Часът на Бика

ГЛАВА ТРИНАДЕСЕТАКОРАБЪТ ДА ИЗЛЕТИ!

Вир Норин се раздели със Сю-Те на кръстопътя на улицата, която водеше към един малък завод за точни прибори, където работеха много приятели на Таел. Сю-Те искаше да се види с един от тях, за да постъпи на работа.

Тя се прибра в къщи възбудена — всичко се нареждаше в съответствие с мечтите й. Но скоро радостта й угасна, налегна я мъчителна тъга, когато разбра, че престоят на земляните на Ян-Ях наближава края си. Само двама от тях бяха още в град Средище на Мъдростта, а всички останали вече се намираха в звездолета.

Тази вечер Вир Норин дълго я чака да излезе от стаята си, но Сю-Те не се показваше. Понеже не разбираше настроението й — психическата интуиция не му подсказваше нищо лошо, — накрая Вир Норин сам почука на вратата на момичето.

Сю-Те седеше, отпуснала глава върху сложените си на масата ръце. Изразът на лукава виновност, който й беше присъщ, когато се чувствуваше неудобно или признаваше слабостта си, не се появи на лицето й при влизането на Вир Норин. Да, Сю-Те наистина приличаше на тъжната птица гитау. Тя скочи, загрижена да настани по-удобно Вир Норин, а самата се отпусна направо на пода на една твърда възглавница и дълго гледа безмълвно земния си приятел. Вир Норин долови чувствата й: тя мислеше за него и за скорошната раздяла.

— Скоро ли ще отлети твоят звездолет? — попита го тя най-сетне.

— Скоро. Искаш ли да отлетиш с нас? — изтръгна се от него един въпрос, който не биваше да задава.

Върху лицето на момичето спокойната тъга бе изместена от жестока вътрешна борба. Очите на Сю-Те се наляха със сълзи, дъхът й секна. След дълго мълчание тя едва можа да произнесе:

— Не… Недей мисли, че съм неблагодарна като мнозина от нас или че… не те обичам. — Мургавите й бузи потъмняха още повече. — Сега ще се върна.

Сю-Те се скри в стенния гардероб, който й служеше вместо стая за преобличане.

Вир Норин гледаше пъстрата плетеница на килима и си мислеше за отказа й да отлети на Земята. Природната мъдрост, която никога не е напущала Сю-Те, я предпазва от тази крачка. Тя разбира, че това ще бъде бягство, на Земята ще изчезнат целта и смисълът на живота й, които току-що бяха се появили тук, там тя ще се чувствува много самотна.

Вратата на гардероба изскърца съвсем тихо.

— Вир! — чу той шепот, обърна се и замря.

Пред него в цялата чистота на искрения порив стоеше гола Сю-Те. Съчетанието на женската смелост и детската срамежливост беше трогателно. Тя гледаше Вир Норин със сияещи и печални очи, сякаш съжаляваше, че не може да му даде нещо по-голямо. Разпуснатата чернопепелява коса падаше от двете страни на кръглото полудетско лице върху слабичките й рамена. Младата тормансианка стоеше тържествена и вглъбена в себе си, сякаш извършваше някакъв обред. Тя допря длани до сърцето си, а после ги протегна долепени към астронавигатора.

Вир Норин разбираше, че според каноните на Ян-Ях му даваха най-скъпото, най-голямото, което имаше в живота си една млада жена „кжи“. Такава жертва Вир Норин не можеше да отхвърли, той не можеше да отблъсне този висш за Торманс израз на любов и благодарност. А той и не искаше да отхвърля нищо. Астронавигаторът вдигна Сю-Те и я притисна здраво към себе си.

Скоро щеше да се съмне. Вир Норин седеше до леглото на Сю-Те. Тя спеше дълбоко, мушнала и двете си длани под бузата. Вир гледаше спокойното и прекрасно лице на своята възлюблена. Любовта беше я издигнала над света на Ян-Ях, а силата и нежността на Вир Норин бяха я направили недостъпна за страха, срама или неясната тревога, бяха я изравнили със земните й сестри. Той беше я накарал да почувствува собствената си красота, да разбира по-добре фините преходи на променливия си облик. А тя? Тя беше събудила в него спомена за прекрасните дни от живота му…

Пред Вир Норин се заредиха в непрекъсната върволица, отвеждайки го в безкрайната далечина, незабравимите образи от Земята. Резерватът в Каракорум, долината всред бастионите на лилавите скали, над които в непосредствена близост блестяха снежни върхове. Там, край реката с берилов цвят, която денонощно ромолеше по черните камъни, се издигаше леката, сякаш рееща се във въздуха сграда на изпитателната станция. Пътят слизаше на плавни завои през гората от исполински хималайски ели и стигаше до селището на научния институт за прослушване на дълбочинните зони на Космоса. Астронавигаторът много обичаше да си спомня годините, прекарани на строежа на новата обсерватория върху степното бразилско плато, ниските полети над безбрежните Високи Ляноси с огромните стада зебри, жирафи и бели носорози, докарани тук от Африка; пръстеновидните нови гори в Южна Африка със синкави и сребристи листа; сребърносините нощи в снежните гори на Гренландия; разтърсваните от страшния вятър сгради на единайсетия възел на астромрежата на брега на Тихия океан.

Още един възел на Азорските острови, където морето е толкова бездънно-прозрачно в тихите дни… Пътешествията за почивка до светите за всеки землянин древни храмове на Елада, Индия и Русия…

Ни най-малка тревога за бъдещето освен естествената грижа за възложената работа, освен желанието да станеш по-добър, по-смел, по-силен, да успееш да направиш колкото може повече в обща полза. Гордата радост да помагаш, да помагаш без край на всички и на всекиго, на времето възможна само за приказните халифи от арабските предания, съвсем забравена през ЕРС, а сега достъпна за всеки. Навикът да се опираш на също такава всеобща подкрепа и внимание. Възможността да се обърнеш към всеки човек по света, която се ограничаваше само от силно развитата деликатност, да говориш с когото си искаш, да молиш за каквато и да е помощ. Да чувствуваш около себе си доброжелателна насоченост на мислите и чувствата, да знаеш за изтънчената проницателност и всевиждащото взаимно разбирателство на хората. Мирните странствувания през периодите на почивка по безкрайно разнообразната Земя и повсеместното желание на хората да разделят с теб всичко: радост, знание, изкуство, сила…

Приведен над Сю-Те, Вир Норин изпитваше необикновено силно желание и тормансианската му възлюблена да посети всички прекрасни места на родната му планета.

Вътрешно младите жени са много повече скитнички от мъжете, повече се стремят към смяна на впечатления, затова теснотията на инферното повече им тежи. Той мечтаеше как на Земята безбройните рани, нанесени на тази нежна душа, ще бъдат излекувани безследно… И знаеше, че това никога няма да се сбъдне…

Сю-Те почувствува погледа му и още замаяна от съня и от щастливата умора, дълго лежа със затворени очи. Най-сетне тя попита:

— Не спиш ли, любими? Почини си тук, до мен. — От спането гласът й беше станал тънък като на дете. — Сънувах един сън, светъл като никога! Уж ти си заминал от мен — о, за кратко! — за някакво малко градче. Аз дойдох да се видим. Това беше нашият град и в същото време не беше той. Хората, които срещах, излъчваха доброта, те бяха готови да ми помогнат да те намеря, канеха ме да си почина, придружаваха ме там, където можех да се заблудя. И аз вървях по една улица — какво странно име: улица „Любов“! — по пътечката през свежата и мека трева към една голяма пълноводна река и там беше ти! — Сю-Те намери ръката на Вир Норин, сложи я върху бузата си и пак заспа.

