Антикварят

От нощта бях прехвърлен в деня — явно повишение, утвърждаване, късмет в опасния, но спасителен път на санитар „от болните“. Не обърнах внимание кой бе заел мястото ми — по онова време нямах сили за любопитство, пазех всяко свое движение, физическо или духовно — вече бях възкръсвал и знаех колко скъпо струва излишното любопитство.

Но с крайчеца на окото си видях в нощната полудрямка някакво бледо, мръсно лице, обрасло в гъста червеникава четина, с хлътнали очи, очи с неопределен цвят, с изкривени, много пъти измръзвали пръсти, вкопчени в дръжката на опушеното котле. Болничната нощ в бараката бе толкова тъмна и плътна, че пламъчето на бензиновата лампа — потрепващо, разтърсвано сякаш от вятър — не беше в състояние да освети коридора, тавана, стената, вратата, пода и изтръгваше от мрака само късче от нощта — ъгъла на шкафчето и надвесеното над него бледо лице. Новият дежурен бе облечен със същия халат, с който дежурех и аз — мръсен, дрипав халат, който обличаха всички болни. През деня той висеше в болничната стая, а през нощта го намъкваше направо върху ватенката си дежурният санитар „от болните“. Платът беше безкрайно тънък, чак прозираше — и все пак не се сцепваше; болните се страхуваха, не правеха резки движения, за да не се разпадне халатът.

Светлият полукръг се люлееше, движеше се, променяше се. Изглеждаше така, сякаш студът, а не вятърът, не движението на въздуха, а самият студ разклащаше тази светлина над нощното шкафче на дежурния санитар. В светлото петно се люлееше изкривеното от глад лице, мръсните, сгърчени пръсти напипваха на дъното на котлето онова, което не можеше да се изгребе с лъжица. Пръстите, дори измръзналите, безчувствени пръсти бяха по-сигурни от лъжицата — разбрах същността на това движение, езика на жеста.

Всички тези неща нямаше защо да ги знам — нали бях станал дневен санитар.

Но след няколко дни — заминаване по спешност, неочаквано ускоряване на съдбата и — каросерията на камиона, разтърсвана от всеки напън на возилото, който пълзеше по замръзналото русло на безименната река, по „зимния път“ през тайгата към Магадан, на юг. В каросерията подскачат и с дървен звук се удрят в пода двама души, търкалят се като дънери. Войникът от конвоя е в кабината, а аз не мога да разбера дали ме удря някакво дърво или човешко тяло. По време на едно от спиранията за ядене лакомото мляскане на моя съсед ми се стори познато и аз разпознах изкривените пръсти, бледото, мръсно лице.

Не си говорехме — страхувахме се да не прогоним късмета си, арестантския си късмет. Камионът бързаше — изминахме пътя за едно денонощие.

И двамата пътувахме за фелдшерските курсове, по спусната за лагера бройка. Магадан, болницата, курсовете — всичко това беше като в мъгла, като в бяла колимска мъгла. Имаше ли жалони, крайпътни жалони? Записват ли с петдесет и осми член? Само тези с десета точка. Ами спътника ми? Също е по десета — „аса“. „Буквеник“: „антисъветска агитация“. Приравнява се към десета точка.

Изпит по руски език. Диктовка. Оценките са изнесени още същия ден. Отличен. Писмена работа по математика — отличен. Устен изпит по математика — отличен. От тънкостите на „Конституцията на СССР“ бъдещите курсисти са избавени — това се знаеше предварително… Лежах на наровете — мръсен, все още подозрително въшлив — работата като санитар не унищожаваше въшките, а може и само така да ми се е струвало, въшливостта бе една от лагерните психози. Въшките отдавна вече ги няма, а все не можеш да се накараш да свикнеш не с мисълта (каква ти мисъл!), с чувството, че въшките вече ги няма; това се беше случвало в живота ми не два и не три пъти. А Конституцията, историята или политикономията — всичко това не се отнасяше за нас. В Бутирския затвор по време на следствието дежурният комендант крещеше: „Защо питате за Конституцията? Вашата Конституция е Наказателният закон.“ И беше прав. Да, нашата Конституция бе Наказателният закон. Това беше отдавна. Преди хиляди години. Четвъртият предмет бе химия. Оценка — тройка.

