Часовникът на Пандора

11

Военновъздушна база Кефлавик, Исландия

Петък, 22 декември, 22:15 ч (2315 Z)

Миг след като Джеймс Холанд изключи четирите двигателя, прозвуча сигнал от базата:

— Шейсет и шест, чувате ли ме?

— Тук е командирът на полета. Кой е насреща?

— Обаждаме се от наземния екип, сър. Изчакайте малко, ще ви свържем с командната кола. Полковникът… командирът на базата иска да разговаря с вас.

Холанд усети познатото стягане в стомаха. Защо ще ги свързват с командира на базата, вместо с управлението на полетите?

Защото някой с по-голяма власт иска да говори лично с теб, Джеймс, отвърна си сам. Иска да ти каже нещо, дето хич не ти се ще да чуеш: че си една пионка в цялата игра и могат да те командват както пожелаят.

Дик Роб проверяваше нивото на горивото.

— Още не са почнали да ни зареждат! — възкликна учудено.

— Прав си. Не видях никаква цистерна, пък и съм сигурен, че това не е редовното място за зареждане.

Звънецът на стюардесата ги стресна. Холанд включи веднага интеркома.

— Джеймс? — Обаждаше се Барб Ролинс.

— Аз съм, Барб.

— Кажи, какво да правим сега? Да продължаваме ли да държим пътниците по местата им, напитки ли да им сервираме?

Нов глас, идващ отвън, прозвуча в слушалките му:

— Командирът на полета ли е? Тук е полковник Нашър.

Холанд помоли Барб да сервира напитки на пътниците и превключи на наземната честота.

— Чуваме ви, полковник. Тук е капитан Джеймс Холанд. Готови ли сте да ни заредите?

Погледна навън и съзря телефонен кабел, който се виеше по пистата като дълга черна змия и водеше към един голям камион, очевидно подвижен команден пост. На прозореца смътно се виждаше някакво лице, вероятно на полковника, с когото разговаряха в момента.

— Вижте какво, капитане — отговори доста смутено полковникът, — нали разбирате, аз съм командир на базата, но изпълнявам заповедите на началниците от Пентагона, а те пък съгласуват действията си с ред други правителствени инстанции.

Отзад се чуваха още гласове, смесващи се с воя на свирепия североизточен вятър.

— Разбирам, полковник, но на нас ни свършва горивото, а няма да е зле някой да провери и колко масло има в двигателите.

— Да, знам — въздъхна полковникът. — Капитане, моля ви да ме изслушате. Заповядаха ми да задържа самолета тук. Трябва да останете на място, да не отваряте врати или прозорци и никой да не слиза от борда. Междувременно ще затворим и базата.

— Добре, приемаме — отвърна Холанд, макар и озадачен. — Ще държим вратите затворени и няма да мърдаме, преди да сме готови за излитане.

— Капитане, боя се, че не ме разбрахте — не мога да ви разреша да напуснете летището, докато не получа изрична заповед за това.

Холанд отскочи назад като ужилен. Пое си дълбоко въздух и се обърна към Роб.

— Бързо се обади в Далас по сателита и питай какво, по дяволите, става. — Включи отново предавателя. — Полковник, по план трябва да заредим тук и да продължим или към базата Едуардс, или към Холоман в Ню Мексико. Много се извинявам, но пет пари не давам какви заповеди са ви дали! Нямам намерение да държа двеста четирийсет и пет души затворени тук, и то преди Коледа! А сега по същество: горивото ни е почти на свършване.

— Капитане, искрено съжалявам, но докато не получим нова заповед, няма да ви заредим с гориво и ще ви попречим да напуснете, ако се наложи и със сила. Обявено е извънредно положение: вие пренасяте биологическа зараза и военните заповядаха да ви задържим.

— Това е абсурдно! — разгневи се Холанд. — Съмнявам се, че имате къде да изолирате спешно двеста и петдесет души. Нима искате да кажете, че трябва да преживеем в самолета още два дни, ако не и повече! Полковник, след шест часа тоалетните ще прелеят! Можете ли поне да ги почистите? И в състояние ли сте да заредите резервоарите с вода и да ни осигурите допълнително храна, независимо дали ще останем тук, или не?

