Академикът

Оказа се, че е много трудно да се публикува разговорът с академика. Не защото той беше говорил глупости, не. Това бе академик с голямо име, с опит в интервютата, а разговорът беше на тема, която той познаваше много добре. Журналистът, изпратен за този разговор, бе достатъчно квалифициран. Беше добър журналист, а преди тридесет години — много добър. Причината се криеше в стремителността на техническия прогрес. Сроковете на списанието — коректурите, набирането, издателските графици — безнадеждно изоставаха от движението на науката. През есента на петдесет и седма година, на четвърти октомври, бе изстрелян спътник. Академикът знаеше някои подробности по подготовката му, а журналистът не знаеше нищо. Но и на академика, и на журналиста, и на редактора на списанието им беше ясно, че след изстрелването на спътника трябва да се променят не само границите на информацията, но и самият тон на статията. В първия си вариант тя трябваше да е заредена с очакване на големи, изключителни събития. Сега тези събития бяха факт. Затова месец след разговора академикът изпращаше от санаториума в Ялта телеграми до редакцията — коя от коя по-дълга, за своя сметка, с платен обратен отговор. Умело открехвайки завесата на кибернетичните тайни, академикът се стремеше на всяка цена да бъде „на ниво“ и в същото време да не каже нещо излишно. Редакцията, която имаше същите грижи за актуалността и своевременността, коригираше текста на академика до последната минута.

Коректурите на статията бяха изпратени в Ялта по специален самолетен куриер и, нашарени с поправките на академика, се върнаха в издателството.

„Редактира като Балзак“ — съкрушено рече завеждащият. Всичко беше уговорено, нагласено, изчетено. Неповратливата кола на издателската техника излезе на широкия друм. Но тъкмо когато набираха броя, в космоса полетя кучето Лайка, и академикът, вече от Румъния, където се намираше на някакъв световен конгрес, изпращаше нови телеграми, в които молеше, настояваше. Редакцията поръчваше бързи международни телефонни разговори с Букурещ.

Най-сетне броят на списанието излезе и редакцията начаса загуби интерес към статията на академика.

Но всичко това стана по-късно, а сега журналистът Голубев се изкачваше по тясното мраморно стълбище на огромната къща, построена на главната улица, където живееше академикът. Къщата беше на годините на журналиста. Бе издигната по време на домостроителния бум в началото на века. Жилища на свободни цени: с вана, газ, телефон, канализация, електричество.

Във входа се намираше помещението на дежурния портиер. Крушката беше сложена така, че светлината да пада върху лицата на влизащите. На журналиста това напомни с нещо следствения затвор.

Голубев каза името на академика, дежурният портиер се обади по телефона, изслуша отговора на учения, каза на журналиста „заповядайте“ и широко отвори пред Голубев вратата на асансьора, украсена с лети бронзови орнаменти.

„Бюро пропуски“ — вяло си помисли Голубев. През живота си ги беше виждал много.

— Академикът живее на шестия етаж — почтително съобщи дежурният портиер. Не се учуди, когато Голубев подмина отворената врата на асансьора и стъпи на чистото тясно мраморно стълбище. След болестта Голубев не понасяше пътуването с асансьор — нагоре и особено надолу, тази коварна безтегловност.

Като си почиваше на всяка площадка, Голубев стигна до шестия етаж. Бученето в ушите му поутихна, сърцето му започна да бие по-бавно, дишането му се поуспокои. Голубев постоя пред вратата на академика, протегна ръце и внимателно направи няколко движения с глава — така го бяха посъветвали лекуващите лекари.

Престана да си върти главата, напипа в джоба си носната кърпа, химикалката, бележника и решително позвъни.

Известният академик лично му отвори вратата. Беше млад, енергичен, с бърз поглед на черните очи и изглеждаше много по-млад и по-свеж от Голубев. Преди разговора журналистът беше прегледал в една библиотека енциклопедичните речници, а също и няколкото биографии на академика и знаеше, че са връстници. Прелиствайки статиите, в които се засягаха темите на бъдещия разговор, Голубев обърна внимание, че от научния си Олимп академикът е бълвал огън и жупел по кибернетиката, наричана от него „най-вредна идеалистическа квазинаука“. „Войнствата лъженаука“ — така се е изразявал преди двадесет години ученият. Разговорът, за който бе дошъл Голубев, трябваше да засегне тъкмо съвременното значение на кибернетиката.

