Четири деца в старата гора

Беше късно през нощта. Дъждът църцореше по покривите. Сандина четеше и клепачите й се затваряха. Русите й плитки, обикновено твърди и прави, сякаш бяха омекнали и висяха край ушите й. Но пред замрежените очи на момиченцето изникваха приказни чудеса с вълшебни герои и феи.

Изведнъж светлината угасна. Сандина трепна. Стана от стола и уплашено притисна ръка към устата.

В същия миг в съседната стая вратата се блъсна о стената, дядо Аксенте се втурна и грабна ловджийската си пушка.

— Затвори вратата след мене и не отваряй на никого!

Сандина прешляпа боса на пръсти и сложи резето.

Постоя и се ослуша. Чуваха се викове, глъч, тропот на тичащи хора.

— Крадци!… — прошепна Сандина и потръпна. — Крадат конете!…

Страх я беше в тъмното. Напипа кибрита в нишата до печката, после затърси с пръсти по полицата, докато намери една свещ.

Драсна клечка и я запали.

Сянката на ръцете й заигра по стените. Момиченцето се озърна нерешително, после забучи свещта в една цепнатина на масата.

Шумът от двора се беше пренесъл към конюшните на конефермата.

Къщата потъна в мълчание.

Някакво тежко изскърцване закова момиченцето на място.

След малко около къщата се чуха глухи стъпки.

Полека, страхливо, Сандина се приближи до прозореца и отдръпна леко пердето. Залепи лице на стъклото и се взря в непрогледния мрак.

Някакъв човек в черна мушама и калпак, нахлупен над очите, се приближи и надникна вътре.

Момиченцето видя горящия му мрачен поглед и се сниши отмаляло. Пердето само се спусна и затули прозореца.

„Това е крадец! Крадец!“ — помисли си момиченцето. Кого да повика? Загаси свещта и пак отиде до прозореца.

Сега се виждаше по-добре навън. Сянката се задвижи към ъгъла на къщата.

Някой почука на вратата по особен начин и тихо произнесе няколко думи.

Момиченцето се затича да отвори, но се спря — може би не беше татко Аксенте. Искаше да попита, ала челюстите му се бяха сковали и гласът му не излизаше.

Известно време дръжката на бравата се движи, после стъпките се отдалечиха. Сега момиченцето погледна през пердето, без да го дръпва.

Съшият човек се отдалечаваше бързо.

Треперещо като лист, момиченцето се приближи до леглото, дето спеше Войкица, по-малката й сестричка. Искаше да я събуди, но като чу лекото й дишане, и тя се поуспокои.

Седна на крайчеца на леглото и така остана до късно, когато лампите светнаха отново, дворът пак се изпълни с шум и дядо й я повика няколко пъти с тих глас, за да не я стресне.

Старият Аксенте беше здравеняк, с широки рамене. Гъстите му чорлави вежди се бяха свъсили над очите, свити от тревога. С едната ръка вдигна високо фенера, а с другата окачи пушката над сандъка. Поглади няколко пъти късата си брада, после сниши фитила и сложи фенера на масата.

През това време Сандина се въртеше наоколо му е очи, разширени от страх.

— Смятам, че трябва да си легнеш — рече той, като мислеше за нещо друго.

— Какво стана? — попита тихо момиченцето.

Той го погледна. Колчем го погледнеше, очите му овлажнявала. Нали беше рожба на покойната му дъщеря от града. Какво е стеснително и слабичко. Клетото дете! А от уплахата сякаш бе станало по-русо и по-тъпичко. Кафявите му очи изглеждаха големи-големи, а стегнатите плитчици, щръкнали встрани, сякаш щяха да се отскубнат и да побегнат.

„Няма как — рече си той, — ще трябва да заведа децата в града при зетя. Тук ще се разстроят, вместо да се поправят, както смятах, когато ги доведох. Каква полза, че въздухът е хубав, щом се плашат?“

— Няма ли да ми кажеш, татко Аксенте?

Момиченцето беше скръстило ръце на гърдите и думите му трептяха като криле на пеперуда.

— Нищо няма, дядовото. Някой беше прерязал електрическите жици и толкова. Обиколих навред, тичах от конюшня в конюшня! Нощните пазачи са по местата си, конете са спокойни, кончетата кротки. Дори между чистокръвните жребци, които са толкова чувствителни, няма подплашени. Само дето Тоадер, електротехникът, вдигна такава тревога. Казва, че жиците били прерязани на три места, а никакъв чужд човек не се е приближавал нито към конюшните, нито към продуктите на стопанството, нито пък към канцелариите.

— Татко Аксенте — заговори момиченцето с разтреперан глас, — някакъв човек надникна през прозореца. Може би е искал да ни стори зло?

— И таз добра! Какво ще иска от нас? Трябва да ме е дирил някой. Тук идват хора от селото по работа. Не се плаши и хайде, върви да си легнеш, че утре ще ставаш за училище. И завий малката!

Сандина намъкна набързо нощницата и легна полекичка до сестричката си, но дълго остана с отворени очи.

Когато се събуди на другия ден, мирис на горещо мляко гъделичкаше ноздрите й.

Светлина беше изпълнила стаята, въпреки че пердетата бяха спуснати. Дядо й беше сварил млякото, бе обърнал мамалигата на дъската заедно с тенджерата, за да не изстива, и беше отишъл при конете.

Сандина разтърка очи и се засрами, че дядо и сам е запалил огъня. Разбърза се да се измие, да се среши и сплете плитките си, да нареди книгите си в чантата. После събуди сестричето си, среса и него, а това накара Войкица да се разхленчи, изпи набързо млякото от паницата и поръча:

— Сега ще си стоиш мирно и няма да разваляш куклите, ако искаш да играя с тебе.

И като струпа в един ъгъл разни кутийки, царевични кочани, парцалени и гумени кукли, копчета, дъсчици, книжки с картинки, Сандина облече бяла вълнена жилетка и тръгна за училище.

По пътя имаше локви, но момиченцето избикаляше внимателно, за да не изцапа обущата си.

Трябваше доста да повърви до селото, дето беше училището. Сандина се радваше, че от хълма всеки ден можеше да обгърне с поглед полетата с раззеленели ниви от едната страна, ливадата, осеяна с бели цветя, от другата, и безкрайната гора в далечината. Колко хубаво щеше да бъде, ако се загуби нататък и срещне феи от нейните приказки и всяка й подари то нещо, кое от кое по-хубаво: вълшебна ябълка, вретено, което само преде, рокля, по която блестят звездите и луната… и пантофки — целите от злато…

Рядко момиченцето можеше да си представи какво би правило след това. Другите деца от стопанството, отивайки също на училище, скоро я настигаха, закачаха я, изпреварваха я, питаха я колко е излязъл отговорът на задачата. Това, разбира се, правеха Петрика, палавникът, с прякор Птиченцето или Къдрокоска с буклите, надвиснали на челото и над ушите й… Рижавия се правеше, че не чува, когато станеше дума за уроци, макар да трепереше ужасно от страх, да не би учителката да прегледа тетрадката му. Всички бяха в четвърти клас и Сандина добре знаеше, че откакто класната я похвали пред целия клас за бележките й, всеки искаше да седи на един чин с нея и заедно да си учат уроците… Иначе съучениците й нямаше да знаят, че докато майка й беше жива и Сандина учеше в града, беше вземала винаги първа награда.

А случеше ли се да отива към селото с по-големи ученици, тя ставаше мъничка, мъничка и не смееше да вдигне поглед, все гледаше пътеката пред себе си.

Този път зад нея идваха само трима от тях. Думитрица на чичо Тоадер електротехника, Ион и Емил, наречен Госпожицата.

Думитрица се изравни със Сандина, нещо, което не беше се случвало дотогава, тъй като той изобщо не обръщаше внимание на момичетата, и рече:

— Значи си видяла някакъв непознат човек да наднича през прозорците. Тая заран дядо Аксенте вдигна всички на крак да открие у кого в стопанството е имало снощи гости от селото. Защото трябва да има някаква връзка между тая случка и прерязването на жиците.

Сандина се изчерви, но се осмели да прибави:

— Не само че погледна през прозореца, ами натисна и вратата. И казваше нещо.

— Какво казваше?

— Не чух добре — смути се момиченцето.

— Не чула! А защо имаш уши? — изсмя се Ион. — Могла си да свършиш и ти една работа, ама не те бива!

— Млъквай, Ионе — каза сериозно Думитрица, после се обърна към Сандина: — Не приличаше ли на някого от нашите хора?

— Не. И дядо ме питаше.

— Дядо Аксенте казваше, че ако не било толкова късно и ако не се боял да не бъдат отново прерязани жиците, щял да претърси жилищата в стопанството. И… нищо, нищо ли не разбра какво казваше оня до вратата?

— Стори ми се, че каза „отвори“, после… нещо като „момче“ или „тече“…

— Тече, влече, пече… Ха! Ха! Ха! — разсмя се Ион.

Момиченцето се смути. Думитрица погледна смръщено тоя присмехулко, умири го и не попита нищо повече.

Емил мълчеше. Той беше бледо, високо и слабичко момче с кестеняви коси, вчесани назад, с черни спокойни очи. И очите на Ион бяха черни, но блестящи, живи и шеговити. Ион беше винаги готов да се спусне да тича, да се катери по дърветата, да се боричка, да се присмива на всички. Сандина се боеше от него. За разлика от Ион Емил беше винаги замислен, винаги с книга под мишница и винаги говореше кротко и спокойно. Той мълчеше. Дори и в училищната лаборатория, дето прекарваше цялото си свободно време и се чувствуваше като у дома си, мълчеше и когато придружаваше баща си из конюшните. Кожата му беше бяла, мъчно загаряше от слънцето, затова момчетата лесно му измислиха прякора Госпожицата.

По едно време той запита Думитрица:

— Накрая откри ли се нещо?

— Още не.

— Мъчно е да се открадне кон. Всеки има на гърба си клеймо — началната буква на името си и на конюшнята. Дори и кончетата, които не са белязани, как ще ги изведат от двора на стопанството? Въоръжен пазач, ограда от бодлива тел и нощни конегледачи, които отговарят за всяка конюшня поотделно.

— „Покритото мляко котка не го лочи“ — възрази Думитрица. — Не става дума непременно да бъдат откраднати коне. Но знаете ли каква тревога се вдигна? И колко се мъчи татко, докато открие местата, дето беше прекъснато осветлението? После тук са и парите на стопанството, продукти, фураж…

— Аз, ако искам, ще спя в плевнята да пазя сеното — придаде си важност Ион. — А че и Думитрица обича да опи в сеното…

— Да… много пъти съм спал в яслите, с конете… — усмихна се Думитрица. — Преди пет години, когато дядо беше жив, все ходех там. Той беше стар конегледач. Когато дежуреше нощно време, промъквах се и си лягах на някой куп плява. Голяма игра падаше с жребчетата! После застивах, а конете — хруп! Хруп! Хруп! Нито шумът на житните ниви, нито клокоченето на Яломица, нито свиренето на щурците не ми се харесват толкова, както това хрупаме. Ако отново станех малък, приспивната песен няма да гали душата ми така, както това хрупане на конете… И от време на време току се чуе тъничко цвилене на конче и майка му отговаря тихичко, треперливо…

— Днес на обед ще изкарат конете на паша — съобщи Емил. — Така казваше татко. Тревата е порасла достатъчно и те имат нужда да се подвижат на свобода, да потичат. Не им са вече достатъчни зимните боксове за разходка.

— Ще идем ли и ние следобед?… Ура-а-а! — зарадва се Ион, като видя, че Думитрица се съгласява.

— Донеси и лекарската чанта, Емиле — каза Думитрица. — Като препускат първия ден из пасището, някои коне се нараняват, ожулват се. И тъй, и тъй сега баща ти няма помощник. А знаете ли какво? Преди няколко дена пристигнаха радиопредавателни станции за отдела на жребците за разплод. Трябва всички да научим морзовата азбука. Ти, Емиле, я знаеш от лабораторията. Ако татко се съгласи да ни даде един апарат, когато отиваме на ливадата, ще бъде чудесно. Ще можем веднага да съобщаваме за всеки случай, всеки час ще научаваме атмосферните промени, новини… Ти можеш да приемаш и предаваш, нали?

— Ако апаратът е предавател и приемник същевременно, мога.

— Такъв е. — После като се обърна към Сандина: — Ако искаш, ела и ти, Сандино!

Учудено, момиченцето едва можа да отговори. Разбира се, разбира се, ще дойде! Беше готова на всичко. Не вярваше просто на ушите си.

Засегнат в своето честолюбие, Ион направи неприятна гримаса към Сандина и измърмори под носа си. Какво, нима те, момчетата, не могат сами да си вършат всичко? Какво ще дири едно момиче там? Той дори би могъл да вземе скрито един от тия апарати, за които говореше Емил, и да го занесе. А Емил се беше научил от учебника по физика и в лабораторията да издига антени, да лови вълните и си служи с морзовата азбука… Каква нужда имат от Сандина? Но чудно нещо! Думитрица пак я кани:

— Да, ела. Веднъж нашият инженер говореше с татко и му каза: „Рядкост е такъв конегледач като дядо Аксенте! Как обича конете си…“ И ти… нали си негова внучка!

Така че Ион не можеше да се противи. Задоволи се да избърза напред и като се тупна с юмрук в гърдите, заяви:

— Ще наредя аз всичко!

Същия ден следобед конезаводът се изпълни с тропот и вълнение. Конете бяха изведени в падоците, малките дворчета пред всяка конюшня, дето в студено време ги оставяха да се подвижат на свобода няколко часа. Там конете се сприятеляват помежду си или се сърдят един на друг, разхождат се бавно, играят или се усамотяват. Ала шега беше месец май. Дъждът беше престанал, през денк времето беше топло и пасището ги чакаше с буйна и гъста трева, недокосната от никого. Приятното ухание, носено от пролетния полъх, ги караше да душат въздуха, протегнали нетърпеливо шии, да бият с крак, да се въртят из дворчетата като в тесни клетки. Управителят, ветеринарният лекар, зоотехниците, старшите конегледачи, конярите от всички конюшни и край тях всичките деца се въртяха из двора на конефермата. Първото излизане на паша беше събитие, непознато само на малките кончета. Затова те играеха и тичаха насам-натам, неподозиращи нищо. Едва когато конете от всички дворчета бяха събрани в табун и подкарани към портите, кончетата се подплашиха, зацвилиха тъничко и разтревожени затърсиха майките си. Яхнали коне, табунджиите заобиколиха табуна. Едни от тях излязоха напред, за да насочат конете към гората, и, разбира се, да бдят да не се загуби някой по-палав кон.

