Дим

Анселм Холънд се засели в Джеферсън преди много години. Откъде дойде — никой не знаеше. Но тогава беше млад и притежаваше доста способности или най-малкото представителен вид, защото само подир три години се ожени за единствената дъщеря на човек, собственик на две хиляди акра най-плодородна земя в околията, и се настани да живее в къщата на тъста си, където две години по-късно съпругата му роди двама синове-близнаци, след още пет тъстът почина и остави в ръцете на Холънд цялото имение, което се водеше на името на жена му. Ала още преди това ние в Джеферсън го бяхме чували да говори на всеослушание за „моята земя, моята реколта“ и тия от нас, чиито бащи и деди са отрасли тук, измерваха пришълеца с хладни погледи, в които се таеше подозрението, че имат насреща си един безсърдечен и (както се потвърждаваше от разказите на прислугата му и хората имали вземане-даване с него) груб човек. От внимание към съпругата и уважение към тъста ние се отнасяхме към него ако не с почит, поне учтиво. Тъй че щом и жена му умря — близнаците бяха още невръстни деца, — ние бяхме твърдо убедени, че той е скъсил нейния живот с присъщото за всеки недодялан чуждоземец грубо и жестоко отношение. Години по-късно, когато синовете му навършиха пълнолетие и един след друг напуснаха завинаги бащиния дом, ние не останахме изненадани. И никой от нас не изпита капка съжаление, когато преди шест месеца го намериха мъртъв, със заклещен крак в стремето на ездитния си кон и с тежки рани по тялото, очевидно получени, додето конят го е извличал през някаква ограда (по хълбоците и гърба на животното можеха да се видят следи от ударите, които той му бе нанесъл в един от пристъпите си на бяс) — от неговата смърт не се натъжи никой, защото малко преди това той бе извършил нещо, което за хората от нашия град, за нашето време и мислене представляваше непростимо светотатство. В деня на кончината му се разбра, че неотдавна той разкопавал гробовете в семейното гробище, където почиваха роднините на неговата съпруга, както и самата тя от тридесет години насам. Обезумелият, бесен от омраза старец бе погребан сред гробовете, опитал се да оскверни, и в надлежен срок завещанието му бе предложено за легализиране. Съдържанието му не предизвика удивление. Изобщо не се изненадахме, като разбрахме, че дори от гроба той бе нанесъл окончателен удар на единствените, които в този момент би могъл да оскърби и нарани — продължителите на собствената му кръв и плът.

Когато баща им умря, близнаците бяха четирийсетгодишни. За по-малкия, Анселм младши, се говореше, че бил любимец на майката — може би защото той приличаше повече на баща си. Както и да е, но още веднага след нейната смърт, докато момчетата бяха почти деца, ние чувахме за разправиите между стария Анс и младия Анс, при които Върджиниъс, другият близнак, се опитвал да ги помирява, заради което бил хулен и от баща си, и от брат си; такъв беше Върджиниъс, особен. И младият Анс беше чешит — преди да навърши пълнолетие, избяга от къщи и не се върна цели десет години. После, като се прибра — двамата братя вече бяха големи, — Анселм поиска от баща си да раздели земята, на която, както разбрахме, старият Анс бе само попечител, и той, младият Анс, да получи своя дял. Старият Анс отказа ожесточено. Без съмнение искането е било отправено не по-малко грубо и ожесточено, тъй като двамата си приличаха твърде много. Научихме също, че колкото и странно да звучи, Върджиниъс взел страната на баща си. Поне така чухме и това сигурно бе вярно, защото земята остана непокътната, и ние узнахме как в разгара на един чудовищен дори за тях двамата скандал — сцена с такъв заряд, че даже прислугата напуснала къщата и прекарала нощта навън — младият Анс си тръгнал, като взел със себе си само чифт мулета, лична собственост; и от този ден до смъртта на стария, дори след като и Върджиниъс бе принуден да напусне родния дом, Анселм не размени дума нито с брата, нито с бащата. За разлика от предишния път сега той остана да живее в околията. Просто се оттегли в хълмовете (Откъдето може да наблюдава какво правят старецът и Върджиниъс — изразяваха гласно някои от нас онова, което всички мислеха) и през следващите петнайсет години живя усамотен като отшелник в една двустайна колиба с пръстен под, приготовлявайки сам храната си без да слиза в града с двете си мулета повече от четири пъти годишно. Веднъж бе арестуван и обвинен в незаконно варене на уиски. Не се защити, отказа да пледира изобщо, след което му наложиха глоба хем заради провинението, хем заради неуважение към съда, а сетне се разбесня точно като баща си, когато Върджиниъс предложи да плати глобата. Опита се да нападне брат си в съдебната зала и по собствено настояване отиде в затвора, откъдето след осем месеца го освободиха за добро поведение и той се върна в колибата си — мрачен, мълчалив човек с остри черти, отбягван и от съседи, и от непознати.

Другият близнак, Върджиниъс, остана да обработва земята, към която баща му никога не се отнесе, както подобава, дори и приживе. (За стария Анс казваха: „Където и да е роден, където и да е отрасъл, той не става за земеделец.“ А ние, като приемахме това за истина, споделяхме помежду си: „Ето защо се кара с него младият Анс — той няма сърце да гледа как баща му малтретира земята, нарочена от майка му за него и брат му.“) Ала Върджиниъс продължаваше да живее при стареца. Едва ли му е било особено приятно и ние по-късно твърдяхме, че то би трябвало да знае — това положение не може да продължи дълго. После, вече още по-късно, ние си рекохме: „Той сигурно е знаел.“ Защото такъв си беше Върджиниъс. Човек никога не можеше да разбере какво мисли. Стария Анс и младият Анс бяха като вода. Тъмна вода наистина, но хората проумяваха какво кроят. Никой обаче не знаеше какво има наум Върджиниъс, додето не го стореше. Не разбрахме накъде вървят нещата и тогава, когато Върджиниъс, търпял всичко сам в течение на десет години в отсъствие на младия Анс, на края бе принуден да си отиде; не разказа на никого как се бе стигнало дотам, дори и на Гранби Додж може би. Ала ние познавахме и стария Анс, и Върджиниъс и бяхме в състояние да си представим случилото се.

Почти година бяхме наблюдавали как злобата на стария Анс тлее, след като синът му взе мулетата си и изчезна сред хълмовете. После един ден той пламнал навярно ето така:

— Мислиш, че след като брат ти се пръждоса, ти ще можеш да се спотайваш тук и да лапнеш всичко, а?

— Не искам всичко — отвърнал Върджиниъс. — Само моя дял.

— Аха — поклатил глава старият Анс. — Значи, искаш да делим още сега, така ли? Твърдиш като брат си че щом сте станали големи, земята трябва да бъде разделена между вас.

— Предпочитам да имам едно малко парче и да го обработвам, както трябва, вместо да гледам в какво състояние се намира цялата земя сега — казал Върджиниъс, все така спокоен и точен; никога в околията не го бяха виждали разгневен или поне смутен, даже когато Анселм се опита да го удари в съда заради глобата, той пак запази хладнокръвие.

— Добре, добре — изръмжал старият Анс. — А какво да правя аз, човекът, който се грижи за тая земя и й плаща данъците, докато вие с брат ти всяка година трупате пари настрана, хем без да бъдат облагани.

— Знаеш много добре, че Анс не е спестил стотинка през живота си — отговорил Върджиниъс. — Каквото щеш разправяй за него, само не го обвинявай, че е паралия.

— Да, така е, ей богу! Той беше достатъчно смел да дойде и очи в очи да поиска това, което смята, че му принадлежи, а после да си отиде, след като не го получи. А ти? Ти киснеш тук и ме чакаш да умра, нали? Плати ми данъците върху твоята половина от смъртта на майка ти насам и я вземи.

— Не — рекъл Върджиниъс — няма да ти платя.

— Не? — извикал старият Анс. — Значи, не. О! Наистина защо ще си харчиш парите само за половината, когато можеш да почакаш малко и да я вземеш цялата някой ден, без да дадеш пукнат грош.

