Адвокат на престъпници

1.

Казвам се Себастиан Ръд и макар да съм известен адвокат, няма да видите името ми по билбордове и автобусни спирки, нито в рекламно каре в „Жълти страници“. Не си плащам, за да ме показват по телевизията, но често съм там. Номерът ми не фигурира в нито един телефонен указател. Нямам кантора в обичайния смисъл на думата. Нося пистолет - законно, защото името и лицето ми привличат вниманието на хора, които също носят пистолети и не се колебаят да ги използват. Живея сам, обикновено спя сам и нямам нужното търпение и толерантност да поддържам приятелства. Правото е моят живот - винаги обсебващо и понякога удовлетворяващо. Няма да го определя като „ревнива любовница“, използвайки прочутата фраза на вече забравена особа. То е по-скоро властна съпруга, която контролира семейния бюджет. Няма мърдане.

Напоследък нощувам в евтини мотели, които сменям всяка седмица. Не че пестя пари, просто гледам да остана жив. В момента много хора искат да ме очистят, а някои от тях са доста гласовити. В университета не те учат, че един ден може да се окажеш защитник на човек, обвинен в толкова отвратително престъпление, че иначе миролюбиви граждани да се вдигнат на оръжие и да заплашат с убийство него, адвоката му и дори съдията.

Не за пръв път ме заплашват. Това е част от ежедневието ти, когато си адвокат на престъпници - тясна специалност, в която се профилирах преди десетина години. Когато завърших право, нямаше много свободни места за юристи. Без особен ентусиазъм се хванах на почасова работа към Центъра за служебна защита. От там се озовах в малка непечеливша кантора, която се занимаваше само с наказателни дела. Няколко години по-късно тя се разпадна и аз заработих самостоятелно - търсех клиенти буквално на улицата като мнозина други, за да припечеля някой долар.

Едно дело обаче ме вкара в играта. Не мога да кажа, че ме направи прочут, защото, да си говорим сериозно, как да твърдиш, че някой адвокат е прочут в милионен град? Мнозина местни некадърници си въобразяват, че са такива. Усмихват ти се от билбордовете, докато се молят да фалираш, и се перчат от екрана, уж дълбоко загрижени за щетите, която си понесъл, но всъщност са принудени да си плащат, за да се рекламират. Не и аз.

В момента имам процес в затънтеното бедно градче Майло на два часа път от Сити, големия град, където живея. Защитавам умствено увреден осемнайсетгодишен младеж, който е обвинен в убийството на две малки момиченца - едно от най-ужасните престъпления, които съм виждал, а аз съм виждал много.

Клиентите ми почти винаги са виновни, затова не губя много време да кърша ръце относно присъдата. В този случай обаче Гарди не е виновен. Не че има значение. Няма. Сега за Майло е важно той да бъде признат за виновен, да бъде осъден на смърт и екзекутиран колкото се може по-бързо, за да се почувства градчето по-добре и да продължи нататък. Накъде по-точно? Да пукна, ако знам, а и не ме интересува. Това място върви назад вече петдесет години и една скапана присъда няма да промени посоката му. Четох и чух да казват, че Майло се нуждае от „решаване на проблема“, каквото и да означава това. Трябва да си пълен идиот да вярваш, че градчето ще се развие, ще благоденства и ще стане по-толерантно, стига иглата да се забие във вената на Гарди.

Работата ми е многостранна и сложна и в същото време съвсем проста. Щатът ми плаща да осигуря първокласна защита на човек, обвинен в жестоко убийство, за което се предвижда смъртна присъда. Това изисква да се боря със зъби и нокти и да вдигна оглушителна врява в една съдебна зала, където никой не ме слуша. Гарди всъщност е осъден още в деня, в който е бил арестуван, а процесът е чиста формалност. Тъпите и отчаяни ченгета са скалъпили обвиненията и са изфабрикували доказателствата. Прокурорът го знае, но е безгръбначен тип, който следващата година се надява да го преизберат. Съдията спи. Съдебните заседатели като цяло са свестни и простодушни хора, които следят процеса с ококорени очи и страшно искат да повярват на лъжите, които гордите представители на властта им пробутват от свидетелското място.

Евтини мотели има и в Майло, но аз не мога да отседна там. Ще бъда линчуван, одран жив или изгорен на клада, или, ако извадя късмет, някой снайперист ще ме улучи между очите и всичко ще приключи за секунди. По време на процеса ме охраняват щатски полицаи, но имам чувството, че задачата не им е по сърце. Гледат на мен както повечето хора. За тях аз съм дългокос престъпен фанатик, който е достатъчно смахнат да се бори за правата на детеубийци и тем подобни.

Мотелът, в който съм отседнал в момента, се казва „Хамптън“ и е на двайсет и пет минути с кола от Майло. Струва шейсет долара на вечер, които щатът ще ми възстанови. В съседната стая е Партнър- едър, тежковъоръжен, който носи черни костюми и ме придружава навсякъде. Партнър е моят шофьор, бодигард, довереник, правен асистент, разносвач на стиковете ми за голф и единственият ми приятел. Спечелих си предаността му, когато съдебните заседатели го обявиха за невинен по делото за убийство на наркоченге под прикритие. Излязохме от залата ръка за ръка и от тогава сме неразделни. На два-три пъти колегите на жертвата се опитаха да го убият. Веднъж погнаха и мен.

И двамата отървахме кожата. Но се озъртаме.

2.

В осем сутринта Партнър чука на вратата ми. Време е да тръгваме. Казваме си „добро утро“ и се качваме в колата - черен бус форд, пригоден за нуждите ми. Понеже ми служи и за кантора, задните седалки са разположени около сгъваема масичка, която се прибира към стената. Има и канапе, на което нерядко нощувам. Всички прозорци са затъмнени и бронирани. Вътре има телевизор, стереоуредба, интернет, хладилник, барче, два пистолета и резервен комплект дрехи. Сядам отпред до Партнър и на излизане от паркинга разопаковаме сандвичите си с наденичка, купени от заведение за бързо хранене.

Пред нас се движи полицейска кола без обозначителни знаци, която ни ескортира до Майло. Зад нас има още една. Последната смъртна заплаха получих преди два дни по имейла.

Партнър не обелва и дума, освен ако не го заговориш. Не съм определял такова правило, но го обожавам. Той изобщо не се притеснява от продължителните паузи в разговора, аз също. След като години наред не си казваме почти нищо, сме свикнали да общуваме с кимане, намигане и мълчание. По средата на пътя до Майло отварям папка и започвам да си водя бележки.

Двойното убийство е толкова зловещо, че нито един местен адвокат не пожелал да се заеме с него. А после арестували Гарди, защото само като го погледнел човек, му ставало ясно, че той е извършителят. Дълга коса, боядисана в катраненочерно, забележителна колекция от пиърсинги от шията нагоре и от татуировки от шията надолу, стоманени обици в същия стил, студени светли очи и самодоволна усмивка, която казва: „Добре де, направих го, сега какво?“. В първата си статия местният вестник го описва като „член на сатанински култ, който не за пръв път блудства с деца“.

И това ако е честно и непредубедено отразяване на фактите! Гарди никога не бе членувал в сатанински култ, а така нареченото блудство с деца не беше, каквото изглежда на пръв поглед. Но от този момент нататък Гарди беше виновен и аз още се удивлявам, че изобщо стигнахме дотук. Още преди месеци искаха да го окачат на въжето.

Излишно е да отбелязвам, че всеки адвокат в Майло беше затворил вратата си и си беше изключил телефона. В градчето няма Център за служебна защита - твърде малко е, - а оскъдният брой случаи се разпределят от съдията. Има неписано правило, че по-младите адвокати поемат тези нископлатени дела, защото (1) някой трябва да го направи и (2) по-възрастните адвокати са го правили, когато са били млади. Никой обаче не искаше да поеме защитата на Гарди и, честно казано, не ги виня. Това е техният град и техният живот, а захванеш ли се с такъв извратен убиец, със сигурност ще навредиш на кариерата си.

Като общество се придържаме към убеждението, че човек, обвинен в сериозно престъпление, има право на безпристрастен процес, но някои от нас се борят със себе си, когато става дума за подсигуряването на компетентен адвокат, който да гарантира въпросния справедлив процес. Адвокати като мен постоянно ми задават въпроса: „Но как представляваш такъв боклук?“. Светкавично отговарям: „Все някой трябва да го направи“, и подминавам.

Наистина ли искаме справедливи процеси? Не, нищо подобно. Искаме да се раздаде правосъдие, при това бързо. А какво означава това, зависи от всеки отделен случай.

И по-добре, че не вярваме в справедливите съдебни процеси, защото със сигурност няма такива. Презумпцията за невинност вече се превърна в презумпция за вина. Тежестта на доказването е пародия, защото доказателствата често са лъжливи. Вина отвъд основателното съмнение се разбира като: по-добре да го приберем, че ако евентуално го е направил, да не е на улицата.

Така или иначе, адвокатите си бяха плюли на петите и Гарди нямаше защитник. Показателно за репутацията ми - печално показателно или пък не - е, че не след дълго ми се обадиха. В този край на щата в средите на юристите е добре известно, че ако не можеш да намериш никого, се обаждаш на Себастиан Ръд. Той ще защити всеки!

Когато Гарди бил арестуван, пред ареста се събрала тълпа, която крещяла: „Искаме правосъдие“. Докато полицаите го водели към колата, за да го откарат до съда, хората го проклинали и го замервали с домати и камъни.

Случилото се беше подробно отразено от местния вестник и дори си проправи път до вечерните новини в Сити. (В Майло няма телевизионна станция, само някаква невзрачна кабеларка.) Гръмогласно настоявах процесът да се проведе другаде, пледирах пред съдията да го премести поне на сто и петдесет километра от там, за да има някаква надежда да намерим съдебни заседатели, които не са замервали хлапето или поне не са го проклинали на вечеря. Но получих отказ. Всичките ми искания преди процеса бяха отхвърлени.

И отново - Майло иска правосъдие. Иска решаване на проблема.

Няма тълпа, която да ме очаква, докато спираме на уличката зад съда, но десетина от обичайните действащи лица все пак са тук. Скупчили са се зад полицейските заграждения, вдигнали жалките си плакати с тъпотии като „Детеубиецът на въжето!“, „Сатаната чака“ и „ГадняРЪД вън от Майло!“. Тия кресльовци са дошли да ми се присмиват и най-вече да излеят омразата си към Гарди, който ще пристигне на същото място след около пет минути. През първите дни на процеса групичката привличаше камерите и няколко от тези хора дори се добраха до вестниците заедно с лозунгите си. Разбира се, това ги насърчи и после идваха всяка сутрин. Дебелата Сузи държи плаката с „ГадняРЪД“ и изглежда така, все едно иска да ме застреля. Боб Куршума, който се представя за роднина на едно от мъртвите момичета, беше заявил пред медиите, че процесът е просто загуба на време.

Боя се, че е прав.

Бусът спира и Партнър го заобикаля да ми отвори вратата, а пред нея го пресрещат трима млади полицаи горе-долу с неговия ръст. Излизам, те ме прикриват, както си му е редът, и бързо ме вкарват през задния вход на съда, докато Боб Куршума се провиква: „Курва!“. Отново влизам невредим. Не ми е известен случай адвокат на защитата в наши дни да е застрелян, докато влиза в съда по време на процес. Въпреки това съм се примирил с вероятността да съм първият.

Качваме се по тесните стълби, недостъпни за другите посетители. Отвеждат ме до малка стаичка без прозорци, където навремето са държали арестантите, чакащи да се явят пред съдията. Няколко минути по-късно и Гарди пристига невредим. Партнър излиза и затваря вратата.

- Как си? - питам го, когато оставаме насаме.

Той се усмихва и разтърква китките си, останали без белезници за няколко часа.

- Добре съм, мисля. Не съм спал много.

И не се е къпал, защото го е страх да се пъхне под душа. Опитва се от време на време, обаче не му пускат топлата вода. Затова Гарди вони на стара пот и мръсни чаршафи - добре че седи достатъчно далече от съдебните заседатели. Черната боя постепенно пада от косата му и с всеки изминал ден тя изсветлява все повече, а кожата му става все по-бледа. Гарди променя окраската си пред очите на съдебните заседатели - нима това не е ясен признак за животинската му природа и сатанинския му уклон?

- Какво ще се случи днес? - пита той с почти детинско любопитство. Коефициентът му на интелигентност е 70 - стига само колкото да бъде осъден и умъртвен.

- Боя се, че същото като преди, Гарди. Същото като преди.

- Не можете ли да ги накарате да престанат да лъжат?

- Не, не мога.

Щатът няма веществени доказателства, които да свързват Гарди с убийствата. Никакви. Затова, вместо да отчете липсата на доказателства и да преразгледа случая, обвинението прави нещо, което прави често. Цепи напред с лъжи и изфабрикувани показания.

Гарди е прекарал две седмици в съдебната зала. Слуша лъжите със затворени очи и бавно клати глава. Способен е часове наред да клати глава и съдебните заседатели сигурно го мислят за луд. Казвал съм му да престане и да седи по-изправен, да вземе писалка и да си драска нещо в бележник, все едно има достатъчно мозък да се опита да отвърне на удара и да спечели. Той обаче просто не може да го направи, а аз не мога да споря с клиента си в съдебната зала. Освен това го предупредих да покрие ръцете и шията си, за да не се виждат татуировките му, но не, те били неговата гордост. Предупредих го също така да махне пиърсингите, обаче той държи да бъде такъв, какъвто си е. Умниците, които управляват ареста в Майло, са забранили всякакви пиърсинги, освен ако не си Гарди, разбира се, и не си тръгнал към съдебната зала. В този случай си накичи цялата физиономия, Гарди, за да изглеждаш колкото се може по-откачено, зловещо и сатанински, та никой да не се съмнява във вината ти.

На един пирон виси закачалка с бялата риза и бежовия панталон, които той носи всеки ден. Аз платих за тези евтини дрехи. Гарди бавно смъква ципа на оранжевия гащеризон и го сваля. Не носи бельо - установих го още в първия ден на процеса и оттогава все се старая да не обръщам внимание. Бавно се облича.

- Толкова много лъжи - отбелязва той.

И има право.

Досега щатът е призовал деветнайсет свидетели и нито един не е устоял на изкушението да поукраси истината или направо да излъже. Патологът, който бе извършил аутопсиите в щатската криминалистична лаборатория, съобщи на съдебните заседатели, че двете невръстни жертви са се удавили, но добави и че „удар с тъп предмет“ по главата и на двете е допринесъл за удавянето. За обвинението е по-изгодно съдебните заседатели да смятат, че момичетата са били изнасилени и пребити, преди да бъдат хвърлени в езерото. Няма никакви следи от блудство, но този факт не попречи на прокурора да го включи в обвинителния акт. Три часа се разправях с патолога, но е трудно да спориш с експерт, колкото и да е некомпетентен.