Академикът запали лампата, за да може Голубев да се съблече.

В огромното огледало с бронзова рамка, изправено до стената в антрето, се отразяваха и двамата — академикът с черния костюм, с черна вратовръзка, чернокос, черноок, с гладко лице, енергичен, и изправената фигура на Голубев, умореното му лице с много бръчки, приличащи на дълбоки белези. Но сините му очи като че ли пробляскваха по-младежки, отколкото лъскавите живи очи на учения.

Голубев закачи коравото си, ново-новеничко, наскоро купено палто от изкуствена кожа на закачалката. До износеното кафяво кожено палто на домакина, подплатено с кожа от миеща се мечка, това на журналиста изглеждаше съвсем прилично.

— Заповядайте — каза академикът, като отвори вратата наляво. — И моля да ме извините. Сега ще дойда.

Журналистът се огледа. Анфиладата от стаи водеше в две посоки — направо и надясно. Вратите бяха от махагон, остъклени, и някъде далеч зад тях в пълно безмълвие се появяваха сенки на хора. На Голубев не му се беше случвало да живее в жилище, където стаите са разположени по този начин, но той си спомняше филма „Маскарад“, дома на Арбенин. Академикът изникна някъде в далечината и пак изчезна, отново се появи и изчезна, както Арбенин във филма.

Вдясно, в първата голяма стая — след това отново започваше анфилада, — светла, със стъклена врата, с венециански прозорци, имаше огромен бял роял. Беше затворен и върху капака му се тълпяха, като си пречеха една на друга, някакви порцеланови фигурки. На великолепни поставки бяха подредени вази, вазички, скулптури, статуетки. По стените висяха чинии, ковьорчета. Двете големи кресла бяха тапицирани в бяло, в тон с рояла. Някъде в дълбочината се движеха човешки сенки.

Голубев влезе в кабинета на академика. Миниатюрното кабинетче беше тъмно, тясно и приличаше на килер. Рафтовете за книги по всичките четири стени го правеха да изглежда още по-тясно. Малкото, сякаш детско писалище от абаносово дърво, покрито с дърворезба, се огъваше под тежестта на огромна мраморна мастилница с капак от позлатен бронз. Рафтовете по три от стените бяха пълни със справочници, а на четвъртата бяха подредени съчиненията на академика. Биографиите и автобиографиите, с които Голубев вече се беше запознал, също ги имаше тук. В същата тази стая бе натикано и се задъхваше малко черно пиано. До него се притискаше кръгла масичка за кореспонденция, отрупана с нови технически списания. Голубев ги премести върху пианото, придърпа един стол и сложи на края на масичката химикалка и два молива. Вратата на антрето остана отворена.

„Както в онези кабинети“ — сякаш между другото си помисли Голубев.

Навсякъде — на черното пиано, на рафтовете за книги — имаше вазички, порцеланови и глинени фигурки. Голубев взе един пепелник, представляващ главата на Мефистофел. Някога много отдавна и той обичаше порцелан и стъкло, впечатляваше се от чудесата, дело на човешките ръце, изложени в Ермитажа — от бялата порцеланова фигурка „Сън“, където лицето на човека, заспал в креслото си, бе покрито с почти прозрачна кърпа и изглеждаше така, сякаш сътрудниците на музея са наметнали фигурката с парче марля, за да не се праши — а това не беше марля, а кърпа от най-фин порцелан. Голубев си спомняше и много други чудеса на човешкото умение. Но главата на Мефистофел — груба, провинциална — не можеше да я възприеме. По рафтовете блееха глинени овни, притиснали се към гърбовете на книгите сякаш към дървета, седяха зайци с лъвски муцуни. Или те бяха някакъв скъп спомен?

До вратата се виждаха два солидни кожени куфара с лепенки от чужбински хотели. Лепенките бяха много, а куфарите — нови.

Академикът се появи на прага, засече погледа на госта и веднага обясни:

— Моля да ме извините. Утре пътувам за Гърция със самолет. Заповядайте.

Академикът се провря до писалището и седна удобно.