Вир не се помръдваше, една странна бучка заседна в гърлото му. Ако внушеният от мислите му сън беше за Сю-Те невъзможна мечта, тогава колко малко любов е разтворена още в океана на ежедневния живот на Торманс, в който ще преживее късичкия си живот това чисто същество, сякаш пренесено тук от Земята! Мисълта, която отдавна го измъчваше, стана непоносима. Той взе полека ръката на тормансианката и започна да целува късо изрязаните ноктенца с бели точици. Също като плетениците от сини жилки по тялото й и лесно почервеняващите й очи това бяха следи от незабелязано през детството слабо здраве, от лошото хранене, от трудния живот на майката. Без да се събужда, Сю-Те се усмихна и здраво стисна клепачи. Учудващо е как на тукашната бедна почва поникват такива цветя! Разрушено е семейството, което направило от дивия звяр човек, възпитало в него всичко най-хубаво и неуморно го закриляло от суровостта на природата. И без семейство, без майчино възпитание се появяват такива хора като Сю-Те! Още едно доказателство за правотата на Родис, за нейната вяра в първичната добра основа на човека! На Земята също е изчезнало семейството в неговото едновремешно разбиране, но ние не сме го унищожили, а просто сме го разширили до обсега на цялото общество…

Вир Норин стана безшумно, огледа драпираната с килими и завеси стая, заслуша се в трополенето и хлопането, които се дочуваха от всички краища на събуждащата се къща. Навън се разлая пискливо кученце, изгромоля транспортна кола.

Тъгата все по-силно завладяваше Вир Норин — тя идваше от осъзнаването на задънената улица, от която той, опитният, добре трениран психически пътешественик, не виждаше изход. Неговата привързаност към малката Сю-Те неочаквано и могъщо беше се превърнала в любов, съдържаща толкова силно и толкова нежно съжаление, каквото той никога не беше подозирал в себе си. В него, землянина, за когото беше истинско щастие да се раздава, съжалението неизбежно пораждаше стремеж към безгранична саможертва. Не, той трябва да се посъветва с Родис! Къде ли е Родис?

А Фай Родис беше прекарала тази нощ в обсъждане на проблемите на „кжи“. Гзер Бу-Ям дойде още веднъж в Светилището на трите крачки заедно с неколцина приятели. „Кжи“ започнаха първото посещение със спор и хвалби за предимствата си пред „джи“ и най-вече за много по-голямата свобода във всичките си постъпки. Фай Родис ги срази, като каза, че това е мнима свобода. На тях им позволяват само онова, което не накърнява престижа и икономиката на държавата и не е опасно за „змиеносците“, които са оградени от живота на народа със стените на своите привилегии.

— Замислете се малко над вашето понятие за свободата и ще разберете, че тя се състои в правото да вършите долни постъпки. Вашият протест срещу потисничеството се стоварва върху невинни хора, стоящи далеч от каквото и да било участие в тази работа. Владетелите постоянно ви повтарят, че трябва да се защищава народът. „От кого?“ — задавали ли сте си този въпрос? Къде са тези мними врагове? Призраци, с чиято помощ ви заставят да жертвувате всичко и, което е най-лошото, подчиняват вашата психика, насочват мислите и чувствата ви по погрешен път.

Гзер Бу-Ям дълго мълча, после започна да разказва на Родис за нечуваното заробване на „кжи“.

— Всичко това — каза той — е задраскано от историята и се е запазило само в устните предания.

Родис научи за масовите отравяния, които намалявали броя на населението по волята на властелините, когато изтощените производителни сили на планетата вече нямали нужда от предишното количество работници. И, напротив, за принудителното изкуствено осеменяване на жените през епохите, когато те отказвали да раждат деца, за скорошната смърт, за безстрашни мисионери — лекари и биолози — разпространявали сред тях нужните средства. За трагедията на най-прекрасните и най-здравите момичета, които били подбирани като добитък и затваряни в специални лагери — фабрики за производство на деца.

Опитът да се заменят изцяло хората с автоматични машини завършил с крах, започнала обратната вълна, отново с масов и тежък ръчен труд, тъй като от капиталистическа позиция хората се оказали значително по-евтини от всяка сложна машина. Тези мятания от една посока в друга били наричани мъдра политика на властелините и били изобразявани от учените като верига от непрекъснати успехи в създаването на щастлив живот.

Като историк Родис знаеше закона на Римгол за капиталистическата обществена формация: „Колкото по-бедна е страната или планетата, толкова по-голяма е ножицата в привилегиите и разединеността между отделните слоеве на обществото.“ Заможността прави хората по-щедри и по-сърдечни, но когато бъдещето не обещава нищо друго освен ниско жизнено равнище, настъпва всеобщо озлобяване.

Учените помагали на властелините във всяко отношение: те изобретявали страшни оръжия, отрови, ерзаци на храната и развлеченията, оплитали народа с хитри думи, изопачавали истината. Оттук идвали вкоренилите се в народа омраза и недоверие към учените, стремежът да бъдат обиждани, бити или направо избивани „джи“ като лакеи на потисниците. „Кжи“ не разбират езика им, едни и същи думи при тях означават съвсем друго нещо, отколкото при „джи“.

— По отношение на езика сами сте си виновни — каза Родис. — У нас на Земята е имало време, когато поради големия брой различни езици и различни нива на културата еднакви думи са притежавали съвсем различно значение. Дори вътре в един език, в различните класи на обществото. И все пак тази огромна трудност е могла да бъде преодоляна след обединяването на земното човечество в едно семейство. От друго трябва да се страхувате: колкото по-ниско е културното равнище, толкова по-силно се отразява прагматичната бедност на всяко словесно понятие, което се раздробява на дребни нюанси, вместо да води до общо разбиране. Например при вас думата „любов“ може да означава и нещо светло, и нещо най-отвратително. Борете се за яснота и чистота на думите и вие винаги ще можете да се споразумеете с „джи“.

— За какво ще се споразумяваме? Тяхната правда е различна от нашата?

— Дали е така? Правдата на живота се извлича от хилядолетния опит на народа. Но бързите промени на живота при технически развитата цивилизация заплитат пътищата към правдата, правят я колеблива, като на прекалено чувствителни везни, на които не позволяват да се уравновесят. С помощта на точните науки не е могла да бъде намерена една правда, обща за болшинството, защото не са били установени критериите за нейното определение. Тези критерии, или мяра, през известни периоди от развитието на обществото са се оказали по-важни от самата правда. У нас на Земята това е било известно още преди няколко хилядолетия, в древна Елада, Индия, Китай… — Родис се замисли за миг и пак продължи: — Пориви към прозрението отдавна са се срещали в пророчествата на безумци, които интуитивно разбирали цялата огромна важност на мярата. В Апокалипсиса, или Откровението на Йоан — един от основателите на християнската религия, — е написано: „Аз погледнах и видях вран кон и на него ездач с мяра в ръката.“ Тази мечта за мяра за създаването на истинска правда за човечеството се осъществила след изобретяването на електронните сметачни машини. Появила се възможност да се прецени мъката и радостта за хармония на чувството и дълга. У нас има една огромна организация, която се занимава с това: Академия на мъката и радостта. Тук „джи“ заедно с вас трябва да установят мярата и да намерят правдата, за която е необходимо да се борите съвместно, без да ви е страх повече от нищо…

Правдата се покрива с истината, лъжата е породена от страха. Но не бива да държите прекалено много на точността на истините, помнете, че те са субективни. Човек винаги иска да я направи обективна — нея, царицата на всички форми, но тя пред всекиго се появява в различни одежди.

Възпитанието в духа на истината не може да се облече в абстрактни формулировки. Преди всичко това е действен подвиг на всички стъпала на живота. Когато се откажете от злословието, от общуването с предателите на правдата и наситите ума си с добри и чисти мисли, вие ще се сдобиете с лична непобедимост в борбата със злото,

Така с бавно убеждаване, неотклонно и безпристрастно, Фай Родис прокарваше една подир друга нишките от „кжи“ към „джи“. Останалото довършваха личните контакти. За пръв път „кжи“ и „джи“ се срещаха като равни в подземията на стария Храм на времето.