И понеже щатът не разполага с доказателства, се оказва принуден да изфабрикува някакви. Най-възмутителното от тях предостави арестантът доносник Саждата- подходящ прякор. Саждата лъже изкусно в съдебната зала, свидетелства непрекъснато и е готов да каже всичко, което поиска от него прокуратурата. По време на процеса срещу Гарди той отново се бе озовал в ареста по обвинения за продажба на наркотици и го заплашваха десет години затвор. Ченгетата се нуждаеха от показания и нищо чудно, че Саждата се бе оказал на тяхно разположение. Запознали го с подробностите за престъпленията, после прехвърлили Гарди от районния в окръжния арест, където бил и Саждата. Гарди нямал представа защо го местят, нито че попада в капан. (Това се случило, преди аз да се заема със случая.) Сложили Гарди в една килия със Саждата, който бил адски разговорлив и умирал от желание да помогне някак. Твърдял, че мрази ченгетата и че познава няколко добри адвокати. Освен това бил чел за убийствата на двете момичета и имал предчувствието, че знае кой ги е пречукал всъщност. А тъй като Гарди не знаел нищо за убийствата, нямало с какво да обогати разговора. Въпреки това двайсет и четири часа по-късно Саждата заявил, че е чул пълните му признания. Ченгетата го измъкнали от килията и Гарди не го видял повече. До процеса.

Саждата се беше спретнал за ролята си на свидетел, носеше риза и вратовръзка, беше подстриган и криеше татуировките си от съдебните заседатели. Преразказа със смайващи подробности „историята на Гарди“ - как проследил двете момичета в гората, как ги съборил от велосипедите им, запушил им устите, завързал ги, после ги измъчвал и изнасилил, смлял ги от бой и накрая ги хвърлил в езерото. Според версията на Саждата Гарди бил дрогиран и слушал хевиметъл.

Беше зрелищно изпълнение. Знаех, че е лъжа, също както Гарди и Саждата, ченгетата и прокурорите, а подозирам, че и съдията имаше своите съмнения. Въпреки това съдебните заседатели попиваха с отвращение всяка дума и гледаха с ненавист клиента ми, който бе стиснал очи и клатеше глава: не, не, не. Показанията на Саждата бяха шокиращо зловещи и богати на подробности и на моменти беше трудно да повярваш, че си ги съчинява. Кой умее да лъже така!

Обстрелвах Саждата с въпроси осем часа, цял един дълъг, изтощителен ден. Съдията стана раздразнителен, а съдебните заседатели бяха с помътени погледи, но аз можех да продължавам цяла седмица. Попитах свидетеля колко пъти е давал показания при наказателни дела. Отговори, че може би два. Извадих данни от архива, за да му освежа избледнелите спомени, и припомних деветте други процеса, в които беше направил същото чудо за нашите почтени и справедливи прокурори. След като опресних паметта му, го попитах колко пъти първоначално исканата за него присъда е била намалявана, след като е лъгал в полза на обвинението в съдебната зала. Той отговори, че нито веднъж, затова отново преминах през всеки от деветте процеса. Извадих документите. Показах пределно ясно на всички, особено на съдебните заседатели, че Саждата е лъжлив сериен доносник, който си осигурява по-леки присъди срещу изфабрикуваните си показания.

Признавам - ядосвам се в съда, а това често е пагубно. Изгубих самообладание и въртях Саждата на шиш толкова безмилостно, че някои съдебни заседатели започнаха да му съчувстват. Накрая съдията ми нареди да прекратя разпита, но аз не престанах. Мразя лъжците, особено онези, които се кълнат да казват истината, а после си съчиняват показания, за да осигурят присъда на мой клиент. Разкрещях се на Саждата, съдията се разкрещя на мен и в един момент като че ли всеки крещеше на всеки. А това не помагаше на каузата на Гарди.

Сигурно си мислите, че прокурорът е прекъснал своята процесия от лъжци с някой благонадежден свидетел, но за такова нещо се изисква поне капка интелигентност. Следващият също беше арестант, поредният наркоман, който свидетелства, че от коридора пред килията на Гарди го е чул как прави признания пред Саждата.

Лъжа след лъжа.

- Моля ви, накарайте ги да престанат - казва сега Гарди.

- Опитвам се, Гарди, правя всичко по силите си. Трябва да тръгваме.

3.

Водят ни в съдебната зала, която отново е претъпкана и натежала от напрегнато тревожно очакване. Днес е десетият ден от изслушването на свидетелите и аз вече съм напълно убеден, че в това затънтено градче не се случва нищо друго. Ние сме развлечението! Съдебната зала остава претъпкана от първото до последното чукче на съдията, има и правостоящи покрай стените. Слава богу, че е прохладно, иначе щяхме да плувнем в пот.

Всеки процес за убийство изисква присъствието на поне двама адвокати на защитата. Моят колега, вторият адвокат, се казва Тротс - пълен тъпанар, който трябва да си изгори дипломата и да прокълне деня, в който му е хрумнало да си покаже физиономията в съдебната зала. Той е от градче на трийсетина километра от тук, достатъчно далече според него, за да се предпази от неприятностите, свързани с участието му в кошмара около Гарди. Тротс доброволно пое предварителните стъпки с намерението да напусне кораба, ако се стигне до процес. Плановете му не се развиха според очакванията. Той оплеска досъдебните процедури, както само новак може да ги оплеска, а после се опита да се измъкне. Никакви такива, отсече съдията. Тогава Тротс си каза, че може пък да е приемливо да бъде втори адвокат на защитата, да понатрупа опит, да усети какво представлява истинският процес и така нататък, но след няколко смъртни заплахи просто престана да се старае. Смъртните заплахи за мен са ежедневие - като сутрешното кафе и лъжливите ченгета.

Подадох три искания за отстраняването на Тротс като втори защитник. Всички са отхвърлени, разбира се, затова с Гарди не можем да се отървем от кретена на нашата маса, който по-скоро ни пречи, отколкото ни помага. Тротс седи колкото се може по-надалече, макар че не го виня предвид хигиената на клиента ни.

Гарди ми каза преди месеци, че когато Тротс го разпитвал за пръв път в окръжния арест, се шокирал от твърдението му, че е невинен. Помежду им дори избухнал спор. Какво ще кажете за тази енергична защита?

И така, Тротс седи с наведена глава в края на масата и си води безполезни бележки с невиждащ поглед и нечуващи уши, но усеща втренчените погледи на всички, седнали зад нас, които ни мразят и искат да ни обесят заедно с клиента ни. Тротс си въобразява, че и това ще отмине и той ще продължи живота и кариерата си в мига, в който приключи процесът. Греши. Веднага щом стане възможно, ще внеса в Щатската адвокатска асоциация оплакване за нарушение на етичния кодекс и ще обвиня Тротс в „неефективна защита“ преди и по време на делото. Не ми е за пръв път, знам как да постигна целта си. Водя собствени битки с колегията и познавам играта. След като приключа с Тротс, ще му се иска да се откаже от адвокатската професия и да работи в автокъща за коли на старо.

Гарди заема мястото си по средата на нашата маса. Тротс нито поглежда клиента ни, нито продумва.

Прокурор Хувър се приближава и ми подава някакъв лист. Няма „добро утро“, няма „здравей“. Вече до такава степен сме изоставили учтивите обноски, че дори едно любезно кимване от който и да е от двама ни би било изненада. Ненавиждам го толкова, колкото и той мен, но аз имам предимство в надпреварата по мразене. Почти всеки месец се изправям срещу самодоволни прокурори, които лъжат, мамят, играят подмолно, създават препятствия пред защитата, пренебрегват етиката и правят всичко възможно да получат присъда дори когато знаят истината и тя им показва, че грешат. Така че познавам тази пасмина, тази порода хора в нашия бранш, които си мислят, че са над закона, защото самите те са законът. От друга страна, Хувър рядко си е имал работа с негодник като мен, защото - жалко за него - не са му се падали много сензационни дела и почти на нито едно от тях защитникът на обвиняемия не е бил такъв питбул. Ако по-редовно се сблъскваше със свирепи адвокати, щеше да ни мрази по-умело. За мен това е начин на живот.

Вземам листа и питам:

- Е, кой е днешният ти лъжец?

Той не отговаря, а изминава няколкото метра обратно до масата си. Там са се скупчили неговите помощници с тъмни костюми, които разиграват сценка за пред местната публика. Изложени са на показ - най-грандиозното шоу през жалката им кариера в това затънтено място - и аз оставам с впечатлението, че всеки служител в прокуратурата, способен да ходи, да говори, да се издокара с евтин костюм и да се снабди с чисто ново куфарче, се е примъкнал до тази маса, за да възтържествува справедливостта.

Приставът пролайва, аз се изправям, съдия Кауфман влиза, после всички сядаме. Гарди отказва да се изправя в знак на уважение пред великия мъж. Отначало това вбесяваше негова чест. През първия ден от процеса - вече ми изглежда преди месеци - той ми каза рязко:

- Господин Ръд, бихте ли помолили клиента си да стане?

Направих го, но Гарди отказа, което постави съдията в неловко положение и впоследствие обсъдихме въпроса в кабинета му. Той заплаши да обвини клиента ми в неуважение на съда и да го държи в ареста по цял ден по време на процеса. Аз се постарах да го насърча да го стори, но между другото споменах, че подобна прекомерна реакция със сигурност ще бъде споменавана многократно по време на обжалването.

Гарди дълбокомислено отбеляза:

- Какво могат да ми направят, което вече да не са ми направили?

Затова сега всяка сутрин съдия Кауфман започва процедурата с дълга и злобна гримаса към моя клиент, който обикновено седи отпуснат на стола си и си бърка в носа или кима със затворени очи. Не мога да кажа кого от двама ни Кауфман презира повече - клиента или адвоката. Като всички останали в Майло той отдавна е убеден, че Гарди е виновен. И като всички останали в съдебната зала ме ненавижда още от първия ден.

Няма значение. В нашата работа рядко имаш съюзници и бързо си печелиш врагове.

Понеже и той като Хувър ще се кандидатира за преизбиране следващата година, Кауфман си лепва неискрената усмивка на политик и приветства всеки в съдебната си зала за поредния интересен ден в търсене на истината. Въз основа на изчисленията, които направих един ден на обед, докато съдебната зала беше празна, зад мен седят триста и десет души. С изключение на майката и сестрата на Гарди всички се молят горещо той да бъде осъден и час по-скоро екзекутиран. Нещата са в ръцете на Кауфман. Той е съдията, който до този момент е допуснал всички изфабрикувани показания, поднесени от щата. Понякога сякаш се страхува, че ще изгуби един-два гласа, ако приеме поне някое от моите възражения.

Когато всички заемат местата си, въвеждат съдебните заседатели. Четиринайсет души, натъпкани в онази ложа - избраните дванайсет, плюс две резерви, ако някой се разболее или нещо се обърка. Те не са изолирани по време на процеса (макар да помолих за това), така че могат да се прибират вкъщи и да разчепкват мен и Гарди на вечеря. Късно всеки следобед съдия Кауфман ги предупреждава да не обелват нито дума за случая, но направо чуваш подмятанията им, докато потеглят с колите. Вече са взели решението си. Ако трябва да гласуват в момента, преди защитата да е призовала дори един свидетел, ще обявят клиента ми за виновен и ще поискат да бъде екзекутиран. После ще се върнат у дома като герои и ще говорят за този процес до края на живота си. А когато иглата се забие във вената на Гарди, ще се гордеят с ключовата си роля във възтържествуването на справедливостта. Ще се издигнат в очите на съгражданите си. Те ще ги поздравяват, ще ги спират по улиците, ще ги разпознават в църквата.

Все още изпълнен с енергия, Кауфман ги приветства отново с „добре дошли в залата“, благодари им, че изпълняват гражданския си дълг, и най-сериозно ги пита дали някой се е опитал да им повлияе. Обикновено въпросът предизвиква няколко погледа към мен, като че ли имам времето, силите и глупостта да се мотая по улиците на Майло нощем и да дебна същите тези съдебни заседатели, за да ги (1) подкупвам, (2) заплашвам или (3) увещавам. Аз съм всепризнатият единствен мошеник в залата въпреки пороя от прегрешения на отсрещната страна.

Истината е, че ако имах пари, време и персонал, щях да подкупвам и (или) заплашвам всеки съдебен заседател. Когато държавата с нейните неограничени ресурси започне нечестно дело и мами на всяка крачка, тогава измамите се превръщат в закон. Няма чиста игра. Няма честност и безпристрастност. Единствената достойна алтернатива за адвокат, който се бори да спаси невинния си клиент, е да мами в негова защита.

Обаче ако заловят адвоката на защитата да мами, съдът ще му наложи санкции, Щатската адвокатска асоциация ще го смъмри и може би дори ще го привлече под отговорност. Ако един прокурор бъде заловен да мами, или го преизбират, или се издига и става съдия. Нашата система никога не търси отговорност от лош прокурор.

Съдебните заседатели уверяват негова чест, че всичко е наред.

- Господин Хувър - оповестява той крайно тържествено, -моля, призовете следващия си свидетел.

Следващият свидетел на обвинението е проповедникът фундаменталист, който е превърнал представителството на „Крайслер“ в свой храм и който привлича тълпи от богомолци на всекидневните си молитвени събирания. Гледах го веднъж по местна кабеларка и ми е предостатъчно. Претенцията му за слава сега е твърдението, че се счепкал с Гарди по време на среднощна младежка служба. Според неговата версия Гарди носел фланелка с изображение на хевиметъл група, в което имало скрито някакво неясно сатанинско послание, затова въпросната фланелка давала шанс на дявола да се промъкне в храма. Във въздуха витаел духовен сблъсък и Бог не бил доволен от развоя на нещата. С помощта на Божиите напътствия проповедникът най-накрая открил източника на злото сред тълпата, спрял музиката, запътил се ядосано към мястото на Гарди и го изритал от сградата.

Гарди твърди, че не е припарвал там. Нещо повече, той твърди, че не е влизал в църква през всичките осемнайсет години от живота си. Майка му го потвърждава. Както казват тук, в провинцията, семейството на Гарди е ужасно „нецърковно“.

Не проумявам защо тези показания са допустими в процес за убийство. Нелепо е, граничи с глупостта. Ако има осъдителна присъда, цялата тази идиотщина ще се възобнови след около две години в безпристрастен апелативен съд на около триста километра от тук. Съдиите - съвсем малко по-интелигентни от Кауфман, но всяко по-различно нещо е подобрение - ще погледнат скептично на този жалък проповедник и неговата скалъпена история за някакво спречкване, което уж станало тринайсет месеца преди убийствата.

Възразявам. Отхвърля се. Възразявам гневно. Отхвърля се гневно.

Хувър обаче отчаяно се стреми да намеси Сатаната в теорията си по случая. Съдия Кауфман отвори широко портите преди два дни и всичко е добре дошло. Той обаче ще ги затръшне, щом аз започна да призовавам свидетелите си. Ще имаме късмет, ако в протоколите влязат и сто думи.

Проповедникът има неплатени данъци в друг щат. Не знае, че съм открил този факт, затова ще се позабавляваме на кръстосания разпит. Не че това има значение - няма. За тези съдебни заседатели клиентът ми е чудовище, което заслужава да гори в ада, и толкова. А тяхната работа е да ускорят процеса.

Гарди се привежда, колкото да прошепне:

- Господин Ръд, кълна се, че никога не съм стъпвал в църква.

Кимвам и се усмихвам, защото само това мога да направя. Защитникът не може винаги да вярва на клиентите си, но когато Гарди твърди, че не е стъпвал в църква, аз му вярвам.

