Бракониери

Полковникът кацна с хеликоптера в двора на Тома. Веднага приятелите се събраха и започнаха разговорите за утрешния лов.

— Колкото магаре — рече другоселецът, далечен роднина на домакините.

— Какво като магаре?

— За глиган говори — ядосваше се кръстникът.

— Виждал съм, защо? — подкрепи Тома другоселеца и присви око с петно на роговицата колкото просено зърно. — В петдесет и осма с татко, бог да го прости, ударихме такъв глиган.

— Не вярват — рече другоселецът.

Наоколо се надпреварваха да го уличат в лъжа. Човекът се бранеше — дигаше от стола слабото си тяло, задъхваше се от беззлобно слово.

— Утре да тръгнем — ще ви го покажа.

— Стига бе.

— Бас.

Кукурякът беше нацъфтял, спуснаха се луди потоци от високото — време само за лов. Всеки искаше да излезе в гората, но нали бяха ударили бройките си по плана на дружинката? Пазеха се от бракониерство, пазеха и другите от законите.

— Бас ловиш ли? — хвана се за кръстника човекът.

— Хайде бе — глиган.

— Глиган я.

Жената извади наденицата от тигана и я поднесе на масата, до запотената кана с червено вино.

— Наденицата е бъркана — похвали се тя на полковника. — Половината е от сърна, другата половина — от глиган.

Всяка година по това време опитваше такава наденица и домакинята го подсещаше да си припомни разликата: коя е по-добра — миналогодишната, по-миналогодишната или сегашната.

Полковникът, като си пое дълбоко дъх, каза, че тази е направена най-добре от всякога.

— Съвсем пресни са — издаде се жената, защото по това време ловът на сърни е забранен. Сетне го попита за семейството, за децата. Той на свой ред се похвали, че голямата му дъщеря е приета в университета.

— А нашата догодина. Сега е в единайсети клас.

— Голяма грижа! — Всичко нямаше да й разкаже, но си помисли, че никак няма да им е лесно догодина.

— Хвалят я.

Мъжете се протягаха с пълни чаши за наздравица с полковника — висок и сух, но с меки черти на лицето, когато се усмихваше. Обичаше тия хора, своя край и лова. И най-много песните на планината.

Жената още искаше да му говори, да го разпитва, но каната отново се разля и полковникът заслуша мъжете, които шумно спореха и се надлъгваха. Другоселецът също не се даваше. Каквото и да кажеше вече, слушаха го без насмешка.

По едно време всички млъкнаха. Подхвана я надълго Тома. Бялото петно на роговицата застина на едно място и докато не свърши, милиметър не мръдна.

— Няма да кажа кога — рече Тома. — И важно ли е? Ние се събрахме на Голямото пладнище и се пръснахме. Аз — към Катуница.

Кръстникът на Тома, много червендалест мъж, с мустачки, които донесе от дравския фронт и толкова време се грижеше за тях, се наслаждаваше на приказките на своя кръщелник и ако някой искаше да го спре, веднага го изтикваше с очи, с лакът или с груба дума.

— По едно време — напредваше Тома — захвърча сняг. Ситен. И нещо ме задърпа, казва ми — Тома, връщай се. Но краката не слушаха, влачех се като слепок и малко страх дойдеше ли, хващах пояса — дреме ли там габровската кама. Бърках, пропадах в снега. Бях сигурен, че ще престане да ме зарива, стигна ли Катуница. Първо чух изстрел от бойна пушка. Снегът веднага спря и гледай сега чудото — пред очите ми скочи един голям сръндак и увисна във въздуха. Онемях. Дръпнах се зад едно дърво, а сръндакът се изви към мене, бодна ме с винените си очи и измуча: забравих за пушката и камите и по-силно се натиснах до дървото.

Жената на Тома забрави за гостите, с ръка на устата слушаше, без да си поеме дъх.

— Стар ловджия съм, такова нещо не беше ми се случвало. Сръндакът отметна глава, завъртя рога — питаш ли ме, — изхриптя и аз видях струята, която стигна до мене: беше кървава.

Другоселецът намигна — добре я подкара, искаше да каже.

— Огледах се за тия, дето гръмнаха. Сръндакът не ме видя и препусна по стръмното. Да стрелям, се сетих късно, пък нещо ми казваше да не се издавам, тази бойна пушка мирише на началство. По-добре беше да видя докъде ще стигне работата. И тръгнах отдалеко по кървавата диря. Вървях, вървях и не мислех за Катуница. От тоя по-голям лов де? Това едно, а другото ме бодеше, караше ме да спра, да размисля трезво и да се махна. И тия, дето удариха сръндака, нямаше да се откажат. По това време дивечът е забранен, за един такъв сръндак дават седем години, ни повече, ни по-малко.

