„Гнърите ислисат търфенията от“

Като чу за войната с Бобовия, Татко Шимелхорн си купи пакетиран обяд, уви своето тайно оръжие в амбалажна хартия и взе първия автобус направо за Вашингтон. Яви се на главния портал на Бюрото по тайните оръжия малко преди пладне, екипиран с обяд в кутия, брада и фагот.

Точно така — фагот. Свалил бе хартията от тайното оръжие. То приличаше на фагот. Разликата не личеше.

Ефрейтор Джери Коливър, който беше на пост пред портала, не бе наясно, че съществува такава разлика. Знаеше само, че Бюрото по тайните оръжия си е жива шашма и затуй е основано, та смахнатите да не се навират навсякъде, и че охраняването на тоя обект си е гадна работа, и че остава още цял следобед до срещата му с Кейт.

— Топро утро, момче фойниче! — изрева Татко Шимелхорн.

Ефрейтор Коливър смигна на двамата войници, които се препичаха заедно с него на стъпалата на караулното помещение.

— Ела пак по Коледа, дядо Коледа — рече той. — Затворено е за инвентаризация.

— Не! — ядоса се Татко Шимелхорн. — Толкос тълко фреме не моше та си сареша рапотата. И фи нося тука тайно оръшие. Пущай ме фътре!

Ефрейторът сви рамене. Заповедта си е заповед. Смахнати, не смахнати, налага се да ги пускаш. Пресегна се зад себе си и натисна копчето за откачените, та психиатрите да се приготвят за всеки случай. После, като подрънкваше с ключовете, отиде до портала.

— Тайно оръжие, а? — каза той, като отключваше. — Сигурно набързо ще изковеш победата и войната ще свърши за една седмица.

— Етна сетмица? — Татко Шимелхорн се заля в гръмогласен смях. — Момче фойниче, ти само клетай! Фойната ще сфърши са тфа тни! Ас съм кений!

Докато той минаваше през портала, ефрейтор Коливър си спомни правилника и строго го запита дали не носи някакви експлозиви по себе си или у себе си.

— Хо-хо-хо! Няма нушта та носиш ексклосифи, са та спечелиш фойната! Топре токафа, претърсфай ме!

Ефрейторът го претърси. Претърси кутията с обеда, която съдържаше едно бъркано яйце, два сандвича с пресована шунка и една ябълка. Огледа фагота, тръсна го и надникна вътре в него да се увери, че е празен.

— Добре, татенце, — каза той, като свърши. — Можеш да влизаш. Но флейтата си най-добре да я оставиш тук.

— Тофа не ти е никакфа флейта — поправи го Татко Шимелхорн. — Тофа е сфирка са гнъри. И тряпфа та си я нося, сащото тя ми е тайното оръшие.

Ефрейторът, който се бе надявал поне около час да си поналучква „Като вървиш през ръжта“, сви рамене философски.

— Барни — каза той на едно от войничетата, — заведи този човек в седма секция.

Като отмина войникът, повел след себе си Татко Шимелхорн, той още два пъти натисна копчето за откачените, ей тъй за късмет.

Ефрейтор Коливър, разбира се, не знаеше, че Татко Шимелхорн просто бе казал светата истина. Не знаеше, че Татко Шимелхорн наистина е гений или пък, че гнърите ще сложат край на войната за два дни, или че Татко Шимелхорн ще я спечели.

В един и десет полковник Паухатън Феърфакс Полърд все още милостиво не подозираше за съществуването на Татко Шимелхорн.

Полковник Полърд бе дълъг, мършав и сух. Носеше високо прилепнали ботуши, шпори и риза с цвят на синя слива, от онези, които бяха на мода във форт Хуачука през двайсетте години. Не вярваше в тайни оръжия. Не вярваше дори в атомни бомби и танкове, в безоткатни пушки и щурмова авиация. Вярваше в конете.

Пентагонът го бе извикал отново на действителна служба, за да оглави Бюрото по тайните оръжия и той се бе оказал много подходящ за тази работа. През четирите месеца, откакто заемаше този пост, само един изобретател — човек с невероятно разумни идеи по отношение на седлата на товарните животни — бе препратен към по-висшите ешелони.