Проповедникът е от избухливите и аз скоро го възпламенявам. Използвам неплатените данъци, за да го раздразня достатъчно, а ядоса ли се, не му минава. Повеждам с него спор относно непогрешимостта на Светото писание, относно Светата троица, Апокалипсиса, бръщолевенето в транс, укротяването на змии, пиенето на отрова и широкото разпространение на сатанинските култове в района на Майло. Хувър отправя кресливи възражения и Кауфман ги приема. По едно време на почервенялото лице на проповедника се изписва благочестиво изражение, той затваря очи и вдига високо двете си ръце. Аз инстинктивно застивам, трепвам уплашено и поглеждам към тавана, като че ли ще удари мълния. По-късно той ме нарича атеист и заявява, че ще горя в ада.

- Значи разполагате с властта да изпращате хората в пъкъла? - изстрелвам в отговор.

- Бог ми каза, че ще горите в ада.

- Ами тогава пуснете го по микрофона, та всички да го чуем.

Двама съдебни заседатели се засмиват на думите ми. На Кауфман му идва до гуша. Стоварва чукчето и обявява обедна почивка. Пропилели сме цялата сутрин с този лицемерно набожен негодник и измислените му показания, но той не е първият местен, който се вклинява в процеса. Градът е пълен с герои, жадни да се прочуят.

4.

Обяда ни го раздават безплатно. Не е безопасно да напускаме сградата на съда, всъщност дори залата, затова двамата с Гарди ядем сандвичи, сами на масата на защитата. Същата кутия с обяд получават и съдебните заседатели. Донасят шестнайсет кутии, размесват ги пред нас, вадят нашите напосоки, а останалите заминават в стаята на съдебните заседатели. Идеята беше моя, защото предпочитам да не ме отровят. Гарди не знае за това, той просто е гладен. Казва, че храната в ареста е каквато може да се очаква и че няма доверие на надзирателите. Там не хапва нищо и понеже се храни само на обяд, помолих съдия Кауфман да увеличат порцията на горкото момче и да му дават два сандвича с гумено пилешко и повече пържени картофки и кисели краставички. С други думи, две кутии с обяд вместо една. Отказа ми.

Затова Гарди получава половината от сандвича ми и всичките ми кисели краставички. Ако не се страхувах да не умра от глад, щеше да получи цялата кутия с гадости.

Партнър обикаля наоколо през целия ден. Страх го е да остави буса ни на паркинга, защото е твърде вероятно да срежат гумите или да счупят стъклата. Освен това има да върши някои неща, едно от които е да се среща с Епископа от време на време.

В дела като това, когато се оказвам в бойна зона, в малко градче, което вече се е сплотило и е готово да убие един от своите заради някое отвратително престъпление, намирането на вътрешен човек отнема време. Вътрешният човек винаги е друг адвокат - местен юрист, който също защитава престъпници и всяка седмица сблъсква рога с полицията и прокуратурата. Той контактува с нас тайно от страх да не бъде разобличен като предател. Знае истината или нещо, много близко до истината. Познава участниците - лошите и по някой от добрите. И понеже оцеляването му зависи от приятелства с ченгета, съдебни асистенти и помощник-прокурори, той познава системата.

В случая с Гарди моето дълбоко законспирирано приятелче е Джими Бресъп. Наричаме го Епископа. Никога не съм го виждал. Действа чрез Партнър и двамата се срещат на най-необикновени места. Партнър казва, че е на около шейсет, с дълга и оредяваща прошарена коса, опърпани дрехи, цапната уста, чепат характер и слабост към чашката.

- По-стара версия на самия мен, а? - попитах.

- Не съвсем - отвърна мъдро той.

Въпреки цялото фучене и големите приказки Епископа се страхува да припари твърде близо до адвокатите на Гарди.

Той твърди, че Хувър и кликата му вече знаят, че са хванали не когото трябва, но са вложили твърде много, за да се спрат и да признаят грешките си. Според него още от първия ден се носят слухове кой е истинският убиец.

5.

Петък е и всички в съдебната зала са изтощени. В продължение на един час тормозя пъпчив хлапак, който твърди, че е бил на църковната служба, когато Гарди призовал демоните и предизвикал хаос. Честно казано, виждал съм най-отвратителни фалшиви доказателства в съда, но никога не е било чак толкова зле. Показанията са не само скалъпени, те са абсолютно неуместни. Друг прокурор не би се занимавал с тях. Друг съдия не би ги допуснал. Кауфман най-сетне разпуска съда за почивните дни.

С Гарди се срещаме в съблекалнята, където той навлича оранжевия гащеризон, докато аз ръся банални пожелания за хубав уикенд. Давам му десет долара за автоматите със закуски. Осведомява ме, че утре майка му ще му занесе любимите му лимонови сладки. Понякога надзирателите му ги дават, друг път му ги изяждат. Никога не се знае. Надзирателите са средно по сто и петдесет килограма всеки, така че сигурно се нуждаят от откраднатите калории. Съветвам Гарди да си вземе душ през уикенда и да си измие косата.

- Господин Ръд, намеря ли бръснач, край с мен - казва той и с показалец ми показва как разрязва китката си.

- Не говори така, Гарди.

И преди го е заявявал, при това съвсем сериозно. Хлапето няма за какво да живее и е достатъчно умно, за да усеща какво предстои. По дяволите, ясно е дори за слепите. Ръкуваме се и аз бързо слизам по задното стълбище. Партнър и полицаите ме посрещат на входа и ме натикват в буса. Отново се измъквам невредим.

Когато излизаме от Майло, започвам да клюмам и скоро заспивам. Десет минути по-късно усещам, че телефонът ми вибрира, и се обаждам. Караме след щатските полицаи до мотела, където си вземаме багажа и напускаме.

Скоро сме сами на път за Сити.

- Срещна ли се с Епископа? - питам Партнър.

- О, да. Петък е, а според мен в петък той започва да се налива от обед. Само с бира обаче, побърза да изтъкне. Затова купих шест бири и се повозихме. Мястото, за което ми спомена, било долнопробна кръчма на източния край на града. Твърди, че Пийли е редовен клиент там.

- Значи вече си изпил няколко бири? Не е ли по-добре аз да карам?

- Само една, шефе. Смуках я, докато се стопли. Епископа обаче изгълта три още докато бяха студени.

- Вярваме ли му?

- Аз само си върша работата. От една страна, има основания да му се вярва, защото живее тук, откакто се помни, и познава всички. От друга, дрънка такива глупости, че ти иде да отхвърлиш всичко, което казва.

- Ще видим.

Затварям очи и се опитвам да дремна. Буквално е невъзможно да спиш при процес за убийство, затова съм се научил да дремя при всяка възможност. Откраднах десетина минути върху твърдата пейка в празната съдебна зала на обед, точно както и докато крачех напред-назад в мръсната мотелска стая в три сутринта. Често се отнасям насред изречението, докато Партнър шофира и бусът боботи.

По някое време от пътуването ни към нашата версия на цивилизацията съм заспал.

6.

Това е третият петък от месеца, когато винаги имам среща с нея, ако две питиета могат да се нарекат така. Усещам го по-скоро като посещение при зъболекаря за вадене на нерв. Истината е, че тази жена не би излязла на среща с мен, дори ако я заплашиш с пистолет, и чувството е взаимно. Но има нещо, което ни свързва. Виждаме се винаги в едно и също заведение, в едно и също сепаре, където за пръв път вечеряхме заедно в един друг живот. Носталгията няма нищо общо с избора на мястото, става дума само за удобство. То е от еднотипните заведения на цяла верига, но обстановката не е лоша и в петък вечер е оживено.

Джудит Уайтли е пристигнала първа и седи в сепарето. Аз се вмъквам няколко минути по-късно, точно преди да стане раздразнителна. Тя е винаги точна и възприема закъсненията като признак на слабост. Според нея аз имам много такива признаци. Джудит също е адвокат, така се запознахме.

- Изглеждаш изморен - отбелязва без следа от съчувствие.

И тя изглежда изморена, макар че на трийсет и девет все още е поразително красива. Всеки път когато я видя, си спомням защо хлътнах по нея.

- Благодаря, а ти изглеждаш превъзходно както винаги.

- Благодаря.

- Десет дни, в които се скапах.

- Някакъв пробив? - пита тя.

- Още не.

Запозната е с основните факти по делото на Гарди, познава и мен. Достатъчно й е, че съм убеден в невинността на хлапето. Но си има свои клиенти, за които да се тревожи и заради които да не си доспива. Поръчваме обичайната й петъчна чаша шардоне и моето уиски сауър.

Всеки от нас ще изпие по две питиета за един час и това е до следващия месец.

- Как е Старчър? - питам.

Надявам се, че някога ще престана да мразя името на сина ми, но този ден още не е настъпил. Фигурирам в акта му за раждане като негов баща, но не присъствах, когато се роди. Затова Джудит избра името. Звучи като нечия фамилия, ако изобщо има такава.

- Добре е - отговаря тя самодоволно, защото участва пълноценно в живота на детето, а аз не. - Миналата седмица се срещнах с учителката му, доволна е как напредва. Твърди, че е просто нормален второкласник, който чете съвсем гладко и се радва на живота.

- Това е чудесно - казвам.

„Нормален“ е ключовата дума тук заради нашата история. Старчър не расте нормално. Половината време прекарва с Джудит и сегашната й партньорка, а другата половина - с нейните родители. От болницата отнесе Старчър в апартамента, където живееше с Гуинет, жената, заради която ме напусна. Три години двете се опитваха да осиновят Старчър, но аз се борих със зъби и нокти. Нямам нищо против гей двойки да осиновяват деца. Просто не понасях Гуинет. И имах право. Двете се разделиха малко по-късно след ожесточена схватка, на която се насладих от страничната линия.

Положението е сложно. Питиетата ни пристигат и двамата не си правим труда дори за едно учтиво „наздраве“. Би било загуба на време. Нуждаем се от алкохол колкото се може по-скоро.

Съобщавам неприятната новина:

- Майка ми пристига следващия уикенд и много иска да види Старчър. В крайна сметка той е единственият й внук.

- Знам - срязва ме тя. - Това е твоят уикенд. Можеш да правиш каквото пожелаеш.

- Така е, но ти винаги усложняваш нещата. Просто не искам неприятности, само толкова.

- Неприятностите ги създава майка ти.

Това е самата истина и аз кимвам пораженчески. Малко е да се каже, че майка ми и Джудит се мразят още от първия миг. До такава степен, че майка ми заяви, че ще ме изключи от завещанието си, ако се оженя за Джудит. По онова време вече имах тайни съмнения относно любовната ни връзка и нашето бъдеще, но тази заплаха преля чашата. Надявам се майка ми да се окаже столетница, но наследството й си го бива. Човек с моите доходи има нужда от мечта. Сестра ми се омъжи за републиканец, с което сама се изключи от завещанието. Две години по-късно въпросният републиканец, който е много свестен човек, стана баща на най-съвършената внучка в историята. И сестра ми отново фигурира в завещанието, или поне така предполагаме.

Както и да е, готвех се да скъсам с Джудит, когато тя ми съобщи съкрушаващата новина, че е бременна. Допуснах, че аз съм бащата, макар да спестих този многозначителен въпрос. По-късно научих жестоката истина, че тя се среща с Гуинет. Ето на това му се вика право в десетката. Сигурно е имало признаци, че моята любима е лесбийка, но аз съм ги пропуснал всичките.

Оженихме се. Майка ми заяви, че е променила завещанието си и аз няма да получа нищо. Пет нещастни месеца живяхме ту заедно, ту разделени, останахме женени на хартия още петнайсет и после се разведохме, за да запазим здравия си разум. Старчър се появи по средата на войната, невинна жертва още с раждането си. Двамата с Джудит продължаваме изстрелите от засада. Срещата ни веднъж месечно на питие е нашият реверанс към принудителната вежливост.

Мисля, че и аз фигурирам отново в завещанието на скъпата ми майка.

- И какво възнамерява да прави Мама с детето ми? -пита Джудит.

Никога не е детето ни. Никога не устоява на дребното заяждане, на евтините колежански номера. Човърка раната, ама не умно. Почти ми е невъзможно да го подмина, но съм се научил да си прехапвам езика. До кръв.

- Мисля, че ще ходят в зоопарка.

- Винаги го води в зоопарка.

- Какъв е проблемът?

- Ами последния път сънува кошмари заради питоните.

- Добре, ще я помоля да го заведе другаде.

Вече създава неприятности. Какво лошо има да заведеш едно почти нормално седемгодишно момче в зоопарка? Не знам защо срещите ни минават по този начин.

- Как са нещата във фирмата? - питам с любопитство като онова, с което гледаш катастрофа. Неустоимо е.

- Добре - отговаря тя. - Обичайната бъркотия.

- Трябват ви няколко мъже в тази фирма.

- Имаме си достатъчно проблеми.

Сервитьорът забелязва, че двете чаши са празни, и отива да ни донесе по още едно. Първите питиета винаги привършват бързо.

Джудит е една от четирите партньорки във фирма с десет жени, до една борбени лесбийки. Фирмата се е специализирала в случаи на дискриминация спрямо хомосексуалисти на работното място, при сделките с недвижими имоти, образованието и медицинските грижи. И най-новото - в разводите на гей двойки. Добри юристки са, преговарят твърдо и оспорват решително, винаги са в настъпление и често попадат в новините. Фирмата си гради имидж на войнствено настроена срещу обществото и никога не отстъпва. Външните битки обаче изобщо не са толкова колоритни, колкото вътрешните.

-Бих могъл да се присъединя като старши партньор - подмятам уж нехайно.

- Няма да издържиш и десет минути.

Никой мъж няма да издържи десет минути в тяхната кантора. Всъщност мъжете ревностно ги избягват. Чуят ли името на фирмата й, си плюят на петите. Свестни типове, спипани да кръшкат, скачат от моста.

- Да, вероятно имаш право. Липсва ли ти сексът с противоположния пол?

- Себастиан, наистина ли искаш да говорим за хетеросекс след лош брак и нежелано дете?

- На мен хетеросексът ми харесва. На теб харесвал ли ти е някога? Останах с такова впечатление.

- Преструвах се.

- Не е вярно. Доколкото си спомням, беше чудесна.

Познавам двама мъже, които са спали с нея преди мен. А после тя срещна Гуинет. Често се чудя дали съм бил толкова зле в леглото, че съм я накарал да премине в другия отбор. Едва ли.

Трябва да призная, че Джудит има добър вкус. Ненавиждах Гуинет и още я ненавиждам, но тази жена беше способна да спре уличното движение. А сегашната й партньорка е Ава, бивш модел на бельо за местен универсален магазин. Помня рекламите с нея в неделните вестници. Пристигат вторите ни питиета и ние жадно ги засмукваме.

- Ако ще говориш за секс, аз си тръгвам - заявява тя, но не е ядосана.

- Извинявай. Виж, Джудит, винаги когато те видя, мисля за секс. Проблемът е мой, не твой.

- Потърси помощ.

- Не ми трябва помощ. Трябва ми секс.

- Да не би да ми предлагаш?

- Има ли смисъл?

- Не.

- Така си и знаех.

- Довечера имаш ли бой? - пита тя, за да смени темата, и аз не възразявам.