Таел бе поразен от пъргавината на ума, от удивителната възприемчивост с ученето и от пълното разбиране на всичко ново на онези, които те бяха свикнали да смятат за тъпа и бездейна част от човечеството. „Кжи“ усвояваха новите идеи дори по-бързо от умствено трениралите, но и по-закостенели „джи“.

— Защо те не са се стремили към знание, защо развитието им е спряло отдавна? — питаше инженерът Родис.

— Та както се казва, те с нищо не са по-лоши от нас!

— В самата формулировка „тях“, „те“ се крие най-дълбоката ви грешка. Това са абсолютно същите хора, изкуствено подбрани от вашето общество и обречени да живеят в условията на примитивната борба за съществуване. Късият живот позволява да се развият само най-баналните чувства, „кжи“ непрекъснато падат все по-ниско под тежестта на неуредения живот. И в първобитните гори на нашите тропици навлезлите в тях преди десетки хиляди години племена хвърляха всичките си сили само за едно — да оцелеят. Поколение след поколение те се израждали интелектуално, губели творческата си енергия. Дори могъщите степни слонове и гигантските хипопотами от големите реки на Земята в горите се превръщали в пигмейски дребни видове. При вас „гората“ е късият живот с перспективата за скорошна смърт в задушната теснотия на пренаселените градове, с лошата храна и неинтересната работа,

— Да, общо взето, „кжи“ са само евтини междинни звена за свързване на скъпите машини — каза Таел. — Те са лишени от майсторството, от радостта, че създават. Машината прави всичко по-добре, по-бързо, а ти само й „слугуваш“, както се изразява Гзер Бу-Ям. Аз се опитах да им обясня, че когато работи зле който и да било от нас, по този начин вреди на беззащитните си братя, родители и деца, а не на омразните потисници! Те си имат предпазни мерки. „Как можете да постъпвате така?“ — попитах ги аз и те като че ли ме разбраха.

— И все пак „те“ имат предимство пред „вас“ — каза

Родис. — Вижте от какви ярки фигури се състои компанията на Гзер Бу-Ям! На тях почти нищо не им трябва и в това отношение те са по-свободни. Да можехте да видите как се държеше Гзер Бу-Ям, когато видя по СДФ Евиза Танет! С каква детски наивна и светла радост я гледаше! „Видях я, видях мечтата си още веднъж и сега мога да умра!“ — възкликна той. Ето ви го на грубия и прост „кжи“!

Прозвуча тихият сигнал на СДФ и Родис се обади. На екрана се появи Вир Норин и каза:

— Искам да доведа при вас Сю-Те.

— Нея ли?

— Да. За по-безопасно ще дойда в подземието.

— Чакам ви.

Когато видя Фай Родис, Сю-Те въздъхна късо и рязко, сякаш изхлипа. Родис й подаде двете си ръце, привлече я към себе си, взря се в откритото, вдигнато към нея лице.

— Вие ли сте владетелката на земляните?… Каква съм глупачка, можех да не питам — каза Сю-Те, падайки на колене пред Родис, която се разсмя звънливо и изправи с лекота момичето. Устните на Сю-Те изведнъж се разтрепериха, по страните й рукнаха едри сълзи. — Кажете му… Той твърди, че не било така и аз не съм го разбирала. За какво съм аз на един земен човек, когато вие сте такива?… Велика Змийо, аз съм жълто птиче Ча-Хик пред жените от Земята!

— Ще му кажа — сериозно отговори Родис, настани я да седне и я хвана за ръката.

Тя дълго мълча, Сю-Те започна да диша развълнувано и

Родис сякаш се свести.

— Вие сте чувствителна и умна, Сю-Те, затова аз не мога да имам скрити от вас думи. Вир, скъпи! На вас ви се е паднал, ако в случая можем да говорим за сполука, милионен шанс. Тя не е богиня, но е същество от друг род — фея. Тези малки въплъщения на доброто отдавна са се ползували с особени симпатии в земните приказки.

— Защо с особени? — тихо попита Сю-Те.

— Богинята е героичното начало, покровителката на героя, която почти винаги го води към славна смърт. Феята олицетворява героиката на ежедневния живот, тя е приятелката на мъжа, която му дарява радост, нежност и благородство на постъпките. Това приказно разделение е отразявало мечтите на хората от миналото. И да намериш тук, на Торманс, фея?!

Какво ще правите сега, бедни ми Норин? — попита Родис на земен език.

— Не съм беден! Стига да можех да я взема със себе си, но тя казва, че това било невъзможно.

— Тази мъдра, малка женичка е права.

— Разбирам и се съгласявам. Но е възможен друг, диаметрално противоположен изход…

— Вир! — възкликна Родис. — Но това е Торманс, планетата на мъченията в дълбокото инферно!

Вир Норин неочаквано се разсърди и като същински тормансианин започна да проклина и инферното, и Торманс, и човешката съдба на езика на Ян-Ях, който беше богат на подобни заклинания на нещастието. Сю-Те скочи изплашено, Родис я прегърна през тънката, стегната със зелен колан талия и я задържа на мястото й.

— Нищо. С мъжете това се случва, когато се сърдят на собствената си нерешителност.

— Аз реших!

— Може би на ваше място и аз бих направила същото, Вир — неочаквано се съгласи Родис и продължи на земен език: — Вие ще загинете, но ще допринесете голяма полза, а на нея ще дадете няколко месеца, едва ли години, щастие. Пазете се! Тя ще умре, щом настъпи вашият край. Тя не се страхува от смъртта. За нея най-страшното е да остане без вас. Къде са изчисленията за обратния път?

— У Мента Кор. Ние ги приготвихме още по време на обиколките около Торманс.

— Ще тъгуваме за вас, Вир!

— А аз? Но се надявам да доживея до идването на втори ЗПЛ и да видя, ако не вас, поне наши съотечественици.

— Вървете, Вир! През останалото време ние пак ще се виждаме. Възможно е по-късно и да промените решението си…

— Не! — каза той толкова твърдо, че Сю-Те, която не разбираше нито дума, трепна. Тъй като магическият женски усет й подсказваше същината на разговора между двамата земляни, тя зарида със сълзи, когато Родис се раздели с двамата с дълга целувка.

Скоро след срещата си с Родис Вир Норин посети физикотехническия институт — най-големия в столицата, където бяха събрани почти всички способни учени на планетата. Инженер Таел беше предупредил Вир Норин, че в тукашната „работилница“ той може да говори по-свободно, отколкото в другите. Инженерът придаваше голямо значение на предстоящия разговор.

Събралите се бяха се настанили в строго съответствие с научната йерархия. Отпред, по-близо до председателствуващата група, седяха прочутите учени, разполагащи с власт. По гърдите на мнозина от тях блестяха особени знаци: виолетовото кълбо на планетата Ян-Ях, обвито от златна змия.

Зад маститите и заслужилите небрежно бяха се разположили представителите на средната прослойка, а в края на залата седяха едва ли не едни връз други младежите. Те бяха пуснати тук в ограничено количество.

Вир Норин достатъчно беше опознал научния свят на Торманс и знаеше колко последователно се провежда в него разпределението на привилегиите, като се започне от размерите на жилището и паричното възнаграждение и се свърши с получаването на особено добра, нефалшифицирана и прясна храна от складовете, които снабдяваха самите „змиеносци“. От всички тъпотии на обществото на Ян-Ях Вир Норин бе смаян най-много от това, как можеха да се продават най-могъщите умове на планетата. Вероятно във всяко друго отношение извън тясната си професия тези талантливи еснафи изобщо не бяха могъщи.

