Черният хищник

I

Кьорлът безцелно бродеше в мрака. По небето едва се забелязваха далечните звезди. Тъмната и тежка нощ без желание отстъпваше пред мрачната зора, която изпускаше червенината от лявата страна на звяра. Дрезгавото зарево не обещаваше затопляне. Бавно и мъчително се проявяваха очертанията на местността, толкова страшна, че и в най-кошмарния сън не би се появило подобно нещо.

Наоколо се показаха черни назъбени канари и безжизнена траурна равнина. Пипалата на светлината зашариха сред сенките. Над хоризонта се издигна бледото петно на слънцето. Аленочервеният лик навяваше тъга.

И отново никакви признаци на айд-същества. Напразно бе изразходвал силите си през последните сто дни да ги търси. Усещаше силен глад и настървеност. Точно тогава застина на мястото си, обхванат от страшна догадка.

Огромните предни лапи се разтрепераха от внезапно появилото се напрежение, което накара да се оголят всички нокти, остри като бръсначи. Дебелите пипала над рамената зашаваха и се чу тих плъзгащ звук на търкаща се кожа. Завъртя огромната си котешка глава и чувствителните му мустачки, неговите уши, отчаяно затрептяха и затърсиха да доловят всеки дъх и всяко шумолене в пространството.

Никой не се обаждаше. В нито едно ъгълче на свръхсложната му нервна система не записука бърз сигнал. Никакви признаци на айдове — единствената му храна на тази забравена от бога планета. Кьорлът съвсем оклюма. Котешкият силует се вписа на фона на мътното ръждиво небе като гротескна гравюра на черен тигър в царството на сенките и злото. Потисна го загубването на усещанията.

Той притежаваше такива органи на осезанията, че засичаше органическите айдове на много мили разстояние. Сега изглежда нещо се бе развалило и неуспехът му да влезе в допир подсказваше настъпването на физическа деградация. Болестта бе неизлечима и той знаеше това. През изминалото столетие седем пъти бе срещал отслабнали кьорлове, така изпаднали, че не успявали да помръднат. Техните иначе безсмъртни организми били напълно изтощени и обречени на гибел поради липсата на храна. Тогава той лакомо ги бе разкъсвал и изсмуквал незначителното количество айдове, които още поддържаха жалкия им живот.

Като си спомни това, кьорлът затрепера от възбуда. После нададе глас — дръзкият рев разцепи въздуха и ехото запробягва от скат на скат и отново се върна при нервите му. Инстинктивно направи твърда заявка за живот. А после изведнъж се вцепени.

Във висините на далечния хоризонт забеляза малко сияещо петно, което бързо, невероятно бързо порасна и се превърна в метално кълбо. Това бе огромен кораб и повърхността му пробляскваше като полирано сребро. Грамадата просвистя над главата на съществото и видимо забави скоростта си, пресече черната полоса на планините вдясно, за миг спря почти неподвижно, а после се гмурна в нищото и изчезна от погледа.

Кьорлът подскочи. Вцепенението премина. Ловко извивайки тялото си като тигър, той затича между скалите. Мустачките на ушите му, независимо от намалялата чувствителност, потреперваха и съобщаваха, че там има много айдове и от предчувствието за близката храна дори усети връхлитането на вълна от нетърпим глад.

Далечното и порозовяло вече слънце се бе издигнало високо в тъмночервеното небе, когато той се показа над купчината скали и погледна надолу към развалините на града. Сребристата грамада, колкото и голяма да беше, представляваше песъчинка на фона на огромните квартали на отдавна изоставения и разпадащ се на прах бивш град. Непосредствено от кораба се излъчваше затаен дъх на живот. Той бе легнал в долчинка, която сам бе издълбал със собствената си тежест в твърдата и неподатлива каменна пустиня, започваща веднага след границите на загиналото творение на изчезналия разум.

Разтвори се люк в пробляскващата повърхност, от недрата на кораба се появиха двуноги същества и се стълпиха на края на ескалатора. Гърлото на кьорла се присви от нетърпение и невъзможност повече да чака. Обхвана го мъчително желание да се нахвърли на тези хилави същества и да ги разкъса. Те излъчваха такова количество айд-трептения, че съзнанието му леко се замъгли.

Но червени припламвания в мозъка заглушиха порива още когато той във вид на електрически импулс тичаше към мускулите му. Това бяха спомени от далечното минало на собствената му раса за машини, които могат да убиват, за сили, които надхвърлят възможностите на собственото му тяло. И мозъкът изтрезня. Имаше достатъчно време да види, че тези същества носят обвит около телата си някакъв прозрачен материал, който преливаше в различни цветове под въздействието на слънчевите лъчи.

Кьорлът веднага разбра защо тези същества са тук — научна експедиция от друга звезда. Учените изследват, а не унищожават. Няма да го убият, ако той не се нахвърли на тях. Учените са особен вид глупаци.

