Цар Музарбий

Живял едно време цар Музарбий. Той имал само една дъщеря. Всяка вечер царят се изкачвал на една висока кула и викал оттам със страшен глас, за да изплаши змейовете, които обикаляли около царството му и заплашвали да нахлуят всеки момент в неговите владения и да изтребят поданиците му. Змейовете се страхували от Музарбий и като чували виковете му, не смеели да се доближат до неговите владения. Така пазел Музарбий царството си нощем, а през деня вземал лъка и стрелите си и щом забележел някъде змей, пронизвал главата му със стрелата и тя отлетявала като лукова главичка.

Музарбий имал жена, сърцето на която отдавна се топяло по най-големия и най-страшен дванайсетоглав змей Кремен.

Дошъл последният час на Музарбий и той умрял. Зарадвала се жена му, тъй като обичала дванайсетоглавия змей. Докато бил жив Музарбий, тя се страхувала от него и криела своята любов, но сега, колкото и да се мъчела, не могла да скрие радостта си от своята дъщеря. А тя забелязала радостта на майка си и й казала:

— Сполетя ни нещастие, умря баща ми. Какво ще правим сега самички? Ако не днес, то утре змейовете ще нахлуят и ще погубят всички ни. По-добре да отидем в планината и там да останем до края на живота си.

Не се харесало това на майката и тя отговорила:

— Аз съм вече стара и все едно ми е дали змей ще ме грабне, или смъртта ще ме отнесе. Ти, дъще, прави, каквото знаеш, но аз никъде не ще скрия вече старата си глава.

Дъщерята рекла:

— Не, и ти трябва да дойдеш. Облечи се и да тръгваме, инак още сега ще се убия пред тебе!

Изплашила се майката от тези думи. Облекли се те и отишли в планината. Взели със себе си каквото можели да носят — всичко друго оставили. Намерили една пещера в планината и там се заселили. Никой не знаел как и къде са изчезнали. Събиралите различни треви и корени, изсушавали ги на слънцето и с тях се хранели.

Минало така доста време. Една сутрин дъщерята отишла да търси корени. Докато я нямало, майката родила син, половината златен, половината сребърен. Взела тя детето и го сложила под един голям камък. Дошла си дъщерята и изведнъж забелязала, че се е случило нещо.

— Защо си така бледна! Кажи, инак веднага ще се убия!

— Че от какво ще съм бледна! Роди ми се грозно дете и го турих под един камък.

Спуснала се дъщерята, вдигнала камъка, грабнала детето и какво да види — то било наполовина златно, наполовина сребърно. От радост свят й се завил.

— Съдбата ни възнаграждава! — извикала тя.

А детето растяло за чудо и приказ! От ден на ден все по-хубаво и по-хубаво ставало. Лицето му греело като слънце, заслепявало очите. На три дена било като на три години — проходило. На десет-дванадесет дена тръгнало вече по лов. Вземе пръчка, хвърли я — нито една птица не пропуща, улучва ги, както си летят. Скоро момчето казало на сестра си:

— Направи ми нещо, да мога да стрелям!

Откъртила сестра му клонче, огънала го като лък, усукала тетива от косите си, обтегнала я на лъка и го дала на брат си. Почнало момчето да ходи на лов. Тръгне сутрин, върне се вечер натоварено с дивеч — и сестра си, и майка си храни. Всеки ден все по-надалеч и по-надалеч от пещерата отивало. Взело и да закъснява вечер.

Веднъж момчето излязло много рано, призори, за да обиколи още по-далечни места. Вървяло, вървяло, изкачило се на една планина, погледнало наоколо и видяло някакви постройки и висока чак до небето кула — кулата на неговия баща. Смаяло се момчето — то никога не било виждало нещо подобно и не разбирало какво може да бъде това. Да слезе от планината и да отиде по-близо не се решавало, слънцето било вече на залез и ако закъснеело за в къщи, сестра му щяла да плаче.

