Дарът на змията

Непознатият

Когато видях непознатия за първи път, не можех да предположа, че той щеше да промени живота ни. Нито земята се разлюля под краката ми, нито пък усетих вледеняващ полъх, дори не настръхнах. Единственото, което почувствах, бе леко безпокойство, което бързо отшумя. Даже не казах на мама. А може би трябваше? Не знам. Не мисля, че това щеше да промени нещо. В мига, в който той ме съзря, вече беше късно за каквото и да било.

А иначе бях чакала този ден с нетърпение. В Хьойландет щеше да има пазар в чест на лятното слънцестоене и клановете бяха пристигнали от близо и далеч, за да търгуват, разговарят и да се забавляват, за да се състезават кой е най-бързият ездач, кой е най-добрият стрелец или кой може да остриже овца за най-кратко време. С мама се бяхме потрудили здравата последните седмици, събирахме и сушихме билки, варихме отвари и бъркахме лечебни мазила, а доведената ми сестра Роза бе издялкала купи, лъжици, подпори за етажерки и други подобни предмети, както и малки животинки и кукли за децата. Тя бе сръчна с ножа и можеше да превърне къс дърво в крава или куче, които изглеждаха съвсем като живи. Брат ми Давин нямаше какво да продаде, но се надяваше да спечели някое от надбягванията с коне с черния си жребец Фалк.

Това беше първият ми пазар в Хьойландет. Миналата година той не се състоя заради размириците между клановете.

Кланът Кензи, който ни бе приютил, враждуваше със Ская и ние успяхме да предотвратим голямата битка в долината Скара в последния момент, точно преди всички да успеят да се избият. И всичко бе по вина на Дракан — Дракан, който си седеше в Дунарк и се наричаше граф на Ордена на дракона, след като бе убил стария граф. Хитър беше този Дракан. Вместо самият той да воюва с клановете, ги беше подлъгал да се бият помежду си. А в деня, когато уби стария граф Ебнезер заедно със снаха му и внуците му, обвини собствения му син Никодемус — Нико за това и той отърва бесилото само благодарение на мама. А може би мъничко и благодарение на мен. От този момент нататък Дракан беше наш враг. И то доста опасен.

Но днес не исках да мисля за това. Или поне не повече от необходимото, защото все още не можехме да идем някъде без Салан Кензи — огромният, спокоен, стабилен Салан, който вече почти две години пазеше мама.

— Какво стълпотворение само! — промълви мама и хвана здраво юздите, защото Фалк, който теглеше каруцата, не бе свикнал с такава гюрултия. — Къде ще спрем?

Плъзнах поглед над тълпата. В началото всичко изглеждаше размазано, все едно стоиш пред мравуняк, но всъщност си имаше улици и площади, точно като в истински град, само дето този пазарен град не бе построен от къщи, а от лавки, каруци и шатри.

— Какво ще кажеш за ей там? — попитах аз, сочейки с пръст. — Най-накрая на реда. Там може да си намерим място.

— Хайде да опитаме! — рече мама и пришпори Фалк. Нашият черен жребец запристъпя сковано и неохотно напред по една от уличките на пазара.

— Медни съдове! — викаше една жена. — Най-хубавите медни съдове!

— Три шилинга — мърмореше един пълен мъж от Ская. — Не е ли малко множко за чифт чорапи!

— Наденички от глиган! Пушен еленов бут! Елате и опитайте!

Фалк присви уши, а тялото му се напрегна още повече. Каруцата едва пъплеше напред.

— Не можеш ли да го накараш да се размърда малко? — попитах аз мама. — Накрая някой ще вземе да ни изпревари.

— Цялата тази гюрултия не му допада — отвърна ми мама. — Дина, мисля, че ще е най-добре, ако го водиш.

Скочих от капрата и хванах Фалк за юздите. Това го поуспокои малко, но нямаше особено голям ефект. И точно преди да пристигнем, една каруца се зададе срещу нас и свърна на мястото, което бях избрала.

— Ей — извиках аз, — това място си е наше!

— Така значи — рече човекът с каруцата. — Да бяхте побързали тогаз!

Стрелнах го с гневен поглед. Той беше едър мъж с къдрава кафява коса и беше препасан с кожена престилка, която приличаше на ковашка. И изобщо не изглеждаше да има угризения.

— Ти ни видя! Много добре знаеше, че се бяхме запътили насам!

— Съжалявам, девойче. Днес аз преварих.

— Не е честно…

— Мълчи, Дина, — скастри ме мама от капрата. — Ще си намерим друго място.

Каруцарят едва сега се вгледа в мама по-внимателно или по-скоро в знака на Жрицата, който висеше на гърдите й. Той не беше нищо особено, просто емайлирана тенекиена плочка в бяло и черно, която изобразяваше око. Веднага щом я съзря обаче мъжът смени тона си.

— О, извинете — рече той, пусна юздите с едната си ръка и я скри зад гърба. — Не ви видях… Ако мадам желае мястото, то…

Мъжът дръпна юздите, така че малкият му сив планински кон бе принуден да свие рязко надясно.

— Не, няма нужда — понечи да го спре мама, но той вече бе започнал да се отдалечава толкова бързо, колкото тълпата му позволяваше.

— Видяхте ли какво направи с ръка? — попита Роза ядосано. — Видяхте ли?

— Жестът срещу вещици — отвърнах аз вяло. — Но той поне държеше ръката си зад гърба. Някои направо я размахват пред лицето ти.

Мама въздъхна.

— Да, тъжно е. И май става все по-зле — тя хвана знака на Жрицата с ръка, но не каза това, което очаквахме — че ситуацията се е влошила след като Дракан започна да изгаря долу, в долината, жрици на срама, все едно бяха вещици. — Е, по-добре да се настаним. Хайде, момичета. Да подредим стоката.

— Ако изобщо се намери някой храбрец, който да купи нещо от Жрицата на срама или семейството й — изръмжах аз.

Мама се усмихна, но очите й останаха сериозни.

— Хм. Сигурно ще се намерят купувачи. По някаква причина хората вярват, че моите билки имат по-голяма сила от тези на останалите.

Мама знае много за това кои билки при кои болести помагат, но не се занимава с магия. Всеки би могъл да свари същите отвари, мнозина го и правят. Но тъй като мама, освен всичко друго, е и Жрица на срама, хората си мислят, че намесва и някакви вещерски умения. Всъщност има само едно нещо, което отличава мама от останалите: тя може да погледне човек в очите и да го накара да си признае всичките си прегрешения и да изпита срам.

Ние разпрегнахме Фалк и избутахме каруцата наравно с останалите лавки и фургони.

— Искаш ли да се качиш до горе с Фалк? — попитах аз Роза.

Бяхме оставили мъжете, тоест Салан, Давин, приятеля му и Барутлията, на скришно място в подножието на едни скали малко по-нагоре по хълма, за да разпънат палатките ни далеч от най-ужасната тълпа.

Роза се замисли за миг.

— Не е ли по-добре ти да отидеш? С всички тези хора наоколо… представи си, че пак подивее.

Роза не беше свикнала да общува с коне. Там, откъдето идваше, малцина можеха да си позволят да гледат такова животно. Преди да се срещнем, тя живееше в Скиденстед, най-бедната и изпаднала част на Дунарк.

Кимнах.

— Добре. Ти също трябва да си изложиш стоката.

Мъжете точно бяха приключили с палатките горе, при скалите. Стояха един до друг и ги гледаха така гордо, сякаш бяха издигнали четириетажни къщи.

— Виж, ето така се прави — рече Давин и потри ръце. — Добре, че ни оставихте да работим на спокойствие — Той ми хвърли един от онези снизходителни погледи, с който искаше да ми каже, че единственото, което момичетата правеха, бе да се пречкат.

Аз се престорих, че не съм го забелязала и завързах Фалк с въжето, така че да може да пасе с останалите три коня: кафявия жребец на Салан, жълто-черния на Барутлията и моята хубава малка Силке, която Хелена Лаклан ми беше подарила миналото лято.

— Да сте виждали Нико? — попитах аз.

Салан поклати глава.

— Още не. Но трябва да е тук някъде.

Всъщност първоначалната идея бе Нико да дойде на пазара с нас. Но сутринта, когато отидохме да го вземем, той се караше така свирепо с учителя Маунус, че ругатните буквално се сипеха около тях. Още отдалеч ги чухме. Гласовете им долитаха откъм къщата и прорязваха тихото утро, а учителят Маунус викаше така силно, че на кафявата кобила, която бе завързана за коневръза отвън, й идеше да побегне от ужас.

— Не разбираш ли, момче? Това е твой дълг, по дяволите…

— Изобщо не е така. И изобщо не започвай с пледоарията за дълговете. Аз искам…

— Ясно ми е, че искаш да се измъкнеш. Искаш да пееш и да танцуваш и да се мъкнеш с тумбата пияни селяни. Искаш да се напиваш до несвяст. Това искаш, нали, господарю пияница!

— Престани да ме наричаш така! — изкрещя Нико, като гласът му почти заглуши този на учителя Маунус.

— Може би от истината боли?

— Не може ли човек поне веднъж да се позабавлява? Без ти веднага да решиш, че иска да се напие? Изобщо не ми вярваш.

— А имам ли основание да ти вярвам?

За миг вътре настъпи тишина. След това Нико излезе съвсем пребледнял. А след малко се показа и учителят Маунус.

— Спри, момче. Не можеш да бягаш така!

— Защо да не мога? — рече Нико. — Ти така или иначе не ме слушаш. А и защо ли да го правиш? Аз съм просто един безотговорен пияница, на когото не може да се разчита.

— Нико… — Маунус протегна ръка, сякаш искаше да го хване.

Нико обаче изобщо нямаше намерение да спре. Той хвърли бърз поглед към Роза, Давин и мен, но не мисля, че ни забеляза, а и нищо не ни каза. После ядосано отвърза юздите на кобилата от коневръза и се метна отгоре й, без дори да използва стремето. Кобилата, която така или иначе бе изнервена от препирнята, се втурна напред по хълма в нещо средно между галоп и подскоци. Не след дълго двамата се скриха от погледите ни.

Учителят Маунус стоеше насред двора и изглеждаше странно безпомощен. Той беше едър човек, с посребрена рижа коса и брада и буйни, гъсти вежди. Изобщо не му прилягаше да стои изправен там с празни ръце и озадачен поглед.

— Проклето момче — промърмори той. — Защо никога не иска да ме чуе?

