ГЛАВА I

Когато Мак отвори очи, видя, че се намира на ъгъла на една оживена улица в един очевидно голям град. От двете му страни стояха Мефистофел и Маргарита. Мефистофел изглеждаше елегантен както винаги. В бутониерата на тъмния си официален костюм имаше свежа червена розова пъпка. Черните му обувки бяха току-що лъснати и блестяха. И Маргарита беше красива като картинка. Беше намерила време да си оправи грима, след заминаването си от Константинопол, и да се преоблече с рокля на цветя със силно изрязан корсет.

Мак се огледа и изведнъж осъзна, че в този град се издигат множество големи благороднически сгради с особена архитектура, която трябва да беше китайска. Това впечатление се подсили и от обитателите на града, които бързаха насам-натам, облечени в дрехи от кожи и коприна с дълги ръкави и си говореха на висок тон. Въздухът беше режещ и студен и миришеше на въглища и на прах от петте аромата. Небето над тях се простираше синьо и изцъклено по северняшки. Край тях минаваха мъже с кожени шапки и плоски оранжеви лица. Мак знаеше с абсолютна сигурност, че това са монголци. Май тук имаше доста от тях и всички бяха въоръжени до зъби. Те минаваха покрай Мак и другите, като че ли изобщо ги нямаше там.

— Какво става? — попита Мак. — Не ни ли харесват?

— Не ни виждат — отвърна Мефистофел. — Направил съм ни временна магия за Невидимост. По-евтино е, отколкото да наемеш зала за конференции.

— Щом така казваш — обади се Мак. — И сега какво ще трябва да правя тук?

— Ей там, пред теб — започна да обяснява Мефистофел — в края на улицата е големият дворец на хана. В него живее Великият хан, неговите благородници, роднини, наложници и използвачите. В този дворец е и Марко Поло.

— Великият венециански пътешественик ли? — изуми се Мак.

— Той самият. Обикновено чичо му и баща му са там с него, но сега са заминали на път с цел търговия до Трабзон.

— Къде е Трабзон? — попита Мак.

— Няма значение. Това няма нищо общо с теб. Необходимо е да знаеш само какво трябва да направиш там.

— Да, добре — каза Мак. — Я ме осветли по въпроса.

— Ето как стоят нещата. Марко възнамерява да напусне Пекин и да се върне във Венеция. Ханът неохотно се е съгласил да го пусне, защото Марко е единственият, който може да осигури безопасен ескорт на принцеса Ирене, която е сгодил за един благородник в Персия. Обаче съществува заговор за убийството на Марко. Някои от монголските благородници го ненавиждат заради благоволенията, с които го е удостоил ханът. Има хора, които искат да го убият. Единият ти избор е да предотвратиш убийството на Марко Поло преди неговото заминаване от Пекин.

— Чакай малко — каза Мак. — Той нали в действителност е заминал от Пекин.

— Да, но някога. А това се случва сега. Така че трябва да се направи отново. И нещата да тръгнат по различен път. Защото, въпреки че се случва отново, това също така е и първият път.

— Но ако всичко стане по различен начин — каза Мак — няма ли всичко да отиде по дяволите в нашето собствено време?

— Не се тревожи за това — каза Мефистофел. — Представи си, че това е игра в играта. Ти си доведен тук и ти се дава един миг от времето. Ще имаш три възможности за избор какво да направиш с него. И от тях ние ще видим как ще повлияеш на бъдещето и дали това ще е за добро или за зло.

— Но това няма никакъв смисъл — каза Мак. — Защо да помагам на Марко? Той вече се е отървал от всякакъв заговор, който може да съществува някога срещу него.

— Ти изглежда не разбираш — каза Мефистофел. — Когато ние те пратим там, нещата стават като за първи път. Няма никакви предварително уговорени резултати. Пък и кой може да каже колко пъти е била разигравана историята с Марко Поло? Историята на Земята е като старите пиеси с поука, които гледаме отново и Отново, но без предварително написан край. Нещо като комедия дел арте. Основният актьорски състав се събира всяка вечер, играта започва, но понякога, съвсем неочаквано, краят е съвсем различен.

— И този нов край не повлиява на хода на историята, така ли?

— Откъде би могъл да знаеш какъв е ходът на историята, ако плуваш насред течението? И все пак, въпреки че всичко е ужасно сериозно, това е само една игра. Поне за нас е. Но за теб най-добре е да продължи да е сериозно, защото иначе може и да си изпатиш.

— А какъв друг избор имам? — попита Мак.

— Въпросът с принцеса Ирене. Тя е от далечна страна и Хан Кублай я е сгодил за благородник от Персия. Но ако тя се омъжи за друг, това също ще промени хода на историята. Ти можеш да направиш това, като я накараш да се омъжи за друг.

— А какво става с онзи, за когото се омъжва тя? — попита Мак.

— Историята не ни е казала този факт — отвърна Мефистофел.

— Добре — каза Мак. Той разбра, че няма да измъкне нищо повече от този горделив демон. — А какъв е третият избор?

— Хан Кублай притежава магически скиптър, който носи щастие на монголските воини и следователно — нещастие на враговете им, което включва и държавите от Запада, на които Хан Кублай се противопоставя. Можеш да откраднеш този скиптър.

— Предния път опитах да направя същото с магическата икона.

— Този път е съвсем различно. Забрави предишния път. А сега, ако си готов, ще снема пелерината невидимка и можеш да започваш.

— Чакай малко! — извика Мак. — Как ще обясня присъствието си там?

Мефистофел се замисли за миг.

— Кажи им, че си посланикът от Офир.

— А какво е Офир?

— Офир — обясни Мефистофел — е старозаветният град, откъдето цар Соломон е взел златото, среброто, слоновата кост, маймуните и пауните си.

— И къде се намира този Офир?

— Никой не знае със сигурност. Споменават се различни местоположения, сред тях Източна Африка, Далечния Изток, Абисиния и Арабия. Можем да бъдем сигурни, че Марко Поло не е бил там, иначе щеше да го е споменавал в дългия, изпълнен със самохвалство, списък на пътуванията си, който ще остави след себе си. Така че спокойно можеш да заявиш, че си точно този, без никой да може да те разобличи.

— Ами, добре — каза Мак. — Значи аз съм офирския посланик. А може би е офирианския?

— Както предпочиташ — Мефистофел вече проявяваше признаци на нетърпение. — А сега, ако си готов…

— Чакай! Още нещо! — каза Мек. — Ами облеклото ми?

— Погледни се — отвърна му Мефистофел.

Мак се огледа. Очевидно, докато бе преобличал себе си и Маргарита, Мефистофел бе намерил време да облече Мак в чернобели прилепнали панталони, подплатена с вълна връхна дреха и малка шапчица с перо. Така че това беше наред. Но Мак чувстваше, че има и още нещо, още някакъв проблем. Мефистофел вече бе започнал да маха с ръце, както винаги, когато се готвеше да изчезне. И в този миг Мак се сети.

— Чакай! Че как ще говоря с тези хора?

— Какво искаш да кажеш? — изненада се Мефистофел.

— Защото, ако те не говорят немски и малко френски, добре ще се подредя.

— О — намръщи се Мефистофел. — Но, доктор Фауст, ти си известен учен и лингвист.

— Нали знаеш как е — каза Мак. — Хората все преувеличават тези неща. Пък и отдавна не съм се занимавал с езици. Те имат нужда да се поддържат.

— Добре тогава — въздъхна Мефистофел. — Ще ти дам една Езикова магия, с която ще можеш да разбираш всичко, което ти се казва. Но внимавай с нея, защото не е за общо ползване.

— Една такава Езикова магия ще свърши работа — кимна Мак.

Мефистофел махна с ръка.

— Готово. Но трябва да ми я върнеш, когато свършиш.

— Ами аз? — попита Маргарита.

— Ти си просто с него, като приятелка — каза Мефистофел. — Тази магия не се отнася до теб. Та, готови ли сте?

Мак преглътна и кимна. Мефистофел изчезна, но този път без пламъци и дим, просто бързо избледня. В същия миг един нисък, набит мъж с брада се блъсна в Мак.

— Огрунджи — каза човекът.

— Не, не, вината беше моя — отвърна Мак. И се удиви на факта, че бе разбрал идеално какво му казаха. Непознатият отмина и Мак се обърна към Маргарита.

