Глава първа

В понеделник — Изложение на цветята! Във вторник — Изложение на цветята! В сряда Изложение на цветята! И аз, Арчи Гудуин, трябваше да понеса всичко това! Как ви се струва?

Не отричам, че цветята са красиви, но един милион цветя не са един милион пъти по-красиви от едно цвете. Не бях особено изненадан, когато в понеделник следобед Ниро Улф ме изпрати да разгледам изложението. Дори, бих казал, че го очаквах. Шумотевицата, която вдигнаха вестниците в неделя, беше сигурен признак, че някой от членовете на нашето домакинство, няма да пропусне огледа на орхидеите. Фриц Бренър беше зает в кухнята, а Теодор Хорстман и Улф бяха обсебени от работата си в оранжерията на покрива. Затова богоизбраният да посети Изложението на цветята, бях аз.

Когато в понеделник, в шест следобед, Улф слезе в офиса, аз докладвах:

— Видях ги. Беше невъзможно да свия някоя мостра.

Улф изгрухтя и се настани на креслото си:

— Не съм те молил за това.

— Да съм казал, че сте? Но очаквахте да го направя, нали? Имаше три екземпляра в стъклена витрина. Охраняваше ги пазач.

— Какъв цвят бяха?

— Не бяха черни.

— Черните цветя никога не са черни. Какъв цвят бяха?

— Да кажем, като парче въглен. Но не антрацит.

— Това е черно.

— Ако го намажете с тънък пласт меласа… Е, това е то!

— Пфу! Нямаш дори най-малка представа как би изглеждало. Нито пък аз.

— Ще отида да купя парче въглен и ще опитаме.

— Остави това! Имаше ли поставен етикет? Кимнах утвърдително:

— Етикетът не беше голям — „Меласа върху въглен“. Имаха нюанс в оранжево.

— Забеляза ли някакъв признак на увяхване? — Не.

— Утре ще отидеш отново и ще гледаш за увяхване в края на листенцата. Знаеш, че това е типично…

И така, отидох там отново във вторник следобед. Върнах се в шест, добавих някои нови детайли към описанието и потвърдих, че няма признаци на увяхване.

Седнах на бюрото си и погледнах студено Улф:

— Ще бъдете ли любезен да ми кажете защо там ходят толкова много жени? Може би деветдесет процента от присъстващите! А краката на онази млада дама… Дали защото не са им подарявали никога цветя или просто са отишли да им се любуват? Или защото…

— Млъкни! Не знам! Утре ще отидеш пак и ще гледаш за увяхване!

Трябваше да се досетя! Неговото настроение се разваляше все повече и повече заради трите му негодни орхидеи. В сряда отидох отново и се прибрах чак в седем вечерта. Когато влязох в офиса, Улф стоеше зад бюрото си. До него, върху табла, имаше две празни бутилки бира, а той си наливаше в чашата трета.

— Да не се загуби? — попита ме Улф.

Не се обидих. Беше невъзможно човек да шофира от 35 улица и 10 Авеню до 44 улица и Лексингтън и обратно, без никой да му показва пътя. Потвърдих, че няма увяхване, седнах на бюрото си и започнах да прелиствам страниците, които Улф беше оставил. Обърнах лице към него и казах:

— Смятам да се оженя.

Клепачите му не потрепнаха, но в очите му видях изненада.

— Да бъдем откровени — казах аз. — Живея с вас, в тази къща, повече от десет години, пиша ви писмата, пазя ви от телесни повреди, нося навън своите обувки, но вашите вратовръзки… Рано или късно, някоя от заплахите ми да се оженя, ще се превърнат в реалност. Защо мислите, че това няма да стане?

Улф направи подигравателна гримаса и надигна чашата си.

— Добре — казах аз, — вие сте достатъчно добър психолог, за да знаете какво означава, когато един мъж изпитва непреодолимата нужда да говори с някого за жени. Разбира се, за предпочитане е да е с някой, който му е симпатичен. Можете да си представите какво означава за мен, когато говоря за Нея на Вас! Това, което заема най-голямо място в съзнанието ми е, че този следобед я видях как си мие краката.

Улф постави чашата си на масата и каза:

— Къде я видя? Да не си ходил на кино? Идва ми наум…

— Не, сър. Не на кино. Плът, кости и кожа. Ходил ли сте някога на Изложение на цветя?

Улф затвори очи.

