Денят на гнева

От обраслата с гъста трева долина изскочиха двама конници и се заизкачваха нагоре по планината. Пръв бе лесничеят на пъстросив жребец, а зад него Доналд Бегли на червеникава кобила. По каменливата пътека кобилата се спъна и падна на колене. Както се бе замислил, Бегли едва не се изтърси, защото английското му седло за надбягвания се бе свлякло на врата на коня.

Лесничеят го изчака да се качи.

— Не й давайте да си навежда главата, спъва се.

Бетли го погледна ядосано и прехапа устни. Можеше и по-рано да предупреди, дявол да го вземе! Беше ядосан и на себе си, защото кобилата го бе излъгала. Когато я оседлаеше, тя бе издула корема си и сега ремъците бяха съвсем отпуснати.

Той така силно дръпна юздите, че конят се изправи и отстъпи назад.

Пътеката отново стана равна. Движеха се по платото, а пред тях се издигаха обраслите с иглолистни гори върхове на хълмовете.

Конете правеха дълги крачки, на моменти се надпреварваха и минаваха в тръс. Когато кобилата се откъснеше напред, Бегли виждаше гладко избръснатите мършави бузи на лесничея и мрачните му очи, втренчени в пътя. Той сякаш изобщо не забелязваше спътника й.

„Аз съм твърде непосредствен — мислеше си Бегли. — И това ми пречи. Вече пет пъти го заговарям, а той или мълчи, или ми отговаря едносрично. Не ме смята за нищо. Сигурно си мисли, че ако човек е приказлив, той непременно е бъбривец и не трябва да се уважава. Явно в тези пущинаци нямат представа за реалните неща. Мислят си, че да си журналист, не значи нищо. И то такъв журналист, какъвто… Добре тогава, и аз няма да го питам. Все ми е едно!…“

Но постепенно настроението му се оправи. Бегли бе късметлия и смяташе, че на всички им е толкова приятно да живеят, както и на него. Необщителността на лесничея го учудваше, но не изпитваше неприязън към него.

Сутринта времето беше мрачно, но сега се проясни. Мъглата се вдигна, мътната пелена в небето се разкъса на отделни облаци. Огромните им сенки бързо тичаха по тъмните гори и дефилетата и подчертаваха още повече суровия, див и волен характер на местността.

Бегли потупа кобилата по влажната и миришеща на пот шия.

— Май че са те оставяли нощем да пасеш със спънати крака и затова сега се препъваш. Нищо, ще се разберем.

Той отпусна поводите и настигна лесничея.

— Мистър Мелер, в тоя край ли сте роден?

— Не — отговори лесничеят, без да се обръща.

— Къде тогава?

— Далеч.

— Отдавна ли сте тук?

— Отдавна. — Мелер се обърна към журналиста: — По-добре ще е да приказвате тихо, иначе могат да ви чуят.

— Кои?

— Отарките, разбира се. Ще ни чуе един и ще каже на другите. А може просто да ни причака, да скочи изотзад и да ни разкъса… И изобщо най-добре ще е да не знаят защо сме тук.

— Често ли нападат? Във вестниците писаха, че такива случай почти няма.

Лесничеят не отговори.

— А те сами ли нападат? — Бегли неволно се огледа. — Или също стрелят? Имат ли някакво оръжие? Пушка или автомат?

— Те стрелят много рядко. Ръцете им не са така устроени… Пфу, не ръцете, а лапите! Оръжието е неудобно за тях.

— Лапи — повтори Бегли. — Значи, вие тук не ги смятате за хора.

— Кои? Ние ли?

— Да, вие. Местните жители.

Лесничеят се изплю.

— Разбира се, че не ги смятаме. Нито един човек тук не ги смята за хора.

Той говореше отсечено, но Бегли вече бе забравил за решението си да мълчи.

— Кажете ми, вие разговаряли ли сте с тях? Вярно ли е, че говорят добре?

— Старите приказват добре. Онези, които са били още в лабораторията… Младите по-лошо. Но въпреки всичко младите са по-опасни. По-умни са и главите им са два пъти по-големи. — Изведнъж лесничеят спря коня си. — Вижте какво, безполезно е да говорим за това. Всичко е напразно. Вече десет пъти съм отговарял на тези въпроси.

— Кое е напразно?

— Ами цялото ни пътуване. Нищо няма да излезе от него. Всичко ще си остане, както преди.

— Защо ще си остане? Аз съм от влиятелен вестник. Ние имаме големи пълномощия, а материалът се подготвя за сенатската комисия. Ако стане ясно, че отарките представляват опасност, ще бъдат взети мерки. Знаете, че този път се готвят да изпратят срещу тях войска.

— Все едно, нищо няма да излезе — въздъхна лесничеят. — Не сте първият, който пристига тук. През година пристига по някой и се интересува само от отарките. Но не и от хората, които са принудени да живеят с тях. Всеки пита: „Вярно ли е, че могат да научат геометрията?… Ами вярно ли е, че има отарки, които разбират теорията на относителността?“ Сякаш това има някакво значение и заради това не трябва да ги унищожаваме!

— Но аз тъкмо за това съм дошъл — започна Бегли, — да подготвя материали за комисията. И тогава цялата страна ще разбере, че…

— Мислите ли, че другите не са изготвяли материали? — прекъсна го Мелер. — И освен това… Освен това как бихте разбрали тукашната обстановка? Трябва да живееш тук, за да разбереш. Едно е да минеш веднъж, а съвсем друго — да живееш тук! Ех!… Какво да приказваме! Да вървим. — Той подкара коня. — Ето оттук започват местата, в които те се отбиват. Тук, от тази долина.

Журналистът и лесничеят стояха на стръмнината.

Пътеката се виеше под копитата на конете и се спускаше все надолу.

Долу, под краката им, се бе сгушила обраслата с храсталаци долина, прорязана надлъж от тясна камениста рекичка… Като стена нагоре, зад нея се издигаше гората, а нататък, в необозримата далечина — побелелите снежни склонове на Главния хребет.