Всъщност Нико вече не беше момче. Беше на деветнадесет, пораснал млад мъж. А освен това и графски син. Учителят Маунус обаче му бе преподавал цял живот и сега му бе трудно да се отучи от навика да го наставлява. Той имаше своя собствена непоколебима идея за това какво Нико трябва и не трябва да прави. И затова се караха.

Учителят Маунус ни погледна, сякаш едва сега осъзна, че стояхме там. Той избърса чело с протрития си зелен кадифен ръкав и се опита да се съвземе.

— Добро утро, момичета — рече той. — Добро утро, Давин. Как е майка ви?

Винаги ни задаваше този въпрос. Той питаеше дълбоко уважение към мама, както повечето хора. Уважение или направо страхопочитание.

— Добро утро, учителю — рекох аз. — Тя е добре, благодаря.

— Радвам се да го чуя. Какво мога да сторя за вас?

Ние се спогледахме. След тази караница той едва ли щеше да се зарадва, като чуе какво ни бе довело тук. Давин събра кураж да отговори..

— Дойдохме да попитаме дали учителят и Нико имат желание да ни придружат на пазар по случай деня на лятното слънцестоене.

— Мда-а-а, точно така. Пазарът — учителят примижа на утринното слънце и изглеждаше объркан. — Аз… аз нямам особено желание. А и някой трябва да остане вкъщи и да се грижи за животните. Но младият Никодемус… младият господар сигурно вече се е запътил натам. Искам да кажа, че според мен язди натам. Мисля си, дали не бихте могли да ми направите една услуга и да го държите под око. Аз… ще се чувствам по-спокоен, ако той е с вас.

„Няма да се страхуваш, че ще се напие до припадък“ — помислих си аз. Но си замълчах.

Давин изглеждаше леко ядосан. Брат ми не се разбираше винаги добре с Нико и идеята да му бъде бавачка едва ли му допадаше особено.

— Разбира се — рекох аз, преди Давин да успее да възрази.

А сега бях на път да престъпя това обещание, защото никак не беше лесно да открия Нико насред тълпата.

— Няма смисъл да си загубим цялото време, за да го гоним — рече Давин. — Той не е пеленаче, което не може да се грижи само за себе си.

— Не, не е — отвърнах аз. — Но ние обещахме на учителя Маунус.

— Ами тогава продължавай да го търсиш. Аз искам да видя хиподрума.

— По-добре ще направите, ако не се разделяте — рече Салан. — Не мога да ви наглеждам всичките наведнъж.

— А и не трябва — отвърнах му аз. — Салан, тук има толкова много хора. Нищо не може да се случи. Пък ако някой само се опита, ще се развикам.

Салан изръмжа.

— Да, това можеш да направиш. — Той заби палец в рамото ми. — Но внимавай. Чуваш ли ме? Не бива да тръгваш където и да било с непознати.

— Разбира се, че няма.

Много добре разбирах безпокойството му. Когато братовчедът на Дракан, Валдраку, ме отвлече миналата година, именно Салан трябваше да каже на мама, че съм изчезнала и вероятно мъртва. Със сигурност никога нямаше да го забрави. А и аз самата бях изпитвала страх няколко пъти, страх, че това може да се случи отново. Но тук, сред тълпата планинци и търговци, се чувствах в безопасност. Както казах на Салан, трябваше само да извикам.

Той обаче все още не ме беше пуснал.

— Може би ще е по-добре, ако аз… Не бива да оставаш сама.

— Салан, нищо няма да се случи — можех да си представя какво би било, ако той ми вървеше по петите… Изобщо нямаше да мога да се порадвам на пазара.

Той въздъхна.

— Няма. А и не мога да те затворя в клетка. Добре. Тичай, момиче. Но да се пазиш.

— Да, да.

Давин и Барутлията се отправиха към хиподрума, а аз се шмугнах сред тълпата, за да търся Нико. Имаше какво да се види. В началото погледът ми се премрежи от обгръщащата ме пъстрота. Звуци и миризми, хора и животни… Търговците викаха колкото им глас държеше, а между лавките стояха жонгльори и забавляваха зрителите с всевъзможни трикове, само и само някой да им пусне шилинг — два. Имаше един мъж, който жонглираше с три горящи факли. С него имаше дресирано куче, което заставаше ту пред един зрител, ту пред друг. То носеше кутия на врата си и ако някой не пуснеше паричка в нея, започваше да лае, вие и да се зъби. Беше забавно, но аз продължих напред, защото не исках кучето да спре пред мен.

Търсех с очи Нико сред непознатите лица, но го нямаше. Той не беше край хиподрума като Давин и Барутлията, които стояха и оглеждаха състезателните коне, преструвайки се на големи познавачи. Нямаше го и сред зрителите на състезанията по борба. Надникнах и във всички шатри за бира, но и там не го открих. Затова пък буквално се сблъсках с каруцаря, който за малко не ни измъкна изпод носа мястото на пазара. Бях толкова заета да се взирам в лицата на посетителите, че го забелязах, едва когато се блъснах в скрития му под престилка корем.

— Ей, внимавай, момиче — рече той. И тогава ме позна. — Ама от теб направо няма отърваване.

— Извинете — рекох аз и по стар навик забих поглед в земята. — Не ви видях.

— Не, разбира се. Но макар майка ти да е Жрица на срама, това не ти дава право да се блъскаш в почтените хора.

— Не беше нарочно — защитих се аз и понечих да си тръгна.

— Чакай, чакай, къде се разбърза — изръмжа той и ме хвана за ръката. — Или госпожицата е твърде изтънчена, за да се извини.

— Аз го направих — отвърнах му аз, като се опитах да се освободя.

— Така ли? Значи не съм чул. Явно не е било особено високо, а според мен нищо не си казала.

Колко досаден беше само. Започваше сериозно да ме ядосва.

— Пусни ме — рекох му аз — или — „или ще се развикам“, помислих си аз, но не успях да го изрека.

— Или какво? Ще накараш майка си да ме прокълне? Сега пък се опитваш да заплашваш един честен мъж?

Не ме беше страх. Или поне не особено. Огледах се набързо, за да видя дали Салан не бе някъде наблизо, но го нямаше.

— Никого не заплашвам — казах аз с малко по-спокоен тон. — А и мама не кълне. Дори и да може, пак няма да го направи.

— И ти искаш да ти повярвам?

— Да, всъщност искам! — втренчих се ядосано в него. И тогава се случи отново. Не че го исках. Но това беше нещо, което не можех да контролирам сама. Вече не. Усетих рязката, внезапно пронизваща болка и после вече беше късно.

Той нададе сподавен вик и ме пусна като опарен.

— Малка вещица — изсъска каруцарят и се отдръпна, като отново направи жеста, но този път съвсем явно, направо пред носа ми.

Бях го погледнала с очите на Жрица на срама. Не беше нарочно, може би се случи, защото се ядосах или защото не искаше да ме пусне. Сега той не искаше да ме погледне, а още по-малко да ме докосне.

— Къш — изкрещя той, толкова силно, че хората започнаха да се обръщат. — Изчезвай, дяволско създание.

Една жена, която носеше кошница с яйца, направи същия знак като каруцаря, а един чернокос мъж с червена риза се втренчи в мен, сякаш бях трол или самодива.

Крайно време беше да се махна оттам.

— Просто ме оставете на мира — казах аз и понечих да си тръгна.

На пътя ми стоеше чернокосият мъж. В началото си помислих, че беше случайно, и се опитах да го подмина, но той не се помръдна.

— Извинете, може ли да мина? — попитах го аз учтиво. Една разправия ми стигаше за днес.

Той не се отмести. Стоеше там и ме гледаше със странно изражение на лицето, сякаш, сякаш… не можех да кажа точно. Сякаш бе намерил нещо.

— Как се казваш? — попита той, а гласът му прозвуча странно. Имаше непознат акцент. Със сигурност не беше планинец, а говорът му бе различен и от този на хората от долината. На едното си ухо носеше обеца — малка сребърна змия със зелени камъни за очи. Не бях свикнала да виждам мъже с бижута.

Пулсът ми се ускори. Кой беше този човек и защо се интересуваше от мен? Дали не бе заради думите на каруцаря, че съм дяволско изчадие и така нататък? Не исках да му кажа името си.

— Извинете, малко бързам…

Изведнъж той хвана лицето ми с ръце и ме погледна право в очите. Не че беше грубо или силно, но просто не го очаквах. Аз пристъпих една крачка назад и той веднага ме пусна.

За миг стояхме така и се гледахме в очите. След това аз се обърнах и понечих да си тръгна, откъдето бях дошла.

— Почакай — извика той.

Аз погледнах назад. Той ме следваше. Ох, защо ли не изчаках Салан? Затичах се, доколкото тълпата ми позволяваше. Къде беше нашата палатка? Промуших се през две други, прескочих две оси на каруци и се показах изпод една маса с глинени съдове, та грънчарят се развика ужасен и ме нарече „проклета калпазанка“. Аз не се спрях, а продължих да тичам. И тичах ли, тичах. Не беше ли това нашата улица? Да, малко по-надолу можех да видя Роза, нагиздена със зелена пола и бяла блуза. Аз отново се обърнах, но за мое облекчение този път не се виждаше никакъв тъмнокос непознат с червена риза.

— Здравей — рече Роза. — Вече продадох три от малките кончета и една купа. А и билките вървят като топъл хляб.

Мама седеше и обсъждаше с някакъв клиент един от мехлемите. Тя гледаше гърненцето вместо клиента, но накрая всички се усмихнаха и явно бяхме на път да осъществим още една продажба.

— Чудесно — рекох аз. После отметнах коса от челото си и се опитах да успокоя учестеното си дишане.

Роза се вгледа малко по-добре в мен.

— Какво ти е?

Аз отворих уста, за да разкажа за непознатия с червената риза, но размислих, преди да започна да говоря.

— А, нищо, потичах малко. Попаднах на онзи, който за малко да ни вземе мястото, а той изобщо не беше учтив.

— Мога да си представя — отвърна ми Роза и се изкиска злобно — все пак загуби доста хубаво място. И така му се падаше.

Не знам защо не казах нищо. Може би, защото точно в този момент мама беше толкова щастлива, и аз не исках да я безпокоя. Но мисля, че това не беше всичко. Сякаш още усещах ръцете на мъжа върху лицето си. Дланите му бяха груби и топли. Косата и брадата му — въгленово черни. А очите, с които ме погледна — зелени, точно като моите.

— Намери ли Нико? — попита Салан.

— Не — отвърнах аз. — Може би още не е стигнал дотук.

Герои и чудовища

Всъщност Нико сам ни намери. Беше се стъмнило и ние точно се бяхме захванали да прибираме палатката и лека-полека да се замисляме за вечеря. Или поне моят стомах.