— Ех, ако можеше Мефистофел да не се държи така властно — каза Мак. — Всъщност не урежда тези неща много добре. Чакай сега! Какво е първото нещо, което трябва да направя?

В този момент един висок, свиреп на вид воин с кожена шапка и лакирана ризница, меч, щит и копие на гърба си, каза:

— Ей, ти!

— Това ми прозвуча познато — промърмори Мак на Маргарита. И като се обърна към воина, той каза:

— Да?

— Не съм те виждал преди. Кой си ти?

— Аз — отвърна Мак — съм посланикът на Офир. Заведи ме при вашия хан. А, между другото, това е приятелката ми, Маргарита.

— Последвайте ме — каза войникът.

Движейки се на няколко крачки зад воина, от чийто път хората бързаха да се отдръпнат с много поклони, те преминаха през оживения пазар, простиращ се между тях и двореца на Хан Кублай. Тук изобилстваше от миризми и аромати, повечето китайски, а не европейски, макар че се долавяше и мирисът на индийско къри и на хибискус от Южните морета. А щом тръгнаха покрай сергиите, въздухът се изпълни с пудра на петте аромата и Акцент. Пресовани блокчета водорасли, които хората хрупаха като зеле, излъчваха своя характерен упойващ мирис с привкус на йод. Мак усещаше чистата миризма на бамбук и сандалово-дърво, заедно с по-настойчивите миризми на чесън, въглища, оризов оцет и плодове от личи. Имаше цели кошници печено свинско и подноси с пиле „Генерал Ку“. Навсякъде се предлагаше „Патица по пекински“, натопена почти изцяло във вездесъщия пекински сос. Хора с възкафяви лица и права черна коса, с всякаква форма и размери, ги гледаха и си разменяха коментари. Благодарение на Езиковата магия, получена от Мефистофел, Мак ги разбираше всичките.

— Марта, я погледни натам.

— Какво има, Бен?

— Тия ми мязат на чужденци.

— Ама че смешен цвят на кожата!

— И какви грозни очи!

— А я виж как е облечен! Никой тук не носи такива кадифени жакети.

— И я погледни оная — с обувки на висок ток! Ние не носим такива обувки тук, толкова са паянтови, че можеш да си представиш какви са всъщност.

— Наистина не носим!

Шумна, но весела, тълпата не ги заплашваше с нищо. Мак, Маргарита и воинът излязоха от пазар с хилядите му аромати и стигнаха до един доста по-неутрален район, поне що се отнася до ароматизирането — един голям булевард, зад който се намираше красивият дворец.

Те пресякоха улицата и влязоха в един дълъг каменен двор, водещ до висока порта. Вратата се отвори и през нея се показа началникът на стражата, с лакирана ризница, меч и щит и гръмко попита:

— Кой идва там?

— Обикновен войник — отвърна монголският воин — който води със себе си посланика на Офир и неговата приятелка, да се представят на Хан Кублай.

— Моментът е избран прекрасно! — каза началникът на стражата. — Хан Кублай и целият му двор са събрани, тъкмо са свършили деловите разговори, а още не е дошло време за вечеря и се надявахме да стане нещо интересно. Мини, обикновено войниче, с почетните си гости.

Красотата на залите в двореца на хана не подлежеше на описание. Така че няма защо да опитваме. Те вървяха по дълги коридори, покрай спирални орнаменти с форма на свитъци, изписани с образци на китайска поезия, възхваляваща достойнствата на наблюдаването на водата. Последните врати преди залата за аудиенции бяха бронзови, високи, овални, с богати орнаменти. Отвориха се безшумно без човешка помощ.

— За кого да предам? — попита един дребен, тъмен мъж.

— Посланикът на Офир — каза Мак. — И неговата приятелка.

Голямата зала за аудиенции беше осветена от факли, които бяха наскоро внесени от Франция и затова горяха с безмилостна интелектуална светлина. Тя разкри пред Мак една групичка богато облечени хора. В средата, на малък пиедестал над другите, седеше среден на ръст, на възраст и на нрав мъж, средно тъмен и средно привлекателен, с малка брада и с тюрбан на главата, чийто връх бе увенчан с толкова голям блестящ диамант, че Мак, дори и да не беше информиран, пак би познал в негово лице хана.

От двете му страни стояха различни хора, които се оказаха благородници, лели и чичовци, а може би и няколко братя и сестри и някои от техните роднини. В залата имаше много царедворци. На един трон, малко встрани и назад от трона на Кублай, седеше бледа русокоса жена — навярно принцеса Ирене. Навсякъде имаше стрелци с полуопънати тетиви на лъковете и готови стрели, които наблюдаваха всяко движение на гостите и не вярваха на никого. До една малка маса седеше съвсем сам съсухрен старец, облечен в плащ на звезди. Това без съмнение беше кралският звездоброец. Недалеч от него стоеше напет млад мъж с европейски черти, облечен в хубав панталон и жакет, а на главата си беше сложил малка филцова шапка с ястребово перо. Това беше Марко Поло.

— Значи ти си от Офир? — каза Хан Кублай.

Припомняйки си думите на Мефистофел, Мак забеляза, че Хан Кублай държи в ръката си скиптър. Не изглеждаше магически на пръв поглед, но се предполагаше, че Мефистофел е дал вярна информация.

Ханът каза:

— Ти си първият офирианец, който ни посещава. А може би трябваше да кажа офирски?

— Както (предпочита Ваше величество — отвърна Мак.

— Погледни, Марко! — каза Кублай. — Още един европеец!

Младият мъж с ястребовото перо на шапката вдигна поглед и се намръщи.

— Не го познавам. Как ти е името, човече, и откъде си?

— Аз съм доктор Йохан Фауст — каза Мак. — Роден съм във Витенберг в Германия, но отскоро съм посланик на Офир.

— Не съм виждал такива като теб в Европа — каза Марко.

— Надали. Ние, офирианците, обичаме да си стоим у дома. Вече не сме велика търговска нация, каквато е твоята Венеция, Марко.

— А, значи ме познаваш.

— Разбира се. Славата ти се е разнесла чак до самия Офир.

Марко се опита да остане смрьщен, но беше по-ласкан.

— Кажи ми, какво произвеждате най-вече?

— Изнасяме доста неща — започна Мак — но главните ни търговски стоки са злато, сребро, слонова кост, маймуни и пауни.

— Маймуни ли? Това е интересно — каза Марко. — Великият хан отдавна търси добър източник на маймуни.

— Нашите са най-добри — каза Мак. — Имаме големи маймуни и малки маймуни, оранжеви орангутани и така нататък. Мисля, че ще можем да ви доставим всичко от този артикул, от което имате нужда.

— Страхотно, ще поговорим пак за това — каза Марко. — Великият хан може би ще поиска и няколко пауна, ако предлагате добра цена.

— Ще си поговорим — каза Мак — и ще уговорим цена.

В този миг се обади придворния магьосник.

— Офир, а? Градът до Шеба?

— Точно той — каза Мак. — Улучихте веднага.

— Ще направя нови проучвания — произнесе се магьосникът.

— Със сигурност ще установите, че градът ни е наред — каза Мак. Той се подсмихна, но никой друг не се засмя на малката му шега.

Хан Кублай каза:

— Добре дошъл в моя двор, доктор Фауст, посланик от Офир. Но ще пожелаем да говорим с вас по-късно, защото нека се знае, че обичаме да чуваме разкази за далечни страни. Нашият скъп син Марко ни дарява с много разкази. Но винаги е приятно, когато дочуеш нещо ново.

— На услугите на Ваше величество — каза Мак и като забеляза, че изражението на лицето на Марко от намръщено премина направо в раздразнено, реши, че в този ден не си е спечелил приятели.

— Ами жената? — попита Хан Кублай. Мак изсъска към Маргарита:

— Той говори на теб!

— И какво казва? — попита Маргарита. — Не разбирам нито дума!

— Аз ще говоря от твое име — каза Мак. А към Хан Кублай изрече:

— Това е Маргарита, моя приятелка, но не знае нито дума монголски.

— Нито думичка ли? Но ние с радост бихме чули нейната история!

— Аз просто ще ви превеждам — каза Мак — макар и да е жалко, защото тя самата разказва тъй увлекателно.

— Няма да се наложи — каза Кублай. — За щастие наскоро основахме център за бързо изучаване на монголски за поданици и приятели, които не разбират езика ни. Но вие го говорите превъзходно, скъпи ми Фауст.