„Ех — помислило си момчето, — да става, каквото ще, но не мога да не отида да видя и да разбера какво е това!“

Спуснало се то за миг от планината и се приближило до първата къща. Погледнало вътре — няма никой. Приближило се до вратата — също празно. Край огнището в третата къща седяла една бабичка. Озърнала се тя, видяла на вратата прекрасния момък и казала:

— Синко, виждам, че си човешка рожба, пощади се! Тук змейовете са господари, те погубиха всички хора. Само аз съм останала жива в цялото царство, но и мене утре ще изядат. Това е дворецът на цар Музарбий, който умря, без да остави други наследници освен жена си и дъщеря си, но и те изчезнаха безследно.

Разбрал тогава момъкът чий син е и много се зарадвал. Разпитал бабичката кога ще дойдат змейовете и бърже избягал в планината при сестра си и майка си. По пътя хванал малко дивеч, пристигнал в къщи с него, а през време на вечерята попитал майка си:

— Майко, кажи ми, откъде сме дошли?

— Отникъде не сме дошли — отвърнала майката.

Сестрата искала да разкаже всичко на брата си, но мълчала, страхувала се от майка си. Пък и той не разпитвал повече.

На другия ден още призори момъкът скочил и полетял пак натам, където ходил вечерта. Видяла го отдалеч бабичката, завтекла се към него, прегърнала го и го целунала. После му разказала всичко, що знаела или била чула за цар Музарбий. Щом научил момъкът, че в кулата все още висят лъкът и стрелите на баща му, изтичал дотам, взел ги и ги донесъл.

— Като дойде змеят, ти не мърдай от мястото си, остани си, както си седиш — казал той на бабичката и се скрил зад вратата.

Ето че се задал змеят. Върви той и руши всичко наоколо си. Влязъл вътре и тъкмо се готвел да се хвърли върху бабичката и да я изяде, момъкът пуснал стрела и му откъснал главата. Спуснала се бабичката на помощ и двамата повалили змея и го заровили в земята. Зарадвала се бабичката, че момъкът я спасил. А той скрил бащиния си лък, взел своя и се отправил обратно. Наловил дивеч по пътя и го занесъл в къщи.

На другия ден момъкът отишъл да варди втория змей. Скрил се пак зад вратата. Ето че бабичката казала: „Вторият змей иде!“ Притаил се момъкът и чул думите на змея:

— Ей, бабо, я излез и кажи къде се дяна брат ми!

Бабичката се престорила, че не чува, седяла си и не смеела да мръдне.

Връхлетял върху нея озлобеният змей, искал да я разкъса. Пуснал момъкът стрела и откъснал главата на змея. Заровили го и него.

На третия ден убил третия змей. Останал само най-големият, дванайсетоглавият змей Кремен. За него казвали, че никой не може да го убие. На четвъртия ден момъкът отишъл пак да причака змея. „Днес ще се реши съдбата ми“ — мислел си той.

Изведнъж земята се разтърсила, къщата затреперала. Зашумяло всичко наоколо, разлюляло се. Момъкът попитал:

— Какво е това?

— Най-големият змей иде — отговорила бабичката.

И наистина змеят се приближавал, ревял и рушал всичко наоколо.

— Ей, бабо, излез и кажи къде са братята ми! Дошъл е твоят край!

Бабичката не мръднала. Хвърлил се змеят с разтворени уста — аха! — ще глътне бабичката, но момъкът пуснал стрела и откъснал и дванайсетте глави на змея. Гледа момъкът — израснали отново и дванайсетте глави на змея. Пуснал втора стрела, откъснал пак главите на змея, но те отново израснали. Какво да прави, как да убие змея? Изведнъж долетяла птичка, кацнала на вратата и запяла: „По-гореща пепел, по-гореща пепел!“ Досетила се бабичката, скочила, грабнала тигана, нагребала пепел и щом момъкът откъснал главите на змея, веднага посипала раните. Главите не пораснали вече. Насекли те змея и го заровили.

Бабичката казала на момъка, че няма вече нищо страшно на света. От радост тя забравила всичко, което била преживяла, и почнала да го целува и прегръща.

Вечерта умореният момък се върнал в къщи и веднага си легнал да спи. Сестра му го попитала:

— Какво ти е? Защо си толкова изморен?

Момъкът не продумал нищо. На сутринта решил още веднъж да изпита майка си:

— Майко, кажи ми, чий син съм аз?

Майка му нищо не отговорила, продължавала да крие. Тогава той разказал къде е ходил и какво е правил. Зарадвала се сестра му и извикала:

— Ти си син на цар Музарбий! С неговия лък и със стрелите му си убил змейовете!

