Белият нинджа (Част II)

Платото Азама | Вашингтон | Ийст Бей Бридж | Токио | Ходака (Продължение)Лято, в наши дни (Продължение)

— Някога ме търсеха — каза Канзацу. — После ме победиха, а накрая ме забравиха. — Беше седнал с подвити крака на пода. Къщата под Черния жандарм беше изцяло от камък, с едно-единствено помещение. — Това е моят отговор на въпроса ти защо съм тук, в Ходака. А сега ми кажи защо ти си тук, Никълъс?

— Първо искам да зная дали съм мъртъв — отвърна Никълъс. — В отвъдното ли съм?

— Вярваш ли в отвъдното, Никълъс? — наклони глава Канзацу.

— Да, мисля че вярвам.

— Значи си там — каза старият сенсей. — След известно време сам ще определиш какво си имал предвид.

— Но мъртъв ли съм? Замръзнах ли в подножието на Черния жандарм?

— Този въпрос не е от значение — сурово отвърна Канзацу. — Вече ти казах, че ти си този, който ще определи състоянието си. Живот или смърт? — Сенсеят сви рамене: — Аз отдавна не правя разлика между тези две състояния.

— Но можеш да ми кажеш дали съм още жив, нали? Или всичко това е някакво видение?

— Когато проумееш безсмислието на тези въпроси, ще имаш и отговорите, Никълъс.

Сърцето на Никълъс бавно успокояваше бесния си ритъм. Вече не беше вцепенен от студ, но тялото го болеше ужасно. Докосна белега от операцията на главата си и го усети както винаги. Сигурно съм жив, реши накрая той. Но подобни заключения му се струваха странни на това място.

— Не изглеждаш изненадан, че ме виждаш — каза той.

— Защо трябва да съм изненадан? Ти си идвал тук много пъти.

— Какво? — учудено го погледна Никълъс. — Не съм те виждал от зимата на 1963 година, а в тази къща стъпвам за пръв път.

Канзацу погледна в чинията пред него и поклати глава:

— По-добре се нахрани. Скоро ще се нуждаеш от всичките си сили.

— Зная — кимна Никълъс. — Ако правилно си спомням, спускането от Ходака е не по-малко изтощително от изкачването.

— Нямах предвид физическите усилия — отвърна Канзацу.

Очите на Никълъс бавно напуснаха загадъчното му лице и се сведоха към храната в чинията. Започна да яде. После заспа. И отново сънува заплашителната грамада на Черния жандарм…

Беше толкова потискащ сън, че след като се събуди, той го сподели с Канзацу.

Сенсеят дълго време мълча. После потръпна и каза тихо, с някакъв нереален, идващ сякаш от сънищата на Никълъс глас:

— Защо това видение те смущава толкова много?

— Не ми е съвсем ясно — призна Никълъс. — Може би има нещо общо с изумрудите, които наследих от дядо си.

— Така ли? — вдигна вежди Канзацу. — Разкажи ми за тях.

И Никълъс започна. Описа му кутията с петнайсетте изумруда, изричното предупреждение на Чонг, своята майка, да върши с тях каквото иска, но никога да не допуска в кутията да останат по-малко от девет камъка.

— Тя каза ли какво ще се случи, ако камъните останат по-малко от девет? — попита Канзацу.

— Не — поклати глава Никълъс. — Знаеш ли нещо за тези изумруди?

— Май съм чувал за тях, но изобщо не предполагах, че ги притежаваш ти.

— Обладават голяма сила.

— Да. Огромна.

— Но по какъв начин са я придобили? — попита Никълъс.

— Чрез Тао-тао — отвърна Канзацу.

— Какво общо имам аз с Тао-тао?

Канзацу не обърна внимание на въпроса му и поклати глава:

— Онзи „дорокусай“ иска да ги вземе — промълви той. — Къде се намират?

— На сигурно място — отвърна Никълъс.

— В себе си ли ги носиш?

— Не. Едва ли бих ги опазил. Нали вече съм широ нинджа.

Канзацу кимна, помълча известно време, после промълви:

— От доста време си тук, предполагам, че вече си достатъчно отпочинал, за да започнем. — Беше облечен в черно памучно „ги“ — обичайния екип за упражнение в бойни изкуства. — Преди много години, когато те изпратих в Кумамото, ти беше убеден, че трябва да се изправиш единствено срещу братовчед си Сайго… Вероятно и до днес си убеден в това. Беше млад и надарен. И точно заради таланта си ти не беше в състояние да разбереш изцяло своята сила. Разбира се, често сме разговаряли по този въпрос.

— Защо постоянно повтаряш, че това се е случвало често? — попита Никълъс. — Случва се сега, при това за първи път.

— Времето е като океана — отбеляза Канзацу. — Има вълни и течения, приливи и отливи. И в един момент те създават особен водовъртеж, събитията се повтарят и възпроизвеждат, след което бавно се насочват към скалистите брегове…

— Странна представа за времето — отбеляза Никълъс.

— Напротив, ти си този, който има странна представа за времето — поклати глава Канзацу. — Но това е естествено за човек, който все още прави разлика между живота и смъртта. Да попаднеш в плен на тази илюзия е все едно да опознаеш десетте бивола — различните фази на просветлението Дзен. Помниш ли ги, Никълъс?

— Разбира се. Започваш да търсиш бивола навсякъде около себе си, откриваш го, укротяваш го, възсядаш го и го прибираш у дома. И тогава разбираш, че този бивол никога не е съществувал, че е бил част от теб самия — отрязана от самата ти същност, окончателно загубена…

— Това напомня ли ти за нещо?

— Не — поклати глава Никълъс.

Канзацу се обърна, взе металния съд от вкопаната в пода печка и напълни чашите с чай. Беше горчив, тъмночервен на цвят. В Северен Китай го наричаха „Железния дракон“.

— През зимата на 1963 година те изпратиха в Кумамото да откриеш бивола — промълви сенсеят.

— Но там срещнах Сайго и той ме победи.

— Не само теб, но и мен — кимна Канзацу. — Месец по-късно напуснах Токио завинаги и дойдох тук за последната фаза на своя живот — забравата.

— Аз нито за миг не съм те забравил, сенсей.

— Така и трябваше да бъде. И точно затова дойде.

— Вече ти казах, че съм широ нинджа, сенсей — рече Никълъс. — Дойдох при Черния жандарм да търся пътя към спасението. Надявах се да получа помощ от Киоки — сенсея на Акико, за когото бях сигурен, че е танжин. Но го открих мъртъв в замъка му… Там, на платото Азама. А после разбрах, че е имал брат на име Генши.

— Аз съм Генши — тихо промълви сенсеят. — Аз съм братът на Киоки, аз съм и Канзацу… Имам много имена.

— Ти?! — едва не се задави от изненада Никълъс. — Значи си танжин?!

— Преди да ти отговоря, искам да разбереш, че духът ти е объркан. Ръководи го страхът. Духът ти е толкова изтощен, че вече не си в състояние да различаваш доброто от злото.

— Разбирам — промълви Никълъс. — Аз съм в клопката на широ нинджа.

— Широ нинджа е клопка за теб, защото си отказвал да приемеш истинската си същност: Ти все още търсиш бивола, Никълъс, все още не си даваш сметка, че той не съществува.

— Какво искаш да кажеш?

— Спомни си зимата на 1963 година, Никълъс — отвърна Канзацу. — В Кумамото, когато Сайго ти отне любимото момиче. Юкио, а ти беше убеден, че той те е победил…

— Мислех, че стана така, както е било писано да стане — каза Никълъс.

— Отново мислиш за несъществуващия бивол — търпеливо отвърна Канзацу.

— Не те разбирам — озадачено го погледна Никълъс.

— Все още не си достатъчно възстановен — каза Канзацу. — Трябва да поспиш.

— Изгубен съм, сенсей — тъжно промълви Никълъс, след като се събуди.

— Навън силата ти ще се върне — каза Канзацу.

— Радвам се, че си тук да ме водиш — отвърна Никълъс и се зае да обува планинските си обувки.

— Духът ти все още е объркан и никой не може да те води — отвърна Канзацу и пръв напусна къщата.

— Но навън е нощ, — изненада се Никълъс.

— Ти спа непробудно цял ден и цяла нощ. Отново ли сънува Черния жандарм?

— Не — поклати глава Никълъс. Имаше странното чувство, че сенсеят вече знае това. — Сънувах камъш. Търсех нещо сред него, но не помня какво. После открих отпечатъци от стъпки по тресавището. Коленичих да ги разгледам и те изведнъж ми проговориха. Гласът беше напевен, почти като трелите на славей. После камъшът и тресавището изчезнаха. Озовах се отново в замъка на Киоки, промушвах се през лунната портичка в кабинета му.

— Какво ти каза гласът?

— Не помня.

— На брат ми ли беше?

— Не, но приличаше на него. — Никълъс се придвижваше по влажната скала с лоената на доста усилия. — Може би съм успял най-сетне да прогоня кошмара на Черния жандарм — с надежда в гласа добави той.

— Това добре ли ще е за теб?

— Разбира се!

— Толкова бързо ли забрави, че духът ти продължава да е объркан, че все още не различаваш доброто от злото?

Едва в този момент Никълъс забеляза, че Канзацу е облечен само в тънкото си памучно „ти“.

— Не ти ли е студено, сенсей? — учудено попита той.

— Студено ли е навън? — равнодушно сви рамене Канзацу, после му направи знак да поеме напред. — Не съм забелязал.

Леденият вятър фучеше над назъбените скали и дълбоките пропасти, стръмните склонове на Черния жандарм мрачно проблясваха, гладки като стъкло, непристъпни… Сухият сняг проскърцваше под краката им, едва забележимата пътечка се изкачваше почти отвесно нагоре. Наоколо нямаше нищо друго, освен непристъпни скали. Никълъс започна да се изкачва по тях, забивайки пръсти в едва забележимите пукнатини, дишайки тежко от върховното усилие.

— Когато сънувам, че Черния жандарм се издига като остър кол от центъра на душата ми, аз винаги се събуждам от страх и сковаващ ужас — каза той по време на една от кратките почивки.

Канзацу не отговори и Никълъс се обърна да го погледне. Едва тогава разбра, че е сам в подножието на върха.

Шизей живееше в къща от кафяв пясъчник в Джорджтаун, непосредствено зад Воксхол Роуд. Тя беше собственост на един от основните спонсори на природозащитната организация, но Шизей рядко я използваше. През зимата предпочиташе Сен Мориц, а през лятото — Кап Фера. И на двете места притежаваше разкошни вили, определено предпочиташе Европа пред родния си Вашингтон.

Живееше сама. Всяка сряда в къщата пристигаше една съпружеска двойка, за да почисти, а и да приготви някаква храна, ако стопанката пожелаеше това. Така беше вече цели осемнайсет години.

Стените на долния етаж бяха покрити с изящно резбовани панели в бледокафяв цвят, над мраморните камини бяха натрупани френски бронзови статуетки от XVIII век, фин китайски порцелан и още куп безценни дреболии. Но спалнята й на втория етаж беше сравнително скромна. Прозорците й гледаха към малка, но великолепно поддържана градина. Градинарят — японец, я обичаше поне толкова, колкото и децата си. Слънчевата светлина се процеждаше през фините листа на бялата акация с изящно позлатени ръбчета, между тях надничаха красиви пеонии и азалии.

Шизей излезе от банята и зашляпа с боси крака към гардероба. Разбута кутиите с обувки и измъкна иззад тях електронното си оборудване. Постави портативния компютър на малкото френско писалище, включи захранването и настрои приставката за телефон. После се настани зад бюрото, сложи на главата си леките като перце слушалки и включи специалния кабел към задния панел на компютъра.

Включването си в програмата осъществи не чрез клавиатурата, а с помощта на няколко думи, изречени почти шепнешком в малкия микрофон, стърчащ от слушалките. Мощният компютър покорно зажужа, изпълнявайки прецизно сложните й команди. Екранът за миг остана тъмен, после просветля и върху него се изписаха многобройни символи. С помощта на клавиатурата извади от паметта програмата РИНРИС, която започна да пулсира в центъра на монитора като тъмен и опасен скъпоценен камък.

Шизей си пое дъх и каза няколко думи в микрофона. Компютърът я прехвърли на свободна телефонна линия и тя продиктува един номер. На второто позвъняване насреща вдигнаха.

— Институт „Джонсън“ — каза женски глас. — С какво мога да ви помогна?

Шизей натисна клавиша ENTER. Телефонистката чу само едно прещракване, но Шизей вече беше вътре в най-ревниво пазената тайна на института. Малкото метално цилиндърче, което бе успяла да прикрепи под поставката на „Кошера“, бе задействано от телефонния модем на нейния компютър.

Изтри капка пот от челото си, раменете й напрегнато се приведоха напред. Първа проверка, втора… Сега!

Изрече краткия код в микрофона, после отново натисна клавиша ENTER. Специализираната версия на вирусната програма РИНРИС светкавично се прехвърли в паметта на „Кошера“.

На екрана се появиха два интерфейса — мозъкът на „Кошера“ с милиардите му, подобни на восъчни килийки клетки, и спираловидните пипала на РИНРИС, който бавно и едва забележимо започнаха да се сливат с паметта на суперкомпютъра. Пипалата неумолимо разрушаваха клетките на „Кошера“, превземаха ги сектор по сектор, вирусът се добра до защитната програма, моментално мутира и се включи в нея. Програмата запулсира по-ярко върху екрана, обработи новата информация и я закодира в себе си. Работата стана!

После се случи нещо неочаквано. Пчелната пита започна да пулсира, ту проблясваше ярко върху екрана, ту се замъгляваше. Отначало Шизей помисли, че нещо с връзката не е наред — всеки телефонен техник в района би могъл да провали сложната операция. Но компютърът й предаде съвсем друга информация. Всичко беше свързано здраво, проблемът беше в самия мозък на атакувания компютър. Восъчната му пита се раздели на четири части, после на осем, на шестнайсет… Екранът се изпълни с милиарди миниатюрни клетки. Изминаха няколко безкрайно дълги секунди, после вирусът започна да се саморазпада — точно според предварително заложената програма. След миг от него нямаше нито следа, всички системи на „Кошера“ възстановиха първоначалните си параметри. Шизей прекъсна връзката. Какво се беше случило?

В съзнанието й изплуваха думите на доктор Рудолф относно схемата на „Кошера“. Радикално различна бе не само неговата конструкция, но и всичките му съставни части, най-вече транзисторите — хилядократно по-бързи от стандартните силициеви чипове. По този начин „Кошера“ бе успял да се справи с вируса. Защитната му програма се бе задействала с такава мълниеносна скорост, че бе успяла да разгради дори вирус, конструиран специално за вграждане в подобни програми.

Шизей се облегна назад и паметта й пробяга по всеки отделен детайл на току-що приключилата операция. После изключи компютъра и вдигна слушалката. Трябваше да проведе няколко изключително важни телефонни разговора.

Нанги изчака до последния момент. Чакаше Плъха да се обади или лично да се появи в кабинета му. Когато разбра, че няма да стане нито едното, нито другото, той си сложи шапката и се насочи към вратата. Юристът вече го чакаше. Излязоха навън и човекът любезно отвори чадъра си.

Напоследък все вали, разсеяно си помисли Нанги. Не беше особено разтревожен от факта, че Плъха не успя да се появи навреме. Нямаше да е зле да отиде на срещата въоръжен с допълнителна информация, но това съвсем не означаваше, че няма да се оправи и без нея. Вдигна лице към топлите дъждовни капки и се усмихна.

Колата му бързо преодоля километъра, който ги делеше от сградата на „Нипон Кейо“. Преди да слезе, набра номера на Томи и се разбра с нея да се видят в „Силк Роуд“. Там щяха да намерят всички, от които искаха да получат необходимата информация. Все още имаше няколко свободни минути и се надяваше Плъха да изскочи отнякъде в последния момент. Размени с юриста няколко последни думи относно предстоящите преговори, после двамата излязоха от колата и се насочиха към входа на „Нами“.

Кусунда Икуза бе предложил своя офис като неутрално място за подписване на договора. Всички вече се бяха събрали в голямата заседателна зала и чакаха единствено него. Кусунда Икуза, Кен Ороши и цяла глутница юридически съветници.

На пръв поглед сделката изглеждаше проста, но на практика бе свързана с няколко изключително оплетени клаузи. Те трябваше да включват всички изисквания на Икуза, но едновременно с това и интересите на Нанги, насочени към поглъщането на „Накано Индъстриз“, и особено на великолепния й отдел за научно-технически проучвания.

Всичко изглеждаше наред. Нанги, Икуза и Кен Ороши си бъбреха като стари приятели, докато юристите им настървено уточняваха всяка фраза, а дори и всяка отделна думичка в договора.

Чаят бе поднесен на огромен сребърен поднос, английско производство. Чашите също бяха сребърни. Разговорът се поддържаше предимно от Икуза, който отново се бе заловил за любимата си тема — таксите за поддръжка на изискания голф клуб. Пълни глупости, окачестви приказките му Нанги. Но полезни. Като необходимото зло, причинено от зъболекарската машинка.

На практика умът му не бе концентриран изцяло върху подписването на договора. Мислеше за Томи, мислеше за танцьорката Марико, изнасилена и одрана жива в „Силк Роуд“. Какво общо има между смъртта на това момиче и убийството на доктор Ханами? Той ли беше последният любовник на Марико, за него ли бе предназначена бележката „Това можеше да бъде и жена ти“? Ако е така, „дорокусаят“ е убил и Марико, а после очевидно е искал от доктор Ханами нещо, свързано с Никълъс. Но какво? Какво се е случило с Никълъс, за което Нанги не беше уведомен? Гореше от желание да научи отговора на тези въпроси, тревожеше се за Никълъс като за собствен син.

Най-после юристите се отдръпнаха от масата и поканиха клиентите си за последен преглед на готовия документ.

После Нанги и Кен Ороши го подписаха, а Кусунда Икуза — преливащ от самодоволство, им поднесе дребни подаръци и им отправи поздрав, изпъстрен с кухи и надути фрази. „Накано Индъстриз“ и предприятието за производство на компютърни чипове „Сфинкс“ вече бяха неразделно цяло.

„Кан“ — хотелът за бизнесмени в покрайнините на Токио, който Сенжин познаваше като петте си пръста, имаше рехабилитационен център, с какъвто не можеха да се похвалят дори някои от централните градски хотели. Не беше басейн, не беше център за масаж, не беше дори гимнастически салон. Беше особен резервоар за сетивно блокиране.

Размерите му бяха едва една трета от малките, подобни на ковчег стаи, водата вътре имаше температурата на човешкото тяло. Плъзгайки се гол в нейните дълбини, Сенжин не усети нищо, абсолютно нищо.

Специалната мрежа го задържа на такава дълбочина, че над повърхността останаха само носът и устните му. Над главата му се хлъзна капака. Той не чу нищо, пред очите му цареше пустота. Нямаше какво да вкуси или помирише, съзнанието му се откъсна от тялото и заплува някъде далеч.

Освободен от тленната си черупка, Сенжин се понесе в Пустотата. Ако можеше да го види отнякъде, сенсеят му от детските години положително би се изумил от съвършения начин, по който блокира сетивата си, още по-сигурно би го възприел като допълнителен стимул, като пътека, която не е истинската Пътека и следователно е абсолютно забранена.

Но за Сенжин забранени неща не съществуваха. Беше надраснал всички илюзорни ограничения още в мига, в който проумя педантичната философия на своите учители и започна да изгражда своя собствена философия, да търси свой собствен Начин. Вече от години вървеше по своята Пътека и силата му непрестанно нарастваше.

А когато деветте митични изумруда станат негово притежание, нищо няма да бъде в състояние да го спре. Ще бъде по-силен дори от онези майстори танжин, които го бяха запознали с най-изтънчените похвати на Тао-тао.

Те бяха убедени, че уроците им ще го привържат необратимо към тях. Векове наред това е била дълбоката същност на Тао-тао, основна причина за неговата жизненост — един безупречен механизъм, вграден дълбоко в основните двайсет и четири принципа на това първично изкуство.

И други преди Сенжин бяха нарушавали кодекса на Тао-тао. И се бяха обрекли на страхотни мъки. Сенжин прекрасно знаеше това — двамата със сестра му се бяха наслушали до насита на подобни истории още от най-ранно детство. Те бяха част от подготовката им, бяха едно скрито предупреждение да не тръгнат по пътя на прокълнатите.

Но Сенжин избра именно него. Не му се размина без страдания, разбира се. Години наред изтекоха в тежка борба, но това беше в реда на нещата. Беше убеден, че страданията ще бъдат забравени в момента, в който деветте изумруда станат негово притежание. Ще бъде първият танжин, успял да разкъса оковите на Тао-тао и да бъде истински свободен.

Ще бъде в състояние да диктува волята си на по-старите от него — на онези същите, които се бяха опитали да го заразят докрай с древния си прагматизъм.

Освободен от това бреме и отпуснат в Пустотата, Сенжин вече беше в състояние да мисли за майка си. За онази, истинската, която той дълбоко ненавиждаше. В съзнанието му се появи надписа върху един креслив плакат, окачен в станцията на метрото пред полицейското управление:

Незачитането на тази повеля (според скритото послание на плаката) означаваше неуважение към родителите, които все още избираха партньорите на своите деца, най-малко в едно от всеки две японски семейства.

Сенжин никога не беше встъпвал в брак. Въздържаше се, предимно за да удари плесник на своята майка — онази, неизвестната… Изобщо не го интересуваше, че така разбива сърцето на Хаха-сан — лелята, която го беше отгледала. Хаха-сан не беше важна, мислите му бяха насочени към кръвната му майка.

Плувайки в пустотата, приела очертанията на затоплена до телесната температура вода, Сенжин си спомни за снимката на майка му, която Хаха-сан му беше дала да съхранява, „за да я пази вечно жива“.

Сенжин бе гледал известно време черно-бялата фотография. Напразно се опитваше да открие някаква прилика между себе си и това обикновено, безизразно лице. След известно време извади ножа си и наряза снимката на тънки ивици. Остави непокътнато само мястото, където устните на майка му образуваха една твърда и упорита линия, голямо приблизително колкото монета. После пъхна снимката под купчинката снежнобяло бельо в чекмеджето си. Никога не обличаше бельо втори път, от тялото му то отиваше направо в кошчето за боклук.

Не беше обичал никого през живота си, най-малко родната си майка. В любовта се съдържаше морал, който отсъстваше дори в брака, а той ненавиждаше морала.

Не се нуждаеше от любов: притежаваше нещо далеч по-ценно от нея.

Някога се бе сливал със сестра си (о, колко болезнено е да си опомня за нея!). Духовете им се преливаха един в друг, близостта им бе свършена, непостижима за обикновените човешки същества. Но нея вече я нямаше и празнотата в душата на Сенжин беше огромна. Постоянно се опитваше да я запълни и постоянно се проваляше. Опитваше отново и отново, тъй като празнотата беше ужасна, черната й същност го тласкаше в толкова дълбоко отчаяние, че дори окаменялото му сърце не можеше да го понася.

И защо не? Всичко, което човеците насмешливо наричат общество, беше чудовищно. Гротескно, безсмислено, задушаващо…

Спомни си един филм, на който го бе завела Хаха-сан. Млада жена с бяло и безизразно лице се готвеше за сватбена церемония по начина, по който рицарите християни на средновековна Англия са навличали доспехите си за предстоящата битка.

Пристегната здраво в пластовете дрехи, над които й бе нахлузено тежкото като броня сватбено кимоно, младата жена прие церемонията и всичко след нея с такъв героичен стоицизъм, че Сенжин неволно изпита възхищение от нея, въпреки очевидната й глупост. Защо не уби противния си съпруг в момента на сексуалното оскверняване? Защо бе позволила да обругаят тялото й, подчинявайки се на традицията и сластта на партньора си? Тези въпроси се въртяха в главата на тогавашния младеж.

Сенжин също бе стегнат в окови — оковите на японското общество. Ненавиждаше ги с цялата си душа, защото те олицетворяваха както ограниченията на собствения му свят, така и предела на силите му. Имаше нужда единствено от отправна точка, за да изгради свой собствен Път. В това отношение бе получил несъзнателната помощ на своите сенсеи — именно те бяха изградили основата на бъдещото му поведение в обществото. Изключителният му ум бе свършил останалото, бе обхванал неизвестни за тях неща, бе проникнал в незнайни дълбини и се бе завърнал оттам с нов дух — оформен в пълна хармония с образа, запечатан в съзнанието му още от мига на раждането.

Овладяването на Тао-тао, започнало още в детските и юношеските му години, не беше достатъчно. Предавайки му своите познания, сенсеите неволно разкриваха и ограничеността на своята магия. Осъзнал тези ограничения, той автоматически бе направил съдбовната стъпка, която го отведе отвъд границите на Тао-тао. И бе открил един напълно различен свят.

Той също се основаваше на основните закони на Тао-тао, но едновременно с това ги използваше по коренно различен начин. Начин, който единствено Сенжин бе в състояние да разбере.

Хаха-сан бе тази, която го заведе при сенсеите на танжин. Убедена, че разбира причините за постоянната меланхолия на своя „син“, тя бе сторила всичко възможно да открие начин за мотивация на духа му. На практика тя съвсем точно бе успяла да долови необичайния обхват на интелекта му и бе стигнала до логичното заключение, че на този интелект може да се противопостави единствено могъщото учение Тао-тао; че само то ще бъде в състояние да го затрудни и в крайна сметка да го приобщи към себе си.

Танжин може да бъде само човек, в чиито жили тече кръвта на предните му — танжини. Тао-тао не може да бъде усвоено от всеки, то трябва да бъде в кръвта на кандидата за майстор на това Магическо умение. Сенжин го имаше в своята кръв благодарение на майка си.

И това беше още една причина да я ненавижда. Защото, макар и да го бе захвърлила, тя го бе белязала с наследство, от което никой не можеше да го отърве. Затова Сенжин бе насочил необичайните си способности в една-единствена посока — не толкова да овладее тайните на Тао-тао (които не представляваха никаква трудност за него), колкото да ги превърне в нещо, което единствен той би могъл да използва.

Беше израснал сред кучета, или поне такива бяха спомените му. Това също дължеше на майка си и мечтаеше да бъде в състояние да й отмъсти. Ех, ако беше останала жива, ако не го бе захвърлила, ако не бе пренебрегнала свещения си дълг да пази и закриля!

Но тя беше проявила слабост, беше допуснала прекъсването на живота си, страхливо се бе отърсила от отговорността за своя син. От деня, в който осъзна греха й спрямо себе си, Сенжин постоянно подхранваше своята омраза, нито за миг не допускаше други чувства да замъглят ненавистта му към малодушието на майката.

Хаха-сан беше „мико“ в изкуството на танжините — истинска магьосница. Но беше безнадеждно затънала в сляпо подчинение на каноните на това изкуство. Сенжин често мечтаеше да бъде в състояние да я откъсне, от оковите на това сляпо подчинение, да изтръгне от душата й пораженията от него, белязали целия й живот. Да я превърне в нещо съвсем друго, в нещо, което тя никога не си е представила.

Това се случи за пръв път, когато я зърна да излиза от банята — свежа и зачервена, с бистри капчици по тялото. Тя веднага му бе обърнала гръб и бе наметнала раменете си с леко памучно кимоно, но той вече бе успял да зърне стегнатата й плът.

Тогава беше дванайсетгодишен. Не беше я виждал гола от шестгодишна възраст, когато тя все още се къпеше с него, а нощем го прибираше в леглото си, за да го спаси от детските кошмари.

Изпита възбуда не само от голото тяло на Хаха-сан, а и от кокетния начин, по който тя му бе обърнала гръб. Гореше от желание да се притисне в задушаващата мекота на белите й гърди, да смеси дъха си с нейния, да се плъзне в нейната топлина, да се омае от интимния аромат на тялото й.

Но всичко това беше плод на фантазията му и никога не би могло да се превърне в действителност. Защото Хаха-сан се придържаше стриктно: към ограниченията в живота, наложени не от философски, религиозни или социални предразсъдъци, а просто от възпитанието, което бе получила от своята майка. За Хаха-сан каноните на това възпитание бяха железни и непристъпни. Сенжин така и не разбра дали дълбоко в душата си тя също не е мечтала за интимни контакти с него.

Когато години по-късно, той проникна дълбоко в първата истинска жена в своя живот, откри нещо много особено. Можеше да постигне сексуално облекчение, само ако си мисли за Хаха-сан. Едновременно с това обаче нарастваше и гневът му към нея. Защото от нея мислите му неизбежно се насочваха към истинската му майка и тогава гневът му ставаше неудържим, смазваше го така, както тежък камион смазва малка кола, изпречила се на пътя му.

След това вече можеше да се задоволи единствено от смъртта и нейната неизбежност. Лека миризма на амоняк го накара да вдигне ръка и да дръпне малко капака на резервоара. Още преди да ги види, усети мазните спирали на семенната си течност, плъзнали във водата над слабините му. Прокара пръсти около кадифената кожа на все още пулсиращия си от сладостна ерекция член и доволно въздъхна.

Шизей лежеше гола на широкия креват. Светлината, проникваща през прозореца на спалнята на Брандинг в Джорджтаун, играеше върху татуирания паяк на гърба й, цветният туш пламтеше като жив. Беше последният ден от месеца, в разгара ма лятото.

Тя се протегна върху меките чаршафи, насекомото над стегнатите й мускули размърда косматите си крачка като живо, илюзията се допълваше от потрепването на черупката, осемте рубиненочервени очички гледаха умно и малко насмешливо.

Котън Брандинг гледаше замаяно всичко това, в погледа му се преплитаха вълнение и ужас. Посегна да пипне паяка, но ръката му докосна меката и еластична кожа на Шизей. Усещането беше странно, приличаше на мухата, с помощта на която офталмолозите измерват дълбочината на зрението у децата — жива и съвсем триизмерна, сякаш чака да я уловиш…

— Обеща да ми разкажеш как се сдоби с този паяк — рече Брандинг.

Шизей се обърна по гръб и насекомото изчезна. Сякаш някой бе затръшнал вратата. Утринното слънце позлатяваше чиста кожа и стегната плът.

— Защо не можем да се видим довечера?

— Трябва да работя — въздъхна Брандинг. — След като вече съм се прибрал във Вашингтон, по задължение трябва да присъствам на приема в чест на западногерманския канцлер. Не искам това да те разстройва.

— Но аз вече бях направила програмата — огорчено отвърна тя. — Вечеря в „Червено море“, после у дома да потанцуваме… Вчера похарчих цяло състояние за нова музика, специално за нас двамата.

— Звучи чудесно — усмихна се Брандинг. — Но за съжаление трябва да го отложим за друга вечер.

— Колко дълго ще останеш? Искам да те изчакам. А после ще танцуваме.

Той неволно се възхити на детински чистото желание, което бе изписано върху лицето й.

— Добре, ще направя всичко възможно до полунощ да си бъда у дома — рече. — Но ако ме няма, ще си легнеш, без да ме чакаш повече, нали?

Тя се пресегна, сключи ръце зад врата му и го придърпа към себе си. Тялото й се усука около неговото със силата на внезапен спазъм, устата му се изпълни със сладостния аромат на целувката и.

Но той просто не можеше да си представи, че отново ще я люби, без да научи тайната на татуировката й.

— Хайде — прошепна в ухото й той. — Разкажи ми тази история!

Шизей леко се отдръпна и впи очи в неговите.

— Много искаш да я чуеш, така ли?

— Много.

— Дори ако те шокира, дори ако след нея ме намразиш?

— Нима си представяш, че мога да те намразя? — прошепна Брандинг и се притисна до нея.

— Омразата и любовта често са толкова близки, че човек може да ги обърка, Кук — отвърна тя.

— Можеш да ми се довериш — каза Брандинг. — Аз правя разлика между тях.

Шизей затвори очи. За миг той почувства дишането й, собственото му тяло запулсира заедно с нейното. Някъде в къщата издрънча телефон. Той не му обърна внимание, остави телефонния секретар да си свърши работата.

— Разкажи ми! — настойчиво повтори Брандинг. — Искам да зная! — Дълбоко в себе си усещаше, че това е лъжа или поне не е цялата истина. Защото изпитваше нужда да знае как се е сдобила с тази странна и малко страшна татуировка то начина, по който другите хора изпитваха нужда да чуват или усещат, че са обичани.

Брандинг искаше да научи загадката около това тайнствено насекомо на гърба й, не само защото след това ще я чувства по-близка, но и защото си даваше сметка, че загадката на паяка е нейната последна предпазна стена. Знаеше, че никога няма да проникне до сърцевината на душата й, ако тя не му разкрие своята тайна.

Шизей пое дълбоко дъх, потръпна и най-сетне започна:

— Като всеки друг и аз съм родена в резултат от интимната връзка между един мъж и една жена. Но за разлика от повечето хора, аз не познавам своите родители. Семейството, което ме отгледа, беше напълно равнодушно към мен. Бих била благодарна, ако бяха проявили към мен каквото и да било, дори жестокост. Но аз растях без никакви чувства, не ги познавах… С изключение на най-основното от тях — страха. Избягах от това семейство и доколкото зная те изобщо не са си правили труда да ме търсят. Хранех се с отпадъци, облекчавах мехура си в храсталаците, спях, където заваря. Бях животно, нищо повече. А душата ми беше едно празно платно.

Шизей се размърда и Брандинг отново долови замайващия аромат на тялото й.

— Кармата е нещо непредвидимо, а понякога и доста странно — прошепна Шизей. — Един мъж ме прибра. Беше художник, но не с четка и бои. Не беше скулптор, не беше и гравьор. Неговата специалност бяха татуировките.

— И той нарисува паяка — каза Брандинг.

Тя му отправи една тъжна усмивка, после отметна непокорен кичур коса от лицето си.

— Колко прост е животът за теб, Кук. Нещата се случват, след това винаги има пряка последица, нещо като задължителна теорема…

— Ти си попаднала на художник, който веднага е разбрал, че тялото ти е съвършено платно за неговото изкуство. Защото ти наистина си съвършена, Шизей. Не е необходимо да ми го казваш!

Тя неспокойно се размърда, сякаш не можеше да понесе тежестта на думите му.

— Паякът беше най-голямата татуировка, която беше правил… Върхът на творчеството му… Тук си прав.

— А останалото?