— Мислих за предложението на редакцията ви — рече той, като гледаше към малкото прозорче; вятърът тъкмо внасяше в стаята петопръст жълт кленов лист, приличащ на отсечена китка на човешка ръка. Листото покръжи из въздуха и падна на пода. Академикът се наведе, натроши го с пръсти и го хвърли в плетеното кошче, притиснало се към крака на писалището.

— И се съгласих — продължи академикът. — Набелязал съм три основни точки на отговора ми, на това мое изказване, на мнението ми — наречете го както желаете.

Академикът чевръсто измъкна изпод огромната мастилница миниатюрно листче, на което с разкривени букви бяха записани няколко думи.

— Първия въпрос съм го формулирал така…

— Мога ли да ви помоля да говорите малко по-високо — каза Голубев, като пребледня леко. — Не съм добре със слуха. Моля да ме извините.

— Разбира се, разбира се — учтиво отвърна академикът. — Първият въпрос е формулиран… Така добре ли е?

— Да благодаря ви.

— И тъй, първият въпрос…

Черните шарещи очи на академика гледаха ръцете на Голубев. Журналистът разбираше, по-точно усещаше с цялото си тяло за какво мисли академикът. За това, че са му изпратили човек, който не умее да стенографира. Академикът се почувства леко обиден. Естествено, сред журналистите има и такива, които не владеят стенография, особено сред по-възрастните. Ученият погледна мургавото, цялото покрито с бръчки лице на Голубев. Разбира се, че има. Но нали в такива случаи редакцията изпраща втори човек — стенографка. Можеха да изпратят дори само стенографката, без журналиста — така би било още по-добре. Например „Природа и Вселена“ винаги правят така. Едва ли в редакцията, изпратила този възрастен журналист, си мислят, че той ще може да задава на него, академика, остри въпроси. За никакви такива въпроси не става дума. И никога не е ставало. Журналистът е дипломатически куриер — мислеше си академикът, — ако не и просто куриер. Той, академикът, трябва да си губи времето, защото няма стенографка. Та това е много просто да се направи, това, ако щете, е въпрос на учтивост от страна на редакцията. Редакцията бе постъпила с него неучтиво.

Виж, на Запад — там всеки журналист умее да стенографира и да пише на машина. А сега — все едно, че са в кабинета на Некрасов преди сто години. Кои списания са излизали преди сто години? Освен „Современник“ не можеше да си спомни нито едно, а сигурно е имало и други.

Академикът беше самолюбие и много чувствителен. Струваше му се, че в постъпката на редакцията прозира неуважение. При това записването на живо непременно щеше да доведе до промяна в разговора — знаеше го от опит. Ще трябва да положи голям труд при редактирането. А и сега — беше предвидил за срещата един час, нямаше възможност за повече, нямаше право, времето му беше по-скъпо, отколкото на журналиста от редакцията.

Това си мислеше академикът, докато диктуваше привичните фрази на интервюто. Впрочем той не даде да се разбере, че е засегнат или учуден. „Налятото в чашите вино трябва да се изпие“ — спомни си той една френска поговорка. Академикът мислеше на френски — от всички езици, които знаеше, най-много обичаше френския: най-добрите списания по неговата специалност, най-хубавите криминални романи… Ученият произнесе на глас фразата на френски, но журналистът, който не владееше стенография, не реагира — академикът и не очакваше друго.

Да, виното е налято — мислеше си академикът, докато диктуваше, — решението е взето, работата е започната и не е в неговия характер да спира по средата на пътя. Той се успокои и продължи да говори.

В края на краищата това е своеобразна техническа задача: да успее точно за един час, без да диктува много бързо, за да смогне журналистът да записва, и достатъчно високо — по-тихо, отколкото от катедрата в института, и по-тихо, отколкото на световните конгреси, но значително по-високо, отколкото говореше в кабинета си — горе-долу като по време на лабораторни упражнения. Когато видя, че всички тези задачи са решени успешно и неочакваните досадни трудности са преодолени, академикът се развесели.

— Извинете — попита той, — вие не сте ли онзи Голубев, чиито материали се публикуваха много често по времето на моята младост, в началото на тридесетте? Тогава всички млади учени следяха с интерес тези статии. Спомням си едно от заглавията: „Единството на науката и художествената литература“. През онези години — академикът се усмихна, демонстрирайки добре поддържаните си зъби — бяха модерни такива теми. Материалът и сега би свършил работа при разговор за „физиците“ и „лириците“ с кибернетика Поретаев. Колко отдавна беше всичко това — въздъхна ученият.