Последва дълго мълчание. Ясно, че не бяха обмислили нещата докрай, а разчитаха на импровизации, при това без въобще да се съобразяват с хората на борда.

Когато полковникът най-сетне се обади, в гласа му вече нямаше и капка съчувствие.

— Капитане — каза той със строг, делови тон. — Единствено трупът на пътника, починал по време на полета, може да напусне самолета. Щом ни наредят, което обаче може да е след дванайсет, че и повече часа, ще докараме стълбичката до една от вратите и ще ви разрешим да изнесете тялото. Специален екип пътува насам от САЩ, за да извърши спешна аутопсия. Що се отнася до тоалетните ви, съжалявам, но за почистване не може да става дума, те съдържат потенциално заразни вещества. Както сам виждате, взели сме най-строги мерки: опашката на самолета е обърната към морето, за да се насочи въздухът от изпускателните клапани натам, а всичките ми хора са навлекли тия отвратителни костюми, за да не пипнат нещо. Ако една-единствена молекула от вируса излезе от самолета и зарази някого, с мене е свършено. А сега, ако обичате, обяснете всичко това на пътниците си и ги предупредете, че абсолютно никой няма право да напуска самолета по каквато и да е причина.

— Вижте, аз не съм пъдар. Ако някой реши да изскочи навън, не мога да го увардя.

— Капитане, чуйте ме добре. Положението е твърде сериозно. Обградени сте от полицаи. Наредил съм им, ако някой се опита да напусне самолета, да го спрат с всички възможни средства. Ясен ли съм?

— Боже мой! — възкликна Холанд.

Дик Роб, който междувременно проведе някакъв разговор по интеркома, отключи вратата на кабината. Влязоха Лий Ланкастър и Рейчъл Шъруд.

— Полковник — продължи Холанд, — нима искате да кажете, че ако някой напусне самолета, ще го застреляте?

— Точно така. Мъж, жена, дете — ще стреляме! Просто нямам избор.

Роб се обърна към посланика, обезумял от негодувание.

— Те ни устроиха клопка! Подмамиха ни да дойдем тук, а сега не ни пускат да си ходим!

— А как стои въпросът с храната? — попита Холанд.

— Не се безпокойте. — Тонът вече не беше чак толкова безкомпромисен. — Позволих си да разтълкувам заповедта по-свободно. Никой не ми е наредил да не внасяме неща в самолета. Когато приберем трупа, ще заредим стълбата със стандартни пакетирани порции, около триста броя. Колко храна имате сега?

— Не знам точно. За полета бяха предвидени вечеря и закуска. Закуската сигурно е готова, но още не е сервирана.

— Е, няма да ви оставя да умрете от глад, но все пак ще е по-добре да разпределите храната на по-малки дажби. И да въведете някакъв режим за тоалетните, ще заредим резервоарите ви с вода, но не можем да ви разрешим да изхвърляте нищо.

Роб най-после се свърза с управата в Далас и възбудено взе да им разяснява положението. Изведнъж пребледня, замлъкна и подаде телефона на Холанд.

— Вицепрезидентът иска да говори с тебе.

Разговорът беше съвсем кратък. Когато приключи, Холанд въздъхна тежко и се вторачи пред себе си. Дори не усети, че слушалката падна в скута му.

— Какво има, Джеймс? — попита посланик Ланкастър.

— Половин час преди да се приземим, нашите хора в Далас получили инструкции от Белия дом.

— Какви инструкции?

Холанд преглътна.

— Дори родната ни страна вече се страхува от нас.

— Какво точно ти казаха, Джеймс? — попита Ланкастър загрижено. Още предишния път забеляза, че капитанът е уморен, но изтощението, изписано сега на лицето му, силно го разтревожи.

Холанд отвърна с равен тон:

— В правителството били убедени, че сме заразени с нещо много по-страшно от обикновен грип. Смятат, че представляваме заплаха за което и да е населено място.