Конете се притискаха един о друг, бутайки се с муцуните си. Кафявите, дорести и кулести рисаци се смесиха с белите като пяна, алести и врани коне за препускане. Слънчевите лъчи падаха по главите и лъскавите им гърбове, пречупваха се и ослепяваха очите. Приглушеното, едва сдържано цвилене на конете, които познаваха това тръгваме, се сливаше с тътнежа на земята и припрените гласове на хората.

— Дръпнете се, деца! — извика някой и портите се разтвориха.

Предните ездачи се спуснаха в галоп надолу по шосето. Препускаха нарочно бързо, за да минат първи големия мост над река Ситару, да се пръснат оттатък, по ливадата, и да отбележат границата на пашата към гората.

След тях сякаш забушува буря. Като по даден знак конете вдигнаха глави, развяха плавно гриви, изцвилиха силно и се спуснаха напред като лавина. Чу се тропот като от градушка. Освободени, след като минаха скупчени през тортата и през моста, конете се разпръснаха, препускайки лудо надалеч по безкрайното поле, като яростни вълни по морска шир. Едва когато се сблъскаха с неумолимия обръч на табунджиите, вълните се отдръпнаха и заиграха на място подобни на червени пламъци, на блестящи снежни преспи и черни главни, святкащи с неугаснала още жар.

Кобилите с малките кончета бяха задържани назад и тичаха уморено, едно, защото вървяха в крак с малките си рожби, и друго, защото кончетата не разбираха още очарованието на пашата и не бързаха. При все това, когато минаваха моста, намери се едно палавниче, което толкова се изплаши от шума и врявата, а навярно и от реката, че скочи през парапета и се цамбурна в Ситару. Веднага двама от конярите скочиха, нагазиха във водата, както си бяха облечени, извадиха го и го понесоха към стопанството, следвани от майка му, която цвилеше тревожно.

— Кой беше тоя немирник? — запита отдалеко дядо Аксенте, като за някакво дете или някой негов внук. — Мърджелуш1, нали? Мърджелуш! Избършете веднага ушите му и го разтъркайте, да не изстине.

— Не куца ли? Не се ли е наранило? — приближи се ветеринарният лекар, придружен от Емил. — Да, погрижете се за ушите.

Леонте Панеш носеше кончето и го потупваше по гърба.

— Нищо му няма. Вижте го как извръща глава засрамено. Навярно и майка му го гълчи на техния си език.

— Видяхте ли, момчета? — каза Думитрица на децата, когато минаваха заедно тичешком през портата. — Нали ви казах да изпреварим хергелето, да бъдем там, готови да помагаме. Хайде, бързайте, да не се случи пак нещо!

Тогава Емил вдигна поглед към доктора:

— Моля ти се, татко, позволи ми да отида с другарчетата си. Обещал съм… Уговорили сме се… — и се спусна след дечурлигата, които тичаха надолу.

— Не сядайте на земята — извика подире им бащата на Емил. — Земята е студена и тревата мокра. И да не смущавате конете!

Обхванати от някаква бурна радост, конете се изправяха на задните си крака, издаваха гърди напред и цвилеха с всичка сила; внезапно се спущаха и тичаха като стрели, въртяха се, шмугваха се между другите, отваряйки си път, търкаляха се по гъстата копринена трева, откъсваха стрък трева и отново препускаха по пасището, прескачайки по пътя си ракитовите храсти.

На другия ден, след като бяха играли повече от час сред табуна, четири от децата седнаха на един дебел пън, търкулнат в края на гората. Думитрица почна да чете приключенска книга от Жул Верн. Забрави всичко. Сините му очи блестяха като стомана. Сякаш той самият изживяваше изключителните случки от книгата. Колко много му се искаше да му се удаде възможност да покаже своето умение и смелост! Но къде да се прояви, когато долината е гладка като длан и гората е пребродена десетки пъти и рядко можеш да видиш там някоя изплашена лисица. Ако пресечеш нашир младата горичка, стигаш на лъката и на река Яломица и после пак село… село Микшунещ. Наистина гората се простира повече на север и се изкачва по хълмове. Нататък са Червен бряг, Брънзянка, Вълчи брод — все стари гори, които се съединяват и образуват вековната гора на Власия. А по-нататък… какво ли има? Гората се изкачва по хълмовете, разпокъсва се на дълги ивици, слива се с горите по планината. Павелови веднъж бяха налучкали пътека нагоре и казват, че видели игриви диви козички. Видели и големи планински орли… Казват, че и сред лято там в сенките дебнат вълци… Ала да тръгнеш по тия места ей тъй, без никаква работа, без определена цел, не си струва.

Ион слушаше, но погледът му се плъзгаше наоколо като живак. Жалко! Много жалко, че Думитрица и Емил са против скришното вземане, на каквито и да е неща! Каква радиопредавателна станция можеше да се инсталира тук! Щяха да съобщават в конефермата дори и колко стръка трева е изпасла Брума2 или Вънтураш3.

Сандина и Емил гледаха неподвижно с притворени очи.

По широката долина, заградена от едната страна от гората, а от другата от река Ситару, се беше пръснал целият табун. Отвъд реката, обрасла в гъсти храсталаци, зад широкия мост се изкачваше пътят за конефермата горе на хълма. Натам бяха избягали щъркелите, изплашени от шума.

Поляната беше равна, покрита със сочна трева. Слънцето грееше чудно и под неговите лъчи конете тичаха и играеха, упоени от свежия дъх и от свободата, развели копринени гриви, а гърбовете им с нисък косъм блестяха и се преливаха в червени, черни и бели като сняг вълни.

— Колко са красиви… — каза тихо Сандина, като ги гледаше как тичат с тънките си високи и стройни нозе, издали напред красивите си глави и развели високо опашки.

— Ония белите, красивите и черните, лъскавите са чистокръвна английска порода — обясни Емил. — Те са само за състезания у нас и в чужбина. От тия алестите продаваме на държавните земеделски стопанства. Там, наляво, виждаш ли? Това са арабски, чистокръвни. Тук те се отглеждат много трудно и е много големи грижи. Миналата година Фулджер4 взе първа награда на националните конни състезания.

Но Сандина, понеже не беше като него запозната с отглеждането на коне, си мислеше кой ли кон би си избрал чудният приказен принц… и как вълшебният крилат кон ще излети от табуна и ще занесе на юнака разгорена жар на златна лопата.

Когато конете, подготвяни за състезания, почнаха да препускат, Думитрица изостави съвсем книгата, за да се наслаждава на гледката.

Подреждането на конете в редици, надбягването първо в тръс, после в галоп, веселото им цвилене, препускането на конярите, всичко това замайваше и зашеметяваше децата. Най-много ги вълнуваше прескачането на храсти — най-напред ниски, после по-високи и накрая съвсем високи.

— Е-хе-е! — провикна се с гордост Ион. — Догодина нашата конеферма пак ще вземе първата награда на конните състезания в Букурещ. — Къде другаде има такива коне!… И там ще кажат: „При пасенето им са се грижили учениците от село Лунка, между които и Ион“.

И се тупна с ръка по гърдите. После скочи на тревата и като обикаляше около пъна, заразглежда пътеките, които водеха в гората, цъфналите храсти, старите дънери.

— Един вълк да видя! Един само да видя, че се приближава до табуна, ще му дам да разбере!

Старата голяма гора се спущаше от хълмовете и се стесняваше като полуостров между лъките на Ситару и на Яломица. В края на тоя полуостров от дървета имаше малко ракитак и вълците не биха се осмелили да дойдат чак тук, и то посред бял ден.

— Не търси вълк, Ионе, защото няма да намериш. Като че ли ние ще оставим зверовете тебе да чакат… — засмя се Григоре, един от старите конегледачи.

Междувременно младите коне, сгорещени от тичане, се бяха умирили. Трябваше да си отдъхнат на спокойствие, да поизпръхнат, да попасат спокойно, преди да ги приберат в конефермата. Слънцето клонеше на залез. Оттам се надигаха тъмни облаци и вестяха приближаващ дъжд. Повечето от конярите почнаха да прибират кончетата и майките им и да ги подкарват към конефермата, за да не ги притиснат на моста, когато се струпат всичките животни. Мостът наистина беше широк и здрав, както се полага за нуждите на една конеферма. Но конете на отиване и на връщане от паша обикновено прескачаха реката и по тоя начин по-лесно се упражняваха в прескачане. Ала сега водата беше още студена и трябваше да се внимава конете да не паднат в реката и да се простудят. Минаването по моста не биваше да става наведнъж и безразборно. Мъчно можеха конярите да съберат кончетата, и как щяха да се съгласят да напуснат това прекрасно разцъфтяло поле, тия млади фиданки, тая ароматна трева — всичко това, с което сега се бяха запознали?

Внезапно сред младите коне, които пасяха из ракитака на края на гората, се чу страшно цвилене и в същия миг Газела и Арабия се изправиха на задните си крака, разтреперани от ужас. После препуснаха изведнъж към лъката на Яломица, блеснали на слънцето като две бели светкавици. След тях десетки глави трепнаха и се изправиха с щръкнали като бодли уши; десетки гриви като по даден знак се развяха над ракитите.

— Тичайте!

— Табунът бяга!

— Тичайте, Диомеде! Гица, възсядай! Гаврила! Коцкан! Тичайте към реката да не нагазят във водата. Заобиколете отдясно! Да не се издавят!

— Ама че беля! Проклети женски!

— От какво ли се подплашиха?

— Кончетата… Назад! Назад с кончетата! Бързо към конефермата!

Конярите бяха смутени и объркани. Конете се размесиха, заблудени кончета цвилеха жално и уплашено, щураха се, докато намерят майките си. На моста настъпи страшна блъсканица и шум. Впрегатните коне бяха подкарани между тръстиките на Ситару, за да бъдат по-бързо заведени в конефермата. През цялото това време на брега отвъд Ситару дядо Аксенте викаше непрекъснато, викаше по име конярите, удряше чело и пак викаше с все сила:

— Опразнете по-бързо лъката, направете място за връщането на младите коне! Внимавайте за кончетата! Какво, нищо ли не се вижда? Не се ли спряха младите? Кон! Дайте ми кон! Дайте ми Вифор5.

Понеже нямаше търпение и не можеше да се довери на конярите, дядо Аксенте се метна на Вифор и легнал плътно върху гривата на коня, полетя като стрела към лъката на Яломица.

А младите коне, гордостта и надеждата на конезавода, обхванати от страшна паника, тичаха несъзнателно и се отдалечаваха все повече и повече нагоре край реката.

Дядо Аксенте едва можа да ги забележи в далечината първо като рой комари, после като ято врани. Когато най-сетне успя да се приближи повече, той ги видя как тичат като ония табуни диви коне, които някога хората са гонили, за да ги опитомяват. Ала не можеше да ги настигне, защото те бяха свободни и препускаха като слепи, без да издават звук, а конете, които ги преследваха, бяха възседнати. Един от тях дори скоро се строполи на земята с кървава пяна на устата, като търкулна ездача си. Строполи се и конят на дядо Аксенте. Дядо Аксенте падна по лице и удари лявата си ръка. Стана и направи няколко крачки, залитайки. Миеицъ се приближи да му помогне, но дядо Аксенте му повери Вифор, взе неговия кон и пак препусна да гони табуна.

Четирите деца още отначало се сетиха какво става. Без да мислят много, те се спуснаха да помагат. Но веднага разбраха, че младите са ударили на бяг. Думитрица пръв схвана ужаса на случилото се. Много неща беше научил той от дядо си, когато ходеше с него из конюшните, даваше храна на конете и им подменяше плявата. Най му харесваха палавщините и игрите на тия красиви четириноги. Конете са плашливи, плашат се от нищо-нещо и ако са свободни, могат да тичат, докато останат без сили и без дъх. Разправяха, че някога едни коне избягали от конезавода и тичали седемдесет километра по Бъръган6, без да се опрат. Друг път един табун препуснал към Дунава и щял да налети във водата. Добре, че там на брега имало жени, които белели платна. Спуснали се те, пресрещнали конете, иначе целият табун щял да се издави в Дунава.

Думитрица си спомни всичко това в един миг, без да има време да размисли. И без да се бои, той се хвърли и преплува река Ситару към конефермата, като правеше знаци на другарите си да побързат и приберат по-скоро кончетата.

Запъхтян, мокър до кости и макар че водата се стичаше от него на ручейчета, той се промъкна сред бъркотията към канцелариите. Хората от управата се бяха пръснали на всички страни и разговаряха с разтревожени лица, колебаеха се, горещяха се.

— Телефонирайте в Микшунещ да излязат хората да пресрещнат конете и да ги спрат — викаше Думитрица наляво и надясно, без да си поеме дъх.

Някой от мъжете обръщаше глава към него, после пак говореше нещо и пак се смесваше в навалицата.

— Да телефонира някой — повтаряше Думитрица упорито.

— Май че и дядо Аксенте спомена за телефониране, ама кое по-напред да се направи — каза един коняр, който водеше една група злонрави алести коне.

— Дордето се мръднат от телефона, дордето съберат хората, дордето отидат на лъката и посрещнат табуна, той ще стигне чак в планината.

— Чувате ли, минали били вече край Микшунещ!

— Да телефонираме, татко! Съобщи в Нуч, в Грую… и по-нататък.

— В Нуч нямат телефон, а в Грую… пощата е далеч от лъката. Ала трябва да се направи нещо! Ало! Лакул Туркулуй ли е? Лакул Туркулуй? Балта Доамней?

— Спомняш ли си? Дядо разправяше как конете от Жегълия избягали шейсет-седемдесет километра далеч и затова загинали толкова много. До Лакул Туркулуй пътят не е и на половината. Нали знаеш, татко, ходихме това лято. Ако поне там ги спрат, пак ще бъде добре…

Тоадер се мъчеше още да получи телефонна връзка.

— Ало! Ало! — извика той. — Ние! Ние сме! Конете за тренинг побягнаха нагоре по реката. Ще ни помогнете ли? Колко души? Бързо! Без да ги биете! Да, идете и на коне, и пеш! Нашият лекар ви моли да ги задържите на мястото, да си отдъхнат. Не ги връщайте веднага. Ще пристигнат табунджиите. Трябва да си починат най-малко пет часа след това лудо тичане.

