Балада за Ромео и Жулиета

Ромео пак поведе Жулиета

по старите си вкаменени дири.

В градините с премръзнали дървета

или потайно в тесните квъртири…

И в сенките на техните пердета

със устни, и от пламъци по-сини,

Ромео пак целува Жулиета

като преди, преди, преди

години!

В поледицата звънко потрепера

тополата… И всичко занемява!

— О, примавера! Белла, примавера —

виелицата ли сега запява?

Една прегръдка къса на перона!

Едно последно — „О, мисли за мене“!

И става цялата земя Верона,

потънала в невиждано цъфтене!

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти — красива в техните сияния —

дойде при мене като от безкрая…

За щастие ли, или за страдания —

не зная!

Да тръгнеме! Аз трябва да говоря,

защото става нещо страшно с мене.

В една следкарница със много хора

да седнеме, притиснали колене.

И с треперящи лакти върху кръга

на масата — с димящите кафета —

ще ти разкажа как Една излъга

сърцето ми, че била

Жулиета!

Приличахте си в устните — наверно

не си била целувана тогава.

В косите и канеленото черно

и досега не мога да забравя!

Два подписа благословиха брака!

Два поклона във бялата й къща…

И тя получи право да ме чака,

да ме изпраща и да ме прегръща!

В саксиите цикламите цъфтяха

и в сянката на праните пижами

отдавна прецъфтяха — пожълтяха

червените и белите циклами!

Пристигаха добрите философи —

съседите — и спореха тепърва

дали да бъде пържена с картофи,

или с домати прясната пъстърва!

С пъстървата поднасяха салат

и виното си пиеха спокойно.

Потупвани доволно по бедрата

съпругите запяваха нестройно…

Хазяина със старата цигулка

подхващаше напевите горещи

и на дивана плюшената люлка

люлееше пияните ми плещи!

Разсъмваше ли се — звънтяха стъпки,

звънтяха думи и звънтяха менци…

Събуждаха ме трескавите тръпки

на чакащите корабокрушенци…

Главата — пуста, раменете — болни

и вместо хора — чакани с години —

непоносими и самодоволни —

пингвини!

Сияеше във блашно, постно, млечно

на кухнята им къщата могъща…

Във събота срещу неделя — вечно

с бутилката добра, една и съща,

пристигаха добрите философи —

съседите — и спореха тепърва

дали да бъде пържена с картофи,

или с домати прясната пъстърва!

Закуска — и отново осем часа

във сградата с тапети много стари.

Разтваряше добрата „Дом-украса“

вратата си за моите другари…

По-младите стояха до вратата,

по-старите — до печката огромна…

До края ще ги помня — имената

единствено не мога да си спомня!

С колегата си бяхме нещо сложно

по принципи, по възгледи, по чувство!

Художници в отдела за приложно

или подобно някакво изкуство…

Той бягаше картони да купува,

а после ги нарязвахме на ленти.

И текста леви, леви марширува

в шпалира от червени орнаменти!

Боите ни се радваха — и ние

се радвахме по детски на боите!

Ликуваше безличната хартия,

приела на героите чертите.

Рисувахме в очите им възторга —

медалите по бялата им пазва…

И казваше накрая профгрупорга:

„Добре е! Като че ще заприказва“…

Поруменели, ний брояхме текста

и часовете по портрета — после,

разбойници в морето на кодекса,

го пращахме при касиера, после

оставахме отново в тишината,

живото си отиваше с портрета…

Тогава се разтваряше вратата

и идваше жена ми —

Жулиета!

Отивахме в градината, където

замайваше разцъфналата лайка.

И бавно посиняваше в небето

на облаците бялата мозайка.

Висяха ваксаджийските сандъци

по циганските детско-слаби плещи,

а трите продавачки на фъстъци

запалваха големите си свещи

и простата, циментова Диана

оглеждаше безплодното си тяло

в зелената повърхност на фонтана

като във флорентинско огледало…

…Вървяхме ний! Мълчахме в тишината!