— Тоест? — подскочи Роб.

— Тоест не ни пускат да се върнем и в Щатите.

Белият дом — Вашингтон

Още от момента, в който встъпи в длъжност, президентът на САЩ се стараеше да стои колкото може по-далеч от Отдела за екстремни ситуации в Белия дом, освен, разбира се, ако не беше абсолютно наложително.

— Веднъж стъпи ли ти кракът там, после няма отърване! — обясни той на отчаяния си съветник по националната сигурност една вечер, когато Панама Сити във Флорида изглеждаше на ръба на гражданска война. — Никсън твърдо отказваше да го използва, както и Рейгън, макар той да си имаше други причини. И двамата се спасяваха в Пентагона и се помотваха във военния кабинет, докато се реши проблемът.

— И все пак, сър, много по-дискретно е да вземете асансьора и да слезете два етажа.

— Виж какво, вляза ли в онази стая, всички ще си кажат: „Аха, щом президентът е тук, значи работата е далеч по-сериозна, отколкото си я мислим!“. Представям си какво напрежение ще се създаде и с какви безумни съвети ще ме засипят. Предпочитам да си стоя в Овалния кабинет или да си лежа в кревата, пък щом им трябвам, нека ми звъннат по телефона или ако толкова държат да ме видят, сами да изкачат въпросните два етажа! Освен това отделът е съвсем близо до пресцентъра, а Сам Доналдсън никога не проспива шанса да вдигне врява.

В петък, 22 декември, в 18:30 ч източно време, след безкрайна поредица телефонни обаждания от недолюбвания отдел относно Полет 66 президентът наруши принципите си и слезе два етажа по-долу.

Десетина мъже и жени подскочиха от изненада, когато нахлу в стаята. Изглеждаше преуморен и доста състарен за своите четирийсет и девет години.

— И сега какво ще правим? — попита президентът на САЩ.

Помощникът съветникът по националната сигурност посочи към един от многобройните екрани на стената, който показваше карта на Северноатлантическия океан. Около Кефлавик светеше оранжев кръг.

— Посланикът на Исландия се скъса да ви търси, господин президент. Исландия е малка общност. Когато „Куантъм“ се приземил в Кефлавик, някой случайно гледал цялата история по телевизията, вдигнал телефона и се обадил в правителството. Там вече знаят, че сме вмъкнали боинга нелегално, и са побеснели. Вдигнали дори генералния секретар на ООН от леглото, за да му се оплачат. Настояват самолетът веднага да напусне страната им. Сега ще почнат разни пресконференции и нищо чудно да си имаме неприятност с договора за базата.

— Прекрасно! Досега успокоявах британския премиер за номера на военните в Милдънхол. Цели два часа го ухажвах. Оня генерал там направо трябва да го разжалвам!

— Сър… всъщност нали вие одобрихте исландската акция?

— Е, така е — измърмори президентът. — Постъпих като пълен наивник! Но наистина смятах, че ще успеят да приземят самолета незабелязано.

— Сър, тук е Джонатан Рот, заместник-директорът на ЦРУ. Той може да ви даде по-подробна информация.

Президентът видя Рот до вратата на съседната зала и му махна с ръка да влезе.

— Какво ново, Джон?

— В момента германски експертен екип работи в баварската лаборатория, за да установи характеристиките на микроорганизма, но едва след няколко дни ще получим резултатите.

— Добре де, а ти не можеш ли да дадеш някаква прогноза? Ако всички в самолета се разболеят, колко време ще им трябва, за да оздравеят? Каква е смъртността?

Джонатан Рот се изкашля и извърна глава. Мислеше, че президентът знае. Бяха помолили съветника по националната сигурност да го уведоми за последното развитие на събитията, но той очевидно не го беше сторил. Сега щеше да е много по-трудно да му поднесе истината.

— Господин президент, искрено съжалявам, смятах, че вече са ви информирали.

Президентът го погледна озадачено.

— Хайде, Джон, изплюй камъчето.