Нощта се беше спуснала. Дъждът тропаше по покривите, лееше се от стрехите. Ездачите се връщаха, капнали от умора, изранени, отчаяни. На тяхно място отиваха други да гонят конете. Най-после побягналият табун беше обуздан на мястото, дето лъката на Яломица се пресича от шосето Букурещ-Плоещ, и ветеринарният лекар заедно с управителя и зоотехниците заминаха за там. Задържани да си починат, облени с пот, конете дишаха с мъка, трепереха и едва се държаха на нозете си. Лекарят се спираше пред всеки кон и го преглеждаше. Другите бършеха потта им, разтриваха ги, опипваха ставите им. Ала щом почна да вали, поведоха табуна назад, защото не можеше да остане под студения дъжд. Късно, към полунощ, конюшните на конете за тренинг почнаха да се изпълват с шумолене и шепот. Никой не спеше. Любопитни, децата се промъкваха боязливо. Изморените коне представляваха тъжна гледка; лицата на хората бяха мрачни. Дядо Аксенте беше отнесен в болницата със счупена лява ръка и счупен глезен. Също и Миеицъ. Като плачеше тихо, гълтайки сълзите си, които се стичаха по нослето и устните й, Сандина пришепна на Думитрица:

— Видях с очите си някакъв човек, който бягаше между дърветата, след като конете се подплашиха. Един човек с черна мушама.

— Не видя ли и когато ги подплаши? Как ги подплаши? Кой беше? — пламна Думитрица.

— Трябва да е бил някой змей или горска вещица — захили се злобно Згаберча, един от конярите, който шеташе наблизо. — Главата ти е пълна с дивотии, момиченце, защото цял ден стоиш без работа и само си завираш носа в книги с приказки.

— Може да е бил… някой горски звяр — добави Коцкан, като загледа Згаберча. — Да отидем утре с пазача Станку да обиколим. Виж, че някой вълк се е стаил, откак не сме претърсвали. А вие вървете да спите, стига сте ни пречили.

Три дена наред големият табун остана затворен в конефермата. Валеше дъжд. Децата ходеха на училище, но щом се върнеха, изтичваха в конюшните.

Ездитните коне пострадаха по-малко от това лудо тичане. Няколко се бяха наранили в горичката до Микшунещ, но повечето бяха само уморени и се нуждаеха от почивка, добра храна и системно разтриване. Ала впрегатните коне, неподготвени за такова страшно препускане, създадоха много труд и тревоги на всички. Повечето от тях получиха мускулна треска. Няколко лежаха в някаква страшна отпадналост. А ония, които получиха възпаление на дробовете, бяха пренесени в изолационните помещения. Аптеката на всяка конюшня беше непрекъснато отворена. Нозете, муцуните, бедрата и най-вече коленете на бегълците бяха нашарени с бели бинтове. Зоотехниците и Емил помагаха на доктора да слага термометри, да прави инжекции. Постелките им, обикновено чисти, сега биваха подменяни два пъти на ден, да не би влагата в тях да им навреди още повече.

С добре измити ръце Думитрица и Емил разтъркваха на дланите си захар със сулфамид на прах и го поднасяха на Химера, Виолета и Замира.

— Татко, Виви се мръщи. Плюе сулфамида през зъбите си и разтърсва глава — оплака се Емил.

— Опитайте дали няма да го вземе с повече захар? Не го ли взема? Дайте тогава първо на другите. И сега ли не иска! Тогава инжекция — реши лекарят.

— Лошо ми става, като я гледам — каза Лили. — Най-грациозната отбила! Най-пъргавата! Първа награда в Прага! Първа награда в Москва! Как й трепери задницата! Още веднъж ще натъркам мястото, дето ще я боднете… Никак да не усети!

— Смелете овеса на ярмомелката, за да го дъвчат по-лесно. Водата, казах, дезинфекцирана с десет капки на кофа. Не ги водете на коритата при конюшните, за да се ограничат движенията им. Пълен покой и редовни масажи. Едва по-късно ще почнат разходките. Въздух ли? Да! Нека централната врата остане отворена. Прозорците над боксовете не отваряйте!

Въпреки оживлението през време на лечението настроението беше тъжно. Празните тук-таме боксове свидетелствуваха за тежки случаи.

— Тия беладжийки, тия беладжийки! — повтаряше разтревожен и загрижен управителят, като минаваше през конюшните. — Какво ще правим, докторе? Ще успеем ли да дадем здрави през септември исканите коне? Какво ще съобщим на хиподрумите?

Колкото за конете, с които хората бяха препускали да догонят бегълците, лекарят поклати глава с несигурност. Дори ако спасяха два-три, нямаше да могат да ги използуват отсега нататък, освен за работа в конезавода.

Само в конюшните, дето бяха майките и кончетата, се чуваше весел шепот. Въпреки строгите надписи „влизането забранено“ Ион и другите дечурлига от стопанството прекарваха там времето си. Горди и същевременно внимателни към палавите невинни игри на малките кончета, майките отправяха от време на време тихичко, треперливо цвилене към рожбите си. Кончетата се отдалечаваха, събираха се в средата на конюшнята, опитвайки и те овеса, после трепваха и почваха да се гонят. Спущаха се към вратата, щом се отвореше, и доближаваха муцуни до посетителите. Наистина ли няма нищо в джобовете на Ион? И в джобовете на Петрика ли няма нищо? Тая шарена рокличка на Лилика защо няма никакъв вкус? Сандина извади от една кесийка шепа захар и им я подаде… Когато в ръката й не остана нищо, почнаха да ровят с муцуни и да търсят кесийката в кошничката на момиченцето. Вънтичел7, кончето на Вижелиоаса8 кихна неочаквано, учуди се само на кихавицата си и се спусна да тича със ситен, бърз тропот. Вижелиоаса се обезпокои, загледа след него, после почна да го зове. Фрезия беше женско конче на Флорета. На етикета над нейния бокс беше писано, както впрочем над всички боксове, името на родителите и на прародителите й. Фрезия се движеше кокетно, като момиченце, което знае, че е хубаво. Косъмът й беше кафяво-белезникав, гривата й къдрава и опашката й падаше богато вълниста. Гледаше с бляскави очи. Ион държеше на всяка цена да я научи „да подава ръка“. Ала тук само Мургуца знаеше да подава ръка. Тя беше по-голяма, навършваше пет месеца.

Този път, вместо да подаде на Ион десния си крак, тя му подаде левия.

— Десния! Десния! — напомни и Ион.

Мургуца пак му подаде левия. Не, не искаше да даде десния си крак и толкоз! Отегчена от настояванията на момчето, тя се обърна гърбом и се приготви да го ритне. В това време от съседната конюшня дойде новината, че се родило конче. Кога? Преди малко. Влажничко, крехко и слабичко, то лежеше свито на земята и гледаше кротко, а майка му го опипваше с муцуната си.

— Как ще го кръстим? Трябва първата буква на името му да е като на майката. Пуфи-Пуфи… Май мъчно… Пуфи-Пуфи.

— Приказния принц! — осмели се Сандина.

— Принц! Нека бъде Приказен принц! На шест месеца, когато майка му го отбие, ще му лепнем на гърба буквата с горещо желязо.

— Ще го боли повече, защото са две букви. Ти си виновна, Сандино! — засмя се Ион.

В това време Приказния принц си опитваше силите. Опря се на предните си крака, изправи се, залитащ, и направи първите си стъпки половин час след раждането си. Червеникавата му козина се набърчи и кафявата му грива настръхна. Зоотехникът го взе на ръце и го претегли. С един поглед лекарят го оцени.

— Здраво е. Бъди спокойна, Пуфи-Пуфи, няма кой да ти го открадне.

Вън валеше, непрестанно валеше. Тихото църцорене на ситния дъжд се беше засилило и превърнало в силни пориви. Блясваха светкавици, тътнеха гръмотевици, децата притичваха навремени през локвите и се переха, че са толкова храбри. Кончетата гледаха удивено през вратите, запречени с греди, втурваха се и те да тичат навътре и обикаляха по постланата със сено конюшня.

Сандина и сестричката й Войкица се бяха скрили в стаята си да не им се смее Ион, че се боят от светкавиците.

Небето се беше изяснило. Слънцето грееше весело. Пасищата чакаха със сочните си благоуханни треви. Конете, разхождани из малките дворчета, душеха въздуха, въртяха се нетърпеливи и търсеха да се измъкнат отнякъде и да поемат към пасището. В дворчетата на ездитните коне по-вироглавите се боричкаха. Арабия риташе със задните си крака брадата и разхвърляше пръст и трески на всички страни. — Една греда се откърти и се търкулна с шум. Газела се засилваше да прескочи оградата, отдръпваше се и пак се засилваше, ядосана, че височината не беше по силите й.

— Не можем повече да ги удържим, какво ще правим? — питаха конярите.

— Бягствата не се повтарят — каза инженерът Дан. — Случаите са много редки, изключителни. Все пак да изведем младите коне на пасището на близкото поле, за да не се уморят наранените и оздравяващите. Майките могат да останат на лъката.

— А че то вече няма никаква опасност — обади се Коцкан. — Такава аларма вдигнах аз с пушката из гората, че не е останало ни звяр, ни чудо.

— Аслъ сеното на тия ливади сякаш го пазим за наводнение — обади се още някой.

— Наводнение… — сети се управителят, като чу тая дума. — След толкова седмици дъжд Яломица се е разляла горе, дето се слива с Криков.

— Хич да не се кахърите. Имаме си бараж на моста при Микшунещ.

— Друг път водата отнасяше целия мост. Прииждаше размътена, минаваше лъката, гората, заливаше и другата лъка чак до Ситару.

— Здрав ли е баражът?

— Здрав е. От пет години сме спокойни.

— Казват, че са направили други и по-нагоре покрай реката, в Нуч, в Грую, в Балта Доамней.

— Хубаво ли ще бъде времето според метеорологическия бюлетин? — запита инженерът.

— Петък, 15 май, хубаво време — отговори управителят, след като го прочете трети път и се увери.

И тръгнаха. — Загрижени за състоянието на бегълците, които имаха все пак нужда от трева и движение, лекарят и зоотехниците придружаваха младия табун към близките ливади. Конярите се разделиха на групи, всеки с конете, за който се грижеше. Разнесоха се свиркане с уста, викове, плющене на камшик във въздуха, тропот. После дворът опустя. Само към новостроящите се автоматизирани конюшни се чуваше бръмчене на мотор и чукане.

Сандина току-що се беше върнала от училище и седеше с Войкица на пруста. Думитрица, Емил, Ион и другите момчета отново бяха тръгнали за селото, понеже имаха пионерски сбор.

„Водят конете към гората!? — зачудено си каза Сандина. — Ако оня човек с черната мушама дойде пак и изплаши конете?“

Огледа се. Наоколо нямаше никой.

„Татко Аксенте нямаше да им позволи — помисли си тя. — Думитрица не си е в къщи. Също и Емил.“

Тъй като дядо Аксенте едва преди няколко месеца беше довел от града внучките си, за да ги гледа той, Сандина, каквато беше стеснителна, не познаваше твърде много хора. Защо да не каже на Ионовата майка? Леля Луксица беше неприветлива жена. Като чу за какво става дума, тя погледна изкриво момиченцето, сложи ръце на хълбоците, нагълча я и й каза, че децата не трябвало да се месят, дето не им е работа. Сандина се върна в къщи, готова да се разплаче.

— Войкица, ще дойдеш ли с мене на лъката?

Сестричката вдигна към нея сините си изплашени очи и изтърва куклата:

— Не, не, няма да дойда… страх ме е… Има вълци… има вълци… И татко Аксенте казваше, че има.

Сандина замълча. Войкица се разплака.

— Добре де, добре, като не искаш, не идвай! Хайде млъкни, играй си с куклата…

Уверено, че според уговорката е момчетата, беше длъжно да бди над табуна, момиченцето реши да отиде само в гората. Потършува в сандъка и измъкна оттам едно клъбце конци и кукичка, да има с какво да се занимава, докато седи там на пъна. Пъхна в джоба си филия хляб с масло, след като даде и на сестричката си, потърси по-голямо парче платнище, сви го под мишница и пое по надолнището.

Тъкмо когато да заслиза към моста, видя Ион, че се връща сам в къщи.

— Ионика… — осмели се момиченцето. — Ще дойдеш ли на лъката? Нали знаеш защо…

— Нямам работа с момичета — каза важно Ион и си продължи пътя.

Сандина тръгна надолу към гората. На големия пън седеше Згаберча. Посрещнато от злия му поглед, момиченцето се приближи със сведени очи.

— Какво търсиш и ти тук, горска вещице — сопна й се Згаберча, разперил възлестите си ръце.

Сърцето на момиченцето се сви… Умът му не можеше да разбере защо чичо Згаберча я гледа толкова страшно.

— Какво търси това, бе?… — запита ядосано Коцкан, като идваше към тях с тромавата си походка.

— Шпионка! — каза Згаберча и добави язвително: — Праща я дядо Аксенте да ни следи, търси под вола теле, та да не можем да вземем и ние първа награда, да паднат малко пари. Седнало яйцето да учи кокошката.

И ядосани тръгнаха двамата към табуна.

Момиченцето остана неподвижно, изумено от тяхната омраза. Гледай ти! Да я нарекат горска вещица и шпионка! А и за татко Аксенте! Защо говорят така за татко Аксенте? Него всички го обичат. Идеше й да им извика, че иска да им помогне, да им съобщи, ако някой кон се загуби или ако някой се покаже от горичките и изплаши конете.

Седна разтревожена и се залови упорито да плете. Дантелката напредваше бавно и изискваше голямо внимание, но Сандина плетеше усърдно. По едно време чу цвиленето да се отдалечава. Изглежда, че искаха да разходят конете из полянките в рядката гора. Зави и тя край гората, покрай ракитите към Яломица. Постоя малко права, после постла платнището до дънера на едно дърво и седна. Ала колчем вдигнеше очи, срещаше погледа на Згаберча, който сякаш я следеше.

Конете тичаха и играеха, изправяха се на задните си крака, душеха вятъра, скубеха от ракитака снопове разцъфнали бурени. А кончетата припкаха подир майките си, ровеха с муцуни из игликата, гледаха учудено вейките, които свиреха от вятъра и ги шибаха, плашеха се от бръмбарите, пеперудите и дивите пчели.

Някои от конярите почнаха да свирят и викат да се връщат вече в стопанството. Ала ония, които бяха навлезли в гъстата гора, се бавеха.

Изведнъж момиченцето усети, че земята тътне. Отдалече долиташе някакво бучене и то потръпна. Помисли, че приближава буря. Стана и огледа небето. Наистина „а север над гората се бяха струпали черни облаци. Скоро слънцето потъна зад тях. Облаците се движеха застрашително. И все пак не идваше буря, не, не идеше буря.

Сандина седна отново. Бученето нарастваше и се превръщаше в някакъв глух тътен, също като че минаваха коли по големия мост… Скоро гората се разлюля като при виелица. Шумът я оглушаваше и Сандина не разбираше какво става. Чуваше, че дърветата пращят, струваше й се, че се удрят едно в друго и падат.