Полковник Полърд седеше на бюрото си и диктуваше на русата си секретарка от женския армейски корпус извадки от един разтворен екземпляр на „Съвременният лов на глигани с копие“ от генерал-майор Уордръп. Набираше материал за собствената си творба, която щеше да се нарича „Мечът и копието в бъдещата война“. Сега, насред цитата, очертаващ достойнствата на бенгалското копие, той внезапно спря.

— Мис Хупър! — възвести той. — Хрумна ми една мисъл.

Кейти Хупър изсумтя. Щом ще се държи официално, защо не каже просто „сержант“? Останалите старши офицери винаги се обръщаха към нея с „миличка“ или „душице“, поне когато бяха насаме. Мис Хупър, виж го ти него! Тя изсумтя още веднъж и отвърна:

— Да, сър.

Полковник Полърд изпръхтя, изглежда, за да се проясни мисълта му.

— Може да се формулира като принцип — започна той, — че манията за тъй наречените научни оръжия е сериозна заплаха за сигурността на Съединените щати. В дух на предизвикателство спрямо неизменната наука на войната, ние създаваме едно след друго недоказали себе си оръжия, противооръжия срещу тези оръжия, противо-противооръжия и… и така нататък. Въоръжени до зъби с теории и заблуди, ние скоро може да се окажем импотентни… Чувате ли ме, мис Хупър? Импотентни…

Мис Хупър се ухили и отвърна:

— Да, сър.

— … срещу устрема на някой Атила — изкрещя полковникът, — на някой съвременен Чингис хан, все още нероден, който ще помете като плява нашите чоплещи техници и ще изгради своята империя чрез кавалерията! Един милион мужици на коне биха могли…

Ала не бе съдено светът да узнае точно какво биха или не биха могли да сторят един милион мужици на коне. Вратата се разтвори с трясък. От предверието се чу късо, остро изквичаване. Един закръглен млад офицер катапултира през стаята, удари спирачки пред бюрото на полковника и козирува обезумял.

— Хааааа! — хлъцна Кейти Хупър и се вторачи с огромни сини очи.

Лицето на полковника внезапно се вкамени.

А младият офицер си пое дъх, колкото да извика:

— Боже мой, то… случи се, сър!

Лейтенант Хансън не бе боеви офицер; той бе учен. Нямаше уговорена среща. Влязъл бе, без да почука, съвсем не според устава. И… и…

— МИСТЪР! — ревна полковник Полърд. — КЪДЕ ВИ СА ПАНТАЛОНИТЕ?

Защото лейтенант Хансън очевидно нямаше такива. Нито пък имаше чорапи или обувки. И парцаливите поли на ризата му едва прикриваха окъсаните му шорти.

— ГОВОРЕТЕ! ДЯВОЛИТЕ ДА ВИ ВЗЕМАТ!

Празният поглед на лейтенанта се плъзна по долната част на крайниците му, после отново се спря върху полковника. Започна да трепери.

— Те… те ги изядоха! — изтърси той. — Тъкмо това искам да Ви обясня! Един господ знае как го прави! Някъде към осемдесетте е и е… майстор във фабрика за часовници с кукувички! Но това е идеалното оръжие! И то действа, действа, действа! — той се смееше истерично. — Гнърите „ислясоха търфенията от“! — припяваше той и пляскаше с ръце.

На това място полковник Полърд стана от стола си, прескочи бюрото и се помъчи да успокои лейтенант Хансън като го раздруса здравата.

— Позор! — крещеше той в ухото му. — Обърнете се гърбом! — заповяда той на пламналата Кейти Хупър. — ГЛУПОСТИ! — изрева той, когато лейтенантът се опита да избръщолеви нещо за гнър.

И тогава…

— Кое пило клупости, момче фойниче? — осведоми се Татко Шимелхорн от вратата.

Лейтенантът неуверено посочи полковника.

— Гнърите пили клупости! — захили се той. — Той казва така.

— Ха! — Татко Шимелхорн го изгледа свирепо. — Сека тепе покаша, момче фойниче!

Полковникът изригна:

— Момче войниче? МОМЧЕ ВОЙНИЧЕ? Застани мирно, когато говоря с тебе! МИРНО, ДЯВОЛИТЕ ДА ТЕ ВЗЕМАТ!

Татко Шимелхорн, разбира се, изобщо не му обърна внимание. Вдигна своето тайно оръжие към устните си и първите тактове на „Ела при църквата вдън горите“ застенаха из стаята.

