Апокалипсис

Познавате ли Боби Минели, чиито прадядо е бил италианец? Малко е вероятно. И слава богу, защото в противен случай щеше да ви се прииска да го убиете, а тази мисъл щеше да ви преследва денонощно. Въпреки че той сега е обхванат от силните угризения на собствената си съвест и се чуди как да спаси човечеството. А духът на Наполеон гарантирано няма вина за катастрофалното бедствие, което ни очаква.

Представяте ли си живот без електричество? Без самолети и други транспортни средства, компютри и телефони, домакински уреди, асансьори и климатизатори? Свикнете с тази мисъл, защото както е тръгнало, скоро ще отвикнете от много удобства. Няма да бъде зле да се подготвите. Да си изградите комини в жилищата, да си направите печки за дърва и да си купите свещи и велосипеди. Не е лошо да се снабдите с наръчници по агрономство и животновъдство. Съветвам ви възможно най-бързо да напуснете града, въпреки че и тази мярка ще спаси съществуванието ви само временно. Знаете ли защо спират тока на всеки два часа, като ви лъжат за истинските причини? Не, нали? После ще го започнат да го прекъсват за три, за четири, за пет часа, накрая за цяло денонощие, когато електроенергията изобщо изчезне. След това първи по света ще измрат електрическите змиорки, останалите водни и земни животни бавно ще ги последват. Надявам се хората да останат последни във веригата на всеобща смърт — на всеки човек ще му се иска да бъде така. И земната флора няма да избегне печалната участ, нали всяка жива клетка притежава електрически потенциал? А дотогава енергийните вампири ще продължават да прииждат на тълпи от чуждата вселена и няма да си отидат, докато не унищожат живота на Земята, заедно с магнитното й поле. Защото те ще се заврат и в недрата й, високите температури няма да ги притеснят. Освен ако Боби не успее да затвори хиперпространствения канал или някой от вас не намери друг начин да спре кръвожадната им инвазия. Вероятно ще ме попитате дали не дрънкам глупости. Не, разбира се. Ще ви разкажа как стана всичко и сами ще се убедите. Не винаги даден надарен интелект, какъвто несъмнено е моят приятел, е полезен за себе си и околните. Ето за какво става дума.

Боби от малък показваше гениални наклонности. Докато ние тичахме след топката или се занимавахме с компютърни игри, нашият съученик изчете куп дебели книги и имаше склонност към изобретателство. На четиринайсет годишна възраст конструира извънредно ефективен капан за хлебарки, а сега вече има двайсет и два регистрирани патента, за които той казва, че са за „много полезни неща“. Трябваше да измине почти половин век, за да си дам сметка, че може би многото знания, които натъпка в главата си, доста го повредиха. Впрочем той открай време бе затворен в себе си. Винаги странеше от компаниите и освен собствената ми личност, не му останаха други приятели. Като млад беше завързал любов с едно момиче, която продължи няколко години, после тя го напусна и тръгна с друг. Тривиална история. Но този факт нанесе силен удар върху неговата чувствителност и вероятно го отврати от силно емоционални връзки с противоположния пол. Така и не пожела повече да опита трайно съжителство с друга жена — остана си ерген, който често кацаше от цвят на цвят, но само от спортна гледна точка. Приличната му външност е отлично запазена и като че ли все още има някакви надежди, ала поведението му показва, че той съвсем няма намерение да свива семейно гнездо. Ако не сте го виждали, Боби е от типа „вечни момчета“. Строен, с все още тъмна коса и лице с приятни черти, но с доста нервен израз. Засега годините се изнизват край него, без да го засегнат чувствително. Бих казал, че външният му вид представлява нещо средно между Антъни Пъркинс и Хъмфри Богарт, ако си падате по архивни филми. Аз лично често гледам „Психо“ и „Касабланка“ — имам ги в колекцията си, която както са тръгнали нещата, сигурно скоро ще стане излишна.

Още тогава, в привидната затвореност на характера на Боби се криеше взривоопасна смесица от несподелени знания и жажда за изява. Когато някой успееше да го накара да отвори уста, от нея изригваше речитатив от данни и факти, който поразяваше със свръхосведоменост и това можеше да продължава с часове. А докато приказваше, не даваше думата на никого, което постепенно отблъсна малцината, с които все пак се срещаше. Изглежда че останах негов единствен приятел, защото само аз можех да издържам на могъщия му словесен поток, от който все пак научавах много нови неща. Но мисълта за бомбардировката върху ушите ми ме възпираше да го посещавам често и на него не му оставаше друго, освен да ходи на работа, да обръща спорадично внимание на нежния пол и после да се занимава с изобретенията си, тайната на които ревниво пазеше. Забравих да спомена — него постепенно го обзе маниакалната мисъл, че някой може да му открадне открити от него принцип или идея, което рязко намали притокът на жени в апартамента му.