Един страшен вик я накара да скочи.

— Водата!!… Водата, бе!!…

— Яломица приижда! Карайте в галон! В галоп!

Хората се метнаха на конете и подкараха табуна, преди Сандина да се окопити. Тропотът на копитата се отдалечаваше към края на гората, назад, към конефермата. Всички викаха с все сила:

— Бързо! Бързо! Бързо!

— Кончетата напред! По моста! По моста! Бързо!

— Дий-и, Флорета!

— Фрезия се загуби! Къде е Фрезия?

— Водата! Водата!

— Дий-и! Дий-и!

— Шибай! Шибай!

— Забивай шпорите, Тудосе!

— Водата! Водата идва, бе!… Галоп! Галон!

Конете тичаха с дълги скокове, сякаш се сливаха със земята, и буйно цвилеха. Кончетата надаваха уплашени гласове, скачаха като зайци, блъскаха се и се притискаха към коремите на майките си.

Плющенето на камшиците, тропотът, крясъците, виковете, клетвите, ругатните и цвиленето на конете и бученето на водата отдире се сливаха в някакво диво клокочене, в някакъв вой на безнадеждност.

Страшен, с разчорлени коси и със зъл блясък в очите Коцкан подкара с камшик кобилите с кончетата и препусна натам, където стоеше Сандина. Момиченцето забърза към него, като мислеше, че ще го качи на коня. Ала Коцкан мина край него и вместо да завие по лъката към моста, задълба с конете в гората и с шибане и бой ги подкара надясно, нагоре по пътя, който се изкачваше в голямата гора.

Ааа-а… Остави я тук!…

Слисана, Сандина гледаше през рамо. Мътната вода прииждаше със страшна сила между дърветата като яростна, тъмна вълна и събаряше гнили дънери, мачкаше храсти, заливаше ракити.

Огромната вълна се търкаляше, пълзеше към нея безмилостно, като гигантски валяк, който щеше да я смаже.

Зашеметена от ужас, Сандина се закова на мястото си. По лъката вече не можеше да стигне на моста. С върховно усилие тя се втурна в гората и затича подир Коцкан.

Изплашена до смърт, Сандина тичаше несъзнателно, без да знае къде отива и какво ще стане по-нататък. Стори й се, че обущата й тежат. Захвърли ги, както бягаше. Беше забравила платнището, загуби и клъбцето. Само кукичката беше останала в ръката й и тя я стискаше несъзнателно.

Скоро водата заклокочи наоколо й и я обгради. Големи камъни, парчета от дървета, пръчки я заудряха отзад по краката. Водата бързо се надигаше. Сандина усети как вълната я блъсна в гърба и без малко щеше да падне, но успя да се притисне към един ствол. Светкавично обви ръце и крака около дървото, издигна се бързо нагоре, над водата, и стискайки зъби, се закатери към върха.

Спря се на едно гъсто разклонение и легна на клоните да си поеме дъх. Водата се стичаше от дрехите и от косата й. Сърцето й биеше до пукване. Под нея водите прииждаха и наводняваха гората. Когато погледна втори път, водата беше обхванала високите стволове и стигаше до клоните. Зъбите й затракаха и Сандина зарида сърцераздирателно.

Гората се огъваше и се бореше със стихията. Храстите се превиваха. Разлистени клони пляскаха по гладката повърхност, къпеха се в калните води, други пращяха, откършваха се и падаха. Над дърветата пърхаха разтревожените птички.

Дървото се разклати от напора на водата. Вятърът премина бавно през него и листата зашумяха. Сандина не усещаше вече нищо. Някаква странна дрямка омаломощи цялото й тяло. Видя в паметта си Войкица с нейните къси конопени коси, събрани на темето и вързани с бяла панделка, после видя дядо си, баща си в града… после бягащите коне…

Обхвана я трепет, който я разтърси цялата. Наведена над водата, Сандина видя като в огледало изплашеното си лице и изкривената си от страх уста. Наоколо дърветата никнеха като от размътено море. Короните им се оглеждаха сякаш във водни бездни.

Над нея — небе и клони, дълбоко под нея — пак небе и клони.

Сандина се намираше в някакъв фантастичен свят. Ала нито феите, нито юначният принц идваха да я спасят. По едно време почувствува глад. Огледа се. Наоколо й имаше само дъбове. В бурените, изтръгнати от водата, навярно има много дъбови и букови жълъди. Но не посмя да протегне ръка и да потърси.

Остана така дълго, докато усети как слънчевите лъчи я стоплят. Отвсякъде се вдигаше топличка пара. Светлината на залязващия ден проникваше между листата и се разливаше, блещукайки по придошлата река. Колко красиво и колко страшно беше! А какво щеше да прави тя, покачена на това дърво? Може да не дойде никой да я спаси. Може би смятаха, че се е удавила… Войкица е малка… Дядо Аксенте е в болницата… Татко й в града не подозира нищо… Да остане тук? Докога да остане?

Гладът отново я замъчи. Вече се почувствува съвсем отмаляла.

Реши да подири някакъв изход. Разгледа добре дърветата наоколо. Клоните им се досягаха, дори се сплитаха. Тръгна по клоните и се хвана за съседно дърво. Клоните не се счупиха и тя не падна във водата. Значи успя. Продължи да се катери и да търси други близки клони. Така с мъка мина от дърво на дърво, но капнала от умора, се отпусна на едни сплетени клони едва дишаща. Тук щеше вече да загине! Нямаше повече сили. Почна да хленчи. В тоя миг усети някаква приятна миризма. Обърна, нататък глава и с последни усилия мина на съседното дърво. Този път беше попаднала на една дива ябълка, едва завързала. Плодовете бяха още толкова дребнички и толкова твърди и тръпчиви, че зъбите й изтръпнаха, като хапна от тях. И все пак й се стори, че никога не е яла нещо по-вкусно. Какво би било да остане тук, докато водата се отдръпне! Има легло и ето, намери и хляба с масло в джоба на роклята си, който взе на тръгване. Хлябът е като напоен сюнгер, но все пак е много вкусен!

Но кой знае, може пък Думитрица и Емил, които се сприятелиха с нея, да дойдат да я спасят. Не може да са я забравили. И класната, която толкова я хвалеше… И Къдрокоска…

А водата трябваше да понамалее. Земята трябваше да я попие… Да се изпари от слънцето. Да се изтече…

Сякаш беше спаднала вече един лакът.

Сандина се усмихна радостно.

Обаче е настъпването на нощта я достраша. Напразно запяха славеите. Небето беше потъмняло. Никаква звезда не светеше в непрогледния мрак. Затътна продължително гръм и почна да роси ситен, гъст дъжд, после капките станаха все по-едри и я зашибаха по лицето, по гърдите. Светкавици набраздиха небето. Падаше непрекъснато гръм, трещеше и боботеше и Сандина закри лицето си с ръце, сгуши се и стана мъничка, мъничка.

Бурята се усилваше, превръщаше се в някакъв див вой. Дървото се клатеше и скърцаше. Внезапно се разнесе силен, нечуван грохот, смесен с прашене, блъскане и ужасно свистене.

Светкавична мисъл мина през ума на Сандина и тя с ужас разбра, че Яломица пак е пробила бента. Водата се занадига, намокри краката й, издраска ги е откъртените клони и не преставаше да приижда. А ябълковото дърво не беше достатъчно яко. Прегъваше се все повече под силния напор на водата. Изведнъж стеблото се счупи. Момиченцето падна във водата с главата надолу и се омота в листата. Зашеметено, то потъна дълбоко, но скоро излезе на повърхността, подхвърлено от младите клони като от пружина. Клокочейки, водата го покри на няколко пъти. Сандина загреба с ръце, борейки се на живот и смърт. Вълната я блъсна в един ствол. С последни сили и последна капка съзнание Сандина се вкопчи в дървото. Клоните почваха ниско. Покатери се, колкото можа по-нависоко, макар че при всяко подигане се плъзгаше. Диша продължително, докато се съвземе. После отчаяно заплака с глас.

Навсякъде под нея водата бучеше, като че ли ревеше ненаситен звяр. Сякаш искаше да изтръгне всичко по пътя си. Дъждът валеше като из ведро.

В това време в конефермата беше настъпила голяма тревога и бъркотия. Щетите от наводнението бяха толкова големи, че когато ги известиха, управителят нададе вик и закри лицето си с ръце. Трийсет кончета с майките си бяха изчезнали безследно.

Неколцина се опитаха да се утешат с надеждата, че може би Коцкан е препуснал навътре в гората, която постепенно се изкачваше — по хълма, и е спасил конете.

Но в събота призори Коцкан се завърна. Вода шуртеше от дрехите му. Каза, че се бил спасил на едно дърво. Но не можел да устои на напора на прииждащата вода. Блъскан и влачен от водовъртежите, едва във Фиербинц, дето реката се прибира в коритото си, могъл да се залови за подпорите на моста.

— Не видя ли конете да плуват?

— Нито един ли не се спаси?

— Как ще се спаси? Реката беше заляла всичките кончета. До едно време виждах кобилите, които се бореха с водата. После не зная какво е станало.

— Да идем с лодка. Може би ще може да се намери нещо.

— Какво ще се намеци? Ще уловите само лешовете им по бентовете надолу по реката.

Зоотехниците хапеха устни, прикривайки ужаса, който изживяваха. Лили, обикновено храбра, не можеше да си намери място и крайно разтревожена произнасяше името на някое любимо конче. Леонте и синът му Диомеде, най-способният по обуздаване на конете, младият Гица, Григоре и всичките коняри се щураха натъжени и гневни или се удряха с юмруци по главите и проклинаха тая стихия. Малцина бяха запазили самообладание. Между тях беше и електротехникът Тоадер, който работеше още по-усърдно. Така се държеше и ветеринарният лекар. Запазвайки присъствие на духа пред тона голямо бедствие, той се мъчеше да спаси онова, което можеше да се спаси. Доста от конете, настигнати на моста от наводнението, бяха с изкълчени колене, ожулени, ударени или простудени. Трябваше да се грижи и за бегълците, някои от които до есента следваше да бъдат обяздени.

Само дядо Аксенте беше пощаден. Не знаеше страшната новина, тъй като беше в болницата. Но затова пък никой не знаеше какво се беше случило със Сандина.

Едва по-късно Войкица, невчесана и гладна, излезе на двора разплакана да търси Сандина.

Отначало никой не й обърна внимание. Но после почнаха да се запитват:

— Къде е внучката на стария конегледач?

— Вчера Ион я срещнал на моста. Отивала на лъката.

— Ами сега! — затюхка се кака Луксица. — Дойде най-напред да ме пита дали конете няма пак да се подплашат и да побегнат. Да бях грабнала една чепата пръчка, да видиш как щеше да й мине ищаха да става пазач на табуна.

— Виждал ли я е някой от конярите? — попита инженер Дан.

— Май че вие, Згаберча и Коцкан, говорехте с нея на края на гората.

— Кому ще дойде на ум за тоя дребосък, когато ни връхлетя тая беда? — ядоса се Згаберча.

— Аз, какво да кажа? — извърна глава Коцкан, като пъшкаше и опипваше ребрата си. — Сам се чудя, че се върнах жив — и задиша бързо, сякаш беше тичал.

— Сандина се загубила!

— Сандина се удавила!

— Сандина!

— Сандина!

Почнаха уплашено да произнасят името на момиченцето. Децата изпълниха стопанството с врява и глъч.

— Трябва да я търсим.

— Може да се е хванала и тя за някой клон и кой знае къде са я завлекли водовъртежите.

Конярите и рибарите почнаха да сноват по лъката, чак на юг, дето реката се прибира в коритото си. И Згаберча, и Коцкан, и Станку изоставиха работата си и тръгнаха да я дирят, дори застанаха начело на всички. Търсенето почна от подножието на хълма, на който беше разположена конефермата. Наводнението беше стигнало дотам и се беше сляло с ведите на река Ситару, та дори и върховете на тръстиките й не се виждаха.

Ала никъде не намериха Сандина. И от конете нямаше следа.

Хората се събраха отново и заедно с управителя решиха да тръгнат всички на големи групи. Трябваше да бъдат прегледани щателно тръстиките на Ситару, ракитите, горичките, лъките, коритото на Яломица надолу — дори и самата гора. Може някои от изплашените коне да са побягнали навътре в гората; може Сандина да се е метнала на някой от тях и да се е спасила.

Скоро камионът на стопанството излезе от двора и отиде да натовари няколко лодки от езерото Снагов. Приготвяха прътове, куки, гребла и дървени вили за претърсване на дъното, взеха и големи рибарски мрежи, които щяха да закрепят по такъв начин, та водата, като се прибира в коритото си, да се прецежда през мрежите и да остави някаква следа от удавената.

Като чуха това, децата, най-вече Думитрица, Емил и Ион, не можеха да останат настрана. И така на пионерския сбор в училище не се говори нищо друго, освен за Сандина и за изчезналите коне. Съветваха се с ръководителката си Александруца как биха могли да бъдат най-полезни при тия обстоятелства. Александруца сметна, че е уместно да поддържа решението на децата да участвуват в спасяването на Сандина.

Тя направи списък на малките доброволци, които се решаваха да тръгнат. Веднага се записаха всички пионери от конефермата и от селото.

Но ръководителката им обясни, че не могат да тръгнат пет отряда. Нямаше да им стигнат и лодките. А и децата разсадиха, че в случая би трябвало да знаят да гребат и да плуват. Трябваше да дадат доказателство за ловкост, сила, смелост, способност бързо да се ориентират и още колко много други качества. Трябваше да бъдат избрани най-способните.

Без да се бавят много, подредиха се по отряди и слязоха с Александруца в Голям вир. Там високата поляна беше по-широка и бе запазена от погледите на пътниците. Пътят за конефермата минаваше над нея и се спущаше надолу към моста, от който сега стърчаха само няколко изкривени стълба като протегнати оголени ръце. По-нататък можеше да се отиде само с лодка. Цялото блатисто корито на Ситару беше заляно от придошлата Яломица и само по тръстиките се виждаха лъкатушенията на изчезналата река. Нататък, зад тръстиките, надалеч, чак до гората, цялото пространство искреше леко набърчено, огряно от слънцето.

Поляната се изпълни с шум. Децата — можеха да се съберат, където и да е другаде, тъй като хората нямаха сега време да стоят без работа край брега, а и конете бяха изкарани на полето чак от другата страна на стопанството. Обаче по плуване момците винаги се състезаваха в Голям вир.

И изборът на мястото като че ли беше нарочно направен.

Тук можеше да се тича свободно, можеше да се скача, можеше да се стреля със стрела. В тоя дълбок вир, обграден с тръстика и папур, щяха да направят изпита по плуване.