Ах, как се устремиха към знанията курсистите-затворници — залог беше животът. Как бившите професори от медицинските институти настървено започнаха да набиват спасителната наука в главите на необразованите, невежи хора, които никога не се бяха интересували от медицината — от склададжията Силайкин до татарския писател Мин Шабай…

Кривейки тънките си устни, хирургът пита:

— Кой е открил пеницилина?

— Флеминг!

Отговарям не аз, а спътникът ми от районната болница. Червеникавата му четина е избръсната. Болнавите му, подпухнали бузи са си все такива („Прекалил е с чорбата“ — между другото отбелязвам аз).

Бях поразен от познанията на рижавия курсист. Хирургът разглеждаше тържествуващия „Флеминг“. Кой си ти, нощен санитарю? Кой?

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Какъв си бил на свобода?

— Капитан съм. Капитан от инженерните войски. В началото на войната бях началник на един укрепен район. Спешно строяхме укрепления. През есента на четиридесет и първа година, когато мъглата се вдигна, видяхме в залива немски рейдер „Граф фон Шпее“. Рейдерът от упор срина укрепленията ни. И отплава. А на мен ми лепнаха десет години.

„Дори да те лъжат — вярвай.“ Вярвам. Познавам обичаите.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Всички курсисти учеха по цели нощи, попиваха, тъпчеха се със знания като осъдени на смърт, на които изведнъж са им дали шанс да оцелеят.

Но след някаква делова среща с началството Флеминг стана по-весел, домъкна по време на занятията в бараката някакъв роман и докато ядеше варена риба — остатъци от нечий чужд пир — небрежно прелистваше книгата.

Като видя ироничната ми усмивка, той рече:

— Все тая е — учим вече три месеца и всички, които сме се закрепили на курсовете, ще ни пуснат, ще ни дадат дипломи. Защо да откачам от четене? Съгласен ли си с мен?

— Не — казах. — Искам да се науча да лекувам хората. Да се науча на нещо истинско.

— Истинското нещо е да останеш жив.

Тогава стана ясно, че капитанството на Флеминг е само маска, поредната маска на това бледо затворническо лице. Впрочем именно капитанството не беше маска — маска бяха инженерните войски, Флеминг беше следовател от НКВД с чин капитан. Сведенията се процеждаха, събираха се капка по капка — няколко години. Тези капки отмерваха времето като воден часовник. Или падаха на голото теме на подследствения — водният часовник от помещенията за разпити в Ленинград през тридесетте години. Пясъчните часовници отмерваха времето на арестантските разходки, водните — времето на признанията, времето на следствието. Бързането на пясъчните часовници, мъчителността на водните. Водните часовници отмерва; ха не минутите, а човешката душа, човешката воля, разбиваха я капка след капка, рушаха я като скала — нали има такава руска пословица. Този следователски фолклор бе много популярен през тридесетте, дори още през двадесетте години.

Думите на капитан Флеминг бяха събрани капка по капка и съкровището се оказа безценно. Безценно беше и за самия Флеминг — има си хас!

— Знаеш ли коя е най-голямата тайна на нашето време?

— Коя?

— Процесите през тридесетте години. Ще ти кажа как ги подготвяха. Ами че аз тогава бях в Ленинград. При Заковски. Подготовката на процесите — това е химия, медицина, фармакология. Потискане на волята с химически средства. Такива средства има колкото щеш. И нима си мислиш, че ако има средства за потискане на волята — няма да ги използуват? Заради Женевската конвенция ли, а?

Да разполагаш с химически средства за потискане на волята и да не ги прилагаш по време на следствието, на „вътрешния фронт“ — това е прекалено човечно. Невъзможно е да се повярва в този хуманизъм през двадесети век. В това и само в това е тайната на процесите от тридесетте години, на откритите процеси, открити и за чуждите кореспонденти, и за всеки Фойхтвангер1. На тези процеси нямаше никакви „двойници“. Тайната на процесите беше фармакологична тайна.

Лежах на късите неудобни нарове, подредени два по два в опустялата барака на курсистите, пронизвана от край до край от слънчевите лъчи, и слушах тези признания.

Опити имаше и по-рано — в процесите срещу вредителите например. Докато Рамзинската комедия няма почти нищо общо с фармакологията.