Оттук местността се виждаше на десетки километри. Но Бегли не успя никъде да забележи и признаци на живот — не се виждаше нито дим, нито дори купа сено. Като че ли всичко бе измряло.

Слънцето се скри зад облак, веднага захладня и журналистът изведнъж почувствува, че не му се слиза надолу след лесничея. Раменете му потръпнаха. Той си спомни топлия нагрят въздух на градската си квартира, светлите и също тъй топли стаи на редакцията. Но после се стегна. „Глупости! Попадал съм и в по-трудни ситуации. От какво да се страхувам? Стрелям добре и реакциите ми са великолепни. Кого, ако не мен, биха могли да изпратят?“ Той видя, че Мелер сваля от гърба си пушката и направи същото.

Кобилата внимателно пристъпваше по тясната пътека.

Когато се спуснаха, Мелер каза:

— Ще се движим един до друг. По-добре да не говорим. Към осем часа трябва да стигнем фермата на Стеглик. Там ще пренощуваме.

Потеглиха и около два часа яздиха мълчаливо.

Изкачиха се нагоре и заобиколиха Маунт-Беар, сега отдясно се изправяше стена от дървета, а отляво имаше дере, покрито с толкова дребни и редки храсти, че никой не би могъл да се скрие там. Спуснаха се към реката и по каменистото дъно стигнаха до изоставен асфалтиран път, целият напукан и покрит с трева.

Както вървяха по асфалта, Мелер изведнъж спря коня и се ослуша. После слезе, застана на колене и допря ухо на пътя.

— Нещо не е наред — каза той и стана. — Зад нас препуска някой. Да се махнем от пътя.

Бегли също слезе и двамата откараха конете в елховата горичка.

След около две минути журналистът дочу чаткане на копита. То се приближаваше. Виждаше се, че конникът бърза с всички сили.

После през сбръчканите листа видяха сив кон, препускащ в галоп. На него неумело бе седнал мъж с жълти панталони за езда и мушама. Той мина толкова близо, че Бегли успя да види лицето му и разбра, че някъде вече го е виждал. Дори си спомни къде. Снощи край бара в градчето имаше някаква компания. Бяха пет-шест човека, плещести и крещящо облечени. Очите на всички бяха еднакви — полуотворени, лениви и нагли. Журналистът познаваше тези очи — очи на гангстери.

Едва конникът бе отминал и Мелер изскочи на пътя.

— Ей!

Мъжът дръпна юздите на коня и спря.

— Ей, почакай!

Конникът се вгледа и явно позна лесничея. Няколко минути те се вглеждаха един в друг, после оня махна с ръка, обърна коня и продължи нататък.

Лесничеят гледаше след него, докато чаткането на копитата не затихна в далечината. После изведнъж със стон удари с юмрук по главата си.

— Е, сега вече наистина нищо няма да излезе! Абсолютно нищо.

— Какво става? — попита Бегли, който беше излязъл от храстите.

— Нищо… Просто това е краят на нашите планове.

— Но защо? — Журналистът учудено погледна лесничея и видя сълзи в очите му.

— Всичко е свършено — каза Мелер, обърна се и изтри сълзите с опакото на ръката. — Ах, гадове!

— Вижте какво! — Бегли също започна да губи търпение. — Ако така се нервирате, наистина няма защо да продължаваме.

— Да се нервирам! — възкликна лесничеят. — Според вас аз се нервирам? Гледайте тогава!

Той посочи с ръка едно елхово клонче с червени шишарки, виснало над пътя на около тридесетина крачки от тях.

Бетли още не беше разбрал защо трябва да го гледа, когато се чу изстрел, в лицето го удари барутен дим и последната висяща отделно шишарка падна на асфалта.

— Ето как се нервирам. — Мелер отиде зад храстите да вземе конете.

Вече се стъмваше, когато пристигнаха във фермата.

От недостроената дървена къща излезе висок чернобрад мъж с разрешена коса и мълчаливо загледа Бетли и лесничея, които разседлаваха конете. После на площадката се появи жена с червеникава несресана коса и плоско неизразително лице. Зад нея се показаха три дечица. Две момченца на осем или девет години и момиче на около тринадесет години, тъничко, сякаш нарисувано с ефирна линия.

Петимата не се учудиха от пристигането на Мелер и журналиста, нито се зарадваха или се натъжиха. Просто стояха и гледаха мълчаливо. Това мълчание не се хареса на Бетли.

— По време на вечерята той се опита да ги заговори:

— Как се справяте с отарките тук? Много ли ви пречат?

— Какво? — Чернобрадият фермер сложи ръка на ухото си и се наведе над масата. — Говорете по-високо. Не чувам добре.

Това продължи няколко минути, фермерът упорито не желаеше да разбере какво искат от него. Най-сетне разпери ръце. Да, отарките се отбиват тук. Дали му пречат? Не, на него лично не му пречат. А за другите не знае. Не може да каже нищо.

В средата на този разговор тъничкото момиче стана, загърна се с кърпата и излезе, без да каже нито дума.

Веднага щом чиниите се изпразниха, жената на фермера изнесе от съседната стая два дюшека и взе да ги застила за гостите.

Но Мелер я спря:

— По-добре ще е да пренощуваме в плевника.

Жената се изправи и не каза нищо. Фермерът прибързано стана от масата.

— Защо! Спете тук.

Но лесничеят вече беше взел дюшеците.

Високият фермер ги изпрати до плевнята с фенер. Около минута ги гледаше как се приготвят и за момент на лицето му се изписа такова изражение, сякаш има нещо да им казва. Но той само вдигна ръка и се почеса по главата. После си отиде.

— Защо е всичко това? — попита Бегли. — Нима отарките се вмъкват в къщите?

Мелер вдигна от земята една дебела дъска, подпря с нея тежката яка врата и провери да не се изхлузи.

— Хайде да си лягаме — каза той. — Всичко се случва. И в къщи са се вмъквали.

Журналистът седна на дюшека и започна да се събува.

— Кажете ми, а останали ли са тук истински мечки? Не отарки, а истински диви мечки. Нали някога в тези гори е имало доста?