Най-напред строиха дребосъка в редица с ръце отзад. «Наборната комисия», в която влизаха Думитрица, Емил, Ион и Труца Нистор от трети отряд, спираше пред всеки и го оглеждаше. Избраните щяха да се борят с неизвестността и децата се надпреварваха кой повече да изпъчи гърди, да застане с високо вдигнато чело и опнати, прибрани нозе.

— Знаеш ли да плуваш?

— Зная.

— Страх ли те е нощно време?

Момчето отказваше, като упорито клатеше глава.

— Имаш ли мускули?

Ион избързваше да запретне ръкава на запитания, който стисваше юмрук и напрягаше мускула на ръката си, вперил поглед в очите на Емил, който с най-сериозен вид опипваше мускула.

— Не го бива твърде…

Александруца проверяваше и одобряваше всеки резултат. Тя беше руса, усмихната девойка и се радваше от душа, като гледаше с какво старание са се заловили нейните пионери за това добро дело.

Едни от тях се нацупваха, навеждаха глави и устата им се разтягаше за плач. Други скачаха, пляскаха с ръце и се нареждаха в група настрана.

Всички си въобразяваха, че ще тръгнат на някаква важна експедиция, ще търсят Сандина и може би ще трябва да се справят с опасности, каквито за повечето от децата бяха непознатите места, дивите зверове, придошлата вода; за другите, за по-малките — ламите, змейовете и горската магьосница. Все пак всеки смяташе, че капитаните им могат да бъдат само приказни храбреци, които те ще придружават безстрашно. Рижавият здравеняк, Дългуна, висок почти колкото Думитрица, Къдрокоска, Линика, Фънуца и Добрин вече си представяха, че плуват по водите сред гората.

Но изборът не беше още направен.

— Следва стрелба по мишена.

— Следва плуване…

Малко от децата, изведени на състезание, бяха избрани за експедицията, защото се вземаше под внимание и поведението, и успехът им в училище. Към децата, съставляващи комисията, щяха да се присъединят от селото само Предеску, Фънуца, Добрин и Сибичану. Въпреки това всички бяха щастливи. Бяха щастливи, защото участвуваха в едно хубаво състезание и все пак съдействуваха по свой начин в пътешествието на осемте. Затова пляскаха ръце и скачаха, смееха се и хвърляха калпачетата си нависоко. Весело възбудени и разговаряйки високо, те придружиха Александруца до конефермата, за да се уговорят относно тръгването. Но там работите взеха съвсем друг обрат.

Станку беше донесъл новината, че надолу по реката, чак към Скъени, до Дриду, били видели трупове на коне, влачени от разбушувалата се Яломица. Имало и няколко свидетели, които можели да бъдат разпитани по тоя въпрос. Следователно трябваше да отидат там хора заедно е ветеринарния лекар. Кой знае, може би щяха да спасят някои коне. Сигурно щяха да научат нещо и за Сандина. Щом труповете на толкова едри коне са помъкнати нататък, какво остава за телцето на едно момиченце? Дори и да бе успяло да се вкопчи в някой дънер.

Веднага натовариха един камион с необходимите прибори и сечива.

Александруца стоеше замислена. Не можеше ли все пак да опитат да обходят и претърсят покрай водата, без да навлизат навътре с лодки?

— Защото в края на краищата никой не знае положително дали момиченцето е завлечено надолу. Може да се е захванало за клоните или пък дънерът е бил изтикан от водата на север и се е заплел в храсталаците — обясняваше тя. — Ние да идем по брега, да прегледаме тръстиките. Жалко би било да спрем хубавия порив на децата. А може и да открием някоя следа.

— Друга измишльотина! — обади се Згаберча. — Нали обикалях с лодка из гората? Не прекосихме ли гората към Яломица заедно с Коцкан? Само накършени дървета, листа и тук-таме някой удавен заек или някоя птица.

— Двамата ходихме — каза, мърморейки, и Коцкан. — Викахме я, колкото ни глас държи. А колкото за брега, не е останало местенце непретърсено.

Хората успокоиха Згаберча и Коцкан, благодариха на дружинната ръководителка за нейното старание и се уговориха с нея да държат децата, колкото се може по-далеч от наводненото място. Още повече, че след бурята през нощта пороят беше пробил бента на Яломица и малко по-нагоре и водите бяха придошли още и залели нови пространства.

Родителите на пионерите от селото, щом научиха за намерението на децата, веднага се отправиха към училището да разберат от ръководителката кога и как ще тръгне с пионерите. Осланяха се на нея, понеже всички знаеха колко обичаше децата и колко се стараеше да ги възпита и направи достойни хора. Но щом възрастни хора като Згаберча и Коцкан бяха обходили и претърсили навсякъде, както разправят, и не са намерили нищо, не беше ли безполезно да ходят и те? Особено сега, когато имаха свидетели, че всичките коне са завлечени надолу. И ето, според думите на Станку, се вижда, че животните са повлечени надолу от пороищата и кой знае къде ще ги измъкнат. Може би чак в Дунава, щом селяните от Скъена са видели с очите си да плуват труповете им по водата по-надолу от Дриду. А не се знае дали Яломица няма пак да се разбушува.

Александруца не отстъпваше. Чувствуваше, че трябва да се предприеме нещо за спасяването на Сандина. Казваше и на хората да не обезсърчават децата и че няма никаква опасност по пътя, по който те мислят да минат. Тя реши да обходи с всички пионери, включително и ония, които не бяха избрани на състезанието, брега на река Ситару край селата на северозапад. И наистина никой не беше ходил още на мястото, дето езерото Кълдърушани се беше сляло с придошлите води и претърсването му можеше да се окаже от полза.

След страшната нощ и бурята Сандина почна отново, напрегнала всичките си сили, да се придвижва на север. И така целия ден в събота, когато в конефермата всички се тревожеха и се суетяха, тя навлизаше все по-навътре в гората, без да знае защо. Може би защото видя вчера, че Коцкан подкара конете там нагоре. Може би защото често беше слушала за Червен бряг, вековната гора, която се въззема нагоре по хълма. И сякаш разбираше, че водите се разливат само по равнина и се стичат надолу, остават зад гърба й.

Тя се катереше и се прехвърляше от клон на клон. Беше неспокойна, беше я страх, но вече не плачеше. Някакво невъобразимо напрежение на разсъдъка и тялото я караше да упорства. Случваше се да се хлъзне и да падне във водата, когато дърветата бяха на по-голямо разстояние едно от друго. Тогава Сандина плуваше, докато успееше отново да се покатери. Отчаянието при мисълта, че може да загине тук, без някой да знае, й даваше особени сили. Трябваше да стигне до някакъв бряг, да срещне някого. Та реката не беше заляла целия свят!

По едно време забеляза, че водата чувствително е спаднала. Смъкна се по ствола и бръкна с ръка да опипа дълбочината. После стъпи в студената вода, която едва стигаше до коленете й. Ала краката й затънаха в тинята над глезените. Повървя малко. Земята така се беше разкиснала, че пот избиваше по челото й от усилията, които правеше да измъква краката си от лепкавата кал.

Пак се покатери и седна да си почине на един грамаден ясен. Отново я замъчи глад. Полипа с ръка в едно птиче гнездо. Засрами се. Стана й жал. Взе само едно яйчице, лъскаво и беличко като речно камъче. Счупи го и бързо изсмука вътрешността му. Взе още едно. После изпи всичките яйца. Две пъстри птички с червеникави гърди закръжиха над гнездото и зацвъртяха сърдито. Сандина извърна глава.

Докъде беше стигнала! Да краде яйца от птичите гнезда! Погледна ръцете и краката си: мръсни, изподраскани, целите в синини. Роклята й, преди синя, беше станала кафява като калта.

Загледа се тъжно напред през редките дебели ясени. Гората сега изглеждаше по-друга от преди. Вгледа се по-добре и нададе вик. Суха земя! Плъзна се надолу по ствола, скочи във водата и се спусна да тича между водовъртежите и между купищата изпокършени дървета и листа. Изкачи се тичешком по сухия бряг, хвърли се върху тревата, търколи се. После стана; пак потича, и пак се търкулна по тревата. Не вярваше на очите си. Боеше се да не изчезне това чудо. Най-после се отпусна задъхана на тревата, легна по гръб с разперени ръце и заспа дълбок, укрепителен сън. Спа така до свечеряване.

Когато се събуди, усмивката още беше на лицето й. Значи се беше спасила от водата! Значи е спасена! Отиде до хребета на хълма. Навярно това е Червен бряг. Накъде да тръгне сега? Знаеше добре, че реката обикаля хълма от изток. Следователно, щом хълмът е на север, тя трябваше да се спусне на югозапад към конефермата.

Сенки падаха от всички страни и я заграждаха. По върховете на старите дървета гаснеше светлината.

Над нея небето беше синьо и неподвижно. Сандина седеше, вперила поглед в небето, докато в очите й заблестяха първите звезди. Мракът я обгърна. Тя потръпна. Тревите зашумяха с непознат за нея шепот. Страх се промъкна постепенно в сърцето й и я накара бързо да се покатери на едно дърво и да си нагласи легло пак на високо.

Скоро задряма. Стресна се от цвилене на коне. Поляната ехтеше от говор и остро цвилене.

«Може би татко Аксенте е дошъл… хора от конефермата!…»

От високото не можеше да различи какво става. Смъкна се полекичка на по-ниските клони. Странно. Боеше се да се издаде.

Разпозна веднага сърдитото мърморене на Згаберча. После забеляза великанската фигура на Коцкан. Нощта не беше много мрачна. Звездното небе сякаш ръсеше светъл дъждец.

Имаше още двама. Тях не можеше да види. Но ето, щом запалиха ръчните фенери, единият й заприлича на Станку. Около тях се движеха коне. Колко много коне и колко много кончета! Защо ли са дошли с толкова коне? Всичките коне са от конефермата. Сандина ги познаваше. В последно време по-често влизаше в конюшните, милваше конете по шиите и им даваше захар от ръката си. Няколко коня извърнаха глави към мястото, дето беше скрита. После се приближиха с високи плавни крачки, протегнали шии напред. Край тях вървяха и кончетата, любопитни и същевременно озадачени от тази среднощна паша, ненаучени на нея в конефермата.

— Внимавай, бе, да не налетят на някакъв звяр! — обади се Згаберча.

Непознатият, в черна мушама и нахлупен калпак, загледа нататък, дето беше Сандина. Коцкан се затича тромаво и върна конете.

— Те подушват вълка отдалеко и почват да пръхтят.

Дори и да са сами в гората и да ги нападне вълк, кобилите се нареждат в кръг около кончетата и тъй ритат с копита, че никакъв звяр не може да се приближи. Пък и вълците намаляха тъдява, не могат вече да се събират на глутници като някога, а има и сума зайци за ядене, и плъхове, и птички…

Конете заровиха муцуни в тревата. Ала от време на време издигаха глави и душеха с трептящите си ноздри.

Хората се събраха и почнаха да говорят. Непознатият беше се подпрял на една чепата тояга и пушеше дебела цигара.

Известно време Сандина не можа да чуе нищо. Приказваха тихо и думите им се сливаха с шепота на гората и хруптенето на конете.

Згаберча се изсмя високо:

— Ама голям умник е тоя дявол Коцкан! Таман си мислехме: а бе, как да изпълня плана на господин Спъну, без да загазим? Ако не знаех, че Яломица от време на време прелива ту тук, ту там, щях да помисля, че ти си майсторът на наводнението.

— Я си гледай работата — процеди през зъби непознатият… — Докато по цялото протежение не се издигнат диги, тъй ще се разлива, дето хич и не очакваш.

Згаберча загледа ухилено непознатия, сякаш искаше да каже: «Помирисах те аз, байно, дяволски хитър си». После добави:

— И тъй, наш Коцкан драсна насам с кончетата. Ама и тебе си те бива… Сече ти пипето, няма що. Да го пратиш през нощта да обиколи зад моста при Нуч отвъд Яломица през Микшунещ чак до Фиербинц и Скъени и да се върне като невинно агънце с дрехи, прогизнали от вода! И да го накараш да удави четири кобили…

— Как ще се оправим по-нататък, ще видим. Засега трябва да ги държим на едно място, да кърмят кончетата, че никой няма да ги купи неотбити.

— Ха! Ха! Ха! Като намерят лешовете, ще мирясат, няма да ходят да дирят момичето в гората.

— Значи така! — каза повелително като заключение непознатият. — Вие поемете назад към конефермата пак през Нуч, Микшунещ, Фиербинц — да не би някой да мине насам. Станку да отведе по-надалеч, в Скъени, до Дридутия девет кончета, които избрах. Слушай, Станку, ще държиш на цената. И само скришом ще продаваш. Валкир и Флинта са чистокръвни английски коне. Кориандру е арабски, аклиматизиран. Само баща му струва трийсет хиляди. Голям е вече, има шест месеца. Тия другите могат да бъдат отбити. Избрал съм ги само по на четири и половина, по на пет месеца. Хрупат зърно и трева наравно с големите. Значи ти намери там свидетели, дето са видели лешове, влачени от пороя. Браво! Добре си действувал. Може и още да намериш.

Станку се съгласи с кимане, без да отговори. Згаберча го тупна по рамото и се обърна наперено към непознатия с мушамата:

— Не бой се, господарю. Аз съм ти сигурна опора. И по-рано ти услужвах, и сега пак ще ти услужа. Е-хе! Имаше ли друг като управителя Спъну! И аз се поомазвах покрай тебе. И си пиех, когато ми се пиеше! А тия ме държат в болници, да съм се дезалкохолизирал. Сега, като сложа ракия в устата, сякаш катран слагам! И откакто жена ми забягна и задигна всичко събрано по него време, не мога вече да забогатея. И никакъв гешефт не мога да направя.

— Няма да те оставим ние, няма да те оставим! — потвърди и Коцкан. — Ако ще реката да завлече цялата конеферма! Не ме е еня! Държавна е. Голяма работа! Най-много да мирясат всички, и управителят, и Тоадер, и Гица, и Леонте, и инженерът, и всички други млади дяволи с техния труд, чест, грижи и пак чест… Мене конете ми останаха след оная беля с жребеца за разплод. Можех ме да ударим насам още когато ти изплаши конете. Но нямаше и кьораво конче между тях. А дамгосаните коне защо ти са? Мъчно за ползуване… мъчно за продаване. Кончетата са друго нещо. Докато ги отбият, по тях няма никакъв знак. Вярно е, че преди да се отбият, не можеш да ги отделиш от майките. Без кобилите нямаше как да ги подкараме насам. Само да не забравиш обещанието си и на нас да дадеш от печалбите. Колкото за старание, ще се стараем да бъдем начело на ония, които ще дирят момичето и конете, за да можем да ги объркаме. Не бой се, господарю. Стой си там спокойно! Не извеждай сам конете, че те не са научени в гора, да не би да препуснат към конефермата.

