Атеист

Напуснахме село — баща ми се реши да работи като копач в рудниците на Перник. Не подхождаше подобна орисия на деликатната му особа, но се врече пред майка ми и той да стане като хората. Това се случи през оная нощ, когато се прибра на разсъмване по бели гащи — беше си проиграл панталона на карти.

Вече повече от година удържаше обещанието си. Отиваше редовно на работа и за кратко време с помощта на майстор Драган успя да вдигне двуетажна къща. Макар и недовършена, къщата имаше две потегнати стаи, където живеехме.

Майка ми беше щастлива. Угаждаше му повече отколкото трябва от страх да не би пак нещо да му текне. Но ето че веднъж се прибра с доста голямо закъснение. Обезпокоена, мама му помогна да свали почернелите от въглищен прах кюмюрджийски дрехи, поля му да се измие и уж между другото вметна:

— Къде се забави?

Той седна на разхалтавения стол и рече:

— По работа бех.

Това „по работа“ никак не я успокои, но повече не посмя да попита. Добре познаваше нрава му — току-виж цялата махла се събрала да я отървава. Повъртях се в стаята и тръгнах на училище. По пътя, а и в клас ми беше потиснато. Прибрах се надвечер. Баща ми се стягаше за нощна смяна. Щом ме видя, неочаквано започна да ме поучава:

— Гледай мене и пример земай! Ако не учиш, това те чака. Че се завираш под земята и бел ден няма да видиш…

Слушах загледан встрани, а мама мълчаливо му подаваше дрехите. Накрая, за да го отвлека от поученията, рекох:

— Днеска, като се разхождахме с Цветан, минахме покрай гробищата. Там те видях с майстор Драган…

Педагогът се изненада:

— Щом си ме видел, защо не дойде?

— Не ми се влиза в гробища — отвърнах намръщено.

— И на мене не ми се влиза — въздъхна той, — ама сичките сме за там.

Майка ми се намеси предпазливо:

— Да не е умрел некой?

— А, умрел, никой не е умрел. Купих место.

— Место ли?

— Место, не знаеш ли какво е место?

— Знам, ама… нали си имаме место и къща правиме на него.

— Абе, къщата си е къща, временна работа, а за умирачката требе… вечно жилище!

Мама съвсем се слиса:

— А защо думаш никой не е умрел.

— Е, се некогаш че умре…

— Кой?

— Кой, та кой! Само за тоя, що не се е родил, нема умирачка. Купих место за гроб.

— За чий гроб?

Баща ми позамълча, опря казмата на варосаната стена и натърти:

— За моя, та за чий? Двамина синове имам и една черка, ама я се сети некой паметник да ми дигне, я не!

— Ако си майтап правиш, това ич не е за майтап — продума едвам чуто мама.

Кандидатът за паметник опита да се разсмее, но от смеха му нищо не излезе. Накрая се зае да внесе яснота:

— Те повече от година у рудниците копам. Знае ли човек… Лани не бяха ли затрупани сума копачи. По̀ лани пък избухна гризу… Що народ изгоре. Само инженерът остана жив, ама по-добре да беше изгорел — страх да те е да го погледнеш.

Обясненията му не внесоха никакво спокойствие. Мама мълчеше нажалена. Тогава той нагази в древната история:

— Защо се безпокоиш — рече й, — голямо чудо станало. Старовремските египетски фанфарони също са си купували место и са си правели гробници — пирамиди им викат. До ден-днешен от цел свет одат там и се чудят. Два метра му требе на човека, а фанфарона дигнал пирамида, по-голема от Голо бърдо.

Мама преглътна с усилие:

— Ти нещо да не си фанфарон?

Познавачът на древните култури примига ситно-ситно:

— Кам да бех! Е, барем можем место за гроб да си купим и паметник да си направим.

Без да благодари за урока по стара история, мама излезе на двора. Там върху стъкмено от тухли огнище се захвана да топли вода. Очите й, макар и без сълзи, плачеха. Усещала е, че тези гробове и паметници не предвещават нищо добро и че ще последват по-неприятни събития.

Подир няколко дни, връщайки се от работа, баща ми попита припряно не е ли идвал майстор Драган. Мама отвърна със слаба искрица надежда:

— Не е! Защо, горните ли стаи че баданосва?

— И на горните стаи че дойде ред — каза уклончиво следовникът на египетските „фанфарони“, — друга работа имаме сега.

Другата работа беше ясна. Майка ми не продума повече. Угрижена излезе на двора и след малко внесе тенджерата с вече сварената леща. Наряза хляб и мълчаливо ни покани да обядваме. Тя самата с мъка преглъщаше залците си. В същото време майстор Драган почука на вратата и някак си колебливо влезе. Личеше, че се чувства неловко. Приятелят му го покани:

— Буюрум на софрата, Драгане. И бъди рахат, не се притеснявай, на сичките, що ги видиш тука, съм известил като какво уйдурдисваме с тебе.

Драган остави на леглото някакъв пакет, увит във вестник, и седна на масата. До края на обяда кусна десетина лъжици. Баща ми рече:

— Дай сега да видиме що си свършил!

Майсторът пресегна към леглото, взе пакета и като го сложи на коленете си, бавно разви вестника с думите:

— Те що съм натаманил!

Пред очите ни се откри изработен от восък макет на бъдещия паметник. Върху висок постамент ангел сочеше небето. Крилата на ангела бяха изваяни толкова тънки, че ми се стори, че ей сега ще ги разтвори и ще литне. Не липсваше и ограда с вратичка.