Разказът на Флеминг сълзеше капка по капка — дали собствената му кръв не падаше капка по капка върху оголената ми памет? Що за капки бяха това — кръв, сълзи или мастило? Не мастило, не и сълзи.

— Имаше, разбира се, случаи, когато медицината беше безсилна. Или разтворите са били приготвени погрешно. Или е имало вредителство. Тогава — с двойна застраховка. Според правилата.

— Къде са тези лекари сега?

— Кой знае? Сигурно на Луната…

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Следственият арсенал бе по последната дума на науката, по последната дума на фармакологията.

Това не беше шкаф „А“ — Venena — отрови, не и шкаф „В“ — Heroica — „силно действащи“… Излиза, че латинската дума „герой“ се превежда на руски като „силно действащ“. А къде се пазеха медикаментите на капитан Флеминг? В шкафа „П“ — в шкафа за престъпления, или в шкафа „Ч“ — чудеса?

Човекът, който се разпореждаше с шкафовете „П“ и „Ч“ на най-големите постижения на науката, едва по време на фелдшерските лагерни курсове научи, че човек има само един черен дроб, че черният дроб не е чифтен орган. Научи за кръвообращението — триста години след Харвей.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Тайната се криеше в лабораториите, в подземните кабинети, в смърдящите вивариуми, където животните миришеха досущ като арестантите от мръсния магадански транзитен затвор през тридесет и осма година. В сравнение с него Бутирският затвор блестеше с хирургична чистота, миришеше на операционна, а не на вивариум.

Всички открития на науката и техниката се проверяват най-напред с оглед на тяхното военно значение — военно — дори в предполагаемото бъдеще. И само онова, което е отсято от генералите, от което войната няма нужда, се дава за общо ползуване.

Медицината, химията и фармакологията отдавна са под наблюдението на военните. По цял свят в институтите, изследващи мозъчната дейност, винаги се е натрупвал богат експериментален и наблюдателски опит. Отровите на Борджия винаги са били оръжие на практическата политика. Двадесети век осигури небивал разцвет на фармакологичните и химическите средства, управляващи психиката.

Но ако е възможно с помощта на медикамент да бъде ликвидиран страхът, то хиляди пъти по-възможно е да се направи обратното — да бъде потисната човешката воля с помощта на инжекции, с чиста фармакология и химия, без каквато и да било „физика“ — трошене на ребра и тъпчене с ботуши, къртене на зъби и гасене на фасове в тялото на подследствения.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Химици и физици — така се наричаха тези две следствени школи, физиците бяха онези, които на първо място слагаха чисто физическото действие, виждаха в побоите начин да разголят нравственото начало на света. Разголените дълбини на човешката същност — колко подла и нищожна се оказваше тя. С побои можеше не само да се получат всякакви показания. Под въздействието на тоягата хората правеха изобретения, откриваха новото в науката, пишеха стихове, романи. Страхът от побои и гладът си вършеха работата.

Побоят е достатъчно солидно психологическо оръдие, достатъчно ефективно.

Много резултатен беше и прочутият повсеместен „конвейер“, когато следователите се сменяха, а на арестанта не позволяваха да спи. Седемнадесет денонощия без сън — и човек губи разсъдъка си — дали това научно наблюдение не е почерпено от следствените кабинети?

Но и химическата школа не се предаваше.

Физиците можеха да осигурят материал за „специалните съвещания“, за разните „тройки“, но за откритите процеси школата на физическото действие не беше подходяща. Школата на физическото действие (струва ми се, така е при Станиславски) не би могла да постави открит кървав театрален спектакъл, не би могла да подготви „откритите процеси“, които накараха цялото човечество да потръпне. Подготовката на такива зрелища бе по силата на химиците.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

Двадесет години след онзи разговор вписвам в разказа редове от статия във вестник:

„Ако се използват определени психо-фармакологични агенти е възможно за определено време да се отстрани например чувството на страх у човека. При това не се нарушава ясното му съзнание, което е особено важно…

Сетне изникват още по-неочаквани факти. При хората, чиито «Б-фази» на съня са били потискани дълго време, в случая до седемнадесет денонощия подред, започват да възникват различни нарушения на психическото състояние и на поведението.“

Какво е това? Откъси от показанията на някой бивш началник на управление на НКВД по време на съда срещу тези съдии?… Предсмъртното писмо на Вишински или на Рюмин? Не, това е цитат от научната статия на един действителен член на Академията на науките на СССР. Но всичко това — и стократно повече! — се знае, изпробвано е и е използвано по време на подготовката на „откритите процеси“ през тридесетте години.

