Челюсти

Първа глава

Огромната риба безшумно пореше нощната вода, като размахваше леко сърповидната си опашка. Държеше пастта си полуотворена, колкото да пропуска вода през хрилете. Тялото й изглеждаше неподвижно. Тя едва-едва повдигаше или отпускаше гръдната си перка и променяше посоката си, както птицата с повдигане на едното крило и отпускане на другото. Очите й не виждаха нищо в мрака, другите сетива също не изпращаха тревожни сигнали в малкия й примитивен мозък. Можеше да се помисли, че рибата спи, но тя безшумно се движеше — инстинкт за самосъхранение, изработен в продължение на милиони години. Липсата на плавателен мехур като при другите риби и на плавници, които да изтласкват наситената с кислород вода през хрилете й, я заставяше да бъде в непрекъснато движение. Ако спреше, тя щеше да отиде на дъното и да умре от недостиг на кислород.

Луна нямаше и брегът изглеждаше почти толкова тъмен, колкото водата. Само дългата права ивица на плажа, блестяща от белота, разделяше морето от брега.

От прозорците на къщата зад дюните, тук-там покрити с трева, върху пясъка падаха жълти петна светлина.

Външната врата се отвори и на дървената веранда излязоха мъж и жена. Те постояха около минута с лице към океана, после бързо се прегърнаха и изтичаха надолу по стълбите. Мъжът беше пиян и се спъна на последното стъпало. Жената се засмя, хвана го за ръката и двамата побягнаха към плажа.

— Най-напред ще поплуваме — рече жената, — за да ти се проясни главата.

— Остави главата ми — отвърна мъжът. После изведнъж се закикоти, политна назад и повали жената със себе си. Те нетърпеливо се съблякоха, преплетоха крака и се замятаха върху студения пясък.

След малко мъжът легна по гръб и затвори очи. Жената го погледна и се усмихна.

— Да се изкъпем ли? — попита тя.

— Върви. Аз ще те почакам тук.

Жената стана и се приближи до водата — там, където вълните нежно се разбиваха и галеха глезените й. Беше едва средата на юни и водата бе по-хладна от въздуха. Жената се обърна и извика:

— Идваш ли?

Но не получи отговор — мъжът вече спеше. Жената понечи да се върне, но после отново побягна напред. Носеше се леко и красиво, докато една по-голяма вълна не се удари в коленете й. Олюля се, но успя да се задържи права и пристъпи към следващата, по-висока вълна. Сега водата стигаше до кръста й. Жената отметна коси от очите си и продължи навътре, докато водата покри раменете й. Тогава заплува с резки движения, с глава над водата като неумел плувец.

На стотина метра от брега рибата усети как отмереният ритъм на океана се променя. Не видя жената, нито долови мириса й, но по протежение на цялото й тяло се намираха множество тънки канали, пълни със слуз и осеяни с нервни окончания, а те реагираха дори на най-незначителните колебания във водата и изпращаха сигнали в мозъка й. Рибата зави към брега.

Жената продължаваше да плува навътре в океана, като от време на време спираше, обръщаше се назад и поглеждаше към светлините, идващи от къщата, за да прецени разстоянието до брега. Течението беше слабо и не я бе изтласкало встрани. Почувства умора, отпусна се за малко по гръб и след като си почина, заплува към брега.

Колебанията на водата се засилиха и рибата усети плячката. Запляска бързо с опашката си, огромното й тяло зацепи водата със скорост, която накара малките фосфоресциращи организми ярко да заблестят — рибата се понесе напред, като че обвита в искряща мантия.

Тя се плъзна на около два метра под повърхността и жената почувства само лек удар на вълната, която я вдигна и отново я спусна. Тя спря за миг сепната, но тъй като не забеляза нищо особено, заплува отново, като рязко изхвърляше ръцете си напред.

Сега рибата долови човешкото присъствие и колебанията на водата, неравномерни и резки, сигнализираха опасност. Тя заплува в кръг и започна да се издига към повърхността. Гръбният й плавник се показа отгоре, а водата наоколо закипя от мощните удари на опашката й. Тялото й се затресе.

