Белгарат — магьосникът

Пролог

Бе доста след полунощ, а навън цареше невероятен студ. Луната изгря и на нейната светлина ледените кристалчета, пръснати из нападалия сняг, проблясваха като небрежно разсипани диаманти. Гарион имаше чувството, че по някакъв необичаен начин покритата със сняг земя отразява звездното небе над него.

— Мисля, че вече доста се отдалечиха — каза Дюрник, надзъртайки в далечината. Дъхът му излизаше на бели кълба в ледения, мъртвешки неподвижен въздух. — Вече не виждам онази дъга.

— Дъга? — попита Белгарат, леко развеселен.

— Знаеш какво имам предвид. Всеки от тях излъчва различна на цвят светлина. Тази на Алдур е синя, на Исса — зелена, на Чалдан — червена. И всички останали също си имат свой цвят. Това има ли някакво значение за тях?

— Вероятно отразяват особеностите на характерите им — отвърна му Белгарат. — Макар че не бих могъл да го твърдя със сигурност. Двамата с Учителя никога не сме говорили за това. — Той тропна няколко пъти в снега. — Защо не се върнем вътре? — предложи след малко. — Какъв студ само!

Те се обърнаха и тръгнаха надолу по хълма, обратно към къщата, а стъпките им заскърцаха в заскрежения сняг. Постройката в основата на хълма изглеждаше топла и уютна. Покривът й беше засипан със солиден снежен покров, украсен по краищата с ледени висулки, които проблясваха на лунната светлина. Сградите, проектирани от Дюрник, бяха потънали в мрак, но от прозорците на къщата струеше златиста светлина, която се разстилаше по покритата със сняг градина. Стълб от сиво-синкав, устремен към небето дим се извисяваше от комина на покрива, достигайки сякаш чак до самите звезди.

Вероятно не бе необходимо тримата да изпращат своите гости чак до върха на хълма, но това бе къщата на Дюрник, а Дюрник беше сендар. Сендарите са много чувствителни, когато нещата опрат до родова принадлежност или пък гостоприемство.

— Ерионд се е променил — отбеляза Гарион, когато вече почти бяха достигнали най-ниската точка на хълма. — Сега изглежда далеч по-уверен в себе си.

Белгарат сви рамене.

— Пораснал е. Всеки пораства рано или късно. Всеки, освен Белар, може би. Не вярвам Белар да порасне някога.

— Белгарат! — възкликна втрещено Дюрник. — Не се полага на един простосмъртен да говори така за своя Бог!

— Какво имаш предвид?

— Онова, което каза току-що за Белар. Той е Бог на алорните, а ти си алорн, нали?

— И какво те кара да мислиш така? Аз съм толкова алорн, колкото си и ти.

— Винаги съм си мислел, че си алорн. Ти определено прекарваш доста време с тях.

— Но идеята за това не беше моя. Учителя ми ги повери преди около пет хиляди години. Оттогава на няколко пъти се опитвах да му ги върна обратно, но той не искаше и да чуе за подобно нещо.

— Добре де, щом не си алорн, какъв си тогава?

— Ами, не съм съвсем сигурен. Това не беше от особено значение за мен, докато бях млад. Но със сигурност знам, че не съм алорн. Не съм достатъчно луд, за да бъда алорн.

— Дядо! — възкликна Гарион.

— Ти не се броиш, Гарион. Ти си само наполовина алорн.

Достигнаха прага на къщата и внимателно изтупаха краката си от снега, преди да влязат вътре. От този праг започваха владенията на леля Поул, а тя хич не обичаше хора, които оставят снежни следи по нейния безупречно чист под.

Къщата беше изпълнена с уютна топлина. Златистите пламъци на светилниците се отразяваха в лъснатите до блясък медни повърхности на гърнетата, тенджерите и тиганите на леля Поул, които висяха кротко на металните си куки от двете страни на извития свод на камината. Измайсторените лично от Дюрник дъбови маса и столове, разположени в центъра на стаята, също изглеждаха като потопени в златна баня.

Тримата се насочиха веднага към камината, за да стоплят ръцете и краката си. Вратата се отвори и в рамката й се появи Поледра.