А някъде зад всичките небета

безшумно се събличаше луната

със тънките ръце на Жулиета!

И падахме в леглото уморени.

Заспиваше тя може би щастлива

на бялата възглавница до мене

като момиче тиха и красива…

Усмихваше се бледа, просто бяла,

а аз я гледах тъжен и учуден —

защото може, както е заспала,

да не поиска тя да се събуди!

И тя не се събуждаше — мълчеше

заключена… от сънища пияна!

И тихо беше!

Тихо!

Тихо беше!

А времето струеше от тавана…

Отекваха край мене часовете

безцветни, монотонни, упорити —

роднините й в старите портрети

приличаха на черни сталактити!

В прозорците, по-глухи от гоблени,

душата ми се взираше… Тогава

разбрах аз, че някъде — не в мене —

живота ми като вода минава…

Че някъде живота тържествува,

ликува и прощаваи наказва,

но в моето сърце не съществува

и моето лице не забелязва!

Къде е той?… Мълчеше Жулиета!

Мълчаха сталактитите! — Къде е?

Не искам да живея без морета

и без герои — исктам да живея!

Не ми е нужна мъдрата ви грижа!

Насреща ми не тръгвайте, защото

аз — Дон Кихот — сега ще ви пронижа

във веселото име на живота!

Къде е той? И как да го позная?

Да го докосна и да го открия?

Аз искам да живея — да мечтая!

Да съм герой!

Най-верния!

Добрия!

Навсякъде да съм — във всяко време,

във всяко нещо и във всички хора!

За да не бъде любовта ми бреме,

да се усмихвам — вярно да говоря!

Но спеше тя — мълчеше Жулиета!

Портретите мълчаха — и без думи

аз се загледах дълго във лицето —

в ръцете й разпънати върху ми…

Сърцето ми почувства, че те няма,

и се заблъска в тъмната си клетка…

Разбира се — небето не изчезна!

Не експлодира земната обвивка!

Луната от върха си ме погледна

със свойта ренесансова усмивка!

Дърветата отново разцъфтяха…

И пак в нощта сърцето ми завика…

Гледачките на карти те видяха

и казаха ми, че си дама пика!

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти — красива в техните сияния —

дойде при мене като от безкрая —

за щастие ли, или за страдания

— не зная!

Да тръгнеме по светлите пътеки

на деветстотин шестдесет и трета…

Аз съм Ромео от рода Монтеки!

Наистина ли ти си Жулиета?

И тебе ли те лъгаха?

Прости ми

и не плачи! Да тръгнеме веднага!

Повтаряй ми — крещи ми свойто име

и ми подай забравената шпага!

Крещи ми свойто име — не забравяй,

че ти си Жулиета! Излъжи ме,

че птицата в градината е славей…

Ромеевите жестове върни ми

и словото Ромеево… Не спирай!

Не падай ти на сцената огромна!

Ти милосърдно текста ми суфлирай!

Аз ще си спомня! Всичко ще си спомня!

Ти текста ми суфлирай! Аз с такава

невероятна сила ще играя,

че в своята игра ще те забравя

и ще забравя автора — накрая

ще се усмихна аз в нощта сурова,

ще се изправя върху тротоара…

По дяволите твоята отрова,

аптекарю!

О, колко нощи с тяло уморено

и въпреки умората си — нежна —

ти хвърляше палтото си зелено

като поляна по земята снежна…

Или в дъжда по стълбите гранитни,

с бетонени и дървени извивки,

посрещната от много любопитни

и много унизяващи усмивки…

Ти падаше от въздуха по-бяла,

по-тежка от разпятия върху ми!

А после се усмихваше — видяла

уплахата в очите ми безумни…

Подаваше ми на косите гъсти

червеното и черното горене —

люлееше ме с трескавите пръсти

на любовта си, пазена от мене!