— Седем години ли? — замисли се полковникът.

— Седем — повтори другоселецът.

— Чакайте! — спря ги кръстникът.

— Хайде сега: върви в устата на вълка или бъди умен, Тома, и се връщай.

Полковникът се сепна, и той не се спираше в лудостта си по оная жена в долния край на селото. Службата го запиля по пътищата, за женитби ли бяха неговите времена? А после като щури се гонеха. Сърцето му се сви, но си каза, че е късно: на тия години кръвта се утаява — остава хубавото, лошото се мъчим да забравим. Но факт е, че и неговото бе бракониерство, с всички рискове пушката да гръмне срещу му.

— Мина време, никой не се обади — не спираше Тома. — Гората дремеше под снега, светеше навсякъде и само аз като бръмбар пълзях все по кръвта, вече убеден, че ония са забравили за раненото животно. (Полковникът си науми, че сърнешкото в наденицата е от тоя лов на Тома.) Гледай сега какво става: на равното, вече разгорещен и бесен от кръвта по бялото, аз ги видях. Бяха трима: единият в кожени дрехи, държеше бойна пушка, другият беше потурлия, значи, човек от планината, третият носеше ватенка и шапка с ушанки.

Неочаквано полковникът се вдигна от мястото си. Без да каже дума, без да погледне, прекоси стаята и излезе навън. Селото се готвеше за сън. Чуваше се звънтенето на чанове и хлопки и някъде в тъмнината към долната махала блеенето на коза. Още по-далече от хълма идеше свирнята на кавал и думкането на тежък хлопатар като църковна камбана. Стадата, помисли си полковникът: кооперативните стада са това. И нещо трепна, нещо забравено — близко и познато, което бе стояло до този миг дълбоко в душата му, сега никнеше с болка. С болка ли? За отминалото време, за детството, минало в трънаците подир стадата на по-имотния стрико, или за ония дни на лятото, когато възсядаше натовареното с гюмове магаре и препускаше от кошарата до мандрата, докато е още топло млякото, докато слънцето се радва на гората и още не е нагорещило пътя и остриганата му главица с щръкналите и зачервени уши, същински доматчета.

Притисна се до стената и въздъхна. Блеенето на козата отново грабна мислите му — надолу, където подир малко изписка жена. Тя не се караше на козата. И на полковника му се стори, че разпознава гласа: говореше нежно с високия си глас и козата вече тичаше към нея и непрекъснато врещеше. И в това преплитане и търсене на гласовете тъмнината се топеше за двете същества — всичко замълча за тях, затихна.

В този миг от отворения прозорец над главата му изскочи равният глас на Тома:

— Потурлията ревна: „Стой!“ — и с насочено чифте върху ми. Питате ли какво ми е било?

Живеят. Живеят, трепна полковникът. Като облаците, като тревата. Без звезди на раменете.

И сам, захлупен под козирката, в тихата нощ за кой ли път се заклеваше да не мръдне от мястото си, да си остане веднъж завинаги при полегатите хълмове, обагрени в кървавочервено в късна есен и всяка пролет в меко зелено — при своите, с които бясно тичаше по вечеринките, а с алестия кон препускаше по махалите и кошарите да дига силни думи за новото. И когато минеше в долната махала, хубав и наперен, конят риеше с копито, цвилеше с развята грива под опънатите стремена, докато на дървения одър тя не махнеше с белите ръце, запретнати до раменете.

От прозореца се стрелна сянка:

— „Стой, ти казвам“ — по-страшно извика този човек. И тръгна срещу мене. Другите също дигнаха пушките, готови да ме разкъсат със сачми и куршуми.

Полковникът се заслуша в гласа на Тома.

— Застанах на равното. Дигнах пушката настрана, знак, че нямам намерение да стрелям. А потурлията не кандисва, вика ми: „Хвърли пушката, хвърли пушката.“

Бре, мамка му, почудих се — да дигна ли да го направя на решето, или наистина да я хвърля в снега и като пленен германец — на — няма. И му креснах: „Какво искаш ти бе?“ „Гледай ти, гледай“ — рече за мене и побесня и видях да лъска в навущата кама.

С него шега няма, знаех вече. Премигнах още веднъж, по-добре видях камата. Не, нямаше да спре нищо ръката му и в тая пустош единият трябва да легне и да обагри снега. А на мене никак не ми се искаше, бяха трима, даже да го перна, другите двама ще преварят и хайде, свети Тома — в дълбоката гора под някой камък, докато те размие водата и сетне на капки потечеш в нея.

— Боже! — изохка жената на Тома.

