Буреносния кораб

В златния век на провинцията Нова Холандия, когато над нея властвувал Вотер ван Твилер, иначе наричан Подозрителния, един зноен следобед, точно по време на лятното слънцестоене, хората от Манхатос били изплашени до смърт от страшна гръмотевична буря. Дъждът се леел на такива потоци, че плющял по земята и вдигал пара. Гръмотевиците сякаш трещели и тътнели направо по покривите на къщите, светкавиците се въртели около църквата „Свети Никлас“ и на три пъти насмалко щели да попаднат на ветропоказателя й. Новият комин на Гарет ван Хорн бил разсечен до основи, а Дофуе Милдеберхер онемял от уплаха и паднал от олисялата си кобила, както яздел към града. Накратко, това била една от онези нечувани бури, които се случват само веднъж в живота на онзи почтен човек, когото във всички градове наричат най-стария заселник.

Голям бил ужасът на добрите женици от Манхатос. Те събрали децата си и се изпокрили в мазите, след като окачили на железните стълбове отстрани на всеки креват по една обувка, за да не привличат гръм. Най-сетне бурята стихнала, тътенът преминал в боботене и залязващото слънце се появило изпод парцаливите краища на облаците, от което широката гръд на залива блеснала като море от разтопено злато.

От укреплението дошла новината, че в залива има кораб. Тя преминавала от уста на уста и от улица на улица и скоро предизвикала голяма суматоха в малката столица. Пристигането на кораб в тези ранни времена от колонизацията на тези земи било събитие от огромно значение за жителите. Той носел новини от Стария свят, от тяхната родина, от която били напълно откъснати. По подобен начин гледали и на кораба, който пристигал. Веднъж в годината те очаквали кораб, който да им достави лук, фини стоки на разкоша и удобството, пък и най-насъщните неща. Добрата вроу1 не можела да има нова шапка или нова дреха, докато не пристигнел корабът. Художникът го очаквал заради четките и боите си, кметът — за лулата си и запасите от холандски джин; ученикът — за своя пумпал и мраморни топчета, а високомерният земевладелец — за тухлите, с които ще построи новата си къща. Така че всички — бедни и богати, големи и малки, живеели в нетърпение до идването на кораба. Пристигането му било най-голямото събитие в Ню Амстердам и от началото до края на годината — корабът, корабът, корабът — бил постоянна тема на разговор. Ето защо новината от укреплението накарала цялото население да отиде там, за да зърне жадувания кораб. Не било точно времето, когато трябвало да пристигне, и затова появяването дало повод за размишления. Около укреплението се събрали много хора. Тук-таме се виждал някой надут бърхъместър,2 който бавно и самоуверено изказвал мнението си пред тълпа от старици и шляещи се деца. Другаде се били събрали старци със загорели лица, някогашни рибари и моряци, които били големи капацитети по такива, случаи; те изказвали различни мнения и предизвиквали големи спорове сред неколцината си привърженици, но човекът, в когото с уважение били вперили очи и когото следели всички, бил Ханс ван Пелт, старият капитан — холандец, излязъл в пенсия, морският оракул на града. Той изучавал кораба през стар телескоп, покрит с насмолен брезент, тананикал си някаква холандска мелодийка и не продумвал. Но тананикането на Ханс ван Пелт винаги имало по-голяма тежест за хората, отколкото цяла реч, произнесена от друг.

Междувременно корабът вече можел да се види добре и с просто око. Бил здрав, закръглен холандски кораб с висок нос и кърма, на която се развявало холандското знаме. Приближавал се все по-наблизо по гребените на вълните, а вечерното слънце позлатявало издуващите се платна. Караулът, който съобщил за кораба, заявил, че го зърнал най-напред в средата на залива и че той се показал изведнъж — сякаш изникнал от дълбините на черния буреносен облак. Присъствуващите погледнали Ханс ван Пелт, за да видят какво ще каже той при тези думи. Ханс ван Пелт стиснал устни още по-здраво и не казал нищо, при което някои поклатили глави, а други повдигнали рамене.

Сега от брега непрекъснато викали кораба, но не получили никакъв отговор. Като минал покрай укреплението, той държал все същия курс нагоре по Хъдсън. Изкарали оръдие и го насочили срещу него, заредили го с известна трудност, след което Ханс ван Пелт стрелял, тъй като гарнизонът не можел да си служи с артилерия. Снарядът без съмнение минал направо през кораба и се плъзнал по водата от другата страна, но явно не му обърнали внимание! Колкото и странно да е, всички платна били вдигнати и корабът се носел нагоре по реката — точно срещу вятъра и течението. Като видял това, Ханс ван Пелт, който бил и началник на пристанището, наредил да му приготвят лодката и потеглил с нея с намерението да се качи на борда, но след като гребал два-три часа, се завърнал, без да е успял. Понякога между него и кораба имало не повече от стотина-двеста ярда, но изведнъж, само за миг, разстоянието се увеличавало на половин миля. Някои казвали, че за това са виновни гребците му, които били доста дебели и лесно се задъхвали, затова от време на време спирали да си починат и да си плюят на дланите, но по всяка вероятност те просто злословели. Ван Пелт все пак успял да приближи достатъчно, за да види екипажа — всички били облечени по холандски обичай — офицерите с жакети и високи шапки с пера; никой от тези на борда не отронил нито дума; стояли неподвижни като някакви статуи и корабът сякаш бил оставен на самоуправление. И той се носел нагоре по реката, като постепенно се смалявал във вечерното сияние, докато накрая изчезнал от погледа като бяло облаче, стопило се в лятното небе.

Появилият се кораб навел губернатора на такива дълбоки подозрения, каквито не бил изпитвал, откакто управлявал провинцията. Изказали се и опасения за сигурността на новите селища по реката — да не би това да е преобразен вражески кораб, изпратен да ги превземе. Губернаторът неведнъж свиквал своите съветници, за да му помогнат с догадките си. Седял на служебното си кресло, направено от дърво от свещената гора в Хага, и като дърпал от дългата си жасминова лула, се вслушвал в мненията на съветниците си по въпрос, за който не знаели нищо. Но въпреки всичките предположения на най-мъдрите и най-побелелите глави, губернаторът все още продължавал да изпитва подозрения.