Фармакологията не беше единственото оръжие от следствения арсенал на онези години, Флеминг спомена едно фамилно име, което ми беше добре познато.

Орналдо!

Има си хас: Орналдо беше прочут хипнотизатор, който през двадесетте години участваше в много от представленията в московските циркове, а и не само в московските. Неговата специалност беше масовата хипноза. Има снимки от прочутите му гастроли. Илюстрации в книгите по хипноза. Орналдо — това, разбира се, беше псевдоним. Истинското му име беше Н. А. Смирнов. Лекар от Москва. Афиши и снимки по цялата колона — така ги разлепваха по онова време, фотоателието на Свишчов-Паоло тогава се намираше на улица Столешников. На витрината висеше огромна снимка на човешки очи с надпис: „Очите на Орналдо“. И до днес си ги спомням, помня и душевния смут, който ме обземаше при слушането или гледането на цирковите сеанси на Орналдо. Хипнотизаторът участваше в спектаклите до края на двадесетте години. Има снимки от представления с участието на Орналдо в Баку през 1929 година. След това той престана да се появява.

— От началото на тридесетте Орналдо вече беше на секретна работа в НКВД.

По гърба ми пробяга хлад от разгаданата тайна.

Често пъти Флеминг се възхищаваше от Ленинград без всякакъв повод. По-точно по този начин той си призна, че не е кореняк ленинградчанин. И наистина, бил изтеглен от провинцията от естетите на НКВД през двадесетте години като достойна смяна на други естети. Насаждат му вкусове — по-обширни от обикновеното училищно образование. Не само Тургенев и Некрасов, но и Балмонт, и Сологуб, не само Пушкин, но и Гумильов.

— „А вие, кралски псета, флибустиери, на златото пазачи в тъмен порт?“ Нали не бъркам?

— Не, точно така е!

— По-нататък не го помня. Кралско псе ли съм? Държавно псе?

И като се усмихваше — на себе си и на своето минало, — ми разказа с благоговение, както би разправял някой пушкинист, че е държал в ръцете си гъшето перо, с което е била написана поемата „Полтава“ — как бил разлиствал папките на „делото Гумильов“, като го нарече заговор на лицеистите. Човек можеше да си помисли, че е докоснал камъка на Кааба2 — такова блаженство, такова пречистване се четеше във всяка черта на лицето му, че неволно си помислих: това също е начин за приобщаване към поезията. Учудваща, уникална пътека към литературните ценности през следствения кабинет. Разбира се, по този начин не може да бъдат осмислени нравствените ценности на поезията.

— В книгите първо прочитам бележките, коментарите. Аз съм човек на бележките, човек на коментарите.

— Ами текста?

— Не винаги. Когато имам време.

За Флеминг и за неговите колеги приобщаването към културата — колкото и странно да звучи — можеше да стане само в следствената работа. Запознанството с хората на литературния и обществения живот — изкривено и все пак в известен смисъл истинско, действително, неприкрито зад хиляди маски.

Главен осведомител по въпросите, свързани с художествената интелигенция от онези години, постоянен, сериозен, квалифициран автор на всевъзможни „меморандуми“ и обзори на писателския живот беше — и това име звучеше неочаквано само на пръв поглед — генерал-майор Игнатиев. Петдесет години в строя. Четиридесет от тях — в съветското разузнаване.

— Прочетох книгата „Петдесет години в строя“ тогава, когато вече се бях запознал с обзорите и бях представен на самия автор. Или него ми го представиха — замислено разправяше Флеминг. — Никак не е лоша тая книга „Петдесет години в строя“.

Флеминг не обичаше много вестниците, новините в тях, радио-предаванията. Международните събития почти не го вълнуваха. Виж, събитията вътре в страната бяха друго нещо. Основното чувство на Флеминг бе мрачната обида срещу тъмната сила, която бе обещала на гимназиста, че ще обгърне необозримото, която го бе издигнала толкова високо, а сега го бе запокитила безсрамно или безследно в бездната — все не можех да запомня правилния край на популярната песен от детските ми години „Шуми, гори пожар московски“.

