Човекът с гъската

Един гражданин реши да си купи електрическа крушка. В магазина имаше крушки, но не и от тези, които търсеше — имаше от петдесет, двайсет и пет и дори от петнайсет вата. А гражданинът държеше на всяка цена да е от сто. Такава капризна и изтънчена натура беше.

На пръв поглед това е съвсем незначителна случка. Но било писано опечаленият гражданин да се сблъска на улицата с един стар приятел.

Приятелят беше рижав, весел, като изваден от кутийка и държеше под мишница голяма заклана гъска.

(Ще пропуснем описанието на твърде продължителните поздрави и прегръдки, по време на които гъската няколко пъти падаше на тротоара, а рижавият тутакси я вдигаше за лилавеещото замръзнало краче.)

— Абе, Миша! — възкликна по едно време гражданинът. — Къде мога да намеря крушка от сто вата?

— Никъде, естествено — отвърна загадъчно рижавият.

— И какво да правя?

— Много просто. Ще се снабдиш по втория начин.

Разочарованият купувач не разбра думите на веселия си приятел. За пръв път чуваше този странен израз. Замислено го повтори на глас и навярно още дълго би пристъпвал от крак на крак по тротоара и би се пречкал на пешеходците, ако рижавият не бе минал в атака, като размахваше гъската:

— Какво не можеш да разбереш? Да, по втория начин! Не си ли чувал?

И като повтаряше жаргонния израз, Миша тикаше гъската под носа на приятеля си. А той отмяташе глава назад и уплашено замижаваше.

— Ето! — възбудено викна рижавият. — Тази гъска например я взех с връзки. За трийсет копейки. А само маста й струва петдесет. Ами палтото? Я го виж! Вносно маренго. Дванайсет рубли. В магазините само подплатата му е… Чакай… — той остави гъската на земята и като го фиксираше с поглед, си разкопча палтото, за да си покаже костюма. А него наистина си го биваше. Такива костюми сънуват контетата през дългите зимни нощи. — Според теб колко струва?

— Сигурно около шестстотин рубли? — колебливо предположи търсачът на крушки.

— А шест милиона не искаш ли? Шито е по мен. Страшна далавера!

Това понятие, което вирееше сред престъпните банди и се употребяваше единствено в интимните разговори между пласьорите и изкупвачите на крадено, изскочи навън. А рижавият весел приятел продължаваше да подскача и да се радва. Най-накрая се наведе към събеседника си и като се огледа, му зашепна на ухо:

— Проумей го. Връзките са велико нещо.

Търсачът на крушки също се огледа. Но той вече беше започнал да свиква с новото понятие и срамежливо попита:

— Всъщност какво значи това… по втория начин?

— Значи, че се снабдяваш с връзки. Да кажем, на теб ти трябва крушки? Така… Кой от моите беше по електричеството? А, жалко. Бешенски е в отпуска. Но знаеш ли, въпреки това ще отидем. Може пък да намерим нещо.

Привечер търсачът на крушки от сто свещи се прибра у дома. С двусмислена усмивка сложи на масата черен грамофон за износ и осемдюймов буркан мед. Веселият му приятел излезе прав. Бешенски не беше се върнал. За щастие срещнаха на улицата директора на обединение „Мембрана“ и неспокойният Миша веднага изкрънка от него бележка за грамофон на производствена цена и с трийсетпроцентна отстъпка, така че не се наложи да плащат почти нищо. А що се отнася до буркана с мед, дръзкият му приятел толкова ловко го измъкна от някакво ведомство, че търсачът на крушки дори не успя да забележи кое беше.

Цялата вечер той яде мед и слуша плочи. И в дивите извивки на гомецката хорова капела долавяше някакъв дивен, почти приказен живот, с някакви чужди привилегии, кой знае защо извън всякакви опашки и дори с правото да изпраща семейни телеграми с надпис „За сеитбата“.

Сутринта на свежа глава той започна да си припомня и да записва в тефтерчето си имената и телефоните на разни свои познати. Оказа се, че мнозина могат да са му полезни, а най-много:

жп касиери — 1,

(портиери в ЗРК1) — 3,

стопански ръководители — 2,

началници на финансови отдели — 1,

председатели на РЖСКТ — 1.

А той, глупакът, с едни пиеше чай, с други играеше карти и дори на фанти, с трети живееше в една квартира, канеше ги на гости — и никога за нищо не ги беше молил. Това беше някакво необяснимо затъмнение.