Към различни пристанища по реката били изпратени вестоносци, но те се завръщали без никакви новини — корабът не бил спирал никъде. Така ден след ден, седмица след седмица минавало времето, но корабът не се върнал надолу по Хъдсън. Тъй като светът изглеждал жаден за новини, получавали непрекъснато сведения. Капитаните на малките военни кораби рядко пристигали, без да донесат вест за странния кораб, видян на различни места по реката — понякога близо до Палъседс, друг път недалече от Кротън Пойнт, понякога към планините, никой обаче не го бил виждал отвъд планините. Вярно, че екипажите на военните кораби се различавали в описанията на тези появявания, но това вероятно се дължи на лошите условия, при които го виждали. Понякога това ставало на светлината на светкавица, озарила черната като в рог нощ, когато зървали как корабът си проправя устремно път през Тапаан Зее или безбрежната шир на залива Хавърстро. В даден миг той се оказвал съвсем близо до тях, сякаш ще се сблъска, и предизвиквал голяма паника и суматоха на борда, но при следващата светкавица вече го виждали много далече, винаги плаващ срещу вятъра. Понякога в тихите лунни нощи го забелязвали под някой висок планински нос, покрит от плътната сянка, само ореолът му проблясвал на лунната светлина, но щом пътешествениците стигнели до това място, там вече не се виждал никакъв кораб, а когато отминавали известно разстояние и поглеждали назад — виж ти! — пред очите им отново изниквал корабът и по марсела му проблясвали лунните лъчи. Корабът винаги се появявал точно преди, след или по време на буря — и на всички капитани и пътници по Хъдсън бил известен с името „Буреносния кораб“.

Тези сведения обърквали губернатора и съветниците му повече от всякога; и няма да има край, ако започнем да повтаряме предположенията и мненията, изказани по този въпрос. Някои цитирали в подкрепа случаи, в които недалече от бреговете на Ню Ингланд бил забелязан кораб, управляван от вещици и духове. Старият Ханс ван Пелт, който неведнъж бил плавал до холандската колония на нос Добра Надежда, твърдял, че това сигурно е Летящия холандец, който от толкова отдавна витаел из залива Тейбъл, но понеже не можел да пусне котва там, сега търсел друго пристанище. Други предполагали, че ако наистина е свръхестествено явление, а имало всички основания да се смята така, навярно това били Хендрик Хъдсън и екипажът от неговия кораб „Полумесец“, който, както е добре известно, заседнал в горната част на реката, когато търсел път за Китай в северозападна посока. Това мнение нямало особена тежест пред губернатора, но било възприето от всички други, тъй като всъщност вече се чуло, че духовете на Хендрик Хъдсън и екипажа му обитават Катъзкилските планини и изглеждало съвсем правдоподобно корабът му да навлезе в реката там, където по-рано претърпели неуспех, или да понесе призрачния екипаж към планината, където редовно си правели пиршества.

Случили се и други неща, които заели мислите и подозренията на мъдреца Вотер и съветниците му престанали да разискват на заседанията появата на кораба. Народът обаче продължил да вярва и това било чудесна тема за разговор по време на цялото холандско управление и най-вече тъкмо преди една английска ескадра да завземе Ню Амстердам и провинцията да се подчини на английския ескадрон. По това време на няколко пъти забелязвали кораба в Тапаан Зее, край Уихок, и дори чак при Хобокън; при това се смятало, че появяването му е лоша поличба и вещае обществен скандал или е знак, че холандците губят властта.

Оттогава насам няма достоверни сведения за призрачния кораб, макар че се говори, че той все така витае край планините и плава около Пойнт-ноу-пойнт. Хората, които живеят около реката, твърдят, че понякога през лятото го виждат на светлината на луната, а когато настъпи полунощна тишина, чуват екипажът му да пее, сякаш хвърлят лота, за да измерят дълбочината. Но звуковете и виденията покрай планинските брегове, из широките заливи и дългите ръкави на тази велика река са толкова измамни, че много се съмнявам дали това е така.

Сигурно е обаче, че по време на буря в тези планински места се виждат странни неща, които обясняват във връзка със старата история за кораба. Капитаните на речните кораби разказват за малък дебел холандски таласъм в спортни дрехи и островърха шапка, с рупор в ръка, който според тях се навъртал около Дъндърберг. Те твърдят, че са го чували как в бурно време сред грохота дава заповеди на долнохоландски на вятъра да задуха по-силно или на гръмотевицата да изтрещи отново. Виждали го понякога заобиколен от група малки дяволчета с широки бричове и къси жакети, които тичали презглава всред облаците и мъглата и правели хиляди пакости във въздуха или бръмчали като рояк мухи около нос Антъни, и че в такова време бъркотията на бурята била най-голяма. Веднъж малък военен кораб на път край Дъндърберг бил връхлетян от ураган, който бързо се носел откъм планината и сякаш се развихрил точно над кораба. Макар че бил здрав и издръжлив, корабът все пак се люшкал ужасно и накрая водата прехвърлила планшира. Целият екипаж бил удивен, когато открили на върха на мачтата бяла островърха шапчица и веднага познали, че е собственост на господаря на Дъндърберг. Никой все пак не се осмелил да се изкачи на мачтата и да махне тази ужасна шапка. Корабът продължил да се люшка мъчително, сякаш искал да събори мачтата си зад борда. Непрекъснато го застрашавала опасност или да се преобърне, или да се блъсне в брега. По този начин все пак преминал покрай планините, докато стигнал остров Полопол, за който се смята, че не е подчинен на дъндърбергските владетели. Щом корабът преминал тази граница, шапчицата изведнъж се завъртяла като пумпал във въздуха, завихрила облаците и ги подкарала обратно към билото на Дъндърберг, а корабът се изправил и заплавал толкова спокойно, сякаш бил във воденичен вир. От корабокрушението го спасило само щастливото обстоятелство, че на мачтата имало закована подкова — благоразумна предпазна мярка срещу зли духове, и всички холандски капитани, които пътуват по тази омагьосана река, я възприели от този миг нататък.

