Адвокат на улицата

1

Човекът с гумените ботуши влезе в асансьора след мен. Отначало не го видях, но долових миризмата му — острия дъх на тютюн, евтино вино и живот по улиците без срещи със сапуна. Поехме нагоре сами и когато най-сетне се озърнах, видях ботушите — черни, мръсни и доста големи за него. Оръфаният намачкай шлифер стигаше до коленете му. Отдолу бе надянал няколко слоя кирливи дрехи, тъй че изглеждаше възпълен, дори дебел.

Но не от добро хранене; зиме столичните бездомници навличат всичко, което си имат, или поне така ми се струваше.

Беше чернокож и вече на възраст — прошарената му коса и брада не бяха мити и подстригвани от години. Гледаше право напред през масивните слънчеви очила, без да ми обръща капка внимание, тъй че за момент се зачудих какво толкова съм го зяпнал.

Просто не му беше мястото тук. Нито в тази сграда, нито в този асансьор. Адвокатите на всичките осем етажа бяха служители в моята фирма, и то с работно време, което дори след седем години продължаваше да ми се струва чисто издевателство.

Обикновен бездомник, търсещ спасение от уличния студ. Обичайно явление в центъра на Вашингтон.

Но нали имахме охрана тъкмо за да ни пази от тая сган.

Спряхме на шестия етаж и едва сега осъзнах, че той не бе натиснал бутон, не бе избрал етаж. Просто бе тръгнал след мен. Побързах да изляза и докато прекрачвах във великолепната мраморна приемна на „Дрейк и Суини“, хвърлих бегъл поглед през рамо, колкото да видя как стои в асансьора, продължава да зяпа в нищото и не ми обръща капка внимание. Мадам Дьовие, една от най-непробиваемите служителки в приемната, ме поздрави с типичното си високомерно презрение.

— Дръж асансьора под око — казах аз.

— Защо?

— Някакъв скитник. Май ще трябва да викнеш охраната.

— Ама че народ — рече тя с превзетия си френски акцент.

— И поръчай да донесат нещо за дезинфекция.

Смъквайки палтото в движение, аз се отдалечих и забравих за човека с ботушите. Целият ми следобед бе запълнен със срещи — все важни разговори с още по-важни хора. Завих зад ъгъла и тъкмо се канех да кажа нещо на личната си секретарка Поли, когато чух първия изстрел.

Мадам Дьовие стоеше зад бюрото си като вкаменена и гледаше право в дулото на ужасяващо дълъг пистолет, който нашият уличен приятел стискаше. Тъй като пръв се притекох на помощ, той любезно насочи оръжието към мен и аз също се вцепених.

— Не стреляй — рекох и вдигнах ръце. Бях гледал доста филми и знаех точно какво да правя.

— Млък! — преспокойно отсече той.

В коридора зад мен се раздадоха гласове.

— Въоръжен е! — изкрещя някой. Сетне гласовете се отдалечиха, заглъхвайки все повече и повече, докато колегите ми се изнизваха към задния изход. Направо си ги представих как скачат през прозорците.

Вляво от мен имаше масивна дървена врата, водеща към голяма заседателна зала, където в момента седяха осем адвокати, майстори във воденето на съдебни дела. Осем закалени, безстрашни бойци, които по цял ден разпъваха на кръст хората. Най-неудържим сред тях беше един сприхав дребосък на име Рафтър и когато той рязко отвори вратата с думите, „Какво става, по дяволите?“, дулото се врътна към него и мъжът с ботушите получи точно каквото искаше.

— Хвърли тоя пищов — кресна Рафтър от прага. Само след част от секундата нов изстрел огласи приемната, а куршумът се заби в тавана нейде високо над Рафтър и го низвергна до ранга на простосмъртен.

Човекът отново врътна оръжието към мен, кимна и аз покорно последвах Рафтър в заседателната зала. Последното, което видях отвън, бе как ужасената мадам Дьовие трепери зад бюрото с провиснали на шията слушалки, а високите й токчета смирено търпят съседството на кошчето за хартии.

Човекът с гумените ботуши затръшна вратата зад мен и бавно размаха пистолета си из въздуха, тъй че и осемте адвокати да го видят добре. Оръжието изглеждаше в чудесно състояние; мирисът откъм дулото беше по-силен дори от уханието на собственика му.

В средата на залата имаше дълга маса, отрупана с документи и справки, които само преди секунди изглеждаха страшно важни. Прозорците гледаха към паркинга. Две врати водеха към коридора.