— Денят беше добър — каза Роза доволно. — Трябваше да взема някоя и друга цепеница с мен, та да издялкам още животни. Вървят като топъл хляб.

— Може би трябва да искаш малко повече пари за тези, които са ти останали.

Роза замълча.

— Не знам. Харесва ми мисълта, че всеки може да си ги позволи. А и на мен не ми струва нищо да ги направя.

„Само вложеният труд“, помислих си аз. Просто фантазия, сръчни ръце и търпение, а това все пак си беше един вид разход. Но Роза явно не гледаше на нещата по този начин. Тя се радваше, че хората искаха да притежават нещата, които правеше, и дори даваха пари за тях.

— Ето го — рече изведнъж по-малката ми сестра Мели и започна да сочи към някого. — Ето го Нико.

И наистина беше той. Вървеше леко през тълпата, защото хората се отдръпваха, щом го видеха, макар че сигурно не осъзнаваха защо. Беше малко странно, защото той носеше същите дрехи като всички останали. Нито ризата му, нито вълнената му жилетка бяха особено изтънчени. Но въпреки това човек можеше да забележи, че той не бе обикновен планински селянин. Не знам дали графските синове се раждаха необикновени — като бебета те плачат, акат и спят като всички останали младенци. Но може би като пораснат, се научават да се държат различно, да вървят, стоят и говорят по един особен начин. Във всеки случай това се набиваше на очи. И не беше само заради дрехите.

Той беше пуснал брада, след като се преместихме тук, горе. Повечето планинци също имаха бради и Нико вероятно си мислеше, че така би било по-трудно да го разпознаят. „Но явно само това не беше достатъчно“, помислих си аз.

— Добър вечер, медамина — поздрави той мама. — Добър вечер, момичета. Къде е Салан?

— Отиде на хълма да доведе Фалк — отвърнах му аз. — Ще прибираме за днес.

— Добре ли вървя търговията? — запита той.

Кимнах.

— Ние продадохме мехлемите, а Роза — повечето от животните си.

Той взе една малка фигурка на куче и я претегли в ръка.

— Хубави са — рече той. — Колко им взимаш?

— По шилинг за най-малките и по два за останалите — измърмори Роза, която цялата бе почервеняла заради похвалата.

Нико сбърчи вежди.

— Не е ли малко евтино? — попита той. — Сигурен съм, че можеш да получиш много повече за тях.

— Виждаш ли — рекох аз.

— Това не се брои — изпусна се Роза. — Искам да кажа, че Нико сигурно не е свикнал с…

— С какво? — попита Нико и изведнъж застина.

Роза започна да се върти и й се искаше да не си бе отваряла устата.

— Нищо — промърмори тя.

— Не, кажи. С какво не съм свикнал?

— С това да се замисляш кое колко струва — прошепна Роза.

Нико постави кученцето обратно на мястото му много бавно и внимателно.

— Да, права си — рече той с режещ тон. — За такива като нас винаги плаща някой друг.

Той се врътна рязко и закрачи напред. Хората сякаш отново му правеха място, без да се замислят за това.

— Почакай — извиках аз и оставих торбичките с билки. — Нико, почакай…

— О, не си създавай трудности заради мен — отвърна ми той студено, без да спре. — Мисля, че и сам мога да си купя една бира.

Вече почти не го виждах заради сумрака и тълпата. „По дяволите“, помислих си аз. Ние обещахме на учителя Маунус…

— Мамо? Мамо, може ли да отида с него?

— Да — каза мама и проследи тъмнокосата глава на Нико с очи. — Можеш.

Аз се запровирах през тълпата след Нико. Но неговите крака бяха по-дълги от моите и беше невъзможно да го настигна. Догоних го едва в следващата от пазарните улици — той се бе спрял пред един тезгях за бира и ракия. Стоеше там нерешителен с шилинг в ръка — все още не го бе сложил на тезгяха.

Аз се приближих до него.

— Нико, не искаш ли да вечеряш с нас?

Той се обърна рязко. Явно не беше очаквал да го последвам. Хвърли ми един бърз поглед и после се втренчи в земята. Това ме натъжи.

— Можеш спокойно да ме погледнеш — рекох му аз тихо. — Вече не съм опасна.

Усетих как сълзите запариха в ъгълчетата на очите ми, защото, макар че очите на Жрица на срама вървят ръка за ръка със самотата, беше някак странно и дори… дори ненормално да загубиш тяхната сила. Сякаш вече не бях дъщеря на майка си. Сякаш вече не бях себе си. Мама ме бе успокоявала, че способностите ми със сигурност ще се върнат, че само са се спотаили. И наистина на моменти получавах просветление, както днес с каруцаря. Но през повечето време… през повечето време нищо не усещах, когато поглеждах в очите на хората.

— Дина — той погали бузата ми с ръка, толкова леко, сякаш покрай лицето ми просто бе прелетял топъл полъх. — Натъжава ли те това? Сигурно е хубаво да… да можеш да гледаш другите хора, без да изтръгваш най-тъмните им тайни.

— Не знам — отвърнах аз.

— Ти получи шанса да бъдеш просто обикновена — промърмори той. — Да знаеше само как ти завиждам.

Аз не се чувствах обикновена. Само… разкъсана.

— Мисля, че е късно — рекох му аз. — Не съм убедена, че вече мога да бъда обикновена. Така и не се научих на това.

— Значи двамата с теб имаме повече общи неща, отколкото си мислех — каза той мрачно.

— Какво имаш предвид?

— Ако можех да избирам, мисля, че бих поискал да съм… син на коняр например. Или на търговец. Или на дърводелец.

— Казваш го само защото никога не ти се е налагало да ходиш все гладен в края на зимата, когато храната вече почти е свършила.

— Не казвам, че искам да съм беден. Или гладен. Или да мръзна. През целия ми живот хората са имали определена представа за това какъв съм и какъв трябва да бъда. Когато бях малък, не ми беше позволено да си играя с децата на стражите, защото бях графският син. Толкова много исках да се науча да правя грънци или да дялкам дърво, но не, вместо това трябваше да имам часове по фехтовка. А когато всичко това ми омръзна, когато изхвърлих меча си, тогава… Но ти знаеш.

Да. Знаех. Баща му го бе набил. Беше удрял все по-силно и по-силно, като бе ръмжал, че „един мъж е нищо без меча си“. Но Нико не бе поискал да се фехтува повече, колкото и да го бе налагал баща му.

— А когато… а когато се случи нещастието с татко и Адела и Биан… когато ги убиха, всички си мислеха, че аз съм го сторил, а някои все още вярват в това. За тях аз съм чудовището Никодемус и те биха ме убили, без да им мигне окото, и даже биха се хвалили после с това. Докато седях в килията в Дунарк, при мен идваха хора, само за да ме заплюят. Хора, с които бях отрасъл.

— Не всички вече вярват на това! Оръжейникът не вярва, вдовицата също, както и всички останали, които бяха привлекли на своя страна.

Долу в долината имаше хора, които тайно се противопоставяха на Дракан всеки път, когато им се отдадеше възможност.

— Права си. За тях съм младият господар и те очакват от мен да тръгна на борба с Дракан и да освободя Дунарк и всички останали завзети градове, та всички да заживеят щастливо до края на дните си. Мисля, че на тях им трябва герой.

— Тази идея не е съвсем лоша, нали? Все пак е по-добре от това да си чудовище.

— Така ли мислиш? Забелязала ли си колко често героите падат по време на борбата? След това, разбира се, всички са много тъжни и пишат куп възвишени песни за тях, но героят си е и ще си остане мъртъв. Съвсем мъртъв. И аз изобщо не изгарям от желание да възседна своя бял жребец и да започна да посичам хора, докато някой, който е по-добър от мен или има по-голям късмет, не ме прониже в корема. Не, благодаря.

Той изглеждаше едновременно ядосан и засрамен, сякаш наистина смяташе, че трябва да възседне своя бял жребец и всичко останало… Мисля, че бях приела за дадено, че един ден той ще се върне в долината, за да се бие с Дракан.

— А какво искаш тогава? — не се сдържах аз, защото не можех да си го представя да прекара живота си като овчаря на Мауди Кензи. А и всъщност не се справяше особено добре с тази работа — само преди седмица всички му помагахме да намери една овца, която бе загубил.

Нико вдигна глава и поне един път ме погледна право в очите.

— Искам да съм себе си. Толкова ли е ужасно? Искам да ми позволят да бъда Нико, а не герой или чудовище за сума ти хора.

— Разбирам, Нико, но какво означава това? — несъзнателно погледнах към ръката, в която държеше шилинга, и Нико веднага забеляза.

— Това означава — рече той ядосано, — че ще пия по халба бира, когато ми се иска. Точно като всички останали обикновени хора. Така че ако искаш, тичай вкъщи при учителя Маунус и останалите, все ми е тая.

Не знаех какво да правя. Не че беше толкова страшно да изпие халба бира. Но Нико невинаги успяваше да спре след първата. Или след петата или шестата. Именно това беше една от причините Дракан толкова лесно да успее да му припише три убийства.

Може би щях да успея да го спра, ако все още имах очите на Жрица на срама. Но бях загубила способностите си.

— Нико — рекох аз, — като си купиш бирата, не искаш ли да дойдеш при нас и да вечеряме заедно. Бивакът ни е горе при скалите — посочих с ръка натам.

Нико придоби по-спокойно изражение.

— Да, ще дойда — рече той. — Не се тревожи толкова. Ще дойда.

Отправих се нагоре към скалите. След цял ден на шумотевица и блъсканица беше приятно да се махна от пазара. Сега бях доволна, че мама избра по-усамотено място за лагеруване. Росата се бе спуснала като сив воал върху полянките и скалите и краката ми се намокриха, докато вървях по тревата. Слънцето почти се бе скрило, само няколко жълти ивици все още проблясваха по небето. Не беше тъмно, по-скоро леко сумрачно. Тук горе никога не се стъмваше напълно около деня на лятното слънцестоене. Пушекът от огньовете се стелеше като мъгла над долината, а отвсякъде се чуваше блеене на овце и кози и вой на кучета, които се лаеха едно друго.

Изведнъж той отново се изправи пред мен, сякаш изникна от земята. Мъжът. С червената риза. Дъхът ми секна и аз се закашлях от ужас.

— Нищо няма да ти сторя — каза той със странния си говор, по-мек и по-игрив от тези, с които бях свикнала. — Искам само да науча името ти.

Не му отговорих, а се затичах.