— Това си мислех и страхът влезе под кожата ми. Изпотих се, а тоя здравеняк стои, мери ме откъде да почне — от главата надолу или обратното. Аз не бях го виждал този разбойник досега в гората и гняв ме хвана, сигурно беше от горния край на планината, бозави му бяха потруите, при нас върви само черното.

— Знам, знам го лично — подскочи другоселецът и събори чашата си.

— „Какво искаш?“ — обадих му се твърдо — и Тома, и жената дори не обърна внимание на счупеното, — той все идеше и ми вадеше очите със своите силно изпъкнали очи на гуляйджия и касапин.

— Глава режа, знам го, знам, знам — повтаряше другоселецът.

— Трай бе — скара му се кръстникът и да скрие червенината, сложи едрата си ръка на мустачките.

— „Ха де, ха де!“ — това хъркаше тоя серсемин и вярно е, дебнеше ме откъде да почне. „Слушай, викам, какво искаш от мене — кръвта ли? Няма да ти е лесно, остави ме да си вървя по пътя.“

И се връцнах назад по пъртината, ама две не виждам. Той ме души, ще ме вчепка, ако посегне, а пък може и пушката си да изпразни. Хубава мишенка — гръб имам три педи без малко.

Полковникът постоя още под прозореца. Не идваха да го викат. Всички слушаха, подскачаха на столовете, сякаш искаха да помогнат на своя приятел със сила или с думи. Но Тома не ги оставяше да се намесят. Без да се повдигне, само с гласа си той ги държеше по местата си.

Мислите на полковника се отскубваха от разказа на Тома и се втурваха надолу към блеенето на козата. Но там вече нямаше никой. Нямаше ли? Или жената е дошла по-близко и от своето място го различава разпънат на стената — мълчалив, нерешителен и слаб. И уплашена за него, хапе устните си. Остаря ли, или загрубя — или все едно и край на всичко?

Върна се по циментовата стълба, седна срещу другоселеца и посегна към чашата си. Пак не го забелязаха. Всички слушаха Тома, сърдеха се, когато някой изпреварваше изговаряните бавно думи.

— Вървя, очите ми играят и третото око усетих, както сега помня — точно на тила. Още малко ми оставаше да стигна на ръба на стръмното: ще се метна зад дърветата, нека стрелят, ако могат. „Стой бе“ — ревна оня. Аз не се обръщам. „Не съм гладен за сръндака, яжте си го“, рекох. „Стой бе!“ „Няма, рекох, да ви слушам — тая планина колко е ваша, толкова е моя.“ „Таткова ти“. „На държавата е“ — рекох. „Балами ли ще ни правиш.“ Тях ги гонеше по-голям страх, изтървяха ли ме, можех да докарам горски, можех всичко, знаех ли ги какво мислят — седемте години се обаждаха и далеч по-чиста работа бе мене да очистят, вместо да треперят сетне. „Чакай бе, хайдутин“ — викна човекът зад мене и усетих острото в реброто.

— Боже! — изохка жената на Тома и по-силно натисна ръката на изприщената си уста.

Полковникът слушаше всяка дума от разказа на Тома. Огледа се, никой не го забелязваше. Забравиха ли за него? Може би винаги е било така. Посрещаха го шумно, всякога се събираха — пиеха и пееха. И на лов отиваха в гората. Гордееха се със своя полковник, но той изведнъж си помисли, че все пак тези хора са някъде далече от него. Стоят си в своя дом, работят, радват се, а той? Препускаше нанякъде. Накъде по-точно? Знаеха ли какво мисли той за тях, за себе си, или им стигаше, че си живееха добре на своята земя. Той не усети кога се прегъна, кога напълни шапката с бели коси и раменете със звезди.

И колко време не бе идвал тука? От година, две? От детството ли? А тази луда жена, която го побъркваше! Къде беше в този миг, тази нощ, вчера, днес?

А онзи познат глас в тъмното, козата?

Стегна го ботушът, куртката. Ритна с крак, но ботушът повече го стегна. А те слушаха и никой не усещаше, че ще се пръсне в тази дреха, в стаята с бумтяща печка, пълна с цепеници от меше. Наведе се незабелязано и ритна пак. Реши да го дръпне с пръсти. Ботушът бавно се изхлузи и тежко пльосна върху дремещата котка, която се изви и злобно го одраска по ръката. Полковникът прехапа устни. На светлото видя окървавената си длан, защипа го и би измъкнал пистолета, ако не бяха до него тези хора. А котката се плъзна тихо и спря до печката. Полковникът въздъхна.

И другоселецът въздъхна подир него.