— Сър, според данните, с които разполагаме за заразата, прогнозите са заболеваемост сто процента. Първоначално ни информираха за осемдесет и пет процента смъртност, но минути преди да дойда тук, отново говорих с един от руските учени и според него също смъртността е сто процента.

Президентът се втренчи в него с полуотворена уста — навик, дълбоко познат на американските телевизионни зрители. Така сякаш се съсредоточаваше по-добре.

— Нима искаш да кажеш, че всички в самолета ще заболеят и ще умрат?

— Да, сър.

— Боже мой! А аз си мислех, че просто се е създала ненужна паника и че все някак ще се оправим! Казвах си, ще задържим пътниците ден-два и никой няма да се разболее, пък и да се разболее, голяма работа!

— Господин президент, трябва да сме подготвени за най-лошия вариант. Инкубационният период е само два дни. Двеста петдесет и седем души буквално умират в този момент. Не можем да ги свалим от самолета, но докато са в Исландия, можем поне да изпратим доброволци в защитни костюми на борда. Нямам предвид да приложат евтаназия, а просто да облекчат края им с морфин или нещо подобно.

— За какво намекваш, Джон?

Рот прехапа устни и погледна президента право в очите.

— Господин президент, изправени сме пред нечувана трагедия, която вероятно ще остане като една от най-мрачните страници в историята на човечеството. Съдбата на хората в боинга ще разтърси и най-големите циници. Бих искал добре да разберете това, защото, както и да постъпим ние сега, случаят ще бъде изследван под лупа още години наред.

— Джон, абсолютно убеден ли си, че няма надежда за тези хора? Получихте ли заключението от аутопсията на професора? — Президентът потърка замислено брадичката си и бавно закрачи из стаята.

Джонатан Рот тръгна след него.

— Аутопсията ще бъде извършена съвсем скоро — продължи да обяснява той, — висококвалифициран екип е на път към Кефлавик. Но и без аутопсия вече е ясно колко опасна е ситуацията. Първо, досегашната медицинска практика не познава толкова смъртоносен микроорганизъм. Той принадлежи към изключително рядка група вируси, открита от руснаците. Самите те така се уплашили от откритието си, че не посмели да го използват. Малка проба от вируса убиец е била изпратена погрешка в баварската лаборатория. Двама изследователи се заразили, след два дни се разболели, загубили разсъдък и умрели. Единият обаче, ден преди да умре, изпаднал в паника, избягал и случайно се натъкнал на професор Хелмс. Двамата се сборичкали през счупеното стъкло на колата на професора и по всяка вероятност Хелмс се е заразил от кръвта на болния. Два дни по-късно Хелмс се разболял и починал в самолета. Щом е бил болен, значи е бил и носител на заразата, а според моите експерти вероятността заразата да се предаде чрез климатичната инсталация на боинга е сто на сто.

Президентът спря и се обърна към Рот.

— Чакай малко — каза с глух глас. — Нали според информацията отпреди четири часа Хелмс е починал от инфаркт?

— Да, сър, но излиза, че инфарктът може да е предизвикан от вируса. Още не знаем как точно действа този вирус, дали разгражда органите по някакъв кошмарен начин, дали поразява сърдечносъдовата и дихателната система или нещо друго, но едно е ясно — краят е винаги фатален.

— Баварските изследователи загубили разсъдък, преди да умрат, така ли? Професорът също ли е полудял накрая?

— За него не знам. Психическото разстройство не е задължителна характеристика на болестта. При някои може да се прояви, при други — не. А реакцията на баварския лекар може да е предизвикана от панически страх от самата болест.

— Джон, връзката, която правиш между двата случая, не ми се вижда съвсем убедителна. Според мен още има надежда. Все пак не сме сигурни, че Хелмс е бил заразен. Току-виж, някой от самолета оцелее! Току-виж, всичките оцелеят!

— Дори да е така, те ще останат завинаги носители на заразата и няма да могат да се приберат вкъщи. Вземете за пример СПИН — пипнеш ли го веднъж, не можеш да се отървеш от него. Сър, за жалост инстинктът ми подсказва, че няма основание за надежда, и ако предчувствието ми излезе вярно, трябва отсега да изберем подходящо място, където да пратим самолета за последно.