Един ден, той ме повика при себе си. По физиономията му, облещена на екрана на видеофона, подскачаха тикове, а гласът му трепереше. Веднага разбрах, че сигурно се е случило нещо важно и той се нуждае от приятелска подкрепа.

Боби живееше в дома си като прасе в кочина. Из цялото му жилище се мотаеха материали и инструменти, нямаше никакъв ред. Когато му ходех на гости, обикновено разчистваше единия ъгъл на масата в хола и смъкваше боклуците си от някой стол, после ми наливаше питие в съмнително чиста чаша, настаняваше се в съседство и започваше с безкрайните си тиради.

Този път беше малко по-различно, по масата имаше признаци на подредба. Върху нея се намираха две кутии, покрити с бутони и скаґли, едната от тях беше свързана с персонален компютър. Снопът от проводници, който излизаше от тях и влизаше в други непонятни съоръжения, разхвърлени по пода, беше обхванат на няколко места с парчета изолационна лента, което намекваше за известен опит за организиране на нещата.

— За какво ме повика? — попитах, след като се настаних до него.

— Стана нещо много лошо, приятелю — изпъшка той и си наля оранжада в чашата. — Не предполагах, че ще довлека тези гадове. Знаеш ли за какво служи уреда пред теб?

— Не.

— И как да знаеш, като е последното ми изобретение. Кръстил съм го „Апарат за повикване на духове“. Създава необходимата за тях енергийната среда и те с удоволствие пристигат във вътрешната му камера, стига да не се намират някъде много далеч в извънземното пространство. Това хитроумно направено устройство замества и най-добрите медиуми. Повикването на безплътните същества се осъществява на база на мой софтуерен продукт, разговорът с тях се извършва чрез дисплея на компютъра. Всеки разговор се записва на отделен файл, вече съм събрал доста.

— Не съм наясно какъв ти е проблемът. За какво ти притрябвало да измайсториш подобна дивотия? Да не би да си смятал да провеждаш спиритически сеанси и да прибираш пари от клиенти?

— Да ти призная, такова приложение също ми е минавало през ума. Времената са тежки, допълнителните пари, влезли в джоба, никога не са излишни. Но целите ми бяха много по-възвишени и пряко свързани с получаването на Нобелова премия. С откритието си щях да стана много известен — отново изпъшка Боби и се почеса смутено под брадичката. — Ала сега всичко пропадна, отиде по дяволите. Скоро и ние всички ще се замъкнем в ада. Кой можеше да предположи, че така ще се случи?

— Нищо не разбрах.

— Добре, ще започна с няколко основни обяснения. Ще ти кажа откъде започнах. Не зная дали ти е известно, че духовете притежават маса. Когато някой човек умре, в момента на смъртта тялото му олеква с нищожното тегло от десет на минус четидесет и шеста степен килограма. Това е нещо невероятно леко, но съвременните прецизни уреди са успели да го измерят, доказано е. Именно това тегло представлява масата на отделения дух на покойника, което показва, че той също е материален, независимо че несъвършените ни сетива не възприемат съществуването му. А след като направената констатация е валидна, следователно за него важат и всички останали закони на материалната среда, в която живеем. Известно е, че всички духове притежават склонност да дисперсират в пространството, тъй като внезапно обзелото ги чувство за свобода след смъртта на тялото им ги кара да търсят нови изживявания. Но колкото и да скитат, обикновено не преминават границата на слънчевата система, понеже ареала им на придвижване е ограничен поради ниският енергиен потенциал, който първоначално притежават, а той постепенно се изразходва и намалява. Духове без енергия ги смятай за съвсем умрели, което естествено не им изнася, затова те се връщат за презареждане. Тези от тях, от които никой не се интересува, най-често използват зоните на земни тектонични разломи, от които блика благодатна за тях животворност. По-търсените духове се зареждат от медиумите, които ги викат, по-гадните използват енергията на деца и се превръщат в полтъргайсти, за да извършват пакости, а най-гадните се вселяват в някого като зловредни квартиранти, като създават работа на екзорсистите. Те са и първообраза на дявола.