Внезапно жената бе овладяна от необясним страх. Съдържанието на адреналин в кръвта й силно се повиши, тръпки полазиха по ръцете и краката й и тя стремително заплува към брега. Прецени, че й остават петдесетина метра. Вече виждаше ивицата бяла пяна там, където вълните се разливаха по пясъка, виждаше и светлините на къщата, дори й се стори, че на един от прозорците се мярна сянка. Това я ободри.

Рибата плуваше на стотина метра встрани от жената, после внезапно зави наляво, гмурна се под водата и с два отсечени удара на опашката си се нахвърли върху своята жертва.

Отначало жената помисли, че кракът й се е ударил в някой камък или в плаващ дънер. Не почувства болка, само силно дръпване. Помъчи се да го докосне, като риташе с другия си крак, за да се задържи над водата. Зашари с лявата си ръка в тъмната вода, но не можеше да намери стъпалото си, повдигна ръката си нагоре и едва не загуби съзнание. Бе напипала стърчаща кост и разкъсана плът. Тогава тя разбра — топлата пулсираща струя, която усещаше върху пръстите си в прохладната вода, бе нейната собствена кръв.

Болка и паника се сляха ведно. Жената силно изви глава назад и от гърлото й се изтръгна отчаян вопъл.

Рибата се отдалечи. Тя преглътна крака на жената, без да го сдъвче. Кости и месо мигом потънаха в огромната й паст. Отново се обърна, привлечена от мириса на кръвта, лееща се от бедрената артерия на жената. За рибата това беше ясен и верен ориентир — като фар в безоблачна нощ. Този път атакува отдолу. Тя се устреми нагоре, право към жертвата, с разтворени челюсти. Огромната й островърха глава удари жената с такава сила, че я изхвърли от водата. В същия миг мощните челюсти се заключиха около торса й, като смилаха кости и месо в кървава каша. Без да изпуска плячката от своята паст, рибата се стовари шумно във водата, като вдигна наоколо фонтан от пяна, кръв и светещи микроорганизми.

Вече под повърхността рибата въртеше глава наляво и надясно в стремежа си да пререже сухожилията с острите си триъгълни зъби. Тялото на жената се разцепи на късове. Рибата с настървение глътна и по-големите части. В мозъка й продължаваха да постъпват сигнали за близка плячка, но тя не можеше да разбере откъде идват и се мяташе на всички страни в облак от кървава пяна, като отваряше и затваряше паст и гълташе, каквото й попадне. А когато облакът се разсея, по-голямата част от тялото беше изчезнала. Малки късчета бавно се спускаха на пясъчното дъно и там лениво се поклащаха от течението. Други плаваха на самата повърхност, а вълните ги поемаха и ги носеха към брега.

Мъжът се събуди и потръпна от утринната прохлада. Устата му беше суха и лепнеше, а когато се оригна, усети вкус на застояло уиски и царевична ракия. Слънцето не бе още изгряло, но розовата ивица на изток предвещаваше приближаването на деня. Звездите все още мъждееха на бледнеещото небе. Мъжът стана и започна да се облича. Беше раздразнен, че жената не го е събудила, а се е прибрала сама, но му се стори странно, че е оставила дрехите си на плажа. Той ги взе и се отправи към къщата.

Премина на пръсти през верандата и внимателно открехна вратата, защото знаеше, че при рязко отваряне скърца. В гостната беше тъмно и безлюдно, на масата стояха недопитите чаши, пепелниците с угарки и мръсните чинии. Той прекоси гостната, зави по коридора и мина край две затворени врати. Вратата на тяхната стая беше отворена, а нощната лампа светеше. Леглата бяха оправени. Той хвърли дрехите на жената върху едното, върна се в гостната и запали лампата. Диваните бяха празни.

В къщата имаше още две спални. В едната спяха хазяите, втората беше заета от другата гостуваща двойка. Като се стараеше да не вдига шум, открехна вратата на стаята за гости. Там имаше две легла и на всяко лежеше само по един човек. Той затвори вратата и се отправи към другата спалня. Хазяите спяха на огромно легло — всеки на своето място. Мъжът затвори вратата и се върна в стаята. Потърси часовника си. Наближаваше пет.

Седна и се втренчи в купчината дрехи на другото легло. Беше сигурен, че жената не е в къщата. На вечеря нямаше други гости и тя не би могла да тръгне с никой, освен ако не бе срещнала някого на плажа, докато той бе спал. Но дори да бе тръгнала с него, навярно би взела поне нещо от дрехите със себе си.