Приобщаване към културата — колко своеобразно. Някакъв кратък курс, екскурзия из Ермитажа. Човекът расъл и пораснал, станал следовател-естет, шокиран от грубата сила, наводнила „органите“ през тридесетте години, пометен, унищожен от „новата вълна“, изповядваща груба физическа сила, презираща не само психологическите тънкости, а дори „конвейрите“ и „стоенето“. Новата вълна просто нямала търпение за някакви си научни изследвания, за висша психология. Оказало се, че по-резултатен е обикновеният побой. Мудните естети също отишли „на Луната“, Флеминг останал жив съвсем случайно. Новата вълна нямала време за губене.

Гладният блясък в очите на Флеминг постепенно угасваше и професионалната наблюдателност отново започваше да се обажда…

— Слушай, гледах те по време на конференцията. Ти мислеше за нещо друго.

— Искам само да запомня всичко, да го запомня и да го напиша.

В мозъка на Флеминг, вече отпочинал си, успокоен, се полюшваха някакви картини.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

В нервното отделение, където работеше Флеминг, имаше един гигант-латвиец, който официално получаваше тройна дажба. Всеки път, когато гигантът сядаше да яде, Флеминг се настаняваше насреща му — не можеше да сдържи възхищението си от могъщото плюскане.

Флеминг не се разделяше с котлето, същото онова котле, с което бе пристигнал от Север. Колимски талисман.

В нервното отделение криминалните бяха хванали една котка, убиха я и я свариха, дадоха и на Флеминг като на дежурен фелдшер да си хапне — традиционният колимски рушвет, колимски подкуп, Флеминг изяде месото и нищо не каза за котката. Това беше котката от хирургичното отделение.

Курсистите се страхуваха от Флеминг. Но от кого ли не се страхуваха? В болницата той работеше вече като фелдшер, като щатен „касапин“. Всички се държаха враждебно с Флеминг, бояха се от него — усещаха, че той е не само бивш служител в органите, но и че знае някаква невероятно важна, страшна тайна.

Враждебността се увеличи, тайната стана още по-конкретна след внезапното заминаване на Флеминг — да се срещне с една млада испанка. Испанката беше истинска, дъщеря на един от членовете на правителството на Испанската република. Разузнавачка, оплела се в мрежа от провокации, осъдена и захвърлена да умира в Колима. Но се оказа, че старите далечни приятели, бившите колеги на Флеминг не са го забравили. Той трябваше да научи нещо от испанката, нещо да подтвърди. А болната испанка не чака. Оздравява и заминава с етап за женската мина. Флеминг внезапно прекъсна работата си в болницата, замина на среща с испанката, две седмици се скита по безкрайната магистрала, по която пътуват безброй коли и на всеки километър има засади на оперативните работници. На Флеминг му провървява, след срещата той се връща съвсем благополучно. Постъпката му би могла да изглежда романтична, извършена в името на лагерната любов. Уви, Флеминг не пътешествува в името на любовта, не проявява героизъм в нейно име. Тук действува сила, много по-голяма от любовта, висша страст — и тази сила щеше да го пренесе невредим през всички лагерни застави.

Флеминг много пъти си спомняше за тридесет и пета година — за внезапния поток от убийства. Смъртта на семейството на Савинков. Синът бил разстрелян, а семейството — жена му, двете деца, майката на жена му — не пожелали да напуснат Ленинград. Всички те оставили писма — предсмъртни писма един до друг. Всички сложили край на живота си и паметта на Флеминг бе запазила редове от детската бележка: „Бабо, ние скоро ще умрем“.

През петдесета година присъдата на Флеминг по „делото на НКВД“ изтича, но той не се връща в Ленинград. Не му разрешават. Жена му, която дълги години води борба за запазване на „жилищната площ“, пристига от Ленинград в Магадан, но не успява да се устрои и се връща обратно. Преди двадесетия конгрес Флеминг се завръща в Ленинград, в същата стая, в която е живял преди катастрофата…

Развива бясна дейност. Хиляда и четиристотин рубли пенсия за прослужени години. Познавачът на фармакологията, дообогатил познанията си с фелдшерското образование, няма късмет да се уреди „по специалността“ си.