— Мистър Хансън! — беснееше полковникът. — Арестувайте този човек! Вземете това нещо от него! Аз ще предявя обвинения! Ще…

В този момент гнърите „ислясоха търфенията от“.

Не е лесно да се опише гнърът. Можете ли да си представите твар с цвят и големина на мишка, но с тяло на глиган и някак си блещукаща? С палци по цялата дължина, с гола розова опашка и жълти очи, възголеми като него? И с по три реда остри зъби на муцуната? Можете? Ами гнърът е горе-долу това — само дето никой никога не е виждал отделен гнър. Те така не ходят. Когато гнърите „ислисат търфенията от“, те изскачат навсякъде — като леминги, само че много повече, милиони и милиони гнъри.

Изскачат и ядат.

Гнърите „ислясоха търфенията от“ тъкмо когато Татко Шимелхорн стигна до „църквицата в долината“. Покриха половината под и изядоха половината килим, преди да е свършил „И няма друга гледка, тъй скъпа ми от детинство“. После те настъпиха към полковник Полърд.

Качил се на бюрото си, полковникът зашиба наляво и надясно с дръжката на камшика за езда. Кейти Хупър се покатери върху един шкаф за папки, вдигна поли и запищя. Лейтенант Хансън, тъй като нямаше защо да се безпокои за голата долна част на тялото си, отстояваше позицията си и непочтително се кикотеше.

Татко Шимелхорн спря да свирука, за да викне:

— Не пой се, момче фойниче!

Той започна отново, свиреше нещо съвсем неузнаваемо — нещо, което изобщо не звучеше като мелодия.

Гнърите моментално спряха. Хвърлиха тревожен поглед назад. Доядоха останките от възглавничката върху стола на полковника, заблещукаха ярко, издадоха противен скърцащ звук и, като се обърнаха кръгом, се скриха в ламперията.

Татко Шимелхорн се вторачи в ботушите на полковника, останали поразително непокътнати и промърмори:

— Хмм-м, я клетай!

Той одобрително се захили на Кейти Хупър, която веднага пусна полите си. Удари се по гърдите и възвести:

— Чутесни ми са те, моити гнъри!

— Къ… — полковникът проявяваше признаци на дълбока психическа травма. — Къде отидоха?

— Там, откътето тойтоха — отвърна Татко Шимелхорн.

— И къде е то?

— То е фчера.

— Това… това е абсурдно! — полковникът залитна и се стовари върху стола си. — Вчера ги нямаше.

Татко Шимелхорн го изгледа със съжаление.

— Распира се, че не! Не пяха тука фчера, сащото токафа фчера пеше тнес. Те са тука фчера, кокато фчера е фече фчера. Има раслика.

Полковник Полърд хвърли умолителен поглед към лейтенант Хансън.

— Може би аз ще мога да Ви обясня, сър — каза лейтенантът, върху чиято нервна система второто посещение на гнърите изглежда се бе отразило благотворно. — Мога ли да докладвам?

— Да, да, естествено — полковникът с готовност се вкопчи в сламката.

Лейтенант Хансън придърпа един стол и — докато Татко Шимелхорн прекоси стаята, за да пофлиртува с Кейти — той заговори тихо и много сериозно:

— Сериозно, невероятно — каза той. — Всички обичайни тестове показват, че в най-добрия случай той е във висша степен малоумен. Напуснал училище на единадесетгодишна възраст, изкарал си чираклъка, после работил като часовникар, докато прехвърлил петдесетте. След това станал пазач в женевския Институт по висша физика допреди няколко години. После дошъл в Америка и постъпил на сегашната си работа. Но тъкмо тази история с Женева е най-важното. Те там са съсредоточили усилията си върху по-нататъшното развитие на трудовете на Айнщайн и Минковски. Трябва да е чул много нещо.

— Но щом като е малоумен — полковникът бе чувал за Айнщайн и знаеше, че той наистина бил нещо много дълбоко, — каква полза от това?

— Тъкмо там е работата, сър! Той е малоумен на нивото на съзнанието, а на подсъзнателно ниво е гений. Част от мозъка му някак си е попила материята, усвоила я е, и се е добрала до тази работа с фагота. В него има едно чудновато кристалче с формата на буквата L, то се допира до платиката и, когато надуеш, кристалчето вибрира. Не е ясно как действа, но е факт.

— Имате предвид… хм… четвъртото измерение?