Едва сега в главата му пропълзя мисълта, че може би се е случило нещо лошо. Това предположение скоро се превърна в увереност. Той се върна в спалнята на хазяина, постоя известно време нерешително до леглото, после внимателно сложи ръка на рамото му.

— Джак — каза той, — хей, Джак!

Хазяинът въздъхна и отвори очи.

— Какво?

— Аз съм. Том. Никак не ми се щеше да те будя, но ми се струва, че се е случило нещо лошо.

— За какво говориш?

— Виждал ли си Криси?

— Какво значи „виждал ли си“? Тя беше с теб.

— Няма я. Искам да кажа, че не мога да я намеря.

Джак седна и запали лампата. Жена му се обърна на другата страна и се зави през глава. Джак погледна часовника.

— О, господи, още е пет сутринта, а ти си загубил приятелката си.

— Знам — каза Том. — Извинявай. Кога я видя за последен път?

— Аз? Чакай да си спомня. Тя каза, че отивате да се къпете и двамата излязохте на верандата. А ти кога я видя за последен път?

— На плажа. После заспах. Не се ли е връщала?

— Не съм я виждал. Легнахме си в около един часа.

— Намерих дрехите й.

— Къде? На плажа?

— Да.

— Погледна ли в гостната?

Том кимна.

— И в стаята на семейство Хенкълс.

— В стаята на семейство Хенкълс?

Той се изчерви.

— Запознах се с нея съвсем наскоро. Доколкото можах да схвана, тя е малко особена. Хенкълсови също. Искам да кажа… не… нищо не намеквам. Просто реших да огледам цялата къща, преди да те събудя.

— Е, и какво мислиш сега?

— Започвам да се питам — каза Том, — дали не й се е случило нещо. Може да се е удавила.

Джак спря очите си върху него, после отново погледна часовника си.

— Не знам кога започва работа полицията — каза той, — но това може да се изясни още сега.

Втора глава

Полицаят Лен Хендрикс седеше на бюрото си в полицейския участък на Амити и четеше детективски роман със заглавие „Никаквецо, аз съм твоя“. В мига, в който телефонът иззвъня, героинята на име Свистящата Дикси тъкмо щеше да бъде изнасилена от банда мотоциклетисти. Хендрикс остави телефона да звъни, докато Дикси не кастрира първия от своите нападатели с нож за разрязване на линолеум, който изкусно бе скрила в косите си.

Най-после Хендрикс вдигна слушалката.

— Полицейски участък на Амити, дежурният Хендрикс слуша — каза той. — С какво мога да ви услужа?

— Обажда се Джак Фут, живея на Олд Мил Роуд. Искам да ви съобщя, че е изчезнало едно лице. Или поне на мен така ми се струва.

— Моля, повторете, сър. — Хендрикс бе служил в армията като радист и обичаше установената военна терминология.

— В дома ми гостува девойка. Към един часа отиде да поплува и досега не се е върнала. Младежът, с когото беше, намерил дрехите й на плажа.

Хендрикс започна бързо да записва в бележника си.

— Име?

— Кристин Уоткинс.

— Възраст?

— Не знам. Една минутка. Да кажем двайсет и пет. Приятелят й мисли, че е на толкова.

— Ръст и тегло?

— Почакайте малко — последва пауза. — Предполагаме, че е около метър й шейсет и осем и тежи близо шейсет килограма.

— Цвят на косите и очите?

— Но защо ви е всичко това? Ако жената се е удавила, положително е единствената, поне за тази нощ. Да не би при вас да се давят на групи?

— Мистър Фут, кой е казал, че се е удавила? Може би е тръгнала на разходка.

— Гола-голеничка в един през нощта? Съобщили ли са ви, че по плажа се разхожда гола жена?

Хендрикс се радваше на възможността да демонстрира своето непоколебимо хладнокръвие.

— Не, мистър Фут, още не. Но летният сезон започва и човек не знае какво може да очаква. Миналият август група нудисти организираха танци пред своя клуб — чисто голи! Цвят на косите и очите?

— Косите й… като че ли светли. По-скоро пясъчно руси. Но очите, какви ли бяха очите й? Ще трябва да попитам приятеля й. О, не, и той не знае. Да речем, кафяви.