Гладът го направи смел. Той се показа, без да се крие. Видя, че пришълците го забелязаха. Те се обърнаха към него и застинаха на местата си. Трима от тях, които се оказаха по-близо до него, бавно се оттеглиха към големите групи. Един от тях, малък на ръст, извади тъмен метален предмет от чантата на бедрото си и небрежно го подхвърли нагоре. Това го разтревожи, но продължи да тича. Късно бе да отстъпи.

Елиът Гросуенър бе най-отзад близо до стълбата. Свикнал бе да стои в сянка. Той бе единствен нексиалист на борда на „Космическите гончета“ и колегите от другите науки не му обръщаха достатъчно внимание. Дори повечето не знаеха какво точно означава този термин, а и не горяха от желание да се поинтересуват. Възнамеряваше да ги просвети, но досега не възникваше подходящ случай.

В наушниците на скафандъра прозвучаха гласове, някой захихика, а после произнесе: „Шансовете ми срещу тази грамада са нищожни“. Това бе Грегър Кент, който възглавяваше химическия отдел. Макар и нисък на ръст, той бе истински гигант като душа. Почти всички на борда му бяха приятели или привърженици и той бе решил да издигне кандидатурата си за длъжността директор на експедицията за предстоящите избори. Сега бе единственият, който извади оръжието си и наблюдаваше как се приближава чудовището. Чакаше и подхвърляше в ръце продълговатия инструмент.

Следващият глас, който се раздаде, по-нисък и не толкова напрегнат, бе на Хол Мортън, директора на експедицията:

— Кент, не забравяйте, че в тази експедиция се оказахте благодарение на способността ви да пресмятате възможностите и да не оставяте много място на случайностите.

Каква приятелска забележка. Той не обръщаше внимание на това, че химикът бе провъзгласил себе си за претендент за неговото място. Това бе импровизиран дипломатически ход, с който да създаде в по-наивните слушатели представата, че Мортън не изпитва лоши чувства към съперника си.

Гросуенър не се съмняваше, че директорът е способен на такава изисканост. Беше се убедил, че той е проницателен, достатъчно честен и интелигентен да управлява всяка ситуация с майсторство, шлифовано до автоматизъм.

Мортън пристъпи напред, по-далеч от останалите. Мощната му фигура бе защитена от прилепващ металически скафандър. През наличника директорът наблюдаваше гигантската котка да тича право към него по черната камениста пустиня.

Зазвучаха и други гласове:

— Не бих искал да срещна това котенце на усамотена алея.

— Не говори глупости. Това е разумно същество. Възможно е да представлява господстващата раса.

— Физическият му строеж — гласът принадлежеше на Сиедъл, психолога — подсказва животно, приспособяващо се към околната среда. Но ако погледнем нещата от друг ъгъл, идването му при нас, както става сега, не е действие на животно, а на разумно същество, което е убедено в нашата разумност. Забележете какви са движенията му. Сковани! Това ни казва, че то е напрегнато, внимателно и знае кой от нас носи оръжие. Как желая да разгледам отблизо пипалата на плещите му. Ако краищата им се стесняват по подобие на китки или чашковидни засмуквачи, може да се предположи, че то е потомък на обитателите на този град.

Замълча за известно време и после произнесе още няколко думи:

— Би могло да ни помогне, ако успеем да се разберем с него. Въпреки че аз съм по-склонен да предположа нещо друго — то е резултат на израждане и преход в първобитно състояние.

Кьорлът се спря на десетина крачки пред най-близкото същество. Жаждата за айдове грозеше да вземе надмощие над разума. Съзнанието се изместваше някъде встрани и му трябваха мъчителни усилия да го задържи на място. Струваше му се, че е потопен в разтопен метал и скоро няма да излезе от него.

Хората се приближиха. Кьорлът забеляза, че го разглеждат с интерес и дружелюбно. Устните мърдаха под прозрачните наличници на шлемовете. Такъв им е начинът на комуникация, реши той, защото това, което възприемаше, пристигаше в пределите на честотите на приемния му диапазон. Съобщенията бяха безсмислени. Опита се да изобрази дружелюбие, изрече името си с помощта на ушните мустачки, сочейки едновременно себе си с едно от пипалата.

— Чувам някакви шумове в шлемофона — гласът бе непознат на Гросуенър, — когато си тръска мустачките. Мортън, усещате ли ги?

Директорът отвърна и едва сега Гросуенър позна гласа — беше Хърлоу, шефът на връзките. Душата му се радваше, благодарение на тази твар успя да запише гласовете на толкова важни персони на борда. Още в началото на полета си бе поставил подобна цел.

— Охо-о — възкликна психологът Сиедъл, — пипалата завършват с чашковидно смукалце. При предположение, че нервната му система е достатъчно сложна, след тренировка ще може да работи на машини от всякакъв вид.

Намеси се директорът Мортън:

— Струва ми се, че вече е време да се върнем в кораба и да обядваме. Защото после ни чака доста работа. Аз искам да направя изследвания за научното развитие на тази раса, като особено ще наблегна на въпроса, защо е загинала. На земята, в онези далечни времена, когато още е нямало галактическа цивилизация, една култура е достигала върха, после е следвал упадък и е била замествана от друга. Защо тук това не е станало? Всеки отдел ще се заеме със своята част.