— Останалото е неизвестно за теб. — Тялото й бе станало хлъзгаво от пот. — Но сега ще го научиш, след като толкова настояваш за това.

Брандинг изпита странното чувство, че се е приближил твърде много до силен огън и неизбежно ще се изгори.

Беше късно да се откаже от желанието си, тъй като Шизей вече продължаваше:

— Името на този художник беше Засо. В буквален превод от японски това означава „траур“, затова предполагам, че не се е родил с него, а го е възприел по-късно. То беше нещо като политическа декларация на онези творци, които са принудени да живеят в уединение, далеч от обикновените хора.

— Скоро открих, че Засо много обича театъра. Изкуството беше главната му отбранителна линия срещу света, който той възприемаше като безнадеждно объркан от собствените си пороци. Хората по улиците за него не бяха нищо повече от говедата, които пасяха в полето. Упорито твърдеше, че тези хора усещат важното и красивото в живота толкова, колкото и една крава.

— Красотата, или по-скоро нейното преследване — беше единствената цел на живота му. Беше страстен почитател на „мацури“ — едно явление, което в Япония може да бъде наблюдавано или в театъра, или в публичния дом. Съвсем по японски то трябва да бъде разглеждано от различни ъгли. Обикновено съдържа в себе си онази първобитна бруталност, с която ние, японците, съвсем основателно сме придобили печална известност по света. Но преди години е било съвсем друго. „Мацури“ се е играло във всяко селце на страната. В началото е просто една примитивна племенна церемония, един танц на хаоса. Известният японски писател Юкио Мишима нарича „мацури“ безсрамен опит за приобщаване към човешкия род и вечността. Но според мен той се е страхувал от хаотичното му приложение, от възможността човек да се превърне в бог по пътя на хаоса. Мишима се е отвращавал от хаоса.

— Както и всички ние — кимна Брандинг.

Позлатените нокти на Шизей оставиха бели резки по кожата му.

— Не — прошепна тя. — Съвсем не.

— Знаеш какво имам предвид.

— Не, не зная. — Ноктите й се забиха още по-дълбоко в плътта му. — Я ми кажи, Кук… Ако аз ти причиня болка, истинска болка с тези нокти, ти ще ме обичаш ли, или ще ме мразиш?

— Странен въпрос.

— Нищо, отговори ми!

— Но защо би искала да ми причиниш болка?

— Няма значение.

— Не знам как ще се чувствам — неохотно призна той.

— Любовта лесно се превръща в омраза. Тя е толкова крехка, че само за миг може да се превърне в своята противоположност! — Очите на Шизей блестяха като на котка. — И вратата към хаоса се открехва. Леко побутване и тя ще зейне с цялата си широта.

— Не отчиташ човешката психика — каза Брандинг. — Повечето хора са честни и това им позволява да контролират хаоса.

— В едно ти беше прав — рязко смени темата Шизей. — Засо беше привлечен от моята красота. Представи се като любезен и изпълнен със състрадание филантроп, който прекрасно разбира моето състояние, и иска, по собствените му думи, „да ме спаси от живота, забил се като кинжал в мен“.

Шизей започна да трепери и Брандинг я притисна до себе си.

— Не искам да продължавам! — прошепна тя. — Моля те, Кук, не ме карай да продължавам!

— Не мога да те накарам насила — отвърна Брандинг и с леко учудване установи, че приема страданието й като свое собствено. — Но мисля, че и за двама ни ще е по-добре, ако ми разкажеш всичко.

— Кук, аз…

— Имаш нужда от разтоварване — прошепна Брандинг с чувството, че е изповедник, който не може да изпитва към чуждите тайни нищо, освен любопитство. — Този инцидент не е зараснал белег, а кървяща рана. Следователно има нужда от лечение.

— Няма ли друг начин? — тихо попита тя.

— Не.

Шизей затвори очи, а той избърса потта от лицето й.

— Всичко е наред, започвай.

Очите й широко се разтвориха и той беше сигурен, че видя в тях мрачен, кървавочервен пламък. После въздухът излетя със свистене от устните й.

— Засо беше изтънчен познавач на красотата и болката — започна отново Шизей. — Той се превърна в мой тъмничар, мъчител и побъркан любовник. Нямах друг избор, трябваше да се примирявам с всичко. Станах затворница в мига, в който пристъпих прага му.

— Изразяваш се фигуративно, нали? — вметна Брандинг.

— Не. Превърнах се в затворник в буквалния смисъл на думата.

— Извинявай, но ми е малко трудно да възприема всичко това.

Очите на Шизей придобиха вглъбено изражение, а когато проговори, Брандинг изпита чувството, че миналото наистина оживява.

— Засо ме унижаваше така дълбоко, че когато успяваше да повдигне духа ми, той знаеше точно от каква дълбока пропаст ме е измъкнал. А при всяко следващо унижение не пропускаше да каже: „Аз те спасявам.“

— Искаш да кажеш, че те е изнасилил?

— Когато ме прибра, бях на десет години. Предполагам, че това плътско желание е било част от „ослепителната красота“, която бе видял в мен. Не го стори веднага, все още бях твърде безформена, твърде далеч от идеала, в който беше решил да ме превърне. — Шизей облиза пресъхналите си устни. — Не просто ме третираше като животно. „Ти си рожба на улицата, казваше. Дива и безпросветна. Мой дълг е да те превъзпитам.“ Караше ме да клеча в ъгъла, придвижвах се само на четири крака, хранех се от паница, която поставяше на пода. Ходех по естествена нужда върху стари вестници, той държеше да се изразявам единствено чрез ръмжене и лай. „Животните не познават цивилизования език“, казваше.

— Това е ужасно! — не успя да се сдържи Брандинг. — Защо не избяга?

— Когато той беше край мен, просто нямаше начин — отвърна Шизей. — А когато излизаше, аз бях окована във вериги.

— Но положително си се опитала да избягаш!

Шизей въздъхна и Брандинг усети как тялото й отново потръпна.

— Все още не разбираш, Кук. Аз нямах нищо, освен него. Сигурно щях да умра!

— Господи, Шизей! Но той се е отнасял отвратително с теб! Сигурно страшно си го мразела!

— Ох, Кук, колко е лесен животът ти! — промълви уморено тя. — За теб всичко е или чисто, или мръсно.

— Мисля, че не мога да сбъркам, когато мисля за това, което е ставало между теб и майстора на татуировките! — повиши глас Брандинг, цял потрепващ от благородно негодувание.

— Точно там е въпросът, тъй като нямаш никаква представа какво е имало между нас! Засо ме видя на улицата и откри у мен съвършенството, което беше търсил цял живот.

— Грешиш — поклати глава Брандинг. — Мислел е, че може да те направи съвършена. Но съвършенството е Божа работа, не е подвластно на простосмъртните. Този човек всъщност е имал нужда от теб. А това, което ти е причинявал, е било просто следствие от вътрешната му извратеност, нищо повече. Правил е с теб това, което демоните в душата му са го карали да прави.

Шизей го гледаше в очите, в съзнанието й изведнъж: изплува цитатът на Ницше, на който бе попаднала в библиотеката на Дъглас Хау: „Пред лицето на необходимостта, идеализмът се превръща във фалш.“ И за пръв път в живота си тя се изправи очи в очи със съмнението, прокрадващо се в сянката, заплашително…

Ами ако Брандинг е прав, запита се тя. Ами ако целият й живот е бил само фасада за тази извратеност, ако кармата й е била съвсем друга? Побиха я ледени тръпки. Това би означавало, че целият й живот е бил една лъжа. Направи усилие на волята и измести мислите си в друга посока, неспособна да гледа в очите тази страховита възможност.

— Как свърши тази история? — попита Брандинг.

Тя скри лице във вдлъбнатината на рамото му и тихо прошепна:

— Искам те в мен, Кук. Искам те веднага! — Усети колебанието му и добави: — Трябва да зная, че все още ме обичаш, че ще продължаваш да ме обичаш и след като научиш каква съм била, каква съм сега…

Почувства мощното му тяло върху себе си, сенките, образували се в трапчинките на плътта й, бързо изчезнаха. Беше мокра и той лесно проникна в нея. Ниско в корема й бавно започна да пулсира удоволствието, тя тихо изохка. Целуна рамото му и потръпна, после тръсна глава и промълви:

— Когато Засо ме „спаси“ от деградацията и реши, че вече съм достатъчно пречистена, той каза: „Изиграх блестящо своето «мацури». Сега е време да те превърна в Небесна жена — страшилище, да те направя машинка за удоволствие на боговете.“

— Просна ме върху купчина слама и се зае със своя шедьовър. След това престана да ми слага веригите. Не беше нужно. Ден подир ден работеше върху гърба ми, гигантският паяк се раждаше сред непоносима болка.

— Две години по-късно — когато Засо приключи творбата си, той наистина беше убеден, че ме е трансформирал, че душата на паяка е попила в мен като тушът, че е успял да ме превърне в богоподобно същество или в нещо още по-страшно… — Тя неволно потръпна, после продължи: — Когато всичко свърши, той каза: „Сега вече можеш да си вървиш, ако искаш. За мен е все едно. Ти вече не си човек, ти си оръжие. Ти си Небесната жена — страшилище, демонът, който унищожава всички мъже, попаднали в мрежата му.“

Настъпи тежко мълчание. После Шизей усети как Брандинг се изплъзва извън нея и здраво се вкопчи в раменете му.

— Не ме напускай, Кук! Моля те, не ме напускай!

— И ти наистина вярваш, че си жената демон, така ли? — попита той.

— Мили Боже, напуснеш ли ме, аз ще умра!

Все още плътно притиснат до нея, Брандинг ясно долови вълните на страха, които започна да излъчва тялото й.

— Искам да зная дали наистина вярваш в подобна глупост! — гневно изрече той.

— Това не е глупост — озадачено отвърна Шизей. — Това е шинтоизъм.

— Не! — тръсна глава Брандинг. — Това е рожба на болен мозък и нищо повече!

Шизей съзнаваше, че ако възприеме неговото виждане, това ще означава да надвисне над бездънна пропаст, да признае пред себе си, че целият й живот е бил една мрачна пародия, безнадеждно объркана, отчаяна… Да, да… Рожба на болен мозък.

— Кук — въздъхна тя. — Тази вечер искам да съм с теб. Не мога да бъда сама. Вземи ме на този прием със себе си.

Брандинг мълчаливо я гледаше. Беше убеден, че когато научи тайната на татуирания паяк, той ще намери ключ към душата на тази тайнствена и вълнуваща жена. Едва сега си даде сметка колко много са тайнствените пластове, които покриват истинската същност на Шизей. Вероятно никога не ще успее да я разгадае изцяло. Вместо да го отблъсне, тази мисъл го привлече към нея като страстен зов на морска сирена, душата му потръпна и се предаде като душата на легендарния Одисей.

— Господи, Кук! — разплака се Шизей.

Всичко е било сън, помисли си Никълъс, Спасението, топлата хижа, Канзацу-сан. Паниката го сграбчи с ледена ръка, тялото му се разтърси от тръпки. Внезапен тласък на вятъра се стовари върху му с огромна сила, кракът му се подхлъзна по влажната скала, тялото му опасно политна. Не можеше да си представи последиците от едно падане от почти отвесния склон на Черния жандарм. Ситни водни капчици пречеха на погледа му. Хижата на Канзацу, кацнала на голия камък в подножието на върха, отдавна бе изчезнала в мрака. От самия Канзацу-сан също нямаше следа. Никълъс започна да изпитва сериозни опасения, че сковаващият студ бе влошил още повече нестабилното му физическо състояние и той започва да получава халюцинации. Ако това наистина е така, няма никакъв Канзацу, няма го подслонът на топлата хижа, няма спасение от широ нинджа.

Падане, безкрайно падане…

Отчаянието му придаде нови сили, пръстите му потърсиха издатини по скалата. Но тя беше гладка като стъкло, покрита с многобройни пластове черен лед, равнодушна към отчаяните му опити да се задържи.

Не виждаше нищо. Снегът, изпълнил пукнатините в снагата на Черния жандарм, танцуваше бясно под напора на ураганния вятър. Не чуваше нищо. Воят на бурята поглъщаше всеки звук. Не чувстваше нищо. Ужасният студ отдавна бе сковал пръстите му в кожените ръкавици. Не можеше да помирише дори леката миризма на кожа, излъчвана от яката на анорака — толкова рядък и леден беше въздухът наоколо. Отвори уста и долепи напуканите си устни до скалата, опитвайки се да определи от вкуса на минералите по повърхността й къде снагата на Черния жандарм е солидна и къде има опасни за тежестта му пукнатини. Засмука черния гранит, но не усети нищо. Широ нинджа блокираше шестото му чувство, правеше го напълно безпомощен.

Крепеше се върху скалата като муха на стъкло, със сляпо упорство, което се дължеше единствено на инстинкта за оцеляване. Но вятърът продължаваше да се усилва, поривите му бяха с унищожителна сила, помитаха всичко по пътя си. Кракът му отново се хлъзна, тялото му почти литна към пропастта с главата надолу. И именно в този кратък миг Никълъс усети, че се пробужда, сетивата му се изостриха, волята му съобщи, че все още не иска да се предаде.

Силен съм, помисли си той. И едновременно с това ужасно слаб. Няма значение, че тези две състояния са преплетени и трудно различими — основното е, че те не са от значение. После разбра какво е искал да каже Канзацу-сан за живота и смъртта. Те нямат никакво значение.

Значение има само едно: Мракът.

С болезнено разтуптяно сърце Никълъс се взря в Пустотата. Беше толкова високо, че не виждаше подножието на Черния жандарм. Потръпваше от ужас, но знаеше какво трябва да прави. Пътеката имаше само една посока. Или, по-скоро, всички посоки бяха еднакви — водеха единствено тук, към това прокълнато място. Черния жандарм. Събираха се, фокусираха се тук, в този прецизно определен миг от времето.

После вятърът се стовари върху него е яростен вой, пръстите му — отчаяно впити в скалата, бавно се отпуснаха. Може би по команда на мозъка му, може би сами, доброволно… Никога нямаше да разбере това.

Полетя към пропастта. Падаше. Падаше без край…

Джъстин тръгваше за църквата. Включи на заден ход и насочи колата по дългата алея към изхода. В същия миг оттам изневиделица се появи човек на велосипед, който сякаш изскочи направо от крайпътните храсталаци.

Тя рязко натисна спирачката, а човекът кривна встрани, изгуби равновесие и се заби с главата надолу в храстите край дънера на японския кедър до входа.

— О, Господи! — простена Джъстин, дръпна ръчната спирачка и изскочи от колата. Изтича към мястото, където бе паднал колоездачът, видя, че е в съзнание и отправи кратка молитва на благодарност към небесата.

— Добре ли сте? — попита тя на сравнително сносен японски.

Колоездачът кимна, попипа тила си и леко изпъшка. После бавно се изправи. Беше сравнително млад човек, с приятно лице и гладка кожа — съвсем като на рекламните агенти, които Джъстин всеки ден гледаше по телевизията и разни плакати. В пълните му устни се долавяше нещо женствено, лекото потрепване на изящните му ноздри издаваше някаква по детски чиста безпомощност. Беше облечен в черни гащета, широка бяла фланелка с къс ръкав и американски кецове.

Наведе се да вдигне колелото и неволно простена. Джъстин машинално протегна ръце да го подкрепи. Срещнала острия му поглед, тя веднага се отдръпна. В главата й изплува един от железните закони на японското общество, които вече познаваше — представители на двата пола не могат да се докосват на публично място.

Чудеше се какво да прави. Човекът очевидно бе здравата натъртен и то по нейна вина. Искаше да му помогне по най-добрия начин, не можеше да обърне гръб на един инцидент, предизвикан от собствената й небрежност. После изведнъж си даде сметка, че разсъждава като американка. Престъпността в Япония беше все още толкова незначителна, че едва ли някой се страхуваше да се разхожда нощем из Токио. Това беше един от най-сигурните градове в света и тя разбра какво трябва да стори, за да постъпи съвсем по японски — просто ще предложи на велосипедиста да си почине и да изпие чаша чай. Съвсем цивилизовано, съвсем според догмите на тукашната любезност.

— Съжалявам — развълнувано промълви тя. — Бихте ли приели чаша чай у дома? Аз живея тук.

— Благодаря ви — отвърна велосипедистът. — Не е необходимо, всичко е наред.

Отказът също беше част от местното възпитание.

— С нищо не ме затруднявате — настоя Джъстин. — Обратно — ще се почувствам далеч по-добре. Не мислите ли, че трябва да сме сигурни в състоянието ви?

Той се извърна към нея и малко сковано кимна с глава:

— Не мога да откажа на една толкова любезна покана.

После я последва с бавна крачка по алеята.

— Защо не се настаните удобно на верандата? — покани го Джъстин. — Веднага ще запаря чай.

— Имам чувството, че съм малко по-натъртен, отколкото ми се стори в началото — отвърна велосипедистът. — Може би вътре имате възглавнички, които биха ми свършили добра, работа.

Джъстин се поколеба само секунда, после кимна с глава:

— Разбира се. Вътре наистина ще се почувствате удобно.

Събуха се в тясното, облицовано с груби камъни антре, Джъстин прибра обувките в бамбуковото сандъче до стената и въведе госта в дневната.

Велосипедистът не каза нито дума, докато чаят се запарваше. Изчака домакинята да го поднесе и изпи до дъно чашата си. Обади се, едва когато Джъстин се пресегна да напълни повторно чашата му.

— Имате хубава къща — рече.

— О, нищо особено — отвърна според традицията Джъстин. — По-добре ли се чувствате?

— Далеч по-добре, благодаря ви.

— Не зная дали говорите английски… За мен би било доста по-лесно…

— Но, разбира се — усмихна се той и тя се увери, че първоначалното й впечатление е вярно — японецът наистина беше изключително красив. — За мен ще бъде удоволствие, госпожо…

— О, извинете ме, забравих да ви се представя! — Джъстин едва се удържа да не изрече американската си фамилия и леко се поклони: — Госпожа Линеър.

— Аз съм господин Омукае — поклони се в отговор Сенжин. — Не се запознахме по най-подходящия начин, нали?

Джъстин се засмя с облекчение. Беше наистина чудесно, че този човек приема леко току-що отминалия инцидент.

— Май наистина е така — отвърна тя. — Но просто не зная защо ви видях едва в последния момент.

— Алеята е извита, пътят — също — дипломатично отвърна Сенжин. — Не е лесно да видите идва ли някой от посоката, от която се появих аз. Ако позволите едно предложение…

— Разбира се.

— Проблемът би се решил с едно обикновено огледало, окачено на големия кедър край входа. Така положително ще имате възможност да наблюдавате пътя…

— Идеята ви е чудесна — отвърна Джъстин. — Благодаря ви, господин Омукае.

— За нищо, госпожо — отвърна Сенжин, остави чашата и се огледа. — Доста голяма къща за сам човек — отбеляза той.

— О, аз не живея сама — отвърна Джъстин. — Тук сме заедно със съпруга ми.

Сенжин отпи нова глътка чай и любезно попита:

— С какво се занимава вашият съпруг, госпожо Линеър?

— Управлява компанията на баща ми. Производство на компютърни компоненти, стоманодобив, текстил… Мъжът ми доразви дейността и прибави към нея научно-технически проучвания в областта на електрониката. — Сведе глава настрани и любезно попита: — А вие в каква област работите, господин Омукае?

— О, страхувам се, че моята работа е далеч по-безинтересна от тази на съпруга ви — отвърна Сенжин. — Аз съм обикновен чиновник, занимавам се с проблемите на екологията в промишлеността.

— Звучи интересно — отбеляза Джъстин.

— Но на практика е доста еднообразно — отправи й малко странна усмивка той, после бавно се изправи.

— Ако позволите, бих казала, че съвсем не приличате на чиновник, господин Омукае — отбеляза Джъстин. — Съпругът ми се занимава с бойни изкуства и виждам, че тялото ви е съвсем като неговото… Прилича на добре настроен музикален инструмент.

Той отвърна с лек поклон.

— Приемам това за комплимент, тъй като виждам, че сте европейка — рече. — Колоезденето е хоби, от което всеки има полза, но за мен то е далеч повече… Спорт, дори мания, както биха го нарекли някои… Правилно ли се изразих? Невинаги съм сигурен в своя английски…

— Изразихте се по-добре от много американци.

— Благодаря, макар да съм убеден, че казвате това само от любезност. — Странната усмивка отново се появи на лицето му: — Моята мания поддържа както духа, така и тялото ми. Намирам я за твърде сходна с медитацията: постоянното движение пречиства духа.

— Изразихте се толкова добре, че дори на мен се прииска да притежавам подобна мания — каза Джъстин. — И без това имам прекалено много свободно време, а бездействието се превръща в такава инерция, че човек понякога е напълно неспособен да се освободи от нея.

Сенжин кимна в знак на съгласие и подхвърли:

— Ако съм на мястото на съпруга ви, нямаше да ви оставям толкова често сама.

— Неговата… неговата работа често е свързана с голямо напрежение — отвърна Джъстин, после изведнъж се ядоса, че е започнала да защитава Никълъс пред някакъв непознат. Нали японците уж се славят с безукорното си възпитание?

— Съвсем разбираемо — кимна Сенжин. — Животът никога не е съвършен, човек постоянно е принуден да прави жертви… — Сви рамене и добави: — Но това е съвсем естествено.

На крачка от него, Джъстин изведнъж бе обзета от непреодолимо любопитство.

— Питам се какво е това, което криете зад погледа си? — промълви тя и веднага се зашемети от начина, по който говори на един напълно непознат човек. Кое ме накара да постъпвам по този начин, зачуди се тя.

Сенжин сведе поглед към европейските й черти:

— Какво искате да кажете?

За миг тя се поколеба, после установи, че вече не може да се спре. Главата й се завъртя, ударите на сърцето отекваха в ушите й.

— Независимо от това, което казахте за своя английски, вие сте самоуверен човек и това личи дори от походката ви… — Стресната от собствената си откровеност, тя смутено поклати глава и добави: — Зная, не е странно, но страшно много наподобявате съпруга ми.

— Благодаря ви, макар да съм сигурен, че всичко е плод на въображението ви — отвърна Сенжин с онази неповторима и съвсем японска унизителна нотка в гласа.

Очертан от меката светлина, профилът му наподобяваше бюста на отдавна забравен герой. От него се излъчваше странен стоицизъм, примесен с меланхолия, и тази комбинация бе особено привлекателна за Джъстин.

— В Америка човек се научава не само да приема неприятната ситуация, в която е изпаднал, но и да я преодолява — каза тя.

— Неприятните ситуации са неизбежна част от живота ни, госпожо Линеър — отвърна Сенжин. — Всеки японец знае това.

Джъстин проследи с поглед фигурата му, започнала бавно да обикаля около нея, после тръсна глава:

— Страданието също е неразделна част от живота. Но нима вие наистина мислите, че неприятните ситуации са естествени? И че трябва да се приемат?

— Разбира се — отвърна Сенжин. — Неприятните ситуации са неразделна част от съществованието. От човешкото съществование, ако искам да бъда съвсем точен. Под това понятие аз разбирам болката. А без болка няма и удоволствие, госпожо Линеър. Екстазът ще ни бъде напълно непознат, тъй като няма да имаме с какво да го сравним. Разбирате ли ме? — Отново се усмихваше, но този път усмивката му бе съвсем различна. На мъдър и препатил човек. — Естествено, че ме разбирате, поне дотук… Но нещата са далеч по-сложни. Защото удоволствие може да поражда и самата болка. При това толкова голямо и толкова непознато, че в сравнение с него екстазът е нищо. Не вярвате ли? Виждам, че не вярвате… Но как да ви убедя, освен чрез подходящ пример?

— Но за какво точно говорите, господин Омукае? — попита Джъстин, внезапно разтревожена.

— Наричайте ме Сенжин — съвсем по европейски докосна ръката й велосипедистът, после леко се поклони: — Вече сме достатъчно близки, за да преминем на малки имена… Нали, Джъстин?

— Бях ли изобщо навън? — попита Никълъс. — Ти ли ме изведе?

— Да, беше навън — кимна Канзацу.

— Но и ти беше с мен, сигурен съм в това. Просто не можех да те видя.

— Беше сам, Никълъс — отвърна Канзацу. — И сега си сам.

— Не разбирам.

Седяха в гола килия с каменни стени, в кръга жълтеникава светлина, идваща от няколко дебели обредни свещи. Беше древна и сякаш триизмерна светлина, странно подчертана от аромата на горящия восък.

— Помни, че много пъти си идвал тук — в моето убежище в полите на Черния жандарм — каза Канзацу.

— И много пъти съм скачал, така ли? — попита Никълъс:

— Вълни по гладката водна повърхност — отвърна Канзацу. — Разширяващи се кръгообразно, докато стигнат брега…

— Пуснах се! — настоятелно повтори Никълъс. — В един определен момент се пуснах!

— Но не падна, както очакваше — рече Канзацу.

— Не — все още озадачено промълви Никълъс. — Увиснах в Пустотата, високо над страхотната пропаст, от която все още ме побиват тръпки. Черният жандарм бе навсякъде около мен… Над мен, под мен… Бях част от него и същевременно не бях… Сякаш се бях научил да летя.

— Или бе победил земното притегляне.

— Какво се случи с мен, сенсей? Кажи ми, моля те! Умирам от желание да разбера!

— Сам трябва да откриеш отговора, Никълъс. Моят отговор ще бъде различен от твоя. Мисли!

— Открих…

— Продължавай!

— Открих Мрака.

— Точно така — кимна Канзацу. — Това исках да откриеш, когато те изпратих в Кумамото през зимата на 1963 година.

— Но вместо това се изправих срещу Сайго.

— Време е да забравиш бивола, Никълъс. Той не съществува. Изпратих те да се изправиш срещу себе си.

— Не! — изкрещя той. Мракът постепенно се разсейваше, пред очите му се очертаваше нещо отвратително.

— Мисли за Мрака! — настоятелно промълви Канзацу. — Има само един Закон, един Начин. Ти се предаде на Мрака и той ти даде закрила. Цял живот си бягал от Мрака и винаги си го знаел, Никълъс. Сам бе решил да му обърнеш гръб.

— Ако наистина си ме изпратил да се изправя срещу себе си, значи Сайго и аз сме били едно и също нещо. Той е бил Никълъс, а аз — Сайго. — С ужас си припомни злокобните умения на братовчед си и отчаяно изкрещя: — Не, това не може да е истина!

— В известен смисъл е чиста истина — поклати глава Канзацу. — И вече имаш доказателство за това. Помисли: кой ти разясни значението на наследените от Со Пенг изумруди? Твоята майка, Никълъс. А тя е била танжин също като дядо ти. Заедно с изумрудите тя ти е предала и своите умения!

— Наистина е била любимка на дядо ми, но на практика е била осиновена, с чужда кръв — възрази Никълъс. — Никой не е знаел произхода й.

— Това тя ти го е казала — рече Канзацу. — И несъмнено съдържа голяма доза истина. Но аз съм готов да се обзаложа, че ако не някой друг, поне дядо ти е бил съвсем наясно с нейния произход. Станала му е любимка, просто защото е била танжин като него самия. А той — тук съм готов отново да се обзаложа — не е бил в състояние да прехвърли уменията си на собствените си деца, просто защото жена му не е била танжин. Докато у майка ти е виждал възможността да се възпроизведе и това го е карало още по-силно да я обича.

Никълъс втренчено гледаше лицето на стария си сенсей. В съзнанието му изплуваха откъслечни спомени от разказите на Чонг, които в младежките години му се струваха напълно лишени от смисъл, но сега, сглобени като детска мозайка, изведнъж придобиха истинското си значение.

Канзацу отгатна какво става в душата му и тихо добави:

— Отново трябва да се замислиш за миналото. Успя да откриеш Мрака, въпреки че си широ нинджа. Това е невъзможно, но въпреки това при теб се получи. Ти знаеш, че се получи. Единствено твоето чувство е вярното, нищо друго няма значение. Мракът е Начина. Това е онази част от истинската ти същност, която до този момент отказваше да признаеш.

Вече знаеш цялата истина — лицето на Канзацу грееше със собствено сияние, далеч по-силно от колебливата светлина на свещите. — Ти си танжин, Никълъс!

Страх прониза сърцето на Джъстин.

— Откъде знаете името ми? Не съм ви го казвала!

Сенжин я гледаше в сгъстяващия се мрак.

— Болка и удоволствие. Така работи моето съзнание, обхваща всички възможности… — тихо каза той. — Или може би не всички?

— Кой сте вие? — попита с пресъхнало гърло Джъстин, а умът й трескаво работеше. Как да се добера до телефон? На кого да позвъня? Дали в Япония имат номер 911? Господи, колко малко зная за ежедневните порядки в тази страна! — Вие не сте просто велосипедист, когото за малко не блъснах с колата си!

— Аз съм сам — пристъпи към нея Сенжин. — По свое собствено желание.

В устата й се появи метален вкус, сърцето й болезнено се сви. Направи опит да се отдръпне от него, да се освободи от лепкавия магнетизъм, който се излъчваше от тялото му и отслабваше волята й с изненадваща сила.

— Аз… Аз мислех за съпруга си — промълви тя с пламнали страни.

— Така ли? Сигурна ли сте?

Джъстин вдигна поглед към черните продълговати очи и за миг зърна в тях враждебност, пъстра като гърба на екзотична риба. Тази враждебност я привличаше както Критските лабиринти са привличали Тезей, някъде в тях дишаше Минотавъра, спокоен и търпелив като бог.

Очите му, ярки като луната, горяха със студен пламък. Джъстин не беше в състояние да отмести поглед от тях, след секунда вече и не искаше.

— Аз няма да се оженя — промълви Сенжин. — Няма да създам свое семейство.

— И вместо това ще живеете самотно, ще се носите като облак над претъпканата земя…

— Мисля, че разбирам какво искате да ми кажете.

— Вие сте ужасно сам. Как издържате?

— От дете съм свикнал със самотата — отвърна Сенжин. — Често плачех, а след това се срамувах от слабостта си. С времето успях да я преодолея.

— И това е вашият отговор, така ли? — с неверие попита Джъстин. — Приемате самотата като недостатък на характера?

— Какво друго може да бъде, след като с положителност не е предимство? — попита Сенжин.

— Мисля, че виждам болката в очите ви — прошепна тя. Стояха толкова близо един до друг, че тя вдъхваше аромата на тялото му, възприемаше го като аромата на екзотична орхидея, разцъфнала в нощния мрак. — Тя е белег върху душата ви.

— Японците не вярват в душата.

— Тогава в духа ви — Джъстин съзна, че трябва веднага, още в този миг, да се отдръпне от него, чувстваше се като напълнена с олово. Стреснато си даде сметка, че металният вкус в устата й е вкусът на похотта. — Сигурна съм, че имате дух.

— Духът ми е кристалночист — отвърна Сенжин. — В него липсват емоции, следователно не се нуждае от утеха. — Дланта му нежно докосна ръцете й и тя се парализира. Мощната вълна на фантазията плисна върху действителността, двойственото им присъствие — ясно доловимо и отчетливо като събрани на едно място олио и вода, които отказват да се смесят, нахлу със зашеметяваща сила в съзнанието й. Краката й се подкосиха и тя неволно се облегна на стената зад себе си, чувствайки ясно как камъкът охлажда пламналата й кожа.

— Джъстин? — Името й прозвуча в устата му като нежна милувка, устните му се приближаваха до нейните. Нощта се спускаше наоколо с мощната необратимост на океански прилив. Диво и безумно, желанието започна да пулсира в гърлото й като бляскав диамант.

Мили Боже, какво става с мен, безсилно се запита тя.

— Не! — изкрещя Никълъс. — Не е вярно! Не мога да бъда танжин!

— Ти си това, което си, Никълъс — тихо рече Канзацу. — Карма. Никой не е в състояние да я промени.

— Отказвам да приема тази карма! Не съм танжин, това просто е изключено!

— Помисли за Мрака — напомни му Канзацу. — Спомни си какво изпита, когато увисна във въздуха в подножието на върха.

— Това не се е случило в действителност! — извика Никълъс. — Това беше сън! Трябва да е било сън! Или пък съм мъртъв! Умрях на склона на Черния жандарм, точно както виждах това в кошмарите си!

— Ти си жив, Никълъс. Но вероятно, докато всичко това не свърши, ти би мечтал да беше намерил смъртта си там…

— Престани да ми говориш по този начин! — Никълъс беше толкова възбуден, че не го сдържаше на едно място. Закрачи напред-назад из тясното помещение като звяр в клетка. — Не искам да слушам повече!

— Напротив, това е единственото ти желание — търпеливо отвърна Канзацу. — Именно заради него си тук, именно заради него предприе това опасно пътешествие — въпреки нестабилното си физическо състояние.

— Аз съм широ нинджа! — изкрещя Никълъс, обхванат от безсилен страх. — Защо не действаш, а само говориш? Ти можеш да ме спасиш! Използвай Тао-тао, освободи ме от мрачната магия!

— Нима не разбираш? — тихо попита Канзацу и неусетно се приближи към него.

Никълъс потръпна и се сви, ясно доловил заплашителното му излъчване — мрачно и едновременно с това привлекателно като пъстрата синьо-зелена обвивка на непознато насекомо.

— Защо се страхуваш от мен? — надвеси се над него фигурата на Канзацу. — Не от мен трябва да се страхуваш, Никълъс. Нима онази дълбоко погребана част от твоята същност е толкова опасна? Нима не можеш да преодолееш страха си от нея?

— Не те разбирам — прошепна Никълъс, лицето му се сбърчи от отчаяние.

— Напротив, отлично ме разбираш — тихо и настоятелно рече Канзацу. — Твой единствен другар е Мрака, Никълъс. Той те спаси, когато вятърът те откъсна от снагата на Черния жандарм. Защо отказваш да се довериш на сетивата си?

— Беше сън! Нищо от това, което видях и почувствах, не се е случило в действителност!

— В тази посока ще намериш единствено лудостта — отвърна Канзацу. — Трябва да се довериш на сетивата си!

— Не мога! Аз съм широ нинджа!

— Все още си Никълъс Линеър — каза Канзацу? — И нищо не може да промени този факт. Духът ти е жив и неукротим, Никълъс. Единствено страхът ти може да го сломи.

— Страхът ме обгръща отвсякъде, сенсей — тихо прошепна Никълъс, после го прониза внезапна тръпки и зъбите му затракаха. — Никога няма да ме напусне.