Баща ми гледа внимателно и дълго макета и възкликна:

— Алал ти вера, майстор Драгане! Сичко си измайсторил баш като що требе! Бравос!

Спонтанната похвала поласка майстора, та от неудобство наведе глава и продума от скромно по-скромно:

— Благодарим ти за добрата дума! Тебе на устата — мене на сърцето… А тоя пусти ангел! Що зор видях, докато да го натаманим!

Дотук нещата вървяха добре, но тъкмо в ангела се вторачи баща ми.

— За убав, убав е ангела, ама по-добре е било гявол да туриш.

— Голям майтапчия си — засмя се Драган.

Но майтапчията пресечи смеха му, като го увери, че никакъв майтап няма.

Майсторът прокара длан по тютюнджийските си мустаци и колебливо промърмори:

— За гявол и гявол да турим… ама поповете… Ти видел ли си паметник с гявол?

— Не съм.

— Е, щом не си видел — окуражи се Драган, — от къде на къде ти текна такова нещо?

Баща ми се опъна:

— Абе, човече, що му е на гявола?

— А ти кажи — що му не е!

Застъпникът на дявола примига нервно, после се овладя и подхвана издалече:

— Слушай сега да ти обясним какво нещо е гяволът! Требе да знаеш, че преди да стане гявол е бил ангел господен. Най-първият ангел е бил.

— Айде сега!

— Айде, не айде, пише го у Библията. Наричали го Деница. Много неща позволявал господ на ангелите и често им думал: „Чада мои, радвайте се на божията виделина, яжте божия хляб и божията вода пийте! Сичко е измайсторено от мене и от сърце ви го давам. Само едно не давам — никой да не опитва да научи тайната на моя майсторлък…“

На това място Драган го прекъсна:

— Така си е, големият майстор не си предава майсторлъка.

— Така е, ама не е баш така — възрази тълкувателят на светото писание. — И най-големият майстор има чираци, учи ги да станат калфи и накрая ги прави майстори.

— Верно, прав си — призна Драган и замълча.

Баща ми също замълча, но само за да придаде повече тържественост на разказа и отново подхвана:

— Слушали ангелите господа — никой не искал божия хатър да чупи. Единствен ангелът Деница опитал да понаучи нещо от майсторлъка му. Щом открил тая работа, господ побеснял, разжалвал го като първи ангел, посипал го със сажди, турил му рогове, нарекъл го дявол и… айде на грешната земя. Питам те — да искаш на майсторлък да се научиш това грех ли е?

Майсторът Драган запали цигара и отвърна примирено:

— Не е грях.

— Не е грееех — заключи защитникът на нечестивия. — А господ от тоя ден, къде седне, къде стане, се за грешник го нарочва. Значи господ е един голем лъжльо и клеветник. Разбра ли, клевет-ник!

— Така излиза — съгласи се Драган и изпусна кълбо лютив дим.

— Излиза я — разсмя се баща ми и додаде: — Господ е предрешен гявол. И сичките му ангели са предрешени гяволи. Думай сега защо да не туриме гявола на паметника на местото на тоя, що си го турил?

Майсторът изгаси цигарата и рече с досада:

— Ако е до мене, турям го… ама поповете!

Разпаленият атеист се замисли:

— Аман от тебе! Поповете, та поповете… Е, щом е така, нека ангел си остане! Само да земеш да му туриш рогове!

— Айде сега — намръщи се Драган, — къде си видел ангел с рогове?

Баща ми не се предаваше:

— Те, погледни! — и насочи показалец към главата на ангела. — Тука и тука рогчета, се едно косата малко се е повдигнала на тия две места. Поповете няма и да забележат.

Този път Драган се позамисли и измънка колебливо:

— Така като що кажеш, комай може.

От тоя ден майсторът идваше от време на време да осведомява докъде е стигнала работата. Разговаряха за бял мрамор, за желязо и цимент. Заедно с това баща ми престана да ходи редовно на работа. Понякога се връщаше по нощите. Мама беше сигурна, че играе комар. Не стига това, ами един ден неочаквано заяви:

— Намислил съм да продам къщата.

— Само такова нещо нема да правиш! — почти извика майка ми.

— Ти се не бой — заутешява я той, — с парите от продажбата че завъртим търговия и че купим два пъти по-убава от тая къща.

Мама знаеше, че в момента си вярва, но самата тя не вярваше на приказките му. Познаваше характера на мъжа си — щеше да проиграе всичко до грош. Затова отчаяно се съпротивляваше. Но въпреки протестите, въпреки сълзите й продаде почти довършената къща. Останалото се сбъдна според нейните предвиждания. В края на краищата, се върнахме на село.

Колкото до паметника, според баща ми майстор Драган го направил с ръце и сърце. Един ден съседката Мара ни съобщи, че бъдещият покойник понякога отивал на гробищата и сядал пред рогатия ангел да си поплаче. Не мога да кажа като какви думи е нареждал, но не се съмнявам, че и думите, и сълзите са били истински. Поне в момента.

Паметника видях няколко години по-късно — бях вече ученик в гимназията. Влязох в гробищата и без много лутане го открих. Всичко си беше както на восъчния макет. Върху паметника прочетох:

За съжаление няма нищо сигурно в този свят. След много години погребахме баща ми в Перник, но в други гробища. Тези, в които се намираше определеното от самия него вечно жилище, когато почина, вече не функционираха — бяха ги закрили.