Впрочем мнозина учени съзнаваха това. Повечето от тях се държаха надменно и предизвикателно — именно така се държат обикновено хората, които крият своя комплекс за непълноценност.

— Ние знаем за изказването ви в медикобиологичния институт — каза председателят на събранието, суров и злъчен човек, — но там вие сте се въздържали да дадете преценка за науката на Торманс. Разбираме деликатността на хората от Земята, но тук вие можете да говорите свободно и да оцените нашата наука така, както тя наистина заслужава.

— Аз пак ще кажа, че знам прекалено малко, за да обхвана сбора на познанията и да го сравня. Затова казаното от мен трябва да се разглежда само като най-общо и повърхностно впечатление. Правилно ли е мнението, което се е създало у нас, пришълците от Земята? Тук доста често ми се случва да чувам, че точната наука се нагърбва да реши всички проблеми на човечеството на Ян-Ях,

— Нима при вас, покорителите на Космоса, не е така? — попита председателят.

Вир Норин поклати глава.

— Дори ако не търсим истини, изградени върху непротиворечиви факти, науката даже в собственото си развитие е необективна, непостоянна и не дотам точна, за да се нагърби с всестранното моделиране на обществото. Още в древни времена един от прочутите учени на Земята, лорд Рейли, е формулирал много точно: „Не мисля, че ученият има по-голямо право да се смята за пророк от другите образовани хора. В дълбините на душата си той знае, че изградените от него теории лежат върху противоречия, които той не е в състояние да премахне. Висшите загадки на битието, ако те изобщо могат да се проумеят от човешкия мозък, изискват по-друго въоръжение, пресмятанията и експериментът не са достатъчни…“

— Каква позорна безпомощност! Остава само да се повика на помощ божеството — раздаде се рязък глас. Вир Норин се обърна към невидимия скептик.

— Основното правило на нашата психология ни препоръчва да търсим в самите себе си онова, което предполагаме в другите. Пък тази трудно унищожима идея за свръхсъществата живее във вас. Богове, свръхгерои, свръхучени…

Земният физик, за когото споменах, е имал предвид гигантските вътрешни сили на човешката психика, нейната вродена способност да коригира дисторзията на света, възникваща при деформацията на естествените закони, поради непълнота на познанието. Той е имал предвид необходимостта да се допълни методът на външното изследване, който на времето е бил характерен за западната наука на нашата планета, с интроспективния метод на земния Изток, именно разчитайки само на собствените сили на човешкия разум.

— Това означава години за безрезултатни размишления — възразиха на Вир Норин от срещуположния ъгъл на аудиторията, — ние нямаме нито време, нито средства. Правителството ни дава малко пари, а вие гледате на бедността ни през призмата на вашата богата планета.

— В познанието бедността и богатството са относителни — възрази астронавигаторът, — у нас, на Земята, всичко започва от въпроса: каква е ползата за човека от най-далечните последици, от най-малкия разход на духовни и материални сили. Вие говорите за липса на средства? Тогава защо се стремите да овладеете първичните сили на Космоса, преди да сте опознали както трябва нещата, необходими за човека? Нима още не ви е ясно, че всяка крачка по този път е по-трудна от предишната, понеже елементарните основи на вселената са здраво сковани в достъпните ни видове материя? Дори пространствено-временната общност неудържимо се стреми да приеме затворена форма на съществувание. Вие гребете срещу течение, чиято сила непрекъснато нараства. Чудовищната стойност, сложността и енергетическата потребност на вашите прибори отдавна са надхвърлили изтощените производителни сили на планетата и волята за живот на вашите хора! Тръгнете по друг път — по пътя на създаването на могъщо безкласово общество от силни, здрави и умни хора. Единствено за това трябва да се хвърлят всички сили без изключение. Друг един от древните учени на Земята, математикът Поанкаре, е казал, че броят на възможните научни обяснения на което и да е било физическо явление е безграничен. Тогава изберете само онова, което ще бъде непосредствена крачка, макар и малка, към щастието и здравето на хората. Само това, нищо друго!

Преди да се научим да носим чуждото бреме, ние се учим как да не увеличаваме това бреме. Стараем се нито едно наше действие да не увеличава сбора на общопланетната скръб, осъзнавайки диалектиката на живота, която е значително по-сложна и по-трудна от всички главоблъсканици на творците на научни теории и на нови пътища в изкуството.

Най-трудното в живота е самият човек, защото той е излязъл от дивата природа непригоден за живота, който трябва да води по силата на своята мисъл и на благородството на чувствата си.

Всепроникващата култура, хармонията между дейността и поведението, между професията и морала при вас липсват дори и на върха на културата на Ян-Ях, за какъвто се смята тук физикоматематическата наука…

— А при вас, на Земята, не се ли смята?

— Не. Върхът, където се събират като във фокус всички системи на познанието, у нас е историята.

Председателят на събранието пак се надигна.

— Насоката, която придоби нашият разговор, едва ли е интересна за събрания тук цвят на учените на Ян-Ях.

Вир Норин видя, че не са го разбрали.

— По-добре ни запознайте със земните представи за устройството на вселената — предложи един човек с орден „Змия и Планета“ и с големи зелени лещи над очите.

Вир Норин се подчини на желанието на своите слушатели. Той им разказа за спирално-хеликоидалната структура на вселената, за световете на Шакти и Тамас, за сложните повърхности на силовите полета в Космоса, които се подчиняваха на закона за петоосните елипсоидни структури, за трояката природа на вълните на развитието — големите и малките, за спирално-асиметричната теория на вероятностите вместо линейно-симетричната, приета в науката на Ян-Ях и непозволяваща да се мине без висше същество. Вир Норин говореше за победата над пространството и времето след разкриването на тайните на пределната маса на звездите, отдавна известни на учените на Ян-Ях, както и на земляните: величините на Чандрасекар и Шварцшилд. а най-вече след поправянето на грешката в диаграмата на Крускал, когато бил сложен край на представата за антисвета като напълно симетричен спрямо нашия свят. В действителност между Тамас и Шакти съществува асиметрия на хеликоидалното разместване и избухването на квазарите в нашия свят не отразява задължително колапса на звездите в Тамас.

Най-трудно било да се преодолее представата за затвореността на вселената в себе си, в кръга на времето, което няма начало и свършек и съществува вечно, безкрайно. Математическите формулировки от рода на Лоренцовите преобразования не помагали, а само заплитали въпроса, защото не позволявали на човешката мисъл да преодолее всички тези „затворени в себе си“ системи, сфери, кръгове на времето, които не са нищо друго освен отражение на хаоса на инферналния опит в безизходицата. Едва когато можал да преодолее инферналните кръгове и разбрал, че затвореността не съществува, а има само развиващ се в безкрайността хеликоид, човекът според израза на един индийски мъдрец разперил лебедовите си крила над бурния бяг на времето, над сапфирното езеро на вечността.

— … Тогава и именно тогава ние овладяхме смайващите ви психически въздействия и предвиждания, тогава стигнахме до изобретяването на Звездолета с прав лъч, понеже бяхме разбрали анизотропната структура на вселената.

Звездолетите с прав лъч вървят по осите на хеликоидите, вместо да размотават безкрайно дългия спирален път. И въображението на учения, изградено върху логически-линейните методи за изучаване на света, прилича на същата тази спирала, която се намотава безкрайно върху непреодолимата преграда на Тамас. Само в ранната възраст, преди човекът да е бил кондициониран от системата възприети възгледи, в него покълват способностите на правия лъч, които на времето били смятани за свръхестествени, например ясновидството, телеакцепцията и телекинезата, умението да избира от възможните бъдещи варианти оня, който ще осъществи. Ние на Земята се стремим да развиваме тези способности във възрастта, когато още не е влязла в действие най-голямата кондиционираща сила на организма — Кундалини, силата на половото узряване.