- Да.

- Ти си извратен, да знаеш. Това е толкова жесток спорт.

- Старчър изяви желание да дойде с мен.

- Заведеш ли детето да гледа бой в клетка, повече няма да го видиш.

- Спокойно, шегувам се.

- Може и да се шегуваш, но въпреки това си извратен.

- Благодаря. Пийни още едно.

Добре сложена азиатка с тясна къса пола минава покрай нас и двамата я оглеждаме.

- Заплювам си я - казвам. Алкохолът започва да действа - при Джудит по-бавно, защото по природа е по-сдържана. Тя се усмихва неохотно, за пръв път тази вечер. Може би дори за пръв път тази седмица.

- Срещаш ли се с някоя? - пита тя значително по-мило.

- Не и откакто се видяхме с теб предишния път. Само работя.

Последното ми гадже ме напусна преди три години. От време на време ми се отваря парашутът, но ще излъжа, ако кажа, че си търся сериозна връзка. Настъпва продължителна и напрегната пауза в разговора, и двамата сме отегчени. Малко преди да привършим второто си питие, се връщаме на темата за Старчър и майка ми, и следващия уикенд, от който и двамата се ужасяваме.

Излизаме заедно от бара, чинно се млясваме по бузите и се сбогуваме. Поредното отметнато квадратче.

Някога я обичах, след това истински я мразех. Сега Джудит почти ми харесва и ако продължим с месечните си срещи, може и да станем приятели. Това целя, защото наистина се нуждая от приятел, който да разбира какво правя и защо го правя. А ще бъде и много по-добре за сина ни.

7.

Живея на двайсет и петия етаж на жилищен блок в центъра на града с частичен изглед към реката. Тук горе ми харесва, защото е тихо и сигурно. Ако някой иска да взриви или да опожари апартамента ми, трудно ще го направи, без да събори цялата сграда. В центъра има престъпност, затова сме снабдени с многобройни видеокамери и въоръжена охрана. Чувствам се в безопасност.

Стреляха в старото ми жилище - на приземния етаж на къща близнак, а преди пет години хвърлиха запалителна бомба в кантората ми. Извършителят така и не беше открит, а аз останах с ясното впечатление, че ченгетата не търсят усилено. Както ви казах, работата ми предизвиква омраза и има хора, които биха желали да ме видят да страдам. Някои от тези хора се крият зад полицейски значки.

Апартаментът е деветдесет квадратни метра, има две малки спални, още по-малка кухня, която рядко използвам, и дневна, която едва побира единствената ми солидна мебел. Не съм сигурен дали старинна маса за билярд минава за мебел, но апартаментът си е мой, затова ще я наричам както си пожелая. Дълга е два и седемдесет според изискванията и е изработена през 1884 г. от фирма „Оливър Л. Бригс“ в Бостън. Спечелих я със съдебно дело, изцяло я реставрирах и после старателно я сглобих насред дневната си. Когато не се крия в евтини мотели, за да избягвам смъртни заплахи, разбивам топките по много пъти и играя с часове. За мен да играя билярд срещу себе си е бягство, средство против стреса и евтина терапия. Освен това ме връща към гимназията, когато се мотаех в така наречения „Рек“ - местно заведение, което съществува от десетилетия. Старомодна билярдна зала с няколко редици маси, облаци дим, плювалници, евтина бира, дребни залози и клиенти, които се правят на големи мъжкари, но се държат прилично. Собственикът Кърли е стар приятел, който винаги е там и следи всичко да е по вода.

Когато ме стегне шапката и ме хване безсънието, често можете да ме видите в „Рек“ в два сутринта да играя билярд с девет топки - в друг свят, разбира се, доста безгрижен.

Не и тази вечер обаче. Шмугвам се в апартамента с лека стъпка след изпитото уиски и бързо се преобличам в екипа си за бой - джинси, черна фланелка и лъскаво яркожълто яке, което се пристяга в кръста, буквално свети в тъмното и на гърба му се мъдри крещящият надпис „Тадео Запате“. Прибирам леко прошарената си коса на стегната опашка и я пъхвам под фланелката. Свалям си очилата и избирам други със светлосини рамки. Нагласям бейзболната си шапка - яркожълта като якето, с името „Запате“ отпред. Чувствам се достатъчно дегизиран, та вечерта да мине добре. Там, където отивам, хората не си падат по саможиви адвокати. Ще гъмжи от главорези, от типове с минали, настоящи и бъдещи проблеми със закона, но те изобщо няма да ме забележат.

Друг печален факт от живота ми е, че често излизам от апартамента си по тъмно преобразен - с различна шапка, с очила, със скрита коса, дори с бомбе.

Партнър ме откарва до старата спортна зала на осем преки от апартамента ми и ме оставя на една пресечка от сградата. На входа се тълпят хора. На площадчето отпред гърми рап. Прожектори маниакално обхождат сграда след сграда. Ярки дигитални надписи рекламират главното събитие и съпътстващите го прояви.

Тадео ще се бие четвърти, последното подгряване преди основния мач, който тази вечер е бой в тежка категория, а билетите се продават като топъл хляб, защото фаворитът е превъртял бивш състезател от Националната футболна лига, добре познат в града. Притежавам двайсет и пет процента от кариерата на Тадео - инвестиция, която ми струваше 30 000 долара преди година, и отгогава той не е губил. Освен това залагам и се справям доста добре. Ако той спечели тази вечер, неговият дял ще е шест хиляди долара. Половината, ако падне.

Чувам как двама пазачи разговарят в коридора някъде дълбоко под арената. Единият твърди, че всички места тази вечер са продадени. Пет хиляди фенове. Показвам пропуска си и ми махват да мина през една врата, после през друга. Влизам в тъмна съблекалня и напрежението се стоварва отгоре ми като чук. Тази вечер са ни отпуснали половината от дългото помещение. Тадео се издига в света на смесените бойни изкуства и ние всички започваме да надушваме нещо голямо. Той лежи върху масата по корем, само по боксерки и без нито един грам тлъстина по шейсеткилограмовото си тяло. Братовчед му Лео масажира раменете му. Светлокафявата му кожа лъщи от лосиона.

Прекосявам стаята и говоря с мениджъра Норберто, с треньора Оскар и с Мигел, брат на Тадео и негов спаринг партньор. Усмихват ми се, защото възприемат мен, самотния гринго, като човека с парите. Освен това съм агентът с нужните връзки и пипе, който ще осигури на Тадео участие в Националния шампионат по смесени бойни изкуства, ако продължава да печели. В дъното стоят още неколцина роднини, които нямат съществена роля в живота на Тадео. Не ми допадат тези зяпачи, защото очакват в даден момент да им бъде платено, но след седем поредни победи Тадео смята, че се нуждае от антураж. Всички така смятат. С изключение на Оскар присъстващите са членове на една и съща улична банда - средно голяма организация на салвадорци, които се занимават с кокаин. Тадео е в бандата от посвещението си като петнайсетгодишен, но никога не се е стремил към лидерското място. Намерил някакви стари боксови ръкавици и спортна зала и открил, че има смайващо бързи ръце. Брат му Мигел също се боксира, но не толкова добре. Мигел ръководи бандата и има зловеща репутация на улицата.

Колкото повече срещи и пари печели Тадео, толкова повече се тревожа от взаимоотношенията си с бандата. Навеждам се и го питам тихичко:

- Как е моят човек?

Той отваря очи, поглежда нагоре, усмихва се неочаквано и изважда слушалките от ушите си. Масажът рязко спира, защото Тадео сяда на края на масата. Говорим си и той ме уверява, че е готов да убие някого. Браво!

Преди среща не се бръсне цяла седмица, затова с наболата си брада и рошавата си черна коса ми напомня на Роберто Дуран. Само че Тадео е от Ел Салвадор, не от Панама. На двайсет и две години е, американски гражданин и английският му е почти толкова добър, колкото испанския. Майка му пребивава легално в страната и работи в кафене. Има апартамент, пълен с деца и роднини, а впечатлението ми е, че печалбата му се разпределя между много хора.

Всеки път когато говоря с Тадео, се радвам, че не съм принуден да се изправя срещу него на ринга. Има свирепи черни зеници, които сякаш крещят гневно: „Искам касапница! Искам кръв!“. Отраснал е на улицата и се е сбивал с всеки, който се доближи твърде много. По-големият му брат е умрял, намушкан с нож, и Тадео се бои, че и той ще умре. Излезе ли на ринга, непоклатимо вярва, че някой ще бъде убит и този някой няма да е той. И трите му загуби са по точки, досега никой не му е сритвал задника. Тренира по четири часа дневно и много скоро ще овладее до съвършенство жиу-жицу.

Говори тихо, изрича думите бавно - обичайната треска преди бой, когато страхът замъглява всички мисли и коремът ти се бунтува. Знам, преживявал съм го.

Много отдавна участвах в пет мача от шампионата за аматьорски бокс „Златни ръкавици“. Имах една загуба и четири победи, преди майка ми да разконспирира тайната ми кариера и навреме да я прекрати. Обаче го направих. Стискаше ми достатъчно да изляза на ринга и здравата да ме натупат.

Не мога обаче да си представя смелостта, която се изисква да влезеш в клетката заедно с още един боец, който е в превъзходна форма, изключително сръчен, добре трениран, гладен, гаден и уплашен до смърт, а единствените мисли в главата му са как да ти извади ръката от рамото, да ти осакати коленете, да ти отвори дълбока рана и да стовари в челюстта ти удар за нокаут. Затова обичам този спорт. Изисква много повече смелост, много повече кураж лице в лице с противника от всеки друг спорт след гладиаторските битки до смърт. Да, опасни са и много други спортове - ски слаломът, ръгбито, хокеят, боксът, автомобилните състезания. Всяка година при конни надбягвания умират повече хора, отколкото във всеки друг спорт. Но там не се състезаваш, знаейки, че ще се нараниш. Пристъпиш ли в клетката обаче, със сигурност ще бъдеш наранен - зловещо, болезнено и дори смъртоносно. Всеки следващ рунд може да ти бъде последният.

Затова обратното броене е толкова мъчително. Минутите се влачат, а боецът се бори с нервите си, с червата си, със страховете си. Чакането е най-мъчително. Тръгвам няколко минути по-късно, за да може Тадео да се оттегли в своя свят. Веднъж ми каза, че успява да си представи боя и вижда противника си да моли за пощада, проснат окървавен на тепиха.

Лъкатуша по коридорите в недрата на арената и чувам екота от ревящата тълпа, жадна за кръв. Намирам търсената врата и влизам. Това е складово помещение, окупирано от моята собствена улична банда. Срещаме се преди боевете и правим залозите си. Шестима сме и нови членове не се приемат, защото не искаме никакво изтичане на информация. Някои използват истинските си имена, други - не. Слайд се облича като уличен сводник и е бил зад решетките за убийство. Нино е вносител на метамфетамини средна ръка и е лежал в затвора за трафик на наркотици. Джони няма криминално досие (все още) и притежава половината от боеца, срещу когото ще се изправи Тадео тази вечер. Денардо намеква, че има връзки с мафията, но се съмнявам, че престъпната му дейност е толкова добре организирана. Той се старае да рекламира срещите по смесени бойни изкуства и мечтае да живее във Вегас. Франки е най-възрастният - местна знаменитост в средите на бойните спортове отпреди десетилетия. Признава, че е изкушен от свирепостта на боевете в клетка и старомодният бокс вече го отегчава.

Това са моите момчета. Никога не бих се доверил на тези палячовци за законна делова сделка, но пък ние не правим нищо законно. Преглеждаме списъка и започваме да залагаме. Знам, че Тадео ще размаже боеца на Джони, и Джони е видимо притеснен. Предлагам пет хиляди долара за Тадео, но никой не залага срещу мен. Три хиляди, пак никой. Смъмрям ги, ругая ги, подигравам им се, но те знаят, че Тадео е в стихията си. Джони трябва да заложи нещо и накрая успявам да го изнудя за четири хиляди, че неговият боец няма да издържи до третия рунд. Денардо решава, че иска да участва срещу още четири хиляди. Нашарваме списъка с всякакви залози и Франки, нашият писар, регистрира всичко. Излизам от стаята, вкарал дванайсет хиляди долара в играта за четири различни срещи. Ще се съберем тук отново по-късно, когато боевете приключат, и ще се разплатим изцяло в брой.

Мачовете започват и аз обикалям около арената, за да убия малко време. Напрежението в съблекалнята е непоносимо, не издържам да седя там, докато часовникът тиктака. Знам, че Тадео вече се е излегнал на масата неподвижно, завит с дебела завивка, отправя молитви към Дева Мария и слуша мръснишки латино рап. Не мога да направя нищо, за да му помогна, затова си намирам място на горното ниво, високо над ринга, и гледам шоуто. Залата наистина се пръска по шевовете, а феновете са кресливи и обезумели както винаги. Боевете в клетка събуждат най-свирепите инстинкти у някои хора, включително у мен, затова всички сме тук по една и съща причина - да видим как един боец ще унищожи друг. Искаме да гледаме разкървавени очи, дълбоки рани на челото, задушаващи хватки, трошене на кости и безмилостен нокаут, след който екипите в ъглите хукват да търсят лекар. Добавете река от евтина бира, и ето ви пет хиляди маниаци, жадни за кръв.

Накрая отивам в съблекалнята, където положението се оживява. Първите две срещи са завършили с ранен нокаут, затова вечерта напредва бързо. Норберто, Оскар и Мигел обличат лъскавите си жълти якета, същите като моето, и екипът на Запате е готов за дългия път до клетката. Аз ще бъда в ъгъла заедно с Норберто и Оскар, макар че моята роля не е толкова важна. Гледам Тадео да изпие водата си, докато Норберто го наставлява, крещейки на най-бързия испански, който някога сте чували. Оскар обработва раните на лицето, ако има такива. От мига, в който стъпим на тепиха, всичко се размазва. В тунела пияни фенове се пресягат към Тадео и крещят името му. Ченгетата разбутват хората от пътя ни. Публиката реве оглушително, не само за Тадео. Искат още, още един бой, за предпочитане до смърт.

Пред клетката официален служител проверява ръкавиците на Тадео, намазва лицето му с олио и му дава зелена светлина. Говорител оповестява името му по уредбата и нашият човек скача в клетката по яркожълти гащета и халат. Противникът му тази вечер е известен с прозвището Чакала - истинското му име не се знае, а и не е важно. Майстор на събмишъна, висок, бял, без много маса, но външността лъже. Три пъти съм го гледал как се бие. Коварен и ловък е. Стои добре в защита и дебне за възможност за тейкдаун. Огъна последния си противник на претцел и го принуди да крещи за пощада. В момента ненавиждам Чакала, но дълбоко в себе си страшно му се възхищавам. Всеки мъж, способен да влезе в клетката, има по-здрав гръбнак от другите.