Лагерът беше наблизо. Нашето едро куче Пес излая заплашително, като ме чу да приближавам тичайки, а Салан, който иначе се опитваше да запали огъня, веднага скочи на крака.

— Какво има? — попита той остро.

— Нищо — отвърнах му задъхана. — Един мъж. Само един мъж, който…

— Къде? — прекъсна ме Салан.

— Там — махнах с ръка в посока към склона.

Но там нямаше никого. Само скални блокове, роса и пушек. Мъжът бе изчезнал.

— Никого не виждам — рече Салан.

— Той… Той сигурно се е върнал долу на пазара. Но аз не можех да разбера как бе успял да изчезне толкова бързо. Сякаш бе призрак.

— Как изглеждаше? Какво искаше?

— Искаше само да знае как се казвам.

Прозвуча странно, дори и за мен. Но Салан кимна, сякаш беше нещо съвсем нормално.

— Хубаво е, че си предпазлива — рече ми той. — Но не смятам, че ти е мислел злото.

Самата аз не знаех какво да мисля. Той ме уверяваше, че няма да ми навреди. Но пък от друга страна би било много глупаво да каже: „Ела тук, за да ти дам да разбереш“. А и след всичко, което се бе случило последните две години, имах доста основания да бъда подозрителна.

Седнах до огъня и се радвах, че Пес остана да ми прави компания, докато Салан слезе долу с Фалк да прибере каруцата. Малко по-късно се появиха Давин и Барутлията, а след тях мама и останалите. Мама бе проявила разточителство и беше купила пушени наденички в чест на добрите продажби през деня, и докато вечеряхме и си приказвахме, аз за сетен път почти забравих за мъжа. Бяхме на пазара по случай лятното слънцестоене и като никога имахме пари. Давин беше горд и щастлив, защото беше спечелил второ място с Фалк в едно от състезанията. А мама беше обещала, че по-късно щяхме да се отбием в шатрата на цигуларите, за да послушаме малко музика и да потанцуваме.

Кучешки лай

Мама ме разтърси.

— Дина, събуди се. Време е да събираме багажа.

— Ммммм — изобщо не исках да се будя. Доста окъсняхме предната вечер, а освен това попрекалих с ябълковия сайдер и танцувах толкова много, че ми се зави свят и краката ме заболяха.

— Будна ли си? Трябва да доведеш Нико и Мели. Мисля, че слязоха долу при езерото.

Аз се изтърколих от завивките и се изправих сковано. Изобщо не изгарях от желание да обикалям из пазара, за да търся своята инатлива по-малка сестра. Но все пак беше по-добре от сгъването на палатката и затова, след като посетих импровизираната тоалетна, се отправих към езерото.

Още отдалеч чух Моли да се смее. Тя се задъхваше, давеше и заливаше от кикот. Аз се приближих, без да ги викам, за да видя какво беше толкова смешно.

Беше Нико.

Той стоеше по средата на езерото, мокър до кости, нагизден с дълго зелено водорасло върху раменете. В ръка държеше клон, сякаш бе жезъл.

— Аз съм Нептун, морският цар — викаше той с цяло гърло. — И заповядвам: Нека забушува буря!

След това той се наведе и задуха по нещо. Доколкото успях да видя, бяха три малки лодки, измайсторени от тръстика и трева. Те се залюляха заплашително, а едната дори започна да се накланя.

— Ще се удавят! — констатира Мели и смехът й внезапно секна. — Нико, спаси ги!

— Нека бъде волята на принцесата — рече Нико и се поклони дълбоко, като истински благородник. Той внимателно изправи малката лодка и тя продължи спокойно да се носи напред.

Аз се вцепених. Никога преди не го бях виждала в подобна светлина. Дрехите, косата и брадата му бяха прогизнали. Но въпреки това… лицето му сияеше. Очите му се смееха и той приличаше на човек, който не знае що е притеснение и тревога. И ето, прокуденият от Дунарк графски син стоеше там, играеше си с моята шестгодишна сестричка и сякаш напълно беше забравил за Дракан и Дунарк, за героите и чудовищата.

Изобщо не ми се искаше да ги прекъсвам, но мама и останалите чакаха. Пазарът беше свършил и трябваше да се прибираме.

— Велики царю Нептун — рекох аз. — Ще събираме багажа.

Той се сепна. Не ме беше чул да приближавам.

— Дина — промълви Нико и погледът му потъмня. — Да, добре. Идваме — махна с ръка и ми опръска леко полата. — Подхлъзнах се на брега и паднах във водата. Давин сигурно има да ми заеме някоя излишна риза.

Нико махна водораслото от раменете си и зашляпа към брега.

— Ами корабите — запротестира Моли. — Сега няма кой да им прави вятър.

— Известно време ще трябва да се оправят сами — рече Нико и изстиска ризата си, доколкото можа.

— Хайде, Мели — казах аз. — Трябва да тръгваме.

Мели сложи ръце на заобленото си кръстче и изглеждаше така, сякаш нямаше никакво намерение да ме послуша.

— Не искам да се прибирам сега — отсече тя.

— Не искаш, но ще ти се наложи — отвърнах й аз.

— Да, ама не искам!

Аз се вгледах в нея. Бузите й все още бяха зачервени от многото смях, а полата й бе мокра и кална, покрита около коленете със зелени петна от тревата. Сиво-зелените й очи святкаха от непокорство. Приличаше на малък ядосан воден дух и аз много добре знаех, че бе способна да се хвърли на земята, да започне да реве и пищи и да вдигне страшна гюрултия.

— Хайде, принцесо — рече Нико и коленичи на земята. — Възседни своя жребец и ще пояздим.

В този момент водното духче се предаде. Мели радостно метна крачета през врата на Нико и го остави да я носи на конче през целия път до мястото ни за лагеруване. Така тя със сигурност щеше да се намокри и изцапа още повече, защото той беше съвсем прогизнал, но си замълчах.

Отне ни доста време да се приготвим за път. Разбира се, че много по-лесно е да събереш една палатка, отколкото да я разпънеш, но всички останали принадлежности нарастват по някакъв мистериозен начин, така че става невъзможно да ги прибереш обратно в торбите и вързопите, в които си ги донесъл. А и нещата, които бяхме купили от пазара, по една или друга причина заемаха повече място от онези, които бяхме продали. Накрая обаче успяхме да натоварим всичко и поехме към вкъщи.

Не бяхме яздили повече от час, когато Пес започна да спира внезапно, да души и да лае, с кратко предупредително джафкане, точно както правеше, когато някой приближаваше къщата ни край Баур Кензи. Аз се опитах да го успокоя, но нищо не помагаше.

— Мамо, не можеш ли да го накараш да млъкне? Силке става неспокойна, когато той прави така.

Но Салан не беше съгласен с мен.

— Остави кучето на мира — рече той. — Много добре прави, че ни предупреждава, ако е надушило нещо.

Нико погледна Салан. Той вдигна рамене, сякаш искаше да каже: „Може и да има нещо, може и да няма“.

— Принцесо — обърна се Нико към Мели, на която бе позволил да язди седнала пред него върху кафявия му жребец, — мисля, че е най-добре да се преместиш в каруцата за малко.

— Искам да остана при теб — отвърна му Мели.

— Може би малко по-късно — каза Нико. — Сега ще правиш каквото ти кажа.

И представете си само, Мели се качи в каруцата и седна в скута на мама, без да протестира повече.

— Трябва и мен да ме научиш на това — казах аз на Нико.

— На кое?

— Как да накарам Мели да ме слуша без викове и разправии.

Нико се усмихна леко, но мислите му бяха някъде другаде. Той седеше върху коня изпънат като струна и се оглеждаше внимателно наоколо.

— Ще се върна малко назад — рече Салан.

Нико кимна.

— Да, така е най-добре.

Салан постепенно забави ход и изоставаше зад нас все повече и повече. Пътят се заизвива между хълмовете и след известно време съвсем го изгубихме от поглед.

— Има ли някого? — попитах аз Нико и усетих как целият ми гръб изтръпна при тази мисъл. — Следи ли ни някой?

— Не знам — отвърна ми Нико. — Салан ще се опита да провери.

Но когато Салан се върна след малко, само поклати глава.

— Никого не видях — рече той. — Сигурно песът е надушил някое животно.

— Сигурно — съгласи се Нико. Но въпреки това той не искаше да вземе Мели обратно на коня си, а тъмносините му очи продължиха да се оглеждат трескаво напред, назад, настрани и пак назад. Той се успокои едва когато късно вечерта стигнахме до последния хълм и можехме да видим малката си къщичка в подножието му.

Ние се сбогувахме с Барутлията и Нико. Салан остана още малко, за да ни помогне да разтоварим багажа. Пуснахме кокошките в двора на кокошарника, за да хапнат малко тревичка и да се повъргалят в пръстта. По това време на годината овцете и козите пасяха заедно навън, дори и през нощта. Кокошките кудкудякаха и врякаха с надеждата да ги нахраня, та накрая се видях принудена да им хвърля две шепи зърно, макар и много добре да знаех, че нямаха нужда от него. Учителят Маунус ги бе хранил, докато ни нямаше.

— Ще отида да взема Бел — каза Роза. — Може ли?

— Да — каза мама. — Отиди. Сигурно си й липсвала.

Бел беше кучето на Роза. Тя бе едва на годинка и все още се държеше доста детински, затова Роза не посмя да я вземе с нас на пазара, заради всичките непознати хора и животни. За щастие Мауди не бе имала нищо против да я гледа, пък и точно тя беше подарила Бел на Роза.

— Може ли да отида с нея? — попитах аз.

— Добре е да разтоварим багажа преди да се стъмни — рече мама, но въпреки това се съгласи. — Е, все ще успеем да се справим. Тръгвайте сега, но да се приберете направо вкъщи!

Роза беше толкова нетърпелива, че не можеше да ходи спокойно. Макар че и двете бяхме уморени, стана така, че тичахме почти през целия път до къщата на Мауди. Точно преди да влезем в двора, Роза пъхна два пръста в устата си и изсвири оглушително.

Каква гюрултия настана само! Джаф-джаф-джаф, баууууууууууу, бауууууууууу… Да, Роза определено бе липсвала на Бел и тя й го показа по най-гръмогласния възможен начин, така че цялата къща чу, а всички кучета на Мауди започнаха да й пригласят. Мауди отвори вратата и едно черно-бяло тяло тутакси се стрелна между краката й. Всъщност Бел вече изобщо не беше кутре, но въпреки това се хвърли върху Роза, която залитна назад и падна по дупе, прегърнала кучето.

— Е — рече Мауди сухо. — Тя явно много се радва да те види.