— Не — отвърна журналистът. — Не съм онзи Голубев. Знам за кого говорите. Онзи Голубев умря през тридесет и осма година.

И Голубев не отмести поглед от бързите черни очи на академика.

Ученият издаде някакъв неясен звук, който трябваше да означава съчувствие, разбиране, съжаление.

Голубев пишеше без почивка. Не можа веднага да разбере френската пословица за виното. Знаеше езика и го беше забравил, беше го забравил отдавна и сега непознатите думи лазеха по уморения му, изсушен мозък. Неразбираемата фраза лъкатушеше бавно, сякаш на четири крака, по тъмните извивки на мозъка, спираше, събираше сили и се довличаше до някое осветено кътче, и Голубев с болка и страх разбра значението й на руски. Важен бе не смисълът, а това, че я беше разбрал — тя сякаш му откри, посочи му нова област от забравеното, където също трябва да се възстановява всичко, да се укрепва, да се изгражда. А вече нямаше сили — нито нравствени, нито физически, и сякаш беше много по-лесно да не си припомня нищо ново. По гърба на журналиста изби студена пот, много му се пушеше, ала лекарите му бяха забранили — на него, който беше пушил четиридесет години. Забраниха му и той заряза цигарите — изплаши се, животът му домиля. Трябваше му воля не за да остави пушенето, а за да не слуша съветите на лекарите.

На вратата се подаде глава на жена с фризьорска каска. „Домашно обслужване“ — отбеляза сякаш между другото журналистът.

— Извинете. — Академикът се измъкна иззад пианото и бързо излезе от стаята, като затвори вратата след себе си.

Голубев поразмаха отеклата си ръка и подостри молива.

От коридора долиташе гласът на академика — енергичен, не много рязък, без да бъде прекъсван.

— Шофьорът — поясни той, появявайки се в стаята. — Никога не може да разбере в колко часа трябва да докара колата… Да продължим — рече той, докато минаваше зад пианото и се навеждаше над него, за да го чува Голубев. — Вторият раздел е за успехите на теорията на информацията, електрониката и математическата логика — с една дума, на всичко онова, което е прието да се нарича кибернетика.

Изпитателният поглед на черните очи срещна очите на Голубев, но журналистът беше невъзмутим. Академикът бодро продължи:

— В тази модерна наука отначало малко бяхме поизостанали от Запада, но бързо наваксахме и сега сме начело. Смятаме да открием катедри по математическа логика и по теория на игрите.

— Теория на игрите ли?

— Именно, наричат я още теория на Монте Карло — бавно каза академикът. — Движим се в крак с времето. Впрочем вие…

— Журналистите никога не са успявали да бъдат в крак с времето — рече Голубев. — За разлика от учените…

Голубев придърпа пепелника с форма на главата на Мефистофел.

— Много ми допадна — рече той.

— Какво говорите — каза академикът. — Случайна придобивка. Та аз не съм колекционер, „аматьор“, както казват французите, просто глината отморява очите.

— Разбира се, разбира се, прекрасно занимание — Голубев искаше да каже увлечение, но го достраша да не би от началното „у“ да му изскочи изкуствената челюст, която му бяха поставили съвсем наскоро. Протезата не понасяше звука „у“. — Е, благодаря ви — рече Голубев, като се изправяше и подреждаше листата. — Желая ви всичко най-хубаво. Ще ви изпратим коректурите.

— Ако има нещо — академикът се смръщи, — нека в редакцията прибавят каквото трябва. Аз съм човек на науката, може и да не знам някои неща.

— Не се безпокойте. Ще видите всичко на коректури.

— Желая ви успех.

Академикът излезе да изпрати журналиста в коридора, запали лампата и гледаше със съчувствие как Голубев навлича прекалено новото си кораво палто. Лявата му ръка с мъка улучи ръкава и Голубев се зачерви от напрежение.

— От войната ли е? — прояви учтив интерес академикът.

— Почти — отвърна Голубев. — Почти.

И излезе на мраморното стълбище.

Раменните стави на Голубев бяха разкъсани по време на един разпит през тридесет и осма година.