Да поиграем на отравяне

— Ние те мразим! — крещяха шестнайсет момичета и момчета, заобиколили Майкъл. Нещата вървяха на зле. Междучасието бе свършило, а господин Хувърд все още не идваше.

— Ние те мразим!

В желанието си да избяга от тях, Майкъл се качи на перваза на прозореца. Те отвориха прозореца и започнаха да го бутат. В този момент се появи господин Хувърд.

— Какво правите?! Спрете! — кресна той и се хвърли да помага на Майкъл.

Но беше късно.

До паважа имаше три етажа.

Майкъл прелетя трите етажа и умря, без да дойде в съзнание.

Следователят безпомощно вдигна ръце: това са деца, те са на осем-девет години, не разбират какво правят. На следващия ден господин Хувърд беше уволнен.

— Ама защо? — се питаха колегите му.

Той не казваше нищо. Само дето в очите му избухваха злобни пламъчета. Мислеше си, че ако каже истината, ще го помислят за напълно откачен.

Господин Хувърд замина за Медисън Сити и се засели в градчето Гринбай. Седем години живя там, като си вадеше хляба с разкази, които местните списания публикуваха охотно. Така и не се ожени, защото всички жени, които познаваше, имаха едно общо желание: да родят дете.

През есента на осмата година от живота му на самотник заболя негов приятел, учител. Нямаше с кого да го заменят и придумаха господин Хувърд да вземе неговия клас. Ставаше дума за няколко седмици и той след много вътрешни колебания се съгласи.

В едно навъсено септемврийско утро дойде в училището.

— Понякога ми се струва — говореше господин Хувърд, като се разхождаше между редиците с чинове, — че децата са завоеватели, появили се от друг свят.

Той се спря и погледът му изпитателно пропълзя по лицата на малобройната му аудитория. Беше сложил едната си ръка на гърба, другата като зверче притичваше по копчетата на жилетката.

— Понякога — продължи той, впил очи в Уилиам Арнолд и Доналд Бауър, — понякога наистина си мисля, че децата са чудовища, които дяволът изгонва от преизподнята, защото не може да се справи с тях. И съм дълбоко убеден, че трябва да бъде направено всичко възможно, за да бъдат вкарани в правия път техните груби примитивни мозъчета.

Голямата част от думите му, които влизаха в старателно измитите и подсушени уши на Арнолд, Невъл, Бауър и компания, оставаха неразбираеми. Но тонът беше явно заплашителен. Всички бяха забили очи в господин Хувърд.

— Вие принадлежите към коренно различна раса. Оттам идват вашите интереси, вашите принципи, вашето непослушание — продължаваше своето встъпително слово той. — Вие не сте хора, вие сте деца. И докато не станете възрастни, не трябва да имате никаква права и превилегии.

Той направи пауза и изящно седна на мекия стол, сложен зад отърканото до блясък учителско писалище.

— Живеете в света на фантазиите — рече, мрачно усмихнат. — Но край, никакви фантазии в моя клас! От мен ще научите, че когато те пляснат с линийката по ръцете, това не е фантазия, не е вълшебна приказка и не е коледен подарък — той изпуфтя, доволен от шегата си. — Е, наплаших ли ви? Ами че вие това си заслужавате! Искам да не забравяте къде се намирате. И да запомните — аз не се страхувам от вас!

Доволен от себе си, той се изпъна на стола. Очите на децата бяха приковани върху него.

— Хей, вие там, какво си шепнете? За черната магия ли?

Едно момиченце вдигна ръка.

— А какво е това черна магия?

— Ще го обсъдим, когато двете ви приятелчета си признаят за какво си бъбрят. Хайде, млади хора, чакам.

Надигна се Доналд Бауър.

— Вие не ни харесвате. Ето за това си говорихме. — И си седна на чина.

Господин Хувърд сви вежди.

— Уважавам откровените хора, истина е. Благодарен съм за честността ти. Но не търпя никакви дързости, затова днес ще останеш след часовете да измиеш всички чинове в стаята.

Връщайки се у дома, господин Хувърд срещна четирима от учениците в своя клас. Удари с бастунчето по плочника и се спря до тях.

— Какво правите тук?

Двете момчета и двете момичета се разбягаха като пилци, сякаш Хувърд ги беше наложил с бастуна си.

— Не така! — настоя той. — Елате насам и ми кажете с какво се занимавахте преди малко.

— Играехме на „отравяне“ — призна Уилиам Арнолд.

— На „отравяне“ ли? Тъй… — господин Хувърд се усмихна иронично. — И що за игра е тази?

Уилиам Арнолд се опита да побегне.

— Веднага се върни! — изкрещя Хувърд.

— Ама аз ви показвам — каза момчето, след като прескочи бордюра. — Така играем на „отравяне“. Като отиваме при покойника, ние го прескачаме.

— Какво, какво? — не разбра господин Хувърд.

— Ако настъпите гроба на покойника, вие се отравяте, падате и умирате — вежливо обясни Изабел Скетлън.

— Покойници, гробове, отравяния — рече Хувърд раздразнен, — откъде ви идват на акъла?

— Не виждате ли? — Клара Перис посочи с чантата си към тротоара. — На тази плочка са записани имената на двама покойници.

— Глупости! — усмихна се господин Хувърд. — Това са имената на майсторите, които са направили плочките.

Изабел и Клара си обмениха бързи погледи, после възмутени изгледаха момчетата.

— Вие казахте, че това са гробове — почти едновременно изкрещяха те.