— За да умилостивим медиите ли? — попита президентът с жлъчна усмивка. Вече си представяше истеричните заглавия и злепоставящите статии: „Стотици умират в агония, а президентът извлича политически дивиденти“.

— Не, не става дума за това! — размаха ръце Рот. — Имах предвид, че се налага да предотвратим по-нататъшното разпространение на заразата. Самолетът трябва да бъде изгорен заедно с труповете вътре. Може би ще е най-добре да го изпратим в някоя отдалечена пустинна местност и да го взривим с малка ядрена бойна глава, за да сме сигурни, че и последният микроорганизъм е унищожен. Повярвайте ми, господин президент, ако изтървем вируса, той ще затрие поне половината човечество! Не преувеличавам, сър, този вирус е биологическият еквивалент на термоядрената война. Няма лечение за него и убива за три дни. Представете си последствията!

Президентът дълго се взира в заместник-директора на ЦРУ — толкова дълго, че Рот се изплаши да не е изпаднал в транс.

— Ядрена… — започна президентът. После се обърна към географската карта, преглътна и продължи с отмерен, нетърпящ възражение тон: — Джон, идеята ти за пустиня е добра. Да приземим боинга в някоя пустиня отвъд океана и да изпратим медикаменти, палатки и всичко необходимо, за да слязат хората от самолета и да дочакат края си малко по-достойно, без да представляват заплаха за другите. Започни да търсиш място веднага. Обади се на Държавния департамент и на отбраната. Ако трябва, ще изкараш министрите от леглата им. Използвай телефона тук за връзка с твоите хора в Лангли. Искам да ми докладваш най-късно до един час. Аз пък ще говоря с посланика на Исландия, за да спечелим малко време.

Президентът се запъти с бърза крачка към асансьора, но след броени секунди се върна и задъхан се облегна на вратата.

— Джон, постарай се да намериш най-хуманния начин да облекчим участта на тези обречени хора.

ЦРУ, Лангли, Вирджиния — 18:45 ч (2345 Z)

Марк Хейстингс влезе в заседателната зала и се изненада, че д-р Ръсти Сандърс още работи на компютъра. Застана зад него и надникна през рамото му. На екрана се нижеше дълъг списък на заразни вируси с подробни описания на симптомите им.

— Мислех, че вече сте си отишли — каза Хейстингс.

— Какво? — стресна се Сандърс. — А, вие ли сте, Марк? — Посочи с ръка екрана. — Става все по-интересно и все по-безнадеждно. Опитвам се да открия вирусен патоген като тоя, дето ни го описа руснакът и дето мистър Рот е толкова убеден, че върлува в самолета. Няма обаче никакъв аналог.

Хейстингс придърпа един стол и седна до него.

— Вижте ей този например. — Сандърс залепи пръст на екрана. — Висока температура, делириум, усложнения на дихателната система, химически дисбаланс на организма… но не и сърдечни увреждания.

Хейстингс огледа младия доктор. На коленете му бе отворен бележник, а край компютъра изстиваше пълна чаша кафе. Разхлабената усукана вратовръзка липсваше и така май беше по-добре. Доста разхвърлян човек, помисли си, но приятен… и най-важното, умен. Разбира си от професията и си я обича.

— Какво сте се задълбали толкова? — попита го. — Та ние дори не знаем с кой точно от руските вируси си имаме работа.

— Така е, само че тук има нещо доста смущаващо. Не откривам никакви доказателства в подкрепа на теорията, че вирус може да предизвика сърдечен пристъп или фибрилация, освен ако не атакува първо сърдечния мускул.

— За професора ли си мислите?

— Да! — Сандърс се изправи. — Марк, единствената връзка между руския вирус и боинга е професор Хелмс. Ако той не е бил заразен, значи в самолета няма вирус. И ако наистина е получил сърдечен пристъп, вероятността да е бил в заразния стадий на каквото и да е вирусно заболяване е нищожна.