— Благодаря ви — поклони се Мак. — Винаги съм имал ухо за езици.

— Но жената ще трябва да се научи. Обясни й, че сега ще трябва да отиде в клас и да излезе чак когато се научи да говори.

Мак каза на Маргарита:

— Виж, много съжалявам, но ще те заведат в училище да учиш езика.

— О, не! — изстена Маргарита. — Само не отново в училище!

— Да. Съжалявам. Но не мога да направя нищо.

— По дяволите! — възкликна тя. — Това не е никакво удоволствие!

Но се остави да бъде отведена от две прислужници.

ГЛАВА II

Мак вървеше след Уонг, слугата, който бе натоварен със задължението да го заведе до покоите му и по пътя си даваше сметка за странния вид на външните коридори. Той отбеляза как странно премигваше пламъкът в ръцете на Уонг, когато отникъде не се усещаше течение. Те вървяха през тихите коридори и изведнъж попаднаха на един, чийто вход бе овързан с червено копринено въже.

— Какво има там долу? — попита Мак.

— Това е крилото, отделено за духовете — обясни Уонг. — Посветено е на мъртвите поети. Забранено е там да влизат смъртни. Само Ханът и слугите на Изкуствата могат да влизат там с жертвоприношенията.

— Какви жертвоприношения?

— Яркоцветни камъни, морски мидени черупки, мъх и други приятни за духовете на мъртвите поети неща.

Уонг му каза, че малко монарси са тъй гостоприемни като Хан Кублай и нито един, обладан от толкова силно желание да слуша разказите на странниците отдалече. Кублай се различаваше от другите монголи по удоволствието, с което изслушваше историите на пътниците. Той канеше хора от цял свят да го посетят, да му кажат откъде са и какви са обичаите там. Обичаше да слуша и за семействата им и колкото по-нашироко, толкова по-добре. Той бе отделил цяло крило на двореца си, за да оказва гостоприемство на странниците. Това крило беше несъмнено най-луксозният хотел на света, където хората биваха приемани без предварителна резервация и без заплащане. Само срещу един разказ.

В двореца на Хана имаше както посланици, така и просяци. Но не обикновени просяци. Според представите на хана, просякът е човек, комуто не достигат историите за разказване. Всички просяци в двореца на хана бяха хора, които, по една или друга причина, можеха да бъдат считани за изчерпани откъм разкази. Ханът поддържаше тези нещастници като жест на обществена благотворителност.

Там не само имаше луксозни стаи за пътниците, но и отделно крило за странстващите духове на поетите и разказвачите. Защото Ханът вярваше, че духовете на поетите живеят завинаги в отделно небесно царство, построено специално за тях от Силите на съществуванието. И тези духове понякога се връщат да поскитат отново на Земята, тъй като поетите черпят вдъхновение от повторните посещения по местата на предишните си победи и разгроми. Но по време на своите странствания из някогашните си градове и околностите им, те понякога се поддаваха на странични влияния.) И в такива моменти, както вярваше Ханът, човек може да направи определен ритуал, да предложи определени жертвоприношения и те ще примамят такива духове, които ще дойдат в двореца на Хана, защото ще знаят, че са добре дошли там. И веднъж пристигнали, ще намерят всичко, за което може да копнее един дух: парченца мека кожа, блестящи огледални отломки, късчета янтар, антични сребърни монети, странно оцветени обли камъчета. Твърдеше се, че именно тези неща радват духовете на мъртвите поети и Ханът бе събрал доста от тях. Те биваха излагани в покоите, предназначение за посещение от духовете. В стаите до часовниците, постоянно горяха тамян и свещи. И понякога, някой дух идваше на това място да се наслади на богатството от спомени, оставено му в дар и, когато си отиваше, оставяше в дар по някой златен сън в главата на Хана.

Благодарение на това Ханът сънуваше забележителни сънища, тъй като биваше посещаван от духове, които му разказваха истории за свирепи бели китове, за заговорите в римския форум и за огромни армии, които се придвижват през замръзнал в бяло зимен пейзаж. Беше сънувал, че пътува през тъмна гора и че се е изгубил в нея. Беше сънувал, че трябва да избира между прекрасна жена и тигър. Така Ханът натрупваше истинско богатство от истории и сънища през дните и нощите на живота си, докато вече не знаеше кое какво е и разработваше един свой таен проект за сън, който трябваше да бъде нещо като аудиенция за мъртвите поети, след като той напусне този свят.

Покоите на Мак бяха обзаведени с рядко срещан из страните на Запада лукс. А и Ханът бе измислил множество дребни глезотии. Слугите, които му носеха храна, питиета и гореща вода, бяха обучени да се държат като че ли изобщо го няма там, така че погледите им да не смущават вътрешната му самота. Това бе извънредно приятно за Мак, но не можеше да му се наслаждава изцяло поради тревогата от необходимостта да направи своя избор. В крайна сметка той не беше някакъв си турист. Бе дошъл да работи.

Струваше му се добре като начало да направи нещо и за Марко Поло. Да спаси живота на Марко Поло му изглеждаше едно доста прилично Добро Дело. Поне не виждаше нищо лошо в подобна идея. Никой не ти се вбесява за това, че си му спасил живота. Докато идеята да намери нов съпруг на принцеса Ирене му се струваше доста рискована и освен това още не се бе запознал лично с нея. А що се отнася до възможността да вземе скиптъра на Кублай, от острото му внимание не бе убягнал фактът, че навсякъде в близост до Хана имаше монголски стрелци, с поставени върху тетивите стрели, и когато някой направеше дори и най-малък жест към Хана, стрелците заставаха нащрек и полуопъваха лъковете. Беше по-вече от очевидно, че никой не може дори да се приближи до Хан Кублай. Всеки опит водеше след себе си риск извършителят му да бъде набучен отвсякъде със стрели.

А не биваше да забравя и Марко Поло.

— Кажи ми — обърна се Мак към Уонг — тук някъде ли живее Марко Поло?

— Държи апартамент в този комплекс — Отвърна Уонг. — Но освен това има няколко хубави къщи в града, извънградски къщи и вили за удоволствия и разни такива навсякъде из страната.

— Не питах за недвижимите му имоти — обясни Мак. — Просто исках да зная къде бих могъл да го открия.

— В този момент той се намира в Главната банкетна зала и надзирава приготовленията за Големия банкет довечера в чест на Хана.

— Бъди така добър да ме заведеш дотам.

ГЛАВА III

Главната банкетна зала беше пълна с работници, които опъваха книжни гирлянди, знамена, яркоцветни гоблени и разни други празнични финтифлюшки. Високият таван се поддържаше от осем дебели колони, всяка от които стоеше върху здрав квадратен блок, чиито краища имаха малко място за украса. Главната украса на залата се състоеше от отсечени човешки глави, някои все още кървящи, други доста сухи, трети — напълно мумифицирани, четвърти — плесенясали, полуразложени и дори направо разкапани. В средата на залата имаше вана с кръв и две надвесени над нея фигури я разбъркваха, за да не се съсирва. Наблизо, с ръце на кръста, стоеше Марко и наблюдаваше окачването на главите.

Мак спря за миг, докато попривикне с гледката, после се приближи до Марко.

— Хубава украса от глави — изказа се той.

— Благодаря — отвърна Марко. — Но още не са както трябва.

И той подвикна към мъжете на стълбите, които струпваха главите една върху друга.

— Стегнете малко пирамидата! Не искам в един момент всички тия глави да се търкулнат надолу. Искам да постигна концентриран ефект. Искам пирамидата да стане много висока! По една пирамида от глави с височина седем метра, ето това искам да се получи при всеки ъглов камък. Знам, че няма сами да застанат в равновесно положение, но искам да измисля начин, чрез който ще изглеждат така, сякаш балансират сами. Намерете подпорен материал или използвайте канап или тел, но така, че да не се вижда. И измъкнете тия изсъхнали глави от пирамидата. Изглеждат така, сякаш са най-малко на сто години. Сега няма да отдаваме почит на миналото. А ще празнуваме сегашните и бъдещи завоевания на Хана и тук искам да има само прясно отсечени глави, за предпочитане с все още капеща от тях кръв. Ако кръвта не е прясна, добавете малко от ваната.