Представихме си как старият Анс (приемахме, че до момента седят и разговарят като всички цивилизовани хора) при тия думи се надигнал, тръснал рошавата си глава и под гъстите вежди очите му светнали.

— Махай се от къщата ми! — ревнал.

Но Върджиниъс останал на мястото си и без да се помръдва, наблюдавал баща си. Старият Анс пристъпил към него, вдигнал ръка.

— Ставай! Махай се от къщата ми! За бога, ще… Тогава Върджиниъс си тръгна. Без да бърза, без тревога. Стегна багажа си (няколко дреболии, макар да притежаваше повече от Анс) и отиде да живее на четири-пет мили от родния си дом при свой братовчед, син на далечен роднина по майчина линия. Братовчедът беше ерген, имаше хубава ферма, въпреки че в момента бе разядена от ипотеки, понеже той, братовчедът, вече не бе фермер, а търговец на добитък и мирянски свещеник едновременно — човек дребен, сив и безличен, когото ще забравите веднага щом отвърнете поглед от лицето му, — той вероятно нямаше голям успех в новите си начинания, както не бе преуспял и в земеделието. Върджиниъс напусна бащината къща спокойно, без да проявява ни най-малко от празната и шумна решителност на брат си, заради която, колкото и да е странно, ние съвсем не бяхме склонни да обвиняваме младия Анс в показност и невъздържаност. В същност и към Върджиниъс се отнасяхме с известно недоверие — той бе прекалено пълновластен господар на себе си, докато човешката природа е устроена така, че най-бързо се доверява на тези, които най-малко могат да разчитат на себе си. Наричахме Върджиниъс потаен; затова не се изненадахме, когато разбрахме, че използвал спестяванията си, за да освободи фермата на братовчед си от ипотеките, така както година по-късно никаква изненада не предизвика вестта, че когато старият Анс отказал да плати данъците върху земята, два дни преди крайния падеж шерифът получил по пощата анонимна сума, покриваща до последния цент размера на облагането върху имението на Холънд. „Фонд Върджиниъс“ — заявихме ние, тъй като бяхме уверени, че тия пари не се нуждаят от име. Още преди да наближи срокът за плащане, шерифът бе уведомил стария Анс.

— Обявете имението за продажба и вървете по дяволите — отговори старецът. — Ако смятат, че единственото им задължение е да стоят и да чакат отстрани, цялата им долна пасмина…

Шерифът прати съобщение на младия Анс. „Това не е моя земя“ — отвърна той.

Накрай шерифът се обърна към Върджиниъс. Той дойде в града и лично прегледа данъчните книги.

— Понесох каквото можах досега — рече той. — Разбира се, ако се съгласи да я отстъпи, предполагам, ще мога да се справя. В същност не знам. Макар и добра, фермата не е вечна и някой ден ще поевтинее.

И толкоз. Без гняв, без недоумение, без съжаление. Ала той бе потаен човек и ние не се учудихме, като разбрахме, че шерифът е получил пакет с пари и неподписана записка: „За данъците върху фермата на Анселм Холънд. Разписка да се изпрати на Анселм Холънд старши.“ „Фонд Върджиниъс“ — рекохме си ние. През следващата година Върджиниъс доста занимава мислите ни — приютен там в чуждия дом, с грижа за чужда земя, той наблюдаваше разрухата на имота и къщата, където бе роден и които по право му принадлежаха. Защото старецът вече бе напуснал всичко: от година на година обширните хлебородни поля обрастваха все повече в буренак и стърнища, макар че всеки януари шерифът получаваше анонимните пари и пращеше разписка на стария Анс, понеже старецът отдавна бе престанал да ходи в града и почти не излизаше от къщата, която бе готова да се срути върху главата му и която не доближаваше никой освен Върджиниъс. Пет-шест пъти годишно той спираше коня си пред верандата, където се показваше старецът и почваше да мучи срещу него с диви, яростни ругатни, но Върджиниъс оставаше равнодушен и щом се уверяваше със собствените си очи, че баща му е здрав и читав, заговаряше с малкото останали негри от прислугата, след което препускаше нататък. Друг никой не се отбиваше там, от време на време се случваше някой да зърне отдалеч стареца, възседнал сред тъжните буренясали ниви дъртия си бял кон, който щеше да го убие.

Така се стигна до последното лято, когато научихме, че старият Анс разкопавал гробовете в кедровата горичка, гдето почиваха пет поколения от рода на съпругата му. Един негър съобщи в града и местният санитарен инспектор отиде на мястото, намери белия кон, вързан в горичката, и видя старецът да излиза оттам с пушка в ръце. Санитарният инспектор се върна, два дни по-късно някакъв негов помощник намина нататък и откри стареца, проснат край коня със заклещен в стремето крак, по хълбоците на животното личаха жестоки белези от многобройни удари с тояга — не с пръчка, с тояга.

И тъй погребаха го сред гробовете, които бе осквернил. Върджиниъс и братовчедът присъстваха на погребението. В същност те бяха и единствените. Защото Анс младши не дойде, както и по-късно не отиде в имението, макар че Върджиниъс остана там, додето се разплати с негрите и заключи. И той не се прибра в родния дом, а се върна при братовчеда и в надлежен срок завещанието на стария Анс бе предадено за утвърждаване на съдията Дюкънфийлд. Съдържанието му не бе тайна, научихме го всички. Документът бе напълно редовен и ние не се изненадахме нито от неговата законност, нито от неговото съдържание, нито от неговия текст: „… с изключение на долуизложените две посмъртни дарения аз завещавам цялата моя собственост на големия си син Върджиниъс, но само в случай, че бъде получено доказателство, удовлетворяващо съдията, че именно гореспоменатият Върджиниъс е плащал данъците за моята земя. Съдията да бъде единствен и неоспорим съдник на доказателството.“

Двете посмъртни дарения бяха:

„На малкия си син Анселм подарявам два пълни комплекта сбруя за мулета, но при условие, че бъде използвана от същия за едно посещение на моя гроб. В противен случай тази сбруя да остане част от имуществото ми, както е описано по-горе.“

„На моя сродник Гранби Додж подарявам един долар, който да бъде използван за закупуване на книжка или книжки с църковни химни, като израз на благодарност, загдето подслони сина ми Върджиниъс, откак последният напусна моя покрив.“

Това беше завещанието. Слухтяхме и дебнехме да чуем или видим какво ще каже младият Анс, какво ще стори. Ала не чухме нищо, камо ли да видим. Очаквахме действията на Върджиниъс. И той не предприе нищо. Или, по-точно, още не знаехме какво е предприел, какво е намислил. Но такъв си беше Върджиниъс. Защото каквото и да бе направил, всичко бе вече свършено. Просто трябваше да изчака, докато съдията Дюкънфийлд легализира завещанието, после можеше да даде на Анс неговата половина — ако имаше такива намерения, разбира се. По тоя въпрос бяхме на различни мнения. „Двамата с Анс никога не са имали неприятности помежду си“ — твърдяха някои. „Върджиниъс не е имал неприятности с никого — отвръщаха други. — Ако съдите по това, би трябвало да раздели земята с цялата околия.“ „Но нали точно Върджиниъс искаше да плати глобата на Анс“ — настояваха първите. „И точно Върджиниъс взе страната на баща си, когато младият Анс се опита да получи своя дял“ — отговаряха други.

И тъй чакахме и наблюдавахме. Сега вниманието ни бе насочено към съдията Дюкънфийлд; изведнъж се оказа, че цялата работа сякаш бе прехвърлена в неговите ръце; той като че се възправяше богоподобен над отмъстителния, подигравателен кикот на онзи старец, който, дори и заровен, не бе мъртъв, а също и над двамата непримирими братя, които от петнайсет години се държаха така, сякаш не съществуват един за друг. Ние смятахме, че със своя последен ход старият Анс бе паднал в заложената от него клопка: избирайки съдията Дюкънфийлд, старецът се оказа бит от собствената си ярост, защото, както бяхме убедени, старият Анс бе видял в негово лице единствения човек сред нас с достатъчно неподкупност, честност и здрав разум, и то такава неподкупност и честност, които никога не са имали време да се объркват и раздвояват от прекалено задълбочено познаване на закона. Самият факт, че за легализирането на един такъв прост документ му трябваше неоправдано дълъг срок, бе за нас ново потвърждение, че съдията Дюкънфийлд е единственият човек помежду ни, за когото правораздаването представлява петдесет процента юридически знания и петдесет процента търпение и упования в себе си и в бога.