— Именно. Макар ние да сме оставили зад себе си вчерашния ден, гнърите не са. Те са в него сега. Когато денят стане нашето вчера, той става тяхното днес.

— Но… но как успява да се избави от тях?

— Казва, че свири същата мелодия отзад напред и постига обратния ефект.

Татко Шимелхорн, който тъкмо насърчаваше Кейти Хупър да пипне бицепса му, се извърна.

— Ти само клетай! — изсмя се гръмогласно. — Скоро с моята сфирка са гнъри претафам по ратиото на фрака! Ние попетим фъф фойната!

Полковникът не се решаваше.

— Това нещо не е преминало изпитания, не е доказало качествата си. То… ммм… изисква по-нататъшни проучвания… изпитания при полеви условия… категорични доказателства.

— Нямаме време, сър. Ще се лишим от елемента на изненадата!

— Ще докладваме както обикновено по установените канали — заяви полковникът. — Това си е проклета машина, нали така? А те са ненадеждни. Винаги са били. Би било в противоречие с принципите на войната.

И тук лейтенант Хансън бе осенен от вдъхновение.

— Но, сър, — оспори казаното той, — ние няма да се сражаваме с гнър-свирката! Нашето истинско оръжие ще бъдат гнърите, а те не са машини — те са животни! Гнърите не закачат живите същества, но поглъщат едва ли не всичко друго — вълна, памук, кожа, дори пластмаса и броят им е направо астрономичен. На Ваше място щях веднага да се свържа с министъра!

За миг полковникът се поколеба — но само за миг.

— Хансън, — решително каза той, ти си прав… ти си много прав!

И посегна към телефона.

Организацията на операция „Гнър“ отне по-малко от двадесет и четири часа. Министърът на отбраната, след като се съвещаваха с президента и в генералния щаб, лично се завтече да направлява предварителните изпитания на тайното оръжие на Татко Шимелхорн. До падането на нощта стана ясно, че гнърите могат:

а. Изцяло да покрият всичко в радиус двеста ярда от гнър-свирката за по-малко от двадесет секунди;

б. Да съблекат до голо цяла пехотна рота, снабдена с химическо оръжие, за една минута и осемнадесет секунди;

в. Да погълнат съдържанието на пет интендантски склада само за малко повече от две и половина минути; и

г. Да „ислясат търфенията от“, като се свири с гнър-свирката по старателно екранирана късовълнова система.

Стана ясно също, че съществуват само три ефикасни начина да се убие гнър — като се застреля, като се облее с течен огън или като се хвърли върху него атомна бомба — и че броят им е така необхватен, че нито един от тези методи пет пари не струва.

До сутринта полковник Паухатън Феърфакс Полърд — тъй като бе единственият старши офицер, който някога бе виждал гнър и понеже бе известно, че животните са тъкмо по неговата част — бе произведен генерал-лейтенант и назначен за командващ операцията. Лейтенант Хансън, като негов помощник, внезапно се оказа майор. Ефрейтор Коливър бе станал старши сержант, вероятно заради присъствието си, когато падна манната небесна. А Кейти Хупър бе имала кратка, но изтощителна среща с Татко Шимелхорн.

Никой не бе доволен. Кейти се оплакваше, че и Татко Шимелхорн, и неговите гнъри имат наум едно и също нещо и само техниката на изпълнение е различна. Джери Коливър, който преди ходеше с Кейти, схвана, че заради стария мишелов с яките мускули Хупър-рейтингът му е спаднал до нулата. Майор Хансън бе осъзнал възможността някой друг освен врагът да се настрои на вълната на предаването на Татко Шимелхорн.

Дори и генерал Полърд бе нещастен…

— Пред всичко друго бих могъл да си затворя очите, Хансън, — кисело каза той, — освен че ме нарича „момче войниче“. Няма да търпя това! Военната наука не понася липсата на дисциплина. Говорих с него, а той ми казва само: „Нищо де, момче войниче. Ти пък може да ми викаш «татко»“.

Майор Хансън с усилие овладя изражението си и отговори:

— Че защо не го наричате „татко“, сър? В края на краищата, тъкмо от такива човешки щрихи израства историята.

— Е, да… Историята — генералът помълча замислен. — Хмм, може и така да е, може и така да е. Открай време наричат Наполеон „малкият ефрейтор“.