Роза промърмори нещо, притиснала уста към Бел, но не можеше да се разбере какво. Бел ближеше със светлорозовото си езиче всичко, до което можеше да се докопа: коса, ръкави, гърло и бузи. А аз стоях там изпълнена със завист, защото, макар и да си имах Силке и донякъде Пес, или поне част от него, никой от тях не ме посрещаше по този начин, когато се прибирах вкъщи.

Ние се сбогувахме с Мауди и се запътихме по хълма към вкъщи. Бел тичаше в големи кръгове около нас, сякаш бяхме стадо овце, които трябваше да варди. Докато бягаше, коремчето й беше толкова близо до тревата, сякаш докосваше земята.

Вече съвсем се беше мръкнало и човек можеше да види звездите. Нашата къща се намираше в една малка падинка, обгърната с хълмове от всички страни, та да й пазят завет от вятъра. На върха на най-високия от тях бе каменният кръг със своите колони, които се чернееха на фона на вечерното небе. Тук имаше малко дървета и те бяха предимно брези. Иначе наоколо растеше най-вече хвойна и затова в деня, когато къщата ни стана на една година, ние закачихме над вратата една красива табела, на която пишеше „Хвойновата къща“, и това беше истинското й име, макар че повечето хора я наричаха просто къщата на Жрицата на срама.

Мама беше запалила лампата в кухнята и бе отворила капаците, така че светилникът и огнището осветяваха двора. Когато стигнахме до подножието на хълма, Пес, душейки, се приближи към нас. Той беше станал по-схванат в последно време, особено ако беше лежал точно преди да се запъти нанякъде, но пък и вече не беше първа младост. Бел, превъзбудена от радост, го поздрави с леко джафкане на кутре и въртене на опашка.

Можахме да подушим, че мама пържеше лук. Вечеря. М-м-м.

— Колко съм гладна само — рече Роза.

— И аз.

Честно казано, бях гладна като вълк. Въпреки това за миг поспрях на склона и се загледах надолу към нашата къща с насмолени в черно дървени стени и трева на покрива, към конюшнята, кошарата и мястото за паша, където Силке и Фалк похапваха трева. От другата страна на къщата цъфтяха плодовите дръвчета, които мама беше посадила миналата година. Те все още бяха съвсем мънички и щеше да мине доста време преди да родят повече от ябълка — две, но белите и светлочервени цветчета блестяха като сняг върху черните клони.

— Пазарът беше хубав — казах аз. — Но въпреки това е още по-хубаво да се прибереш вкъщи.

— Да — отвърна ми Роза.

Мъглата

Два дни след като се върнахме вкъщи от пазара времето внезапно се промени. Събудихме се, обгърнати от гъста, сиво-бяла мъгла, която така бе полепнала по склоновете, че не можехме да видим по-далеч от кошарата. Щом човек си покажеше носа навън, за миг подгизваше от влагата — сякаш някой докосваше с мокри пръсти голата му кожа, а дрехите, косата му и козината на животните се покриваха с едри капки вода. Най-добре би било да си стоим вкъщи, но мама беше накупила сума ти семена и калеми от пазара и трябваше веднага да се посадят, ако искахме да се захванат.

— О, колко е неприятно — рекох аз, докато притисках тъмната пръст около стъблото на една малка нова зелка. — Дори не можеш да дишаш, без да се нагълташ с мъгла.

— Сигурно ще се разсее към края на деня — успокои ме мама. — Щом слънцето загрее силно, мъглата бързо ще изчезне.

Но не се получи така. Мъглата не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне. И не искаше да се вдигне.

— Хайде да влезем вътре и да хапнем — каза мама накрая. — Може би следобед ще е по-добре.

Откъм мястото за паша се чу цвилене на кон. Прозвуча някак самотно и уплашено в мъглата.

— Може би трябва първо да приберем конете в конюшнята — казах аз. — На Фалк едва ли му харесва това време.

— Да, направи го — рече мама.

Аз си измих ръцете на помпата, избърсах ги в престилката и се запътих към ограждението. То все още беше малко, не го бяхме променяли, откакто го построихме за Фалк. Давин се беше захванал да прави ново, защото старото беше паянтово и сега, когато имахме два коня, не стигаше. Но въпреки че ограждението изобщо не беше голямо, мъглата бе толкова гъста, че не можех да видя нито Фалк, нито Силке. Единственото, което чувах, бе тропот на копита и жалостното цвилене на Фалк.

— Силке! Фалк! Кончета! — извиках аз и изсвирих с уста сигнал, на който се подчиняваха, когато решаха. — Искате ли да ви прибера вътре?

Фалк изцвили отново. Вече можех да го видя, в началото само като неясно тъмно петно, но после от сивата мъгла дотича един черен кон. Аз се вгледах в пространството зад него, но не видях никой друг, беше сам. Защо ли Силке не идваше?

— Къде си забравил Силке, а? — попитах аз Фалк. Той само изпръхтя и изтръска капките вода от клепачите си.

— Силке! — извиках аз. — Силкееее! — изсвирих отново, но от Силке нямаше и следа.

Това беше малко странно. Сигурно щеше да се появи, ако отведях Фалк до конюшнята. Едва ли щеше да иска да остане сама навън.

— Хайде, приятелю — подканих аз Фалк. — Ако дамата е решила да се прави на интересна, нека така да бъде. Това обаче не означава, че и ти трябва да стоиш навън гладен и да се мокриш.

Прибрах черния ни жребец в конюшнята, хвърлих му няколко шепи просо и се върнах обратно, за да проверя дали Силке не бе решила да ни последва. Явно не бе. Или поне не видях никаква добре възпитана сива кобила да чака край оградата.

Не бях сигурна дали трябва да се ядосам или да се притесня. Тя обикновено не създаваше толкова проблеми — дали нещо не се бе случило? Аз прескочих оградата и се запътих към другия край на поляната за паша, като я зовях и свирех с уста. Безпокойството ми нарастваше. Разбира се, беше по-трудно да различиш сив кон в мъглата, отколкото черен, но въпреки това отдавна трябваше да съм я забелязала.

Стигнах до оградата в другия край, без да видя какъвто и да било кон. Наистина мъглата беше гъста, но не чак толкова. Силке я нямаше в ограждението.

— Силке е изчезнала!

Мама и Роза вече се бяха захванали да слагат масата и да топлят вода за чай.

— Изчезнала ли? — промълви мама и остави ножа за рязане на хляб. — Как така е изчезнала?

— Ами така! Няма я в ограждението!

В кухнята настъпи пълна тишина. Всички обичайни звуци, като тракането на чаши и чинии и шума от люшкащите се крачета на Мели, които се удряха в пейката, внезапно затихнаха. Единственото, което се чуваше, бе бълбукането на водата в чайника.

— Сигурна ли си? — попита ме Давин. — Искам да кажа, че мъглата е много гъста.

— Разбира се, че съм сигурна. Аз обиколих цялото ограждение и я виках, а освен това открих, че на едно място най-горната дъска е паднала на земята.

Давин изруга.

— Знаех си, че трябваше да погледна оградата. Но бях толкова зает с новата.

— Едва ли е отишла далеч — рече мама. — Вървете с Давин да я търсите, а ние с Роза ще довършим храната.

— Ще вземем и Фалк — рече Давин. — Той със сигурност ще изцвили, като надуши Силке, и тя веднага ще дотърчи. Това, че вече имахме план, малко ме поуспокои. А и мама беше права. Конете не се отдалечаваха особено, когато бяха на свобода. Може би Силке не можеше да намери конюшнята, защото не я виждаше?

Ние оседлахме Фалк и Давин се метна отгоре му. Аз взех една кофа и я напълних с овес, за да има с какво да я подмамя.

— Нека първо обиколим къщата и зеленчуковата градина — предложи Давин. — Аз ще тръгна в едната посока, а ти в другата. Или пък искаш да сме заедно?

Аз поклатих глава.

— Не, по-добре да сме разделени. Така ще я открием по-бързо.

— Добре, но не се отдалечавай много от къщата — човек бързо губи ориентация в такова време.

Давин обърна Фалк и сви покрай кошарата. Аз поех в противоположна посока, зад къщата и зеленчуковата градина. Ако Силке беше решила да си похапне от новите плодови дръвчета на мама, щях да й дам да разбере! Но тя не беше там.

— Силке! Сииииилке!

Чакайте малко. Дали това не бе изцвилване?

Аз изсвирих три пъти тихо с уста — това бе специалният ми сигнал, когато я виках.

Тропот на копита. Дали не чувах тропот на копита? Да, точно така беше. Спрях за миг, за да се ориентирам по-добре откъде идваше шумът. Долу, при потока… Аз се втурнах надолу по пътеката, към мястото, където обикновено перяхме. Троп-троп. Ето го отново.

— Сииииилке!

Пътеката бе влажна и кална, така че единият ми крак се подхлъзна и аз се пързулнах надолу последните няколко метра и за малко да изпусна кофата. Хванах се за дънера на една бреза със свободната си ръка и се изправих. Гъстата сива мъгла се стелеше над потока и големите, покрити със зелен мъх камъни. Тук, долу, тя се плъзгаше като носен от вятъра воал, а в диплите му сякаш танцуваха безброй малки елфи. Точно в мига, в който си помислих това за елфите, долових странна дрезгава музика, като пресипнала от росата флейта. Застинах. Обля ме студена пот. Музика? Кой ли бе излязъл да свири на флейта в мъглата? А и що за флейта би издавала такава чудата мелодия?

— Ехо-о-о — извиках аз. — Има ли някой там?

Не последва отговор, а музиката заглъхна. Може би изобщо не бе звучала? Може би бях чула шумоленето на водата. Всеки знае, че мъглата изопачава звуците.

В този миг съзрях нещо, което ме накара да забравя напълно за мелодии и флейти, ако изобщо ги бе имало. Защото в калта на отсрещния бряг съзрях следи от копита. Копита, големи колкото тези на Силке.

Пресякох потока — Давин беше наредил няколко камъка, по които можеше да се мине, за да не си намокри човек краката — и се покатерих на брега. Тук имаше малка горичка от лиственица и бреза. Аз се вгледах между дънерите с надеждата да открия едно тъмносиво тяло, но там нямаше нищо. Само следите, които можех ясно да видя в калната мека земя под дърветата. Поне знаех, че е минала оттук.

Чу се шумолене и пляскане на криле и върху главата ми се изсипа дъжд от тежки водни капки. Цялата подскочих. Оказа се просто горски гълъб, който кацна тежко на един малко по-отдалечен клон.