Изтичането на законния срок наближаваше и ние всеки ден наблюдавахме как съдията Дюкънфийлд изминава разстоянието от дома до канцеларията си в двора на съдилището. Пристъпваше замислено и бавно — вдовец на шейсет години или повече, внушителен и беловлас, с изправена, достолепна осанка, поради която негрите казваха, че ходел като истукан. За главен съдия бе избран преди седемнайсет години; притежаваше слаби юридически познания и силно развит здрав разум, от тринайсет години нямаше конкуренти в изборите и дори тези, които най-много се дразнеха от неговата високомерна и същевременно вежлива снизходителност, гласуваха за него с някакво детско упование и доверие.

Наблюдавахме го търпеливо, уверени, че каквото и да реши на края, ще бъде правилно не защото той го е решил, а защото няма да позволи на себе си, пък и на никого да направи нещо, което не е правилно. И тъй всяка сутрин го проследявахме как пресича площада точно в единайсет часа и десет минути и се отправя към съда, където вече го очакваше портиерът, дошъл с хронометричната точност на сигнал, оповестяващ пристигането на влак. Съдията влизаше в канцеларията си, а негърът заемаше обичайното си място отвън на павирания проход, свързващ канцеларията със съдилището, седнал на счупен, пристегнат с тел стол, където прекарваше целия ден в дрямка, както бе правил в продължение на седемнайсет години. В пет следобед се събуждаше, влизаше в канцеларията и навярно прекъсваше дрямката и на съдията, който бе живял достатъчно дълго, за да научи, че бремето на всяка работа обикновено се създава от прибързаните умове на ония теоретици, които си нямат работа; после ги виждахме да пресичат площада отново, този път заедно, един след друг, отдалечени на три метра, с вперени напред очи, крачейки с толкова изправена походка, че двата еднакви редингота — ушити от един шивач по мярката на съдията — се спущаха от раменете им надолу в единични плоскости като дъски, без никакъв намек за талия или ханш.

Един следобед малко след пет часа внезапно през площада към съдилището се втурнаха хора. Забелязаха ги други, които също се затичаха нататък — стъпките им тежко отекваха по паважа, криволичеха между каруци и автомобили, а гласовете им звучаха възбудено, напрегнато: „Какво? Какво има?“ „Съдията Дюкънфийлд“-плъзна мълвата и хората продължиха да тичат, навлязоха в павирания проход между съдилището и канцеларията, където завариха негъра в своя отлят редингот да размахва отчаяно ръце във въздуха. Отминаха го и се впуснаха в канцеларията. Съдията седеше зад бюрото, облегнат удобно назад. Очите му бяха отворени и точно там, където носът се свързва с челото, зееше дупка от куршум, сякаш имаше три очи в редица. Куршум от огнестрелно оръжие и все пак никой от площада, нито пък старият негър, който прекарваше целия ден на стола в прохода, не бе чул нищо.

Много време загуби този ден Гейвин Стивънс, той и пиринчената кутийка. Съдебното жури не можа да схване веднага какъв е замисълът му, ако въобще някой от другите присъстващи в стаята тогава — двамата братя, братовчедът и портиерът — бе успял да проумее нещо. Затова на края председателят на журито се принуди да го запита направо:

— Твърдиш, че между завещанието на мистър Холънд и убийството на съдията Дюкънфийлд има връзка, така ли?

— Да — отвърна областният прокурор. — Дори нещо повече.

Съдебните заседатели и двамата братя не сваляха поглед от него. Единствено старият негър и братовчедът гледаха другаде. За изминалата седмица негърът очевидно бе остарял най-малко с петдесет години. Портиерската длъжност бе поел едновременно с избирането на съдията, но колко дълго преди това бе служил в неговия дом, не всички от нас можеха да си спомнят. На възраст бе по-стар от съдията, макар до онзи следобед преди седмица да бе изглеждал с четирийсет години по-млад от него — призрачна фигура, безформена във великанския редингот, той винаги пристигаше в канцеларията десет минути преди съдията, отключваше, помиташе и обираше прахта от бюрото, без да размести нищо, като извършваше всичко с умела небрежност, плод на седемнайсетгодишна служба, след което изнасяше паянтовия си стол в прохода, готов за сън. В същност той само си даваше вид, че спи. (Единственият друг път до канцеларията минаваше по едно тясно задно стълбище, което слизаше от съдебната зала и бе използвано само от предишния съдия по време на съдебни заседания, но дори и да прибегне до него човек, би трябвало да прекоси прохода и да мине на около осем стъпки от стола на портиера, освен ако не тръгне по прохода до мястото, където той завива под прав ъгъл към прозореца на канцеларията, и не се прехвърли през него.) Защото досега никой не бе минавал покрай този стол, без да забележи как набръчканите клепачи на неговия притежател на часа откриват чифт кафяви, мътни старчески очи. Понякога спирахме при него на приказка, за да чуем как гласът му се оплита в изобилие от грешно произнасяна, помпозна и безсмислена юридическа фразеология, която бе усвоил несъзнателно, така както би могъл да хване хрема, и която възпроизвеждаше с авторитетно дълбокомъдрие, заставяло не един от нас да са захласва после, искрено развеселен в словото на самия съдия. Ала за това негърът бе вече прекалено стар; случваше се да забравя имена и ни бъркаше един с друг, а понякога не само се припознаваше, ами и объркваше поколенията, стряскаше се в леката си дрямка и назоваваше хора, които бяха мъртви от много години. Все пак никой досега не бе минал край него незабелязан.

Освен портиера и братовчеда всички други в стаята не сваляха очи от Стивънс — съдебните заседатели, наредени около бюрото, и двамата братя, седнали в двата срещуположни края на скамейката, скръстили ръце в еднакви пози, с еднакво мрачни, изсечени лица.

— Твърдиш ли, че убиецът на съдията Дюкънфийлд се намира в тази стая? — запита председателят.

Областният прокурор насочи поглед към тях, към лицата, които го наблюдаваха.

— Имам намерение да твърдя дори нещо повече — рече той.

— Нещо повече? — обади се Анселм, младият близнак. Седеше сам в края на пейката, отделен с цялата й дължина от брат си, с когото не бе разменил дума от петнайсет години, и гледаше Стивънс с твърд, ожесточен, немигващ взор.

— Да — кимна Стивънс.

Стоеше изправен отстрани на бюрото. Заговори, без да поглежда определено към някого, говореше бодро, с тон, присъщ за анекдот, разказваше това, което вече знаехме, като сегиз-тогиз се обръщаше към другия близнак, Върджиниъс, за потвърждение. Разказваше за младия Анс и неговия баща. Гласът му бе мек, приятен. Като че се опитваше да приведе аргументи в полза на живия, на сина, описвайки как младият Анс напуснал разгневен дома, обладан от обяснима ярост срещу начина, по който баща му се отнасял към земята, която принадлежала на майка му и сега по право половината била негова. Тонът на Стивънс бе справедлив, благ и непринуден и като че ли малко пристрастен към Анселм младши. И това беше най-същественото. Защото именно под това мнимо пристрастие, под това привидно заглаждане на нещата пред нас взе да се очертава друг образ на младия Анс — прокълнат от нещо, за което до този момент не подозирахме, прокълнат тъкмо поради своето силно желание за справедливост и любовта към мъртвата си майка, обвити в грубостта, наследена от човека, който го онеправда. Двамата братя седяха сега там, разделени от дългата излъскана дъска помежду им, по-младият с вперен в Стивънс пронизващ, свиреп взор, другият — също съсредоточен, но с окаменяло лице. В момента Стивънс разказваше как младият Анс си бе заминал разгневен и как година по-късно Върджиниъс, по-тихият и кротък близнак, който неведнъж се опитвал да запази мира между баща си и брат си, на свой ред бил принуден да напусне имението. И той отново откровено обрисува двамата братя в благовидна светлина, разделени не от живия си баща, а от това, което всеки от тях бе наследил от него, привличани, теглени от земята, която не само че по право бе тяхна, но и пазеше костите на майка им.