Мак и Марко наблюдаваха мълчаливо известно време. Работниците направиха необходимите промени. Мак изкоментира:

— Сега изглежда много по-добре.

— Мислите ли?

— О, да. Вие, венецианците, имате набито око за такива неща.

— Благодаря. Значи сте от Офир.

— Да — призна Мак. — Но нека не говорим за мен. Само исках да ви кажа колко ми е приятно, че се запознахме. Възхищавам ви се, Марко. Истинска чест е да познаваш най-изтъкнатия разказвач на приказки за своето поколение, а най-вероятно и за много поколения напред.

— Мило от ваша страна — благодари Марко. — Но и вие самият сте разказвач, нали? Искам да кажа, щом сте от Офир, който сам по себе си е една приказка?

— О, съвсем незначителен. Пък и, в крайна сметка, кой днес се интересува от Офир? След като споменеш веднъж слоновата кост, пауните и маймуните, вече няма какво толкова да се говори за Офир.

Марко му се усмихна с една доста опасна усмивка.

— Надявам се да е така. Защото в един царски двор има място само за по един разказвач наведнъж.

— Хей, та вие сте титулярът — каза Мак. — А и всъщност именно вие сте причината да дойда тук. Искам да взема автограф от вас.

— Имате моя книга ли?

— Тя е най-скъпоценното ми притежание. Или по-точно беше, понеже крадливите араби ми я откраднаха една нощ във Високите Тартари.

— Това звучи съвсем като приказка.

— Ни най-малко — каза Мак, който не беше забравил кой тук е разказвачът на приказки. — Всъщност беше възможно най-банална кражба. Но имах лош късмет, защото сега, ето на, нямам книга, на която да се подпишете. Но ако сложите подписа си на лист хартия, аз ще си го залепя, когато си намеря нова книга.

— Аз може и да имам някоя — небрежно подхвърли Марко. — Мисля, че мога да ви я дам изгодно.

— Единственото ви копие? Не бих се осмелил!

— Всъщност имам няколко.

— Ще бъде изключителна привилегия за мен, ако ми надпишете една ваша книга. И също така бих приел за привилегия, ако ми позволите да ви пазя и закрилям от заговорите и интригите, които заплашват уважаваната ви персона в този двор.

— Откъде знаете за заговорите против мен? — попита Марко. — Та вие току-що пристигате.

— Обществена тайна е — отвърна Мак — че е невъзможно една толкова талантлива и известна личност, като вас, да няма врагове. И мое желание е да ви пазя от тях.

— Ако наистина искате да ми помогнете — каза Марко — наистина има нещо, което можете да направите за мен.

— Само ми го кажете — заяви Мак.

Марко каза:

— Като посланик на Офир, предполагам, че говорите няколко езика.

— Това е задължително за един посланик — отговори Мак.

— Вече зная, че говорите немски, френски, монголски и персийски.

— Те са задължителни, разбира се.

— Ами туркестански? Фарси? Туркменски? А оглут и мандарински китайски?

— Оправям се и с тях — каза Мак.

— Ами афганистански?

— Не съм съвсем сигурен — запъна се Мак. — Как звучи?

Марко изкриви уста по точно определен начин и произнесе:

— Ето как звучи едно изречение на афганистански език.

— Да — каза Мак. — Това го разбирам.

— Превъзходно — зарадва се Марко. — Принцеса Ирене говори само афганистански, понеже така и не научи монголски. И няма с кого да си говори.

— Освен с вас, предполагам?

— Единственото изречение, което съм научил досега е: „Ето как звучи едно изречение на афганистански.“ Нали разбирате — нямам време да го уча.

— Не е лошо.

— Това, което искам от вас — обясни Марко — е да отидете при принцесата и да си говорите с нея. За нея ще е такова удоволствие да може да говори отново на родния си език. Мисля, че ще прояви интерес към обичаите в Офир.

— Не бих й губил времето с подобни тривиалности — отвърна Мак. — Офир е съвсем като всяко друго място на света. Но ако си мислите, че моите брътвежи ще я поразвеселят, то можете да разчитате на мен. Веднага отивам при нея.

Мак тръгна и мислено се поздрави за това колко бързо бе проникнал във вътрешните кръгове на монголския двор.

ГЛАВА IV

Мак Имаше късмет, че бе получил точни указания как да стигне дотам, защото дворецът на Хан Кублай бе построен във формата на лабиринт. Мак вървеше по дълги, блестящи коридори, чиито краища се губеха някъде в безкрайността, нагоре по смълчани площадки, потънали в отразена слънчева светлина и надолу по бляскави стълбища. Тук всички шумове заглъхваха. Тук-там от тавана висяха клетки с птици. По коридорите се мотаха котки, кучета и оцелоти. От време на време Мак долавяше звука на тънки пищялки, които свиреха под басовия акомпанимент на барабани. На два пъти наскочи на коридорни продавачи с гърненца в ръце, които предлагаха напълно безплатно говеждо на шиш и монголски енчилади от името на хана за гости, които огладняваха ужасно, докато търсят коридора, който води до покоите им.

В тази вътрешна част на двореца нямаше прозорци, но от време на време пътникът преминаваше покрай някоя диорама със сцени от природата — брезови дървета с горски катерици, лениви реки с палави видри, джунгли и маймуни. Благодарение на тях, той би трябвало да не се чувства лишен от връзка с живата природа, та дори и тя да е само символична и въображаема. Тук-там в абсолютно правилното разпределение на коридорите се появяваше пролука и открито пространство, като площадче, понякога съвсем малко, колкото парче земя с издигнато теке, а понякога биваха по-големи — половин акър земя, а понякога и цял акър.

Стана така, че Мак, след като премина от един вътрешен двор в друг и от коридор в коридор, стигна до голям, облицован вътрешен площад, на който много въоръжени войници нравеха упражнения. Те бяха напълно въоръжени с мечове, щитове и пики. Имаше бойни инструктори с ленти на главите, които им показваха упражнения с оръжията и каланетика, които се сториха извънредно уморителни за Мак. Той си проправи път през редиците на потните мъже, защото пътят му към покоите на принцесата продължаваше от другата страна.

Той премина през едно многоцветно обкръжение, защото войниците носеха униформи на различни армии и националности и всички говореха различни езици. В този претъпкан двор се говореха поне двайсет езика и Мак ги разбираше всичките, благодарение на езиковата дарба, която му бе дала магията на Мефистофел. Мак не им обърна никакво внимание, защото нещата, които могат да си кажат група войници по време на каланетика, не са много интересни. Но внезапно чу името на Марко Поло и се заслуша внимателно.

Думите долетяха от двама войни, крито се фехтуваха. Те имаха бради и бяха облечени в кожа, украсена с бронзови отливки, а косите им бяха напомадени и вчесани по финикийски. Единият каза:

— И какво ми каза за тоя Марко Поло?

Другият отвърна:

— Не трябва да говорим за него на такова публично място.

— Не се тревожи — отвърна партньорът му. — Никой тук, с изключение на нас двамата, не говори хайфски диалект на средносирийски.

Това наистина беше един съвсем забутан език, но Мак, благодарение на универсалността на мефистофеловата магия, разбираше всичко до последния гърлен звук. Той спря, уж за да си нагласи ботуша, и чу:

— Казвах ти, че е време заговорът ни да достигне точката си на действия. Ние с теб сме избрани да сме стражи в банкетната зала довечера. Точно тогава ще го направим.

— Та значи ще го убиваме, а?

— Според съобщението, пристигнало с пощенския гълъб малко по-рано. Управителят на Финикия иска точно това. Трябва да го сторим сега, преди да е напуснал Пекин и да е подписал други търговски договори^пренебрегващи нашия град Тайр.

— Да живее Тайр! — каза първият.

— Тихо, глупако. Просто се приготви за действие довечера.

И с тези думи двамата войници се върнаха към упражнението си по фехтовка с подновени сили. Мак си оправи ботуша. Той се изправи и изчезна от там. Той вече бе разкрил този заговор срещу Марко и щеше да му разкаже за него веднага, щом свършеше разговора си с принцеса Ирене.

ГЛАВА V

Хрисимата принцеса Ирене беше в покоите си и с радост прие посланика на Офир.

— Сигур’ разбира — каза тя на развален монголски, повела Мак по многобройните килими към една вътрешна стая — много обича визит, аба монгол линго добре не говор.