— Онова, което наистина безпокои, господин генерал, е как предаването ще изпълни предназначението си без нашите хора да го слушат. Предполагам, че са измислили нещо във връзка с това, иначе нямаше да насрочат… офанзивата за пет часа. Тоест само след четири часа.

— Добре, че споменахте това — отвърна генералът, отърсвайки се от своя унес. — Вярно, че дойде една докладна… О, мис Хупър, донесете ми оная докладна от Г—1, ако обичате… Благодаря. Ето я. Изглежда са решили да… ммм… забъркат предаването.

— Да го забъркат, сър?

— Да, да. И аз съответно издадох оперативна заповед. Виждате ли, преди няколко седмици разузнаването докладва, че врагът съумява да разгадае всяко кодирано съобщение, което предаваме. Като излъчваме мистър… ммм „Татко“ Шимелхорн, ще го забъркаме, но няма да дадем на нашите хора шифъра. Предполага се, че ще го чуят от пет до петнадесет станции за радиопрехват. Изсвирването на мелодията ще представлява първата фаза. След завършването й микрофоните ще бъдат изключени и той ще я изсвири отзад напред. Това ще бъде втората фаза с цел да се предотврати евентуалното присъствие на гнъри в околността.

— Изглежда разумно — майор Хансън се намръщи. — И е доста хитро, ако всичко върви според замисъла. Ами ако не излезе така? Не е ли най-добре да си подготвим козове за непредвидени случаи?

Той отново се намръщи. После, тъй като генералът изглежда нямаше каквито и да е идеи по въпроса, отиде да си гледа работата. Инспектира за последен път специалната звукоизолирана стая, където щеше да свири Татко Шимелхорн. Разпредели наблюдателните отверстия в нея — едно за президента, за министъра и за генерал Полърд; едно за началник-щаба заедно със съответстващите на ранга му командващи военноморските и военновъздушните сили; едно за офицера за свръзка с разузнаването и последното — за изпълнителските кадри, сред които и той самият. В пет без десет, когато вече бе подготвено, той все още се притесняваше.

— Слушай — пошепна той на Татко Шимелхорн, докато го съпровождаше до съдбовната врата. — Какво ще правим, ако твоите гнъри вземат да върлуват наоколо? Няма да можеш да ги вкараш в „търфенията“ до второ пришествие!

— Не пой се, момче фойниче — Татко Шимелхорн звучно го тупна по гърба. — Имам си ас още етин трик, ама не касфам тепе.

И с това мъгляво уверение затвори вратата зад себе си.

— Готови! — отекна гласът на сержант Коливър.

Напрежението растеше. Секундите изтичаха. Ръката на генерала посегна към дръжката на сабята, която липсваше. Точно в пет…

— В АТАКА! — извика генералът.

Над микрофоните пламна червена светлина.

И Татко Шимелхорн засвирука „Ела при църквата вдън горите“.

Гнърите, разбира се, „ислясоха търфенията от“.

Гнърите „ислясоха търфенията от“ и в жълтите им очи гореше пламъкът на глада. Покриха пода. Започнаха да се трупат. Прииждаха срещу масивните крака на Татко Шимелхорн, дребните им като електрическа самобръсначка зъбчета на няколко реда работеха с всички сили. Панталоните му изчезнаха под надигащата се вълна…, после карираното му сако, връзката му, яката му, крайчетата на брадата му. А Татко Шимелхорн, съвършено невъзмутим, вдигаше големия си фагот, така че гнърите да не го стигнат и продължаваше да свирука. „Ела, ела, ела, ела. Ела при църкфата втън корите…“

Майор Хансън, разбира се, не чуваше гнър-свирката — но бе пял тази песен в неделното училище и сега думите отекваха в главата му. Стих след стих, припев след припев. Хрумна му ужасната мисъл, че Татко Шимелхорн ще бъде надвит, погълнат, удавен от гнърите…

И тогава чу гласа на генерал Полърд, вече не така нетрепващ…

— Г-готови за втора фаза?

— Г-готови! — отвърна сержант Коливър.

Пред погледа на Татко Шимелхорн пламна зелена светлина.

Известно време не се случи нищо. После гнърите се заколебаха. Хвърлиха тревожен поглед назад над косматите си плешки. Заблещукаха. И се заоттегляха. Назад, назад, назад, оттекоха се и Татко Шимелхорн остана сам, тържествуващ и гол-голеничък както го е майка родила.