— И така те наблюдаваха отдалеч как плодородната земя започва да запада, как родната къща на майка им, а и на тях се руши, и то заради един побъркан старец, който на края, след като ги бе изгонил и вече не можеше да им стори нищо друго, се опита да ги лиши окончателно от имота, отказвайки да плаща данъци, с надежда земята да бъде продадена. Ала някой провали неговия план, някой достатъчно далновиден и уравновесен, та да прокара своя замисъл за нещо, което и без това бе само негова работа, след като данъците са платени. После на тях им остана единствено да чакат смъртта на стареца. Той беше на преклонна възраст, но и да беше по-млад, чакането не би било особена мъка за човек със самообладание, дори да не знае предварително що за съдържание ще има завещанието. Обаче за прибързан, избухлив човек чакането нямаше да бъде толкова леко още повече, ако този невъздържан човек е знаел или най-малкото е подозирал какъв ще бъде характерът на завещанието и то го е удовлетворявало, а сетне внезапно се оказва безвъзвратно онеправдан, лишен от добро име и поданство от ръката на човека, който вече го е ограбил и принудил да изживее най-хубавите години от живота си далеч от хората, усамотен като отшелник в планинска колиба. Такъв човек не би имал време, нито желание да си прави труда да чака нещо или да не го чака.

Двамата братя го наблюдаваха втренчено. Приличаха на издялани от камък, ако се изключат очите на Анселм. Стивънс говореше тихо, без да се вглежда в никого. Той беше областен прокурор почти толкова време, колкото съдията Дюкънфийлд бе върховен съдия. Завършил бе Харвард — човек небрежен на вид, с разрошени стоманеносиви коси, той можеше да обсъжда Айнщайн с университетски професори и същевременно прахосваше не един следобед при наклякалите край стените на околийските дюкяни мъже, с които разговаряше на техния жаргон. Казваше, че това са неговите почивки.

— След време бащата умря, както би могъл да предвиди всеки, надарен със самообладание и далновидност. И завещанието му бе предадено за легализиране. Тогава дори обитателите на хълмовете научиха какво пише в него, научиха, че тая нещастна земя най-сетне ще отиде в ръцете на законния си собственик. Или собственици, тъй като Анс Холънд знае, както и ние знаем, че Върдж няма да вземе повече от полагаемата му се половина, независимо какво е казано в завещанието, както не би взел повече, ако имаше разрешението на баща си приживе. Анс е сигурен в това, защото е уверен, че би постъпил по същия начин — би дал на Върдж неговата половина, — ако бе на мястото на брат си. Тъй като и двамата са синове не само на Анселм Холънд, но и на Корнелия Мадрис. Ала дори Анс да не е бил сигурен в това, той е знаел, че земята, принадлежала някога на майка му и съхранила нейните кости, сега ще бъде стопанисвана добре. И нея нощ, след като узнал за смъртта на баща си, навярно била първата от детските години насам, преди майка му да умре, когато тя може би всяка вечер се качвала горе да надникне в спалнята му; първата нощ, която Анс не прекарал буден. Защото, разбирате, в този момент всичко бе отмъстено: и оскърблението, и несправедливостта, и загубеното добро име, и петното, оставено от престоя в затвора — всичко изчезнало като сън. За да бъде забравено, защото вече всичко бе наред. До това време обаче той бе свикнал да живее отшелнически, да живее самотно; трудно би могъл да се промени след толкова години. Чувстваше се по-щастлив там сам в колибата. Още повече сега знаеше, че всичко е отминало като някакъв кошмар, че земята, майчината земя — нейното наследство и мавзолей — вече е в ръцете на единствения човек, комуто може да се довери, макар двамата да не си говорят. Разбирате, нали?

Наблюдавахме го, насядали около бюрото, което не бе бутано от убийството на съдията Дюкънфийлд и върху което все още лежаха предметите, уловени от неговия последен земен поглед, освен дулото на пистолета; на всички ни те бяха познати от години — листите хартия, очуканата мастилница, късата перодръжка и малката пиринчена кутийка, използвана от съдията за преспапие. От двата срещуположни края на дървената пейка близнаците също наблюдаваха Стивънс — неподвижно и съсредоточено.

— Не, не разбираме — отговори председателят. — Какво искаш да кажеш? Каква е връзката между всичко това и убийството на съдията Дюкънфийлд?

— Вижте — започна Стивънс, — съдията Дюкънфийлд легализираше завещанието, когато бе убит. Завещанието бе чудато, но всички бяхме очаквали подобно нещо от мистър Холънд. Все пак то бе съвсем редовно, удовлетворяваше наследниците — знам, че Анс ще получи половината земя веднага щом поиска. Значи, всичко е наред. Правното потвърждение на документа би трябвало да бъде проста формалност. Все пак съдията Дюкънфийлд го държа непотвърден повече от две седмици до деня на убийството. И човекът, който смяташе, че трябва единствено да чака…

— Какъв човек? — прекъсна го председателят.

— Да чака — повтори Стивънс. — Нищо друго не се искаше от него, освен да чака. Ала не чакането тревожеше този човек, който вече бе чакал петнайсет години. Не то. Имаше нещо друго, което той научи (или си спомни) твърде късно, а не биваше да го забравя; защото той е умен човек, уравновесен и предвидлив, толкова уравновесен, че бе чакал петнайсет години своя шанс, и достатъчно предвидлив, за да се подготви за всички неочаквани изненади с изключение на една: своята памет. Твърде късно той се сети, че има още един човек, който сигурно ще узнае това, което бе забравил. Този човек бе съдията Дюкънфийлд. А това, което щеше да узнае, бе, че онзи кон не може да е убил мистър Холънд.

Когато гласът му секна, в стаята настъпи пълна тишина. Съдебните заседатели седяха смълчани около бюрото, отправили очи към Стивънс. Анселм извърна суровото си свирепо лице, хвърли кос поглед на брат си, сетне отново се втренчи в Стивънс, като се приведе леко напред. Върджиниъс не бе помръднал; нямаше промяна в мрачното му съсредоточено изражение. Между него и стената седеше братовчедът. Държеше ръцете си скръстени в скута, а главата му бе леко склонена, сякаш се намираше в църква. За него се знаеше само, че е нещо като странстващ проповедник, който от време на време събира стадо мършави коне и мулета, за да ги откара някъде, да ги трампи или да ги продаде. Не бе от словоохотливите и в общуването си с хората се държеше с такава измъчена стеснителност и липса на самочувствие, че ние го съжалявахме — изпитвахме към него онова снизходително отвращение, което изпитва човек при вида на осакатен червей — и се бояхме дори да го подложим на мъчението да отговаря с „да“ и „не“ на евентуалните ни въпроси. Ала бяхме чували, че всяка неделя, застанал на амвоните в околийските църкви, той се превръща в друг човек; тогава гласът му ставал звучен, артистичен и убедителен, несъизмерим с неговия физически и духовен облик.

