„Туй наше вечно «Утре» «Утре»…“

Гъмжащ, 11Д се втурна в стая № 109 като вихрушка. По възбудата на класа Марк Просър позна, че ще вали дъжд. Цели три години преподаваше в гимназията, а учениците му още го смайваха; бяха такива едни чувствителни животинки. Реагираха безпогрешно даже на промените в атмосферното налягане.

Брут Йънг се поспря на вратата, докато дребосъкът Бари Снайдър се кикотеше до лакътя му. Театралният смях на Бари се надигаше и стихваше, гмурваше се, устремен към някоя пикантна тайна, която трябваше да бъде вкусена и предъвкана с наслада, после се стрелваше като ракета, за да възвести, че той, дребният Бари, споделя ехе каква случка с крайния защитник на училищния отбор. Бари умираше да кръжи край Брут. Крайният защитник обаче не му обърна внимание; той извърна глава в очакване на някой, който още не се бе задал, и с цял ръст заприщи тласкащия го напред поток.

Точно пред очите на мистър Просър, като ненадейно изникнало убийство в летописен фриз, отразяващ живота на крале и кралици, някой заби молив в гърба на едно момиче. То надменно пренебрегна атаката. Друга ръка издърпа ризата на Джефри Лангър. Джефри, отличникът, се поколеба дали да се изсмее, или ядно да си отмъсти, но в крайна сметка се полуизвърна с израз на хладно високомерие, което Просър мигновено свърза със собствените си объркани чувства от ония години. В святкащите верижки за ключове и в острите ръбове на прегънатите маншети на ризите, по цялата колона се долавяше една наелектризираност, която надали бе резултат само на атмосферното налягане.

Марк се чудеше дали и днес Глория Ангстръм е облякла онази кехлибаренорозова ангорска блуза с много къси ръкави. Смущаваше това, че бе всъщност без ръкави, че на въздуха бяха изложени тези две кротки ръце, бели като момински бедра до нежната вълна.

Оказа се прав. С нахлуването на последната група младежи в стаята сред множеството рамене просветна яркорозово петно.

— Заемете местата си — подкани ги мистър Просър. — Хайде. Да започваме.

Повечето се подчиниха, само Питър Форестър, който беше в центъра на групата, заобиколила Глория, все още се мотаеше при вратата и довършваше някаква случка, твърдо решил да я разсмее или да я накара да ахне. И когато тя наистина ахна, той вирна доволно глава. Оранжевият му, пригладен с пръсти игрив перчем подскочи. Марк открай време мразеше рижите момчета с техните бели мигли, пухкави лица, изпъкнали очи и невъзможно нагли уста. Банда лицемери. Самият той беше кестеняв.

Щом Глория, която нарочно пристъпяше бавно и благопристойно, си седна на мястото, а Питър се врътна и зае своето, мистър Просър каза:

— Питър Форестър.

— Да?

Питър се изправи, ровейки в книгата си да намери точния пасаж.

— Бъди така добър да обясниш на класа истинския смисъл на думите: „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»/ пълзи от ден на ден с крачета ситни…“

Питър заби поглед в ученическото издание на „Макбет“, разтворено на чина му. Едно от по-глупавите момичета се изхили нетърпеливо някъде от задните редици. Питър беше популярен сред момичетата; момичетата на тази възраст имаха мозък на еднодневки.

— Питър! Затвори книгата. Трябваше за днес да научим този пасаж наизуст. Нали помниш?

Момичето в дъното изписка радостно. Глория разтвори книгата си на чина, така че Питър да може да гледа.

Той затвори шумно своята и се вторачи в Глорината.

— Ами — проговори най-сетне, — мисля, че означава горе-долу това, което си е.

— И по-точно?

— Ами, че утрешният ден е нещо, за което често се сещаме. Той постоянно пропълзява в разговорите ни. Не можем да планираме нищо, без да помислим за утре.

— Ясно. Значи според теб тук Макбет има предвид… има предвид живота откъм дневния му ред?

Джефри Лангър се засмя, без съмнение за да се хареса на мистър Просър. И наистина му се хареса за миг. След което мистър Просър разбра, че се опитва да направи за смях един от учениците си.

Заради неговата парафраза тълкуванието на Питър бе прозвучало по-комично, отколкото беше всъщност. Той взе да бие отбой:

— Признавам…

Ала Питър продължаваше; рижите никога не знаят кога да спрат.

— Макбет иска да каже, че ако престанем да се тревожим за утре и просто заживеем ден за ден, ще можем да се наслаждаваме на всички прекрасни неща, които стават под носа ни.