— Не! — изведнъж изкрещя Канзацу и Никълъс стреснато подскочи. — Ти си този, който не иска да се освободи от страха! Познаваш този страх, следователно можеш да се справиш с него! Безсилен си пред един друг страх — страхът от Мрака, страхът от това, което си наследил! Много по-добре е да изпитваш първия, а не втория!

Никълъс сви колене към гърдите си, тялото му се тресеше, сякаш от треска.

— Страх ме е, сенсей! — промълви с тракащи зъби той.

— От какво?

— Ами ако наистина съм танжин?

— Остави се на този страх, Никълъс. Можеш да си позволиш подобна волност. После протегни ръка и отново ще докоснеш Мрака.

— Не мога. Сякаш съм парализиран.

— Добре — кимна Канзацу. — А ще можеш ли да ми разкажеш какво се е случило с Киоки — моя по-възрастен брат?

Навън бурята виеше с пълна мощ, ураганният вятър стенеше между непристъпните върхове и дълбоките пропасти, заобиколили отвсякъде Черния жандарм. Едра суграшица барабанеше по сламения покрив на параклиса. Реалният свят се отдръпна и изчезна, двамата сякаш увиснаха в своя собствена орбита, освободени от земното притегляне.

Никълъс разказа на Канзацу всичко, което беше видял и запомнил в замъка на Киоки. Когато свърши, между двамата се възцари тежко мълчание. После Канзацу тръсна глава и попита:

— От колко време беше мъртъв брат ми според теб?

— Половин ден, може би и по-малко… Шест-седем часа.

— А кой знаеше, че тръгваш за платото Азама, Никълъс?

— Само жена ми и най-близкият ми приятел Танцан Нанги.

— Имаш ли доверие на този Нанги?

— Главата си залагам за него!

— Съветвам те да подбираш изразите си, тъй като може да се наложи наистина да го сториш! — острото погледна Канзацу.

— Държа на това, което казах! — твърдо отвърна Никълъс.

Канзацу замълча.

Никълъс почака известно време, после нетърпението му взе връх.

— За какво мислиш, сенсей? — попита той.

— Убиецът на брат ми трябва да е човек с наистина необичайни способности — промълви Канзацу. — Успял е да го ликвидира, преди да разговаряш с него — следователно е знаел точно накъде си тръгнал. Как е било осъществено това? Може би го е научил от жена ти или от Нанги? Или вече го е знаел?

— Трябва ли да разбирам, че Танцан Нанги — приятелят, на когото вярвам безрезервно, инвалид, който се придвижва с помощта на бастун, в твоите очи е „дорокусай“ — фанатизиран танжин?

— Някой е успял да проникне през охранителната система на замъка — продължи Канзацу, без да обръща внимание на избухването на Никълъс. — А после е победил брат ми — един истински майстор в изкуството на танжините. Не знаем как е станало това. Да, много са загадките, на които трябва да намерим верния отговор…

Никълъс си спомни за мнението на Нанги и каза:

— Едно е сигурно — моят враг наистина е „дорокусай“.

— Разбира се — кимна Канзацу. — На този свят всичко е възможно, Никълъс. Дори немислимото — да съществува „дорокусай“ — най-страховитото творение на танжините. Сигурно знаеш, че такъв човек задължително трябва да бъде самотник, трябва да бъде бунтар, който съзнателно се е отклонил от каноните на Тао-тао… От всичките канони на това изкуство! Той е магьосник на превъплъщенията и дегизировката, често се появява маскиран, никога не е това, което действително представлява.

Канзацу млъкна и Никълъс изпита чувството, че старият сенсей все пак е успял да отговори на въпроса му.

— „Дорокусай“ живее в свой собствен свят — промълви след известно време Канзацу. — Създава свои Закони, подчинява се на своя Начин… Дори опитните сенсеи в изкуството на танжин се страхуват от него… Защото знаят, че той просто не може да бъде убит — толкова могъщи са уменията му. Той може да бъде единствено унищожен…

— Каква е разликата между смъртта и унищожението? — попита озадачено Никълъс.

— Отговорът на този въпрос е една от причините да ме потърсиш, Никълъс — отвърна Канзацу. — И той ще бъде последният ми урок за теб. Но трябва да знаеш, че ако решиш да го получиш, ти избираш доброволно да застанеш на пътя на този „дорокусай“.

Никълъс се замисли, после бавно поклати глава:

— Отдавна съм на пътя му — рече. — Въпросът е дали да се боря с него, или да умра.

— След като си убеден, че това е единственият избор, ти трябва да протегнеш ръка към Мрака — промълви Канзацу. — Той ти е единственият другар.

Мълчанието се проточи с часове. Когато Никълъс потръпна и изкрещя, навън вече се развиделяваше.

— Усетих го! — прошепна той. Целият беше в пот, но вече не трепереше. — Усетих го!

— Протегни ръка — каза Канзацу. Никаква реакция. — Никълъс, протегни ръка! — повтори с по-висок глас сенсеят.

Бавно и унесено Никълъс се подчини. Ръката му напусна дрезгавата светлина на утрото и премина в другата страна на помещението, все още потънала в непрогледен мрак.

Показалецът на Канзацу се докосна до показалеца на Никълъс.

— Ето го твоят страх — прозвуча гласът му. — Пипни го, вдъхни го, задръж го завинаги у себе си. Само по този начин ще успееш да го разбереш…

Ново продължително мълчание. После Никълъс тихо промълви:

— Страхът е вътре в мен, не идва от Мрака… — В гласа му се долови дълбоко учудване.

— В момента духът ти виси над дълбока пропаст — прошепна Канзацу. — Точно както преди време тялото ти бе увиснало над белия сняг, сивия лед и черните скали… — Изчака няколко секунди и добави с коренно различен глас: — Кажи ми за какво мислиш в този момент!

— Не искам да повярвам, че съм танжин — дълбоко въздъхна Никълъс. — Страхувам се, че ако го сторя, по нищо няма да се различавам от братовчед си Сайго. Зловещ и корумпиран, изцяло в плен на Злото.

— Мракът е Злото, така ли?

— А не е ли?

— Съгласен съм, че в него се крие огромен потенциал на Злото — отвърна Канзацу. — Неоспоримо доказателство за това е „дорокусаят“, който те преследва. Но същността на Мрака е нещо повече. Вселената не притежава качествата добро и зло, Никълъс. По-скоро тези две крайности просто съществуват в нейната необятност… — Гласът на Канзацу беше мек и спокоен, истински балсам за изтерзаната душа на Никълъс. Именно с негова помощ връзката между двамата продължаваше да е все така здрава. — Това беше един от първите ми уроци, помниш ли? Основната истина за живота.

— Това важи и за Мрака. Той също е една вселена — могъща, изпълнена с безгранична сила. Но огромният му потенциал често се използва за користни цели — такава е същността на всяка мощ.

— Всяка мощ е преходна. Ефимерната й същност е ковка и гъвкава, притежава невероятната способност да прониква в човешкия дух. Няма да умреш, ако се решиш да я докоснеш, но ще се промениш. Дори аз не бих могъл да кажа в каква посока ще бъде тази промяна.

— Страх ме е да се променям — призна си Никълъс.

— Ако не го сториш, аз няма да мога да ти помогна — простичко отвърна Канзацу. — Ако не се промениш, твоят враг — „дорокусаят“, вече е спечелил. Никога няма да си в състояние да използваш изумрудите, които си наследил от дядо си. Ще останеш широ нинджа до края на живота си.

Никълъс се тресеше неконтролируемо, минутите се точеха една след друга, тишината се превръщаше в агония. Най-сетне главата му бавно започна да се свежда надолу, Канзацу уморено затвори очи. Имаше чувството, че не си е поемал дъх от часове.

— Добре — прошепна с облекчение той. — Най-напред трябва да се научиш да говориш наново, да мислиш по съвсем различен начин, на нов език… Нарича се „Акшара“ — езикът на вечността.

— Той е част от Тао-тао?

— Той е дълбоката същност на Тао-тао — отвърна Канзацу. — Без Акшара всичко остава загадка. — Очите му се спряха върху побелялото лице на Никълъс: — А сега ми кажи страхуваш ли се, Никълъс-сан?

— Да, сенсей — дрезгаво прошепна той, усетил как го заливат черните вълни на страха. После изведнъж си даде сметка, че Канзацу го бе нарекъл Никълъс-сан и отново беше в състояние да диша.

— Добре — кимна Канзацу. — Сега трябва да те е страх. Духът ти вече не виси в пространството. Дойде времето да се хвърлиш в пропастта.

Нанги и Томи се появиха в „Силк Роуд“ след полунощ. Заведението беше претъпкано с потни търговци, които, облечени по един и същ начин, много приличаха на колония възбудени мравки. Въздухът тежеше от парлив тютюнев дим.

Томи спря за момент, неотразимо привлечена от изражението на мъжките лица, едно и също върху всички, сякаш отразено от безброй огледала. Знаеше какво гледат, знаеше и какво мислят. Възхити се от силата на това, което привличаше вниманието им, после се запита дали жените също могат да изпитват подобно магнетично привличане от мъжката анатомия. Едва ли. Жените се привличат не толкова от физическата, колкото от емоционалната близост. Което не означава, че не могат да бъдат луди по секса, но начинът им бе далеч по-различен от мъжкия.

Оглушителната музика почти ги изхвърли обратно през входната врата, прожекторите ги ослепиха. Томи примигна и тикна служебната си карта под носа на портиера. Изкрещя нещо в ухото му и поведе Нанги през претъпканото заведение към една врата, над която имаше омазнен картон с надпис:

Тесните коридори се преплитаха като истинска катакомба. Нанги мълчаливо следваше Томи, която уверено подминаваше еднаквите врати без никакви надписи по тях. Стените бяха мръсни, боята се лющеше, вентилационните отвори — отдавна запушени с нечистотии. Непроветряваните помещения воняха, голи крушки хвърляха бледата си светлина по опушените тавани, прорязани от мухлясали пукнатини и електрически кабели.

Томи спря пред някаква врата и заблъска с юмруци по нея. Иначе едва ли щяха да я чуят, тъй като оглушителната рок музика проникваше и тук. Очевидно долови някакъв отговор и натисна бравата. Стаичката беше малка. Мебелировката й се състоеше от тоалетна масичка, поставена пред огледало с крушки по ръбовете, вехт стол и ръждясал умивалник. Млада жена, облечена в тънка парцалива роба, вдигна глава и въпросително ги погледна.

— А, вие ли сте — промърмори миг по-късно тя и се извърна към огледалото да продължи с гримирането си. Но очите ги гледаха оттам с неприкрито безпокойство.

— Атоко, това е господин Нанги — рече Томи, после се обърна към Нанги и поясни: — Атоко и Марико са ползвали една и съща гримьорна. Тя е открила трупа. — Извърна се отново към момичето и добави: — Искаме да ти зададем няколко въпроса.

— За какво?

Томи извади снимката на доктор Ханами от бележника си и я плъзна на тоалетната масичка. Атоко й хвърли един поглед и попита:

— Кой е този?

— Мислех, че ти ще ни кажеш това.

Атоко сви рамене и отново се залови с гримирането.

Нанги с мъка раздвижи сакатия си крак, пристъпи към огледалото и измъкна от рамката му някаква фотография.

— Хей! — посегна към нея Атоко. Нанги й позволи да я вземе и попита:

— Брат или приятел?

Атоко издаде долната си устна напред и внимателно постави снимката на мястото й.

— Знаете ли, някога и аз имах сестра — промълви Нанги. — Беше горе-долу на вашата възраст и имаше куп приятели. Много й харесваше момчетата да се въртят около нея — ей така, без задни мисли. Беше добро момиче… — Направи две крачки назад и добави: — Но понякога това й носеше и доста големи неприятности…

— Какви неприятности? — изви глава към него Атоко.

Нанги сякаш се стресна от този въпрос, после махна с ръка и поясни:

— О, понякога я ухажваха момчета, които ходеха с нейни приятелки. Не че тя им даваше аванси… Направи още една крачка назад: — Но приятелките й не разбираха това… Предпочитаха да обвиняват нея, вместо своите гаджета…

— Точно така стана и с нас! — възкликна Атоко, заряза спиралата и се обърна с лице към Нанги. — Ние с Марико бяхме много близки, докато… — Клепачите и се сведоха надолу, ръката й посочи снимката на доктор Ханами. — Докато не се появи този.

— Той предпочете вас пред Марико, така ли? — попита Нанги.

— За известно време — кимна момичето. — После прескачаше от едната на другата, а ние дори си нямахме понятие. Поне в началото… В крайна сметка, вероятно е решил, че е влюбен в Марико, но вече беше късно. Марико не искаше да има нищо общо с мен. — В очите на Атоко се появиха сълзи, тя не искаше да се погледне в огледалото. — Бедната Марико, толкова беше добра! Не заслужаваше да… О, по дяволите!

Нанги и Томи си размениха по един поглед, после Томи пристъпи и постави ръка върху рамото на разплаканото момиче.

— Нищо ми няма! — тръсна глава Атоко след няколко секунди, извади купчина книжни салфетки и започна да бърше лицето си. — По дяволите! Не мога да изляза на сцената в този вид! — Нови сълзи плувнаха в очите й: — Мислех си, че съм престанала да скърбя за нея!

Нанги изчака малко, после тихо попита:

— Можете ли да ми кажете нещо за мъжа, чиято снимка ви показа детектив Язава?

— Какво има за казване? — сви рамене Атоко. — Богаташ, който изневерява на жена си. Останах с впечатлението, че обича да е с нас, защото сме млади. Скоро се отегчи от мен, но с Марико беше по-различно…

— В какъв смисъл? — попита Томи.

— Нали ви казах — мислеше, че е влюбен в нея.

— Как мислите, би ли направил някакви жертви за нея? — изведнъж попита Нанги.

Атоко престана да полага грима си, очите й замислено гледаха в огледалото, после бавно се прояснила.

— Знаете ли, докато беше с мен, този човек постоянно говореше за жена си. Може да е смешно, но имам чувството, че именно за нея би направил всякакви жертви!

— Беше ли тук в нощта, в която бе убита Марико? — попита Томи.

Атоко кимна, без да я гледа.

— Тогава ви излъгах… Срамувах се, че приятелството ми с Марико свърши по този начин… Не исках да говоря за това. — Пое дълбоко дъх и добави: — Да, беше тук. Имаше среща с Марико… Видях лицето му, бяло като вар, когато изскочи от гримьорната й… — Прехапа устни и сведе очи: Съжалявам, трябваше веднага да ви кажа истината… — Очите й се вдигнаха към огледалото и срещнаха очите на Томи: — Аз съм добро момиче.

Джъстин гледаше в искрящите очи на Сенжин. Сякаш бе отправила взор в обсипаното с тайнствени звезди небе. Сенките — толкова познати и обикновени през деня, изведнъж натежаваха от скрито значение, подсилено още повече от вихъра на собственото й въображение.

В действие беше Тао-тао, а дори и нещо повече — забранената магия на „дорокусай“. Тя не можеше да знае това, но дори и да го знаеше, нищо нямаше да разбере.

Сенжин беше вампир, Сенжин вършеше това, което бе започнала Хаха-сан, това, което бе вършил с всички жени в живота си, а дори и с доктор Муку, миг преди да вкара пламтящия фосфор на цигарата в черепа му. А то беше неизменно едно — да изсмуква живота от жилите им, да търси ключа към техните вътрешни страхове, към унизителните им слабости.

Изхвърлена извън ритъма на времето от магиите на Сенжин, Джъстин неволно отправи поглед назад, към отминалата част на живота си. Никълъс бе вършил същото по време на мозъчната си операция, люшкан от дълбоките вълни на упойката.

В момента, също като Никълъс под ножа на доктор Ханами преди много месеци, тя неволно се включи в играта на Сенжин.

— Къде мъжът ти крие кутията, Джъстин? — Гласът му я шибна като копринен камшик, тя изпита мъчителното желание да му се подчини, да се преклони пред волята му. — Къде крие изумрудите?

Джъстин знаеше, не — по-скоро смътно си спомняше как веднъж Никълъс се бе втурнал в къщата като луд, бе ровил нещо под дъските на пода, бе измъкнал някаква кутия и от устата му се бе откъснала въздишка на дълбоко облекчение. Да, това си го спомняше. Но нещо друго й се изплъзваше. Нещо, което действително бе забравила. Какво беше то?

— Ела, ще те заведа — чу гласа си някъде отстрани тя. Хвана ръката му и тялото й изведнъж се изпълни с такава неудържима енергия, че чак зъбите й проскърцаха.

Заведе го в салона за упражнения на Никълъс, показа му как да отмести чувала, как да измъкне кутията изпод дъските. Точно както Никълъс го беше вършил… Но все пак нещо й се изплъзваше. Какво ли е то?

Сенжин вдигна кутията на светлината и забеляза, че ръцете му треперят. Най-сетне! Душата му ликуваше. Тук са безценните изумруди! Тук е последната брънка на веригата, която ще го свърже завинаги с Вечността, брънката, която бе търсил през целия си съзнателен живот! Мистичната сила на изумрудите ще го превърне в бог!

Отвори кутията и замръзна от изумление. Вътре имаше шест камъка, само шест! Къде са останалите девет? Трябваха му най-малко девет! Пръстите му нервно задраскаха по тъмносиньото кадифе, разкъсвайки го на ситни парченца. Шест са недостатъчни, той добре знаеше това. Знаеше и друго — тази бройка е изключително опасна! Но не за него, разбира се.

Загреба с шепа камъните, а празната кутия върна обратно в скривалището.

После се извърна към Джъстин. Виждаше как Тао-тао я превръща в свой пленник, оцветява очите й, принуждава я да изпълнява всички негови заповеди.

— Къде са останалите девет изумруда? — рязко попита той. — Тук има само шест!

— Не зная.

— Сигурна ли си? — впи очи в озадаченото й лице той. — Добре си помисли!

Тя трябва да знае! Може би част от съзнанието й е доловило нещо, може би е била свидетел на незначителна в нейните очи случка, която обаче има пряко отношение към липсващите камъни. Ще трябва да открие това, ще трябва да се зарови в мозъка й по-дълбоко дори от хирург.

— Мисля — отвърна Джъстин. — Но нищо повече не зная. Бях сигурна, че всички са вътре в тази кутия. Видях ги, когато Никълъс… — рязко замълча.

— Когато Никълъс какво? — попита Сенжин. — Продължавай!

— Аз… аз… — ръцете й докоснаха пламтящите скули лицето й се сгърчи от болка: — Главата ми ще се пръсне!

Сенжин веднага разбра какво става. Някаква част от съзнанието й, погребана дълбоко в нея, правеше опит да му се противопостави. Може би Линеър й е заповядал никога да не разкрива скривалището на изумрудите. Това е достатъчно за пораждането на остър душевен конфликт. Реши да подходи по друг начин. В крайна сметка, разполагаше с неограничено време, а новият подход положително ще му разкрие и други интересни неща.

Пусна изумрудите в джоба си и върна нещата в салона по местата им. После я изведе на открито. Нощта бе встъпила в правата си. Жужаха цикади, сред стволовете на кипарисите и японските кедри се мяркаха ярки светулки.

— Говори ми — заповяда Сенжин. — Разкажи ми всичко за себе си, дори онова, което не си споделяла с никого. И не забравяй, че искам да си спомниш всичко, до последната подробност.

Джъстин се отпусна на пейката от кедрово дърво, която Никълъс бе измайсторил малко след като се преместиха да живеят тук. Беше любимото й място за почивка, с прекрасна гледка към градината.

— Когато дойдох в Япония, всичко ми харесваше — прошепна тя. — И защо не? Беше екзотично, беше вълнуващо. Потънах в непознатите пейзажи, аромати и звуци на тази страна и това ми беше напълно достатъчно. Но след година сякаш се сблъсках с каменна стена. Бях се погрижила да си създам удобен дом в една чужда страна, или поне така ск мислех. Мъжът ми нае японка за домашна помощница. Забременях, всичко изглеждаше наред. Но не беше. Грешах, ужасно грешах… Липсваше ми семейството, приятелите. Тук имах единствено мъжа си и неговите приятели. Не ми беше достатъчно… После се роди дъщеря ми, но скоро я загубих. Всичко се промени. Вече ненавиждах Япония, мислех единствено как да се прибера в нашия дом на брега на океана. Там, в Уест Бей Бридж на Лонг Айлънд. О, как мечтаех да съм там! И все още не мога да се освободя от този копнеж!

Джъстин трепереше под напора на чувствата, не й достигаше въздух. Страхуваше се, че ако сега се спре, никога няма да успее да изрази това, което вълнува душата й. И това, което Сенжин иска от нея.

— После се появиха старите ми смущения… Мислех, че отдавна съм успяла да ги победя и забравя. Имах чувството, че отново съм в началото на пътя, извървян преди много години.

Усети как миналото оживява, тънката преграда между него и настоящето се скъса като лист хартия, нещо потайно и мрачно обгърна душата й.

— Когато бях млада и животът ми беше замръзнал в отправната точка на отчаянието, аз често търсех помощта на психоанализата. Мразех баща си, защото не ме поглеждаше, мразех го и защото презираше слабоволевата ми майка. Имах нужда да разговарям с човек, който да ми върне душевното спокойствие. — Вдигна очи към лицето на Сенжин Омукае и колебливо добави: — Вероятно не можете да ме разберете…

— В Япония е пълно с психоаналитици — равнодушно отвърна Сенжин.

Джъстин отмести глава от лунния лъч, който блестеше в очите й, после тихо продължи:

— Докторката беше жена, мургава като циганка. Чувствах се неудобно — богата католичка, фрашкана с пари, но с опустошена душа. Странно, но още помня как бях облечена по време на първия сеанс — мини пола от бутиците на „Мери Куонт“ и фина пепитена блузка. Току-що бях приключила поредния си луд лондонски пазар. След сеанса се погледнах в голямото стенно огледало и изпаднах в ужас. Следващия път се появих с джинси и обикновена памучна риза. Хони никога вече не ме видя с други дрехи…

Джъстин замълча. Беше й трудно да се рови в миналото, да си спомня каква глезена и нещастна хлапачка е била. Дори с Никълъс не беше споделяла този период от живота си. Но как става така, че излива душата си пред един непознат човек? Въпросът бързо избледня и се изплъзна от упоеното й съзнание.

— Хони носеше огромни сребърни обици от Мексико, обличаше шарени селски поли, тъкани на ръка в Гватемала. Изобщо не обръщаше внимание на външния си вид, в това отношение примерът й беше заразителен за мен. Тя ме научи да се вглеждам в себе си, да обръщам внимание на тъмните празноти в душата си, които предпочитах да не забелязвам. Не беше лесно, понякога ми се струваше направо непосилно. Често избухвах в ридания и не можех да се спра. Но Хони бдеше край мен, придаваше ми част от своята душевна сила. Сякаш беше чудодеен знахар, попиващ болката ми.

— Тя притежаваше безгранична способност да утешава. Като икона, като светица. В нейната компания си представях, че се намирам в църква — в моята собствена идеализирана църква, която приема болката, вместо да я раздава с широка ръка. Представях си Хони като член на религиозен орден, а себе си — като нова послушница, която трябва да бъде подложена на многобройни тестове, за да докаже, че е достойна да бъде приета в него.

— Това беше най-големият ми проблем — никога не можех да приема, че съм достойна за истински човешки отношения. Изобщо не допусках, че мога да обичам някого и да приемам любовта му. Бавно и постепенно започнах да проумявам обаче, че Хони ме обича. Тя виждаше всичките ми недостатъци, подложи на анализ греховете ми, а после ме прие. И все още ме обича.

— Какво откритие беше това за мен! Естествено, в началото не можех или по-скоро не исках да повярвам. Но Хони ми помогна и в това. Бях отишла при нея като див звяр, готов да се ръфа до смърт. А тя ме отучи да се хапя, след което излекува раните, които си бях причинила сама. „Ще нося бремето на греховете ти, когато ти не си в състояние да го вършиш, казваше тя. Най-важно сега е да разбереш, че вече не си сама!“ Аз, разбира се, си зададох въпроса къде е капана, какво иска от мен тази жена?

— Оказа се обаче, че Хони е единственият човек на този свят, който не иска от мен абсолютно нищо. Обичаше ме така, че аз неволно се научих да обичам себе си. — Извърна глава и попита: — Ти обичаш ли себе си, Сенжин? Май че не… Струва ми се, че отделяш прекалено много внимание на начините, по които контролираш живота си. И Никълъс е такъв. Стопява се в мрака, промъква се безшумно, на моменти дори не диша. Владее до съвършенство тези неща, но не владее себе си. И при теб ли е същото, Сенжин, или греша?

Сенжин не отговори.

— С теб се чувствам като със съпруга си. Как е възможно това?

Сенжин знаеше отговора на този въпрос, но за нищо на света не би й го казал. Предварително знаеше, че тази вечер ще бъде интересна, много интересна.

Джъстин се чувстваше като увиснала над пропаст, овързана в собствените си чувства. Докосването на Сенжин я разтърси като електрически ток, не можеше да повярва на това, което става. Не, невъзможно! Тялото ми не може да се чувства така! То ми изневерява, а аз изневерявам на Ник! Чувстваше се като болна от треска, краката й омекваха, дробовете й пареха, в главата й се въртяха объркани мисли, далечни и недостижими като звездите над главата й.

Лунната светлина висеше като сребърна дантела между дърветата. Трябва да съм сама и да чакам завръщането на Ник, помисли си тя. Но не съм. Вместо това съм с този японец, искам да усетя тялото му върху мен, вътре в мен…

Сенжин я вдигна на ръце, отнесе я на верандата, стискайки здраво китките и глезените й. Тя притисна нос в плитката трапчинка на рамото му и се разрида.

Умът й се мяташе в пламъци, но те бяха нищо, в сравнение е жаравата, която изгаряше тялото й.

Сенжин усети тази жарава, сякаш се бе изправил над отворена пещ. Моментът беше изпълнен с върховна наслада, дълго бе мечтал за него.

— Обещах да ти дам пример как болката и удоволствието се превръщат в неделимо цяло — каза той.

В същия момент пропука съчка. Чуха я и двамата, очите на Джъстин стреснато проблеснаха. Гърдите й бясно се повдигаха и отпускаха, в разширените й сякаш от наркотик ириси той ясно видя страха, примесен е дива страст. Неволно се запита как ли изглеждат неговите очи, после изпита задоволство, че няма възможност да се огледа.

Сложи пръст на устните си да я предупреди да мълчи, направи й знак да остане на мястото си, после се изправи. Безшумно прекоси верандата и се насочи към ситните камъчета на градинката.

Всеки нормален човек би вдигнал известен шум, когато тялото му натежи върху пръснат чакъл. Но Сенжин сякаш бе лишен от тежест. Джъстин гледаше как фигурата му се промъква през градината без никакъв шум и отново си спомни за Никълъс. Чувството, което я обзе, никак не беше приятно.

Неудържимо трепереше от нощния хлад, от действието на непознати, но могъщи сили, които забраняваха на съзнанието й да функционира нормално. Чувстваше ги ясно дори и сега, въпреки осезаемото понижение на тяхната интензивност. Чувстваше ги както човек долавя остатъците от нощните си кошмари в разгара на слънчев ден.

Ако очакваше, че ще се освободи от влиянието им с отдалечаването на Сенжин, очевидно беше сбъркала. Имаше чувството, че лежи в хамак и леко се полюшва под напора на еротичните вълни. Лежеше като омагьосана, тялото й пулсираше. Извърна се на една страна и отправи поглед към мястото, на което Сенжин се беше стопил в мрака. Чакаше го да се върне с такова нетърпение, сякаш той, а не Никълъс беше нейният съпруг.

Хан Кавадо безмълвно се прокле и измъкна нож с дълго тясно острие. Дръжката му бе покрита с черна лепкава материя, която изключваше приплъзване в решителните, моменти — дори когато по нея се появяваха капчици кръв или пот, родена от страха.

Именно страх изпитваше в момента Кавадо. Дебнеше край къщата на Линеър от часове, съзнанието му се замъгли от напрежението, спомените се сляха с настоящето, жена му — вече от половин година мъртва — отново оживя пред очите му. Беше умряла внезапно, докато Хан беше навън, изпълнявайки поредната поръчка на Плъха. Лекарите го уверяваха, че дори и да беше край нея, едва ли би успял да й помогне. Масивният инфаркт е като земетресение, клатеха глави те. Човек не може да стори нищо друго, освен да оценява загубата, след като то отмине. Карма.

Така казваха те, но Хан продължаваше да се самообвинява. Естеството на работата му беше такова, че у дома се задържаше рядко, прибираше се в малките часове, отсъстваше дни наред. Обръщайки поглед назад, той неволно си призна, че работата винаги е била далеч по-важна за него от жена му. Това беше неговата карма, никога не я забравяше. Даваше си сметка, че именно работата е наследството, оставено от жена му, че макар и изтощителна, тя е единственото възмездие за нейната смърт.

А след нея се чувстваше безкрайно самотен. Някога сам бе избрал този начин на живот, доброволно се бе превърнал в човек-сянка, обрекъл се на един мрачен свят, който нямаше нищо общо със света на нормалните хора. Носеше кръста на самотата като медал за храброст, чувстваше се герой. Но сега самотата го разяждаше, сразяваше духа му така, както времето сбръчкваше кожата му. Понякога се чувстваше по-стар дори от баща си, който беше преживял Батаан и Хирошима.

Но проследяването беше единственият му занаят и той беше истински майстор в него. Без колебание прие задачата за наблюдение на Линеър, която му възложи Плъха, и пристъпи към изпълнението й с обичайната си педантичност. Но дългите часове оказаха своето влияние, краката му се вдървиха от напрежение, все по-трудно му беше да остане абсолютно неподвижен в своето прикритие.

Хан видя всичко — предотвратеният в последния миг сблъсък, чаят на верандата, загадъчното прелъстяване след него. Небрежността се роди от умората, влязла в коварна комбинация с гузната му съвест. Помръдна се съвсем леко, просто да вижда по-добре как Сенжин сломява съпротивата на Джъстин, не погледна къде слага крака си — и пук… Сухата и отдавна мъртва клонка поддаде под тежестта на тялото му.

Нямаше възможност да прецени силата на пропукването за чуждите уши, нито пък фаталните му последици. Не знаеше нищо за велосипедиста японец и интереса му към Джъстин Линеър. Задачата му бе да докладва на Плъха за всеки подозрителен контакт на Джъстин Линеър извън кръга на определени хора, които познаваше по лице.

Може би трябваше незабавно да докладвам за тази среща, помисли си той, докато продължаваше да клечи в гъсталака. Но не посмя да остави Джъстин сама с този мъж, преди да е открил и проверил неговата самоличност. Може пък никой нищо да не е чул… Но сетивата му бяха прекалено изострени, за да се остави на случайността, беше длъжен да приеме, че присъствието му е забелязано. Ако мъжът с името Сенжин Омукае има специални планове по отношение на Джъстин Линеър, той положително ще бъде нащрек и ще потърси източника на пропукването.

Да заповяда, въздъхна вътрешно Хан, наостри слух и стисна здраво дръжката на ножа си. Готов съм на всичко. После нещо твърдо като стомана се стовари върху гърлото му и той изведнъж изгуби възможността да си поеме дъх.

Сенжин бе престанал да диша в обичайния смисъл на думата. Вкарваше и изкарваше въздуха от дробовете си на кратки тласъци, това му позволяваше да избегне пищенето в ушите и ускоряването на пулса, слухът му стана многократно по-остър от нормалния, а дори и от този на повечето зверове.

Без особена трудност откри мъжа, клекнал в храсталаците. От избора на позицията и положението на тялото му веднага разбра, че има работа със специалист по проследяването. Всеки обикновен човек, а дори и цял екип от хора, биха пропуснали да го забележат.

Но Сенжин не беше обикновен човек. Подуши го, още преди да го види. В ноздрите му нахлу едва доловима, но остра миризма на мъжко тяло, примесена с аромата на камелия, бор и жасмин. И разбра, че е бил обект на наблюдение:

Долови дишането на шпионина сред едва доловимия полъх на нощния ветрец, сред далечните призивни сигнали на кукумявките. Нещо прошумоля в клоните на японския кедър над главата му и той замръзна на място. Бавно и внимателно погледна нагоре. Огромен бухал размахваше крилата си — черни платна в сребърното лунно сияние. Миг по-късно кацна на един от клоните и насочи клюн към полската мишка, която потреперваше в ноктите му.

Сенжин се почувства близък с нощния хищник, с огромното кичесто дърво. Те бяха стражи на мрака, бяха символ на самотните войни, последна тяхна крепост сред обречен на разложение свят.

Миризмата на прясна кръв и стаеният в мрака шпионин го върнаха в действителността и той безшумно се раздвижи.

Приближи се зад приклекналия в храсталака мъж, който все още мислеше, че се намира в безопасност. Пръстите му светкавично се стегнаха около гърлото му.

— Кой те прати? — прошепна в ухото му той. — Защо си тук? За кого работиш?

Мъжът мълчеше и Сенжин повтори въпросите си, свободната му ръка мълниеносно нанасяше къси удари по особено чувствителни точки в тялото на противника.

Сенжин разполагаше с много кратко време да получи отговор на тези въпроси и шпионинът отлично знаеше това. Изчака секунда, но онзи продължаваше да мълчи. После предприе следващия, напълно логичен за положението му ход.

Очите му се превърнаха в тесни цепнатини, зениците изчезнаха, бялото мътно проблясваше в пулсиращата тишина на нощта. Окаменелите пръсти на свободната му ръка се стрелнаха към очните кухини на пленника, тялото му се разтърси от мощна конвулсия, свитите на топка мускули потръпнаха и се отпуснаха… Неприятна воня блъсна ноздрите на Сенжин, той бързо отстъпи назад и пусна трупа на земята. После прерови джобовете му с надеждата да открие самоличността на шпионина или пък на тези, които са го изпратили.

Минута по-късно вече беше обратно при Джъстин, която го очакваше просната на верандата.

Упоените й очи бавно се разтвориха, ирисите им бяха огромни.

— Къде беше? — унесено попита тя.

Сенжин мълчаливо уви шията й с тънък копринен шнур.