Капитан Даниел Ауслестикер от Фишкил, който никога не лъже, разказвал още една история за това дребосъче, докарващо лошото време. Той твърдял, че при една силна внезапна буря го видял да седи на бушприта на кораба му и да го кара към брега точно срещу нос Антъни и че таласъмът бил прогонен от свещеника ван Гийсон от Изопъс, който се намирал на борда и изпял химна на свети Никлас, при което човечето подскочило като топка във въздуха и изчезнало, понесено от вихрушка, като взело със себе си нощната шапчица на жената на свещеника, която открили следващата неделна сутрин, окачена на ветропоказателя върху камбанарията на църквата в Изопъс — на разстояние най-малко четиридесет мили! След като на няколко пъти се случили подобни събития, капитаните, които редовно плавали по реката, не се осмелявали да преминават край Дъндърберг, без да наведат форпика от уважение към Господаря на планината. Казвали, че всички, които му давали подобаващото уважение, преминавали необезпокоявани от нищо.3

— Такива — казал Антъни Ван дер Хейден — са някои от историите, описани от поета Селине за този кораб, който според него е пренесъл в провинцията тези пакостливи дяволчета от някоя европейска страна, пълна с призраци. Ако е необходимо, мога да ви разкажа още цял куп, защото се говори, че всичките нещастия, които така често сполетяват екипажите в планинската област, са номера, които правят дяволчетата от Дъндърберг, но виждам, че главите ви вече клюмат, затова нека да си лягаме.

Луната току-що била подала сребърните си рогчета над загладения гръб на стария Хълм на бика, осветила сивите скали и гъстите гори и лъчите й блестели по развълнуваната гръд на реката. Падала нощната роса и доскоро тъмните очертания на планините започвали да се смекчават и отблясъците на росата им придавали въздушносивкав цвят. Ловците разровили огъня и хвърлили още дърва, за да намалят нощната влага. После направили за Долф постеля от клони и сухи листа под една скала, а Антъни Ван дер Хейден се увил в огромна дреха, съшита от кожи, и се опънал пред огъня. Минало обаче известно време, преди Долф да може да заспи. Той лежал и съзерцавал странната гледка пред очите си — дивия лес и скалите наоколо, пламъка, сегиз-тогиз хвърлящ отблясъците си по лицата на спящите диваци и господин Антъни, който по необичаен начин, макар и смътно, му напомнял нощния посетител от Къщата с призраците. Понякога до него достигали крясъците на горските зверове, писъкът на улулицата или гласът на козодоя, който, изглежда, се срещал начесто по тези безлюдни места; или плясъкът, когато есетра подскачала нагоре и падала изпъната върху спокойната повърхност на водата. Той сравнявал всичко това с познатата му обстановка от таванската стая в къщата на доктора, където нощем чувал само часовникът на църквата да отброява часовете, сънливия глас на нощния пазач, който провлечено съобщавал, че всичко е наред, силното свистене от запушения нос на доктора от долния етаж или предпазливото усърдие на някой дървесен плъх, който гризял ламперията. Тогава се сетил за старата си нещастна майка — какво ще си помисли тя за тайнственото му изчезване, какви ли безпокойства и мъки ще изживее? Тази мисъл непрекъснато му идвала наум и разваляла сегашното му доволство. Заедно с нея дошли и болката, и угризенията и той заспал със сълзи, още незасъхнали на очите му.

Ако това беше просто измислен разказ, тук е мястото в него да се вплетат странни приключения за тези диви планини и скитащите ловци, после да забъркам героя си в куп опасности и трудности и да го спася от всички тях по някакъв чудотворен начин, но тъй като историята е съвсем истинска, трябва да се задоволя само с фактите и да описвам това, което става.

И така, рано на другата сутрин, след като похапнали здравата и разтурили лагера, нашите авантюристи се качили на корабчето на Антъни Ван дер Хейден. Понеже нямало вятър, за да опънат платната, индианците започнали да гребат леко и плавно в такт с песента на един от белите мъже. Денят бил ведър и хубав, нито една вълна не набраздявала водите и когато корабът докосвал огледалната повърхност, оставял след себе си дълга криволичеща следа. Враните, надушили пиршеството на ловците, вече се били събрали и кръжали във въздуха точно там, където измежду дърветата се издигала тънка синя струйка дим и показвала мястото на снощния им подслон. Както плавали покрай брега в полите на планините, господин Антъни показал на Долф един гологлав орел — владетеля на тези места, — който бил кацнал върху сухо дърво, надвиснало над реката, и с очи към небето сякаш пиел от великолепието на утринното слънце. Тяхното приближаване смутило неговите размишления. Той разперил първо едното си крило, после другото, запазил за миг равновесие, а после напуснал мястото си с достойно спокойствие и бавно прелетял над тях. Долф грабнал една пушка и след орела изсвистял куршум, който откъснал няколко пера от крилото му; звукът от изстрела отекнал рязко от скала на скала и пробудил хиляди отгласи, но господарят на въздуха продължил съвсем спокойно да лети, издигал се все по-високо и по-високо, като правел широки кръгове нагоре над зелената снага на гористата планина, докато най-сетне изчезнал зад една надвиснала над пропаст скала. Долф почувствувал това гордо спокойствие като някакъв урок и едва ли не се упрекнал, че така своеволно обидил тази царствена птица. Господин Антъни му казал, смеейки се, да не забравя, че все още се намира на територията на Господаря на Дъндърберг, а един стар индианец поклатил глава и подхвърлил, че убиването на орел носи беда; нещо повече — ловецът винаги трябвало да му оставя част от своята плячка.

Нищо обаче не ги обезпокоило по време на пътуването. Те спокойно преминали през величествени безлюдни места, докато стигнали до остров Полопол, който приличал на плаваща котва в края на високите планини. Тук те слезли на брега, докато дневната горещина понамалее или подухне ветрец, за да облекчи работата на гребците. Едни приготвяли яденето за обед, а други почивали под сянката на дърветата и обзети от приятна лятна леност, сънливо наблюдавали красивия пейзаж. От едната страна се простирали планините — големи и скалисти, обрасли до върховете с гори. Те хвърляли сянка върху огледалната вода, която се къдрела под тях. От другата страна реката се разливала широко като просторно езеро, с дълги слънчеви ръкави и зелени носове, а в далечината се виждала веригата на Шонгъмските планини — или ясно очертана на чистия хоризонт, или накъсана от пухкави облаци.

Но аз се въздържам да разказвам подробности от пътуването им по реката — този скитнически живот по вода и суша: как се носят по сребристата вода, как плават покрай диви гористи брегове; как спират да похапнат на някой сенчест нос под голямо дърво, където водата се разбивала на светла пяна в краката им, а далечните планини, скали и дървета, снежните облаци и тъмносиньото небе — всичко това се сливало пред очите им в изключителната си лятна красота. Тези преживявания, които носят на човека радост, биха прозвучали скучно в един разказ.

Когато разполагали лагер на брега, някои отивали в гората на лов, а други за риба, забавлявали се и като стреляли в мишена, скачали, тичали или се борели, а Долф много се издигнал в очите на Антъни Ван дер Хейден, защото показал колко е изкусен и сръчен във всички тези упражнения, които този господин смятал за най-голямото достойнство на един мъж.