Конярите възседнаха конете, без да бързат. Същото стори и господин Спъну. Смушкаха и подкараха и другите коне, обиколиха поляната и тръгнаха под сводестата гора, раздирайки мрака със светлината на фенерите.

Сандина остана вкаменена, с широко разтворени очи. Значи съвсем друго било обяснението на всичко, което се беше случило досега! Тримата души от конезавода са крадци! И господин Спъну е крадец. Той беше уплашил конете. Той беше… той трябва да е бил човекът с черната мушама през нощта, когато бяха прерязани електрическите жици… Да си стои спокойно «там». Къде може да е това «там»?… А Станку скришно ще продава конете в Скъени. После казаха май нещо за Урзичени. Как ли да извести в конефермата?…

… Царската дъщеря, отвлечена от змея в една хралупа, отдрала едно парче от полите си и вързала писмото за крачето на една птичка.

Би могла и тя да подири някоя птичка. Но ако не отлети нататък? Птичките са толкова страхливи и я гледат така учудено. Само ако срещне жар-птица, дето снася скъпоценни яйца…

… Или да намери една бутилка и да пъхне в нея писмо, като моряците, за които четеше Думитрица. Ще я запуши добре и ще я хвърли във водата. Бутилката ще доплава до подножието на хълма, до моста, и някой ще я извади. Ала откъде да вземе бутилка?… И писмо… откъде? А не би ли могла да пише на лист или на кора от дърво?… А господин Спъну дали не е оня от приказката9? Не… защото него го уби конят на Харап-алб…

Ако беше в легло, Сандина щеше да се върти, колкото си иска, измъчвана от мисли. Но тук нямаше как. Трябваше да си потърси отново леговището и да чака търпеливо зората.

При първото птиче чуруликане тя слезе от дървото. Горе в небесата сред синкавите мъгли се задаваше денят.

Разтреперана от студ, Сандина затършува между сухите листа край корена. На няколко пъти усети вкуса на буковия и дъбовия жълъд. Зъбите й се разтракаха от студ. Почна да събира парчета кора от дърво, счупени клони, трески. Натрупа една купчинка и продължи да търси. Но тук не намираше, каквото търсеше. Драсна с нокът по парче дърво, но ноктите й се огъваха, без да оставят дълбока следа. Опита се със зъби. И така не можеше. Кукичката! Къде ли я е изтървала? Колко щеше да й послужи сега!

Тръгна назад към оная част на гората, дето се чуваше клокоченето на водата. Въпреки тинята, останала по края, Сандина успя да събере по повърхността на водата малки тресчици, от които се нуждаеше. Бяха тъкмо такива, каквито й трябваха. Бяха много разкиснати и можеше да се дращи по тях. Но ноктите пак не можеха да й послужат. С пълна пола трески Сандина дири дълго, като разравяше листата и поваляше бурените на земята. Да намери едно ножче! Или поне някакъв гвоздей! Дано се смили някоя русалка и й донесе…

Дори се огледа наоколо… Не. Русалките не искаха да дойдат…

Порови така, докато се убоде в нещо. Една счупена кост. Разтърси пръста си и бързо взе костта. Чудесна писалка! Почна да пише с криви букви по мокрите трески, като натискаше силно.

«Станку продава конете в Скъени». «Згаберча е крадец». «Станку е крадец». «Коцкан е крадец». «Елате на Червен бряг». «Елате на Червен бряг». И пак: «Станку продава конете в Скъени».

Дълго драска и писа писъмцата. Слънцето блестеше по поляните. От цъфналите треви се надигаше топъл, възгорчив дъх на зелено. Жужаха пчели и оси. Лицето на Сандина беше зарозовяло от щастие. Когато реши, че е написала достатъчно трески, тръгна на запад, надолу. Смяташе, че ще стигне до края на голяма водна повърхност, дето да хвърли писмата си, и те да доплават до конефермата. Но навсякъде беше гора, гора, само дървета, които се оглеждаха в разлялата се река. Пак почна мъчното катерене от дърво на дърво.

Най-после стигна до безкрайното празно място сред гората, залято от реката, за което си представяше, че граничи с конефермата.

Хвана със зъби полите на роклята си и почна да плува. Отиде, колкото можеше по-навътре, като хвърляше написаните трески.

Набръчквана от лек полъх, водата ги разпръскваше на всички страни.

— Днес е неделя — каза си Сандина, понеже беше броила дните. — Всички деца — играят край водата и ще ги уловят, тъй че няма да попаднат в ръцете на крадците.

Радостна, тя си тръгна назад, но загуби пътя между дърветата и стигна на една височинка на друго място. Редките дъбове свършваха на — стръмнината, покрита с гъсти туфи. Малко по-нагоре имаше неголямо пасище. Изплашена от новото непознато място, дето идваше крайно уморена, Сандина пристъпваше бавно с ръка на устата. Струваше й се, че отвсякъде можеха да се покажат и да се протегнат към нея ръце на вещици. Ами ако срещнеше сега горската вещица? Изведнъж изскочи някаква животинка и бързо се скри зад един гнил дънер. Сандина се вдърви на мястото си. Сърцето й спря да бие. После тя се сниши встрани и като че ли напипа някакво скривалище в гъсталака, ала се удари в някаква дъска, прилична на врата на птичарник. Без много да мисли, тя дръпна бързо дъската и се вмъкна вътре. Постоя неподвижна. Вътре цареше полумрак. Дали няма още някой тук? И защо да няма, та това е истински птичарник. Но нямаше жива душа. Може би това е кочина на Горската магьосница, в която някога, в приказката, е затворила Йонел? Не, не е кочина, няма решетка. Може би това е птичарникът, дето са стояли пилетата на Горската вещица? Тогава на добро място е попаднала. Опипа навсякъде. Мястото беше широко и високо. Можеше да се изправи и тя пристъпи няколко крачки навътре. Я гледай! Имаше и полози от слама и кълчища. Чудесно мъничко легло. Жалко, че няма и яйца да утоли глада си. Почака малко и като не се яви никаква птица, а й беше студено в мократа рокля, легна и се сгуши дълбоко в полога. Сламата шумеше сухо и я бодеше. Уморена, тя затвори очи, ала толкова беше гладна, че дълго време се въртя, докато заспи. Наблизо се чу песен на кос и шум от клони. Отдалече, като из дъното на урва, долиташе някакъв странен вой, някакво глухо квичене. После всичко потъна в тежко мълчание. Отново я обхвана страх.

Несъзнателно стисна клепачите си, ала страхът в сърцето й се смесваше с някаква приятна отмалялост.

Събота вечер Думитрица направи знак на Ион и го прати да повика Емил.

Срещнаха се зад конюшнята на отбитите кончета, дето нямаше жива душа.

— Ти какво смяташ, Емиле? — почна Думитрица. — Утре е неделя. Утре другарката Александруца ще претърси само бреговете на Ситару, към които може да е била отвлечена Сандина с някой пън. Ако се е оплела в тръстиката, ще я намерят. От съседното село също ще тръгнат покрай Ситару, край Голям вир, докъм Кълдърушани. Диренето ще стане по брега. Ами ако пънът, на който се е спасила, се е заплел из трънаците в гората? Аз казвам да тръгнем ние тримата и да навлезем в гората с лодка, докъдето можем. Че нали сме нейни приятели! Нали видяхме как удържа думата си и отиде на лъката да пази конете? Заради дадената дума и за да бъде полезна на конефермата, затова отиде! Цялото училище иска да участвува в диренето й, само ние, нейните приятели, да не се опитаме да направим нещо повече! Няма да кажем на другарката Александруца, за да не се безпокои за нас. И ако открием нещо, нашата победа ще бъде победа на цялата пионерска дружина.

В очите на Думитрица блестеше пламъкът на великите стремежи, миражът на голямото пътешествие, в което ще извърши някое безпримерно геройство.

— Да видим какво ще каже татко.

— «Какво ще каже татко…» — сопна му се Ион, като повтори подигравателно думите му. — Аз няма да спомена и думица в къщи, а Госпожицата трябва да иска позволение от баща си.

— Разбира се, че ще питаме родителите си, как иначе… — учуди се Думитрица.

— Ако кажа на майка си, свършено е с нашето пътешествие! — и в тоя миг Ион вече виждаше майка си как грабва метлата. — Ако трябва да искам позволение, отказвам се — заключи изведнъж той и им обърна гръб.

В този миг откъм ъгъла се зададе Згаберча.

— Какво гласите, бе? Я да си гледате работата! Не стига, че конефермата ви храни като търтеи и само книгата знаете…

— А ти да беше се погрижил по-добре за конете… пък и Сандина не можа да спасиш! — опери му се неочаквано Ион.

Него всъщност го измъчваше споменът за срещата следобеда, когато момичето го повика да отидат на лъката. Згаберча изпсува и се отдалечи, като мърмореше:

— Само да ви хвана, че вземате лодка… Ще ви счупя краката! — и продължи някак разколебан: — Да не искате да ни пратят и вас да търсим? Да опват рибари мрежи и за вас?…

Децата замълчаха. После слязоха към реката.

Накъде ли ще е най-добре да се упътят? Какво ли да вземат със себе си?

Емил състави списък, към който Думитрица непрекъснато прибавяше по нещо. Електрически фенерчета, фенери, въжета, платнища, кутии кибрит, стрели и лък, одеяло, подвижна аптечка, тенджера, ножове, компас, бинокъл, свирка, дрехи за преобличане… и още колко, колко неща.

Но най-голяма нужда имаха от една радиостанция — предавател и приемник същевременно. Чели са книги и по радиото са слушали, че при всяка сериозна експедиция трябва да имат такъв апарат. И без това, освен поста, който инсталираха вчера в клуба, други три апарата стояха неизползувани. Един ще бъде поставен в отдела на жребците за разплод. Другите бяха за резерва. Вярва ли Думитрица, че ще склони бай Тоадер да му даде единия? Добре. Тогава той ще има грижата да донесе самия радиопредавател, кутията с батериите и жица за антена. Емил знае как да го монтира и как да си служи с него. И трябва непременно да намерят някой, който да остане в конефермата и който умее да предава новините…

Решиха да се поровят тая нощ в приключенските книги, които са чели. Думитрица си избра «Новият Робинзон», «Робинзон Крузо», «Петнадесетгодишният капитан Дик Сенд». Емил имаше «Към полюса», «Пътешествие към центъра на земята», «Изследванията на шестте учени в Средна Африка», «Необикновени случки». За Ион оставаше «Пет седмици с балон», «Капитан Немо» и «Тайнственият остров». Трябваше да премислят през какви перипетии биха могли да минат и с какво би трябвало да се въоръжат…

Но Емил се огорчи много, когато си отиде в къщи и баща му каза, че не е съгласен е тяхната експедиция. Наистина Емил не знаеше добре да плува и ветеринарният лекар се боеше да го пусне, дори на една толкова незначителна екскурзия по вода. И какъв смисъл има, когато той самият на другата заран тръгва надолу по реката, дето се носеше слух, че били забелязали отвлечените от наводнението коне, да види какво се е случило и какво може да се спаси.

Ала бащата на Думитрица съвсем другояче разговаря със сина си. Той вярваше във възможностите на детето си, в твърдостта и смелостта му.

Бяха в една от новите, автоматизирани конюшни, дето бай Тоадер прекарваше сега всичкото си свободно време.

Най-напред го изслуша мълчаливо и внимателно, без да прекъсва работата си над електрическата инсталация, и когато момчето свърши, след като му беше разправило какво искат да правят, Тоадер го погледна в очите, в тия очи — светли, искрени, пламнали от ентусиазъм. Думитрица издържа погледа на баща си, без да мигне. Чакаше с доверие.

— Ти смяташ ли, момчето ми, че вашето отиване ще бъде от полза? Краят на гората и ракитите са претърсени. Ако момиченцето се беше заловило за някое дърво, щеше да бъде намерено. А колкото за конете, нали казаха няколко души от Скъени, има дори и доказателства — бента в Слобозия, — че животните са се удавили?…

— Татко! — избухна момчето. — Сандина не се е удавила! Не може да се е удавила!

— Тя беше слабичка, крехка…

— Но знаеше да плува, да се катери! Миналото лято, когато беше дошла през ваканцията от Букурещ, дядо Аксенте я доведе на Яломица и видях, че може. А знаеш ли защо отиде тя на лъката? Да пази конете! Разправи ми, че видяла един човек с черна мушама, като тичал из гората и подплашил конете? Каза, че приличал на оня, който надничал у тях през прозореца, когато се прекъсна токът и…

— Защо досега нищо не сте ни казали?

— Бате Згаберча й се присмя… Каза, че бил змеят или Горската вещица… Но сега си мисля: ако тоя човек с черната мушама е дошъл да плаши конете, тогава наводнението е сварило и него. Сандина, която очакваше, че ще го види, нали затова беше отишла с конете на паша, е видяла той какво прави, как се спасява и тя е направила същото. Кой знае, може по тоя начин и да го следи…

— Откъде ги измисляш такива, Думитрица? Виждам, мозъкът ти ври и кипи, момче!

— Ама нали ти казвам, татко! Тя тогава само затова отиде сама на лъката. Бяхме се уговорили да помагаме в грижите за конете. Разправи ми и Ион как го викала да иде с нея. Тъй че едно малко и слабичко момиче, както ти казваш, се реши на всичко, а ние да не можем да направим нищо! И то точно ние, приятелите й от конефермата, когато всички деца от селото се надпреварваха днес кой да отиде да я търси?

Очите на Думитрица святкаха като стоманени остриета в битка.

Тоадер го погледна отново сериозно.

— Добре, Думитрица, върви! Утре е неделя. Ще караш лодката на север, дотам, докъдето водата е заляла лъката. Но внимавай! Не задълбавай в гората. Ако твоето предположение е вярно, тогава става опасно. Забележи само какво е положението, дали има някакъв знак, някоя следа от момиченцето, от конете. Радиопредавателната станция ли казваш? Добре. Ако наистина някой от съучениците ти може да приема тук съобщенията, поверявам тия. Но ще я използуваш само при належаща нужда. Ще видим какво става с извадените коне при Слобозия и ще решим какво да правим. Особено ако тая история с човека в черната мушама е истина.

— Не е никаква история! Сигурен съм!

— Запомни — каза твърдо в заключение електротехникът. — Ще отидеш само на разузнаване, и то през деня. Толкова. Ха да видим какво ще излезе.