— Добре де, но… Аз не съм лекар, разбира се, ала не е ли възможно професорът все пак да е бил в инфекциозния стадий на болестта и по същото време, просто по съвпадение, да е получил и удар, който няма нищо общо с вируса?

— Марк, вие да не сте били адвокат? Чувствам се като вещо лице на кръстосан разпит!

— Толкова ли си личи? — засмя се Хейстингс.

— Е, не бих казал, но…

— Казахте го, тъй че сигурно си личи. Да, докторе, аз съм от онези адвокати, които не обичат да практикуват занаята си. Но да се върнем на въпроса: сърдечният пристъп изключва ли напълно възможността човекът в същото време да е бил заразен с въпросния… патоген, така ли го наричате?

— Точно така, патоген. Специфичен болестен причинител, според дефиницията в речника „Уебстър“. Прав сте, че не бива да изключваме възможността сърдечният пристъп и заразата да са действали независимо едно от друго. Стресът от съпротивата на организма срещу вируса наистина може да доведе до сърдечна криза, но само при условие, че болният и преди това е имал проблеми със сърцето. Опитвам се да се добера до някаква информация за здравословното състояние на покойния професор. Знаете ли, преди малко разговарях по телефона с една от стюардесите.

Хейстингс поклати глава учуден, че Сандърс е разбрал на каква честота да се свърже със самолета.

— Обадих се в кабината на пилотите и те извикаха старшата стюардеса. Професорът бил болен още когато се качил в самолета, та се наложило една от колежките й да го крепи до мястото му. Симптомите, които ми описа тя, напълно съвпадат с началните симптоми на сърдечна криза: висока температура, физическа немощ, затруднено дишане, гадене и дори делириум, ако кръвообращението е нарушено преди настъпването на кризата. — Сандърс сви рамене в недоумение. — Директорът обаче е решил, че става дума за вирус, и смята случая за приключен.

Хейстингс се усмихна леко и премисли каква част от истината може да му каже. Сандърс изглеждаше любознателен и енергичен човек, а и управлението явно му се доверяваше, щом го бе наело на работа. И все пак май му липсваше онзи тънък усет към нюансите в поведението, без който трудно се оцеляваше в Лангли.

— Мога ли да ви наричам Ръсти?

— Разбира се, аз нали ви наричам Марк?

— Тогава приемете един съвет от мен, Ръсти: внимавайте много с Рот. Той е кадърен, но е властен и има солидни връзки, тъй че бързо се отървава от всеки, който дръзне да му се противопостави. Бъдете нащрек с него. Той е прекарал почти целия си живот в разузнаването. Участвал е в много тайни операции, бил е резидент на безброй места и е признат за най-големия експерт по близкоизточния тероризъм. Цели легенди се носят за способностите му да надушва намеренията на терористите и да осуетява плановете им, преди да са успели да накърнят американските интереси.

— Знам — кимна Сандърс. — Чел съм биографията му. Именно затова се озадачих, когато ме повикахте да го информирам. Иначе работата ми е да седя долу, в мазето, и да пиша абстрактни анализи и доклади. Изследванията са интересни, но все пак длъжността ми е доста ниска.

— Вие също сте експерт във вашата област, Ръсти, и то високо ценен. Но за всеки случай се дръжте възможно най-дипломатично с Рот.

— Марк, благодаря за съвета, но нямам намерение да си мълча. Той на бърза ръка реши каква е ситуацията и не пожела да приеме никакво чуждо мнение. В резултат сега други инстанции ще взимат съдбоносни решения, изхождайки от недоказани предпоставки! За бога, та той в момента е не при кой да е, а при президента!

— Не ви карам да си мълчите, Ръсти. Просто знам, че за да убедите Рот в нещо, трябва наистина да имате солидни доказателства.

— Ясно ми е, но аз отдавна вярвам на интуицията си, а тя ми подсказва, че действаме прибързано и правим необосновани заключения, които могат да доведат до страшни последствия!

Шери Елис от работната група също беше в залата. Приключи някакъв телефонен разговор и се приближи към тях с усмивка.