Така те продължавали весело да плават, като избирали за път само приятните часове — понякога утринния хлад на зазоряване, понякога спокойния вечерен здрач, а понякога нощите, когато лунните лъчи обсипвали леките къдрави вълни, които шептели от двете страни на тяхното корабче. За пръв път Долф се чувствувал в стихията си, за пръв път се срещал с нещо, което така му допадало — с грубия живот, изпълнен с рискове. Той бил човекът, който веднага откликвал на променливите настроения на Антъни Ван дер Хейден и продължавал да печели любовта му. Сърцето на стария скитник копнеело за младежа, който все повече заприличвал на него самия. Като наближавал края на пътуването, той не могъл да се въздържи и го попитал за миналото му. Долф искрено му разказал живота си, суровите си занимания по медицина, незначителния си напредък и твърде съмнителните си перспективи. Господин Антъни се смаял като разбрал, че такива изключителни дарби и възможности ще трябвало да бъдат смазани и погребани под докторска перука. Той изпитвал върховно презрение към лечителското изкуство и единственият хирург, който признавал, бил месарят. При това смъртно ненавиждал и всякакъв вид учение, откакто като момче го наложили с пръчки заради някаква неразбираема книга. Но мисълта, че младеж като Долф, с такива изключителни способности — който може да стреля, да лови риба, да тича, да скача, да язди и да се бори — ще трябва да прави хапове и да дава сиропи, за да си изкарва хляба, му се струвала ужасна. Той казал на Долф да не изпада в отчаяние, а да захвърли медицината на псетата, защото един мъж с такива удивителни дарби никога не може да пропадне. „Тъй като не познаваш никого в Олбъни — казал господин Антъни, — ще дойдеш с мен у дома и ще останеш под моя покрив, докато решиш какво да предприемеш. А междувременно някой път можем да отидем да постреляме или да половуваме и да хванем малко риба, защото е грехота такъв талант да отива нахалост.“

Не му било трудно да убеди Долф, тъй като той се бил оставил изцяло на произвола на съдбата. След като премислил нещата разумно и спокойно, той решил, че Антъни Ван дер Хейден бил в един или друг смисъл свързан с историята на Къщата с призраците, че злополуката в планината, която ги събрала по такъв странен начин заедно, щяла някак си да има добър край — накратко, няма нищо по-удобно от начина „някак си“ да се пригодиш към обстоятелствата. Това е веруюто на всеки безразсъден авантюрист като Долф Хейлихер и този, който може с такава лекота да свързва миналото зло с очакваното добро, притежава тайната на щастието, почти равна на философския камък.

Като пристигнали в Олбъни, видът на Долфовия спътник явно предизвикал всеобщо задоволство. Посрещнали го с приветствия на реката, поздравявали го по улиците, кучетата скачали пред него, момчетата крещели радостно като минавал — всеки познавал Антъни Ван дер Хейден. Долф го следвал мълчаливо, възхитен от спретнатия град, защото в онези дни Олбъни бил на върха на славата, обитаван почти изключително от потомци на старите холандски заселници, тъй като още не бил открит и колонизиран от неспокойните жители на Ню Ингланд4. Всичко било тихо и подредено, всичко се вършело спокойно и бавно, никой не бързал, никой не се суетял, никой не бил подлаган на мъчителни усилия, за да оцелее. По непавираните улици растяла трева, чиято зеленина отморявала погледа. Високи платани и надвиснали върби засенчвали къщите, по клоните им на дълги копринени нишки се полюлявали гъсеници, или нощни пеперуди пърхали с крила като надути глупаци, изпълнени с радост от метаморфозата. Къщите били построени в стар холандски стил — към улицата гледали стени с фронтони. Пестеливата домакиня седяла на пейка пред вратата със ситно плисирана шапчица, рокля на ярки цветя и бяла престилка, погълната изцяло от плетката си. Съпругът й пушел лулата си на отсрещната пейка, а малко негърско девойче седяло на стъпалата в краката на господарката си и усърдно работело с иглата. Лястовиците си играели около стрехите или се стрелкали по улиците и носели богата плячка на шумното си поколение, а малкото домашно мушитрънче излитало от къщичката си или от някоя стара шапка, прикована към стената. Кравите се връщали у дома, мучейки из улиците, за да ги издои стопанинът им пред вратата, а ако се случело Да се забавят, някое негърче с дълъг остен ги смушквало към къщи.

Спътникът на Долф вървял, мъжете му кимали, а жените им го поздравявали. Всички приятелски го наричали Антъни, тъй като в тази крепост на патриарсите, където всички били израснали заедно, имало обичай да се наричат с малките си имена. Господин Антъни не се спирал с тях, за да пусне някоя от обичайните си шеги, тъй като горял от нетърпение да се прибере у дома. Най-сетне стигнали до къщата му. Тя била доста голяма, построена в холандски стил, с големи железни фигури на фронтоните, които посочвали датата на построяването и по този начин ставало ясно, че е от най-ранните години на заселването.

Вестта за завръщането на господин Антъни го изпреварила и всички от домакинството били на крак. Цял куп негри, възрастни и деца, се били насъбрали пред къщата да го посрещнат. Старите беловласи негри, побелели на служба при него, се смеели радостно и правели неловки поклони и гримаси, а негърчетата скачали около коленете му. Но най-щастливото същество в къщата било едно младо, закръглено, цъфтящо момиче — неговото единствено дете, най-свидно на сърцето му. То изскочило от къщата, но щом видяло непознатия млад мъж с баща си, за миг си припомнило цялата свенливост на девойка, отгледана и възпитана у дома. Долф се втренчил в нея с удивление и радост — дотогава не бил виждал толкова миловидна девойка. Била облечена според добрия стар холандски вкус, с дълъг корсет и набрани къси фусти, които великолепно прилягали на тялото й и очертавали женствените й форми. Косата, завита под кръглата шапчица, разкривала красивото й чело. Тя имала хубави сини засмени очи, стегната тънка талия и леко закръглен ханш — с една дума, представлявала едно малко холандско божество и Долф, който никога не спирал по средата на желанията си, се влюбил безнадеждно в нея.