Разнася се гонгът за първи рунд - три бесни минути. Тадео се хвърля право напред и веднага принуждава Чакала да отстъпи. През първата минута и двамата нанасят внезапни удари и се боричкат, после се вкопчват един в друг, но поражения няма. И аз като другите пет хиляди фенове крещя с пълно гърло, макар да нямам представа защо. Съветите са безполезни, пък и Тадео бездруго не слуша. Двамата падат, строполяват се тежко и Чакала го стисва в ножица. За една дълга минута Тадео се гърчи и се извива, а ние всички сме притаили дъх. Накрая успява да се откопчи и нанася силен ляв в носа на Чакала. Най-сетне кръв. Няма съмнение, че моят човек е по-добрият боец, но и една грешка е достатъчна, за да ти извият ръката до счупване. Между рундовете Норберто го отрупва с камара наставления, но Тадео не чува. Знае за боя много повече от всички нас и има ясна представа от противника си. Когато звънва гонгът за втори рунд, аз го стисвам за ръката и изкрещявам в ухото му:

- Повали го в този рунд и ще получиш още две хиляди.

Сега Тадео чува.

Чакала е изгубил първия рунд, затова като много други бойци през втория рунд започва с преса. Иска да го склещи, да направи с жилавите си ръце някаква зловеща смъртоносна хватка, но Тадео превъзходно разчита намерението му. Трийсет секунди по-късно моето момче изпълнява класическата комбинация ляв-десен-ляв и поваля противника си по задник. После допуска честа грешка - хвърля се идиотски върху Чакала като маниакален пикиращ бомбардировач, решен да посее смърт. Чакала успява да го ритне с дясното си стъпало - жесток ритник, който попада малко над слабините на Тадео. Той остава на крака, докато Чакала успява да се изправи, и за секунда-две нито един от двамата не предприема нищо. Накрая се отърсват от случилото се и започват да се обикалят. Тадео влиза в боксьорския си ритъм и засипва Чакала с удари, на които не получава ответни. Цепва кожата над дясното му око и разширява цепката с безмилостната си канонада. Чакала има лошия навик да нанася неистово лъжливо ляво кроше точно преди да се приведе, и да нападне ниско в коленете, само че твърде често прилага този номер. Тадео го разгадава, идеално преценява времето и изпълнява най-изящния си номер -сляпо завъртане на лакътя. Движение, за което трябва наистина да ти стиска, защото за част от секундата си с гръб към противника. Но Чакала е твърде бавен и десният лакът на Тадео се стоварва отдясно на челюстта му. Чакала е в несвяст още преди да се строполи на тепиха. Правилата позволяват на Тадео да го прасне няколко пъти в лицето, за да го довърши съвсем, но защо да си прави труда? Той просто стои в средата на ринга, вдигнал ръце, забол очи надолу, наслаждавайки се на постижението си, докато Чакала лежи неподвижно като труп. Реферът бързо прекратява рунда.

Изнервяме се малко, докато се опитват да го свестят. Тълпата иска носилка, жертва, нещо, за което да говорят на работа, но Чакала в крайна сметка идва на себе си. Надига се и ние си отдъхваме. Или поне се опитваме. Не е лесно да запазиш спокойствие след толкова свиреп екшън с висок залог, и то докато пет хиляди маниаци тропат с крака.

Чакала се изправя и маниаците започват да дюдюкат.

Тадео се приближава до него, казва му нещо мило и двамата се помиряват.

На излизане от клетката вървя след Тадео и се усмихвам, докато той пляска длани с феновете си и се наслаждава на поредната си победа. Направи няколко глупави хода, които можеха да му струват живота, но като цяло това беше поредният многообещаващ бой.

Опитвам се да се насладя на мига и да мисля за бъдещето и за евентуалната печалба, може би за някои спонсорства. Той е четвъртият боец, в когото инвестирам, и първият, от когото печеля.

Точно преди да напуснем етажа и да влезем в тунела, женски глас се провиква:

- Господин Ръд! Господин Ръд!

Отнема ми секунда-две да схвана, защото няма как някой от зрителите тук да ме познае. Нахлупил съм бейзболна шапка като шофьор на камион, навлякъл съм отвратително жълто яке и съм с различни очила, а дългата ми коса е скрита. Но когато спирам да погледна, тя вече се протяга към мен. Едро момиче на около двайсет и пет с лилава коса, пиърсинг, огромни цици, които напират под прилепналата фланелка - типичното класно девойче по тези боеве. Удостоявам я с любопитен поглед и тя повтаря:

- Господин Ръд. Нали вие сте адвокат Ръд?

Кимвам. Тя се приближава още повече и казва:

- Майка ми е в журито.

- В кой съд? - питам и внезапно ме обзема паника. В момента съм зает само в един съд.

- Ние сме от Майло. Говоря за процеса срещу Гарди Бейкър. Майка ми е съдебен заседател.

Рязко кимвам наляво, сякаш казвам: „Натам“. След броени секунди сме извън залата и вървим един до друг по тесния коридор, а стените край нас се тресат.

- Как се казва? - питам и оглеждам всички, с които се разминаваме.

- Глина Ростън, съдебен заседател номер осем.

- Добре.

Знам името, възрастта, расата, работата, образованието, семейството, местоживеенето, брачната история, предишните ангажименти като съдебен заседател и съдебното досие, ако има такова, на всеки член на въпросното жури. Участвал съм в избора им. Някои исках, но повечето не ги исках. Седял съм заедно с тях в претъпканата зала пет дни седмично през последните две седмици и наистина започва да ми писва от тях. Мисля, че съм запознат с политическите им пристрастия, предубежденията им и отношението им към наказателното право. И точно защото знам толкова много за тях, съм убеден от мига, в който заеха местата си, че Гарди Бейкър го чака смъртна присъда.

- Какво мисли Глина напоследък? - питам предпазливо. Може момичето да носи микрофон. Вече нищо не ме учудва.

- Мисли, че всички са лъжци.

Продължаваме да крачим бавно, без конкретна цел, и двамата се страхуваме да се погледнем в очите. Изумен съм да го чуя. Съдейки по езика на тялото и произхода й, бих се обзаложил, че Глина Ростън първа ще извика „Виновен!“.

Озъртам се назад, за да се уверя, че няма свидетели, и казвам:

- Е, тя е умна жена, защото наистина са лъжци. Нямат доказателства.

- Искате ли да й го кажа?

- Не ме интересува какво ще й кажеш.

Спираме и пропускаме един от бойците тежка категория да мине с антуража си. Заложил съм две хиляди на него. Тази вечер съм на печалба шест хиляди и се чувствам доста добре. Отгоре на всичко научих шокиращата новина, че не всички съдебни заседатели по делото на Гарди Бейкър са с промити мозъци.

- Само тя ли мисли така, или си има съмишленици?-питам аз.

- Твърди, че не обсъждат делото.

Иде ми да се разсмея. Ако не обсъждат делото, откъде тази сладурана знае накъде клони майка й? В този момент нарушавам етичните правила, а сигурно и закона. Това е непозволен контакт със съдебен заседател и макар да не е съвсем ясен и да не е предизвикан от мен, Щатската адвокатска асоциация несъмнено няма да погледне на него с добро око. А съдия Кауфман направо ще изпуши.

- Кажи й да не отстъпва, защото не са хванали виновника - заявявам и се отдалечавам.

Не знам какво иска момичето, пък и нищо не мога да й дам. Сигурно бих могъл да отделя десетина минути, за да изтъкна крещящите недостатъци в доказателствата на прокуратурата, но това изисква тя да попие всичко правилно и после да го предаде точно на майка си. Малко вероятно. Тази госпожица е дошла да гледа боевете.

Спускам се по най-близкото стълбище на долното ниво и щом се отдалечавам на безопасно разстояние от нея, хлътвам в тоалетната и преповтарям думите й наум. Още не мога да повярвам. Тези съдебни заседатели и всички останали в града бяха осъдили клиента ми още в деня на неговия арест. Майка й, Глина Ростън, е типична жителка на Майло - необразована, тесногръда и решена на геройски дела за своята общност в този труден момент. В понеделник сутрин ще стане интересно. В даден момент, след като започнем да изслушваме свидетелските показания, ще имам възможност да хвърля поглед към ложата на съдебните заседатели. Досега Глина не се боеше да ме гледа в очите. Ще прочета нещо в погледа й, но не съм сигурен какво.

Отпъждам мисълта и се връщам в действителността. Боят в тежката категория трае цели четирийсет секунди и моят фаворит още е на крак. Нямам търпение да се съберем пак с групата. Срещаме се в същата стаичка на заключена врата и си говорим жестоки простотии. И шестимата вадим пари от джобовете си. Франки води сметките и следи всичко да е точно. Тази вечер съм спечелил осем хиляди от залозите си, но две хиляди от тях ще отидат за импровизираната премия на Тадео. Ще си ги върна от неговия дял от общата спечелена сума. Тя ще се осчетоводи за пред данъчните, а тези пари не.

Тадео спечели осем хиляди долара за положеното старание - страхотна вечер за него, която ще му позволи да добави към антуража си още един член на бандата. Ще плати някои сметки, ще запази платежоспособността на семейството, няма да спести нищо. Опитах се да му предложа финансови съвети, но само си загубих времето.

Отбивам се в съблекалнята, давам му двете хиляди, уверявам го, че го обичам, и напускам арената. С Партнър отиваме в един спокоен бар и гаврътваме по няколко. Трябва да изпия поне две, преди да се успокоя. Когато си толкова близо до екшъна и имаш свой боец на ринга, когото само две секунди го делят от мозъчно сътресение или от счупена кост, а пет хиляди идиоти крещят в ушите ти, сърцето ти препуска лудо, коремът ти се преобръща и нервите ти са обтегнати. Прилив на адреналин, какъвто не усещаш често.

8.

Джак Пийли е бивше гадже на майката на двете момичета Фентрес. Баща им отдавна вече го нямало, когато те били убити, а в апартамента на майка им се изреждала върволица от местни женкари и помияри. Пийли се задържал около година и после бил изритан, когато тя се запознала с търговец на трактори на старо с малко пари в джоба и къща, която не била на колела. Жената се издигнала, а Пийли се изнизал с разбито сърце. Той е последният човек, забелязан с момичетата, преди да изчезнат. Още в самото начало попитах полицаите защо не го третират като заподозрян или поне не го разследват, а тъпият им отговор гласеше, че вече били заловили когото трябва. Гарди бил арестуван и сипел признания наляво-надясно.

Силно подозирам, че Джак Пийли е убил момичетата като някакво извратено отмъщение. Ако ченгетата не бяха попаднали на Гарди, може би в крайна сметка щяха да разпитат Пийли, но с плашещия си външен вид, слухове за сатанински уклон и предишни прояви на сексуална перверзия Гарди беше безспорният фаворит и никой в Майло не обърна поглед назад.

Според Епископа, който черпи информация от разни отрепки, Пийли почти всяка събота виси в кръчмата „Синьо и бяло“. Тя се намира на километър и нещо източно от последните къщи на Майло и първоначално била спирка на тираджиите. Сега е просто сборище на бели отрепки с евтина бира, билярдни маси и жива музика през уикенда.

Към десет в събота вечерта едва намираме място на посипания с чакъл паркинг, който е задръстен от пикапи и нищо друго. И ние си имаме пикап - „Додж Рам“ с огромни гуми, може би прекалено лъскав за това място, но все пак е собственост на „Херц“, не е мой. На волана Партнър се е постарал да наподоби местните бели отрепки, но е комична картинка. Отказал се е от всекидневното си черно облекло и е облечен с джинси и каубойска фланелка, обаче не му се получава.

- Да действаме - обаждам се от предната седалка.

Тадео и Мигел изскачат от задната врата и нехайно поемат към входа, където ги посреща един бияч и им иска по десет долара входна такса. Оглежда ги от глава до пети и не ги одобрява. От по-тъмните латиноси са, но поне не са чернокожи. Според Епископа в „Синьо и бяло“ биха допуснали някой и друг мексиканец, но лицето на чернокож ще предизвика бой. Не че има такава опасност. Подобна дупка за фанатизирани бели боклуци не би привлякла нито един разумен чернокож.

Но бой така или иначе ще има. Тадео и Мигел си поръчват бира на претъпкания бар и доста успешно се смесват с тълпата. Привличат няколко погледа, но само толкова. Тадео с голи ръце може да повали които и да е петима души за по-малко от минута. Мигел, неговият брат и спаринг партньор, би проснал четирима. След като петнайсетина минути оглежда посетителите и се ориентира в обстановката, Тадео помахва на един барман и казва на английски без никакъв акцент:

- Имам да връщам пари на един човек, Джак Пийли, но май не мога да го открия.

Барманът е зает човек, затова само кимва към сепаретата край билярдната маса и казва:

- Третото сепаре, онзи с черната шапка.

- Благодаря.

- За нищо.

Поръчват си по още една бира и убиват още малко време. В сепарето на Пийли има две жени и друг мъж. Масата е отрупана с празни бирени бутилки и четиримата дъвчат печени фъстъци. Част от прелестната атмосфера на „Синьо и бяло“ се дължи на факта, че хвърляш черупките направо на пода. Някаква група засвирва оглушително в дъното и десетина души се запътват натам да танцуват. Явно Пийли не си пада по танците. Тадео ми изпраща есемес: „Засякохме Дж П. Чакаме“.

Убиват още малко време. Двамата с Партнър седим, наблюдаваме входа и чакаме с обтегнати нерви. Кой би могъл да предскаже какъв би бил изходът от сбиване в помещение, пълно с пияни идиоти, половината от които с членски карти на Националната оръжейна асоциация?

Пийли и приятелчето му се отправят към масата за билярд и се готвят да играят. Жените им остават в сепарето, ядат фъстъци и пият бира.

- Да действаме.

Тадео се отдалечава от бара. Минава между две билярдни маси, безупречно подбира момента и се блъсва силно в Пийли, който никому нищо не прави, просто си търка щеката с креда.

- Кво бе, мамицата му! - провиква се гневно Пийли с пламнало лице.

Готов е да скочи на латиноса. Преди да замахне с щеката си обаче, Тадео му нанася три светкавични юмручни удара. Ляв, десен, ляв, прицелени във веждата, където кожата се цепва най-лесно и винаги тече кръв. Пийли се строполява на пода и ще мине известно време, преди да се свести. Жените се разпищяват, настава обичайната бъркотия, предвещаваща меле. Приятелят на Пийли реагира бавно, но най-накрая и той замахва с щеката си, за да отнесе главата на Тадео. Намесва се обаче Мигел и стоварва тежкия си юмрук в основата на черепа му. Приятелят на Пийли се присъединява към него на пода. Тадео нанася още няколко удара в лицето на Пийли просто ей така, после се снишава и се стрелва към тоалетната. Една бирена бутилка се строшава и разлива точно над главата му. Мигел го следва по петите, а зад тях се разнасят сърдити крясъци. Те заключват вратата и се измъкват през прозореца.

Връщат се в пикапа след броени секунди и ние спокойно потегляме.

- Готово - нетърпеливо се обажда Тадео от задната седалка.

Протяга дясната си ръка и тя наистина е цялата окървавена. Кръвта на Пийли. Спираме пред една закусвалня и аз старателно обирам всяка капка. Прибираме се в града чак в полунощ.

9.