— Е — каза тя, — изпрати ли ги?

— Да, скъпа — отвърна й Белгарат. — Вървяха в общи линии на североизток, когато ги изгубихме от поглед.

— Как е Поул? — попита Дюрник.

— Щастлива — отговори му тъмнокосата баба на Гарион.

— Не това имах предвид. Будна ли е още?

Поледра кимна.

— Лежи си в леглото и се възхищава на работата си.

— Може ли да надзърна, за да я видя?

— Разбира се. Само гледай да не събудиш бебетата.

— Упражнявай се отсега, Дюрник — посъветва го Белгарат. — Смисълът на живота ти през следващите няколко месеца ще се изчерпва кажи-речи с това да не събудиш бебетата, когато не му е времето.

— Не е честно да го дразниш така, дядо — отбеляза Гарион.

— Не го дразня, Гарион. Сънят е нещо твърде рядко срещано в къща, в която наскоро са се родили близнаци. Поне единият от тях винаги е буден. Искаш ли нещо за пиене? Ще взема да открия бъчонката с бира на Поул.

— Тя ще ти оскубе брадата, ако те спипа да бърникаш из зимника й без нейно позволение.

— Първо на първо, тя няма да ме спипа, Гарион. Тъкмо в момента е твърде заета с това да бъде майка.

Старецът прекоси стаята, отвори един от шкафовете, завря главата си вътре и започна да ровичка.

Гарион съблече наметалото си, окачи го на една дървена закачалка и се приближи до камината. Краката му още бяха замръзнали. Той огледа филигранната дърворезба на рафтовете по стената. Личеше си, че е работа на Дюрник. Маниакалната страст на ковача към детайлите си личеше във всичко — мебелите, верандата навън, елегантно извитите стъпала на стълбището в края на коридора.

— Открих я — викна доволно Белгарат от кухнята. — Беше я скрила зад бурето с брашно.

Гарион се усмихна. Дядо му сигурно би намерил бъчонката с бира дори да беше скрита сред непрогледния мрак на дъното на някоя въгледобивна мина.

Старецът се появи, понесъл три халби, пълни с пенлива бира, остави ги на масата и придърпа един стол така, че да гледа право към камината.

— Дръпни си и ти един стол, Гарион — подкани го той. — Заслужили сме си малко уют.

Гарион си взе стол.

— Ама че нощ, а? — каза той.

— Така си е, момчето ми — съгласи се старецът. — Така си е.

— Не трябва ли да пожелаем лека нощ на леля Поул?

— Дюрник е при нея. Хайде да не ги безпокоим. Това си е особен момент за женените хора.

— Да — каза Гарион, припомняйки си онази вечер преди две седмици, когато се бе родила дъщеря му.

— Ще се връщаш ли скоро в Рива?

— Май се налага — отвърна Гарион. — Но все пак мисля да поостана още няколко дни. Поне докато леля Поул се изправи отново на крака.

— Само не чакай твърде дълго — посъветва го Белгарат с лека усмивка. — Сенедра сега е съвсем сама на трона, в случай че си забравил.

— Ще се оправи. Тя е умно момиче.

— Да, но въпросът е ти дали искаш тя да се оправя сама.

— О, не мисля, че ще обяви война на някого, докато ме няма.

— Може би, но със Сенедра човек никога не може да бъде съвсем сигурен, не мислиш ли?

— Престани да се заяждаш с жена ми, дядо.

— Не се заяждам. Обичам я с цялата си душа, но също така я познавам. Исках само да кажа, че тя е непредсказуема.

Старият магьосник въздъхна.

— Има ли нещо, дядо?

— Просто предъвквам някои стари грешки. Мисля, че вие двамата с Дюрник не осъзнавате какви щастливци сте. Аз не бях у дома, когато се родиха моите близнаци. Бях на път, по важни дела.

Гарион естествено знаеше историята.

— Ти не си имал избор, дядо — каза той. — Алдур ти е заповядал да отидеш в Малория. Било е време да се отнеме Сферата от Торак, а Черек Мечото рамо и синовете му е нямало да се справят без твоята помощ.