— Точно затова идвам да ви посетя, Принцеса Ирене — каза Мак на перфектен афганистански. — И понеже говоря долу-горе добре вашия език, си помислих, че може да си поговорим набързичко, докато настане време за банкета, ако разбирате какво имам предвид?

Принцесата рязко си мое дъх. Да чуе перфектния афганистански на този русокос млад мъж със съвършено произношение и на място поставени словосъчетания и без да пропусне нито един звуков елемент, и отдаваш нужната дан на всички фрикативни съгласни, за нея бе по-изумително, отколкото да види цъфнали теменужки в януарския сняг, нейната по-раншна представа за ново и необичайно преживяване.

— Скъпият ми майчин език! — извика тя. — Говорите го като мой сънародник!

— Само доколкото бих могъл да доставя едно незначително удоволствие на Ваше Височество — каза Мак, използвайки условните изречения, като че ли цял живот е говорил само с тях.

— Каква радост! Сега вече няма да се налага да говоря на развален монголски — каза принцесата — понеже ми е крайно неприятно да се проявявам като невежа, когато всъщност имам диплома по офирианска литература, както и по литература на Куш и Шеба.

— Аз самият не съм чел много — каза Мак. — Но зная колко е важно.

— По-важното е, че ще можете да говорите с мен — отвърна принцесата. — А още по-важно е това, че аз ще мога да ви говоря. Елате тук, седнете, вземете си едно смокиново канапе и чаша палмово вино и ми разкажете за себе си. Какво правите тук в Пекин?

Мак разреши да го сложат да седне на един нисък диван с много възглавници в ярки цветове. Принцеса Ирене седна до него. Тя беше висока бледна блондинка, с доста безинтересни рамене и очи с двойнствено зелен цвят. В държанието й личеше недобре овладяна хистерия. При всеки неин жест подрънкваха множество гривни. Мак изяде една фурма от малка купа, поставена наблизо, с надеждата, че ще успее да се успокои.

— Доведоха ме тук от земите на Високите знамена и в крайна сметка решиха, че трябва да се омъжа за този персийски шах — каза Ирене. — Мислите ли, че е честно? Татко обеща, че ще се оженя, за когото си пожелая. После се отметна от обещанието си, защото разбра, че Ханът има нужда от принцеса от моята линия. Отначало трябваше да се омъжа за един вигер, но го отровиха.

— Известно е, че сред благородниците — каза Мак — ролята на жената във възраст за задомяване е да спои основите на някакъв договор. А как стои въпросът с шаха на Персия? Струва ми се доста добра партия?

— Виждала съм го на портрет — отвърна Ирене. — Дебел. Стар. Грозен. С жестока уста. И очевидно импотентен. С неинтелигентен вид. Говори само персийски.

— Е, последното не е чак такъв недостатък — каза Мак.

— Не го обвинявам в никакви недостатъци — Ирене потръпна. — Но щом портретът ме отблъсква, представи си само какво ще е със самия човек! Никога няма да му родя деца. И родът му ще се прекъсне.

Мак кимна, чудейки се дали това щеше да има значение за бъдните поколения. Да, най-вероятно щеше. Всичко носеше своя отпечатък. Но какво значение би имало едно подобно значение? Не му бяха казали как да погледне на този въпрос.

— Опитайте една от тези захаросани смокини — каза Ирене. — Обзалагам се, че не са сладки колкото вас.

— Принцесо! — извика Мак, понеже, макар да беше един закоравял, видял и препатил мъж, откритата подкана в гласа на принцесата го разтърси чак до обърнатите нагоре върхове на кожените му ботуши.

— Налага се да говоря направо — продължи Ирене. — Може и да нямам друга възможност. — Тя се примъкна по-близо до него и сложи длан зад врата му. — Как каза, че се казваш, сладурче?

— Йохан Фауст на вашите услуги. Но, Принцесо…

— Йожи, ти ме спечели със сладките си приказки. Не се дърпай така, де. Опитвам се да развържа това. — Тя говореше за стегнатия корсет, впит в тънкия й кръст. Мак се опита да избяга от нея, но потъна още по-дълбоко в меките възглавници на дивана, а принцесата сякаш го бе натиснала целия, като едновременно разкопчаваше корсета си, галеше го по косата, сваляше обувките си, разкопчаваше жакета му и ядеше захаросана смокиня. Мак не се боеше От агресивни жени, но беше унил и наплашен от обстоятелствата, които бяха крайно опасни. Чудеше се дали Принцеса Ирене е правила такива неща и преди и дали тези, с които го е правила, са били залавяни и ако е така, то какво е ставало с тях. И в един кратък миг му дойде наум, че Марко би могъл да го предупреди за това.

Но преди да успее да се замисли по-сериозно по този въпрос, се чу внезапен шум от отваряща се врата. Мак се пребори да стане на крака и видя, че в покоите на принцесата е влязла млада жена, макар че едва ли някой би могъл да каже как е влязла тук. Тя беше тъмна, красива и очевидно не беше човек.

— Коя си ти? — понита Мак.

— Аз съм Илит, служител на силите на Доброто и официален наблюдател на състезанието. А вас, доктор Фауст, не ви чака нищо добро.

ГЛАВА VI

Илит вършеше добри дела в една от временните алтернативни земни времеви линии, когато Михаил я откри по горещата небесна телефонна връзка. Илит веднага тръгна. Харесваше й да работи като ангел при Доброто, въпреки че все още бе само на обучение. Главната трудност в живота при Доброто беше, че май нямаше какво да се прави. Тя бе накарала Хермес Тризмегистус да я включи в тази външна времева линия, така че да може да се занимава с Добри дела. Беше хубаво, но, разбира се, не беше като на истинската Земя, така че се зарадва, когато Михаил я намери.

— А, виж сега, Илит — каза Михаил. — Оказва се, че имаме една работа за теб. Нали знаеш за голямото състезание между Светлината и Мрака?

— Разбира се — каза Илит. — Никой в астралния свят не говори за нищо друго.

— Е, и на двете страни в състезанието се разрешава да имат наблюдатели. Това е, за да се уверим, че никой не се възползва от ситуациите за сметка на другия и не напътства състезателя в действията му. Искам да отидеш на Земята и да провериш какви ги вършат Мефистофел и Мак.

— Готово — каза Илит.

— Ето, вземи това — и той й подаде един амулет.

— О, Михаиле! — възкликна Илит.

— Не е подарък — каза Михаил. — Това е амулет, който прави притежателя си невидим. Ще ти даде възможност да наблюдаваш всичко, без самата ти да бъдеш виждана.

— Добре. До скоро! — И тя изчезна.

Илит настигна Мак точно в края на константинополската му проява. Използвайки способностите на амулета, тя видя Ирене и Мак на дивана и стигна до свои собствени заключения.

Принцеса Ирене, изумена повече от всички от внезапното появяване на чернокосата вещица с вятърничавата прическа и с девическата си, но все пак предизвикателна ангелска одежда, каза:

— О, боже! Какво ли ще стане сега?

— С вас нищо — отвърна Илит. — Но трябва да си разменя две думи с този приятел. — Тя посочи Мак, който бе започнал да се измъква назад, но не успя да направи това, което му се искаше най-много, а именно да побегне като луд от вероятно полуделия дух.

— Обаче него — каза Илит — ще го отведа със себе си, защото това, което имам да му кажа, не е за невинни ушенца. — Тя се обърна към Мак и каза:

— Хайде с мен, млади приятелю — с тон, който не търпеше възражения.

Тя поведе Мак през преддверието и надолу по коридора към съседната стая, която бе същата като тази на Ирене, само че необитаема, очакваща пристигането на някоя друга едноезична принцеса от някоя друга малка държавица. Илит взе стол и, сядайки съвсем изправена, загледа Мак, който стоеше пред нея като засрамен ученик.

Тя каза:

— Доктор Фауст, много съм разочарована от вас.

— От мен ли? — изненада се Мак. — Че какво съм направил?

— Не ми се правете на ни лук ял, ни лук мирисал. Бях в съседната стая и чух всичко.

— Наистина ли? — поиска да узнае Мак, като напразно се опитваше да си спомни за какво си говореха двамата с принцесата преди да се появи Илит.

— Чух как се опитвате да прелъстите бедната невинна принцеса, като се възползвате от Езиковата магия, дадена ви от Мефистофел, само за да ви подпомогне в злините ви.