— Не е останала нито една — отвърна Мелер. — Когато се отскубнаха от лабораторията на острова, първото, което направиха, бе да унищожат истинските мечки. Вълците също. Тук имаше еноти, лисици — всичко унищожиха. Взеха отрова от разбитата лаборатория и изтровиха дребните животни. Тук по цялата околност се търкаляха издъхващи вълци — кой знае защо, не ги ядяха. А мечките изплюскаха. Понякога те и своите ядат.

— Своите?

— Разбира се, та те не са хора. От тях всичко може да се очаква.

— Значи, за вас те са просто зверове?

— Не. — Лесничеят поклати глава. — Ние не ги смятаме за зверове. Само в градовете спорят човеци ли са, или животни. Ние тук знаем, че те не са нито едното, нито другото. Разбирате ли, по-рано беше така: имаше хора, имаше и зверове. Нищо друго. А сега има и нещо трето — отарките. За пръв път, откакто светът светува, се е появило такова нещо. Отарките не са зверове — би било добре, ако бяха само зверове. Но не са и хора, разбира се.

— Кажете ми — Бегли разбра, че не може да не зададе този въпрос, баналността на който разбираше, — вярна ли е, че те лесно усвояват висшата математика?

Изведнъж лесничеят рязко се обърна към него:

— Чуйте, я по-добре млъкнете с тая математика? Стига! Лично аз не давам и пукната пара за онзи, който знае висшата математика. За отарките математиката е като две и две четири. И какво от това? Трябва да си човек — там е цялата работа.

Той се обърна и прехапа устни.

„Той има невроза — помисли си Бегли. — И то доста силна. Той е болен.“

Но лесничеят се беше успокоил. Беше му неудобно за избухването. Помълча малко и попита:

— Извинете, а вие виждали ли сте го?

— Кого?

— Ами че този гений, Фидлер.

— Фидлер? Виждал съм го. По поръчение на вестника говорих с него преди самото ми заминаване.

— Там сигурно го държат под стъклен похлупак? Да не падне прашинка върху него.

— Да, пазят го. — Бегли си спомни как провериха пропуска му и за пръв път го обискираха край стената около Научния център. После отново обиск и отново проверка — преди влизането в института. И трети обиск — преди да го пуснат в градината, където при него дойде и самият Фидлер. — Пазят го. Но той наистина е гениален математик. Бил е тринадесетгодишен, когато е направил своите „Поправки към общата теория на относителността“. Това е необикновен човек, нали?

— А как изглежда той?

— Как изглежда ли?

Журналистът се запъна. Той си спомни Фидлер, който излезе в градината с бял свободен костюм. Имаше нещо непохватно във фигурата му. Широк таз, тесни рамене, къс врат… Това бе странно интервю, защото Бегли усещаше, че всъщност интервюират самия него. Тоест Фидлер отговаряше на неговите въпроси. Но някак несериозно. Сякаш се надсмиваше над журналиста и въобще над целия свят на обикновените хора отвъд стените на Научния център. И самият задаваше въпроси. Но някакси глупави, например обича ли Бегли сок от моркови. Питаше, сякаш този разговор беше експериментален — той, Фидлер, изучава обикновения човек.

— Той е среден на ръст — каза Бегли. — Очите му са малки. Нима вие не сте го виждали? Той е идвал тук, на езерото, и в лабораторията.

— Идвал е два пъти — отговори Мелер. — Но с него имаше такава охрана, че простите смъртни не ги пускаха да припарят. Тогава отарките бяха още зад решетка и с тях работеха Рихард и Клейн. По-късно те изядоха Клепи. Фидлер не е идвал, откакто отарките се разбягаха… Какво казва той сега за отарките?

— За отарките?… Каза, че това е бил доста интересен научен експеримент. Много перспективен. Но вече не се занимава с него. Работи над нещо, свързано с космическите лъчи. Каза също, че съжалява за станалите жертви.

— Но защо е било нужно всичко това? За какво?

— Е, как да ви кажа?… — Бегли се замисли. — Разбирате ли, понякога в науката става така: „А какво ще стане ако…?“ Това е породило много открития.

— В какъв смисъл — „Какво ще стане, ако…?“

— Ами например: „Какво ще стане, ако в магнитно поле сложим проводник, през който минава ток?“ И така се получил електродвигателят. С две думи, това наистина е експеримент.

— Експеримент! — Мелер скръцна със зъби. — Експеримент било — да пуснат сред хората канибали. А сега никой не се сеща за нас. Справяйте се сами, както можете. Фидлер вече плю на отарките, на нас също. А те са се размножили със стотици и никой не знае какво готвят на хората. — Той помълча и въздъхна. — Помислете само какво им хрумнало в главите! Да направят такива зверове, които да са по-умни от хората. Май съвсем са се побъркали ония там, в градовете. Първо атомни бомби, сега пък това. Сигурно искат съвсем да унищожат човешкия род.

Той стана, взе заредената пушка и я сложи на земята до себе си.

— Вижте какво, мистър Бегли. Ако настъпи някаква тревога, ако някой чука или се мъчи да влезе насила, лежете си там, където сте. Иначе ще се изпозастреляме в тъмнината. Вие си лежете, а пък аз зная какво да правя. Толкова съм свикнал, че като куче се събуждам само от предчувствие.

Когато на сутринта Бегли излезе от плевнята, слънцето светеше толкова ярко, измитата от дъжда трева бе толкова свежа, че снощните разговори му се сториха просто страшна приказка.

Чернобрадият фермер вече беше на полето — ризата му се белееше като петно от другата страна на реката. За миг журналистът си помисли, че може би то е щастие — да ставаш със слънцето, да не познаваш тревогите и грижите на сложния градски живот, да си гледаш само дръжката на лопатата и парчетата кафеникава пръст.

Но лесничеят бързо го върна към действителността. Той се появи иззад плевнята с пушка в ръка.

— Елате, ще ви покажа нещо.

Те заобиколиха плевнята и излязоха до зеленчуковата градина зад къщата. Тук Мелер започна да се държи странно. Наведе се, притича през храстите и клекна в канавката край картофените лехи. Със знаци каза на журналиста да стори същото.