Вратата се отвори и той се появи — за да го поздравят, да го облекат наново и, за голяма досада на сержант Коливър, да се откаже от поканата за обяд в Белия дом заради срещата си с Кейти. Активните фази на операция „Гнър“ приключиха.

В далечна Бобовия обаче цареше хаос. По-късно стана известно, че единадесет любознателни вражески станции за радиопрехват бяха разшифровали свирукането на гнър-свирката и огромни вълни от гнъри бяха залели единадесетте главни града на врага. В седем и четвърт, с изключение на няколко отдалечени бази, Бобовия прекрати всякакви радиопредавания. В осем бяха прекратени всякакви военни действия по бойните полета от страна на Бобовия. В десет и двадесет удивената преса позна, че капитулацията на Бобовия се очаква всеки момент… Президентът бе получил съобщение от Бобовианския маршалисимо, в което той молеше за разрешение да пристигне във Вашингтон със самолет заедно със своя началник-щаб, членовете на кабинета си и няколко роднини. И дали негово превъзходителство президентът, бе предал по радиото маршалисимото, би бил така добър да поръча на някого да ги посрещне на летището с деветнадесет чифта американски панталони, нови или употребявани?

Това не можеше да се сравни с деня на победата над Германия. Нито с деня на победата над Япония. Веднага щом по улиците се появиха вестниците — БОБОВИЯ КАПИТУЛИРА!… АТОМНИТЕ МИШКИ ПОГЪЛНАХА ВРАГА!… СТРАТЕГИЯТА НА ГЕНИАЛНИЯ ШВЕЙЦАРЕЦ СПЕЧЕЛИ ВОЙНАТА!… — тълпите подлудяха. От щата Мейн до Флорида, от Калифорния до Кейп Код лампите светеха, сирените, камбаните и автомобилните клаксони ечаха в нощта, милиони гърла пресипнаха да пеят „Ела при църквата вдън горите“.

На следващия ден, след като многобройни телевизионни камери направиха цялата нация участник в официалното подписване на пакта за капитулация, на генерал Полърд и Татко Шимелхорн бяха оказани почести на внушителна гражданска церемония.

Татко Шимелхорн получи благодарствен вот от двете камари на Конгреса. Присъдени му бяха академични почетни звания от университетите в Харвард, Принстън, Мичиганския технологически институт и редица колежи от Тексас с най-различен уклон на вероизповеданията. Той говори накратко за часовници с кукувички, за гнърите и за Кейти Хупър.

Генерал Полърд, след като му бяха връчени разнообразни национални и чуждестранни отличия, говори доста надълго за използването на животни във военните действия в бъдеще. Изтъкна, че измежду всички животни най-подходящ за обичайни военни цели е конят и разгледа подробно много от битките и кампаниите, в които той е бил изпробван и е доказал качествата си. Тъкмо навлизаше в темата за мечовете и копията, когато ненадейното пристигане на майор Хансън пресече всичко.

Хансън караше с пълна скорост и с включени сирени. Изостави ескорта си от членове на Конгреса и притича през подиума. Бледен и задъхан, той се добра до президента и, макар че се стараеше да шепне, гласът му бе достатъчно силен, за да стигне до ушите на генерала.

— Ъ — ъ — ъ — … г-г-гнърите! — давеше се той. — В Лос Анджелис са!

Генералът моментално се оказа на висота.

— Моля за внимание! — викна той в микрофоните. — Тази церемония завърши. Можете да се смятате за… ъ-ъ-ъ… ммм… СВОБОДНИ СТЕ!

Преди аудиторията му да успее да реагира, той се бе присъединил към скупчилите се около президента и Хансън набързо ги осведоми какво се бе случило.

— На дъното на всичко е един изследователски колектив. Разработили декодировъчна машина… нещо съвсем ново… По-добра от тази на врага. Не са знаели нищо. Провели изпитанието с предаването на нашия Татко. Направили запис. Днес го прослушали отзад напред. Лос Анджелис гъмжи!

Последваха дълги секунди отчаяно мълчание. След това…

— Господа — тихо каза президентът, — ние сме в същото положени като Бобовия.

Генералът изстена.

Ала Татко Шимелхорн, за изненада на всички, се изсмя, без да се сдържа.

