързана с лентата, която бяха поставили на главата му.

— Франк — каза проф. Андерсън, като бързо възприе ролята на дългогодишен семеен лекар, — за теб това ще е ужасен шок, но ти си в състояние да го приемеш — и колкото по-скоро научиш, толкова по-добре. Наближава началото на четвъртото хилядолетие. Повярвай ми — ти си напуснал Земята почти преди хиляда години.

— Вярвам ви — спокойно отвърна Пул. После, за негово огромно раздразнение, стаята се завъртя наоколо му и той изпадна в несвяст.

Когато се върна в съзнание, откри, че вече не е в мрачна болнична стая, а в луксозен апартамент с приятни — и постоянно променящи се — изображения по стените. Някои от тях представляваха прочути и познати картини, други показваха сухоземни и морски пейзажи, които можеха да са от собственото му време. Нямаше нищо чуждо или тревожно — това, предполагаше Пул, щеше да дойде по-късно.

Настоящата му среда очевидно беше грижливо програмирана: той се зачуди дали някъде има еквивалент на телевизионен екран (колко канала ли имаха през третото хилядолетие?), но не успя да забележи край леглото си нито следа от каквито и да е средства за управление. В този нов свят имаше толкова много неща, които искаше да научи: Пул бе дивак, внезапно озовал се в цивилизацията.

Но първо трябваше да възвърне силите си. А и да научи езика — дори появата на звукозаписа, вече на повече от век по време на раждането на Пул, не беше успяла да предотврати настъпването на сериозни промени в граматиката и произношението. А имаше и хиляди нови думи, предимно в областта на науката и техниката, макар че той често успяваше да се досети за значението им.

По-досадни обаче бяха безбройните известни и неизвестни лични имена, които се бяха натрупали през това хилядолети…