— Не се опитвай да изкараш всичко толкова просто, Гарион. Голите факти сочат, че аз изоставих жена си точно когато тя най-много се нуждаеше от мен. Нещата можеха да се развият съвсем иначе, ако не го бях направил.

— И сега се чувстваш виновен за това?

— Разбира се, че се чувствам виновен. Нося тази вина на плещите си вече три хилядолетия. Можеш да ме окичиш с всички кралски помилвания, за които се сетиш, но това няма да промени нищо.

— Баба ти е простила.

— Разбира се, че ми е простила. Твоята баба е вълчица, а вълците не са злопаметни. Цялата работа е там, че тя може да ми прости, ти също можеш да ми простиш, но аз не мога да си простя. Хайде да си говорим за нещо друго, а?

Дюрник се върна от спалнята.

— Тя заспа — каза нежно. После отиде до камината и сложи още дърва в огъня. — Ама навън е доста студено, а? Трябва да поддържаме огъня.

— Трябваше сам да се сетя — извини се Гарион.

— Бебетата спят ли? — попита Белгарат.

Ковачът кимна.

— Наслаждавай им се, докато можеш.

Дюрник се усмихна. След това на свой ред си придърпа стол край огъня.

— Помниш ли за какво си говорихме през деня? — попита той, докато се пресягаше за последната, трета халба на масата.

— Говорихме си за доста неща — каза му Белгарат.

— Имам предвид за това как нещата се повтарят отново и отново. Но онова, което се случи тази вечер, не е от тях, нали?

— Ще те изненадам ли, ако кажа, че Поул не е първата жена, която ражда близнаци?

— Знам, Белгарат, но този път всичко ми изглежда някак по-различно. Имам чувството, че това не е едно от нещата, които са се случвали и преди. Тази вечер беше по-особена. Благословена от ръката на УЛ. Това случвало ли се е някога преди?

— Не, доколкото знам — призна старият магьосник. — Може пък наистина да става въпрос за нещо ново. Ако е така, значи животът ни ще придобие малко странни измерения, не мислите ли?

— Защо? — попита Гарион.

— Хубавото нещо на повтарящите се събития е, че знаеш до голяма степен какво да очакваш, нали? Ако всичко е спряло след онзи „инцидент“, за да се задвижи сега отново, значи ни предстои нещо нечувано и невиждано.

— А пророчествата не намекват ли за какво би могло да става въпрос?

Белгарат поклати глава.

— Не. Последният абзац от Кодекса на Мрин гласи: „И ще дойде велика светлина и в нейните лъчи ще оздравее онуй, що е било наранено. И прекъсната Цел ще поеме отново по пътя си, тъй както е било намислено още от самото начало.“ Останалите пророчества казват кажи-речи същото. — Той се усмихна лукаво. — Да си кажа честно, нямам нищо против да предам задълженията си на някой друг. И без това съм вече твърде стар, за да хукна да спасявам света. Отначало ми се струваше доста забавно дело, но като го направиш шест-седем пъти, започваш да се чувстваш доста изхабен.

— Каква невероятна история би се получила от всичко това — каза замечтано Дюрник.

— От кое? — попита Белгарат.

— От всичко, през което си минал. Да спасиш света, да водиш битки с демони, да „подсещаш“ Боговете за туй-онуй — все неща от този сорт.

— Досадна история, Дюрник. Много, много досадна — възпротиви се Белгарат. — Освен това имаше доста дълги периоди, в които просто нищо не се случваше. Каква история би се получила, когато разкажеш как куп хора са си седели ей така и са чакали да се случи нещо?

— О, убеден съм, че е имало достатъчно събития, които да поддържат тръпката. Знаеш ли, ще ми се някой ден наистина да чуя цялата история — за това как си срещнал Алдур, за това какъв е бил светът преди Торак да го разцепи, как ти и Черек Мечото рамо сте възвърнали Сферата. Всичко от игла до конец.

Белгарат се засмя.

— Ако подхвана тази история сега, и година да мине, пак няма да съм стигнал дори до средата. Освен това си имаме по-важни дела.