Оказало се, че всички стари „работници“, всички ветерани по тази част, всички останали живи естети са пенсионирани. До последния куриер.

Флеминг започва работа — да отбира книги за антикварната книжарница на Литейний. Смята се за плът от плътта на руската интелигенция, макар и в толкова своеобразна връзка с нея. До края Флеминг не пожела да отдели съдбата си от нейната — може би усещаше, че само общуването с книгите ще запази необходимата му квалификация, ако успее да доживее до по-добри дни.

По времето на Константин Леонтиев3 капитанът от инженерните войски би отишъл в някой манастир. Но и светът на книгите, този опасен и възвишен свят — в служенето на книгите има елемент на фанатизъм, — както и всяко книголюбителство съдържа в себе си нравствен елемент на пречистване. Няма да тръгне да работи като портиер бившият поклонник на Гумильов и познавач на коментарите към стиховете, към съдбата на поета, я. Или като фелдшер — по новата си специалност? Не, по-добре антиквар.

— Търча, непрекъснато търча. Ром?

— Не пия.

— Ах, колко е лошо, че не пиеш, как може! Катя, той не пие! Разбираш ли? Търча. Един ден пак ще се заема с моята си работа.

— Ако го направиш — ще се обеся, ще се удавя още утре — изрече с посинелите си устни жена му Катя.

— Шегувам се. Непрекъснато се шегувам. Търча. Не спирам да търча. Подавам разни заявления, ходя по съдилища, пътувам до Москва. Ами че мен ме възстановиха в партията. Но как?

Флеминг вади от пазвата си тесте изпомачкани листове.

— Чети. Това е свидетелство от Драбкина. Лежеше при мен в Игарка.

Пробягах с поглед подробното свидетелстване на авторката на „Черните сухари“.

„Като началник на лагерния пункт се държеше добре със затворниците, заради което скоро бе арестуван и осъден…“

Прехвърлих мръсните, лепкави показания на Драбкина, многократно разлиствани от невнимателните пръсти на разни началници…

И Флеминг, наведен до ухото ми и лъхайки на ром, ми обясни с пресипнал глас, че лично той в лагера е бил „човек“ — ето, дори Драбкина го потвърждава.

— Трябва ли ти всичко това?

— Трябва ми. С това си запълвам живота. Пък може би, а — всичко се случва. Да му пийнем ли?

— Не пия.

— Ех! За прослужените години. Хиляда и четиристотин. Но не това ми трябва на мене…

— Млъкни, или ще се обеся — изкрещя Катя, жена му.

— Тя ми е с болно сърце — обясни Флеминг.

— Успокой се. Пиши. Имаш дар слово. Разбрах го от писмата ти. А един разказ, един роман — това е доверително писмо.

— Не, не съм писател. Аз търча…

И като изпръска ухото ми със слюнка, той заломоти нещо съвсем несвързано, сякаш не беше имало никаква Колима, а като че ли самият Флеминг бе минал през тридесет и седма година по „конвейера“ на следствието и психиката му бе забележимо разстроена.

— Сега се издават много мемоари. Спомени. Например „В света на отритнатите“ на Якубович. Нека ги издадат.

— Записал си своите спомени ли?

— Не. Исках да ходатайствувам да се издаде една книга — знаеш коя. Бях в „Лениздат“ — казаха ми, че не е моя работа…

— Коя е тази книга?

— Записките на Сансон, парижкия палач. Ей това щеше да е мемоар!

— На парижкия палач ли?

— Да. Спомням си — Сансон отсякъл главата на Шарлота Корде, сетне започнал да й удря плесници и бузите на отсечената глава се зачервили. И още: тогава е имало „балове на жертвите“. У нас имали ли сме „бал на жертвите“?

— „Бал на жертвите“ — това е от времето на термидора4, а не от времето след терора. А записките на Сансон са фалшификат.

— Не е там работата дали са фалшификат, или не са. Има такава книга. Да пийнем ром. Много питиета съм пил, но ромът е най-доброто. Ромът. Ямайският ром.

Жена му сложи „да хапнем“ — цяла камара от нещо мазно, което Флеминг лакомо поглъщаше почти мигновено. Неукротимата лакомия по време на ядене си остана у него навеки като психическа травма — остана, както и при хилядите други бивши затворници, за цял живот.