На същата всеобща закономерност е подчинено и развитието на живота, което неизбежно, навсякъде, на различни нива на времето води до проблясък на мисълта. За да стане това, е необходимо постоянство на вътрешната среда в организма и способност за натрупване и запазване на информация. Другояче казано — необходима е независимост от външните условия на съществувание в максималната възможна степен, защото пълната независимост е непостижима.

За да се получи мислещо същество, възходящата спирала на еволюцията се навива все по-плътно, понеже коридорът на възможните условия става все по-тесен. Получават се много сложни организми, все по-сходни помежду си, макар че са възникнали в различни точки от пространството. Мислещият организъм неизбежно е рязко изявен като индивид за разлика от интегралния член на обществото на предмисленото равнище на развитие, като например мравката, термита и другите животни, пригодени към колективно съществувание. До известна степен качествата на мислещия индивид са антагонистични на социалните нужди на човечеството. Дали това ни харесва, или не, но така е станало при възникването на земния човек, а следователно и на вашия. То не е много подходящо за изкореняването на инферното, но след като сме разбрали случайността, ние сме стигнали до абсолютната необходимост от по-нататъшно, сега вече съзнателно затягане на спиралата в смисъл на ограничаване на индивидуалното пилеене на чувствата и стремежите, тоест на необходимостта от външна дисциплина като диалектически полюс на вътрешната свобода. Оттук произтичат сериозността и строгостта на изкуството и науката — отличителна черта на хората и обществата от най-висша категория — комунистическите.

Ако вместо затягане на спиралата на обществото се стигне до разпиляване и развиване, тогава ще се появят безброй анархистични индивиди (особено при по-леките условия на живот), съответно ще настъпи разпиляване и в творчеството: раздробени образи, думи, форми. По широтата и продължителността на разпространението на подобно творчество могат да се установят периодите на упадък на обществото — епохите на разпасаните, недисциплинирани хора. Върху науката на Ян-Ях се е отразил особено силно нейният разпасан характер и последица от това е неумението да се намери правилният път. Отделни ефекти без хармонично музикално съзвучие, оркестрирано според най-насъщните нужди на човечеството… — Вир Норин млъкна, а после добави: — Извинете, аз не исках да засягам социалните въпроси, но, изглежда, ние на Земята не можем да разсъждаваме иначе, без да имаме предвид главната цел: опазването на спокойствието, радостта и творческия труд на хората!…

Учените на Торманс посрещнаха края на речта на Вир Норин с навъсено мълчание. Те седяха и не изразяваха чувствата си нито с думи, нито с жест, докато той слизаше от катедрата, малко учуден от реакцията на аудиторията. Впрочем той беше почувствувал нарастващата неприязън още в началото на социологическите си формулировки. Вир Норин се поклони и излезе от залата, усещайки с цялото си същество експлозивната враждебност на привилегированите слушатели. Когато затвори вратата зад гърба си, той чу хаотичен шум, който веднага се засили до вик. Естествено, никой не излезе да го изпрати и Вир Норин, който не понасяше прощалните церемонии, дори се позарадва, че е спестил време и по-рано ще види Сю-Те. След половин час той наближи своя дом. В душата му се зароди неясно опасение: нещо лошо назряваше в бъдещата му съдба и това лошо беше свързано с речта му във физикотехническия институт. Да, той направи впечатление на учените, но какво? Беше се държал не така, както трябва, защото не можа да остане в рамките на „чистата“ наука на Ян-Ях. А Таел подчертаваше необходимостта тъкмо от такава реч…

Трябва да поговори с Родис, тя е способна да надникне в бъдещето по-далеч от него…

Лошите предчувствия на Вир Норин изчезнаха, щом видя Сю-Те. Той никога не беше си представял колко много истинско щастие ще може да изпита на ръба на опасността в такава една стаичка. Лицето на Сю-Те беше озарено от беззаветна любов и Вир Норин чувствуваше колко са му скъпи всеки неин жест, бръчиците около засмяната й уста, походката й, нейният странен нежен глас, нито висок, нито нисък, нито звънлив, нито глух. Сю-Те винаги умееше да внесе нещо ново, изненадващо в техния разговор, внезапно преминавайки от сияещата радост към тревожните мисли за бъдещето, от лудешката, почти яростна страст към тъжното съсредоточаване в себе си. Понякога, също като стресната насън, Сю-Те гледаше Вир Норин, сякаш се взираше в бездната на живота, готова да хвърли в нея душата и тялото си, да отдаде всичко, до последната си въздишка. От време на време като призрак на бедата пред нея изведнъж се изправяше тъмното бъдеще, в душата й се пораждаше остро чувство за крехкостта на нейното щастие със странния пришълец от междузвездните пространства, които умът й не можеше да побере, и тогава Сю-Те се хвърляше към астронавигатора и замираше, притисната до него със затворени очи, едва дишайки.

Тя често пееше и започваше обикновено с нещо проникновено-печално, а после закачливо се впущаше в сложната плетеница на ритмичния танц. Тя му доверяваше детските си мечти, разказваше му за своите юношески преживявания с изтънченост на чувствата и наблюденията, достъпни не за всяка жена на Земята. И пак пееше, загледана в бъдещето като в тъмна река, която бавно тече към неизвестни далечини. Тогава на него му се искаше да забрави всичко, за да остава по-дълго със Сю-Те, с щедрата й любов и самият да й се отдава също толкова безогледно. Невъзможна мечта: прекалено сложно беше положението на чуждата планета, където той бе станал катализатор на зараждащите се сили на съпротивата и борбата за човешко съществуване, за излизане от инферното! Освен това му предстоеше да преживее тежкия момент, когато звездолетът с всичките му приятели ще отпътува за родната планета. Очакването измъчваше Вир Норин, макар че му предстояха още доста дни на съвместна работа с Родис и на чести срещи по СДФ с екипажа на звездолета.

Така си мислеше Вир Норин, но грешеше. След като той излезе от института, от тълпата на спорещите се измъкна един дребничък човек с толкова жълта кожа, че приличаше на болен. Той беше съвсем здрав, просто принадлежеше към етническата група на обитателите на високите ширини на главното полукълбо. Като виден астрофизик Нар-Янг вече беше удостоен с двойно име. Той се изкачи бързо в кабинета си на четвъртия етаж на института, заключи се и започна да прави изчисления, като от време на време пушеше, за да се ободри. Лицето му ту се разкривяваше от саркастична усмивка, ту светваше от злобна радост. Най-сетне той грабна листовете с изчисленията и замина за приемната на Висшия съвет, където се намираше кабинетът за повикване на най-отговорните сановници по нетърпящи отлагане въпроси от държавно значение.

На видеоекрана се появи надменен „змиеносец“.

Окрилен от откритието си, Нар-Янг настоя да бъде свързан с властелина. Тайната, която той е разкрил, е толкова важна и велика, че може да я повери единствено лично на Чойо Чагас.

От дъното на екрана „змиеносецът“ дълго се взира в астрофизика, обмисляйки нещо, и накрая върху злобното му и хитро лице се изписа нещо подобно на усмивка.

— Добре? Но трябва да почакаш, нали разбираш?!

— Как да не разбирам!

— Тогава чакай!