Те обиколиха градината по канавката. Веднъж от къщата се чу гласът на жената, но не се разбра какво точно каза.

Мелер спря.

— Ето вижте.

— Какво?

— Нали казахте, че сте ловец. Гледайте!

В пролука между кичурите трева личеше ясно следа с пет пръста.

— Мечка ли е? — с надежда попита Бегли.

— Каква мечка? Отдавна няма мечки.

— Значи, отарк?

Лесничеят кимна.

— Съвсем пресни са — прошепна журналистът.

— От снощи са — каза Мелер. — Още са мокри. Значи, е бил в къщата преди дъжда.

— В къщата? — Бетли усети студенина като от метално докосване по гърба си. — В самата къща?

Лесничеят не отговори, мълчаливо кимна с глава към канавката и се върнаха обратно.

Край плевнята Мелер изчака Бегли да си поеме дъх.

— Така си и помислих снощи. Още когато пристигнахме и Стеглик взе да се прави, че не чува. Той просто искаше да говорим по-високо, за да може отаркът да чува всичко. А отаркът е седял в съседната стая.

Журналистът почувствува как гласът му преграква.

— Ама какво говорите? Излиза, че хората са в съюз с отарките? Срещу хората!

— Говорете по-тихо — каза лесничеят. — Какво значи „в съюз“? Стеглик не е могъл ла направи нищо. Отаркът е дошъл и е останал. Това често се случва. Отаркът идва и ляга върху оправеното легло, например в спалнята. А може просто да изгони хората от къщата и да я заеме за ден-два.

— Ами хората? Те търпят ли? Защо не стрелят по тях?

— Как ще стреляш, когато в гората са другите отарки? А фермерът има деца и животни, които пасат по поляните, и къща, която може да се подпали… Но главно — децата. Та те могат да ги отвлекат. Как ще опазиш тези дребосъци? И освен това взеха им всичките пушки. Още в самото начало. През първата година.

— Нима хората ги дадоха?

— Какво да правят? Който не ги даде, после се разкайваше…

Той не успя да се доизкаже, изведнъж се вторачи във върбалака на петнадесетина крачки от тях.

Останалото стана за две-три секунди.

Мелер вдигна пушката и спусна предпазителя. В същото време над храстите се издигна кафеникава гримаса, блеснаха големи очи, зли и изплашени, чу се глас:

— Ей, не стреляйте! Не стреляйте!

Журналистът инстинктивно дръпна Мелер за рамото. Изтрещя изстрел, но куршумът само пречупи едно клонче. Кафеникавата грамада се прегъна на две, претърколи се като кълбо през гората и се скри между дърветата. Още няколко мига се чуваше прашенето на храстите, после всичко затихна.

— Защо, по дяволите! — Лесничеят се обърна като бесен. — Защо го направихте?

Пребледнелият журналист прошепна:

— Той говореше като човек… Молеше да не стреляме…

Лесничеят го погледна за момент, после гневът му се смени с равнодушие. Той свали пушката.

— Да, вярно… Първия път прави такова впечатление.

Зад тях се чу шумолене. Те се обърнаха.

Жената на фермера каза:

— Да вървим в къщи, сложила съм масата.

Докато се хранеха, всички се преструваха, че не се е случило нищо.

След закуската фермерът им помогна да оседлаят конете. Мълчаливо се сбогуваха.

Когато тръгнаха, Мелер го попита:

— Какъв план?… Ами ето, да мина по планината. Да се видя с тукашните хора — колкото повече, толкова по-добре. Ако имам възможност да се запозная с отарките. С други думи, да усетя атмосферата.

— Почувствувахте ли я вече на тази ферма?

Бегли вдигна рамене.

Изведнъж лесничеят придържа коня.

— По-тихо…

Той се ослушваше.

— Тичат след нас… Нещо е станало във фермата.

Бегли не бе успял да се учуди на слуха на лесничея, когато зад тях се чу вик:

— Ей, Мелер!

Обърнаха конете, към тях задъхано тичаше фермерът. Той едва не падна, хвана се за дъгата на седлото.

— Отаркът взе Тина. Помъкна я към Лосевото дере.

Той едва си поемаше дъх, от челото му се стичаше пот.

Лесничеят с една ръка грабна фермера и го сложи на седлото. Конят се втурна напред, под копитата му изхвръкна кал.

Преди Бегли никога не би си помислил, че може с такава скорост да препускаш на кон по пресечена местност. Под краката му се носеха дупки, паднали дървесни стволове, храсти, канавки и се сливаха в мозаични ивици. Той дори не забеляза, че клонче е съборило шапката му.

Всъщност това не зависеше от него. В яростното съревнование конят му се стремеше да не изостава от жребеца. Бегли го бе стиснал за врата. Струваше му се, че ей сега ще бъде убит.

Преминаха гората, после голяма поляна, после някакъв склон, изпревариха жената на фермера и се спуснаха в едно голямо дере.

Лесничеят скочи от коня и заедно с фермера изтичаха по тясната пътека към рядка борова горичка.

Журналистът също остави кобилата си, хвърли юздите на шията й и се втурна след Мелер. Той тичаше след него, а умът му автоматически отбелязваше колко се бе променил лесничеят. Не бе останало и нищо от предишната нерешителност и апатия. Движенията му бяха леки и съгласувани, без да се замисля, той менеше посоката, прескачаше дупките, провираше се под ниските клони. Движеше се така, сякаш по следата на отарка бе прокарана дебела тебеширена черта.

За известно време Бетли издържа темпа на бягане, после взе да изостава. Сърцето му подскачаше в гърдите, чувствуваше, че се задушава, гърлото му гореше. Закрачи, няколко минути се влачи сам, после някъде напред дочу гласове.

Пред гъст орехов храсталак сред най-тясното място на дерето с вдигната пушка бе застанал лесничеят. Бащата на момичето също беше там.

Лесничеят каза отчетливо:

— Пусни я. Иначе ще те убия.

Той говореше на храсталака.