— Издебнах и го треснах по ръката. Ножът блесна настрана, извика. Другите в лещака вдигнаха пушките, но така не можеха да стрелят — можеше и своя да ударят.

Чуваше гласа на Тома и всичко му се струваше като сън, Прозорецът се блъсна, но другоселецът опъна ръката си и го притвори. Поиска отново да се измъкне навън, да потъне в тъмнината — хлад извираше оттам, а тука беше топло и тези хора се задъхваха, без да го усещат.

— „Нека да се разберем — уговаряше Тома бракониерите още, — колкото е ваша планината, толкова и моя.“

— Хубаво си го казал — рече другоселецът и кръстникът лошо щеше да се скара.

А полковникът вече се потеше и не знаеше да хвърли ли куртката, малко ли се излага и той — само да го пипнеха. Най-малко — разжалването. А мъжът й, роднините — можеха да го разкъсат. Но ослепен се мъкнеше и не я оставяше да си върви по цели нощи. Какво не мина през главата му, учудваше се. Какво не видя от света, а не се отлепяше от нея и това е.

Докато жена му беше млада, броеше всичките му дни. Оставяше я месеци сама с децата или я местеше в различни градове и къщи. И всичко идваше от само себе си — звезда подир звезда и млад полковник: умен, изпълнителен — чакаше го само хубаво и слава. Но беше ли свободен — бягаше насам, към махалата, обикаляше до късно — кога за нощ, за часове или само да мине под прозореца, както в първите години, преди да стъпи в казармата, преди пагона и женитбата.

— Не ме беше страх от него — чу до себе си признанието на Тома, — страх ме беше от очите.

А с полковника какво беше — нито страх, нито надежда.

— „Остави ме“, рекох. А той: „що съм го ударил.“

— „Искаш да ме надупчиш в тая пустош и да си мълча ли?“

Дотича с кожените дрехи, заповяда ми да тръгна, а на потурлията рече да тръгне подир другия. Ето че ме караха, пушката ми не взеха, но ме караха пред себе си и аз знаех, че някъде ще ме наместят. „Откъде си?“ — попита деликатно коженият…

„Няма да ви кажа, си рекох, тя отърваване няма, ами поне да се държа.“

— „Какво да те правим сега?“

— „Пуснете ме да си вървя. И за мене има, и за вас — планина голяма.“

— „А защо не кажеш откъде си? Планината знаем, че е наша.“

— „А вас питам ли ви откъде сте?“

Тъй се влачихме до обяд.

— „А бе какъв човек си ти?“ — пак ме навива коженият.

— „Като вас съм, рекох, човек и разбойник.“

— „За разбойник, виждаме го, ама другото?“

— И какво, какво нататък — не издържа другоселецът и подскочи.

— Тихо бе, човек, тихо.

— Затъкнат между храстики, стигнахме сръндака — коженият и мълчаливият с ватенката, сигурно бе шофьорът, взеха главата с рогата, а на нашия човек дадоха другото. Радваха се. И си казах: „Тома, хайде да офейкаш.“

— Ами ще офейкаш, ами — рече другоселецът и страхливо се огледа за кръстника.

— Духнах под носа им. Първо ме усети мълчаливият с ватенката, дигна пушката и стреля. Гледай, дупка на ухото ми остави (полковникът се наведе към Тома и видя пробитото ухо, сякаш нарочно — за обица). Страшно ме опари, шурна кръв, но без да спра, се връцнах и изсипах върху тях чифтето. Не ги чух да викат, де да знам какво е било. Спуснах се веднага към реката. Бягах като прилеп — в тъмно, слепешката — в светло, стъпките ми зееха с капки кръв след мене — аз все бягах, бягах.

Домакинята с притисната ръка на устните не се отмести. Ето защо потреперваше, когато се забавяше в гората. Сега главата й се пълнеше с такива вечери.

— Жена, каната — викна Тома.

Месечината се изкачваше над тяхната къща — силна и млада. И тихата вечер с нищо не отстъпваше на вечерите през юни, с цъфнали храсти и дъхави плодове. Колко запотени кани с червено вино щеше да наточи жената, колко песни щяха да огласят къщата и селото? И сърцето на оная жена в долната махала сигурно нямаше да изтърпи, защото тя първа видя хеликоптера. Щеше да обикаля по поляните, но ще се реши ли на повече, както в лудите години?

Кръстникът и другоселецът извиха гласовете си. Надигна се над тях гласът на Тома — надигна се и заслиза, и подир тях, като свали куртката, залъкатуши и полковникът. А другите чакаха с потръпване да я изкарат, за да подхванат нова, по-тъжна и по-закършена — до сутринта щяха да избродят всичко пято в планината.