Рогът на месечината, пожълтял като зрял пъпеш е приближаването си към линията на хоризонта, продължаваше да облива с разсеяна светлина замрялата природа, беше единственият свидетел на това, което предстоеше да се случи. Жив, злокобен и ням свидетел…

— Сексуалното общуване често е брутално, жестоко, нечовешко — каза Сенжин. — Превръща се в опасно оръжие, може би затова го наричат не любовен акт, а изнасилване. Но всъщност между любовта и секса няма нищо общо, те просто са отделни и коренно различни понятия.

— Понякога — прошепна през полуотворените си устни Джъстин. — Само понякога!

Сенжин впи поглед в очите й.

— Сексът е интересен, само когато се използва като оръжие — рече той и в този момент престана да мисли дори за липсващите изумруди. Значение имаше единствено мигът, увиснал в пространството и времето, замрял сякаш завинаги.

Ръцете му бяха изцапани с кръв, миризмата й изпълваше ноздрите му. Близостта на смъртта, самият акт на убийството го бяха направили по-жив от всякога, чувстваше как увисва над пропастта, в която господства тайнството на вечността, предлагащо невероятната възможност да контролира съдбата на другите и чрез този акт да предопределя и собствената си съдба.

Бавно и внимателно започна да затяга примката около шията на Джъстин.

Плъха включи магнетофончето си на запис точно навреме, за да хване първата реплика на Кусунда Икуза, изправил се срещу Килан Ороши.

— Имам чувството, че трябва на всяка цена да се държа по-настрани от теб! — рече дебелият. Двамата отново бяха в кабинета на Икуза, разположен в небостъргача „Нипон Кейо“.

— Винаги съм се опитвала да чета мислите ти, а често и душата ти — засмя се Килан.

Той рязко извъртя стола си.

— Все по-често си мисля, че трябва да те убия, преди да си ме унищожила!

— Някой ден сигурно ще се опиташ — невъзмутимо отвърна Килан. — И тази игра несъмнено ще ми донесе удоволствие.

— Смъртта не е игра, Килан — намръщено я изгледа Икуза. — Май не съм в състояние да ти втълпя тази проста истина!

— Напротив, разбирам я отлично — отвърна тя. — Но просто не ми пука!

— И все някога ще си изпатиш! — изръмжа Икуза.

Килан Ороши хвърли палтото си на бюрото и седна на стола до Икуза. Очите й се насочиха към широкия прозорец зад гърба му.

— Токио ми прилича на сестрата, която цял живот напразно съм мечтала да имам — каза тя. — Не бих могла да живея, без да усещам могъщия му пулс, без пънковете, които важно се разхождат из Уено, без необятния пазар за електроника в Акихабара, без джунглата от крещящи и напълно безсмислени неонови реклами… Япония е земя на празните ръце, земя на примитивното, на натрапчивата сексуалност, която пулсира под една привидно подредена повърхност на социалното поведение. Добре дошли в бъдещето! Добре дошли в постядреното общество!

Кусунда Икуза я наблюдаваше с мрачния скептицизъм на политик, който присъства на предизборната кампания, на противника си.

— Жалко, че си се родила жена — въздъхна той. — Имаш мъжки ум, а и мъжки амбиции, което е особено жалко.

— Амбицията, или по-скоро липсата й, е това, което съсипва баща ми — отвърна Килан. — Той никога не би изпаднал в пълна зависимост от теб, ако имаше амбиция и увереност. Остави се да го въвлекат в поредица от глупави сделки, които изчерпаха резервите на „Накано“. А после „Нами“ стана единствената преграда, която го отделяше от банкрут и сепуку.

— Може да се счита за късметлия, че банката „Чиода Сентръл“, която е собственост на „Нами“, отпусна на „Накано“ достатъчно капитал, за да я изправи на крака!

— Но с твоята политика, привеждана в изпълнение от твоите служители!

— Ти сама спомена за глупави сделки — сви рамене Икуза.

— Те не бяха по вина на баща ми! — изкрещя Килан. — Други са отговорни за тях!

— Понякога просто забравям колко си млада — отвърна Икуза. — Но в следващия миг ми сервираш наивна забележка като тази и аз си го припомням. Човек би помислил, че обичаш баща си… Той беше президент на „Накано“, Килан. Следователно носи цялата отговорност за решенията на компанията.

— Ти разруши „Накано“, ти я разби на парчета!

— Нима си очаквала да си хвърлим парите в канала? Бяхме длъжни да защитим своите инвестиции. А това включваше освобождаване на старото ръководство и замяната му с нови хора.

— Избрани от „Нами“!

— Ние знаехме какво искаме от „Накано“, когато баща ти дойде при нас. Беше сделка — проста и ясна.

Килан се разсмя:

— Когато нещата опрат до „Нами“, нищо не е просто и ясно!

— Можеш да мислиш каквото искаш — отново сви рамене Икуза. — Но в крайна сметка ще спечелиш. Вече ти обещах, че ако ни помогнеш, ще получиш важен пост в компанията.

— Не искам това! — Килан се изправи пред Икуза и въпреки че изглеждаше съвсем дребна пред огромната му маса, самочувствието й се долавяше съвсем ясно. Това впечатление се подсилваше още повече от напрегнатото внимание, с което я наблюдаваше Кусунда Икуза. — Искам да получа пост в Чиода!

Кусунда Икуза избухна в гръмотевичен смях, боботенето му силно наподобяваше тътена на земните недра по време на земетресение.

Килан го наблюдаваше с каменни черти и опасен блясък в очите.

— Допускаш грешка, като ми се подиграваш! — просъска тя.

— Не ти се подигравам, Килан — въздъхна Икуза и избърса с дебел показалец сълзите от очите си. — Просто съм смаян от обхвата на твоята амбиция. Точно когато съм убеден, че вече си стигнала границите й, ти отиваш още по-напред.

— Правя логичния си избор и нищо повече — отвърна тя. — „Накано“ е нула, поне за момента… Куха черупка, запълнена от Нами. Не се интересувам от нея и това е напълно естествено. В Чиода са парите, в Чиода се вземат наистина важните решения. Тя е централна банка, тя притежава стотици компании и конгломерати, тъй като държи парите им. Чиода означава власт и аз искам да съм част от нея!

Кусунда Икуза прокара пръст по брадичката й.

— Макар да говориш като зрял човек, в някои отношения още си дете — рече той. — Не оспорвам умствените ти способности, но трябва да се примириш с факта, че нито ти, нито дори баща ти, можете да бъдете в течение на всичко. — Изсумтя и продължи: — Сега, след сливането на „Накано“ и „Сфинкс“, ние вече навлизаме във финалната фаза. Черупката на „Накано“ започва да се пълни. Не с хора, а с информация. Създава се най-голямата мрежа за събиране на информация в света. И всичко се осъществява от това, което ти съвсем точно определи като черупка.

— „Накано“ се превърна в един научноизследователски институт — точно с тази цел бяха вложени пари на Чиода. Използвахме компанията на баща ти за примамка, Килан. А той дори не разбра това.

— Искахме технологията „Сфинкс“ на Танцан Нанги, остро се нуждаехме от нея. Но как можехме да я получим? Нанги беше взел всички предпазни мерки срещу евентуалното й поглъщане. Нямаше как да го подмамим. Този проклетник изобщо не се поддава на корупция. Оставаше ни да го притиснем до стената с изненада. Затова решихме да му подхвърлим уловката „Накано“ с нейния великолепен отдел за проучвания. След което аз се залових да го притискам.

— Крайният резултат е налице — „Накано“ и „Сфинкс“ вече се обединиха. Нанги вярва, че ще използва правата си за поглъщане на по-късен етап, тъй като се нуждае от научноизследователската й дейност точно толкова, колкото ние се нуждаем от „Сфинкс“. Но няма да получи нищо. Вместо това ние ще се окажем собственици на „Сфинкс“ и това ще бъде краят на Танцан Нанги. Опциите, на които разчита, вече са невалидни. Защото само преди седмица научноизследователският отдел на „Накано“ е прехвърлен към друга, напълно независима от тази сделка компания. Нанги нямаше нищо против, тъй като знае, че тя е част от концерна и притежава единствено една ръждясваща петролна рафинерия в Кобе.

Ръцете на Плъха трепереха. Значи Икуза през цялото време е мамил Нанги! Провери два пъти магнетофона, искаше да бъде абсолютно сигурен, че всяка казана дума се записва. Изведнъж му се прииска час по-скоро да се махне оттук, да открие Нанги и да му предаде информацията. Но имаше чувството, че Килан Ороши готви някаква изненада както за него, така и за самия Икуза. В тази драма тя играеше някаква роля и Плъха бе твърдо решен да я разкрие.

— Търпение, Килан — засмя се Кусунда Икуза. — Трябва да бъдеш доволна от мястото, което съм ти осигурил в „Накано“. Ще видиш, че то предлага широки възможности. А Чиода винаги е на разположение. Помисли и друго — не рискуваш ли? Питам се какво ли ще кажат твоите революционно настроени приятелчета, когато разберат, че си започнала да работиш? Без съмнение ще стигнат до заключението, че системата е успяла да те асимилира.

— Да вървят на майната си — махна с ръка. Килан. — И без това започнаха да ме отегчават. Те са дребни човечета с догматично мислене и по нищо не се различават от привържениците на системата. А не пропускам да добавя, че именно тази система ги храни и облича… Разбира се, те не виждат иронията на ситуацията, не виждат и кухотата на тъй наречената си философия. Искат да сменят системата чрез насилие, но с какво ли ще я заменят? Не могат да кажат, защото си нямат и хабер!

— Прекалено млада си за подобен вид разсъждения — отбеляза Кусунда Икуза.

— И двамата сме млади, Кусунда. Не е ли ТОВА нашето проклятие? Още една причина да се държим заедно в опитите си да възседнем дракона!

— Ела — протегна ръце Икуза.

— Почакай — поклати глава Килан. — Имай малко търпение! — После подигравателно се усмихна: — Не съм се отказала от искането си!

— Не мога да те вкарам в Чиода — въздъхна Икуза. — Поне на този етап…

— Добре, това мога да го разбера. Но не мога да приема някаква си пиклива длъжност на рекламен агент в „Накано“!

— Какво би те задоволило? — тежко въздъхна Кусунда Икуза.

— За момента ли? Макар да е дълбока тайна, аз зная с какво нетърпение очакваш новото производство в „Накано“. Производство, което ще направи компанията конкурентна на „Сато Интернешънъл“. Амбициозна задача, тъй като „Сато“ е номер едно в производството на електронни компоненти, компютри и печатни платки. За изпълнението й ще ти трябва здрава подкрепа. Искам да се включа в тази битка.

— Но ти нямаш научна подготовка, Килан!

— Така е, но в замяна на това зная как се работи с хора. Ако получа възможност да работя в научноизследователския отдел на „Накано“, бих могла да изработя безупречна стратегия за маркетинга на новата продукция.

Икуза се замисли, после бавно поклати глава:

— Предложението ти е интересно, но трябва да бъде съгласувано с „Нами“.

— Което означава, че ще се уреди.

— Надценяваш влиянието ми — рече Икуза, но от усмивката му беше ясно, че се чувства поласкан.

— Знаеш, че съм права — рече Килан и се плъзна в скута му. Столът проскърца под двойната тежест, после бавно се завъртя. Икуза зарови лице в косите на Килан.

От своето скривалище Плъха имаше възможност да гледа право в лицето на Килан. В очите й пламтеше такава омраза, че той неволно потръпна. Едва сега си даде сметка, че тази омраза е предназначена не за баща й, а за самия Кусунда Икуза. Дълбоко в душата си тя продължаваше да бъде фанатичната революционерка. Всичко казано досега беше само прикритие за истинските й чувства.

В съзнанието му изплуваха думите на Кусунда Икуза: „Понякога си мисля, че трябва да те убия, преди да ме унищожиш.“ И Плъха разбра това, което Кусунда Икуза очевидно още не проумяваше: момичето се стремеше именно към това!

Томи и Нанги влязоха в мрачната гримьорна на „Силк Роуд“.

— Тук Марико е била измъчвана, изнасилена и убита — промълви Томи.

Нанги прекоси тясното помещение с цената на известни усилия. Вече беше късно и кракът го наболяваше.

— Точно под тези тръби, така ли? — попита той.

— Да.

— Убийството е станало преди доста месеци…

— Почти десет, но нищо не се е променило. Момичетата са суеверни, никоя от тях не иска да използва тази гримьорна.

Томи с интерес проследи погледа му, отправен нагоре. Беше се заел да изследва тръбите — нещо, което не й беше хрумвало да стори.

— Направете ми една услуга — рече той. — Легнете на пода приблизително в същата поза, в която е била открита Марико.

Томи се подчини. За да изпълни желанието му, й се наложи да се промуши между краката му.

— Имате ли подозрения, че Марико е била измъчвана и изнасилвана на друго място, а след това оставена тук? — попита Нанги.

— Не — отвърна Томи. — Всичко е станало тук, точно на това място.

Нанги доволно кимна, почука с бастуна си по една хоризонтално монтирана тръба, после насочи върха му надолу, почти до самото й лице.

— Тази точка се намира точно над шията ви — промърмори той. — А вие сте висока горе-долу колкото Марико, нали?

— Да.

— Не видях никакви наранявания по шията на трупа…

— Паметта ви е отлична — с уважение го погледна Томи. — Наистина нямаше.

Нанги вдигна бастуна си и започна да почуква с върха му по тръбата.

— Приблизително тук се е намирала и шията на насилника — промърмори той.

— Съвсем логично — кимна Томи и озадачено зачака. Все още не можеше да разбере какво иска да направи Нанги.

Нанги вдигна свободната си ръка и я сложи под тръбата, после престана да чука с бастуна си и се отпусна в близкия стол.

Томи седна и неволно подложи длан под ръката му. Кожата й почервеня от ръжда.

— Е и какво? — любопитно го погледна тя. — В тази влага ръждата по тръбите е съвсем в реда на нещата.

— Абсолютно вярно — кимна Нанги. — А сега станете и хвърлете един поглед на мястото, което е точно над главата ви.

Томи стана, протегна врат и се повдигна на пръсти.

— Няма ръжда — установи тя.

— И това е единственото чисто място по цялата тръба.

— Какво означава това? — извърна се към него Томи.

— Страхувам се, че започвам да опознавам този убиец повече, отколкото би ми се искало — отвърна Нанги.

— Но какво искате да кажете, за Бога?

— Направих връзка между смъртта на доктор Ханами и убийството на Марико — промълви Нанги. — И вие ще я направите, ако си спомните бележката върху трупа на нещастното момиче. — „Това можеше да е и жена ти“.

— Да.

— Знаете, че я приех като предупреждение. Сега вече съм сигурен, че това предупреждение е било отправено към доктор Ханами. Той е бил шантажиран от танжина „дорокусай“.

— Нима искате да кажете, че танжинът, който нападна мен и господин Линеър в кабинета на доктор Ханами, е убиецът на Марико?

— Като първо я е подложил на мъчения и изнасилване — ако използваме собствените ви думи — кимна Нанги.

— Но откъде сте сигурен в това?

— Ей тази тръба ми го каза — бастунът на Нанги почука по протърканото място. — Тук е било завързано въже и именно то е свалило ръждата от металната повърхност. — В съзнанието на Томи изплува заключението на съдебномедицинската експертиза, в което се посочваше, че раните по трупа на Марико са били поръсени с миниатюрни прашинки ръжда, особено тези по горната му част. — „Дорокусаят“ е постигнал сексуално удовлетворение с помощта на една особена техника, наподобяваща самообесване…

— Такъв термин няма! — тръсна глава Томи. — Дълго преди настъпването на смъртта се включват защитните механизми на вегетативната нервна система! Човекът с примка на шията неволно ще я разхлаби и ще започне да диша…

— Наистина е така — кимна Нанги. — Но „дорокусаят“ използва натрупания в дробовете му въглероден двуокис до последна възможност и постига оргазъм в едно състояние, което е съвсем близко до смъртта.

— Отвратително!

— Това е част от подготовката му. Непрекъснато тренира това състояние, далеч не само по време на сексуален акт… Накрая то се превръща в част от същността му — точно както състоянието „айки тайсо“ при опитния боец в айкидо… — Нанги въздъхна и тихо добави: — Това е още една област, която танжин използват като платформа за проникване в Пустотата.

Томи почти не чуваше думите му. Нещо потрепна в дълбините на паметта й, тя се напрегна да го извади на повърхността, но то се изплъзна и изчезна.

В същия момент на вратата се почука. Томи протегна ръка и отвори. На прага се появи фигурата на собственика на „Силк Роуд“, зле осветеният коридор зад гърба му беше оживен, програмата очевидно беше свършила.

— Пак ли сте тук, детектив? — язвително попита той. — Аз мислех, че случаят е отдавна приключен. — Поклонът му тежеше от зле прикрита ирония. — Мога ли да ви помогна с нещо?

Томи се дръпна и му направи знак да влезе. Собственикът се огледа внимателно, сякаш се опасяваше, че неканените гости могат да отмъкнат нещо. Беше кльощав тип с муцуна на язовец, неприятен дъх и още по-неприятни обноски.

Томи го намрази още като го зърна, последвалите контакти между двамата само усилиха нейната неприязън. Спряла очи върху напрегнатото му лице, тя изведнъж усети как нещо в главата й прещрака. Стори й се, че е пропуснала нещо важно в хода на своето разследване, нещо, което умишлено е било скрито от нея. Реши незабавно да се опита да го открие, възползвайки се от присъствието на Нанги.

— Искам да ви задам няколко въпроса — хладно процеди тя.

— Пак ли? — Язовецът потърка ръчички и кимна: — На ваше разположение… Само не мога да си представя какво още търсите след всичките тези месеци…

— Този господин се казва Танцан Нанги и е преподавател по психо-криминалистика в Тодай — рече Томи, без да обръща внимание на приказките му. Имаше предвид най-големия университет на Токио. — Случаят е прехвърлен в негови ръце. Професор Нанги разработи своя теория и би желал да я подложи на изпитание.

Изчака мазните очички на язовеца да напуснат лицето на Нанги и да се върнат върху нея, после зададе първия си въпрос:

— Откога сте шеф на „Силк Роуд“?

— От шест години — отвърна язовецът. — Но вие вече знаете това, детектив Язава.

— Искам и професорът да чуе — успокои го Томи. — И пак оттогава сте собственик на клуба, така ли?

— Не, купих го около година и половина по-късно. — Но и това ви е из…

— Как се сдобихте със средствата за покупката?

— Всичко това вече сме го минали, детектив — отвърна язовецът и ръцете му отново започнаха да се търкат една в друга. — Взех заем от една банка, към него прибавих активите от предишния си бизнес в областта на търговията…

— Колко време работи тук танцьорката Марико?

— Почти три години — отвърна язовецът, после се извърна към Нанги и продължи: — Беше тиха и старателна, всички я харесваха. Нито веднъж не пропусна представление, никога не се оплакваше. Собствената ми дъщеря ми създаваше далеч повече неприятности от Марико…

Тримата замълчаха и в тясната железобетонна клетка се възцари напрегната тишина. Помещението беше не по-голямо от стенен шкаф в богатски дом и приличаше по-скоро на гробница. Само приглушеният злокобен тътен на хилядократно усилената от електронните тонколони музика напомняше за мястото, на което бяха попаднали.

Томи усети, че не е в състояние да издържа повече на отчаянието, което обитаваше като злокобен дух тази гробница. Извърна се към язовеца и кратко промълви:

— Това беше всичко.

Язовецът смаяно я погледна.

— Мислех… По-скоро надявах се, че ще бъда запознат с теорията на професора… В края на краищата Марико беше моя служителка. Чувствах я като член на семейството…

Томи с мъка се удържа да не го зашлеви и хладно процеди:

— Ще ви повикаме, ако е необходимо. Нанги изчака да останат сами и я погледна:

— Каква беше тази история с професора от Тодай?

— Не съм сигурна — сви рамене Томи. — Някакво предчувствие. Вие останете тук и вижте какво още можете да откриете, а аз искам да обърна по-сериозно внимание на този язовец. Нещо не ми хареса лицето му в момента, в който ви зърна…

— Не сте ли го проверили? — попита Нанги.

— Проверихме го, но в полицейския компютър нямаше сведения за него. Все пак ще го подложа на един малък тест, просто заради реакцията му преди малко. Той е прост и почти примитивен, но може би ще донесе успех.

След тези думи Томи се измъкна от стаичката и веднага усети как някаква тежест пада от раменете й. Тръгна с бърза крачка през лабиринта от коридори — вече се ориентираше със същата лекота, с която го вършеха работещите тук момичета.

Спря пред вратата на язовеца и долепи ухо до нея. Но думкането на музиката в залата беше толкова силно, че не можете да долови абсолютно никакъв звук. Опита бравата, но вратата се оказа заключена. Беше й необходимо само късче картон, за да се справи с простата ключалка.

Пое дълбоко дъх и рязко разтвори вратата. Видя язовеца със слушалка на ухото и се втурна към него. Очите на собственика се разшириха от смайване, това беше достатъчно на Томи да прелети край отрупаното е книжа бюро и да грабне слушалката от ръката му, преди той да успее да реагира.

— С кого разговаряш? — остро просъска тя. Язовецът не отговори, лицето му силно пребледня.

Тя го блъсна в стола, притисна слушалката до ухото си и каза:

— Моши.

Отсреща не се долавяше нито звук. Томи натисна бутона за блокиране, включи се в свободна линия и избра номера на районната телефонна централа. Представи се със звание и служебен номер, след което сбито изложи искането си.

След около пет минути проверката беше готова.

— От вашия номер са набрали градското полицейско управление — съобщи техникът.

Последва дълго и тежко мълчание. Техникът изгуби търпение и извика:

— Ало, сержант? Там ли сте още?

— Да — дрезгаво отвърна Томи, пое дъх и успя да се овладее: — Можете ли да ми кажете кой отдел?

— Разбира се — отвърна техникът. — Отделът за тежки престъпления на Учи-бори-дори.

Отделът на Томи.

Все още замаяна, тя благодари на човека и бавно остави слушалката. Напрегна воля да се вземе в ръце, но мислите й бушуваха като океански вълни под напорите на вятъра. Язовецът очевидно се чувстваше притеснен от нахлуването й, но когато тя му представи Нанги като нов човек в разследването, реакцията му беше съвсем друга — в нея се усети нещо като приятно вълнение. В следващия момент сякаш чук се стовари върху главата й. „Мислех, че разследването е прекратено“ — това бяха думите на язовеца. Откъде може да знае това?! Значи има информатор в отдела!

— На кого се обади? — спря тежък поглед върху лицето му тя.

— На майка ми.

— Тя в полицията ли работи?

— Да, чистачка е там… Мие ви кенефите!

В продължение на една безкрайно дълга секунда Томи не направи нищо. После сграбчи язовеца за реверите и го блъсна в стената. Стъклото на прозореца се счупи и остро издрънча.

Лицето й бавно се приближаваше към неговото, той не можеше да я вижда ясно.

— Ако не ми кажеш на кого се обади, никога няма да напуснеш тази стая! — просъска тя.

— Големи приказки! — озъби й се язовецът.

Томи го тласна в стената с такава сила, че той неволно изпищя. Острите ръбове на счупеното стъкло пробиха плата на костюма му, отдолу изби алена кръв.

— Казвай на кого се обади!

Язовецът внезапно се разрида, пот започна да се стича по скулите му.

— Господи, не мога! — прошепна той. — Ако ти кажа, той ще ме убие!

— Няма да има този шанс! — изръмжа Томи и усили натиска си. Стъклото проникна още няколко милиметра в кожата на язовеца и той изпъшка от болка.

— Добре — простена той, гърчейки се. — Но искам полицейска протекция.

— Кой беше, казвай!

— Настоявам за протекция!

— Не си в положение да настояваш за каквото и да било! — поясни му Томи, после добави: — Все пак ще видя какво може да се направи. На кого се обади? На кого искаше да съобщиш за професор Нанги?

Очите на язовеца сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си.

— Не е толкова лесно, по дяволите! — изпъшка той. — Мръсникът е цял шеф на отдел… Преди години редовно се отбиваше, но тогава районът му беше тук… Успя да ме обработи да го пускам при момичетата… Ох, това ужасно боли!… И вършеше с тях каквото си иска… Аз никога… Ох, Божичко! Никога не съм се интересувал какво точно върши… Не исках да знам. После стана тази трагедия с Марико и аз изпаднах в ужас. Не исках да бъда замесен в…

— Искаш да кажеш, че Марико е била изтезавана, изнасилена и умъртвена от началник на отдел в полицията?! — Томи си даде сметка, че крещи, но вече нищо не я интересуваше.

— Д-да — колебливо кимна язовецът.

Цял живот не си имала никого, Марико, мерна се мисълта в обърканото й съзнание. Но сега имаш мен — твоя отмъстител!

— Кой беше той? Кой я уби? — Ръцете й го разтърсваха като суха тръстика. Адреналинът Нахлуваше във вените й, хватката й беше желязна. После в главата й проблесна споменът, който й се беше изплъзнал одеве в гримьорната — здрач, малкият склад в управлението, тялото й усукано около Сенжин, устата й впита в плътта му, вкусът на…

— Кой уби Марико? Казвай, мръснико! Няма да излезеш жив оттук!

Пред очите й се спусна кървава пелена. Плъзгав като змиорка, споменът проблясваше в гънките на обърканото й съзнание. Дорокусаят прибягва до особена техника, за да постигне сексуално удовлетворение — прозвуча гласът на Нанги. — Нещо като самозадушаване… Цял живот я тренира…

— Кой уби Марико? — изръмжа тя и притисна язовеца в острите ръбове. Червената пелена стана по-гъста. Марико, ще го заловя! Пред очите й отново изплува сцената в килерчето. Сенжин я люби, тя дърпа вратовръзката, разкопчава яката му и започва да го целува по гърдите. Кожата на врата му е груба и грапава като шкурка, сякаш там стои белегът от наскоро зараснала рана. Рана около шията му!

Дорокусаят прибягва до особена техника, нещо като самообесване…

Господи, дорокусаят е началник в градската полиция, той е тайнственият танжин! Той ме прелъсти по всички правила на играта, той ми възложи следствието на извършено от самия него убийство, а после координираше действията ми! Той ме изпрати да следя действията на Никълъс Линеър, защото би било твърде подозрително да го върши сам. Той ме облада като животно на работното място — там, където дори една целувка между колеги означава огромен скандал. Той ме принуди да наруша всички общоприети правила на поведение, а и моите собствени. Той ме накара да се чувствам едновременно възвишена и поругана, той прибягна до мрачната си еротична магия да завладее духа и тялото ми, да се впие в мен, да ме използва отново и отново! А аз бях безсилна, съвсем като бедната Марико… Съзнанието й се размъти от унижение, гняв и страх.

— Кой уби Марико?

Господи, какво стори с мен! Протърканата кожа на врата му… Господи, какво е сторил и с нея!

Той беше в състояние да се превъплъщава както пожелае. Колко ли жени е унищожил по начина, по който унищожи Марико и мен? Колко, Божичко, колко?!

— Кой уби Марико?

— Омукае! — изкрещя най-сетне язовецът, в гласа му прозвуча странна смесица от ужас и облекчение. — Началникът на отдел Сенжин Омукае!

Когато Килан напусна сградата на Нипон Кейо, Плъха не се поколеба нито за миг. Веднага я последва, тъй като вече бе разбрал, че тя държи ключа към загадката и от нея зависи как ще бъде използвана събраната до този момент информация.

Нощта беше лунна и тиха, въздухът — необичайно чист след продължителните валежи, които бяха успели да отмият част от тежкия автомобилен смог. Плъха нямаше проблеми с проследяването й през града и тя го отведе в Асакуза, където се намираше „заешката дупка“ на Негодника.

Този път се беше погрижил вратата да не се затръшне под носа му. Проверката на Негодника бе довела до любопитното заключение, че той работи именно в научноизследователската лаборатория на „Накано Индъстриз“ и е близък приятел на Килан Ороши. Какво ли замислят двамата? Вече беше ясно, че Килан иска да работи именно в „Накано“, а не в банката Чиода, както бег казала на Икуза. Защо? Плъха бе твърдо решен да разбере това.

Прекоси входното антре и пое нагоре по стълбите. На етажа на Негодника имаше още едно малко апартаментче. Плъха избра първо стълбището и бързо откри общата стена между двете жилища. Отпусна се на колене и извади миниатюрното подслушвателно устройство. Нищо. Опря ръце на стената от железобетон и се замисли. В нея е вграден поне един тон арматурно желязо и това блокира излъчването, помисли си той.

Отдалечи се и застана на площадката. Пробва вратата на съседния апартамент първо е ушите си, а след това и с електронната апаратура. Тишина.

Справи се с ключалката точно за петнайсет секунди. Внимателно бутна вратата и се хлъзна през процепа. Тъмнина, напоена с миризмата на прясна мазилка и керосин. По голия бетонен под бяха пръснати строителни отпадъци, осветени ясно от луната, която надничаше през прозореца с вдигнати щори. Нямаше електричество, крушки също липсваха. Явно апартаментчето не беше довършено.

Плъха се залови за работа. Приклекна до стената и включи електронните си „уши“.

Гласът на Килан загърмя в слушалките ясно и отчетливо:

— … и ти казвам, че животът няма да е същият без теб, Негодник… Ти си единственият човек, който наистина ме разбира. Жените ме мразят, а мъжете искат да ми вдигат краката. С изключение на теб. Само ти имаш желание да слушаш това, което напира да излезе от устата ми.

— И едва след това да ти вдигна краката — обади се мъжки глас, несъмнено принадлежащ на онзи тип с платинената коса.

Килан се разсмя.

— Ти си единственият човек, който ме кара да се смея, знаеш ли това? — попита тя. — Това е дарба, не по-малка, от гениалните ти способности по отношение на компютрите.

И тук, както в офиса на „Нами“, Плъха старателно записваше всичко, сякаш историята на Килан щеше да му помогне да я хване и затвори като пеперуда в буркан.

— Господи, колко електроника — каза момичето. — Надявам се да ни свърши добра работа… Сигурен ли си, че този вирус притежава чудотворните способности, които му приписваш?

— И повече! — отвърна уверено мъжкият глас. — РИНРИС, което ще рече „Ръчно изработен неразличим разбивач на интегрални схеми“ не е вирус, а сонда. Тя е в състояние да атакува софтуерни програми, защитени с антивирусни системи. На практика тя ги изяжда и ги принуждава да мутират. Колкото по-сложен шифър притежават защитните системи, толкова по-добре работи сондата. Вече ти казах, че РИНРИС е много сложен продукт, който все още се намира в експериментален стадий.

Плъха отново чу смеха на Килан.

— Слушам те и съм убедена, че си гений в своята лаборатория — каза тя. — Но в живота хич те няма. Когато за пръв път ми разказа за този вирус, ти нямаше никакво намерение да му намериш практическо приложение.

— Това е вярно — отвърна с оправдателен тон Негодника. — Но бях уведомен, че РИНРИС ще бъде използван изключително за специални задачи на японското правителство.

— А аз ти казах — майната му на правителството! — подхвърли Килан. — Казах ти: „Дай да го използваме частно, ще натрупаме огромно състояние.“ Знаеш ли колко западни компании са готови да дадат цялата си годишна печалба, за да се справят с конкуренцията? Господи, само американският пазар на този вирус ще ни направи милионери!

— Ако живеем достатъчно дълго — рече Негодника. — В което силно се съмнявам. Не съм убеден, че постъпваме правилно, Килан. Това е действителното състояние на нещата. А и РИНРИС все още не е достатъчно усъвършенстван.

— Действителното състояние! Чуй го, Господи! — възкликна нетърпеливо Килан. — Сега остава да започнем да обсъждаме как ще се оженим, ще направим куп деца и ще мислим единствено какви пелени и кремове да им купуваме! Ще бъдем мъртъвци! Ще бъдем нещо дори по-лошо — ще бъдем погребани от „ката“ — строгите правила за поведение на любимото ни общество!

— Пак революционни лозунги! — въздъхна Негодника. — Революциите са нещо прекрасно, но само на теория. Иначе не съществуват, просто ги няма! В цялата история на човечеството има само две революции, които са оставили някакви следи — Френската и Американската. Всичко останало — е пародия, обикновена смяна на една диктатура с друга. Не заслужават дори името революция.

Плъха пропускаше покрай ушите си приказките за разни революции, оставяше ги изцяло на апаратурата. Вниманието му бе концентрирано върху факта, че този изрусен пънкар, който очевидно е близък приятел на Килан Ороши, не само работи в „Накано Индъстриз“ — компанията на баща й, но и се занимава със създаването на опасен компютърен вирус. Точно от вида, който беше проникнал в информационното хранилище на „Сато Интернешънъл“. Възможно ли е това да е било изпробване именно на този РИНРИС? Плъха знаеше, че всеки ден в страната се създават хиляди най-различни вируси, но според Мики — специалиста, на когото бе дал дискетата със записа на проникването, тук ставаше въпрос за латентен вирус, а не за разрушител. Дали РИНРИС е такъв? Негодника го нарече „сонда“. Означава ли това, че тази сонда има способността да предава информация? Плъха все още не знаеше отговора. От друга страна, Негодника беше именно от онези гениални програмисти, за които беше споменала Мики в неотдавнашния им разговор.

Плъха имаше чувството, че се върти в омагьосан кръг. Нанги и РИНРИС на този Негодник; Нанги и Икуза; Икуза и Кен Ороши; Кен Ороши, Икуза и Нанги; Икуза и Килан Ороши; Килан Ороши и Негодника. Очевидно в тези сложни и преплетени отношения съществуваше обща нишка, но той все не успяваше да я види и това го влудяваше. Знаеше, че е там и сърцето му развълнувано туптеше. Нанги не може да не я открие, рече си той. Сега най-важното е да му занесе събраната информация.

Беше толкова съсредоточен, че за миг не осъзна какво означава светлият правоъгълник, появил се на стената над главата му. После стреснато вдигна глава — това можеше да бъде само отражение от светлината на стълбището, което пък означаваше, че някой е отворил входната врата. Той беше абсолютно сигурен, че затвори след себе си.

Правоъгълникът се превърна в ромб, примигна и изчезна. Апартаментчето отново се осветяваше единствено от бледата светлина на луната. Но Плъха вече беше сигурен, че си им компания.

Не се помръдна, затаи дъх. Бавно смъкна слушалките от главата си, но остави магнетофона да работи и той продължи да записва разговора в съседния апартамент, залепил чувствителния микрофон за стената.