— Ей, почакай малко — каза Мак. — Нищо не разбираш. Не съм правел нищо нередно!

— А как ще обясните тогава онова цуни-гуни в момента, когато влязох в стаята?

— Тя се опитваше да ме прелъсти, а не обратното!

Красивите устни на Илит се изкривиха в презрителна усмивка. Илит някога беше вещица. Но това беше в ония ужасни стари времена, когато тя служеше на силите на мрака с цялата страст на наивната лъст. Но срещна Бабриел — студеноокия русокос ангел, в когото се влюби по време на предишното състезание на хилядолетието и очите й се отвориха за духовната страна на любовта. Беше по времето, когато Аззи пресъздаде онази осъвременена версия на приказката за Принца. До този момент Илит бе приятелката на Аззи. Но в мига щом срещна златокосия Бабриел, забрави всичко за този червенокос млад демон с лисиче лице. Любовта промени ценностната й система. Тя се обърна ревностно към доброто, наистина го направи тази вещица с прекрасно заоблени хълбоци и здрави мускули, понеже Доброто беше неговия избор и тя го намери сполучлив, даже приятен. И от любов към красивия, но извънредно благочестив млад ангел, тя промени занятието си, положи нови духовни клетви и прегърна Доброто с ревност, понравила се силно на онези, които харесват такива неща. И от безгрижна, хойкаща по забави вещица, тя се превърна в такава пуританка и педантка, каквато в наши дни е рядкост да срещнеш дори в рая; но, естествено, няма по-ревностни поддръжници на Доброто от издигналите се от калта. Илит преследваше Доброто и Почтеното поведение (две качества, които тя често приравняваше едно на друго), както някога бе преследвала Лошотията и Разюздаността и с ентусиазъм, който понякога смущаваше по-старите представители на Доброто, които вече се бяха понаучили как стават някои работи по време на дългата си служба в лагера на Светлината. „Ще се научи“, казваха те. Но досега не бе успяла.

— Вие злоупотребявате с положението си — каза Илит на Мак. — Не сте изпратен през времето и пространството да съблазнявате девойки с вашия, получен от сатаната, талант за езици. Вие трябва да работите сериозно по поставените ви във връзка със състезанието задачи, а не да се занасяте с този и оня като пубертетче. Възнамерявам да внеса оплакване срещу вас в Управителния съвет по отношение на поведението ви. А междувременно ще взема мерки да не можете да повторите осъдителното си държание.

— Момиче, слушай, не си разбрала добре — каза Мак и се приготви да обясни какво се е случило до най-малката подробност. Но на Илит хич не й се слушаха лъжите на този не лош на вид русокос прелъстител, обладаващ магически талант към езиците.

Илит каза:

— Ще те сложа там, където повече няма да можеш да пакостиш, докато оправя нещата с този случай. Отиваш в Огледалния затвор, момчето ми.

Мак вдигна ръце в знак на протест. Но не беше достатъчно бърз. Нищо не е по-бързо от магията на разгневена вещица. Само между две примигвания и бърз като светкавица жест на дългите си пръсти с кървавочервени нокти, Илит беше изчезнала. Или поне така изглеждаше отначало. Но когато Мак се огледа по-внимателно, видя, че всъщност е изчезнал той. Или ако не изчезнал, то поне отправен на друго място.

Намираше се в малка стая с огледала. Огледала имаше на стените, на пода и на тавана. Те като че ли бяха повече, отколкото стените можеха да поберат. И образуваха отразителни живачни тунели и пропасти, един истински бароков топографски модел от огледала. Той виждаше свои отражения и отражения на отраженията си в стотици огледала и от стотици различни ъгли. Обърна се и видя как се обръща в хиляди повърхности. Направи колеблива крачка напред и се блъсна в огледало. Отдръпна се като опарен и хилядите му подобия сториха същото, освен няколко, които не се бяха блъснали в нищо. На Мак се стори страшно зловещ фактът, че някои от отраженията не правеха точно онова, което правеше той или пък другите му отражения. Едно от тези непокорни изображения седеше в кресло и четеше книга; то вдигна глава и намигна на Мак. А друго като че ли седеше на някакъв речен бряг и ловеше риба. Изобщо не вдигна поглед. А имаше дори едно, което седеше обратно на стол, с протегнати напред крака, и му се хилеше право в лицето. Поне Мак си помисли, че става дума именно за неговото лице. Внезапно вече не беше така сигурен какво точно имаше на предната част на главата си.

Отново тръгна, с протегнати ръце, като се опитваше да напипа огледалните повърхности, с надеждата да намери път през огледалния лабиринт. Някои негови изображения правеха същото. Но поне едно от тях седеше на маса и ядеше печено говеждо и йоркширски пудинг. А друго от изображенията му беше заспало на огромно пухено легло, друго седеше на малък хълм и си пускаше хвърчило. Когато погледнеше към тези изображения, повечето вдигаха поглед, кимваха му и се усмихваха, въпреки че някои не му обръщаха никакво внимание. И пак се заемаха с работата си.

Мак не можеше да повярва на очите си. Един глас вътре в него каза: „Полудявам!“ Втори се обади: „Чудя се дали не са оставили нещо за четене тук?“ Мак осъзна, че не може да направи нищо и затова затвори очи и се помъчи да си мисли за приятни неща.

ГЛАВА VII

Мефистофел се появи изневиделица в покоите на Принцеса Ирене, придружен от кълба жълт серен дим, който донякъде издаваше настроението му. Бяха го вдигнали по тревога от любимия му стол пред хубав огън от цепеници, както си четеше „Спомени от едно зло детство“, една от най-вдъхновяващите книги, която му бе попадала от много време насам. Тъкмо бе стигнал до мястото, където главният герой — младият принц-демон — открива удоволствието да мами най-близките си хора и то в моменти, когато това е съвършено неоправдано в морално, отношение.

Но в този миг звънна телефонът, откъсвайки го от мечтанията му, и един от невидимите свидетели на състезанието му докладва, че току-що се е получила намеса от много сериозен характер, а именно: главният герой е бил неправомерно отстранен от сцената на събитията и затворен в огледална стая с непокорни отражателни повърхности.

Наложи се Мефистофел да остави веднага книгата и да забърза към двореца на хан Кублай, въпреки че точно в този момент на практика не беше на служба. Обаче всъщност не съжаляваше, защото посветилите живота си на злото са готови да отидат навсякъде, където ги повика необходимостта и да оставят по-пасивните удоволствия веднага щом се появи възможността да се направи нещо наистина лошо.

— Илит — каза Мефистофел строго — какво се опитваш да направиш? Защо си заключила Фауст?

— Искам да поправя една голяма несправедливост — каза бойко Илит, но част от увереността й вече бе започнала да се изпарява от нея, сгорещена от яростния поглед на демона.

— Какво си направила с Фауст?

— Затворих го за морални престъпления, ето какво — тросна се Илит.

— Жено, как смееш! Нямаш право да се намесваш в това състезание! Тук си единствено в качеството на наблюдател.

— И като наблюдател — изрече Илит с внезапно ожесточение — трябва да споделя едно свое наблюдение. Ти очевидно също си се намесвал в делата на Фауст и си му правил нездравословни предложения да се отклони от тясната пътека, открита за него; обясни ми откъде иначе ще намери време да прелъстява невинни принцеси, когато всъщност трябва да направи поредния си избор в тази ситуация?

— Аз ли? Как смееш да ме обвиняваш? Нямам нищо общо с това! — отвърна Мефистофел разгорещено. — Пък дори и да беше прелъстил онази курва, отговорността щеше да си бъде изцяло негова!

В този миг и двамата си спомниха, че принцеса Ирене е още там. Обърнаха се и погледнаха първо нея, после един друг. И постигнаха негласно споразумение. Илит вдигна едната си вежда; Мефистофел кимна. Илит направи малка Магия за заспиване, лека като воал на фея, и я метна върху принцесата. Тя я приспа и предизвика изтриване на паметта й за последния един час.

Сега, когато Ирене вече не им се пречкаше, а Мак все още седеше в огледалния си затвор, Илит се обърна към Мефистофел, а в тъмносините й очи гореше ярост.

— Ти си виновен за всичко! И хич не ми подхвърляй разни обвинения и привидно учени аргументи. И не забравяй, че някога съм била в твоя лагер.