Марк се замисли над това за миг, преди да отговори. Не му се искаше да бъде саркастичен.

— Ъ-ъ… не отричам, че в думите ти има известна истина, Питър, но смяташ ли, че е правдоподобно Макбет, в състоянието, в което се намира, да дава израз на такива… — не можа да се сдържи — на такива слънчеви чувства?

Джефри отново се засмя. Вратът на Питър почервеня; момчето разглеждаше пода. Глория стрелна с гневен поглед мистър Просър — възмущението на лицето й бе ясно предназначено за него.

Марк побърза да поправи грешката си.

— Моля те, не ме разбирай неправилно — обърна се той към Питър. — Самият аз не разполагам с отговор за всичко. Но ми се струва, че в целия монолог до „няма ни капка смисъл…“ се казва, че животът е… какво пък, една измама. Не става дума за нищо прекрасно в него.

— Шекспир наистина ли е мислил така? — попита Джефри Лангър припряно, от което гласът му прозвуча вресливо.

Във въпроса на Джефри Марк прочете своите собствени юношески предчувствия за ужасната истина. Ясно какво трябваше да се опита да направи. Той каза на Питър да седне и се загледа през прозореца в смълчаното небе. Облаците се сгъстяваха.

— В творбите на Шекспир — започна бавно мистър Просър — има много мрак, а най-мрачна от всички негови пиеси е „Макбет“. Атмосферата е тегнеща, отровна. Един критик беше казал, че в тази пиеса човечността се задушава. — Той самият почувствува опасност от задушаване и прочисти гърлото си. — По средата на творческия си път Шекспир е писал пиеси за хора като Хамлет, Отело, Макбет — хора, на които било обществото, било лошият късмет, било някой дребен недостатък в характера е попречил да се превърнат във велики личности, каквито са можели да станат. Дори Шекспировите комедии от този период отразяват един прокиснал свят. Той сякаш е прогледнал през бляскавата наперена фасада на по-ранните си комедии и хроники и погледът му е попаднал на нещо ужасно. То го е изплашило точно както един ден би могло да изплаши и някои от вас.

В старанието си да намери точните думи Просър несъзнателно бе гледал в Глория. Тя кимна смутено и като разбра какво се е случило, той й се усмихна.

Опита се да придаде по-мек, даже по-неуверен тон на разсъжденията си:

— Но в същото време си мисля, че Шекспир е стигнал до една избавителна истина. Последните му пиеси са ведри, наситени със символика, като че е прозрял отвъд грозното и се е докоснал отново до царството на красивото. В този смисъл цялото творчество на Шекспир представлява по-пълна картина на живота, отколкото творчеството на който и да е друг писател, освен може би Данте — един италиански поет, писал няколко века по-рано.

Доста се бе отдалечил от монолога на Макбет. Другите учители с радост му съобщаваха как децата се забавлявали „да му навиват пружинката“. Той погледна към Джефри. Момчето си драскаше равнодушно в бележника. Мистър Просър довърши:

— Последната пиеса, която Шекспир е написал, представлява една изключителна поема, озаглавена „Бурята“. Някои от вас може би ще искат да я прочетат за следващото обсъждане на десети май. Това е кратка пиеса.

Класът си бе дал почивка. Бари Снайдър скришом мяташе сачми по черната дъска и поглеждаше към Брут Йънг да види дали го е забелязал.

— Само още веднъж, Бари — предупреди мистър Просър, — и ще изхвърчиш навън.

Бари се изчерви и се ухили, за да прикрие смущението си, плъзгайки ококорени очи към Брут. Глупавото момиче от задните редици си слагаше червило.

— Прибери това, Алис — каза Просър. — Тук не е козметичен салон.

Сежак, който работеше нощем, беше заспал на чина с притисната в лакираното дърво побеляла буза и провиснала уста. Мистър Просър понечи да го остави да спи. Но това като че не бе толкова порив на истинска доброта, колкото онази поза на великодушие и самодоволство, в която се улавяше понякога. Пък и едно нарушение на дисциплината поощряваше други. Той мина между редиците и стисна Сежак за рамото. Момчето се събуди. Откъм предните чинове се надигаше мърморене.

Питър Форестър шепнеше нещо на Глория, опитвайки се да я разсмее. Лицето на момичето обаче си оставаше хладно и сериозно, сякаш в главата му се бе породила някаква мисъл… сякаш там бе останало нещо от онова, за което беше говорил Просър. Оживен от чувството на рицарско застъпничество, Марк каза:

— Питър, това бъбрене ме кара да предполагам, че имаш да добавиш нещо към твоята теория.