— Мистър Рот току-що се обади от Белия дом — каза тя на Хейстингс със силен южняшки акцент. — Нареди да зарежем всичко останало и да проучим три пустинни терена.

— Аз мога ли да помогна с нещо? — Сандърс стана от стола си.

— Като гледам как чевръсто шарите с пръсти по клавиатурата, докторе, и да искате, няма да ви пусна да излезете оттук. Хайде, Марк, имаме само половин час.

Хейстингс също се изправи.

— Сега пък какво е намислил? — попита с подозрение.

— Знам, че няма да ти хареса — въздъхна Шери. — Иска да изберем удобно пустинно място, където президентът да изпрати самолета и хората спокойно да дочакат смъртта си, някъде далеч от цивилизацията, за да не се разпространи заразата.

— Вие нали казахте, че не бива да ги пращаме в топли райони? — обърна се Хейстингс към Сандърс.

— Топъл и влажен климат е най-лошата възможна комбинация. Сухият и горещ климат на пустинята е малко по-безопасен. Сега вече разбрахте ли, Марк, до какви решения водят прибързаните заключения?

— Местността трябва да е такава — продължи Шери, — че хем да се стига дотам с десет часа полет от Източния бряг, хем да е достатъчно отдалечена, за да може безопасно да се предизвика там малък ядрен взрив.

Хейстингс и Сандърс я погледнаха като ударени с мокър парцал.

— Какво?! — извикаха едновременно.

— Цитирам дословно думите му. След като всички умрат, самолетът и труповете ще бъдат изпепелени. Най-бързо и ефикасно щяло да стане с ядрена мълния.

— Не мога да повярвам на ушите си! — възкликна Сандърс. — Още никой в самолета не е хванал дори и хрема, а той вече ще унищожава труповете!

Хейстингс още гледаше като зашеметен.

— Боже мой! — промълви след малко. Опитваше се да си върне самообладанието. — И кои са тия три терена, между които ще избираме?

— Първият е в Сахара. Пистата е строена от руснаците и се намира на двайсет градуса северна географска ширина и осем градуса западна географска дължина. Формално е на територията на Мавритания, но надали в радиус от петстотин километра въобще има жива душа. Другите две писти са по южните граници на Египет и Алжир. Напълно отдалечени са от населени места и са съвсем изоставени. Държавният департамент преговаря със съответните държави, включително чрез ООН, а Министерството на отбраната проверява доколко пистите са годни да приемат огромния боинг заедно с другите американски самолети от акцията. В Доувър вече товарят С-5 и С-17, които ще получат направление, след като излетят. Ние трябва да уточним всичко останало.

— Нужни са ни последните данни и от разузнаването — обади се Марк Хейстингс. — Политическа ситуация, стабилност на правителствата, наличие на размирици, военна заплаха, нападения от номадите и прочее… Трябва да получим и най-новите сателитни снимки от Националната служба за сигурност, както и да разберем траекториите на сателитите, за да преценим с кои от тях най-лесно ще се свържем.

— Това ли е всичко? — попита Шери саркастично.

— Мисля, че да.

— Бъркаш, Марк! Знаеш, че Рот не се шегува. Той предупреди, че ония бизони от Военното разузнаване ще щурмуват Белия дом и ще си пробутат доклада преди нас. Тъй че, ако не ги преварим с анализите си, двамата с теб ще ни пратят да служим до края на живота си в някое местенце около Огнена земя.

Сандърс ги зяпаше с пълно недоумение.

— Значи нещата се свеждат до междуведомствена конкуренция с разузнаването, така ли? Животът на двеста и петдесет души виси на косъм, а директорът взел да се тревожи кой пръв ще си представи доклада!

Марк се усмихна кисело и го потупа по рамото.

— Докторе, набърквате се в неща, дето не са ви работа. Можем да ви отговорим на въпроса, но после ще се наложи да ви ликвидираме! — подхвърли уж на шега той и тръгна към вратата. Преди да я отвори, се обърна и добави: — Стига Военното разузнаване да не ни изпревари, разбира се.