Без път

Не знам аз дали слънцето изгасна,

не зная дали ослепях: не знам

света ли е изгинал — и не зная

самоси не съм ли оглушал.

Едвам,

в безмлъвна тма, без видим път, без ясна

що-годе цел, отегнали нозе

дотегнало ме влачат.

Аз блуждая

без вяра нявга да намеря

навън посока из удавен

в мъглите лес.

Вдървен от студ,

измъчен от безсмислен път и труд

за странного си бреме, изоставен

от себе си и бога — и готов

на всичко, аз се лутам.

Аз вървя

самси на мисълта обезверена

под непросветното небе; самси

в живота обезсмислен, лес оглъхнал

без вятър и без лист.

Вървя

в безверие, о необезверена

любов, — защото спиш! — и тебе нося.

Вървя самси,

о звук непрозвучал и незаглъхнал,

любов, — защото спиш! — и тебе нося.

Ти бе — и си

злочеста и честита: аз те нося…

Вървя.

Глава безгрижно приклонила

на рамото ми; стегнала ръце

детински привично на мъжка шия;

под южни небеса в съня си млад

унесена: ти спиш.

И с тъмна сила

разтръгнал гръд, разкъсал и сърце,

облял те с кръв, сред мрътва самотия

все сам — на саможертвата нерад,

пристъпям аз.

Под кървавия мраз

понесъл те, разтръгнах си гърдите,

сърцето си разкъсах — со струите

на топла кръв дано те мога стопли.

Пристъпям аз

едвам, внимателно, без вопли

и да те не разбудя съм готов

на всичко…

Кръв, и топла кръв се лее

по тебе — и сънуваш, о любов,

че слънцето на китен май те грее…

Ти спиш.

Внимателно, с последна сила

пристъпям аз: и в тая тъмнота

не ще се спъна; — в тая глухота

не ще въздъхна.

Само, наближила,

смъртта повика ли сами я мен

на вечен сън, за ужас и провала

теб може да разбуди.

Ослепен,

аз няма да я видя, — оглушен,

аз няма да я чуя: в мрак предстала

и шепотно зовяща.

Но тогаз

ще сетя твоя първи трепет аз,

о символ на живот! — и не, живота

не ще успей на ужаса в хомота

живот да те направи…

Че готов

на всичко, аз те нося — и крепи,

крепи ме любовта, любов!

Спи-спи!…