Наоколо цареше пълна тишина, ако не се вземат под внимание обичайните за жилищните блокове звуци и приглушения тътен на уличното движение далеч долу, проникващо през пукнатините между стената и прозоречната рамка. Нищо друго.

И все пак…

Кратко прошумоляване на вестник, настъпен от нечий крак, после отново тишина… Но този звук прогърмя в ушите на Плъха като драскането на клечка кибрит в бензинов склад.

Светкавично тикна слушалките в ъгъла и покри апаратурата с боклуци, после пристъпи към противоположната стена. Приличаше на квачка, която иска да отстрани опасността, надвиснала над пиленцата й, инстинктивно привличайки я към себе си. За Плъха пиленцата бяха всички записани разговори, целият този тайнствен свят, в който бе успял да проникне по поръчка на Танцан Нанги. Беше твърдо решен да запази събраните улики на всяка цена.

Прокрадна се през апартаментчето, в ръката му се появи нож с двайсетсантиметрово острие, чиято форма бе създал с помощта на компютъра си. Беше достатъчно тънко, за да се скрие с лекота в дрехите, едновременно с това и достатъчно широко за нанасяне на смъртоносен удар, дори и когато проникне не там, където трябва.

Сенки играеха по пода и стените, прескачаха през купчината натрошени летви, изсъхнала зидария и скъсани тапети, пронизваха змиеподобните купчини електрически и телефонни кабели.

Плъха усети нападението, далеч преди да го види. Нещо бръмна във въздуха и косъмчетата на врата му щръкнаха. Отлично познаваше този звук и реакцията му беше светкавична. Сви се на топка и се претърколи напред в посоката на нападението, с ясното съзнание, че това е единственият му шанс.

Звукът, който Плъха познаваше толкова добре, можеше да издаде само извито до крайност „тецубо“. Миг по-късно, сякаш за да потвърди правилността на предположението му, върху мястото на циментовия под, на което се бе намирал само секунда по-рано, избухна фонтан от прах и късчета бетон.

Тецубо-жуцу е едно изключително сложно бойно изкуство, предимно заради характера на самото „тецубо“ — тежка пръчка от плътно желязо, покрито с грапави брадавици в горния край. Това оръжие е било изобретено преди векове за борба с бронирани конници. Притежателят му умее да го хвърля по такъв начин, че то или пробива дебелата броня, или троши краката на коня.

В днешно време тецубо-жуцу се използва с една-единствена цел — физическо ликвидиране на противника. При него не може да се прилагат по-леки форми на надмощие.

Плъха се разгъна като еластична пружина и нанесе светкавичен удар с ножа си. Сякаш се блъсна в планина. Но това беше нормално, тъй като „тецубо“ можеше да се използва единствено от хора с огромна физическа сила. Без да вижда лицето на нападателя, Плъха вече знаеше кой го беше проследил от офисите на „Нами“ дотук. Това беше Кусунда Икуза.

Ударът му бе блокиран и той отлетя няколко крачки назад. Гърбът му влезе в болезнено съприкосновение със стената, но Плъха светкавично отскочи встрани и отново се понесе напред. Слухът му ясно долови бръмченето на ново „тецубо“, главата му инстинктивно се сви в раменете, тялото му се сгърчи на топка. Сантиметри над него стената се пръсна и го поръси с парчета мазилка.

За да избегне „суку“ — слабата защита на боеца, който прибягва до тецубо-жуцу, Икуза трябваше да нанася постоянни удари на своя противник. А това беше уморително дори за опитен и силен борец сумо като него.

От своя страна, Плъха си даваше ясна сметка, че в ограниченото пространство на апартаментчето едва ли ще успее дълго да се изплъзва от смъртоносното желязо. Всеки момент можеше да отскочи в погрешна посока или да се спъне и тогава Икуза щеше да му пръсне черепа.

По тази причина предприе единствения логичен ход — направи опит да се държи максимално близко до своя противник, тъй като в близък бой желязната пръчка губи голяма част от своята ефективност.

Свободната ръка на Икуза се стрелна напред. Плъха се гмурна под нея и нанесе удар с ножа си. Разнесе се звук от разцепен плат, острието потъна дълбоко: в жива плът: Икуза изпусна желязото и се опита да докопа Плъха с лапите си. Но той беше готов за подобен ход и го посрещна със страхотен удар „атеми“, нанесен с лакът в слънчевия сплит. После отскочи встрани, приклекна и бавно закръжи около противника си. Лявата му ръка напипа желязната пръчка, пръстите му се увиха около нея. Миг по-късно вече бе пуснал в ход сложната маневра „Йо-наза“, чрез която майсторите на айкидо парализират своите противници. Обърна гръб на Икуза и тръгна, към външния край на окръжността, която бе описвал допреди секунда, изчака тежката маса на противника да го доближи съвсем, използва собствената му тежест, за да, го извади от равновесие. Сега вече имам шанс, проблесна в съзнанието му, после всичко се превърна във вихрушка.

Протегна напред левия си крак и промени ъгъла, под който се завърташе тялото му. Така завърши маневрата „Йо-наза“, с помощта на която огромното тяло на Кусунда Икуза трябваше да се озове на пода. В същия миг получи страхотен удар в слепоочието, олюля се и изгуби чувство за ориентация. Замахна сляпо с ножа, не улучи и безпомощно се завъртя.

После чу бръмченето във въздуха, очите му съвсем ясно обхванаха формата на желязната пръчка, която летеше със страхотна скорост към главата му. Направи опит да се отмести, но нещо с рефлексите му не беше наред.

Гръмотевичен удар, ярки звезди, мрак… Времето се люшна като пламъчето на тънка свещ, после утихна.

Сенжин докосна с длан корема на Джъстин и попита:

— Бременна си, нали?

Със същия успех би могъл да попита: „Мъртва си, нали?“ На практика Джъстин чу точно този въпрос, после изведнъж си даде сметка, че долавя единствено своя вътрешен глас.

— Господи! — отпусна се в ръцете му тя. — Излъгах!

Сенжин пусна коприненото въженце и внимателно я притисна към себе си. Държеше я като малка птичка с пречупено крило. Гледаше как жълтата и лепкава светлина на луната пада върху лицето й, как бавно и с методична последователност осветява неговите черти — първо загадъчните очи, после релефно изрязания нос, високите скули, пълните, полуразтворени устни, богатата, разпиляна в мрака коса, а под нея гърдите й — едри и живи, се надигаха и отпускаха в такт с развълнуваното й дишане. Лепкавата лунна светлина хвърляше пурпурни отблясъци наоколо, сред тях бавно се очертаха още две фигури, застанали на широката веранда. Удължени и странни, те приличаха на хора, но не бяха… Имаха криле, но не бяха и ангели…

Тази светлина беше изминала дълъг път, плъзгайки се в огромната пустош между звездите, произходът й бе праисторически, макар никой да не знае за историята на коя цивилизация може да става въпрос. Но Сенжин познаваше тази светлина, усещаше мощта й, родена сред огромната пустош на Вселената.

— През цялото време лъгах съпруга си, излъгах и теб, като ти казах, че отидох при Хони, защото се мразех. Всъщност, някога НАИСТИНА се мразех… Това поне е истина. Но не цялата, а само малка част от нея. Аз бях… как да се изразя, за да ме разбереш? Просто не исках да порасна. Страхувах се. Живеех с майка, която беше лишена от жизнени сили. Струваше ми се, че в момента, в който мама бе дала живот на мен и по-голямата ми сестра, тя се бе лишила не само от млякото си, но и от всички жизнени сокове…

— Беше пресушена, изсъхнала, лишена от жажда за живот. Ставайки майка, тя бе прехвърлила своята младост върху нас, а заедно с нея и вкуса си към живота. Беше преждевременно състарена, сбръчкана и вечно уморена, имаше хиляди болести — в главата, гърба и по цялото тяло. Това й пречеше да взема участие дори в най-делничните неща, които съставляват живота на едно семейство. Обикновено се хранеше в стаята си, вече окончателно отделена от спалнята на съпруга си. Твърдеше, че матраците се слягат под тежестта на тялото му и това води до болки в таза й. Болки, от които се буди всяка нощ.

— Рядко присъстваше на празненства или семейни срещи, не се появи нито на абитуриентските ни вечери, нито на празниците, с които ознаменувахме завършването на колежа. Вместо това изпрати две от доверените си прислужнички — сякаш искаше чрез количество да прикрие отсъствието си. Естествено, за погребения и въпрос не можеше да става — те бяха прекалено тежки от емоционална гледна точка. До самата си смърт тя не беше пристъпвала прага на болница. Имах чувството, че едновременно, с пресъхването на жизнените й сокове, тя губеше и чувството си за отговорност в живота.

— Ето това представляваше за мен зрялата възраст — Това ме очакваше с трупането на годините. Представяш ли си как съм се чувствала, когато си мислех, че и аз някога ще имам деца? В представите ми изникваше единствено образът на мама — болна, сбръчкана, обзета от болки и страдания, които два пъти по-възрастни от нея жени все още не бяха изпитвали…

— „Ти не си като майка си“, уверяваше ме Хони. Но това не беше достатъчно. Упорито се подготвях за живота на зрял човек, на майка. Никак не беше лесно, години наред се измъчвах… Пролях толкова сълзи, че никой не би повярвал. Най-сетне, бавно и постепенно, у мен започна да нараства увереността, че няма да бъда като нея. Но точно тогава дойдох тук, в Япония, заедно със съпруга си. Забременях, но дъщеричката ми умря. Преминах през всички страдания и чувство на вина, съвсем като възрастна. Бях горда от себе си. Превърнах се в опора за мъжа си в часовете на най-тежкото му изпитание.

— После пак забременях и всичко хвръкна по дяволите. Животът ми се преобърна с главата надолу. Сякаш пак се озовах в кабинета на Хони, ужасена от мисълта, че ще стана като мама. Не зная дали искам това дете. Не зная дали ще мога да се справя с тази отговорност. Чувствам, че ставам като мама, че просто не съм в състояние да бъда майка! И съм отвратена от себе си! Не искам да бъда като мама, не искам!

Сенжин нежно придържаше разтърсваното от ридания тяло на Джъстин и мълчеше. „И аз мразех моята майка, помисли си той. Само сестра ми знаеше това, но не разбираше защо. Разбра го едва когато й го обясних. Не е думи, а е действие. Сестра ми бе упорита жена с желязна воля, винаги получаваше това, което иска. Но не и от мен. Опитвах се да я излекувам от този порок и може би постигнах някакъв успех. Но бях принуден да прекъсна тези опити, защото ясно виждах, че тя по-скоро ще се пречупи, вместо да се огъне. Не бях в състояние да променя духа й, макар този дух да беше несъвършен, дори опасен. Тя беше моя сестра, а не майка. Майка си бих променил, ако съдбата ми бе предоставила този шанс. И тя беше слаба като тази жена тук. Всяко лечение, дори и най-радикалното, би било оправдано. Всичките й познати можеха да потвърдят това.

Мисля, че цял живот съм се стремил да проявявам твърдост и сила във всичко, което върша. Не мога да си позволя дори моментна слабост. Мисълта, че у мен има нещо нейно, е непоносима. Наследяват ли гените слабостта, предава ли се тя като отрова през пъпната връв?“

Лицето на Джъстин се притискаше до шията му, гърдите й набъбваха под мускулестото му тяло, бедрата й лепнеха за краката му. Но Сенжин не чувстваше нищо, точно както не чувстваше нищо, когато гледаше голото тяло на танцьорката Марико, или пък когато, с помощта на Тао-тао, изсмукваше невинността на Томи в душното килерче на полицейското управление. Така се бе чувствал цял живот със стотиците жени, които бе обладавал и които изпълваха миналото му като пътни знаци край губещото се в далечината шосе… Без мисълта за Хаха-сан не беше в състояние да изпита никакво плътско желание, колкото и прекрасна да беше жената в ръцете му.

Подлагаше на интелектуален разбор всяко съвкупление, до което бе успял да се добере, анализираше го със страстта на криптолог, попаднал на неизвестен надпис. По отношение на всичко, останало беше вълк. Вълк, който отмята глава и вие в: мрака на нощта.

— Спаси ме, моля те, спаси ме! — прошепна в ухото му Джъстин и тялото му потръпна от изненада. После, сякаш тя бе прошепнала „Обладай ме!“, то бавно започна да се изпълва с желание.

Стана така, вероятно защото в момента мислеше за сестра си — единствения човек, с когото бе споделял всичко важно в своя живот: сила, грях, наказание, ужаса от слабостта, съдбата си. Проряза го копнеж със силата на нетърпима болка.

Джъстин лежеше притисната до него, той чувстваше натиска на твърдите й гърди, усещаше ускореното тупкане на сърцето й. Лицето й бе извърнато към неговото, косата й проблясваше с фосфоресциращо сияние, замиращата лунна светлина позлатяваше меката кожа на шията й.

Това беше мигът, в който Сенжин отново затегна копринения шнур около шията й, а очите му се наляха с кръв. Придърпа я грубо към себе си, покри бедрата й със своите мускулести крака. Тя се опита да извика, но от устата й не излезе нито звук. Зъбите й проблеснаха на лунната светлина. Представи си ги покрити с кръв, зинали в първобитен вой срещу луната и изведнъж разбра какво иска, от какво се нуждае — да я превърне в свое подобие, да я стопи и погълне в себе си. Това, което не бе успял да стори с Марико в онзи върховен миг на наслада, в който изпиваше последния шепот на живота от обезобразеното й тяло; това, което търсеше у всички жени, които бе обладавал — да ги притежава в пълния, във всеобхватния смисъл на думата!

Защото вече не можеше да притежава сестра си по този уникален, по този великолепен начин, защото нищо не можеше да запълни ужасната празнота в душата му. Толкова ужасна, че дори той не смееше да надникне там… Там, където удоволствието е болка…

— Болка и удоволствие, светлина и мрак… — дрезгаво промълви Сенжин. — Така изглежда светът, това е измамната действителност… Кшира ми разкри истината: болката и удоволствието могат да се слеят, да се превърнат в единно цяло! И тогава идва онова неземно чувство на наслада, което е далеч по-силно от екстаза… — Дъхът му пареше бузата й: — Обещах да ти демонстрирам това, искам да го разбереш! Сега…

Вдигна полата й, грубо разкъса бельото под нея. От широко разтворените очи на Джъстин започна да струи ужас, лицето й се изпълни с него така, както коритото на малко поточе се изпълва от проливните пролетни дъждове. Ужасът се процеждаше като пот от порите й, ноздрите му безпогрешно доловиха специфичната му миризма, устата му се напълни със слюнка.

Беше толкова възбуден, че почти не усещаше члена си. Той се беше вдървил, беше станал на камък… В съзнанието му нахлуха спомените за Хаха-сан, за сестра му… Образите им проблясваха, живи и реални като лицето на Джъстин.

Неговата сестра, неговото притежание…

Шнурът около шията на Джъстин продължаваше да се стяга, бялата кожа почервеня и започна да се подува, болката пулсираше в грозната рана, зейнала от протриването. Замаян от тази гледка, Сенжин почти припадна върху нея.

Дръпна още по-силно шнура, прекъсна напълно достъпа на кислород, главата й се люшна назад и очите й се извърнаха с бялото нагоре. В ъглите на устата й се появи пяна, бедрата й конвулсивно подскочиха нагоре и се залепиха за тялото му, за потрепващия връх на мъжката му възбуда.

Сенжин потъна в мощния прилив на желанието. Никога досега, нито веднъж в живота си не беше чувствал толкова ясно неговата могъща, всепоглъщаща сила. Почти изпаднал в делириум, той понечи да проникне в нея с целия огнен плам на невероятната възбуда, но изведнъж си спомни, че тази жена му е нужна по друг начин, нужна му е така, както някога му бе нужна Хаха-сан… Тялото му се сгърчи и горещата сперма започна да извира от него на отчаяни, конвулсивни тласъци…

Сенжин изръмжа като див звяр, главата му се отпусна на рамото й. Изхлипа и разпусна копринения шнур, който стягаше шията й. Виждаше не лицето на Джъстин, а Хаха-сан, после нейният образ бе изместен от лицето на сестра му… Всичко се размеси в съзнанието му, остана единствено чувството, че ги иска и трите. Чувство, заради което се мразеше…

После трите образа се разлепиха един от друг и бавно започнаха да се раздалечават. Сенжин се наведе и нежно целуна грозната, вече започнала да почернява рана, близна я с език, попи солта от кожата около нея и едва след това започна да я свързва с болката, която бе причинил на тази жена.

Ръцете му отново придържаха главата й, пръстите му нежно галеха разранената кожа.

— Трябва да ми кажеш — дрезгаво прошепна той. — Искам да зная какво е направил нинджата с изумрудите, които е взел от кутията… — После разбра, че Джъстин не е чула нито дума и залепи устни за ухото й: — Мисли за нинджата, мисли за съпруга си в залата за упражнения, мисли за кутията, която е в ръцете му… Ето, той държи изумрудите, виждаш ги да проблясват на светлината… Какво направи той след това? Кажи ми!

Клепачите на Джъстин потрепнаха, съзнанието й бе изцяло под могъщата упойка на Тао-тао.

— Започвам да си спомням… — прошепнаха напуканите й устни. — Нещо започвам да си спомням…

— Какво е то? — изкрещя Сенжин. — Какво? — Но още в следващата секунда разбра, че е рано, че тя все още не е готова да изхвърли отговора от мрачните дълбини на помътеното си съзнание.

Очите му се плъзнаха по бледото й лице, набраздено от солена пот, която проблясваше под бледите лъчи на луната.

Но скоро ще е готова, той бе уверен в това. Така я остави. Просната под лунните лъчи, временно свободна.

Облечена в модната рокля на Луи Феро, подарък от Дъглас Хау, Шизей се спусна по стълбите на къщата си зад Воксхол Роуд и се насочи към ягуара, паркиран отпред.

Зад волана седеше Брандинг. В работно време предпочиташе да използва услугите на шофьора си, докато сам работеше на задната седалка. Но след работно време шофираше сам, мощта и комфорта на личния автомобил му носеха неподправено удоволствие.

— Изглеждаш страхотно! — похвали я той, докато тя се плъзгаше на кожената седалка до него. — Ще се гордея с теб!

— Какво реши по отношение на Хау? — нервно попита Шизей. — А и за нас?

Брандинг се засмя и подкара колата в сгъстяващия се мрак на вашингтонската вечер.

— Сигурно си чувала за генерал Дикерсън — любимото кученце на Хау в Пентагона, нали? — запита той. — Джаф, джаф! Само преди двайсетина минути генералът му звъннал у дома и успял да го хване — още се обличал за приема. Работата е там, че един от моите хора умее страхотно да имитира гласа на генерала… Както и да е… Този, който се обадил, съобщил, че от института „Джонсън“ изтича важна информация и на Хау положително са му потекли лигите… Поведението на алчните хора не е трудно за предвиждане.

— Генералът или този, който се е обадил, настоял за среща някъде из пущинаците на Мериленд — според него там изтичала важната информация… — Брандинг отново се изсмя: — На Хау ще му се наложи да върти волана поне час и половина, тъй като днес е почивният ден на шофьора му и волю-неволю трябва да кара сам. А там ще му се наложи да чака приблизително още един час, докато се увери, че генералът е бил задържан от нещо по-спешно… Деветдесет минути за обратния път и толкоз — приемът вече ще е приключил!

Наближаваше осем — часът, в който най-тежките задръствания по улиците на Вашингтон вече са отминали, а прожекторите пред многобройните паметници — току-що запалени. „Най-привлекателният час на денонощието“, помисли си Брандинг. Ако човек се намира в Ню Йорк, той вече е тръгнал за някое от представленията на Бродуей; ако е в Париж — придвижва се към операта по булевард „Осман“; ако е в Токио — гледа някое модно ревю на открито в Ропонги, а после отива на вечеря в един от блестящите ресторанти наоколо.

А тук, във Вашингтон, те се насочваха към седалището на властта — Белия дом. Брандинг винаги се вълнуваше при посещенията си там, постоянно си задаваше въпроса дали някога и той ще влезе в Овалния кабинет в качеството си на върховен ръководител на тази страна. Никога не забравяше, че именно с тази цел бе навлязъл в голямата политика.

Знаеше, че успешното прокарване на проектозакона АСКП ще демонстрира още веднъж политическото му умение и ловкото боравене с лостовете на властта, а това ще му открие широка пътека към кандидатурата за следващите президентски избори, от които го деляха по-малко от две години.

— За пръв път съм свидетел на толкова силно влияние на един човек върху партията, Кук — призна му Лес Милър, председателят на Републиканската партия. — Твоят законопроект е само последният щрих върху картината. Дори най-консервативно настроените ни старци са омагьосани от теб! На четири очи са ми признавали, че от години те държат под око, но сега направо ги шашкаш! Обществото отдавна е уморено от човека, който обитава Белия дом в момента. Нашата партия не може да бъде ръководена от президент, който се оказа по-голям демократ от самите демократи!

— Ще ти кажа, че последната ти реч в Сената ги накара да вземат окончателното решение. И те, както и аз, видяха в нея нова и фундаментална платформа, която ще върне партията на здравите консервативни позиции. Вече е време да помислим за предизборната ти кампания. Навременната организация означава наполовина спечелена битка. Колкото по-скоро дадеш съгласието си, толкова по-бързо ще преустроя партийната машина на предизборни релси. Това е положението, Кук. Ние вярваме в теб.

— Господи! — извика Шизей. — Забравих си чантата! Все едно и също, но мисля, че го върша нарочно… Мразя официалните чантички!

— Няма проблеми — каза Брандинг и плавно обърна лимузината в обратна посока. — Колкото по-късно се появим на приема, толкова по-голямо впечатление ще направим.

— Мислех, че точно това се стремиш да избегнеш — обърна се да го погледне Шизей.

— Виж се в огледалото, скъпа — отвърна Брандинг. — Дори слепец ще те забележи в този тоалет! — Спря до тротоара пред къщата й и поклати глава: — От стратегията няма полза, ако не е в състояние да се променя. Затова и аз промених своята. — Видял озадаченото й лице, той се наведе и я целуна по устата: — Хайде, бягай да си вземеш чантата. Иначе рискуваш да пропуснеш финала на тази забележителна вечер!

Шизей изкачи стъпалата и бръкна в джоба си за ключа. Миг по-късно изчезна в тъмната вътрешност на къщата.

В антрето спря, пусна ключа в джоба си и събу обувките е висок ток. После безшумно заизкачва стълбите към спалнята си на горния етаж.

Коридорът горе беше тъмен. Вратата на спалнята й беше открехната както я беше оставила, но през отвора проникваше лъч бледа светлина.

Шизей се плъзна покрай махагоновите перила и безшумно подмина вратата, без да прави опит да наднича вътре. Влезе в съседното помещение — също спалня, което беше отвъд голямата обща баня.

Именно през банята проникна в собствената си спалня. Оттук имаше възможност да огледа цялото помещение. Върху мраморната плоча на тоалетната масичка видя официалната си чанта — точно там, където я беше оставила. Чекмеджетата на античния буков скрин бяха струпани едно върху друго, съдържанието им бе разпиляно по ориенталския килим и полирания до блясък паркет.

Дейвид Брислинг се беше заровил в гардероба и, ръцете му нетърпеливо блъскаха настрани закачалките с дрехи. Тя си даде сметка, че скоро ще стигне до кутиите с обувки, ще ги разбута и ще открие компютъра, слушалките и останалото електронно оборудване.

Влезе в стаята толкова безшумно, че дори див звяр не би доловил стъпките й. Но сянката й попадна върху вратата на гардероба, Брислинг светкавично се обърна и в ръката му се появи пистолет. Шизей замръзна на крачка от него, волята й се сви на топка и прехвърли целия контрол на тялото си върху Кшира. Съзнанието й се превърна в бял екран, който бавно започна да се изпълва с Пустотата, с невероятната хармония между светлина и звуци, която представляваше същността на Кшира.

Глезенът на левия й крак се стрелна нагоре едновременно с рязкото завъртане на тялото. Разперените пръсти се стовариха върху китката на Брислинг — точно там, където вените и нервите се преплитаха в уязвим възел.

Ръката на Брислинг стана безчувствена в мига, в който сгърченият от изненада мозък даде команда за натискане на спусъка.

Пистолетът излетя от ръката му, Шизей приклекна, сплете пръстите си в юмрук и ги заби под брадичката му. После рязко ги вдигна нагоре, използвайки за опора таза и коремните си мускули. С помощта на „хара“ придаде на раменните стави и ръцете си огромна, почти нечовешка сила. От устата й се изтръгна див, смразяващ кръвта вик. Това беше „киай“ — победоносният вик на дивия и всепобеждаващ дух, нещо повече от боен вик — сам по себе си древно бойно изкуство. Главата на Брислинг отхвръкна назад, темето му влезе в болезнено съприкосновение с ръба на вратата на гардероба.

Едва след като непосредствената опасност беше отстранена и Кшира започна да намалява своето действие, Шизей си даде сметка за Котън Брандинг. Клепачите й примигнаха, умът й светкавично очерта плана за следващите действия, които трябваше да бъдат в строг синхрон със създадената ситуация. Сети се за местонахождението на Хау с чувство на огромно облекчение. Недоказуемост на вината — методът беше наистина безпогрешен.

Вдигна телефонната слушалка и секунди по-късно подготовката беше приключена.

Точно четири минути след като влезе в къщата, отново се настани в ягуара до Брандинг.

— Извинявай, че се забавих — леко задъхано каза тя.

— Бях започнал да се тревожа — рече сенаторът и включи на скорост. — Стори ми се, че чух нещо и вече мислех да дойда да те взема…

— Напразно си се безпокоил — приведе се към него Шизей и го целуна по бузата. — Шефът ме хвана на телефона, тъкмо когато тръгвах… Трябваше да вдигна слушалката, макар секретарят да беше включен. — Ръката й се плъзна по бедрото му: — Между другото, той ме помоли да ти благодаря, че ме вземаш на приема със себе си… Нямаше друг начин да проникна там, но сега вече съм сигурна, че ще завържа някое и друго полезно познанство.

— Чудесно — ухили се Брандинг. — Значи съм си дал дневния принос за опазването на околната среда. — Това наистина е нещо, Кук. Само не си мисли, че е достатъчно. Нищо няма да е достатъчно, докато американските политици продължават да приемат екологията като мръсна дума.

Отвъд затъмнените стъкла на лимузината Северозападен Вашингтон блестеше като огърлица за един милион долара. Поне така изглеждаше той в очите на туристите, но Брандинг отлично знаеше, че това е една огромна илюзия. Зад блестящите фасади се криеше мизерията, престъпността и безработицата, особено изявени сред чернокожото население на града. Докато, облечени във фракове политици като него тънеха в разкош и се радваха на изтънчена храна, истинският Вашингтон кипеше и заплашваше да експлодира като оставен без надзор парен котел.

Физическа тежест на мислите му даде една полицейска кола с включена сирена, която профуча в обратна посока… Но поне тази вечер той не искаше да се безпокои от многобройните проблеми на обществото.

— Как се озова сред привържениците на екологическата идея? — попита той.

— С помощта на убийствата — отвърна Шизей и леко се усмихна на озадачената му физиономия. — Моят народ изби прекалено много китове, прекалено много тюлени намериха смъртта си по плажовете и айсбергите, намушкани с вили и пребити с колове. Прекалено много отровни отпадъци бяха хвърлени в нашите реки и потоци, в нашите океани… Никога в живота си не бях виждала толкова безразсъдна и зла алчност. Исках да направя нещо, имах нужда да го направя. За мен беше важно да зная, че нещата могат да се променят.

Брандинг се замисли за живота на Шизей. Измъчвана и държана под ключ от лудия художник Засо, който си бе въобразявал, че ще я превърне в жена демон. Мислеше предимно за начина, по който тази жена бе надмогнала ужасното си минало и се бе превърнала в човек със силен характер, чиято работа действително има смисъл в живота. И се гордееше с нея.

Приемът беше съвсем традиционен, единственото поведение, което вървеше тук, беше дипломацията и стриктното придържане към протокола. Брандинг я притежаваше в изобилие и не след дълго бе от малкото хора, около които се трупаха гости, слушаха го, смееха се на остроумието му и държаха да ги видят в негова компания.

Едновременно със светските си задължения той не изпускаше от очи и Шизей, която леко се плъзгаше през балната зала, проблясваща в злато и кристал. С чаша шампанско в ръка тя се спираше да размени по някоя дума с различни дипломати, те вежливо кимаха и още по-вежливо я изслушваха. Накрая неизбежно й подаваха своите картички, при това с благоговението, с което се поднася дар пред олтара на светица.

Един час след пристигането им Брандинг я дръпна настрана, намигна и попита:

— Забавляваш ли се?

— Съвсем добре — кимна тя.

— Забелязах — рече той, изпитвайки същото. В залата присъстваха всички известни членове на Републиканската партия, навъртаха се край него, стремяха се да го увлекат в разговор и когато стореха това, бързаха да го уверят в подкрепата си за законопроекта АСКП.

Единственото язвително подмятане дойде от Триша Хамилтън — съпруга на Бъд Хамилтън, сенатор от Мериленд и близък приятел на Брандинг. Изплувала като вестоносец пред настъпваща армия, тя се лепна за него и обяви:

— Ти си моят кавалер тази вечер!

Беше облечена в официална рокля от коприна и кринолин, която положително струваше цяло състояние, но въпреки това я правеше с десет години по-възрастна от нейните петдесет и три години.

Очите й предизвикателно блестяха и той добре забеляза как опипват Шизей с онази хищна алчност, която вашингтонските съпруги бяха превърнали във висше изкуство.

— Какво прекрасно създание! — възкликна тя с глас, който прозвуча така, сякаш казваше: „Каква уличница, Господи!“

Брандинг се разсмя, настроението му бе прекалено добро, за да се тревожи от заядливостта на Триша.

— Освен това има и глава — рече той.

— Бас държа, че е точно така — сладко му се усмихна тя и го поведе към просторната трапезария. Костюмчето й е доста интересно. „Луи Феро“, нали?

— Нямам представа, но ми харесва — отвърна Брандинг.

— О, на мен също — кисело рече Триша. — Но имам странното чувство, че вече съм го виждала… В това градче няма кой знае колко оригинални дрехи на Луи Феро… Продават се единствено в „Сакс Джандъл“, където никога няма два комплекта от един и същ размер… Зная това, защото онзи ден минах оттам да си потърся нещо ново и съм сигурна, че видях това същото костюмче, знаеш… — Тя се притисна до Брандинг и прошушна в ухото му: — Да, да, същото беше! И знаеш ли кой го купи, Кук? Сенаторът Хау! Щастлива съм да ти съобщя, че Дъглас не ме видя, тъй като много бързаше. Неприятно човече, нали Кук? Тръпки ме побиват, като си помисля, че мога да се докосна до него!

— Това, което каза за „Сакс Джандъл“ е вярно, но за костюмчето грешиш — отвърна Брандинг. — Едва ли в цял Вашингтон има само една бройка от него… Не разбирам накъде биеш, Триш.

— Наникъде, Кук. Просто си бъбря.

Той направи опит да забрави казаното от Триша Хамилтън, но по време на вечерята откри, че умът му е зает именно с него. Вероятно затова не помнеше нито какво е ял, нито разговорите около масата. Реч произнесе първо президентът, после и германският канцлер, но Брандинг не им обърна внимание.

В колата на път за дома беше толкова мълчалив, че Шизей протегна ръка и леко го докосна:

— Какво има, Кук?

Понечи да я попита откъде се е сдобила с костюмчето „Луи Феро“, дали сама си го е купила, или го е получила като подарък. Прехапа устни в последния миг, тъй като си даде сметка, че не иска да получи отговор на тези въпроси. Защото бе убеден, че отговорът ще бъде лъжа.

— Нищо — тръсна глава той. — На практика беше доста разтърсен от „невинното бъбрене“ на Триша Хамилтън. Триша беше клюкарка само дотолкова, колкото да подхранва илюзията си, че с помощта на интимна информация за известни личности тя самата е в центъра на събитията. Но нейните клюки винаги бяха проверени и абсолютно достоверни. Мъдро оставяше измислиците и лъжите на другите вашингтонски съпруги.

Брандинг се безпокоеше от мисълта, че след като Триша е видяла Хау да купува костюмчето, това наистина е било така.

Отначало неволно потърси някакво невинно обяснение за този факт, но скоро си даде сметка, че постъпва глупаво и невинно обяснение няма. После се зае да обмисля вероятността за наличието на таен съюз между Дъглас Хау и Шизей, но и това не го доведе до нищо. Беше готов да заложи живота си, че между хора като Шизей и Хау не може да има нищо общо. Но нещо не беше наред и ако подозренията му се окажеха верни, то Шизей би трябвало да е най-великата актриса на този свят!

Спря пред къщата й, но остави двигателя да работи.

— Няма ли да влезеш? — попита го Шизей.

— Не, да го оставим за друга вечер.

На фона на едва доловимото мъркане на мотора между тях бавно се очерта дълбока пропаст. В началото на вечерта я нямаше. Улицата беше пуста, луминесцентното осветление хвърляше кръгове от ярка светлина под стълбовете. По издълженото торпедо на ягуара пробягваха сенките на брястовете.

— Какво има, Кук? — докосна лакътя му Шизей. — След вечерята настроението ти рязко се промени.

— Уморен съм — затвори за миг очи той. — Искам да се прибера у дома.

— Моля те, Кук, влез поне за малко! Не искам вечерта да свърши по този начин!

Брандинг се поколеба, после протегна ръка и изключи двигателя.

Шизей вървеше пред него и палеше всички лампи на долния етаж. Като дете, събудило се от кошмар, помисли си Брандинг.

— Ще пиеш ли нещо?

— Не ми се пие — поклати глава той, изправен като кол в средата на дневната.

— За Бога, Кук! Кажи какво става?

— Не знам какво става — отвърна бавно той. — Все още не знам…

— Искаш да си вървиш, виждам го по лицето ти — отбеляза тя. — Просто изгаряш от желание час по-скоро да се махнеш оттук!

— Нищо подобно.

— Не ме лъжи! — погледна го в очите Шизей. И Брандинг изведнъж побесня. Тя си позволява, да го обвинява в лъжа! Тя — него!