— Не, сър. Честна дума, не го разбирам тоя монолог. Моля ви, сър, обяснете ни какво точно означава — учтиво каза Питър.

Това чистосърдечно признание и странната молба слисаха класа. Всяко бяло, кръгло лице, жадно да научи нещо, се обърна към Марк.

— Не зная. Надявах се ти да ми го обясниш.

В колежа, ако някой преподавател направеше подобно изявление, то винаги произвеждаше голям ефект. Скромността на учителя, необходимостта от творческо общуване между преподавател и ученик правеха огромно впечатление на аудиторията. Но за 11Д невежеството на един учител беше толкова скандално, колкото да тръгнеш гол по улицата.

Марк сякаш бе държал четирийсет лица изопнати с четирийсет повода и в миг бе отпуснал поводите. Глави се люшнаха, очи помръкнаха, бръмнаха гласове. Някои от проблемните с дисциплината като Питър Форестър се подсмихваха и си разменяха знаци.

— Тишина! — изкрещя мистър Просър. — Тихо всички до един! Поезията не е аритметика. Няма един-единствен отговор. Аз не искам да ви налагам мнението си; не затова съм тук. — Безгласният въпрос „Ами защо сте тук?“ сякаш бе застинал във въздуха. — Тук съм — продължи той, — за да ви помагам да се учите.

Дали му повярваха, или не, но те попритихнаха. Марк прецени, че спокойно може отново да заеме позата си на човек сред човешки същества. Той седна непринудено на края на бюрото, приятелски настроен, открито умоляващ.

— Хайде наистина. Няма ли никой от вас по-особено отношение към тези стихове, което би искал да сподели с класа?

Една ръка, свила на топка носна кърпичка на цветя, колебливо се вдигна.

— Давай, Тереза — подкани я мистър Просър. Тя беше свенливо подсмърчащо момиче; майка й членуваше в „Свидетелите на Йехова“2.

— Напомнят ми сенки на облаци — каза Тереза.

Джефри Лангър се изсмя.

— Не се дръж невъзпитано, Джеф — смъмри го тихо мистър Просър, преди да повиши глас. — Благодаря ти, Тереза. Струва ми се, че това е интересен и обоснован образ. В движението на облаците има нещо от бавната монотонност, която се чувствува в „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»“. Много мрачен стих, нали, ученици?

Нито се съгласиха с него, нито го опровергаха.

Навън бързо се скупчваха истински облаци и блуждаещи слънчеви петна пробягваха из стаята. Ръката на Глория, извита грациозно над главата и, се окъпа в позлата.

— Глория? — обърна се към нея мистър Просър. Тя откъсна поглед от чина и вдигна помръкналото си, озарено отвътре лице.

— Аз мисля, че това, което каза Тереза, е много хубаво — промълви тя, като изгледа гневно Джефри Лангър. Джефри се изкикоти предизвикателно. — И имам един въпрос. Какво значи „с крачета ситни“?

— Това е дребният животец, който, да речем, води ден за ден един деловодител или един банков чиновник… Или един учител — добави Марк усмихнат.

Тя не отвърна на усмивката му. Ситни бръчици на размисъл набраздиха изящното й чело.

— Но Макбет е водил битки и е убивал крале, пък и самият той е бил крал и въобще…

— Да, но тъкмо в този живот според Макбет „няма ни капка смисъл“. Разбираш ли?

Глория поклати глава.

— Още нещо ме безпокои — не е ли глупаво Макбет да седне да си говори сам точно в разгара на битката, и то след като жена му току-що е умряла, и въобще?…

— Не мисля, че е глупаво, Глория. Независимо колко напрегнато се развиват събитията, мисълта си остава по-бърза от тях.

Отговорът му не беше убедителен; всеки го знаеше, дори Глория да не бе промърморила замислено и вероятно на себе си, но така, че целият клас да чуе:

— Изглежда толкова глупаво.

Марк се сви, прободен от жестоката яснота, с която учениците му прозираха в него. Колко ли странен изглеждаше в очите им с тебеширените си ръце, с тия рогови рамки и вечно щръкнала коса, целият „опакован“ в литература, в която, щом им припари под лъжичката, кралете започват да брътвят монолози, неразбираеми за никого. Изведнъж си даде сметка колко удивително крехки са младите, колко обезпокоително търпеливи и доверчиви. Колко мили бяха, че не го принудиха с подигравки да напусне стаята. Той наведе глава, потривайки пръсти, за да избърше полепналия тебеширен прах. Жуженето на класа капка по капка се претопи в неестествена тишина.