— Овладей се, жено! — заповяда Мефистофел. — Езиковата магия, която дадох на Фауст, бе само с цел да му помогне да се оправи с тези ориенталски езици. Но независимо дали е било за добро или за зло, ти не можеш просто ей така да извадиш главния герой от действието. Това е престъпление по-лошо от всичко, което можеше да стори самият Фауст.

— Ти си лъжец! — извика Илит.

Мефистофел кимна.

— Да, разбира се, но какво общо има това със случая?

— Искам да се замести Фауст с някое по-морално същество!

— Я помисли малко, жено! Нито в Рая, нито в Ада има място за догматични морални присъди. Веднага освободи Фауст!

— Няма! Ти не си ми началник!

Мефистофел я гледаше яростно, после протегна ръка към кесията под наметалото си и извади малък червен портативен телефон. И набра 999 — числото на Звяра, но с главата надолу — което е номерът на Ангелите — и зачака, като потупваше с крак.

— На кого се обаждаш? — попита Илит.

— На някой, който, надявам се, ще те вразуми малко.

Само след миг се появиха кълба светъл дим и звън на арфи. Появи се Архангел Михаил, доста раздразнен, мокър до кости и загънат в много голяма бяла пухкава хавлия.

— Какво толкова спешно е станало? — попита той, раздразнен до предела на архангелското търпение. — Тъкмо се къпех.

— Ти вечно се къпеш — обади се Мефистофел.

— И какво лошо има в това? Нали знаеш какво казват за чистотата?

— Това е долна интрига! Злото е точно толкова изтънчено, колкото и Доброто. Самата Чистота е неутрална. Но сега няма време за дискусии.

— Вярно. Защо ме повика тук?

— Тази вещица — с дългия си остър нокът Мефистофел посочи към Илит, застанала предизвикателно насреща им със скръстени пред малките остри гърди ръце, стиснати устни и блеснали очи — тази глупава жена, този най-прост ангел-чирак, тази бивша дяволска слугиня, превърнала се в ангелска фанатичка, е сметнала за необходимо да извади Фауст от действието и е стигнала дотам, че го е затворила, като по този начин най-досадно е прекъснала Състезанието на хилядолетието. Ето защо те повиках.

Михаил се обърна към Илит. Широкото му чело се сбръчка в израз на раздразнение, каквото рядко може да се види на челото на архангел. Лицето му прие едновременно озадачено и скептично изражение.

— Извадила е Фауст? Възможно ли е това?

Илит, чийто глас вече не беше тъй уверен, но в него все още се долавяха предизвикателни нотки, каза:

— Какво можех да направя? Този Фауст тук прелъстяваше принцеса Ирене?

Михаил каза:

— А коя толкова е принцеса Ирене? Не, не ми казвай! Въобще няма значение коя е тя. И защо, в името на всичко свято, си позволи да прекъснеш нашето Състезание на Хилядолетието само заради някакво си дребно прелъстяване?

— Опит за прелъстяване — вметна Мефистофел.

— Още по-зле — каза Михаил. — И как можа изобщо да съсипеш нашето огромно удоволствие, след като те избрахме за наблюдател, и то само за да затворим устата на Бабриел, който напълно си е загубил ума по теб, за нещо толкова тривиално и маловажно като някакво си прелъстяване, и то не истинско, а само опит?

— Учили са ни, че прелъстяването е Лошо нещо — каза тихичко Илит.

— Без ни най-малко съмнение — отвърна Михаил. — Но ти вече трябваше да си разбрала, че не е част от политиката ни да се намесваме, когато някой върши нещо Лошо, както и другата страна не се намесва, когато някой върши нещо Добро. Не си ли чела за Моралната относителност и за Единството на противоположностите в „Наръчник на ангела по ежедневни практически земни въпроси“?

— Трябва да съм я пропуснала — каза Илит. — Моля те, само не ми викай. Опитвам се да бъда добра и да накарам и другите да станат такива.

— Подобна словесна находчивост няма да ти помогне в този случай — каза Михаил. — Ангелите трябва да налагат Доброто с Интелигентност. Иначе то ще се превърне в безчувствена, всепоглъщаща сила, зла по своята тоталитарна природа, ако не друго. А ние не искаме да се получи такова нещо, нали?

— Не разбирам защо пък не — вметна Илит.

— Ще разбереш. Веднага освободи този човек и го върни на полагащото му се място в събитията. После се яви в Центъра за намаляване на усърдието за наказание и превъзпитание.

— О, не бъди толкова строг с бедното момиче — Мефистофел мигновено се възползва от възможността да отбележи точка в полза на великодушието на Злото. — Нека да продължи да наблюдава. Но никакви намеси повече.

— Чуваш ли какво каза? — попита Михаил.

— Чувам и се подчинявам. Но не съм допускала, че е възможно един архангел да ми казва да се подчинявам на заповедите на дявол от Ада!

— Има още какво да научиш — каза Михаил. Той се загъна по-плътно в хавлията. — А сега, мога ли да се връщам в банята?

— Забавлявай се — отвърна Мефистофел. — Съжалявам за безпокойството.

Михаил се обърна към Илит:

— А що се отнася до теб, бъди добра, но не прекалено добра и не създавай проблеми. Това е заповед.

И той изчезна. Илит бързо развали Огледалния затвор. От него, примигвайки, излезе Мак. Мефистофел се усмихна и изчезна.

— Май се върнах — каза Мак. — Говорила ли си с принцесата?

— А ти внимавай какви ги вършиш — каза Илит на Мак и изчезна.

ГЛАВА VIII

След като Мак бе освободен от Огледалния затвор, той каза сбогом на обърканата принцеса Ирене и бързо се върна обратно да предупреди Марко за заговора. Но да се върне до покоите на Марко се оказа по-трудно, отколкото да си отиде оттам. Мак се натъкна на непознати коридори, които се виеха нагоре и надолу по стръмни площадки, откъдето не си спомняше да е минавал. По коридорите имаше много хора, толкова много, че се уплаши да не би някак си да е излязъл от двореца и сега да се намира в някой покрит пазар, който очевидно се простираше на огромна площ около двореца. Но после отново чу звука на царските тръби и барабани и разбра, че е на верен път. Пухтящ и останал без дъх, той най-после стигна до стаята на Марко и се втурна вътре без да чука.

— Марко! Имам да ти кажа нещо извънредно важно!

Но се оказа, че говори на празните стени, защото Марко не беше вече там.

Мак разбра, че трябва да са минали няколко часа, докато е стоял в огледалния лабиринт. Сега най-вероятно беше вече вечер, макар че отвътре не можеше да се разбере, понеже коридорите бяха винаги равномерно осветени ден и нощ. Той се втурна отново навън и с малко късмет намери Банкетната зала без затруднения. Той мина покрай стражите и влезе.

Празненството беше в разгара си. Кублай и останалите благородници бяха наредени на пиедестала, точно както ги бе видял да стоят сутринта. Там беше Марко, също и принцеса Ирене, както и придворният магьосник с наметката си на звезди. Свиреше малък оркестър, а на една тясна сцена един смешник в торбести панталони от козя кожа и с изрисуван нос повтаряше:

— Чуйте този виц… моля, чуйте този виц.

Обаче никой не го слушаше.

Мак се почувства извънредно неудобно от внимателната тишина, с която бе посрещнато появяването му. Той се прокашля и каза:

— Марко, радвам се, че пристигнах навреме. Срещу теб има заговор. Дочух за него в двора, където се упражняваха войниците. Там имаше двама от Таир, нали разбираш и те…

Марко вдигна ръка и го пресече насред думата.

— За тези двамата тук ли ми говориш?

Мак видя двамата брадати войника, които бе подслушал в двора.

— Да, те са — каза той.

— Извънредно интересно — провлачи Марко. — Те дойдоха при мен само преди час да ме предупредят за съществуването на заговор, за който казаха, че бил инспириран от теб.

— Не беше така — каза Мак.

— Казаха, че си им платил да ме убият.

— Просто се опитват да отърват собствените си кожи! Марко, казвам ти истината!

— Поведението ти е доста подозрително — с тези думи Марко се обърна към Хана:

— Може ли да премина към разкриването на двуличието на този човек?

— Продължавай — каза Хан Кублай. — Западните техники за разпит и спор винаги са ми били интересни.

— Призовавам принцеса Ирене — каза Марко високо.