Екранът угасна, Нар-Янг се отпусна на удобното кресло и се отдаде на честолюбиви мечти. За такова донесение ще го наградят с ордена на Змията и Планетата, с титлата Опознал Змията, ще му дадат хубава къща на брега на Екваториалното море. И Гае Од-Тимфифт, прочутата танцьорка, която той отдавна ухажва, ще стане отстъпчива…

Вратата се разтвори с трясък. Нахлуха двама яки „лилави“. Зад гърбовете им се мяркаше пребледнелият дежурен по приемна. Още преди астрофизикът да се опомни, те го измъкнаха от креслото, извиха му ръцете назад и го повлякоха към изхода. Изплашеният и възмутен Нар-Янг започна да вика за помощ, да заплашва, че ще се оплаче лично на Чойо Чагас. Един удар по главата, който за миг замъгли зрението му, сложи край на неговите излияния. Ученият се свести едва в колата, която бясно подскачаше по стръмния неравен път. Той се опита да разбере от хората, които бяха го отвлекли, къде и защо го карат, но силен удар по лицето прекрати въпросите му.

Избутаха го от колата пред залостената порта на една тъмносива къща, оградена с чугунена стена. Сърцето на Нар-Янг заби лудо от смесено чувство на страх и облекчение. Жителите на столицата се страхуваха от резиденцията на Ген Ши, първия и най-страшен помощник на Чойо Чагас. Астрофизикът бе подгонен в тръс надолу, към полусутерена. В ярко осветената стая обърканият Нар-Янг зажумя. На стражите бе достатъчен само един миг, за да отрежат от дрехите му всички закопчалки, да смъкнат колана му и да разпорят ризата му отгоре додолу. Спретнато облеченият възсух учен се превърна в жалък дрипльо, вкопчан в своя позорно свличащ се панталон. Жесток ритник в гърба и разтреперан от страх и ярост, той се намери пред голямото бюро, до което седеше Ген Ши. Вторият властелин на планетата се усмихна приветливо и Нар-Янг се почувствува по-сигурен.

— Моите хора са се престарали — каза Ген Ши. — Виждам, че неточно са ви предали заповедта — обърна се той към „лилавите“ — да докарате не престъпник, а важен свидетел.

Ген Ши помълча, разглеждайки жълтокожия астрофизик, а после каза тихо:

— Хайде, казвай съобщението! Вярвам, че ти си искал да безпокоиш владетеля по действително важна причина, иначе нали разбираш? — Усмивката на Ген Ши накара поокопитилия се Нар-Янг да подвие зиморничаво пръстите на краката си.

— Съобщението е толкова важно, че ще го изложа единствено лично пред великия — твърдо каза той.

— Великият е зает и заповяда два дена да не го безпокоим. Казвай, но по-бързо!

— Бих искал да видя владетеля. Той ще се разгневи, ако кажа на някой друг. — Ученият сведе очи.

— Ти мен за някой ли ме мислиш?! — мрачно каза Ген

Ши. — Не те съветвам да упорствуваш.

Нар-Янг мълчеше, като се стараеше да превъзмогне страха си. Те не ще посмеят да му направят нищо, докато той владее тайната, иначе тя ще загине заедно с него.

Астрофизикът мълком поклати глава, защото го беше страх, че с думи ще издаде уплахата си. Ген Ши също мълком запали дългата си лула и посочи с димящия й край ъгъла на стаята.

В миг „лилавите“ се нахвърлиха върху Нар-Янг, смъкнаха му панталона; други стражи свалиха калъфа от един предмет, който стоеше в ъгъла на стаята. Ген Ши се надигна мързеливо и се приближи до грубата дървена скулптура на умаага. На времето тези животни, сега почти измрели, били отглеждани на планетата Ян-Ях като ездитен и впрегатен добитък. Муцуната на умаага бе озъбена в зверска усмивка, а гърбът му бе издялан във вид на остър клин. „Лилавият“ попита:

— Обикновена седалка ли, владетелю, или?…

— Или! — отговори Ген Ши. — Той е упорит, а седалката иска време. Аз бързам.

„Лилавият“ кимна, вкара една ръчка в челото на дървеното добиче и започна да я върти. Клиновидният гръб започна да се разтваря бавно също като уста.

— Хайде, сложете му стремената! — спокойно каза Ген Ши и пусна няколко кълба дим.

Още преди стражите да го сграбчат, Нар-Янг разбра участта си. Сред народа отдавна се ширеше мълвата за страшното изобретение на Гир Бао, предшественика на Ген Ши, с помощта на което от мъжете можеше да се изтръгне всякакво признание, Тях ги караха да яхнат умаага и дървените челюсти на гърба на скулптурата започваха да се затварят бавно. Див ужас сломи цялото упорство и човешко достойнство на астрофизика. С вопъл „Всичко ще кажа!“ той запълзя към краката на Ген Ши, притискайки се към пода и молейки за милост.

— Няма нужда от стремената! — изкомандува властелинът. — Изправете го и го сложете да седне, не, не на умаага — на креслото!

И проклинайки се за низостта на доноса, треперейки и задавяйки се, Нар-Янг разказа как тая заран земният гостенин се е изтървал на заседанието на физикотехническия институт, без да се досети какви изводи могат да си направят учените на Ян-Ях от обрисуваната от него картина на вселената.

— Само ти ли се намери толкова умен?

— Не знам… — Астрофизикът се запъна.

— Можеш да ме наричаш „велики“ — снизходително каза Ген Ши.

— Не знам, велики. Аз веднага отидох да чертая и да изчислявам.

— И какво излезе?

— Звездолетът е дошъл от невъобразими космически далечини. Най-малко хиляда години ще са нужни, за да стигне едно съобщение оттук до Земята, две хиляди години за размяна на сигнали.

— Това значи?! — полувъпросително възкликна Ген Ши.

— Това значи, че никакъв втори звездолет няма да има… Аз нали присъствувах като съветник на преговорите със земляните… И още нещо — забърза Нар-Янг, — показаното ни заседание на земния съвет, което разреши да бъде унищожена Ян-Ях, е измама, блъф, мистификация, гола заплаха. Те никого няма да изтрият от лицето на планетата! Нямат пълномощия за това!

— Е, такива работи стават и без пълномощия, особено ако си далеч от своите властелини — помисли си гласно Ген Ши и изведнъж заби заплашително пръст в учения: — Никой ли не знае за това? Ти да не си се изтървал пред някого?

— Не, не, кълна се в Змията, кълна се в Белите звезди!

— И това ли е всичко, което можеш да ни съобщиш?

— Това е.

Опитното ухо на Ген Ши долови забавяне на отговора.

Той размърда начупените си като на повечето жители на Ян-Ях вежди, пронизвайки жертвата с безмилостен поглед.

— Жалко, но все пак ще трябва да пояздиш умаага. Ей, вземете го!

— Недейте! — отчаяно кресна Нар-Янг. — Аз казах всичко, за което се сетих. Само че… Нали ще ми простите и ще ме пуснете, велики?

— Е? — изръмжа Ген Ши, съкрушавайки последните остатъци от волята на учения.

— Чух разговора между двама наши физици случайно, кълна се в Змията! Те твърдяха, че били разкрили тайната на защитното поле на земляните. То не можело да се преодолее с мигновени удари от рода на куршумите или взрива. Колкото по-силен е ударът, толкова по-голяма е силата на отражението. Но ако бъде разсечено с бавен натиск на поляризиран каскаден лъч, то ще се поддаде. И единият каза, че би искал да изпробва квантовия си генератор, чийто работен модел бил довършил неотдавна.

— Имената?

— Ду Бан-Ла и Ниу-Ке.

— Още нещо има ли?

— Вече няма, велики. Нищо друго не знам. Кълна се…

— Можеш да си вървиш. Дайте му игла и плащ, откарайте го където трябва.

Към обуващия панталоните си Нар-Янг се приближиха „лилавите“.

— Още двама да докарат тая физици! Не, хванете само

Ду Бан-Ла. С жената има да си играем, те винаги са по-упорити, макар че имаме специално седло!