— До стената — разпореди онзи, размахвайки пистолета като диригент. После го приближи до главата ми и нареди: — Заключи вратите.

Подчиних се.

Осемте адвокати не изрекоха нито дума, докато отстъпваха заднишком. Нито пък аз — само побързах да заключа вратите и се озърнах в търсене на одобрение.

Кой знае защо, през цялото време си мислех за оная ужасна касапница в пощата — недоволен служител се връща след обедната почивка с цял арсенал оръжия и избива петнайсет свои колеги. Мислех още за убийствата по детските площадки… и в крайпътните ресторанти.

Само че там жертвите се оказваха все невинни деца и благопристойни граждани. А ние бяхме шайка адвокати!

С ръмжене и грубо побутване човекът подреди осемте служители покрай стената и когато остана доволен от положението им, благоволи да ми обърне внимание. Какво искаше? Можех ли да задавам въпроси? Ако бе тъй, щеше Да получи каквото пожелае, по дяволите. Заради очилата не виждах очите му, но той отлично виждаше моите. И се целеше право между тях.

Свали мръсния шлифер, сгъна го, като че беше новичък, и го сложи по средата на масата. Отново усетих мириса, който ме бе подразнил в асансьора, но сега това нямаше значение. Човекът пристъпи до края на масата и бавно смъкна следващата дреха — издута сива жилетка. Имаше защо да е издута. Под нея около кръста му бяха завързани множество червеникави пръчки, които дори и за неопитния ми поглед силно напомняха динамит. От горния и долния край на всяка стърчаха като пъстри спагети снопчета жици, а целият комплект бе скрепен със сребриста лента.

Първата ми инстинктивна реакция беше да се втурна презглава към вратата и да разчитам на късмета си онзи да стреля неточно, докато трескаво дърпам резето, после пак да не ме улучи, когато изхвръквам с плонж в коридора. Но коленете ми се тресяха, а в жилите ми сякаш течеше ледена вода. Откъм осмината край стената долетяха въздишки и тихи стонове, което явно смути нашия похитител.

— Тишина, моля — каза той с тона на търпелив професор.

Побиха ме тръпки от тая деловитост. Човекът намести част от спагетите около кръста си, после измъкна от джоба на торбестите си панталони автоматичен нож и умело навито жълто найлоново въже. За по-сигурно размаха още веднъж пистолета срещу стреснатите лица пред себе си и добави:

— Не искам никой от вас да пострада.

Много мило, но не ми се вярваше. Преброих дванайсет червени пръчки — сигурен бях, че са предостатъчни, за да стане всичко бързо и безболезнено.

После пистолетът пак се насочи към мен.

— Ти — рече човекът. — Вържи ги.

Този път Рафтър не издържа. Съвсем лекичко пристъпи напред и запита:

— Слушай, приятел, какво точно искаш?

Третият куршум профуча над главата му и се заби в тавана без особени поражения. Изстрелът отекна като топовен гърмеж и откъм приемната долетя писъкът на мадам Дьовие или някоя друга служителка. Рафтър приклекна, а когато се опита да се изправи, Умстед заби масивния си лакът в гърдите му и го върна към първоначалното положение до стената.

— Млъквай — процеди Умстед през зъби.

— Не ме наричай приятел — рече човекът с ботушите и обръщението моментално отпадна от речника.

— Как искате да ви наричаме? — запитах аз, защото долавях, че се очертава да стана водач на заложниците. Говорех много сдържано, с дълбока любезност и той оцени уважението.

— Ще ми казвате „мистър“.

Всички в залата се оказаха напълно съгласни.

Телефонът взе да звъни и за момент си помислих, че нашият похитител ще го гръмне. Но той само махна с пистолета и аз внимателно сложих апарата на масата пред него. Човекът вдигна слушалката с лявата си ръка; дясната все тъй здраво стискаше оръжието, насочено към Рафтър.

Ако имахме право на избор, Рафтър щеше да е първата жертва. С осем гласа срещу един.

— Ало — рече Мистър. Изслуша нещо кратко, после затвори. Предпазливо отстъпи към стола в края на масата, седна и ми нареди: — Вземи въжето.

Искаше да вържа ръцете на осмината една за друга. Нарязах въжето и омотах китките им, като се мъчех да не гледам лицата на колегите, за чиято смърт допринасях в момента. Усещах пистолета зад гърба си. Онзи държеше да бъдат стегнати здраво и аз се преструвах, че затягам до кръв, макар че всъщност навивах съвсем хлабаво.