В отговор се дочу ръмжене и детски плач.

Лесничеят повтори:

— Иначе ще те убия. Ще заложа живота си, за да те проследя и да те убия. Ти ме познаваш.

Отново се чу ръмжене и един глас — но не човешки, а сякаш грамофонен, — сливащ думите в едно — попита:

— А ако я пусна, няма ли да ме убиеш?

— Не, каза Мелер. — Така ще те пусна жив.

В храсталака замълчаха. Чуваше се само хлипане.

После запукаха клони, нещо бяло се мярна в храстите. Оттам излезе тъпичкото момиче. Едната й ръка беше окървавена, тя я държеше в другата.

Хлипайки, тя мина покрай тримата мъже, без да се обърне, и бавно, олюлявайки се, тръгна към къщата.

Тримата я изпратиха с погледи.

Чернобрадият фермер погледна Мелер и Бегли. В широко отворените му очи имаше нещо толкова пронизващо, че журналистът не издържа и наведе глава.

— Това е — каза фермерът.

Спряха да пренощуват в малка празна колиба в гората. До езерото и острова с Лабораторията оставаха няколко часа път, но Мелер отказа да пътува в тъмнината.

Те пътуваха вече четвърти ден и журналистът чувствуваше, че неговият изпитан оптимизъм се пропука. Преди за всяка неприятност той имаше подготвена фраза: „Все пак животът е дяволски хубаво нещо.“ Но сега разбираше, че това дежурно изречение, подходящо да се каже в уютния вагон, когато пътуваш от един град за друг или излизаш през стъклената врата на хола в хотела да се срещнеш с някоя знаменитост — това изречение е абсолютно неприложимо в случая със Стеглик например.

Целият край изглеждаше поразен от болест. Хората бяха отпаднали, мълчаливи. Дори децата не се смееха.

Веднъж той попита Мепер защо фермерите не се преместят оттук. Онзи му обясни, че земята е всичко, което имат местните жители, ала. сега не можеш да я продадеш. Обезценила се е заради отарките.

Бегли попита:

— А вие защо не се махнете?

Лесничеят помисли. Прехапа устни, помълча и тогава отговори:

— От мен все пак има някаква полза. Отарките се боят от мен. Аз нямам нищо тук. Нито семейство, нито дом. Не можеш да ми повлияеш. С мен може само да се биеш. Но това е опасно.

— Значи, отарките ви уважават?

Мелер в недоумение вдигна глава.

— Отарките ли?… Какво говорите! Те не могат да уважават. Те не са хора. Само се страхуват. Така и трябва да бъде. Нали аз ги убивам.

Все пак отарките бяха готови на известен риск. Двамата, лесничеят и журналистът, го усещаха. Имаха чувството, че сякаш край тях се затяга обръч. На три пъти стреляха по тях. Веднъж от прозореца на изоставена къща, два пъти — направо от гората. И трите пъти след неуспешните изстрели намираха мечи следи. И въобще следи на отарки взеха да се срещат все по-често с всеки изминат ден…

Те си приготвиха вечеря в колибата върху малко каменно огнище. Лесничеят запали лула и тъжно се загледа пред себе си.

Конете оставиха срещу отворената врата на колибата.

Журналистът гледаше другия. За времето, което бяха заедно, с всеки изминат ден уважението му към този човек растеше. Мелер не беше образован, бе прекарал целия си живот из горите, той не беше чел нищо, с него не можеше да се говори за изкуство дори две минути. И въпреки всичко журналистът чувствуваше, че не би намерил по-добър приятел. Разсъжденията на лесничея бяха винаги здрави и самостоятелни, мълчеше, ако нямаше какво да каже. Отначало на журналиста му се стори, че той е измъчен и дразнещо слаб, но сега Бегли разбираше, че това е отдавна събираната горчивина заради хората от този голям, изоставен край, вкаран в беда по милостта на учените.

Последните два дни Мелер не беше добре. Измъчваше го блатната треска. От високата температура лицето му бе покрито с червени петна.

Огънят в огнището бе изгаснал, неочаквано лесничеят попита:

— Кажете, той млад ли е?

— Кой?

— Онзи учен, Фидлер.

— Млад е — отвърна журналистът. — Към тридесетгодишен. Не повече. Защо?

— Лошо е, дето е млад — каза лесничеят.

— Защо?

Мелер помълча.

— Ето, способните веднага ги вземат и ги слагат в затворена среда. Грижат се за тях. А те изобщо не познават живота. И затова не съчувствуват на хората, — Той въздъхна. — Първо трябва да бъдеш човек. А чак после учен.

Той стана.

— Време е да спим. Ще трябва да спим поред. Иначе отарките ще убият конете ни.

Журналистът трябваше да бодърствува пръв.

Конете хрупаха сено край неголяма миналогодишна купа.

Той седна на прага на колибата, пушката бе на коленете му.

Тъмнината се спусна бързо и сякаш ги притисна. После очите му постепенно привикнаха към мрака. Изплува луната. Небето бе чисто и звездно. Над главата му се обадиха ято малки птички, които се бояха от хищниците, и за разлика от по-едрите си събратя прелитаха на юг само през нощта.

Бегли стана и се разходи край колибата. Гората плътно бе обградила поляната, където бе колибата. И това беше опасно. Журналистът провери спуснати ли са предпазителите на пушките.

После взе да прехвърля в паметта си събитията от последните дни, разговорите, лицата и си помисли как ще разправя за отарките, като се върне в редакцията. Хрумна му, че мисълта за връщането постоянно присъствува в съзнанието му и придава особен колорит на всичко, с което се среша. Дори когато преследваха отарка, отвлякъл момичето, той не забравяше, че колкото и да е страшно тук, винаги може да се откаже и да се махне от всичко това.

„Аз ще се върна — каза си той. — А Мелер? А другите?“

Но тази мисъл бе твърде жестока, за да я премисли до края.