— Сиииилке! — извиках аз отново. Гласът ми прозвуча някак странно самотен, макар да знаех, че съм съвсем близо до нашата къща. Но мъглата се стелеше на плътни сиви пластове дори и тук, между дърветата, та на човек му се струваше, че върви през облак, а когато не можеш да видиш по-надалеч от следващия дънер, хич не е трудно да се почувстваш сам-самичък в целия свят.

Само да можеше тази мъгла да изчезне. Но тя, разбира се, не го направи. Изведнъж съзрях нещо — нещо сиво. Нещо тъмносиво? Силке! Точно там, наполовина скрита от дърветата. Изгарях от желание да се затичам към нея, но така само щях да я изплаша. Вместо това разклатих кофата с овеса, и докато вървях спокойно към нея, я извиках отново, този път по-тихо.

Но когато стигнах до мястото, нея я нямаше. Къде ли беше сега? Не бях чула тропот на копита, а и вече не можех да я видя. А и къде бяха следите? Не си личеше оттук да бе минавал кон. Не, явно не я бях съзряла тук, а малко по-напред.

Аз продължих напред, виках я и тръсках кофата с овеса, защото бях сигурна, че тя бе стояла някъде наблизо. Може би трябваше да се върна назад и да се опитам отново да открия следите? Но забавното беше, че щом се обърнах, открих, че всяко дърво бе съвсем като останалите. Откъде точно бях минала? Ами ако не можех да намеря пътя към вкъщи? Салан знаеше куп истории за деца, които се бяха загубили в Хьойландет и бяха изядени от вълци или мечки, или пък бяха отвлечени от подземните същества, и никой не ги бе видял повече.

„Само се успокой“, рекох си аз. Няма причина да се паникьосваш. Само трябва да се върнеш обратно до потока и да го следваш, докато стигнеш до мястото за пране. След това става лесно.

Ами Силке? Аз я бях видяла.

Няколко минути постоях така, съвсем объркана, и не знаех дали трябваше да продължа да търся или бе по-добре да се върна обратно. Толкова много исках да е с мен сега. Бях убедена, че тя се луташе из мъглата, уплашена и самотна, и копнееше да се прибере. Ами ако имаше вълци? Те рядко се приближаваха до хорските къщи, но може би мъглата ги правеше по-дръзки?

Защо ли ми трябваше да си мисля за вълци. Изведнъж ми се стори, че ги чувам да вият, все още бяха далеч, разбира се, но бързо щяха да се приближат. Горката Силке! „Няма да позволя да станеш храна за вълците — обещах й аз. — Ще те намеря.“

Гората се разреди. Дърветата бяха все по-нарядко и накрая остана само трева, камъни, пирей и мъгла. И никаква Силке.

Бях принудена да се върна.

„Прощавай, Силке! — помислих си аз, — но така не става. Накрая и аз ще се загубя.“ Стана ми много мъчно, само като си помислих за моето бедно малко конче, което се луташе някъде наоколо и вероятно не можеше да намери пътя към вкъщи, а гърлото ми се стягаше само при мисълта за вълците, но нямаше какво друго да направя. Обърнах се и се запътих към гората.

Само едно нещо не беше наред.

Не можех да открия гората.

Мразех мъглата. Малко беше да се каже, че не ми харесваше, аз наистина я мразех. Бях като сляпа, а и на ушите си не можех да разчитам, защото в мъглата едва ли звучеше свирня на флейта или виене на вълци, макар че ги чувах. Опитах се да извикам, но мъглата отне гласа ми, така че успях да издам единствено едно смешно, слабо писукане, като агне, което е загубило майка си. А и никой не ми отвърна, макар че Давин едва ли беше далеч. Нито къщата, нито гората, нито пък каквото и да е било друго бяха особено далеч. Каменният кръг. Трябваше да съзра само едно-едничко познато място, за да си върна чувството за ориентация и да знам накъде са север, юг, изток, запад, вкъщи или всичко останало. Не стигаше това, ами и колкото повече ходех, толкова по-студено ми ставаше, имах чувството, че влагата се просмуква през шала, блузата и полата ми, така че цялата подгизнах. Ако не успеех скоро да изляза от отвратителната мъгла, щях да мухлясам.

Може би трябваше през цялото време да вървя надолу? Та нали Хвойновата къща бе сгушена на дъното на долината. Нагоре и надолу бяха единствените две посоки, които все още можех да разпозная, и затова реших да опитам. Надолу. Защо ли ми ставаше все по-студено, колкото по-надолу слизах? Винаги си бях мислела, че в подножията на склоновете е по-топло, отколкото по върховете им. Но днешният ден явно бе изключение. Изведнъж усетих, че земята под мен започна да джвака. Вдигнах крак и видях как следата ми за миг бе пълна с бистра вода, която после бавно се оттече. Май около нашата къща не беше толкова влажно? Папратта тук растеше нагъсто, както и плавунът1 и прещипът2. А почвата ставаше все по-черна и по-черна и миришеше все повече на мъх.

Спрях. Не смеех да продължа. Долината, към която се бях запътила, със сигурност не беше нашата. Трябваше да погледна истината в очите, чисто и просто се бях загубила.

Не знаех какво да правя. Ако започнех отново да се изкачвам нагоре, рискувах с всяка следваща крачка да се отдалечавам още повече. Беше ми студено, бях мокра и уплашена, и единственото, което исках да направя, бе да седна на един камък и да плача.

Откъм папратта изпълзя едно люспесто гъвкаво тяло, което се заизвива по черната земя точно край краката ми. Сърцето ми заподскача в гърдите като уплашена жаба, но това бе просто водна змия, можех да видя жълтите петна по врата й. Много добре знаех, че нищо не можеше да ми стори. Въпреки това стомахът ми се сви при вида на черното змийско тяло, което пълзеше на зиг-заг. Не, не исках да съм тук. Исках да се кача отново горе, където поне беше сухо.

Опитах се да следвам собствените си стъпки, но земята бе покрита с пълни с вода дупки много повече, отколкото аз бих могла да оставя след себе си. Мократа папрат ме шляпаше по краката, а вълмата на мъглата танцуваха бавно край мен с плавни вълнообразни и лениви движения. Ако не внимавах, те щяха да се превърнат в надиплени воали, бели лица и бледи ръце, които посягат да ме хванат. Тогава отново я чух и този път нямаше съмнение. Някой свиреше на флейта. Звуците се извиваха около мен, сякаш бяха част от мъглата, дрезгави и хрипливи като повей на вятър в гора от тръстика, кратки и ронливи като започващ дъжд. Сърцето ми тупаше лудо, защото чувах музиката, а кой друг, ако не подземните същества, можеше да свири?

Изведнъж ми просветна. Елфите бяха отвлекли Силке. Тя беше точно от типа коне, които те харесваха — красива и силна едновременно, истинска планинска кобила без капка кръв от долината във вените. Даже и мъглата бе тяхно дело. Под някой от хълмовете наблизо се бе спотаила майката на тяхната кралица, Хълмовата вещица, и бе наклала огън под своя голям казан. Той вреше и кипеше, а парата от него се разстилаше над долини, пътища и брезови гори, над езера и възвишения, покрити с пирей. Нямаше съмнение, че тази вечер на хълма щеше да има пиршество. Вече бяха започнали да свирят. А мен ужасно ме беше страх, че Силке щеше да е основната празнична гозба. Хората говореха, че те много обичали конско месо.

Ох, защо ли не останах с Давин. Само ако бяхме двамата… А и сега той бе получил истински меч вместо онова нескопосано парче желязо, което се бе счупило още при първия дуел.

Дори не можех да го извикам. Мъглата слушаше. А някои от историите разказваха, че елфите още повече обичали детско месо. Поне да не бях загубила дарбата си на Жрица на срама! Макар че не беше сигурно, дали тя можеше да въздейства на такива същества. Говореше се, че те не правят разлика между добро и зло. Човек можеше да се пазари с тях, ако бъде хитър и предпазлив. Но никога, ама никога не можеше да разчита на тях.

Бях стояла на едно място толкова дълго, че бях затънала до глезени в калта. Понечих да тръгна, но сякаш нещо ме задържаше. Успях да се освободя, но на черната земя хич не й се искаше да ме пусне.

Не знаех дали бе проява на смелост или чиста глупост. Дори не бях сигурна, че го направих по собствена воля, но се запътих в посока към музиката.

Свирачът на флейта бе стъпил на водата посред едно малко езерце. Мъглата се увиваше около коляното му, а от време на време прокарваше сивите си пръсти по ръба на мантията му, сякаш искаше да го погали. Тоновете се носеха над мъглата, шептяха в ушите ми, а разказът им бе толкова жален, че в очите ми се появиха сълзи. Не бях съвсем сигурна за какво точно ставаше дума, но знаех, че бе ужасно тъжно. Дръжката на кофата се изплъзна от пръстите ми и аз седнах на мократа земя, сякаш краката ми бяха останали съвсем без сила.

Той чу шума от падащата кофа и се обърна към мен. Нямаше съмнение, че ме бе видял, но продължи да свири и да вдъхва живот в тъжните тонове, които се носеха над езерото и тръстиката. Свали флейтата от устата си, едва когато мелодията бе напълно завършена.

— Мислех си, че ще дойдеш — рече той. — Кажи ми името си.

Едва тогава го познах. Беше непознатият от пазара, мъжът с червената риза. Сега видях, че не стоеше на повърхността на водата, а върху един гладък камък, наполовина скрит в мъглата.

Почувствах такова невероятно облекчение, че той не бе елф и затова веднага му казах името си.

— Дина.

Мъжът кимна, сякаш вече го знаеше. После ми каза:

— Ти търсиш коня си.

— Откъде знаеш?

Той се усмихна леко.

— Защото само преди миг оттук мина една малка тъмносива планинска кобилка. Искаш ли да я потърсим заедно?

Силке стоеше недалеч и съвсем спокойно хрупаше трева, сякаш си бе вкъщи. Толкова се зарадвах, като я видях, че очите ми се насълзиха, но в същото време почувствах яд, защото това, да ме изплаши така и да ме накара да я търся и да се загубя, на нищо не приличаше. Аз обаче се постарах гласът ми да звучи спокойно и нормално, когато я извиках.

— Силке! Искаш ли овес, кончето ми?

Тя вдигна глава и наостри уши. След това заприпка радостно към мен и пъхна муцуна в кофата, а аз веднага хванах въжето, което бе нахлузено на врата й.

— Благодаря — обърнах се към непознатия. — Вече бях загубила надежда, че ще я намеря.

— Човек никога не бива да се отказва — отвърна ми той със странния си чуждоземен акцент. — Майка ти не ти ли го е казвала?