Рафтър тихичко измърмори нещо и ми се прииска да го зашлевя. Умстед напъна китки, тъй че когато привърших, въжето едва не падна. Маламъд се потеше и дишаше тежко. Той беше най-старият между нас, членуваше в Управителния съвет и преди две години бе прекарал първия си инфаркт.

Нямаше как да не погледна Бари Нузо, единствения си приятел в цялата група. Двамата бяхме на една възраст — трийсет и две години — и постъпихме във фирмата почти едновременно. Той беше учил в Принстън, аз в Йейл. Жените и на двама ни бяха от Провидънс. Неговият брак вървеше отлично — три хлапета за четири години. Моят бавно и сигурно отиваше към провал.

Срещнахме погледи и едновременно помислихме за децата му. Поне в това отношение имах късмет.

Раздаде се първият вой на сирени и Мистър ми нареди да спусна щорите на петте големи прозореца. Обиколих ги методично, като оглеждах паркинга долу, сякаш ако ме видеха, имах по-голям шанс за спасение. Под мен мигаха лампите на самотна и празна полицейска кола; ченгетата вече бяха в сградата.

А ние стояхме тук — девет бели момчета и нашият Мистър.

Според последни данни „Дрейк и Суини“ имаше осемстотин адвокати в канторите си, пръснати по цял свят. Половината работеха във Вашингтон, в същата сграда, където вилнееше Мистър. Той нареди да позвъня на „шефа“, за да съобщя, че е въоръжен и зареден с дванайсет пръчки динамит. Свързах се с Рудолф, началник на моя отдел — „Антитръстово законодателство“ — и предадох известието.

— Добре ли си, Майк? — запита той.

Мистър бе включил уредбата на пълна мощност.

— Просто великолепно — отвърнах аз. — Моля те, изпълни каквото поиска.

— А какво иска?

— Още не знам.

Мистър махна с ръка и разговорът приключи.

Насочван от дулото на пистолета, аз застанах до заседателната маса, на три-четири крачки от Мистър, който имаше неприятния навик да опипва разсеяно жиците по корема си. Той наведе глава и лекичко дръпна една от тях, червена на цвят.

— Опъна ли тая, червената, всичко свършва.

След това кратко предупреждение тъмните очила се обърнаха към мен. Усетих, че трябва да кажа нещо.

— Защо искате да направите това? — запитах аз с отчаяната надежда да завържа разговор.

— Не че искам, но защо пък не?

Говорът му ме изненада — бавен, напевен и равномерен, без избързване и с еднакво внимание към всяка сричка. Може и да беше уличен пройдоха в момента, но си личеше, че е виждал и по-добри времена.

— Защо искате да ни убиете? — настоях аз.

— Няма да споря с теб — заяви той. Както се казва в съда, нямам повече въпроси, ваша светлост.

Тъй като съм адвокат и живея по график, погледнах часовника си, за да документирам надлежно всичко, ако успеехме да оцелеем по някакво чудо. Беше един и двайсет. Мистър искаше спокойствие и се наложи да изтърпим период на мъчителна тишина, който трая четиринайсет минути.

Не можех да повярвам, че ще умрем. Не виждах мотив, не виждах причина да бъдем убити. Сигурен бях, че нито един от нас не го е срещал преди. Припомних си пътуването с асансьора и факта, че той явно нямаше определена цел. Беше просто смахнат, тръгнал на лов за заложници, което за жалост правеше гибелта ни едва ли не съвсем нормална за днешно време.

Тъкмо една от ония безсмислени касапници, които изскачат на първа страница за двайсет и четири часа и карат хората да поклащат печално глави. После щяха да дойдат вицовете за гръмнати адвокати.

Вече буквално виждах заглавията, чувах думите на репортерите, но все още отказвах да повярвам, че това наистина ще се случи.

Откъм приемната долових гласове, навън виеха сирени; някъде по коридора бръщолевеше полицейска радиостанция.

— Какво яде днес на обяд? — наруши мълчанието Мистър.

Питаше мен. Прекалено изненадан, за да излъжа, аз се поколебах за момент, после признах:

— Печено пиле „Цезар“.

— Сам ли?

— Не, с приятел. — Бях имал среща с колега от университета.

— Колко платихте общо?

— Трийсет долара.

Това не му се хареса.