После сърдечно поканили Долф в къщата. Вътре си личала странната смесица от вкуса и навиците на господин Антъни и разкоша на неговите предшественици. Стаите били обзаведени с хубав стар махагон, в бюфетите и шкафовете просветвали релефни сребърни сервизи и рисувани порцеланови съдове. Нал камината в гостната, както обикновено, бил окачен семейният герб, нарисуван и поставен в рамка, над който висяла ловджийска пушка за патици, а до нея — индианска торбичка и барутница. Стаята била украсена с много индиански вещи като лули на мира, томахавки, ножове за скалпиране, торби за лов и огърлици от раковини; имало също така различни рибарски принадлежности и две-три ловджийски пушки за дивеч в ъглите. Домакинството, както изглежда, се водело до известна степен според прищевките на господаря, като тук-там се долавяла леката намеса на дъщерята. Навсякъде царяла патриархална простота и добронамерено великодушие. Негрите влизали в стаята, без да ги повикат — просто да погледнат господаря си и да чуят за неговите приключения; стояли до вратата, докато свършел някой разказ, а после с широка усмивка отивали в кухнята да повторят чутото. Няколко негърчета играели на пода с кучетата и си поделяли с тях хляба и маслото. Всички домашни изглеждали здрави и щастливи и когато масата била сложена за вечеря, разнообразието и изобилието от хубави домашни лакомства доказвали щедростта на господин Антъни и забележителните домакински способности на дъщеря му.

Вечерта в къщата се отбили някои от най-видните личности на града от родовете Ван Ренселар, Хансеворт, Розебом, както и други от приятелите на Антъни Ван дер Хейден, за да чуят разказа му за пътешествието, тъй като той бил Синдбад Мореплавателя5 за град Олбъни, и неговите подвизи и приключения били любима тема за разговор на жителите. Докато те седели до вратата на хола, разменяли си клюки и си разказвали дълги истории до мръкване, Долф се бил разположил удобно на една пейка и забавлявал дъщерята. Той вече се държал с нея като близък, защото по онова време не съществували фалшиви задръжки и безсмислени церемонии, при това има нещо силно затрогващо в ухажванията на влюбения в приятния здрач на дългата лятна вечер, която придава смелост и на най-плахия език и скрива руменината на срамежливите. Само звездите проблясвали ярко, а от време на време мимолетната светлина на някоя светулка се мяркала пред прозореца или залутана в стаята, просветвала в полета си към тавана.

Не се знае какво й прошепнал Долф в тази дълга лятна вечер — говорел толкова тихо и недоловимо, че думите му не достигнали до ухото на историка. Вероятно обаче са били подходящи за случая, защото той имал естествената способност да се харесва на нежния пол и не оставал дълго в компанията на някое момиче, без да започне усърдно да го ухажва. Междувременно гостите си тръгнали един по един. Антъни Ван дер Хейден, който замълчал, след като най-сетне се бил изприказвал, седял сам на стола до вратата и поклащал глава, когато изведнъж се стреснал от енергичната целувка, с която Долф Хейлихер непредпазливо завършил едно от своите пламенни обяснения и която проехтяла в смълчаната стая като пистолетен изстрел. Господинът подскочил, разтъркал очи, наредил да донесат лампи и отбелязал, че е крайно време за лягане, макар че когато си пожелавали лека нощ, той стиснал сърдечно ръката на Долф, погледнал го мило и поклатил глава с разбиране, тъй като добре помнел какъв е бил самият той на неговата възраст.

Стаята, в която настанили нашия герой, била голяма и облицована с дъб. Имало шкафове за дрехи и огромни скринове, старателно навосъчени, с блестящи бронзови орнаменти. Те съдържали огромно количество спално бельо, защото холандските домакини много обичат да показват пред чужди хора своята покъщнина.

Мисълта на Долф обаче била премного заета с други неща, за да забележи какво го заобикаля, въпреки това не можел непрекъснато да не сравнява свободната, открита ведрост на този дом с дома на доктор Книперхаузен, където всички били недохранени, жалки и безрадостни. Все пак нещо помрачило радостта му — мисълта, че трябва да се сбогува със сърдечния стопанин и хубавата стопанка и отново да се залута без посока из света. Глупаво щяло да бъде, ако се мотае повече тук — само щял да се влюби още по-силно, а за беден младеж като него било равносилно на лудост да се домогва до дъщерята на знатния господин Ван дер Хейден. Любезността, която момичето проявило към него, го карала да се размисли и той разбрал, че трябва да побърза със заминаването си — щяло да бъде недостойно, ако за сърдечното гостоприемство на домакина се отплати, като безразсъдно обвърже сърцето на дъщеря му. Накратко, Долф бил като множеството млади мъдреци с изключително добри сърца и объркани глави, които мислят чак след като нещо е приключило, и действуват обратно на онова, което са мислили; те вземат прекрасни решения през нощта, които забравят да изпълнят на другата сутрин.

„Наистина това е чудесен завършек на моето пътуване — казал си той, като потънал в разкошното пухено легло и издърпал чистите бели чаршафи до брадичката си. — Ето ме сега тук, на това непознато място, с празни джобове, вместо да търся торба с пари и да я занеса у дома, а на всичко отгоре се влюбих до уши. Както и да е — си рекъл той след известна пауза, като се протегнал и се обърнал в леглото. — Поне засега съм в добро положение, така че ще се наслаждавам на настоящето и няма да мисля за бъдещето; в крайна сметка вярвам, че всичко някак си ще свърши добре.“

Като казал тези думи, той протегнал ръка да загаси свещта и изведнъж бил поразен от удивление и почуда, защото му се сторило, че в тъмната част на стаята вижда духа от Къщата с призраците. След като погледнал отново натам, той се успокоил, защото това всъщност бил фламандски портрет, който висял в неосветен ъгъл на стаята зад един шкаф. Все пак портретът бил точно копие на нощния му посетител: същата пелерина и препасано с колан кожено палто, същата посивяла брада и втренчени очи, същата широкопола шапка с перо от едната страна. Сега Долф си припомнил приликата между своя домакин и стареца от Къщата с призраците и бил напълно убеден, че са свързани по някакъв начин и че някаква особена съдба е направлявала пътуването му. Той лежал, загледан в портрета, преизпълнен с почти такова страхопочитание, с каквото по-рано съзерцавал самия призрак, до мига, в който проглушителните удари на стенния часовник му напомнили за късния час. Долф изгасил светлината, но дълго време прехвърлял в ума си тези интересни обстоятелства и съвпадения, докато най-сетне заспал. Сънищата му приличали на мислите му наяве. Представял си как продължава да се взира в картината, докато постепенно тя оживяла, човекът слязъл от стената и излязъл от стаята; Долф го последвал и се озовал до кладенеца, който старецът му посочил, после му се усмихнал и изчезнал.