Аз кимнах колебливо. Не знаех как точно да говоря с него. Какво правеше тук? Дали не ни беше проследил от пазара? Изведнъж си спомних лая на Пес и как Салан се бе върнал назад, без да види никого.

— Познаваш ли майка ми? — попитах аз. Трябваше ли да ме е страх от него? Той все пак ми помогна да намеря Силке. А и донякъде ме бе спасил от подземните създания.

— Може да се каже. Или поне на времето се познавахме. Ако ме поканиш у вас, може би отново ще се сприятелим.

Аз го погледнах изпитателно, но без дарбата на Жрица на срама не можех да кажа дали лъже или не. Не приличаше на лъжец, но човек никога не знае. Мама щеше да разбере. Може би наистина би било най-добре да го заведа у дома, в Хвойновата къща. Ако изобщо успеех да я намеря.

— Страх ме е, че се загубих — рекох му аз.

— Значи тогава имаме късмет, че аз съм добър в намирането на верния път — отвърна ми той.

Къщата ни се оказа по-далеч, отколкото предполагах. Дори започнах да се чудя дали вървим в правилната посока. Разполагах единствено с думата му, че е добър в намирането на верния път, но можеше нарочно да ме води по грешни пътеки. Но Силке бързаше напред с наострени уши, точно като кон, който се е запътил към конюшнята, където го чакат сено и овес, така че се надявах поне тя да е права. А след малко чух Давин, Роза и мама да ме викат.

— Тук съм — отвърнах им аз. — Идвам, а и намерих Силке!

— Дина! — извика мама. — Слава на Бога. Страхувахме се, че си се загубила в мъглата.

Давин хвана Силке и я прибра в обора, а мама ме прегърна силно. Забелязах, че наистина се бе притеснила.

— Мамо, почти се бях загубила — започнах аз предпазливо, — но срещнах… — тук замълчах, защото не знаех името му, а „срещнах този мъж“ звучеше неучтиво. — Той твърди, че те познава, мамо. Помогна ми да намеря Силке.

Мама ме пусна и едва тогава забеляза непознатия, който стоеше в края на двора със сивото си наметало и почти се сливаше с мъглата. Тя застина. Видях как цялата изтръпна, а после тялото й се стегна.

— Какво правиш тук? — попита тя.

— Мисля, че и сама можеш да се досетиш.

— Не!

Гласът й бе твърд като стомана. По един или друг начин усетих, че тя нямаше предвид „Не, не мога да се досетя“, а по-скоро „Не, знам какво искаш, но няма да стане.“

— Мелусина…

— Не! — гласът й прозвуча също толкова твърдо и категорично като първия път. — Върви си. Остави мен и децата ми на мира.

— Нямаш право да искаш това.

— Напротив, имам. Не искам да имам нищо общо нито с теб, нито с твоите хора.

Тя все още не бе махнала ръце от раменете ми и аз усетих, че те трепереха. Защо ли я беше толкова страх от него? Или пък му беше толкова ядосана или и двете едновременно? Не можех точно да определя.

— Аз имам своето право.

— Изчезни — рече мама с гласа на Жрица на срама, така че той нямаше друг избор, освен да се подчини.

Мъжът наведе глава.

— Както искаш — рече той и се загърна още по-добре в палтото. После се обърна и си тръгна, а след миг мъглата съвсем го погълна. Въпреки че вече не можехме да го видим, ясно и отчетливо чухме гласа му. Той прозвуча много по-близо до нас, отколкото в действителност беше.

— Не можеш вечно да отричаш правото ми — каза мъжът. — Аз въпреки всичко съм баща на момичето.

Пес

Имах чувството, че се нося над земята. Баща на момичето. Момичето? За мен ли ставаше въпрос?

— Влизайте вътре — изкомандва мама с мрачен и натежал като мъглата глас. — Влизайте вътре. Всички до един. Веднага.

Чашите и чиниите стояха наредени в очакване на кухненската маса. Сякаш бях затворила очи за миг и сега, когато ги отварях отново, всичко си изглеждаше постарому, но въпреки това някак променено. Мама затвори капаците на прозорците и ги залости, нареди на Пес да излезе навън на стража и заключи вратата след него. След това тя направи нещо, което често бях виждала други жени да правят, както в Биркене, така и тук — в Хьойландет, но не и нея. Тя взе една купа и изсипа малко пепел от огнището в нея. След това наплю пръста си, потопи го в пепелта и нарисува въгленовочерен кръст пред вратата и пред всички прозорци. Говореше се, че той предпазва от зли сили. Мама по принцип не правеше такива неща. Може би не смяташе, че една Жрица на срама има нужда от подобни ритуали. Но защо бе необходимо сега?

— Мамо…

— Не сега, Дина — отвърна ми тя рязко. — Разпали отново огъня. Роза, запали лампата.

Беше посред бял ден. Нима щяхме да хабим скъпото масло въпреки слънчевата светлина? Всичко беше объркано. Всичко. Баща на момичето. Аз стоях насред цялата бъркотия и усещах как цялото ми тяло странно ме бодеше, точно както ако си лежал неудобно на ръката си.

— Мамо, той…

— Няма да говорим за това, Дина. Не и преди мъглата да се вдигне. Сега ще седнем и ще се нахраним, а след това Давин може да ни разкаже някоя история.

Тя ни погледна един по един по онзи специален начин, който не търпеше възражения. Седнахме на масата, но аз почти не усещах вкуса на това, което слагах в уста, а Мели седеше на пейката точно срещу мен и бе готова да се разплаче всеки миг, защото усещаше, че нещо не беше наред. Бел легна и се сви в краката на Роза, както правеше преди буря. А освен това всички мълчаха.

— Давин, може би е добре да започнеш с историята, още докато се храним — рече мама накрая.

Давин я погледна изпитателно, сякаш искаше да провери дали не е болна.

— Каква да бъде? — попита той.

— Не знам — отвърна му мама. — Някоя, която разказва за добри и весели неща. Някоя, която те кара да се усмихнеш.

Давин бе най-добрият разказвач вкъщи, може би защото именно той обикновено разказваше приказки за лека нощ на Мели и мен, когато мама бе навън или пък нямаше време. Аз обаче забелязах, че точно в този момент му бе трудно да се концентрира. Накрая поде тази за гарвана, който искал да стане бял.

— Имало едно време един гарван — започна Давин с интонацията на разказвач, по-плътно и по-бавно, отколкото обикновено говореше. — Той видял как изисканите дами се пудрят и си казал: „И аз искам да опитам!“

Мели вече изглеждаше малко по-спокойна. Тя отхапа голямо парче от своята филия и го задъвка, докато слушаше.

— В началото гарванът се опитал да се овъргаля в прах — разказваше Давин, — но тя не можела да полепне по гладките черни пера. След това той отлетял до калната локва на свинята и се намазал с кал, но крилата му толкова натежали, че не могъл да излети, така че прасето едва не го смазало, като се обърнало на другата страна. Останалите гарвани му се смеели, и Мели също, но птицата била твърдо решена да стане също толкова бяла като изисканите дами. Накрая успяла да се промъкне в мелницата през един прозорец и се гмурнала в най-големия чувал брашно, който открила. А когато си тръгнала от мелницата, била толкова бяла, колкото си мечтаела. „Вижте ме — рекла тя на останалите гарвани. — Каква окраска само! Какъв изискан цвят! Погледнете само как се различава от вашето глупаво черно“. След това гарванът навирил човка и полетял направо към стената на мелницата. Чуло се „туп“, после „пляс“ и гарванът паднал в мелничарския вир. Той пляскал отчаяно с крила и едва успял да се спаси преди старата щука да го улови! А когато излязъл на брега, бил отново толкова черен, колкото и преди.

— … и такъв си и останал — завърши Давин.

Аз малко се поуспокоих. Дойдох на себе си. В главата ми все още се въртяха куп въпроси, но поне бодящото чувство в тялото ми бе изчезнало.

— Още една — настояваше Мели. — Давин, разкажи още една. Тази за трите катерички!

Давин погледна въпросително мама. Тя кимна. И така той започна да разказва приказката за трите катерички.

Беше както по време на буря, когато всички се скупчвахме около огнището, пийвахме чай, хапвахме хляб, пеехме и си разказвахме истории, докато времето се успокоеше. Но навън все още бе ден, а не нощ. И имаше просто мъгла, а не буря. Изведнъж Пес започна да лае яростно.

Давин замлъкна насред историята.

— Продължавай, Давин — рече му мама.

— Ами Пес… Трябва да проверим!

— Не. Продължавай.

Давин понечи да възрази, дори отвори уста, но си премълча. Мама стисна толкова здраво своята чаена чаша, че кокалчетата на пръстите й побеляха. Долната устна на Мели отново затрепери. Бел се освободи от хватката на Роза и се втурна към вратата. Спря се пред нея, оголи зъби и залая тихо и зловещо. Въпреки това Давин заразказва отново историята за катеричките, макар и малко неуверено, но не успя да стигне далеч. Пес лаеше все по-яростно и по-яростно, след което се чу диво ръмжене, сякаш се биеше с нещо. Изведнъж спря да лае. Той виеше. Скимтеше като кутре.

— Сега вече излизам навън! — заяви Давин и се изправи рязко.

Мама го хвана за ръката.

— Не, Давин — рече тя. — Нищо не можеш да направиш. Само ще влошиш нещата.

— Какво да влоша? Мамо, какво става?

Изведнъж навън настана тишина. Сякаш целият свят затаи дъх. Мама изрече много бързо и тихо няколко думи, които аз не разбрах. Мисля, че бяха на някакъв чужд език.

Прозвуча като молитва. След това тя бавно остави чашата на масата и притисна пръсти до слепоочията си, както правеше понякога, когато я болеше главата.

Нещо се бе случило. Всички го знаехме. Бел нададе кратък вой и започна да драска по вратата с едната лапа. По пода пред залостените прозорци пробягаха лъчи. Слънчеви лъчи.

— Мъглата се вдигна — рече Давин. — Може ли сега да изляза навън?

— Да — отвърна му мама. — Сега вече може.

Пес лежеше край купчината дърва край кошарата. Едната му страна бе почерняла от кръв, както и шията, носът и муцуната. Той все още дишаше, когато го намерихме. Но преди мама да успее да се опита да излекува раните му, той въздъхна хрипливо и умря.

