Баклата

Дето има една дума — хукнала се като костенурка през угар, та и наша Деша Загубанкина, дорде не речеш. Тръгнала по тъмно още на Равнака на нивата бакла да бере, а стигнала, кога повличат воловарчетата чак. И не взела хапка да хапне поне, а нарамила чувала и цедилника, метнала кърпа на глава и поела по реката нагоре. Хубаво, ама изгориманджа жена нали е — тази я срещне, заприказва я, онази я срещне, спре я; тук се заплесне, там се зазяпа, а слънцето не стои, път го чака. Кога стигнала на нивата, то било кривнало вече над Просойката и нямало джан-джин по полето. Само Петко Късметят насреща хе, на голямата нива през дола, кладял купен. През година, щом я посее с голица, там си прави хармана той и всичките си снопи там струпва. Качен на върха, по бяла риза, отдалеч приличал на щъркел, който си вие гнездо.

Довтасала Деша, метнала цедилката на киселицата, врътнала двата краеца на престилката, та ги бочнала на кръста, привела снага и почнала с две ръце узрялата бакла да бере.

Бере и все някак не й спори.

Ха да окъса един ред, ха да стигне до другия край, а то нависнали ония ми ти чушки, един плод дал дядо Господ, няма обиране, няма край! Па нали си е пипкава!

— Е, боже, какъв е тоя берекет, какво е това чудо — дума си. — Че аз какво мислех, пък какво излезе. Ами че то, както е тръгнало, аз до довечера не ще мога да втасам. Пък гърне боб съм турнала на огъня и водата му трябва да е извряла до капка вече. Да мога да напълня чувала поне и да си тръгна, ама где туй време? Пък и жив човек се не мярка наоколо. Да ще да мине някоя жена, че да я поканя да ми помогне малко.

Тъкмо тъй си мислила и се почесвала, и ето ти баба Фота се изпапулила на високия слог, прегърбена, с тояжка в ръка и с цедилка на гръб.

— Помози ти бог, булкааа!… — измяукала изтънко баба Фота. — Береш ли, береш ли я?

— Дал ти бог добро и кола имане, бабо Фотинке! Сякаш те Господ изпрати. Бера, берааа… Ами ти откъде така?

— Не питай, бабиии… не питай! Дано ги прекъсне тия пусти Тамашовски козари. Бях посяла на кръстопътя на парчето десетина огнища Нончобоб и рекох да ида да ги оскуба, а те да минават през нивата, да минават, гидиските, че я обърнали на вървище и не останало и зърно. Мари колко пъти виках на кмета: сгълчи ги, Стойно, запри им овцете в общината и ги щрафирай, че да помнят и вардят чуждото, а той — в едното влязло, из другото излязло. Като я погледнах нивката, че плаках, плаках, па набрах малко съчки и се връщам. Оох, няма кой да помисли за нас, булкааа… няма!

— Такива са, бабо Фотинке, такива са всички, за чуждо немарят Тамашовците. А пък от кмет управия и добро да чакаш — пази боже! Нали има една дума: тя, гаргата, не каца на бивола да го поще, а да се нахрани. Такива са до един, ами да щеш, бабо Фоте… да щеш да ми помогнеш мъничко да ошмулим баклата надве-натри, че хляб в нощвите съм оставила да втасва и гозбата ми е загоряла на огъня, пък не мога сколаса сама скоро.

— Да ти помогна, баби, да ти помогна. Хем ще си почина, хем ще ти се пооплача, че ми е преляло и прекипяло на душата…

Изсули баба Фота товара на края, забочи престилка и влезе в един ред.

Берат двете жени коравите сухи чушки, джубулят прегърбени и от време на време отиват да изсипват пълни престилки в чувала.

Още щом почна да къса старата, Деша я забеляза, че лапна едно зърно бакла, и й досвидя, сякаш парче от сърцето й лапна.

И откак го лапна, все мляска и устата й все пълни.

„Хубава работа — си мисли, — тоя бабишкел ще ми изяде баклата. Какво е туй мляскане!“

Обраха по ред, навлязоха във втория, а баба Фота все мляска и все нещо премята из устата си.

„Я гледай, дърта вещица — кисели се Деша, — колкото ще набере, дваж повече ще излапа. Що ли ми трябваше да я викам?“

А баба Фота си къса и мляс, мляс… И едната й буза все издута.

Не се стърпя Деша Загубанкина, уплаши се, че ще й изяде баклата, и реши да я пропъди. Изправи се и викна:

— Бабоо!… Тя няма да е. Не ще я оберем ний и хлябът ми ще прокисне в къщи, ами я да я оставим за утре. Колкото сме набрали, толкова. Натовари си цедилката и аз чувала, и хайде да тръгваме. За утре да я оставим.

— Че да я оставим, баби, да тръгнем, щом си рекла.

Натовариха се, поеха надолу из кривините, слязоха в дола, където пътят се раздвоява, а старата крачи и все мляска.

„Е, боже, тая проклетница и пазвата си трябва да е напълнила с бакла — мисли си Деша. — Не мога да я гледам вече. Какво беше туй плюскане, каква беше тая лакомия!“

И като се връцна назад, рече й троснато:

— Ама ти нали от горния път ще минеш, бабо Фоте? Нали оттам ти е по-право? Ще се разделим тука, значи. Е, хайде, сбогом тогава. Сбогом, че аз бързам!

Баба Фота се поизправи насреща, бръкна с пръст в устата си и едно зърно бакла изскочи и падна в пясъка до краката й.

— Пуста да останеш дано! Не мога приказката си да оправя от нея. Баклица, буле, баклица, баби… Още щом почнах да бера, лапнах я за залиска и си рекох, че ще омекне, та да мога да я сдъвча с двата си зъба, а тя, пущината, колкото я въртя из устата си, по-корава става… Сбогом, Дешке! Сбогом, баби! Много здраве си носи.

И като стисна здраво кривата си патерица, баба Фота, прегърбена под тежкия товар, закрачи бавно и неуверено по горния път за към село.