— А дали наистина са по-важни, дядо? — попита Гарион. — Ти току-що каза, че твоята роля е приключила. Тогава защо тъкмо сега да не е времето да разкажеш всичко?

— И каква ще е ползата? Ти имаш кралство, което трябва да управляваш, а Дюрник ферма, за която да се грижи. И на двама ви предстоят твърде важни дела, за да седите просто тук и да си губите времето, като слушате моите небивалици.

— Запиши ги тогава. — Новата идея завладя отведнъж Гарион. — Знаеш ли, дядо, колкото повече се замислям, толкова повече ми се струва, че си длъжен да го сториш. Бил си тук още от самото начало. И си единственият, който знае цялата история. Което ще рече, че наистина си длъжен да я запишеш. Разкажи на света как точно се е случило всичко.

Лицето на Белгарат помръкна още повече.

— Светът не дава и пет пари за моята история, Гарион. Най-много да обидя цял куп хора. Те живеят със собствените си заблуди и това ги прави щастливи. Нямам намерение да прекарам следващите петдесетина години в драскане на истории, та куп многознайковци да хукнат към Долината, за да спорят с мен. Освен това, аз не съм историк. Защо тогава да си уморявам ръката с подобно несвойствено за мен начинание?

— Недей да скромничиш, дядо. И двамата с Дюрник знаем, че въобще няма да ти се наложи да пишеш. Ти можеш да заповядаш на мислите си да се отпечатат върху хартията. Няма да ти се наложи дори да вдигнеш перото.

— Не става — тросна им се Белгарат. — Нямам намерение да си губя времето с глупости.

— Станал си мързелив, Белгарат — обвини го Дюрник.

— Чак сега ли го забеляза? Мислех си, че е очевидно.

— Значи все пак няма да го направиш? — попита натъртено Гарион.

— Не и докато някой не измисли по-добра причина от вашата за това.

Вратата на спалнята се отвори и в кухнята влезе Поледра.

— Вие тримата цяла вечер ли ще говорите? — скара им се тихо тя. — Ако това сте си наумили, по-добре вървете на някое друго място. Събудите ли бебетата… — Паузата в края на фразата прозвуча по-скоро като удивителен знак.

— Тъкмо се канехме да си лягаме, скъпа — излъга Белгарат, без да му мигне окото.

— Ами лягайте си тогава, какво чакате!

Белгарат стана и се протегна — може би малко пресилено.

— Тя е права, мен ако питате — каза той на двамата си събеседници. — До изгрев слънце има още доста време, а близнаците спаха кажи-речи целия следобед. Ако ще лягате, сега му е времето.

Тримата се качиха на тавана и се изтегнаха върху сандъците, които Дюрник бе наредил и застлал с меки одеяла. Гарион остана буден дълго време, загледан в сенките, които пламъците на вече утихващия огън в камината от долния етаж хвърляха по тавана. Отпърво той се замисли за Сенедра и за своите собствени деца, но после в съзнанието му изникнаха отново невероятните събития от изминалата вечер. Леля Поул винаги беше имала важна роля в неговия живот, а сега, след раждането на близнаците, нейният собствен живот бе добил завършеност.

Малко преди да заспи, кралят на Рива си спомни за разговора, който бяха водили с Дюрник и Белгарат. Той беше достатъчно честен, за да си признае, че интересът му към историята на Света, която можеше да напише неговият дядо, не бе изцяло академичен. Старият магьосник беше странен, неразгадаем човек и неговата история обещаваше да възнагради читателите с проникновения, недостъпни за който и да е друг източник по въпроса. Но за да седне да я напише, някой трябваше да му виси на главата кажи-речи непрекъснато. Белгарат мразеше да си прави труда за каквото и да било. Но Гарион като че ли се сещаше за начина, по който да измъкне все пак историята от своя дядо. Той се усмихна. Огънят в камината замираше.

После кралят заспа, тъй като вече беше доста късно, и — вероятно заради приятния аромат, долитащ от кухнята на леля Поул — сънува фермата на Фалдор, където бе започнала неговата история.