На сутринта, когато Долф се събудил, видял до леглото си своя домакин, който сърдечно му пожелал добро утро и го попитал как е спал. Долф отговорил бодро, но се възползувал от възможността да попита за портрета на стената. „О — казал господин Антъни, — това е портретът на стария Килиан Ван дер Спихел, някогашен кмет на Амстердам, който в смутно време напуснал Холандия и дошъл в провинцията по време на управлението на Питър Стайвесънт. Той е мой роднина по майчина линия; бил е голям скъперник. Когато през 1664 година англичаните завзели Ню Амстердам, той се оттеглил в провинцията. Опасявал се, че ще му отнемат цялото богатство, ще стигне до просяшка тояга, поради което изпаднал в меланхолия. Превърнал всичкото си имущество в пари и ги скрил. Самият той година-две си правил тайни убежища на най-различни места, защото си въобразявал, че англичаните го търсят, за да му отнемат богатството, и най-накрая една сутрин го намерили мъртъв в леглото — така никой не разбрал къде е скрил по-голямата част от парите си.“

Домакинът напуснал стаята, а Долф известно време лежал и размишлявал. Съзнанието му било изцяло погълнато от чутото. Ван дер Спихел било фамилното име на майка му и той си спомнил, че я е чувал да говори, че същият този Килиан Ван дер Спихел е един от нейните прадеди. Чувал я също да казва, че баща й бил законният наследник на Килиан, само че старецът умрял, без да остави наследство. Сега излизало, че господин Антъни също бил потомък и вероятно също наследник на този клет богаташ и че така фамилиите Хейлихер и Ван дер Хейден имали далечна връзка.

„Ами — помислил си той, — ако в края на краищата това е тълкуването на моя сън и този е начинът, по който да спечеля богатство с пътуването до Олбъни и да открия скритото имане на стареца на дъното на кладенеца? Но какъв странен, заобиколен начин, за да ми съобщи всичко това! Защо, по дяволите, старият призрак не ми каза веднага за кладенеца, без да ме изпраща чак до Олбъни, само за да чуя една история; която да ме върне към началото?!“

Тези мисли минали през главата му, докато се обличал. Той слязъл по стълбите съвсем объркан, когато сияещото лице на Мари Ван дер Хейден го посрещнало с усмивка, сякаш му давало ключа към цялата загадка. „Все пак — помислил си той — старият таласъм има право. Щом аз ще получа богатството му, той иска да каже, че трябва да се оженя за тази негова хубава потомка; така двата клона на семейството отново ще се обединят и богатството ще си дойде на мястото.“

Щом тази мисъл хрумнала на Долф, вече не било трудно да я превърне в твърдо убеждение. Сега той целият горял от нетърпение да се върне колкото може по-бързо и да вземе съкровището, което несъмнено лежало на дъното на кладенеца и за което се страхувал, че всеки миг може да попадне в чужди ръце.

„Кой знае — мислил си той, — този среднощен дух от Къщата с призраците — може да е свикнал да се явява на всеки посетител и може да подскаже загадката на някой по-проницателен от мен, който ще стигне до кладенеца по по-кратък път, а не чак през Олбъни.“ Хиляди пъти би предпочел, ако бъбривият стар дух е на дъното на Червено море заедно с говорещия си портрет. Долф бил обзет — от трескавото желание да си замине. Изминали два-три дни, преди да му се удаде случай да се върне надолу по реката. Те му се сторили векове, въпреки че се радвал на усмивките на красивата Мари и с всеки изминал ден се влюбвал все повече и повече.

Най-сетне същият този кораб, от който паднал през борда, бил готов да отпътува. Долф се извинил неловко на домакина за внезапното си заминаване. Антъни Ван дер Хейден бил много огорчен. Бил запланувал няколко излети в пустошта, а индианците му се готвели за грандиозен поход до едно от езерата. Той отвел Долф настрана и упражнил цялото си красноречие, за да го накара да престане да мисли за работа и да остане, но напразно. Накрая се отказал от всякакви увещания, като отбелязал, че „наистина е жалко такъв хубав младеж да се погубва“. Все пак господин Антъни сърдечно се ръкувал с него на сбогуване, дал му една ловджийска пушка и го поканил да му гостува винаги, когато идва в Олбъни. Хубавата малка Мари не казала нищо, но когато я целунал на раздяла, трапчинките на бузите й побледнели и в очите й се появили сълзи.

Долф се качил на борда с леко сърце. Вдигнали платна, задухал попътен вятър и скоро изгубили от погледа си Олбъни, зелените му хълмове и закътаните му в шубраци острови. Преминали безпрепятствено край Катъзкилските планини, чиито вълшебни върхове се очертавали ярко в безоблачното небе. Преминали успешно през планините, без Дъндърбергският дух и неговата банда да ги безпокоят, прекосили бързо залива Хавърстро, минали край Кротън Пойнт и през Тапаан Зее и под Палъседс, докато на третия ден следобед видели нос Хобокън, който увиснал като облак в небето, и скоро след това покривите на Манхатос изникнали сякаш изпод водата.

Първата грижа на Долф била да успокои майка си, тъй като непрекъснато го преследвала мисълта, че тя се е безпокояла за него. На път за дома напрегнал ума си да измисли някакво оправдание за отсъствието си, без да издава тайната на Къщата с призраците. По средата на тези размишления стигнал до улицата, където се намирал родният му дом, и останал поразен, когато видял там само куп развалини.

Явно имало силен пожар, който унищожил няколко големи къщи и скромното жилище на бедната госпожа Хейлихер. Стените не били изцяло разрушени, така че Долф можел да различи някои неща, познати му от детството. Камината, около която често играел, все още стояла, украсена с холандски плочки, илюстриращи пасажи от библейската история, на които някога погледът му се спирал с възхищение. Сред боклука лежали останки от креслото на старата дама, от което тя често му давала добри съвети, а близо до него била семейната библия с месинговите закопчалки, сега, уви, почти превърната в пепел.

За миг Долф бил съкрушен от тази безрадостна гледка, защото се уплашил, че майка му може да е загинала в пламъците. Но един съсед, който минавал случайно оттам, разсеял ужасните му опасения, като му казал, че майка му е още жива.