Извергът, който е убил момичетата Фентрес, е привързал китките им към глезените с връзките на обувките им и после ги е хвърлил в езерото. При аутопсията на Джена е намерен един-единствен дълъг черен косъм, заплетен във връзките. И тя, и Райли са имали дълги руси коси. По онова време Гарди е имал дълга черна коса - въпреки че цветът й се променя всеки месец, -затова нищо чудно, че щатските криминолози обявиха, че е „съвпадение“. Вече повече от век истинските професионалисти знаят, че анализът на косми е адски неточен. Той все още се използва от органите на властта, дори от ФБР, когато няма по-добро доказателство и заподозреният трябва да бъде обвинен. Умолявах съдия Кауфман да разпореди ДНК анализ с проба от косата на Гарди сега, обаче той отказа. Било прекалено скъпо. А става дума за човешки живот. Когато най-накрая имах възможност да прегледам доказателствените материали на обвинението, успях да открадна около два сантиметра от въпросния черен косъм. Никой не забеляза липсата.

Рано в понеделник сутринта пращам по куриер косъма и пробата от кръвта на Джак Пийли в ДНК лаборатория в Калифорния. Ще ми струва шест хиляди долара заради спешния анализ. Залагам си главата, че ще намеря истинския убиец.

10.

С Партнър отпрашваме обратно към Майло за поредната мъчителна седмица на лъжи. Нямам търпение да отправя поглед към Глина Ростън, съдебен заседател номер осем, и да се помъча да открия издайнически признаци за задкулисно общуване. Но, както обикновено, нещата не се развиват по план.

Съдебната зала отново е претъпкана, което е удивително. За единайсети пореден ден Джули Фентрес, майката на близначките, седи на първия ред, точно зад масата на обвинението. Заобиколена е от обичайните си поддръжници и всички ме гледат свирепо, сякаш аз съм убил момичетата.

Когато Тротс най-сетне пристига, отваря куфарчето си и се преструва, че присъствието му има някакво значение, аз се привеждам към него и му казвам:

- Наблюдавай номер осем, Глина Ростън, но внимавай да не те забележат.

Ще го забележат, защото е тъпак. Би трябвало да умее да наблюдава реакциите на съдебните заседатели и да ги разчита, да изучава езика на тялото им и да следи дали са будни, заинтригувани или вбесени, да прави всичко, което се учиш да правиш по време на заседанията, ако си любопитен да разбереш какво става с журито ти, но Тротс е вдигнал ръце още преди седмици, преди същинското начало на процеса.

Гарди е в относително добро разположение на духа. Казва ми, че тук му харесва, защото има повод да излезе от килията. Държат го в карцера, обикновено без осветление, защото са сигурни, че е убил сестрите Фентрес, и суровото наказание трябва да започне веднага. И аз съм в по-добро разположение на духа, защото Гарди си е взел душ през уикенда.

Седим и чакаме съдията. В девет и петнайсет прокурор Хувър още не е на масата на обвинението. Кликата му помощници, същински млади фашисти, са по-начумерени от обикновено. Нещо става. До мен приближава пристав и ми прошепва:

- Съдия Кауфман ви вика в кабинета си.

Това се случва почти всеки ден, струва ми се. Хукваме към кабинета на съдията да се боричкаме за нещо, което не искаме да става публично достояние. Защо изобщо си правим труда? След две седмици вече ми е пределно ясно, че ако Хувър иска хората да видят или да чуят нещо, ще го направи.

Натъквам се на засада. Там е съдебната стенографка, готова да регистрира всичко. Съдия Кауфман крачи по риза и вратовръзка, а сакото и тогата му са окачени на вратата. Хувър стои самодоволен, но навъсен до прозореца.

Приставът затваря вратата зад мен и Кауфман хвърля някакви документи върху бюрото.

- Прочетете това! - изръмжава той.

- Добро утро, господин съдия. - Правя се на симпатяга. - Здрасти, Хувър.

Не отговарят. Документът представлява две страници клетвени показания, в които лицето твърди - в конкретния случай, лъже, - че сме се запознали случайно предишния петък вечерта на ММА турнира в града. Бил съм обсъждал с нея делото и съм й казал да предаде на майка си, която е съдебен заседател, че обвинението не разполага с доказателства и че всичките им свидетели лъжат. Беше се подписала като Марло Уилфанг пред нотариус.

- Има ли истина в това, господин Ръд? - изръмжава Кауфман, здравата ядосан.

- Ами... малко, струва ми се.

- Ще представите ли своята версия? - пита той, явно решен да не повярва на нито една моя дума.

- И това ако не е манипулация на съдебен заседател... - промърморва Хувър достатъчно силно, за да бъде чут.

На което отговарям рязко:

- Ще ме изслушате ли най-напред, или ще ме обесите, без да разполагате с фактите, точно като Гарди?

- Достатъчно - намесва се съдия Кауфман. - Престанете, господин Хувър.

Разказвам своята версия точно и ясно, без никакво разкрасяване. Изтъквам, че не познавам въпросната жена, че не съм имал представа коя е - как да имам?, -че тя ме е намерила умишлено, че е инициирала контакта, а после веднага е хукнала обратно към Майло и се е опитала да се намеси в съдебния процес.

Понякога е необходима цяла армия, само и само някой да бъде осъден.

- Твърди, че пръв съм я заговорил, така ли? - почти крясвам. - Как? Та аз не познавам тази жена. Тя ме познава, защото е присъствала в съдебната зала, гледала е процеса. Може да ме познае. Аз как да я позная? Не звучи ли абсурдно?

Звучи, разбира се, но Хувър и Кауфман не отстъпват. Убедени са, че са ме притиснали в ъгъла. Ненавистта им към мен и клиента ми е толкова силна, че не виждат очевидното.

- Тя лъже, разбирате ли? - продължавам да настоявам. - Нарочно е планирала всичко. Натрапи ми се, заприказва ме, а после е подготвила клетвените показания. Вероятно във вашия кабинет, Хувър. Това е лъжесвидетелство и неуважение на съда. Направете нещо, господин съдия.

- Не е нужно вие да ми казвате...

- О, хайде стига. Размърдайте се най-после и поне веднъж постъпете правилно.

- Слушайте, господин Ръд... - подема той зачервен и готов да замахне към мен.

Вече искам процесът да бъде обявен за невалиден. Искам да предизвикам тези двамата да направят наистина огромна глупост. На глас заявявам:

- Искам разпит. Изведете съдебните заседатели, доведете дъщерята на свидетелското място и ми позволете да задавам въпросите. След като иска да участва в процеса, да заповяда. Майка й очевидно е предубедена и нестабилна, затова държа да бъде извадена от състава на журито.

- Какво й казахте? - пита Кауфман.

- Току-що ви го предадох дословно. Казах й същото, което бих казал на всеки човек на Земята - обвинението ви се крепи само на няколко лъжесвидетели, защото не разполагате с никакви достоверни доказателства. Точка.

- Изгубили сте си ума - обажда се Хувър.

- Искам разпит. - Вече крещя. - Искам тази жена да бъде отстранена от журито. Няма да продължа с процеса, докато тя не се махне.

- Заплашвате ли ме? - пита Кауфман, а положението абсолютно излиза извън контрол.

- Не, сър, обещавам ви. Няма да продължа.

- Тогава ще ви обвиня в неуважение на съда и ще ви пратя в ареста.

- Няма да ми е за пръв път. Направете го и сами ще докараме процеса до прекратяване. Ще се съберем отново след шест месеца и пак ще се повеселим като сега.

Не са сигурни дали наистина съм бил в ареста, но в този момент решават, че не лъжа. Човек на крайностите като мен постоянно изпробва границите на етиката. Арестът е въпрос на чест. Ако се окажа принуден да бъзна някой съдия или да го унижа, така да бъде.

Млъкваме за няколко минути. Съдебната стенографка е забола очи в краката си и ако й се удаде възможност, ще изхвърчи от стаята, събаряйки столове по пътя си. В момента Хувър е ужасен от възможността апелативен съд да отхвърли великата му присъда и да я върне за преразглеждане в нов процес. Не желае отново да преживява това мъчение. Иска да настъпи онзи славен момент, когато, вероятно придружен от телевизионен репортер, ще отиде в затвора „Биг Уийлър“, където се намира стаята за екзекуции. Ще се отнасят към него като към кралска особа, защото той ще е човекът, важната клечка, разкрила отвратителното престъпление и извоювала присъдата, изпратила Гарди Бейкър на екзекуция и дала на Майло шанса да затвори тази страница. Ще получи място на първия ред зад завесата, която ще бъде дръпната драматично и зад нея ще се покаже Гарди, легнал на носилка с щръкнали от ръцете му маркучи. След това Хувър ще намери време да поговори сериозно с медиите и да опише бремето, което тежи върху раменете му заради заемания пост. За пръв път ще присъства на екзекуция, а в този влюбен в смъртните присъди щат това е по-лошо, отколкото да си трийсетгодишна девственица. „Щатът срещу Гарди Бейкър“ е звездният миг за Дан Хувър. Върхът в кариерата му. Ще го канят да говори на всички онези важни прокурорски конференции, които се провеждат по евтините казина. И ще го преизберат.

В момента обаче той здравата се поти, защото е прекалил с разиграването на козовете.

Сигурни са, че са ме стиснали за топките. Ама че глупост. Да ме арестуват по фалшиво обвинение в неправомерен контакт - това няма да помогне на делото и на целта им в момента. Прекаляват, и то не за пръв път. Смятат Гарди за виновен и осъден на смърт и си въобразяват, че ще е гот да се позабавляват, като захапят и мен.

- На мен ми мирише на неправомерен контакт, господин съдия - казва Хувър в опит да внесе драматизъм.

- Не се и съмнявам - отговарям.

- Ще се занимаем с въпроса по-късно - казва Кауфман. - Съдебните заседатели ни чакат.

- Вие явно сте глухи. Няма да продължа без разпит. Моля това да бъде включено в протокола.

Кауфман поглежда към Хувър и двамата видимо се омърлушват. Знаят, че съм достатъчно смахнат да обявя стачка и да откажа да участвам в процеса, което ще доведе до прекратяването му. Съдията ме измерва с гневен поглед и казва:

- Обвинен сте в неуважение на съда.

- Пъхнете ме в ареста - предизвиквам го подигравателно. Съдебната стенографка записва всяка дума. -Арестувайте ме.

Той обаче не може да го направи в момента. Трябва да вземе решение, а погрешното решение ще застраши всичко. Ако ме тикне в ареста заради това, целият процес се проваля и няма начин да бъде спасен. По-нататък апелативен съд, най-вероятно федерален, ще разгледа действията на Кауфман и ще оповести нарушенията. Гарди трябва да има адвокат, истински адвокат, затова просто не могат да продължат, ако аз съм в ареста. Направиха ми подарък. Минават няколко секунди и страстите се уталожват. Услужливо и почти мило отбелязвам:

- Вижте, господин съдия, не можете да ми откажете изясняване на този въпрос. Иначе ще ми дадете сериозно оръжие за обжалването.

- Какво изясняване? - пита той, започнал да поддава.

- Искам тази жена, въпросната Марло Уилфанг, да застане на свидетелското място за разпит при закрити врати. Адски ви се ще да ме обвините в неправомерен контакт, затова хайде да стигнем до дъното. Имам право да се защитавам. Изпратете съдебните заседатели да си ходят и да кръстосаме шпаги.

- Няма да изпратя съдебните заседатели да си ходят -заявява съдията и се отпуска сломен на стола си.

- Добре. Дръжте ги под ключ цял ден. Пет пари не давам. Това момиче ви е излъгало най-нагло. Няма начин майка й да остане в журито. Вече имам основание да поискам прекратяване на процеса и още по-добро основание за отмяна на присъдата през следващите пет години. Вие избирате.

Слушат ме, защото изведнъж са се уплашили, а са ужасно неопитни. Успявал съм да доведа нещата до прекратяване доста пъти. Издействал съм и отмяна на присъди. Много пъти съм бил на арената, където залогът е смъртта и една грешка може да преобърне нещата. А те са новаци. Кауфман е водил две дела за убийство през седемте години, откакто е съдия. Хувър е изпратил само един човек на смърт - срам за всеки прокурор по тези места. Преди две години така оплел конците при обвинение, предвиждащо смъртно наказание, че съдията (не Кауфман) се оказал принуден да прекрати процеса. Нагазили са в твърде дълбоки води и здравата затъват.

- Кой изготви клетвените показания? - питам.

Не получавам отговор.

- Вижте, съдейки по изказа, определено е бил адвокат. Лаиците не се изразяват така. Вие ли ги изготвихте, Хувър?

Прокурорът се мъчи да запази хладнокръвие, но вече е отчаян и изтърсва такова нещо, че дори Кауфман не вярва на ушите си.

- Господин съдия, можем да продължим с Тротс, докато господин Ръд е в ареста.

Избухвам в смях, а Кауфман е като зашеметен от силен шамар.

- О, хайде, давайте - дразня ги аз. - Още от първия ден оплескахте това дело, така че продължавайте, осигурете на Гарди отмяна на присъдата на по-горна инстанция.

- Не. Това момче Тротс не е обелило и дума досега и ще е най-добре да продължи да си седи със същото глупаво изражение - казва Кауфман.

Смешно е, но аз впервам суров поглед в негова чест, а после и в съдебната стенографка, която записва всичко.

- Зачертайте това - изръмжава й Кауфман, когато се овладява.

Ама че тъпак. Съдебният процес нерядко прилича на лош цирк, в който различни номера излизат извън контрол. Онова, което започна като забавен опит да бъда унизен, вече им се струва ужасна идея.

Не искам на Хувър да му хрумват хубави идеи - не че имам големи опасения в това отношение, - затова се стремя постоянно да го изваждам от равновесие и наливам масло в огъня с думите:

- Това е най-великата глупост от всички, които изтърсихте от началото на този процес. Бени Тротс. Ама че шега! Искате той да бъде главният адвокат на защитата?

- Каква е позицията ви, господин Ръд? - пита Кауфман.

- Няма да напусна съдебната зала, докато не се проведе разпит относно забъркването ми със съдебен заседател номер осем, прелестната госпожа Глина Ростън. Ако наистина смятате, че искането ми представлява неуважение на съда, пратете ме в ареста. В момента предпочитам прекратяване на процеса пред троен оргазъм.

- Няма нужда от цинизми, господин Ръд.

Хувър започва да пристъпва от крак на крак и да заеква:

-Ами... ваша чест, може да разгледаме... неправомерния контакт и неуважението на съда по-късно. Нали разбирате... след процеса, да речем. Аз предпочитам да продължим със свидетелските показания. Другото... струва ми се несъществено за момента.

- Тогава защо изобщо го започнахте, Хувър? - питам. - Защо, палячовци такива, толкова се превъзбудихте по този въпрос, след като прекрасно знаете, че Уилфанг лъже?

- Не ме наричайте палячо - предупреждава ме съдия Кауфман със злобна усмивка.

- Прощавайте, сър, нямах предвид вас. Отнася се за палячовците в прокуратурата, включително за областния прокурор.

- Да се постараем да не принизяваме разговора -призовава Кауфман.

- Моите извинения - казвам толкова саркастично, колкото е в човешките възможности.

Хувър се оттегля до прозореца, откъдето се взира в редиците занемарени сгради по главната улица на Майло. Кауфман се отдръпва до библиотеката зад бюрото си и обхожда с поглед книгите, които не е докосвал. Въздухът е зареден с напрежение. Трябва да бъде взето сериозно решение, при това бързо, и ако негова чест сгреши, последиците ще отекват с години.