— Трийсет долара — повтори той. — За двама души.

Поклати глава, после погледна осемте адвокати. Надявах се да излъжат, ако вземе да разпитва и тях. На някои лакомници от групата трийсет долара нямаше да им стигнат и за ордьовъра.

— А знаеш ли какво ядох аз? — запита Мистър.

— Не.

— Супа. Супа и солени бисквити в приюта. Безплатна супа, голям късмет извадих. Знаеш ли, че с трийсет долара можеш да нахраниш стотина мои приятели?

Бавно кимнах, сякаш изведнъж бях осъзнал цялата тежест на прегрешението си. Той пак размаха пистолета.

— Събери всички портфейли, пари, часовници и скъпоценности.

— Може ли да знам защо? — запитах аз.

— Не.

Сложих на масата портфейла, часовника и дребните си пари, после тръгнах да тършувам из джобовете на останалите заложници.

— За наследниците — обясни най-сетне Мистър и всички ахнахме едновременно.

Сетне той нареди да сложа плячката в едно куфарче, да го заключа и пак да се обадя на „шефа“. Рудолф вдигна още след първото позвъняване. Представих си как шефът на полицейския отряд организира щаб в кабинета му.

— Рудолф, пак съм аз, Майк. Обаждам се по уредбата.

— Да, Майк. Добре ли си?

— Много добре. Слушай, Мистър иска да отворя вратата откъм приемната и да оставя в коридора едно черно куфарче: После пак ще заключа. Разбра ли?

— Да.

С пистолет зад тила, аз бавно открехнах вратата и метнах куфарчето навън. Не видях жива душа.

Малко неща биха откъснали един адвокат в голяма фирма от удоволствието да трупа хонорари. Сънят е едно от тях, макар че обикновено го пренебрегваме. Храненето всъщност влиза в сметките, особено на обяд, когато клиентът подписва чека. Докато минутите бавно се влачеха, аз неволно взех да се чудя какво ли ще си начислят останалите четиристотин адвокати от сградата, докато чакат края на кризата. Представих си ги долу, на паркинга, повечето седнали на топло в колите и вдигнали телефоните, за да надуят нечия сметка. Ясна работа, фирмата нямаше да изтърве своето.

На някои главорези долу изобщо не им пукаше как ще приключи всичко. Само да свършва по-бързо.

За миг Мистър сякаш задряма. Отпусна брадичка и дишането му стана по-тежко. Рафтър изсумтя, за да привлече вниманието ми, после врътна глава, като че ме подканваше да действам. За беда Мистър, дори и да спеше наистина, стискаше здраво пистолета в дясната си ръка, а с лявата бе хванал страшната червена жичка.

А Рафтър искаше да се правя на герой. Макар че го смятаха за най-стръвен и продуктивен адвокат в цялата фирма, той все още не беше станал съдружник. Не работеше в моя отдел, а и не бяхме военни, та да приемам заповеди.

— Колко пари спечели миналата година? — запита изведнъж Мистър със съвсем ясен и буден глас.

Отново се изненадах.

— Аз… ами… чакайте да помисля.

— Недей да лъжеш.

— Сто и двайсет хиляди.

Това също не му се понрави.

— И колко от тях си раздал?

— Колко съм раздал ли?

— Да. За благотворителност.

— Ааа. Е, честно казано, не си спомням. У нас жена ми се занимава със сметките, разходите и тъй нататък.

Осмината адвокати се разшаваха едновременно.

Мистър явно не бе доволен от моя отговор и нямаше намерение да отстъпва.

— Кой ви попълва декларациите?

— Данъчните ли имате предвид?

— Да, точно тях.

— С това се занимава данъчният отдел, той е на втория етаж.

— Тук, в тази сграда?

— Да.

— Позвъни им тогава от мое име. Искам данъчни сведения за всички присъстващи.

Огледах лицата им и две-три от тях красноречиво говореха: „Що не вземеш направо да ме застреляш?“ Вероятно се позабавих с отговора, защото Мистър изрева:

— Действай!

И за по-убедително гръмна отново. Позвъних на Рудолф, който също започна да се двоуми, тъй че трябваше да повиша глас.

— Изпрати ги по факса — настоях аз. — Само миналогодишните.

Петнайсет минути гледахме втренчено факса в ъгъла и се потяхме при мисълта, че ако данъчните ни декларации не пристигнат час по-скоро, Мистър ще започне да ни избива един по един.