Добрата жена наистина била загубила всичко в това неочаквано бедствие, тъй като по време на пожара всички много усърдно се стараели да спасят хубавите мебели на богатите й съседи, та нямали време да мислят за малкото жилище, и нищожната покъщнина на клетата госпожа Хейлихер и затова ги оставили спокойно да изгорят. Нещо повече, ако не била любезната помощ на стария й приятел Питър де Хрод, достопочтената дама и котката й щели да споделят съдбата на къщата. Тя била така обзета от страх и болка от сполетялото я, че лежала изнемощяла и покрусена. Все пак хората проявили към нея присъщата си доброта. След като, доколкото било възможно, мебелите на богатите й съседи били спасени от пламъците, а самите те били посетени своевременно и тържествено и утешени за загубата на имуществото си, като на дамите било изказано съчувствие за изживяното нервно напрежение, хората най-сетне започнали да се сещат и за бедната госпожа Хейлихер. Тя отново станала предмет на всеобщо съчувствие, всички я съжалявали повече от всякога и само ако би могло съжалението да се превърне в пари, то — господи! — колко богата щяла да е тя.

Сега било решено съвсем сериозно да се направи нещо за нея. Ето защо свещеникът я споменавал в молитвите на неделните служби и цялото паство се присъединявало най-усърдно. Дори Кобъс Хрусбек, градският съветник, и мънер Милдолър, големият холандски търговец, се изправяли до своите черковни пейки и не жалели гласовете си, а както се смятало, молитвите на такива известни личности не остават без последствия. Доктор Книперхаузен също я посещавал и й давал безброй безплатни съвети и всички възхвалявали неговата благотворителност. Що се отнася до нейния стар приятел Питър де Хрод, той бил беден човек, чието съжаление, молитви и съвети значели малко, затова той й дал само това, което било по силите му — дал й убежище.

И така, Долф свърнал към бедната къща на Питър де Хрод. По пътя си припомнил цялата нежност и топлота на добродушната си майка, нейното снизхождение към грешките му, слепотата й за недостатъците му и тогава се замислил за своя безделен и лекомислен живот. „Какъв непрокопсаник съм бил — казал си Долф, като поклащал тъжно глава. — Бил съм истински нехранимайко, това е истината. Но — добавил той бързо и скръстил ръце, — нека само да е жива, само да е жива, ще се покажа истински син.“

Като наближил къщата, Долф срещнал Питър де Хрод, който тъкмо излизал. Старецът се отдръпнал ужасен, защото не бил сигурен дали пред него не стои призрак. Но тъй като било посред бял ден, Питър събрал кураж, успокоен, че никой призрак не би посмял да се покаже, когато слънцето грее толкова силно. Сега Долф научил от достопочтения клисар какви слухове и какъв ужас предизвикало тайнственото му изчезване. Всички вярвали, че бил отвлечен от духовете на онези знатни хора, които витаели из къщата, и старият Абрахам Вандозер, който живеел до големите платанови дървета на три километра оттам, твърдял, че когато се връщал една нощ късно у дома чул ужасен шум, който напомнял плясъка от крилата на диви патици, отлитащи на север. Като последица Къщата с призраците вдъхвала десет пъти по-голямо страхопочитание от всякога; никой не се осмелявал за нищо на света да прекара в нея и една нощ, а докторът престанал да ходи там дори денем.

Необходимо било известно време, за да се съобщи на майката на Долф, че синът й се е завърнал, тъй като бедната жена отдавна го била оплакала и духът й бил сломен от утешителите, които всекидневно я развеселявали с истории за призраци и за хора, отвлечени от дявола. Долф я намерил на легло, а другият член на семейството Хейлихер — котката на добрата дама — мъркала край нея, но за съжаление мустаците, на които дължала славата си, били съвсем опърлени. Бедната жена обвила с ръце шията му: „Момчето ми, момчето ми! Нима си още жив?“ От радост, че се е завърнал, за миг тя сякаш забравила всички загуби и грижи. Дори мъдрата котка показала неоспорими признаци на радост от завръщането на младежа. Тя виждала и навярно разбирала, че семейството им е в жалко и окаяно състояние и изпитвала такова съчувствие, каквото изпитват само онези, които са в подобно положение. Но всъщност напразно набеждават котките — те са способни на много по-голяма обич, отколкото предполагаме. Очите на старата дама грейнали, когато видяла, че поне едно същество се радва на завръщането на сина й.

— Тиб те позна! Горкото безгласно животно! — казала тя, като галела петнистия гръб на любимата си котка. После, щом се успокоила, поклатила тъжно глава: — О, мой клети Долф! — възкликнала тя. — Майка ти вече не може да ти помогне! Тя не може да помогне дори на себе си! Какво ще стане с тебе, мое бедно момче?!

— Майко — казал Долф, — не говори така, твърде дълго съм ти бил в тежест, сега е мой ред да се погрижа за теб в старините ти. Хайде, не се тревожи — ти, аз и Тиб ще видим по-добри дни. Аз съм тук, както виждаш, млад, здрав и силен, затова да не се отчайваме; вярвам, че нещата някак си ще се оправят.

Докато продължавала тази сцена в семейство Хейлихер, до доктор Книперхаузен стигнала новината за благополучното завръщане на неговия ученик. Дребничкият доктор съвсем не знаел дали да се радва, или да съжалява. Той бил щастлив от завръщането на Долф, тъй като по този начин лошите слухове за къщата му били опровергани, но му било неприятно, че ученикът му, от когото смятал, че се е отървал, отново ще му бъде в тежест. Докато се колебаел между тези две чувства, съветите на фрау Илси го накарали да реши да използува отсъствието на младежа и да му затвори вратите завинаги.

Ето защо, когато станало време за лягане и можело да се предположи, че подлият ученик ще потърси старата си квартира, всичко било готово за неговото посрещане. След като Долф успокоил най-сетне майка си, той потърсил къщата на бившия си господар и повдигнал чукчето с трепереща ръка. Едва-що похлопал колебливо и главата на доктора с червена нощна шапчица се показала от един прозорец, а тази на икономката, с бяла шапка — от друг. Посрещнали го с куп обидни думи, примесени с безценни съвети, които рядко се дават, освен на приятел в беда или на престъпник на подсъдимата скамейка. За няколко мига не останал нито един прозорец на улицата без нощна шапчица, която да не слуша пискливия глас на фрау Илси и гърленото крякане на доктор Книперхаузен, а новината се предавала от прозорец на прозорец: „О! Долф Хейлихер се е завърнал и отново върши своите лудории!“

Накратко, бедният Долф разбрал, че от доктора няма да получи нищо освен добър съвет — стока, която така изобилствувала, че могла дори да бъде изхвърлена през прозореца; затова той бил склонен да се оттегли и да прекара нощта в скромната къща на Питър де Хрод.