Най-накрая той се обръща и казва:

- Мисля, че е по-уместно да разпитаме съдебен заседател номер осем, но няма да го правим в залата. Ще проведем разпита тук.

Следва един от онези епизоди в съдебния процес, който разстройва юристи, съдебни заседатели и зрители. До края на деня оставаме в не особено просторния кабинет на съдия Кауфман и нерядко си крещим, докато разчепкваме моя случай. Довеждат Глина Ростън, карат я да положи клетва и тя е толкова ужасена, че едва говори. Моментално започва да лъже, като заявява, че не е обсъждала делото със семейството си. По време на кръстосания разпит я нападам с ожесточение, което озадачава дори Кауфман и Хувър. Тя излиза разплакана от стаята. След това довеждат смахнатата й дъщеря, госпожица Марло Уилфанг, и тя повтаря измишльотината си под клетва, направлявана от неумелите въпроси на Дан Хувър, който сега не е във форма. Когато я предават на мен, аз мило я повеждам по златната пътечка, после й кръцвам гърлото от ухо до ухо. Десет минути по-късно тя реве неудържимо и хилядократно съжалява, че ме е заговорила онази вечер. Става болезнено ясно, че е излъгала в клетвените си показания. Дори съдия Кауфман я пита:

- Как ви намери господин Ръд сред пет хиляди зрители, след като не ви е виждал преди?

Благодаря, господин съдия. Страхотен въпрос.

Тя разказва как се прибрала у дома късно в петък вечерта след боевете. Когато се събудила в събота, се обадила на майка си, която пък веднага се обадила на господин Дан Хувър и той знаел точно какво трябва да се направи. Срещнали се в кабинета му в неделя следобед, уточнили формулировката на клетвените показания и готово! Хувър влязъл в играта.

Призовавам Хувър като свидетел. Той възразява. Спорим, но Кауфман няма избор. Разпитвам прокурора един час - два риса в чувал сигурно ще се държат по-цивилизовано един с друг. Един от помощниците му написал всяка дума от клетвените показания. А една от секретарките му ги напечатала. Друга секретарка направила нотариалната заверка.

След това той разпитва мен и продължаваме да се дърляме. През цялото време на това мъчително изпитание съдебните заседатели чакат в своята стая, несъмнено осведомени от Глина Ростън и несъмнено обвинявайки мен за поредния досаден ден на процеса. Пет пари не давам. Продължавам да напомням на Кауфман и Хувър, че си играят с огъня. Ако Глина Ростън остане в журито, отмяната на присъдата от по-висша инстанция ми е в кърпа вързана. Не съм сигурен в това - нищо не е сигурно при едно обжалване, - но ги виждам как започват да не издържат на напрежението и да се съмняват в собствената си преценка.

Многократно искам процесът да бъде прекратен. И искането ми многократно бива отхвърлено. Не ми пука. Отразено е в протокола. Късно следобед Кауфман решава да изключи госпожа Ростън от журито и да я замени с госпожица Мейзи, една от избраните резерви.

Госпожица Мейзи не е вълнуваща алтернатива.

Всъщност с нищо не превъзхожда жената, чието място заема. Никой от Майло не е по-добра алтернатива. Можеш да избереш дванайсет души от хиляда и всеки от тях ще изглежда и ще гласува по същия начин. Защо тогава изхабих толкова време днес? За да ги държа отговорни. За да ги уплаша до смърт със сценария, че те - прокурорът и съдията, надлежно избрани от местните хора - може да оплескат най-сензационното дело, което някога се е провеждало в това затънтено провинциално градче. За да набера сили за обжалването. И за да ги респектирам.

Настоявам Марло Уилфанг да бъде подведена под отговорност за лъжливи свидетелски показания, но прокурорът е изморен. Настоявам да бъде обвинена в неуважение на съда. Вместо това Кауфман ми напомня, че аз съм обвинен в това. Вика пристав с белезници.

- Извинете, господин съдия, но забравих защо ме обвинявате в неуважение на съда. Беше много отдавна.

- Защото отказахте да продължите участието си в процеса днес сутринта и защото пропиляхме цял ден да се караме за един съдебен заседател. Освен това ме оскърбихте.

Бих могъл да отговоря на тази тъпотия по много начини, но решавам да я подмина. Арестът ми за неуважение на съда само ще усложни тяхното положение и ще ме въоръжи още по-добре за обжалването на Гарди. Влиза едър заместник-шериф и Кауфман му нарежда:

- Заведете го в ареста.

Хувър е на прозореца с гръб към случващото се в кабинета.

Не искам да влизам в ареста, но нямам търпение да изляза от тази стая. Започвам да усещам застояла телесна воня. Белезниците щракват на китките на ръцете ми пред тялото, не отзад, и докато ме отвеждат, поглеждам към Кауфман и казвам:

- Допускам, че утре сутринта ще мога да продължа като главен защитник.

- Ще можете.

За да ги сплаша, добавям:

- Последния път, когато ме пратиха в ареста по време на процес, присъдата беше отменена от Върховния съд на щата. С девет на нула гласа. Четете делата, смешници такива.

Още един едър заместник-шериф се присъединява към шествието. Извеждат ме по задния коридор, по който минавам всеки ден. Незнайно защо, спираме на една площадка и двамата мънкат нещо по радиостанциите си. Когато най-сетне излизаме навън, оставам с впечатлението, че новината се е разчула. Враговете ми надават радостни възгласи, когато виждат да ме извеждат с белезници. Без видима причина заместник-шерифите протакат, чудейки се с коя патрулка да ме откарат. Стоя до едната, изложен на показ, и се усмихвам на малобройната тълпа. Забелязвам Партнър и се провиквам, че ще му звънна по-късно. Той е изумен и объркан. За забавление ме натикват на задната седалка до Гарди - адвокат и клиент заминават заедно в ареста. Потегляме със сирени и включени лампи, за да поднесем на това жалко градче още по-вълнуваща драма, а Гарди ме поглежда и пита:

- Къде бяхте цял ден?

Вдигам ръцете си в белезници и отговарям:

- Борих се със съдията. Познай кой спечели.

- Как може да арестуват адвокат?

- Съдията може да прави каквото си пожелае.

- И за вас ли ще поискат смъртна присъда?

Засмивам се за пръв път от часове.

- Не. Поне засега.

Гарди се забавлява с тази неочаквана промяна в обичайния ход на събитията.

- Храната там ще ви хареса.

- Не се и съмнявам.

Двамата мъже на предните седалки слушат толкова внимателно, че почти не дишат.

- Били ли сте в ареста преди? - пита Гарди.

- О, няколко пъти. Много ме бива да вбесявам съдиите.

- Как вбесихте съдия Кауфман?

- Дълга история.

- Е, имаме цяла нощ, нали така?

Изглежда е така, но едва ли ще ме сложат в една килия със скъпия ми клиент.

Няколко минути по-късно спираме пред сградата с плосък покрив от 50-те години на миналия век, снабдена с пристройки отстрани като злокачествени тумори. Идвал съм тук няколко пъти при Гарди, мястото е ужасно. Паркираме, измъкват ни от колата и ни вкарват в тясна стая. Две-три ченгета се мотаят вътре с някакви документи и се правят на страшни. Гарди хлътва в дъното, където се е отворила невидима врата, и аз чувам арестанти да крещят някъде отзад.

- Съдия Кауфман каза, че имам право на две телефонни обаждания - заявявам рязко на надзирателя, който се приближава към мен.

Той спира, защото не е сигурен какво трябва да прави един надзирател с гневен адвокат, арестуван за неуважение на съда. Отдръпва се.

Обаждам се на Джудит и след като се разкрещявам на рецепционистката, а после на секретарката и на правната й асистентка, се добирам до нея, обяснявам й, че съм в ареста и имам нужда от помощ. Тя изругава, напомня ми колко е заета и после се съгласява. Обаждам се и на Партнър и го запознавам с последния развой на събитията.

Дават ми оранжев гащеризон с надпис „Градски арест Майло“ на гърба. Преобличам се в мръсна тоалетна, старателно окачвам на закачалка ризата, вратовръзката и костюма си. Подавам я на надзирателя с думите:

- Постарайте се да не се измачкат. Утре ще ги нося в съда.

- Да ги изгладим ли искате? - пита той и се залива от смях.

Другите също се хилят на този страхотен майтап, а аз се усмихвам, за да не им разваля удоволствието. Когато кикотът утихва, питам:

- Е, какво има за вечеря?

- Днес е понеделник, значи сандвичи с шунка - отговаря надзирателят. - В понеделник винаги е шунка.

- Чакам я с нетърпение.

Килията ми е бетонен бункер три на три, който вони на урина и други телесни миризми. На наровете лежат двама млади черно кожи - единият чете, другият дреме. Няма трето легло, значи ще спя на пластмасовия стол, покрит с тъмнокафяви петна. Съкилийниците ми не изглеждат никак дружелюбни. Не искам да се бия, но ако ми бъде нанесен побой в ареста насред съдебен процес, в който съм защитник на обвинен в убийство, това автоматично ще направи процеса невалиден. Обмислям такава възможност.

На Джудит не й е за пръв път, затова знае точно какво да направи. В пет следобед подава жалба за неправомерно задържане пред Федералния съд в Сити с настояването за незабавно изслушване. Обичам Федералния съд - в повечето случаи.

Копие от жалбата изпраща и на любимия ми вестникарски репортер. Ще вдигна колкото се може по-голяма шумотевица. Кауфман и Хувър адски оплетоха конците и ще си платят. Читателят от долния нар решава, че му се говори, и аз обяснявам защо съм тук. Намира го за смешно - адвокат в ареста, задето е ядосал съдията. Дремещият на горния нар се обръща настани и се включва във веселбата. Не след дълго раздавам правни съвети, а тези момчета се нуждаят от всичко, което съм способен да им предложа.

Един час по-късно идва надзирател с новината, че имам посетител. Тръгвам след него по лабиринт от тесни коридори и се озовавам в тясна стаичка с дрегер. Тук водят пияните шофьори. Епископа се изправя, ръкуваме се. Говорили сме по телефона, но не сме се срещали. Благодаря му, че е дошъл, но го предупреждавам, че е опасно. Майната им, отговаря той, не го било страх от местните власти. Освен това умеел да се снишава и да не се набива на очи. И познавал шефа на полицията, ченгетата, съдията - обичайните за малко градче глупави хвалби. Опитал се да се обади на Хувър и Кауфман, за да ги предупреди, че са допуснали огромна грешка, но не успял да се свърже. Притискал шефа на полицията да ме премести в по-хубава килия. Колкото повече говорим, толкова повече ми допада този човек. Той е уличен боец, уморено и поизхабено старо куче, което десетилетия наред се разправя с ченгетата. Едва свързва двата края, но пет пари не дава. Дали ще заприличам на него след двайсет години?

- Какво става с ДНК тестовете? - пита той.

- Лабораторията ще получи пробите утре и ми обещаха да действат светкавично.

- И ако се окаже Пийли?

- Ще настане истински ад.

Този човек е на моя страна, но не го познавам. Говорим десетина минути и се сбогуваме.

Когато се връщам в килията, двамата ми нови приятели са пуснали новината, че при тях има адвокат по наказателни дела. Не след дълго раздавам съвети на целия сектор, провиквайки се през решетките.

11.

Здравият разум не ми е силна черта, но решавам да не се сбивам с Фонзо и Фрог, двамата ми нови познайници. Така че си седя на стола цяла нощ и се опитвам да дремна. Не ми се получава. Не близнах консервираната шунка, нито пък отвратителните яйца и студената препечена филийка за закуска. Слава богу, никой не отваря дума за душ. Донасят ми костюма, ризата и вратовръзката, обувките и чорапите и аз се обличам бързо. Сбогувам се със съкилийниците си, които ще останат зад решетките няколко години въпреки блестящите съвети, които раздавах часове наред.

С Гарди ни откарват поотделно до съда. Там ме посреща понабъбнала групичка врагове, които ме замерят с подигравки. Излизам от колата, все още с белезниците. Вътре, след като се скриваме от фотографите, ми ги свалят. Партнър ме чака в коридора. Случаят ми бил отразен в сутрешния брой на „Кроникъл“, но чак на трета страница от раздела с местните новини. Тъй де, не е някаква сензация, просто Ръд пак е в ареста.

Приставът отново ме отвежда в кабинета на съдия Кауфман, който е в компанията на Хувър. Със самодоволни усмивки и двамата очакват да разберат как съм прекарал нощта. Не споменавам ареста, не признавам, че не съм спал, не съм ял и не съм се къпал сутринта. Невредим съм и готов да действам, което, изглежда, ги дразни. Животът на Гарди е заложен на карта, а те се забавляват. Броени секунди след като влизам в кабинета, друг пристав се втурва вътре.

- Извинете, господин съдия, но отвън чака федерален шериф и твърди, че в единайсет часа трябва да се явите във Федералния съд в Сити. Вие също, господин Хувър.

- Как така, по дяволите?! - възкликва Кауфман.

Обяснявам услужливо:

-Изслушване за неправомерно задържане, господин съдия. Адвокатите ми са внесли жалба вчера следобед. Спешно заседание, за да изляза от ареста. Вие започнахте тази глупост, сега аз трябва да я приключа.

- Носи ли призовка? - пита Хувър.

Приставът подава някакъв документ, който Хувър и Кауфман преглеждат набързо.

- Това не е призовка - казва Кауфман, - а известие от съдия Самсън. Мислех, че е умрял. Той няма право да ме кара да присъствам на никакво изслушване.

- От двайсет години не е с всичкия си - отбелязва Хувър с известно облекчение. - Никъде няма да ходя. Тук водим процес.

Не греши за съдия Самсън. Ако адвокатите можеха да гласуват за най-смахнатия федерален съдия в страната, Арни Самсън щеше да постигне съкрушителна победа. Само че той е моят откачен приятел, който и преди ме е измъквал от ареста.

- Кажи на шерифа да се разкара - нарежда Кауфман на пристава. - Ако започне да създава неприятности, кажи на нашия шериф да го арестува. Щатски шериф арестува федерален. Ха, едва ли се е случвало преди. Както и да е, никъде няма да ходим. Трябва да продължим процеса.

- Защо хукна към Федералния съд? - най-сериозно ме пита Хувър.

- Защото не ми харесва в ареста. Що за глупав въпрос?

Приставът излиза и Кауфман казва:

- Вече сте свободен. Ясно, господин Ръд? Мисля, че една нощ зад решетките е достатъчна за поведението ви.

- Е, със сигурност е достатъчна за отмяна на присъда или за прекратен процес - отговарям.

- Да не спорим по този въпрос - казва Кауфман. -Може ли да продължим?

- Вие сте съдията.

- А изслушването във Федералния съд?

- Искате правен съвет от мен ли? - изстрелвам в отговор.

- Не, по дяволите.

- Сами преценете дали да пренебрегнете известието. Току-виж, съдия Самсън прати и двама ви в ареста за една-две нощи. Голям майтап ще е, нали?

12.

Най-накрая се връщаме в залата, но минава известно време, преди всички да се успокоят. Когато съдебните заседатели влизат, изобщо не ги поглеждам. Вече знаят, че съм прекарал нощта в ареста, и съм сигурен, че са любопитни как съм се справил. Затова не им давам нищо.