— Ох-хо-хо-хо! Не пой се, момче фойниче! Стар Татко Шимелхорн насреща. Нафсякъте ис Попофия е гнъри! Ний си ки имаме само ф Лос Аншелес, кътето не има сначение! А пък и ас си снам етин трик, ама не съм фи касъл! — Той намигна хитро. — Има етно нещо плаши гнъри…

— За бога — кое е то? — възкликна министъра.

— Коньове — отвърна Татко Шимелхорн, — сарати мирисмата.

— Коне? Коне ли каза?

Генералът риеше земята. Очите му мятаха огън.

— КАВАЛЕРИЯ! — прогърмя той. — Трябва ни КАВАЛЕРИЯ!

Не губиха никак време. За по-малко от час генерал-лейтенант Паухатън Феърфакс Полърд, единственият старши кавалерийски офицер, който имаше понятие от гнъри бе произведен в чин армейски генерал и му бе поверено върховното командване. Майор Хансън стана бригаден генерал ходеше леко зашеметен от тази промяна на служебното си положение. Сержант Коливър получи заповед за присвояване на офицерско звание.

Генерал Полърд предприе незабавни решителни действия. Целокупният бюджет на военновъздушните сили бе реквизиран. Всичко, което макар и смътно напомняше кон, седло, юзда или бала сено, бе превозено в западна посока с мобилизирани влакове и камиони. Бившите кавалерийски офицери и подофицери, незабавно призовани на служба, независимо от възрастта и здравословното им състояние, бяха доставени от намусени пилоти в сборните пунктове в Орегон, Невада и Аризона. Всеки и всички, поне някога виждали кон, бяха призовани на действителна военна служба. Мексико изпрати няколко конни полка, наети по договор.

Пресата пожъна богата жътва. ГОЛИ ХОЛИВУДСКИ ЗВЕЗДИ СЕ СРАЖАВАТ С ГНЪРИТЕ! — крещяха заглавията по многобройните първи страници, запълнени със снимки. Списание „Лайф“ посвети специален брой на армейски генерал Полърд, Джеб Стюърд, маршал Ней, Белизариъс, атаката на леката кавалерия при Балаклава и поделение АР 50—45, школата за невъоръжени кавалеристи. „Джърнъл америкън“ съобщи, позовавайки се на заслужаващ доверие източник, че духът на генерал Кастър бил забелязан да влиза в офицерски клуб във Форт Райли, щата Канзас.

На шестия ден генерал Полърд бе съсредоточил за бойни действия най-крупното кавалерийско формирование, познато на историята. Дисциплината и видът му обаче бяха много под желаното. Степента на владеене на изкуството за езда беше, най-меко казано, твърде разнообразна. Въпреки всичко, бойният дух бе висок…

— Никога повече — каза генералът пред кореспонденти, които взеха от него интервю в главната квартира във Финикс, — не бива да позволяваме на политиците и дългокосите теоретици да ни убедят да се откажем от изпитаните от времето принципи на военното изкуство и да поверим съдбата на нацията… на някакви си машинарии.

Извадил сабята си, генералът посочи към картата на бойните действия.

— Нашата стратегия е проста — обяви той. — Силите на гнърите в обход на пустинята Мохейв от юг нахлуват в Аризона. В Невада те са съсредоточени срещу Рино и Вирджиния сити. Основното настъпление, обаче, изглежда се предприема по посока на границата на Орегон. Както знаете, аз разполагам с повече от два милиона кавалеристи — около триста дивизии. След час те ще преминат в настъпление. Ще изтласкаме гнърите да отстъпят на три основни групи — на юг, в центъра и на север. След това, когато територията под техен контрол бъде ограничена в достатъчна степен, Татко… мммм, тоест мистър… Шимелхорн ще пристъпи към изпълнение на своя инструмент по подвижни радиоуредби.

При тези думи, генералът даде да се разбере, че интервюто е приключило и, яхнал великолепен дорест кон, подарен му от жителите на Луисвил, тръгна, за да бъде превозен със самолет до театъра на бойните действия.