— Времето напредва — каза най-после той. — Да продължим с пасажа, който имахте да научите наизуст. Да започне Бърнард Амилсън.

Бърнард нямаше ясен изговор и монологът започна с „Туй нашье вечну «утре», «утре», «утре»“. Трогателно бе усилието, с което класът се мъчеше да сподави смеха си. Мистър Просър написа „6“ в дневника срещу името на Бърнард. Той винаги пишеше шестици на Бърнард по декламация напук на училищната сестра, която твърдеше, че в устата на момчето няма никакъв органичен дефект.

Обичаят — жесток, но традиционен — беше да се декламира от дъската. Когато дойде редът на Алис, тя излезе от строя още с първата гримаса, която й направи Питър Форестър. Марк я остави да повиси отпред, докато по лицето й изби черешова руменина; най-сетне се смили:

— Алис, можеш да опиташ след малко.

Повечето знаеха монолога сравнително добре, макар че тенденцията бе да се изпуска стиха „дорде изгризе сетната частица на срока ни“ и „измъчва и изпъчва“ да се превръща в „изпъчва и измъчва“ или направо в „измъчва и измъчва“. Дори Сежак, който сто на сто не бе успял да погледне пасажа, преди да дойде на училище, стигна чак до „и след това изчезва“.

Джефри Лангър се перчеше както винаги, като прекъсваше собствената си декламация с остроумни въпроси.

— „Туй наше вечно «утре», «утре», «утре»“, пълзи… Не е ли по-добре „пъпли“, мистър Просър?

— В случая е „пълзи“. Така трябва да бъде. Карай нататък. Без бележки под линия.

На мистър Просър му бе омръзнало да върви по гайдата на Лангър. Къса и твърда, черната коса на момчето сякаш нарочно приличаше на четината на плъх.

— „… пълзи-и от ден на ден с крачета ситни, дорде изгризе сетната частица на срока ни. А всички наши «вчера» са светели по пътя на глупци към мухъла на гроба. Пф, угасвай…“

— Не, не и не! — мистър Просър скочи от стола си. — Това е поезия. Какво си я заломотил така! Поспри малко след „глупци“.

Джефри този път изглеждаше искрено учуден. Самият Марк не разбираше на какво се дължи раздразнението му и извръщайки се мислено назад, като че зърна сред влажния шубрак двете строги очи на Глория и възмутения поглед, който бе отправила към Джефри. Видя себе си в глупавата роля на неин защитник в личната й схватка с това умно момче. Въздъхна, просещ извинение.

— Поезията е изградена от стихове — започна той, като се обърна към класа.

Глория подаваше бележка на Питър Форестър.

Какво безочие! Да подава бележчици, докато мъмрят друг, и то по нейна вина! Марк сключи пръсти около крехката китка на момичето и дръпна листчето от ръката й. Прочете го наум, пред класа, макар да мразеше подобни методи на дисциплина. В бележката пишеше: „Пийт, мисля, че бъркаш относно мистър Просър. Той е прекрасен и научавам много в часовете му. Райски е, когато говори за поезия. Май съм влюбена в него. Да, влюбена съм в него. Това е.“

Мистър Просър сгъна бележката и я пъхна в джоба на сакото си.

— След часовете Глория да дойде при мен — каза той и се обърна към Джефри: — Хайде да опитаме пак. Започни отначало.

Докато момчето рецитираше, звънецът провъзгласи края на часа. Последния час за деня. Стаята бързо се изпразни, остана само Глория. Навън задрънчаха металните шкафчета, кънтяха от запратените в тях учебници, долитаха крясъци.

— Кой е с кола?

— Дай един фас бе, прасе.

— Каква ти практика в тоз потоп!

Марк не забеляза кога точно заваля, но вече плющеше здравата. Обикаляше стаята с прът в ръка, затваряше прозорците и дърпаше щорите. Воден прах пръсна по ръцете му. Той заговори на Глория със сух глас, предназначен, както хрумването му със затварянето на прозорците, да ги предпази и двамата от неудобство.

— Става дума за бележките в час…

Тя седеше притихнала на своя чин в предната редица, късата й пригладена назад коса приличаше на угаснал факел. По начина, по който седеше — привела рамене и скръстила на гърдите голите си ръце, — той разбра, че й е студено.