Черният магьосник

Аз плачех ли, плачех. Пес. Той бе живял у нас, откакто се помнех. Във всеки случай, още откакто бях съвсем малка. Той ни пазеше, когато мама я нямаше. Пес беше единственото животно, което ни бе останало от Биркене, единственото животно, което хората на Дракан не бяха прогонили или заклали. Аз много добре знаех, че той е вече стар и че щеше да си отиде един ден. Но сега ситуацията бе различна. Той не бе просто мъртъв. Бяха го убили.

Мама седеше смъртно бледа на земята, положила главата на Пес в скута си, и го милваше непрестанно, макар че той вече не можеше да го усети.

— Защо трябваше именно той да пази? — развиках й се аз. — Защо не можеше да остане вътре вкъщи заедно с нас?

Тя не ми отговори.

— Давин, доведи Салан — промълви тя. — Вземи Фалк и го пришпори колкото се може по-бързо.

Давин не възрази. Просто тръгна.

Бел се приближи нервно и сковано, подуши Пес и започна да скимти. Роза я прегърна и зарови лице в черно-бялата й козина. Блазе й на Роза, тя все още имаше куче, което можеше да прегърне. Мели стоеше съвсем бледа и гледаше Пес. Дори не се разплака. Може би все още не бе осъзнала, че той бе мъртъв.

Аз донесох едно ведро с вода от помпата и се захванах да мия кръвта от сивия хълбок на Пес. Не знам защо. Исках само да изглежда както преди. Вместо това обаче раните му си проличаха още по-ясно. Два дълги прореза покрай ребрата и дълбока рана точно до сърцето. Някой го беше наръгал с нож.

Не. Не беше просто „някой“. Беше той, непознатият. Който беше казал, че е „баща на момичето“.

— Мамо, кой е той? Наистина ли ми е баща?

— Точно колкото змията е майка на снесените от нея яйца.

Това явно означаваше „да“.

— Ами на Давин? На Мели?

— Не. Само на теб.

Само на мен.

Змията беше само мой баща. Само мой.

Втренчих се в дланите си, бяха станали светлочервени от кръвта и водата. След това се изправих. Не можех да седя повече. Ако не се раздвижех, щях да се пръсна. Аз се врътнах и се затичах напред.

— Дина! Остани тук! — извика мама уплашено. Но аз не можех. Спрях, едва като стигнах овощната градина.

Давин ми беше наполовина брат. А Мели — наполовина сестра. И сама можех да се досетя за това. Винаги се бях отличавала от тях. Само трябваше да се погледна в огледалото. Давин и Мели приличаха на мама и бяха взели нейната хубава мека червена коса. Само аз бях наследила твърда черна четина като на трол. Само аз.

— Дина — мама ме беше последвала. — Съкровище, влез вкъщи. Не бива да изчезваш така, опасно е.

Цялото ми тяло трепереше. Изведнъж така ми се зави свят, че трябваше да седна. Стройните ябълкови дръвчета бяха съвсем черни, а дневната светлина — чисто бяла.

— Как се казва той? — попитах аз.

— Сезуан.

— Това е странно име.

— Той не е тукашен. От Колмонте е.

— Ти си казвала, че и ние сме оттам, тоест семейство Тонере.

— Да… но по друг начин. Това е дълга история. Не е важно обаче кой е той, а какъв е. Знаеш ли какво е черен магьосник?

— Един вид… един вид вълшебник?

Мама поклати глава.

— Всъщност не. Не повече, отколкото Жрицата на срама е вещица.

— Да не би да е като Жрец на срама?

— Отново не. Жреците на срама виждат истината и карат и останалите да я видят. Черният магьосник прави точно обратното. Заслепява. Кара ни да виждаме несъществуващи неща, една изкривена реалност.

— Той ли бе предизвикал мъглата?

— Може би. Във всеки случай обаче я използваше. За него е много по-лесно да ни внуши нещо в моментите, когато така или иначе не виждаме ясно. Той е много опасен, Дина.

— Тогава защо изпрати Пес при него?

— Защото често е много по-трудно да измамиш животните отколкото хората. И Пес ни защити. Благодарение на него сме си все още същите. Благодарение на него Сезуан не успя да ни подчини на волята си. Но той ще се върне, Дина. Ще се опита отново.

Мама седна в тревата до мен и внимателно ме прегърна. „Сега и двете ще се намокрим“, помислих си аз с онази частица от разсъдъка си, която забелязваше подобни неща, въпреки че те нямаха никакво значение.

— Именно затова трябва да отпътуваме — каза ми тя.

— Да отпътуваме? — попитах аз внимателно. — Къде? За колко време?

— Далеч оттук. И, Дина, може би… може би завинаги.

— Не! — не можеше да говори сериозно. Не отново. Не и сега, когато всичко бе станало… почти като едно време. Бяхме засадили ябълкови дръвчета. Бяхме си построили къща. — Не може… Не може просто да бягаме от него само защото е черен магьосник.

— Аз го напуснах още преди ти да се родиш — отвърна ми мама мрачно. — Едва мога да защитя себе си от него. Не знам как бих могла да предпазя децата си.

— Искаш да кажеш мен. Той иска само мен. Аз съм единственото змийче в семейството.

— Дина! Не говори така!

— Защо не? — попитах аз горчиво. — Вярно е. — Аз се изправих. — Но това, което не разбирам… това, което в действителност не разбирам, е… как изобщо си могла да забременееш от него. Защо изобщо си ме родила?

Мама понечи да каже нещо, но аз не й оставих възможност да ми отговори. Тръгнах си. Един ябълков клон ме докосна по рамото и аз се наведох, за да не нараня крехките пъпки. После изведнъж си помислих, че това нямаше значение. Ако щяхме да отпътуваме, нямаше значение дали това дърво някога щеше да роди плод. Можех да отчупя целия клон, ако исках.

Отпътуването

Салан се опита да разубеди мама. Каза й, че тук семейството е сред приятели. Кензи щяха да защитят Жрицата на срама и децата й. Мама само поклати глава и продължи да стяга багажа. Давин погребваше Пес навън, на двора.

— Зарови го там, където през цялото време ще може да следи кой идва и си отива — каза му мама. — Това би му харесало най-много.

— Кой ще ви защитава, ако заминете? — попита Салан, като разтвори и после сключи ръце, сякаш искаше да прегърне нещо. — Момчето има заложби, но още е съвсем младо. Медамина, това е лудост!

— Съжалявам, Салан, но нямам избор.

— Нека да събера група добри мъже. Ще му дадем да разбере.

— Мечовете и добрите мъже не помагат срещу черните магьосници — отвърна му мама. — Как може да се биеш с нещо, което не виждаш? А Сезуан позволява да го видят единствено когато сам реши.

Тя не искаше никого да чуе. Нито Давин, нито мен, нито Роза или Мели, нито Салан, нито Мауди. Не смееше да остане нито нощ повече под покрива на Хвойновата къща. Единственото, за което Салан успя да я убеди, бе да пренощуваме при Мауди, за да тръгнем по светло. На мен ми бе трудно да заспя. Долавях шепнещи гласове през тънката дъсчена стена. Бяха мама, Нико и Салан, които крояха планове. Но не това ме държеше будна. Всеки път, щом затворех очи, виждах един свирач на флейта, който стоеше посред езерото и свиреше, докато мъглата танцуваше около него.

Призори на следващия ден натоварихме последния багаж. Каруцата не можеше да побере много, ако човек си помислеше, че скоро това щеше да е единственото му имущество. Трябваше да оставим голяма част от нещата, за които бяхме работили, които бяхме направили или купили през последните две години.

Чувствах се отвратително. Струваше ми се ужасно да напуснем Хвойновата къща. А освен това изпитвах вина, защото бягахме от моя баща.

Понякога, особено когато се сърдех на мама за нещо, си мечтаех баща ми да се появи и да ме отведе със себе си някъде много далеч. Той, разбира се, щеше да е много мил. И смел, и силен. Освен това щеше да има красив кон и хубави дрехи от кадифе или коприна. Той щеше да ме е търсил цял живот и би бил безумно щастлив, че най-накрая ме е открил. Мда-а-а, такива мечти имах. Вместо това получих черния магьосник Сезуан.

В двора ни, на мястото, където Давин бе заровил Пес, се виждаше голо кафяво петно. Искаше ми се да положа цвете или нещо друго на гроба, но Пес не обичаше особено цветята. Той предпочиташе да го почешат зад ухото или да му дадат парче наденичка. Аз обаче нямаше как да направя това. Надявах се някъде там да има рай за кучета, където той сега да можеше да тича на воля, да души най-прекрасните неща на света, да рие дупки, където си поиска, и да получава кокал всеки ден. Ако имаше куче, което го заслужаваше, това бе Пес. Във всеки случай не бе заслужил семейството му да отпътува и да го изостави още докато тялото му не бе изстинало в гроба.

Мразех Сезуан. Мразех и мама, защото тя бе решила, че трябва да заминем.

— Дина — рече мама, която вече бе седнала на капрата. — Време е.

Допрях за миг чело до топлата шия на Силке и изобщо не изгарях от желание да я възседна и да потегля. Само че нямах избор. Давин бе яхнал Фалк и чакаше, а в каруцата бе впрегната сивата, с цвят на мишка, кобила, която Мауди ни бе подарила, за да не му се налага вече на нашия жребец да бъде тегличен кон.

— Да ти помогна ли? — попита Салан. Той искаше да ни придружи в началото, поне докато напуснем Хьойландет. А може би щеше да остане и след това, още не беше ни казал.

Поклатих глава. И не защото не можех да я яхна сама.

Нико И учителят Маунус бяха дошли, за да ни помогнат с последните приготовления и да си вземат довиждане с нас. И сега стояха и се караха, както обикновено. Различното бе, че вместо да крещят, шептяха.

— Твой дълг е! — рече учителят Маунус тихо и погледна през рамо, за да провери дали мама го бе чула.

— Да, но не е това, за което си мислиш. Тя ми спаси живота!

— Животът на хиляди хора зависи от теб. Достатъчно глупаво е, че си седиш тук, горе, и си играеш на овчар. Не можеш да тръгнеш да кръстосваш земи и царства като калайджия.

Нико си пое дълбоко дъх и заговори с много спокоен и премерен глас:

— Можеш да викаш колкото си искаш, учителю. Аз вече реших.

След това се усмихна, прегърна учителя си и допря устни до неговото ядосано, набръчкано лице.

Учителят Маунус остана без думи.

— Е, ами… Ами… Тогава — запелтечи той, а после съвсем млъкна.

— Остани при Мауди, учителю. Или се премести в Хвойновата къща. Когато всичко свърши, ще се върна. Или ще пратя вест. Обещавам.

Когато напуснахме Хвойновата къща, Нико ни последва. Учителят Маунус остана там.