— Как смееш да ми говориш по този начин, кучко лъжлива! — ревна той и пристъпи към антрето. — Откъде се сдоби с новия си костюм?!

Сърцето на Шизей подскочи и заседна в гърлото й. Нима е разбрал за подаръка на Хау? Но как би могъл?

Брандинг я чу да го вика по име, после телефонът започна да звъни. Излезе през входната врата и усети как мускулите на краката му странно подскачат, свити на топка.

Шизей грабна слушалката и раздразнено изкрещя:

— Какво има?

После дъхът й спря, разпознала гласа на брат си.

— Сенжин! — прошепна тя. — Мислех, че се разбрахме да…

— Край на всякакви предишни споразумения — отвърна Сенжин.

— На така ще поставиш под заплаха всичко, което…

— Млъкни!

— Какво има? — попита с пресъхнало гърло Шизей. — Какво се е случило?

— Случило се е невъзможното! — изръмжа Сенжин, гласът му приличаше на тътена на парен котел, който всеки момент ще експлодира. — Имам нужда от теб!

— Какво си…?

— Пристигам — прекъсна я Сенжин. — Ще бъда в Лонг Айлънд, градчето Уест Бей Бридж. — Даде й адреса и добави: — Там ще се видим!

Шизей понечи да каже нещо, но връзката прекъсна. Постави слушалката на мястото й и леко потръпна, пръстите й несъзнателно опипваха пръстена е изумруд на дясната ръка.

Брандинг се качи в ягуара и включи двигателя. В момента, в който пое по тихата улица, забеляза, че ръцете му треперят. Сърцето му блъскаше в гърдите, страданието го притискаше със силата на физическа болка. Страшно много му липсваше съветът на жена му — тя положително би му посочила къде е прав и къде греши, образно казано, би знаела кой с кого и защо ляга в леглото… Винаги го бе правила.

Не можеше да понесе мисълта, че Шизей е изпратена при него от Дъглас Хау, че единствената й цел е да го компрометира, а заедно с него и законопроекта АСКП. Едва сега Брандинг си даде сметка, че наистина обича Шизей, обича я с цялата си душа. Тя беше успяла да проникне далеч зад отбранителната му система, беше успяла да се докосне до истинската му същност така, както дори Мери не беше го правила… Откритието, че всичко това е лъжа, беше извън обхвата на чувствата му, напълно неразбираемо…

Имаше чувството, че светът се е сгромолясал върху главата му; че етикетите, които винаги безпогрешно бе окачвал на хората край себе си, са безполезни, не, нещо по-лошо — напълно фалшиви! Беше като дете, което местят в ново училище и което изведнъж разбира, че старателно усвояваните в предишното му училище уроци са напълно погрешни. Чувстваше се наивен и глупав, предаден от онези кръгове на властта, които винаги го бяха поддържали.

Даваше си сметка, че пуританската кръв в жилите му го кара да я заклейми, да откаже да я изслуша. Защото знаеше, че любовта ще му попречи да различи истината от лъжата.

В съзнанието му отекнаха думите на майка му — ясни и близки, сякаш седеше до него в ягуара: „Светът е игрище на Сатаната, Котън. Останеш ли на тясната пътечка, която Бог е предопределил за теб, ти ще бъдеш в безопасност.“

Стресна се от синьо-червените светлини, които блеснаха в огледалцето за обратно виждане, последвани от кратко включване на сирена. Отби вдясно и спря, умът му продължаваше да е обзет от мрачни мисли. Патрулната полицейска кола почти опря нос в задницата на ягуара, беше бяла с познатите сини линии. В проблясъка на буркана върху покрива й Брандинг успя да зърне двете фигури на седалката.

За известно време нищо не се случваше. После шофьорската врата се отвори и на асфалта се появи фигурата на униформен полицай. Партньорът му остана в колата.

Брандинг спусна стъклото си. Полицаят, висок поне метър и деветдесет мъжага, спря на крачка от отвореното стъкло и погледна в колата. На очите му имаше огледални слънчеви очила и Брандинг неволно се запита как ли изглежда нощта през тях.

— Документите, моля — рече той.

— Сигурен съм, че не съм превишил скоростта, сержант — каза Брандинг.

Полицаят не отвърна нищо и той му подаде документите си. Направи му впечатление, че едрият мъж ги поема с лявата си ръка, а дясната стои върху бежовия кобур на служебния револвер.

Полицаят направи знак на партньора си, обърна се към Брандинг и каза:

— Страхувам се, че ще трябва да отворите багажника, сенаторе.

— Какво? — стреснато го изгледа Брандинг.

Полицаят се дръпна крачка назад:

— Моля, слезте от колата, сенаторе.

Брандинг слезе и се насочи към задната част на ягуара. Полицаят вървеше на крачка зад него. Насреща му се изправи вторият полицай, в ръката му се поклащаше къса пушка.

— Мога ли да попитам какво става? — нервно повиши глас Брандинг.

— Бъдете така добър да отворите багажника, сенаторе — обади се полицаят зад гърба му.

Брандинг се подчини. Вдигна капака и отстъпи крачка назад. Полицаят включи фенерчето си и го насочи във вътрешността на багажника. Нощният въздух натежа от неприятна сладникава миризма.

— Господи Исусе! — промълви ченгето.

Брандинг чу как двойният спусък на пушката изщрака в ръцете на втория полицай, приведе се напред и видя свитото на кълбо тяло в багажника. Изведнъж му прилоша. Лъчът на фенерчето се плъзгаше по окървавеното лице и разбития череп, по широко отворените очи на трупа, вперени в неизвестното. В съзнанието му отново прозвуча гласът на майка му: „Отклониш ли се от тясната пътечка, всичко хубаво и добро, което виждам у теб, ще повехне и умре.“

Пресвети Боже, аз познавам този човек, помисли той с помътено съзнание. В багажника лежеше Дейвид Брислинг, личният помощник на сенатора Дъглас Хау.

Високо в Ходака Никълъс щурмуваше непристъпната снага на Черния жандарм. Лицето му — брадясало и безумно, бе покрито с късчета лед. Преживяваше наяве кошмарите на своите сънища, отново и отново се ровеше в тръстиката, без да знае какво точно търси. Беше открил следи от стъпки в тинята, сънят се преплиташе с действителността, паметта му се подчиняваше на това, което долавяха сетивата му. Гласът, който беше чул, беше гласът на спомените. Но духът му бе толкова объркан, че той не можеше да различи думите, не можеше да разбере какво му казва този глас.

Прав беше Канзацу — не широ нинджа объркваше духа му, той бе по-скоро симптом на болестта. На практика Никълъс вече беше болен, когато танжинът го атакува, вече беше уязвим и слаб и всичко това се дължеше на широ нинджа.

Макар и попил в себе си основите на Акшара, той продължаваше да е широ нинджа. Това поне бе успял да разбере. Нито Канзацу, нито който и да било друг ще може да го излекува.

На практика лечение нямаше. Широ нинджа е такова душевно състояние, което може да се излекува единствено като бъде оставено само да се изтрие бавно и постепенно от душата му. Все пак чувстваше, че помни малко по-добре някогашните си умения в бойните изкуства.

— Широ нинджа е едно особено състояние — каза му една вечер Канзацу, доста след като бяха приключили с дневните упражнения. Пръстите му внимателно опипваха белега на тила му. — А това, в което се намираш ти, е съвсем различно.

— Но защо? — попита го Никълъс. — Нали основен симптом за присъствието на широ нинджа е загубата на паметта?

— Точно така — кимна Канзацу. — Но ти не си изгубил паметта си, а по-скоро не си в състояние да стигнеш до нея. Въпреки, че Акшара вече е започнал да лекува духа ти, паметта ти все още не може да се върне нито до нинджуцу, нито до „Гецумей но мичи“. От всичко това стигам до заключението, че заболяването ти е на органична основа.

— Искаш да кажеш, че неспособността ми да си спомням наученото някога, се дължи на физически недостатък? — погледна го с недоверие Никълъс.

— Да — кимна Канзацу. — Твърдо съм убеден, че нещо са ти направили по време на онази операция.

Хладни тръпки пробягнаха по гърба на Никълъс.

— Хирургът е срязал нещо, което не е трябвало да докосва, така ли? — попита той. Не можеше да понесе мисълта, че мозъкът му е безвъзвратно увреден.

— Не — твърдо отвърна Канзацу, сякаш прочел ужасните му мисли. — Станало е случайно. Да си мислим, че хирургът е знаел точно какво да пипне в главата ти, за да изтрие наученото, означава да вярваме в съществуването на шанс, който е едно на милион! — Канзацу седеше напълно неподвижно, очите му бяха едва доловими цепнатини — два черни гарвана в пуста и отдавна ожъната пшеничена нива. От лицето му се излъчваше сила и меланхолия. — Говоря за нещо съвсем целенасочено, Никълъс — добави той.

Никълъс чуваше тежкото блъскане на сърцето си, тишината стана нетърпима. Кръвта бучеше в ушите му, тялото му се вцепени от ужас.

— Но хирургът…

— По всяка вероятност той е бил само пионка, макар да не изключвам и съучастие — твърдо го прекъсна Канзацу.

Пред очите на Никълъс изплува окървавеното лице на доктор Ханами, обезобразеното му тяло, проснато на тротоара.

— Хирургът, който ме оперира, беше изхвърлен през прозореца на кабинета си — каза той. После разказа всичко — от момента, в който доктор Ханами произнесе като присъда своята диагноза, до битката с танжина, станала шест месена по-късно в кабинета му.

— Аха, сега всичко си идва на мястото — каза Канзацу, извади някаква медицинска книга и я отвори на страницата, озаглавена „Мозъчни полукълба“. — Хайде сега да караме поред. Според това, което ми разказа, твоят тумор е бил ето тук — зад хипокампусната бразда — пръстът му се спря на съответното място върху рисунката. — Виждаш, че това е съвсем близо до границата на хипокампуса1 и малко над нея… Танжините знаят от стотици години, че човешкият мозък е нещо като компютър, чиито милиарди функции се изпълняват от точно определени сектори. Един от тези сектори например е свързан с формирането на паметта, той е сравнително ограничен. Намира се точно там, където според западните учени е разположен хипокампусът…

— Но моят тумор беше над него — възрази Никълъс. — Все повече започвам да се убеждавам, че доктор Ханами е допуснал грешка… че скалпелът му се е плъзнал не там, където трябва.

— Напротив — поклати глава Канзацу. — Изхвърли черните мисли и се опитай да се съсредоточиш върху очевидното, Никълъс. Хипокампусът е далеч под мястото на тумора, изключено е да бъде докоснат по погрешка от скалпела на опитен хирург. Направено е било нарочно!

Канзацу прелисти книгата и продължи:

— Съвременната наука е открила, че хипокампусът играе решаваща роля за действието на паметта, тъй като мозъчните му клетки са богати на една особена молекула, наречена „рецептор НМДА“ по името на съответните химикали, с чиято помощ е била открита тя. Именно тези рецептори приемат информацията и я съхраняват за повторна употреба. Това е възможно, само ако мозъчните клетки, или невроните, имат възможност да се свързват една с друга и по този начин да изграждат синаптични връзки2. Ако нещо прекъсне този процес — какъвто очевидно е бил твоят случай — включването на нови спомени се прекратява, а ако се увредят споменатите НМДА-рецептори, достъпът до вече съществуващите спомени се прекъсва изцяло. В крайна сметка се получава това, което според теб е загуба на паметта, но на практика няма нищо общо с подобен процес.

— Тогава какво е станало с мен? — попита Никълъс.

— Мога само да предполагам — отвърна Канзацу. — Но предположението ми положително ще бъде близко до истината. Мисля, че докато хирургът е оперирал тумора ти, някой друг с фиброоптика е вкарал химически агент, потискащ НМДА-рецепторите в хипокампуса…

— Но нали този агент ще блокира всичките ми спомени, а не само тези, които са свързани с уменията ми на нинджа?

— При нормални обстоятелства — да — отвърна Канзацу. — Но ти имаш работа не с обикновен танжин, а с „дорокусай“. Той е в състояние да проникне в отделните сектори на паметта ти точно по начина, по който ти, а и всеки опитен нинджа, блокираш само онези части от тялото си, които изпитват болка. Освен това съзнанието ти е било изцяло фокусирано върху това, което си изпитвал в момента — състоянието широ нинджа. Според мен ще ти бъде трудно, а дори и невъзможно, да извикаш някои от най-ранните си детски спомени.

Никълъс се замисли. Наистина много неща от детството бяха започнали да му убягват. Знаеше, че са там, но не беше в състояние да ги извади на повърхността на съзнанието си.

— Но нали „дорокусаят“ е бил в операционната заедно с доктор Ханами? — смаяно поклати глава той. — Докторът не може да не е бил в течение!

— Съвсем вярно — кимна Канзацу. — Но ако е истина всичко, което научих от теб, ние трябва да отчетем и вероятността, за наличието на крайна принуда. Може би докторът е бил заставен да позволи чужд достъп до мозъка ти.

Никълъс се замисли за момент, после попита:

— А в състояние ли е „дорокусаят“ на подобна хирургическа интервенция?

— Напълно — отвърна Канзацу. — Ти си нинджа и имаш задълбочени познания върху анатомията на човешкото тяло. Не по-малки са познанията и на всеки танжин…

— Но аз не бих могъл да вкарам отровни оптически влакна в мозъка на някого — възрази Никълъс.

— И слава Богу. Ти не си „дорокусай“. Ти не притежаваш такова безотговорно отношение към човешкия живот.

Макар Канзацу да беше започнал да му дава някакви стрити на прах билки като противоотрова на химикала, потиснал рецепторите НМДА, Никълъс все още бе принуден да се опира изцяло на Акшара за душевното си равновесие. Сякаш отново се учеше да ходи и говори — обикновени, но изключително трудни неща. Мозъкът му беше като отворена книга — с празни страници, очакващи ръката на създателя си. Акшара бързо го запълваше със своето съдържание — ново, необичайно, безкрайно различно.

Странно, но в тази трудна битка главна опора му беше тялото, а не духът. Тренирано до съвършенство, то беше в състояние да изпълнява всички изисквания на Акшара. Не се затрудняваше нито от светкавичните реакции, нито от продължителните натоварвания. Никълъс изпитваше чувство на благодарност към безупречния му механизъм, който правеше пътуването към собствената му същност възможно.

После, някак внезапно, почувства, че изкачва омразния Черен жандарм с лекота, докато в същото време тялото му набъбваше от прилив на енергия. Усещаше с всяка негова фибра повърхността на скалата, залавяше се така здраво за най-тясната пукнатина или издатина в нея, че никакъв вятър не бе в състояние да го откъсне оттам. Едновременно с това чувстваше как духът му се освобождава, после отново почувства, че се потапя в „Гецумей но мичи“! В душата му нахлуха спомените, тяло и дух отново се превърнаха в неделимо цяло, силата набъбваше в мускулите му. Вече не беше широ нинджа.

Чувството за тържество беше толкова всеобхватно, че Никълъс отметна глава и нададе див победоносен вик, който заглуши воя на вятъра и сякаш прониза ниско надвисналите облаци. Обърканите образи в съзнанието му започнаха да се проясняват, да се изпълват със съдържание и плътност.

Стъпките сред тръстиката, гласът от сънищата… Отново се озова в замъка на Киоки, отново се промушваше през лунната портичка в кабинета му.

„Какво каза гласът?“, беше го попитал Канзацу.

„Не помня“, беше отвърнал Никълъс.

„Не беше ли гласът на брат ми?“

„Не съвсем, но приличаше…“

„Колко приличаше?“

Отговорът му даде Акшара — приличаше много. В момента гласът отново му заговори, този път разбираше ясно всяка изказана дума. Беше неговият собствен глас, който промълви: „Време“. Прозвуча като звън на стар стенен часовник, като екот на камбана, като сянка, плъзнала се от мъглата. „Време за познание, време за осъзнаване, време да откриеш истинската си същност. Настъпи краят — вече не си объркан, не се страхуваш от смъртта.“

Никълъс изпъна рамене срещу ураганния северен вятър, чувствайки прилив на огромна енергия в тялото си. Душата му тръпнеше от могъщото познание на Акшара, сърцето му се свиваше от нетърпение.

Къде си ти, злокобен „дорокусай“? Ще те открия, ме можеш да се изплъзнеш! Идвам да те унищожа! Идвам!

Азама, Япония | Жуи, Китай | Токио, ЯпонияЛято 1970 — Зима 1980

— Това ли е всичко, което ще ни разкажеш? — попита момиченцето.

— Ти обеща да ни разкажеш края! — обади се брат й.

— Тази приказка няма край — усмихна се сенсеят.

— Но ти обеща! — повтори момчето Сенжин, което винаги проявяваше по-голямо нетърпение от момичето.

— Какво стана, след като те паднаха от водопада? — попита Шизей.

— А, водопада! — поклати глава сенсеят, сякаш изведнъж си спомни защо са там — не само край реката, а и на самата планета.

Той беше Речния човек. Това беше единственото име, с което го познаваха Сенжин и Шизей, макар че винаги го наричаха сенсей — учител. Той беше като баща за тях — двете безпризорни близначета. Беше техен наставник и другар, учител и приятел. Беше брат на Хаха-сан.

На практика той беше цялата вселена за тях и те го обичаха повече от всичко, дори повече отколкото се обичаха помежду си.

Знаеха го като Речния човек, защото той ги заведе в сенчеста долина край брега на широка, извиваща се като змия река, и там се зае с тяхното обучение. Той се чувстваше у дома си, прекарваше във водата толкова време, колкото и на сушата, беше се превърнал в земноводно съвсем като жабите, които се приличаха на нагорещените камъни по брега и час по час стрелваха змиеподобните си езичета да приберат в устата си някое невнимателно насекомо.

— Водопадът сияеше като звезда в небето — каза Речния човек. — Тътенът му бе могъщ като някаква фантастична машина на живота и смъртта, водите му криеха огромна енергия.

— Изведнъж, в мига, в който двамата братя, вкопчили се един в друг, били повлечени от мощното течение, станало нещо необичайно. Цялата земя се разтърсила, трусът вероятно бил предизвикан от предсмъртната въздишка на Жао Хсия, притиснат от Со Пенг до скалите в подножието на водопада, а дробовете му се изпълвали с кипяща вода…

— А може би земята се разтърсила, когато Со Пенг изскочил от водата, поел дълбоко дъх и се проснал на калния бряг. Той оцелял, но приятелят му от детинство Жао Хсия нямал този късмет. Со Пенг имал възможност да спаси своя брат, но решил да го удави. В съдебния процес срещу Жао Хсия той бил всичко — съдия, жури и екзекутор.

— В този акт не присъствало правосъдието. Или го имало, но във вид, който ние едва ли можем да разберем. Правосъдието трябва да бъде уважавано, независимо от неговата жестокост. А всичко друго, което не може да се нарече правосъдие, трябва да бъде поругано и наказано.

Така беше започнало всичко. Сред зелената долина, прорязана от сребърната лента на реката, в разгара на горещото лято. В съзнанието на две млади и невинни човешки същества се запечатваха основните морални ценности. Но чии бяха те?

Хаха-сан нямаше други роднини, освен своя брат и сенсей, Речния човек. За разлика от сестра си — жената, която бе дала живот на Сенжин и Шизей — Хаха-сан бе предпочела да остане неомъжена. От малка бе изпълнена с дълбоко недоверие към мъжете.

Не разбираше секса и се страхуваше от него. Приемаше го като жестоко насилие срещу личността, едва ли някой друг човек разсъждаваше по този начин. Ако не се брои Сенжин, разбира се, който заедно с възмъжаването започна да си дава сметка какво е възприел от нея.

Може би Хаха-сан е била брутално изнасилена в младостта си — само подобен факт би оправдал отношението й към секса. Но животът рядко предлага ясни и категорични решения. По тази причина и истината за тази жена едва ли е била толкова еднозначна. Самата тя бе убедена, че отвращението й към мъжете е родено още в ранното й детство и тя вече не може да си спомни причините, които са го предизвикали.

А това, което си спомняше, беше обезпокояващо. Тя реагираше с ужас на откъслечните фрагменти — разлагащи се и вонящи, които често се появяваха в съзнанието й. В такива моменти над къщата надвисваше черен облак — сякаш страхът на Хаха-сан се бе превърнал в потръпващо от възбуда тяло на пияница, който всеки момент щеше да се събуди от алкохолното опиянение и щеше да помете всичко и всички със силата на страхотния си гняв.

Отначало Хаха-сан, сякаш засрамена от стореното, прегръщаше близнаците, притискаше ги до меките си като възглавница гърди и започваше да им напяла приспивни песни на непознат език.

Първите години от живота им течаха именно така — под знака на непредвидимото. Чувстваха се спокойни и сигурни само в присъствието на сенсея — там, край сребърните извивки на реката. И нима беше чудно, че приемаха с желание и радост неговите уроци, — неговите напътствия?

Много години по-късно, отпуснат и изгубил тегло в резервоара за освобождение от сетивните реакции на хотел „Кан“, прехвърлил на Кшира задачата да го извади от времето и пространството, Сенжин си даде сметка, че двамата с Шизей притежават същата дарба, която бе притежавала и Хаха-сан.

Но Хаха-сан не беше нормално човешко същество. Родителите й бяха загинали при американската атомна бомбардировка над Нагасаки, а лекарите бяха открили смъртоносна доза радиация и у самата нея. Разбрали, че е обречена, те я бяха прибрали в своите лаборатории и се бяха заели да я изследват по всевъзможни начини. Сложна апаратура от хром и фибростъкло регистрираше функциите на жизнените й органи, готова да открие всяка промяна в клетките на човешкото тяло, причинена от радиацията.

Този експеримент не беше изцяло по инициатива на медицинските екипи. Напротив — Хаха-сан беше тази, която прегърна като свидна рожба идеята за него. Веднага след изтощителните тестове, на които я подложиха заедно с всички останали бежанци от Нагасаки, тя сама си предложи услугите на лекарите. Слушаше ги как се консултират за нейния случай, но не разбираше нищо — сякаш радиацията вече я бе лишила от слух. По онова време, в края на 1945 година, тя беше десетгодишна и вече бе осъзнала собствената си смъртност. За това беше спомогнала и войната, тя бе разбрала какво значи да си мъртъв.

Но Хаха-сан се безпокоеше от живота, а не от смъртта. Когато небето над Нагасаки избухна в ослепителната светлина на смъртта, там не беше единствено сестричката й — с две години по-малка от нея. Майка й и баща й и двамата й по-големи братя обаче бяха изпепелени за секунди.

И Хаха-сан разбра, че е станала глава на семейството и трябва да се грижи за своята сестра. Не можеше да разчита на властите, изпаднали в пълно объркване в последните дни на войната.

Нуждаеше се от пари и единственият начин да ги получи бе да се предложи за опитно зайче, за жива лаборатория на учените, които горяха от желание да открият краткосрочните и дългосрочните поражения на радиацията — този нов и непознат досега бич на човечеството. Получените пари даваше на сестра си, тя пък успя да ги вложи по най-подходящия за едно сираче начин — предложи ги на селско семейство при условието да я приемат в своя дом. Изгубили и тримата си сина във войната, селяните бяха щастливи да получат чифт ръце — независимо от детската им слабост — за прибиране на оризовата реколта.

Но експериментът се оказа краткотраен. След като в продължение на шест месеца интензивни изследвания тялото на Хаха-сан не показа признаци на остро радиационно отравяне, лекарите се отказаха от нея и потърсиха други, по-малко щастливи жертви на атомната бомбардировка. Стигнаха до заключението, че първоначалната им диагноза е била погрешна — толкова незасегнато се оказа тялото на Хаха-сан.

Много години по-късно, плуващ в Пустотата, Сенжин си даде сметка колко изплашена е била Хаха-сан от своята необичайна дарба. Не само изплашена, а и дълбоко травмирана. Била е готова за смъртта, но изведнъж се е оказало, че е съвсем здрава. И тогава се е разболял духът й.

Може би е била уверена, че е трябвало да умре още при атомната експлозия. Не се е чувствала по-достойна за живота от своите братя и родители. Напротив — чувствала се е съвсем неподготвена за неговите трудности, всеки от братята й би бил в състояние да, се грижи далеч по-добре за малката им сестричка.

И все пак именно тя бе оцеляла. Дори нещо повече — бе разцъфнала като прекрасна орхидея. Защото Хаха-сан напусна лабораторията с розови страни, със силна и блестяща черна коса, с великолепни зъби. И не бе боледувала дори един ден след това.

В тази посока се бе развила нейната дарба, но дарбата на сестра й се прояви по съвсем различен начин. Сенжин бе убеден, че майка му така и не е разбрала какво притежава. Кармата й е била такава — да не се възползва от необичайните си способности, а само да ги предаде на децата си — Сенжин и Шизей.

Хаха-сан им даде тези имена. Тя пое грижите по тяхното отглеждане. Майка им не бе проявила никакъв интерес към тях или пък е била твърде болна за това. Сякаш животът й бе имал една-единствена цел — да ги роди. А след това да изчезне — по подобие на насекомите, които умират заедно с раждането на новото поколение.

Но кой беше сенсеят брат, след като и двамата й братя бяха загинали в бомбардировката? Сенжин й зададе този въпрос в мига, в който се бе почувствал достатъчно възрастен, за да види несъответствието.

— Сенсеят е наистина мой брат — беше се засмяла Хаха-сан. — Появи се на прага на майка ти една година, след като тя се беше омъжила и вече беше бременна с теб и Шизей. Каза, че е преживял бомбардировката в Нагасаки, защото се оказал точно в епицентъра на взрива, а освен това искал да провери силата на своята дарба. Би бил доволен и ако беше загинал, тъй като това би доказало незначителността на дарбата му, а той не искал да живее с мисълта, че е по-малко надарен от роднините си.

После отишъл в Китай, в селището Жуи и там започнал да изучава древните изкуства. Именно в Жуи получил титлата „сенсей“…

Затоплен и сит, Сенжин беше вдигнал очи към лицето й:

— Истина ли е това, което ти е казал сенсеят?

Хаха-сан му се усмихна, от тялото й се разнасяше особеният аромат на мляко и захар — аромат, който го преследваше цял живот.

— Не е възпитано да се съмняваш в думите на един сенсей — каза му тя. — Но аз не повярвах на това, което ми разказа за бомбата… — Сви рамене и добави: — Може би е намерил убежище в планината или е бил зашеметен от взривната вълна… Съмнявам се, че някой може да оцелее в епицентъра на такава експлозия, но всъщност не зная каква е истината. Останалата част от историята му обаче е вярна. Сенсеят наистина е учил в Жуи. Затова го видяхме след толкова много години, когато двете с майка ти вече бяхме надхвърлили двайсетте. За тези години той беше преживял много неща.

Какво имаше предвид Хаха-сан? Какво се беше случило със сенсея в Жуи? Сенжин пробва различни методи, за да изтръгне истината от Хаха-сан, но тя винаги съумяваше да се изплъзне. И през ум не му минаваше да попита самия сенсей, тъй като той никога нищо не говореше за своето минало.

Тогава Сенжин разбра, че никой на този свят не може да даде отговор на въпросите, които се блъскаха в главата му. Хаха-сан беше в състояние да му даде част от този отговор, сенсеят — друга. Но никой от тях не искаше, или не можеше, да даде отговор на най-важните въпроси, на онези, които имаха решаващо значение за бъдещето на младежа.

Само Шизей беше посветена в намеренията му да предприеме пътешествие до Жуи. И, естествено, избухна в плач. Никога не бяха се разделяли, дори в утробата на майка си бяха един до друг.

— Ти си слаба! — изкрещя й Сенжин. Какво казваше сенсеят за слабост като твоята?

— Не помня — отвърна през сълзи Шизей.

И Сенжин я удари. Не искаше да го стори или поне не бе имал подобни намерения. Което за него бе едно и също. Това беше първият му плесник, но съвсем не последният. Доста по-късно, чак отвъд Южно китайско море, той си даде сметка, че в отговора й тогава бе доловил ехо от недоумението на Хаха-сан. Не беше в състояние да накаже самата Хаха-сан или поне тогава не можеше да го стори — ето защо наказа нея.

Шизей. Сестрата близначка, другата половина на същността му. Нея.

От това нея се ужасяваше Сенжин. От тази влудяваща женственост, която неизменно присъстваше в сънищата му и която той панически изхвърляше от съзнанието си, когато беше буден. В началото беше убеден, че тази женственост е наследство от омразната и безволева майка, промъкнало се у него още през пъпната връв. После започна да подозира, че тя е част от дарбата на Хаха-сан, която тя презираше и мразеше, от която искаше да се отърве. Още по-късно стигна до заключението, че женствеността в душата му е смесица от двете.

Нямаше нищо общо с Шизей, същевременно беше тясно свързан с нея.

Още в майчината утроба Шизей бе пропита от всичко, което сам той притежаваше. Подобно на преминал в нелегалност бандит, той постоянно я подозираше, че е наследила фаталните слабости на майка им. Просто защото не можеше да подозира себе си в подобен грях, защото помнеше какво беше казала за сенсея, Хаха-сан: „Не би имал нищо против и да загине, защото това би означавало, че дарбата му е незначителна, а той така и не би се примирил с мисълта, че е по-непълноценен от другите членове на рода си.“ Сенжин знаеше, че тези думи важаха с пълна сила и за него самия.

Беше толкова нащрек и за най-малкия признак на майчиното наследство, колкото бяха лекарите, борещи се да открият следи от радиационната отрова в тялото на Хаха-сан. В този смисъл вниманието му бе отвлечено, когато Речния човек започна да пълни главата му със собствената си морална вселена.

Естествено, не съзнаваше това. Никое дете не може да осъзнае подобни неща. Крайният резултат обаче беше един и същ, тъй като точно като всяко дете Сенжин взе това, от което изпитваше нужда. Безразсъдно, без да мисли за последиците.

Може би е най-лесно да се твърди, че всичко това е било възможно, само защото той не е имал баща. Но какви други обяснения може да има? На практика и Сенжин, и Шизей приличаха на баща си. Майка им беше приятна на вид жена и нищо повече. За разлика от баща им, който, също като близнаците, просто грееше с необикновената си хубост.

Сенжин имаше от него само една оръфана по краищата снимка, зацапана и с липсващ долен край. Но тя продължаваше да се числи сред най-ценните му притежания, защото на нея бе запечатана фигурата на слаб и привлекателен мъж с безупречно изгладена униформа. Предната част на куртката му бе така отрупана с ордени и медали, че малкият Сенжин искрено вярваше, че цялата е направена от метал.

Какво бе станало с бащата на близнаците? Никой не знаеше. Бил е военен от кариерата, преживял най-тежките тихоокеански сражения на японската армия в края на Втората световна война. Храбростта и безспорните му качества на командир са били признати от всички. След войната останал извън обсега на Американския военен трибунал, което по безспорен начин доказва, че е имал високопоставени покровители.

Започнал кариерата си като пилот-изпитател на изтребителите, произвеждани от „Мицубиши“ и „Додай“. Още тогава безумната му смелост придобила широка известност — почти същата, на която се радвал и след участието си в най-тежките сражения по време на войната. Летял на границата на атмосферата — по-близко до слънцето, отколкото до земята. Никой не можел да се похвали със същото, с изключение може би единствено на легендарния Чък Ягър. После американските астронавти завзеха космическото пространство и славата на смелите пилоти-изпитатели се превърна в прах.

Един ден просто изчезнал. Може би не е могъл да понесе забравата на геройските битки. Винаги бе живял на предела на възможностите си. Нищо друго не бе го задоволявало. Може би и той като майка им беше изпълнил жизнената си мисия със създаването на близнаците и след това се бе превърнал в прах, ненужен на никого.

Не, това не е истина. Сенжин и Шизей имаха нужда от него.

— Водопадът! — нетърпеливо се обади Сенжин, подканяйки Речния човек да продължи своя разказ.

— Да, да — обади се и Шизей. — Какво стана после? Водопадът. Апокалипсисът на Речния човек, божественото прозрение, Армагедон. С него започваше и свършваше всичко. Всички пътища на света свършваха при водопада и започваха от него.

Години наред близнаците сънуваха този водопад, сякаш беше жив, сякаш се лееше в здрача на стаята им.

— Самсенгът, главатарят на гангстерите Тик По Так бил човекът, който измъкнал убиеца Со Пенг от кипящите води в подножието на водопада — започна Речния човек. — Трупът на Жао Хсия, прикован за дъното от волята на Со Пенг, така и никога не изплувал на повърхността.

— „Танжинът, когото търсехме, е мъртъв“, казал Со Пенг.

— После двамата се завърнали в Сингапур и се поздравили с успешния край на опасната си експедиция. Но там всичко било променено за седмиците, през които отсъствали.

— Съперникът на Так се възползвал от неговото отсъствие и установил контрол над Нощната част — квартала на Сингапур, в който властвали бандитите. А майката на Со Пенг изчезнала. Ужасена от начина, по който противопоставила един срещу друг собствените си синове, тя потънала без следа в гъстите тикови и сандалови гори, простиращи се северно от града.

Това беше краят на приказката, поне що се отнасяше до Речния човек. Но близнаците направо го тероризираха, искаха още и още от тази вълнуваща история. Няма край, повтаряше им той, но те не бяха доволни от такъв отговор и продължаваха да настояват.

Сенжин откри, че това беше още една причина да иска да замине за Жуи. Беше убеден, че именно в Китай ще научи края на тази приказка.

Шизей имаше по-други желания. В сънищата й този водопад не беше от кипяща вода, а от блестящи лица. Всички млади и красиви, всички обърнати към нея. Гледаха я така, както се гледа филмова звезда или друга известна личност — с обожание и благоговение. Тя не беше нито едното, нито другото, но знаеше (пак в съня си), че има нужда от това обожание както цветето има нужда от вода и слънчева светлина. Без него имаше само мрак, изпълнен със страх.

Не от самотата се страхуваше Шизей — нали в края на краищата имаше Сенжин и той винаги щеше да е част от духа й? Страхуваше се само от едно — че няма да получи достатъчно любов.

Сенжин я обичаше, но другите? Хаха-сан я бе отгледала и бе задоволявала основните й нужди. Но това беше дълг, а не любов.