— Какво ще правим с това котенце? — запита някой. — Сякаш иска да дойде с нас.

Мортън изхъмка и каза сериозно:

— Аз също бих искал да я вземем с нас, но така, че да бъде направено без насилие. Може ли това да стане, Кент?

Малкият на ръст химик отговори уверено:

— В тази атмосфера хлорът е повече отколкото кислорода, въпреки че и единият и другият са малко. Нашият кислород ще бъде за белите му дробове като динамит.

Впрочем на Гросуенър му беше ясно, че коткообразното същество не мисли за подобна опасност. Само видя как чудовището тръгна по следите на първия, изкачващ се по стълбите човек и се шмугна заедно с него в огромната врата. Всички като по команда се обърнаха към Мортън, който разпери ръце и заповяда:

— Отворете втория люк и пуснете известна доза кислород. Това може да го излекува от излишното му любопитство.

Миг по-късно изуменият глас на директора прогърмя в наушниците:

— Гледай ти! Дори не забеляза разликата! Или няма бели дробове, или тези дробове не използуват хлор. Хващам се на бас — той може да влезе безпрепятствено. Смит, какъв екземпляр! Истинско съкровище за биолога. Напълно е безобиден. Трябва само да бъдем по-внимателни с него. Обмяната на веществата ще бъде нещо съвършено ново.

Смит, дълга върлина с обтегната суховата физиономия, отвърна:

— Аз съм бил в много експедиции, но досега съм срещал само две форми на висш живот: зависима от хлора и нуждаеща се от кислород — тези два елемента поддържат горенето. До ушите ми са стигали слухове и за трета форма, която диша с флуор, но досега не съм видял нито един екземпляр. Залагам репутацията си за чаша бира, че нито един сложен организъм не може да се приспособи към едновременното използуване на двата газа. Мортън, не трябва да изпускаме това същество да си отиде.

Директорът самодоволно се разсмя и каза нещо, изпълнено с дълбок смисъл:

— Изглежда то самото е загрижено как да остане.

Той се заизкачва по ескалатора. Влезе във въздушния шлюз заедно с кьорла и още двама души. Гросуенър се хвърли напред, но се оказа само един от дузината, които се намираха в просторната зала. Люкът се хлопна, засъска издърпвания въздух. Всеки се стараеше да бъде по-далеч от незнайния гост.

Гросуенър наблюдаваше чудовището с растящо чувство на тревога. Появиха се различни мисли. Поиска му се да ги сподели с Мортън. Това бе възможно, на борда на тези кораби съществуваше правило, че всички ръководители на отдели имат свободен достъп до директора. Като глава на нексиалския отдел и единствен негов сътрудник, той можеше да се възползува от това право. Комуникаторът на скафандъра му бе така настроен, че той можеше да говори с директора и с другите шефове на отдели.

Ако поискаше да поговори с някой или ако попаднеше в беда, трябваше само да натисне превключвателя на канала към централния оператор. На борда имаше около хиляда души и беше ясно, че не може всеки от тях да говори с директора, когато му хрумне.

Отвори се вътрешният люк на шлюза. Гросуенър побърза след колегите си. Минута по-късно застана до асансьорите, които водеха към вътрешните помещения. Мортън и Смит бързо си размениха няколко думи. Накрая директорът каза:

— Ако няма нищо против, да върви сам.

Кьорлът не възразяваше, докато не чу как вратата на кутийката хлопна зад него и затвореното пространство се метна нагоре. Ръмженето преобърна разсъдъка в хаос. Тялото се обърна един два пъти и после с дива ярост се нахвърли на вратата. Металната преграда не издържа на таранния удар и започна да се огъва. Болката отнемаше разума му. Мяташе се като хванат звяр. Чупеше ноктите си в стоманата. Прилепваше смукалата си към стените и с резки дърпания успяваше да раздвижи отделните панели. Машината заскърца с протестиращ глас. Магнитното поле издигаше нагоре клетката и не обръщаше внимание на стърчащите парчета желязо, които стържеха по стените на шахтата.

Най-после асансьорът пристигна до местоназначението си и спря. Котката издъни остатъците на вратата и се изтърколи в коридора. И веднага застина на място, докато не пристигнаха членовете на екипажа с насочено оръжие.

— Ние се оказахме големи глупаци — заяви Мортън. — Първо, трябваше да му покажем как работи асансьорът. Той е сметнал, че това е капан или нещо от този род.

Той приближи чудовището. Гросуенър забеляза как зловещото огънче угасна в котешките очи, когато директорът няколко пъти отвори и затвори вратата на съседния асансьор.

Кьорлът сам завърши урока. Премина в тръс коридора, влезе в огромната зала и легна на пода върху мекия килим, където постепенно успокои електрическите гърчения в нервите и мускулите. Ядосваше се страшно на себе си за показания страх. Боеше се, че вече няма да успее да придобие вида на спокойно и миролюбиво същество. Неговата мощ изглежда ги изненада и порази. Следователно задачата му ставаше още по-опасна, каквото и да се случи, трябва да завладее кораба. На планетата, откъдето те са тръгнали, айдове има в изобилие.