Той седна в сянката на колибата и взе да размишлява за отарките. Спомни си статията в един вестник: „Разум без доброта“. Приличаше на това, за което му говореше лесничеят. За него отарките не бяха хора, защото не „съчувствуваха“. Разум без доброта. Възможно ли е това? Може ли изобщо да съществува разум без доброта? Кое е по-важно? Не е ли тази доброта следствие на разума? Или обратно?… Действително установено е, че отарките са по-способни към логическо мислене от хората, че по-добре разбират абстрактните и отвлечени неща и по-добре запомнят. Носеха се слухове, че няколко отарка от първата партида се намират във Военното министрество и решават там някакви специални задачи. Но и „мислещите машини“ също се използуват при решаването на разни специални задачи. Къде е разликата?

Спомни си как един от фермерите им каза, че наскоро видял почти съвсем гол отарк и лесничеят отговори на това, че отарките в последно време все повече започват да приличат на хора. Нима те наистина ще завоюват света? Нима Разумът без Доброта е по-силен от човешкия разум?

„Това няма да стане скоро — каза си той. — Ако въобще стане. Във всеки случай дотогава аз ще успея да изживея живота си.“

Но нещо сякаш го удари: децата! В какъв свят ще живеят те: в света на отарките или в света на кибернетичните роботи, които също не са хуманни, както мислят някои, но са по-умни от човека?

Неочаквано пред него застана синчето му и го запита:

— Тате, чуй. Ние — това сме ние, нали? А те — това са те. Но нали те също си мислят, че те — това сме ние?

„Прекалено рано взехте да съзрявате — помисли си Бегли. — Аз не съм задавал такива въпроси на седем години.“

Някъде отзад изпука клонче. Момчето изчезна.

Журналистът тревожно се огледа и ослуша. Не, всичко е наред.

Над поляната косо прелетя прилеп.

Бегли стана. Хрумна му, че лесничеят крие вещо от него, например той не му каза какъв беше онзи конник, която ги изпревари на изоставения път.

Отново се опря на стената на къщичката. Пред него застана синът му, и този път с въпрос:

— Татко, откъде е дошло всичко? Дърветата, къщите, въздухът, хората? Откъде е дошло?

Той започна да разказва на момчето за еволюцията на мирозданието, после нещо остро го бодна в сърцето и Бегли се събуди.

Луната бе залязла. Но небето бе изсветляло.

Конете ги нямаше на поляната. По точно, нямаше го единият, а другият лежеше в тревата и над него се боричкаха три сиви сенки. Едната се изправи и журналистът видя огромен отарк с едра тежка глава, озъбена паст и големи пробляскващи в мрака очи.

После наблизо се чу шепот:

— Той спи.

— Не, вече се е събудил.

— Иди при него.

— Ще стреля.

— Ако можеше, щеше по-рано да стреля. Или спи, или се е вцепенил от страх. Иди при него.

— Ти иди.

А журналистът наистина се бе вцепенил. Всичко беше като насън. Разбираше, че е станало непоправимото, че е надвиснала беда, но не можеше да мръдне ни с крак, нито с ръка.

Шепотът продължаваше:

— Но онзи другият. Той ще стреля.

— Той е болен. Няма да се събуди… Върви де, чуваш ли?

С голяма мъка Бегли успя да обърне поглед. Зад ъгъла на колибата излезе отарк. Но този беше мъничък и приличаше на прасе.

Преодолял вцепенението, журналистът натисна двата спусъка. Изстрелите изгърмяха един след друг, куршумите литнаха в небето.

Бегли скочи и изтърва пушката от ръцете си. Той се хвърли към колибата, треперещ, тръшна вратата след себе си и пусна резето.

Лесничеят стоеше с приготвена пушка. Устните му се помръдваха, журналистът по-скоро почувствува, отколкото чу въпроса:

— Конете ли?

Кимна с глава.

Зад вратата се чу шумолене. Отарките я подпират с нещо отвън.

Дочу се глас:

— Ей, Мелер! Ей!

Лесничеят се спусна към прозореца, промуши пушката. На фона на светлото небе веднага се мярна черна лапа; той успя да я отдръпне.

Отвън доволно се засмяха.

Грамофонно провлаченият глас каза:

— С теб е свършено, Мелер.

Заговориха други гласове и го прекъснаха:

— Мелер, Мелер, поприказвай с нас…

— Ей, лесничею, кажи нещо съдържателно. Нали си човек, трябва да си умен…

— Мелер, изкажи се, аз ще те оборя…

— Поприказвай с мен, Мелер. Наричай ме по име. Казвам се Филип…

Лесничеят мълчеше.

С несигурни крачки журналистът се приближи до прозореца. Гласовете се чуваха съвсем близо, отвъд дървената стена. Миришеше на зверове — на кръв, на животински изпражнения и на още нещо.

Отаркът, който се нарече Филип, каза под самия прозорец:

— Ти си журналистът, нали? Ти, който се приближи?

Журналистът се изкашля. Гърлото му бе пресъхнало.

Същият глас продължи:

— Защо пристигна тук?

Стана тихо.

— Дойде, за да ни унищожиш, така ли?

Отново миг тишина, след това възбудените гласове заговориха:

— Разбира се, разбира се, те искат да ни изтребят… Отначало ни създадоха, а сега искат да ни унищожат…

Чу се ръмжене, след това шум. Журналистът имаше чувството, че отарките се сбиха.

Онзи, който се нарече Филип, заговори и прекъсна всички:

— Ей, лесничею, защо не стреляш? Нали ти винаги стреляш. Хайде да си поговорим сега.

Някъде отгоре изведнъж гръмна изстрел. Бегли се обърна.

Лесничеят се бе качил на огнището, бе разместил гредите, от които бе направен покривът, покрит отгоре със смола, и бе стрелял.

Той стреля два пъти, моментално презареди и отново стреля.

Огарките се разбягаха.

Мелер скочи от огнището.

— Сега трябва да си намерим конете. Иначе лошо ни се пише.

Те огледаха убитите отарки.

Единият от тях, по-младият, бе наистина почти гол, имаше косми само по врата.

Когато Мелер обърна отарка на тревата, Бегли за малко не повърна. Хвана се за устата, едва успя да се сдържи.