Все още не разбираше, че Хаха-сан живее в агония; че тази агония предопределя не само постъпките й, но и това, което се крие зад тях. Агонията на Хаха-сан: беше жива, приличаше на злобно кученце, на отблъскващ белег, който я придружаваше навсякъде. Сякаш тази вътрешна агония беше близнакът на Хаха-сан, една обща цялост, към която тя бе привързана за цял живот. Тя я беше превърнала в особнячка, затворена в себе си, в робот, който постъпва ирационално и постоянно изпада в нервна депресия, придружавана от изблици на духовно насилие.

Като отражение на духовния смут на Хаха-сан, това насилие се проявяваше под най-различни форми. При Шизей то обикновено започваше с нетърпим сърбеж под черепа, сякаш паяци бяха свили гнездо направо в мозъка й. После идваха ослепителните светкавици, които в началото — още преди да свикне с тях — я караха да се отпуска на колене и да се препъва в мебелите, край които си играеше.

Но тези първи признаци бяха нищо в сравнение с това, което идваше по-късно — възстановяването на ужасната картина на Нагасаки, непосредствено след атомната бомбардировка, смрадта от изгорелите хора, гледката на овъглените трупове, писъците на ранените, задавящият вкус на пепелта, останала от изгарянето на жива плът… И всичко това се филтрираше през изкривената психика на Хаха-сан, приемаше гротескна форма благодарение на това, което кипеше в душата й — ужас, мъка, гняв…

После се появяваше отвратителното чудовище на среднощните кошмари, преследваше обитателите на къщата, минаваше през стени и заключени врати, търсеше ги, искаше да ги погълне… Намираше ги, вмъкваше се в душите им, изпълваше ги с неясни сенки, вселяваше в тях ужас, отчаяние, смърт…

Децата реагираха по различен начин на тези хаотични изблици на психическо насилие. Сенжин бягаше навън, бесен от факта, че нещо е успяло да се промъкне в най-интимните му чувства. Ето я неговата жена-демон — външно мека и съблазнителна, но вътрешно пропита със злокобна разрушителна сила. Изправен под дъжда или снега, той проклинаше Хаха-сан и яростно се заканваше един ден да й отмъсти. Но Шизей, сякаш парализирана от ужас, не беше в състояние да напусне къщата. Тя просто губеше контрол над себе си, душата й се свиваше, съпротивителните й сили се стопяваха и отстъпваха място на желанието да се подчини на неизбежната съдба, на живота, очертан от Хаха-сан и сенсея. Свиваше се на топка в стаята си и с трепет очакваше поредното докосване на ужасните пипала. Очите й неизменно бяха здраво стиснати, устата й мълвеше молитви, призоваваше края…

Така дочакваше чудовищното нападение, после къщата бавно придобиваше нормалния си вид. Единствено тихото потропване на посудата в кухнята продължаваше да напомня за преживените кошмари. Дълго след затихване на кризата никой, дори сенсеят, не смееше да се доближи до Хаха-сан.

Постепенно Шизей стигна до заключението, че тези изблици — винаги ужасни и непредвидими, се дължат на някаква грешка от нейна страна (иначе защо кошмарите ще търсят именно нея, разсъждаваше тя), по категоричен начин доказват, че тя не е достойна за обич.

Когато Сенжин се разболяваше или беше изтощен до изнемогване и Хаха-сан го притегляше към своите едри и меки като възглавница гърди, той имаше чувството, че дишането му спира, че се задушава от безграничната й топлина, от аромата на мляко и захар. Шизей изпитваше друго — когато се озоваваше в скута на Хаха-сан, тя сякаш се хипнотизираше от бавното туптене на сърцето й и заспиваше за броени минути, независимо колко възбудена е била преди това. Тази неизбежна пасивност, породена от огромното желание на Шизей да достави удоволствие на Хаха-сан и по този начин да спечели нейната любов, доведе до друго — Хаха-сан неволно започна да я обича повече от Сенжин, чиято агресивност я правеше някак неспокойна, въпреки усилията й да я приема като нещо нормално. Тя знаеше, че основният й дълг е да успокоява децата и когато не успяваше да го стори, вихрушката на ужасните и изблици помиташе всичко в къщата.

По ирония на съдбата именно емоционалните сривове на Хаха-сан спомогнаха косвено за формирането на житейския мироглед на Шизей. А той се изразяваше само в едно — борба за придобиване на „сейшин-шуги“, тоест — господство на духовните сили над физическите желания. Още два фактора й помогнаха в този процес — страхът, че никога няма да получи необходимата за оцеляването й порция обич, и самият факт, че е жена — и следователно по-непълноценна от мъжа. А именно срещу мъж — в случая брат й Сенжин — тя трябваше да се състезава по време на уроците, които им преподаваше Речния човек.

Понякога вечер сенсеят вдигаше ръка и казваше?

— Погледнете нагоре!

Близнаците покорно извиваха вратове към изпъстрения с ярки звезди небосвод.

— Това, което виждате в момента, принадлежи на миналото — продължаваше сенсеят. — Светлината на звездите е на един милион години, за този отрязък от време тя стига тук, до нашата планета. Значи гледате напред, но виждате нещо отдавна отминало, виждате го вътре в себе си.

— Именно в това се състои същността на Кшира — езикът на вечното единство между звук и светлина. Той е обратното на това, което наричаме Вечност, тъй като Кшира никога не се намира в покой. Трябва да научите наизуст урока на звездите — именно той е основата на всичко, което ще научите от мен. Звездите са далеч както във времето, така и в пространството. До известна степен тези две понятия са едно и също. Миналото — вашето и моето — се намира на друго място и в друго време.

— Същото е и с дните. Човекът е дал имена на различните дни, но Кшира ни учи, че денят е само един. Той постоянно се завръща при нас и по този начин дава илюзията, че е различен.

— В „кокоро“ — сърцевината на нещата, съществува нещо като мембрана. Тя няма нищо общо с органа, който тупка в гърдите ни и който ние наричаме сърце. Представлява по-скоро едно енергийно поле, на което можем да влияем със своите вътрешни сили.

— Пътят е двоен, едната му част е ритуалът, а другата — медитацията. Ритуални действия и медитативни мисли. И двете фокусират енергията, превръщат я в плътен лъч, който може да докосне мембраната на „кокоро“, да я накара да затрепти от вълнение, да й влияе… Двата пътя трябва да се използват непрекъснато. Колкото по-дълго правим това, толкова по силна ще трепти мембраната на „кокоро“, толкова по-голяма енергия ще се акумулира.

Върху лицето на Речния човек играеха светлините на огъня, изражението му сякаш се променяше с всеки отделен проблясък.

— Ще ви дам един пример… — добави той, очите му се затвориха, лицето му стана напълно безизразно.

Обладани от необичайната си дарба, близнаците веднага усетиха излъчването — съвсем близко до това, което някога Со Пенг бе усетил от майка си… То се изразяваше в широки и концентрични кръгове светлина, които някак бяха лишени от свойството да осветяват каквото и да било. Въздухът натежа, стана някак течен и осезаем. Звездите продължаваха да мигат над главите им, но близнаците имаха чувството, че светлината им изведнъж се сви и избледня.

После, неочаквано и рязко, звездите изчезнаха. Духна хладен и влажен ветрец, тежки дъждовни капки забарабаниха по земята. Миг по-късно изчезнаха, за появата им напомняше единствено огънят, който разгневено съскаше в мрака.

Речния човек отвори очи.

— Видяхте какво може да стори Кшира — промълви той.

— Ти направи облак — удивено промълви Сенжин.

— А сега небето пак е чисто — добави Шизей.

— Не съм направил облак — усмихна се Речния човек. — Това е извън възможностите на обикновените смъртни. Кшира иска да ни каже, че облаците винаги съществуват, дори и когато са невидими за окото. Те са част от природата, а тя е в постоянно движение. В постоянно! Облаците се сгъстяват и разпръскват, но винаги са тук, някъде над главите ни. Това важи и за всички останали неща в природата. Ето защо човек трябва да умее да концентрира необходимата енергия, да я насочи срещу мембраната на „кокоро“ и тогава действието му ще бъде възнаградено със съответната реакция.

Речния човек се изправи на крака.

— До този момент използвах единствено мисълта, за да натрупам необходимата енергия — каза той. — А вече знаете, че към това водят два пътя.

Изчезна в мрака и миг по-късно се появи отново. В ръката му помръдваше белка. Близнаците често бяха виждали тези животинки през лятото. Кафявата им козинка ясно се открояваше на фона на зелените храсталаци. Но сега беше зима и козинката на животинчето беше сребриста — дълга и топла. Беше много красиво животно.

То се мяташе изплашено в ръцете на сенсея, после изведнъж притихна. Рязко завъртане на палеца и показалеца на Речния човек беше пречупило врата му. Сенсеят извади малък нож и започна да дере кожата му. Не го правеше като ловците, които се стремяха да запазят кожата цяла, а просто я режеше на дълги и равни ивици. Движенията му бяха плавни и стилизирани, дори на децата стана ясно, че тук става въпрос за някакъв ритуал.

Кожата на белката падаше на тесни окървавени ивици, сенсеят ги вземаше и ги подреждаше като листенцата на някакво странно цвете. Сенжин и Шизей забелязаха, че очите му са почти плътно затворени, между клепачите се виждаше само една тънка бяла ивица. И разбраха, че медитацията е започнала, че енергията отново се фокусира.

Сега вече действаха и двете части на пътя към Кшира — ритуалното действие и медитативните разсъждения. Близнаците неволно потръпнаха, почувствали ясно първите пориви на вихрушката, огънала върховете на дърветата. В нощния въздух се понесоха откъснати листа, дървесните жаби рязко прекъснаха безкрайната си песен. Замлъкнаха и нощните насекоми — светулки, щурци, комари…

Нощта стана черна и непрогледна, сякаш под небосвода бе опънато огромно одеяло, което погълна светлината на звездите. Тихият ромон на реката се смеси с воя на влажния вятър, сякаш да подсили усещането за могъщото движение на природата.

В следващия миг точно над главите им тресна оглушителна, гръмотевица, близнаците уплашено подскочиха, земята тежко потръпна под краката им. Не видяха светкавица, но въпреки това гръмотевицата продължаваше да трещи — близка, могъща, заплашителна…

Физически почувстваха трептенето — сякаш някой блъскаше по изпънатата кожа на гигантски барабан. Вероятно именно това беше мембраната на „кокоро“, която им беше описал Речния човек. Цялата долина заехтя.

Речния човек отвори очи, едва когато пороят връхлетя.

— Ето я вашата сила — усмихна се той. — Силата на Кшира, родена от Двата пътя.

С течение на времето мечтата на Сенжин за Жуи ставаше все по-силна и по-силна. Но Хаха-сан също реши да се занимава с образованието на двете близначета и започна да ги учи на езика, на който им беше пяла приспивни песнички. Езикът на танжините.

Сенжин започна да вижда смисъл в тежкото обучение, мечтата да научи края на историята за двамата братя Со Пенг и Жао Хсия постепенно се превърна в мания.

Речния човек беше изключително взискателен. Набавил си книги по философия и теология, трудове на най-светлите умове в областта на морала, политиката и етиката, той отрупа с тях близнаците и постоянно ги препитваше върху разнообразната материя. Преждевременно развити във всички области на своето образование, близнаците с готовност потънаха в писаното слово. Същевременно продължаваха да усвояват изкуството на Кшира.

Скоро обаче Сенжин откри, че нещо куца във връзката им със заобикалящия ги свят. Той автоматически прие, че трябва да бъде далеч по-добър във всичко от своите връстници. Когато откри, че това не е така, беше истински съкрушен. Не можеше да разбере как е възможно да бъде умен и талантлив в дадени области, а в други да показва срамна несръчност и ниска възприемчивост.

Отговорът на тази дилема откри в томчето на Жозеф Жобер — френски философ-моралист от XVI век.

От него разбра, че и богоизбраните, специалните, уникалните личности също могат да живеят удобно и щастливо в обществото, редом с обикновените хора. „Велики умове са онези, които умеят да прикриват своята ограниченост и посредственост“, пишеше Жобер. От момента, в който Сенжин прочете тези редове, той ги превърна в основно правило на живота си.

Престана да се състезава с всички и във всичко започна да се изявява само в областите, в които наистина беше майстор, а понякога, за да не привлича прекалено внимание върху себе си, губеше дори и в тях. С изненада откри, че съвсем не държи да бъде лидер сред своите връстници, те просто не му бяха достатъчно интересни. Далеч повече обичаше да се занимава с бойни изкуства, да чете или да води философски разговори със сенсея, да спори по морални въпроси със сестра си.

Това, последното, го вършеше късно през нощта, когато и двамата с Шизей вече бяха в леглото. Единият от тях неизменно се мушкаше под постелката на другия. В началото прибягваха до тази маневра, за да говорят на воля, без да пречат на Хаха-сан, която сякаш чувстваше настроенията им дори в съня си.

С времето близнаците започнаха да ценят споделената топлина. Сенжин откри, че му е приятно да се притиска до нея, да усеща местата, където всички жени, дори и жилавата Шизей, са невероятно меки. Шизей от своя страна също обичаше да чувства твърдите му мускули върху кожата си. Тялото му бе съвършено, без слаби места и тя често го сънуваше изпънато между нея и невидимата опасност. А когато заспиваха един до друг, те често сънуваха еднакви сънища.

Но топлината не беше само физическа. Понякога Шизей имаше чувството, — че някой сякаш разтрива гръбначния й стълб и основата на мозъка, много по-късно със смайване щеше да открие, че изпитва същото особено и прекрасно чувство по време на сексуален оргазъм.

В топлата безформена зона, създадена от обединената сила на енергията им, двамата разговаряха за доброто и злото чак до ранните утринни часове. Светът преставаше да съществува, оставаха само душите им. А те създаваха свои собствени цветове, генерираха невидима за другите светлина, усещаха топлината на своите тайнствени и безупречни двигатели.

Бяха богове, без да съзнават това. Все още не бяха докоснати нито от доброто, нито от злото (и точно на това се дължеше изключителната им обективност), но тези основни човешки качества вече ги чакаха зад леко открехнатата врата на зрелостта.

Сенжин поддържаше мнението, че доброто и злото преливат едно в друго и се дефинират за всеки индивид поотделно. Това, твърдеше той, е неделима част от природата на човека. И си позволяваше да го оприличи дори с наказанието, тъй като според него дори западната концепция за първородния грях не сочи дали преди него — някъде в праисторическото минало на човека, доброто и злото са били отделни и напълно самостоятелни качества.

Шизей от своя страна поддържаше именно тази теза — че доброто и злото са били и винаги ще бъдат отделни и неподлежащи на смесване и преливане принципи. Именно това прави човека смъртен, страстно шепнеше на брат си тя. Именно това го прави различен от боговете, които единствени могат да възприемат доброто и злото като арки от ослепителна светлина и да ги огъват според волята си.

— Ние сме осакатени от боговете, от природата, а дори и от зверовете, които са далеч по-близко до духа и енергията, които движат света — казваше тя.

— Но нали точно на това ни учи сенсеят? — отвръщаше Сенжин. — Нали Кшира е именно овладяването на това, което наричаме енергийната мембрана на „кокоро“?

— Точно тук е твоят проблем — разпалваше се още повече Шизей. — Ти разглеждаш всичко под ъгъла на овладяването, на завоеванието. Сенсеят ни учи как да разбираме света, след като разберем себе си.

— Нищо не ти е ясно — настояваше на своето Сенжин. — Разбирането е илюзия, а разбирането на собствената ни същност — най-великата илюзия на света! И знаеш ли защо? Защото на практика ние не искаме да знаем какви слепи червеи дълбаят мрака на нашия Дух!

— Нямаш представа колко дълбоко грешиш! Духът е красив, именно защото е универсален, отворен, готов да приеме всичко! — Това беше цитат на Мишел де Монтен, който Шизей особено много харесваше.

— Заблудата на тези слова се състои в простия факт, че ние изобщо не живеем в красив свят! — смееше се Сенжин.

— Защо всичко за теб се явява в толкова превратна светлина? — чудеше се тя.

Сенжин нямаше отговор на този въпрос. Вместо това бе протегнал ръка да я докосне.

— Ох, че е хубаво! — промълви след известно време Шизей.

А той бе забил дългия си нокът в гърба й и от раната бликна кръв.

— А това? Как усещаш това?

Две години по-късно, вече седемнайсетгодишен, Сенжин изчезна. Шизей единствена знаеше къде беше отишъл — в Жуи. Не сподели това с никого, дори с Хаха-сан. Защото знаеше, че като разбере къде е заминал младежът, тя веднага ще прати Речния човек да го прибере.

Приемаше отсъствието на брат си като рана, нанесена с остър кинжал. Леглото й беше студено и самотно без твърдите като желязо кръгове на неговото излъчване. След заминаването му тя изведнъж се почувства по-малко невинна — сякаш отсъствието му сложи началото на прехода от детската наивност към разочарованията на зрелостта.

В живота на близнаците липсваше юношеството. Суровата подготовка — осемнайсет часа на ден, седем дни в седмицата, сякаш бе прекъснала хормоналното им развитие със същия успех, с който ги бе изолирала от нормалните белези на растежа, характерни за техните връстници навсякъде по света.

Живееха в абсолютно изолиран свой свят — един рай на усърдния безкраен труд, носещ дълбоко удовлетворение. Но във всичко останало им се угаждаше изцяло, сякаш бяха единствени наследници на японския император.

Шизей преживя бягството на близнака си така, както Сенжин бе преживял предателството на майка си. Самата Шизей не се чувстваше изоставена от майката, тя никога не мислеше за родителите си, а когато това все пак се случваше, тя ги приемаше като двойка актьори на екрана. Просто ги наблюдаваше, без да изпитва нищо. Още повече че имаше Хаха-сан за своя майка и Речния човек за свой баща.

Все пак бягството на Сенжин остави дълбоки следи върху света на нейните фантазии. Някак изведнъж разбра колко много прилича на Хаха-сан — херметически затворена в своя малък свят, абсолютно самотна. И това я разтревожи. Защото стремежът й към „сейшин-шуги“ — господството на духа над материята, се крепеше единствено на убеждението, че е безкрайно слаба. О, да, тя имаше Кшира и благодарение на него можеше да върши много неща. Но Кшира не беше в състояние да я дари с брутална сила, тя завинаги щеше да си остане зависима от волята на другите. Съзнаваше, че трябва да открие начин да бъде независима, при това начин, който да я предпазва в максимална степен от риска да се окаже подчинена.

Сама в мрака на нощта, прегърнала мека възглавница, тя мислеше за Сенжин — за своя брат близнак, единствения човек на този свят, от когото се чувстваше напълно зависима. И искаше да бъде такава. Искаше го с цялата си душа. Самотна сълза потрепна под клепача й и бавно се плъзна надолу.

Ако Сенжин не бе слушал внимателно подробните описания на Речния човек, той положително щеше да се озове не там, където трябва. Единственото място с име Жуи, което хората познаваха, беше градче на около седемдесет километра южно от Ханджоу.

Но това градче, чиито жители се препитаваха от производство на коприна и зелен чай, лежеше сред наносите на изпълнената с езера равнина на Югоизточен Китай, докато Сенжин беше сигурен, че търси малко планинско селце в северозападната част на страната.

В крайна сметка го откри. Селището на танжините действително се оказа сгушено в полите на планината Тайханг Шан, която се издигаше на шейсет-седемдесет километра западно от Анианг — люлката на китайската цивилизация, разположен в северната част на провинция Хенан.

Тук дори кафявите склонове на планината изглеждаха пропити с древност, а Жуи — кацнало в гънките й — беше изпълнено с храмове. Еднакви като разпилени зрънца сол, те се бяха пръснали далеч извън чертите на селцето.

Сенжин успя да открие крайната цел на продължителното си пътешествие не само защото бе слушал внимателно описанията на Речния човек. Помогна му и Кшира, за да „види“ Жуи проектирано в миналото, през дълбоките пластове на времето и пространството. А когато пристигна в подножието на Кафявата планина, той откри, че там липсват еднаквите униформи на Мао, кресливите комунистически лозунги и плакати, написани на лицемерен жаргон, нямаше я и некадърната, назначена от Пекин управа.

Обратно — Жуи изглеждаше така, както преди хилядолетия, непроменено и вечно като самата Тайханг Шан. Тъжният и парцалив с бедността си съвременен Китай сякаш бе забравил за съществуването на това селце. А то живееше по начина, по който бе живяло векове наред — затворено в религиозен екстаз, самозадоволяващо се във всичко. Двете последни столетия все още не бяха успели да го докоснат с лапите си, вонящи на въглища и петрол.

Пристигането на Сенжин бе предшествано от стоманените кръгове на неговото излъчване и селцето ги долови още преди младежът да бе приключил спускането си по кафявите планински склонове, диви и обсипани с дебел слой прах. По тази причина старейшините вече бяха на площада, когато той се появи в източния му край.

Приветстваха го на езика, който бе научил от Хаха-сан, приеха го като най-сетне завърналия се блуден син и на практика това беше точно така. Още на другата сутрин, малко преди изгрев-слънце, започна и обучението му в изкуството на Тао-тао.

Старейшината, на когото бе възложено да го обучава, се наричаше Мубао. Беше висок и жилав човек, лицето му бе прорязано от дълбоките бръчки, които са характерни за обитателите на дивите и недружелюбни северни степи на Китай. Пъргавите му очи и резките движения на главата и тялото го оприличаваха на ястреб.

Сенжин бе вкаран в стаичката си — малка килия е каменни стени, покрити с пласт сажди. В грубото огнище пламтеше огън — по това време на годината Тайханг Шан не предлагаше нищо друго, освен пронизващ студ. През малкото прозорче без стъкло се виждаше небето, почервеняло от изгрева на слънцето.

Мубао мълчаливо се настани зад бамбуковата масичка и потъна в четене на някакви книжа. Държеше се така, сякаш бе сам в стаичката, очите му нито за миг не се вдигнаха нагоре.

След известно време Сенжин изгуби търпение и се раздвижи. В същия миг Мубао скочи на крака и Сенжин не успя да разбере какво става. Инстинктивно прибягна до дарбата си, мрачните й метални вълни се насочиха към по-възрастния мъж.

За свой огромен ужас обаче откри, че затъва в дълбоки и лепкави вълни, че е ограден от непристъпна стена, мрачна и неподвижна като вечността. И като смъртта. В този кратък миг на пълна парализа до него се докопа Мубао. Стоманените му пръсти се свиха около врата му, железните мускули го тласнаха напред и натиснаха главата му към огъня.

Пред очите на Сенжин заиграха пламъците, лъхна го нетърпима жега, облаците ароматен пушек заплашваха всеки миг да го задавят. Лицето му се напече, замириса на изгоряло, едва по-късно си даде сметка, че миризмата идва от пламналите му вежди.

Мубао най-сетне дръпна главата му назад, но не отпусна желязната си хватка.

— Ти дойде тук арогантен и невеж — прокънтя дълбокият му вибриращ глас. — Дойде готов да използваш своята дарба по груб и небрежен начин. Ти си суетен и безпочвено самоуверен егоист, който представлява заплаха както за нас, така и за себе си. Имаш ли какво да кажеш в своя защита?

Железните пръсти разхлабиха хватката си и Сенжин се наежи. Обливаха го вълните на гнева, горещи и лепкави като горски мед. Първата му реакция беше да пусне в ход стоманените кръгове на своето излъчване, да го използва така, както го бе учил Речния човек, да отмъсти за унижението.

Миг по-късно в душата му се промъкна инстинктът за самосъхранение, безшумен и предпазлив като горски хищник. Сенжин беше сигурен, че дарбата му ще се блъсне във високата и безформена стена, без да знае откъде идва това чувство на обреченост. А след това ще отскочи обратно към него и ще го парализира.

После всичко се промени, агресивността му изведнъж се стопи. Очите му се сведоха надолу, главата му клюмна.

— Не мога да се защитавам пред лицето на истината — дрезгаво промълви той. Душата му се изпълни с алчност, а не с очакваното унижение. Беше алчен за силите, които Мубао очевидно притежаваше, закле се да ги усвои, каквото и да му струва това.

— Тогава чуй присъдата ми! — сурово рече Мубао. — Ще обръснеш главата си в знак на покаяние за недостойното си поведение и ще останеш така, докато ти бъде заповядано нещо друго. Ще работиш и живееш в кухнята, където ще помагаш на чираците. Ще изпълняваш безпрекословно всичко, което ти заповядват, ще вършиш най-мръсната работа!

— А какво ще стане с обучението ми по Тао-тао? — попита Сенжин.

— То вече започна — отвърна Мубао.

„Няма да се поддам на унижението“, реши Сенжин.

А имаше на какво да се поддаде и още как! Чираците го мразеха — нали беше японец. Тези тъпи хлапаци с хилаво излъчване и задрямали мозъци го засипваха с подигравки, но Сенжин изпълняваше безкрайните им прищевки, макар вътрешно да кипеше от гняв. Караха го да изхвърля гниещите отпадъци, да разстила с голи ръце оборския тор около нежните стебла на зеленчуците и билките в просторната градина. А веднъж го накараха да изкопае нова яма за отпадъчните води и докато той изпълняваше нареждането, всички чираци се наредиха около дупката и започнаха да уринират отгоре му. Редовно откриваше разни гадини в храната си, но спокойно и с видимо удоволствие ги поглъщаше пред очите на хлапаците — сякаш бяха редки деликатеси. Не се смути, дори когато откри изпражнение в постелята си.

Целта на всички тези унижения бе да го направят по-добър човек, но на практика не стана така. Сенжин продължаваше да нехае за огледалото на собствената си същност, което Мубао решително държеше срещу очите му. Сякаш бе митичен вампир, чието отражение не можеше да се появи в никакво огледало.

По всичко личеше, че е лишен и от сянка. Съдържанието на живота му в Жуи нямаше абсолютно никакво значение за него. Вместо това, можеше да бъде в рай, затвор или ад — това му беше безразлично. Значение имаха единствено въпросите, които тиктакаха в съзнанието му като бомба с часовников механизъм. По отношение на всичко останало той беше робот, не, по-скоро — великолепен актьор, чието най-голямо постижение бе илюзията за нормално поведение, която вдъхваше на околните.

Дори Мубао, въпреки огромния си опит и способности, бе заблуден от майсторството на младия илюзионист. И той, както всички старейшини на танжините, беше твърдо убеден, че арогантният хлапак най-сетне се е преклонил пред силата на унижението, че мизерното съществуване в Жуи е урок, който той ще запомни за цял живот.

Но колко дълбоко грешаха всички, какво невежество проявиха! Престоят на Сенжин тук беше по-скоро урок за тях, а не за него. Вродената им арогантност и сляпото доверие в методи, издържали изпитанието на времето, неволно ги бяха принудили да се отнасят със Сенжин така, както се отнасяха с всички нови кандидати за овладяване изкуството на Тао-тао. Но Сенжин беше коренно различен от учениците им, постъпвали в Жуи обикновено от близките околности. В същото време танжините старейшини отдавна бяха престанали да изпитват съмнение в собственото си всемогъщество, от което бе черпил сили дори великият Мао. И как биха могли да допуснат, че някакво недорасло хлапе ще направи на пух и прах цялата им методология? Бяха приели усойница в пазвата си, но самодоволството им беше толкова голямо, че вече не бяха в състояние да видят опасно проблясващите й пръстени под лъжливата фасада на примирението.

Сенжин рядко спеше повече от час-два на денонощие. През деня беше покорен роб на чираците, които го мразеха с цялата си душа, а през нощта се поставяше на разположение на Мубао или на някой от другите старейшини, които го обучаваха на различни похвати от Тао-тао.

Те не бяха Кшира — това, на което го бе учил Речния човек, но в много неща си приличаха. Сенжин незабавно видя как това изкуство бе деградирало с течение на времето, как се бе променило и нагодило към изискванията на японския бит и култура, въпреки безспорните усилия на популяризаторите му да го запазят в оригинален вид.

Но какви бяха въпросите, на които не можеха да отговорят нито Хаха-сан, нито Речния човек; въпросите, които го бяха принудили да потегли за Жуи при тукашните танжини? Малко след пристигането си Сенжин беше убеден, че ги знае. Какво се е случило с Речния човек тук? Може ли да се научи нещо повече от размишленията на отдавна умрели хора, които се бяха считали за философи? Къде лежи истината за света? Какви трябва да бъдат отговорите на вечните въпроси: защо съм тук, къде отивам, в какво ще се превърна след това?

Но сега знаеше, че дори да получи отговор на всички тези въпроси, той не би го задоволил. „Защо се превръщам в гняв, питаше се той с ръце, заровени в оборския тор. Защо съм ярост, възникваше въпросът в главата му, докато в устата му помръдваха бръмбари. Защо съм бесен“, недоумяваше душата му нощем, когато тялото му бе свито на кълбо, а мрачното метално излъчване на дарбата му бе приковано към него като крилата на окована птица.

Задаваше въпросите си за пребиваването на Речния човек тук така ловко, че нито Мубао, нито някой от останалите старейшини забелязваха нещо подозрително. Обработваше ги бавно и внимателно, търпеливо очакваше подходящия момент за проникване в древните им тайни. Но това стана по-скоро, благодарение на шанс, появил се от съвсем друг източник.

Момчетата и момичетата в селото се събираха заедно само на общата трапеза, иначе забраната за контакти между тях беше прилагана с цялата си строгост. Но някои от тях все пак успяваха да осъществяват контакти помежду си. Сенжин така и не можа да определи дали тези тайни срещи оставаха извън полезрението на старейшините, или пък сложната им организация и реализация беше просто част от обучението на Тао-тао.

Едно от момичетата изглеждаше особено объркано от начина на преподаване, не разбираше материята, отговорите му никога не бяха задоволителни за старейшините. В резултат беше обект на закачки и подигравки, съвсем като Сенжин.

Казваше се Ксу и беше много красива. Притежаваше порцеланова кожа и лице на кукла, от което се излъчваше почти хипнотично съвършенство. Сенжин намираше несъответствието между външния й вид и начина, по който възприема обучението си, за една малко тъжна ирония на съдбата. Ненадминат лъжец, както винаги той успя да се убеди, че е привлечен от нея, просто защото обожава съвършенството във всичките му форми. Виждаше се като скулптор, който ще създаде истински шедьовър от неоформения къс глина, каквато бе Ксу в неговите очи. Но истината беше по-различна — в това странно общество му ставаше все по-трудно да понася своята пълна изолация. Разбира се, не искаше да признае пред себе си, че вътрешната болка го тласка към друг, подобен на него човек — презрян от всички красив чужденец. Вътрешната му нужда от компания го направи сляп за нейните недостатъци, които при други обстоятелства несъмнено би презирал. Виждаше единствено деградацията на Ксу, изкривеното й от страданията лице беше огледален образ на неговото собствено.

В началото наблюдаваше унижението й като останалите, макар че не изпитваше тяхното удоволствие. Скоро обаче отношението към нея стана толкова лошо, че той се почувства длъжен да се намеси. Започна да разглежда всеобщата жестокост към момичето като прегрешение. Не по отношение на неписаните закони на танжините, които за него не означаваха нищо, а по-скоро по отношение на вътрешния му морален кодекс, чиито канони се очертаваха все по-ясно в съзнанието му.

Изправен сред студената дупка, която копаеше зад общата тоалетна, Сенжин стана свидетел на поредните издевателства над Ксу, извършени от група момичета. Започна се с ругатни и подигравки, после се премина и към физически действия. Блъскана и ритана от всички страни, Ксу с олюляване премина през каменистия терен и падна в помийната яма, която копаеше Сенжин.

Той спря да работи. В опита си да не се разплаче момичето хапеше долната си устна с такова ожесточение, че от нея потече кръв. Свита на топка, тя отчаяно се притискаше до калната стена на ямата, опитвайки се да се скрие от ухилените си мъчителки.

Момичетата се наредиха покрай ръба на ямата, поставиха ръце на коленете си и започнаха да подвикват обидни думи на Ксу. Една от тях се изплю долу, но вместо върху момичето храчката се лепна върху бузата на Сенжин. Попадението предизвика взрив от смях.

— Вижте, вижте! — развикаха се хлапачките. — Тук бил и лайнарът! Не видяхме, че копаеш тук, Лайнар! — Задавяха се от смях, от очите им потекоха сълзи.

Сенжин погледна към Ксу и срещна разширените й от ужас очи, вперени в храчката на лицето му. От тях бавно се плъзнаха две сълзи. Плачеше за него, а не за себе си.

Сенжин затвори очи и потърси онова място дълбоко в душата си, в което се бяха свили металните спирали на необичайното му излъчване. Това място беше безкрайно отдалечено както във времето, така и в пространството, намираше се съвсем близо до фината мембрана на „кокоро“, увиснала неподвижно в пустотата на душата му. Сенжин напрегна волята си и не след дълго енергията започна да струи по посока на мембраната, тя леко потръпна и започна да вибрира.

Той започна да насочва енергията си навън, прибави към нея и силата на необичайната си дарба, хвърли ги във времето и пространството. Миг по-късно земята се разтърси, сякаш бе глиган, пронизан от смъртоносна стрела.

Сенжин чу писъци и грохот, отвори очи. Земята под краката на кискащите се хлапачки се бе сринала, те се бяха стоварили в дъното на ямата, оплетени в кълбо от кални тела, от което се разнасяха писъци на страх и ужас.

Той се засмя и захвърли лопатата.

— Работата ми за тази сутрин приключи — обърна се той към Ксу. — Помогнаха ми да изкопая нова помийна яма.

Ксу го гледаше безмълвно, очите й щяха да изскочат от орбитите си. Той изпълзя от плитката дупка, протегна ръка и я издърпа до себе си. После с удоволствие видя как момичето вдига пола, прикляква до ръба на новата дупка и я освещава с обилна струя.

Възстановила самочувствието си, Ксу хвана ръката му и безмълвно го поведе по пътечката, която се извиваше към близките хълмове. Важни и невъзмутими, няколко планински кози наблюдаваха изкачването им с воднисто кафявите си очи, челюстите им продължаваха да преживят над туфите изсъхнала трева. Охранени зайци изскачаха изпод краката им и смешно подхвърляха задниците си по посока на гъсталака, пред очите им за миг се мерна пухкава опашка, лисицата надигна голямата си триъгълна глава над близкия храст, после побърза да се отстрани от пътя им.

Малко преди пътечката да опре в голата скала, която се издигаше пред очите им, тя го дръпна встрани и двамата внимателно запристъпяха по сипея. Прекосиха го, заобиколиха два огромни заоблени камъка и се озоваха на малка полянка, закътана от всички страни, абсолютно уединена.