Най-старшият от „лилавите“ се поклони ниско и изчезна зад вратата. Другите поведоха учения към изхода. Щом той прекрачи прага, офицерът с черни дрехи, който стоеше мълчаливо встрани, изстреля в тила му дълга игла от въздушния пистолет. Иглата се заби беззвучно между основата на черепа и първия прешлен и прекъсна живота на Нар-Янг, който изобщо не можа да научи простата истина, че с бандити не са възможни никакви условия, молби и договори. Остатъците от старата вяра в думата, честта или милостта бяха погубили мнозина тормансиани, които се опитваха да спечелят благоволението на олигарсите, вярвайки в „законите“ и „правото“ на шайката убийци, каквито бяха в действителност Съвета на Четиримата и неговите висши приближени.

С движение на пръста си Ген Ши отпрати черния офицер и премина в съседното помещение с пултовете и екраните на съобщителните апарати. Той завъртя една синя клема и повика Кандо Лелуф, иначе Ка Луф, третия член на Съвета на Четиримата, който отговаряше за стопанската отчетност на планетата. Той беше пълен дребничък човек с разкошно парадно облекло и приличаше на Зет Уг, но имаше голяма челюст, женска малка уста и писклив глас.

— Кандо, ще трябва да отложиш приема си — заяви без дълги предисловия Ген Ши. — Идвай веднага при мен, оттук ще командуваме една операция. Изневиделица ни падна рядък случай да осъществим плана си…

Преди да е минало и половин час, двамата членове на Съвета на Четиримата вече димяха с лулите си и обсъждаха коварния план.

От време на време Чойо Чагас се оттегляше в тайните покои на двореца си (дори Ген Ши не знаеше какво има там, в подземията под кулата). Този път властелинът беше отсъствувал само едно денонощие и това означаваше, че най-малко още едно денонощие пълната власт над цялата планета ще се намира в техни ръце. През това време можеше да се направи много нещо!

Планът беше прост: ще арестуват Фай Родис и Вир Норин, с помощта на изтезания ще ги накарат да кажат всичко каквото трябва по телевизията и ще ги убият колкото може по-бързо. Земляните няма да воюват с цялата планета. Добре би било, разбира се. да предизвикат звездолета към активна дейност; принуждавайки с изтезания владетелката на земляните да издаде заповед за нанасяне на удар по Градините на Цоам и за унищожаване на Чойо Чагас като виновник. Могъществото на звездолета е голямо. От градините на Цоам ще остане една дупка, в която ще изчезнат най-близките помощници и охраната на властелина, да не говорим за самия него. Тогава Ген Ши и Ка Луф без излишни сътресения и риск ще станат първите лица в държавата, а Зет Уг — за него ще мислят после! Всички свидетели трябва да се премахнат, включително и глупакът Таел, който не умее да шпионира както трябва!

— За в бъдеще ще трябва да се погрижим за дълбоки подземни скривалища. Все пак звездолетите от Земята, след като са научили веднъж пътя, непременно ще идват насам. Ще заповядам всички, заловени в столицата, да се изпращат не в Двореца на нежната смърт или из затънтените места, а да се създаде от тях армия подземни работници — заяви Ген Ши.

— Много мъдра мисъл! — изпищя Ка Луф.

Докато властелините се съвещаваха горе, в долния етаж бе докаран смазаният от бой, но продължаващ да се съпротивява физик Ду Бан-Ла. Той излезе по-упорит от лековерния доносник Нар-Янг и „лилавите“ се видяха принудени да го качат на умаага. Загубил глас от нечовешките викове, облян в пот и сълзи, физикът се предаде и замина с конвой от палачи да вземе апарата си.

Щом настъпи нощта, Фай Родис слезе в подземието. Днес се провеждаше голямо общо събрание на „кжи“ и „джи“ — обсъждаха се реалните стъпки за сливане на силите в обща съпротива. Докато слушаше ораторите, Родис не преставаше да обмисля как да помогне на Вир Норин и неговата мила фея Сю-Те. Тя не се съмняваше в решението на всички Съвети на Земята. Тук няма да бъдат изпратени експедиции, докато не покълнат семената, посети от хората на „Тъмен пламък“, или, при най-лошия случай, докато не стане ясно, че Часът на Бика не свършва и демоните продължават да властвуват над Торманс. В такъв случай може да се приложи законът на Великия пръстен за унищожаване на режимите, които преграждат пътя на мислещите същества към всестранно опознаване на съвета и спират развитието им, запазвайки инферното. Никой не би повторил грешките на древните колонизатори на Земята, които се заселвали в чужди страни, без да познават нито историята, нито психологията, нито обичаите на местните народи, още повече, ако тези народи притежавали високо развита собствена култура.

Ето една добра идея: тя може да се споразумее с Чагас Вир Норин да остане легално тук, на планетата Ян-Ях, като историк, наблюдател и кореспондент до идването на следващия кораб. Или още по-добър предлог — мнимият, „повикан“ от нея звездолет уж се е забавил и астронавигаторът ще остане за връзка и за да му помогне при кацането. Това ще даде на Вир Норин възможност да поживее спокойно известно време…

От околния мрак дойде усещането за страшна опасност, която беше се сгъстила внезапно като донесени от ураган зловещи облаци. Чувствителната психика на Фай Родис я предупреди. За пръв път, откакто беше на Торманс, тя почувствува, че над нея надвисва смъртна опасност.

Враговете бяха наблизо. Захласването й в съвещанието и мислите за Норин бяха отслабили нормалната й чувствителност и тя закъсня с един час, ако не и с повече. Родис повика Таел и му каза за опасенията си. Инженерът я погледна внимателно и го побиха тръпки. Ласкавата, почти нежна деликатност на земната жена беше се сменила със страшна решителност, с неуловима бързина на движенията и мислите. Волята вибрираше в нея като изопната струна и резонираше в чувствата на околните хора.

Родис ги посъветва да се разотидат по двата главни и най-далечни коридора. Тя предварително ги провери психически: дали няма клопка? Никой не бива да попадне в лапите на „лилавите“, иначе ще започне да се размотава страшната нишка на разследването.

После побърза да се качи горе, придружена от Таел, концентрирайки цялата си воля върху повикването на Вир Норин. Минутите минаваха, но Родис не долавяше отзвук.

— Ще направя опит да се свържа с властелина — каза тя на Таел в подножието на стълбата, която водеше към спалнята й.

— Чойо Чагас ли имате предвид? — попита задъханият от бързото ходене Таел.

— Да. С другите е безсмислено да си има работа човек. Те са не само безотговорни, но и враждебно настроени спрямо Чагас.

— Велика Змийо, Змийо-Мълнийо! Ами че Чагас го няма и сега аз разбирам…

— Как го няма? (През главата на Родис се мярна споменът за тайното хранилище на докараните от Земята предмети.)

— Той се оттеглил за две денонощия в тайната си резиденция и както обикновено, е предал управлението на Ген Ши.

— Тогава те искат да ни хванат в отсъствието на Чойо Чагас! Да ни принудят чрез изтезания да направим нещо за тях или дори направо да ни убият, та от кораба да отмъстят на Чагас, това е несъмнено. Таел, мили, спасете Вир Норин. Вземете СДФ от светилището, изведете го някъде по-настрана и търсете връзка с него. Той е у дома, аз ще мога да го събудя, а вие се уговорете с него къде да се скрие. По-скоро, Таел, не бива да се бавите. Те ще се опитат да хванат първо мен. По-скоро! Аз също ще го викам от моята стая.

— А вие, Родис? Какво ще стане с вас? Ами ако те успеят?