Излишно е да казваме, че като главнокомандващ във Войната срещу гнърите той прояви във висша степен инициатива, енергичност и съвършено разбиране на неизменните принципи на стратегията и тактиката. Макар че определени завистнически елементи в Пентагона по-късно споменаваха за кампанията като за „хайката на Поли“, факт е, че той съумя да извоюва пълна победа за пет седмици — месеци преди Бобовия да се осмели дори да замисли обещанието за набавяне на панталони за населението в близките пет години. Ужасените гнъри бяха безжалостно отблъснати. Противният им цвъркот се носеше на много мили наоколо. Нощем небето се озаряваше от блещукането им. На юг, където пустините им пречеха да се разгърнат, изсвирването на три тона отзад напред бе достатъчно за поражението им. В центъра, където бойните действия бяха по-интензивни, отколкото се предполагаше, бяха необходими седемнадесет. На север за целта бяха нужни една дузина. При всеки отделен случай звукът се разнасяше над площ от няколкостотин квадратни мили с помощта на огромни уредби с високоговорители, качени в обозни коли или пренасяни с денкове. Безчислени бяха проявите на личен героизъм — а Джери Коливър, след като загуби в битка три чифта бричове, бе произведен в по-висш чин на самото бойно поле лично от генерал Полърд.

Естествено, някой и друг гнър успяха да се измъкнат — ала представителите на семейство котки в съответния щат, които дотогава само мяукаха в безсилна злоба, се справиха набързо с тях. Що се отнася до многобройните забавни случаи на недисциплинираност, станали по време на победоносното преминаване на войските през оголените в най-буквалния смисъл градове, те твърде скоро бяха опростени и забравени от щастливото им население.

Тайничко, за да избягнат необуздания ентусиазъм на възторжените тълпи, генерал Полърд и Татко Шимелхорн се завърнаха със самолет във Вашингтон — където се наложи цели три полка с извадени от ножиците саби да им проправят път. Все пак, те най-сетне стигнаха до Пентагона. Вървяха под ръка към кабинета на генерала и се поспряха малко пред вратата.

— Татко, — каза генералът и посочи към гнър-свирката със страхопочитание, — ние с тебе сме творци на историята! И, бога ми, тепърва има да я творим!

— Уа! — рече Татко Шимелхорн и юнашки му намигна. — Само че тофечера, момче фойниче, ний с тепе тфорим феселпа! Ас уретих среща с Кейти. Са тепе тя тофете етна приятелка.

Генерал Полърд се поколеба.

— Няма ли… няма ли да се отрази зле на… мммм… дисциплината?

— Не пой се, момче фойниче! Ний няма кашем никой! — засмя се Татко Шимелхорн.

Вътре си стоеше бюрото на генерала. До него стоеше бригаден генерал Хансън и изглеждаше притеснен. Подпрян на едната страна стена стоеше лейтенант Джери Коливър и се хилеше гадничко, прегърнал с вид на собственик Кейти Хупър през талията. А на генералския стол бе седнала една много строга възрастна дама, облечена в много строга черна рокля, и почукваше с много строг чадър по пресата с попивателна.

Щом видя Татко Шимелхорн, тя престана да почуква и насочи чадъра към него.

— Тъй! — изсъска тя. — Мислиш си, че ти се расмине? Та расфалиш хупафия факот на пратофчета Антон, и та си икраеш с мишоци, и санасяш с шенски момичета фойничета?

Тя се извърна към Кейти Хупър и двете си размениха типично женски поглед, тържествуващ и разбиращ.

— Топре, че ти опати се мене та снам — каза тя. — Ти топро момиче. Ти фишташ пот офчата коша.

Тя стана. Кейти Хупър се изчерви, а жената прекоси стаята и грабна гнър-свирката от Татко Шимелхорн. Преди да успеят да й попречат, смъкна платиката… и стъпка кристала с форма на буквата L.

— Сека — възкликна тя — няма фече гнъри и маймунчулуци с чофеци пес кащи!

Докато генерал Полърд се бе вторачил объркан и изумен, а Джери Коливър се хилеше злорадо, тя здраво хвана нещастния Татко Шимелхорн за ухото!

— Сначи отифаме фкъщи! — заповяда тя, насочвайки го към вратата. — Кътето не има момичета фойничета и къщата тряпфа се поятисфа!

Оклюмал съвсем, Татко Шимелхорн тръгна, без да се съпротивлява.

— Тофиштане! — извика той тъжно. — Тряпфа отифам фкъщи с Мама.

Но като минаваше покрай генерал Полърд, смигна му, както си му беше обичаят.

— Не пой се, момче фойниче! — пошепна му той. — Ас пак исмъкнам — ас кений!