— Откъде знаеш за това място? — учуди се Сенжин.

— Идвам тук, когато искам да бъда сама, когато подигравките станат непоносими — отвърна тя.

— Вече не трябва да се безпокоиш от тях.

— О, никой не би сторил подобно нещо за мен! — възкликна неволно Ксу, после бузите й се покриха с гъста руменина.

— И сама би могла да го сториш — каза Сенжин. — Не би имала нужда нито от моята, нито от ничия друга помощ…

— Може би — отвърна тя, без да го гледа, после се дръпна от него, пое въздух с пълни гърди и добави: — Красиво е тук! Планинският въздух е съвсем различен… Сладък, сладък! Като аромата на бебе!

Сенжин мислеше за съвсем други неща. Не я изпускаше от очи и се питаше как да я промени, за да я направи наистина съвършена. После в съзнанието му се промъкна една тъжна мисъл — ако някога наистина успее да я превърне в шедьовър, това ще означава, че трябва да я унищожи.

— Защо ме доведе тук? — попита рязко той и стисна китката й.

— Как защо? — объркано го погледна тя, сякаш някой от старейшините я изпитваше. — Просто да се насладиш на обстановката заедно с мен…

— На кое по-точно?

— Ами на всичко това — Ксу разпери ръце, обхващайки цялата панорама.

— Земя и камъни като навсякъде — сви рамене той.

— Не е така — поклати глава Ксу и привлече погледа му с блестящите си очи. — Тук е по-различно, по-особено… Като теб самия… — Ръцете й леко го докоснаха: — Защото това място е мое!

Сенжин за пръв път усети присъствието на дарбата й. Тогава си помисли, че тази дарба е много слаба, но по-късно, дълго след като беше напуснал Жуи, стигна до заключението, че това момиче е било истински майстор да прикрива необичайните си способности от танжините и изпита съжаление, че не беше я опознал достатъчно.

Но в момента изпитваше единствено, съжаление от слабостта на нейното излъчване, което се нуждаеше от самота и уединение, за да може да се изяви. Въпреки това беше хубаво, беше привлекателно като лицето й. Той се зае да огражда това чувство с могъщите стоманени спирали на собственото си излъчване, то започна да отразява сиянието им, да свети със собствена светлина. И миг по-късно разбра, че Ксу е права — мястото наистина беше прекрасно. Благодарение на силата на нейната воля.

— Говори се, че си дошъл от Азама — вдигна лице към него тя. — Вярно ли е?

— Да — кимна той. После долови напрежението й и реши да отговори на всичките въпроси, които очевидно се блъскаха в главата й.

— Познаваш ли един танжин оттам, казва се Аичи?

— Не — отвърна Сенжин, после нещо му хрумна и попита: — Как изглежда?

Ксу му описа Речния човек.

— Познавам го — каза Сенжин. — В продължение на много години той беше мой баща.

— Твой баща! — възкликна тя.

Сенжин й обясни, че Речния човек е брат на Хаха-сан и е станал негов пръв сенсей.

— Едва сега разбирам защо старейшините се страхуват от теб — поклати глава Ксу.

— Мубао и останалите се страхуват от мен? — погледна я с недоверие Сенжин. — Но защо тогава ме приеха?

— Бяха длъжни да го сторят — отвърна момичето. — Нямаха друг избор. Ти си танжин и не могат да те върнат. Но идваш от Аичи — човека, който се опитал да открадне изумрудите на танжините…

— Чакай малко — прекъсна я Сенжин. — Мислех, че шестнайсетте изумруда са били откраднати преди много години от една жена на име Лианг…

— В началото са били двайсет и четири — отвърна Ксу. — Осем продължават да са тук. Именно тях се опитал да открадне Аичи.

— И какво?

— Хванали го — каза Ксу. — Бил осъден от съда на старейшините и прогонен от Жуи. Сега научавам, че се е завърнал в Азама и е започнал да преподава своята версия на Тао-тао. А това е строго забранено.

— Очевидно забраната не му е подействала.

— Така е — сви рамене Ксу.

После нещо проблесна в съзнанието му.

— Казваш, че старейшините били длъжни да ме приемат… По силата на кой закон? Не съм чувал за него.

— Той съществува, само това мога да ти кажа.

Нещо в изражението на очите й го накара да вметне:

— Не ми казваш цялата истина!

После включи в действие дарбата си и невидимите й лъчи леко се докоснаха до съзнанието на момичето.

— Така е — прошепна Ксу. — Не ти казах всичко… Законът действа само по отношение на танжините, които са преки наследници на основоположника…

— Нима искаш да кажеш, че аз… — Сенжин млъкна и объркано я погледна.

— Ти си пряк наследник на Жао Хсия, мъченика, който…

— Който е бил удавен във водите на водопада от Со Пенг.

— Да — въздъхна Ксу. Лицето й блестеше под ярките слънчеви лъчи като истинско злато, очите й бяха влажни. Тя се изтръгна от клещите на ръцете му и бавно опря глава на гърдите му. Металическата спирала на излъчването му потрепна, все още обвита около плахото сияние на волята й. Тялото му изведнъж се изпълни със сила и започна да пулсира от удоволствие.

Сенжин вече бе открил, че може да изпитва една особена сексуална възбуда от контактите със сестра си. Макар и абсолютно платоническа, тя беше приятна игра, игра на майсторство, игра на надмощие. Обичаше да усеща как волята на Шизей се стопява под въздействието на гениалната му дарба, как могъщата спирала на духовното му излъчване се увива около нейното, създава у нея огромно удоволствие, което се разплисква върху него на топли, приятни вълни.

Но сега ставаше нещо съвсем друго, нещо вътре в собствената му спирала. Сякаш върху стоманените й пръстени въздействаше това, около което се бяха увили. Излъчването бе толкова могъщо, че за миг той изгуби своята ориентация, започна да се носи в безкрайността на времето и пространството. Изгуби способността да се контролира, подчини се изцяло на чуждата воля, тя нахлу в съзнанието му и дори изтри вечните въпроси, горящи там със студена светлина. Остана единствено удоволствието — всеобхватно, бездънно, спиращо дъха…

Когато всичко свърши, Сенжин бе така разтърсен, че не беше в състояние дори да се изправи. Тялото му безсилно се плъзна надолу, ръцете му обгърнаха глезените на Ксу. Затвори очи и се остави за миг на пълния покой, нахлул в душата му. После въпросите отново изплуваха в съзнанието му, бавно и постепенно, без обичайната настойчивост. И той отново стана това, което беше.

Сенжин и Ксу никога не се завърнаха на тази полянка, сгушена в склоновете на Тайханг Шан, никога не изпитаха отново прекрасната близост. Може би тя би го сторила пак, но той не й даде шанс да го предложи. Част от него изпитваше огромна наслада от насилието (нямаше друга, по-подходяща дума за описание на това, което бе станало между тях), но друга — дълбока и много по-властна, изпитваше смразяващ ужас от факта, че волята му е била подчинена напълно от чужда воля, от друго човешко същество. И тази част му забраняваше безпрекословно повторно докосване до подобно усещане.

Три месеца след пристигането си в Жуи Сенжин разбра, че истината на Речния човек не е истината. А три години по-късно разбра, че и истината на Тао-тао не е голямата истина.

След което се замисли за Шизей — нещо, което не, беше правил отдавна. В главата му изплува въпросът, който тя му бе задала преди много години: „Защо виждаш всичко изопачено?“ Тогава не можеше да й отговори, но сега вече не беше така. Жадуваше да я попие с всичките си сетива, да я обвие с безупречно насоченото си излъчване, да изчака сливането на душите им, а после да каже: „Всичко е изопачено за мен, защото зная, че в този свят няма една съвършена истина, в него могат да съществуват само предполагаеми и затова многобройни истини. Всеки човек си изработва една от тях или я възприема от друг човек. По тази причина животът е пълен с конфликти.“

Три години и три месеца след началото на обучението на Сенжин в Тао-тао, старейшините хвърлиха жребия. Това беше древен ритуал, който се проточи цяла седмица. Седем дни на псалми и декламации, които постепенно усилваха влиянието си върху мембраната на „кокоро“. Накрая Сенжин се чувстваше толкова възбуден, че изобщо престана да спи — всяко движение и жест — негови и на околните — влизаха в ритъма на това могъщо трептене.

Когато изтекоха тези седем дни, старейшините се събраха в един от каменните храмове, издигащ се на склона на планината. В центъра му пламтеше буен огън, поддържан от жените на селцето. Въведен вътре, Сенжин вдигна глава нагоре и видя звездите през голяма кръгла дупка на покрива.

Изправили се един до друг, старейшините чертаеха рунически послания върху издължени парчета кост, изрязани от черупката на гигантска морска костенурка. Сенжин си спомни разказа на Речния човек, който подробно му бе описал как Со Пенг и Жао Хсия, още невръстни хлапета, бяха ходили да крадат яйцата на огромните земноводни на брега на Рантау Абанг.

Посланията на старейшините бяха въпроси, на които искаха да получат отговори. Когато сложните знаци и йероглифи най-сетне приключиха, церемонията стигна до своята кулминация. Старейшините хвърлиха черупките в огъня, псалмите стигнаха своя апогей, после бавно започнаха да затихват.

Накрая жените измъкнаха черупките от пепелта и ги поставиха в краката на възрастните мъже. А те се заеха да разчитат отговорите на своите послания, изследвайки внимателно пукнатините в костните късове, получили се от високата температура.

Мубао получи своята черупка и направи знак на Сенжин да се приближи. Младежът клекна до него и възрастният мъж тържествено промълви:

— Ето го твоето бъдеще!

Сенжин недоумяващо гледаше черупката. Мрежа от фини пукнатини пресичаше издълбаните върху нея символи.

— Какво казва то?

— Наводнение, порой, гръмотевична буря, взрив на огромна енергия — напевно започна да изрежда Мубао. — А след потопа идва „ксин“… — С тази дума се изразяваше дълбоката същност на нещата, сърцевината на „кокоро“.

Сърцето на Сенжин усили своя ритъм.

— Това ли ме чака? — попита той.

— Отчасти — кимна Мубао, после разтърка черупката с мазолестия си палец. — Смъртта е властна… Нейните тонове се смесват с беззвучното ехо, което ни насочва… Смърт, отново смърт…

Палецът на Мубао спря за миг върху една от едва доловимите пукнатини, очите му се повдигнаха към лицето на Сенжин.

— Ти трябва да заминеш — тихо прошепна той. — Нашата част от деня отмина.

Сенжин откри, че напуска Жуи с огромно облекчение. През последните седмици беше започнал да изпитва истинска досада от подготовката си тук. Отдавна беше усвоил всичко, на което Мубао и останалите старейшини искаха да го научат. Практически той вече можеше да учи тях — толкова отчетливо бе станало трептенето на неговото собствено „кокоро“. Защото, за разлика от тях, той бе опознал Истината. А когато ритуалът приключи и Мубао произнесе своята присъда, Сенжин разбра, че дори да му позволят да сподели познанията си с тях, те никога не биха могли да ги възприемат. Никога не биха разбрали, че Истина няма.

Разбира се, това съвсем не означаваше, че обучението му е било погрешно или безполезно. Но фактът, че действат и двете форми на Тао-тао, че всички сляпо вярват в тях, се стовари върху Сенжин като удар на тежък чук.

Нищо не беше истинско, нищо не беше свято. Следователно нямаше и закони.

Такъв се върна Сенжин в Япония — един двайсетгодишен „дорокусай“. И, вероятно, за да задоволи чувството на горчива ирония в душата си, постъпи на работа в Градската полиция на Токио.

Не се завърна в Азама, където — той знаеше това — Хаха-сан и Речния човек го очакваха с търпението, с което Смъртта очаква всяко живо същество. Не го привлече дори фактът, че го очакваше и Шизей, любимата сестра. С нея той се срещна в Токио, сред ослепителното сияние на Гинза, под огромните неонови икони на новата ера: СОНИ, МАЦУШИТА, ТОШИБА, СБС…

Сред мигащото сияние на електронната джунгла те отново се привлякоха един към друг от онези концентрични кръгове на тайнственото си излъчване, които ги бяха свързвали като деца — мрачни, здрави и напоени с неповторим аромат.

И двамата се радваха на срещата, макар това трудно да личеше отстрани. Лицата им останаха абсолютно безизразни, всичко се преживяваше дълбоко в душите им. И всичко дойде на мястото си.

Така поне си мислеше Шизей.

Сенжин се нанесе в апартамента на близначката си, разположен в един от най-модерните квартали на града. Беше голям и просторен, претъпкан със западни мебели, тапицирани с луксозен, снежнобял плат. Докато пътуваха към жилището й в онази първа вечер, Сенжин видя три огромни рекламни плаката с лицето на Шизей. А после я видя и по телевизията, пееща с микрофон в ръка пред огромна тълпа екзалтирани младежи.

— Аз съм звезда — обясни му Шизей. — Най-известната звезда на Япония.

А Сенжин, отсъствал толкова дълго от родината си, не знаеше дори значението на тази дума.

— Правя от всичко по малко на сцената и в телевизионното студио — обясни му Шизей. — Пея, танцувам, разказвам забавни историйки… Изнасям самостоятелни концерти, предстои ми собствен телевизионен сериал. Освен това рекламирам продукцията на най-големите търговски компании, не се отказвам от нищо. Аз съм идол за гладните очи на публиката, тя ме иска, тя ме обожава…

— Това прави ли те щастлива? — попита Сенжин, гледащ като омагьосан лицето й върху телевизионния екран. Беше златистосиньо, изключително привлекателно, камерите нежно го галеха с електронните си очи. Беше абсолютно убеден, че режисьорът на това предаване е влюбен в нея.

— Всички са влюбени в мен — просветли го Шизей. — Публиката, снимачните екипи, рекламните агенти, президентите на големите компании. Особено президентите! И това ме прави много щастлива! — По лицето й пробягаха сенки: — Но аз зная, че това няма да продължи дълго, колкото и чудно да ти се струва… Звездата трябва да е млада, свежа като утринната роса, недокосната… Времето е най-големият ми враг!

— Но как постигна всичко това? — попита Сенжин. И двамата изгаряха от желание да научат какво е станало с другия през трите години на раздялата им. Донякъде знаеха предварително това, тъй като енергийното им излъчване беше променило състава и плътността си в очакваната от тях посока. Но някои неща трябваше да бъдат казани на глас. Странното беше това, че и двамата изпитваха някакъв особен свян да го сторят — сякаш бяха неопитни младоженци в часа на истината, изправени пред брачното ложе.

Но Сенжин, както винаги по-нетърпелив, гореше от желание да й разкаже края на историята за Со Пенг, започната преди много години от Речния човек.

— Бях прав да замина за Жуи — каза й той в онази първа нощ. — Те знаеха прекрасно какво се е случило там и ми разказаха всичко.

Станало така, че Тик По Так, побеснял от вероломството на своя съперник в престъпния квартал на Сингапур, открил бардака, в който се забавлявал тоя тип, проникнал там на разсъмване и прерязал гърлото му със собствените си ръце. За компания пратил на оня свят както тримата му телохранители, така и проститутките, които кротко си спели в леглата.

Такова поне било мнението на сингапурската полиция. Макар шефовете й да имали изгоден и за двете страни „Пакт за ненападение“ с Так, кървавата касапница се оказала прекалена дори за техните свикнали на всичко стомаси. В резултат предприели хайка срещу бандита с всичките си налични сили, които били подпомогнати и от бандата на заклания гангстер.

Тук идва ред да си припомним за съществуването на Ван — братовчедът на Со Пенг, който бил прислужник в полицията. Няколко дни след началото на акцията във вестниците се получило, анонимно съобщение, което доказвало участието на бандата в брутално убийство, обект на полицейско разследване. Скандалът бил страхотен и разтърсил цял Сингапур. Естествено, британският полицейски началник отрекъл всякакви връзки между повереното му ведомство и престъпните групировки, но обвиненията били толкова неоспорими, че той бил принуден да уволни две трети от своите служители. Това пък му оставило малко време да се занимава с преследването на Тик По Так, който скоро се завърнал в Нощния квартал и отново го поставил под железен контрол.

Но Так вече не бил сам — зад гърба му стоял Со Пенг и му давал мъдрите си съвети. Според старейшините танжини в Жуи, Со Пенг дърпал конците на всичко, именно той открил начин да проникне в строго охранявания бардак, подкупвайки персонала, който сипал приспивателно във виното на самсенга съперник и неговите телохранители.

Пак Со Пенг уредил братовчед му да открадне от канцеларията на полицейския началник изобличителните материали, след което невъзмутимо подал молба за овакантеното от компрометирания служител място.

Всичко това изглеждало абсурдно, тъй като по онова време Со Пенг бил все още юноша (не по-възрастен от мен, уточни Сенжин). Но началникът на полицията бил притиснат до стената, трябвало не само да възстанови реда и спокойствието с помощта на британската армия, но да възстанови и доверието в своята администрация. А военните със сигурност не били в състояние да сторят това. Губернаторът го викал вече два пъти, заплахите му да го уволни и да го изпрати обратно в Англия били съвсем недвусмислени. В допълнение на всичките тези обстоятелства, нямало друг кандидат за поста на уволнения полицейски служител.

Отчаян и уморен от огромния натиск върху себе си, началникът на полицията назначил Со Пенг за свой заместник, въпреки че младежът нямал никакъв опит в тази област. Но опит не му бил необходим. Той разполагал с необичайната си дарба, а негов верен съюзник бил могъщият Тик По Так.

Планът на Со Пенг действал безотказно. Използвайки силите на сингапурската полиция, той методично разгромявал всички банди, които съперничели на Так. Гангстерите нямали избор и един по един признавали управлението му.

Само след седмица Нощната зона била укротена, а две седмици по-късно бил разкрит и извършителят на жестокото клане в публичния дом. За всеобщо удивление той се оказал не Так, а един от амбициозните главатари на съперническа банда. Уликите срещу него били толкова многобройни и убедителни, че началникът на полицията и губернаторът организирали публичен процес. Убиецът бил осъден и екзекутиран, а населението на града получило своето спокойствие.

Един месец след постъпването на Со Пенг в полицията Сингапур се завърнал към нормален живот, а двайсетгодишният заместник-началник на полицията станал най-известната и уважавана личност в колонията.

С помощта на своята дарба той прикрил всички следи от убийството на своя природен брат, а заедно с него и следите на още много организирани от него престъпления.

Со Пенг посъветвал Так да изтегли парите си от бизнеса с отглеждане на мак и да ги вложи за закупуване на обширни терени северно от града. После назначил на работа Х. Н. Ридли — директора на Ботаническата градина, с когото се запознал по време на лова на тигри, и щедро финансирал проекта му за създаване на насаждения от дървото „пара“. Пет години по-късно вече разполагали с огромна каучукова плантация. Со Пенг напуснал поста си и се отдал изцяло на бизнеса. Взел при себе си момчето с плоското лице, с което преди години се запознал на улицата пред дома си, скоро двамата станали по-близки дори от братя. Кръвните му братя също получили работа в плантацията. Баща му току-що бил починал от дизентерия, която лепнал на един от островите около Ява. За майка му не се разбрало нищо, въпреки че Со Пенг хвърлил купища пари за нейното издирване.

Времето минавало, плантацията работела все по-добре. Използвайки мръсните пари на Так, Со Пенг продължавал да разширява бизнеса, купувайки в най-подходящо време различни предприятия. А най-подходящото време неизменно се оказвало най-неблагоприятното за продавачите.

Запознал се с една китайка и се оженил за нея. А тя, като добре смазана машина, започнала да пуска в скута му по една дъщеря всяка календарна година. Но Со Пенг не бил доволен. По мнение на старейшините танжини между него и Так се появили търкания относно начина на управление на законния бизнес. Търканията се превърнали в дълбоки различия и Так в крайна сметка решил да се оттегли. Со Пенг не възразил.

Скоро след това тялото на Тик По Так било изхвърлено от вълните на морето. Полицейското разследване било претупано надве-натри и изпратено в архивите. Макар отдавна да бил напуснал полицията, Со Пенг поддържал тесни връзки със своя наследник…

— Но какво разбра за най-важното — за изумрудите на танжин? — попита Шизей.

— И на тях ще им дойде реда — успокои я Сенжин. — Танжините не останали безучастни, докато техният враг укрепвал своята мощ. След Жао Хсия изпратили други младежи, но и те не се завърнали. И тогава разбрали грешката си. До този момент вярвали, че синът на предателката Лианг ще съумее да я убеди да върне откраднатите камъни. Вярвали, че Жао Хсия ще убеди своя природен брат да се върне с него в Жуи и да се заеме със задълбоченото изучаване на Тао-тао, което било негово право и негов дълг.

Но отговорът на опитите им за помирение бил само един — смърт.

Въпреки това, те все още се въздържали от ответен удар, просто защото Лианг и Со Пенг били танжини. При това не обикновени бойци, а преки наследници на основоположника, които на всяка цена трябвало да останат живи.

И тъй, старейшините продължили да изпращат свои хора, които трябвало да открият Лианг и да я убедят да върне безценните камъни. Всичко било напразно — те не открили нито нея, нито камъните. Со Пенг и членовете на семейството му били обект на постоянно наблюдение, но нищо не ги свързвало с откраднатите ценности. Танжините следели дори приятеля на Со Пенг с плоското лице, който вече бил началник-смяна в каучуковата плантация. Станали свидетели на смъртта на първата жена на Со Пенг, на брака му с втората. Тя започнала да го дарява със синове, докато дъщерите му една по една били отнесени от чумата, която върлувала по Малайския архипелаг.

Танжините били твърдо решени да открият следите на своите свещени изумруди и търпеливо продължили наблюдението. Всъщност какво друго биха могли да сторят?

Жао Хсия казал истината на Со Пенг там, край водопада. Дядо им наистина гаснел от незнайна болест, на всяка цена трябвало да получи изумрудите, които имали способността да попиват и съхраняват силата на „кокоро“. Върху гладките им стени проблясвала хилядолетна енергия, прескачала от един камък на друг, регенерирала се и ставала все по-силна и по-силна.

Числото девет имало магическа сила, тъй като броят на изумрудите бил необходим за построяването на сложна триизмерна фигура, чиито лъчи имали свойството практически да умножават до безкрай енергията, излъчвана от мембраната на „кокоро“. От друга страна, намаляването на бройката под девет означавало изграждането на съвсем различна фигура, която вече имала свойството не да умножава, а да стеснява енергията на „кокоро“, което неизменно щяло да доведе до нейното замиране.

— А какво ще стане, ако мембраната на „кокоро“ се пръсне? — попита Шизей.

— Смърт — отвърна с мрачен глас Сенжин. — Нейната сянка ще се просмуче в беззвучното ехо, което долавяме и което ръководи постъпките ни. И пред нас ще има само смърт.

Шизей си имаше приятел. Сенжин беше шокиран, не можеше да повярва, че докато е бил накрай света, в Жуи, животът е продължавал да си тече. Вглъбен в себе си, зает единствено с проблемите на собствената си душа, той се чувстваше обиден, че събитията са следвали своя ход, не са го изчакали да им даде окончателната насока.

Не каза нито дума против приятеля на Шизей — това не беше и необходимо. Тя ясно усещаше стоманените пръстени на мрачното му излъчване, които започваха заплашително да пулсират всеки път, когато Хейжи беше наблизо.

Хейжи завършваше Правния факултет на Тодай — най-престижния японски университет. Беше в първата десетка на курса си по успех, освен това бе имал късмета да е наследник на две от най-влиятелните групировки в японското общество — сред състудентите си беше „гакубацу“, а сред останалите жители на столицата — „кьодобацу“. Баща му беше съученик с декана на Юридическия факултет, а майка му бе родом от една малка префектура в Нара, в която бе роден и президентът на най-солидната правна кантора в страната. Този президент вече бе изявил желание да вземе Хейжи при себе си веднага след дипломирането му. А Шизей беше, влюбена в Хейжи. Той притежаваше всичко на този свят, с изключение на най-важното — одобрението на Сенжин.

Младежът открито обожаваше Шизей. И това беше естествено — първо и задължително условие за всяка нейна връзка. Обожанието, което чувстваше от разстояние, отвъд светлината на прожекторите, непременно трябваше да се дублира на едно по-интимно ниво, тя искаше да докосва очертанията му, да бъде сигурна, че то наистина съществува.

Хейжи сякаш бе създаден за тази роля. Когато двамата се запознаха, той бе напълно погълнат от бъдещата си кариера. Но за отрицателно време се отдаде с цялата си душа и на Шизей. На нея обаче това не й стигаше. Сенжин го разбра веднага, макар да не беше сигурен, че и сестра му го разбира. Тя все още живееше в екзалтираната невинност на детството си и не можеше да допусне, че у нея никнат семената на доброто и злото, че едва ли притежава властта да ги подчини на волята си. Сенжин от своя страна мислеше далеч по-трезво.

Наблюдаваше с научен интерес бавното плъзгане на Хейжи към състоянието на окаяна безпомощност. О, той беше сигурен, че Шизей не може да разбере напълно какво пагубно влияние върху хора като Хейжи може да оказва проекцията на нейната воля, сладка и омайна като непознат парфюм. На практика Сенжин знаеше, че тя изобщо не си дава сметка как излъчването й се променя заедно с все по-могъщото влияние, което оказваше върху нещастния младеж.

Психическото разпадане на Хейжи, пълното изчезване на чувството му за собствена същност, бяха особено приятни на Сенжин, тъй като той възприемаше младежа единствено като заплаха, като пропаст, която би прекъснала психическата хармония между него и сестра му. Освен това то задоволяваше напълно изостреното му чувство за ирония, тъй като не беше необходимо да прави нищо, а просто да седи и да наблюдава как Шизей сама унищожава това, което наистина обожаваше.

Новината, че Хейжи е изключен от Тодай заради непосещение на лекции, се стовари върху нея с шокираща сила. Младежът бе престанал да работи върху задължителните писмени теми, не участваше в дебатите по юридически казуси и сам се бе изключил от задължителните за последния курс упражнения.

Нима Шизей не можеше да проумее, че нейният възлюбен не може да бъде на две места едновременно, че след като е с нея, той не може да бъде на упражнения и не може да пише задължителните теми? Вероятно не. А и Хейжи бе загубил всякакъв интерес към юридическата материя. Обожанието му по отношение на Шизей не беше робско — колкото повече й даваше той, толкова повече изискваше тя.

Сенжин с увлечение наблюдаваше как сестра му изсмуква жизнените сили на младежа. Държеше се разюздано и безцеремонно като проститутка, развяваше дарбата си, без дори да съзнава какво всъщност върши, държеше се съвсем като Хаха-сан в определени моменти от живота си. Сравнението разтърси дълбоко Сенжин. И колкото повече мислеше за него, толкова повече се затвърждаваше убеждението му, че трябва да направи всичко възможно, за да спаси Шизей от самата себе си.

Така стигна до решението да убие Хейжи.

Не просто да го премахне физически — това би било безполезно, а дори и глупаво. Трябваше да го ликвидира съвсем целенасочено, по начин, който да изтръгне Шизей от фантазиите на детството, да отвори очите й към действителността, да я накара да осъзнае какво представлява в момента и какво ще бъде в бъдещето. Това е мой дълг, убедено мислеше той, неволно разсъждавайки по начина, по който би разсъждавала Хаха-сан. Кой ще се погрижи за нея, ако аз се проваля?

А какви мисли вълнуваха Шизей през това време? Дали наистина не забелязваше опустошителното си въздействие върху Хейжи? Или умишлено не искаше да види истината?

Мислите й не бяха свързани нито с Хейжи, нито със Сенжин. Неизбежната буря от едновременното им присъствие в живота й беше нещо, което сетивата й не можеха да доловят.

В съзнанието й продължаваше да доминира чудовищният образ на Хаха-сан, все така жив и близък на душата й. Представяше си как тича към нея, гуши се в скута й, застива неподвижно и се вслушва в спокойния ритъм на сърцето й, а после затваря очи и се унася в безгрижен сън.

И все пак, като тънка мрежа, опъната през театрална сцена, емоционалните изблици на Хаха-сан я следваха навсякъде, пулсираха в мрака на спалнята й, запълваха нощта със загадъчност, притискаха съзнанието й с въпроси, на които нямаше отговор. Как стана така, че я предадох? Как бих могла да й доставя удоволствие? Тя обича ли ме? Обича ли ме?

След всеки пореден допир до тези въпроси, за които нямаше отговор, Шизей несъзнателно затягаше мрачните ароматизирани обръчи на своето излъчване около нещастния Хейжи.

Тя беше започнала неговото унищожение далеч преди решението на Сенжин да го убие, но как би могла да знае това? Не би повярвала дори на брат си, ако той бе проявил глупостта да й разясни ефекта от нейното поведение. Нима би разбрала, че се стреми към унищожението на Хейжи, за да се спаси от смразяващия призрак на Хаха-сан, който продължаваше да обитава сърцето й, продължаваше да влияе върху нейното поведение? Не, тя не би разбрала това. Все още не.

Сенжин стигна до заключението, че след като смъртта на Хейжи служи на определена цел, тя трябва да служи и на Тао-тао — да възбуди енергията в мембраната на „кокоро“, същността на всичко в този живот.

Заел се с практическата реализация на поставената задача, Сенжин си даваше сметка, че Хейжи до голяма степен е съвършената жертва. Макар да не беше девствен във физическия смисъл на думата, той беше изключително чист в доста от останалите области на живота. На практика, преди да срещне Шизей, той беше един арогантен младеж, убеден в своето превъзходство над другите и сигурен, че ще получи подобаващо място в живота. Тайнствените серпентини на Шизей го бяха лишили от арогантността, а и от всичко изкуствено покрай нея. По странна ирония на съдбата в навечерието на своето унищожение Хейжи се превърна в един наистина достоен човек.

Посрещна смъртта от ръцете на Сенжин кротък като агънце. До последната секунда си остана в дълбините на своето обожание към Шизей, всичко останало му се струваше дребно и незначително.

Сенжин дълго обмисля кога точно да ликвидира Хейжи. Но впоследствие си даде сметка, че не е взел под внимание ефекта на смъртта му върху душевното състояние на Шизей.

Когато се изправи над леглото, в което двамата усърдно се любеха, очите му се изпълниха с гледката на вдигнати крака и яростно притиснати тазове. Никога нямаше да забрави изражението в очите на Шизей, когато извъртя главата на Хейжи в обратна посока и до слуха му долетя сухото пропукване на прекършените прешлени на гръбначния стълб. Точно третият и четвъртият, механично си помисли той, а пропукването прие като шумоленето на тръстика под напора на лек ветрец.

Очите на Шизей бяха избледнели — те винаги бяха такива, когато се любеше. Бяха втренчени в Сенжин, фокусирали в себе си неверие, шок и ужас. Именно този поглед накара впоследствие Сенжин да стигне до заключението, че вероятно не е подбрал добре момента за убийството.

На практика нещата стояха другояче. Сенжин искаше отстраняването на Хейжи по съвсем егоистични причини — просто за да прекъсне навеки единствения акт, който му беше забранен по отношение на Шизей, но на който Хейжи се наслаждаваше с цялата си душа. Сякаш насън, той бутна трупа на младежа встрани и се надвеси над голото тяло на сестра си. Сянката му играеше по гладката й кожа, надничаше там, където тялото му никога нямаше да проникне.

Шизей инстинктивно придърпа чаршафите върху тялото си, сякаш над нея се бе надвесил някакъв непознат и извратен тип. Той се почувства безкрайно наранен, устата му се изпълни с горчива слюнка, за миг му се прииска да зареже всичко, да се откаже от желанието си да поучи сестра си, да й помогне да се превърне във възрастен човек…

Тя го заплю в лицето, а той я зашлеви. После, усетил че истерията й не подлежи на контрол, завърза здраво извитите й зад гърба ръце, а глезените й пристегна с ивици плат, откъснати от собствената й копринена нощница.

Древните псалми вече започнаха да кънтят в главата му, той неволно отвори уста и се зае да им приглася. Монотонните звуци накараха въздуха да потъмнее, прорязаха го странни вибрации. Ръцете му съсредоточено подготвяха телата им за това, което предстоеше да стане. Шизей го гледаше с широко отворени очи, устата й го засипа с проклятия. Но той не им обръщаше внимание, не я и удари. Тези неща вече нямаха значение, тя скоро щеше да разбере в какво би се превърнала без неговата намеса.

Това събитие се случи по времето, когато все още не беше отлял своите ножове от специална стомана. Затова бе принуден да използва обикновен кухненски нож. Клекнал до трупа на Хейжи, той започна ритуалната церемония. Кожата се отделяше на дълги правилни ивици. Очите на Шизей сякаш всеки момент щяха да изскочат от орбитите си, в гърлото й нещо неясно заклокочи. После повърна. Но очите й нито за миг не се отместиха встрани, гласът й се изгуби, нямаше сили дори да изрази протест срещу това, което вършеше брат й.

Ритуалът бе отишъл твърде далеч, тя също започна да усеща вибрациите на „кокоро“, помещението се изпълни с могъща енергия — онази енергия, която ги правеше различни от останалите, равни на боговете…

Шизей изпусна дълбока въздишка, без усилие освободи китките си от превръзката, протегна ръце към Сенжин и мускулите на тялото й помръднаха като живи върху окървавеното легло.

Заедно бяха прекосили границата, разделяща онези, които усещаха „кокоро“, от малцината, които можеха да го използват. Но това не беше Кшира, не беше и Тао-тао. Беше нещо ново и различно, създадено специално за тях и от тях.

В същия този ден на 1980 година Япония бе разтърсена от страхотно земетресение, епицентърът му беше в Токио. Сеизмолозите бяха напълно неподготвени за внезапния трус.

В Китай, от другата страна на океана, старейшините на танжините почувстваха ясно потръпването на земната гръд, вибрацията на „кокоро“… Никой не каза нито дума, само си размениха изпълнени с познание погледи.

Душата на Мубао се изпълни с черен ужас. Той си спомни древния ритуал с черупките от морска костенурка, пред очите му отново се появиха ситните като паяжина пукнатини. „Наводнение, порой, яростна гръмотевица, взрив от енергия… А след потопа — смърт. Нейната сянка се смесва с беззвучното ехо, от което се ръководим. Смърт и пак смърт.“