— Добре, мистър Фут. Ще се заемем със случая. Щом открием нещо, ще ви се обадим.

Хендрикс постави слушалката обратно на мястото и погледна часовника си. Беше пет и десет. Шефът щеше де стане след час. Хендрикс не гореше от желание да го буди само заради това, че някой си не се бил прибрал през нощта у дома си. Най-вероятно момичето е срещнало някого на плажа и сега двамата се забавляват из близките шубраци. Ами ако тялото й е изхвърлено от вълните? Началникът на полицията Броуди ще предпочете да се заеме със случая преди някоя бавачка, повела на разходка невръстни дечица, да се е натъкнала на трупа. Това би предизвикало възмущението на обществеността в градчето.

„Трезв поглед върху нещата — нееднократно повтаряше шефът му, — ето какво е най-необходимо на полицая.“ Ако желаеш да работиш в полицията, трябва да мърдаш мозъка си. Ето защо, когато се уволни от армията, Хендрикс поиска да постъпи в полицията на Амити. Заплатата беше прилична, службата в полицията гарантираше обезпечено бъдеще, нормиран работен ден, а понякога и по нещо увлекателно — не само да пердашиш хулигани и да влачиш пияници за яката — трябва да умееш да разплетеш дело, свързано с грабеж, да хванеш насилник, тоест, ако се изразим по-изискано, тази служба му даваше възможност да стане уважаван в обществото. Освен това не е много опасно да бъдеш полицай в Амити, не е като да служиш в полицията на някой голям град. Последният трагичен случай с полицай в Амити, който стана при изпълнение на служебен дълг, беше през 1957 година, когато полицаят се бе опитал да спре пиян шофьор, носещ се с кола по шосето за Монток. Колата го бе блъснала в каменната стена.

Хендрикс не се съмняваше, че още щом се избави от тези скучни дежурства от полунощ до осем сутринта, службата му ще стане по-интересна. Но засега тя беше страшно монотонна. Беше му пределно ясно защо му възлагат тези нощни дежурства. Броуди обичаше да въвежда младите си сътрудници в работата постепенно, да им дава възможност да развиват у себе си необходимите професионални качества — трезв поглед върху нещата, разсъдителност, сдържаност, вежливост — в такова време на денонощието, когато не са прекомерно заети с работа.

Дежурството от осем сутринта до четири следобед беше най-напрегнатото, то изискваше опит и такт. В тази смяна работеха шест души. Единият регулираше усиленото през летния сезон движение на кръстовището Мейн Стрийт и Уотър Стрийт. Други двама патрулираха по улиците в полицейски коли. Четвъртият отговаряше на телефонните повиквания в участъка. Петият се занимаваше с канцеларската работа, а шефът си имаше работа с посетителите: дами, които се жалваха, че не могат да спят поради постоянния шум от двата градски бара — „Мечката Ранди“ и „Саксън“; собствениците на къщи, недоволни от факта, че на плажа се шляят всякакви хора и нарушават реда; банкерите, посредниците и юристите, които прекарваха почивката си в градчето — те наминаваха да споделят с него как да съхранят първичния вид на Амити и едновременно с това да го превърнат в отличен летен курорт.

Дежурството от четири следобед до полунощ беше пълно с неприятности. Това беше време, когато младите безделници се събираха в „Мечката Ранди“ и се сбиваха или така се напиваха, че после, седнали зад кормилото, представляваха голяма опасност по пътищата; времето, по което — макар и рядко — бандити от Куинс1 по двойки нападаха минувачите в тъмните странични улици и ги ограбваха, и най-после — времето, по което полицията, събрала достатъчно факти, се чувстваше задължена два пъти месечно да направи обиск в някоя от огромните къщи на брега на океана, за да конфискува марихуана. Между четири часа и полунощ дежуреха шестте най-яки мъже в полицията, всичките на възраст между трийсет и шейсет години.