Лесничеят му каза:

— Помнете, че те не са хора. Макар че говорят. Те ядат хора. И свои също.

Журналистът се огледа. Разсъмваше се. Поляната, гората, убитите отарки — за миг всичко му се стори нереално.

Възможно ли е това?… Той ли, Доналд Бегли, стои тук?

— Ето тук отаркът изяде Клейн — каза Мелер. — Един от нашите, от местните разказваше. Бяха го взели за чистач, когато тук беше лабораторията. Същата онази вечер той случайно бил в съседната стая. И всичко чул…

Журналистът и лесничеят бяха сега на острова, в главния корпус на Научния център. На сутринта свалиха седлата от убитите коне и по насипа стигнаха до острова. Сега имаха само една пушка, защото бягащите отарки бяха успели да вземат със себе си двуцевката на Бегли. Планът на Мелер бе да стигнат по светло до най-близката ферма и да вземат коне оттам. Но журналистът успя да го уговори за половин час да разгледат изоставената лаборатория.

— Той всичко чул — разказваше лесничеят. — Станало вечерта, към десет часа. Клейн разглобявал някакъв механизъм и се занимавал с жиците, а отаркът седял на пода и си приказвали. Обсъждали нещо от физиката. Това бил един от първите отарки, отгледани тук, и го смятали за най-умния. Той владеел дори чужди езици. Нашето момче миело пода близо до тях и чуло разговора им. За миг настъпила тишина, нещо паднало. И изведнъж чистачът чул: „О, боже!“… Това бил Клейн и в гласа му се чувствувал такъв ужас, че краката на момчето се подкосили. После се дочул страшен вик: „Помощ!“ Чистачът надникнал в стаята и видял, че Клейн лежи, гърчейки се на пода, а отаркът го гложде. От уплаха момчето нищо не могло да направи и просто стояло. И едва когато отаркът тръгнал към него, той тръшнал вратата.

— А после?

— После те убили още двама лаборанти и се разбягали. Но пет-шест останали, сякаш нищо не се е случило.

И когато пристигнала комисия от столицата, те дори разговаряли с нея. Откараха ги. По-късно стана ясно, че във влака изяли още един човек…

В голямата стая на лабораторията всичко бе както преди. По дългите маси имаше прашни съдове, по жиците на рентгеновата апаратура паяците бяха силели мрежите си. Само стъклата на прозорците бяха разбити и през пролуките надничаха клоните на голямата подивяла акация.

Мелер и журналистът излязоха от главния корпус.

На Бегли му се искаше да разгледа апаратите за облъчване и той измоли още пет минути от лесничея.

Асфалтът по главната улица на изоставеното селище бе покрит с трева и млад, буен храсталак. Виждаше се надалеч, беше ясно като през есен. Миришеше на гинещи листа и мокри дървета.

На площада Мелер внезапно спря.

— Нищо ли не чухте?

— Не — отговори Бегли.

— Все си мисля как се бяха събрали заедно край колибата — каза лесничеят. — Преди не е имало такова нещо. Те винаги действуват самостоятелно.

Той отново се ослуша.

— Само да не ни изненадат. По-добре да се махаме по-скоро.

Те стигнаха до ниско кръгло здание с решетки на прозорците. Тежката врата бе полуотворена, на пода до вратата се виждаше тънък килим от горски боклуци — червеникави елхови играчки, прах, крилца на мушици.

Внимателно влязоха в първото помещение с надвиснал таван. Друга тежка врата водеше към ниската зала.

Надникнаха. По масата притича катеричка с пухкава огнена опашка и изскочи навън през решетката на прозореца.

Лесничеят я проследи с поглед. Стисна пушката, отново се ослуша, на края каза:

— Не, така няма да стане.

И с бързи стъпки тръгна обратно.

Но беше късно.

Отвън се дочу шумолене, входната врата с плясък се затвори. Чу се шум, сякаш я затискаха с нещо тежко. За секунда Мелер и журналистът се спогледаха, после изтичаха до прозореца.

Бегли хвърли поглед навън и мигом отскочи от прозореца.

Целият площад и кой знае защо направеният тук басейн, отдавна пресъхвал, бяха пълни с отарки. Те бяха десетки и се появяваха все нови и нови, сякаш изпод земята. Над тази тълпа от полухора-полузверове се носеше неясен шум, крясъци и ръмжене.

Лесничеят и Бегли мълчаха потресени.

Недалеч от тях млад отарк се изправи на задните си лапи. В предните държеше нещо кръгло.

— Камък — прошепна журналистът, невярващ на случилото се. — Той ще хвърли камък.

Но това не беше камък.

Кръглият предмет полетя, нещо блесна пред решетката, оттам лъхна лютив пушек.

Лесничеят се дръпна от прозореца с недоумяващо лице. Той изтърва пушката и се хвана за гърдите.

— Ох, дявол! — каза той, вдигна ръката си и погледна окървавените си пръсти. — По дяволите! Те ме довършиха.

Побледнял, направи две несигурни крачки, клекна и се опря на стената.

— Те ме довършиха.

— Не! — извика Бегли. — Не! — Трепереше като трескав.

Мелер прехапа устни и вдигна побелялото си лице.

— Вратата!

Журналистът се втурна към изхода. Отвън отново местеха нещо тежко.

Бегли издърпа сяното резе, после второто. За щастие всичко бе направено така, че да може да се затвори отвътре.

Той се върна при лесничея.

Мелер лежеше до стената с притиснати към гърдите ръце. По ризата му набъбваше мокро петно. Не позволи да го превърже.

— Няма смисъл — каза той. — Усещам, че това е краят. Не ми се ще да се мъча. Не ме докосвайте!

— Ще дойде помощ — извика Бегли.

— Кой?

Въпросът бе толкова безнадежден и неприкрит, че журналистът изстина.

— Спомняте ли си, видяхме конник през първия ден?

— Да.

— Най-вероятно бързал е да предупреди отарките за вашето пристигане. Има връзка между бандите в града и отарките. Ето защо те са се обединили. Не се учудвайте. Струва ми се, че и от Марс да долетят някакви октоподи, пак ще се намерят хора, които ще се разберат с тях.