— Както и да е — продължих аз. — Виждал сте снимки от изложби и знаете, че големите фирми и милионерите подреждат всичко така, че да прилича на японските градини и розите в Пикарди. Тази година „Ръкър и Дийл“, които са фирма, занимаваща се с разсадници и семена, съсипаха Изложението. Имаше горски полянки, храсти, зеленина, многобройни малки цветчета и други боклуци, дръвчета с бели цветя, поточе със скалички… Един мъж и едно момиче си правеха пикник там. Стояха от 23 до 6,30 часа и от 8 до 22 часа. Беряха цветя, лежаха на тревата и четяха. В 4 часа мъжът дремеше с вестник върху лицето, а момичето бе събуло обувките и чорапите си и пляскаше с крака в поточето. Лицето и фигурата й бяха задоволително красиви, а краката й бяха абсолютно артистични. Естествено, внимаваше да не си намокри полата от падащата в поточето вода. Говоря образно, като художник…

— Пфу! Ти не можеш да нарисуваш дори…

— Не казвам, че съм художник, а че говоря като такъв. Знам какво харесвам — аранжировката на формите в хармония с композицията! Това ме поглъща. Бих искал да изуча…

— Чакай да позная. Твърде е дълга от коленете надолу.

Погледнах го втренчено.

Той посочи с пръст вестника на бюрото си:

— В „Поуст“ има нейна снимка. Името й е Ан Трейси. Работи като стенограф в офиса на „Ръкър и Дийл“. Любимото й ястие е боровинков пай и сладолед.

— Не е стенографка! — Бях станал на крака. — Тя е секретарка!

Намерих страницата в „Поуст“.

— Дяволски важна особа! Съгласен съм, че тук коленете й изглеждат малко дълги, но това е лоша снимка. Направена е от погрешен ъгъл. Имаше една по-добра във вчерашния „Таймс“, и едно заглавие…

— Видях и го прочетох.

— Тогава би трябвало да се досетите как се чувствам — седнах на стола си и продължих: — Мъжете са смешни — казах философски. — Това момиче с нейното лице, фигура и крака… Работи за У. Г. Дийл, който изглежда като жаба, въпреки че е Президент на Атлантическото Градинарско Дружество — днес се навърташе там. Кой се интересуваше или знаеше досега за нея? Кой й обръщаше внимание? Но ако я поставиш на обществено място, събуеш обувките и чорапите й, потопиш пръстите на краката й в изкуственото поточе на третия етаж на Гранд Сентръл Палас, какво ще се получи? Били Роуз ще отиде да я види! Фотографите ще се надпреварват да я снимат, а Луис Хюит ще я заведе на вечеря…

— Хюит? — Улф отвори очи и ме погледна. — Луис Хюит?

Знаех, че произнасянето на това име ще обърне бирата в стомаха му. Луис Хюит беше милионер, в чието имение в Лонг Айланд растяха черни орхидеи. Това пораждаше в Улф агония от завист.

— И така — заговорих аз, — Лу носеше двестадоларова шапка и ръкавици от кожа на газела. Беше с бастун, пред който вашият от палмово дърво изглежда като стара въдица. Видях я да излиза с него преди около час — точно преди да си тръгна. На лявото й рамо, забодена с карфица, имаше черна орхидея! Трябва лично да я е откъснал за нея. Така тя става първата дама, която носи черна орхидея.

Изкикотих се и продължих:

— Но Лу трябва да се осъзнае, защото тя беше на пикник с един мъж. Казва се Хари Гулд и е един от градинарите на Дийл. Един сивокос старик, който се нуждаеше от бръснене, така се беше втренчил в нея, сякаш си казваше молитвата. Видях го днес два пъти. А един млад мъж със здраво тяло и добре поддържана брада се преструваше, че не я забелязва. Името му е Фред Ъпдъграф. „Разсадници Ъпдъграф“ — Пенсилвания. И те присъстват на Изложението. Но главното действащо лице там бях аз. Вашият приятел Лу ще трябва да се пребори с мен. Днес тя ми се усмихна и аз се зачервих от глава до пети. Моите намерения са честни, но не и неопределени. Погледнете тази нейна снимка и хвърлете поглед върху това. Изпънах крак върху бюрото и дръпнах крачола на панталона си до коляното:

— Мислено си представете, че това е женски крак и че му събувате обувката и жартиера. Какъв ще бъде резултатът?

— Пфу! — каза Улф. — Не цапай бюрото! Утре ще се върнеш там и ще гледаш за увяхване по листата. Ще чакам да се прибереш в шест часа.

Но това не стана. По обед на следващия ден неговата завист и любопитство достигнаха кулминацията си. Улф остави чашата си с кафе на масата и стана. Имаше вид на човек, готов да брани каузата си докрай:

— Моля те, приготви колата! Ще отида там и ще свърша всичко сам.