Понякога — печална, хладна, гола —

ти плачеше — до мене ти мълчеше!

Тежеше ти жестоката ми роля

и страшното ти име ми тежеше…

Аз падах върху нервните ти тръпки

и исках може би да те запазя,

но ти крещеше в моите прегръдки

от болка и обида, и омраза!

Къде си ти? До мене ли? Върви си?

Не си отивай, моля те, прости ми!

Обичай ме до края — усмихни се

и в своята усмивка приюти ме…

Не сме самотни ний! Недей повтаря,

че няма по-самотни във всемира —

Меркуцио не свири на китара,

но ни отстъпва своята квартира!

Ний влизаме по-тихи от луната.

На пръсти в коридорите вървиме

и тежката вода на тишината

е пълна със вкуса на твойто име

и мойто име… Ний сме много бледи!

И много тихи — малка е Верона!

Известно е на близки и съседи,

че нашата любов е „незаконна“!

Смутени са фасадите червени

на гражданските правови кодекси!

Кварталните светци са възмутени

до дъното на своите комплекси!

Ний бягаме… И някаква градина

ни скрива под високата си арка…

със блясъка на свойта перушина

и козина — ни среща зоопарка!

Бизона се бунтува — и рогите

са впримчени в изстреляната прашка.

Пауна ни поглежда със очите —

хилядата — на своята опашка…

Лъва не се надява за победа —

смирена е походката му тежка.

Маймуната ни гледа, гледа, гледа —

усмивката й е почти човешка!

И ме обзема ненадейно чувство!

Сега си с мене ти — и аз живея!

Ще издържим ли страшното изкуство

да сме човеци… Аз да съм Ромео!

Ти — Жулиета… Малката маймуна

ни гледа, гледа, гледа и се скрива!…

Благодаря ти — дай да те целуна —

понякога си толкова красива!

И толкова си в мене — че се плаша

и искам да изчезна! Да се скрия!

Но ти си цяла в стъклената чаша

на мойте часове… И аз те пия!

Във въздуха си, в градските дървета!

В тромпета на казиното —

по-стройна

от бронзовите звуци на тромпета —

ти цяла си в нощта ми неспокойна!

И се разсъмва… Тръгваме пияни

от въздуха на някоя алея…

с походките на древни християни

пред римската тълпа на Колизея!

И въпреки това — недей повтаря,

че няма по-самотни във всемира…

Меркуцио не свири на китара,

но ни отстъпва своята квартира!

О, дворове по-шумни от слугини!

И улици — събрани на площада!

Комини… И комини… И комини…

Ограда… И ограда… И ограда…

Театъра е до съда — съвета,

пожарната, часовника, файтона…

И блясъка на голите дървета

по голите площади на Верона!

Понякога страхът ни застъклява!

Тогава най-невзрачната завеса

езика си внезапно раздвоява:

Къде са? Не видяхте ли къде са?

Завесата се блъска във небето,

дърветата и хората — къде е?

Безсрамницата Жулиета де е?

И този стар алкохолик Ромео?

И във една от нощите, броени

от двама като сребърни монети,

аз знам — ще се събудят разярени

Монтеки — съюзени с Капулети…

Верона ще изтръпне занемяла

като китара, стъпкана на прага,

и ще прониже дрехата ми бяла

Тибалтовата шпага!

Тибалт ще трябва да умре — защото

е страшната ръка на Капулети…

Не искам да повярвам, че живота

и любовта са врагове заклети!

Не искам! И какво, че наранени

са нашите души от много болка! —

Аз ще ти кажа — ние сме родени

да помириме любовта с живота!

Ах, колко дълго, дълго сме живели

на сцената в различните спектакли!

Кога луминесцентните кристали

заместиха маслинените факли?

И ти — красива в техните сияния —

дойде при мене като от безкрая!

За щастие ли, или за страдания —

не зная!

Да тръгнеме…