Дежурството между полунощ и осем сутринта обикновено бе спокойно. Тишината беше осигурена през цели девет месеца от годината — до летния сезон. Най-голямото събитие миналата зима беше бурята, която извади от строя сигналната система, свързваща четирийсет и осем от най-богаташките къщи в Амити с полицейския участък. Между полунощ и четири сутринта през летния сезон дежуреха обикновено трима полицаи. Но сега единият от тях, младеж на име Дик Анджело, си взе двуседмичен отпуск до разгара на сезона. Другият, Хенри Кимбъл, който бе служил трийсет години в армията, предпочиташе дежурството от полунощ до четири сутринта, защото то му даваше възможност да си отспи, преди да започне работа — през деня беше барман в „Саксън“. Хендрикс се опита да се свърже с Кимбъл по радиото и да го накара да мине по плажа покрай Олд Мил Роуд, но както и очакваше, опитът му излезе безуспешен. Както винаги, Кимбъл спеше дълбоко в полицейската кола, паркирана зад аптеката. Ето защо Хендрикс взе телефона и набра домашния номер на своя шеф.

Броуди спеше, но това вече беше онази крайна фаза на полусън, когато виденията бързо се сменят и пробуждането може да настъпи всеки момент. Щом се раздаде първият звън, Броуди сънуваше, че е отново в училище и че прегръща някакво момиче на училищното стълбище. Второто позвъняване изтри видението. Броуди се обърна в леглото и вдигна слушалката.

— Да?

— Шефе, обажда се Хендрикс. Не исках да ви безпокоя по това време, но…

— Колко е часът?

— Пет и двайсет.

— Ленард, надявам се, не ме будиш заради някоя глупост.

— Изглежда, че ни се отваря работа поради една плаваща.

— Плаваща? О, господи, какво пък значи това?

Хендрикс бе използвал думата „плаваща“, която бе прочел в своя детективски роман.

— Удавница обясни той смутено и разказа на Броуди за телефонния си разговор с Фут. — Помислих си, че ще поискате да проверите случая, преди хората да са излезли на плажа. По всичко личи, че днес денят ще бъде слънчев.

Броуди изпусна една шумна въздишка.

— Къде е Кимбъл? — попита той и после бързо добави: — Впрочем, близко е до ума. Ще взема да монтирам в колата такова радиоустройство, което да не може да се изключва.

Хендрикс почака малко и каза:

— Както ви казах, шефе, никак не ми си щеше да ви безпокоя…

— Знам, Ленард. Правилно постъпваш, като ми се обаждаш. Щом като тъй и тъй съм се събудил, ще стана. Ще се обръсна, ще взема душ, ще изпия едно кафе и по пътя към участъка ще се отбия на плажа край Олд Мил Роуд и Скоч Роуд, да видя дали случайно твоята „плаваща“ не се е появила там. После, когато започне дневното дежурство, ще отида да поговоря с Фут и приятеля на момичето. Довиждане.

Броуди остави слушалката и се протегна. Погледна жена си, която лежеше до него на широкото легло. Телефонният звън я беше събудил, но когато разбра, че нищо особено не се е случило, тя отново потъна в сън.

Елън Броуди беше трийсет и шест годишна, с пет години по-млада от своя съпруг, а фактът, че изглеждаше най-много на трийсет, пораждаше у Броуди едновременно чувство на гордост и на досада: гордееше се, защото нейната красота и младостта й доказваха, че самият той е мъж с вкус и не е лишен от привлекателност; беше му досадно, защото тя бе съумяла да съхрани добрата си външност, независимо че му бе родила трима сина, а Броуди вече се безпокоеше за кръвното си налягане и за пълнеещата си талия — макар че при своите деветдесет килограма и метър и деветдесет височина той все още не можеше да се нарече пълен. Понякога през лятото Броуди се хващаше, че поглежда с лениво сладострастие младите дългокраки момичета, разхождащи се из града, чиито неподдържани от сутиени гърди се поклащаха под тънките памучни блузки. Но никога не изпитваше радост от това, защото веднага се запитваше дали и Елън не чувства подобна възбуда при вида на загорелите стройни момчета, които така красиво допълваха младите момичета. Щом тази мисъл се появеше в главата му, той се усещаше още по-зле, тъй като за него това бе припомняне, че вече е във втората половина на четирийсетте и че по-голямата част от живота му е преминала.

Лятото беше труден сезон за Елън Броуди. Тогава с нова сила я обладаваха мисли, които постоянно отпъждаше от себе си — мисли за пропуснатите възможности и за живота, на който би могла да се радва. В града тя срещаше съученичките си, с които бе израснала — те се бяха омъжили за банкери и търговски посредници, през зим…