Разговорът ни някак секна и в спускащия се здрач чух до себе си познатото колимско мляскане.

Помислих си за силата на живота — скрита в здравия стомах и в червата, за способността да се поглъща — тъкмо това беше защитният рефлекс на живота на Флеминг в Колима. Това, че не подбираше и беше лаком. Душата му също не подбираше — това качество бе придобито зад следователската маса и също беше подготовка, своеобразен амортизатор в това колимско падение, където пред погледа на Флеминг не се разкри никаква бездна — той знаеше всички неща от по-рано и това го спаси, отслаби нравствените му мъки — ако е имал такива. Не беше изпитал никакви допълнителни душевни травми — беше видял най-лошото, гледаше равнодушно гибелта на всички около себе си, беше готов да се бори само за собствения си живот. Животът бе спасен, но в душата на Флеминг беше останала някаква горчилка, която трябваше да бъде премахната, изчистена с покаяние. Покаяние-намек, покаяние сякаш между другото, разговор на глас със самия себе си, без съжаление, без самоосъждане. „Просто не ми провървя.“ И все пак разказът на Флеминг беше покаяние.

. . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . . .

— Виждаш ли това?

— Партийна книжка ли е?

— Ъхъ. Новичка. Но стана сложно, много сложно. Преди половин година областният комитет седна да разглежда въпроса за партийната ми реабилитация. Седят, четат материалите. Секретарят на обкома, някакъв чуваш, ми казва безизразно, грубо:

„Е, всичко е ясно. Пишете решението: да се възстанови с прекъсване на стажа.“

Сякаш нещо ме жегна: „с прекъсване на стажа“. Помислих си — ако сега не възразя срещу това решение, после всички ще ми казват: „Ами че защо сте мълчали, когато са разглеждали вашия случай? Нали именно заради това ви викат да присъствувате лично, за да можете овреме да възразите, да кажете…“ Вдигам ръка.

„Е, какво има?“ — безизразно, грубо.

Казвам:

„Не съм съгласен с решението. Ами че където и да започна работа, ще искат да обяснявам причината за това прекъсване.“

„Я колко си бърз — казва ми първият секретар на обкома. — Толкова си наперен, защото имаш материална база — колко получаваш за прослужени години?“

Прав е, но го прекъсвам и казвам: „Моля за пълна реабилитация без прекъсване на стажа.“

Изведнъж секретарят на обкома ми крясва:

„Защо напираш толкова? Защо се палиш? Ами че ти целият си оцапан с кръв!“

Причерня ми.

„Ами вие — питам го, — вие не сте ли?“

Секретарят на областния комитет казва:

„Нас ни е нямало тук.“

„Ами там — викам му, — където сте били през тридесет и седма година, там не сте ли били изцапани с кръв?“

Първият секретар ми вика:

„Стига си дрънкал. Можем да гласуваме отново. Излез навън.“

Излязох в коридора и ми съобщиха решението: „Да му бъде отказана реабилитация.“

Половин година непрекъснато пътувах до Москва. Отмениха решението. Но приеха само онази, първоначалната формулировка: „Да се възстанови с прекъсване на стажа“.

Човекът, който докладва случая ми в Комисията за партиен контрол, рече, че не е трябвало да се джафкам с областния комитет.

Непрекъснато търча, водя дела, пътувам до Москва и се боря. Пий!

— Не пия.

— Това не е ром, а коняк. Коняк с пет звезди. За теб.

— Махни шишето.

— Наистина — ще го махна, ще го прибера, ще си го взема. Не се засягай.

— Не се засягам.

Мина година и получих от антикваря последното писмо: „Докато отсъствувах от Ленинград, скоропостижно си отиде жена ми. Върнах се половин година след това, видях гроба й, кръста и една любителска снимка — тя в ковчега. Не ме кори за моята слабост, аз съм здравомислещ човек, но не мога да направя нищо — живея като насън, загубих интерес към живота.

Знам, това ще мине — но трябва време. Какво видя тя в този свой живот? Ходене по затворите за справки и колети. Обществено презрение, пътуване до Магадан, при мен, живот в мизерия, а сега — финал. Извинявай, друг път ще ти пиша по-подробно. Да, здрав съм, но здраво ли е обществото, в което живея?

Привет.“