— Сега си представете как този човек е чакал — продължи Стивънс, — като е знаел какво ще се случи, преди действително да се бе случило, разбирайки на края, че нищо не се случва, просто защото той бе забравил нещо, което не биваше да забравя, и тъкмо поради тази причина завещанието като че потъна в канцеларията на съдията Дюкънфийлд, изчезна от света, от сферата на човешкото познание. Той бе забравил, че съдията Дюкънфийлд знае също, че мистър Холънд не е бил оня кон. Досетил се, че съдията Дюкънфийлд трябва да знае, че човекът, наложил коня с тояга тъй настървено, та да остави белези по хълбоците му, първо е умъртвил мистър Холънд, сетне закачил крака му в стремето и взел да шиба коня с тояга, за да го накара да побегне. Ала конят не избягал. Човекът предварително е знаел, че няма да избяга; знаел това от години, но сега го забравил. Още като жребче този кон бил бит зверски веднъж и оттогава, дори при вида на вейка в ръката на ездача, просто лягал на земята. Този факт бе известен на мистър Холънд, както и на всеки по-близък на семейството. Ето защо конят се проснал върху трупа на мистър Холънд. Все едно — и така било добре отначало. Така си мислел човекът през следващите дни — седмица или повече, — докато лежал нощем в леглото си и чакал, както бил чакал петнайсет години. Но после, когато станало твърде късно, той разбрал, че е допуснал грешка, ала дори тогава не си спомнил напълно това, което не би трябвало никога да забравя. След време в паметта му изплувало всичко, пак твърде късно, чак като намерили трупа и забелязали белезите от тоягата по гърба на коня, тъй че вече било невъзможно да се заличат. Не минало много и те навярно зараснали. Но в момента имало само едно средство, с което би могъл да ги изличи от съзнанието на хората. Представете си го в този момент: неговият ужас и бяс, неговото чувство, че е попаднал в клопката на нещо безвъзвратно, неговото неудържимо желание да върне само за минутка времето назад, за да поправи, да довърши нещата, когато вече е твърде късно. Защото последното, което се сетил, отново не навреме, било, че мистър Холънд е купил този кон от съдията Дюкънфийлд — човека, който седеше тук, на това бюро, и подготвяше парафирането на завещание, даващо права над две хиляди акра от най-плодородната земя в околията. Той продължавал да чака, тъй като имало само едно средство да отстрани онези белези, но нищо не се случвало. Нищо не се случвало и той знаел защо. Чакал, додето имал смелост, и на края се убедил, че в играта е заложено доста повече от няколко декара земя. Ето защо какво друго би могъл да направи, освен това, което вече сторил?

Гласът му едва бе отзвучал, когато Анселм се обади. Грубо, рязко.

— Бъркаш — рече той.

Като един ние обърнахме поглед към него, седнал издаден напред, с кални ботуши и износен панталон, взрян ожесточено в Стивънс; дори Върджиниъс изви глава и го изгледа за миг. Само братовчедът и старият негър не мръднаха. По изражението им не личеше, че слушат.

— Къде бъркам? — попита Стивънс.

Анселм не отговори. Свирепо пронизваше с поглед Стивънс.

— Ще вземе ли Върджиниъс имението, независимо… ъ…

— Независимо какво? — намеси се Стивънс.

— Независимо дали той…

— Имаш пред вид баща си? Независимо дали той е починал от естествена смърт, или е убит, така ли?

— Да — каза Анселм.

— Разбира се. Двамата с Върдж получавате земята независимо дали завещанието е в сила или не, но ако е в сила, ти ще получиш своята половина само в случай, че Върдж дели с теб. Убиецът на баща ти също не е бил сигурен в това и не е посмял да попита. Пък и неговите желания са били други. Той е искал всичко да отиде в ръцете на Върдж. Ето защо е държал завещанието да бъде в сила.

— Бъркаш — повтори Анс със същия груб и рязък тон. — Аз го убих. Но не заради оная проклета ферма. Хайде, докарайте сега шерифа.

Тогава се обади Стивънс — впил поглед в подивялото лице на Анселм, той изрече кротко:

— Аз пък казвам, че ти бъркаш, Анс.

Известно време след тия думи ние, присъстващите в стаята, чувствахме пълен отлив на емоционално напрежение, изпаднахме в някакво съноподобно състояние, при което ни се струваше, че предварително знаем какво ще се случи, като същевременно съзнавахме, че това е без значение, понеже сънят скоро ще свърши. Сякаш се намирахме извън времето и наблюдавахме събитията отстрани; продължавахме да бъдем още извън, отвъд времето и в оня момент, когато отново погледнахме Анселм, но този път със съвсем други очи: все едно го виждахме за пръв път. Чу се звук — тих, слаб, приличен на въздишка; може би въздишка на облекчение. Навярно в тоя миг всички мислехме за кошмара на Анс, който най-сетне наистина трябва да бе свършил; имахме чувството, че и ние се втурнахме ненадейно назад към детската му стая, към майка му — казваха, имала слабост към него, — която идва да нагледа спящото дете, преди да отиде в покоите си, чието наследство бе загубено за него, и дори пръстта с нещастната й, отдавна успокоена тлен бе осквернена. Далеч назад във времето бе това. И там във фокуса на миналото бе момчето, заспало невинно в леглото си, изчезващо в него, както с всички ни се случва, трябва и винаги ще се случва; това момче бе мъртво като всеки от родствениците му в онази осквернена кедрова горичка и човека, когото виждахме сега, ние гледахме през непреодолима бездна, със съжаление навярно, но не и с милосърдие. Затуй, за да схванем смисъла в думите на Стивънс, на нас ни трябваше толкова време, колкото и на Анс; прокурорът бе принуден да повтори:

— Аз пък ти казвам, че ти бъркащ, Анс.

— Какво? — сепна се Анс. Едва тогава се раздвижи. Не се изправи, все пак имаше вид, сякаш се впуска ненадейно, стремглаво напред. — Лъжец! Ти…

— Грешиш, Анс. Баща ти не е убит от теб. Убиецът на баща ти е човекът, успял да замисли и скрои убийството на онзи старец, който седеше зад това бюро всеки ден, ден след ден, додето портиерът не дойде да го събуди и да му каже, че е време да си върви у дома — човек, който през целия си живот бе вършил само добро, както той и бог, според него, го разбираха. Не си ти убиецът на баща си. Ти поиска от него каквото смяташе, че ти принадлежи, и когато той ти отказа, ти си отиде, изчезна, за да не му проговориш никога вече. Мълвата ти донасяше колко лош стопанин на земята бе той, но ти запази спокойствие, защото за теб имението бе просто „оная проклета ферма“. Хладнокръвието ти не те напусна до момента, в който чу, че обезумелият старец е разкопавал гробовете, където е погребана майка ти и ти самият ще бъдеш погребан. Тогава за пръв и последен път ти отиде при него, да му възразиш. Но ти никога не си бил човек на думите, а и той не си падаше слушател. Намерил си го там, в горичката, с пушка в ръце. Не вярвам да си обърнал особено внимание на оръжието. Предполагам, че просто си му го отнел, сетне с голи ръце си го наложил и си го оставил проснат край коня; може и да си помислил, че е мъртъв. После някой друг минал оттам след теб и го намерил, нищо чудно тоя „някой“ да е бил в горичката през цялото време и да е дебнел — някой, който също би искал да види стареца, предал богу дух, ала не воден от ярост и мъст, а от пресметливост. Изгода, извлечена може би посредством завещание. И така той се явил там, видял какво си започнал и го довършил: закачил крака на баща ти за стремето и се опитал да накара с бой коня да побегне, та да не изглежда подозрително, ала в бързината забравил това, което не би трябвало да забравя. Този човек не си бил ти. Ти се прибра в колибата и щом научи какво се е случило, замълча. Защото тогава през главата ти мина една мисъл, която дори на себе си не посмя да изречеш. А като разбра какво пише в завещанието, повярва, че наистина си знаел. Зарадва се тогава. Защото бе живял самотен от юноша и желанията те бяха напуснали; искаше само спокойствие, спокойствие за теб и за праха на майка ти. Още повече какво означава имот и положение сред хората за човек без поданство и с опетнено име?

Слушахме притихнали, докато гласът на Стивънс замря в малкото помещение, където въздухът вечно бе застоял и никога не ставаше течение поради разположението на канцеларията на завет отдолу под стените на съдилището.

— Баща ти не е убит от теб, Анс, нито пък съдията Дюкънфийлд. Защото ако убиецът на баща ти се бе сетил навреме, че онзи кон някога е бил притежание на съдията Дюкънфийлд, той щеше да е жив сега.