Но вече е ясно какво трябва да прави. Да моли!

Да моли за всичко: за безплатен билет до Сочи, за фураж по държавни цени, за писалище за сметка на някое учреждение, за отстъпка на едно, за предимство при друго, с една дума — за всичко.

След една година човекът, който някога търсеше крушка, хвърли поглед към изминатия път. Това беше път, извървян с вечно протегната за подаяние ръка.

Сега той често се шляеше с влаковете във вагон първа класа, а на корабите се случваше дори да го хранят безплатно.

По тъмния блясък в очите и по умението им да всяват страх у кондукторите разпознаваше онези от пътниците, които също се уреждаха по втория начин.

Ако тези хора пътуваха с жените си, му се струваше, че те са сключили и брака си по втория начин благодарение на нечия бележчица извън всякакъв ред — такива другарки в живота имаха, подбрани, годни за износ, по-хубави от жените на останалите пътници.

Дори когато се заговорят помежду си, те сякаш непрекъснато повтарят някакво загадъчно спрежение:

аз — на теб,

ти — на мен,

той, тя, то — на мен, на теб, на него,

ние — на вас,

вие — на нас,

те — на нас, на вас, на тях.

Сега изразът „по втория начин“ му беше ясен. Той просто се беше оказал най-точната характеристика на бурната дейност, която развиваха някои субекти, смятащи себе си ако не за ангели, то поне за хора на място и оправни момчета.

Но самият израз „по втория начин“ ги издава. Той е излязъл, ако може така да се каже, от официалния свят на крадците и е навлязъл в света на неофициалните крадци, разграбващи съветската собственост по джобовете на рубашките, по кошниците. Това са още по-предприемчиви и нагли грабители на социалистическата собственост от онези, които нощем разбиват вагони в някоя сточна гара, за което и ги осъждат по съответния член.

Тук има всичко, предвидено от наказателния кодекс: и взломна кражба с бележка, и строителен бандитизъм с протекции, и заграбване на чуждо жилище посред бял ден и без всякакво чакане.

Рижавите юнаци невинаги ходят със заклана гъска под мишница.

Понякога слагат ръка върху чужди вагони с алабастър или мандарини, със замразена бяла риба или табуретки. Грабят. Оказва се, че всичко им е нужно.

— Днес се сдобих с пет хиляди тухли! Страхотна далавера! По държавни цени! А знаете ли по колко са на пазара?… Нека си стоят. Все някога ще ми влязат в работа. И без това смятахме след година-две да строим авгиеви къщи.

У нас със сигурност има къщички, издигнати по втория начин, напук на плана, въпреки ясната забрана на държавните органи, построени само защото някакъв много енергичен човек чрез измама, за сметка на държавата, за сметка на новите жилища за работниците, учените или специалистите е измъкнал отнякъде всички материали за своето гнезденце: и цимент, и покрив, и тоалетни чинии, и дограма, и паркет, и газови печки, и скъпоценния телефонен кабел. Отнел ги е от плана, объркал е картите, затруднил е работата, осуетил е нечии прекрасни начинания, проникнал е като микроб в чистия и светъл съветски организъм.

Другари, и още една важна новина! Но помнете, тя е тайна! Никому нито дума!

По-тихо!

У нас има и писатели по втория начин! (Не са много, но ги има.)

Композитори по втория начин! (Има ги.)

Художници?

Поети. (С връзки.)

Драматурзи. (Има известен процент.)

Кинорежисьори.

Това е тънка работа. И много сложна при това. В изкуството винаги е много сложно. Това също е голямо изкуство — да се намърдаш в литературата или музиката без опашка.

Всичките тези хора — и веселякът самоснабдител с протегнатата ръка, и строителният работник, който със стоппалка в ръка отклонява магнитогорския вагон с дървени трупи, и идеологическият джебчия с чужда слава на загриженото чело — всички тези „азнатебетинамене“ си мислят, че с връзки всичко може да се направи, че няма бариера, която да не можеш да прескочиш с помощта на роднинството, че по втория начин, с една бележка могат да се присламчат и към социалистическото строителство.

Но това не им се удава. Толкова обичаният от тях втори начин ще ги отведе в същите онези килии, откъдето е изпълзял този престъпен, циничен, антисъветски израз.

1933 година