Съдия Кауфман се извинява за закъснението и казва, че е време да се залавяме за работа. Поглежда към Хувър, който се изправя и казва:

- Ваша чест, обвинението приключи.

Аматьорски заговор, който цели още повече да ми вгорчи живота. Ставам и гневно заявявам:

- Господин съдия, той можеше да го каже вчера или дори днес сутринта.

- Призовете първия си свидетел - срязва ме Кауфман.

- Не съм готов. Подал съм искания. Фигурират в протокола.

Той няма избор, трябва да освободи съдебните заседатели. През следващите два часа спорим дали щатът е представил достатъчно доказателства, за да продължим нататък. Повтарям същите аргументи. Кауфман отсъжда по същия начин. Всичко е заради протокола.

Първият ми свидетел е рошаво проблемно хлапе, което удивително много прилича на клиента ми. Казва се Уилсън, на петнайсет години е, наркоман, отдавна напуснал училище и на практика бездомен, макар че леля му позволява да нощува в гаража, когато му е зле. И това е най-важният ни свидетел!

Близначките Фентрес са изчезнали около четири часа в сряда следобед. Тръгнали си от училище с велосипедите, но така и не стигнали до къщи. Издирването започнало в шест часа и се активизирало с напредване на времето. В полунощ целият град бил в паника и всички били навън с фенерчета. Телата им били намерени в мръсното езеро около обед на следващия ден.

Имам шестима свидетели - Уилсън и още петима, които твърдят, че са били с Гарди във въпросната сряда следобед от около два часа, докато се стъмнило. Били на място, наречено Ямата - изоставена кариера за чакъл, южно от града, заобиколена от храсти. Уединено скривалище за избягали от училище или от дома си, за бездомни хлапета, наркомани, дребни престъпници и пияници. Навъртат се и няколко по-възрастни безделници, но е предимно рай за отритнати от всички младежи. Спят под навеси, поделят си открадната храна, пият краден алкохол, вземат наркотици, за които дори не съм чувал, правят секс с когото им падне и като цяло пропиляват дните си, доближавайки се все повече до смъртта или затвора. Гарди бил там, когато някой отвлякъл и убил сестрите Фентрес.

Така че разполагаме с алиби - местонахождението на клиента ми може да бъде доказано. Дали?

Още щом Уилсън застава на свидетелското място и се заклева, съдебните заседатели вече са подозрителни. Облечен е както обикновено - мръсни джинси с многобройни дупки, войнишки ботуши, зелена фланелка, оповестяваща величието на някаква група за асид рок, и лилава кърпа, вързана на шията. Черепът му е обръснат отстрани и е увенчан с яркооранжев мохикански гребен. Притежава обичайната колекция от татуировки, обици и пиърсинг. И понеже е още неориентирано хлапе, попаднало в такава официална обстановка, тутакси си лепва самодоволна усмивка, заради която ти иде да го зашлевиш.

- Просто се дръж нормално - бях го предупредил аз.

За жалост, точно това прави. Не бих повярвал на нито една негова дума, макар да казва истината. Заедно преминаваме през събитията от сряда следобед, както сме репетирали.

Хувър го съсипва на кръстосания разпит. Ти си на петнайсет, момче, защо не си на училище? Пушиш трева заедно с това приятелче тук, това ли казваш на съдебните заседатели? Пиете, дрогирате се, просто шайка безделници, нали така? Уилсън мънка и не успява да отрече всичко това. След като петнайсет минути е засипван с оскърбления, той е объркан и уплашен да не се окаже обвинен в престъпление. Хувър не спира да го напада - същински грубиян на игрището.

Тъй като обаче не е особено умен, той прекалява.

Притиснал е Уилсън до стената и с всеки следващ въпрос го омаломощава. Върти го на шиш за датите - откъде можеш да си сигурен, че е била точно онази сряда през март? Да не би да имате календар в Ямата?

- Нямаш никаква представа за коя сряда става дума, нали? - пита той настойчиво.

- Имам, сър - отговаря Уилсън учтиво за пръв път.

- И как така?

- Ами дойдоха полицаи и казаха, че търсят две малки момичета. Същия ден. И Гарди беше там целия следобед.

За безмозъчно хлапе Уилсън поднася информацията безупречно, както сме репетирали.

Явно, че ако в Майло бъде извършено престъпление, малко по-сериозно от хвърляне на боклук на улицата, полицията се втурва към Ямата и раздава обвинения. Тормози обичайните заподозрени. Мястото е на близо пет километра от езерото, където са намерени сестрите Фентрес. Повече от очевидно е, че никой от редовните посетители на Ямата не разполага с друго превозно средство освен собствените си крака, но въпреки това ченгетата по навик са се стоварили там с цялата си тежест. Гарди също си спомня, че са разпитвали за изчезналите момичета. Разбира се, полицаите не помнят да са го виждали в Ямата.

Това няма никакво значение. Съдебните заседатели няма да повярват на нито една дума на Уилсън.

След него призовавам още по-неблагонадежден свидетел. Казват й Лоло. Горкото момиче живее в бетонните канали под мостовете, откакто се помни. Момчетата я закрилят, а като отплата тя ги задоволява. Вече е на деветнайсет и едва ли ще доживее до двайсет и пет, поне не извън затвора. Цялата е в татуировки и съдебните заседатели са отвратени от нея още преди да е положила клетва. Тя си спомня онази конкретна сряда, помни как ченгетата дошли в Ямата, помни, че Гарди бил там целия следобед.

На кръстосания разпит Хувър няма търпение да изтъкне факта, че тя е арестувана два пъти за кражба от магазин. На храна! Какво правиш, когато си гладен? Хувър представя нещата така, все едно Лоло заслужава смъртно наказание.

Продължаваме мъчително напред. Призовавам свидетели, които да докажат алибито на обвиняемия, и те казват истината, а после Хувър ги представя като престъпници. Това е безумието и несправедливостта на системата. Хората на Хувър, които свидетелстват в полза на обвинението, са наметнали мантията на законността, сякаш се ползват с благословията на властите. Ченгетата, експертите, дори пандизчиите доносници, които са измити и издокарани за случая, се изтъпанват пред съда и наговарят куп лъжи в координиран опит да издействат екзекуция за клиента ми. А свидетелите, които знаят истината и я казват, биват незабавно пренебрегнати и направени на глупаци.

И този процес като много други не цели истината, а победата. А за да победи без реални доказателства, Хувър трябва да фабрикува лъжи и да напада истината, сякаш я ненавижда. Имам шестима свидетели, които се кълнат, че клиентът ми не е припарвал до местопрестъплението, но и шестимата са обект на присмех. Хувър е изнамерил повече от двайсет, за които и полицията, и обвинението, и съдията знаят, че лъжат, но съдебните заседатели жадно попиват лъжите им, все едно четат Светото писание.

13.

Показвам на съдебните заседатели карта на чудното им градче. Ямата е далече от езерото, няма начин Гарди да е бил и на двете места по времето, когато са убити момичетата. Съдебните заседатели не вярват на нито една дума, защото от известно време знаят, че Гарди е член на сатанински култ, свързван със сексуални извращения. Няма никакви доказателства за сексуално насилие над двете момичета, но всеки нещастник, живеещ в това ужасно място, е убеден, че Гарди ги е изнасилил, преди да ги убие.

В полунощ лежа на неудобното легло в мотела с деветмилиметров пистолет до себе си, когато мобилният ми изпиуква. Обаждат се от ДНК лабораторията в Сан Диего. Кръвта, която Тадео жестоко проля от челото на Джак Пийли, съответства на косъма от убиеца върху връзките за обувки, с които са били пристегнати глезените на единайсетгодишната Джена Фентрес.

14.

Не мога да заспя, не мога дори да затворя очи. С Партнър излизаме от мотела по тъмно и сме в Майло, преди небето на изток да просветлее. Срещам се с Епископа в кантората му, докато градчето постепенно се оживява. Той се обажда в дома на съдия Кауфман, събужда го, вдига го от леглото и в осем часа вече съм в кабинета му заедно с Хувър и съдебната стенографка. Всичко, което ще последва, ще бъде протоколирано.

Излагам възможните варианти. Ако откажат да преустановят процеса, да прекратят делото и да изпратят всички да си ходят - точно това очаквам от тях, - тогава аз или (1) ще издействам призовка за Джак Пийли, ще го домъкна в съда и ще го изправя да свидетелства; или (2) ще запозная пресата най-подробно с ДНК теста; или (3) ще съобщя на съдебните заседатели какво знам; или(4) всичко гореизложено; или (5) няма да предприема нищо, ще ги оставя да издействат присъда и после ще ги разбия на обжалването.

Те настояват да съобщя как съм се сдобил с кръвна проба от Джак Пийли, но не съм длъжен да им казвам. Напомням им, че през последните десет месеца съм ги умолявал да разследват Пийли, да му вземат кръвна проба и така нататък, но те не са проявили интерес, защото вече са имали Гарди, воин на Сатаната. За десети път обяснявам, че Пийли (1) е познавал момичетата, (2) видян е близо до езерото по време на изчезването им и (3) току-що е скъсал с майка им след дълга и изпълнена с насилие връзка.

Те са изумени, стъписани и мрънкат почти нечленоразделно, когато започват да осъзнават реалността. Изфабрикуваното им безчестно обвинение току-що се е провалило. Заловили са не когото трябва!

На практика всички прокурори имат общ недостатък - не признават очевидното, когато излезе наяве. Вкопчват се в теориите си. Знаят, че са прави, защото са били убедени в теорията си месеци и дори години наред. „Вярвам в правотата си“ е любимата им фраза, която повтарят, без да мислят, дори когато истинският убиец пристъпи напред с окървавени ръце и каже: „Аз го извърших“.

Наслушал съм се на толкова много идиотщини от този род, че се опитвам да отгатна какво ще каже сега Хувър.

Но той изръсва нещо съвсем неочаквано:

- Възможно е Гарди Бейкър и Джак Пийли да са действали заедно.

Изсмивам се на глас.

- Шегуваш ли се? - пита Кауфман.

- Направо блестящо - казвам аз. - Двама, които изобщо не се познават, единият осемнайсетгодишен, другият на трийсет и пет, се съюзяват за около половин час, колкото да убият две момичета, а после се разделят, решени да не се срещат повече и да си държат езика зад зъбите. Това ли ще твърдите на обжалването?

- Не бих се изненадал - отговаря Хувър и се чеше по брадичката, докато пламналият му мозък щрака и пресява нови теории за престъплението.

Кауфман, все още зяпнал невярващо, казва:

- Не говориш сериозно, Дан.

- Искам да продължим - отсича Хувър. - Според мен Гарди Бейкър е замесен в това престъпление. Мога да извоювам обвинителна присъда.

Жалък е с това упорство да продължи, макар да съзнава, че греши.

- Нека позная, убеден сте в правотата си - обаждам се.

- И още как. Искам да продължим. Ще издействам присъда.

- Разбира се, че бихте могли, а да издействате присъда е много по-важно, отколкото справедливостта да възтържествува - отбелязвам с възхитително хладнокръвие. - Така да бъде. Ще се влачим по апелативните съдилища през следващите десет години, докато Гарди гние в очакване на изпълнението на смъртната си присъда, а истинският убиец се разхожда по улиците. После на някой федерален съдия ще му просветне и ще последва поредното сензационно оправдаване. Вие, прокурорът и съдията, ще изглеждате като пълни кретени заради случващото се в момента.

- Искам да продължим - повтаря Хувър като развалена грамофонна плоча.

- Мисля да се обърна към пресата - не спирам и аз -и да им покажа резултатите от ДНК тестовете. Ще ги разгласят, а вие ще станете за посмешище, ако продължите с делото. А междувременно Джак Пийли ще изчезне.

- Как се сдобихте с неговата ДНК? - пита ме съдия Кауфман.

- Сбил се е миналата събота в кръчмата „Синьо и бяло“, лицето му се разранило, а този, който го е ударил, работи за мен. Лично изстъргах кръвта на Пийли от юмрука на моя човек и я изпратих в лабораторията заедно с косъм, който взех по-рано.

- Това е кражба на улики - заявява Хувър, както може да се предположи.

- Ами съдете ме или пак ме пратете в ареста. Купонът свърши, Дан, откажи се!

- Искам да видя резултатите от теста - заявява Кауфман.

- Ще ги получа утре сутринта. Лабораторията е в Сан Диего.

- Съдът се оттегля дотогава.

15.

По някое време същия ден съдията и прокурорът се срещат тайно. Аз не съм поканен. Правилата не позволяват тайни срещи, но такива се правят. Момчетата се нуждаят от стратегия за бягство, и то бързо. Вече са наясно, че съм почти луд и като нищо ще оповестя резултатите от ДНК теста пред журналисти. Дори в отчаянието си са повече загрижени за политиката, отколкото за справедливостта. Интересува ги само да се измъкнат сухи от водата.

С Партнър се връщаме в Сити, където прекарвам деня в работа по други дела. Убеждавам лабораторията да изпрати резултатите от теста по имейл на съдия Кауфман и на обед той вече знае истината. В шест следобед ми се обаждат по телефона.

Джак Пийли е арестуван.

Срещаме се на следващата сутрин в кабинета на Кауфман, не в съдебната зала, където би трябвало. Прекратяване на делото в съдебна зала би било твърде унизително за системата, затова съдията и прокурорът са се споразумели да го направят при затворени врати и възможно най-бързо. Сядам на масата до Гарди и изслушвам безличното искане на Дан Хувър за снемане на обвиненията. Силно подозирам, че Хувър още иска да продължи с любимото си дело, в което е толкова убеден, обаче Кауфман е отказал, заявил е, че е най-добре да сведат загубите до минимум и да се отърват от гадния екстремист и умствено увредения му клиент.

Подписваме документите и Гарди е свободен. Прекарал е последната година в ужасно място със строг режим... аз ли не знам. Все пак година зад решетките за невинен човек си е чист късмет при нашата съдебна система. Хиляди гният по затворите с десетилетия, но това е отделен въпрос.

Гарди е зашеметен, не знае къде да отиде, нито какво да направи. Докато ни извеждат от кабинета на Кауфман, му давам две двайсетдоларови банкноти и му пожелавам късмет. Ще го измъкнат през задния вход, за да си прибере вещите, а после майка му ще го отведе на сигурно място. Повече няма да го видя.

Не ми благодари, защото не знае какво да каже. Не искам да го докосвам, защото предишния ден не се е къпал, но все пак се прегръщаме набързо в тесния коридор под погледите на двама заместник-шерифи.

- Всичко свърши, Гарди - казвам, но той не ми вярва.

Новината се е разчула и отвън се е събрала тълпа. Майло никога няма да повярва, че друг, а не Гарди е убил сестрите Фентрис, независимо от уликите. Такъв е резултатът, когато ченгетата се вслушват в някое от тъпите си предчувствия и се втурват по погрешна следа, пускат слухове и подмамват и пресата. Прокурорът се включва в играта отрано и не след дълго процесът се превръща в организиран и полузаконен линч.

Излизам през страничен вход, където ме чака Партнър. Измъкваме се без ескорт и докато потегляме от сградата на съда, върху предното стъкло се пльосват два домата и едно яйце. Не се сдържам и се разсмивам. За пореден път напускам града със стил.