— Да ти призная, тези отвлечени теми не ме интересуват особено. Мислех, че…

— Не ме прекъсвай! — каза ядосано Боби. — Скоро всичко, което ще научиш, извънредно ще те заинтригува. Докъде бях стигнал? Аха, до другите постановки за моето откритие. Преди малко ти споменах, че масата на един дух е нищожно малка. Според теорията на Ваганов-Величков, това го прави лесен за ускоряване до субсветлинна скорост, да речем до 0,7 от скоростта на светлината, а за това е необходимо смешно малко количество енергия — от порядъка на 10ЇІ9 джаула. Може да се изрази с действието на обикновен котлон на печка, в първите две-три секунди след включването му. Такова ускорение може да запрати духа до най-близките до нас звездни системи, но трябва да имаш неговото предварително съгласие и да му дадеш точни указания накъде да се отправи, а после да го изчакаш двайсет и пет-трийсет години, за да се върне и ти разкаже какво е видял. Ако го ускориш до скорост, равна на светлинната, съгласно теорията на Айнщан масата му невъобразимо ще нарасне и това може да доведе до непредвидена вселенска катастрофа. Ето че стигнахме до същността на въпроса. Аз исках да изпратя духа не на някакви си пет-десет, хайде да речем петнайсет светлинни години разстояние, а невъобразимо по-далече, да речем на няколко хиляди. И не да го чакам още толкова години, а това да стане много бързо. Затова открих „Ефектът на Минели“, който естествено щеше да ми донесе Нобелова премия по физика, макар че и този апарат за общуване с духове беше достатъчен за кандидатурата ми…

— Тогава защо си толкова нервен? — побързах да го попитам, докато той си поемаше дъх да продължи.

— Ще ти стане ясно след малко, отново ме прекъсваш. „Ефектът на Минели“, тоест моя, се състои в това, че разглежда теорията на нищожната маса след безкрайното й нарастване. По пътя на логиката установих, че природата не може да си позволи унищожаването на вселена, която сама е създала. При внезапен мощен енергиен импулс, отправен в духа за милионни части от секундата, критично нарасналата му свръхмаса при достигане на светлинна скорост ще се изроди в хиперсветлинна скорост-пространство. Тоест духът може да бъде запратен мигновено на милиони светлинни години разстояние за нищожни части от секундата и ще се окаже в немислимо далечна от нас зона на космоса. А там сигурно могат да се видят изключително интересни неща, за които той после да разкаже. Дори е възможно да попадне на някоя свръхцивилизация.

— А как ще се върне? — изкашлях се аз.

— Напълно резонен въпрос. Той ме измъчваше цяла година, докато не открих отговора, който се оказа гениално прост. Стигнах до извода, че израждането на критичната маса на духа ще би нарушило и причинно-следствените връзки, които съществуват във физическите предели на вселената. Естествено, тя няма да позволи унищожаването си от подобна аномалия и за милионни части от секундата ще възстанови първоначалното състояние на духа. Той отново ще се окаже на същото място, откъдето е тръгнал.

— Тогава съвсем няма да има време да се огледа там, където е бил — отбелязах саркастично.

— Много повиших мнението си за теб — отбеляза Боби. — Задаваш още по-уместен въпрос. Но трябва да знаеш, че първо, дори милионни части от секундата са достатъчни за всеки дух да забележи всичко около себе си, а второ, нарушената причинно-следствена връзка ще направи собственото му време изключително релативно. Докато тук в апарата са изминали неговите нищожни отрязъци, свързани с много нули след десетичната точка, за него може да са се изнижат стотици, даже хиляди години. Ето защо в съвременната наука не съществува нещо по-велико от „Ефектът на Минели“.

— Тогава защо не си радостен? Намери ли дух за такова пътешествие? — попитах злорадо.