А майката почнала да се оправдава, че е скривала това от него само от страх да не го погубят змейовете.

Завел момъкът сестра си и майка си в двореца на своя баща. А щом залязло слънцето, изкачил се на кулата и викнал с такъв глас, че звездите замигали. Всички чули този вик и се смаяли — дали Музарбий не е излязъл от гроба, ако ли пък не е той, кой тогава би могъл да го замени?

На другия ден пратили да кажат на всички, които се криели в планините или горите, да се съберат. Целият народ тръгнал към двореца. Дошли всички, разбрали, че се е появил синът на Музарбий, който успял да погуби всички змейове, и много се зарадвали. Покачили на трона новия цар и щастливи се завърнали по домовете си. Само майката не се радвала на смъртта на змея Кремен. Научила тя къде са го заровили и всяка сутрин поливала гроба му с вода. На третия ден изпод земята се зачул глас:

— Кой се е съжалил над мене и ме е полял с вода? Не можеш ли да изровиш шепа пръст от гроба ми?

Почнала жената да рови пръстта, земята се разтворила и змеят излязъл от гроба. Тя го превърнала на муха и го скрила в една кутийка. После занесла на сина си обувки, не по-големи от един пръст, и му казала:

— Ти не приличаш на Музарбий! Виж какви обувки носеше той.

Наскърбил се момъкът: как да не прилича на баща си! Взел обувките, помъчил се да ги обуе, изкривил му се десният крак и се счупил. Отворила майката бърже кутийката и пуснала мухата. Тя се превърнала на змей и змеят се нахвърлил върху момъка. Сграбчил го момъкът, както стоял на един крак, и го тръшнал. Змеят потънал до колене в земята. Видяла майката, че още малко и синът й ще победи змея, изтичала и насипала булгур под краката му. Подхлъзнал се момъкът, а змеят го хванал, повалил го на земята, притиснал го с коляното си и го разкъсал на парчета. След това отишъл заедно с майката горе в кулата.

Дошла сестрата и видяла брат си разкъсан на парчета. С бързината на мълния тя събрала всички парчета в една торба, вързала я и я отнесла в оная планинска пещера, дето се криели преди. Наредила всички парчета така, както си били, коленичила и три дни и три нощи плакала над тялото на брат си и го обливала със сълзи. В края на третото денонощие момъкът се размърдал и се събудил сякаш от дълбок сън.

— Сега аз ще се върна в къщи, а след малко ела и ти — казал той на сестра си.

Сестра му се съгласила. Влязъл момъкът дебнешком в двора и казал на бабичката:

— Тичай напред и викай: „Музарбий иде, Музарбий иде!“

Послушала го бабичката и почнала да вика:

— Музарбий иде!

Чули това змеят и майката и се спуснали да бягат от двореца. Изтичал момъкът в кулата, грабнал бащиния си лък и стрелите, прицелил се в змея Кремен и му свалил дванайсетте глави. Притекла се бабичката и за сипала раните с гореща пепел. Грабнал тогава момъкът сабята и насякъл змея; после запалил огън, изгорили всички парчета и ги превърнали в пепел. В това време сестра му си дошла и се зарадвала много, като видяла брат си победител. А майката се качила на върха на кулата и паднала там ни жива, ни мъртва.

Бабичката и сестрата рекли тогава на момъка:

— Не ти казахме досега, защото се страхувахме за тебе, но сега ще ти кажем. Баща ти имаше кон, който стои вързан в една пещера. Ако се задържиш на този кон, нищо страшно няма да има вече на света за тебе!

Извел наследникът на Музарбий коня и като птица се метнал на него. Литнал конят нагоре, поискал в небето да го удари, но момъкът се извъртял под корема му; поискал конят на земята да го тръшне, но той се извъртял на едната му страна; поискал в скалата да го блъсне, момъкът на другата му страна се извъртял. Усмирил се най-после конят. Влязъл тогава момъкът в кулата, измъкнал за косите изменницата си майка, привързал я за опашката на коня и препуснал — разкъсал я на парчета.

Свърши се приказката ми. Вчера бях там, днес съм тук. Можехте да имате днес три ябълки, три нара, от вашата ръка откъснати.