На следната сутрин рано призори Долф се озовал в Къщата с призраците. Всичко изглеждало както го бил оставил. Земята била обрасла с трева, сякаш никой не бил стъпвал там след неговото заминаване. С трепетно сърце той забързал към кладенеца. Надникнал и видял, че е много дълбок и на дъното има вода. Бил се снабдил със здрава въдица, каквато използуват рибарите по бреговете на Нюфаундленд, в края й имало голяма тежест и дебела кука. С нея започнал да опипва дъното и да търси из водата. Открил, че е доста дълбоко; изглежда, имало много отпадъци и откъснали се камъни. Няколко пъти куката му се закачила и едва не счупил въдицата. От време на време измъквал разни боклуци — конски череп, желязно колело и разнебитено ведро, обковано с желязо. Работел вече няколко часа, без да открие нищо, което да възнагради усилията му или поне да го окуражи да продължи. Започнал да се чувства истински глупак, задето се оставил да бъде така измамен от разни сънища, и се канел да захвърли въдицата и всичко останало в кладенеца и да се откаже от по-нататъшното търсене.

— Само още веднъж ще хвърля въдицата — казал той — и край!

Както опипвал дъното, усетил, че тежестта се плъзва, сякаш попада в пролука между камъните, и като я изтеглил, почувствувал, че куката е закачила нещо много тежко. Трябвало да дърпа въдицата много внимателно да не би да се счупи от тежестта. Постепенно боклукът, наслоен върху закачения предмет, започнал да се свлича, той го измъкнал на повърхността и изпаднал във възторг, когато видял, че на края на въдицата просветва нещо като сребро. Задъхан от нетърпение, Долф го изтеглил до ръба на кладенеца, учуден от голямата му тежест и уплашен, че всеки миг куката може да се изплъзне и намереното отново да падне на дъното. Най-сетне го извадил успешно и го сложил до кладенеца. Оказало се голяма сребърна купа със старинна форма, богато украсена с герб, подобен на този над камината у майка му, гравиран от едната й страна. Капакът бил завързан с тел. Долф с треперещи ръце я размотал и като вдигнал капака — гледай ти! Съдът бил пълен с големи златни монети, каквито не бил виждал. Явно било, че е попаднал на мястото, където Килиан Ван дер Спихел бил скрил съкровището си.

От страх да не би някой случайно да го види, Долф предпазливо се отдалечил и заровил купата с парите на тайно място. След това разпространил ужасни истории за Къщата с призраците и уплашил всички така, че никой не се приближавал до нея, докато в същото време той често ходел там по време на буря, когато наоколо нямало жива душа; макар че всъщност не се осмелявал да ходи там по тъмно. За пръв път в живота си бил толкова прилежен и работлив и новото си занимание — претърсването на кладенеца с въдица — вършел с такова постоянство и успех, че не след дълго измъкнал достатъчно пари, за да стане, в онова скромно време, богат до края на живота си.

Отегчително ще бъде да разказвам с подробности как свършва тази история — как той успял постепенно да оползотвори богатството си, без да предизвика любопитство и въпроси, как преодолял всички скрупули, за да задържи богатството и в същото време удовлетворил чувствата си, като се оженил за хубавата Мари Ван дер Хейден, и как той и господин Антъни предприели много весели и волни експедиции.

Не трябва да пропускам и това, че Долф взел майка си при себе си и се грижел за нея на старини. Освен това старата дама изпитала удоволствието да не чува вече укори за сина си; напротив — от ден на ден хората го ценели все повече, всички говорели добре за него и за вината, които правел, а щедрият кмет никога не отклонявал поканата му за вечеря. Долф често разказвал на масата за лудориите си, от които някога целият град се възмущавал, но сега всички ги приемали за превъзходни шеги; вече и най-сериозните хора били склонни да застанат на негова страна, когато го слушали.

Никой не бил така удивен от достойнствата му, както старият му господар — докторът. А Долф му простил всичко и го наел за домашен лекар, като само се грижел рецептите му винаги да бъдат изхвърляни през прозореца. Майка му все така събирала старите си приятели на чаша чай в малката си уютна гостна, а Питър де Хрод често сядал до огнището с някое от нейните внучета на колене и я поздравявал за това, че синът й станал такъв голям човек, при което добрата стара дама поклащала щастливо глава и възкликвала:

— О, съседе, съседе! Не ти ли казах аз, че някой ден Долф ще се мери с най-добрите?!

И така Долф Хейлихер продължил да преуспява и колкото повече остарявал и помъдрявал, толкова по-весел Ставал той и напълно опровергал старата поговорка за „парите, получени от ’дявола“, а понеже използувал добре богатството си, станал известен гражданин и ценен член на обществото. Основал обществени институции като например Дружество за дивеч и Риболовен клуб. Председателствувал всички обществени вечери и пръв внесъл костенурки от Антилските острови. Подобрил породата на състезателните коне и петлите за борба, бил толкова голям покровител на скромните таланти, че всеки, който можел да изпее хубава песен и да разкаже весела история, намирал място на неговата трапеза.

Станал член и на общината, прокарал няколко закона за защитата на дивеча и стридите и завещал на управителния съвет голяма сребърна купа за пунш, направена от гореспоменатата, която е собственост на общината и до ден-днешен.

Най-сетне Долф умрял в дълбока старост от апоплексия на едно общинско празненство и бил погребан с големи почести в двора на малката холандска църква на Гардън стрийт, където и досега може да се види надгробният камък със скромен епитаф на холандски, написан от приятеля му мънер Юстас Бенсън, един стар, отличен поет от тази провинция.

Разказаната история има по-достоверни източници, отколкото повечето подобни истории, тъй като аз съм я записал от втора ръка, както е чута от устата на самия Долф Хейлихер. Той я споделил едва към края на живота си, и то съвсем поверително (защото бил много дискретен), на няколко от своите приятели на маса, след като изпил порядъчно количество пунш, и колкото и странно да изглеждал епизодът с призрака, никой от гостите не се усъмнил в него дори за миг. Няма да е излишно, преди да завърша, да отбележа, че наред с другите си достойнства Долф Хейлихер бил известен като най-умелия самохвалко и фантазьор в цялата провинция.