— Моят план е прост. Ще се отбранявам със защитното поле на СДФ, докато не поговоря със звездолета. Дайте ми координатите на мястото в изоставената градина, където кацна дискоидът при раняването на Чеди. За подготовката на дискоид е необходимо към час и половина. Още двайсет минути, докато долети Гриф Рифт. Батериите на деветоножката ще стигнат за пет часа дори при непрекъснат обстрел. Имам огромен запас от време. Когато укриете Вир Норин, върнете се с деветоножката и ме чакайте при изхода на четвъртата галерия. Аз ще наглася моя СДФ за самоунищожаване, когато се изтощи, и ще сляза долу, докато те беснеят наоколо. Не бойте се, аз ще ориентирам взрива нагоре, за да не повредя сградата и да не разкрия входа на подземието. То пак ще ни потрябва.

— Не ме е страх от нищо освен… — инженерът сподави неочаквано изтръгналото се ридание. — Страхувам се за вас, Родис, моя звезда, опора, любов! Надвисва нещо небивало ужасно!

Фай Родис самата се бореше с някаква зловеща мъка, която като остър клин се врязваше в издръжливата й психика от околния мрак. Вероятно на тормансианина се предаваше нейното чувство.

— Вървете, Таел. Можете да закъснеете с Норин.

— Позволете ми да се кача с вас! Само за две минути. Аз трябва да се убедя, че те не са се вмъкнали в стаята ви.

— Няма да могат. Аз преградих входа както винаги, когато слизам в подземието.

Много предпазливо те отместиха блока от стената в тъмната спалня на Родис. С допрян до устните пръст тя се промъкна до вратата на втората стая, чу силното бучене на деветоножката и надникна навън. Край широко разтворената врата към коридора бяха се струпали много хора с черните наметала, капюшони и ръкавици на нощни палачи. Широкият коридор между помещенията на горния етаж беше пълен с „лилави“, които се мяркаха в размазаните контури на защитното поле. Задните се суетяха, тътрейки нещо тежко, а предните стояха в неподвижна верига, без да се опитват нито да стрелят, нито да се хвърлят в атака.

Фай Родис отстъпи незабелязано към спалнята.

— Бързайте, Таел!

Инженерът направи крачка към входа, който бе оставен отворен, и се озърна. Цялата негова преданост и любовно преклонение пред Родис бяха се отразили върху лицето му със силата на предсмъртна раздяла.

Родис прегърна Таел и го целуна с такава сила на чувството, че на него му притъмня пред очите. За миг Таел си припомни филмите за Земята, за възхладната и нежна любов на земляните, която странно се съчетаваше с лудешка страст…

Той вече тичаше по стръмната стълба към непроницаемия мрак на подземието, а Родис подскочи, издърпа корниза и затисна отвора в стената.

Столицата заспиваше рано и в този час в квартала на „джи“ цареше безмълвие. Вир Норин се събуди внезапно. В закътаната с килими стая на Сю-Те едва се чуваше спокойното дишане на спящата. Един беззвучен глас го викаше от мрака:

„Вир, Вир, елате на себе си! Събудете се, Вир! Опасност!“

Той скочи и мигновено се отърси от съня: „Родис! Какво е станало?!“

Той събуди Сю-Те, изтича в стаята си, включи деветоножката и видя тъмната стая на Родис. След няколко секунди образът се разтопи и се появи Таел.

Ужас и възхищение обзеха Сю-Те по време на лудешкото препускане върху СДФ по тъмните улици на град Средище на Мъдростта. Върху купола на деветоножката можеше да седне само един човек. Вир Норин държеше момичето на ръце. Фантастичната координация и чувството за равновесие на землянина го удържаха върху препускащата с максимална скорост малка машинка. На един кръстопът извън града астронавигаторът се спря. По съвета на Таел той бавно направи голям кръг и потърси почвата със специалния препарат, донесен му на времето от Таел. Това укрито от властелините изобретение притежаваше способността да парализира за дълго обонятелните нерви. Сега няма да бъдат страшни кучетата, ако ги пуснат по дирите им. Оставаха не повече от два километра път до площадката за кацане на дискоида.

Междувременно Родис излезе от спалнята си и враговете я забелязаха през полупрозрачната защита. Те се размърдаха, започнаха да я сочат и да правят знаци на стоящите отзад. Родис засили полето, сивата стена скри движещите се фигури, а коридорът потъна в мрак. Невидима за враговете, Родис повика с горния лъч своя кораб. Там, до таблото, на което бяха останали само двете зелени светлинки на земляните и третата — на Таел, седеше Мента Кор. Тя мигновено събуди Гриф Рифт. Той дойде след няколко секунди. Из звездолета зазвуча общ сигнал за тревога. Целият екипаж се залови да приготвя дискоида — последния от трите, взети от Земята. Разтревожено приведен над пулта, Рифт молеше Родис да не чака повече, да се скрие в подземието.

— Деветоножката ще се справи и без вас. Аз отдавна се опасявах от нещо подобно и не преставах да се чудя на играта ви с Чойо Чагас.

— Той не е замесен.

— Толкова по-зле. Колкото по-нищожни са облечените с власт, толкова по-опасни са те. Аз ще долетя, без да губя нито секунда. Светло небе, нима най-сетне вие ще бъдете на кораба, а не в ада на Торманс?

— Тук има много хора, които с нищо не са по-лоши от нас. Те са обречени да остават тук от раждането чак до смъртта си — това е непоносима мисъл. Аз много се тревожа за Вир.

— Ето го Вир! Седи под дърветата край площадката за кацане. Тръгнете веднага!

— Идвам, не прекъсвайте връзката, наблюдавайте стаята. Искам да знам колко ще издържи вярната ми деветоножка. И ще се разделим с нея вече от „Тъмен пламък“.

Родис взе от масата една ролка с още непродадени на звездолета записи, изпрати на Гриф Рифт въздушна целувка и тръгна към спалнята.

Раздаде се такова оглушително пищене, че Родис за миг замря. От мрака на защитното поле като муцуна на чудовище се подаде нажеженият клин на непознат механизъм. Той раздра защитната стена, блъсна със свирещ лъч вратата на спалнята и отхвърли Родис към прозореца, близо до който стоеше деветоножката.

Полуобезумял, Гриф Рифт се вкопчи в ръба на пулта и доближи до екрана разкривеното си от страх лице.

— Родис! Родис! — стараеше се той да надвика свиренето и пищенето на лъча, зад който в стаята се вмъкваше някаква машина, тикана от черните фигури на палачите на Ген Ши. — Любима, небе мое, кажете ми какво да правя!

Фай Родис коленичи пред СДФ и приближи глава до втория звукоприемател.

— Късно е, Гриф! Аз загинах. Гриф, командире мой, убеждавам ви, умолявам ви, заповядвам ви: не отмъщавайте за мен? Не вършете насилие. Не бива вместо светлата мечта за Земята да посяваме омраза и ужас сред народа на Торманс. Не помагайте на онези, които са дошли да ме убият, не се представяйте за наказващ бог — това е най-лошото изобретение на човека. Не правете напразни жертвите ни! Излетете! Върнете се на Земята! Чувате ли, Рифт? Корабът да излети!

Родис не успя да се утеши със спомена за милата Земя. Тя помнеше за настървените хирурзи на Торманс, любители на съживяването, и знаеше, че не бива да умре по обикновен начин. Завъртя ръчката на СДФ така, че той да експлодира след една минута, с голямо усилие на волята спря сърцето си и рухна върху деветоножката.

Нахлулите с тържествуващ рев палачи се спряха пред тялото на владетелката на земляните — за минутата живот, който им оставаше…

От гърдите на командира на Звездолета с прав лъч за пръв път през дългия му живот се изтръгна вопъл на гняв и болка, Зелената светлинка на Фай Родис на пулта угасна. За сметка на това от мястото на нейния СДФ към черното небе изригна стълб от ослепителен син огън, който издигна праха от изгореното тяло на Фай Родис в горните слоеве на атмосферата, където екваториалният въздушен поток щеше да го разнесе около цялата планета.