— Не само, че е невъзпитано да драскаш, докато учителят говори, ами е глупаво да излагаш думите си на хартия, където те изглеждат още по-смешни, отколкото ако прозвучат на глас. — Той подпря пръта на мястото му в ъгъла и се упъти към катедрата. — Колкото до любовта? Думата „любов“ е от ония думички, които нагледно показват какво става с един стар, излинял от употреба език. В днешно време, когато всички — кинозвезди, певачи, проповедници и психиатри — произнасят тази дума, тя вече не означава друго освен смътно предпочитание към нещо. В този смисъл аз съм влюбен в дъжда, в черната дъска, в чиновете, в теб. Нали виждаш, нищо не означава, докато някога е изразявала съвсем определено понятие — желанието да поделиш живота си и всичко, което притежаваш, с някой друг. Време е да измислим нова дума за това и когато решиш коя точно ти се иска да употребиш, съветвам те да я използваш пестеливо. Приеми я като нещо, което можеш да похарчиш само веднъж… ако не за твое добро, то поне заради доброто на езика.

Той стигна до катедрата и пусна два молива върху нея, сякаш за да каже: „Това е.“

— Съжалявам — промълви Глория.

— Няма нужда да съжаляваш — отвърна Просър, по-скоро изненадан.

— Но вие не разбирате.

— Естествено, че не разбирам. И може би никога не съм разбирал. На твоите години бях като Джефри Лангър.

— Не е вярно.

Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.

— Хайде, Глория. Бягай. Забрави.

Тя полека сгуши и притисна книгите с голата си ръка и напусна стаята с онзи изпълнен с тъга, протяжен юношески вървеж, при който тялото й от кръста нагоре сякаш плаваше над чиновете.

„Към какво всъщност се стремят тези дечурлига? — питаше се Марк. — Какво искат? Да се носят — реши той, — да се носят по повърхността. Да се плъзгат по течението отмерено, с неотменно спокойствие, с тиктакането на малките колелца под себе си, без цел. Ето такъв би бил животът в рая, ако раят съществуваше. «Райски е, когато говори за поезия.» Обичаха тази дума. За рая се пееше в половината от песните им.“

— Мили боже, тананика си!

Стрънк, учителят по физическо възпитание, бе влязъл в стаята, без Марк да го забележи. Глория беше оставила вратата открехната.

— Виж ти — каза Марк, — какъв нахален ангел небесен!

— Защо, по дяволите, си толкова щастлив?

— Не съм щастлив. Аз съм просто райски. И не разбирам защо не ми се възхищаваш.

— Ей! — Стрънк се приближи по пътеката между чиновете с неприятно поклащаща се женствена походка, набъбнал от клюки. — Чу ли за Мърчисън?

— Не — Марк изимитира шепненето на Стрънк.

— Днеска тъй са го избудалкали.

— Ами.

Стрънк се закикоти както всеки път, преди да започне някоя историйка.

— Нали знаеш какъв страхотен женкар се пише?

— Ами — учуди се Марк, макар Стрънк да казваше това за всеки мъжки представител на учителската колегия.

— Глория Ангстръм нали е в твоя клас?

— Е?

— И тъй, сутринта Мърки засякъл една бележчица, в която пишело какъв страшно готин тип бил според нея Мърчисън и колко била влюбена в него! — Стрънк почака Марк да каже нещо и понеже той мълчеше, продължи: — Можеш да си представиш как го е погъделичкало. Обаче, гледай сега, на обяд се оказва, че същото се е случило и с Фрайбърг вчера в час по история! — Стрънк се изсмя и изпука пръсти злорадо. — Момичето е доста тъпичко, за да го измисли само. Всички смятаме, че това е идея на Питър Форестър.

— Може би — съгласи се Марк.

Стрънк вървя подире му до гардероба, описвайки реакцията на Мърчисън, когато нищо неподозиращият Фрайбърг (съвсем невинно, забележи) разказвал какво му се е случило. Марк нагласи шифъра на шкафчето си 18–24–3.

— Извинявай, Дейв, но жена ми ме чака в града.

Стрънк беше твърде дебелокож, за да долови гнева на Марк.

— Трябва да тичам в залата. Как да изведа малките сладурчета навън в тоя дъжд? Мамичките им ще почнат да пишат писма до господин учителя.

Той се закриви по коридора, извърна се в другия му край и извика:

— Ей, да не вземеш да разправяш наляво и надясно!

Мистър Просър взе палтото си от шкафчето и го нахлузи. Сложи шапката ма главата си. Обу галошите върху обувките, като прищипа пръсти до болка и откачи чадъра си от кукичката. Помисли да го разпъне на шега още тук, в празния коридор, но се отказа. Още малко и момичето щеше да заплаче; сигурен беше в това.