Принцеса Ирене стана от малкия трон, който бе поставен за нея на главния пиедестал. Беше успяла да се преоблече в небесносиня пелерина с бродирани лютичета. Тя изглеждаше като самата невинност, когато изрече на развален монголски:

— Този дългокрак натрапник дойде в покоите ми, което не е разрешено на никой мъж. И ми отправи недвусмислено предложение на родния ми език, но на онзи фамилиарен диалект, който се използва само от членовете на семейството или от необразовани люде със самоубийствен комплекс. Боях се за живота си, защото, когато непознат ти говори на този диалект, без да ти е роднина, това означава, че възнамерява да те убие. Аз припаднах и когато дойдох на себе си, той си бе отишъл, вероятно подплашен от шум в коридора — защото ми прилича на страхливец — тогава наметнах небесносинята си пелерина и изтичах тук.

— Лъжи, всичко това са лъжи — каза Мак. — Марко, та нали ти самият ме изпрати да говоря с принцесата?

— Аз ли съм те изпратил при принцесата? — Марко изви очи и погледна Хана с вродения талант на артист, който прави явен намек. После се обърна към насъбраните благородници:

— Вие ме познавате, господа. Тук съм от седемнайсет години. Бих ли извършил нещо, което е забранено от монголските закони, да не говорим за елементарната почтеност?

Единственият шум, който се чу в Главната банкетна зала бе пукането на вратни кости, докато гостите клатеха глави — не, не. И дори отрязаните глави, натрупани върху ъгловите камъни на пирамиди с височина седем метра, сякаш се поклатиха — не, не.

— Това е постановка! — заяви разгорещено Мак. — Сега ми става ясно, че този Марко Поло, по свои лични съображения, иска да се отърве от мен. Очевидно не може да търпи съперник в двореца. И вероятно чувства, че стои по-долу, понеже е само един венециански търговец, докато аз съм посланикът на Офир.

— А що се отнася до това — каза Марко — то, нека чуем какво ще ни каже придворния магьосник.

Магьосникът стана и пренареди обсипаната си със звезди мантия. Понамести очилата с телени рамки на носа си, прочисти на два пъти гърлото си, прокашля се няколкократно и каза:

— Отправих запитване до учените мъже в Пекин, които са особено вещи в областта на географията. И те всички са единодушни, че град на име Офир не съществува. По-нататък те твърдят, че даже и да е съществувал, то той е загинал много отдавна от природен катаклизъм. И в заключение казаха, че дори и да съществува, никога не би наел германец за свой посланик.

Мак отчаяно замаха с ръце. В мислите му бушуваше възмущение, от тревога той запука пръсти и затропа с крак, но не можа да измисли какво да каже.

Хан Кублай изрече:

— Не ми е приятно да го правя, понеже дворът ми е известен с милостта и високите си стандарти, но този човек е признат за виновен от равни нему личности и се обвинява в самозванство и лъжа при представянето си за посланик на несъществуваща страна, както и в прелъстяване на жени от царски произход. И така, този съд реши той да бъде подложен на онези мъчения, отредени за самозванци, после да бъде удушен, разчленен на четири части и изгорен.

— Прекрасна присъда — обади се Марко. — Но това е съдба, отредена за обикновени хора. А този човек тук може би е от благородно потекло. Мога ли да ви предложа да го убиете още тук и сега? Ще доставите удоволствие на двора и после можем да се заемем с развлеченията?

— Превъзходно предложение — каза Кублай. Той вдигна магическия си скиптър и махна с него. Един дебел брадат мъж се появи от дъното на залата. Имаше препаска от кожа на дива коза през слабините и подобно елече, а на главата си носеше огромен тюрбан.

— Придворния палач е вашите услуги, Велики Хане — каза той.

— Тетивата ти под ръка ли ти е? — попита Кублай.

— Винаги е с мен — отвърна палачът и я отвърза от кръста си. — Никога не знаеш дали няма да ти потрябва.

— Стражи — каза Кублай — хванете този човек! Палачо, извърши своето дело!

Мак се обърна и се опита да побегне, с надеждата да се скрие някъде из безкрайните коридори на ханския дворец, докато не му дойде някоя по-добра идея наум. Но Марко, със зловеща усмивка на лицето, му сложи крак и Мак се препъна и се просна на земята. Стрелците го хванаха и г стиснаха здраво. Палачът се приближи, усуквайки тетивата в ръцете си като истински професионалист, какъвто си беше. Мак извика:

— Ваше величество, правите грешка!

— Нека да е грешка — каза Кублай. — Да се греши с увереност е прерогатив на властта.

Палачът се наведе и уви тетивата си около врата на Мак. Той се опита да извика, но от гърлото му не излезе звук. В този миг осъзна, че животът на човека преминава като светкавица пред очите му в миговете преди смъртта, както се твърди. Докато тетивата се затягаше около врата му, той успя само да си спомни как един следобед лежеше на брега на река Везер през една ваканция и как каза на свой състудент от манастира: „Знаеш ли, човек изобщо не може да предположи как ще умре.“ И се оказа истина, защото едва ли би могъл да си представи по онова време (тогава не е бил на повече от четиринайсет), че ще умре няколкостотин години назад, екзекутиран в двора на Хан Кублай, поради интригите на Марко Поло, докато се състезава за сметка на силите на Мрака и Светлината.

В този миг блесна ярка светлина и кълбо дим, насред които се появи самият Мефистофел.

Той беше притеснен и в такива случаи правеше извънредно ефектни появявания, както този път, използвайки цял арсенал от фойерверки и предизвиквайки появата на цяла армия видения, които тайнствено се стопяваха във въздуха. Той бе разбрал, че загубата от няколко минути, докато нагласи всичко както трябва, в крайна сметка се оказва спестено време, защото онези, на които се появяваше, изпадаха в такова страхопочитание, че въобще не им идваше наум да му се противопоставят.

— Освободете този човек! — прогърмя гласът на Мефистофел.

Палачът се търкулна по гръб, като ударен от гръм. Стрелците се хвърлиха в ужас на земята. Хан Кублай се отдръпна страхливо назад. Марко се мушна под една маса. Принцеса Ирене припадна. Мак пристъпи свободен напред.

— Готов ли си да тръгваме? — попита Мефистофел.

— Готов съм, господарю! — отвърна Мак, докато ставаше и отупваше дрехите си. — Само още едно нещо.

Той отиде до Хан Кублай. И докато Кублай се оглеждаше наоколо за помощ, той измъкна магическия скиптър от ръцете му и го мушна в пояса си.

— Хайде сега да те видя колко още ще трае твоето владичество! — извика злобно той. В този миг Мефистофел махна с ръка и двамата изчезнаха.

В двора на Хана настъпи тишина. След тяхното заминаване настъпи кратък период на приспособяване, по време, на който никой не направи нищо съществено. После Кублай каза:

— Марко, какво беше всичко това?

Марко отвърна:

— Мисля, че станахме свидетели на истинско свръхестествено, събитие. Това ми напомня за нещо, което ми се случи, когато бях в Ташкент. Беше пролет и цветята в долината…

В този миг бронзовите врати на Банкетната зала се отвориха отново и вътре влезе Маргарита. Тя беше облечена в нова китайска рокля от копринено моаре с висока яка, съвсем опъната по тялото. Тя също беше съвсем прясно гримирана, изкъпана, парфюмирана, с прическа и маникюр. В двора на Хана знаеха как да направят уроците по езика интересни.

— Здравейте — каза тя. — Тъкмо излизам от клас. Сега всички чуйте това. — И изрече на доста груб, но разбираем монголски:

— Палави мечета тичат из полето.

Тя се усмихна и зачака думи на одобрение.

— Да я екзекутираме ли? — обърна се Марко към Кублай, докато излизаше изпод масата и си отупваше дрехите.

— Спокойно бихме могли — отвърна Ханът, сякаш жестокостта му помагаше да възвърне загубеното си достойнство. — По-добре от нищо.

Марко извика:

— Стражи! Палачо!

И отново започна злокобната сценка. Хванаха Маргарита. Палачът се приближи с твърда решителност, въпреки че краката му се тресяха. И в този миг Мефистофел повторно се появи.

— Извинявай, съвсем забравих за теб — каза той.

Махна с ръка. Маргарита изчезна. После изчезна и Мефистофел. Ханът и неговите гости се взираха, потънали в изумено мълчание, без да помръднат от местата си. В този миг влязоха слугите с главното ястие.