Уилиам Арнолд гледаше върховете на маратонките си.

— Така де… ама аз исках да кажа… О, закъснявам, трябва да се прибирам! Чао!

Клара Перис гледаше двете имена, изсечени върху плочите.

— Господин Кели и господин Торил — засрича тя. — Това не са ли гробове? Не са ли погребани тук? Виждаш ли, Изабел, аз ти казвах…

— Нищо не си ми казвала — отсече Изабел.

— Абсолютна лъжа! — и господин Хувърд удари бастуна си. — Най-примитивна фалшификация. Да няма повече такива работи — разбрахте ли ме, Арнолд и Бауър?

— Да, господине — промърмориха момчетата неуверено.

— Трябва да се говори силно и ясно! — нареди Хувърд.

— Да, господине — отвърнаха двамата в един глас.

— Това вече е друго — рече Хувърд и продължи нататък.

Уилиам Арнолд почака, докато се скрие от погледите им, и каза:

— Сякаш някаква птичка се е изсрала на носа му.

— Хайде, Клара, да поиграем на отравяне — нерешително предложи Изабел.

— Тоя развали всичко — навъсено отвърна Клара. — Отивам си.

— Вай, аз се отрових! — закрещя Доналд Бауър и се строполи на тротоара. — Гледайте бе! Аз се отрових! Умирам!

— Много важно — каза Клара и побегна към къщи.

В събота сутринта Хувърд погледна през прозореца и побесня. Изабел Скетлън рисуваше нещо на паважа точно под прозореца му и подскачаше, припявайки си еднообразна песничка. Хувърд толкова се възмути, че мигом излетя на улицата с викове „Да се махаш!“ и едва не събори детето. Хвана я за рамото и здравата я разтресе.

— Аз само си играех на степени — разхленчи се детето, като размазваше сълзите си с мръсни юмручета.

— Кой ти е разрешавал да играеш тук? — той се наведе и започна да бърше с носната си кърпа нарисуваното. — Малка вещица такава! Измисляш си разни степени, песнички, заклинания… И всичко изглежда съвсем невинно. Злодейка такава! — замахна да я удари, но се отказа.

Хлипайки, Изабела се дръпна настрана.

— Махай се! И кажи на твоите бандити да не ми се опъват. Ха са посмели да си навират носа наоколо, ха…

Върна се в стаята си, наля половин чаша бренди и го гаврътна на екс. После целия ден слушаше как децата наоколо играеха на криеница, на жмички, на магии. И всеки вик на тези чудовища отекваше болезнено в сърцето му. „Още седмица и ще откача — мислеше си той. — Господи, защо на направиш така, че да се пръкват направо възрастни.“

Мина още една седмица, омразата между него и децата нарастваше лавинообразно. Ненавист, страх, неочаквани изригвания на неудържима ярост и после мълчаливо очакване…

Градът бе потънал в меланхолията на есенните аромати. Дните започнаха да се скъсяват.

„Да предположим, че няма да ми направят нищо, няма да посмеят — мислеше си Хувърд, докато сръбваше поредното бренди. — Това, разбира се, са глупости. Скоро ще се махна и от града, и от тях…“

Нещо дрънна в стъклото. Той вдигна глава и видя белезникав череп…

Случи се в петък, в осем вечерта. Зад гърба му беше една дълга и уморителна седмица в училището. Като капак точно пред дома му бяха изровили дълбока яма — да сменят водопроводните тръби. И цяла седмица трябваше да гони тия обесници, те толкова обичат да се навират по дупките, да се крият, да пълзят насам и натам, да играят своите тъпанарски игри… Слава богу, положиха тръбите, утре майсторите ще зарият трапа и ще направят нов тротоар. Плочките вече са тук. Най-после тия чудовища ще си разотидат, но сега… Сега на перваза се хилеше белезникав череп.

Няма съмнения — нечия детска ръка го мърдаше и почукваше по стъклото. Под прозореца се чуваше приглушено хихикане.

Хувърд изскочи на улицата и видя три разбягващи се момчета. Псувайки от цяла душа, той хукна подире им. Вече беше притъмняло, но той ясно различаваше силуетите им. Стори му се, че момчетата се спряха и прескочиха нещо невидимо. Той ускори крачките си, без дори да си помисли какво би могло да бъде това. Точно в този миг се спъна и рухна в трапа.

„Въже…“ — прободе съзнанието му миг преди да удари главата си в тръба. Преди да изгуби съзнание той усети как калната лавина постепенно затрупва обувките му, панталоните, сакото, шията, запълва устата му, ушите, ноздрите, очите…

На сутринта хазайката почука на вратата на господин Хувърд, понесла поднос с кафе и апетитни кифлички. Почука няколко пъти и когато не получи отговор, влезе в стаята.

— Странна работа — рече тя, оглеждайки се. — Къде ли се е дянал господин Хувърд?

После този въпрос тя си задаваше още много години…

Защото възрастните хора не са наблюдателни. Те не обръщат внимание на децата, когато играят на „отравяне“ на Оук-Бей стрийт. И не виждат как отвреме-навреме някое дете спира пред една от плочите на каменния бордюр, на който с криви детски букви е изчегъртано „М. Хувърд“.

— Били, кой е този „М. Хувърд“.

— Не знам. Сигурно майсторът, който е направил плочата.

— А защо надписът е като детски?

— Откъде да знам. Ти се отрови! Ти го настъпа!

— Детска му работа. Човек няма откъде да мине, все на улицата играят…