— Наистина — прошепна журналистът.

До вечерта не се случи нищо. Мелер бързо отпадаше. Кръвта му спря да тече, но той не позволи да го докоснат. Журналистът бе седнал до него на каменния под.

Отарките не ги закачаха. Не правеха опити да се вмъкнат през вратата, нито хвърляха гранати. Неясният шум навън ту затихваше, ту се усилваше.

Слънцето залезе, стана по-прохладно и лесничеят поиска вода. Журналистът му даде да пие от манерката и изтри лицето му.

Лесничеят каза:

— Може би е добре, че се появиха отарките. Сега ще се разбере по-ясно какво е човек. Сега вече ще знаем, че човекът не е такова същество, което може да смята и да научи геометрията. А нещо друго. Учените взеха да се възгордяват с науката си. Но науката не е всичко.

Мелер умря през нощта, а журналистът живя още три дни.

През първия ден той мислеше само за спасението си, мяташе се между отчаянието и надеждата, няколко пъти стреля през прозорците, като си мислеше, че някой ще чуе изстрелите и ще му помогне.

С настъпването на нощта разбра, че надеждите му са напразни. Животът му се стори разкъсан на две несвързани помежду си части. Най-много го измъчваше точно това, че между тях няма никаква логика и приемственост. Едната част бе благополучният, разумен живот на преуспяващ журналист, която свърши, когато те с Мелер се отправиха от града към гористите планини на Главния хребет. Тази първа част от живота с нищо не подсказваше, че той ще загине тук, на острова, в зданието на изоставената лаборатория.

През втората част от живота му всичко можеше или да стане, или да не стане. Цялата беше изтъкана от случайности. А можеше и изобщо да я няма. Той бе свободен в избора си, можеше да откаже на редактора, да излети за Нубия и да вземе участие в спасителните работи по запазване древните паметници на египетското изкуство.

Тук го доведе нелепият случай. И това бе най-ужасното.

На няколко пъти той преставаше да вярва на случилото се, започваше да крачи из стаята, да опипва осветените от слънцето стени и покритите с прах маси.

Кой знае защо отарките загубиха интереса си към него. Малцина бяха останали по площада и в басейна. От време на време се сбиваха и веднъж Бегли с изстинало сърце видя как се нахвърлиха върху един от своите, разкъсаха го и го изядоха.

През нощта изведнъж реши, че Мелер е причината за гибелта му. Изпитваше отвращение към мъртвеца и изнесе тялото му в предното помещение близо до вратата.

После час или два седеше на пода и безнадеждно повтаряше:

— Господи, но защо точно аз?… Защо точно аз?…

На втория ден водата му свърши и го замъчи жажда.

Окончателно бе разбрал, че не може да се спаси, бе се успокоил и замислил за своя живот — но вече другояче. Спомни си спора с лесничея в началото на пътуването. Мелер каза, че фермерите няма да разговарят с него. „Но защо“ — бе попитал Бегли. „Защото живеете на топло и уютно — му отговори Мелер. — Защото сте от върхушката. От онези, които ги предадоха.“ „Защо пък да съм от върхушката? — не се съгласи Бегли. — Да не би да печеля повече от тях?“ „Какво от това? — възрази лесничеят. — Работата ви е лека и винаги празнична. През всичките тези години те загиваха тук, а вие пишехте своите статийки, ходехте по ресторанти, говорехте остроумно…“

Разбра, че всичко това е истина. Оптимизмът, с който се гордееше, бе всъщност оптимизъм на щрауса. Просто той бе скривал главата си от лошото. Четеше във вестниците за екзекуции в Алжир, за глада в Индия, а си мислеше откъде да намери пари, за да поднови мебелите в голямата си петстайна квартира, как да вдигне доброто мнение на когото и да е за себе си поне с един градус. „Отарките“ — хората-отарки — разстрелваха протестиращите тълпи, спекулираха с хляба, готвеха тайни войни, а той се обръщаше на другата страна и се правеше, че не знае какво става.

От тази гледна точка миналият му живот излезе здраво свързан с това, което се случи сега. Никога не се бе опълчвал срещу злото и ето го възмездието…

През втория ден отарките се опитваха да го заприказват. Той не отговаряше.

Един отарк каза:

— Ей, журналисте, излез. Нищо няма да ти направим.

Другият до него се засмя.

Бегли отново си помисли за лесничея. Сега това бяха други мисли. Разбра, че лесничеят е бил герой. Всъщност единственият истински герой, с когото някога се е срещал. Той се бе изправил срещу отарките сам, без подкрепа, бореше се с тях и умря непобеден.

На третия ден журналистът започна да бълнува. Стори му се, че отново е в редакцията на вестника и диктува статията на секретарката.

Статията се наричаше: „Какво всъщност е човек?“

Диктуваше силно:

— Във века на удивително развитие на науката може да ни се стори, че тя е всесилна. Да си представим, че е създаден изкуствен мозък, два пъти по-голям и работоспособен от човешкия. Може ли надареното с такъв мозък същество да се смята за Човек? Кое ни прави такива, каквито сме? Способността да смятаме, че анализираме, да правим логически изводи или нещо друго, възпитано от обществото, което има връзка с отношенията между отделните хора, между личността и колектива? Ако вземем за пример отарките…

Мислите му се объркваха…

Сутринта на третия ден се чу взрив. Бетли се събуди. Стори му се, че е скочил и е вдигнал заредената пушка, но всъщност лежеше без сили до стената.

Пред него се появи муцуната на звяр. Напрегна се мъчително и изведнъж се сети на кого приличаше Фидлер. На отарк!

После тази мисъл изведнъж изчезна. Но усещаше, че го разкъсват, но за части от секундата Бегли успя да помисли, че всъщност отарките не са толкова страшни, че те са не повече от двеста в този затънтен край. Че ще ги надвият. Но хората!… Хората!…

Той не знаеше, че вестта за изчезването на Мелер се е разнесла по цялата област и докараните до отчаяние фермери изравят скритото оръжие.