Дишахме едва чуто, наредени около бюрото, зад което бе седял съдията Дюкънфийлд, когато е зърнал насоченото дуло на пистолета. Бюрото не беше бутано оттогава. Върху него все още лежаха листове хартия, перодръжки, мастилницата и онази малка любопитно гравирана пиринчена кутийка, която дъщеря му бе донесла от Европа преди дванайсет години, а какво бе предназначението и, нито тя, нито съдията знаеше, тъй като единствено бе подходяща за тютюн — нещо, което той не употребяваше, и затова я използваше за затискане на листите хартия, макар че бе излишно, защото в стаята никога не ставаше течение. Ала той я държеше постоянно на бюрото си и всички ние я знаехме добре, бяхме го наблюдавали как си играе с нея, докато разговаряше с нас — отваряше пружинения капак и се любуваше на злобното изщракване, с което се затваряше и при най-малкия допир.

Сега, когато си припомням всичко, виждам, че останалото можеше да не се проточи чак толкова. Струва ми се, че ние сякаш през цялото време сме знаели; още усещам онова особено чувство на безмилостно отвращение, което в крайна сметка играе ролята на съжаление — нещо подобно изпитваш, когато гледаш гърченията на червей, прободен от карфица, при което чувстваш как червата ти се обръщат и ти иде, като няма друго, дори да си послужиш с гола длан, казваш си: „Хайде. Смачкай го. Направи го на пихтия и го прати по дяволите.“ Но планът на Стивънс не беше такъв. А той наистина имаше план, както разбрахме по-късно, защото не бе в състояние да разобличи престъпника, убиецът сам трябваше да се разкрие. Нечестно бе да действа по такъв начин и ние после му го казахме.

(„А самата справедливост не е, ли винаги нечестна — възкликна той? — Нима не е съставена по равно от несправедливост, късмет и шаблон?“)

Във всеки случай ние още не проумявахме накъде бие, когато заговори отново със същия бодър, анекдотичен тон, положил сега ръка върху пиринчената кутийка. Ала хората са роби на предубежденията. Нас ни озадачава не действителността, нито пък обстоятелствата, а ударът, нанесен от това, което предварително би трябвало да знаем, ако, разбира се, не сме погълнати дотам от вярата си в неща, които по-късно разбираме, че сме приели за истина само защото по една или друга причина сме им повярвали първоначално. Стивънс отново говореше за тютюнопушенето, обясняваше как не се удава на човек истински да се наслади на тютюна, додето не се убеди, че му вреди, изтъкваше какво удоволствие изпускали непушачите — за чувствителен човек едно от най-големите в живота, — породено от съзнанието, че се отдаваш на порок, с който можеш да навредиш само на себе си.

— Анс, ти пушиш ли? — попита Стивънс.

— Не — отвърна Анс.

— И ти не пушиш, нали, Върдж?

— Не — каза Върджиниъс. — Никой в къщи не е пушил — нито баща ми, нито ние с брат ми. Предполагам, че ни е по наследство.

— Значи, фамилна черта — уточни Стивънс. — Има ли я и в рода на майка ви? А, Гранби, какво ще кажеш, ти си неин роднина…

Братовчедът вдигна очи към Стивънс, задържа погледа си за по-малко от миг. Макар и неподвижен, той сякаш се гърчеше в спретнатия си, евтин костюм.

— Не, сър. Никога не съм привиквал.

— Може би защото си проповедник — забеляза Стивънс.

Братовчедът не отговори. Само отново вдигна към Стивънс кроткото си, отчайващо смутено лице. — Аз пък винаги съм пушил — продължи Стивънс. — Пуща от четиринайсетгодишна възраст, когато окончателно преодолях гаденето от тютюна. Много време мина оттогава, достатъчно много, за да стана придирчив към тютюна. И повечето пушачи вред по света са такива, въпреки мнението на психолозите и стандартния тютюн. А може би само цигарите са стандартни. Или може би те са еднакви само за непосветения, за непушача. Защото съм забелязал, че непушачите са склонни прибързано да подценяват качествата на тютюна, така както всички ние гледаме през пръсти на неща, които не употребяваме и не познаваме, понеже човек винаги се води от предразсъдък и предубеждение. Да вземем например продавача на цигари — да предположим, че самият той не пуши, но всеки ден вижда как не един купувач още пред тезгяха разкъсва бандерола на пакета и пали. Попитайте го дали всичкият тютюн мирише еднакво, дали не може да различи отделните видове по аромата. А може би пък формата и цветът на пакета влияят, защото дори психолозите засега не са в състояние да ни кажат точно къде прекъсва зрителното възприятие и започва обонянието, нито къде прекъсва чуването и започва виждането. Всеки юрист може да потвърди това.

Председателят отново го прекъсна. Слушахме, затаили дъх, но според мен всеки от нас съзнаваше, че целта е не само да се смути и обърка убиецът, но също и съдебните заседатели.

— Трябваше да извършиш всичките тези разследвания, преди да ни събереш тук — възрази председателят. — Дори това да е някакво свидетелство, какво би помогнало то, без убиецът да бъде задържан? Догадите са достатъчни…

— Добре — отвърна Стивънс. — Оставете ме да направя още няколко догадки и ако тогава решите, че не съм постигнал напредък, кажете, за да изоставя моя начин на обяснение и да продължа по вашия. Очаквам отначало това да ви се стори злоупотреба дори с догадката. Ала намерихме съдията Дюкънфийлд мъртъв, застрелян между очите тук, на този стол, зад това бюро. Това вече не е догадка, нали? А чичо Джоб е седял през целия ден на обичайното си място и всеки, който е искал да влезе в тази стая (освен ако не е слезнал по задното стълбище от съдебната зала и не се е прехвърлил през прозореца), би трябвало да мине на няколко крачки от него. Както знаем, за седемнайсет години никой не е минавал незабелязано край чичо Джоб. Това също не е догадка.

— Добре, тогава какво е твоето предположение? Стивънс продължи да говори за тютюна, за пушенето:

— Миналата седмица се отбих в дрогерията на Уест да купя малко тютюн и той ми каза, че познавал един човек, който също бил придирчив към тютюна. Заедно с пакета от моята марка тютюн той извади от шкафа кутия цигари и ми я подаде. Беше прашна и избеляла, изглежда, я имаше от отдавна — обясни, че преди години някакъв барабанист му оставил две такива. „Пушил ли си от тях?“ — попита ме. „Не — отвърнах. — Трябва да са градски цигари.“ После ми разказа как същия ден продал другата кутия. Стоял зад тезгяха и четял вестник, но с едно око наглеждал магазина, защото помощникът му бил отишъл на обяд. Все пак нито чул, нито видял кога човекът влязъл в магазина, забелязал го едва когато оня застанал пред тезгяха току над главата му — толкова близо, че Уест подскочил. Човекът бил дребен, в градски дрехи, поискал марка цигари, за която Уест не бил и чувал. „Нямам от тези“ — отвърнал той. — „Не ми докарват.“ „Защо не ви докарват?“ — попитал непознатият. „Защото не се купуват“ — отговорил Уест. И ми описа този човек в градски дрехи с лице като на олисяла восъчна кукла, с потаен поглед и потаен глас. После Уест ми разказа как погледнал човека в очите, видял и ноздрите му и разбрал каква е работата. Непознатият бил взел доста опиум. „Никой не търси такива цигари тук“ — обяснил му Уест. „И какво, да правя аз сега? — рекъл мъжът. — Да си купя мухоловка?“ На края взел другия пакет от онези цигари и си тръгнал. Уест каза, че бил като бесен, потял се и сякаш му се повръщало. Каза ми още: „Ако имах наум някое пъклено дело, което се боя да извърша сам, знаеш ли какво щях да направя? Щях да дам на тоя тип десет долара, за да го свърши, и щях да му кажа никога повече да не се вестява пред очите ми. Когато излезе, почувствах, че ми прилошава.“ — Стивънс насочи поглед към нас; направи пауза. Наблюдавахме го съсредоточено. — Този градски човек дошъл тук кой знае откъде, с кола — голям спортен автомобил. И същият градски човек сменил своята предпочитана марка тютюн. — Отново направи пауза и бавно извърна глава към Върджиниъс Холънд. Стори ни се, че цяла минута ги наблюдаваме как се взират един в друг. — Един негър ми каза, че нощта преди убийството на съдията Дюкънфийлд тази кола била паркирана в плевнята на Върджиниъс Холънд. — За втори път видяхме как двамата се изгледаха твърдо, без промяна в израза нито на единия, нито на другия. Стивънс продължи с тих, отвлечен глас, почти замислен: — Някой се помъчил да го убеди да не идва тук с тази огромна кола, която, забелязана веднъж, лесно би била запомнена и разпозната. Може би този „някой“ се е опитал да му забрани да дойде с нея, дори го е заплашил. Само че човекът, на когото доктор Уест бе продал онези цигари, не би се трогнал много от заплахи.