— Разбира се, но именно след това настъпи ГОЛЯМАТА БЕДА. Първоначално се чудех кого да повикам. Трябваше ми някой, който при човешкото си съществувание е бил смел човек, тъй като мисията на която исках да го изпратя не беше от най-лесните. Спрях се на Наполеон по две причини: медиумите най-често го викат, което го прави добре енергийно зареден и същевременно се намира в близост до Земята, тъй като поради непрекъснатото му търсене, едва ли му остава много време да се отдалечава от нея. Той напълно отговаряше на изискваните от мен качества. След като го извиках с помощта на компютъра, Императорът бързо пристигна, настани се удобно в апарата ми и не позволи дълго да го увещавам. Идеята му хареса и той демонстрира стоманената твърдост на характера си. Лошото се оказа съвсем друго. Не прецених големината на енергийният импулс, подаден от другия уред, който виждаш. Духът на смелия човек после ми обясни, че той го запратил в някаква черна галактика на края на вселената, която се оказала унищожена от енергийни вампири. Представяш ли си пространство, изпълнено със замръзнали електрони, в което единствено като злокобни сенки се придвижват почти умрели от глад същества, които са изконсумирали чрез структурите си всеки намек на енергия. А нарушаването на причинно-следствената връзка доведе до отваряне на хиперканал между нашата и онази мрачна галактика, след което отвратителните същества мигновено нахлуха по него и стигнаха до Слънчевата система. И сега част пълчищата им се излива върху нещастната Земя. Естествено, първата им работа беше да нападнат електроцентралите ни, но няма да спрат дотам. Засега по-голямата част от сганта им се храни със светкавиците от гигантските бури в облаците на Юпитер, но и тя ще се домъкне. Императорът ми призна, че за първи път в задгробния си живот е получил остър пристъп на страх. Засега пристигналите чудовища не нападат духове, но според него и това ще започне…

— Какво изобщо е видял на онова мрачно място? — изстрелях бърз въпрос.

— Нищо. Какво може да се забележи в тъмна галактика? Само усетил нещо като електронно квичене или по-скоро вой, което се разнасяло наоколо. Оприличил го на звуци от свиня, когато я колят. Изглежда че енергийните вампири се преследвали помежду си и по липса на друга храна, отдавна преминали към канибализъм.

— Следователно не са останали много от тях.

— Отново си прав, но не забравяй, че първоначално те са населявали огромно пространство. Колкото и да са се самоизяли, възможно е все още да наброяват стотина милиона — рече Боби. — Кой знае? Затова ще се опитам да измеря плътността на потока, в който пристигат, а от там и числеността им. Наполеон успя да ми достави някои искани от мен данни, смелият Император се оказа достатъчно съобразителен. Но лошото е, че нашите централи вече прекъсват регулярното подаване на електричество. Представяш ли си какво ще настъпи — проплака той и ми обясни последствията, с които започнах тази тъжна история.

— Няма ли изход? — попитах пресипнало преди да го напусна.

— Засега не се вижда светлина в тунела. Ако не измисля някакво противодействие на вампирите, ще се самоубия.

— По-добре оправи кашата, която си забъркал– опитах се да го успокоя аз, но по-скоро бях замислен за собствената си съдба.

След това излязох на стълбищната площадка и през прозореца между етажите забелязах свежата зеленина във вътрешния двор на сградата, изпъстрена с чашките на различни цветя. Някаква усмихната жена водеше кучето си по алеята, която я пресичаше. Стана ми тъжно.

„Нима всичко това няма да го има?“ — зададох си безнадежден въпрос и почти ми се доплака. После се прибрах в дома си и започнах да пиша тази покъртителна история.

Още не бях я завършил, когато Боби Минели ми позвъни по телефона. Той ми съобщи, че други смели духове, с риск за задгробния си живот, допълнително му помогнали да изчисли електрическата плътност на прииждащите енергийни вампири. Боби извършил необходимите експерименти и се оказало, че тя непрекъснато спада във времето. По всичко личало, че в черната галактика, откъдето нахлуват, те доста са намалели. Освен това той направил и нови сметки, които отчитали градиента им на прииждане и изчислил средната часова консумация на енергия, след пристигането и на последния индивид. Така че засега мога слабо да ви успокоя. Ако човечеството незабавно изгради още хиляда електроцентрали от порядъка на пет хиляди мегавата всяка, то може да постигне енергиен баланс между собствените си нужди и тези на страшните изчадия. В противен случай, при сегашното състояние на нещата, до пълното унищожаване на живота на Земята остават около две хиляди години.

Така че засега за вас важи спасителният израз: „след мен и потоп“, понеже повечето хора забравят, че все някога ще се превърнат в духове, а те също се зареждат с енергия.

А аз бих добавил нещо към срока, определен от моя приятел, но някак си ми е неудобно да го споделя с вас. Какво пък, защо да не го направя? Рано или късно всички ще сме умрели, въпреки че на всеки му се иска този акт да бъде отместен възможно най-късно в бъдещето.

Дали когато е изчислявал времето, което остава до края на света, Боби се е сетил да предвиди, че енергийните вампири вероятно се размножават? И ако е така с каква скорост?

Може да го попитате. Аз лично не желая.