Думитрица стана още в зори, под най-голяма тайна съобщи и на своите приятели намеренията си и им поиска помощ. Събраха се на Голям вир. Повечето бяха от конефермата. От селото дойде само Труца Нистор, председател на трети отряд. Ала не можел да тръгне с експедицията. Родителите му били страшно разгневени. С изключение ма Думитрица, Емил и Йон всички други, които се отличиха на пионерското състезание, живееха в селото. Следваше децата на конефермата да помогнат на Сандинините приятели само в приготовленията. Знаеше се, че Дългуна беше паднал при първото препятствие. Такенцето, наречен така, защото дълго време носи таке, не умееше да стреля със стрела, нито да замерва с прашка и какъвто беше къс и дебел, не беше и твърде пъргав при бягане. А Рижавия беше като олово при плуване. Но децата не съжаляваха много, че няма да участвуват в експедицията, тъй като след час-два щяха да тръгнат всички с ръководителката и другите деца от селото. Само Такенцето не преставаше да крещи. Та какво като не може да стреля в целта? Във водата плува като риба! Трябва и той да иде! И какво, като е едва в първи клас? Никога не го е било страх, когато е самичък! А ето, всички знаят, че Емил се бои от водовъртежи.

Напразно Думитрица се опитваше да умири малкото Такенце.

Червен като божур и разгневен, Такенцето се заканваше. Щял да обади Йон на леля Луксица! Ще му преседне тогава отиването! Ще види той!

Като чу това, Йон пребледня. После се съвзе и се спусна да бие Такенцето. То побягна към къщи, като продължаваше да крещи.

Какво да правят? Думитрица беше объркан. Може би не би трябвало да споделя тайната с другите деца в конефермата. Нямаше съмнение, че Емил не беше най-добрият плувец. Ветеринарният лекар беше излязъл от дома си, без да разреши на Емил да участвува в експедицията. Но можеха ли да се лишат от него? Още повече, че той имаше чанта с превръзки, компас, часовник… И знаеше да монтира електрически звънец, да сглоби радиопредавателна станция и да си служи с нея.

Тъничката и стеснителна Лилика се приближи полекичка и остави бохчичка със суха храна. Къдрокоска и тя донесе една престилка, завързана в ъглите, пълна с хляб, •сухи сливи, конопени върви и пешкирчета. Най-после и Петрика се реши да даде, и то за Емил, един фенер, една манерка и една раница. Все пак Сандина винаги му беше показвала по аритметика и ако въпреки всичко я спасяха… макар и без него! Още повече, че Емил толкова добре му предаваше морзовата азбука и сега му беше нагласил радиостанция в канцеларията да приема съобщенията на отряда.

Събранието скоро се разтури. Почти всички приятели на трите момчета си тръгнаха доволни, изкачиха склона и се упътиха към село, дето ги чакаха ръководителката и другите пионери, за да претърсят бреговете. По пътя хвърчаха пеперуди и ги примамваха да ги ловят. Из сеното жужаха пчели. Децата вървяха весели, сякаш се връщаха от игра.

Само Такенцето въздишаше през целия път до горе. И като наближиха тяхната къща, отново почна да плаче и да вика, колкото му глас държи. Майка му изскочи уплашена. Отвъд ниската ограда се показа и леля Луксица и веднага разбра каква е работата.

— Значи така моят син, а? — рече тя ядосана и влезе в трема толкова разгневена, че Такенцето веднага преглътна сълзите си, избърса носа си и се усмири засрамен, чувствувайки, че не е постъпил добре.

Долу на брега обаче децата работеха с пълна пара. Дългуна, Рижавия, Петрика и Къдрокоска бяха останали да помагат на трите момчета.

Чукаха и поправяха умело лодката, която бяха донесли и скрили в гъсталака още в зори. От двете страни на лодката прикрепиха лопатите с тел, за да си служат по-лесно с тях. Сковаха дървена котва и я вързаха със синджир за края на лодката.

Така все пак приличаше на кораб. Но нямаше ли нужда и от платна?

— Почти всички плавателни съдове в книгите имат платна — забеляза Думитрица.

Емил изказа мнение, че платната били излезли от мода. Щом не разполагат с мотор, защо да се оставят на волята на вятъра и да се объркват? Щяха да гребат, осланяйки се на собствените си мишци. Ион най-много се радваше, понеже той най-добре от всички се справяше с лопатите.

Ала Думитрица беше предвидлив. Приготвиха две мачти — едната по-дебела, направена от прът, а другата от тръстика — и ги сложиха в лодката.

Скритата в гъсталака лодка се клатеше и полюляваше. Децата я гледаха с упование. Дали ще бъде разумно сега да я изпробват? Думитрица реши да скрият храната в една хралупа, като на най-сигурно място. И в книгите, които е чел, не е срещал случай корабът да бъде нападнат при тръгването му в самото пристанище. Частите на великолепната радиопредавателна станция щяха да бъдат донесени в последния момент. Но все пак ще бъде лошо, ако се намокрят дрехите и храната. Така че струпаха набързо в хралупата всичко, каквото бяха събрали, изправиха пред отвора й няколко клона, затиснаха ги с големи камъни и се отдалечиха, за да не привлекат вниманието на другите. Съвещанието направиха горе, на края на хълма, близо до конефермата.

— Значи тръгваме наляво, нагоре — каза Думитрица.

— Нагоре… — потвърди Ион, като че ли искаше добре да си втълпи накъде щеше да гребе.

— След като минем гъсталака, ще вървим по права линия до гората…

Децата бяха седнали на тревата. Думитрица посочи с ръка нагоре неопределено. Сините му очи бяха замечтани.

— Ще се ориентираме по компаса — обади се Емил. — Смятам, че ще бъде уместно да го закрепим на носа на лодката, дори от самото начало.

— Емиле, не можеш ли да монтираш радиопредавателната станция в лодката. Ще изтичаме в клуба и ти ни се обади.

На Рижавия и на Дългуна им се щеше още сега да почне участието им в експедицията. Петрика се радваше, защото знаеше, че без него, който беше научил чудесно азбуката, и Къдрокоска, и Рижавия, и Дългуна нямаше да разберат нищо като свят.

Емил остана известно време замислен, навел бледото си чело. Не! Не можеше да издигне антена в лодката. По-добре ще бъде да инсталира апарата на скътано място, когато стигнат на суша. Лодката е малка и лесно се разклаща.

— Не сме взели жито за семе! — спомни си Ион. — Как ще отглеждаме житни храни?

Емил се усмихна:

— Няма да има време, до довечера трябва да се върнем. После гората е залята цялата и е сенчесто…

— Тогава, ако се наложи да останем там, ще бъдем принудени да ловим дивеч! — оживи се Ион. — Приготвяме лъкове, опваме прашката и трак!

— Вижте какво ще ви кажа: да не закачате славеите!

Къдрокоска имаше слабост към пойните птички и се разплакваше само като чуеше за прашки.

— Няма да ги закачаме. Само добри дела ще правим. Ех! Да имахме истински пушки! От нищо нямаше да се боим! Знаете ли какво? В някои страни разбойници открадват деца и ако родителите им не ги откупят, измъчват децата… и още какви ли не работи… А ние спасяваме всички от беда, освобождаваме ги!…

— Спасителен отряд! — разпали се Ион.

— Току-виж, че сме хванали човека с черната мушама и сме го довели вързан…

— Ура!

Ион, както винаги, беше на едно мнение с Думитрица. Слабият с щръкнали уши Дългун стоеше удивен, с втренчен поглед и си въобразяваше как вързаните с въжета разбойници са натрупани един върху друг накуп в лодката. Рижавия се почеса възхитен по тила. Само Емил каза спокойно:

— Чакайте, чакайте… Доколкото знам, не отиваме в чужда страна, дето могат да се случат такива неща!

Ион замига объркан и зачака Думитрица да отговори и да реши въпроса. Ала Думитрица не се смути. Той винаги е бивал председател на отряд, беше първенец в класа, той отговаряше за всички важни задачи по екскурзиите. Затова не отстъпи:

— А у нас, в нашата страна, няма ли нужда от велики дела? Ето сега, да намерим Сандина… А какво ще кажеш за човека, който подплаши най-хубавите коне от табуна? Дори и да не беше се загубила Сандина, колко неща трябва да се направят, за да открием тоя човек!

После момчетата изброиха какви предмети и каква храна са събрали, обсъдиха кога ще е най-удобно да тръгнат и трябваше да решат това да стане едва по обед, когато майката на Ион е още заета с кокошките на стопанството и когато всички обядват.

И така, щяха да се срещнат до върбата, отдето щяха да пренесат нещата в лодката. Дотогава не беше необходимо да стоят и да ги пазят. Никой друг не знаеше скривалищата, а и те бяха се заклели да ги пазят в тайна.

Ала когато се приближи до оградата, Ион чу, че майка му се кара на някого:

— Възрастни хора, а не сте кадърни да опазите конете! Уповавате се на едни деца, да тръгнат, където им хрумне, сами по водата… така, а?

Недоволен глас, сякаш беше гласът на Згаберча, измърмори:

— Кой казва, че ще ги оставим да тръгнат?

В тоя миг леля Луксица се обърна:

— Къде скиташ, бре обеснико? Сега ли е за тебе време за закуска? Влизай бързо в къщи! Тъй! Сега сядай да ядеш и хич не се опитвай да се измъкваш пак. Свършено е с днешното хойкане!

Взе някои неща в престилката си и обърна два пъти ключа.

Ион се видя сам, заключен. Би могъл да излезе през някой прозорец, но всички гледаха към пруста, а там майка му беше седнала с няколко съседки. Можеше да слезе в избата, но и нейното прозорче гледаше все натам. Въртеше се насам-натам, а времето летеше бързо. Слънцето клонеше на запад. Ей сега щеше да се скрие зад върха. Кравите мучаха, ала майка му не мърдаше. Какво ли беше намислила?

Здрач обгърна къщата. След като се въртя из стаята като в клетка и гриза ноктите на ръцете си, за да не вика, Ион се отчая съвсем. Хубавите му планове бяха рухнали. Думитрица и Емил нямаше да тръгнат сами, а през нощта всичко можеше да се случи с лодката им. Отгоре на това Думитрица имаше разрешение само за днес! Бащата на Емил щеше да се върне. Утре имаха училище. Ами ако момчетата в края на краищата тръгнеха без него? Тъкмо без него, който остави Сандина да отиде сама на лъката? Тая мисъл го ужасяваше. След няколко мига напрегнато мислене Ион напълни пазвата си с кутии кибрит, пъхна в джобовете си един гребен, едно ножче, една носна кърпа и каквото още свари и тихичко, на пръсти, се приближи до огнището в трема. Опипа нагоре стените на комина. Топъл, черен прашец посипа главата му. Ион напипа няколко издатини по стените на комина и се залови за тях. Издигна се, стъпи на други. И опирайки се с ръце и крака, Ион се закатери отчаяно по домина, по пътя на дима… Като стигна на покрива, спусна се бързо по задната му част, плъзна се надолу по един стълб и дим да го няма — хукна надолу.

Приятелите му едва го познаха, когато го видяха. Във виолетовия здрач Ион, по-черен от главня, при всяко движение разпръскваше гъст облак сажди.

До тоя момент Думитрица и Емил стояха унили и възпитаха, но като го видяха така изчерпел, измацан със сажди и по лицето, прихнаха да се смеят.

Дългуна и Рижавия си отидоха, повикани от родителите им. Понеже беше вече късно, момчетата не знаеха какво да правят. Как да тръгнат надвечер? На Думитрица му беше разрешено само до това време.

— Аз не си отивам в къщи — заяви Ион, — защото втори път не мога се измъкна от ръцете на майка си.

— И аз няма да мога да изляза, след като се върне татко от Слобозия — каза Емил тъжно.

— Тогава да тръгваме — реши Думитрица. — Не ни трябва много време до гората и назад. Ще се върнем довечера, и така няма да престъпя обещанието си.

И без повече думи почнаха да пълнят лодката. Отново ги обхвана въодушевлението. Ала нещо ги усъмни. Нещо им подсказваше, че нещата не са, както ги бяха оставили. Възможно ли беше някой да е пипал лодката? Би трябвало да направят подробен преглед, но отгоре от хълма се чуваха гласове.

Емил седна на една дъска в средата на лодката и взе вървите, въжетата, ножиците и кибрита, да му са под ръка, сложи до краката си раниците, а пред себе си апарата с батериите му, затворени в една алуминиева кутия. Думитрица застана на кормилото с поглед, отправен напред. Ион бутна лодката отзад, засили се и се метна в нея с такава сила, че малката лодка се плъзна бързо и стигна почти до средата на Голям вир. Тук беше дълбоко, дъното не се виждаше…

Вечерният вятър се засилваше и леко браздеше водната повърхност. Ион беше в стихията си.

— Корабът пое! — произнесе той, показвайки големите си познания, и със сигурно движение пое лопатите. Ала внезапно се чу: трае! Трае!

Ион се вкамени. Емил се извърна изненадан и разтревожен. Лопатите, закрепени с по два чепа, се разпиляха на трески по водата.

Кой беше направил това? Натоварената лодка се разклати силно. Без да губи присъствие на духа, Думитрица изкомандува:

— Вдигаме платната!

Две тънки триъгълни платна се издигнаха на голямата мачта. Ион върза бързо няколко носни кърпи за две тръстики, после извади пешкир и го опъна помежду им по дължина. Вятърът тикаше лодката в един проток, образуван от папур.

После вятърът като че ли промени посоката си и заблъска лодката отстрани. Един по-силен порив я блъсна в гъсталака и без малко щеше да я обърне.

— Ще се удавим! — каза тихо Емил.

— Снемай кърпите и пешкира! — извика Думитрица.

Ион ги смъкна бързо. Освободена от напора, лодката се заклати на едно място. Но вятърът отново задуха изотзад и триъгълните платна така силно се издуха, че ладията се засили напред и се заби с нос в гъсталака. Думитрица изпъшка безпомощно.

Имало някога един «Петнадесетгодишен капитан», който командувал кораб в океана, а той не можеше да командува една лодка по езеро!

— Снеми и мачтата! — каза той.

И наистина лодката намали клатенето си, сякаш се беше уморила. Какво трябваше да се прави? Стояха на едно място и Ион го питаше с поглед. Все пак като капитан Думитрица беше длъжен да знае. Двамата му другари чакаха и той отговори, като цапна с ръце във водата:

— Ще гребем с ръце!