— Под този „някой“ имаш пред вид мен — обади се Върджиниъс.

Не се помръдна, нито отклони твърдия си взор от лицето на Стивънс. Ала Анселм трепна. Обърна глава и хвърли един поглед на брат си. В помещението бе съвсем тихо, въпреки туй, когато братовчедът заговори, думите му не стигнаха веднага нито до ушите, нито до съзнанието ни; откак бяхме влезли в тази стая и Стивънс бе заключил вратата зад нас, той бе проговорил само веднъж. Гласът му едва се долавяше и отново имахме чувството, че той сякаш се гърчи под дрехите си. Започна с онова сковаващо малодушие, с онова мъчително желание да се обезличи, които ни бяха толкова добре познати.

— Човекът, за когото говорите, беше дошъл при мен — рече Додж. — Просто се отби да ме види. Пристигна в къщи по тъмно същата нощ и каза, че търси да купи дребни коне за… за онази игра…

— Поло? — подсказа Стивънс.

Докато говореше, братовчедът не погледна никого; сякаш приказваше на ръцете си, които едва забележимо шаваха в скута му.

— Да, сър. И Върджиниъс беше там. Приказвахме за коне. На другата сутрин се качи в колата си и замина. Не можах да му предложа нищо подходящо. Не знам нито откъде дойде, нито накъде отиде.

— Нито пък кого още бе дошъл да види — рече Стивънс. — Или какво още бе дошъл да извърши. Не знаеш.

Додж не отговори. Не беше необходимо и той отново се скри зад сянката на своята безличност, също като дребно безпомощно зверче в бърлогата си.

— Ето, това е моята догадка — каза Стивънс. Сега вече би трябвало да разберем. Беше очевидно, оголено като ръка без ръкавица. Длъжни бяхме да почувстваме, да се поставим на мястото на този „някой“ в стаята, който бе усетил, че Стивънс разгаря един ужас, един кошмар, едно парещо желание да се върне времето назад поне за миг, та да се отрече, да се поправи. Ала може би и този „някой“ още не бе го усетил, не бе почувствал още удара, врязването, подобно на човек, който в първите секунда-две не съзнава, че е застрелян. Този път Върдж заговори рязко и сурово:

— Как ще доказваш всичко това?

— Какво да доказвам, Върдж? — отвърна Стивънс.

Отново двамата се спогледаха: безмълвно, твърдо, като боксьори. Не като фехтовачи, а като боксьори или най-малкото като на дуел с револвери. — Кой е повикал от Мемфис този престъпник, този главорез? Та той сам призна. На връщане прегазил едно дете в Батенбург (още бил напълно упоен; вероятно взел нова доза, когато свършил работата си тук), полицията го хванала и го затворила, а щом действието на наркотика взело да отслабва, той разказал къде и при кого бил ходил, седял в затворническата килия и разказвал, разтреперан и озъбен, след като вече му били отнели пистолета със заглушител.

— Аха — обади се Върджиниъс. — Дотук добре. Сега ти остава само да докажеш, че именно той е бил тук, в тази стая, в деня на убийството. Интересно как ще постигнеш това. Навярно като дадеш на този изкуфял негър някоя и друга монета, та да си припомни това-онова?

Ала Стивънс, изглежда, изобщо не слушаше. Стоеше встрани от бюрото, между двете групи, и когато говори отново с онзи спокоен, замислен тон, държеше в ръка пиринчената кутийка, въртеше я на различни страни и я разглеждаше:

— На всички ви е познато необикновеното свойство на тази стая. Знаете, че тук никога не става течение и въздухът трудно се сменя, тъй че, ако, да речем, тук е било пушено в събота, в понеделник сутринта, когато чичо Джоб отключи вратата, димът все още ще бъде вътре, паднал ниско около прага, приличен на заспало куче или нещо подобно. Всички вие сте забелязвали това, нали?

Едва забележимо приведохме тела напред, като Анс, с вперени погледи в Стивънс.

— Да — отговори председателят, — забелязвали сме.

— Да — повтори Стивънс, отново сякаш изобщо не слушаше, докато прехвърляше насам-натам затворената кутийка в ръката си. — Питахте ме за моята догадка. Ето я. Само че, за да стане реалност, е потребен ловък човек — човек, който би могъл да влезе в магазин, без да бъде усетен, и все така незабелязано да приближи до продавача, зачетен във вестник, но все пак нащрек… Един градски човек, който търси градски цигари. После този човек напуска магазина, отива в съда и тръгва нагоре по стълбището, както всеки би могъл да направи. Навярно поне десетина души са го забелязали, навярно два пъти повече изобщо не са му обърнали внимание, тъй като съществуват две места, където хората избягват да се гледат в очите: светилищата на гражданските закони и обществените тоалетни. И така той влиза в съдебната зала, слиза по задното стълбище в прохода и вижда чичо Джоб, заспал в своя стол. Сетне нищо чудно да е тръгнал по прохода и да се е прехвърлил през прозореца зад гърба на съдията Дюкънфийлд. А може и да е заобиколил чичо Джоб изотзад, разбирате как. Да мине незабелязано на два метра от един заспал старец, няма да е кой знае колко трудно за човек, който е в състояние да изненада търговец, облегнал се на тезгяха в собствения си магазин. Нищо чудно дори да е запалил цигара от оная кутия, която му е продал Уест, още преди съдията Дюкънфийлд да разбере, че в стаята има някой. Не е изключено съдията да е бил задрямал на стола си, както понякога се случваше. Сигурно човекът стоял изправен някъде тук, допушвал цигарата си и наблюдавал как димът лениво се извива над бюрото и се събира около стената, представяйки си лесно спечелените пари от лесните провинциалисти дори преди да измъкне пистолета. А той не предизвикал по-силен звук от драсването на клечката кибрит, с която бил запалил цигарата си, понеже човекът толкова добре се бил застраховал срещу шума, че забравил за опасността от тишината. Върнал се, както и дошъл, като бил видян поне от дузина хора и два пъти повече изобщо не го забелязали, а в пет часа същия следобед чичо Джоб влязъл да събуди съдията и да му каже, че е време да си вървят. Не е ли така, чичо Джоб?

Старият негър вдигна очи.

— Грижех се за него, както бях обещал на госпожата — почна той. — Споделях тревогите му, както бях обещал на госпожата. Влязох вътре и отначало помислих, че е заспал, както понякога…

— Почакай — прекъсна го Стивънс. — Влезе и го видя да седи на стола, както винаги, но също си забелязал дима край стената зад бюрото, след като си се приближил. Нали така ми каза?

Седнал на своя вързан с тел стол, старият негър зарила. Приличаше на стара маймуна, ронеше оскъдни черни сълзи, които бършеше с опакото на възчестата си ръка, трепереща от старост или от нещо друго.

— Безброй пъти съм влизал тук да чистя сутрин и пушекът си лежи ей там, долу, а той щом дойдеше, понеже не беше изпушил и шушка тютюн през живота си, почваше да души с дългия си нос и да нарежда: „Хей, Джоб — ще каже, — май снощи сме изпушили тютюн колкото целия «корпус юрис».“

— Не, не това — намеси се Стивънс. — Разкажи за дима, който си видял зад бюрото онзи следобед, когато си отишъл да събудиш съдията да си вървите у дома, в деня, когато никой друг не бил влизал при него освен мистър Върдж Холънд. А мистър Върдж не пуши, съдията също не пуши. Но димът е бил там. Разправи на всички това, което каза на мене.