Трите момчета запретнаха ръкави и в бодър ритъм загребаха с ръце. Измъкнала се от заплетените гъсталаци, лодката се плъзна леко и мина отвъд река Ситару. Пред тях придошлата вода трептеше и блестеше като безкрайна сребърна шир. Никой не се извръщаше вече назад. Думитрица гледаше съсредоточено и шляпаше с ръце от двете страни на лодката. От задния й край Ион, нетърпелив, разглеждаше напрегнато новата гледка. На Емил му замръзнаха ръцете. Нали беше по-слаб? Може би и затова треперенето на тялото му се превърна в някакъв непознат вътрешен трепет. Имаше странното чувство, че е сбъркал нещо. Измъчваше го и мисълта, че Думитрица е могъл да склони баща си да му разреши да тръгне, а той не можа.

— Бряг в далечината! — провикна се Ион и Емил се усмихна най-после, като виждаше как Ион се вживява и си представя, че участвува в някое от приключенията, прочетени в книгите.

Тъмна и мълчалива, гората се открояваше в сянката и им преграждаше хоризонта. Думитрица изкомандува да се насочат към първата върба, зареяна из лъката. Спряха, подпряха лодката о нея и Ион се покатери на дървото. Подадоха му секирата. Той отсече един клон и го разцепи на две. После скочи в лодката и я разлюля. Лопатите трябваше да бъдат издялани и изгладени, но те нямаха време за губене. Момчетата гребяха, докато стигнаха свода на гората, после се плъзнаха встрани на север. Опитаха дълбочината. Не можаха да стигнат дъното. Запалиха фенера и го закрепиха под компаса. Трите деца се редуваха и гребяха мълчаливо. Мракът растеше и караше децата да тръпнат. Водата беше станала черна. Чуваше се само нейното бълбукаме и тихият шум на гората. Духаше студен вятър, ала извисеното небе беше осеяно със звезди. От време на време Емил издигаше едно електрическо фенерче и осветяваше лъскавите водни пътеки в гората. Дърветата никнеха от водата и се оглеждаха в нея. Дали щяха да стигнат до суша? Докъде ли се простира наводнението? Пътят изглеждаше безкраен. На Ион му се искаше да разбере много неща, ала Думитрица и Емил мълчаха. Най-после той попита:

— Колко е часът?

— Девет…

— Девет?

В тоя миг Думитрица се обади:

— Внимание! Стигаме на суша.

Емил раздвижи фенерчето. Наистина надясно над водното равнище доста ясно се очертаваше земя.

Думитрица отвърза котвата и се готвеше да я спусне встрани. Момчетата се изправиха на крака, като пазеха равновесие. Изведнъж останаха като вкаменени. Три сенки се промъкваха в мрака към брега. Инстинктивно децата се снишиха и загребаха и тримата с ръце, засилиха лодката назад и завиха пак на север покрай гората.

Ион гребеше с всички сили. «Кои можеха да бъдат тия сенки? Бандити? Търговци на роби? Каквито и да са, не се боим ние от тях! Думитрица е началник на екипажа, а един е Думитрица!» Въпреки това ръцете му силно трепереха върху греблата. Думитрица угаси фенера, пронизвайки мрака с поглед. Стоеше напрегнат и мислеше. Чувствуваше се изпълнен със смелост. Ала беше и разтревожен. Срещнаха се с опасността и трябваше да се борят с нея и да я надвият. Да не побегнат безславно, без да свършат нищо, без да открият нещо.

Сенките се промъкваха между дърветата и вървяха редом с тях.

Ако ги нападнат, ще трябва да се бранят. Ала с какво? Това измъчваше Думитрица. Не съумяха да се сдобият поне с една ловджийска пушка. Даде знак да гребат назад. Лодката се отдалечаваше смайващо бързо. Преследвачите почнаха да тичат. Единият от тях се спъна, изпсува и всички се спряха. Една водна пътека им беше пресякла пътя. Екипажът изглеждаше спасен. Емил се поразведри. Макар и да го мъчеше мисълта, че беше тръгнал без разрешение от баща си, за нищо на света не би изоставил приятелите си, които му оказваха такова доверие. Но по-щастлив щеше да бъде, ако можеха да спрат на някоя приветлива полянка, дето да инсталира радиопредавателната станция. Да дирят Сандина и в това време да съберат и направят колекция от редки растения и насекоми и постоянно да съобщават на съучениците си докъде са стигнали работите. И ако станеше нужда, и да се борят… Е, да! Да се борят! Но с равни сили. А не така те, деца, да се борят с някакви възрастни хора, озлобени, враждебни, а може би и въоръжени. Неочаквано усети зад гърба си как Ион гребе усилено — на живот и на смърт. Разбра. Сенките отново се бяха появили на брега. Думитрица насочи лодката навътре. Гърмеж разтресе нощта:

— Стойте!

Думитрица протегна ръка за стрели. Емил ги беше приготвил. Големи камъни западаха с плясък около тях, изпръскаха ги и потънаха във водата. Отчупени клони и по-малки камъни заудряха лодката и я разклатиха. Децата се навеждаха и се бранеха. Отдалечаваха се и увеличаващото се разстояние ги пазеше все повече. Изведнъж силен удар ги оглуши. Лодката се разтресе. Голям ръбест камък беше ударил гнилия нос на лодката и го беше пробил. Водата струеше вътре. Думитрица опъна лъка и пусна стрела. Емил трябваше да запушва дупката, затова можеше само да му подава стрели. Друг камък удари железния ръб на лодката, рикошира и падна във водата. Трети камък улучи лодката точно в средата и тя изпращя. Камъкът отскочи, удари и леко ожули глезена на Емил. Водата нахлу със сила. Емил не разбра какво стана. Усети само смъдене и някакво необикновено изтръпване на крака. Ион беше престанал да гребе. Натискаше с все сила калпака си в голямата дупка. Само Думитрица стреляше наслуки. Мъчно беше да се прицели в мрака, но той продължаваше да опъва и отпуща лъка и стрелите отлитаха една подир друга. Стъпалото на десния крак на Емил беше потънало в кръв. Без да му обръща внимание, момчето продължаваше да изхвърля водата, която заливаше дъното. Вятърът и ситните запенени вълни клатушкаха свободно лодката. Отново се чуха гърмежи.

— Спрете на брега! — измърмори с дебел глас един от преследвачите. — Да не ви е омръзнал животът, та искате да ви счупя главите?

Децата се спогледаха и се разбраха. Думитрица грабна лопатите и почна бързо да гребе. Лодката се наклони на страната, дето Ион натискаше упорито калпака си. Като видя, че Емил се мъчи да уравновеси лодката, той напъха босата си пета в първата дупка. При друг случай това хрумване би накарало момчетата да се усмихнат. Със свито сърце Емил потърси пипнешком по дъното на лодката радиопредавателната станция.

На брега се чу глъч.

— Ще скоча аз! — казваше нисък глас. — Няма да взема сега и с кръв да се папам… да им разбием главите или да ги удавим. Да убием човек за нищо и никаква работа! Ще ги върнем назад и толкоз!

Децата наостриха уши. Не разбираха за какво става дума. Водата изведнъж забълбука. Някой беше скочил в нея. Последва го и друг. Мъжете плуваха полуоблечени. Въпреки бързината, с която гребяха децата, плувците ги настигнаха. Две силни ръце хванаха лодката от двете страни и я затикаха към брега, преди още екипажът да може да каже нещо.

Нима бяха пленени?… Ион удари с лопатата встрани. Удареният издърпа дългите цепеници, захвърли ги и удари няколко пъти смелчака.

Това бе достатъчно за Думитрица. Той беше водачът и не можеше да позволи екипажът му да бъде нападнат. Завърза се бой. Думитрица удряше, с каквото му попадне: с фенера, с котвата, с дъската, на която седяха, с мачтата, с въжетата. Правейки отчаяни усилия да не стене от болка, Емил се бранеше и удряше ръцете на враговете, за да освободи лодката. После бръкна с трескава бързина в джоба си и разтреперан хвърли хининов прах в очите на нападателите. Те извикаха, после нададоха оглушителен вой.

— Ха! Ха! Ха! Жал ви беше за тях, а? — каза с глух глас, изпълнен с омраза, човекът, останал на брега. И като захвърли мушамата си, нагази във водата и се приближи.

Настъпи неописуема бъркотия. Лодката се напълни с вода. Момчетата се бореха и успяха да се изтръгнат от ръцете на нападателите. Заудряха с все сила — на всички страни, после и трите скочиха във водата, гмурнаха се надълбоко и изчезнаха.

Преследвачите излязоха на брега целите мокри и скърцаха зъби разгневени.

— Не съм виждал по-упорити момчета! — каза единият. — Дано поне не се удавят, да не си навлечем беля.

— Ба, нека се издавят, да не ни пречат на работата — възрази с дебел глас другият, като обличаше черната си мушама.

Третият погледна назад:

— Гледай как се люшка лодката. Я да видя какво става.

И се върна на мястото на поражението им.

Нощта беше мрачна. Облаци покриваха небето и никаква светлинка не трептеше в непрогледната тъмнина. Потънала в мрак, гората сякаш спеше и тихо дишаше.

Въртопи се нижеха чак до края на водата, лъскава и черна като смола. Там на брега, сгушен в един храсталак, Ион чакаше сам. Беше мокър, капнал от умора, стенеше тихичко и все пак нещо смътно му подсказваше, че първо трябва да намери приятелите си и после да спи. Боеше се да влезе навътре в гората. Другарите му, без съмнение, трябва да дойдат насам. Придвижи се бавно напред, като опипваше мокрите листа, готов да се простре на земята при първия шум. Вървя дълго покрай брега, после пак се върна. По едно време видя, че нещо се влече по земята. Чу се:

— Шиит… шиит!

Спря се. После се приближи и се наведе.

— Думитрица?! Ти ли си?

— Емил къде е?

— Не зная…

Изправиха се и двамата. Думитрица беше ударен в коленете. Залиташе, като вървеше. И въпреки това трябваше да дирят Емил.

— Какво ще правим? Татко поръча да се върнем още тази вечер, ала без Емил… не можем се върна.

— Ами ако се е удавил? Той не издържа дълго на плуване, още повече под водата… Май му течеше и кръв от глезена.

— Да вървим да го търсим.

Тръгнаха. Обходиха нагоре и надолу брега. Лодката не се виждаше никъде. На едно място отсам водата видяха следи. Децата първо се ослушаха, после почнаха да викат тихичко:

— Емил… Емил…

— Емил…

Никой не отговори.

— Емил…

В гласовете им се чувствуваше плач.

Поседяха малко на брега.

— Пак тук ще се срещнем — каза Думитрица и пръв скочи във водата.

Гмуркаха се до дъното и пак излизаха над водата“ ала нищо не откриха. Дълго оглеждаха мястото, дето смятаха, че бяха нападнати. Когато най-после излязоха на сухо, бяха така премръзнали и капнали от умора, че едва се движеха. Погледнаха се в очите безпомощно и безмълвно се отправиха навътре в гората. Оглеждаха дърветата и спряха при първата хралупа, която откриха.

— Да пъхнем първо една пръчка, да не би да има вътре някоя животинка.

Ион ошмули едно клонче и го пъхна в хралупата. Почака.

— Нищо не мърда — каза той, като не усети пръчката да трепти в ръката му.

Влязоха в хралупата, запушиха отвора с клонки и се сгушиха един до друг.

Ион остана буден. Не можеше да се успокои. Не му беше удобно. Близо два часа се въртя, докато се сети, че би могъл да легне другаде сам. „Всеки в отделна кабина“. Запуши отново отвора с клонките и се отдалечи към една полянка. Мракът ставаше все по-черен и по-влажен. Ион порови в един храсталак, порови в друг, почука по един гнил дънер, ала нищо не му хареса. Неочаквано напипа някаква вратичка. Не беше очаквал такова нещо. Отвори я полекичка и се вмъкна вътре. Известно време остана неподвижен. Без съмнение, това беше птичарник. Обаче имаше странното чувство, че там има още някой. Може би някой враг, някой „невидим враг“. И наистина този някой започна да диша бързо, раздвижи се, дори и сламата зашумоля. С един скок Ион се намери вън. „Принудително тръгване“ — цитира той. Смутен и объркан, той се въртя насам-натам, спъвайки се в листака и късовете счупени дървета. Загуби и дънера, дето беше Думитрица. Блъсна се в едно дърво, подпря се о друго.

— А!

Викът застина в гърлото му.

Две святкащи очи в мрака го приковаха от няколко разкрача. С един скок звярът се хвърли върху момчето. Ион отскочи назад като опарен и се блъсна в дънера на едно дърво. Нещо изпращя и той се търкулна в една хралупа. Струпа на отвора всичко, каквото му попадна, и въздъхна облекчен. Звярът изскимтя и се отдалечи.

Тогава в хралупата нещо се раздвижи:

— Лягай най-после!

„Спасен!“ — рече си Ион, като престана да трепери, учуден и радостен едновременно. И наистина, той едва сега разбра, че беше попаднал в скривалището, дето се бяха приютили с Думитрица и което беше напуснал преди малко.

Вън се чу продължителен вълчи вой. С щръкнали от страх коси и свити сърца децата запушиха още по-добре отвора и едва късно през нощта заспаха неспокойно.

Когато в понеделник сутринта двете момчета излязоха от хралупата, гората се беше разбудила и трептеше от свежест и живот. Небето отново беше ясно. Слънчевите лъчи проникваха през гъстите клони и топлеха земята. Децата видяха, че се намират на малка слънчева поляна и първата им мисъл беше да се върнат на мястото на корабокрушението. Обаче никъде нямаше следа и понеже не бяха оставили никакъв знак, тръгнаха наслуки през гората. Като стигнаха пак на едно още по-слънчево място, проснаха дрехите си да съхнат. Чак сега Ион откри в пазвата си кибрита, който беше скрил вчера на тръгване.

— За нищо не става вече — рече той, готов да го хвърли. — Чудех се какво ми лепне на гърдите.

Но Думитрица го възпря:

— Чакай! Я да го изсушим на слънцето. Ще послужи за нещо, послушай ме.

Наредиха внимателно клечките кибрит на кора от дърво. После почнаха да претърсват джобовете си. Кой знае? Може би ще имат щастие да намерят и други неща. Я гледай! Една носна кърпа, ножче, гребен. Още едно ножче, още две кърпи, сушени плодове, един молив и около двайсет лева мокри.

— Какво ще нравим с парите, Ион?

Ион направи пренебрежителна гримаса, както винаги, и без да отговори, взе едно от ножчетата и почна да заостря стрели. После огъна едно младо клонче, върза го с носна кърпа и лъкът беше готов.

— Да потърсим първо Емил — каза Думитрица.

— Ще го търсим! А колкото до лова, ще улуча, както вървим, някоя и друга птица — придаде си Ион важност.