— Димът се виждаше. Помислих, че той е заспал, както винаги, и тръгнах да го будя…

— А тази малка кутийка е била на ръба на бюрото, където съдията я оставил след разговора с мистър Върдж, и когато ти си протегнал ръка да го събудиш.

— Да, сър. Тя падна на пода и аз мислех, че той е заспал…

— Значи, кутийката падна от бюрото. Издрънча на пода и ти се почуди защо съдията не се събужда при тоя шум, след което си погледнал към кутийката, която лежала отворена в слоя дим, помислил си, че се е счупила. Все пак си решил да провериш, защото съдията много държал на нея, понеже му била подарък от мис Ема, макар да нямал нужда от нея като преспапие при тази безветрена канцелария. Затова си затворил капака на кутийката и си я върнал на бюрото. Чак после си разбрал, че съдията не само е заспал.

Гласът на Стивънс секна. Бяхме затаили дъх — долавяхме собственото си дишане. Стивънс бе свел поглед към ръката си и бавно прехвърляше кутийката в различни положения. При разговора със стария негър той бе пристъпил малко напред, тъй че сега по-скоро бе обърнат с лице към скамейката, отколкото към съдебните заседатели.

— Чичо Джоб нарича тази кутийка „златна“. Нелошо определение. Но златото не е неповторимо. Защото всички метали са почти еднакви; просто тъй става, че някои хора желаят да притежават един вид повече от друг. Все пак всички видове имат известни общи качества, сходства. Едно от тях е, че каквото и да бъде затворено в метална кутия, то ще се съхрани непокътнато много по-дълго време, отколкото ако е поставено в кутия от дърво или картон. Така например, ако затворите тютюнев дим в метална кутия с добре прилепящ капак като тази тук, той няма да е изчезнал, дори да е престоял цяла седмица вътре. Нещо повече — един химик или пушач, или търговец на тютюн, като доктор Уест, безпогрешно ще може да определи от какъв вид тютюн е този пушек, особено пък, ако той се случи от някаква непозната марка цигари, каквито не се продават в Джеферсън, от които търговецът случайно има само две кутии и е успял да запомни кому е продал едната.

Никой от нас не мръдна. Все така смълчани седяхме по местата си, когато чухме забързаното топуркане на стъпките му и сетне видяхме как изби кутийката от ръката на Стивънс. Ала дори тогава не гледахме него. Всички ние, също както и той, бяхме приковали очи в кутийката, която подскочи на пода, капакът й се откачи, тя се разпадна на две и отвътре изпълзя бледо изпарение, което взе бавно да се разсейва наоколо. Като един ние се надвесихме през бюрото и се загледахме в белезникавата, безнадеждно посредствена глава на Гранби Додж, който бе коленичил долу и мачкаше с длани изчезващия дим.

— Но аз нищо не… — започна Върджиниъс.

Вече бяхме навън, в двора на съда, и премигвахме един срещу друг, сякаш току-що излизахме от пещера.

— Двамата имате завещание, нали? — рече Стивънс. Върджиниъс замръзна на мястото си, втренчен в прокурора.

— А, това ли… — възкликна той на края.

— Едно от онези съвсем естествени взаимни завещания за попечителство, каквото двама партньори във всякакъв бизнес имат право да подпишат — поясни Стивънс. — Така вие двамата с Гранби сте наследници и изпълнители един на друг по завещание, съставено за взаимна закрила на взаимно имущество. В това няма нищо странно. Навярно Гранби е бил този, който пръв го е предложил, като ти е казал, че те прави свой наследник. Най-добре сега унищожи твоето копие. Ако е наложително да имаш завещание, направи Анс свой наследник.

— Няма да има нужда да чака толкова — отвърна Върджиниъс. — Половината земя е негова още сега.

— Ако я стопанисваш добре, в което той е убеден — каза Стивънс, — Анс би се отказал от своя дял.

— Знам, но… — започна Върджиниъс. Отмести поглед встрани. — Но бих искал…

— Само се грижи добре за имота. Той знае, че няма да го занемариш.

— Да… — подхвана отново Върджиниъс. Погледна Стивънс. — Знаеш ли, мисля, че… аз… ние сме ти задължени…

— Дори повече, отколкото предполагаш — рече Стивънс. Говореше абсолютно сериозно. — А също и на оня кон. Седмица подир смъртта на баща ти Гранби купил отрова за мишки в количество, достатъчно да убие три слона, Уест ми каза. Ала след като се сетил за коня, той се побоял да избие мишките си, преди да се уреди въпросът със завещанието. Защото той е едновременно умен и невеж — опасна комбинация. Достатъчно невеж, за да повярва, че законът е нещо подобно на динамит: роб на всеки, който пръв сложи ръка върху него, но дори и тогава — не безобиден роб; и достатъчно умен, за да проумее, че хората прибягват до закона и се осланят на него само за лични облаги. Разбрах това миналото лято, когато прати някакъв негър да ме пита дали начинът, по който е настъпила смъртта на даден човек, влияе върху изпълнението на неговото завещание. Знаех кой е изпратил негъра и бях уверен, че каквото и да отговоря, този човек предварително е решил да не го повярва, защото аз съм слуга на роба на динамита. Тъй че ако конят не беше малко особен или ако Гранби се бе сетил овреме, сега ти щеше да гниеш в земята. Гранби едва ли щеше да стане по-богат, отколкото е, но ти щеше да си мъртъв.

— Хм! — възкликна Върджиниъс тихо, сдържано. — Много съм ти задължен.

— Да — рече Стивънс. — Навлече си едно солидно задължение. Към Гранби. — Върджиниъс го погледна въпросително. — Дължиш му парите за данъците, които той плаща всяка есен от петнайсет години насам.

— А, да… — каза Върджиниъс. — Мислех, че татко… Всеки ноември Гранби заемаше от мен пари, не много, но винаги една и съща сума. Казваше, че му трябвали да купува добитък. Част от тях ми върна. Ала ми дължи още… не, аз му дължа сега. — Говореше съвсем сериозно, съвсем сдържано. — Когато човек почне да върши злини, не е толкова важно какво е направил, а какво е оставил.

— Но хората, външните хора, ще трябва да го накажат за това, което е направил. Защото хората, които са засегнати от това, което е оставил след себе си, няма да го накажат. И затова е най-добре за нас, че самото му деяние го изтръгва от вашите ръце. Ето защо аз ви го отнемам, Върдж, независимо дали е ваша кръв или не. Разбираш ли?

— Разбирам — отвърна Върджиниъс, — аз не бих… — Сетне ненадейно се взря в Стивънс. — Гейвин — рече той.

— Какво? — попита Стивънс.

Върджиниъс не сваляше поглед от лицето му.

— Ти говори доста смислено одеве за химия и там подобни, за онзи дим. Струва ми се, че донякъде ти вярвам, донякъде не. Но мисля, че ако ти кажа какво вярвам и какво не, сигурно ще ми се изсмееш. — Лицето му бе абсолютно сериозно. Изразът на Стивънс също бе доста сдържан. Все пак имаше нещо в очите му, в погледа — нещо игриво и нетърпеливо, но не присмехулно. — Убийството на съдията стана преди седмица. Ако си отварял кутийката, да видиш дали има дим вътре, той щеше да излезе. А ако кутийката беше празна, Гранби нямаше да се издаде. Една седмица не е малко време. Кажи, как разбра, че вътре има дим?

— Не съм се и опитвал да разбера — отвърна Стивънс. Изговори думите си бързо, бодро и радостно, сияещ и почти щастлив. — Наистина. Изчаках до последния възможен момент, преди да вкарам дима вътре. Малко преди да се съберете всички в канцеларията, напълних кутийката с дим от лулата си и я затворих. Ала предварително изобщо не съм проверявал за дим. Боях се как ще свърши всичко много повече от Гранби Додж, но всичко мина добре. Димът бе престоял в кутийката почти цял час.